Залезът на демокрацията

Глава 16

Стюарт Кърнс затвори черното калъфче с документите си, след като се убеди, че сержантът зад бюрото ги е разгледал внимателно. Лицето на мъжа остана абсолютно безизразно, но когато най-накрая вдигна очи, от погледа му стана ясно, че е разбрал за какво става въпрос.

Кърнс му подаде голям кафяв плик, в който се намираха разрешителното да проведе разпит и заповедта за освобождаването на затворника при определени условия. Мъжът прие документите с рязко движение и внимателно ги подреди при останалите, за да изчакат реда си. След това безмълвно направи знак с глава към агент Кърнс. Агентът измина разстоянието до малкия съседен кабинет и седна да чака, както всички останали.

Кърнс си помисли, че това беше още една от привилегиите, които значката даваше. Цивилните граждани трябваше да отидат първо в отдела за моторни превозни средства, за да бъдат обслужени по този любезен начин.

Всъщност това беше демонстрация на власт, съвсем нищожна власт наистина, но неизбежно присъстваща при всяка бюрократична процедура. Дори и най-ниските чинове си придаваха важност и не пропускаха възможността да покажат на останалите къде им е мястото. В този случай служителят на ФБР бе принуден да прояви любезност при вида на значката, на която беше изписано „Полицейско управление на Ню Йорк“.

Вече много по-малко се дразнеше, когато при изпълнение на служебните си задължения често се сблъскваше с подобно масивно-агресивно поведение. След като трийсет и една години бе блъскал глава в стената на правоохранителната система, нямаше защо да се учудва, ако един ден установеше, че мозъкът му се е превърнал в пихтия, а стената все още си стои на мястото. Не можеш непрекъснато да си затваряш очите за случващото се около теб. Първата му съпруга, застанала на прага, за да си тръгне завинаги, го беше казала най-добре: Не става въпрос за другите хора, за шефа ти, за враговете ти или за хлапето от супермаркета. Става въпрос за теб самия. Ти получи точно това, което искаше, Стюарт.

Благодаря ти още веднъж, слънчице, за подкрепата, която ми оказваш. Ти беше най-доброто нещо, което ми се случи в живота. Съпруга номер две дори не остави бележка, когато си замина.

Малкото помещение, в което го пратиха да изчака, беше чисто, но задушно. Нямаше нито един прозорец. Голите стени бяха боядисани в мрачен нюанс на бежовото, а мебелите бяха стари, зацапани и очевидно събрани откъде ли не. Надрасканото дървено бюро спокойно можеше да е същото, на което авторът на „Моби Дик“, Херман Мелвил, е писал, когато е бил затворен тук по време на Гражданската война. Каквито и удобства да предлагаше на посетителите огромната сграда на предварителния арест на Манхатън, тази стая сигурно беше една от най-непривлекателните.

На бюрото беше поставена рамка, в която все още стоеше жълтеникавата семейна снимка, купена от магазина. От портрета на задружното селско семейство го гледаше отражението на преждевременно остарял мъж, с посивяла коса и масивна челюст. Колко бързо минават годините!

Сержантът от приемната почука на вратата, влезе и му подаде копията от необходимите документи, всички подписани и парафирани.

— В момента извеждат вашия човек — каза той. — Ще бъде тук след минута.

— Чудесно.

— Трябваше да ми кажете — добави сержантът, изведнъж станал изключително любезен.

Стюарт Кърнс намести очилата си, но не вдигна поглед от документите, които преглеждаше.

— Вие също можехте да попитате — отвърна той.

При тези думи сержантът усети, че е отпратен, и побърза да напусне стаята.

Промяната в отношението на сержанта без съмнение се дължеше на това, че бе разбрал кой е възложил задачата на Кърнс. На ченге като него, което по цял ден се занимава с бумащина, можеше да му достави удоволствие съвсем съзнателно да остави един федерален агент да виси и да чака половин ден, но когато заповедта идва директно от щаб квартирата на Обединените сили за борба с тероризма във Вашингтон, никой в неговата позиция не иска да се окаже, че е бил спънка във войната срещу терора.

Кърнс погледна часовника си. Седем и половина и ако можеше да се съди по шума отвън, обитателите на Гробницата вече се разбуждаха.

Шумът на подобни места е съвсем специфичен. Ако се намираш между обитателите, то той е заглушен от врявата, която хората около теб вдигат. Но отдалече всички тревожни гласове се сливат в един общ шум, който напомня на зловещ вятър — кънтящ, непрестанен вой, който се носи откъм килиите в определени часове на денонощието.

Докато чакаше, Кърнс извади от куфарчето си една голяма папка и я отвори на бюрото пред себе си. Това беше съкратената версия на досието на младия човек, с което ФБР разполагаше и с когото агентът щеше да се срещне след малко. Бяха го уверили, че мъжът по никакъв начин няма да се окаже костелив орех, особено тази сутрин, след като специално е бил изпратен да прекара тежка нощ в килията на най-закоравелите рецидивисти. При повечко късмет двамата бързо щяха да сключат сделка, без да си губят времето в излишни преговори.

Папката се оказа необикновено дебела за човек, който никога не е бил арестуван за нещо по-сериозно от притежание на незначително количество наркотици — предимно кокаин, както и малко синтетична дрога, а преди години в него е бил открит чувал за боклук, пълен с първокачествена марихуана. Тогава поискал споразумение с прокурора и бил освободен, след като свидетелствал срещу съучастниците си. Този факт си заслужаваше да се отбележи специално.

Когато бил двайсет и няколко годишен, направил неуспешен опит за самоубийство, който по-скоро е бил вик за помощ, отколкото желание да сложи край на живота си. Но през деветдесетте години, когато излежавал девет-десет дневна присъда в щатския затвор в Луизиана, последвал нов опит, този път много по-сериозен. Страницата, на която се съобщаваше това, беше маркирана, както и психиатричната му експертиза от онова време.

Имаше също така и дребни данъчни измами, както и други нарушения на закона още от времето, когато е бил тийнейджър. Последните данни бяха от по-ново време и бяха събрани в резултат на разрешение от прокурора да се наблюдава домът и работното му място. Освен това в папката имаше записи от едно шоу, към което властите проявяваха интерес. То се излъчваше по някакво непрофесионално радио. Имаше и списък на видеоматериали, които се разпространяваха по интернет от група, наричаща себе си „Патриот“. Когато за пръв път поиска разрешение за подслушване на телефона му, обвинението беше отбелязано като „подстрекателство към неподчинение / контра тероризъм“. Но последното официално разрешение беше дадено от три сътрудничещи си институции, чиито съкращения бяха отбелязани в полето — ДС-ОСБТ, НМ-РГБВТ, НМ-РГКОМП.

Обединени сили за борба с тероризма, Работна група за борба с вътрешния тероризъм и Работна група за контрол на оръжията за масово поразяване. Офисите на последните две се намираха в Ню Мексико.

Ако се съдеше по съдържанието на папката и, което беше далеч по-важно, съдейки по собствения си дългогодишен опит в тази област, Стюарт Кърнс заключи, че властите никога не са се притеснявали сериозно от дейността на този млад мъж. Като че ли преди много години е било взето решение да го заловят и обвинят в нещо, но не са били много сигурни в какво. Той никога не е представлявал истинска заплаха, просто е приказвал много и това е създавало известни проблеми. Но както е известно, и по-странни неща са се случвали на този свят.

В наши времена защитниците на гражданските права все повече губят битката между националната сигурност и личните свободи. Това се случва постепенно, а и всеки път, когато сме отстъпвали от гражданските си права и свободи, ни се е струвало, че го правим в името на сигурността си. С времето обаче бяха настъпили сериозни промени. Днес дори и най-либералните политици открито поддържат идеята за превантивно задържане на хора, заподозрени в тероризъм, за неопределено време без съд и присъда, за провинения, които в някои случаи никога не са извършили.

В миналото, когато нещата са били по-прости, презумпцията за невинност е била доктрина, достойна за уважение, макар че трябва да признаем, че невинаги се е прилагала на практика. Днес тя е по-скоро идеал, към който се стремим, отколкото основополагащ принцип в американското правораздаване. През последните години все по-уплашеното общество с готовност приема, особено когато става въпрос за определени групировки и провинения, подмяната на този основен принцип с друг, а именно: Арестувай ги и при най-малко съмнение.

Към папката имаше прикрепена снимка на мъжа, направена предишната вечер по време на някакво събиране на крайнодесни екстремисти. Тогава той влязъл в открит конфликт с полицията и вследствие на това Стюарт беше получил среднощно телефонно обаждане, при което му бе съобщено, че е възможно да са попаднали на важна липсваща част от пъзела. Имаше вероятност мъжът да изрази готовност да помогне на страната си, но ако това не се окажеше вярно, то тогава не им оставаше нищо друго, освен да го принудят да направи всичко възможно да помогне на самия себе си.

Към вратата се приближиха трима надзиратели, които водеха със себе си един затворник в твърде окаяно състояние. Той едва се държеше на краката си или вследствие на силна преумора, или поради побоя, нанесен от съкилийниците му през нощта.

Надзирателите го вкараха в стаята, настаниха го да седне срещу бюрото, закопчаха го с белезници за стола, оставиха един найлонов плик с вещите му до него и след като новият му настойник кимна и подписа документите, излязоха, без да продумат и дума.

Главата на мъжа висеше надолу, брадичката му опираше в гърдите. Ако страничните облегалки на стола не го подпираха, сигурно щеше да се стовари на пода.

— Ти ли си Даниел Карол Бейли?

Когато чу името си, той се стресна, сякаш се събуждаше от някакъв кошмар. Понечи да раздвижи ръце, но белезниците не му позволиха. Примигна и сви рамене, като че ли очакваше някой отново да го срита в главата. Изглеждаше твърде зле, но ако го почистеха и пооправеха малко, сигурно щеше да може да пътува и така щяха да се вместят в графика. Ако основният му проблем бяха не толкова синините и нараняванията, а преумората и недоспиването, то тогава всичко беше наред, можеше да си отспи и в самолета.

— Ти ли си адвокатът ми? — попита Бейли.

Гласът му беше слаб, думите му едва се разбираха. Устните му бяха подути, погледът му трудно се фокусираше, едното му ухо беше раздрано, очевидно някой бе откраднал обицата му или го беше ухапал. Преди да го доведат, някой се беше погрижил за него и доста нескопосано бе почистил кръвта, засъхнала около носа и устата му, но трябваше първо да го заведат на истински лекар, ако искаха да го закарат на летището.

— Не, не съм адвокатът ти.

— Искам да се обадя по телефона, имам право да се обадя по телефона…

— Сега, ако искаш, можеш да се обадиш и да извикаш адвоката си. Имаш това право. Но трябва да те предупредя какво ще последва, ако го направиш. Имам информация от възможно най-високото място. Като се има предвид досието ти, повдигнатите обвинения от миналата нощ и най-вече — при тези думи Кърнс посочи папката пред себе си — данните от провежданото в момента федерално разследване, дори и с най-добрия адвокат ще ти дадат петнайсет-двайсет години в много по-гаден затвор от този. Това са фактите. Но нещата могат да се случат и по друг начин, Дани.

Задържаният като че ли бавно започваше да идва на себе си и да разбира какво се случва в момента.

— Кой си ти?

Стюарт Кърнс му показа служебната си карта, след това я извади от калъфчето и я постави на ръба на бюрото.

— Ще ти кажа само няколко думи, но съм сигурен, че те много ще ти харесат — заговори той. — Аз съм представител на властта и съм тук, за да ти помогна.

Глава 17

По вътрешната уредба на самолета прозвуча съобщението, че в момента се движат на височина 13 000 метра, и в същия момент се чу слаб звук и надписът „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“ изчезна.

Това беше мил жест от страна на втория пилот, който, като се имаше предвид големината на самолета и че в него пътуваха само двама души, можеше спокойно да се обърне и да ги информира за подробностите относно полета.

Стюарт Кърнс извади пакет „Дънхил“ от единия си джоб, запалка от другия, отпусна леко седалката си назад и запали цигара. Дръпна дълбоко, издиша малко бяло кръгче дим и го наблюдава, докато то се заизкачва към заобления таван на самолета.

— Какво правиш?

Дани Бейли се беше разбудил и гледаше запалената цигара с такова удивление, все едно пред очите му се извършваше банков обир.

— Пушенето все още е позволено по време на чартърни полети. Поне на този е така — каза Кърнс, протегна пакета към него и започна да го тръска, докато филтърът на една цигара се показа навън. — Хайде, запали си, не се притеснявай.

— Преди пет години ги отказах.

— За последен път ти предлагам. Не всеки ден ти се отдава възможност да нарушиш правилата — Бейли не реагира и Кърнс прибра пакета в джоба си. — Я ми кажи още веднъж на колко години си.

— На трийсет и четири.

— В годината, в която си роден, пушенето все още е било позволено по време на всички вътрешни полети. Можеш ли да си го представиш?

— Кажи пак как се казваш? — попита Бейли.

— Кърнс. Стюарт Кърнс.

— Точно така, специален агент Кърнс. Виж какво, Стюарт, много съм щастлив, че ме пуснаха от затвора, но нещо нямам чувството, че съм свободен.

— Съвсем прав си — кимна Кърнс.

— Така е. Не искам да те засегна, но не си прави труда да ми се правиш на приятел. Да се придържаме към служебните ни отношения. Сега си изпуши спокойно цигарата, а след това ми кажи какво, по дяволите, трябва да направя, за да мога най-после да си отида вкъщи.

Планът за действие въобще не беше сложен, а и не можеше да бъде другояче, когато успехът зависеше от поведението на информатор, подложен на натиск. При този вид тайни операции, ако има и най-малката възможност за провал, то провалът неминуемо настъпва. Колкото по-прост е планът, толкова по-добре. Това беше основното условие за успех.

Целта на операцията бяха редови членове на паравоенно движение, които имаха амбицията да израснат и да се превърнат в истинска ударна група на вътрешния тероризъм. В момента те търсеха финансиране, логистична подкрепа и оръжие. Ако всичко вървеше по план, в края на операцията всички щяха да се озоват в затвора.

Щяха да използват Дани Бейли и да го заведат лично на първата среща, като по този начин придадат достоверност на плана си. В общественото пространство той бе нещо като говорител ми движението „Патриот“. Казано с прости думи, присъствието на Бейли трябваше да легитимира появата на Стюарт Кърнс.

Самата операция щеше да бъде светкавична, но изискваше дълга и внимателна подготовка.

Преди няколко години компютърните специалисти към ФБР бяха създали сайта www.stuartkearns.com и бяха публикували в него следната история: бивш федерален агент е бил уволнен, когато се опитал да даде гласност на някои неудобни за държавата истини. След като няколко пъти бил заплашван с убийство, този агент се ядосал и решил да публикува в интернет всичко, което знаел. По този начин искал, от една страна, да защити себе си, а, от друга, да продължи борбата си срещу тъмните сили, чиято цел е да причинят глобален финансов колапс и след това да създадат правителство, управляващо целия свят.

Имената на тези глобални престъпници бяха подбрани измежду враговете на крайните леви и десни екстремисти, а именно ционистите, британското кралско семейство, Международният валутен фонд, Световната банка, семейство Ротшилд, семейство Рокфелер, групата „Билдербърг“, масоните, Ватиканът и каквото още ви дойде наум. Групата беше голяма и разнородна, но точно това бе целта. Скоро след това стана ясно, че сайтът на Стюарт е между двайсетте най-посещавани подобни сайта и че там влизат всякакви откачалки със сходни идеи.

Още от началната страница ставаше ясно, че авторът не е привърженик на мирните действия. Високопарните речи, линковете, документите и форумите, които се публикуваха там, съвсем ясно показваха, че измисленият бивш федерален агент, преминал на страната на „Патриот“, вярва, че само чрез въоръжена борба, чрез истинска война, положението в Америка може да се оправи и страната да се върне към предишните си ценности.

Този сайт и провокативното му съдържание представляваха това, което на жаргона в интернет се нарича трол. Това е термин, взет от риболова — хвърляш въдицата зад лодката и напълно забравяш за нея. Тя се влачи отзад и все нещо, примамено от стръвта, се закача за нея.

При наличието на над 200 милиона сайта никой не си въобразяваше, че името на Стюарт Кърнс и невзрачният му сайт ще придобият особена популярност сред последователите на различните, често враждуващи помежду си, екстремистки групи. ФБР, както и други агенции, поддържаха хиляди такива сайтове — капани. Понякога в тях попадаше нещо интересно, но в повечето случаи нищо не се случваше.

Но един ден на въдицата се закачи риба и още от първото подръпване на кордата стана ясно, че уловът ще бъде голям.

В чат-рума на сайта се бе сформирала нова дискусионна група, която наричаше себе си „Пряко действие“. Там се дискутираше подготовката за бомбения атентат в Оклахома сити, както и самият Тим Маквей, и атаката му срещу федералната сграда „Алфред П. Мъра“ през 1995 година. Обсъждаше се какво е било направено както трябва и какви са били грешките му, както и множество конспиративни теории, появили се в общественото пространство след това. След известно насърчаване от страна на лидера на форума дискусията премина на ново, по-високо ниво — започна да се коментира какво е трябвало да се направи, за да има атаката още по-голям успех. Обсъждаха се и други възможни обекти на атаки, хората, които биха ги извършили, начините и необходимите оръжия. След като разговорите станаха сериозни, много хора напуснаха чата, но осем души останаха.

Останалата група продължи много предпазливо да обсъжда идеите си, а след това премина към изпращане на кодирани имейли. От теоретична дискусия постепенно преминаха към реален план, който би могъл да бъде приведен в действие. Впоследствие още трима от анонимните участници се уплашиха и изчезнаха от чата. Така останаха петима, които заявяваха, че са готови да извършат нов чудовищен терористичен акт.

Вече беше настъпил моментът да ги приберат на топло.

— Те не са от моите хора — настояваше Бейли. — Слушай, човече, сигурно се шегуваш. Никога не съм призовавал към насилие.

— Изгледал съм всичките ти видеоматериали, синко. В нито един от тях не казваш на хората си да се въздържат от насилие.

— Стига, бе — Бейли се отпусна назад и поклати глава. — Трябва да изприказвам куп приказки, само за да накарам хората да се поразмърдат и да се надигнат от диваните си. Някой от вас чел ли е наистина Първата поправка на Конституцията? Още преди 11 септември Том Кланси написа две книги, в които разказва за самолети, използвани като оръжия в терористичен акт. Да не би да сте го арестували за това?

— Не, но мога да те уверя, че го извикахме на разпит.

— Не съм аз човекът, който ви трябва.

— Само ти си ни под ръка. Твоето име значи много за онези хора. Разчитай на мен, те напълно ще ти се доверят, а ние точно от това имаме нужда. Трябва само да дойдеш и да поприказваш с тях, да им кажеш, че ме познаваш и че се безпокоя между тях да няма агент.

— Ти се безпокоиш, че между тях може да има къртица. Е, това вече наистина ми хареса.

— Благодаря — отвърна Кърнс. — Ще кажеш, че съм те помолил да ги провериш, преди да се съглася да се срещна с тях лично. Всичко ще бъде наред, довери ми се. Трябваш ми просто да уредим първата среща и може би малко след това. Повече нищо няма да искам от теб.

— След което излизам от играта и ме оставяте на мира, така ли?

— Не си навличай неприятности и повече никога няма да се срещнеш с някой като мен.

— Искам го написано черно на бяло.

— Ще го получиш — обеща Кърнс и загаси цигарата си в пепелника. — Участвал ли си в пиеса, например когато си бил в училище?

— Защо?

— Просто някои хора стават много нервни, когато им се наложи да лъжат. От теб не се изисква кой знае какво изпълнение, но все пак трябва да съм сигурен, че няма да се издъниш. Вече не можеш да ми се измъкнеш.

— Питаш ме дали мога да заблудя шепа дребни престъпници, които си играят на терористи в задния двор? — Бейли кимна, свали черните си очила, взе папката с досието си от скута на Кърнс и започна да я прелиства, докато стигна до купчина снимки. — Тези виждал ли си ги? — попита той.

На снимките, очевидно правени по-рано през годината, се виждаше мъж, който напълно приличаше на полковник Сандърс20, имаше същата брадичка, бяло сако и черна папийонка. На най-горната снимка се виждаше как се ръкува с една известна личност, а над главите им бе емблемата на ООН.

— Това ти ли си? — попита Кърнс.

— Аз съм — отвърна Бейли и посочи другия мъж на снимката. — А това е господин Али Треки, председателят на Генералната асамблея на ООН. Снимката е направена по времето на официалната държавна визита на основателя на „Кентъки Фрайд Чикън“, който, между другото, е починал преди трийсет години. Виж това — и той показа следващата снимка. — Позволи ми дори да седна на стола му и да ударя с чукчето.

— Кога стана всичко това, миналата година ли?

— Снимките се появиха в „Дейли Нюз“ тази седмица. Целта им беше да привлекат вниманието към новото ми DVD „Обединени маниаци“, в което става въпрос за корупцията в ООН. Вече е изчерпано, но ще се опитам да ти намеря едно копие.

— Ще си го поръчам по интернет. Как мина покрай охраната?

— Каква охрана? Та те лично ме заведоха до кабинета на президента — отвърна Бейли с усмивка. — Всички обичат полковника.

— Това е добър номер — съгласи се Кърнс.

— О, не, Стюарт, това не е добър номер. Това е страхотен номер.

Въпреки обстоятелствата не беше трудно да се разбере какво привличаше хората към Дани Бейли. Имаше вроден чар, умееше да говори и убеждава и като истински добър търговец да те накара да купиш стоката му, преди да си се усетил какво става. Такъв тип поведение е изключително ценно при работа под прикритие. Ако нещата започнат да излизат извън контрол, понякога съобразителността може да ти спаси живота, докато употребата на оръжие да те вкара направо в гроба.

Кърнс кимна, прибра папката и си каза, че трябва да намери време да я прегледа внимателно още веднъж. Очевидно в младия мъж се криеше нещо много по-дълбоко от това, което се забелязваше на пръв поглед.

Глава 18

Бекон.

Миризмата въздейства на най-низшето от петте човешки сетива. За разлика от гледката, звука или дори допира, миризмата достига до най-първичните ни емоции изключително бързо, като останалите „по-умни“ части на мозъка не могат да направят нищо, за да я възпрат. Или ви харесва, или ви се струва отвратителна, но обонятелните ви органи са устроени така, че достигналият до тях стимул веднага предизвиква емоции. Ето защо, когато Ноа се събуди, всички останали по-значителни мисли и емоции бяха избутани на заден план и в съзнанието му първо изплува думата бекон.

От кухнята, която се намираше през няколко стаи, до него достигна прекрасната миризма на домашно приготвена закуска, която го върна в сутрините от ранното му детство. Моли не беше в леглото, макар че вдлъбнатината в завивките до него все още беше запазила формата на прекрасното й тяло.

Той отметна одеялото и присви очи, за да види часовника на стената срещу него. Беше 4:35, само дето Ноа не можеше да установи дали беше рано на следващата сутрин, или късно следобед на същия ден. Сигурно биологичният му часовник щеше да остане объркан през целия уикенд.

Облече халата си и дръпна завесите на спалнята. Навън бе облачно, а слънцето беше ниско над хоризонта, значи все още беше събота.

— Стана ли най-после? — чу гласа й откъм вратата.

— Да — отвърна той и когато се обърна, видя, че тя е напълно облечена. — Май си открила къде е килерът.

— Излязох и купих някои неща. Хладилникът ти е безупречно чист и в него няма почти нищо.

— През повечето време се храня навън.

— Приготвих ти нещо за хапване — каза тя и се усмихна. — Нещо като закуска за честит рожден ден. Ела да хапнеш, докато е още топла.

Седнаха заедно на масата в зимната градина и докато той се хранеше, тя продължаваше да се занимава с кръстословицата от неделния брой на „Таймс“.

— Обичаш ли кръстословици? — попита я той.

— Обожавам ги.

— Чудесно. Питай, ако мога да ти помогна с нещо. Не че съм толкова умен, но като ученик съм печелил състезания по правопис.

— Ъ-ъ-ъ… Това звучи ужасно.

— Така е. Като малък бях много задръстен.

— Тук има нещо, с което не мога да се справя. Дванайсет отвесно — експерт, познавач на виното.

Ноа се замисли за момент.

— Сомелиер.

Тя изброи празните квадратчета и поклати глава:

— Много са, трябват ми само шест букви.

— Трябваше да ми го кажеш по-рано.

— Извинявай.

— Пробвай с… ценител. Не, пак са много.

— Тази седмица в кръстословицата има един трик. Всяка дума започва с първата буква на думата от условието. Тук условието е „експерт, познавач на виното“, значи думата трябва да започва с „е“.

— Тази информация също щеше да ми бъде много полезна, ако ми я беше казала преди двайсет секунди. Така ми е трудно да ти помогна, Моли.

— Опитвам се да не ти дам повод да се надуваш.

Той допи кафето си и остави чашата на масата.

— Енолог. Думата е енолог, специалист по виното и започва с „е“.

Тя изписа думата внимателно, като я изговаряше, докато попълваше квадратчетата. След това изцяло съсредоточи вниманието си върху кръстословицата. Ноа си помисли, че с удоволствие може да стои така и да я наблюдава цял ден.

— И аз щях да се сетя за това — каза тя тихо.

— Знаеш ли какво ми дойде наум? Щом толкова обичаш игри с думи, мога да ти намеря много по-добра работа в нашия офис.

Тя остави молива настрана, но не вдигна поглед от вестника пред себе си.

— Исках да ти кажа нещо — започна Моли.

Стана, взе празната му чиния и сребърните прибори и ги постави в умивалника.

— Добре, хайде да си поговорим.

— Няма да остана в града още дълго.

— Защо?

— Просто така трябва. Имаше някои неща, които трябваше да свърша тук, и сега, след като всичко приключи, е време да си ходя.

Той се облегна назад:

— И кога ще си ходиш?

— Скоро.

Настроението й видимо се бе променило, като че ли се подготвяше да проведе разговор, който никак не й беше приятен.

— Виж, нямах нищо конкретно предвид, като споменах офиса, знам какви чувства изпитваш към работата ми.

— Не се притеснявай, не си казал нищо лошо. Просто така стоят нещата, ясно?

— Ясно.

Известно време тя мълчаливо шеташе из кухнята, връщаше съдовете по местата им, забърсваше плотовете, но не след дълго отново седна на масата, протегна се и сложи ръката си върху неговата.

— Хайде, усмихни се — каза Моли. — Иди се облечи и намери някакво яке и за мен. Мисля, че е най-добре да излезем да се поразходим.

Когато след малко излезе от спалнята, вече облечен за излизане, отново я завари на масата. Този път държеше в ръце едно негово домашно от детските му години, поставено в рамка, и го препрочиташе.

— Какво е това? — попита тя.

— Упражнение по краснопис от пети клас — той придърпа един стол и седна до нея. — Мисля, че вече изобщо няма такъв предмет, нали така? Краснопис.

Тя наклони рамката така, че и двамата да могат да прочетат написаното.

— Задачата ни беше — продължи той — да препишем нещо, което ни харесва, естествено, колкото можем по-красиво. Това е любимото стихотворение на баща ми, всъщност последните три строфи от него.

В горния десен ъгъл стоеше първата златна звезда, която беше получил в новото си училище, близо до новия си дом, в годината, в която целият му живот се преобърна. Жената, която се грижеше за него по това време, беше поставила писмената му работа в рамка, за да отбележи по този начин успеха му. Когато се местеше в този апартамент, един от хамалите постави рамката върху празното бюро в кабинета му, но Ноа беше сигурен, че през последните няколко години дори не я бе поглеждал. И не беше съвсем прав, когато каза, че това е любимото стихотворение на баща му, по-скоро това беше житейската философия на възрастния мъж, изразена в рими. Той беше накарал сина си да изучи стихотворението внимателно, за да разбере какви са истинските механизми, които управляват света.

Ноа взе рамката, избърса с пръст праха, събрал се в ъглите, и прочете стихотворението на глас:

Ноа свърши с четенето и двамата останаха мълчаливи. Имаше чувството, че нещо му бе отнето, след като отново прочете тези думи. Моли също усети настъпилата в него промяна. Взе рамката от ръцете му и я постави на масата.

— Кой е написал това? — попита тя.

— Ръдиард Киплинг през 1919 година. Това не е от най-известните му стихотворения. Когато го е писал, вече бил загубил сина си във войната, а дъщеря му била починала преди няколко години. Освен това сигурно не е бил много щастлив от промените, настъпили в света по онова време. Това са само последните три строфи, толкова успях да побера на листа.

— Доста сериозно четиво за десетгодишно момче.

— Така е. Не е като „Книга за джунглата“.

— Какво мислиш, че е искал да ти каже баща ти чрез това стихотворение?

— Казваше ми, че историята винаги се повтаря, че едни и същи грешки се допускат отново и отново, само че всеки път те стават все по-големи. Мъдрият човек знае, че нищо не може да промени, затова гледа да се възползва максимално от ситуацията. Само че за мен смисълът на стихотворението беше съвсем друг.

— Какъв?

— Според мен това е предупреждение какво може да се случи, ако здравият разум ни напусне. Трябва да го прочетеш цялото, за да го разбереш. Мисля, че в него се казва, че истината съществува, реална и обективна, и че хората могат да я открият, ако я търсят достатъчно упорито и не забравят истинската си същност. Но през повечето време предпочитаме да се оставим на течението да ни носи и вярваме на всички лъжи около нас.

— Сигурна съм, че бащата ти е бил много разочарован, когато е чул малкото си момченце да говори такива неща.

— Знаеш ли — отвърна Ноа, — всъщност никога не ми стигна куражът да му кажа всичко това, но наистина щеше да остане разочарован.

Оказа се, че идеята за разходка беше добра. Ноа все още изпитваше болка от ударите, които му бяха нанесени предишната вечер. Чувстваше се все едно бе претърпял катастрофа и колата му е била блъсната отзад, но от студения въздух и движението му ставаше по-добре.

Водеха някакъв разговор, докато се разхождаха, но през повечето време просто си мълчаха. В това мълчание обаче нямаше никакво напрежение. Чувстваше се съвсем спокоен в нейната компания, като че ли през цялото време споделяха нещо, само че разговорът им заемаше различни форми. Тя се движеше плътно до него, от време на време правеше някой случаен жест на близост — хващаше го с ръка през кръста и така изминаваха половин пресечка, промушваше пръст в халката на колана му, докато тичаха през улицата, за да пресекат на червено, поставяше дланта си на бузата му и говореше близко до ухото му, за да я чуе въпреки шума от трафика.

Когато стигнаха до ъгъла на „Четирийсет и втора“ улица и „Седмо авеню“, тя забави крачка и спря насред забързаната тълпа в тази част на града.

Хората казват, че човек никога не забравя първата си целувка, но при Ноа това съвсем не беше така. Повърхностните неща не могат да оставят дълбок спомен. За него споменът за първата целувка бе напълно избледнял и се бе слял със спомена за стотната. Различните лица, имена и ситуации се бяха слели в един доста смътен, но приятен спомен. Малко вълнение, известно чувство за неудобство, няколко вълшебни задъхани секунди, споделени с другия, и мисълта какво ви очаква в бъдещето, независимо колко кратко щеше да бъде то.

Този път нещата бяха съвсем различни.

Моли го погледна право в очите и в тях той видя същото желание, което самият той изпитваше. Това желание бе съвсем ново за него и двамата изпитваха нуждата да споделят нещо, което можеха да изразят по един-единствен начин. Той се наведе над нея, затвори очи и устните й докоснаха неговите първоначално съвсем леко, а после, след като усети реакцията му, все по-настойчиво. Усети как ръцете й го обгръщат, как жадно притиска тялото си до неговото, как стомахът му се свива на топка, като че ли изпитваше ужасен глад. Сърцето му заби по-силно, студените й ръце се плъзнаха под топлото му яке и го притиснаха още по-плътно към нея.

В този миг всичко около тях изчезна. Намираха се на едно от най-оживените кръстовища на света, над тях се издигаха огромни билбордове, светлинните платна изписваха последните новини, пъстроцветните плазмени екрани, монтирани по стените на сградите, скриваха нощното небе и в следващия момент всичко това се стопи и заприлича на обикновена пощенска картичка. Те стояха затворени в своя собствен малък кръг и ако можеше, Ноа би останал там завинаги. Той усети, че тя се усмихва, а грубият глас на един минувач, който ги посъветва да си намерят стая и да се усамотят, го върна към действителността.

Беше започнало да ръми. Продължиха надолу по улицата, минаха покрай едно кафене, видяха две свободни места до витрината и решиха да влязат вътре, за да изчакат дъждът да спре. Когато малко по-късно Ноа се върна на масата с две чаши в ръце, завари Моли вперила поглед в един вестник. Обаче не го четеше, а беше потънала в собствените си мисли. Мина известно време, преди да заговори:

— Ноа?

— Вече бях започнал да се безпокоя, че не ме забелязваш.

Тя пое дълбоко въздух, сякаш й беше трудно да продължи.

— Искам да те попитам нещо.

— Кажи.

— Ако ние наемем компанията ви, какво би ни посъветвал да направим?

— Имаш предвид, ако ти и майка ти ни наемете, така ли? — смръщи вежди той.

— Не сме само ние двете, знаеш това. Има и други хора, много други.

— Не знам — отвърна той. — Обясни ми отново какво бихте искали да постигнете.

— Искаме да спасим страната си.

— Да, добре. Това ли е всичко?

— Нали отнякъде трябва да започнем. Да дефинираме ясно определена цел.

— Така е.

— Добре. Чакай да помисля малко.

Моли бе станала изключително сериозна, а и не водеше този разговор за забавление. Докато чакаше, тя не откъсваше поглед от него.

— Предполагам — започна той, — че първото нещо, което бих направил, е да се събера и да поприказвам с различните групи, и да насоча вниманието на всички към въпросите, по които имаме съгласие — т.е. към основните въпроси. Бих изработил нещо като платформа, нали разбираш? Бих я написал на прост език, така че хората да я разберат. Предложете някои изпълними решения.

— Дай ми пример.

— Не знам — например, можете да започнете с данъчните закони, изглежда, майка ти има особено отношение към тях. Защо, да кажем, не започнете с предложение за ограничаване на някои конкретни разходи и въвеждане на тринайсет процентов плосък данък? Сведете тези прословути данъчни закони от шест хиляди и седемстотин страници до четири, пет основни точки и покажете ефекта, който вашите промени ще имат върху търговията, трудовата заетост, дълга и изобщо върху бъдещето на страната. И, ето сега ми хрумва, защо не се насочите към създаването на нова, истинска имиграционна реформа? Такава, която ще улесни тези, които искат да дойдат тук, за да работят и да успеят. Престанете да карате хората да се страхуват и започнете да говорите за светлото бъдеще. В нашия бизнес това се нарича изкачване с асансьор. Как би обяснила на непознат човек цялостната си позиция, нейните особености и каква полза би имал той от нея, ако трябва да го направиш, докато пътуваш с него в асансьора до десетия етаж? Ето защо започнете с изработването на платформа. Така, поне от време на време, всички ще говорите в един и същи глас. Иначе няма да имате никакво политическо влияние.

— И после?

— Чакай малко — каза той и вдигна ръце.

— Не мога да чакам. Какво трябва да направим след това?

— Не усещаш ли, че в момента ме притискаш? — Ноа понечи да отпие от кафето си, но се опари, все още беше прекалено топло. — И, между другото, какво точно означава да спасим страната си? От какво ще я спасявате?

Тя го погледна право в очите:

— Знаеш какво искам да кажа.

— О, хайде, Моли, стига. Моля те, кажи ми, че в действителност не си като онези хора, знам, че не си…

— Знам, че вчера следобед в офиса на баща ти е имало събрание — тя сниши гласа си, но той продължи да звучи все така напрегнато. — Видях имената на присъстващите в списъка за кетъринг. Знам кой е бил там. Знам, че и ти си бил в залата. Освен това мисля, че знам и за какво е ставало въпрос.

— Е, чудо голямо, имало е събрание, на което аз не присъствах през цялото време. Освен това искаш ли да ти кажа още нещо? Аз самият не знам за какво е ставало дума, а ти откъде можеш да знаеш?

— Тогава нека и двамата разберем.

— Какво?

— Докажи ми, че греша. Хайде да отидем там и да разберем.

— Не мога да направя това.

— Можеш. Още сега ще отидем в офиса и ти ще ми докажеш, че няма за какво да се тревожа. Ако се окаже, че си прав, повече никога няма да говорим на тази тема.

— Изобщо не слушаш какво ти говоря, казах ти, че не мога…

— Щеше да говориш по друг начин, ако знаеше колко важно е всичко това.

— Нямаше. Много неща бих направил за теб, но това не мога.

— Кога най-после ще пораснеш, Ноа? Знам, че не си като баща си, но тук възниква въпросът — какъв си всъщност? Струва ми се, че когато си бил в пети клас, си знаел отговора, но сега, когато е време да се държиш като мъж, си го забравил.

— Аз съм мъж, Моли, и нямам намерение да рискувам всичко напразно.

— Искаш ли да си тръгна? — като че ли й беше трудно да изговори тези думи, в очите й неочаквано се появиха сълзи. — Искаш ли повече никога да не ме видиш? Защото думите ти означават точно това.

Хората от съседните маси започнаха да се обръщат към тях.

— Това е абсолютно несправедливо. Чу ли се изобщо какво каза преди малко? Не мога да си представя, че ме поставяш в такова положение.

Но тя изобщо не го слушаше. Стана, обърна се и излезе през вратата на кафенето.

Ноа я наблюдаваше през витрината и в следващите няколко секунди се надяваше, че ще промени решението си, ще се върне при него, той ще я прегърне и всичко ще бъде забравено. Но тези неща се случват само във филмите, също като да се влюбиш до полуда в човек, когото познаваш само от един ден.

Тя си тръгна и го остави да седи сам на масата. Нямаше да се върне. Докато реши какво да прави, Моли вече беше изчезнала и бе потънала в потока от туристи, който се изливаше към сърцето на площада „Таймс Скуеър“.

Глава 19

— Напълно си се побъркал! — прошепна задъхано Ноа.

В момента говореше сам на себе си.

Моли го следваше плътно по петите му, той я държеше за ръка и я водеше по пътеката между щендерите с дизайнерски поли и блузи към вратата на склада.

— Постъпваш съвсем правилно — каза тя тихо.

Беше преценил, че е по-разумно да не влязат през главния вход, който се намираше на „Пето авеню“, номер 500. Там имаше прекалено много камери, да не говорим, че трябваше да се подпише при влизането си и така неочакваното му посещение през почивните дни щеше да бъде документирано. Един частен асансьор водеше до кабинета на Артър Гарднър на двайсет и първия етаж и той прецени, че ще е по-разумно да използват него.

В началото асансьорът е бил предназначен за пренос на товари, но когато „Дойл&Мърчант“ основали нюйоркския си офис през шейсетте години, придобил съвсем нови функции. Имаше само едно неудобство. За да се стигне до него, трябваше да се мине през съседния магазин, който в момента беше моден бутик и бе любимо място на много туристи.

Служителите в магазина бяха информирани, че от време на време могат да забележат добре облечени господа, които да преминават през вратата, водеща към склада. „Д&М“ плащаха месечна такса за разрешението да използват асансьора, а когато някой особено важен клиент трябваше да бъде въведен през този необичаен вход, изпращаха човек от персонала да го посрещне. За някои от клиентите самото минаване през този пол утаен вход представляваше тръпка.

В работно време протоколът изискваше влизащият само да покаже пропуска си, управителят на магазина кимваше с глава и го пропускаше към задната част на помещението. Нямаше нужда от повече мерки за сигурност, тъй като за задвижването на асансьора бяха необходими кодирана карта и специален ключ.

Сега обаче беше събота вечер, а по облеклото си Ноа и Моли приличаха повече на студенти, отколкото на високопоставени служители в компанията. Ето защо охраната ги изгледа доста подозрително, когато преминаха покрай закачалките с дрехи и влязоха в асансьора. С това надеждата им да се промъкнат незабелязано отиде по дяволите.

Ноа постави картата си пред четящото устройство и вратите на кабината се затвориха. След това извади малък цилиндричен ключ, вкара го в командния панел и задейства асансьора. Нямаше бутони, с които човек да избере желания етаж, имаше само два варианта — до последния етаж и обратно до партера. Чу се леко изщракване и двамата се понесоха нагоре.

Ноа внимателно наблюдаваше вратите, покрай които преминаваха, но номерата на етажите не бяха отбелязани. Моли се приближи и се притисна до него.

— Благодаря ти, Ноа.

— В момента никак не ми е до разговори с теб.

Тя го докосна по гърдите, а след това сложи ръката си на рамото му. Той я погледна право в очите.

— Надявам се, че съм сбъркала — започна тя. — Трябва да знаеш, че наистина ми се иска да греша. А сега, моля те, прости ми, поне докато излезем от тук.

Той отмести поглед, но след малко кимна в знак на съгласие:

— Добре.

Имаше само едно извинение, с което би могъл да оправдае такова крещящо нарушаване на служебната етика, и то беше да успее да докаже, че е извършил всичко в името на по-висша цел. Ако Моли се окажеше права, това означаваше, че едно хубаво и малко странно момиче, което бе наето да работи временно в отдела за кореспонденция, бе по следите на огромна конспирация, насочена срещу гражданските права на американския народ, чието начало е било поставено в конферентната зала на една пиар агенция. Предимството, което такава информация би му дала, означаваше много повече от последствията, а именно да загуби завинаги доверието на баща си и да сложи край на кариерата си, защото е нарушил желязното правило за неразкриване на служебни тайни, залегнало в трудовия му договор. В крайна сметка, когато бъдещето на свободния свят беше в опасност, какво значение щеше да има, ако го уволнят, баща му се откаже от него или дори го даде под съд.

Ако Моли грешеше, а в това нямаше никакво съмнение, че тя наистина греши, тогава той щеше да докаже правотата си, тя щеше дълбоко да съжалява и той щеше да я накара да се закълне, че на никого няма да каже за това приключение. Тогава имаше някакъв шанс да прекарат остатъка от уикенда наистина добре.

Това не беше особено убедителна мисъл, но той се вкопчи в нея. В момента тя му помагаше да преодолее тревожното си усещане, че след всичко, което преживя през последните двайсет и четири часа, той не по-малко от Моли желаеше да разбере истината.

Асансьорът спря и вратите му се отвориха.

В кабинета на баща му никога не беше тъмно. Независимо дали беше денем, или нощем, атмосферата вътре винаги бе една и съща — струеше мека светлина, долавяше се лек мирис на тютюн, черен чай и паста за лъскане на сребърни прибори, а наоколо бяха подредени изящни ценни предмети. От картините по стените и пластиките по постаментите до антиките и сбирките от уникати по лавиците на библиотеката — навсякъде бе пълно с безценни произведения на изкуството. За Артър Гарднър този кабинет не беше толкова място за бизнес, колкото свято място за медитация, олтар на щастието, което можеше да бъде купено само с пари. С много пари.

Само няколко души от подчинените му бяха влизали тук и бяха виждали тези безценни сбирки, но вниманието на Моли бе привлечено от едно-единствено нещо.

— Какво е това? — попита тя.

Погледът й беше насочен към една мраморна скулптура, поставено на постамент в ъгъла. Бащата на Ноа я беше купил преди доста години. Фигурата представляваше странна амалгама от две други произведения на изкуството — Статуята на свободата и Родоският колос. Моли можеше да разпознае тези произведения, но тя по-скоро питаше: какво означава това?

— Ето по този начин баща ми гледа на нещата… на хората, искам да кажа на обществото. Законът може да изпълнява някои незначителни функции, но това е всичко — започна да обяснява Ноа и докато говореше, докосна леко копието в лявата ръка на статуята. — В определен момент законът трябва да бъде пренебрегнат и заменен с употреба на сила. Тя е тази, която движи обществото. И в края на краищата хората искат точно това — те са като овце, които ще се изгубят, ако няма сила, която да ги направлява. Това е смисълът на тази статуя.

Моли остана вперила поглед в нея още известно време, като че ли искаше добре да я запомни. След няколко секунди пое дълбоко дъх, отиде до вратата, надникна в коридора, за да види дали има някой, и направи знак на Ноа да я последва.

— Хайде да приключваме с всичко това — каза тя.

Едно от нещата, срещу които баща му силно възразяваше, беше работата в почивните дни. Затова почти всички по-амбициозни служители в компанията поддържаха офиси в домовете си. По този начин можеха да работят по седемдесет часа на седмица, както се очакваше от тях, и едновременно с това да се придържат към политиката на компанията. Това също така означаваше, че Ноа и Моли най-вероятно бяха сами в сградата и можеха спокойно да свършат тайната си мисия.

Минаха през централното фоайе, където, в съседство до конферентната зала, се намираше кабината, в която се пазеха всички аудио-визуални материали от презентациите. Ноа отключи и влезе. Моли стоеше до него, докато той намери кодираните файлове, въведе паролата и зададе на компютъра да прожектира материалите в залата, откъдето можеше да ги контролира чрез дистанционното.

Когато влязоха в конферентната зала, вътре цареше полумрак, а огромните бели екрани се спускаха от тавана. Дигиталните прожектори жужаха и присветваха, докато качваха зададената им информация, а не след дълго на екраните се появиха и първите образи.

В началото Ноа прехвърляше материалите доста бързо, всичко това вече му беше познато. Спря едва когато Моли поиска да разгледа по-внимателно съдържанието на една от диаграмите.

Много от визуалните материали трудно се разбираха без подходящо обяснение. Раздвижените графики илюстрираха различни социални и политически тенденции, линиите на времето показваха придвижването към неясни цели, карти с маркирани върху тях райони се увеличаваха и смаляваха, за да покажат настъпването на някакви промени в продължение на месеци, години или десетилетия.

— Спри — обади се Моли. — Върни назад.

Вече бяха преполовили презентацията и бяха навлезли в оная част, на която Ноа не беше присъствал, но засега нищо не му се струваше особено шокиращо или тревожно. Върна назад и на екрана се появи документът, който Моли искаше да разгледа внимателно. Това беше дневният ред, предназначен за особено важните личности, присъствали на втората част на събранието.

Заглавието гласеше: „Рамка и Основни Принципи: За Създаването на Нова Конституция“. По-надолу, без никакви имена, следваха само областите на управление, които присъстващите най-вероятно представляваха:

— Имаш ли представа кой е присъствал на събранието? — попита Моли.

— Хората, с които се срещнах, бяха високопоставени представители на Отдела по планиране към Министерството на вътрешната сигурност. Те разиграват варианти на възможни вътрешни въоръжени сблъсъци, също като Пентагона, само че там се занимават с международното положение. Някъде трябва да са останали табелките с имената им. Не знам кои са дошли по-късно, получих само списък с телефонните им номера.

— Този списък все още ли е в теб?

— Не. Беше ми наредено да го изгоря и аз го изгорих — той се приближи до екрана и посочи написаното на последния ред. — Какво означава този термин? Не съм много добре с латинския.

За момент тя вдигна поглед от бележките, които преглеждаше.

— Casus Belli. Означава повод за война. Хайде да продължим нататък.

Следващите слайдове се отнасяха до различни страници на документ, който явно е бил раздаден на участниците. Без него трудно можеше да се разбере за какво става въпрос.

— Това е — заключи Ноа. — Мисля, че няма смисъл да гледаме по-нататък.

— Чакай, още не сме стигнали до края.

Той задържа бутона и образите по екраните започнаха да се променят все по-бързо.

— Слушай какво ти казвам, по-нататък няма нищо, освен номера на страници, виж сама…

Екраните потъмняха и те останаха в почти пълен мрак.

След малко, един по един, започнаха отново да просветляват и по тях се изписа ново съдържание, което не бяха видели до този момент. На всеки един от тях се появи линеарната диаграма, която беше запазен знак на стратегическите планове на компанията. Тези диаграми се използваха, за да покажат на клиента подробностите от плана за действие, както и отделните стъпки, които трябва да бъдат предприети във всеки конкретен момент.

Заглавията отразяваха отделните управленчески сфери, които бяха показани на присъстващите и по-рано: Финанси, Енергетика, Трудова заетост, Образование, Инфраструктура, Медии, Бедствия и аварии, Правораздаване, Политика на приемственост.

Появи се още една, допълнителна защита. Ноа въздъхна шумно и въведе паролата си. Ако по-късно някой провереше кой и кога е влизал в тези файлове, истината веднага щеше да излезе наяве и това щеше да е още един гвоздей в ковчега му. На екрана се появи пясъчният часовник и се изписаха думите: Моля, изчакайте… Съдържанието се зарежда от отдалечен източник.

— Ще минат няколко минути, докато компютърът го зареди — обясни Ноа. — Голяма част от секретните материали не се съхраняват в тази сграда, за да се предотврати точно това, което ние с теб правим в момента.

Моли стана от стола си и започна да обикаля залата, като спираше от време на време и се зачиташе в различните заглавия по екраните. Спря, когато стигна до Ноа, и посочи към екрана, на който се виждаше един правоъгълен прозорец, в който беше поместена част от информацията на слайда.

— Какво е това? — попита тя.

— Нарича се Прозорец на Овертон. Баща ми открадна идеята от един мозъчен тръст в Средния Запад. Това е начин да се опише нагласата на обществото и да се проследи какво е готово да възприеме то по всеки определен проблем. Така можеш най-добре да разбереш какво трябва да направиш, за да промениш мнението на хората в посоката, в която искаш.

— Нищо не разбрах — отвърна тя.

Стоеше, вперила поглед в екрана, който се отнасяше до националната сигурност и правораздаването. Виждаше се само заглавието и една плътна линия, в средата на която имаше отворено квадратче.

— Как работи това нещо?

— Двата края на тази дълга линия представляват двете екстремни възможности — Ноа се приближи и показа началото. — В този край е възможността, която дори не можеш да си представиш, а в другия край стои също толкова абсурдна възможност, само че абсолютно противоположна на първата. В единия край е струпано цялото добро, а в другия — цялото зло. Ако го отнесем към начина на управление, това ще означава, че в единия случай има прекалено много свободи, нещо като анархия, а в противоположния му е тирания, от типа, който Оруел описва в романите си, т.е. там няма абсолютно никакви свободи. Точките между тях отбелязват важните събития в движението от едната към другата крайност.

Изглежда, Моли все още не можеше напълно да схване за какво ставаше въпрос, но му направи знак да продължи.

— Да вземем за пример мерките за сигурност при пътуване със самолет — продължи да обяснява Ноа. — Преди около четирийсет години хората са пристигали на летището няколко минути преди полета си, където са ги посрещали мило и любезно и са показвали единствено билета си. Никаква лична карта или паспорт не е бил необходим. След това са се качвали в самолета, без никой да проверява съдържанието на джобовете и чантите им. Имало е мерки за сигурност, но те са били почти незабележими. Днес изобщо не можем да си представим подобно нещо, нали така? Изглежда, никога няма да се върнем към ситуацията от онези години.

Тя кимна.

— А сега да отидем в другия край на линията. Представи си, че пътниците трябва да пристигат четири часа преди полета си, за да се наредят на опашката за проверка. Не е позволено да се носи никакъв ръчен багаж, всички задължително трябва да се съблекат, за да бъдат претърсени. Трябва да минат през рентген и да се проверят телесните им кухини. След това, по време на полета, нямат право да напускат местата си, а на ръцете им има електрошокови гривни, в случай че някой реши да отиде до тоалетната, каквато, разбира се, в самолета няма.

— Всъщност се говори за въвеждането на някои подобни мерки — обади се Моли.

— Точно това се опитвам да ти обясня. Ако изведнъж ти се наложи да преживееш всичко, което току-що описах, ще престанеш да пътуваш със самолет, нали така? Обаче, ако няма никакви мерки за сигурност, кракът ти също няма да стъпи в самолет. Затова в момента Прозорецът на Овертон е някъде по средата в това квадратче. Но моята цел е да те накарам постепенно да възприемеш все повече от радикалните мерки, които току-що ти описах. Представи си, че утре някакъв идиот успее да вкара в самолета миниатюрно количество домашно направен експлозив. Всички медии ще гърмят за това в продължение на седмици, независимо дали наистина е имало някакви щети, или не. Ти започваш да се плашиш, а от телевизионния екран ти повтарят, че трябва само да се закупят още по-скъпи сканиращи устройства, да се наемат още хора, като тези, пропуснали идиота с експлозива в самолета, а пътниците да бъдат подложени на още по-унизителни процедури при проверките и тогава всички ще бъдем в безопасност. Разбира се, всичко това е лъжа, но така се постига желаният ефект.

— И прозорецът се премества — допълни Моли.

— Точно така. В края на линията поставяме невъзможни екстремни ситуации, така че в сравнение с тях всичко изглежда разумно и приемливо. И постепенно започваме да подбутваме нещата така, че хората да започнат да възприемат онова, което миналата седмица им се е струвало немислимо.

— Защо? Каква е целта на всичко това?

— Това със самолетите беше само пример, но мога да изброя и още причини. Ако моят клиент продава рентгеновите апарати или сканиращите устройства, или има договор за наемането на още хора по летищата, тогава става въпрос за много пари. С такива мерки правителството изглежда още по-значимо и още по-плътно започва да навлиза в живота на отделния гражданин. Така се оправдава повишаването на данъците и таксите, бюрокрацията се увеличава, бюджетът също. По този начин може да се осигури обществена подкрепа за непопулярни военни действия и така нататък, и така нататък. Знае ли човек? Някои от твоите приятели от снощи може и да твърдят, че всичко това е част от програма, чиято цел е да накара американския гражданин да вдигне ръце и да се предаде на всеки срещнат, стига той да носи униформа.

— И този Прозорец на Овертон през цялото време ли се използва?

— През цялото време и навсякъде, където се обърнеш. Никога не пропускаме да се възползваме от която и да е криза, а ако такава няма, не е проблем да я създадем. Саддам е на ръба да се сдобие с ядрено оръжие, затова трябва да го нападнем, преди да е сринал Кливланд до основи. Ако не дадем седемдесет милиарда долара на застрахователната компания AIG, за да ги извадим от затрудненото положение, ще настъпи депресия и до понеделник ще бъде въведено военно положение. Ако не се ваксинираме, сто хиляди души ще умрат от пандемия, предизвикана от супер вируса на свинския грип. Ами цените на горивата? След като веднъж си плащал пет долара за галон бензин, три и петдесет ти се струва направо евтиния. А сега ни казват, че ако веднага не въведем данък върху въглеродните емисии, със Земята е свършено. Разбери ме добре, изобщо не говоря за това кое е правилно и кое не е. Искам не по-малко от всички други природата да се опази чиста, искам екологична енергия, искам страната ни да се възроди и отново да стане толкова велика, колкото е била. Хората имат право да се ваксинират, ако смятат, че това е добре за тях, а Саддам Хюсеин беше законно избран тиранин. Искам само да кажа, че има такива, които се възползват от надеждите и страховете ни, за да се облагодетелстват от тях и това е един от начините, по който го правят. Всъщност въпросът е: Ако има законно основание, защо използват лъжи и измислици?

— Значи дори и да не могат да ни накарат да възприемем всичко изведнъж — каза Моли, докато все още внимателно изучаваше диаграмата, — те са доволни, ако могат да ни придвижат поне малко към целта, която са си поставили.

— Точно така. Всъщност, като изключим някои наистина значими събития, които променят историята, като нападението над Пърл Харбър или 11 септември, това е единственият начин да се постигне промяна. Леки побутвания в правилната посока и — преди да се усетиш — си възприел точно това, което искат. Тяхната цел е еволюция, а не революция. И когато казвам „те“, съвсем нямам предвид представители на някакво тайно общество. Винаги има някой, който е главният двигател на тези промени, и никак не е трудно да се разбере кой е той. Просто се разрови малко и виж кой ще извлече най-голяма полза, движи се по линията на парите и властта. Знаеш ли кой е най-големият лобист за създаването на бизнеса с търговия с въглеродни емисии?

— „Грийнпийс“? — предположи Моли.

— Не. „Енрон“. Много влиятелни хора вече са се подредили на опашката и чакат да приберат големите пари след сключването на сделката. И точно преди компанията да се сгромоляса, имаше голям натиск от нейна страна. Това щеше да бъде най-голямата им далавера, след като спряха тока в Калифорния и практически изнудваха целия щат. Можеш ли да повярваш, вече бяха започнали да сключват сделки за доставка на хубаво време, но този път нахалството им надмина всичко. Тогава всички си мислехме, че това трябва да е някаква шега.

— Вероятно не всички са мислили така.

— Тук си напълно права — продължи Ноа. — Всъщност всичко, което ставаше с „Енрон“, имаше за цел да отклони вниманието на обществото. Беше необходима жертва, която да бъде хвърлена на вълците. Така или иначе идеята за продажба на въглеродни емисии продължи да се развива. Може би най-добрият пример е Чикагската климатична борса, защото тя е основана или представена и финансирана от най-големите защитници на екологията, като Ал Гор и Голдман Сакс. Но на мен ми е напълно ясно защо почти никой не се интересува от нея — основателите на борсата смятат, че на този пазар могат да се въртят не повече от десет трилиона долара годишно.

Моли го изгледа учудено:

— Наистина ли каза десет трилиона годишно?

— Ами, да. При това има подкрепата от най-влиятелните личности и институции по света. А сега нека ти задам един прост въпрос: Какво ще се получи, ако комбинираш алчността на корпорациите, корупцията на политиците и към всичко това добавиш няколко трилиона долара?

— Не знам… може би фашизъм?

Ноа поклати глава:

— Не, получава се образът на най-новия клиент на „Дойл&Мърчант“.

Пясъчният часовник изчезна от екрана и на негово място се появи ново меню с два бутона ПРЕКЪСНИ и ПРОДЪЛЖИ.

— Вече знам какво точно търсим — каза Моли. — Да продължим и да видим какво следва.

Ноа натисна дистанционното и екраните отново започнаха да се променят. Слайдовете, които до този момент бяха неясни, започнаха да се изпълват с разпечатки от телефонни разговори, номера, имена, пояснения и дати, отнасящи се до дългосрочните планове във всяка сфера на управлението и социалния живот на американското общество. Някои от тези планове обхващаха няколко години, други — повече от един век.

По линията, с която бе означено времето, започнаха да се движат стрелки. Когато се достигнеше до някое значително събитие от съвременната история, се появяваше текст, който с отминаването напред във времето изчезваше. Във всеки от Прозорците на Овертон, които просветваха на екраните, се появяваше името и датата на някое важно събитие и след това то бавно се преместваше отляво надясно.

Информацията беше толкова огромна и се сменяше така бързо, че човек трудно можеше да я възприеме, все едно да се опитваш да гледаш едновременно много филми, прожектирани на различни екрани. Но когато застанаха в центъра на залата, откъдето можеха да виждат всичко, Моли изведнъж сграбчи ръката на Ноа. Изглежда, и двамата едновременно бяха осъзнали едно и също нещо. Тук не ставаше въпрос за осем отделни плана за действие. Планът беше един-единствен.

В долната част на екрана се виждаше линията, която покачваше движението на времето. В средата й бавно и неравномерно се придвижваше Прозорецът на Овертон. Той най-често отиваше напред, но понякога се връщаше назад, в знак на това, че в дадени моменти общественото мнение се беше възпротивило, преди отново да се поддаде на непрестанния натиск.

В далечния десен ъгъл на всеки екран беше изписана крайната цел. От пръв поглед Ноа разбра, че всички те имат нещо общо. Не бяха формулирани като абсурдни възможности, а като постижими цели в нова система за управление и контрол, та това да заработи веднага, щом съществуващата се срине.

От линията на времето ставаше ясно, че много от тези процедури отдавна са в действие. Слайдът, озаглавен Финанси, показваше, че процесът е започнал през 1913 година и вече е към края си. От един от екраните ставаше ясно, че процесите в образованието са започнали дори още по-рано и вече са в доста напреднала фаза. Промените в сферата на сигурността и във въвеждането на усилено присъствие на правоохранителните органи бяха значително ускорени в годините след 11 септември.

Има разлика между това да подозираш нещо и да знаеш със сигурност за неговото съществуване. В момента Ноа усети точно тази разлика. Можеш да се осланяш и на най-малкото съмнение и това да те кара да се чувстваш спокоен, да отричаш всичко и да продължаваш да си живееш безгрижно, но един ден истината се изправя пред очите ти и повече не можеш да се правиш, че тя не съществува.

— Погледни насам — каза Моли.

Но той вече го бе забелязал. Докато при всички останали слайдове се наблюдаваше придвижване във времето, имаше един, при който нямаше никакво движение, като че ли единствената му роля бе да изчака момента, в който ще бъде активиран. Освен това, за разлика от другите, при него времето не се измерваше с години или десетилетия, а оставаха само три дни до привеждането му в действие.

Върху този слайд нямаше Прозорец на Овертон. В края на линията се четяха думите — „извънредна ситуация“. Очевидно тук изобщо не ставаше въпрос за нагласата на хората и нямаше никаква нужда от съобразяване с общественото мнение по въпроса. Каквото и да се случеше, то неминуемо щеше да доведе до консенсус.

Заглавието беше „Casus Belli“ и Ноа веднага се сети за превода, който Моли беше направила по-рано.

Повод за война.

Глава 20

Когато излязоха навън, небето все още бе свъсено и предвещаваше буря, а освен че валеше леден дъжд, беше започнал да духа и силен вятър. При такова време почти всеки на улицата се опитва да хване такси, така че Ноа и Моли трябваше да изминат няколко пресечки, преди да успеят да намерят свободна кола, която да ги откара в центъра на града.

Когато най-после се настаниха вътре, шофьорът се обърна и ги попита къде отиват.

— Пресечката на улица „Девета“ и „Авеню В“, близо до „Томпкинс Скуеър Парк“ — отвърна Ноа. — Освен това ще те помоля за една услуга — продължи той и му подаде няколко едри банкноти. — За никъде не бързаме, за това, моля те, карай съвсем, съвсем бавно. Разбра ме, нали?

Мъжът на предната седалка взе парите, погледна двамата в огледалото за обратно виждане и кимна в знак, че всичко му е ясно. След това даде мигач и потегли съвсем бавно — караше толкова внимателно, все едно беше на изпит за шофьорска книжка.

В началото Моли седеше плътно до вратата и мълчаливо гледаше през прозореца, но не след дълго се пресегна и хвана Ноа за ръката.

— На екраните нямаше отбелязани дати — започна той. — Затова по никакъв начин не можем да знаем дали ще се случи утре, следващата седмица или догодина.

Тя поклати глава:

— Всичко това се случва в момента.

— Откъде знаеш?

— Виждам го с очите си. Цялата икономика се разпада, Ноа. И този път няма нищо, което да може да я спаси. Затова и от двете страни толкова бързат с въвеждането на финансовите стимули, които са чиста глупост. Сега всички хлебарки изпълзяват от ъглите, за да докопат каквото могат. Това си е истински пладнешки обир, но вече на никого не му пука, че ще го видят. Ето, затова знам. От двехилядната година насам дългът на страната ни се е удвоил, а сега говорят за финансови помощи и стимули на стойност повече от няколко трилиона. Не разбираш ли, че ограбват бъдещето ни пред очите ни? Дори не си правят труда да се преструват, че инвестират парите в реалната икономика, повечето от тях отидоха в офшорки. Тези пари с нищо не помагат на обикновените хора, те просто платиха сами на себе си и така покриха хазартните дългове на Уол Стрийт — тя го погледна право в очите. — Попита ме откъде знам, че всичко това се случва точно в момента. Знам, защото последното нещо, което всяко обречено правителство прави, е да ограби собствената си хазна.

Ноа не можеше да се сети за нито един контра аргумент, достатъчно убедителен, за да му повярват.

— За нас всичко ще бъде наред — каза той.

— За кого ще бъде наред?

— За теб и за мен. Виж, в момента не ти казвам, че трябва да се обвържеш с мен или да имаме връзка, или нещо подобно. Ние едва вчера се запознахме, така че да забравим за всички проблеми и да не се безпокоим за тях в момента. Просто искам да ти кажа, че ще ти помогна, на теб и на майка ти, и не очаквам нищо в замяна.

— Не мога да постъпя така.

— Все пак помисли върху предложението ми. Знам, че за теб това е все едно да сключиш съюз с дявола. И аз се чувствам по същия начин, но това е по-добро от всичко останало, нали така? Каквото и да се случи, не всички ще бъдат засегнати по един и същи начин. Повечето от хората, които познавам, няма да усетят абсолютно нищо, а и съм сигурен също, че нищо не може да ме засегне сериозно. Искам само да ти кажа, че всичко може да се нареди така, че вие с майка ти изобщо да не пострадате.

— Грешиш, и при теб нищо няма да е сигурно. За никого няма да има сигурност. Ако постигнат само половината от това, което видяхме на екрана, парите изобщо няма да те спасят. Нищо няма да може да те спаси.

Тя отново се обърна към прозореца и се загледа в тъмната бурна нощ зад стъклото на автомобила.

След време стисна ръката му още по-силно, но като че ли жестът й не беше продиктуван от обич. Тя приличаше повече на човек, седнал на зъболекарски стол, вкопчил се здраво в облегалките. Или на някой, който иска да изрази много неизречени неща в края на дълга любовна връзка.

Глава 21

Таксито спря. Моли отвори вратата и се обърна към Ноа.

— Качи се горе — каза тя. — Виж как живее другата половина от човечеството.

Трябваше да се мине през една доста внушителна метална врата, за да се стигне до входа. Отключването на ключалката й изискваше доста умения. Сигурно по-често е била разбивана, отколкото отваряна с ключ. Зад нея се намираше неприветлив двор, а тежката входна врата водеше към малко фоайе, осветено от една-единствена крушка.

Той я последва и тя го поведе към третия етаж по тясно скърцащо стълбище. От време на време го предупреждаваше да не се одере на парапета или да не стъпи на някоя прогнила дъска. Вратата на втория етаж беше заключена с тежък катинар и верига. В първия момент Ноа си помисли, че това е направено, за да не влязат и да се настанят вътре клошари, но после, като видя плачевното състояние на сградата, реши, че катинарът предпазва по-скоро клошарите, а не жилището.

Като че ли някой си беше правил труда от време на време да поддържа стените и прозорците, но сякаш цялата сграда бе строена без план и не беше завършена. Направените ремонти стояха като кръпки, а стълбището от самото начало е било изградено от съвсем различни дъски. Докато се изкачваха нагоре, Ноа видя прозорци, заковани с парчета шперплат, а тук–там стърчаха пирони. По стените се забелязваха дълги пукнатини, които вероятно стигаха чак до основите на сградата и предупреждаваха, че тя всеки момент може да се срути. От време на време по слабо осветеното стълбище се усещаше течение, чуваха се зловещи звуци, като че ли сградата се движеше, а тръбите на парното свистяха и дрънчаха.

Стигнаха до третия етаж. Моли извади ключовете си и започна да отключва множеството ключалки. На вратата на апартамента нямаше номер.

— От кога живееш тук? — попита Ноа.

— Не много отдавна — вратата заяде и тя трябваше да я бутне с рамо, за да я отвори. — Вътре обстановката е малко по-приятна.

Беше права. Наистина, след като прекрачиха прага, влязоха в съвсем различен свят. Докато тя заключваше, той направи няколко крачки навътре и се огледа.

Очевидно тук бяха положени огромни усилия, за да бъде превърнато помещението в самостоятелно убежище, напълно изолирано от града навън. Някога това сигурно е било огромно индустриално хале, което с малко въображение и много труд е било превърнато в уютно жилищно пространство. В резултат на това се бе получил голям хол, чиито отделни части бяха обособени чрез множество подвижни прегради. От мястото си Ноа видя голяма многофункционална стая встрани от входа, от другата страна бяха кухнята и пералнята, а в дъното имаше няколко стаи за гости.

Моли закачи ключовете си на кукичка до вратата.

— Е, как ти се струва?

— Колко души живеят тук? — попита Ноа.

— Не знам точно, около десетина, така че не се изненадвай, ако срещнеш някого. Всички идваме и си отиваме, никой от нас не живее тук постоянно. Имаме много такива убежища в различни градове на страната, така че когато ни се наложи да пътуваме, да можем да отседнем на сигурно място. Онова там е моята стая, но почти нищо от вещите вътре не ми принадлежи. — Докато говореше, тя влезе в кухнята. — Седни. Ще ти направя студен чай. Или може би предпочиташ бира?

— Не, направи ми чай.

— В нашия край го пият много сладък.

— Така да бъде, южнячке. Колкото по-сладък, толкова по-добре.

Ноа отиде до средата на голямата стая и се озова пред леко издигната платформа, оградена от всички страни с японски паравани от тъмно дърво и оризова хартия. Зад тях имаше няколко полици с книги, скрин, бюро с падащ капак и тоалетка. По-голямата част от пространството бе заета от хамак, закачен на спирателните кранове на две дебели метални тръби. Върху него бяха застлани одеяла и нахвърляни възглавници. Така се образуваше стая — вътре в стаята. Меката светлина в нея идваше от няколко малки лампи и хартиени фенери в пастелни цветове. Цялата атмосфера в това затворено пространство предразполагаше към отмора и релаксация.

Ноа хвърли поглед към една от полиците с книги и откри, че там са подредени най-разнообразни четива. В единия край имаше някои по-стари и по-нови класически романи, но повечето от произведенията можеха да се нарекат ексцентрични. Някои от тях бяха дори забранени. Те дори не принадлежаха към едно и също идеологическо течение. „Правила за радикали“ на Алински стоеше редом до „Никой не смее да говори за конспирация“. По-нататък „Синята книга на обществото“ на Джон Бърч бе поставена между „Открадни тази книга“ на Аби Хофман и „Империя“ на Орсън Скот Кард. До тях пък беше преводът на „Наближаващият бунт“. Под тях беше подредена цяла поредица от специализирани книги, чийто автор бе Рагнар Бенсън. Ноа извади одърпаните издания едно по едно и прочете заглавията им.

— Виж ти какви забавни книжки четем.

Само спокойната атмосфера и бегло познатият странен глас, който идваше някъде отблизо, възпряха Ноа от по-емоционална реакция. Той се обърна и видя пред себе си огромния приятел на Моли, с когото предишната вечер се бяха запознали в кръчмата. Сега той беше почти на нивото на очите му, тъй като Ноа бе стъпил на платформата.

— Холис — каза Ноа и слезе при него. — Как така никога не те чувам, когато се приближаваш?

Огромният мъж го прегърна приятелски и го потупа по рамото.

— Сигурно се движа, без да вдигам много шум.

— Май ще трябва да ти вържа звънче на врата, за да не ме стряскаш повече.

— Хайде, ела да те поразведа наоколо — предложи Холис.

В задната част имаше много повече стаи, отколкото Ноа си беше помислил в първия момент. Някои бяха спални помещения, други работни, а трети се използваха за събрания. В стаята, която Холис обяви, че е негова, имаше ниско войнишко легло, няколко маси, по които цареше абсолютен ред, и един голям червен шкаф на колела, вероятно пълен с инструменти. Цялата подредба подсказваше, че почивката не е сред най-важните неща, които обитателят на стаята вършеше през нощта.

— Какво е всичко това? — попита Ноа.

Върху една от масите бяха подредени части и уреди за тестване на малка по размер електронна апаратура, на друга стояха разглобени комуникационни средства, а върху третата имаше почистващи материали и части от разглобена, страшна на вид, черна пушка, както и един пистолет. В отворения шкаф отстрани се виждаха още оръжия, но вниманието на Ноа беше привлечено от това, което видя на най-близката работна маса.

— Куршуми ли правиш?

— Правя амуниции — Холис взе един завършен образец в ръка и посочи точката под сивкавия връх. — Куршумът е само тази малка част в края. Това тук е 44 калибър с куха сърцевина. Може да спре почти всичко.

На масата бяха подредени различни кофички и бурканчета с различен на вид черен прах в тях, аптекарска везна, съдинка с месингови гилзи и машина, която приличаше на прецизна сокоизстисквачка, закрепена с менгеме за плота на масата.

— Защо, за Бога, ти е притрябвало сам да си правиш амунициите?

Холис седна, сложи си предпазните очила, взе един недовършен патрон и започна да работи върху него.

— Ноа, ти обичаш ли сладки? — попита той.

— Да, Холис, защо? В момента говорим за огнестрелни оръжия, но да, обичам сладки.

— И кои обичаш най-много?

Той постави пълната с барут гилза в долната част на машината, сложи най-отгоре куршума, вмъкна затягащия ринг с умелото движение на касоразбивач и след това започна да върти дългия лост, докато частите прилепнаха плътно една до друга и образуваха неделимо цяло.

— Обичаш ли онези сухи малки неща, които купуваш от магазина?

Холис извади готовия патрон от машината и го задържа в ръката си така, че Ноа да може да се възхити на съвършенството му.

— Или предпочиташ топлите сладки, току-що извадени от фурната, които любимата ти е приготвила специално за теб?

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— Ако питаш мен, когато стреляш по мишена, можеш да използваш всичко, което имаш под ръка. Но когато знам за какво съм излязъл на лов, ще си подготвя най-подходящите амуниции. Те ще ми свършат много по-добра работа от онези, които мога да си купя готови от магазина.

— Не разбирам от оръжия, но едва ли разликата е чак толкова голяма.

— Според мен разликата е огромна. — След като измери нещо с шублера, Холис направи някакви незначителни корекции на пресата и се зае отново с работата си. — Пробвай някой път да застреляш мъжки лос с куршум за елен и ела да видиш какво става. Все едно си го чукнал по носа с вестник.

— Разбирам.

— Как да не разбираш. Няма нищо по-ужасно от това — разярен ранен лос да те преследва през голото поле. Едва тогава започваш да разбираш колко важни са добрите амуниции.

Ноа отново започна да разглежда предметите, подредени по масата. В другия край имаше няколко пластмасови кутии, пълни с вече готови патрони.

— Колко патрона можеш да направиш за един час?

— С такава преса ли? Мисля, че някъде между седемдесет и пет и двеста — Холис вдигна поглед над рамката на защитните си очила и се усмихна. — Всичко зависи от мотивацията ми.

— Момчета — обади се Моли, беше донесла чаша чай и за Холис, — приказвате ли си?

— Холис точно ми обясняваше какво трябва да направя следващия път, когато ми се наложи да стрелям по лос.

Тя потупа с ръка огромния си приятел:

— Нали не възразяваш, ако отвлека Ноа за малко.

— Дръжте се прилично, хлапета — засмя се Холис.

Отнякъде се чуваха гласове и Моли го поведе към тях, като по пътя си минаха покрай няколко врати и оградени пространства. Накрая се озоваха в голяма стая, в която мъже и жени на различна възраст бяха седнали около една конферентна маса. Обзавеждането се състоеше от различни сгъваеми столове, а голямата маса бе направена от няколко малки, прикрепени една към друга.

Всички слушаха жената, седнала начело на масата, която очевидно изнасяше лекция, но при влизането им в стаята настъпи пълно мълчание.

— Да ви представя на всички, това е Ноа Гарднър — започна Моли. — Ноа, това са някои от регионалните лидери на „Фаундърс Кийпърс“. Ти каза, че лесно помниш имена, затова сега ще те подложа на едно изпитание.

Тя започна да представя един по един присъстващите в стаята, като се движеше по посока на часовниковата стрелка. Посочваше човека и назоваваше името на историческата личност, което той или тя бе възприел при влизането си в организацията.

— Запомни ли ги? — попита накрая тя.

— Я да видим — той започна от човека, чието име бе назовала последно, и тръгна в обратната посока. — Това е Патрик, Итън, Джордж, Томас, Бенджамин, Самюел, Джон, Алекзандър, Джеймс, Натаниел, още един Бенджамин — Франклин или Ръш, не ми каза кой от двамата — Франсис, Уилям и Стефан.

— Много добре.

— Всичко това дължа на Дейл Карнеги25.

Пред всеки от присъстващите имаше отворена книга и доколкото Ноа можеше да прецени, те всички си приличаха, но съдържанието им беше различно.

— Какво прекъснахме? — попита той. — Да не е събрание за обсъждане на стратегията за действие?

— Не и тази вечер — отвърна Моли и направи знак на жената, която говореше, да продължи.

Тя изглеждаше десетина години по-възрастна от Ноа и се беше представила с псевдонима „Томас“.

— „Затова ценете дълбоко духа на нашия народ — заговори тя — и дръжте вниманието му будно. Не съдете хората прекалено сурово за грешките им и ги привличайте към себе си, като ги образовате. Ако те загубят интерес към обществения живот, и вие, и аз, и Конгресът, и законотворците, съдиите и губернаторите, всички ще се превърнем във вълци.“

Това бяха думи от трудовете на Томас Джеферсън. Въпреки че Ноа не можа да ги разпознае, той видя заглавието в книгата пред мъжа, който стоеше до нея. Докато тя говореше, той следеше внимателно съдържанието, като си сочеше с пръст текста в книгата. Тя пресъздаваше думите енергично и с чувство, не ги повтаряше механично, все едно чете писмо, написано преди повече от век. Като че ли в момента мислите на Джеферсън напълно съвпадаха с нейните собствени.

— „Изглежда, това е в самата ни природа — продължи жената, — въпреки някои отделни изключения. Опитът показва, че човекът е единственото животно, което е готово да погълне себеподобните си, защото не мога да използвам по-мека дума за това, което правят правителствата в Европа, или за начина, по който богатите се отнасят към бедните.“

Около масата имаше един празен стол и пред него бе поставена същата книжка. Моли я взе и махна за довиждане на останалите, докато те се подготвяха да изслушат следващия оратор. Хвана Ноа за ръка и го изведе от стаята.

— Тази книга няма ли да им трябва? — попита той.

— Не, тя е моята — каза Моли и му я подаде. — Аз обаче не съм като тях. Те са наизустили всичко, което дадена личност е казала или написала, а аз знам по малко от много източници. Най-вече от Томас Пейн26.

— И какво означава всичко това?

Книжката бе подвързана на ръка и беше съвсем явно, че не е предвидена за широко разпространение. Беше стара, но си личеше, че е пазена внимателно. На вътрешната страница имаше номер, от което ставаше ясно, че е част от поредица подобни книги.

— Това е едно от нещата, с които „Фаундърс Кийпърс“ се занимават — обясни Моли. — Ние запаметяваме.

— Запаметявате речи, писма и други подобни, така ли?

— Запаметяваме всичко, свързано с основаването на държавата ни. Човек никога не знае, може би един ден ще ни се наложи да го направим отново.

— Значи съхранявате всичко в паметта си. Защо го правите, страхувате се, че един ден всички учебници по история ще бъдат изгорени ли?

— Ако не си забелязал, подобни неща вече са се случвали, Ноа. Не е необходимо да ги изгарят, просто ги променят. Попитай едно хлапе от началното училище какво знае за Джордж Вашингтон и най-вероятно ще чуеш всички глупости, измислени по негов адрес, но няма да чуеш и дума за приноса му за създаването на държавата ни. Попитай някой ученик от гимназията какво знае за Роналд Рейгън и той ще ти каже, че Рейгън е бил актьор, който впоследствие е станал политик, или че по една случайност е бил на власт, когато Горбачов е сложил край на Студената война. Ако попиташ някой студент какъв е смисълът на социалното осигуряване, отговорът ще бъде, че това е начинът да се осигурят пенсии за всички американски граждани. А хората на трийсетгодишна възраст знаят за Втората световна война това, което са видели във филма „Спасяването на редник Райън“. Разбираш ли какво имам предвид? Изобщо не е необходимо историята да се пренаписва. Просто трябва да направиш така, че никой да не си спомня истината.

Ноа внимателно затвори книгата и й я върна обратно.

— Моли.

— Да.

— Кажи ми нещо от Томас Пейн.

Моли го хвана за ръка и докато вървяха, заговори тихо:

— „Настъпило е време, когато човешкият дух е подложен на изпитание — започна тя. — В тези трудни времена войникът и патриотът, които са готови да защитават страната си в мирно време, се отдръпват, но този, който е готов да се бори за нея сега, заслужава цялата любов и благодарност на народа ни. Не е лесно да се пребориш с тиранията, както не е лесно да победиш дявола и въпреки това ние сме убедени, че колкото по-трудна е битката, толкова по-славна е победата. Не ценим онова, което сме постигнали лесно, ценим истински само онова, което сме постигнали с много мъка. Единствено Господ знае каква е истинската стойност на нещата и би било наистина странно, ако не оценим високо такъв божествен дар като свободата.“

Върнаха се обратно в стаята на Моли, тя му даде студения чай и седна внимателно на ръба на хамака. Той се настани на съседния диван, направен от стари щайги с нахвърляни възглавници върху тях. Чаят наистина се оказа много сладък, но не беше лош на вкус.

— Изглежда, Холис е натрупал цял арсенал в стаята си — започна Ноа. — Тези оръжия законни ли са?

— Две от тях са регистрирани. Останалите са в процес на регистрация. Холис се подготвя за участие в изложение на оръжия в северната част на щата.

— Значи отговорът е не, не са законни.

— Знаеш ли през какви трудности трябваше да се мине, за да се узаконят двете пушки в този град?

— Мога да си представя.

— Отне повече от година и мъжът, на чието име се водят, трябваше да даде пръстови отпечатъци, да се яви на интервю и да плати над хиляда долара, за да може да упражни едно от конституционните си права.

— Добре дошла в Ню Йорк. Трябва да се примириш с много неща, щом си решила да живееш тук.

— Чакай, не каза ли преди, че в колежа си учил основи на правото? Сигурно преподавателят ви е отделил няколко минути на Втората поправка на Конституцията.

— Да, така е — отвърна Ноа. — Но има много начини, по които тя може да се интерпретира.

Тя се замисли и след малко отговори:

— „Не трябва да се ограничава правото на хората да притежават и носят оръжие“, това ми се струва съвсем ясно.

— Изпусна точно онази част, която предизвиква спорове.

— В миналото думите „паравоенно движение“ са означавали нещо съвсем различно, Ноа. Първото такова движение е създадено от Бен Франклин. В него са участвали всички мъже, готови да защитават родното си място, независимо каква е била заплахата. Това е било нещо толкова естествено, като да заключиш входната си врата. Днес полицията има задължението да защитава обществото, но никой не е длъжен да защитава теб или мен като индивид. Върховният Съд няколко пъти излезе с такова решение. И със сигурност никой няма да ни защити от правителството, ако, не дай Боже, се стигне дотам. Тъй като съм чела Втората поправка много пъти, според мен тя недвусмислено заявява, че при нужда имаме право да защитим себе си и съседите си.

— Като стана дума за четене — подхвана Ноа, — я ми кажи какви са тези книги на оная полица?

Моли хвърли бърз поглед натам:

— Как какви?

— Прочетох някои от заглавията. Това се нарича подривна литература.

— Хората използват тези книги, за да ни очернят, а някои от тях са написани от враговете ни. Изчела съм всичко, за да знам срещу какво се боря и какво да отговарям, ако ме попитат за тях. Според теб има ли нещо лошо в това?

— Коя е тая откачалка Рагнар Бенсън?

— Въобще не е откачалка — засмя се Моли. — Между другото това е псевдоним, едва ли някой знае кой е той в действителност. Въпреки това в книгите му има доста полезни неща.

— Като това как да си направим гранатомет в мазето ли?

— Това е от времето, когато е бил наемен войник. Оттогава доста се е променил и улегнал. Сега се интересува повече от това как човек може да бъде независим и подготвен да се справи с всяка ситуация от прелестите на живота извън системата.

— Говориш сякаш го познаваш лично.

За момент тя го погледна изпитателно и след това се наведе към него:

— Можеш ли да пазиш тайна?

— Може би днес не е най-подходящият ден да ми задаваш този въпрос.

— Това е чичото на Холис — прошепна Моли. — А сега се сети кой наследи семейния бизнес и написа някои от книгите?

— Холис? — изненада се Ноа и посочи с пръст зад гърба си. — Този Холис?

Моли кимна и едва забележимо се усмихна:

— Не трябва да съдиш за хората по външния им вид. Той е много умен.

— Да, бе, такъв е бил и „Юнабомбър“27. Доколкото знам, бил е отличникът на класа си.

— Когато си нервен, започваш да се шегуваш — отбеляза Моли. — Така ставаш още по-готин.

— Благодаря.

— Допий си чая или ще си помисля, че не ти е харесал.

Той изпи остатъка на една глътка, а Моли му направи знак да дойде и да седне на хамака до нея.

— А, не — възрази той, — преживял съм двайсет и осем години, без да се опитвам да седна в такова нещо. Ти ела при мен.

— Хайде, никак не е трудно.

— Ще се обърна.

— Няма — тя протегна ръце към него. — Искам, поне за известно време, да забравим всичко около нас. Ела тук, не ме карай да те моля отново.

Нямаше как да откаже на такава молба. Тя му показа как и той внимателно се настани на края на хамака.

— А, сега внимавай — предупреди го Моли. — Вдигни си краката от пода и легни, само гледай да не се обърнеш от другата страна.

Той я послуша и двамата се облегнаха назад, след което в продължение на няколко секунди хамакът се люшкаше насам-натам. След известно местене, клатене и опасност от преобръщане, което караше и двамата да се заливат от смях, крехкото равновесие беше постигнато. В края на краищата двамата се озоваха легнали, гушнати един в друг, а люлката леко се люлееше.

Стаята й нямаше таван и високо над тях, между металните релси на покрива, някой беше подредил бели коледни лампички, които приличаха на звезди по ясно нощно небе.

— Хей, Моли — прошепна той.

— Да.

— Какво ще кажеш да си останем така тук дълго, дълго време?

Тя се притисна до него:

— Де да можехме.

И преди беше забелязал сребърната й гривна, но сега видя, че на нея е гравирано нещо.

— Какво пише тук?

Тя приближи китката си до очите му:

— Нося я от много дълго време и надписът е започнал да се изтрива, така че трудно се чете.

Ноа задържа ръката й и я намести така, че слабата светлина да пада върху полуизтрития надпис. След като най-после беше сигурен, че е прочел думите правилно, каза на глас:

— „По силите ни е да изградим един нов свят.“

— Точно така — потвърди Моли.

— Кой е казал това? Чувал съм го и преди.

— Томас Пейн.

Той отново се отпусна назад.

— Но как си представяш, че можеш да направиш това, Моли? Не казвам, че не си способна, просто не мога да си представя как ще стане.

— Има още нещо — каза тя.

С помощта на другата си ръка тя внимателно обърна гривната, така че да се види надписът на вътрешната й страна: „Вяра — Надежда — Милосърдие“

— Това е… много хубаво.

— Хубаво?

— Изглежда, не те разбирам много добре — извини се Ноа. — Искам да кажа, че разбирам какво означават тези думи, но това не ми прилича на план за действие, нали така? Имаш ли представа срещу какво се изправяш?

— Да, но май враговете ни нямат такава — отвърна Моли.

— Обясни ми.

— Добре — съгласи се Моли. — Ще ти задам един бърз въпрос: Кой е направил първия изстрел по времето на Американската революция?

— Това е подвеждащ въпрос. Никой не знае кой точно е направил първия изстрел.

— Това ли е окончателният ти отговор?

— Да.

Тя се подпря на лакът и се изправи, за да го вижда по-добре.

— Първият изстрел не е бил направен от оръжие. Първият изстрел е била проповедта на Джонатан Мейхю, много години преди битките при Лексингтън и Конкорд. Фразата „Няма да плащаме данъци, докато нямаме свои народни представители“ не е излязла от устата на някой политик. Била е казана от проповедник.

— Значи това е връзката с вярата.

— Нещата са доста по-дълбоки, Ноа. Правата са ни дадени от една по-висша сила. Човекът нито може да ги даде, нито може да ги отнеме. И мисля, че тук е основната разлика между това, което се е случило по време на Френската революция, и това, което ние сме постигнали тук. Ние сме вярвали, че сме водени от волята Божия, а те са вярвали в думите на Годуин. Затова ние сме успели, а те са се поддали на човешките слабости.

Той докосна втората дума, гравирана върху сребърната гривна:

— Ами надеждата?

— Това означава, че ние вярваме в силата на човешкия дух. Надеждата и истината са взаимно свързани — ако всичко наоколо е лъжа, то тогава за нас няма никаква надежда. Ако лекарят ти каже, че си болен, ти не го обвиняваш за диагнозата. Ти знаеш истината, независимо колко страшна е тя, и можеш да направиш план как да се излекуваш. Това е надеждата, т.е. и в най-трудните времена да вярваш, че утрешният ден ще е по-хубав от днешния.

Моли посочи последната от трите думи:

— Милосърдието се обяснява лесно. Ние вярваме, че всеки един от нас може да помогне на другия да достигне до този хубав утрешен ден. Бен Франклин е обяснил значението на думите, изписани върху гривната ми, когато ректорът на Йейл го е помолил да обобщи в какво вярва американският народ. Той отговорил така: „В това, че Бог съществува, че има живот в отвъдното и Той ще ни държи отговорни за всичко, което сме извършили в живота си, и че най-добре Му служим, като служим на събратята си“. Вяра, надежда и милосърдие.

— Звучи добре — каза Ноа и намести възглавницата под главата си. — Но, колкото и да ми е неприятно, трябва да ти призная, че всичко това не ми се струва достатъчно.

— Може би човек не може да проумее всичко изведнъж — заяви Моли. — Никой от нас не се е приобщил към идеята за един ден. Когато дойде времето да го разбереш, ще го разбереш.

На стената до тях висеше скица, нарисувана върху бял лист, закачена така, че да се вижда добре от хамака.

— Кой е нарисувал това? — попита Ноа.

Тя обърна глава натам, извъртя се леко, протегна ръка, свали рисунката от стената и я задържа така, че и двамата да я виждат добре.

Беше зимна картина на малка дървена къща сред гората, близо до поток. Всички подробности бяха изрисувани много внимателно — на верандата имаше люлка, встрани от къщата се намираше градина, оградена с ниска метална ограда, пътека от плоски камъни водеше към входната врата, а по стрехите и первазите на прозорците беше навалял сняг. Бе нарисувана с молив, само прости линии и светлосенки, но чувствителната ръка на художника бе успяла да й придаде неповторима атмосфера.

— Наистина е красиво — отбеляза Ноа. — Къде се намира?

— Никъде, само в съзнанието ми — отвърна тя и го погледна. — Искаш ли да ти кажа нещо?

— Разбира се.

— Това е всичко, което наистина искам. Ето тази малка къща. Вероятно за човек като теб това звучи доста глупаво.

— Напротив. Звучи ми много добре.

— Искам къща като тази, която да споделям с любимия човек, и свободата да изживея живота си според собствените си разбирания. В преследване на щастието, нали си чувал за това? За всеки човек това означава различно нещо, а и така трябва да бъде. Ето, това е моето щастие, за него мечтая.

— Надявам се, че един ден ще се озовеш там.

— Надявам се и двамата да го направим.

Ноа се замисли за момент.

— Защо сега, в този момент, не излезеш навън и не започнеш да търсиш това място?

— Искаш да кажеш защо аз да не получа каквото искам, пък всички останали да вървят по дяволите?

— Не казах точно това…

— Нашето общество е болно от рак, Ноа. И двамата видяхме рентгеновите снимки. Ако не го спрем, той ще се разпространи навсякъде, независимо къде се опитваме да се скрием. Освен това искам да знаеш нещо, трябва да го знаеш.

— Какво?

— Няма нещо, което не бих пожертвала, за да защитя страната си. Няма значение колко трудно ще ми бъде, но ще направя всичко, което е по силите ми.

— Разбирам те — каза Ноа. — И ти се възхищавам за това.

— Не искам това бреме на плещите си. Не искам да се окажа права. Иска ми се всичко да бъде различно. Ако можех, щях просто да си седя така, както ти каза преди малко.

— А на мен ми се иска да мога да изпитвам такива силни чувства като теб.

Минутите отминаваха в мълчание и докато лежеше така по гръб, вперил поглед в онези изкуствени звезди, и чувстваше тялото й притиснато до своето, Ноа се опита да си припомни какво точно бе преследвал през всичките отминали години. Реши, че единственото нещо, което има смисъл, е обикновената човешка близост.

След това за миг му се стори, че зрението му се замъглява. Сякаш светлините от лампичките по тавана бяха започнали да се размазват и въпреки че премигна, странната светеща мъгла се появи отново, този път съпроводена с усещането, че му се вие свят.

— О, боже!

— Какво има?

— Нищо. Само за момент ми се зави свят.

Усещането едва беше отминало, когато се появи отново, този път по-силно. Той се напрегна и се опита да го потисне. Моли се надигна и го загледа загрижено.

— Добре ли си?

— Да — Ноа се опита да поеме дълбоко въздух. — Добре съм.

Но това въобще не беше вярно. Едно време, докато още бе в колежа, беше участвал в едно глупаво надпиване и след като бе погълнал огромно количество пунш за кратко време, усети как алкохолът навлезе в кръвта му и го удари. Тогава бе изпитал ужасно чувство на безпомощност, защото в момента, в който бе осъзнал каква глупост е извършил, вече не можеше да направи нищо, за да предотврати последствията.

— Трябва да стана — каза той.

Думите му бавно достигаха до слуха му и звучаха доста странно. Започна да го обхваща паника и тогава усети хладната й, успокояваща ръка върху челото си.

— Не мърдай — промълви тя.

В този момент той вече се чувстваше напълно изцеден. Първо го напусна силата, а след това и желанието да се движи. Остана единствено усещането му за някакво бавно движение, започваше да губи съзнание и му се струваше, че е застанал на самия ръб на бездънна пропаст.

Стаята около него се завъртя, предметите губеха очертанията си и тогава видя до себе си трима непознати млади мъже, облечени в костюми и вратовръзки.

— Време е да тръгваме, Моли — каза единият от тях, а гласът му бе далечен и нереален.

— Оставете ме само още минута. Чакайте ме долу.

Те си отидоха, но на тяхно място се появи някаква нова фигура.

— Нали ще останеш при него, Холис?

— Ще остана, докато мога.

Ноа усети ръцете й, които го прегръщат, сълзите й върху бузата си, устните й до ухото си и тогава го обгърна тъмнината. Беше изпаднал в безсъзнание, но последните думи, които прошепна в ухото му, останаха съвсем ясни в настъпилия мрак:

— Наистина съжалявам.

Глава 22

Агент Кърнс се беше оттеглил в кухнята на широката каравана, в която живееше, за да приготви закуската. По тази причина Дани Бейли остана да седи сам в хола, облечен във взетата назаем пижама, в компанията на ужасното си главоболие, грозната мръснобяла котка и модел на малка атомна бомба в реални размери.

Неделният вестник лежеше сгънат в далечния край на дивана. На Дани много му се искаше да прочете заглавията, но вестникът беше в опасна близост до котката и той не посмя да го вземе.

— Значи казваш, че никога преди това не си ходил в Уинемука? — провикна се Кърнс откъм кухнята.

До гуша ми дойде от тези празни приказки.

— Ако щеш вярвай, не съм — отвърна Дани.

Беше вперил поглед в сложното цилиндрично устройство, поставено върху тежка дървена рамка на масичката до него.

— Нямах представа какво съм пропуснал — продължи той.

— Ако мислиш, че това градче е забутано, почакай да видиш мястото, където довечера ще се срещнем с онези хора. Според проучване на „Вашингтон пост“ отпреди няколко години тази част на Невада е най-изостаналото място в страната.

— Звучи много весело. Хей, Стюарт.

— Какво?

— Не че съм страхливец, ама това нещо, дето прилича на бомба, дали е радиоактивно?

— Не, не много — Кърнс се върна с кафето и седна на съседния стол. — Сърцевината му е инертна, там няма нищо друго, освен голяма оловна топка. Под горната обвивка има малко обеднен уран, така че гайгеровият брояч да отчете радиация, ако някой реши да провери. Виж това.

Кърнс включи копчето на жълтия уред на масата и приближи датчика до открития панел в предната част на модела. Стрелката на уреда подскочи, нещо бързо изщрака и когато датчикът се допря до метала, от уреда се разнесе силно дрезгаво бръмчене.

— Звучи доста стряскащо, нали?

— Но не е опасно.

— Не, но въпреки това не бих държал това нещо под леглото си.

— А онези глупаци, с които ще се срещнем, момчетата, дето искат да го купят, как ще ги убедиш, че един обикновен гражданин може да се е сдобил с действаща атомна бомба?

— Добре, хайде да поговорим за това. Спомняш ли си, че преди години във вестниците излезе една история за изчезнала действаща ядрена ракета?

— Разбира се, че си спомням — случаят с военновъздушната база в Барксдейл. Цяла седмица в шоуто си приказвах за това. Някой се издъни и натовари истински бойни глави в бомбардировач Б-52 в Северна Дакота. В базата са били натоварени шест ядрени бойни глави, а в Луизиана са пристигнали само пет.

— Точно така — потвърди Кърнс. — И двамата знаем, че подобно нещо не може да се случи просто ей така. Все едно „Сикрет сървис“ да качи президента в грешна кола и никой да не открие липсата му до обед на следващия ден. Това е абсолютно изключено, има прекалено голяма защита и охрана. Освен, разбира се, ако не е вътрешна работа. Човекът, за когото се представям в интернет, има огромни връзки, защото години наред е работил за ФБР. Преди седем години окончателно съм се отвратил от мошениците, които ни управляват, излязъл съм от системата и сега живея в някакъв мой вариант на Програмата за защитени свидетели. Според измислената ми история, за да се сдобия с бомбата, първо чрез сайта си съм се запознал с двама души от екипажа, пренасял мунициите, единият от тях е бил във военновъздушната база в Мино, а другият в крайната точка на дестинацията. Те фалшифицирали заповедта и уредили извършването на този полет, след това са ми помогнали да взема вътрешните части на една от бойните глави, да ги натоваря на камион и да ги изнеса от Барксдейл половин ден преди някой да се е усетил, че една от тях липсва.

— Значи няма да твърдиш, че сам си сглобил бомбата в задния си двор?

— По дяволите, разбира се, че не. Направил съм само външната обвивка и поставката й. Освен това съм монтирал част от електрониката, това е всичко. Самата бойна глава изобщо не съм пипал.

Дани се наведе напред и прокара пръст по една от заварките.

— Ще ти го кажа направо. Това нещо тук изглежда твърде зле.

— Така е — съгласи се Кърнс и прибра гайгеровия брояч в сака до дивана. — И така трябва да изглежда.

— И каква част от това е истина?

— Каква част от кое?

— От това, което ми разказа. Историята с военновъздушната база в Барксдейл.

Кърнс не отговори веднага. Дръпна ципа на сака, облегна се назад и се намръщи:

— Какво сега, на въпроси и отговори ли ще си играем?

— Не, бе човек, просто си мисля…

— Целта ми не е да ти подавам материал за следващото ти видео на тема конспирации.

— Опитвам се да си изясня историята, към която ще се придържаме.

— Така да е — съгласи се Кърнс. — Но дали това е истина, или не, няма никакво отношение към нашата история.

— Добре, добре, съжалявам. Звучи съвсем правдоподобно. Но всичко това е съвсем ново за мен, а освен това тази сутрин не съм съвсем във форма. От двайсет години не ми се е случвало да спя цели дванайсет часа.

Мъжът срещу него продължи да го наблюдава внимателно, като че ли се страхуваше, че се е изпуснал и е казал повече, отколкото е трябвало. След няколко секунди обаче кимна, отпусна се назад, привлече одърпаната котка към себе си и я погали по главата.

— Всичко е наред — заяви Кърнс. — Съжалявам, не исках да избухвам. Може би с възрастта започва да ме обхваща параноя. И преди са ми казвали, че съм малко особняк.

— Та кой не е, приятел.

— Ти го казваш.

Микровълновата фурна в другия край на стаята издаде звук.

— Е, какво ще ядем? — попита Дани и потри ръце.

Агент Кърнс донесе няколко препечени филийки, една кутия със стар маргарин, малко бъркани яйца и шунка от консерва. Месото беше лигаво и приличаше на гъба, яйцата имаха странен вкус, но с повечко сол и черен пипер ставаха за ядене.

— Зададох предишния си въпрос — започна отново Дани, — само защото си мислех, че хората от вашата служба разполагат с всякакви лаборатории и специалисти, които наистина могат да построят такъв модел за нуждите на секретна операция. За да не трябва такива като теб да се занимават с тази работа.

— Така е, разполагаме с всякакви специалисти, но през последните години свикнах да работя съвсем сам. Когато си под прикритие, колкото по-малко контакти поддържаш, толкова по-сигурен се чувстваш. По дяволите, толкова отдавна работя по тази операция, че доколкото знам, само един човек от системата все още е наясно, че съм на служба.

— Божичко, трябва наистина да имаш пълно доверие на този човек.

Кърнс се наведе и сякаш между другото измъкна от кобура на глезена си един пистолет с рязана цев, все едно вадеше камъче от обувката си. Плъзна цилиндъра на пистолета, завъртя го с едно движение на дланта си, накрая постави оръжието на масата и продължи да закусва. Направи всичко това така, като че ли нямаше никакво отношение към темата на разговора им.

— Разбира се, хлапе — рече Кърнс, — имам пълно доверие на всички.

Глава 23

Прекараха целия неделен следобед, като си разказваха един на друг подробности от живота си. Щом трябваше да се представят за стари приятели, не можеха да имат различия по някои важни неща, за които сигурно щеше да стане дума по време на разговора. Преди да почнат да товарят микробуса, се обадиха по телефона, за да се разберат къде точно ще се срещнат с хората, чието залавяне бе истинската цел на операцията.

Кърнс използва хакерско устройство, наречено оранжева кутия, за да фалшифицира номера, който щеше да се изпише на дисплея на телефона на купувачите. Там щеше да се появи личният телефонен номер на Дани Бейли. Всъщност мобилният му телефон все още се намираше в плик за веществени доказателства, забутан някъде из полицейските складови помещения на Ню Йорк.

Мъжът, който отговори, беше подобаващо впечатлен от факта, че разговаря с такъв известен медиен герой в борбата против тиранията. Времето и мястото на срещата бяха уточнени, а Стюарт Кърнс беше горещо препоръчан като проверен човек и патриот, който без съмнение може да достави стоката. Преди да затвори, мъжът даде телефона на всички около него, за да могат и те да поговорят със звездата, която лично им се обаждаше.

Дани изигра ролята си чудесно под зоркия поглед на Кърнс, но когато затвори, се почувства силно обезпокоен. Тревогата му бе породена от това, че мъжете твърдяха, че са негови ревностни почитатели и са изгледали всяко негово видео и прочели всичките му материали, публикувани в интернет, но те очевидно бяха прочели и неща, които Дани Бейли бе напълно убеден, че никога не е казвал:

Подобни идеи му бяха особено близки, макар и не формулирани точно по този начин. Може би наистина бе изрекъл всичко това, а сега при тези обстоятелства виждаше думите си в нова светлина. Всъщност всичко придобиваше съвсем друг смисъл, когато излизаше от устата на хора, решили да огласят посланието си чрез взривяването на петнайсеткилотонна бомба, а не чрез мегафон.

Глава 24

Вече няколко мили се движеха съвсем сами по магистрала номер 80, която свързваше двата щата. Дори луната не светеше и бе толкова тъмно, че светът пред тях свършваше там, докъдето стигаше светлината на фаровете им. През задния прозорец на колата не се виждаше абсолютно нищо.

— Хей, Стюарт.

— Какво?

— Никога не бих направил подобно нещо, дори ако споделях някои от идеите на тези престъпници. Не съм нито терорист, нито предател.

— Не съм си и помислял такова нещо — отвърна Кърнс, вперил поглед в пътя.

— Както ти казах и преди, това не са моите хора, а и не съм убеден, че нещата трябва да се променят по този начин, нито пък някога съм казвал подобно нещо.

— Вярвам ти.

В този момент много му се искаше да си побърборят, но тъй като мъжът на шофьорското място мълчеше, Дани се заслуша в шума на гумите върху асфалта и потъна в собствените си мисли.

— Що за телефон е това? — попита той след малко.

Малко по-рано бе забелязал странното устройство, поставено в зарядното в централната конзола на колата. Беше прекалена голямо, за да е мобилен телефон. Приличаше повече на малка преносима радиостанция, но имаше бутони като на телефон.

— Сателитен телефон — отвърна Кърнс. — Работи навсякъде. Там, където отиваме, мобилните нямат добро покритие.

— Така и предполагах.

След малко Кърнс вдигна крака си от газта и микробусът започна да се движи по-бавно. После се протегна и загаси фаровете.

— Свали прозореца, изкарай си главата навън и погледни нагоре — нареди той.

— И защо да го правя?

— Довери ми се. Искам да ти покажа нещо. Ти нали живееш в град?

— Да, в центъра на Чикаго — отговори Дани. — Почти през целия си живот съм живял там.

Отвори прозореца, подаде си главата навън на студения вятър и вдигна поглед нагоре, точно както му беше наредено.

— В този пущинак има само три неща, които си заслужава да се видят — обясни Кърнс — и това е едно от тях.

— Господи! Мили боже!

Въздухът беше кристалночист, виждаше се от неплодородната земя наоколо чак до далечния космос. Докъдето му стигаше погледът, нямаше нито една светлинка, затова нищо не можеше да попречи на гледката, която се извисяваше над него. Хиляди звезди, може би десетки хиляди, светеха по небесния свод като пръснати диаманти по тъмно кадифе. Малки разпръснати бледи точици, горящи бели слънца в стотици съзвездия, подредени по небето. Сравнени с човешкия живот, те нямаха възраст, всички бяха на светлинни години далече, но изглеждаха толкова близко, сякаш човек можеше да протегне ръка и да ги докосне.

Дани вмъкна главата си обратно в колата, отпусна се назад и вдигна прозореца. Кърнс включи фаровете и пусна отоплението, за да се стопли микробусът.

— Благодаря ти, човече. Наистина ти благодаря. Имах нужда от нещо подобно.

— При такава гледка човек разбира къде му е мястото, нали така? — попита Кърнс. — Всички сме дошли от там и някой ден пак там ще се върнем.

— Знаеш ли какво? Видях го написано на служебната ти карта, но сега вече разбирам защо те наричат специален агент.

— Е, няма как, ще приема думите ти като комплимент.

Изминаха още няколко мили, след това Кърнс излезе от магистралата и малко по-нататък зави по един коларски път. В продължение на миля пътят криволичеше между огради от бодлива тел. Не след дълго стигнаха до тясна чакълеста отбивка. Тръгнаха по нея и след малко видяха жълтеникавите светлини на фермата.

— Пристигнахме — каза Кърнс. — Готов ли си?

Дани пое дълбоко въздух и бавно издиша, за да се успокои:

— Добре. Хайде да приключваме с това нещо.

Вратата на гаража беше вдигната и от мястото, където бяха спрели, Дани ясно видя мъжете, седнали около една маса, а край тях имаше натрупани всякакви боклуци, части за коли и червени сандъчета за инструменти. Всички се обърнаха при вида на светлините на фаровете и когато разпознаха микробуса, ги поканиха с жестове да приближат.

Кърнс остана вътре, а Дани започна да се изкачва по павираната пътека към къщата. Нарочно бе разперил ръце встрани, за да могат всички да видят, че не носи никакво оръжие. Очевидно мъжете не си бяха и помислили подобно нещо. Излязоха пред къщата и го посрещнаха като стар приятел, с когото не се бяха виждали от много време.

Само едно нещо не бе както трябва. Двамата с Кърнс очакваха тази вечер да се срещнат с петима купувачи, а един от тях липсваше.

Глава 25

Веднага преминаха към деловите въпроси. Дани им каза, че до този момент само си бяха приказвали, но от тук нататък нещата ставаха сериозни. Стюарт Кърнс беше доставил каквото им трябваше, така че единственото, което оставаше под въпрос, бе дали наистина могат да свършат работата както трябва. Ударът бе планиран от години и те имаха право само на един опит, затова много зависеше от хората, които щяха да го извършат.

Дани извади лист от джоба си — разпечатка от последния им разговор в интернет, и сравни имената на мъжете с никовете им. Казаха му, че се е наложило петият мъж, на име Елмар, неочаквано да замине за Кингман, Аризона, за да уреди нещо, свързано с тази работа, и ще се върне чак в неделя след полунощ.

По молба на Дани всички започнаха да разказват по нещо за себе си, като използваха само малките си имена. Най-интересното от тази част на разговора им беше гладкото преминаване от разумното към напълно налудничавото в историята на всеки един от тях.

Четиримата присъстващи се познаваха от години, а с онзи човек Елмар, който отсъстваше тази вечер, се бяха запознали в чата на сайта на Стюарт Кърнс. Въпреки това и четиримата бяха съгласни, че Елмар е сериозен играч и може да му се има пълно доверие.

Един от тях попита Дани от какво са синините и белезите по лицето му и това му даде възможност да обясни собствената си роля в последните събития. Разказа им как ченгетата го бяха арестували след едно събрание на патриотичните организации в Ню Йорк и след това в ареста го бяха пребили почти до смърт. Всеки има граница на търпимост и той бе достигнал до своята. Вече му бе станало съвсем ясно, че този конфликт не може да бъде решен по мирен път, врагът го бе показал недвусмислено. Затова се беше обадил на стария си приятел Стюарт Кърнс да дойде и да плати гаранцията му, за да може Дани да участва в изпълнението на този план. Сега беше тук, за да помогне с каквото може, а после, когато всичко свършеше, щеше да разкаже цялата история на всички по света, които вярваха в каузата им.

Дани даде знак на Кърнс, че всичко е наред, той отвори вратата на микробуса и с жест ги покани да се приближат. Когато се събраха, той плъзна страничната врата, закачи една лампа на куката на тавана на колата, запали я и им показа оръжието, което бе доставил за изпълнението на мисията им.

Докато мъжете наблюдаваха, изпълнени със страхопочитание и нетърпение, Кърнс започна да им обяснява как действа устройството. „Пораженията щяха да бъдат сравними с тези от бомбата в Хирошима“, каза той, макар че разрушенията щяха да настъпят по различен начин, тъй като тук щеше да има наземна експлозия. Това бе много сложно устройство, но задействането му бе извънредно лесно. Имаше абсолютно сигурен детонатор, свързан с един най-обикновен GPS, прикрепен за външната част на обвивката на бомбата. От тях се искаше само да я скрият в колата си и да я закарат до целта. Не трябваше да се помнят никакви кодове, никакви изпълнения в стил Джеймс Бонд. Нямаше и никакви таймери, като в холивудските филми, просто я активираш и това е всичко. След като детонаторът се взриви, всичко в радиус от една миля щеше да бъде сринато със земята.

Кърнс извади от джоба си две ключета, постави ги в металния контролен панел, завъртя ги на четвърт оборот и натисна червено квадратно копче в центъра, на което бе написано: АКТИВИРАНЕ. Появи се линия от малки жълти светлинки, които една по една преминаха в зелено, а в същото време се чу слаб шум от задействаната електроника.

Малко след това GPS-ът се свърза със сателитите, широкият му екран се раздели на две, едната половина показваше тяхното местоположение, а в другата се виждаше целта на нападението им — офисът на настоящия лидер на мнозинството в Сената, който се намираше във Федералната съдебна палата, на адрес: булевард „Лас Вегас“ №333, Лас Вегас, щата Невада.

Глава 26

На пръв поглед срещата бе преминала много добре, дори приятелски, но при сбогуването нещата се бяха променили и напрежението все още се усещаше.

И двамата пазеха пълно мълчание, докато не изминаха почти миля по неравния коларски път, отдалечиха се от къщата и се отправиха към магистралата, където щяха да бъдат в относително по-голяма безопасност.

— Кажи ми какво точно не беше наред? — попита Дани.

— Много неща не бяха наред — отговори Кърнс, докато следеше пътя пред себе си и едновременно с това често поглеждаше в огледалото за обратно виждане.

Предварителният план, по който всички се бяха съгласили, беше да оставят фалшивата бомба на петимата конспиратори, а те да им платят двайсет хиляди долара, за да покрият разноските на Кърнс. Утре мъжете трябваше да пътуват до Лас Вегас, което щеше да им отнеме около осем часа, и да закарат бомбата до целта. Вместо да умрат за каузата като мъченици, там щяха да бъдат посрещнати от спецчастите на полицията и от множество федерални агенти, които щяха да ги арестуват на място. Беше малко вероятно някой от тях да се остави да бъде заловен жив, затова в същото време Федералната агенция за действие при извънредни ситуации щеше да проведе антитерористична акция. Хората от квартала щяха да бъдат евакуирани, за да не попадне някой случаен минувач в престрелката.

Но срещата тази вечер не бе преминала според очакванията им, а това можеше да означава много неща, нито едно от които не вещаеше нищо добро.

В най-добрия случай ставаше въпрос за невинно недоразумение, което само щеше да отложи изпълнението на плана с още един ден. В най-лошия потенциалните терористи бяха надушили, че нещо не е наред, и се бяха отдръпнали, за да решат какво да правят по-нататък. Ако наистина беше така, а Дани предполагаше, че точно това е причината Кърнс често да насочва вниманието си към огледалото за обратно виждане, нямаше да е никаква изненада, ако зад гърба им неочаквано си появяха светлините на фарове и започнеше преследване, в което старият микробус нямаше никакви шансове. Ако това се случеше, за Дани и агент Кърнс вечерта най-вероятно щеше да завърши в общ плитък гроб някъде край пътя.

— Можеш ли да си служиш с оръжие? — попита Кърнс.

— Не съм специалист, но мога.

— Ако се случи нещо, да знаеш, че в жабката има пистолет. Предпазителят е спуснат, но имай предвид, че при първия изстрел спусъкът е много твърд. След това вече се стреля съвсем лесно.

— Няма проблем, ще се справя с пистолета, но по-добре ми обясни какво става.

В този момент излязоха на магистрала 80 и Кърнс видимо се отпусна, когато микробусът започна да набира скорост.

— Първо на първо — започна той, — бомбата все още е у нас, защото те нямаха достатъчно пари. Може би, както казаха, не са могли да ги съберат навреме, а може и това да е някаква проверка.

— Какво проверяват?

— Нас. Може би искаха да видят дали няма да им оставим бомбата така или иначе, дори без да ни платят. Ако наистина сме тези, за които се представяме, никога не бихме направили такова нещо. Но би било съвсем различно, ако сме от ФБР и искаме на всяка цена вещественото доказателство да бъде намерено у тях, за да можем утре да ги арестуваме.

— Така е.

— Второ, според теб какво е интелектуалното равнище на тези четиримата?

— Не знам — Дани се замисли за момент. — По-скоро ми приличат на овце, отколкото на пастири.

— Правилно. И знаеш ли кой през цялото време беше мозъкът на операцията?

— Чакай да си помисля — въздъхна Дани. — Онзи, дето отсъстваше тази вечер.

— Точно така. Далече съм от мисълта, че мъжете, с които току-що се срещнахме, са безобидни, но все пак те са само изпълнители, а истинският им лидер е Елмар. Ако ни излъгаха, че е заминал, значи е бил някъде наоколо и ни е следял внимателно, може би дори през окуляра на ловджийската си пушка. Ако обаче в действителност е в Аризона, както ни казаха, тогава наистина ми е чудно какво прави там.

— И какво следва от тук нататък? — попита Дани. — Моята роля свърши ли? Ще ме пуснеш ли да си ходя?

— Още не. Казах им да ми пратят имейл, когато приятелят им Елмар се върне късно тази нощ, за да си уговорим друга среща за утре. Междувременно ще се свържа с моя човек и от там нататък ще трябва да действам според ситуацията.

Продължиха да се движат и с всяка изминала минута все по-рядко поглеждаха назад, докато накрая се убедиха, че опасността е преминала. Кърнс включи радиото и от него зазвучаха стари хитове. Отпусна се на облегалката и се заслуша в текста и мелодията, като че ли тази стара песен бе някакъв знак, че тревогите им, поне за тази вечер, бяха отминали.

Когато прозвуча припевът, Кърнс започна тихо да припява, после запя високо и абсолютно невярно.

Дани го погледна косо:

— Хей, Стюарт.

— Да.

— Мога ли да ти задам един личен въпрос?

— Разбира се. Питай, пък ще видим дали ще ти отговоря.

— Колко трае кариерата на служител във ФБР — двайсет, двайсет и пет години?

— Обикновено приблизително толкова.

— Не ме разбирай погрешно, но човек на твоята възраст не трябва ли вече да е излязъл в пенсия?

Кърнс го погледна, намали радиото и отново съсредоточи вниманието си върху пътя.

— Искаш да знаеш защо един шейсет и тригодишен човек все още е на действителна служба вместо да си седи в кабинета и да командва от там или да се е пенсионирал?

— Просто ми беше интересно.

— Това е дълга история.

— А нас ни чака дълъг път — отвърна Дани.

Глава 27

Оказа се, че преди десетина години Стюарт Кърнс е бил в съвсем различно положение. Заемал е висока позиция и е работил в отдела за борба с тероризма, заедно с човек на име Джон О’Нийл, един от агентите, който още през деветдесетте години е искал да привлече вниманието на властите върху заплахата, идваща от Осама бин Ладен и Ал Кайда. И вместо да бъде награден за прозорливостта си, предупрежденията и особено начина, по който ги е правил, това е коствало кариерата му в службите.

Според Джон О’Нийл страната е била отчайващо неподготвена за задаващия се през двайсет и първи век вътрешен тероризъм и той никога не се е колебал съвсем ясно да изрази мнението си. Междувременно хората по високите етажи не са били никак доволни от изказаната на висок глас критика по отношение на ФБР и правителството, особено когато тя идвала от един от техните служители.

След като на няколко пъти му било отказвано повишение и след някои недотам интелигентни кампании срещу него, О’Нийл най-после разбрал, че нещата няма да се променят, и през късното лято на двайсет и петата година, откакто бил постъпил на служба, напуснал ФБР. Тогава започнал работа като шеф на охраната в Световния търговски център в Ню Йорк. Това станало около три седмици преди деня, в който загинал като герой — 11 септември 2001 година.

По подобен начин и кариерата на Стюарт Кърнс като федерален агент била застрашена от открития му начин на говорене и от връзката му с О’Нийл, но той предпочел да се опита да оцелее в бурята, вместо да напусне. Бюрокрацията обаче не прощава на никого и през последните години бил избутван все по-далече от истинската работа и минал толкова дълбоко под прикритие, че понякога се чудел дали все още някой си спомня, че е действащ агент.

— Намали, намали — каза припряно Дани.

Кърнс вдигна крака си от газта и го погледна:

— Какво има?

— Направи ми една услуга, излез от магистралата на следващия изход.

На изхода нямаше никакъв знак, който да показва, че в тази посока се намира нещо интересно, освен бензиностанция, ресторант и мотел. О, да, и един шарен билборд на „Ранчото на мацките“.

— Сигурно се шегуваш — отбеляза Кърнс.

— Имахме тежка нощ, Стюарт, и сега искам да изпия една бира.

— Вкъщи има бира.

— Да пиеш бира от кутийка в каравана в компанията на друг глупак като теб и да пиеш бира в бардак в Невада са две съвсем различни неща, а точно в момента имам нужда от второто.

Колкото и да е странно, Кърнс не се противи повече. Без да каже и дума, той зави и последва табелите, които ги заведоха пред заведението, и спря в края на паркинга пред него.

Дани излезе от микробуса, пооправи дрехите си и се обърна към него:

— Няма ли да дойдеш?

— По-добре да не идвам. Въпреки че е фалшива, нямам намерение да оставя без надзор тази атомна бомба в колата край пътя.

— Както искаш, ти губиш. Ще ми услужиш ли със сто долара до заплата?

— Нямам сто долара — отвърна Кърнс, извади портфейла си и подаде на Дани една банкнота през отворената врата. — Имам двайсет. Докато те чакам, ще се опитам да се обадя по телефона, но, моля те, не се бави много.

— С двайсет долара няма как да остана повече от десет минути.

— Освен това не ме карай да ти напомням — внимавай какво говориш и с кого говориш — продължи Кърнс. — Изпий си питието и се връщай. Да не се налага да идвам да те прибирам.

— Връщам се веднага.

Едва бе седнал вътре и си бе поръчал пиенето, когато една млада дама, чийто външен вид хващаше окото, улови погледа му и седна до него.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попита тя.

— В заведение като това този въпрос може да означава много неща, прав ли съм?

Тя се понамръщи и го изгледа по-отблизо.

— Познавам ли ви отнякъде, господине?

Барманът му донесе бирата, взе двайсетте долара и му върна десет. Дани прибра рестото си, вдигна чашата и хвана жената за ръка.

— Как се казваш? — попита я той.

— Тифани — отвърна тя, усмихна се изведнъж и прошепна, — ти си мъжът от онова видео в интернет.

В стаята й в задната част на ресторанта Дани даде на новата си приятелка автограф и последните си десет долара, но срещу това получи правото да използва мобилния й телефон в следващите пет минути.

Докато пишеше есемес до Моли Рос, той осъзна с колко оскъдна информация разполагаше в действителност. Знаеше кодовото име на операцията, в която го бяха въвлекли, беше го видял, докато подписваше документите при излизането си от затвора. Знаеше мястото и часа на събитието. Знаеше освен това, че нещата не се развиваха по план и че неприятностите може би тепърва предстояха.

Докато още седеше в бара, по телевизора вървяха новините и в изтичащите в долния край на екрана надписи бе забелязал, че през този уикенд нивото на заплаха от тероризъм бе повишено до оранжево, което беше предпоследната преди най-високата степен. Може би това имаше някаква връзка с операцията на Кърнс, а може би не. Единственото, което можеше да направи, бе да предупреди Моли и останалите им хора да стоят далече от това място и да се надява, че всичко ще бъде наред.

Прочете още веднъж съобщението, което бе написал, и го изпрати.

Глава 28

Една малка част от мозъка му стоеше будна, но тя отдавна се бе отказала да опитва да събуди и останалата част от съзнанието му. Ноа продължаваше да лежи там, където Моли го беше оставила, не спеше, но изобщо не можеше да се каже, че съзнава какво става около него.

Дочу тежки стъпки и приглушени звуци, които идваха някъде извън пълния мрак, в който бе потънал. Тези шумове не го накараха да се разтревожи, те просто се сляха с ужасните сънища, които сънуваше.

С възрастта кошмарите му се явяваха все по-рядко, но винаги бяха едни и същи. Не сънуваше, че някой го преследва като на забавен каданс, нито огромни зомбита. Не му се привиждаха и жълти очи, които да надничат откъм вратата на гардероба. В нощните му ужаси и темата с бягството не се срещаше така често. В кошмарите си той винаги бе хванат в капан, нещо се срутваше, а той не можеше да избяга и смъртта бавно, но сигурно настъпваше. Сънуваше, че е погребан жив в тесен дървен ковчег, че е притиснат и се задушава, докато нечии здрави ръце притискаха възглавница върху лицето му, или че го е затрупала лавина, а той стои под нея ужасен и безпомощен, съзнавайки, че вече е започнал да умира.

Този път беше дълбока вода. Виждаше слънчевата светлина, която проблясваше над вълните високо над него. Там беше въздухът, от който толкова се нуждаеше, но той бе непостижимо високо. Опитваше се да плува, но с всеки замах на ръцете си само потъваше още по-надълбоко, докато накрая първичният инстинкт победи и той отвори уста, за да поеме дълбоко въздух. Солената вода навлезе в белите му дробове, после избълва навън и отново нахлу, пареща като киселина.

Знаеше, че в тази част на съня вече трябва да се събуди, защото ако не го направеше, кошмарът щеше да го убие. Но сънят не го пускаше.

Нещо силно изгърмя, шумът около него стана много по-силен отпреди, някой го хвана за раменете и силно го разтърси. Ноа се опита да се възпротиви и тогава някой повдигна клепачите на очите му.

Черни неща пълзяха по пода и по стените, по ръцете му и по лицето на мъжа, надвесил се над него. Ноа замахна да ги пропъди, но загуби равновесие и се изтърколи тежко на пода. Някакви хора тичаха с извадени пистолети и викаха. Една по-възрастна жена коленичи до него и разтвори чантата си. Тя докосна лицето му, повика го по име и с палеца си задържа отворен единия му клепач. Към окото му се насочи сноп гореща бяла светлина, беше толкова ярка, че от нея го заболя и той се опита да се отдръпне.

— Спокойно — каза жената и направи знак на човека зад нея.

Дойдоха още хора и Ноа усети, че някой разкопчава копчетата на ризата му, почувства как опипват тялото му, като че ли търсеха нещо. След това се чу шум от скъсване и последва болка, все едно бяха махнали парче тиксо, здраво залепено за горната част на гърдите му, близо до рамото. Някой вдигна ръкавите на ризата му и той усети нещо мокро и студено върху пените в сгъвката на лакътя си.

— Сега ще те боцна леко — предупреди го жената.

Той премести поглед и видя как иглата на спринцовката наял и за във вената му, след това почувства лек натиск и по тялото му се разнесе хлад. Стаята беше започнала бавно да се върти около него.

Лекарката щракна с пръсти пред очите му.

— Ноа, знаеш ли коя година сме?

— Къде съм?

— В безопасност си. Какво е моминското име на майка ти, можеш ли да ни кажеш?

Постави слушалката на гърдите му и съсредоточи поглед върху циферблата на ръчния си часовник.

— Уилсън. Джейми Уилсън.

Усети, че съзнанието му започна да се прояснява. Постепенно го обзе неестествен прилив на енергия, явно в резултат на веществото, което току-що му бяха инжектирали. Слепоочията му туптяха. Той избута ръцете, които го придържаха, и седна без ничия помощ.

— Знаеш ли кой ден е днес?

— Дойдох тук в събота вечерта — още няколко души се бяха събрали около него и Ноа забеляза, че те се спогледаха, когато чуха отговора му. — Какво е станало? Колко време съм бил в безсъзнание?

— Сега е понеделник по обяд — отговори жената.

Тя свали ръкавиците си и прибра инструментите си в чантата.

— Ще го взема със себе си — продължи тя. — Трима от вас да дойдат с мен, а останалите да довършат тук и след това непременно да ми се обадят.

Понеделник по обяд, значи в продължение на четирийсет часа е бил мъртъв за света. Ноа се опита да разбере значението на този факт, докато двама души му помагаха да се изправи на краката си. Те останаха близо до него, като че ли очакваха да падне, ако се опита да ходи сам.

— Къде отиваме? — попита Ноа.

Жената го изгледа охладняло. Някои лекари обичат да се държат по този начин. В момента, в който пациентът е по-добре, решават, че вече не е необходимо да бъдат любезни с него.

— Баща ти иска да те види — отвърна тя.

Глава 29

— В каква часова зона е Невада? — провикна се Дани по посока на кухничката в караваната.

Ролексът на ръката му беше менте и се нагласяваше трудно, затова винаги, когато пътуваше, Дани отлагаше това до последния възможен момент. Обаче в днешния ден щеше да бъде изключително важно да знае колко точно е часът.

— Същата като в Лос Анджелис — провикна се агент Кърнс. — В момента е около осем и двайсет и пет.

И двамата се бяха поуспали, затова сега бързаха да се приготвят за път. Напрежението ставаше още по-голямо, защото сутринта Кърнс каза, че предишната вечер не бе успял да се свърже със своя човек от ФБР, а новите им приятели-терористи му бяха изпратили твърде загадъчен имейл.

Съобщението идваше от Елмар — мъжът, който бе отсъствал предишната вечер. Този следобед трябваше да се срещнат отново и този път срещата наистина щеше да бъде делова бомбата щеше да бъде разменена срещу исканата сума. Освен това щяха за последен път да обмислят плана за утрешния атентат в центъра на Лас Вегас. Срещата бе насрочена за пет часа следобед, някъде в пустинята, толкова далече от цивилизацията, че мястото бе определено само посредством координатите си.

Дани по-добре се справяше с компютъра, затова му бе гласувано доверие да планира пътя им до уреченото място, като за целта трябваше да се консултира с някои карти в интернет. Докато Кърнс беше в банята, Дани влезе в една от любимите си анонимни пощенски кутии и бързо изпрати писмо до хората си в Чикаго, до Моли и до няколко съмишленици, на които имаше пълно доверие.

Когато Кърнс отново се появи в стаята, съобщението бе вече изпратено, историята на браузъра изтрита и картата на мястото на срещата отпечатана.

Натовариха отново бомбата в микробуса и Дани седна на мястото до шофьора, като топлеше ръцете си в чашата нес кафе, която бе взел със себе си. Чувстваше се неестествено спокоен, като се имаше предвид, че ги очакваше осем часа пътуване с неизвестен край.

Кърнс се появи след малко, но преди още да стигне до микробуса, се плесна по челото, като че ли бе забравил нещо важно. Върна се бързо до входната врата на караваната, отключи я и в продължение на половин минута викаше и подканваше опърпаната котка да излезе. Най-после тя се появи, шмугна се покрай него и изчезна в запустелия двор. След това агент Кърнс се наведе, напълни паничката й с вода и я постави близо до стълбите, така че през целия ден да остане на сянка.

Всеки, който има домашно животно, би направил същото, когато заминава и знае, че няма да се върне до късно следващия ден. Но без сам да може да разбере защо, на Дани му се с гори, че мъжът до него се подготвяше да отсъства от дома си много, много дълго.

Глава 30

След като го закараха на „Пето авеню“ номер 500, хората, придружаващи Ноа, го изчакаха пред кабинета му, докато той взе душ и облече чисти дрехи, които секретарката му бе приготвила. След това го заведоха до ъгловия кабинет на двайсет и първия етаж.

Артър Гарднър седеше в любимото си кожено кресло зад бюрото със замислен и сериозен вид на мъдър съдия. Беше сплел дългите си пръсти и леко се бе облегнал назад.

Чарли Нилън стоеше до прозореца. Когато срещна погледа на Ноа, той едва забележимо поклати глава. Чарли изглеждаше едновременно уморен и напрегнат, яката на омачканата му риза бе разкопчана, а ръкавите й навити до лактите. Не носеше вратовръзка, а това съвсем не отговаряше на обичайния му образ. Сега приличаше на човек, който е бил събуден посред нощ, за да гаси пожар.

Лекарката беше дала на Ноа шишенце без етикет, в което имаше няколко малки бели хапчета. Това беше същото лекарство, което му бе инжектирала по-рано, само че в ниска доза и предназначено за прием през устата. То трябваше да противодейства на остатъчния ефект от анестетичния пластир, който бяха отлепили от гърдите му, когато го бяха открили. Вече бе взел едно от хапчетата и то му бе помогнало, но въпреки това се чувстваше сякаш току-що бе слязъл от въртележка. Шишенцето изтрака в джоба му, когато седна на подадения му стол, точно срещу бюрото на баща си.

Шефът на охраната на фирмата, бивш военен на име Уорън Ландърс, размени няколко думи с четиримата си подчинени, които бяха докарали Ноа тук. До този момент само няколко пъти се бе налагало на Ноа да контактува с него, но това беше достатъчно, за да добие представа що за човек е той. Ландърс е бил побойник още от ученическите си години, а след като пораснал, си намерил работа, където хем да носи униформа, хем да върши това, което най-много умее и обича. Говореше, сякаш винаги имаше едно наум, усмихваше се глупаво и самодоволно, като че ли се подиграваше на човека срещу себе си.

Артър Гарднър направи едва забележим жест с ръката си, след което четиримата подчинени напуснаха кабинета, а Ландърс се приближи до бюрото му и застана до него. Всички бяха вперили поглед в Ноа и той имаше усещането, че е дошъл неговият ред да каже нещо, но нямаше никаква представа какво.

— Татко…

— Радвам се да видя, че не си пострадал сериозно — прекъсна го възрастният мъж.

Той определено не изглеждаше радостен, но думите прозвучаха достатъчно искрено, като се имаше предвид от чия уста излизат.

— Как ме намерихте?

— По същия начин, по който те открих и в петък вечер в полицейското управление — отвърна Чарли. — Засякохме мобилния ти телефон. Бяха извадили батерията му, но преди около час някой я сложи обратно и включи телефона ти.

За момент Ноа се замисли.

— Извинявайте, но не разбирам, проследили сте мобилния ми телефон ли? Как го направихте?

Ландърс се направи, че не чу въпроса.

— Първата ни задача — каза той — беше да открием кой е подал на пресата секретния правителствен документ.

— И кой го е направил?

— Документът е бил сканиран тук и изпратен от тази сграда. Около два часа след като е постъпил в отдела за кореспонденция.

— Не мога да повярвам — възкликна Ноа.

Ландърс взе една кафява папка от бюрото и я подаде на Ноа.

— Увери се сам — каза той.

Върху папката не бе написано нищо, а листовете вътре бяха все още топли от ксерокса. Най-отгоре беше първата страница от досие, на която с големи букви бе изписано името „Моли Рос“.

На следващата страница специалистите от информационния отдел бяха описали подробно следите, които бе оставила след себе си. Беше регистрирано, че е влизала в системата и след това бе направила някои твърде сполучливи опити да прикрие действията си, като е използвала прокси сървър, откъдето бе изпратила въпросния имейл, адресиран до няколкостотин получатели — нито един от тях не бе служител на компанията. Беше приложила и дигитализирана версия на секретния доклад на Министерството на вътрешната сигурност.

Нямаше никакво съмнение, че тя го бе извършила, нито пък, че се беше опитала да прикрие действията си.

Чарли наля на Ноа малко вода от каната, поставена на страничната маса. Наистина имаше нужда от нея. Ръцете му трепереха, докато вадеше от джоба си още едно от малките хапчета. Изпи го заедно с остатъка от водата в чашата си.

— Давай нататък — подкани го Ландърс, — става още по-интересно.

На следващата страница имаше нейна снимка, направена в някакво учебно заведение. На Ноа не му бе необходимо много време, за да осъзнае колко различно изглеждаше на снимката. Носеше очила с тънки рамки, с леко затъмнени стъкла. Косата й беше по-дълга и по-светла, почти руса. Но разликата не беше само във външния й вид. На снимката изглеждаше много по-изискана, беше елегантна и сериозна, качества, които той или не беше забелязал, или тя умело бе прикривала за краткото време, което бяха прекарали заедно.

Следващата снимка бе направена на някакво събиране. От едната й страна стоеше майка й, а от другата вездесъщият Дани Бейли. Той бе обвил ръка около кръста й, тя също го бе прегърнала и двамата позираха пред фотоапарата.

Следващата снимка, изглежда, бе правена съвсем наскоро. На нея Моли беше сама, носеше авиаторски слънчеви очила, обърната бейзболна шапка и потник в камуфлажни цветове. В ръцете й имаше автоматична бойна пушка с барабанен пълнител, държеше я като че ли това беше най-подходящият аксесоар, с който хубава млада дама може да се разхожда по артилерийското стрелбище в прекрасен летен ден. По някаква неясна причина тази снимка му напомни за известната фотография на Лий Харви Осуалд, направена в задния му двор. На нея Осуалд държеше екстремистки вестник в едната си ръка и пушката, с която щеше да извърши убийството, в другата. Снимката е била направена само няколко месеца преди срещата му с президента Кенеди в Далас.

— Ето какво се е случило според нас — започна Ландърс. — Целта на тези хора е била да открият някакъв компромат за правителството и по-специално за нашите клиенти. Решили са, че нашата компания може да се окаже слабото звено по отношение на сигурността. Затова изпратили момичето в агенцията по труда, с която работим, и както можете да видите от това тук — при тези думи той посочи един от документите в папката, — тя написала такава автобиография, която да й осигури място при нас. Освен това се е представила отлично на интервюто. Доколкото разбирам, госпожица Рос може да бъде много чаровна, когато поиска.

Ноа усети, че се изчервява.

— Но за нея не било достатъчно само да проникне в отдела за кореспонденция — продължи Ландърс. — Това все пак било успех, но за да причинят щетите, които били планирали, се нуждаели от помощта на вътрешен човек.

— Кажи направо всичко, което имаш да казваш — обади се Ноа. — Да не би да намекваш, че съзнателно съм помогнал на тези хора? Срещнах я в петък, напълно случайно, и след това в събота вечер я доведох тук, което, сега съзнавам, беше ужасна грешка, за която съм готов да понеса всички последствия. Но не ми говори така, като че ли през цялото време съм бил замесен в плана им.

Ландърс взе друга папка от бюрото, изчака възрастният мъж да кимне в знак на съгласие и едва тогава я подаде на Ноа.

— Искам само да кажа, че в срещата ви нямаше нищо случайно и всичко е било подготвено много преди миналия петък.

Когато отвори следващата папка, Ноа видя снимката на Моли, прикрепена отвътре към лявата страница. Това бе същата снимка, която бе забелязал върху баджа й, само че доста уголемена. Тогава тя бе предизвикала у него огромно възхищение. Беше закачена за пуловера й в любимия му нюанс на синьото, който така добре подчертаваше стройната й фигура. Моли, без съмнение, беше красива. Нещо повече, като че ли в нея бяха събрани всички женски качества, на които той се възхищаваше. Но бе пропуснал нещо много важно, когато за първи път бе видял снимката — освен красиво, момичето беше и много умно.

В десния джоб на папката имаше купчина разпечатки, но те не се отнасяха до нея, макар че върху тях имаше забележки, нанесени от нейната ръка. Тези страници съдържаха цялата информация, която някой, някога, би желал да получи за Ноа Гарднър. Голяма част от тази информация бе предоставена твърде неразумно от самия него. Профилът му във „Фейсбук“, историята му в „Туитър“, отговорите от анкети, които бе попълвал в сайтове за запознанства, интимните му мисли и стремежи, разкрити в постовете на личния му блог, дори историята на браузъра му от последните няколко седмици. До голяма част от тази информация можеше да се достигне съвсем лесно, но проникването в друга част от нея означаваше, че е била извършена кражба на лични данни, както и че е станал обект на хакерска атака.

За момент му се прииска да попита Ландърс как се е добрал до всичко това, защото информацията явно идваше от домашния компютър на Моли, но после се сети къде работи и замълча.

Ноа многократно бе ставал свидетел на подобни компютърни кражби, когато ставаше въпрос за междуфирмен шпионаж или компроматна политическа кампания. По страниците имаше отбелязани данни, от които ставаше ясно, че бяха изпратени от интернет доставчика, в резултат на тайно и не съвсем законно споразумение с полицията. В последно време никой не зачиташе особено поверителността на личната кореспонденция, затова ако познаваш подходящия човек и платиш определена сума, можеш да се добереш до всичко, което ти трябва.

Ноа прелисти страницата и се почувства като че ли някой неочаквано нанесе силен удар в слънчевия му сплит. В първия момент реши, че и тази снимка е на Моли, но явно точно това е била целта.

Това беше снимка на майката на Ноа, която той бе публикувал в блога си по повод на някаква нейна годишнина. Може да е било на рождения й ден или на годишнина от смъртта й, а може и да го бе направил в една от многото безсънни нощи, в които силно бе чувствал липсата й. На снимката тя беше на около двайсет и пет години, приблизително на възрастта, на която Моли бе в момента, безгрижна млада бунтарка, с усмивка, на която не можеш да устоиш. Беше облечена с избелели джинси, сандали и син пуловер, а в тъмната й, къдрава коса, бе втъкнато малко цвете.

— Не си имал абсолютно никакъв шанс, Ноа — каза Чарли. — Постъпила е в компанията с единствената цел да се сближи с теб и после да се възползва от това. Това момиче така дълбоко е навлязло в съзнанието ти, че изобщо не си разбрал какво става. Всеки на твое място би се чувствал така — той придърпа един стол и седна. — А сега ни разкажи какво точно се случи с тази жена. Започни от самото начало. Вече можем да отстраним нанесените щети, така че не пропускай нищо в разказа си.

И той им разказа цялата история. Погледнато назад, всичко изглеждаше абсолютно ясно, но Ландърс от време на време се обаждаше, за да подчертае някои от най-ловките моменти в предателството, да не би някой да ги е пропуснал.

Първата му среща с Моли беше в стаята за почивка — тази среща трябваше да изглежда абсолютно случайна, но това въобще не бе така. Всеки ден по това време Ноа огладняваше и слизаше до машината за закуски. Моли се бе постарала да изглежда така, че външният й вид да въздейства върху най-дълбоките и уязвими кътчета на подсъзнанието му. След това бе проявила пълно безразличие към него, с което само бе засилила първоначалното си въздействие.

След работа Ноа бе отишъл на събранието, само и само да я срещне отново. Чарли вече бе разказал в пълни подробности за това на другите двама мъже в стаята. Ноа я бе завел в дома си и докато е спял, тя е излязла навън и според Ландърс е направила дубликат на ключовете му. Освен това е прошепнала на портиера, че може да се върне малко по-късно с някои от приятелите на Ноа, за да го изненадат.

След това Ноа я бе завел в офиса на компанията и й бе показал презентацията, а тя бе разбрала как може да достигне до защитените файлове, когато по-късно същата вечер пристигне със съучастниците си, за да ги открадне.

Оттук нататък Ноа нямаше почти никакви спомени, затова Ландърс продължи с останалата част на историята. Докато са били в апартамента й, тя му е дала някакъв бързо действащ наркотик и той е изпаднал в безсъзнание. След това са му сложили пластир с фентанил с надеждата, че така ще го държат в безпомощно състояние през целия уикенд. Лекарката съвсем ясно бе заявила, че това е изключително рисковано и те изобщо не са се интересували, че по този начин излагат живота му на опасност.

В неделя вечерта Моли, заедно с още трима мъже, е дошла в офиса и след като вече е знаела какво да прави, с помощта на картата, открадната от джоба на Ноа, са се качили на етажа. Опитали са се да копират електронните файлове от конферентната зала, но защитата се е задействала и сървърите са блокирали достъпа, преди да успеят да достигнат до цялата информация. Все пак са успели да откраднат значителна част от нея, макар че все още не бе съвсем ясно какви са нанесените щети.

— След това са се изнесли от апартамента, в който те открихме — продължи Чарли, — но са оставили след себе си някои доказателства, които явно доказват вината им — екстремистка литература, оръжия и други незаконно притежавани вещи. Вероятно щяха да позвънят анонимно на полицията и да кажат къде се намираш.

— И защо щяха да го направят?

— Според нас са искали полицията да те открие там с всички онези инкриминиращи доказателства около теб и така да заприличаш на техен съучастник. По този начин щяха да ни накарат да си мълчим, за да не те изложим, и едва ли щяхме да се обърнем към федералните власти. Знаем, че същата нощ са ходили в апартамента ти. Съвсем скоро ще разберем дали са оставили подслушвателно устройство, но във всеки случай, изглежда, че нищо не са взели.

Главата го болеше все по-силно и преповтарянето на мъчителните събития от последните два дни изобщо не му помагаше.

— И какво ще правите сега? — попита Ноа.

— Няма да намесваме властите — за първи път от много време насам се обади Артър Гарднър. — Но вече сме предприели… ответни мерки… спрямо хората, които ни причиниха всичко това. И това далеч няма да е всичко.

— Не се безпокой, хлапе, ще ги накараме да съжаляват — каза Ландърс и тупна Ноа по гърба малко по-силно, отколкото приятелският жест изискваше. — Е, поне някой е намазал от цялата история, как е мацката, добра ли е?

Никога през целия си живот Ноа не бе изпитвал по-силно желание да стовари юмрука си в лицето на някого, но и никога не се бе чувствал толкова безсилен. Затова остана на мястото си, вперил поглед в пода, мислейки си колко прекрасно би било, ако можеше да го направи.

— Господа — заговори възрастният мъж, — бихте ли ме оставили насаме със сина ми?

Ландърс събра нещата си и се отправи към вратата, но преди това спря, за да прошепне няколко думи на Артър Гарднър. Чарли Нилън остана на мястото си до Ноа.

— Моля те, Чарли, това се отнася и за теб.

— Бих искал да остана.

Възрастният мъж почистваше и пълнеше лулата си, замълча дълго и по този начин даде да се разбере какъв е отговорът му. Чарли се изправи, сложи ръка на рамото на Ноа и леко го стисна. След това излезе от стаята и затвори вратата зад гърба си.

Глава 31

Кабинетът на Артър Гарднър имаше репутацията на едно от най-тихите места в Манхатън. Бе изолиран от всичко наоколо и бе обзаведен така, че никакъв външен шум не проникваше вътре. Градската глъч от улицата не стигаше до него, климатичната инсталация работеше абсолютно безшумно, а звуците от бурния живот, който кипеше в останалите офиси в сградата, не достигаха до чувствителното ухо на собственика му.

В сравнение с тишината, която цареше там, читалните в Обществената библиотека на Ню Йорк, на отсрещната страна на улицата, бяха шумни като автобусни спирки. Когато човек влезеше в този кабинет, се потапяше в такъв абсолютен покой, какъвто съществува може би единствено зад дебелите метални стени на банковите трезори или в зазиданата крипта на мавзолей. Всеки звук в тази пълна тишина прозвучаваше необичайно ясно и силно — изщракването на запалката, шумоленето на горящия тютюн в лулата, равномерното притракване на стария часовник върху полицата в ъгъла.

За повечето хора скритото значение на този абсолютен покой оставаше непонятно. За Артър Гарднър тишината и спокойствието не бяха най-важното нещо. Шумовете, които той самият предизвикваше, бяха като музика за ушите му. Това, което той на всяка цена искаше да избегне, беше шумът, предизвикан от другите хора. Той му напомняше за тяхното съществуване. Беше го заявявал много пъти — ако една сутрин излезеше от дома си и разбереше, че по някакво чудо всички хора са изчезнали от лицето на земята, тогава щеше да види осъществена най-съкровената си мечта. Толкова много обичаше и ценеше самотата.

Двамата седяха, обгърнати от пълната тишина, в продължение на повече от минута, когато най-после Ноа събра куража да заговори:

— Съжалявам, татко.

— Няма нужда да ми се извиняваш.

— Наистина, съжалявам…

— Казах, че няма нужда — прекъсна го баща му, остави лулата на подложката й и се облегна назад в креслото си. — Чувствам се повече обиден, отколкото наранен при мисълта, че са успели да те използват в опита си да навредят на компанията и на клиентите ни. Разбира се, ние знаехме за съществуването на тези хора и смятахме, че сме достатъчно подготвени, но те успяха да ни изненадат, нали така? И трябва да призная — при тези думи по лицето му заигра странна усмивка, — че методът, който са избрали, като са изпратили на работа при нас красиво момиче, което да те съблазни, показва много по-голяма изобретателност от тяхна страна, отколкото някога съм очаквал, като знам каква е истинската им същност. Наистина са проявили въображение. Макар че действията им са напълно безскрупулни.

— Трябваше да внимавам повече.

— Глупости. И по-мъдри мъже от теб са ставали жертва на враговете си. Крале, индустриални магнати, сенатори, дори и действащи президенти са се поддавали на слабостите си — той взе лулата си, чукна я в ръба на бюрото и отново се зае с ритуала по пълненето и запалването й. — Да забравим всичко това. Страхувам, се, че има други, по-належащи неща, които трябва да обсъдим.

Ноа беше убеден, че ако се обърне назад в годините, можеше да изброи на пръстите на едната си ръка случаите, когато бе водил откровен разговор с баща си. Сега като че ли предстоеше точно такъв разговор, но, честно казано, никак не беше в настроение за това. Първоначалният шок от случилото се отминаваше и сега бе ядосан и обиден, чувстваше се зле, беше страшно гладен и имаше ужасна нужда от почивка, за да успее да се отърси от цялата тази гадост.

— Татко, в момента въобще не се чувствам във форма. Какво толкова спешно трябва да обсъждаме?

Баща му отдавна заплашваше, че ще се оттегли от бизнеса, но надали точно този въпрос щяха да коментират в момента.

— Утре сутринта ще се случи нещо много важно, Ноа. Нещо, което ще постави началото на огромни промени. Събитията от изминалия уикенд, кражбата и заплахата от разкритие карат засегнатите страни още по-силно да се убедят, че е настъпил моментът за корекция на курса.

— Какво ще се случи?

Колкото и странно да беше, в следващите няколко секунди възрастният човек не можа да намери подходящите думи.

— Тази млада жена, тази Моли Рос и хората й… Разбираш ли разликата между света, какъвто съществува в техните представи, и действителността?

— В момента мисля, че не разбирам почти нищо.

— Ако изобщо са разговаряли с теб, то тогава съм сигурен, че са ти представили всичко от тяхната изкривена гледна точка. Обикновено първото нещо, за което започват да говорят, е гордият дух на нашето общество — последвалите думи бяха изречени с дълбок глас и пародия на уважение. — „Ние считаме тези истини за видни от само себе си, че всички хора са създадени равни, че те са дарени от своя Създател с някои неотчуждими права, че сред тези права са живот, свобода и стремеж към щастие…“29 и така нататък и така нататък. Това е бойният вик, който съвременният американски патриот надава, докато се е разположил удобно в креслото си, и трябва да се признае, че тези фрази наистина носят огромен заряд в себе си. Но още от много ранна възраст разбрах, че няма как Томас Джеферсън да е вярвал в това, което е написал в Декларацията. Нито един робовладелец не би го направил. Нито пък човек с такъв интелект и такива огромни познания по история като него би поставил равенство между себе си и неграмотните маси. По онова време той се е подготвял да води битка с една империя, подготвял се е да обори божественото право на краля, затова нагло е обявил, че Господ е на негова страна. Заявил е, че изконните права на човека са дадени от Бог и, че противно на съществуващото вярване от онова време, Всевишният няма да бъде на страната на английската кралска фамилия, ако конфликтът ескалира и се стигне до война. Джеферсън добре е знаел, че не е вярно, че тези права са дадени на човек от Бога, но е било необходимо да каже подобно нещо, за да създаде морална основа за революцията. Освен това сигурно е съзнавал, че възлага много по-големи надежди на обикновения човек, отколкото той някога е имал смелостта да покаже, че заслужава.

Ноа се опитваше да разбере защо обсъждането на този въпрос е толкова належащо точно в този момент, но нямаше друг избор, освен да стои там и да слуша.

— Тогава ти смяташ, че Джеферсън е грешал?

— О, не, мисля, че е имал правото да опита. Има една история, която разказва за онези дни. Когато Конституционният конвент приключил работата си, някой попитал Бенджамин Франклин каква ще е бъдещата форма на управление — република или монархия. Спомняш ли си какво отговорил Франклин тогава?

— Република, ако успеете да я съхраните — отвърна Ноа.

Възрастният мъж кимна:

— Точно така, ако успеят да я съхранят. Такъв опит никога не е бил правен до този момент, поне не в такъв голям мащаб. Това е бил изключително смел експеримент с неизвестен край и е имал всички шансове да се окаже успешен. Но основата, върху която е бил изграден, е била неговото най-слабо място, а именно убеждението, че обикновените граждани на Съединените американски щати, за първи път в писаната история на човечеството, могат да се самоуправляват и да съхранят най-ценния дар, който им е бил даден. И те отново доказват, че не могат да се справят с тази задача.

— Какво се опитваш да ми кажеш, татко?

— Нека да ти задам един въпрос, Ноа. Да оставим настрана за момент абсолютното им невежество по отношение на самоуправлението. Според теб хората, човешките същества, в основата си добри ли са? Вярваш ли, че — както би проповядвала твоята вярна приятелка Моли — единственото нещо, което трябва да направят, е да се събудят, да прегърнат свободата и след това човечеството ще достигне най-високите си върхове?

— Иска ми се да вярвам в това.

— Не те попитах какво ти се иска — отвърна остро възрастният мъж. От тона му ставаше ясно, че няма да приеме уклончиви отговори. — Попитах те в какво вярваш.

— Тогава отговорът ми е „да“. Вярвам, че в основата си хората са добри.

— Лесно е да се каже това, макар за съжаление историята да доказва точно обратното. Сега, когато сме изправени пред неизбежното скорошно сгромолясване на съществуващия световен ред, няма да имаме никакъв шанс да оцелеем, ако се осланяме на пожелания и надежди за светло бъдеще — при тези думи той взе вестника от бюрото си и го подаде на Ноа. — Ето виж как се проявява истинската същност на човешката природа, когато хората са оставени да правят каквото си искат.

Ноа взе вестника, очаквайки да види някоя от многото истории за геноцид или масови убийства в далечна държава, за сексуални престъпления срещу деца, извършени от уважавана религиозна институция, а може би и разказ за нацистките зверства или ужасите по бойните полета. Примерът, който баща му бе подбрал, беше значително по-малък по мащаб, но затова пък въздействаше по-силно и човек трудно можеше да го забрави и да си каже, че в живота се случват и такива ужасни неща.

Заглавието на статията беше: „Шестнайсетгодишно турско момиче погребано живо заради разговор с момчета“. По-нататък в статията се разказваше как младото момиче е станало жертва на ужасяващо убийство, най-вероятно извършено от бащата и дядото. Подобни случаи бяха често срещано явление в някои култури. Погребали са я жива в задния двор на къщата, под кокошарника. Престъплението не е било извършено в състояние на афект, защото подобно действие изисква дълго и внимателно планиране. В действителност семейният съвет й бе наложил това наказание, тъй като е извършила престъплението да разговаря с момчетата от махалата.

Ноа остави вестника.

— Това съвсем не означава, че цялото човечество се състои от зли хора — каза той. — Винаги е имало екстремисти.

— Не забравяй, че бях социален антрополог, преди да започна да се занимавам с този бизнес. Затова с цялото ми уважение към разбиранията ти мога да те уверя, че злото е присъщо на хората в много по-голяма степен, отколкото би ти се искало да приемеш. Хората навсякъде по света са еднакви. Ако същото това момиче е било родено в Южна Африка, то по-вероятно е до шестнайсетата си година да е било изнасилено, отколкото да се е научило да чете. Днес робството под една или друга форма е по-разпространено откогато и да било. И никак не ме топли мисълта, че един на милион индивиди е успял да се издигне над най-низшите си инстинкти. И, Ноа, вместо да се подобрява, положението става все по-лошо. На света винаги е имало само четири типа хора: хората с визия, които избират пътя, по който да вървим, а ние сме изключително малко на брой; алчните и корумпираните — те са полезни, защото са готови да направят всичко в името на бързата печалба; революционерите — шепа назадничави, склонни към насилие философи, чиято единствена мисия е да пречат на прогреса — с тях ще се справим съвсем скоро; и обикновените хора — лемингите, чийто интелект стига само до това — сляпо да следват останалите. Те са по-многобройни от нас и с всеки изминал ден стават все повече. Когато съм се родил на света, е имало два милиарда души. Сега са три пъти повече и това е станало само в рамките на един човешки живот. А това огромно население, чийто брой вече достига критичната точка, не се състои от хора като Моцарт, Айнщайн, Паскал, Шекспир или Джордж Вашингтон. Светът е пълен с безполезни консуматори и техният брой нараства толкова бързо, че планетата ни няма да може да ни изхранва. Дори сега, в този момент, един милиард хора по света гладуват. Днес двайсет хиляди деца ще умрат от глад. Ето в какво ужасно положение е изпаднало човечеството. И когато настъпят трудните времена, а това ще се случи съвсем скоро, можеш да умножиш целия този ужас по хиляда. А във вакуума, създаден от страха, неграмотността, глада и нуждата, ще се настани злото, а не доброто.

Изглежда, нямаше изход от така описаната ситуация, но Ноа познаваше баща си добре и знаеше, че ще предложи някакво решение. Може би нямаше да бъде точно това, което ти се иска, но възрастният мъж винаги имаше решение на проблемите.

— Най-накрая напълно се убедихме, Ноа, че не можем да разчитаме на това хората да се самоконтролират. Дори и най-умните от тях дълбоко в душата си са все още диваци. Току-що наляхме пари, за да измъкнем приятелите си от Уол Стрийт изпод развалините, които последният финансов балон, надут от тях, причини. Гарантирам ти, че в момента работят усърдно, за да напомпат следващия, макар и много добре да осъзнават, че това ще има фатални последствия. Като че ли видът ни иска да се самоизтреби. Този стремеж към самоунищожение очевидно е заложен в гените ни. Ако искаме да оцелеем, трябва на всяка цена да потиснем този стремеж. Днес сме изправени пред същата задача, пред която са стояли основателите на държавата ни, когато са започнали експеримента си. Обществото се нуждае от управление. Това означава да се даде власт на определени хора, но хората, които се стремят към властта, са склонни към корупция. Тя започва да се разпространява като болест все повече и повече и рано или късно това винаги води до тирания. Винаги е било така. Управленческата система на Съединените щати е била гениално измислена, защото е била създадена така, че да държи под контрол тази човешка слабост. Но това изисква хората ежедневно да участват в този контрол, да бъдат бдителни, а те не са такива. От тях се иска да се държат към управляващите като към свои слуги, а те не го правят. По този начин народът на Съединените щати е дал мълчаливото си съгласие. И докато хората са дремели, слугите са станали техни господари. Експериментът, наречен Съединени американски щати, се провали. Настъпи времето да преминем към следващия. Един свят, едно управление, което този път няма да бъде управление на народа, а в него ще участват само най-подходящите хора — най-знаещите, най-мъдрите и най-силните.

Вследствие на наркотика Ноа все още виждаше като в мъгла. Освен това усещаше, че започва да му се повдига. Усещаше, от една страна, въздействието на опиата, а, от друга, ефекта на лекарството, което му бяха дали, но чувството, че ще загуби войната със собствения си метаболизъм, все повече нарастваше. Всички тези думи, които баща му изричаше, всичко, което бе видял в презентацията, това, което бе научил от Моли за краткото време, прекарано заедно, и това, което бе узнал за нея след това — всичко се въртеше в главата му, но той не бе в състояние да го осмисли.

— Значи искаш да кажеш, че няма никаква надежда за страната ни — промълви той.

— Искам да кажа, Ноа, че клиентите ми дойдоха при мен с един проблем — отвърна възрастният мъж — и аз им дадох решение. Започваме още утре сутринта. Прекалено дълго стоях отстрани и наблюдавах постепенния упадък. Сега, с един-единствен удар, останките от миналото ще бъдат пометени и преди да умра, ще мога да видя мечтите си превърнати в действителност. На мястото на хаоса ще се възцари ред, дисциплина и спокойствие за провалилия се в стремежите си човешки дух. Наречи го надежда, щом така ти харесва, това така или иначе ще се случи. Експериментът, чието начало ще поставим утре, няма да се провали.