Залезът на демокрацията

Глава 1

Повечето хора, когато си мислят за възрастта и житейския опит, обикновено имат предвид изминалите години, но всъщност отделните моменти са тези, които ни оформят като личности. През по-голямата част от времето изобщо не се променяме, но после, когато настъпи повратен момент, израстваме изведнъж.

Животът на Ноа Гарднър беше твърде безгрижен и през изминалите двайсет и няколко години, откакто се беше появил на бял свят, той беше положил значителни усилия, за да избегне на всяка цена такива повратни моменти.

Не че беше пропилял времето си напразно. Съвсем не. На първо място бе отдал цели десет години за изграждането на това, което според повечето мъже жените ценят изключително много. Имаше привлекателен външен вид, чудесна работа и добро образование. Когато решеше, можеше да бъде закачлив, забавен, дори умен. Обличаше се добре и беше в прилични физическа форма за човек, работещ в офис. С други думи, Ноа Гарднър притежаваше всички качества на желан партньор от сайт за запознанства. Откакто беше първа година студент в Университета в Ню Йорк, не му се беше случвало да прекарва нито една съботна вечер сам. Не бе особено придирчив към момичетата, с които излизаше.

След като навърши двайсет и седем години и с ужас осъзна, че скоро ще стане на трийсет, Ноа започна да мисли върху критериите, според които си избираше момичета, а в края на краищата за всяка връзка са необходими двама. След като беше свалил твърде ниско летвата при избора си на партньорки, жените, с които излизаше, бяха направили същото. Сега, на двайсет и осмия си рожден ден, Ноа все още не бе убеден какво точно търси в една жена, но знаеше със сигурност какво не иска да срещне — златотърсачка. Беше му писнало от такива. А може би бе дошло време да се замисли за по-сериозна връзка.

Точно беше потънал в такива дълбоки размишления за живота и любовта, когато за пръв път забеляза жената на мечтите си.

В цялата ситуация и в обстановката нямаше нищо романтично. Тя стоеше изправена на пръсти, с протегната високо ръка, опитваше се да закачи едно оцветено в червено, бяло и синьо листче на единственото свободно място в препълненото табло за обяви на компанията. Той стоеше и я наблюдаваше, замръзнал във времето между втората и третата цифра, които трябваше да набере, за да си купи нещо сладко от автомата за закуски.

Великите психолози от списание „Максим“ твърдят, че първото най-важно впечатление, което остава в нас завинаги, се изгражда за около десет секунди. Може да ви се струва, че това време е твърде кратко, но ако трябва да отброите тези десет секунди, ще установите колко бавно изминават те, когато един мъж стои вперил поглед в колежката си. На четвъртата секунда Ноа вече беше забелязал три неща.

Първо, изглеждаше секси, но някак сдържано и небрежно, с което сякаш още повече привличаше вниманието. Второ, не беше от постоянните служителки, вероятно работеше временно в кореспонденцията или в някой друг подобен отдел с голямо текучество. И трето, дори на ниската позиция, която заемаше, нямаше да оцелее дълго в „Доил&Мърчант“.

Казват, че човек трябва да се облича подходящо за поста, който би искал да заеме, а не за този, на който в действителност работи. Това с особена сила важи за хората, които се занимават с връзки с обществеността, защото там представата се възприема като истинска същност. Ако се съди по дрехите й, момичето най-вероятно би искало да работи за някоя културна институция, посветена на групата „Грейтфул Дед“2. Но и това не беше съвсем точно казано. Не беше облечена ретро, нито искаше да прилича на дете на цветята от шейсетте години. Имаше нещо повече от облеклото й, ставаше въпрос за държането й и цялата атмосфера, която създаваше около себе си, оставяйки впечатление на човек с истински свободен дух. Наистина създаваше прекрасно усещане, но то бе съвсем не на място — нито като външен вид, нито като отношение в строгия подреден свят на тази водеща нюйоркска пиар компания.

На петата секунда, откакто я бе забелязал, нещо друго привлече вниманието му и той изцяло загуби представа за времето.

Това беше една дума или по-скоро значението на тази дума — линия. Това е най-мощният елемент в дизайна, защото именно линията вдъхва живот на всяко произведение на изкуството. Това е причината едно обикновено лого да струва на корпорацията десетки милиона долара. Линията може да ви накара да повярвате, че определена марка кола, слънчеви очила или кройка на сако ще ви превърнат в личността, която искате да бъдете.

Определението за тази дума, което беше получил от свой приятел художник, бе изразено не с думи, а с картина. Приятелят му бе нанесъл върху белия лист само седем леки щрихи с флумастер и пред очите им се бе появила истинската същност на жената. В рисунката нямаше нищо нецензурно, но това бе най-сексапилният образ, който Ноа бе виждал през живота си.

Именно това привлече вниманието му. Там, пред таблото за обяви, забеляза същата изящна линия, която тръгваше от пръстите на краката й, обути в сандали, и се простираше чак до върха на пръстите на ръката й. Колкото и невероятно да му се стори, в същия момент осъзна, че се е влюбил.

Глава 2

— Имаш ли нужда от помощ?

Въпросът на Ноа не беше от най-оригиналните, а освен това бе прекъснат от шума от падането на шоколадовия десерт в металната паничка на автомата за закуски.

Тя спря за миг и бързо огледа стаята за почивка. Освен тях нямаше абсолютно никого. Погледът й беше хладен и пренебрежителен. Изгледа го от горе до долу, сякаш го преценяваше. Без да се извърне, придърпа с крак близката табуретка, качи се на нея и отново се зае със задачата да закачи обявата в най-горната част на таблото. Действието й съвсем ясно показа, че ако помощта, която й предлагаше, се състоеше единствено в по-високия му ръст, тя щеше да намери начин да се справи и без него.

За щастие Ноа не бе особено чувствителен към такива жестове. Вярно, че се беше държала студено, но това съвсем не означаваше, че го е отхвърлила. Той се усмихна и от мястото, където се намираше, му се стори, че и по нейните устни се появи лека усмивка.

Имаше нещо в тази жена, което не позволяваше на човек да я прецени от пръв поглед. Без съмнение всичко си й беше на мястото, но просто не се поддаваше на оценка по скалата от едно до десет. За пръв път му се случваше подобно нещо. Въпреки че се бе появила в живота му преди по-малко от минута, сетивата му долавяха духовната й същност в по-голяма степен, отколкото възприемаха външността й.

Не бе сложила почти никакъв грим, сякаш нищо по нея не се нуждаеше от прикриване или доразкрасяване. Носеше прости сребърни бижута и тесни изтъркани джинси, каквито според дрескода на компанията служителите можеха да си позволят да облекат в петък. Очевидно всичко във външния й вид беше подбрано така, че да се хареса на самата нея. Буйната й тъмно-кестенява коса беше прибрана назад на френски кок, прикрепен към тила й с помощта на два кръстосани молива. Вероятно й бе отнело само няколко секунди, за да си направи тази прическа, но изглеждаше толкова добре, все едно беше прекарала часове във фризьорски салон.

Няколко непослушни кичура коса се бяха измъкнали и висяха свободно. Тези кестеняви къдрици ограждаха като в рамка красивото й лице, озарено сякаш от тайните, скрити зад светлозелените й очи.

Той се приближи и зачете съобщението, докато тя забиваше последното кабарче в таблото. Обявата бе оформена твърде непрофесионално, но някой се беше постарал и доста добре бе изписал текста на ръка. Началните думи бяха копирани върху оръфан, обгорял пергамент, който изглеждаше като че ли беше част от самия оригинал на американската конституция.

Часът, датата и мястото на събитието бяха отпечатани най-отдолу.

— Това нещо за тази вечер ли е? — попита Ноа.

— Поздравления, значи можеш да четеш.

Докато говореше, тя разместваше някои от другите съобщения и обяви, за да може листчето, което закачаше, да се вижда по-добре.

— Трябваше да го сложиш миналата седмица. Нали знаеш, хората си правят планове…

— Всъщност — заяви тя след като най-накрая приключи със закачането, — ми хрумна в последния момент. Не очаквам някой от хората тук да прояви интерес към подобно нещо.

— Така ли?

— Точно така.

— И защо?

Тя се извърна, стъпила върху табуретката. Беше малко над нивото на очите му. Докато я гледаше така отблизо лице в лице, усети как от нея се излъчва някаква прямота, която едновременно го интригуваше и безпокоеше.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да, искам да знам.

— Всички, които се занимавате с пиар, си изкарвате хляба с лъжи — заяви тя. — За вас истината не означава нищо.

Първата му реакция бе да започне да се защитава, но успя да я потисне и да премълчи. Донякъде тя беше абсолютно права. Всъщност думите й изразяваха по най-прост начин истинската същност на предмета на дейност на компанията, облечен в красиви фрази.

Реши, че е настъпил моментът да промени темата на разговора.

— Аз съм Ноа — представи се той.

— Знам. Нали разпределям кореспонденцията ти — след това с безизразен тон започна да изброява следните подробности, като ги отброяваше на пръстите на ръката си. — Ноа Гарднър. Двайсет и първи етаж, ъгловият офис в северозападното крило. Вицепрезидент от миналия четвъртък. И синът на… големия шеф.

— Слава Богу! За момент си помислих, че ще последва нещо обидно.

— Баща ти е собственик на компанията, нали така?

— Мисля, че е собственик на голяма част от нея. Виж, трябва да ти призная нещо.

— И аз така си мислех.

— Все още не си ми казала как се казваш — продължи Ноа. — Опитвам се да прочета какво пише на баджа ти, но се притеснявам да не си помислиш, че гледам нещо друго.

— Ами, гледай. Аз не съм от срамежливите.

Погледът му се плъзна надолу и на два пъти се задържа за кратко. Зърна малка, изящно направена татуировка, която блузата й не прикриваше напълно. Виждаше се само краят на разперено крило на птица, а може да беше и ангел. Върху гладката светла кожа на врата й лежеше малко сребърно кръстче, закачено на красива верижка.

Баджът й беше закачен по-надолу на V-образното деколте на пуловера й, който я обгръщаше така, сякаш тази сутрин е бил изплетен с много любов специално за нея. От баджа й ставаше ясно, че е временно наета на работа. Усмихваше се на снимката, но усмивката й бе истинска, такава, че да те подтикне да направиш нещо достойно, само и само да я видиш отново.

— Моли Рос — каза той.

Тя лекичко побутна брадичката му с пръст:

— Всичко това е изключително забавно, господин Гарднър, но трябва да се върна на работното си място и да се заловя с кореспонденцията.

— Чакай малко. Ти ще ходиш ли на това събрание довечера?

— Разбира се.

— Чудесно. Аз също ще се опитам да дойда.

— Защо? — попита го тя и го погледна равнодушно.

— Ти как мислиш? Аз съм голям патриот.

— Наистина ли?

— Така е. Наистина съм патриот.

— Това ме подсеща за една история — започна Моли. — Ноа4, Ной, се прибира вкъщи — Ной от Библията, нали се сещаш?

Той кимна:

— Ной се връща вкъщи, след като най-после е успял да прибере всички животни в ковчега и жена му го пита какво е правил през цялата седмица. И знаеш ли какво й отговаря той?

— Не, кажи ми.

Моли го потупа по бузата и лекичко придърпа лицето му към себе си:

— Отговорил: „Е, мила, събирам всичко де що видя в стадото.“

Тя стъпи на пода, избута табуретката на мястото й и се отправи към коридора.

— Не си забравяй сладкишчето — подвикна тя през рамо.

Обикновено имаше готов отговор за такива ситуации, но този път вратата на стаята за почивки отдавна се беше затворила, преди нещо подходящо да му мине през ума.

Глава 3

— Мисля, че прочетох достатъчно.

Артър Исая Гарднър затвори папката на новия си клиент, постави я внимателно на масата в конферентната зала и я плъзна няколко сантиметра напред, така че да излезе от обсега на значимите за него неща.

Ноа беше израснал с градивен страх от този жест, но едва през последните години бе започнал да оценява колко многозначен можеше да бъде. Той беше универсален израз на дълбоко бащинско разочарование и вършеше работа еднакво добре както при представянето на ученическия бележник, така и при скандалната поява на изтекла информация от президентски брифинг, отпечатана на първата страница на неделното издание на „Вашингтон пост“.

Възрастният мъж леко въздъхна от отегчение и се изправи на стола си. Имаше осанката на достолепен държавник, точно като на огромния портрет, поставен в главното фоайе на долния етаж. За повечето от четиристотинте служители на „D&М“ този маслен портрет щеше да бъде най-близката им среща с патриарха на компанията. Когато не пътуваше, собственикът на компанията прекарваше времето си в кабинета си, до който се достигаше със специален асансьор.

— Всъщност, господин Гарднър, мисля, че би било добре, ако екипът преразгледа…

— Кой каза това?

Бащата на Ноа вече много рядко проявяваше гнева си открито. Легендарният му избухлив характер беше поомекнал с възрастта и в последните десет години рядко някой го беше чувал дори да повиши глас. Но отровата все още си беше там и с времето бе рафинирана до такава степен, че много често жертвите дори не усещаха смъртоносното убождане. Думите „Кой каза това?“ бяха произнесени с най-искрено удивление, като че ли възрастният мъж се обръщаше към клетка, пълна с лабораторни мишки, една от които най-неочаквано, някъде отзад, беше вдигнала розовата си лапичка в знак, че иска да зададе въпрос.

В залата настъпи гробна тишина.

— Аз.

Мъжът, който произнесе тази дума, седеше от далечната страна на дългата маса, там, където бяха местата на клиентите. Носеше хубав костюм, косата му беше подстригана добре, а по бузите му започваше да се появява руменина.

— Станете.

Мъжът се облегна назад в стола си, усмихна се смутено и не реагира на заповедта. Огледа се наоколо, търсейки морална подкрепа от хората около него, но никой не срещна погледа му.

— Извинете, че ви прекъснах — каза той неуверено.

В отговор на това Артър Гарднър повдигна леко отворената си длан и по този начин напомни на мъжа, че съвсем ясно му е наредил да се изправи. Изминаха няколко дълги секунди, преди онзи да се подчини.

— За ваше спокойствие — продължи Артър Гарднър, — искам да ви уверя, че дребният проблем, с който дойдохте днес при нас, вече е решен. Скандалът с историята във „Вашингтон пост“ е потушен, екип от компютърни специалисти упорито работи, за да открие откъде е изтекла информацията, а авторите на документа убедително са отрекли неговото съществуване и са хвърлили цялата вина върху раздутата местна бюрокрация, намираща се някъде из затънтените краища на Средния запад. Този път кой е виновникът, Ноа?

— Националната гвардия на щата Илинойс — отвърна Ноа.

— Така. Кризата е предотвратена. Още преди десет часа тази сутрин синът ми се справи чудесно със задачата. Ноа е изключително умно момче, казвам го, но съм сигурен, че и той ще се съгласи с мен, че все още не е наследил умението на баща си да преследва жертвата докрай. Въпреки това се справи блестящо с тази не особено трудна задача.

Ноа точно отпиваше от кафето си и при тези думи на шега вдигна чаша за поздрав, с което искаше да покаже, че е приел и оценил похвалата. С крайчеца на окото си забеляза, че мъжът, който стоеше прав в другия край на масата, вдигна пръст, за да привлече внимание.

— С цялото ми уважение към вас, господин Гарднър, това може да е точно така, но…

— Достатъчно!

С неочакван прилив на енергия за човек на седемдесет и четири години Артър Гарднър блъсна с ръка тежката папка от масата и тя се удари в стената. Представителят на правителството млъкна, очите му се разшириха, а устата му остана да виси отворена, без да довърши думите си. Още преди листовете, изплъзнали се от папката, да паднат върху килима, двама стажанти мигновено се измъкнаха от сянката и като момчетата, които подават топките на Уимбълдън, бързо отнесоха останките.

— Преди време един журналист писа в „Уол Стрийт Джърнъл“ — докато говореше, бащата на Ноа подръпна ръкавите на ризата си, за да ги оправи след направеното усилие, — че съм по-богат от самия Господ. Не вярвам в Господ, а както повечето бързо развиващи се млади икономики по света, вече не вярвам и в господството на долара. В момента за мен има само две свети неща. Първото от тях е времето ми и затова ви предупреждавам да не ми губите нито секунда повече. И второто е заветът, който оставям след себе си. Днес възнамерявах да ви дам възможност и вие да станете част от него, но с тези прекъсвания не знам дали това ще бъде възможно. А сега, ако няма други възражения, които да ни отклонят от известния ви дневен ред, бих искал да продължа.

Всички запазиха абсолютно мълчание.

— Добре — кимна той. — Докато се запознавах с онзи злополучен документ и като знам как стоят нещата при вас, се сетих за две значими събития в живота ми. Първото се случи в началото на 1989 година, когато група бизнесмени дойдоха при мен със задача, която беше истинско предизвикателство. През изминалия век техните предшественици бяха работили здраво и бяха успели да изградят бизнес, който участваше на пазара със стотина милиона долара. Наследниците им бяха доволни от това, което бяха получили, но искаха да го доразвият още малко. Може би да разширят участието си на вътрешния пазар с три до пет процента годишно. Затова дойдоха при мен, стиснали почтително шапките си в ръце, и ме попитаха дали тези безкрайно високи цели са постижими. И те, също като вас, носеха една папка. В нея бяха всичките им страхове и тревоги, скромните им надежди и мечти.

Завъртя се и се обърна директно към мъжа, който все още стоеше прав в другия край на стаята:

— Господин Пърсел, ако не греша? Доколкото ми е известно, вие сте бавно изгряваща звезда във всемогъщото Министерство на вътрешната сигурност, нали така?

Единственият отговор, който последва, беше отсечено кимване с глава.

— Преди малко горяхте от желание да изкажете мнението си. Ето, на стената ви очаква една съвсем нова дъска за писане, почистена преди малко. На ваше разположение има и няколко цветни маркера. Надявам се, че ще успеем да ви намерим дори и лазерна показалка, която да ви помогне да насочите вниманието ни към интересните примери, които сте ни подготвили. И сега, бихте ли искали вие да водите събранието, или ще ми предоставите възможността да продължа аз?

Пърсел стисна зъби, но не каза нищо. След миг понечи да седне отново на стола си, но едно леко потрепване на ръката на възрастния мъж го възпря. Беше като безмълвен жест, с който треньорът на кучета би възпрял прекалено буйна кучка по време на първата й разходка без нашийник.

— Останете така още малко, господин Пърсел. Помогнете ми. Попитайте ме какво продаваха онези мъже и аз ще ви покажа пътя към цял един нов свят, в който всичко е поставено пред вас като на тепсия и чака само да се протегнете и да го вземете.

Възрастният мъж заобиколи масата, застана до Пърсел и му кимна окуражително:

— Хайде, попитайте ме.

— Какво продаваха? — попита най-накрая Пърсел с тих немощен глас.

В погледа на Артър Гарднър пробягна лека усмивка.

— О, не беше нищо особено ценно. Вода.

Старецът постави ръката си върху рамото на Пърсел, стисна го топло и с жест подкани изумения мъж да седне на мястото си. Пърсел седна.

— Моля всички да ми простите. Нашият колега, господин Пърсел, беше така добър да ми помогне да ви демонстрирам нещо, към което ще се върна съвсем скоро.

От тавана със слабо жужене започнаха да се спускат прожекционни екрани, които постепенно закриха облицованите с ламперия стени на огромната кръгла стая. Когато екраните бяха спуснати, като по даден знак светлината от лампите притъмня. Остана само кръг от мека светлина, която послушно следваше Артър Гарднър, докато той се върна отново на мястото си.

— Ще ви кажа същото, което преди двайсет години в същата тази зала казах на онези мъже, които тогава се занимаваха с бутилиране на вода. Ако в тази папка сте посочили границите на амбициите си, то тогава не сте дошли на правилното място. От двете страни на „Медисън авеню“ е пълно с офиси на рекламаджии. Дори и най-загубените от тях могат да ви помогнат да постигнете нищожните си цели и при това няма да ви искат много пари. Ако това наистина е всичко, което искате да постигнете, отидете при тях. Но те останаха, както се надявам, че ще останете и вие, и не само постигнаха целите си, не само ги удвоиха и учетвориха, а всъщност постигнаха хиляди пъти по-голям ефект от този, който първоначално желаеха. Същото мога да направя и за вас и вашите цели.

Една млада жена с доста сухарски вид, която седеше сред останалите клиенти, плахо вдигна ръка, само на няколко сантиметра над масата. Имаше изражение сякаш сама беше готова да посрещне атаката на цяла армия. Заговори едва след като мъжът на подиума й кимна в знак на позволение.

— Не съм сигурна, че разбирам какво имате предвид, господин Гарднър — каза тя. — Какво разбирате под „нашите цели“?

— Да, точно така, вашите цели. Вашето бъдеще. Бъдещето на правителството, за което работите. Това всъщност означава бъдещото на страната ни и спешната необходимост да работим за благото й. Така достигаме и до втората история, в която, колкото и да е странно, темата за водата продължава. Преди известно време бях на почивка в Шри Ланка, всъщност коя година беше точно? А, да, през 2004, малко след Коледа. Една прислужничка дойде и ме събуди по средата на прекрасен сън. Горкото момиче задъхано ми съобщи, че току-що е пристигнало спешно съобщение за земетресение в близост до Суматра и че трябва да се евакуираме колкото е възможно по-бързо. Докато чаках да ми опаковат багажа и хеликоптерът да пристигне, наредих да ми донесат закуска. След това, когато всички вече бяхме облечени за път, се качихме на покрива на сградата и зачакахме. Нали се сещате, към нас идваше една огромна вълна. Земетресението беше отприщило на дъното на океана енергия, равна на половин милиард атомни бомби, и вълната цунами се разпростираше във всички посоки от епицентъра със скорост от петстотин мили в час.

Спря за момент, отпи от чая си и внимателно постави чашата обратно върху чинийката.

— Хеликоптерът скоро пристигна и всички от компанията започнахме да се качваме в него. Беше такава прекрасна сутрин, като че ли никъде по света нямаше никакви проблеми, а и по всичко изглеждаше, че хората, които се бяха отправили към плажа, нямаха ни най-малка представа какво ги очаква. Тийнейджъри караха сърфове, семейства разхождаха кучетата си по плажа или влизаха във водата с лодки, или пускаха хвърчила. Децата играеха на пясъка с кофички и лопатки и събираха мидени черупки. Не можех да откъсна поглед. Стоях като омагьосан — хората там долу или не знаеха, или не разбираха, че една невероятна сила се беше надигнала и скоро щеше да ги унищожи. От покрива наблюдавах как водата бавно се оттегли от брега. Те също наблюдаваха това. Вероятно така ми се е сторило, но имах чувството, че водата се оттегли до средата на хоризонта. Единици се втурнаха да бягат към по-високите части на брега, но имаше стотици, които останаха и като хипнотизирани гледаха как бедствието набира сила. По-късно ми казаха, че е имало някаква предупредителна система, но тя така и не проработила. Или пък тези, които са отговаряли за сигурността на населението, не са реагирали адекватно на съобщенията по радиото и по червените телефони. Но аз ще ви кажа това, в което съм убеден. Убеден съм, че хората останаха по местата си, защото вярваха, че крехките неща, които са изградили, могат да устоят на всичко. Гледаха вълноломите и напълно им вярваха. Нищо не можеше да разруши тези вълноломи, защото нищо не ги беше разрушавало до този момент. Но когато водата на океана се върна отново, тя изобщо не приличаше на вълна. Като че ли самата Природа въставаше, непоколебима, бушуваща, безмилостна и търпелива и ни най-малко не я беше грижа за крехките творения на хората. Всичко беше пометено. Почивката ми беше прекъсната, а двеста и петдесет хиляди души от тази част на света загубиха живота си.

Възрастният мъж изгледа присъстващите един по един.

— „Беар Стърнс“, тази компания, основана още когато баща ми е бил младеж, този крайъгълен камък на Уол Стрийт, чиито акции доскоро вървяха по сто и шейсет долара, трябваше да бъде спасявана от Федералния резерв и Дж. П. Морган, които изкупиха акциите й по два долара. Това беше началото, приятели. Това беше вашето земетресение на дъното на океана. Докато тази сутрин преглеждах информацията за ситуацията, в която се намирате, изведнъж ми хрумна следното: вие сте също като онези хора там долу на плажа в Калутара, нали така? Стоите и наблюдавате зараждането на едно бедствие, което ще промени света, и поради някаква странна причина се тревожите за това как би се почувствал американският народ, ако прочете в сутрешните вестници, че напълно оправдано сте изпаднали в паника. Не това обаче е вашият проблем. Не трябва да ви дава покой през нощта не въпросът какво биха си помислили за вас, а въпросът какво ще направят с вас и с началниците ви след настъпването на глобалната катастрофа, която така или иначе ни дебне зад ъгъла. Погледнете се само. Трупате чували с пясък и строите диги, когато цялата крайбрежна ивица ще се промени завинаги. И през цялото време престъпленията, за които се страхувате, че хората ще научат, продължават да се извършват. Ние сме в разгара на най-опустошителната финансова катастрофа в историята на западната цивилизация. И въпреки това тази седмица, моля поправете ме, ако цифрите ми не са точни, Конгресът и правителството решиха да налеят почти осем трилиона долара в същите тези институции, които предизвикаха кризата. И с цялата си безкрайна мъдрост възложихте на техните приятелчета и довереници да следят каква е съдбата на този така наречен „икономически стимул“. Този грабеж е дело на вътрешни хора. Разбира се, и преди са се случвали подобни неща. Социалното осигуряване представлява най-дръзката пирамида в досегашната ни история. Но идва моментът, когато сметките, натрупани през годините, трябва да бъдат платени, а всичките пари по света няма да стигнат за това.

Дигиталните прожектори на тавана се включиха и по екраните, които опасваха стените на цялата зала, се появиха множество бързо променящи се образи. Таблици и графики, отчети и диаграми, календарни графици, схеми и номограми се появяваха и изчезваха, преди аудиторията да успее напълно да схване значението им. Те отразяваха изследванията и проучванията на пазара и нагледно потвърждаваха думите на възрастния мъж.

— През последния век вие натоварихте нещастните граждани на тази страна с необезпечен дълг, възлизащ на стотици милиарди долари. Този дълг ще трябва да бъде изплатен от следващите петдесет поколения, ако все още има достатъчно работни места по света. Междувременно сте затънали до гуша в две жестоки безсмислени войни, чийто край не се вижда. А това са още няколко трилиона долара дълг, който никога няма да бъде платен. Навсякъде из страната банките фалират. През тази година са фалирали повече банки, отколкото през цялото последно десетилетие. Вашата икономика, захранвана от дълга, вече е навлязла в процес на свободно падане. И въпреки това първата ви реакция беше да пренебрегнете нуждите на гласоподавателите и да възнаградите виновниците. Докато все повече хора губят домовете си, защото не могат да изплащат ипотеките си, а безработицата стремглаво расте, вашият най-голям проблем е как да се измъкнете от финансовите одити и как да национализирате огромните загуби, допуснати безразсъдно от елита на Уол Стрийт. За Бога, вие дори национализирахте „Дженерал Мотърс“, за да могат вашите приятелчета от профсъюзите да отърват кожата. Както добре ви е известно, пенсиите, които тези профсъюзи трябваше да осигурят, са финансово необезпечени и така дългът се увеличи с още седемнайсет милиарда долара. А това са седемнайсет милиарда, с които не разполагате.

Звънкият глас на Артър Гарднър набираше сила, докато изцяло изпълни помещението. Излагаше аргументите си един след друг, говорейки все по убедено, като проповедник, който възвестява настъпването на Страшния съд.

— Всеки ден, само за да успее да се задържи на повърхността, правителството взема пет милиарда долара заем от нашите приятели в Азия, а те са ни съюзници само в добри времена. Но всичко това скоро ще свърши, защото ще видят как водата се отдръпва от брега. Рано или късно истината ще излезе наяве, а тя е, че тези огромни дългове никога няма да бъдат платени и тогава ще настъпи паника. Целият свят ще се обърне срещу долара, а вие с вашите действия направихте така, че резултатите да бъдат фатални и необратими. Това не се случва само тук при нас, то е навсякъде. Карол Куигли7 изложи плана си в труда „Трагедия и надежда“. Единствената надежда да се избегне трагедията на войната е да се обвържат икономиките на държавите по света и така да се насърчи установяването на глобална стабилност и мир. Това беше направено, но както можеше да се предположи, желаните последствия не бяха постигнати. Вместо взаимно да си помагат, международните банкери използваха властта си за постигане на бързи печалби, като натрупаха огромни дългове за сметка на обикновените хора. Ръцете и краката на всички нас са оковани в белезници, докато корабът потъва, и след като този процес вече е започнал, озоваването ни на дъното не е въпрос на месеци, а на дни. Вълната на депресията ще помете страната и тогава ситуацията от 1930 година ще ни се струва прекрасна в сравнение с това, което ни е сполетяло. Ще настъпи невиждана по размерите си разруха. И когато това стане действителност, към кого мислите хората ще насочат гнева си? Нека ви подскажа малко: тези, които ще трябва да отговарят, седят около тази маса.

В залата настъпи тишина. Долавяше се само лекото жужене на прожекторите.

— Да, точно така, ще насочат гнева си към вас. Към всички вас. Вие изградихте тази система, вие им обещахте всичко да бъде наред. Ще си спомнят за лъжите ви, когато осъзнаят, че парите им са точно толкова безполезни, колкото и обещанията, които им дадохте. Ще си спомнят за измамите ви, когато осъзнаят, че децата им нямат никакво бъдеще. И, вярвайте ми, пред очите им ще се появят вашите образи, когато осъзнаят, че вместо да излязат в пенсия, ще трябва да работят по четирийсет часа на седмица за минимална заплата. Откъде знам всичко това ли? Много просто. Когато нещата се провалят, винаги трябва да има виновник, т.е. престъпник, ако така ви харесва повече. Или както се казва във вашите среди: „Ако не си се подредил около масата, значи си част от менюто.“ И ако днес, приятели мои, излезете от тази зала обзети от същата арогантност, както когато влязохте тук, то много скоро ще се превърнете в специалитета на деня.

Спря за миг и ги огледа, видя полукръг от бледи, ужасени лица, осветени само от светлината на екраните, върху които се прожектираха безмилостните доказателства за неминуемата им гибел.

— Но не всичко е загубено — продължи възрастният мъж.

Чертите на лицето му омекнаха, по устните му заигра едва доловима многозначителна усмивка.

— Кажете ни какво трябва да направим — беше жената, която се бе обадила и по-рано.

Ако се съдеше по задъхания й, изпълнен с благоговение глас, тя вече бе станала член на култа към Артър Гарднър.

Той се приближи към масата, където една върху друга бяха натрупани множество еднакви папки, и взе най-горната.

— Отговорът на въпроса ви се намира тук — отвърна той. — Аз съм стратег и се ползвам с доста добра репутация, но в този случай не ме е срам да призная, че ползвам опита и познанията на гигантите — Удроу Уилсън, Джулиан Хъксли, Уолтър Липман, Клауърд и Пивен, Бернайс и Айви, Сол Алински. Списъкът е много дълъг. Единственото, което съм направил тук — продължи той и посочи папката, — е да формулирам в чист вид идеите на моите предшественици, които са мечтали за нов, устойчив прогресивен национализъм, но никога не са успели да видят мечтите си превърнати в реалност. Ние сме длъжни да довършим започнатото от тях дело — да създадем нова структура, която ще оцелее, когато изгнилите отломки от проваления проект „Съединени американски щати“ бъдат отнесени от задаващата се буря. В рамките на тази нова структура нацията ще се въздигне от развалините, ще се възроди и най-после ще заеме полагащото й се място в света. А вие — спря за миг, огледа хората около себе си и продължи, — вие ще ръководите тази възродена нация.

В далечния край на стаята един от старшите членове на групата, който до този момент само беше слушал, вдигна ръка в знак, че иска да зададе въпрос.

— Господин Гарднър — започна той, — а какво ще стане с народа?

— Какво да стане с народа? Народът е загубил смелостта си да вярва. Отказал се е от способността си да мисли. Хората вече дори не могат да си създадат възгледи, те попиват възгледи, докато седят и зяпат телевизорите си с отворени усти. Техните мисли се произвеждат от хора като мен. Какво ще стане с хората ли? Преди двайсет години в същата тази зала показах на група късогледи бизнесмени как да продават на хората най-често срещаното нещо на земята и то на цена три пъти по-висока от цената на най-качествения бензин. Показах им как да продават същата тази вода, която тече от кухненските кранове и един галон от нея струва една десета от цента. Тогава това изглеждаше невероятно — то противоречи на всякаква логика и здрав разум. Вашите баби и дядовци биха нарекли такава продажба чиста кражба, измама или направо обирджийство и при това биха били напълно прави. Но този случай ме накара да разбера едно нещо — можеш да накараш хората да купят всичко, от бутилка чешмяна вода за три долара, до истинска кръвопролитна война, но не трябва да забравяме, че това е нож с две остриета.

Екраните примигнаха още веднъж и върху тях се появиха две думи, изписани с огромни черни букви, които заемаха цялото пространство от пода до тавана на залата.

— Виждате ли? Ако хората бъдат просто измамени, то винаги съществува вероятността един ден да се събудят и да се опълчат срещу извършеното престъпление. Но ние няма да променяме възгледите им, ние ще променим истината. Повечето хора искат просто да бъдат оставени на спокойствие, те са готови да приемат всичко, докато успеем да поддържаме в тях илюзията за свобода и за американския начин на живот. Ние изкуствено повдигаме надеждите им и подхранваме страховете им и щом веднъж ни повярват, завинаги ще бъдат на наша страна. Щом това стане, можете спокойно да ги хванете за вратовете и да ги накарате да прочетат неоспоримите научни доказателства — могат с очите си да видят, че на етикета пише, че съдържанието на бутилката е взето от градската водопроводна мрежа, но въпреки това ще ви кимнат вяло, ще подминат крана на чешмата и ще отидат да си купят вода от автомата. В този момент осъзнавате, че всичко на този свят е възможно. Вие! — Артър Гарднър посочи с пръст седящия в края на масата Пърсел, който подскочи като че ли го бяха боднали с остен. — Когато влязохте в тази стая, си мислехте, че аз съм ви наемен работник, и с пълно право вярвахте, че вие определяте правилата, тъй като ми плащате заплатата. Защо тогава позволихте на мен, вашия скромен служител, да ви заповядвам, да ви контролирам и дори да ви унижа пред очите на колегите и подчинените ви? Защо?

След като стана ясно, че никакъв отговор няма да последва, възрастният мъж продължи:

— Станахте част от доктрината. Накарах ви да се страхувате, господин Пърсел, и в страха си вие приехте моята истина, моята власт и се отказахте от своите собствени. Народът ще направи същото, оставете това на мен. Хаотичната съпротива, която все още съществува, ще бъде унищожена с един бърз удар. Няма да има революция, само бърз, малко разтърсващ скок в социалната еволюция. Ще възстановим естествения ред на нещата и тогава сред хората ще настъпи спокойствие и одобрение за делата ни — заяви той с усмивка. — Преди да сме привършили, те с радост ще се редят на опашка и ще плащат данък за въздуха, който дишат.

Артър Гарднър направи няколко крачки и се приближи към групата в другия край на масата.

— Всеки един от вас беше поканен тук този следобед лично по мое предложение. Малкият, но сериозен проблем, който беше възникнал, ми послужи само като въведение, като повод да се запознаем. Този документ, изтекъл в пресата, постави началото на разговора ми с вашите началници, те, от своя страна, разговаряха със своите началници и така нататък. Темата на разговора ни беше един широко мащабен план, върху който се работи отдавна, но вече настъпи моментът да бъде приложен в действие. Казах им, че времето е дошло, и в края на краищата те се съгласиха да съдействат при едно условие. Вие, всички вие, ще отговаряте за осъществяването на този план. На вас се пада, така да се каже, тежката работа. Беше решено, че преди да бъде изграден новият ред, вие всички единодушно трябва да заявите, че сте готови да пазите, защитавате и възстановите онова, което ще остане от страната ни след промените.

На екрана зад него изплува цитат, буквите бяха изписани така изящно, все едно бяха излезли изпод перото на самия автор. На Ноа не му беше необходимо много време, за да се сети, че откъсът бе взет от „Юлий Цезар“.

Възрастният мъж наблюдаваше, докато присъстващите четяха текста, и след това заговори отново:

— Шекспир е писал за време, в което е трябвало да се вземат тежки решения и, дами и господа, това време отново настъпи. Застанали сме на кръстопът, цивилизованият свят е на кръстопът. В едната посока — всички хора са създадени равни, равни в бедността си, равни в невежеството си, равни в нещастието си. В другата посока е осъществяването на най-светлите мечти на човечеството. Но те не могат да бъдат достояние на всички хора — имаше един такъв кратък, неуспешен експеримент. Богатството, спокойствието, благоденствието, дори самото оцеляване — тези най-лелеяни от човека неща, ще бъдат постигнати само от най-приспособимите, най-заслужилите и най-смелите от нас. Само от хората с визия за бъдещето.

В залата отново бе настъпила абсолютна тишина.

— А сега — продължи Артър Гарднър почти шепнешком, — когато попътният вятър духа в платната ни, тръгнете с мен. Все още можете да спасите себе си и едновременно с това да ни помогнете да изградим цял един нов свят върху пепелището на стария.

Глава 4

Ноа спря по средата на главното фоайе и остана там известно време. В главата му се въртяха най-различни недовършени мисли, чувстваше се объркан, като човек, който беше забравил накъде отива и защо.

Събранието продължаваше и в този момент, но вече без него. Баща му бе обявил почивка и по време на нея му беше подал листче, на което бяха изписани множество телефонни номера, както и някои инструкции. Това беше последната задача преди началото на уикенда. Явно ставаше въпрос за ВИП персони, които трябваше да бъдат поканени за втората част на презентацията, в случай че първата част преминеше според очакванията. Очевидно точно това се бе случило.

Изпълнението на възложената му задача започна някак странно, а последвалите телефонни разговори ставаха все по-странни и по-странни.

Нямаше записани имена, само номера. При всяко от обажданията телефонната слушалка беше вдигната още преди второто позвъняване, при това не от някой обикновен служител, а от личен асистент. Очевидно в петък вечер, след приключване на работното време, на всеки един от тези телефони имаше дежурен професионалист и най-вероятно тези дежурства продължаваха двайсет и четири часа в денонощието. Това изглеждаше твърде странно, но може би беше честа практика в средите, в които се движеше баща му.

По време на поне четири от кратките разговори бе дочул звуци от кодиращи устройства, а при един от тях се беше включила и система за променяне на гласа. Всеки един от хората, отговорили на обаждането му, внимаваше изключително много да не разкрие самоличността на човека, за когото то беше предназначено, но последният не прояви особена предпазливост.

По време на този разговор Ноа долови споменаването на едно фамилно име. Кодът беше 212, значи телефонът се намираше някъде в Манхатън, а името, което дочу, не му бе непознато. Същия ден го бе срещнал във вестниците. Това бе личният телефонен номер на най-вероятния бъдещ финансов министър, в случай че на изборите нямаше никакви изненади.

В момента този човек беше президент на клона на Федералния резерв в Ню Йорк. Той, както и двайсет други личности от подобен ранг, сега изоставяха всичко останало и се отправяха към конферентната зала, където бащата на Ноа ги очакваше заедно с вече присъстващите.

Ноа се запъти към ъгловия апартамент в югоизточното крило, отключи вратата и влезе в кухнята, която се използваше само за приготвяне на храната на баща му, когато беше в града. Помещението, по-голямо от повечето директорски кабинети, бе облицовано с фаянс и полиран гранит. Оборудването беше от неръждаема стомана, според изискванията на личния готвач на Артър Гарднър.

Ноа се приближи до един от газовите котлони, запали го и изпълни последната инструкция от списъка:

Унищожи бележката, наблюдавай я, докато изгори.

Глава 5

След като приключи с възложените му задачи, Ноа започна безцелно да се шляе по коридорите. Не можеше да прецени точно колко време беше изминало, откакто му бе наредено да напусне събранието. В „Дойл&Мърчант“ не се допускаха никакви часовници — нито по стените, нито за лична употреба от персонала.

Това беше една от многото приумици, чиято цел бе да напомня на работещите тук, че това място е съвсем различно от всички останали. През годините интериорът на сградата на компанията се беше преобразявал така, че в момента приличаше на макет, отразяващ процесите, протичащи в мозъка на възрастния мъж. В нея можеше да се види всичко, което той харесваше, и нищо, към което изпитваше неприязън. Понякога странностите бяха в резултат на импулс или на избухване, друг път бяха плод на дълго обмисляне, но след като Крал Артър веднъж произнесеше решението си по даден въпрос, той никога и при никакви обстоятелства не го променяше. Историята с часовниците се случи няколко години преди раждането на Ноа.

През 1978 година една от главните счетоводителки погледнала часовника си, докато Артър Гарднър отправял прочувствено обръщение към подчинените си по време на Коледното тържество. Когато в стаята станало съвсем тихо, тя вдигнала поглед от ръката си и по очите на бащата на Ноа разбрала, че за нея е настъпил часът да си търси нова работа в някаква друга сфера. В следващия понеделник неписаната заповед за забрана на всякакви часовници вече влязла в сила. Само благодарение на особеното му благоволение прозорците все още съществуваха, въпреки че единствено офисите на висшия персонал имаха гледка към външния свят.

Ноа продължи да се движи безцелно, зави надясно, все още не му беше съвсем ясно накъде се е отправил. Наоколо нямаше жива душа, макар че някой би казал, че тази фраза винаги е валидна в света на пиар бизнеса.

Коридорът, в който се намираше в момента, отразяваше накратко историята на компанията. В него, като в галерия, бяха изложени в рамки миналите и настоящите постижения. Изрезки от вестници, реклами, изфабрикувани новини, статии, чиято цел беше скрита реклама, изкусно сътворени редакционни обзори, чиито дати можеха да се проследят чак до далечната 1950 година. По плоските екрани на мониторите по стената непрекъснато се прожектираха моменти от най-важните събития за компанията. Никой от конкуренцията в пиар индустрията не можеше да се похвали с подобна зала на славата.

Въпреки това там нямаше витрина с изложени трофеи, нямаше лъскави награди за изключителни пиар кампании, за Бога, този вид неща изобщо не можеха да се вземат на сериозно. Едно от малкото правила в бизнеса, но може би най-важното, гласеше: „Най-добре свършената работа винаги остава незабележима. Ако обществото усети намесата ти, значи си се провалил“.

В началото на коридора бяха по-незначителните постижения: манията да си вземеш камък за домашен любимец, която неочаквано беше заляла страната; различните играчки, които непременно трябваше да бъдат купени за Коледа (дори имаше случаи на хора, извършили убийства, когато някой ги беше прередил на опашката за тях); цяла поредица от изфабрикувани момчешки банди и тийнейджъри поп звезди, повечето от които дори не можеха да изпеят вярно нито един тон, нито пък можеха да свирят на какъвто и да е инструмент. Един път бащата на Ноа шумно се беше похвалил, че може да превърне някои от най-ужасните масови убийци на двайсети век в модели за подражание сред миролюбивите представители на американската контра култура. И го беше постигнал — по стените висяха снимки на безброй безименни студенти, рок звезди и холивудски знаменитости, гордо носещи фланелки, на които бяха отпечатани романтичните образи на Председателя Мао и Че Гевара.

Последни в тази поредица бяха поставени няколко новосъздадени лекарства, за които впоследствие се наложи да се измислят болести. Лекарствата не бяха много по-различни от всички останали продукти — просто трябваше да се създаде нуждата за тях. Ако достатъчно често чуваш за синдрома на неспокойните крака, нищо чудно един ден и ти да се разболееш от него. Следваше песента „Ча-чинг“ — още една добре свършена работа.

По-нататък, след рекламите на големите тютюнопроизводители, се намираше малък експонат, посветен на този истински феномен в света на пиар индустрията — лотарията. Един любопитен факт — в един от редките случаи, когато семейство Гарднър разговаряше по време на вечеря, на Ноа, тогава все още наивно хлапе, му беше хрумнал изразът, който сега стоеше поставен в рамка. Тогава за първи път баща му го беше потупал одобрително по главата. Ако не играеш, не можеш да спечелиш. Точно така, малкият. Също така не можеш и да летиш, ако не размахаш ръце.

Нито един техен продукт не изразяваше същността на работата им толкова добре, колкото лотарията. Рекламите и останалите трикове напомняха на нещастниците да си купят билет, но пиар компанията създаваше магията, която година след година караше хората да вярват в невъзможното. Всеки, който беше учил математика до пети клас, можеше да разобличи измамата — за да имаш петдесет процента шанс да спечелиш, трябва да си купиш билети на стойност сто милиона долара. Всички знаят това, но въпреки това продължават да мечтаят. Вземай им парите и в замяна на това всеки път им давай къс хартия и поредното разочарование, а след това — и тук беше ключът към най-важното — ги накарай всяка седмица да се редят на опашка и отново да правят същото. Ако можеш да мамиш обществото по този начин и въпреки това да спиш спокойно през нощта, значи те очаква дълга и блестяща кариера.

Разбира се, всеки един от триумфите на компанията беше поражение за някой друг. Но така стояха нещата във всеки един бизнес. Щом единият печели, значи другият губи, а понякога можеше да стане така, че да загуби всичко. Но така и трябваше да бъде. Човек можеше да пропилее целия си живот, разсъждавайки кое е правилно и кое не е.

Да вземем следния пример — Ноа имаше една приятелка в колежа, не особено близка, но все пак приятелка, която сама се определяше като прекалено състрадателна, ляво ориентирана активистка. След дипломирането си тя замина да работи за някаква организация, подпомагаща бедстващите в Африка. Не поддържаха редовна връзка, но последното й тъжно писмо беше наистина много показателно. Оказало се, че след всички усилия — официални обеди, концерти, набиране на средства по телефона — храната, дрехите и лекарствата били изпратени в бедстващата страна, но там веднага били отвлечени от силите на корумпираното временно правителство или от бунтовниците, или и от двете. С по-голямата част от сумата бил закупен един „Викинг V 58“ за едно нещастно, лишено от яхта дете, син на член на парламента. Останалите пари отишли за оръжие и боеприпаси. С тях, от своя страна, геноцидът продължил, били извършени няколко случая на масови убийства сред гладуващите мъже, жени и деца, за които помощите първоначално били предназначени.

Преди, когато беше по-млад, Ноа бързо си извличаше поука от подобни истории: не можеш да оправиш всичко на този свят, може би изобщо нищо не можеш да оправиш. Всичко е прекалено голямо, прекалено сложно. Затова по-добре, хлапе, не клати лодката. Бъди доволен от това, което имаш, не си вири главата и гледай да изиграеш козовете си по най-добрия начин. Това беше чудесно оправдание за младия човек, който твърде рано се беше отказал от високите си идеали и бе оставил течението да го отнесе в сигурното, макар и бурно пристанище на компанията на баща си. Този отговор му действаше успокояващо, стига да не се замисляше прекалено много върху въпросите.

А какво беше казала онази жена днес? Всички вие, които се занимавате с пиар, изкарвате хляба си с лъжи.

Точно така, скъпа моя. Е, госпожице, не се правете на света вода ненапита. Ще перифразирам остроумния отговор на един от известните клиенти на фирмата ни, който каза, че всичко зависи от смисъла, който влагаме в думата лъжа, нали така? И докато проверяваш в речника какво точно означава тази дума, разлисти страниците малко по-нататък и провери преносното значение на другата дума в обвинението ти, думата хляб. Всички трябва да го изкарваме по някакъв начин и освен ако не греша, и на двамата ни плащат с едни и същи мръсни пари. Разликата е в това, че единият от нас не се самозаблуждава.

В този момент Ноа достигна до една ниша, в която зад витрина бяха изложени снимки на най-големите световни събития както в политиката, така и извън нея, в чието създаване компанията беше участвала.

Там стояха портретите на няколко президенти на САЩ, като се започне от настоящия и бъдещия и се стигне, почти без прекъсване, назад чак до Дж. Ф. Кенеди. Баща му казваше, че единствените изключения са били Джими Картър и Никсън. Първият е бил прекалено високомерен, за да приеме такъв вид помощ, а вторият — прекалено стиснат. Нямаше никакво значение дали са Републиканци, или Демократи, за реалистите в съвременната политика идеологията е само средство за постигане на целта.

Ноа беше достигнал почти до края на коридора, когато един малък непретенциозен експонат привлече вниманието му. Нямаше нито заглавие, нито описание. На безмълвния екран се въртеше едно и също видео, което показваше как медицинската сестра Найра ал Сабах дава показания пред Конгреса. Покъртителната история на това петнайсетгодишно кувейтско момиче как по време на инвазията иракските войници са изхвърляли бебетата от кувьозите им, беше повтаряна отново и отново, до самото избухване на Войната в Залива през 1991 г.

Безспорно потресаваща, силно разтърсваща и напълно… измислена.

Клиентът в този случай беше една зле прикрита организация на поддръжници на нападението над Ирак, която наричаше себе си „Граждани за свободен Кувейт“. Момичето изобщо не беше медицинска сестра, а фотогеничната дъщеря на кувейтския посланик в САЩ. Показанията й бяха написани, продуцирани и режисирани от Артър Исая Гарднър, уважавания господин, който във видеото седеше точно зад нея.

Ноа започна да усеща тъпа, пулсираща болка в слепоочието си. В този момент се сети накъде се беше отправил — към таблото за обяви в стаята за почивка. Възнамеряваше да вземе адреса, на който онези революционно настроени откачалки щяха да се съберат, и да довърши разговора си с привлекателната наивна млада жена, на която, очевидно, трябваше да изясни едно-две неща.

Глава 6

— Хайде, бе, човече, какво още правим на „Парк Авеню“?

През годините Ноа много пъти се беше убеждавал, че има такива нощи, в които всичко върви наопаки. И когато това се случи, нищо не можеш да направиш, за да го избегнеш. Неприятностите започват да се стоварват върху главата ти една след друга и докато се осъзнаеш и разбереш какво става, вече си загазил. Единственото, което можеш да направиш, е да приемеш спокойно всичко, което се случва, и да се надяваш, че с изгрева на слънцето късметът отново ще ти се усмихне.

Ако има нещо положително в подобни ситуации, то е, че ако успееш да оцелееш след такава нощ, ставаш малко по-разумен. Ноа, например, вече бе разбрал, че когато нещата тръгнат зле, това най-често се дължи на неправилна преценка на обстоятелства, които е могъл да предвиди, но не е. Обикновено допуснатите грешки бяха три една след друга. Точно това твърдят и пилотите на самолети — катастрофата много рядко е резултат на една-единствена грешка. Всичко започва с малка невинна грешка или неправилна преценка, която води до друга, а тя, от своя страна, до трета и преди да се усетиш, се озоваваш на дъното на издълбан кратер. Всичко около теб гори, а ти се чудиш какво, по дяволите, се е случило.

Ето, да вземем за пример тази вечер — първата грешка на Ноа се състоеше в това, че реши да хване такси, вместо да изчака няколко минути и да вземе лимузина от гаража на компанията. След това, когато шофьорът подкара таксито, Ноа съсредоточи цялото си внимание върху своето блекбъри. Едва след няколко минути видя, че улицата пред него представляваше море от премигващи червени светлинки. Обичайното задръстване в последния работен ден от седмицата беше започнало и колите бяха подредени броня до броня, докъдето му стигаше погледът напред. Тогава допусна втората си грешка.

Докато чистачките се движеха по стъклото в ритъм, съвсем различен от този на ориенталската мелодия, която гърмеше от радиото, мъжът зад волана започна да приказва оживено. Тирадата му бе изпъстрена с цветисти епитети на родния му език. Изглежда, стоварваше цялата вина за образувалата се тапа на пътя върху GPS-а си, върху диспечера, дъжда, колата пред него и преди всичко върху жълтеникавата статуетка от слонова кост на свети Кристофър, залепена накриво върху таблото на колата.

— Виж какво, откажи се, просто се движи на запад — каза Ноа и почука по надрасканата плексигласова преграда, която го отделяше от шофьора.

Опита се да улови погледа му в огледалото за обратно виждане.

— На запад — повтори той съвсем ясно, предполагайки, че шофьорът не го разбира. — Излез от „Парк авеню“, пресечи града в посока към „Уест Сайд Хайуей“, след това карай все на юг, докато стигнеш улица „Чеймбърс“.

За да предотврати всякакви протести, извади от джоба си банкнота от двайсет долара и я подаде на шофьора през отвора в бронираната преграда.

— Вече закъснях. Хайде, направи каквото ти казах. И настъпи педала.

Последните три думи представляваха третата му грешка.

Шофьорът превключи на задна, извъртя волана докрай и яко натисна газта. Ноа инстинктивно се обърна и погледна през рамо, затова когато таксито стремглаво потегли назад, страничната част на главата му, а не лицето му, се залепи за преградата. Лексусът, който се намираше зад тях, успя по някакъв начин да се отдръпне и на сантиметри да избегне удара.

Бяха на цяла пряка от кръстовището, навсякъде около тях имаше коли и изобщо не можеха да помръднат, но това не представляваше никаква пречка за развихрилия се шофьор. Явно в школата, където беше изкарал курсове, важеше само едно правило за движение по пътищата — всичко може да се движи, щом поне две от колелата му са стъпили върху платното.

Ноа се държеше здраво за вратата и тавана на таксито, докато то се носеше напред под ъгъл двайсет градуса, с две колела на тротоара и две на асфалта, и се промъкна покрай количката за хотдог и сергията за пуканки отдясно и спрелите коли и зяпащите ги шофьори отляво. Дясното огледало закачи леко ъгъла на автобусната спирка, когато шофьорът натисна здраво газта и колата поднесе на завоя на „Източна двайсет и трета“ улица.

След това натисна спирачката с всичка сила, тя изсвири и колата спря.

Един войник, облечен в камуфлажна униформа и завит с дъждобран, стоеше точно пред таксито и с лявата си ръка съвсем ясно им даваше знак да спрат. В дясната си ръка държеше автомат, който макар и ненасочен точно към таксито и невинния пътник в него, все пак беше обърнат към тях. Още мъже в униформи се приближиха към колата и войникът им направи знак с дулото на автомата да застанат от двете й страни.

Веднага стана ясно, че шофьорът на таксито неведнъж е бил подлаган на подобни проверки в предишната си родина. Без да се колебае нито миг, той изгаси мотора и вдигна ръцете си така, че войниците отвън да могат да ги виждат. Ноа никога преди не бе изпадал в подобна ситуация и не знаеше какво точно се очаква от него. Единственото, което усещаше в момента, беше, че вкусният сандвич с говеждо, който с удоволствие бе изял на обяд, заплашваше да излезе навън.

Последваха две силни почуквания по прозореца и през стъклото се чу една-единствена дума, казана с твърд глас:

— Вън.

Ноа остави чадъра си на седалката, пое дълбоко въздух и излезе.

Въпреки че войникът пред него не изглеждаше на повече от деветнайсет години, поведението му беше като на зрял мъж. Изражението на очите му беше такова, че автоматът и пистолетът му бяха съвсем излишни. В погледа му имаше не само ледено спокойствие, в него се четеше готовност и непоколебима увереност, че както и да протечеше тази среща, като напълно цивилизован разговор или като истинска престрелка, когато димът от дулата се разнесеше, той и хората му щяха да стоят там невредими.

— Покажете ми документите си, господине — думите сами по себе си бяха любезни, но бяха произнесени така делово, че веднага ставаше ясно — не търпяха никакво възражение.

— Разбира се.

Въпреки искреното желание на Ноа да сътрудничи, в следващите напрегнати секунди шофьорската му книжка просто отказваше да се измъкне от прозрачното си калъфче. Още един мъж в униформа се беше доближил до тях и след като известно време наблюдава борбата на Ноа с шофьорската книжка, протегна един прозрачен найлонов плик и кимна нетърпеливо. Ноа пусна вътре целия си портфейл и след като мъжът направи още един безмълвен знак с дулото на автомата, изпразни цялото съдържание на джобовете си. Пликът беше затворен и подаден на друг човек, който го взе и изтича към камиона, паркиран по-нагоре по улицата.

До този момент дъждът бе валял съвсем слабо и от време на време спираше, но след като Ноа излезе от колата, като по даден знак започна да се лее като из ведро.

Младият войник срещу него, изглежда, изобщо не забеляза промяната във времето. Стоеше, вперил поглед в лицето на Ноа. Не го гледаше отвисоко като мъж, който предизвиква съперник. Всъщност в погледа му нямаше никакво предизвикателство. Войникът стоеше спокойно и наблюдаваше така, както го бяха учили, съсредоточил вниманието си върху очите на другия, защото по този начин можеше да разгадае какви са намеренията му.

Някъде в далечината се чу гръмотевица и заглуши шума на града. Ноа се загърна с палтото си, като с едната ръка стискаше яката си.

— Само какъв дъжд, а? — думите му прозвучаха идиотски, като че ли ако завържеше разговор, щеше по-лесно да се измъкне от ситуацията.

Войникът нито отговори, нито помръдна.

Ноа чу тъп звук и боричкане от лявата си страна. Когато се извърна, видя, че шофьорът е проснат върху капака на колата, а ръцете му са силно извити назад. Шофьорът започна да крещи, като непрекъснато повтаряше някаква молба. Един униформен мъж го държеше, друг претърсваше джобовете му, а други двама започнаха да обискират багажника и купето на колата.

Някъде далече от юг се чу воят на сирена, после сирените станаха няколко и скоро по близката улица премина шумна колона от полицейски коли и бързо се отправи към покрайнините на града. Последваха ги няколко съвсем еднакви черни джипа, всички последен модел.

Разбира се, това беше причината. Двамата кандидат-президенти бяха кацнали днес в града и през целия уикенд щяха да провеждат кампаниите си за предстоящите избори през ноември. А това означаваше, че с тях бяха пристигнали и стотици политици, всякакви важни клечки и придружаващият ги антураж. Ноа си спомни, че отгоре на всичко комисията за действие при извънредни обстоятелства към Г-20 се събираше в центъра, за да обсъди неотложните проблеми, които вряха и кипяха във финансовия сектор. Присъствието на важни личности винаги е съпроводено от засилена охрана. Цялата полиция, както и части от въоръжените сили патрулираха по улиците, за да предотвратят евентуални неприятни инциденти.

За една нощ ситуацията се беше променила. Ноа никога през живота си не бе виждал такива изключителни мерки за сигурност. Със или без Четвъртата поправка8, при страха от нарастващия тероризъм през последните години определението за „неоспорими доказателства“ се беше превърнало в доста разтегливо понятие. Хората вече започваха да свикват — съвсем обикновени граждани можеха да бъдат спрени от полицията и обискирани само защото са снимали с мобилния си телефон Бруклинския мост или Емпайър Стейт Билдинг, а какво остава за такси, което се движи с превишена скорост и кара по тротоара, за да избегне задръстването.

Войникът от дясната страна на Ноа вдигна свободната си ръка, докосна каската си и присви очи, сякаш получаваше някакво нареждане в слушалката. След това погледна към Ноа и му направи знак да го последва към камиона, където преди малко бяха отнесли плика с вещите му.

Приличаше на съвсем обикновен пощенски камион, само че вместо тъмнокафяв беше черен и прозорците му бяха затъмнени. На пръв поглед логото, нарисувано върху него, изглеждаше съвсем автентично, но в този момент Ноа не можа да се сети на коя държавна агенция би могло да принадлежи.

Вътре беше топло и сухо, светлината идваше само от една настолна лампа и от мониторите на компютрите, подредени около единственото работно място. Мъжът, който го беше довел, си тръгна, плъзна страничната врата на камиона и тя се затвори с изщракване. Ноа се озова сам с жената, която седеше зад металното бюро срещу него.

— Заповядайте, седнете, господин Гарднър.

Беше около четирийсетгодишна, набита, строга, с преждевременно посивяла коса, подстригана във формата на евтин абажур. Някои хора изглеждат така, сякаш още с появяването си на този свят са били на средна възраст и никога не са били млади. Жената срещу Ноа беше точно такъв случай. Бе облечена в тъмен костюм, купен на разпродажба от някой супер консервативен магазин. Не беше униформа, но нещо в целия й външен вид и поведение говореше за военна дисциплина.

— Трябва да ви задам само няколко въпроси и после, сигурна съм, ще можете да си тръгнете.

Ноа седна на стола срещу нея.

— За какво е всичко това? Искам да кажа, разбирам, че трафикът…

— Един момент.

Тя кликна с бутона на мишката и след няколко секунди на един от мониторите се появи формуляр със снимката на Ноа върху него. По-голямата част от формуляра вече беше попълнена, но все пак бяха останали някои празни полета.

— Чакайте, какво е това? — попита той.

— Ще ви задам само няколко въпроса. Рутинна процедура, която трябва да изпълним.

Ноа примигна и се облегна назад:

— Бихте ли се легитимирали?

— Разбира се — отвърна жената, отвори кожения си портфейл и го постави под светлината на настолната лампа.

Не беше истинска значка, но върху картата й имаше същия позлатен герб, като този на камиона, освен това името и титлата й — старши следовател — бяха изписани с релефни букви. В този момент Ноа се сети къде беше виждал това лого преди.

Преди няколко месеца „Дойл&Мърчант“ бяха проявили интерес към международния пиар на тази компания. Тя искаше образът й пред обществото изцяло да бъде променен поради появата на материали в медиите, в които името й се свързваше с цяла поредица от престъпления, като се започне с финансово облагодетелстване от военни действия, корупция и контрабанда и се стигне до масови убийства и изнасилвания. Тази задача не беше възложена на Ноа и екипа му, но от този момент нататък той започна да проявява интерес и следеше в интернет всичко, което се появеше за компанията.

Жената, прическата й и камионът принадлежаха на „Талион“, най-могъщата военна консултантска частна фирма, която служеше на правителството на САЩ.

— Вижте — започна Ноа, — знам кой е пристигнал в града тази вечер, знам, че в целия щат полицията е обявила повишена степен на готовност или както там го наричате. Но аз просто пътувах в таксито, а шофьорът се опита на всяка цена да ме закара навреме. Не знам какво друго бих могъл да ви кажа.

— Познавате ли се с шофьора?

— Не.

— Никога преди това ли не сте го виждали?

— Не и не знам нищо за него. В този град има над двайсет хиляди таксита. Аз просто вдигнах ръка и спрях едно от тях.

Жената записваше нещо на компютъра, погледът й беше вперен в един от мониторите.

— Откъде идвахте?

— От работа.

— И къде отивахте?

Сърцето му започваше да бие все по-учестено. Независимо от желанието му нивото на адреналина му се качваше. Преди малко се страхуваше, но сега започваше да го обхваща гняв. Не бързаше да отговори. Тя усети настъпилото мълчание и вдигна поглед към него. Едва тогава попита:

— Необходимо ли е да се обадя на адвоката си?

— Не виждам причина за това.

— Задържан ли съм?

— Ами…

— Задържан ли съм?

— Не.

— Тогава, значи, мога да си тръгна.

— Не разбирам причината за нежеланието ви да разговаряте с нас…

— Благодаря ви за всичко — заяви Ноа и стана от стола. — Лека нощ.

— На там ли се бяхте отправили тази вечер?

Тя държеше в ръка съобщението за събранието, което Ноа бе свалил от таблото за обяви и бе пъхнал в джоба си.

В този момент в съзнанието му съвсем ясно изплува един мъдър съвет, който беше чул по време на лекция по основи на правото още през първия семестър на следването си в нюйоркския университет. Първия съвет, който трябва да дадете на клиентите си, когато ви се обадят от ареста, независимо дали са виновни, или невинни, е да мълчат, никога, по никакъв повод не казвайте нищо на ченгетата. А освен това тази тук не беше ченге.

— Просто минавам от там, за да се срещна с един човек, след това ще ходим някъде другаде.

— Какво знаете за тази група, господин Гарднър?

— Абсолютно нищо. Както ви казах.

— Те са свързани с „Арийското Братство“ — започна тя и едновременно с това разлистваше някаква папка на бюрото си, — както и с паравоенното движение „Самотна звезда“, с „Националната комисия по труда“, с „Коалицията за общо право“, „Ърт Либерейшън Фронт“…

— Чакайте малко, спрете — прекъсна я Ноа. — „Националната комисия по труда“ ли? Та това е малка нискобюджетна нестопанска организация, която се занимава със сигнали за лоши условия на работа и експлоатация на детски труд. Ще позволите ли да ви дам един съвет, госпожо? Вземете и си осъвременете списъка на организациите, които представляват потенциална опасност, иначе хората ще започнат да ви се присмиват и накрая ще ви изхвърлят от това удобно местенце. А както ви казах и преди, не знам нищо за тази група, нито пък за дейността им, нито за онези, с които, според вас, са свързани. Имам среща с един човек и след това ще ходим на друго място. Вярвайте ми, не бих поддържал връзки с хора от „Арийското Братство“ — продължи той и посочи към монитора й. — Но вие вече сте направили проверка и всичко това ви е известно.

— Ние знаем кой сте, господин Гарднър.

— Предполагам, че с това искате да кажете, че знаете кой е баща ми.

— Точно така.

— Добре. А сега си тръгвам, ако няма какво друго да ми кажете.

Тя кимна и посочи найлоновия плик с вещите му на бюрото. Той взе плика, дръпна листчето със съобщението от ръката й и мълчаливо излезе.

Когато Ноа отново се озова на улицата, дъждът беше намалял и в момента слабо ръмеше. Докато се отдалечаваше от камиона, започна да вади вещите си от плика и да ги пуска обратно в джобовете си. Беше изминал половин пряка, когато чу някой да вика зад гърба му. Двама огромни мъже влачеха шофьора на таксито към черния камион.

Погледите на Ноа и на шофьора се срещнаха. Не беше трудно да се разбере какво вика, вероятно беше научил тези думи от някой разговорник и ги беше упражнявал, за да му помогнат, в случай че изпаднеше в неприятна ситуация.

Помогни ми, приятелю.

Повтаряше тези думи отново и отново, с надеждата, че може би следващия път Ноа щеше да разбере, че се намира в беда и се нуждае от някой, който да се застъпи за него, за да се измъкне от бъркотията, в която бе попаднал, и още тази вечер да се прибере при семейството си.

Но какво трябваше да направи Ноа? Не можеше да се забърква във всяка неприятна ситуация. Не беше по силите му да се застъпи за него. Не го познаваше изобщо, можеше пък и да се окаже, че този човек е лидер на голяма терористична мрежа. А освен това закъсняваше за среща с една млада дама, която имаше остра нужда от сблъсък с реалността.

Ноа се обърна и продължи да се отдалечава, виковете за помощ се чуваха все по-слабо и накрая съвсем заглъхнаха. Оказа се, че да си тръгне, не беше толкова трудно, колкото би трябвало.

Глава 7

Много свободни таксита бяха минали покрай Ноа, докато той вървеше пеша към предградието, но на него никак не му се искаше да вдигне ръка и да спре някое от тях. Навсякъде из града трафикът продължаваше да бъде ужасен и въпреки че все още ръмеше, Ноа реши да не обръща внимание на дъжда и да продължи да се движи пеша, вместо отново да се забърка в някоя неприятна ситуация. Поредицата от неправилни решения продължаваше.

Гледай право пред себе си, движи се с бърза равномерна крачка и няма да ти отнеме много време да достигнеш до всяка една точка на този остров. Най-важното е да бъдеш достатъчно съсредоточен. Когато ходят пеша, нюйоркчани не са преднамерено груби, те просто искат да стигнат там, закъдето са тръгнали. Като се има предвид, че гъстотата на населението в тази част на града е седемдесет хиляди души на квадратна миля, единственият начин да постигнеш целта си е да избегнеш сблъсъка с непознати.

Но колкото и да се стараеш, понякога това е неизбежно.

Едва когато се отдалечи достатъчно от местопроизшествието, образът на шофьора изплува в съзнанието на Ноа, но тогава реши, че вече е твърде късно да се обърне и да тръгне назад.

Беше прекалено тъмно, а и той се беше отдалечил твърде много, затова не би трябвало да си мисли за надеждата, която се появи по лицето на отчаяния мъж, когато го съзря. Въпреки това Ноа виждаше образа му съвсем ясно пред очите си.

Помогни ми, приятелю.

Ноа пое дълбоко дъх и се помъчи да се отърси от спомена. Първо на първо, човече, не съм ти никакъв приятел. Второ, не нося отговорност за теб. И трето, няма нужда от трето. Не можеш да прибереш всички под крилото си. Ако започнеш да спасяваш всеки, когото срещнеш, къде ще му излезе краят?

Преди такива многословни самооправдания му действаха много добре, но сега в него се загнезди чувството за празнота и, което бе по-лошо, за вина. И когато се помъчи да прогони тези мисли от главата си, установи, че имаше и още по-сериозни проблеми, които не му даваха мира.

Какво всъщност бе станало днес по време на събранието? И какво се случваше там сега, точно в този момент?

Бащата на Ноа беше създал цяла империя в света на пиар бизнеса. Тя бе изградена преди всичко върху репутацията му на неумолим боец, на безжалостен наемник, готов да се бори за всяка кауза, стига хората, за които работеше, да можеха да заплатят времето и усилията му. Захващаше се с всичко, в което имаше пари, а такива възможности имаше навсякъде и в добри, и в лоши времена, стига само човек да прояви известна морална гъвкавост при подбора на клиентите си.

Огледай терена, проучи играчите, определи на коя страна си, изгради си стратегия за битката и действай. Това е играта и старият Артър Гарднър винаги играеше за победа. Търговец до мозъка на костите си, той знаеше как да създаде конфликт от всяка ситуация и след това да спечели пари от продажбата на оръжие за масова заблуда на една от двете воюващи страни, а най-често и на двете.

Отдавна вече не ставаше въпрос за кока-кола срещу пепси, псевдолиберални Демократи срещу лъжеконсервативни Републиканци, профсъюзи срещу работодатели, безкористните екоактивисти срещу злите корпорации, петрол срещу въглища, богати срещу бедни, измислени схеми за обръщане на изборните резултати, манипулиране на пазарите и осигуряване на господството на супер елита както в страната, така и в чужбина — това бяха световните проблеми, реални или измислени, които той експлоатираше, като се започне от глобалното застудяване през седемдесетте години и се стигне до глобалното затопляне днес. В крайна сметка борбата на доброто срещу злото нямаше никакво значение, затова той изобщо не се занимаваше с нея. Войната, мирът и политиката винаги са били част от бизнеса му, защото там бяха големите пари.

Но парите сами по себе си не бяха основният му мотив. Наистина, те вече нищо не значеха. Артър Гарднър можеше да си позволи да харчи по трийсет милиона на седмица през следващите двайсет години и това нямаше да се отрази сериозно на офшорните му банкови сметки. През годините целите и стремежите му ставаха все по-големи и отдавна вече не бяха само в сферата на финансовите интереси. Днес единствено властта все още имаше притегателна сила за човек като него.

Докато разсъждаваше върху всичко това, Ноа се движеше по бордюра на тротоара, грешка, която никой опитен пешеходец не би допуснал в дъждовно време. Точно в този момент автобус на градския транспорт премина през една локва с размера на Лейк Плесид, вдигна след себе си огромно количество мръсна, мазна вода и обля Ноа до кръста. Докато автобусът отминаваше, той забеляза няколко хлапета, залепили лица на задното му стъкло, които сочеха към него и се смееха, очевидно много доволни, че са взели участие в непредвиденото му „къпане“.

Чудесно.

Ноа спря под един навес и се огледа. Беше достигнал до важен момент в живота си, а от главата до петите бе мокър до кости. Погледна уличната табелка, за да се ориентира докъде беше стигнал, оставаха му само още няколко преки.

Докато вървеше, отново се сети за събранието с представителите на правителството, на което беше присъствал. Може би му отдаваше прекалено голямо значение. Много пъти през годините беше чувал баща си да произнася подобни емоционални речи. Така можеше да се продаде всичко — от печеливша кампания за място в Конгреса до нов перилен препарат на известна фирма. Независимо дали ставаше въпрос за нов, революционен избор на подсладител, или за днешното, така наречено фундаментално трансформиране на Съединените американски щати, клиентите винаги обичаха да слушат подобни високопарни речи и старецът с удоволствие изнасяше представлението.

Тези аргументи му прозвучаха достатъчно убедително, за да разсеят, поне за момента, тревогите му. Освен това, как звучеше онази стара поговорка? Не задавай въпрос, ако не искаш да чуеш отговора му. Ноа със сигурност не искаше да знае отговора. Много по-лесно бе да изпълняваш заповеди и да осребряваш чекове, ако наистина не знаеш какви са последствията от тези заповеди.

Според написаното в съобщението купонът тази вечер щеше да се състои в „Старс енд Страйпс Салун“, малка, симпатична, непретенциозна кръчма, тук наблизо в Трибека. Ноа беше ходил там няколко пъти с клиенти. Посещението в това заведение не беше особено изискано забавление. Кръчмата напомняше на дълбоката провинция с кичозното си обзавеждане, с дружелюбните красиви сервитьорки, с южняшкия рок, който гърмеше от джубокса, и евтината домашна бира, която се лееше от крановете.

Докато изминаваше последната пряка, Ноа силно се надяваше, че на събирането, каквото и да беше то, ще присъстват малко хора и той ще има възможност да остане насаме с госпожица Рос и добре да си поприказва с нея. Шансовете за това бяха доста добри. В крайна сметка колко ли дясноориентирани откачалки живееха в този просветен град и колко от тях щяха да се измъкнат от укрепените си подземни бункери, за да присъстват на събирането в тази студена дъждовна петъчна вечер?

В момента, в който зави зад ъгъла, видя тягостния отговор на въпроса си. Всички.

Глава 8

От ъгъла на „Хъдсън“ и западен „Бродуей“ Ноа съзря тълпата по тротоара. Кръчмата беше пълна до краен предел и дори светлината от прозорците не проникваше, тъй като много хора стояха прави покрай тях.

Просто не спирай да вървиш — рационалната страна в неговия характер му подсказа този мъдър съвет — отпиши тази ужасна нощ и се прибери вкъщи при прекрасното топло джакузи. Може би някой по-разумен младеж би се вслушал в този съвет и би се отказал, но Ноа бе твърдо решил да отиде на събирането, затова изостави всякаква мисъл за прибиране вкъщи. Ако се откажеше сега, значи напразно бе преминал през всички неприятности до този момент.

Огледа се в една тъмна витрина, прокара ръка през косата си, пооправи мръсните си мокри дрехи и пресече улицата, за да се потопи в шумната тълпа от утайката на обществото.

Въпреки глъчката отвътре се чуваше жива музика. Имаше толкова много хора, че беше невъзможно човек да се движи по права линия. Другото, което го озадачи, беше голямото разнообразие на присъстващите. Като че ли имаше представители на всички раси, социални прослойки и всякакви други, измислени от медиите, категории в американското общество. Имаше абсолютно всякакви хора — мъже в строги костюми стояха рамо до рамо с хора, облечени с анцузи и фланелки, юпита дружески си приказваха с хипита, черни и бели, млади и стари, виждаха се каубойски шапки и прически за по сто долара. Всички разговаряха оживено, изразяваха подкрепата си или несъгласието си с мнението на другите. В пресата такива събирания обикновено се описваха като сборища на бели хора с ограничени финансови възможности и още по-ограничени умствени способности. Но тук наистина присъстваха всякакви.

Когато Ноа най-после успя да си пробие път и да влезе в кръчмата, видя откъде идваше музиката. Един самотен китарист свиреше на импровизирана сцена. Външният му вид изобщо не съответстваше на мощния му глас — ако го срещнеше на улицата, човек никога не би обърнал внимание на това дребно, незначително човече с проблемна кожа и брада на три дни — но излъчването му на сцената беше като на истинска рок звезда. В момента изпълняваше някаква фолклорна песен от шейсетте години, а всяка дума и всеки акорд звучаха така ясно, че човек веднага схващаше посланието им.

Когато дойде моментът да се включи хорът, музикантът посочи към публиката, наведе се над хармониката, закрепена около врата му, и засвири тъжно и проникновено, докато хората в кръчмата извисиха глас и запяха с него.

Музиката и обстановката, която се създаваше, бяха умен пиар ход от страна на организаторите. Ако противниците им се опитваха да ги представят като тълпа бели мъже, които гледат НАСКАР, обичат да си играят с оръжия и да карат пикапи, склонни към насилие, с реакционни и расистки възгледи, какво друго биха могли да направят тези хора, освен да се опитат да създадат атмосфера на мир и разбирателство, в която да се долавя духът на Мартин Лутър Кинг и Махатма Ганди? Ако не друго, то поне ляво ориентираните им критици щяха да побеснеят от яд.

Ноа се наведе, за да направи място на една табла, отрупана с халби бира, и усети побутване по гърба. Той отстъпи, за да може келнерката да мине, а после се обърна да види с кого се е сблъскал. Пред него стоеше самата Моли Рос.

Първото нещо, което забеляза, беше, че е сменила дрехите си. Носеше хубави джинси и топъл есенен пуловер, маникюрът й бе току-що направен, а в косите, вместо моливи, беше закачила малко лилаво цвете. Но разликата не беше само в дрехите. Промяната бе едва доловима, но въпреки това осезаема и може би се състоеше в едно-единствено нещо — Моли искаше да направи впечатление и да изглежда добре пред хората тук, за разлика от явно пренебрежителното й отношение към онези в офиса. Точно така, тук тя плуваше в свои води и ефектът от това беше поразителен.

— Е — започна тя и едва забележимо се усмихна, — я да видим кой се е дотътрил тук.

За първи път Ноа долови слаб южняшки акцент в говора й.

— Виждаш, че дойдох. Нали ти казах.

Тя хвана с ръка ревера на палтото му, изцъка с език и поклати глава:

— Какво си направил, да не си вървял пеша в дъжда?

— Не питай.

— Стой и не мърдай — въздъхна неодобрително, помогна му да си свали палтото и го преметна през ръката си. — Ела, запазила съм маса близко до джубокса. Ще поогледам наоколо, сигурно някой ще може да ти даде назаем нещо за обличане.

— Недей, не си прави труда…

Но тя се обърна и едновременно с това му подаде ръка, за да не го изгуби в навалицата. Хвана ръката й и я последва, докато си пробиваха път през множеството.

Скоро се озоваха до малка кръгла маса с два високи стола близо до сцената. В изисканите заведения, местата в такава близост до сцената винаги се пазеха за отбрани посетители.

— Ей сега се връщам — заяви тя и потъна в шумната тълпа.

След още няколко изпълнения, певецът приключи с програмата си и всички започнаха бурно да му ръкопляскат и удрят с ръце по бара. Когато аплодисментите отзвучаха, една келнерка се доближи и попита Ноа какво иска за пиене.

— По някаква причина — отвърна Ноа, — изведнъж страшно ми се прииска да изпия един Самюел Адамс9.

Тя си записа поръчката му, но изобщо не схвана алюзията, която Ноа се опита да направи със случващото се в кръчмата.

Моли се върна с две чаши кафе, три сухи горнища и придружавана от един огромен брадат мъж в гащеризон и бейзболна шапка. Дрехите най-вероятно бе измъкнала от багажа на някои от присъстващите, които не бяха от града. Не стана ясно откъде бе намерила едрия мъж, но ако се съдеше по външния му вид, той може би беше пристигнал направо от някоя плевня.

— Кое е това ново гадже? — попита той и посочи с глава към Ноа.

— Не ми е гадже — отвърна Моли с такъв тон, сякаш подобно нещо беше напълно изключено. — Това е Ноа Гарднър от офиса, в който работя и, Ноа, да те запозная с моя стар приятел Холис.

Една огромна ръка с големината на бейзболна ръкавица се насочи към Ноа и той на свой ред протегна своята.

— Радвам се да се запознаем, Холис — заяви Ноа и стисна сърдечно ръката му, без да го предизвиква с прекалено силно ръкостискане, както много мъже обичат да правят, когато се запознават с друг мъж.

— Удоволствието е изцяло мое — отвърна Холис.

Изглежда, че за Холис добрите обноски още от малък са му били набивани в главата. От начина, по който подаде ръка, ставаше ясно, че за него здрависването с непознат беше събитие, към което се отнасяше с уважение. За разлика от огромния му ръст, гласът му беше неочаквано тънък и писклив. Изобщо цялостният му вид напомняше на Мечо Пух, ако човек можеше да си представи Мечо Пух като двуметрова, гладко избръсната мечка гризли.

Моли бе донесла със себе си няколко горнища — избелял суитчър от университета Кент Стейт, тъмно, проядено от молци яке с качулка и скъсан джоб, и една двуцветна тениска, на която отпред беше изписано ПРЕЗУМПЦИЯ ЗА НЕВЕЖЕСТВО. Ноа избра суитчъра.

— Благодаря — каза той и се огледа. — Къде мога да се преоблека?

— За Бога, ще си смениш само ризата. Ако искаш, можеш да се преоблечеш и тук — Моли се наведе напред, сложи лакти на масата, подпря брадичка на дланите си и го загледа с престорена невинност. — Съмнявам се, че криеш нещо, което двамата с Холис не сме виждали преди.

— А, значи, най-после призна, че и аз съм човешко същество.

Тя впи продължителен поглед в него и започна да го проучва внимателно, като че ли търсеше ключа от загадката. Това сигурно продължи не повече от една — две секунди, но на него му се стори, че изпитанието трае цяла вечност.

— Ще видим — отвърна тя.

Глава 9

Тъй като тенът му не беше перфектен, Ноа реши да се преоблече насаме, но когато отиде в тоалетната, видя, че и там е пълно с хора. Във въздуха определено се носеше мирис на марихуана. Вече беше забелязал няколко души с вид на екстремисти и предположи, че те са причината за това. Може би бяха дошли тук, за да присъединят своите искания към тези на мнозинството.

Ноа съблече мократа си риза и облече сухия суитчър, който беше взел назаем.

Нямаше как да смени и панталоните си, но те така или иначе бяха започнали да изсъхват. Поне така, без бялата риза и вратовръзката, щеше по-лесно да се слее с простолюдието в кръчмата.

Когато отново тръгна към масата, видя, че едрия мъж го нямаше, но на негово място беше дошъл нов човек.

Спря до една колона, иззад която можеше да наблюдава, без другите да го виждат. Нямаше намерение да ги шпионира, съвсем не. Щеше да е изключително нелюбезно, а ако някой от двамата го забележеше, щеше да стане направо неудобно. Но след като остана зад колоната повече от минута, безпокойството му да не бъде забелязан беше изместено от по-голяма тревога.

Моли и мъжът бяха седнали съвсем близо, ръцете им почти се докосваха, говореха си и си шепнеха, бяха погълнати изцяло един от друг, разбираха се с половин изречение и често се смееха. Имаше някаква особено интимна близост между тях, държаха се съвсем естествено. Такава връзка много рядко може да се наблюдава между братя и сестри, понякога между стари приятели, но най-често между влюбени.

— Ама нашата Моли е прекрасно момиче, нали така?

Ноа подскочи, когато чу гласа съвсем близо до ухото, си. Обърна се и вида огромния приятел на Моли, Холис, който, също като него, наблюдаваше масата.

— Аз просто…

— Прекрасна е. Освен това е и умна. Умът й сече като бръснач.

При тези думи акцентът му прозвуча съвсем ясно. Мъжът беше от областта на Апалачите и по-точно от Западна Вирджиния.

— Няма значение — продължи Ноа. — Ние съвсем скоро се запознахме, така че…

— Онзи там с нея, казва се Дани Бейли. Моли ми е казвала, че преди години са били доста гъсти с него, но никога не съм я разпитвал.

Беше съвсем безсмислено да се прави, че това не го интересува. Или Холис беше отличен познавач на човешката природа, или бе толкова очевидно, че Ноа е влюбен в момичето, че нямаше смисъл да го крие повече.

— Значи така се казва, а какъв е всъщност? — попита Ноа.

В този момент разбра, че е разкрит. Моли го беше забелязала и му правеше знак с ръка да отиде при тях.

— Честно казано и аз не знам почти нищо за него — отвърна Холис и последвалите му думи прозвучаха много странно, като се има предвид, че бяха казани от огромен мъж, който без усилие с голи ръце може да повали мъжката горила в зоологическата градина в Бронкс. — Но ме плаши.

Ноа се приближи до масата, придърпа още един стол и седна при другите двама.

— Ти трябва да си Ноа — започна Дани Бейли. — Моли почти нищо не ми каза за теб.

Ако се съди по лекото потрепване на дълбокия му глас, Бейли вероятно смяташе, че току-що е казал нещо много забавно. Държеше се като човек, който е свикнал да бъде на сцена или пред камера и външният му вид беше в съответствие с това. Изглеждаше много добре, но ако човек го загледаше отблизо, щеше да забележи дефектите, които сценичното осветление крие — около очите му имаше твърде много фини бръчки за толкова млад човек, стърчащата му коса беше боядисана и крайчетата й изсветлени, лицето му бе прекалено слабо, а очите хлътнали и сухи. Изобщо приличаше на мъж, който е надхвърлил трийсет и пет, но отчаяно иска другите да мислят, че е на двайсет и една.

— Това не ме учудва — отвърна Ноа. — Ние почти не се познаваме и много се съмнявам, че от видяното до този момент ме харесва особено.

Бейли побутна Моли с рамо.

— Какво ще кажеш за това, сладурче?

Моли изглеждаше смутена и пристигането на келнерката с напитките я спаси от неудобната ситуация.

— О, хайде, всички, я по-весело. Шегувам се, защото ви обичам. Ето така — при тези думи той вдигна малката чашка и изля кафеникавата течност в гърлото си, след това вдигна празната чаша като за наздравица. — Пия за новите приятели, а може би и за още един нов фен.

Ноа отпи от бирата си.

— Извинявай, нов фен ли каза?

— Точно така, човече — мъжът подаде ръката си през масата и Ноа я пое. — Аз съм Дани Бейли — заяви той и изчака известно време Ноа да даде някакъв признак, че го е познал. — Само не ми казвай, че не си гледал видеото.

Ноа примигна и поклати глава.

— „Сгромолясване“, човече, видеото. То ще доведе до окончателното сгромолясване на тази шибана зла империя. Трийсет и пет милиона пъти е било гледано в YouTube. Това там съм аз. Направо съм шокиран, наистина ли не си го гледал? Навсякъде по форумите в интернет се говори за мен.

— Значи филтърът на компютъра ми срещу спама е много добър — отвърна Ноа.

За известно време легендарният Дани Бейли изглеждаше така, сякаш някой го беше плеснал през лицето с ръкавица и му бе обявил дуел.

— Спокойно, момчета — намеси се Моли.

Бейли остави напрежението между тях да продължи още малко. След това се усмихна, поклати глава, вдигна чашката, която стоеше пред момичето, обърна я на един дъх и се изправи. После се наведе, целуна Моли по бузата, прошепна нещо в ухото й и погледна към Ноа.

— Желая ти късмет — каза Бейли.

— И на теб също — отвърна Ноа.

Когато Бейли си тръгна, Ноа се обърна към Моли и посочи чашката:

— Да ти поръчам ли още едно?

— Не, благодаря, не пия. Той затова го направи, а не защото искаше да се държи грубо.

— Да, разбира се.

— Дани е добро момче, просто мисля, че представите му за движението вече са остарели. Казвала съм му го право в очите. Когато дойде редът му да говори тази вечер, ще видиш какво точно имам предвид. Вярно е, че невинаги разграничава важното от маловажното и кара хората да се палят по неща, които не са правилни, а има толкова други истински каузи, за които да се борим. Но не може да му се отрече, че умее да привлича вниманието на аудиторията.

— Чуй какво е мнението ми по въпроса — започна Ноа — и вярвай ми, разбирам от тези неща. Трябва много да внимаваш с кого се свързваш. В пиар бизнеса имаме такъв израз — посланието не носи никакъв смисъл, ако не си избрал правилния посланик и трябва да знаеш, че невинаги е вярно, че няма лоша реклама.

— Ще имам предвид съвета ти — отвърна тя и го изгледа внимателно. — Радвам се, че суитчърът ти става.

— Нося стандартен М размер — поясни Ноа и остави купчината мокри дрехи на празния стол между тях. — Благодари ти още веднъж.

Тя кимна.

— Радвам се, че дойде — заяви тя след миг и се премести малко по-близо до него. — А сега ми разкажи нещо за себе си, нещо, което не знам до този момент.

— Ще ти разкажа, ако и ти ми разкажеш — Ноа веднага влезе в тона й.

Моли като че ли се замисли за момент.

— Добре — съгласи се накрая.

— Добре — повтори той и прехапа устна, като че ли дълбоко се замисли какво да бъде първото му откровение. — Имам почти свръхестествена способност да долавям кога някой крие нещо.

— Не ти вярвам.

— Така е. Докато другите деца ходеха на скаутски лагери, аз стоях пред стъкло, през което се вижда само от едната страна, ядях бонбони и наблюдавах фокус групи. Пред очите ми са минали поне един милион. Затова познавам хората — заяви той и потупа с пръст слепоочието си. — Това тук е човешки детектор на лъжата.

— Докажи го.

Ноа се огледа бързо наоколо, избра един мъж и за няколко секунди съсредоточи вниманието си върху него.

— Добре. Погледни назад през лявото си рамо по посока на знака „изход“. Мъжът по потник, с пиратска обица, широко палто, рус, подстриган на опашка. Обърни се дискретно.

Ноа изчака, докато тя се обърна да погледне, и след това продължи:

— Този не е от вашите хора. Ако не е дошъл сред вас да ви шпионира, значи нищо не разбирам.

Моли се обърна още веднъж. Когато отново насочи вниманието си към Ноа, изобщо не изглеждаше впечатлена, беше разтревожена и ядосана.

— Успокой се. Ти да не би да си въобразяваше, че противниковият лагер няма да изпрати на събирането някой да ви наблюдава?

— Не е редно.

— Хайде, не му обръщай внимание — продължи той. — Е, аз започнах, сега е твой ред да ми кажеш нещо за себе си.

Моли кимна, пое дълбоко въздух, покачи се на стола, на който седеше, и се провикна, така че всички в кръчмата да я чуят:

— Хей, ти там! — тя посочи с пръст мъжа, който както повечето хора се беше извърнал с лице към нея. — Харесва ли ти шоуто? Чуйте всички! Сред нас има предател!

От злобното изражение по лицето на мъжа стана ясно, че публичното разобличаване не беше сред най-любимите му неща, които можеха да му се случат в петък вечер. Хората около него започнаха да го освиркват, той хвърли още един зъл поглед през рамо, стана и се отправи към вратата.

Моли седна на стола си и въздъхна дълбоко.

— Нещо за мен ли?… Чакай да си помисля — наведе се близо до Ноа, като че ли искаше да сподели някаква съкровена тайна. — Понякога ставам малко импулсивна — прошепна тя.

Глава 10

Музиката от джубокса внезапно спря и на сцената излезе една жена. Беше около петдесет и петгодишна, имаше приятното излъчване на човек, на когото можеш да се довериш. Личеше си, че на младини е била много привлекателна, а и днес още беше красива, макар че вече бе зряла и улегнала жена. Изчака, докато шумът напълно утихна, и се приближи до микрофона:

— Като ви гледам всички, събрани тук, си спомням какво Джеймс Мадисън10 е казал за страната ни: „Щастливият съюз между отделните щати е чудо; Конституцията им е нещо невиждано; Примерът им е надежда за свобода по целия свят“.

Последваха бурни продължителни ръкопляскания. Тя направи жест към залата да замълчи и продължи:

— Приятели, в продължение на много години Съединените щати са били пример за подражание и аз ви обещавам, че те отново ще станат такъв. Но днес над нас е надвиснала заплаха за бъдещето ни, каквато не ни е грозила от дните на Революцията. Има стотици конспиративни теории, които се опитват да обяснят какво се случва със страната ни през последния век. Тази вечер виждам между нас представители на много от тези теории. Те изразиха мненията си в речи, в разговори, както и чрез лозунгите, закачени по стените. Всички ние се опитваме да си обясним едни и същи ужасяващи факти. Аз обаче се страхувам, че понякога обръщаме внимание само на симптомите, а не на болестта. Казано с прости думи, тази болест се нарича корупция. Корупцията е вирус, който винаги се носи около властта и се разпространява сред тези, чиято имунна система е отслабена от алчност и болни амбиции. Така е било откакто свят светува, затова системата ни на управление е изградена върху разделението на трите власти, като всяка е ограничена в своето поле на действие и се ръководи от принципите на здравия разум. Още от създаването на държавата ни в Конституцията е залегнала тази нова форма на управление, за да ни предпазва от болестта, която е погубвала свободата от зората на цивилизацията, от неизбежния възход на тиранията, породена от алчността и лакомията на управляващата класа. Врагът, пред който сме изправени сега, е същият враг, който винаги се е стремял да пороби свободните хора. Тази заплаха не е нова за нас. Човешката история представлява хроника на борбата на масите срещу потисничеството на малцинството. Това малцинство е винаги сред нас, то съществува във всяко поколение, изчаква удобен момент, за да излезе на преден план и да окупира властта. Томас Соуел11 съвсем ясно изрази същността на борбата ни: „Основният въпрос не е кое е най-доброто, а кой ще определи кое е то.“ Не е необходимо да си изграждате конспиративна теория, за да си обясните ставащото днес около нас. Управляващата класа съвсем ясно и категорично е написала и публикувала плановете и историята си.

При тези думи тя взе в ръка голяма книга с твърди корици:

— Заглавието на този труд е „Трагедия и Надежда“. В неговите почти хиляда и четиристотин страници е разказана историята и са определени крайните цели на врага ни. Знаем, че тази книга казва истината, защото не е художествена измислица, сътворена от някой от нас. В тази книга фактите са изложени спокойно и разумно от учен и историк, който е вътре в нещата, който изцяло подкрепя целите на управляващия елит и е ментор на някои от президентите. Между другото името му е Карол Куигли.

Един мъж зад нея взе голямата книга от ръката й и й подаде една стара, тънка книжка, която тя показа на всички.

— Ако онова беше историята им, то това е ранен пример за плановете им на действие. „Обещание за американски начин на живот“ от Хърбърт Кроли12 е била издадена за пръв път през 1909 година, преди началото на големия упадък. Авторът й е привърженик на така наречения „Нов национализъм“. Огромно правителство, много министерства, мащабни програми, държава — майка с право на конфискация и правораздаване, контролиращо всички аспекти на живота ни. Той е бил убеден, че в новата Индустриална епоха хората просто не могат да се самоуправляват така, както добронамерените, но заблудени основатели на държавата ни са предвидили в Конституцията. В края на живота си, когато вижда до какво води процесът, чието начало е поставил, Кроли се отрича от произведението на живота си. Но трудовете му продължават да живеят и да оказват влияние върху всички фундаментални промени. Тези промени са предизвикани от така нареченото „Прогресивно движение“ през първата половина на двайсети век, като се започне от създаването на Федералния резерв и данъка върху общия доход и се стигне до спиралата на нарастващия дълг и пълната зависимост, чието начало е поставено от Новия курс на Рузвелт.

Тя остави книгата на масата и заговори съвсем бавно и ясно:

— Но Хърбърт Кроли не е бил лош човек.

Тълпата посрещна това изявление с мълчание. Жената също замълча за миг.

— Той е искал по-добър живот за хората в тази държава — продължи тя. — Изложил е идеите си как да се постигне това и е имал пълното право да го направи. Днес в Америка има множество мнения, движения и програми, които радикално се различават от нашите. Дори и ние, които сме се събрали тук, имаме различия помежду си и това е съвсем нормално. Лошото идва тогава, когато корумпираният елит започне да си присвоява добрите намерения и да ги изопачава в своя полза, когато тези, които ние сме избрали с гласа си, започнат да работят не за наше добро, а за собствената си изгода. Това се случва и днес. Управляват ни хора, които в името на собствената си изгода са готови да заменят равенството пред закона с правораздаване според социалния статус, да изтъргуват свободата на индивида за всемогъщо, всезнаещо централизирано правителство, да отхвърлят великата съзидателна инициатива на американския гражданин, на която се крепи нацията ни, в полза на общество от две класи, при което елитът управлява, а всичко останало се е превърнало в безформена, подчинена, задлъжняла сива маса. Всичко това е резултат на корупцията, която оставихме да се вихри прекалено дълго време.

Ноа откъсна поглед от жената и огледа тълпата с преценяващ поглед. В крайна сметка старите навици умират трудно. Всички слушаха внимателно, но тук-там се виждаха някои изключения. Петнайсетина мъже и жени, застанали на различни места в кръчмата, едва забележимо се различаваха от останалите. Не толкова облеклото им, колкото поведението им изглеждаше не на място. Като че ли се интересуваха повече един от друг, отколкото от това, което ставаше на сцената. И поне половината от тях държаха в ръце малки дигитални видеокамери.

— Хей — прошепна Ноа и чукна лекичко с пръст по масата.

Моли изшътка, без да отделя вниманието си от жената на сцената. Ноа още веднъж тревожно огледа кръчмата, след това и той се заслуша:

— Във Вашингтон има трийсет и пет хиляди регистрирани лобисти — продължи жената, а около нея се чуха подсвирквания и подвиквания. — Това означава, че на един член на Конгреса се падат по около седемдесет лобисти. Миналата година всички те заедно са похарчили три и половина милиарда долара — това е над шест и половина милиона на конгресмен. С тези пари са купили влияние, но не за да направят нещо във ваша полза, а за да защитят интересите на клиентите си. Могъщи корпорации, международни банки, акулите от Уол Стрийт, чужди правителства, медийни гиганти, самопровъзгласилата се управляваща класа — са всички онези, за които лобират и пишат законопроектите. Избраните от вас конгресмени са подставените лица на покварената законодателна система, затова гласуват законите така, както работодателите са им наредили. Вярно е, че не всички са такива. Все още има честни мъже и жени във Вашингтон, но повечето отдавна са преминали от другата страна. В замяна на това, че са престъпили клетвите си, им се обещават богатство и слава, и нов мандат, ако играят по правилата. Всички те много добре знаят, че ако не го направят, ще се простят завинаги с кариерата си „в служба на обществото“. Страната ни е създадена като парламентарна република, но чувствате ли се представени в Парламента?

Някой от тълпата извика гръмогласно „Не!“ и от всички ъгли на залата започнаха да се чуват викове и скандирания. Шумотевицата продължи известно време, след това жената направи знак за тишина. В ръката си държеше някаква тънка книжка:

— Това е Конституцията на Съединените американски щати. В днешния си вид представлява петнайсет печатни страници. Когато праотците ни са я изписали на ръка, се е побрала едва в четири пергамента. Ето я. Върховният закон на страната ни, рамката, която очертава цялата система на управление. И знаете ли защо е толкова малка? Защото според нея и правителството е трябвало да бъде малко. Необходимо ли е страната ни да има федерално правителство? Да. Трябва ли да съществува като същност и символ на единството ни, като компас, който да насочва нацията ни? Да. Но Конституцията нарочно е била създадена малка. Защо ли? Защото ние, вие и аз сме истинските управници на страната ни. Това е забравената истина, която струи от тези няколко страници. Създателите на държавата ни са знаели, че правителствата стават корумпирани. Затова Томас Джеферсън13 ни казва, че съпротивата срещу тираните е подчинение пред Бога. Знаели са, че злото, също като земното притегляне, е сила, която съществува в природата. Корупцията неизбежно избуява. Също като плевелите в градината — първо се появяват, после започват да се разпространяват, разрастват се и обхващат всичко. Внимавайте, казаха дедите ни, дръжте правителството под контрол или това царство на свободата и неограничените възможности ще изчезне в рамките само на едно поколение. И, приятели мои, ние доста дълго време бяхме занемарили тази своя отговорност. Забравихме дълга си да бдим денонощно и докато ние спяхме, нова могъща корумпирана система беше създадена, за да измести, в първия удобен момент, основополагащите принципи на държавата ни. И сега, като се огледаме, виждаме, че почти са успели да откраднат бъдещето ни. Встъпвайки в длъжност, хората, които ние сме избрали, полагат клетва, в която обещават да спазват и защитават Конституцията на Съединените американски щати. Те дори не си правят труда да почерпят от мъдростта на закона, който са се заклели да спазват. Забравят клетвата си веднага щом се закълнат и никога повече не се сещат за Конституцията на Съединените щати.

Тя остави малката книжка на съседната маса и взе в ръце голям тъмносин том с размера на телефонен указател:

— Конституцията е толкова малка, че можете да я носите в джоба на ризата си и аз най-искрено ви съветвам да се снабдите с един екземпляр, ако все още нямате. А това — продължи тя и вдигна в ръце огромната книга, — това тук е един от томовете по данъчно право.

Жената пусна книгата и тя шумно се стовари на сцената пред краката й.

— Хиляда и четиристотин страници и това е само един от томовете, с останалите можете да напълните цяла библиотека. Шейсет и седем хиляди страници, пълни с правила, глоби и престъпления, които всички вие сте извършили, освен ако не успеете да докажете, че сте невинни. Никой не признава законните ви права, когато данъчните от Националната агенция по приходите нахлуят в дома ви. И знаете ли защо този сборник със закони е толкова голям и става все по-голям всяка година? НАП е свързана със законите за здравното осигуряване по същата причина, поради която навремето Финансовото министерство е отговаряло за изпълнението на закона за Сухия режим. Защото правото да събираш данъци ти дава власт да унищожаваш. Това не е мое лично мнение, това е становището на Върховния съд на Съединените американски щати! Не ни е необходим съдия, за да ни каже това, което всеки, който се е опитал да попълни данъчна декларация, знае. Данъчните закони са написани така, че обикновените хора да не могат да ги прочетат и разберат. Те са създадени, за да служат за чадър на тези, които ние сме упълномощили с власт, и като оръжие срещу онези от нас, които се осмелят да вдигнат глас и да се противопоставят. Законите не се отнасят до тях, те са за нас, обикновените хора. Точно сега, в този момент, сто хиляди федерални служители дължат данък за отминали години и размерът на задълженията им е почти един милиард долара и между другото финансовият министър е един от тях.

При тези думи тълпата започна да свирка и да вика и за известно време цареше истински хаос. Когато най-накрая всички се умълчаха, жената заговори отново, но този път тонът й беше много по-мек:

— Ние, които сме се събрали тук тази вечер, не се борим само срещу данъците, неконтролираните разходи и огромния дълг. Ние се борим за нещо много по-голямо — за равенство пред закона. Борим се за това да се сложи край на специалните права и привилегии за тези, които имат свои хора по върховете на властта. Защо човекът, който стои начело на НАП, или конгресменът, измислил данъчните закони, както и главният изпълнителен директор, който има приятели в Белия дом, да може да мине гратис, а ние с вас да плащаме последствията от избора, който сме направили? Някога Джон Адамс14 беше казал, че ние имаме „правителство от закони, а не от хора“. Попитайте се дали това все още е валидно и днес. Доходът ви, името ви и връзките ви са по-важни откогато и да било. Те могат както да допринесат за възхода ви, така и да ви сринат със земята. Как е възможно това явление да съществува в общество, в което всички хора са родени равни? Отговорът е, че не може. И поради тази причина ние с вас сме се събрали тук. И затова нито един честен човек не би могъл да отхвърли искането ни за равенство пред закона. Откъде знам всичко това ли? Знам го, защото това е посланието, оставено ни от доктор Мартин Лутър Кинг.

Ноа усети, че през последните минути атмосферата в бара се бе променила. Беше настъпила абсолютна тишина, жената изцяло владееше аудиторията си.

— Важно е да помним примерите от нашата история. Те показват, че всички, които са се опитвали да постигнат целите си с насилие, са били обречени на неуспех. Но доктор Кинг не беше като тях. Той казваше на хората да паднат на колене, да се въздържат от насилие както в думите, така и в делата си, да се държат един за друг и да се борят непреклонно за каузата си. Доктор Кинг беше разбрал това, което всички ние тук трябва да проумеем — борците срещу неправдата трябва да са готови, ако е необходимо, да понесат страдание, но никога да не го предизвикват.

Всичко в бара беше замряло. Дори келнерките и барманите бяха спрели работата си и бяха съсредоточили вниманието си върху думите, които долитаха от сцената:

— В една от речите си доктор Кинг казва: „… нито една лъжа не може да продължи вечно“. Той знаеше, че когато американският народ разбере до каква степен е бил лъган и мамен, ще застане на страната на справедливостта. Днес сме изправени пред същото предизвикателство и ако сме достатъчно търпеливи, ще дочакаме същите резултати. Американците са хора с развито чувство за справедливост. Те могат да различат расизма от политическото заиграване с расовата принадлежност, насилието — от обвинението в насилие, омразата — от патриотизма. Дайте им толкова време да обмислят и преценят фактите, колкото им е нужно. И когато произнесат присъдата си, всичко отново ще си дойде на мястото. Знам, че сте ядосани и имате пълното основание за това — продължи ораторката. — Но сега искам да ви подканя, не, нещо повече искам от вас — да отхвърлите всякакви форми на насилие. Също като доктор Кинг и ние искаме да унищожим злото, а не създателите му. Ако използваме каквото и да е насилие, ние само вършим услуга на враговете си. Те и без това не жалят средства да ни създадат образ на яростни, изпълнени с омраза расисти и чакат само повод да ни очернят още повече. Не им давайте такъв повод. Вместо Бил Айерс15, бъдете Бенджамин Франклин. Вместо Бин Ладен, бъдете Ганди. Те отлично знаят как да използват насилието в своя полза, но нямат никаква представа какво да правят с мирната опозиция. Освен това, единственото, от което имаме нужда, нашата защита и оръжие срещу тиранията и потисничеството, дори при тази развихрила се корупция, ни е дадено ето тук — при тези думи жената отново взе в ръка копието на Конституцията. — Трябва само да намерим в себе си силата и мъдростта да отворим очите на приятелите и съседите си, да вземем властта със законни средства и да възстановим онова, което отдавна е забравено. Да възстановим. Не да пригодим или променим… да възстановим. Ще ви попитам нещо. На много от нас тук ни е залепен етикетът „противници на правителството“, но кой обича Америка повече: този, който иска да я възстанови, или този, който иска да я промени?

Тишината, обхванала залата, изчезна за миг. Отвсякъде се чуваха ентусиазирани викове и скандирания. Дори неканените гости оставиха камерите си и обърнаха гръб, съзнавайки, че заснетият материал няма да им свърши никаква работа.

— Няма защо да се лъжем, ако искаме да „променим“ нещо, значи просто не го харесваме. Ако живеете в стара къща и я обичате с цялото си сърце, какво ще направите с нея? Ще я „възстановите“ или ще я „промените“, за да я превърнете в модерно архитектурно недоразумение? Същото се отнася и за старата кола или старата картина — ние не променяме нещата, които истински ценим, ние ги възстановяваме и съхраняваме.

За момент спря и огледа хората в залата, като че ли се обръщаше към всеки един от тях поотделно:

— Не знам какво мислите вие, но според мен Америка, такава каквато са я създали праотците ни, си заслужава да бъде съхранена. Благодаря ви на всички. Бог да ви благослови и нека Бог благослови Америка.

При тези думи жената слезе от сцената, из кръчмата се разнесе кънтри музика, а Моли се обърна към Ноа, като все още продължаваше да ръкопляска на току-що завършилата реч:

— Е, какво ще кажеш?

Ноа замислено отпи от чашата си и сви рамене.

— Искаш ли газирана вода или някакъв сок?

— Не, благодаря. Какво мислиш за речта й?

— Не знам. Струва ми се, че искрено вярва в думите си.

— Така ли? — възкликна Моли. — Това беше най-уклончивото изказване, което някога съм чувала. За малко да забравя, че работиш в пиар бизнеса.

— Съжалявам — отвърна той. — Не обичам да говоря за политика. Винаги съм смятал, че това е загуба на време.

— Значи, ако съм те разбрала правилно, ти си готов да допуснеш, че жената, която говореше — между другото това е майка ми — искрено вярва в думите си и въпреки това не си струва да й отделиш нито секунда от времето си, така ли?

— Това майка ти ли е? — учуди се Ноа.

— Отговори на въпроса ми.

— Не, не казах това. Виж, всичко е доста сложно.

— Не, не е — възрази тя решително.

— Може ли само за малко да сменим темата на разговора? Не искам да споря с теб…

— За това вече и дума не може да става, господин Гарднър.

— Добре, чуй ме. Разбирам как хора с определена нагласа могат да започнат да мразят правителството…

— Ние не мразим правителството. Ние сме против правителство, което е извън всякакъв контрол, което се е отказало от принципите на Конституцията и е проядено от корупция.

— Добре. Разбирам какво искаш да кажеш. Може би имаш право да се тревожиш за това, което се случва в страната…

— Радвам се, че поне това разбра.

— Наистина го разбирам. Положението е лошо и ще се влоши още повече, преди кризата да отмине, но всичко това тук… — той направи жест, който обхващаше всичко наоколо. — Какво смятате, че можете да постигнете?

— Събираме се всички заедно и изказваме позицията си.

— Изказвате позицията си? Срещу какво? Срещу нещата, които са си били така открай време? Защото нищо няма да се промени.

Моли се раздвижи, зае поза, сякаш се приготвяше за бой, и впери поглед право в очите му:

— Кажи ми, защо наистина дойде тук тази вечер?

Ноа въздъхна и се отпусна назад:

— Предполагам, че просто исках да те опозная по-добре.

— Е — отвърна тя, — вече видя това безсмислено събрание, тази объркана жена на сцената и тези заблудени хора. Това съм аз. Вече ме познаваш.

При тези думи тя си събра нещата, стана от масата и го остави да седи сам с бирата си.

Глава 11

Ноа съвсем загуби сметка колко бири беше изпил, падаше се горе-долу по една бира на всеки от специално поканените оратори. За кратко дори се поколеба дали да не почне игра на надпиване със самия себе си. Условието беше да изпива по една бира всеки път, когато чуеше някоя от мръсните думи прогресивен, социалист или глобализъм, но в такъв случай щеше да се озове пиян под масата само след няколко минути. Всички речи бяха различни, но същността им бе все една и съща. Дребните различия бяха основно в две насоки — кой е виновен за ужасното състояние, в което се намира страната, и какви действия трябва да се предприемат.

Продължаваше да седи самотен на масата до сцената. Нямаше никаква причина да остане след като Моли се разсърди, но просто не можеше да събере сили да стане и да си тръгне. Освен това ядът, който трупаше в себе си, подхранван от количеството изпита бира, го караше да се чувства по-добре в тази ужасна вечер.

Тълпата около него започна да се разпръсва след края на поредното музикално изпълнение. Ноа се надяваше да зърне някъде келнерката и да й поръча още една бира, но вместо нея до масата му се приближи огромният брадат мъж, с когото се беше запознал по-рано. Холис, чието фамилно име така и не разбра, направи знак към свободния стол срещу Ноа. Доколкото можеше да се разбере по онази част от лицето му, непокрита с четинеста брада, питаше дали столът е свободен.

— Заповядай, седни — покани го Ноа любезно.

Столът изглеждаше като куклена играчка до този огромен, добросърдечен гигант, но все пак издържа, когато Холис се отпусна върху него.

— Чудя се защо реши да седнеш при мен, след като можеш да избереш между стотина други, които със сигурност са по-приятна компания.

В този момент келнерката дойде, остави нова бира пред Ноа и бутилка кока-кола пред Холис. Той я изчака да си тръгне и след това отговори:

— Ами, просто ми се видя някак тъжен.

Точно тогава, като че ли за да развали още повече настроението на Ноа, на сцената се качи главният оратор за тази вечер — знаменитият Дани Бейли. При появяването му зазвуча хевиметъл, а публиката започна така бясно да го аплодира, че чашите на бара задрънчаха.

— Здравей, Ню Йорк! — изкрещя Бейли и съвсем заприлича на застаряваща рок звезда на поредния си прощален концерт.

Той насочи микрофона към тълпата, която му изрева в отговор, но не направи никакъв жест, с който да я накара да замълчи. Напротив, невъобразимият шум продължи още цяла минута, докато той спокойно извади лист хартия от джоба си и отново взе микрофона.

— Благодаря ви, искрено ви благодаря. Мога да слушам аплодисментите ви цяла нощ. Я да ви чуя, вие ли сте моите хора? Как можем да разпознаем кога един политик лъже? — попита той и отново насочи микрофона към публиката.

— Когато си мърда устните! — изрева тълпата в отговор.

— Точно така — потвърди Бейли. — Забележете какви имена измислят на законите, които гласуват, без дори да са ги прочели. Ако го нарекат Патриотичен закон, значи не след дълго ще започнат да го използват, за да преследват нас, истинските патриоти. Когато говорят за „нет неутралитета“, те всъщност искат да го използват, за да неутрализират враговете си. „Доктрината за справедливост“ на практика има за цел несправедливо да постави свободното слово под правителствен контрол и така да обезсмисли правата, дадени ни от Първата поправка на Конституцията. Имиграционната реформа, здравната реформа, моля ви, не си правете никакви илюзии, когато говорят за реформиране, те всъщност имат предвид трансформиране. И веднага ми идва наум въпросът „В какво се опитват да ни трансформират?“ Дали искат да направят страната ни по-добра, по-силна и по-свободна? Или да я превърнат в място, където хората могат по-лесно да бъдат контролирани, експлоатирани и манипулирани?

Събранието бурно изрази съгласието си с думите му. Бейли взе в ръка листчето хартия и направи знак на всички да замълчат.

— Някой от вас тук случайно да си търси работа? Безработицата вече прехвърли двайсет процента, имам предвид истинската безработица, а не онези измислени цифри, които всяка вечер ни поднасят във вечерните новини. Но това далеч не е всичко. Безработицата е четирийсет процента, ако имаш късмета да си млад чернокож мъж в нашата свободна държава. Донесох тази обява, защото предположих, че някой от вас може да се заинтересува от нея.

Държеше листчето така, че да има достатъчно светлина да прочете написаното.

— Открих я миналата седмица в един правителствен сайт. Това е наистина чудесно предложение да станете това, което те наричат специалист по интерниране и принудително заселване.

Последвалата реакция на тълпата бе шумна и изпълнена с яд.

— Хайде, успокойте се, помислете малко. Двайсет и пет процента от всички затворници по света се намират тук, в тази държава. Но, по дяволите, в САЩ живее само пет процента от населението на планетата. Значи ние имаме изключително голям относителен дял престъпници, нали така?

Един мъж, който стоеше встрани от прожекторите на сцената, му подаде купчина документи.

— О, я почакайте — продължи Бейли и се престори на искрено изненадан при вида на най-горния документ. — Какво е това? Мисля, че нямаме право да го видим. Това е Военна заповед 210–35 отпреди пет години. Бихте ли й хвърлили един поглед? Озаглавена е „Трудова програма за цивилните затворници“. Може би затова са им необходими нови специалисти по интерниране и принудително заселване.

Тълпата отново избухна гневно.

— Я успокойте малко топката. Това са опасни престъпници. В края на краищата някой трябва да ги тури в ред, нали така? Защо да не ги изпратим във военен трудов лагер и да ги накараме да поработят безплатно? Щом ние не сме на тяхно място, значи няма за какво да се тревожим.

Бейли взе друг документ от купчината и го разгърна:

— А какво е това тук? Меморандум от 1970 година, написан от човека, който по-късно стана директор на Федералната агенция за действие при извънредни ситуации. В този документ се иска задържането и интернирането на двайсет и един милиона, цитирам, „американски негри“ в случай на масови безредици. Не мога да си спомня точните цифри, но според мен по онова време цялото чернокожо население на Америка е било приблизително двайсет и един милиона. А това тук — той замижа и зачете написаното на най-горния документ, — според Плана на американските въздушни сили за действие при масови безредици, 55–2, министърът на отбраната има право да използва американските въоръжени сили за възстановяване на реда и законността в страната в случай на криза. През 1984 година, скрити зад този план, са извършили учение, което нарекли Rex-8416, виждате, че не им липсва чувство за хумор. Целта на учението е била да проверят колко бързо могат да задържат всички непокорни американци, попаднали в списъците им.

Докато говореше, Бейли продължаваше да показва документ след документ:

— Ще попитате какви са тези списъци. Ами, всякакви. Списъкът на ФБР, наречен ADEX, е създаден в края на шейсетте години. ADEX означава агитаторски индекс. В него са включени всякакви опасни интелектуалци, профсъюзни организатори и противници на войната във Виетнам. Днес Министерството на вътрешната сигурност е изготвило така наречения Списък на потенциални терористи и в него са включени имената на почти милион и половина души, като броят им нараства с двайсет процента всеки месец. Регистрирал си се, че притежаваш оръжие? В списъка си. Направил си дарение за друга партия, освен Републиканската и Демократическата? В списъка си. Влязъл си в сайта ми? В списъка си. Държал си реч за правителствените списъци пред група разпалени патриоти? В списъка си. Но на кого му е притрябвал този списък, щом могат да те следят, когато си поискат? Всички сте чували за устройството „Дигитален ангел“, което могат да имплантират под кожата ти, нали така? Казват, че в него щяла да се съхранява медицинска информация и че било предназначено за сигурността на децата и болните от Алцхаймер.

При тези думи тълпата започна да вика и свирка.

— Почакайте, може би този път ни казват истината, но какво от това? Истината няма никакво значение. С „Дигиталния ангел“ искат да ни пратят за зелен хайвер. Всички много се тревожим от имплантирането на чипове, докато чакаме на опашка, за да си купим новите модели на iPhone или блекбъри. За бога, хора, прочетете написаното със ситни букви! Не са необходими нови технологии, за да могат да ни проследят къде се намираме. Ние сами си купуваме старите! И като стана дума за това, да не забравя да благодаря на нашите приятели от интернет. Това е мястото, където, поне засега, ние можем да ги следим също толкова лесно, колкото те следят нас.

Ноа почувства, че го обливат горещи вълни. Бейли държеше в ръката си копие на изтеклия документ, за който ставаше въпрос на събранието този следобед. Цялата сутрин Ноа беше полагал огромни усилия, за да го обезсмисли. Непрекъснато си повтаряше, че сега този документ е съвсем безобиден, практически нищо не означава, но самодоволното изражение на мъжа на сцената започваше истински да го дразни.

— … ако говорите против абортите — Бейли продължи да чете документа, — ако сте ветеран от войните, ако сте защитник на Втората поправка, противник на нелегалната имиграция, искате да обучавате децата си вкъщи, ако на бронята на колата си сте залепили стикер с „Чък Болдуин президент!“ или, ако, пази боже, открият у вас копие на американската Конституция, то тогава вие, американски патриоти, вие майки, бащи, баби и дядовци, вие, пазители на свободата, ще бъдете обградени много внимателно с насочено към вас оръжие, защото може да се окаже, че сте терористи!

Тълпата реагираше на думите на Бейли все по-войнствено. Не повече от десет процента от присъстващите одобряваха този начин на говорене. И макар че това малцинство все още не беше предприело никакви физически действия, не беше далече моментът, в който щеше да го направи.

— Почакайте малко, почакайте. Вярно е, че всички сме в списъците им, но нали няма да дойдат ей така изведнъж да ни съберат и да ни изпратят в концентрационни лагери? Това може да стане само в случай на някакво непредвидено събитие, за което да ни обвинят. Тогава кой решава дали и кога сме в криза? Може би Конгресът? Същият този беззъб Конгрес, който така и не е обявил официално война на нито една от седемдесетте страни, в които наши мъже и жени се бият и загиват от 1945 година насам? Същият този Конгрес, на когото дори не му е било позволено да разбере какви са правомощията на правителството в случай на ядрена война, а те са влезли в сила през осемдесетте години? Не, Конгресът няма да реши нищо — Бейли показа друг документ. — Нещата са много по-страшни. След въвеждането на Президентската директива 51 всичко вече е съвсем официално. Президентът решава. Законно избраният президент поема контрол върху изпълнителната, законодателната и съдебната власт или както се казва в Президентска директива 67, започва да функционира „Извънредно конституционно правителство /ИКП/“. По негова заповед САЩ се превръща в ИКП и положението остава непроменено, докато някой нов великодушен крал не реши, че опасността е преминала. Истината е, че това може да се случи само тогава, когато управляващите си пожелаят. В случай че не знаете, страната ни официално е в извънредно положение почти през цялото време от 1933 година насам. Осъзнавате ли, че ако живеете на не повече от сто мили от брега или от сухоземните ни граници, вие се намирате в така наречените „Зони, в които Конституцията не важи“, където всички Закони за правата на човека не означават нищо? И това не го казвам аз, казва го Американският съвет за защита на гражданските свободи. Две трети от нас живеят в тази зона, а това са двеста милиона американски граждани. Знаете ли, че тази вечер, в града, в който се намираме, нашите любезни ръководители са създали, според думите им „Зона на свободното слово“, където всички ние можем да упражняваме правата си, дадени ни от Първата поправка. Това място се намира далече от центъра, в един ограден паркинг, където управниците и медиите няма да бъдат обезпокоявани от думите ни. Дами и господа, по силата на неотменимото ми право и власт, дадени ми от нашия Създател, най-официално обявявам мястото, където се намирам в момента, както и всеки сантиметър от великата ни страна, простираща се от Атлантическия до Тихия океан, за Зона на свободното слово!

Ноа успя да хване чашата си, преди да се обърне, защото някой от ликуващата тълпа блъсна масата му. Всички ръкопляскаха с пълна сила и моментът, в който физическото насилие щеше да се отприщи, не беше далече. От сцената Дани Бейли даде знак, че иска да продължи да говори.

— Знам, че всичко изглежда ужасно — започна отново той. — Но да ви кажа ли защо ще ги победим? Ще ги победим, защото щом истината веднъж излезе на бял свят, вече нищо няма да я спре. Когато достатъчно хора се събудят от съня си, осъзнаят какво става и излязат от сенките, готови за бой, тогава вече никой и що няма да може да ни спре. Спомнете си думите на един велик мъж: „В началото не ни обръщат внимание, след това ни се подиграват, после започват борба с нас.“

— И накрая ни побеждават — обади се Ноа.

Това беше един от онези кошмарни моменти, когато сънуваш, че си влязъл в класната стая по долни гащи. В момента, в който Ноа си каза на глас тези четири думи, цялата зала беше потънала в абсолютно мълчание, в очакване на грандиозния финал на речта. И по някакъв злощастен трик на акустиката, наркастичната перифраза, която Ноа беше направил на думите на Ганди, достигна до слуха на всички присъстващи.

Глава 12

Изминаха няколко безкрайни секунди, в които Ноа се надяваше, че Дани Бейли няма да обърне внимание на думите му, но тази вечер всичко вървеше наопаки. Ноа хвърли предпазлив поглед нагоре и видя, че мъжът на сцената е съсредоточил цялото си внимание върху него.

— Я да видим — Бейли отиде до края на сцената и застана лице в лице с Ноа. — Изглежда, сред нас има младеж, представител на Айви лигата17.

Ноа седеше, вперил поглед в чашата си с бира, но Бейли очевидно нямаше намерение да остави нещата така.

— Качи се тук, Харвард, не ни карай да те чакаме. Ако имаш да казваш нещо, кажи го с прости думи, така че и ние глупаците да те разберем. Щом си такъв куражлия, говори високо и нека всички те чуят. Много се съмнявам, че си запознат с Конституцията и делото на създателите на държавата ни, но може би ще ни просветиш с расистките и комунистически мъдрости на някой истински герой… като Че Гевара например.

— Не, благодаря — отвърна Ноа и вдигна поглед.

— Не мога да приема отказа ти — заяви Бей ли и се обърна към тълпата. — И вие не можете, нали така?

Залата се изпълни с яростни ръкопляскания, дюдюкания и подвиквания. Най-накрая Ноа не издържа.

— Добре — каза твърдо той.

Допи остатъка от бирата си, изправи се и остави тълпата да го избута на сцената под светлината на прожекторите. Дани Бейли се отдръпна и направи жест, сякаш му казваше „добре дошъл“.

— Искам да започна с това — заговори Ноа, като се стремеше да модулира гласа си да звучи по-добре, — че поради професията си имам уникалната възможност да знам, че всичко казано до тук тази вечер е абсолютно вярно.

При тези думи, точно както предполагаше, тълпата утихна.

— Чакайте да си помисля дали мога да се съглася с някои от тезите, изказани от предишните оратори. Федералният Резерв изобщо не е федерален. Напълно прави сте, че по същество това е частна банка, картел, който ви отпуска кредити от вашите собствени пари, при това при висока лихва. С неговото създаване започна краят на системата на свободния пазар. Вярно е, че в основата на създаването на Съединените американски щати стои свободата на индивида, но след като в продължение на сто години сте позволявали на малоумници да ви управляват, сега държавата се крепи на огромния си дълг. Днес инвестиционната банка „Голдман Сакс“ е моторът на обществото, а американският народ е само изпълнител, в случай че не сте го забелязали. Комисията на Тристате наистина съществува. Също както и Съветът по международни отношения, групата „Билдербърг“, Тристранната комисия и Римският Клуб. Всички те са глобалисти, притежават богатство и власт, каквито не можете да си представите. Между тях има истински хищници, абсолютно безскрупулни хора, и точно както казахте, те наистина управляват света. Въпреки това тези общества далеч не са тайни. Няма никакви скрити конспирации — те вършат делата си пред очите на всички. При моята професия всички тайни излизат наяве, защото клиентите ни трябва да ни ги разкажат, за да можем ние да ги прикрием. И тук следва нещо наистина интересно. Знаете ли защо не се страхувам да споделя всичко това с вас? Защото нашите клиенти вече не се страхуват от американския народ и особено от хора като вас. Трябва само да ви оставят да продължите да се заяждате един с друг, да спорите върху противоречаща си информация, да се тормозите от мисълта за разни конспирации, да седите като хипнотизирани пред телевизорите и компютрите си или да организирате такива събирания, на които си въобразявате, че се борите против нещо. По този начин никога и с нищо няма да ги застрашите. Наистина в момента се създава Нов световен ред, но той въобще не е нов. Създаването му е започнало преди много, много години. Има хиляди теории на конспирацията, които да отвличат вниманието ви, но истината в основата на всички тях е една-единствена. Джордж Карлин го формулира много по-добре от мен: „Там горе, на самия връх, е големият клуб, към който никога няма да принадлежите. Цялата власт е в техните ръце, а не във вашите.“

— По дяволите, точно така е! — изкрещя един мъж от тълпата.

— Добре, добре, чудесно разбирам какво имате предвид. Можете да имате шанс, ако съберете достатъчно гласоподаватели, които да променят нещата. Но противниците ви лесно ще се справят с това. И сега ще ви покажа как.

Ноа посочи с ръка един едър мъж близо до бара.

— Можете ли да прочетете надписа върху фланелката на онзи човек? Вероятно тази фланелка е била ушита в Бангладеш от някое десетгодишно момиченце, което работи по шестнайсет часа на ден. Хей, пич, обърни се да видим надписа, нали се гордееш с него? „Роден в Съединените еврейски щати“. Ако това не е истински агент-провокатор, то враговете ви веднага трябва да го наемат. Заради такива като него не се страхувам да ви кажа неща, които би трябвало да запазя в тайна. Кой би повярвал и на една ваша дума, ако сред редиците ви има хора като него? При всяко ваше събиране, ако имате късмет пресата изобщо да ви удостои с внимание, снимките на такива като него ще бъдат отпечатани на първа страница. И ако се интересувате защо не можете да имате допирни точки с останалите деветдесет и седем процента от американските граждани, то е защото позволявате да ви идентифицират с хора като него. Поставянето на етикети също върши чудесна работа — продължи Ноа, като сочеше различни хора от множеството. — Тук има един, който не вярва, че Обама е роден в Щатите; двама представители на движението „Истината за 11 септември“; двама привърженици на конгресмена Рон Пол; един крайнодесен екстремист; един умерен консерватор; един бял расист; един защитник на легализирането на марихуаната; трима поддръжници на „Ти Парти“, а оня мъж там е черешката на сладоледа — той отрича съществуването на Холокоста. Изключително лесно е всички да бъдете представени в такава светлина, че нито един човек с капка здрав разум да не иска да има нищо общо с вас. А и за какво ли би му притрябвало? В новините вие всички ще сте представени като видиотени, невежи, параноични, неграмотни, зли расисти, които вярват във всякакви конспиративни теории за контрол върху съзнанието. Ето по този начин не ви оставят да съсредоточите вниманието си върху наистина важните проблеми. А промените в обществото, които вие толкова искате да разобличите, се извършват буквално под носа ви. Можете да си стоите тук и да си приказвате колкото си искате, но с това няма да промените абсолютно нищо. Никой във Вашингтон не ви уважава. Напротив, присмиват ви се. Твърдите, че искате революция? И вярвате в Конституцията, която жената размахваше преди малко? Тя ви дава правото да изразите бунта си при всички следващи избори. Осъзнавате ли, че само след няколко седмици всички места в Камарата на представителите ще бъдат свободни и могат да бъдат заети от всеки, който може да се пребори за тях? Както и за мястото на президента. И на една трета от Сената. За да влезете в Конгреса, са ви необходими около петнайсет процента от гласовете. Лесно можете да обърнете палачинката и да оставите настоящите управници без работа. Но това няма да се случи и знаете ли защо? Ще ви кажа. Ще изберете нов президент, но корупцията само ще се увеличи. Над деветдесет процента от членовете на Конгреса, а това са хора, които лобистите буквално държат в джобовете си, ще бъдат преизбрани.

Тълпата го слушаше с напрегнато внимание, очевидно още не бяха наясно дали появата на Ноа не е част от шоуто.

— Това е, което имам да ви кажа — завърши той. — Ако някой иска да се бие с мен, да знае, че излизам навън, за да чакам колата си. Честно казано едно сбиване би било чудесен завършек на днешното събиране.

Хората започваха неуверено да ръкопляскат и да коментират помежду си, докато Ноа слезе от сцената, грабна мокрите си дрехи, остави няколко банкноти на масата и се отправи към вратата. Чу зад гърба си гласа на Дани Бейли, който отново бе взел микрофона и се опитваше да привлече вниманието на тълпата, за да продължи речта си от там, откъдето беше спрял.

Ноа почти беше стигнал до вратата, когато усети една ръка върху рамото си. Обърна се и видя пред себе си жената, която бе държала реч по-рано вечерта — майката на Моли.

— Чудесна реч изнесе, особено като се има предвид, че не се беше подготвил предварително — отбеляза тя.

— Така е — съгласи се Ноа. — Идва ми отвътре. Вижте, не исках да ви засегна по никакъв начин.

— Няма нужда да се извиняваш — тя го гледаше мило, а в интелигентния й поглед се долавяше същият загадъчен блясък, който така безнадеждно го беше привлякъл към дъщеря й. — Според мен между нас има повече общи неща, отколкото предполагаш.

Зад тях Дани Бейли говореше разпалено, перифразирайки една от известните речи на първия губернатор на свободна Вирджиния, Патрик Хенри. По всичко личеше, че аудиторията се беше възстановила от отрезвяващата реч на Ноа и отново бе започнала да изпада в екстаз. Може би причината бе в напредналия час и агресията, вследствие на изпития алкохол и натрупаната омраза, но нещата в залата започваха да загрубяват.

Ноа потърси Моли с поглед, но не успя да я открие сред гъстата тълпа. Двама яки мъже бяха застанали пред вратата и цялото им поведение подсказваше, че пътят навън е затворен.

— Виждали ли сте дъщеря си?

— Да, преди няколко минути.

— Мисля, че трябва да се измъкваме от тук — заяви Ноа и подхвана жената за лакътя. — Веднага.

В дъното на залата светеше табела с надпис „авариен изход“ и въпреки че вероятно можеше да се излезе и от друго място, Ноа реши, че това е най-подходящото.

Придвижваха се бавно. Гласът на Бейли продължаваше да гърми, тълпата крещеше, но в главата на Ноа имаше само една мисъл — да се махаме от тук, преди да се е случило нещо лошо, защото това неминуемо щеше да стане.

— Хайде да не се залъгваме вече — продължаваше Бейли. — Направихме всичко възможно, за да предотвратим наближаващата буря. Никой обаче не чу гласа ни. Времето на надежди за промяна и молитви за мир отмина. Ако правителството не отговори на исканията ни и не направи онова, което е редно, ако продължи да нарушава клетвата си да защитава Конституцията, не ни остава нищо друго, освен да се вдигнем на оръжие и Господ да ни е на помощ! Питам ви: Ако не сега, то кога? Кога ще станем по-силни? Следващата седмица? Догодина? Ще бъдем ли по-силни, когато ни отнемат оръжието и на всеки ъгъл застанат ченгетата и наемните главорези на правителството, за да ни принудят да спазваме полицейския час? Не! Ако войната е неизбежна, то нека ние определим правилата, по които ще се води.

Ноа почти беше стигнал до вратата, но изведнъж спря, все още не бе успял да зърне Моли. Докато си пробиваха път през тълпата, беше пуснал ръката на майка й и тя бе изчезнала.

— Вече не можем да говорим за мир! — крещеше Бейли от сцената. — Харесва ли ви, или не, войната започна!

Ако определим събитията от следващите секунди като мъгляви, ще излезе, че всичко, което стана по-късно, беше объркано и неясно, а това съвсем не бе така. Всичко се случи като на забавен каданс, като в онези изящни снимки, в които капката мляко попада в купичката с овесени ядки или изстреляният куршум едва лизва ръба на картата за игра. Ноа видя всичко съвсем ясно, но изобщо не успя да реагира.

В ръката на човека до него, когото Моли по-рано тази вечер беше описала като нов член на организацията й, се появи стоманено сив пистолет, който веднага беше насочен към сцената. Нещо проблесна и последва гръм като от фойерверк или от спукана книжна кесия, после още един и още един и тълпата се разбяга встрани от стрелеца. Последваха писъци и паника, и искри от счупения прожектор над сцената. Задната врата се отвори широко и през нея нахлуха облечени в черно полицаи. Разнесе се остра миризма на лютив сос и препарат срещу насекоми, а в другия край на залата настъпи хаос, докато още един взвод за борба с масовите безредици нахълта в кръчмата.

Ноа беше притиснат от тълпата, която се мъчеше да излезе, и след малко бе избутан в центъра на залата. И тогава на около пет метра пред себе си видя Моли — един огромен мъж в черни дрехи я беше повалил на пода, държеше я за косата, а с другата си ръка болезнено бе извил ръката й зад гърба. Ноа чу приглушен вик, последван от звука на електрошоковата палка. Извърна се и видя едрия мъж, с когото се беше запознал по-рано, Холис, да се гърчи безпомощно на пода, а палката все още беше допряна до гърдите му.

Друг мъж в черно, чието лице не се виждаше зад затъмнения визьор на каската, вдигна огромната си палка, готов да я стовари върху главата на беззащитния мъж на пода.

В тази странна и бавна поредица от ярки картини се промъкна една мисъл, която му бе хрумнала по-рано през деня. През по-голямата част от времето изобщо не се променяме и после, когато настъпи повратен момент, израстваме изведнъж. Следващите събития щяха да се превърнат или в един от тези ужасни повратни моменти, или щяха да бъдат последната му, но най-голяма грешка, допусната през тази злощастна нощ. Нямаше никакво значение какво точно щеше да се случи, жребият бе хвърлен. Само защото през целия ден се бе носил в неясната сива зона между доброто и злото не означаваше, че не може да ги различи едно от друго.

Времето възвърна обичайния си ритъм и Ноа усети прилив на енергия. Докато мъжът в черно стоварваше палката си върху главата на нещастника, Ноа се протегна и сграбчи китката му с неочаквана сила, придобита от многото упорити тренировки под надзора на личния му треньор в „Медисън скуеър клъб“. Вярно е, че никога не знаеш кога коремните преси могат да се окажат изключително полезно занимание.

Не последва никаква борба. Мъжът срещу него впи поглед право в очите му. Може би той самият изживяваше някакъв повратен момент. Първо го изгледа с изненада, след това с недоумение и накрая, въпреки набора от оръжия, висящи на колана му, и подкрепата на трима колеги, притекли му се на помощ, със страх.

Мигът е само миг, отлита незабавно. Ноа усети първия жесток удар отзад в главата си, вероятно последва и втори. След това настъпи непрогледен мрак.

Глава 13

Отвори очи и я видя надвесена над него.

Множеството най-разнообразни болки, които изпитваше, го убедиха, че образът й не е плод на въображението му. Главата му лежеше в скута й, а Моли бе обвила ръце около него, докато препълненият полицейски микробус подскачаше по неравните улици на път към центъра на града.

Полицейски микробус!

— Здрасти — каза тя.

— Здравей.

Светлината от синьо-бялата флуоресцентна лампа беше силна и неприятна. Извърна глава и моментално усети остра болка в гърба си, сякаш оса го беше ужилила право в гръбначния мозък. Задната част на микробуса беше претъпкана с хора, между които той бегло разпозна някои от присъствалите тази вечер в кръчмата. Повечето стояха изправени, но някои, също като него, бяха полегнали, очевидно изпитвайки физическо страдание.

Ноа отново вдигна очи към Моли:

— Какво се случи…

Тя докосна устните си с пръст и му направи знак да замълчи. Тогава той забеляза, че китките й са вързани с найлонови ленти.

Микробусът се наклони и спря рязко, задните врати се отвориха, някой го дръпна силно и го извлече на улицата. Новинарските екипи и репортерите вече бяха пристигнали и ги чакаха готови да предават от мястото на събитието. Прожекторите бяха включени моментално и кореспондентите на местните и национални медии започнаха да крещят в стремежа си да зададат въпроси, а операторите се блъскаха, за да заснемат сцената отблизо. Ноа едва се държеше на краката си, когато заедно с останалите бе строен в редица и подкаран към полицейския участък.

След като репортерите останаха отвън, последва поредица от обискиране и претърсване, придружени от резките заповеди на полицаите, докато накрая се чу изщракването на металната врата и всички бяха заключени в килии.

Ноа беше вкаран в една от многото килии в огромното помещение, в които можеха да се поберат над триста души. Разбира се, всички присъстващи бяха мъже, жените бяха откарани някъде другаде. Повечето от хората около него бяха от присъствалите на събранието. Имаше и други, явно добре запознати със системата, които са били задържани по-рано през деня за различни провинения като скитничество, проституция и нарушаване на обществения ред в пияно състояние.

С пристигането на задържаните от кръчмата килиите бяха изпълнени до краен предел. Повечето от хората бяха изпаднали в шок и мълчаха, но имаше и такива, които се държаха предизвикателно — крещяха, предизвикваха сбивания, дразнеха охраната, искаха да разговарят с адвокатите си, с майките си или с всеки друг, който би могъл да им помогне.

Ноа беше един от последните, вкарани в килията, затова се озова най-отпред, опрян в решетките. Все още му се виеше свят и много му се искаше да седне, но беше притиснат отвсякъде, все едно пътуваше в градския транспорт в най-натоварения час.

След малко съзря нещо, което така и не успя да си обясни. Вероятно имаше някаква грешка. Мъжът, който беше стрелял в кръчмата, беше изведен от съседната килия. Движеше се съвсем свободно, дори нямаше белезници на ръцете. Отправи се най-спокойно към изхода, придружен от един полицай.

— Гарднър!

Някой в другия край на помещението изкрещя името му и това го върна към действителността. Един сержант с бележник в ръка, последван от други двама полицаи, се приближи към него.

Ноа протегна ръка през решетката:

— Аз съм. Аз съм Ноа Гарднър.

Тримата мъже дойдоха съвсем близко и започнаха да го оглеждат внимателно, очевидно го сравняваха с описанието, записано в бележника. Изглежда, златният му пръстен от училището „Ривърдейл“ напълно ги убеди в самоличността му.

Сержантът отново прегледа записките си, намери ключа на килията и отключи вратата. Докато Ноа излизаше, един мъж, който явно не бе на себе си, се опита да се измъкне, но веднага бе върнат с твърда ръка обратно при останалите обитатели.

— Какво става? — попита Ноа, докато все още го водеха нанякъде.

— Адвокатът ти идва насам — отвърна сержантът и в гласа му съвсем ясно се долови отвращението му към калпавата американска съдебна система.

След като премина през няколко коридора Ноа се озова в малък страничен кабинет, седнал срещу бюрото на един мъж, който вероятно беше разследващият полицай. Мъжът беше цивилен, небръснат, с омачкани дрехи и изглеждаше сякаш бе в края на дълго дежурство или е бил събуден и извикан спешно тук. Това не беше полицаят, с когото се беше сблъскал в кръчмата, със сигурност щеше да разпознае лицето му.

Бюрото бе отрупано с оръфани папки и всякакви канцеларски принадлежности, по таблото за обяви бяха залепени бележки, графици за дежурства, рапорти, снимки и една глупава карикатура, получена по факса. Цялата атмосфера на този малък, наблъскан, задушен кабинет показваше, че хората, които работят тук, са претоварени, ниско платени и преуморени.

— Господин Гарднър, имате право да запазите мълчание — започна полицаят, вперил поглед в някакъв пресниман документ пред себе си, — както и да откажете да отговаряте на въпросите. Разбирате ли ме?

— Да.

— Имате право да се консултирате с адвокат, преди да разговаряте с полицията, както и адвокатът ви да присъства по време на всички разпити. Ако не можете да си позволите адвокат, ние ще ви осигурим такъв. Разбирате ли ме?

— Да, разбирам.

— А сега — продължи ченгето и за първи път вдигна очи към Ноа, — преди да те попитам дали си готов да разговаряш с мен, искам много добре да разбереш още нещо. Тук не сме те извикали за глоба за неправилно паркиране. Тази вечер някой ще отиде в затвора. Ти и приятелчетата ти ще бъдете качени в един голям автобус. Придружени от въоръжена охрана, ще бъдете откарани в ареста на Манхатан, по-известен сред обитателите му като Гробницата. Там ще ви направят снимки за полицейските досиета, ще ви вземат проби за ДНК и пръстови отпечатъци, след което ще ви предявят официалните обвинения, ще ви закарат в съда и там ще гледат мярката ви за неотклонение. Честно казано, тъй като е петък вечер, а заведението е доста препълнено, може би чак в неделя или дори в понеделник ще успеете да се явите пред съда. Ако не ви освободят под гаранция — а като знам в какво ви обвиняват и че е намесено Министерството на вътрешната сигурност, много се съмнявам, че това ще стане — ще ви качат на друг автобус, където ще ви оковат за седалките, а на прозорците ще има решетки.

Ще ви откарат в „Райкърс Айлънд“. Теб лично ще те обвинят в — полицаят спря за момент и намести очилата на носа си — предизвикване на безредици, оказване на съпротива при арест и нападение срещу полицай. Само за последното ще получиш най-малко три и половина години затвор. А някой от вас, не знам точно кой, ще бъде обвинен в опит за убийство. Ако това ти звучи по-страшно от всичко казано досега, то е, защото наистина е така.

Полицаят отпи от кафето си и отново намести очилата си.

Ноа имаше странното усещане, че ченгето не за първи път изричаше съвсем същите думи.

— А сега чакам някой — и под някой разбирам теб — да прояви желание да ми разкаже какво точно се случи и тогава с удоволствие ще наредя на полицаите, извършили арестите, да отделят хората, случайно присъствали там, от истинските престъпници. Ето защо ние с теб можем да разговаряме сега и тук или мога да те оставя да поразсъждаваш по въпроса, докато се сближаваш с обитателите на Гробницата. Не знам какво си чувал за онова място, но повярвай ми, там далеч не е толкова приятно, колкото тук — заяви той и направи широк жест, който обхващаше потискащото мрачно помещение, в което се намираха.

Столът изскърца, когато полицаят се наведе напред и заговори тихо, сякаш се страхуваше, че някой колега отвън може да го чуе как любезничи със заподозрения.

— Виж какво, струва ми се, че си добро момче. Не е необходимо да се забъркваш в цялата тази каша. Нищо не мога да направя за теб, в другата стая има свидетел, който твърди, че те е видял да удряш полицая с палка. Аз лично не вярвам в това, но ти трябва сам да се защитиш, защото аз с нищо не мога да ти помогна. Сигурен съм, че просто си попаднал в погрешния момент на погрешното място, но, Ноа, сега ти трябва да ми разкажеш всичко — при тези думи отвори чекмеджето си, извади от там малък диктофон, включи го и го постави на бюрото между тях. — Сега, след като знаеш правата си, готов ли си да отговаряш на въпросите ми?

Преди Ноа да успее да отговори, по вратата се чуха три кратки почуквания, след което Чарли Нилън, адвокатът на семейство Гарднър, влезе, без да изчака да го поканят. Той грабна диктофона от бюрото, изключи го и го пусна в джоба си. Ченето се опита да се противопостави, но адвокатът го възпря с жест, който недвусмислено показваше, че ще разговаря с него едва по-късно.

— Каза ли нещо? — обърна се Чарли към Ноа.

— Не…

— Съвсем нищо?

— Не казах нищо, освен че разбирам какви са правата ми.

— Браво на теб.

Чарли Нилън беше от старата генерация супер професионалисти, които твърдо вярваха в силата на първото впечатление.

Когато и да го срещнеше човек, той винаги беше сякаш излязъл от страниците на списание с представителния си вид на изтъкнат адвокат. За щастие, освен че изглеждаше добре, беше и изключително умен.

Нилън хвана Ноа за брадичката и извъртя главата му към светлината, за да огледа раните, нанесени му при ареста. След това затвори вратата и се обърна към мъжа зад бюрото:

— Детектив…

— Халидей.

— Детектив Халидей, искам веднага да освободите клиента ми, да свалите всякакви обвинения от него и да унищожите документите, свързани с ареста му.

Полицаят леко изсумтя от негодувание, но протестът му не прозвуча особено убедително.

— Позвъних на капитана ви, докато идвах насам — продължи Чарли. — За случая знаем само ние четиримата и нещата трябва да си останат така и занапред.

— А сега вие ме изслушайте — обади се Халидей. — Изобщо не ме интересува какво искате, на кого сте се обадили и как трябва да си останат нещата…

Телефонът на бюрото му иззвъня, той погледна кой се обажда и побърза да вдигне слушалката.

— Проведете спокойно разговора си — заяви Чарли. — Ако ви потрябваме, ние с клиента ми ще бъдем отсреща в стая Г.

Стая Г се оказа друго малко помещение за разпити. Чарли затвори вратата, накара Ноа да седне, извади от джоба си бутилка минерална вода и му я подаде.

— От къде разбра, че съм тук? — попита Ноа.

Чарли го изгледа така, сякаш искаше да каже, че младият господин Гарднър задава твърде неуместни въпроси, като се има предвид ситуацията, в която беше изпаднал. В същото време набираше някакъв номер по мобилния си телефон и след като го постави до ухото си, посочи с ръка бутилката, все едно най-важното нещо, което Ноа можеше да направи в момента, бе да се погрижи да не се обезводни.

На Ноа му се стори, че адвокатът се обажда или на помощник главния прокурор, или на самия главен прокурор на щата. Но преди да успее да разбере за какво си говорят, вниманието му беше изцяло привлечено от нещо, което забеляза през малкото прозорче на вратата.

Навън, в залата за посещения, се бяха събрали десетина полицаи, които пиеха кафе и приятелски разговаряха с няколко цивилни колеги. Ноа стана, приближи се до стъклото на вратата и не можа да повярва на очите си.

Там се бяха събрали онези, които вдигаха най-много шум и се държаха най-предизвикателно по време на речите в кръчмата. Всички бяха облечени почти еднакво, единствената разлика се състоеше в дръзките надписи по фланелките им и разнообразните аксесоари, с които се бяха окичили. Когато по-рано вечерта се бяха разпръснали между останалите в кръчмата, човек трудно можеше да ги определи като група, но сега облеклото и цялостното им поведение ясно разкриваха какви са в действителност. И сега, след като представлението беше изнесено, се бяха събрали тук на афтър парти.

Ноа особено ясно си спомняше единия от тях. Беше абсолютно сигурен, че го е видял в кръчмата — мъжът беше облечен в ярка бархетна риза, ловджийски елек, на главата си беше вързал кърпа с цветовете на знамето на Конфедерацията, а под мишницата му имаше кобур за пистолет.

Ноа чу, че адвокатът прекрати разговора си и затвори телефона.

— Добре — въздъхна Чарли, — хайде, Дилинджър18, сега да седнем и да си поговорим.

— Чарли…

— Сгреших, аз ще говоря, а ти ще ме слушаш.

Седнаха, а Ноа премести стола си така, че да може да наблюдава помещението отвън.

— Не знам какво си направил или не си направил — започна Чарли — и, честно казано, не ме интересува. Единственото важно нещо в момента е в какво могат да те обвинят, а ти си попречил на полицай да изпълни служебните си задължения, като си употребил физическа сила. Както знаеш, това е сериозно престъпление в този щат. Погледни ме. Ако наистина си извършил това, според закона няма никакво значение каква е причината — самозащита, афект, временна невменяемост — все едно, ще те осъдят. След като им припомних за някои услуги, които сме им правили, те все пак искаха да повдигнат обвинение, макар и за по-безобидно провинение като сбиване, хулиганство или нещо подобно. Наложи се да им припомня и за други услуги и в крайна сметка се разбрахме. Тази нощ ще си тръгнеш от тук все едно никога нищо не се е случвало.

— Изслушай ме за минута…

— Случаят е сериозен, Ноа. И е добре да знаеш, че това е всичко, което мога да направя. Тази вечер изиграх всичките си козове. Какво мислиш ще се случи, ако от тук нататък те хванат да пресечеш на червено, да хвърлиш дъвката си на улицата или да пуснеш радиото в колата си прекалено силно? Нищо повече не мога да направя. От този момент нататък гледай да не преминаваш отвъд „Трийсет и четвърта“ улица.

— Разбирам и искрено ти благодаря. А сега мога ли да кажа нещо?

Чарли погледна часовника си.

— Казвай.

— Всичко това е било постановка.

— Не ме интересува.

— Виж онези мъже отвън — Ноа посочи през прозореца, Чарли се извърна и хвърли един поглед, — всички те бяха тази вечер на събранието. И целта им е била да започнат безредици. След като се умориха да чакат хората сами да се сбият, един от тях извади пистолет и стреля.

— Чакай да видя дали правилно те разбирам. Ти твърдиш, че нюйоркски полицай под прикритие е стрелял нарочно в препълнената с хора кръчма, за да предизвика безредици?

— Точно така.

— Това по никакъв начин не може да е вярно.

— Добре, може и да не е бил полицай. Не видях значки по онези, които нахлуха, но може да са били… някакви други, например наета охранителна фирма, която е свършила мръсната работа и след това ни е предала на нюйоркската полиция.

— Ноа — Чарли го прекъсна търпеливо, но твърдо, — успокой се. Каквото и да се е случило, това изобщо не те засяга.

— Как можеш да говориш така? Онзи мъж там, с баджа „посетител“ и с кобура под елека, точно той стреля пръв и предизвика цялата бъркотия. В този момент мъжете с каски и палки нахлуха незабавно. Никой не позвъни на 911, те стояха пред вратата и сякаш чакаха да им се подаде знак. Ами пресата и всички тези репортери пред полицейското управление, откъде биха могли да знаят…

— Добре, дори и всичко да е било постановка, какво бихме могли да направим ти и аз? Ти за кого се смяташ, за Нелсън Мандела ли? Нека да ти отворя очите, синко — няма Дядо Коледа, няма Великденски заек и няма добра правосъдна фея, която да направи нещо по повод на това, което си мислиш, че си видял. По света има неправда, а ти си голям късметлия, защото никога няма да се сблъскаш с това, с което повечето хора се сблъскват през живота си — при тези думи той потупа Ноа по рамото и продължи. — Справедливият ти гняв бе подобаващо отбелязан. А сега да сме благодарни, че можеш да се измъкнеш от тук. Да отидем някъде да хапнем по парче пай.

— Няма да си тръгна.

— Извинявай, не чух.

— Няма да си тръгна, преди да бъдат освободени и останалите, които бяха докарани тук с мен.

Чарли не отговори веднага.

— Сигурен ли си в това, което видя? — попита той най-накрая.

— Абсолютно.

— Представяш ли си какво ще стане, ако се разровя в това, а после се окаже, че си сбъркал? Тогава сделката, която току-що сключих, отпада.

— Сигурен съм, Чарли.

— Добре — отвърна адвокатът спокойно. — Ще видя какво мога да направя. Но трябва да знаеш още отсега, че каквото и да открия, ще е необходим много по-голям авторитет от моя. А това означава, че трябва да се обадя на баща ти.

Това не беше най-прекрасната новина, но Ноа пое дълбоко въздух и кимна в знак на съгласие.

Глава 14

Докато се движеше по дългия коридор към изхода на полицейското управление, Ноа успя да запази спокойствие, но щом веднъж се озова на улицата, сърцето му започна да блъска толкова силно, че едва ли не повдигаше взетия назаем суитчър.

По света има неправда, беше казал Чарли и точно заради това Ноа му беше изключително благодарен в този момент. Злоупотребата с власт го бе пратила зад решетките тази вечер, а злоупотребата с влияние беше принудила властите да го пуснат. Свободата си е свобода, без значение как е постигната, и сега може би за пръв път Ноа разбра истинското значение на тази дума.

Както каза Чарли по-късно след като разровил цялата история, в крайна сметка няколко полицаи потвърдили версията на Ноа за събитията от вечерта. Те нямали никакво желание да участват в постановката и да пратят в затвора група невинни инакомислещи граждани. Точно когато щял да избухне скандал между униформените и наетата охранителна фирма, провела акцията, се получило позвъняване от високите етажи на властта и всичко било решено за броени минути.

Ноа спря на бордюра и се облегна на една улична лампа, зави му се свят, чувстваше се напълно изтощен. Вдиша дълбоко студения нощен въздух и усети силна, пронизваща болка между ребрата си. Въпреки това прецени, че няма сериозни увреждания и че с времето всичко ще отмине.

След него един по един от полицейския участък започнаха да излизат и другите участници в събранието. Закопчаваха часовниците си, прибираха по джобовете си върнатите им лични вещи и се усмихваха щастливо и с облекчение. Изглежда, никой от тях не беше сериозно наранен. Хората от провинцията се оглеждаха наоколо и се мъчеха да се ориентират къде се намират. Чувстваха се като пуснати с парашут в най-затънтеното кътче на Борнео, при това без компас. Започнаха да си помагат един на друг и не след дълго се разпръснаха в различни посоки, за да отидат да се наспят живи и здрави по домовете си, а не да прекарат нощта по затворническите килии.

Ноа остана изненадан от промяната, настъпила навън. Само няколко часа по-рано времето беше бурно, мрачно и потискащо. Сега небето бе съвсем ясно и меките светлини на града засенчваха и най-ярките звезди по сутрешното небе.

Нещо леко докосна рамото му и прекъсна мислите му. Обърна се и се наложи да вдигне глава, за да може да погледне мъжа срещу себе се в очите.

— Исках само да ти благодаря — каза Холис.

Ако не беше загубил шапката си, сигурно щеше почтително да я стиска в ръце.

— Няма защо.

— Не е така — възрази Холис и тържествено поклати глава. — Задължен съм ти.

— Тогава да се споразумеем — отвърна Ноа. — Кажи ми колко е часът и сме квит.

Едрият мъж вдигна глава и внимателно прецени местоположението на няколко космически тела, след това очевидно направи някакви изчисления.

— Според мен е някъде около четири и половина.

— Четири и половина. Предполагам, че имаш предвид планинско време?

Холис се усмихна любезно като на стар приятел, пошегувал се неуместно.

— Лека нощ — каза той и си тръгна.

— Пази се.

Ноа видя как малко по-нагоре по улицата колата, която идваше да го вземе, зави и започна да се приближава към него. Вдигна ръка, за да направи знак на шофьора. Мерцедесът даде мигач и се насочи към него.

Ноа тръгна към колата, но чу познат глас зад себе си и спря. Обърна се и видя, че Моли и майка й се сбогуваха с последните разотиващи се членове на групата. Очевидно бяха останали последни, за да се убедят, че всички останали са били пуснати на свобода. Когато го видя, Моли подшушна нещо на майка си и двете се приближиха към него.

— Така и не се запознахме официално — започна по-възрастната жена. — Приятно ми е, аз съм Бевърли Емерсън.

— Ноа Гарднър — двамата официално се ръкуваха. — Мисля, че се разбира от само себе си, че бих предпочел да се запознаем при по-други обстоятелства.

— Доколкото разбирам, трябва да благодаря на вас за това, че всички бяхме пуснати на свобода тази вечер.

— Както го казвате, излиза, че съм герой, а това съвсем не е така.

— Наистина съм ви много благодарна за всичко, което направихте — каза тя и лекичко подбутна дъщеря си с лакът.

— Аз също — обади се Моли.

Трудно можеше да се определи какво точно се четеше в погледа й. Не беше извинение, но беше нещо твърде подобно.

Ноа започваше да се чувства все по-неудобно, всички му изказваха благодарността си, като че ли бе направил нещо много благородно, а той просто беше използвал връзките на баща си.

— Ще предам благодарностите ви на адвоката си, когато отново се видя с него. Той все още е в управлението и урежда някои подробности.

Колата пристигна, спря плавно до тях и ключалките на вратите изщракаха. Точно в този момент Ноа би предпочел някоя по-обикновена кола, но диспечерът от гаража в центъра на града му беше изпратил един сребрист мерцедес „Пулман S600“, който твърде много приличаше на свръхлуксозна лимузина.

— Искате ли да ви закарам?

— Би било чудесно — отвърна Бевърли.

Моли се настани срещу него, а майка й седна до нея. Салонът на този модел мерцедес е конструиран така, че прилича на конферентна зала или работен кабинет за четирима. Въпреки това разполага с повече удобства от всяка друга луксозна лимузина. Всичко вътре е изработено на ръка от кожа или от скъпо дърво. Седалките са разположени две по две, с лице една към друга, и до всяка от тях има лъскав плосък панел, чрез който човек може да достигне до всякакъв вид информация и забавления. Във всяка конзола и странична облегалка има по един сензорен екран, готов да отговори на всички възможни човешки приумици. Това превозно средство е създадено, за да задоволи всякакви приумици на бизнес елита в най-богатите страни по света. С парите за изработката на тези няколко кубически метра би могло да се купи прекрасна къща във всяко кътче на земното кълбо.

— Невинаги се придвижвам така луксозно — опита се да се извини Ноа, когато колата потегли. — Но само за да добиете представа, ще ви кажа, че баща ми за нищо на света не би се качил в мерцедес. Или използва брониран „Майбах 62“, или се движи пеша.

Оказа се, че отиваха в почти противоположни посоки. Когато шофьорът попита по вътрешната уредба „Накъде?“, Ноа му даде адреса на намиращия се недалече хотел „Челси“. В това време двете жени оглеждаха луксозната обстановка и се бояха да докоснат каквото и да било, за да не го счупят и после да трябва да го платят.

— Сигурен съм, че това ще ви хареса — каза Ноа и отвори една вратичка, намираща се до него.

Там бяха натрупани купчина кърпи от висококачествен памук, които непрекъснато се поддържаха топли и влажни. Ноа взе голяма щипка и с нея подаде на всеки по една от тях. След това разгъна своята, притисна я до лицето си, избърса се, облегна се назад и вдиша лекия аромат на цитрусови плодове и лечебни билки. Спътничките му направиха същото и малко след това се чуха дълбоки въздишки, които издадоха усещането им за задоволство и облекчение.

Въпреки че се стремеше да не го показва, отлично знаеше как се чувстваха в момента. Физическото усещане бе приятно, но много по-важно беше облекчението от огромната тежест, която се бе вдигнала от гърдите им. И тримата бяха оцелели след отминалата ужасна нощ.

След това Ноа отвори барчето и даде на всеки по нещо безалкохолно за пиене. Отминаха няколко пресечки, въпреки неравностите по пътя и непрестанния градски шум вътре цареше абсолютна тишина, а колата се движеше толкова плавно, че в нея спокойно би могло да се извърши сериозна операция.

— Моли ми каза, че сте писател.

Ноа точно отпиваше от напитката си и при тези думи за малко да се задави.

— Така ли е казала?

— Струва ми се, че професията ви е изключително интересна — продължи Бевърли. — Разкажете ми, моля ви, как протича един ваш обикновен работен ден.

— Обикновен работен ден — повтори Ноа замислено. — Чакайте да си помисля какво правих вчера, в петък… Не мога да обсъждам сутрешните си занимания, нито пък това, което правих следобеда, но по обед нахвърлях някои бележки за речта на един човек, американски сенатор от западните щати, който трябва да се яви на изслушване пред комисията по етика.

— Нещо нередно ли е направил?

— О, да, без всякакво съмнение. Помогнал е на свой бивш сътрудник да започне работа като лобист, при това без да се е регистрирал по закона. След това е участвал заедно с него в някакви твърде съмнителни събирания, а през цялото време е поддържал и гореща любовна връзка със съпругата му.

— О, боже!

— Да, цялата история е много неприятна и твърде оплетена.

— И какво го посъветвахте да каже?

— Обичайните неща — че не е престъпил закона, че обвиненията са безпочвени, че е готов да окаже пълно съдействие, че вярва в съдебната система, че се съмнява в почтените мотиви на противниците си и други подобни. Посъветвах го да говори кратко и ясно, защото не иска да си губи времето с празни приказки, а трябва да работи за благото на избирателите си. Повярвайте ми, писането на подобни речи е рутинна работа. Мога да ви кажа всичко това сега, защото така или иначе утре вечер ще го прочетете във вестниците.

Ноа много пъти беше провеждал подобни разговори с хора, с които току-що се беше запознал, затова знаеше какъв въпрос ще последва. Беше отговарял на този въпрос по време на десетки коктейли и на стотици срещи, затова думите му идваха от само себе си и той ги изговаряше без никаква тревога. Проблемът беше в това, че макар въпросът да звучеше по същия начин, Бевърли Емерсън вложи в него чувство, каквото никой не бе влагал до този момент.

— Понякога това не те ли тревожи, Ноа?

В думите й нямаше присмех или удивление, нито високомерна морална оценка. Не съдържаха дори намек за съвет как човек би могъл да превъзмогне угризенията на съвестта си, ако се занимава с такава противоречива материя. Вместо това във въпроса й се долавяше искрено съчувствие, като че ли отлично разбираше какво точна става в душата му. Ноа нямаше друг избор, освен да отговори напълно откровено:

— Имате предвид дали се тревожа, ако допусна грешката сериозно да се замисля върху въпроса? Да, тогава наистина се тревожа.

Колата беше спряла пред хотела и чакаше.

— Е, тук слизам — каза г-жа Емерсън.

Шофьорът отвори вратата, Бевърли прегърна дъщеря си, пожела й лека нощ, наведе се напред и потупа Ноа по коляното.

— Беше страхотно преживяване, приятелю. Надявам се да се видим отново съвсем скоро.

— Лека нощ — каза Ноа и вдигна бутилката си с безалкохолна напитка. — Нека си пожелаем следващата ни среща да бъде доста по-спокойна.

Моли проследи с поглед майка си, докато тя изчезна във фоайето на хотела. Колата потегли отново, шофьорът караше съвсем бавно, изчаквайки да му кажат накъде да кара. Изглежда, често е бил инструктиран, че в подобни случаи трябва да продължи да се движи до следващото нареждане.

— Много си мълчалива — обади се Ноа.

— Прав си.

Между двамата имаше една подвижна облегалка за ръце, която Моли отмести встрани.

— В колата има ли музика? — попита тя.

— Разбира се.

Ноа докосна сензорния екран близо до вратата и тъй като нямаше представа каква музика предпочита тя, избра нещо на случаен принцип.

— Днес е двайсет и осмият ми рожден ден — каза той. — Всъщност беше вчера.

— Честит рожден ден!

— Благодаря. Когато духнах свещичката върху сладкиша, си пожелах да прекараме вечерта заедно.

— Може би е трябвало да го уточниш малко повече — засмя се тя.

— Права си. Трябваше да си кажа, че не искам да сме заедно в затвора.

Започна някаква песен — само нежен чувствен глас и звукът на китара.

— Ноа?

— Да.

— Искам да ти се извиня.

— За какво?

— Струва ми се, че сгреших в преценката си за теб.

— Може да се окаже, че не си сгрешила.

В следващите няколко минути тя седеше вперила поглед навън. На бузата й, в резултат на сбиването в кръчмата, се беше появила синина, но това по никакъв начин не намаляваше очарованието на профила й.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Никъде. Искаш ли да те закарам вкъщи?

Тя поклати глава.

— Гладна съм.

— Не казвай нищо повече — нареди Ноа и се свърза с шофьора. — Еди, би ли ни закарал в „Ейми Рут“ на ъгъла на „Стотна“ и „Шестнайсета“ улица? И, моля те, обади им се, че идваме. Сигурно още не са отворили. Кажи на Робърт да ни приготви две порции „Ал Шарптън“ и да ни ги донесе в колата.

През стъклената преграда забеляза как шофьорът кимна и веднага набра номера.

— Какво е „Ал Шарптън“? — попита Моли.

— Пържено пиле и гофрети. Ти не си ли южнячка?

— Да — кимна тя, — но Югът е доста по-голям, отколкото вие нюйоркчаните си представяте. Никога не съм чувала за пиле с гофрети.

— Тогава се готви за приятна изненада.

Докато пътуваха към ресторанта, тя му разказа някои неща за живота си. Когато била малка, семейството й доста се е местило, защото баща й работил като техник за фирмата „Прат и Уитни“ в различни градове на страната. Накрая живеели близо до военновъздушната база „Арнолд“ в покрайнините на Манчестър, щата Тенеси. Баща й починал при злополука по време на тестове и те останали да живеят там. Майка й отново приела моминското си име и преди няколко години основала патриотичната група „Фаундърс Кийпърс“, към която и двете принадлежали в момента.

— Ти на колко години беше, когато баща ти почина? — попита Ноа.

— На девет.

Той въздъхна и поклати глава:

— Аз бях на десет, когато мама умря.

— Съжалявам.

— Хайде да сменим темата. Попитай, каквото ти дойде наум.

— Добре. Кой от хората, които си срещал лично, те е впечатлил най-много?

Ноа не се поколеба дори за миг:

— Бил Клинтън. Това беше лесно.

— Наистина?

— Като оставим политиката му настрана, никога не съм срещал човек с такава огромна харизма. По-рано тази вечер с теб си говорихме за лъжата — той е човек, който може да лъже едновременно за двайсет взаимно свързани неща, да импровизира в движение и да те накара да вярваш на всяка негова дума, въпреки че разполагаш с цял куп доказателства за противното. Жена му е може би още по-умна от него, но тя изобщо не умее да се измъква от неудобни ситуации, а Гор е направо безпомощен, ако му вземеш листчетата, от които чете. Но не и Клинтън. Той е като онези жонгльори в цирка, които въртят чинии на дълги прътове. Изглежда, сякаш постига всичко без никакво усилие. А мацките го гледат просто като хипнотизирани.

— На мен никога не ми се е струвал особено привлекателен.

— Съвсем различно е, когато е на живо до теб и когато го гледаш по телевизията. Я си представи, че седи на мястото, на което аз седя в момента. Сигурен съм, че няма да можеш да откъснеш очи от него. При това не е необходимо той да направи нещо специално. Можеш цял час да го слушаш как ти чете телефонния указател и да си представяш, че е произведение на Оскар Уайлд. Клинтън може да ти разказва приказка и когато стигне до момента, в който Рапунцел спуска дългата си коса от кулата, да осъзнаеш, че си се съблякла съвсем гола.

— Сигурно е вярно, щом така казваш.

— Освен това е един от най-безскрупулните типове, които някога са се раждали на тази земя и сигурно ще минат много години, преди да се появи някой друг, подобен на него — при тези думи той хвърли бегъл поглед през прозореца. — А ти?

— Ами…

— Кой е човекът, когото най-много уважаваш?

— Ами… — Моли се замисли за момент. — Сигурно е майка ми. Аз не се движа във висшите кръгове като теб, но изключително много уважавам честността и почтеността — тя отпи от бутилката с безалкохолно, облегна се назад и я остави на масичката. — Като стана дума за родители, баща ти е изключително интересна личност.

— Да, така е.

— Разкажи ми нещо повече за него.

— Чакай да си помисля откъде да започна… Малко хора знаят, че като студент е спечелил стипендията „Родос“. Следвал е антропология в Оксфорд, когато се е запознал с един човек на име Едуард Бернайс. Важно е да се отбележи, че Бернайс е бил племенник на Зигмунд Фройд и много се е възхищавал от него. Та, господин Бернайс се е нуждаел от млади, умни и талантливи хора като баща ми, които да дадат тласък на индустрията, която бил създал преди десетина години.

— Имаш предвид връзки с обществеността ли?

— Точно така. Бернайс влязъл в големия бизнес след като помогнал на президента Удроу Уилсън да убеди общественото мнение и да вкара САЩ в Първата световна война. Първият голям проект, в който баща ми е участвал, е била огромна пропагандна кампания за Хауърд Хънт и ЦРУ, както и за „Юнайтед Фрут Къмпъни“, които действали заедно, за да свалят от власт президента на Гватемала през 1954 година.

— Не може да е вярно!

— Вярно е. Останалото е история в буквалния смисъл на думата.

Тя се намръщи:

— В моите представи военният преврат е свързан с войски и танкове по улиците, а не с някакви си брошури и постери.

— Не, не. В политиката и войната нещата не са толкова прости. Всичко винаги се е свеждало до социалната психология. Помисли си само за ролята, която пиарът изигра през 2003 година, за да накара американския народ да подкрепи войната в Ирак. Тогава „Рендон Груп“ във Вашингтон свърши тази работа, а не нашата компания, но всички ние работим по един и същи начин. Не заемаме ничия страна, освен ако не ни плащат за това. Ако някой дойде при нас и ни каже, че иска да му осигурим подкрепа на общественото мнение, за да започне война, ние не си задаваме въпроса дали е прав, или не, също както онези, които рекламират „Макдоналдс“ не си задават въпроса дали клиентът им наистина е по-добър от „Бъргър Кинг“. Само че в нашия случай не става въпрос само за думи и картинки, това би направило нещата далеч по-лесни. „Връзки с обществеността“ на практика означава научно изграждане на консенсус.

— Не те разбирам.

— Да вземем например изкуствено създадения преврат в Гватемала. Ние намерихме начин да свалим от власт един демократично избран президент, който беше популярен сред народа си, но възнамеряваше да отнеме земята от „Юнайтед Фрут“ и да я върне на хората. Затова първо трябваше да демонизираме образа му и след това да го свалим от власт. Ако една нощ просто бяхме изкарали войските на улицата, народът щеше да се противопостави и да въстане, а ние не искахме това. Хората трябва да бъдат спокойни, затова първо обработваме съзнанието им. Да вземем за пример нашата собствена страна. В Америка осемдесет милиона граждани притежават оръжие и никога не можеш да спечелиш, ако открито им се противопоставиш. Не можеш да отнемеш свободата на един буден, просветен народ, той сам трябва да се откаже от нея. Така че войската идва последна и ако специалистите по връзки с обществеността са си свършили добре работата, в обществото не настъпват почти никакви трусове. Докато дойде време танковете да излязат на улиците, хората вече са готови да ги посрещнат с цветя. Знаеш какво се казва за „ума и сърцето“19. Хората с готовност се оставят да бъдат обискирани, отказват се от всичките си граждански права и въобще не се сещат за изчезналите си съседи. Знаеш ли, че една от настолните книги на Йозеф Гьобелс е била книгата на Едуард Бернайс и едва ли е необходимо да ти обяснявам колко умело нацистите са използвали пропагандата. Сега разбирам, че това е отвратителен пример за подкрепа на пиара.

— Радвам се да чуя това.

— … но още от самото начало хората от този бизнес, както и приятелите им от управляващите кръгове, са гледали на себе си като на новите създатели на обществото. Наистина, гледали са на себе си като на пастири, а простият народ за тях е бил безпомощно стадо. Според Бернайс елитът на обществото е бил длъжен да използва всички средства и да манипулира обикновените хора така, че да вземат правилното решение, което те ни биха могли да направят без чужда помощ. Според него страната ни, както и целият свят, трябва да се превърнат в една огромна, щедра държава — майка, при която всички решения, засягащи нещастния сив живот на масите, им се подават наготово. На хората трябва да им се каже как да гласуват, какво да ядат, какво да обичат и мразят, какво да си мислят и кога да си го мислят. И, Бог да ни е на помощ, баща ми е взел уроците му присърце и ги е доразвил. Върши работата си по-добре от всеки друг, занимаващ се с този бизнес.

В този момент Ноа усети, че говори от доста дълго време, и забеляза, че Моли го гледа мрачно и отчаяно. Приличаше на хлапе, което току-що е разбрало какво се случва с малките кученца, които никой не иска да прибере у дома си.

— Май всичките тези приказки ти развалиха настроението? — попита той.

— Така е.

— Добре. Повече никакви сериозни разговори.

Колата спря пред ресторанта, прозорецът се отвори и един широко усмихнат мъж с бяла престилка се приближи, носейки табла, от която се издигаше пара.

— Добро утро, господин Гарднър.

— Добро утро, Робърт. Извинявай, ако съм те вдигнал от леглото.

— Няма нищо, с удоволствие ще включа ранното ставане в сметката ви.

— Знам, че ще го направиш. Робърт, да ти представя Моли. За първи път излизаме заедно и затова исках да я впечатля.

Готвачът им подаде покритите съдове, гарафата и увитите в салфетки прибори.

— Е, Моли, ако не друго, приятелят ти поне проявява отличен вкус.

Двамата се хранеха и почти не разговаряха, докато колата се движеше първо на юг, а след това отново на изток. Пилето и гофретите бяха наистина впечатляващи и Моли похапна добре.

— Разкажи ми нещо за майка си — помоли тя.

— Срещнали са се с баща ми през 1978 година и, честно казано, никога не съм виждал хора, които да са толкова различни един от друг. А, сетих се нещо интересно, майка ми се появява в документалния филм за фестивала „Удсток“.

— В коя част?

Той махна с ръка:

— Не знам точно. Не мога да се накарам да го изгледам внимателно. Там тя се натиска с някакъв тип с дълга коса и ми се струва, че в един момент се разголва пред камерата.

— Струва ти се? Аз отлично бих си спомнила, ако има такова нещо.

— Виж, очевидно съзнанието ми го блокира. Все пак става въпрос за майка ми, нали така? Както и да е, години по-късно, в края на седемдесетте, тя все още имала каузи, за които се е борила, но като че ли най-вече се е наслаждавала на живота. Разбираш какво искам да ти кажа, нали? Не е имала големи амбиции. Живеела в малко апартаментче на север от Ню Йорк, а едно лято работила като сервитьорка в близкия курорт. Баща ми, или по-точно мъжът, който щял да ми стане баща, притежавал огромно имение на брега на езерото, близо до курорта. Между другото имението все още е негово. Една вечер я видял в ресторанта, поканил я да излязат и така станали нещата. Била шеметна любовна история. И така тя станала четвъртата или петата му съпруга, не съм много сигурен. Но след смъртта й той никога повече не се ожени.

— Значи всички сте живеели там заедно?

— О, не, за бога! Тя не искаше да се премести да живее в Ню Йорк, а той, разбира се, не можеше да остане в малкото градче, така че почти не се виждахме, освен по празниците. Не бяхме обикновено традиционно семейство, по дяволите. До шестата си година аз дори си мислех, че ми е дядо. Той е много по-възрастен от нея — замълча за малко, бяха му необходими доста усилия, за да се откъсне от спомените си. — Както и да е, тя почина от рак на белия дроб и тъй като баща ми не знаеше какво да прави с мен, ме взе при себе си.

В продължение на няколко минути в колата цареше пълна тишина.

— Хей — тя лекичко го тупна по рамото и го погледна право в очите, — имаш ли нещо против да седна до теб?

— Не, заповядай.

Макар и широки, седалките бяха за един човек, но тя премести чиниите и без всякакво притеснение се настани в скута му. Прегърна го с едната си ръка, постави другата на гърдите му и положи глава на рамото му.

— Мисля, че ще ми хареса да стоя така.

— Това изненадва ли те?

— Май да.

Той внимателно я обгърна с ръце, страхувайки се да не развали магията на момента, но това не се случи. Тя докосна ръката му и се притисна по-близо до него.

— Мисля, че и на мен ми харесва да си стоим така — каза той. — Но да те предупредя отсега, ако сваля всички защитни маски и ти ме нараниш, нали видя какво се случи с онези мутри тази вечер?

— Тогава ще ме цапнеш с всичка сила, така ли? — засмя се тя.

— Не се съмнявай.

Колата продължаваше да се движи. Разговорът вървеше лесно, обсъждаха различни неща, често сменяха темите. Когато стигнаха до „Деветдесета“ улица, шофьорът сви и след като набързо успя да убеди конния полицай да ги пусне, навлезе в „Сентръл Парк“. Беше абсолютно забранено моторни превозни средства да се движат в парка по това време на деня, но на такава кола трудно можеше да се откаже особено когато не знаеш кой пътува на задната седалка. Движеха се съвсем бавно, не само за да не пречат на хората, излезли да потичат и да разходят кучетата си. Никога изгревът на слънцето и паркът не бяха изглеждали толкова прекрасни и те не бързаха да си тръгнат.

— Ноа?

— Да.

Тя се протегна сънливо и се притисна още по-силно към него. След това въздъхна и го погледна право в очите:

— Ще ме заведеш ли вкъщи?

— Разбира се. Къде каза, че живееш, някъде към „Томпкинс скуеър парк“ ли?

— Не, искам да ме заведеш в твоята къща.

— Така ли? — Ноа примигна учудено. — Добре.

— След всичко, което се случи тази нощ, никак не ми се иска да остана сама.

— Разбирам те.

— Не ме разбирай погрешно, в предложението ми няма никакъв сексуален намек.

— Не е необходимо дори да го споменаваш. Такова нещо изобщо не ми мина през ума.

— Наистина ли?

— Не, всъщност, не е истина, но всичко е наред. Добре, ела да преспиш у дома без всякакви сексуални намеци. Имам стая за гости.

Ноа се свърза с шофьора и му нареди да ги закара в дома му.

— Чувствам се малко неудобно да ти го кажа — продължи Моли, — но просто трябва да знаеш, че не преспивам с човек, с когото току-що съм се запознала.

— Не преспиваш в сексуалния смисъл на думата ли?

— Точно така. Просто исках да бъда честна с теб. Това не е в характера ми.

— Разбрах.

— Не че никога не съм го правила. Или че не ми се иска да го направя — тя оправи обърнатата яка на ризата му и сложи глава на гърдите му. — Просто в живота си съм допускала грешки и съм твърдо решена да не ги повтарям отново.

— Стига, достатъчно говорихме по въпроса. Нямаш представа какво пропускаш, но щом така искаш — добре.

Глава 15

Слязоха на ъгъла и докато Ноа разписваше документите на шофьора, забеляза, че Моли стои на тротоара и се оглежда така, сякаш току-що е пристигнала с последния автобус от далечната провинция и не може да повярва, че наистина се намира пред елегантните здания в богаташкия квартал.

— Тук ли живееш? — попита тя и посочи една от сградите.

— Не. Не виждаш ли знамената? Това е френското посолство — обясни той, хвана я за ръка и я поведе към следващата пряка. — Надолу по тази улица се намира музеят за изящно изкуство „Метрополитен“. Някой ден, ако искаш, ще се разходим из него и ще видиш колко е впечатляващ — след това я накара да се завърти и й показа огромната сграда от тъмно стъкло зад гърба им. — Аз живея ей там горе на двайсет и третия етаж.

Влязоха вътре, преминаха през богато украсеното фоайе и стигнаха до асансьорите. Вратата на кабината тъкмо се затваряше, когато една ръка се протегна и я спря. Тя отново се отвори и пред тях застана слаб, висок мъж на около петдесет години, облечен в син анцуг. Беше зачервен от сутрешния крос, имаше черна оредяваща коса и яркосини очи. Натисна бутона на етажа си и плъзна поглед по Моли, която с мъка се престори, че не го забелязва. Когато асансьорът спря на етажа му и вратите се отвориха, той погледна към Ноа и едва забележимо му кимна, преди да излезе. Това беше жест на одобрение, направен от ценител на женската красота.

Вратите се затвориха и двамата отново останаха сами.

— Наистина ли беше той? — попита Моли.

— Това е Елиът Спицър.

— Губернаторът на Ню Йорк.

— Бившият губернатор. И вероятно сама забеляза, че както го описват по вестниците, е истински женкар.

— Забелязах.

— Хората по високите етажи на властта са доста палави. Всеки от тях си има по някаква слабост.

— Тук ли живее?

— Не само живее тук. Апартаментът, в който ще преспиш тази нощ, струва пет милиона долара и принадлежи на баща ми. А бащата на Спицър притежава цялата сграда.

— Божичко!

— Така е.

— Той нали подаде оставка? — попита Моли. — Защо го направи?

— Накратко казано, бил е подслушан, когато си е поръчал по служебния телефон проститутка, която за един ден печели повече, отколкото целят отдел, в който работиш ти, за година.

— Господи! Бързо се е сгромолясал от поста си.

— Не се притеснявай, съвсем скоро отново ще се върне в политиката. Хората имат твърде къса памет и както казах и в кръчмата, онези на върха на обществото принадлежат към един и същи клуб.

— А ние не принадлежим към него — продължи Моли. — Поне аз.

Чу се иззвъняването на камбанка, вратите на асансьора се отвориха и те се озоваха в елегантното фоайе пред апартамента му.

— Може би засега наистина е така — отвърна Ноа, — но не трябва да се отказваш, преди поне да си опитала.

В момента, в който Ноа отключи вратата и влязоха вътре, Моли се впусна да разглежда апартамента. Като дете, попаднало в магазин за играчки, тя тичаше от стая в стая и се възхищаваше на прекрасната панорама, която се разкриваше през огромните прозорци.

— Колко голямо е това нещо? — долетя гласът й отнякъде.

— Заема само половината етаж. Ако си толкова впечатлена от този апартамент, не знам какво ще направиш, ако видиш мезонета.

— Кажи ми отново колко струва.

— Пет милиона долара, плюс около шейсет хиляди на година за поддръжка.

Тя се появи от стаята за гости и посочи зад гърба си:

— Банята за гости е по-голяма от спалнята ми вкъщи.

— Като стана дума за баня, мисля да си взема един душ и да си лягам. Имам чувството, че още воня на затвор.

— Така е, и аз имам същото чувство.

— Хайде, тогава. В банята ще откриеш всичко, от което имаш нужда. След това порови из чекмеджетата и си намери нещо, с което да спиш.

— Добре — усмихна се тя и той осъзна, че през цялото време беше очаквал точно този миг.

— Добре — повтори той. — Знам, че е седем и половина сутринта, но все пак лека нощ.

След като се изкъпа и си облече пижамата, Ноа спусна щорите на прозорците, избра един роман от книгите, струпани върху нощната му масичка, легна в леглото и се зачете на светлината на нощната лампа с надеждата, че така ще заспи по-бързо.

Беше стигнал до средата на втора глава, когато откъм хола дочу слаб шум, поизправи се, погледна натам и видя Моли да наднича през вратата.

— Пак съм аз — каза тя.

— Здрасти — той остави книгата настрана, без да я затваря.

— Използвах телефона ти. Надявам се, че не възразяваш.

— Няма проблем. Чувствай се като у дома си.

— Обадих се, за да разбера какво е станало с Дани. Спомняш ли си го? Дани Бейли от кръчмата.

— Да. Споменът не е много приятен, но да, помня го.

— Никой не го е виждал сред нахлуването на полицията, а и не е бил с останалите в полицейския участък. Позвъних, за да разбера дали някой знае нещо за него.

— Предполагам, че никой нищо не знае.

Тя кимна.

— Убеден съм, че ще се появи отнякъде — заяви Ноа. — Достатъчно голям е, може сам да се грижи за себе си. Хайде, върви да си почиваш. По-късно пак ще се обадиш.

— Добре — съгласи се Моли, но продължи да стои до вратата.

— Имаш ли нужда от нещо? Още едно одеяло?

— Мога ли да дойда при теб?

— Разбира се — отвърна той и тя веднага се вмъкна в стаята.

— А, виждам, че си открила фланелката, с която играех лакрос. От десет години я търся.

— В училище лакрос ли си тренирал?

Избелялата фланелка, естествено, беше прекалено голяма за нея и тя я беше събрала отпред и вързала на кръста си. Погледът му веднага беше привлечен от голия й кръст, който се показваше над чифт негови стари тъмносини боксерки.

— По-често стоях на резервната скамейка — отвърна той.

Косата й беше спусната, мокра, лъскава и къдрава. Тя нежно докосваше рамената й, докато Моли се приближаваше към него.

— Странно, но тази фланелка изглежда много по-добре, отколкото си спомням.

Моли стигна до огромното му легло, покатери се в единия край, пропълзя на четири крака до него, след това с дълбока въздишка се отпусна на възглавницата му.

— Какво четеш? — попита тя.

Той й показа заглавието на книгата и след това я остави настрана.

— Мислех, че ще спиш в другата стая.

— Имаш ли нещо против да остана тук?

— Ни най-малко. Само дето ми напомня на онзи случай, когато леля Бет ме заведе в сладкарницата, но не ми позволи да си поръчам нищо сладко. И тогава нямах нищо против.

— Ако искаш, ще си тръгна веднага.

— Не, остани. Само се пошегувах. Обаче, моля те, постарай се да не се държиш секси.

— Благодаря.

При тези думи тя прокара ръка през косата си, протегна се, вмъкна се под завивките, обърна се на една страна, прехвърли ръката си през него и той усети хладната копринена кожа на краката й, допрени до неговите.

— Ето, виждаш ли? — обади се Ноа. — Точно това те помолих да не правиш.

— Само се намествам по-удобно — отвърна тя сънено и потрепери. — Студено ми е на краката.

— Добре, щом така искаш. Но нека те предупредя отсега, ти определи правилата, а в момента си играеш с огъня. Не забравяй, че и аз си имам свои правила и правило номер едно гласи — не дразни лъва!

— Ще бъда добро момиче — тя го хвана за яката на пижамата, придърпа се бавно към него, сякаш беше останала съвсем без сили след дългия изтощителен ден, целуна го леко по бузата и прошепна — Лека нощ.

— Лека нощ, Моли.

Ноа взе отново книгата и се опита да продължи да чете от мястото, докъдето беше стигнал, но след като осъзна, че препрочита един и същи параграф поне двайсет пъти, се отказа и я остави настрана. В защита на автора й трябва да кажем, че никаква измислена история не бе в състояние да задържи вниманието му след странните събития, които му се бяха случили през деня, нито да отвлече мислите му от прекрасното странно създание, което лежеше сгушено до него. Ноа изпитваше огромно удовлетворение само да слуша равномерното й дишане и да наблюдава как потъва в дълбок, спокоен сън. След малко и той изпадна в същото състояние, като засънува още преди напълно да се е отдал на съня.