Залезът на демокрацията

Глава 32

Неочаквано Ноа се извини и бавно се отправи към елегантната баня, в съседство с кабинета на баща му. Когато десет минути след като си изхвърлил всичко от стомаха си, все още продължаваш да повръщаш, значи наистина не си добре. Ноа дълго остана да седи така, прегърнал порцелановата тоалетна чиния, изтощен и потънал в пот, сякаш бе участвал в маратон и след него бе направил четиристотин лицеви опори.

След като най-после гаденето отмина, той с мъка се изправи на крака, отиде до умивалника и пусна горещата вода. Напълни го, наведе се и изми лицето си. Остави топлината да проникне в него и така да мобилизира последните сили, с които изтощеният му организъм все още разполагаше. Изправи се, избърса се в хавлията, закопча и оправи ризата си и после с ръкав изтърка парата, събрала се по богато украсеното огледало.

Беше бял като платно и макар че беше на края на силите си, нямаше никакво намерение да се предава.

Лекарката бе казала, че още ден ще усеща нежеланите ефекти от лекарството, което му бяха давали, но че с времето те все повече ще отзвучават. Глътна още едно от хапчетата, които държеше в джоба си, и си каза, че най-лошото вече е зад гърба му. Не можеше да е другояче, защото освен че се налагаше да осмисли току-що казаното от баща си, трябваше да уреди сметките си с една млада жена, преди напълно да е загубил дирите й.

Ноа се спусна надолу по стълбите към отдела за кореспонденция, но краката едва го държаха и той за малко не се претърколи по последните няколко стъпала. Хората, покрай които преминаваше, се отдръпваха, за да му направят път, виждаха, че не е добре, долавяха гнева му и не искаха да се пречкат в краката му. Дишаше тежко, когато зави по последния коридор, и усещаше, че отново го облива студена пот.

Не очакваше в действителност да я намери на работното й място. Не можеше да си представи, че ще стои там и ще разпределя пощата, сякаш нищо не се беше случило. Но беше решил, че ще я открие на всяка цена, и не се сещаше откъде другаде да започне.

— Франк! — извика Ноа.

Шефът на отдела подаде глава иззад полиците с кореспонденция:

— Да, сър.

— Виждал ли си Моли днес?

— Не, сър. Трябваше да дойде на смяна, но така и не се появи. Преди час позвъних в агенцията, от която я наехме на работа, но все още не са ми се обадили обратно.

— Добре, благодаря ти. Тя оставила ли е нещо… и аз не знам… телефонен номер, на който може да бъде намерена, ако има нещо спешно?

Изглежда, този въпрос малко изненада Франк.

— Може би трябва да проверите в „Човешки ресурси“, господин Гарднър. Аз знам само телефона на агенцията, от която я наехме.

— За онази Моли, която е на временна работа ли говорите? — един от мъжете от отдела очевидно бе дочул разговора им и се приближи към тях. — Някой я е търсил през уикенда. Тази сутрин, когато дойдох, прослушах гласовите съобщения.

— Запазил ли си съобщението? — попита Ноа. — Много е важно.

— Изтрих го и не си записах нищо, защото беше лично. Изглежда, мъжът, който се е обадил, я е издирвал на всички възможни телефони. Каза, че майка й била в болница.

Ноа остана неподвижен, опитваше се да проумее смисъла на това съобщение. Тогава изведнъж се сети за думите на Уорън Ландърс, казани в кабинета на баща му. Бяха влезли през едното му ухо и излезли през другото, защото, както обикновено, той бе изцяло погълнат от своята собствена значимост, като че ли той беше единственият човек, на когото се случваха неприятни неща.

Ще ги накараме да съжаляват. Така се бе изразил господин Ландърс.

— В коя болница?

— В „Ленокс Хил“ — отвърна мъжът, след това се наведе към Ноа и тихо добави. — Не е моя работа, господин Гарднър, но, изглежда, нещата никак не са добри.

Глава 33

В таксито, на път за болницата, Ноа позвъни два пъти по телефона. Първия път се обади в болницата, за да разбере на кой етаж и в коя стая се намира пациентката, а втория път разговаря с една стара приятелка, на която имаше пълно доверие. Тя вече бе тръгнала и щеше да го чака във фоайето на „Ленокс Хил“.

През едно далечно лято Елън Девънпорт, от Ийст Хамптън, беше станала първата му истинска приятелка. Приятелството с момиче беше нещо напълно непознато за него, защото въпреки че взаимно се бяха харесали още от първия миг, и двамата веднага разбраха, че най-глупавото нещо, което могат да направят, бе да станат гаджета. Все пак просто за да се уверят, че са прави, един път бяха излезли на среща, но неудобството, което и двамата бяха изпитали, можеше да се компенсира само от удоволствието, с което по-късно разказваха тази история на приятелите си.

Сега Елън беше специализант втора година по неврология в болницата „Маунт Синай“ в другия край на града. Когато Ноа й позвъни, тя точно приключваше с двайсет и четири часовото си дежурство, но вярна на себе си, веднага се съгласи да се срещне с него, без дори да попита защо.

Докато се движеше по коридора на отделението, Ноа забеляза три неща: огромната тълпа хора, които бяха изпълнили до краен предел малкия параклис на етажа; малка група посетители, застанали пред една врата в дъното на коридора; и доктор Елън Девънпорт, облечена в измачкана бяла престилка, която му махаше от една ниша близо до асансьорите.

Когато се приближи до него, Елън го прегърна, след това се отдръпна назад и каза намръщено:

— Изглеждаш ужасно, Гарднър.

— Благодаря.

Вниманието му бе съсредоточено върху хората, които се въртяха из коридора, едновременно страхувайки се, че може да срещне Моли или че може никога повече през живота си да не я види. Някои от хората се заглеждаха в него, по всичко изглеждаше, че много добре знаеха кой е той.

— Хей — Елън щракна с пръсти пред очите му, — съвсем сериозно ти говоря. Трябва веднага да си легнеш.

— Елън, моля те, направи ми една услуга — започна Ноа.

Ръцете му леко потреперваха, докато вадеше шишенцето с лекарството от джоба си. Сложи едно хапче в устата си и го преглътна без вода.

Елън взе шишенцето от ръцете му и го приближи до очите си. После внимателно изгледа Ноа отново, този път беше истински разтревожена.

— Ако ще ме молиш да ти предпиша още метадон, трябва да знаеш, че съм си оставила рецептите на работата.

— Жената в стаята в дъното на коридора — прекъсна я Ноа. — Моля те да й помогнеш. Не знам как — извикай специалист, направи всичко, което трябва. Искам да съм сигурен, че за нея се грижат добре.

— Ноа, лекарите тук са наистина много добри.

— Чуй ме, Елън…

Ноа замълча, защото в този момент до тях се приближи една непозната жена. Беше възрастна, с болнав вид и слаба като тръстика. С крайчеца на окото си Ноа бе забелязал, че тя току-що излезе от стаята в дъното на коридора. Жената кимна почтително към Елън, обърна се към него и когато заговори, в гласа й имаше много повече мъка, отколкото в думите, които изрече:

— В момента е будна. Някой й е казал, че си тук и тя иска да разговаря с теб.

Глава 34

Ноа стоеше до вратата и наблюдаваше как последните посетители се сбогуваха и после един по един минаха покрай него. Навсякъде в стаята бяха подредени цветя — в кошници, във вази, дори в кани за вода. Бяха вкарани няколко допълнителни масички на колелца, за да има къде да се сложат многобройните подаръци от доброжелателите.

Последният от посетителите затвори вратата след себе си, но Ноа продължи да стои на мястото си, докато Бевърли Емерсън не погледна към него. Тя се усмихна едва — едва и с превързаната си ръка направи жест, с който го канеше да седне до леглото й.

— Ето, че отново се срещаме — каза тя.

Шепнеше едва доловимо, като че ли белите й дробове можеха да задържат минимално количество въздух.

По лицето и ръцете й имаше следи от побой, черни, неравномерни петна с жълтеникави кръгове около тях. На врата й имаше превръзка, с нещо кафяво, засъхнало в средата. Беше отпаднала и останала съвсем без сили. Приличаше на бледа сянка на жената, с която Ноа се бе запознал в петък вечер. Единствено непроменено бе неповторимото огънче, което играеше в светло-зелените й очи.

Ноа нямаше представа какво трябваше да каже, затова изговори първото, което му мина през ума:

— Ще се оправиш.

При тези думи тя отново се усмихна, поклати бавно глава и докосна леко ръката му.

— Не трябва да се самозаблуждаваме — промълви тя. — Нямаме време за това.

Докато говореше, дъхът й излизаше на пресекулки, успяваше да изговори само по една-две думи, преди отново мъчително да си поеме въздух.

— Не очаквам да разбереш защо Моли стори онова, за което я бях помолила — тя стисна ръката му по-силно, като че ли цялата й сила бе съсредоточена в този жест. — Аз съм виновна, не тя. Но сега съм на смъртно легло и затова те моля да забравиш всичко друго, освен онова, което ще ти кажа.

— Добре.

— Дъщеря ми е в опасност. Трябва да ми обещаеш, че ще я отведеш на сигурно място.

В главата му се блъскаха всякакви противоречиви мисли, но въпреки обърканото си състояние и събитията от последните дни, за първи път в живота му приоритетите му се подредиха съвсем ясно и той разбра, че отговорът може да бъде само един-единствен:

— Обещавам.

Натискът върху ръката му леко намаля, жената отпусна глава върху възглавницата и затвори очи. След малко по лицето й пробягна бегла усмивка, сякаш бе приключила с мълчаливата си молитва.

— Благодаря ти — прошепна Бевърли.

Ноа не отговори, не искаше да излезе така, все едно благодарствените й думи бяха отправени към него.

— Отпратих Моли от тук, но тя все още не е в безопасност — промълви тя. — Сега чака близо до летището. Отвори най-горното чекмедже на нощното шкафче. Моли се обади и каза на една от сестрите къде се намира, записано е на едно листче.

— Добре — отвърна Ноа. — Тогава да тръгвам.

Той понечи да освободи ръката си от нейната, на тя не го пускаше.

— Знаеш ли срещу какво се борим, синко?

— Мисля, че да. Срещу едни много лоши хора.

Тя го погледна така, сякаш завиждаше на наивността му.

— „Послание на свети апостол Павел до Ефесяните, 6:12“, прочети го, когато можеш.

— Ще го направя — обеща той.

— В теб има много сила, Ноа. Повече, отколкото ти самият можеш да повярваш. Отдавна знам за майка ти и за добрите дела, които е искала да извърши. Точно това е видяла Моли в теб, поне тя така ми каза. Ти си копие на майка си, не на баща си. А сега и аз виждам точно това.

— Радвам се, че някой мисли така.

— Ноа…

— Да.

Отново се появи същата бледа усмивка.

— Ноа, като Ной от библията, нали се сещаш?

Ноа кимна и въпреки всичко около себе си, не успя да сдържи усмивката си.

— Ной от Стария Завет.

При тези думи жената отново стисна ръката му.

— Той не е бил избран, защото е бил най-добрият човек, живял някога на земята — каза тя тихо. — Просто в онзи момент не е имало по-добър от него.

Едва бе направил няколко крачки в коридора, когато Елън Девънпорт го настигна. Стисна го здраво за ръкава, дръпна го в една от близките стаи, която служеше за склад, и затвори вратата.

— Трябва да тръгвам, Елън.

— Първо трябва да ме изслушаш. Току-що научих някои неща, докато ти беше вътре. Каква ти се пада тази жена?

— Майка на моя приятелка.

Елън кимна.

— Седни за малко:

По тона й разбра, че не трябва да спори с нея, затова придърпа една табуретка и седна.

— Какво има?

— Предполагам вече знаеш, че тя умира.

— Как можеш да говориш подобни неща? Просто й е бил нанесен жесток побой, нали така? Не е толкова стара. Всичко ще се оправи с времето…

— Тихо. Чуй ме сега. Някои неща не могат да минат с времето, Ноа. И който й е причинил това, го е направил, с цел да я убие.

— Какво искаш да кажеш?

— С никого няма да споделяш това, което ще ти кажа, разбра ли? И то не само защото мога да си изгубя разрешителното.

— Добре.

— Наистина са я пребили, но са го направили само за собствено удоволствие. След това са я отровили.

Ноа усети как по тялото му преминаха тръпки.

— С какво са я отровили?

— Паракват — отвърна Елън, но по погледа му разбра, че това не му говори нещо. — Сега разбираш ли какво точно са направили онези зверове? Паракват е хербицид. Използва се за унищожаване на плевели.

— Хербицид — повтори Ноа, въпреки че много добре бе чул думите й.

— Той причинява необратима фиброза на белите дробове, образуват се сраствания и накрая човек просто престава да диша. Ако не умре веднага от задушаване, всичките му системи започват една по една да отказват и така настъпва краят. Лекарите не могат да направят абсолютно нищо, за да помогнат на жената, не могат дори да й подават кислород. От него състоянието й само ще се влоши още повече. Може би ще живее още ден или седмица, но тези, които са й го причинили, са искали да умре в мъки.

— Лекарите откъде знаят, че е бил използван този хербицид?

— Препаратът лесно се открива при лабораторни изследвания, но в този случай това не е било необходимо. Убийците й са оставили спринцовката във врата й. Когато линейката пристигнала, тя все още е била там.

Ноа бързо се изправи и в същия момент усети, че отново започва да му прилошава.

— Къде са хапчетата, които взе от мен?

Елън бръкна в джоба си и му върна шишенцето.

— Написах ти указание как да ги използваш. Бъди много внимателен, разбра ли? Не знам какво се опитваш да преодолееш в момента, но по-добре остави състоянието да отмине само, вместо да се тъпчеш с лекарства.

— Довиждане, Елън. Благодаря ти за всичко.

— Нямам представа как си се забъркал във всичко това — продължи тя, — но разбери добре. Има стотици начини, по които можеш да убиеш човек. А този, който е в състояние да причини такова нещо на друго човешко същество по този начин, не би се спрял пред нищо.

Глава 35

Адресът, написан от сестрата върху листчето, не се оказа някое от другите убежища, за които Моли му бе говорила. Когато таксито спря и Ноа излезе от него, се оказа, че се е озовал пред една старомодна семейна закусвалня, наречена „Пиратът“, която се намираше на булевард „Астория“ в „Куинс“, на около миля от летище „Ла Гуардия“.

Обичайните посетители за обяд вече се разотиваха, повечето от масите бяха свободни, а персоналът беше зает с почистването и с клиентите, които плащаха сметките си на касата. В едно сепаре в дъното на ресторанта, единственото кътче, което в този прекрасен слънчев следобед що-годе приличаше на тъмен ъгъл, седеше младата жена, с която Ноа бе дошъл да се срещне.

Когато Моли го видя да върви по пътеката право към нея, тя се изправи и в очите й се появиха сълзите, които до този момент бе успявала да сдържи. Спусна се към него и падна право в прегръдките му.

Докато пътуваше в таксито към ресторанта, Ноа много се чудеше какво ще й каже, ако наистина успее да я открие. Сега, когато тя стоеше пред него, всичките думи, които до този момент си бе повтарял, направо излетяха от ума му. Нищо от богатия му житейски опит и множеството му връзки не можеше да му подскаже как да започне.

Не само разби сърцето ми, но заедно с приятелите си можехте да ме убиете със свръхдоза анестетик и всичко това в името на една безнадеждна кауза.

Харесвам те много и бях започнал да ти вярвам, но след всичко, което се случи, не знам дали между нас изобщо е имало нещо истинско.

Разбира се, в главата му се въртеше и тази мисъл:

Мисля, че баща ми е наредил майка ти да бъде убита със същата лекота, с която сутринта си е поръчал закуска.

Това вече беше прекалено и Ноа предпочете да замълчи. И макар че нищо не беше забравил, нито й беше простил, за момент остави тези свои мисли настрана и просто я задържа в обятията си.

Моли го попита как е майка й, но по такъв начин, че стана ясно, че иска да чуе само хубавите новини. Ноа й отговори, че когато я видял, майка й била будна и разтоваряла с него и че въпреки притесненията си за скъпоценната си дъщеря, изглеждала в добро настроение.

Моли изслуша всичко това, след което тържествено кимна и му разказа всичко, случило се до този момент.

Нейният спътник беше отишъл до летището, за да провери каква е ситуацията там, защото двамата се опитваха да вземат самолет и да отпътуват на запад, където щеше да е по-безопасно за тях. Според последните новини през изминалия уикенд Министерството на вътрешната сигурност бе повишило мерките за сигурност и то особено по летищата, а това изключително затрудняваше Моли и приятелите й. До тях бе достигнала информацията, че първите от хората им, които са се опитали да преминат през проверката на летището, веднага са били отделени от останалите пътници и направо са били арестувани.

Моли обясни, че трябва да се измъкне от града и да отиде на среща в другия край на страната и то възможно най-бързо. Пътуването с кола беше немислимо, трябваше да вземе самолет, ако искаше да пристигне навреме. Проблемът беше в това как да премине през проверките и да се качи на борда, като се има предвид, че името й сигурно вече оглавяваше списъка на лицата, издирвани от Министерството на вътрешната сигурност.

Докато я слушаше, Ноа внимателно проучваше лицето й. Беглата прилика със снимката на майка му, която тя съзнателно се бе постарала да постигне, вече не се забелязваше. Тя и без това бе предназначена да въздейства само на подсъзнанието му. И сега, докато стояха под ярките неонови светлини на ресторанта в „Куинс“, Ноа осъзна на кого всъщност прилича Моли.

И тогава в главата му се роди една блестяща идея.

Глава 36

Ноа се върна от телефонната кабина в близост до входната врата на ресторанта, седна в сепарето и се примъкна близо до Моли, за да могат да разговарят, без никой да ги чуе.

— Хайде, готови сме.

— Какво значи готови сме? Да не искаш да кажеш, че позвъни на един телефон и с това отмени всички мерки за сигурност на международното летище?

— Направих нещо много по-важно от това — отвърна Ноа и се огледа около себе си. — Тук някъде не видях ли багажа ти?

— Да…

— Дай да видя какво има в него.

Моли изглеждаше напълно объркана от тази молба, но въпреки това се наведе, вдигна малката платнена торба, която бе оставила на пода до краката си, и я сложи на масата.

Ноа дръпна ципа и започна да рови в нея, извади една бейзболна шапка, избелял суитчър и чантичка за гримове.

— Имаш ли слънчеви очила? Няма значение, моите са тук.

— Добре — обади се Моли, — вече е крайно време да ми кажеш какво възнамеряваш да правиш.

— Някога задавала ли си си въпроса какво правят известните личности, когато им се наложи да летят с редовните авиолинии, за да избегнат данданията по летищата, през която ние обикновените хора минаваме?

— Никога не съм се замисляла за това.

— Обаждат се по телефона, точно както аз направих преди малко. Всички големи авиокомпании имат VIP салони в по-важните градове, освен това има една обслужваща компания, KTL, която ние от офиса също използваме, и тя още повече ще улесни придвижването ни. Ще ни посрещнат пред вратата на летището и ще ни изпратят до борда на самолета…

— Чакай, Ноа — прекъсна го Моли, — спри за малко. Ние не сме известни личности.

— Права си, не сме. Но аз съм богато хлапе от влиятелна фамилия и никак няма да им е трудно да повярват, че съм гадже на някоя знаменитост.

— Не мога да разбера за какво говориш.

— Ами гаджето ми се казва Натали Портман — заяви Ноа с усмивка.

Тя го изгледа все едно той напълно се бе побъркал.

— Какво?

— Точно така — продължи Ноа. — Тя е сред най-известните актриси, но се занимава предимно с некомерсиално кино, така че средностатистическият американец не би я разпознал лесно, ако я срещне на летището. На ръст сте приблизително еднакви…

— Изобщо не приличам на Натали Портман.

— Всъщност приличаш, а освен това имаме време да те понагласим, докато лимузината пристигне.

Той протегна ръка, за да прекара палеца си по една от веждите й, но тя се отдръпна и отблъсна ръката му.

— Спокойно — каза той тихо, — всичко ще бъде наред.

— Напротив, нищо няма да бъде наред.

Той постави ръката си върху нейната и въпреки че тя все още не бе убедена в думите му, този път не се отдръпна.

— Вярвай ми — прошепна Ноа.

Моли се върна от тоалетната, след като десет минути бе престояла там с чантичката си с гримове и се бе постарала да изпълни указанията на Ноа. Беше облякла суитчъра с логото на университета „Вандербилт“, беше вдигнала косата си на малък кок и беше сложила съвсем малко червило и спирала, за да създаде общоприетата представа за звезда, която в ежедневието си не носи никакъв грим. Най-хубавото нещо в цялата тази ситуация беше, че когато истинските звезди са на обществено място, но се опитват да се скрият от папараците и тълпите почитатели, правят всичко възможно да не приличат на себе си.

Тя седна и се огледа скептично наоколо, царствено повдигнала почти перфектната си вежда. Ноа й подаде бейзболната шапка и слънчевите си очила и с това преобразяването й приключи. Тя си сложи очилата и шапката, вдигна качулката на суитчъра и се огледа в лъскавата повърхност на поставката за салфетки.

— Чудесно — изкоментира Ноа. — Направо нямаш грешка. Я чакай малко.

Взе чантичката й с гримове и започна да рови из тях, докато намери малък черен молив с тъп връх.

— Наведи се към мен.

Моли се наведе и той внимателно се зае за работа.

— Натали има две малки бенки — една тук… и една… ето тук — Ноа се отдръпна назад, присви очи и огледа произведението си. — Ето това е. По пътя към летището можеш да им сложиш малко пудра отгоре и ще изглеждат съвсем като истински. Хайде да тръгваме, колата ни чака.

По време на краткото им пътуване той й разказа историята, която бе съчинил за пред Кайл, служителя на KTL, който щеше да ги чака на летището. Ноа и госпожица Портман бяха прекарали един бурен уикенд заедно, обикаляйки нощните заведения на Манхатън. Накрая нещата започнали леко да излизат извън контрол. Откраднали й чантата, тя не се чувствала никак добре, а отгоре на всичко започнали да ги преследват папараци, които се държали твърде агресивно. Сега основната им задача беше да я изведат колкото е възможно по-бързо от града, преди да е попаднала на страниците на жълтите вестници.

Както и предполагаше Ноа, служителите на KTL не за първи път трябваше да се справят с подобна ситуация. След като установиха неговата самоличност, веднага повярваха на историята, която има разказа. След като с помощта на кредитната си карта се раздели с малко по-малко от две хиляди долара, плюс цената на цял ред места в първа класа, планът бе приведен в действие и никой не му зададе повече въпроси.

Когато видя, че наближават терминала, Ноа пое дълбоко въздух и издиша бавно, като в същото време преброи до десет. Погледна към Моли, тя медитираше или се молеше, трудно му бе да определи какво точно правеше, но в момента най-важното бе да се държи спокойно и естествено.

— Запомни — повтори й отново той, — най-важното е да не правиш абсолютно нищо. Не трябва да разговаряш с никого и не трябва да поглеждаш никого, защото очите ти са различни от очите на Натали Портман. Казах им, че си си загубила личната карта, така че никой няма да ти я иска. Ти си истинска знаменитост, известна холивудска звезда, която е прекарала последните два дни по купони и сега изобщо не си в настроение да разговаряш с когото и да било. И плащаме всички тези пари, за да си спестим всякакви неприятности. Не забравяй непрекъснато да си повтаряш това, само служителят на компанията и аз ще говорим.

Както можеше и да се очаква, на летището ги посрещна Кайл, издокаран в елегантен костюм, готов да бъде на техните услуги. Лимузината спря точно пред входа, Кайл отвори вратата и с ръка направи добре заучен жест, който показваше, че от този момент нататък той поема грижата за тях.

— Господин Гарднър, госпожице Портман, насам моля.

И те тръгнаха в посоката, в която ги поведе.

Повечето хора знаят, че зад „Дисни Уърлд“ се крие цял един свят, който те никога не виждат. Под тротоарите и зад сцените се намира комплекс, голям колкото самия парк. Именно в тази невидима за окото мрежа от тунели, работилници, машинни отделения и контролни зали се създава цялата магия. По същия начин всяко голямо летище има своите тайни подземия и Кайл държеше ключовете към това омагьосано царство.

Набързо преминаха през залата за отпътуващи. Двамата мъже вървяха отпред, застанали плътно един до друг, а Моли ги следваше по петите. Почти никой не им обърна внимание, въпреки че един — двама души, като че ли усетиха, че някоя известна личност се опитва да се придвижи инкогнито. Навсякъде, където обикновеният пътник трябваше да спре и да бъде подложен на бавна и неприятна проверка, ги чакаше човек, който многозначително им кимваше, повдигаше кадифения кордон и им даваше знак да преминат нататък.

По средата на дългия коридор, по който вървяха, Кайл спря, огледа се крадешком и отключи една сива врата, чиито очертания изобщо не се забелязваха в стената. В следващия момент като че ли преминаха през магически портал и от нивите на Канзас се озоваха направо в страната на Оз. Зад вратата се намираше огромна VIP чакалня, обзаведена с елегантни мебели, бар, маси и отделено място за преминаване през проверка. Важните персони преминаваха един по един, а охраната се държеше любезно и почтително.

— А сега — започна Кайл весело, — бързо преминаваме през метал детектора и отиваме в залата за полети, където ви чака чаша прекрасно охладено шампанско. Навреме ли се движим?

— Мисля, че да — отвърна Ноа.

Моли въздъхна отегчено и облегна глава на рамото му. Представлението й беше достойно за „Оскар“.

Когато приближиха към зоната за проверка, един служител от охраната, който до този момент стоеше отстрани, остави списанието си и застана на работното си място.

Когато го видя, Ноа спря толкова неочаквано, че Моли се блъсна в гърба му.

— Някакъв проблем ли има? — попита Кайл и леко се намръщи.

— Извинете ни за момент — отвърна Ноа. — Току-що се сетих, че трябва да се обадим по телефона.

Той поведе Моли към телефонната кабина в близост до вратата, през която бяха влезли преди малко. Там нямаше да ги чуят нито Кайл, нито останалите пътници.

— По дяволите — прошепна той.

— Какво има? — попита Моли. — Всички гледат към нас.

— Прави се, че се обаждаш по телефона. Трябва ми малко време, за да измисля какво да правим.

Моли вдигна слушалката, постави я до ухото си, натисна няколко бутона и придърпа Ноа по-близо до себе си.

— Кажи ми какво става.

— Погледни онзи мъж от охраната.

Моли извърна поглед към него.

— И какво?

— Не разбираш ли за какво става въпрос? И този ако не е луд фен на „Междузвездни войни“, аз главата си режа.

Може би това впечатление се създаваше от прическата в стил Люк Скайуокър, от различните чорапи, които се подаваха под нелепо късите му униформени панталони, от смешната брадичка и очилата с рогови рамки, но всичко в този човек показваше, че той е заклет фен на сагата, а това не вещаеше нищо добро.

— Нищо не разбирам…

— Натали Портман играе в три от епизодите на „Междузвездни войни“ — прошепна Ноа съвсем тихо.

— Чак сега ли се сети за това?

— Толкова много мразя тези филми, че изобщо съм ги изтрил от съзнанието си. Но съм готов да заложа и последния си долар, че този ненормалник може да разпознае Натали Портман и на тъмно. Трудно можеш да разбереш хора като него, сигурно й е направил олтар в мазето в къщата на майка си и всяка вечер пали свещи пред снимката й.

Моли се облегна на рамото му, хвърли крадешком още един поглед към охраната и преглътна трудно.

— И какво ще правим сега?

— Предлагам да излезем от тук и да се опитаме да измислим нещо друго.

— Не — отвърна тя категорично. — Нямаме никакво време. Щом вече сме стигнали дотук, не ни остава нищо друго, освен да продължим напред.

На Ноа му бяха необходими няколко секунди, за да се съвземе. Той кимна, оправи качулката на Моли, дръпна бейзболната й шапка още по-ниско над очите, затвори телефона и се отправи към мястото за проверка.

Ноа вървеше пръв — когато премина през вратата на метал детектора, не се чу абсолютно никакъв звук. Кайл беше застанал до рентгена, на който се проверяваше багажът на пътниците, беше готов да изглади всякакви недоразумения, ако властите забележеха вътре нещо странно. Платнената торба, която представляваше единственият им багаж, премина през машината без всякакъв проблем.

Но мъжът от охраната изгледа Ноа настойчиво, като че ли се колебаеше дали, за всеки случай, да не го претърси лично.

При последната промяна на степента на тревога Министерството на вътрешната сигурност беше изпратило директива до всички летища, която бе достигнала дори до този специален пропускателен пункт. В нея се напомняше кои са основните признаци за подозрително поведение — покупката на еднопосочен билет в последния момент преди полета, липсата на багаж, нервност и притеснителност от страна на пътника, проблеми с личните документи — а тези двамата отговаряха на всички посочени критерии.

Кайл се прокашля многозначително от мястото, на което беше застанал. Тази едва забележима намеса трябваше да напомни на служителите на летището, че това пътуване е било одобрено от хора, много по-високо в йерархията от тях и че тези двама високопоставени пътници не трябваше да бъдат тормозени от стандартната процедура по проверка.

С видимо неудоволствие младият служител кимна и направи на Ноа знак с глава, че е проверен и може да се подготви за качване в самолета.

До тук — добре.

Ноа взе колана и предметите от джобовете си от сивата тавичка и се наведе да обуе обувките си. Точно бе започнал да си мисли, че са се измъкнали от неприятната ситуация, когато чу зад гърба си пронизителното пищене на метал детектора.

Глава 37

— Моля, махнете всички метални предмети от себе си и преминете отново през детектора.

Въпреки че прозвуча много любезно, това без съмнение беше заповед, а не молба.

Кайл бързо се притече и отведе Моли встрани от ужасното електронно устройство, като в същото време я оглеждаше внимателно, за да прецени какво по нея би могло да задейства алармата. Оказа се, че в цялата суматоха бе забравила мобилния си телефон в джоба си. Кайл го взе и след това внимателно й помогна да свали от себе си верижката, гривната и пръстена си. Той постави всичко това в табличката, която служителят му подаде, и след това й направи знак да премине още веднъж през проверяващото устройство.

Моли отново мина през детектора, този път съвсем бавно. Вертикалната линия на индикатора просветна в зелено и после съвсем леко навлезе в жълтото поле, може би засичаше метала по слънчевите й очила, но този път алармата не изпищя.

Ноа бе единственият, който забеляза облекчението по лицето на Моли. Почти бе излязла от зоната за проверка, когато гласът на служителя я спря:

— Госпожице… Портман?

Моли се обърна и забеляза същото, което бе привлякло и погледа на Ноа. Човекът от охраната изобщо не я наблюдаваше. Вниманието му бе съсредоточено върху предметите в табличката.

— Какво има? — попита тя тихо.

Служителят я погледна и взе в ръка нещо от табличката. На един от пръстите му висеше сребърната верижка на Моли, а от нея се поклащаше малко сребърно кръстче.

— Мислех, че сте еврейка — каза служителят.

Като че ли температурата в помещението изведнъж падна с десет градуса. Устата на Ноа пресъхна и той усети щипане по кожата си, сякаш цялата влага във въздуха неочаквано замръзна и всичко наоколо се покри с тънък лед, а четирите думи на човека от охраната останаха да висят във въздуха.

Ченгетата имат страхотен нюх и веднага надушват лъжците. Срещат се с тях всеки ден и чудесно разпознават и най-незабележимите признаци и симптоми. Практиката отдавна ги е научила, че и зад най-дребното несъответствие може да се крие нещо значимо. Докато разпитват даден човек, те внимателно наблюдават реакциите му, не остават незабелязани и най-незначителните движения на тялото, вслушват се внимателно в тембъра на гласа, но преди всичко наблюдават очите. Още преди да започнат да отричат деянието си, повечето заподозрени вече са направили пълни самопризнания.

Това беше темата на един от разговорите, които Ноа и Моли бяха провели в малките часове в нощта на първата им среща. Тогава той бе изключително впечатлен от познанията й в областта на изкуството да заблуждаваш.

Не се страхувай, беше му казала тя тогава, това е най-важното нещо, независимо в колко трудна ситуация си попаднал. Повечето хора, ако се окажеха заключени в кола, която лети с пълна скорост по мост, който е прекъснат, и очевидно нямат време да спрат, все пак биха пропилели последните си секунди на този свят в отчаяно натискане на спирачките. А всъщност единственото нещо, което трябва да направиш, е да си кажеш молитвата и да натиснеш газта до дупка. Ако така или иначе това е краят ти, то поне го посрещни смело, защото все пак съществува една, макар и съвсем минимална възможност, да успееш да се приземиш на отсрещната страна.

От позицията си зад гърба й Ноа забеляза как Моли леко вирна глава и в същото време направи движение с таза си. Над детектора имаше прикрепено изпъкнало огледало и в него той видя търпеливото, но строго изражение на лицето й, с което сякаш искаше да каже: Нали наистина не изрече думите, които чух преди малко?

Това като че ли ни най-малко не обърка служителя.

— Бихте ли си свалили слънчевите очила за момент? — попита той.

Е, това е всичко, приятели. Завесата пада, шах и мат, играта свърши.

На Ноа не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че следващото му посещение в затвора щеше да бъде по-приятно от предишното. Вече бе започнал да си мисли колко ли време ще му трябва, за да се опита да избяга през вратата, когато забеляза, че Моли е съсредоточила погледа си върху него. Изглеждаше напълно спокойна, когато му прошепна нещо само с устни. Той не беше много добър в четенето по устни, а и паниката беше започнала да го обхваща, затова му трябваха няколко секунди, преди да разбере какво му бе казала. Тази фраза винаги е била една от любимите на хората, на които им е дадено право на последна дума.

Наблюдавай внимателно.

Тя се обърна към служителя от охраната, дръпна качулката на суитчъра си, докато тя падна на раменете й, свали бейзболната си шапка и я пусна на пода до краката си и след това с бавна и сигурна походка се отправи към него.

— Този носи Силата в себе си — каза Моли спокойно и гладко като истински джедай.

Нямаше никакъв акцент и изговаряше думите с толкова силно придихание, че бе невъзможно гласът й да бъде сравнен с гласа на Натали Портман.

Мъжът от охраната леко се изчерви. В момента той бе подложен на същото въздействие, което Ноа бе изпитал на свой гръб, никога не можеш да бъдеш сигурен какво ще последва, когато това момиче насочи вниманието си към теб.

Моли се приближи още по-близко до мъжа от охраната, бутна лекичко с пръст очилата си надолу и в същото време вирна глава, така че да го погледне право в очите. Когато разстоянието между двамата стана около трийсет сантиметра, тя разтвори ръка, прокара я между лицата им и заговори отново:

— Това не са дроидите, които търсите.

Моли изчака малко, след това леко кимна, като че ли искаше да му подскаже, че е дошъл моментът за неговата реплика в диалога.

Настъпи продължителна тишина и след това пред очите на Ноа се разигра невероятна сцена — от всяващ респект, усърден служител на охраната, младият мъж постепенно се превърна в най-верния фен на Натали Портман.

— Това не са дроидите, които търсим — той повтори думите й точно като омагьосания щурмовак от Епизод 4.

Той продължи да я съзерцава прехласнато още няколко секунди и след това Моли извади тайното си оръжие, по-страшно от всякакъв лазерен меч — усмихна се така мило и закачливо, че краката на мъжа срещу нея се подкосиха. Тя измъкна химикалката от джобчето на ризата му, взе ръката му, в която той все още държеше верижката й, и със замах остави автографа си върху дланта му.

— Браво! — каза Кайл и всички останали служители, които наблюдаваха сцената, се присъединиха към аплодисментите му.

С това бе сложен край на кризата. Без да се суети повече, за да не изпуснат самолета си, Кайл се завъртя и с едно движение грабна платнената торба, шапката, телефона и бижутата на Моли. Извика весело през рамо „Благодаря ви, момчета“ и поведе клиентите си към изхода.

Трябваше да се качат на самолета през вратата за екипажа. Когато излязоха на пистата, Ноа направи знак на Кайл, че иска да остане за минутка насаме с момичето. Кайл кимна и дискретно се оттегли настрана, но преди това лекичко почука с пръст часовника си, за да им напомни да побързат.

— Как се представих? — попита Моли, очевидно много добре знаеше как се бе представила.

— Цитира репликите на двама различни герои от трилогията, в която ти самата не участваш, но като оставим това, всичко беше перфектно.

— Когато бях в колежа, трябваше да пиша курсова работа върху първите два филма. Останалите така и не съм гледала.

— История на киното ли учеше?

— Не, политология.

Ноа изчака някакво шумно превозно средство да отмине покрай тях и след това заговори отново:

— Трябва да те попитам нещо.

— Питай — тя усети, че настроението му помръкна.

— Когато бяхме на „Таймс Скуеър“ и се целунахме за първи път…

Тя свали слънчевите си очила и ги мушна в джоба на ризата му, приближи се по-плътно до него и отмахна с ръка кичур коса от очите му.

— Спомням си.

— Тогава ли ми открадна блекбърито?

Моли се усмихна и го прегърна. Не бе никак странно, че и тази целувка беше толкова вълнуваща, колкото и първата и в този момент Ноа разбра, че и всяка следваща щеше да бъде такава.

Тя отстъпи крачка назад, усмихна се невинно като агънце и му показа портфейла му в ръката си.

— Обичам те — каза Ноа.

Моли го погледна със същата безстрашна решителност, с която обреченият Хан Соло гледа в края на „Империята отвръща на удара“.

— Знам — отговори тя.

Моли заспа в прегръдките му още преди самолетът да е достигнал максималната си височина. Целият ред седалки бяха запазени за тях, а освен това екипажът ги обслужваше безупречно. След цялото напрежение през деня малко тишина и спокойствие нямаше да им се отразят никак зле.

Моли бе извадила едно-единствено нещо от чантата си и го стискаше в ръцете си по време на четиричасовия полет. Ноа видя, че това е книгата, която му бе показала в апартамента си.

Би било добре да имам нещо за четене, каза си той, и след известен размисъл реши, че тя надали би му се разсърдила, ако хвърли един поглед на книгата, докато тя спи.

Когато разтвори първата страница, отвътре изпадна скицата, която беше закачена на стената на спалнята й — онази идилична картинка на къщичката в гората, в която си мечтаеше да живее един ден.

Книгата съдържаше текстовете, дадени й от „Фаундърс Кийпърс“. Това бяха документи от времето на създаването на Съединените американски щати, които тя трябваше да запомни наизуст и по този начин да ги съхрани.

Текстът, който следваше, не включваше най-известните цитати от Джеферсън. Изглежда, голяма част от неговото писмено наследство или може би дори цялото, е била разпределена между другите и на Моли се бе паднала само една малка, произволно избрана част от него. Първият текст беше речта на Джеферсън при встъпването му във втория му мандат като президент. Ноа се зачете в него:

Това, което порази Ноа, когато прочете тези редове, беше фундаменталната разлика в начина на политическото говорене от онова време и в настоящия момент. Джеферсън беше един от бащите на нацията, може би най-големият мислител сред тях, и въпреки това в думите му се долавяше нещо почти напълно изчезнало при съвременните слуги на народа. Думите му бяха изпълнени с дълбоко смирение, сякаш в онзи момент е било най-важно да подчертае, че за него е огромна чест да бъде избран отново за пазител на най-ценните свободи на нацията.

Имаше още много за четене. Без да помръдне, Ноа погледна към Моли и видя, че тя още спи. Той намести светлината над главата си така, че да не й пречи.

След това си спомни, че имаше още един въпрос, който искаше да й зададе, но просто не му бе останало време за това. Не беше нещо важно, просто му бе любопитно.

От всички места, а това би могло да бъде буквално навсякъде по света, където можеше да се чувства в безопасност, защо бе избрала да отиде точно в Лас Вегас?

Глава 38

Дани Бейли и агент Кърнс пътуваха вече повече от пет часа с бомбата в микробуса и отдавна им беше време да спрат, за да заредят с гориво и да си починат.

След като посети тоалетната на бензиностанцията, Дани си взе диетична кола и шоколад и се нареди на касата. Докато чакаше реда си, той хвърли поглед към вестниците, подредени на поставката отстрани. Открояваха се две заглавия, изписани с големи букви, и Дани ги препрочете няколко пъти:

Погледна към един от ъглите и видя, че прашната охранителна камера е насочена право към него. Дори тук, помисли си той, на края на цивилизацията, някакъв малоумен далечен роднина на Биг Брадър ни наблюдава. Неясният образ на Дани, заснет от камерата, се прожектираше върху екрана на малък черно-бял телевизор, набутан между поставката за цигари и измачканите порно списания.

— Ще взема и един вестник — каза Дани на касиерката.

Стюарт Кърнс мина покрай него и се отправи към вратата, като все още бършеше мокрите си ръце.

— Хайде, синко, побързай, че вече започва да се мръква.

Дани кимна, но бе толкова дълбоко потънал в мислите си, че почти не обърна внимание на подканата на Кърнс. След няколко секунди момичето на касата трябваше да го побутне по ръката, за да го изкара от това състояние. Той прибра покупките и рестото си и се отправи към микробуса.

Докато пътуваха на юг през щата Невада, пътищата ставаха все по-тесни и прашни и почти не се срещаха автомобили. Първо се движеха по главната магистрала, която свързва отделните щати, след това завиха по двулентова платена магистрала, и накрая тръгнаха по обикновено двупосочно шосе през пустинята. Пътуваха вече от доста време и Дани имаше чувството, че с всяка измината миля се връщаха назад в миналото. Ако нещата продължаваха в същия дух, по залез-слънце сигурно щяха да се движат по изровен коларски път.

Дани все още държеше на коленете си отворения вестник, въпреки че преди няколко минути бе спрял да го чете.

— Стюарт, имам една идея, но не знам ти как ще реагираш.

— Казвай.

— Степента на опасност от терористична атака е повишена. Искам да кажа, че преди два дни вече беше повишена, а сега е повишена още един път.

— Точно така.

— Тук пише — продължи той и посочи вестника, — че има реална заплаха от терористичен акт, може би дори два, някъде в западните части на САЩ. В Сан Франциско вече са започнали да спират и да претърсват колите, които минават по мостовете.

Кърнс погледна вестника и след това отново насочи вниманието си към пътя.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Опитай се да се съсредоточиш за минута и ще ти обясня.

— Добре, добре, казвай.

— Спомняш ли си атентатите в лондонското метро от седми юли, 2005?

— Разбира се.

— Знаеш ли, че в същата тази сутрин една охранителна фирма, ръководена от бивше ченге от Скотланд Ярд, е провеждала антитерористично учение в Лондон? А това учение, в което са участвали хиляда души, е било планирано месеци по-рано. То е трябвало да симулира същия тип терористично нападение, насочено към същите цели, в същия ден и час.

— Не, не знаех това.

— А тогава наистина е имало атентат. Докато се е провеждало учението, се е случило точно това, което е трябвало да симулират. Според теб каква е вероятността да е било чисто съвпадение?

— Ако беше вярно — отвърна Кърнс, — щях да съм чувал за това. А ти какво мислиш, че е станало, господин Оливър Стоун?

— Добре тогава — продължи невъзмутимо Дани, — а знаеш ли, че мъжът, който според твоите приятелчета от американското правителство стои зад тези бомбени атентати — между другото, името му е Харун Рашид Асуат — е бил защитен двоен агент и е бил на заплата в някакъв забутан отдел на MI-6? ЦРУ е знаело за него, но не са имали право и с пръст да го докоснат. В продължение на няколко години е живял в Щатите. По дяволите, дори се е опитал да организира тренировъчен лагер на Ал Кайда в Орегон…

— Ти си истинско съкровище, знаеш ли това?

— Ще ти кажа и още нещо. Мъжът, с когото все още не сме се срещнали, се казва Елмар, нали така?

— Да.

— Човекът, организирал атаките на единайсети септември, се казва Мохамед Атта. Използвал е много псевдоними, но се е нарекъл така след 2000 година, когато се е преселил в САЩ. Рожденото му име е Мохамед Еламир Ауад ал-Сайед Атта Карадоган. Но името, с което е получил работна виза и по-късно се е записал в школата за летци във Флорида, е Мохамед ел-Амир.

— Искаш да кажеш, че ел-Амир доста прилича на Елмар — обади се Кърнс. — Ти през деня подремваш ли? Защото сигурно стоиш буден по цяла нощ и през ума ти се въртят разни щуротии.

— В превод ел-Амир означава „генералът“. Това може да е и кодова дума. Атта е използвал името ел-Амир през 2001 година, а този тип го използва днес. Ако цялата тази операция е им инсценирана — ако целта им е наистина да започнат война, тогава имат нужда от някакво ново плашило, тук, на американска земя, и то трябва да е свързано с миналото и с патриотичните движения и по този начин всички опозиционни сили ще бъдат демонизирани.

— Мохамед Атта е мъртъв.

— И Осама Бин Ладен също е мъртъв, но това не му пречи да пуска нови видеозаписи на всеки шест месеца. Изобщо не твърдя, че зад всичко това стои някаква истинска ислямо-фашистка организация. Но ако представят нещата по този начин, историята ще изглежда още по-страшна, ако нещо в действителност се случи.

— Виж какво — започна Кърнс, — ще ти кажа това, което знам със сигурност. Идват избори, а откак се помня, страхът е бил решаващ фактор в политиката на партиите. Като имам предвид времето, по което се случва всичко това, опасността от терористичен акт и всичко останало, не бих се учудил, ако се окаже, че сме играли незначителна роля в осъществяването на нечии политически амбиции. Ако това ти доставя удоволствие, от чисто техническа гледна точка, можеш да го наречеш конспирация.

Не му доставяше никакво удоволствие, но Дани предпочете да си замълчи.

— Колко още ще пътуваме? — попита той.

Кърнс погледна часовника си и след това екрана на GPS-а:

— Най-много още половин час.

Продължиха да пътуват мълчаливо. От време на време Дани поглеждаше към възрастния мъж и се надяваше, че казаното преди малко му е подействало като предупреждение. Изглежда, че поне в това, Дани бе успял. Не можеш да видиш мислите на човека до себе си, но със сигурност можеш да видиш, че е потънал в тях.

Глава 39

Знакът „закопчайте коланите“ светна над главата на Ноа и в същия момент прозвуча съобщението, че самолетът започва спускането си и ще кацне по разписание на международното летище „Маккарън“.

Ноа разтърка очи, чувстваше се така, все едно не бе мигвал от доста дълго време. Не бе усетил колко бързо бе минало времето, тъй като през целия полет бе чел и препрочитал цитатите, включени в книжката на Моли.

По време на студентските си години, преминали в един от най-добрите университети, най-вероятно е бил запознат с тях и те не би трябвало да му звучат като нещо ново. Обзе го странно безпокойство — все едно четеше хороскоп, който до такава степен отговаряше на истината, че авторът му нямаше откъде да знае всички факти, освен ако от дълго време не го бе наблюдавал тайно през прозореца. Имаше чувството, че всеки от тези цитати се отнасяше именно до настоящото време и място и са били написани с едничката цел да бъдат прочетени от Ноа Гарднър. Можеха да бъдат дадени много примери, но един от тях се открояваше особено ясно:

„Фразата «прекалено голям, за да се провали» беше възродена с пропагандна цел по време на една от миналогодишните им сесии за създаване на нови идеи. Това бе станало точно в периода преди големия финансов срив, бедствието, което на няколко вълни заливаше страната и сега бе набрало сила, повече отвсякога.“

Първоначалната идея беше тази фраза да бъде свързана с бизнеса и да се използва така, че да внушава, че нещо толкова огромно и успешно не може да потъне — само си помислете за „Титаник“ преди срещата му с айсберга. Но после бяха решили, че този нов смисъл на фразата ще звучи по-скоро като заплаха, отколкото като обещание.

А всъщност кризата не беше нищо друго, освен безскрупулно радикално съсредоточаване на богатство и власт и в основата на това престъпление стояха някои от най-престижните клиенти на „Дойл&Мърчант“ от „Уол Стрийт“. Но не беше редно да се позволи на пресата и на обществото да стигнат до тези изводи. Затова парите, които правителството наля, за да измъкне от затруднението милиардерите спекуланти, както и множеството им приятели и съучастници, бяха представени като смела спасителна операция, предприета в името на благото на американския народ.

Нямаме друг избор — тъжно и безпомощно твърдяха както онези, които даваха, така и онези, които получиха стотиците милиарди долара, тези пари трябваше да бъдат изплатени от бъдещите поколения, а това означаваше край на мечтите им за по-добър живот. „AIG“, „Лемън Брадърс“, „Мерил Линч“, „Сити груп“, „Беар Стърнс“, „Банка на Америка“, „Морган Стенли“, „Фани“ и „Фреди“ и всемогъщият кукловод, който стои зад всички тях — „Голдман Сакс“ — тези компании са основата, върху която е изграден нашият начин на живот и ако те загинат, всички ще загинем. Това беше историята, която американският гражданин чуваше отвсякъде.

Така по нов начин пред обществото бе поставен отдавна познатият избор, а именно да избере по-малкото зло. Носеха се слухове за спираловидно сгромолясване на борсата, за масово изтегляне на средства от банките и за неспособността на много хора да изплащат ипотеките върху имотите си. От трибуната на Конгреса се чуха дори заплахи за въвеждане на военно положение, ако правителството не реши да отпусне милиардите на тези компании. Всезнаещите народни представители, тези съучастници на правителството, повтаряха това алиби всеки път, когато им се зададеше въпросът: Защо го направихте?

Те бяха избрали да възнаградят корупцията, макар да знаеха, или поне би трябвало да знаят, че с това не решаваха проблема. Не бе необходимо да напишат проектозакон от хиляда страници, за да стане ясно на всички.

Нека правдата възтържествува, ако ще и небето да се продъни.

В книжката на Моли не се казваше на кого принадлежат тези думи, но техният смисъл е бил заложен в общественото съзнание от най-древни времена и е стоял в основата на идеята за върховенството на закона. В произведението си „Здрав разум“, Томас Пейн, който бе цитиран на същата страница, изразява тази идея по различен начин: „В Америка законът е крал.“ Дори и хората, облечени във власт, не стоят над него. Слабите винаги могат да разчитат на неговата защита, а нито една корумпирана институция не е прекалено голяма, за да се провали.

Ето какво точно означава принцип, каза си Ноа и като че ли за първи път се замисли сериозно върху значението на тази дума. Не е някакво указание или предложение, или сложна думичка, която често се среща в безсмислените интелектуални разговори. Това е ключовият камък в основата, върху която е изградена цялата система. Всичко останало около нас може да се сгромоляса, защото преходните неща могат да бъдат построени отново и да станат дори по-добри отпреди, но принципът ще остане незасегнат и ако се придържаме към него, можем да започнем всичко отначало.

На следващата страница Ноа прочете изказването на Джон Адамс по въпрос, върху който баща му беше разсъждавал тази сутрин.

Накратко казано, оказва се, че всяко едно правило се е провалило, защото хората, които са участвали в създаването му не са били перфектни. Но за разлика от Артър Гарднър, Адамс вярваше, че тази тежка задача е била решена с разделение на властите, залегнало в конституцията на страната още от създаването й. Или по-скоро хората трябва да решават тази задача всеки божи ден, на всеки следващи избори и внимателно да следят действията на продажните слуги на народа.

На съседната страница имаше цитат от друг Адамс, братовчед на Джон. Този цитат бе изписан с по-голям и по-тъмен шрифт от останалите текстове. Тези предизвикателни думи са били написани от Самюел Адамс в зората на революцията, когато връщането назад вече е било невъзможно. Това е проверка за куража на онези, които впоследствие щяха да се нарекат американци.

Действай или млъквай, с други думи, сражавай се или си върви вкъщи. Да си свободен е щастливо изключение, казваше по-нататък той, а не правило, и ако искаш да се радваш на свободата, трябва да направиш всичко възможно да я съхраниш.

Самолетът се приземи почти неусетно и веднага след това намали скоростта и се отправи към ръкава на летището. Нещо докосна крака на Ноа и той вдигна поглед от книгата. Моля най-после се бе събудила. Тя се протегна мързеливо, а той й подаде бутилка минерална вода.

— Благодаря — каза тя, — нямах намерение да спя през цялото време.

— Сигурно си била много изморена.

Моли забеляза книгата, която все още беше в ръцете му. Той я затвори и й я подаде.

— Надявам се, нямаш нищо против, че почетох от нея.

— Не, разбира се.

Тя се протегна и извади платнената си торба изпод седалката, отвори я и пусна книгата в едно от вътрешните отделения.

— Ей, Моли.

— Да.

Той я докосна по ръката.

— Мисля, че започвам да разбирам — промълви Ноа.

— Какво да разбираш?

— Преди не ми беше съвсем ясно, но сега започвам да разбирам какво правите ти и твоите хора.

— Добре — кимна тя и продължи да рови из чантата си.

— Наистина е така.

— Знам, че е така — говореше му като на капризно дете, което има нужда да бъде похвалено и при най-малкото постижение. — Чудесно, много се радвам.

Не знаеше точно каква реакция бе очаквал от нейна страна, когато сподели с нея новите разбирания, до които бе достигнал, но определено не беше тази. Всъщност това едва ли можеше да се нарече реакция.

Не след дълго самолетът достигна до ръкава и вратата до тях се отвори. Моли тръгна пред него, устремена напред, като че ли трябваше да свърши нещо, което не бе споделила с него. Той я настигна едва когато тя се спря пред едно осветено информационно табло с картата на летището.

— Предлагам да хапнем нещо — започна Ноа, — да прекараме нощта тук и утре да решим какво да правим.

Тя не обърна внимание на предложението му, все едно изобщо не го бе чула.

— Трябва да ми помогнеш да наема кола — заяви Моли.

Глава 40

— Това трябва да е мястото, което търсим — обяви Дани.

Той сгъна листчето, на което си бе записал как да стигнат до тук, и го пусна в страничната преграда на вратата.

Според картата и данните от километража на микробуса срещата за окончателното предаване на стоката трябваше да се състои точно тук, малко встрани от пустия чакълест път, по който бяха пристигнали. От прозореца не се виждаше нищо друго, освен огромната равна пустиня и силуета на планините на хоризонта.

— Ето там — показа му Кърнс и леко го тупна по крака.

На фона на залязващото слънце суровият пейзаж бе придобил по-меки очертания. Все още имаше достатъчно светлина, за да откриеш това, което търсиш, но само в случай че знаеш накъде да гледаш. На около триста — четиристотин метра встрани се виждаше единственото нещо, сътворено от човешка ръка в радиус от десетки мили. И каквото и да бе то, не изглеждаше никак впечатляващо.

Нямаше път до там, а микробусът им не бе предназначен за движение по такива местности. Това обаче, изглежда, не разтревожи Кърнс. Той зави внимателно по посока на крайната им цел, свали много бавно микробуса от шосето и подкара по твърдата земя.

Когато приближиха, ситуацията започна да се изяснява. Дани видя, че зад сивата квадратна едноетажна сграда има паркирани две превозни средства — една лека кола и един средно голям жълт камион.

В действителност думата „сграда“ беше твърде силна. Простата триметрова постройка бе изградена само от циментови блокчета и тъмен хоросан. Имаше вход под формата на арка, но нямаше покрив. На един хвърлей място от тази постройка, описвайки идеален кръг около нея, се виждаха няколко странни самотно стърчащи стени и ъгловати развалини, които сякаш бяха изникнали от пясъка. Някои наподобяваха стени в хандбално игрище, а една от тях съвсем приличаше на извънземния черен монолит от „2001: Една одисея в космоса“. Цялостното им разположение напомняше малко на Стоунхендж, но само ако Стоунхендж е бил построен набързо от някой надрусан аматьор.

— Какво, по дяволите, е това място? — попита Дани.

— Тук човек никога не може да каже със сигурност. Тази част на Невада е пълна с изненади — агент Кърнс спря микробуса на доста голямо разстояние от останалите превозни средства.

— Възможно е военните да са го построили, когато са правили ядрени изпитания. А може и да е била цел, върху която са се упражнявали самолети бомбардировачи — той потупа Дани леко по рамото. — Е, как мислиш, готови ли сме да започнем?

— Казах ти вече какво мисля.

— Не се притеснявай чак толкова — опита се да го успокои Кърнс. — Ще ти проличи, че си нервен. Това е фасулска работа. Всичко ще приключи за не повече от пет минути, а след това ще хапнем хотдог и ще пием по една студена бира, преди да те оставя на летището…

В този момент той замълча, защото нещо навън бе привлякло вниманието му. Един от мъжете, с които трябваше да се срещнат, се бе появил иззад ъгъла на сивата постройка и с жест ги приканваше да отидат при него. Зад него стоеше още един мъж, прехвърлил автомат през рамото си.

— Хайде — въздъхна Дани, — да започваме представлението.

Той отвори вратата, излезе от микробуса и махна с ръка на мъжа, който ги бе поздравил, след това облече тънкото яке, което Кърнс му бе дал назаем. Беше му малко голямо, но в момента му вършеше идеална работа. Дани се протегна, измъкна сателитния телефон от зарядното устройство на конзолата, след това отвори жабката и извади пистолета.

— Имаш ли още един пълнител?

— Нямам. Чакай, какво правиш?

Дани ловко втъкна пистолета в колана си, не го постави точно отзад, а малко по-близко до дясната си ръка. Дългото яке го покри напълно.

— Приготвям се, в случай че цялата работа се прецака. Ако всичко мине, както трябва, тогава ще призная, че си бил прав. Но междувременно ти предлагам да извадиш пистолета си от кобура на глезена и да го поставиш някъде, където да ти е под ръка.

За щастие възрастният мъж го послуша. И макар че не бе съвсем убеден, че ще имат каквито и да било неприятности, все пак прецени, че ще е по-разумно да премести малкия пистолет в десния джоб на якето си.

— Май беше казал, че не разбираш от пистолети — напомни му Кърнс.

— Не казах точно това. Казах, че не съм специалист.

Специалист не бе дума, която приятелите на Дани, които разбираха от оръжия, използваха току-така. Специалист беше този, който можеше да стреля на разстояние от десет метра и след това да извади пистолета си от мястото, където го е скрил, и да улучи целта. И всичко това за седем десети от секундата, че е и за по-малко. Моли Рос беше един от тези специалисти. Преди няколко години, през едно незабравимо горещо лято, което прекараха заедно в Тенеси, тя го бе научила на всичко, което той знаеше сега. През онази година бе получил повече смъртни заплахи от обикновено, а тя искаше той да се чувства в безопасност. Затова, макар да не бе специалист, той умееше да си служи с пистолет твърде бързо, но все още имаше много да работи върху точността на изстрелите си.

— Добре — каза Кърнс, изглеждаше доста по-мрачен, отколкото беше преди малко, — хайде да започваме.

Глава 41

Фалшивата бомба не беше много тежка, тежеше някъде между четирийсет — петдесет килограма, но беше много неудобна за носене. Когато се приближиха до мъжете, с които трябваше да се срещнат — и този път, както и предишната вечер, те бяха четирима, а не петима — единият от тях посочи мястото на земята, където трябваше да оставят товара си. Така и направиха.

До краката на единия от мъжете беше оставена една съвсем нова чанта с дълга дръжка, вероятно в нея се намираха двайсетте хиляди долара, които трябваше да им заплатят. Другите двама мъже носеха автомати.

Оръжията, които държаха в ръцете си, изглежда, бяха някакъв преработен вариант на AR-15, но с много къса цев, стандартен мерник, направен по поръчка заглушител и нестандартен магазин. Не можеш просто да влезеш в магазина и да си купиш такова нещо. Това не бе най-доброто оръжие за използване в битка. Ако отидеш на лов или стреляш по мишени с такова нещо, ще станеш направо за смях, но ако го включиш на автоматична стрелба и го използваш срещу хора в бой от близко разстояние, ще ти свърши не по-лоша работа от автомат с рязана цев.

Или в ситуация, подобна на тази.

Мъжът вляво държеше автомата си така, сякаш се бе родил с него в ръка. Другият, изглежда, не се чувстваше особено комфортно, дали от оръжието, което трябваше да носи, или от ролята, която изпълняваше. Беше мушнал ръце дълбоко в джобовете си, а автоматът бе нехайно прехвърлен през рамото му, сякаш някой го бе поставил там против волята му и той нямаше никакво намерение да го използва.

Когато пристигнаха, Кърнс поговори поотделно с всеки един от членовете на групата и не след дълго всички се съгласиха, че е настъпил моментът да приключат със сделката, за която бяха дошли.

— Ето парите — каза мъжът, който стоеше встрани.

Предишната вечер той се бе представил като Ранди. Кърнс се приближи към него, за да вземе чантата, а в това време Ранди направи знак на своите хора да вдигнат стоката и да я натоварят на камиона.

Задната му врата беше отворена и двамата мъже внимателно пренесоха бомбата и я поставиха на падащия борд, след това запалиха крушката в каросерията на камиона, за да огледат внимателно покупката си. Междувременно Кърнс бе взел чантата и се бе върнал обратно при Дани.

— Няма ли да ги преброите?

Въпросът бе зададен от единия от мъжете с автомати, този, който много искаше да играе ролята на роден хладнокръвен убиец.

Кърнс сви рамене:

— Ако се окаже, че нещо липсва, поне ще знаем къде да ви открием утре сутринта, нали така?

При тези думи всички се засмяха, всички, с изключение на мъжа, който бе задал въпроса.

Вниманието на Дани беше привлечено от другите предмети, които се виждаха през отворената задна врата на камиона.

В центъра, върху заварена, висока до кръста, метална поставка лежеше нещо, което приличаше на дълго, сребристо торпедо — носът му бе плосък и тъп, а задният му край бе заострен и около него имаше прикрепени големи аеродинамични перки. Имаше вид на експонат от военен музей. Приличаше на тежко артилерийско оръдие от отдавна отминалата епоха на Студената война.

Но това не беше всичко. Забутано в задния ъгъл, далече от светлината на крушката, лежеше нещо омотано в дебел черен найлон. Можеше да бъде какво ли не, но на Дани най-много му приличаше на чувал за трупове, в който определено имаше нещо.

Той погледна Кърнс и разбра, че и неговото внимание е било привлечено от същия предмет.

Силният звън, който прозвуча от мобилния телефон, закачен на колана на Ранди, наруши мълчанието. Той вдигна показалец, сякаш искаше любезно да каже: Извинявайте, но трябва да се обадя, обърна се с гръб към тях, отдалечи се малко и вдигна телефона.

В момента, помисли си Дани, се обажда ел-Амир.

Кърнс се наведе и остави чантата с парите между тях двамата, потрепери леко от студ, издиша топъл въздух върху ръцете си и после ги мушна в джобовете на якето си. Когато за секунда погледна към Дани, двамата се разбраха толкова ясно, сякаш Дани бе успял да прочете мислите му.

Прав беше. Ще изчакаме тези тук да ни дадат още един знак, че нещо не е наред, но при следващото най-малко съмнение ще им видим сметката. Няма да има „не мърдай, ФБР“, няма да има предупредителни изстрели, стреляме на месо, докато някой бъде убит — те или ние. И двамата знаем кой ще започне пръв.

Дани извади дясната си ръка от джоба, небрежно се почеса по носа, престори се, че се прозява, и след това отпусна ръката си.

Ранди, който все още продължаваше да говори по телефона, им хвърли по един поглед през рамо.

Той слушаше внимателно и почти не говореше. Изгледа първо Стюарт Кърнс, после Дани и после отново им обърна гръб. Изминаха още няколко секунди и след това, все така с гръб към тях, Ранди вдигна бавно ръката си и я постави на рамото на мъжа, който ги бе попитал за парите преди малко. Той като че ли нетърпеливо чакаше да му се даде знак, за да почне да действа.

И това беше всичко.

Когато си тренирал достатъчно, всичко изглежда като едно плавно движение, но при бързото вадене на пистолета има четири отделни движения, или поне така го бе учила Моли.

В началото действието се извършва много бавно и ти трябва да спреш между отделните движения, за да се убеди учителят ти, че ги извършваш правилно. След няколко месеца и няколко хиляди повторения всичко става толкова бързо, че ако в този момент премигнеш, няма да забележиш нищо.

Ръката на Дани бързо се плъзна назад под дрехата му и намери оръжието точно там, където го беше оставил. Той измъкна пистолета и го насочи напред, с цев, успоредна на земята, като едновременно с това стисна дръжката му с двете си ръце. Повдигна мерника до очите си и в края на това движение, когато бе напълно готов за стрелба, натисна спусъка докрай.

Изстрелът от двете оръжия прозвуча почти едновременно, макар че на Кърнс му бе много по-лесно да извади пистолета от джоба на якето си. И двамата бяха избрали една и съща мишена, мъжа, на когото Ранди бе дал съвсем явен знак да започне стрелба, мъжа, който щеше да ги обсипе с куршуми, ако му бяха дали и най-малката възможност пръв да открие огън. Докато Кърнс започна да се придвижва наляво, като едновременно с това продължаваше да стреля, мъжът с автомата залитна и падна назад, най-вероятно вече бе мъртъв, но във всеки един случай бе излязъл от строя.

Дани тръгна надясно, целеше се ниско и натискаше спусъка всеки път, когато някой от разбягалите се мъже попаднеше в обсега му. Не бе особено точен при стрелба от статично положение, но сега, когато и той, и мишените му се движеха, а някои от тях бяха започнали и да отговарят на огъня му, той стреляше често, но почти не успяваше да улучи нищо.

Поне бе успял изцяло да привлече вниманието им върху себе си. В следващия момент куршумите му свършиха и той нямаше никаква представа какво да прави. Точно тогава другият мъж с автомат най-накрая разбра какво става и започна да стреля. Няколко куршума попаднаха в пясъка точно пред краката му и Дани се хвърли на земята в една плитка канавка. В този момент чу как гумата на микробуса им експлодира и парчета от стъклата му се разпиляха зад гърба му. Видя как Стюарт Кърнс се показа иззад една от стените, която му бе послужила за прикритие. След това агентът от ФБР започна да стреля отново. Когато шумът от последния изстрел отекна от планината, трима от мъжете лежаха неподвижни на земята, а четвъртият не се виждаше никъде. Но това трая само миг.

Тишината бе нарушена от звука на запалването на двигател. Дани видя как Кърнс, куцукайки, се отправи към задната част на камиона, хвана се за него, набра се и се вмъкна в отворената каросерия.

Когато камионът включи на скорост и започна да се движи, Дани се изправи на крака и се затича след него. Колкото по-бързо бягаше той, толкова по-бързо се движеше и камионът и точно когато изглеждаше, че всичко е загубено, Дани успя да се хване за задната врата, протегна се напред, сграбчи ръката на Стюарт Кърнс и усети как той го издърпа вътре.

Глава 42

Ноа беше глътнал последното хапче още по средата на полета и сега, когато ефектът му вече отзвучаваше, започваше да изпитва първите неприятни признаци на абстинентния синдром. Когато стигнаха до офиса за коли под наем, вече се чувстваше истински зле. Болеше го глава, побиваха го тръпки, виеше му се свят, гадеше му се и се чувстваше ужасно отпаднал. Положението му беше тежко, а през следващите няколко часа вероятно щеше да се влоши още повече.

Моли караше, тъй като той очевидно не бе в състояние да седне зад волана, а тя, най-меко казано, караше целеустремено. Ако Ноа не се чувстваше така зле и беше в подходящото авантюристично настроение, сигурно щеше да приеме всичко значително по-лесно. Сега обаче, когато все по-ужасно започваше да му се гади, цялото това лашкане, ускоряване и рязко натискане на спирачката в тежкия трафик не му се видяха никак забавни.

Освен това тя през цялото време мълчеше. Откакто се бяха качили в колата, отговаряше едносрично на въпросите му и съвсем ясно му даде да разбере, че нищо не е толкова важно, че да се налага да го дискутират точно в този момент.

Бяха излезли от Лас Вегас преди повече от половин час, затова всичките му надежди, че ще успее да се наспи добре в някой петзвезден хотел, бяха останали на поне трийсет мили зад гърба му. Ако се съдеше по стрелката на скоростомера, накъдето и да се бяха отправили, трябваше да пристигнат там възможно най-скоро.

— Ако продължаваш да караш така, полицията ще те спре — предупреди я Ноа.

Тя не отговори и продължи да кара все така бързо.

— Къде отиваме, Моли?

— Да помогнем на един приятел — отвърна тя рязко. — Моля те, престани да ми говориш и ме остави да карам.

— Добре.

— Благодаря ти.

Не след дълго излязоха от магистралата и поеха по един тесен път през пустинята, който на екрана на GPS-а приличаше на тънка линийка. Преди да потеглят й бе отнело доста време и нерви да въведе крайната им цел в устройството. Беше му казала, че й е много трудно, тъй като адресът не се състоеше от улица и номер, а само от координатите на географската широчина и дължина.

Листчето, от което беше преписала тези координати, все още стоеше завряно в една от поставките за чаши.

Добре тогава.

Щом тя не искаше да му отдели няколко секунди и да му каже какво точно си беше наумила, той щеше да разбере сам. Преди Моли да успее да го спре, той взе листчето, разтвори го, запали лампичката на тавана на купето и приближи написаното до очите си.

На листа имаше два пренесени от друго място есемеса или имейла, не беше много ясно кое от двете. Може би защото мозъкът му работеше на забавени обороти, но му се наложи да ги прочете два пъти. Първия път съзнанието му отказа да възприеме написаното.

— Не е за вярване.

Тя му хвърли бегъл поглед, после отново съсредоточи вниманието си върху пътя. Когато отвори ръката си, в която бе стискал листчето, то бе толкова смачкано, че бе станало нечетливо.

— Не мога да повярвам — повтори Ноа, — ти и хората ти отново ме оплетохте в мрежите си.

Глава 43

— Тук е девет-едно-едно, този разговор се записва, за какъв спешен случай ще съобщите?

Накъдето и да отиваха, пътят, по който се движеха, беше ужасен. Дани се бе хванал здраво за един от коланите, с който привързваха товарите в задната част на камиона, близо до отворената врата. Това беше единственото място в металната каросерия, където сателитният телефон на Кърнс имаше сигнал.

— Казвам се Дани Бейли. Намирам се в пустинята, някъде на северозапад от Лас Вегас. С мен е специалният агент от ФБР Стюарт Кърнс. В момента сме в каросерията на камион и пътуваме нанякъде. Камионът принадлежи на терористична организация, която е възможно да притежава ядрено оръжие.

— Къде точно се намирате, господине?

— Вижте какво, знам, че хората ви вече са проверили и много по-добре от мен знаят къде се намирам в момента. Знаят от чий телефон се обаждам, знаят по кой път се движа, а след десет секунди ще знаят със сигурност кой съм, защото ще са направили сравнителен анализ на гласа ми, затова не ми губете повече времето.

За известно време по линията се чуваха различни шумове от електронни устройства.

— Добре, свършихте ли си работата? Сега чувате ли ме всички? Става въпрос за операция с кодово име „извънредна ситуация“. Разбрахте ли? Извънредна ситуация. Сега вече знаете кой съм, с кого съм, защо съм тук и къде да изпратите подкрепление и, за Бога, повярвайте, че всичко е съвсем истинско. Просто следвайте сигнала и ни намерете, разбрахте ли ме?

Дани остави телефона включен и го сложи в една малка ниша в каросерията.

Кърнс беше отишъл в предната част на камиона и бе коленичил до омотания в черен найлон предмет, който бе привлякъл вниманието и на двамата още преди началото на стрелбата.

Наистина се оказа, че е труп, лицето на мъртвеца не бе покрито. Когато Дани видя изражението на Кърнс, разбра, че е безсмислено да пита кой е убитият. Вече всичко му стана съвсем ясно.

Агент Кърнс му бе казал, че през последните години, когато бе работил по тази операция под прикритие, е имало само един-единствен човек от ФБР, с когото е поддържал връзка. Страховитият му образ, създаден в интернет, бе добре познат както на десетки хиляди радикално настроени откачалки, така и на силите на реда. Имаше само един човек, който можеше авторитетно да потвърди, че Стюарт Кърнс в действително е честен американски гражданин, който изпълнява дълга си да пази и защитава родината си. Сега този човек лежеше пред тях, мъртъв.

— Обади ли се на 911? — попита Кърнс.

— Обадих се. Сега те или ще дойдат или не.

— Какво искаш да кажеш?

Дани докосна металната поставка до себе си, на която бе поставено онова нещо, което на пръв поглед приличаше на торпедо.

— Огледай внимателно това тук и ми кажи какво мислиш.

Кърнс се изправи, потрепна от болка и се облегна на металната стена на камиона. Панталонът под коляното му беше изцапан с кръв.

— Добре ли си?

— Добре съм, само ми помогни да се изправя.

Те застанаха от двете страни на металната поставка, намираща се в центъра на каросерията и се хванаха здраво за нея, докато камионът продължи да подскача по неравния път.

— Прилича ми на стара атомна бомба „Марк 8“ от началото на петдесетте години — заяви Кърнс.

Той приближи светлината и прокара ръце по повърхността на бомбата, като се спря и огледа няколко печата и стикера, на които бяха записани датите на проверките и инициалите на инспекторите.

— През всичките тези години са я поддържали в готовност.

— Значи все още е действаща, така ли?

— На мен поне така ми се струва.

От задната част на огромния предмет излизаше тежка метална тръба. Кърнс я проследи с пръст и я посочи на Дани. Тръбата минаваше по дъното на каросерията на камиона и през стената навлизаше в кабината на шофьора.

— Изглежда, са я пригодили така, че да може да бъде задействана от шофьорското място.

— Значи твоят приятел, дето сега е на пода, им е донесъл тази бомба, а ти им донесе своята. И двамата така са ви прецакали, че нито един от вас не е знаел какво прави другият и всички едновременно сме се оказали забъркани в тази каша.

— Но защо? — думите на Кърнс не прозвучаха като въпрос, той по-скоро разсъждаваше на глас.

— Казах ти и преди. На тези, които стоят зад всичко това, им е било нужно да инсценират терористичен акт и някой будала, който да им помогне в намеренията им. И този будала си ти, Стюарт. А моите хора е трябвало да изиграят ролята на врага, затова и аз съм тук с теб.

— Като се има предвид какво досие имаш, те са могли да те задържат, когато си поискат, но са те задържали в петък, за да те направят част от плана си. А мен просто са ме държали в килера…

— И са изчаквали да дойде подходящият момент, когато ще им трябват двама грешници като нас — прекъсна го Дани. — Откачалката от интернет, който вярва в разни конспиративни теории, е подтикнал тези главорези към насилие, а самотният, побъркан бивш агент от ФБР му е помогнал да осъществи плана си.

— Нямам представа кой стои зад всичко това, но в момента ние прецакахме техните планове.

— Засега. Онзи зад волана кара така, сякаш си е наумил на всяка цена да стигне някъде, но ако за момент размисли трезво и реши да спре и да провери какво става в камиона, с нас е свършено. Нямаме оръжие и той ще ни застреля като животни в клетка. След това вечерта ще пристигне във Вегас и ще направи онова, което си е наумил. Не можем просто да седим и да чакаме.

Кърнс погледна Дани:

— Какво предлагаш да направим?

За момент камионът намали скоростта си, след това зави по друг, доста по-равен път, и отново се понесе бързо.

— Имам една идея — каза Дани, — но не знам дали ще ти хареса.

Той се приближи до задната врата на камиона, където, привързана за едната страна на каросерията, стоеше бомбата, която бяха донесли, и направи знак на партньора си да го последва. Когато Кърнс седна и внимателно намести ранения си крак, Дани клекна до него и махна найлона, с който бе покрито устройството. Той взе ключовете, прикрепени с лепенка до задействащия панел, и ги подаде на Кърнс.

Ако една от тези бомби беше истинска, то тогава беше съвсем логично и другата да е истинска. Имаше само един начин да узнаят дали това в действителност беше така.

— Хайде да започваме — каза Кърнс.

Вкара двата ключа в контролния панел, завъртя ги на четвърт оборот и натисна бутона, на който пишеше ЗАРЕЖДАНЕ. Жълтите светлинки се появиха една по една и след малко засветиха в зелено. Чуваше се тихият шум от зареждането на електронното устройство.

След като координатите са били зададени веднъж, не беше никак трудно да се промени целта, като се използва сензорният екран на GPS-а на детонатора. Разбира се, не избраха някакъв адрес, а едно празно място на около три мили по-нататък по пустия път, по който пътуваха.

Възрастният мъж запали цигара, извади още една от пакета и я подаде на Дани.

— Не, казах ти вече, отказах ги преди пет години.

— Хайде стига, това е специален случай.

— Заклех се пред една стара приятелка, че няма да пуша. Ако някога видиш тази жена, Стюарт, ще разбереш защо не мога да наруша клетвата си.

— Щом е така, разбирам какво имаш предвид.

Лицето на Кърнс се изкриви от болка, когато се опита да премести крака си. Той облегна глава на металната стена на каросерията и затвори очи.

— Хей — подвикна му Дани и изчака партньорът му да го погледне. — Онази вечер, когато ми разказваше за кариерата си във ФБР, каза, че след всичко, на което са те подложили, не знаеш защо още продължаваш с мисията си.

— Точно така.

— Ще ти кажа защо, човече. Заради това, което се случва тази вечер. Спомняш ли си какво каза, когато те накараха да сложиш ръка върху Библията и да се закълнеш?

— Беше толкова отдавна, чакай, да видим дали още си спомням нещо… „Заклевам се тържествено — започна Кърнс тихо, — че ще спазвам Конституцията на Съединените американски щати, ще я защитавам от всички нейни врагове, външни и вътрешни, и ще й остана верен докрай.“

— По дяволите, точно така.

— Ами ти?

— Аз ли? О, за мен това е идеалният начин да си отида. Колкото повече разсъждавам по въпроса, толкова повече се убеждавам, че вече започнах да омръзвам на хората от моето движение. То дори вече не е мое. Ако хора, като онези, с които се срещнахме днес, са съгласни с думите ми, то тогава нещата, които говоря, не са правилни. И знаеш ли какво, Стюарт? Преди много, много години аз обрекох живота, богатството и честта си на тази страна и сега е дошъл моментът да пожертвам и трите наведнъж.

Кърнс дръпна още веднъж от цигарата си и я загаси в металния под на камиона.

— Има ли значение, че никой никога няма да разбере какво направихме ние с теб тази нощ?

— Все някой ще се досети. Някой като мен. Не че останалите ще му повярват.

Електронното устройство до тях издаде силен звук. Под думите Близост до целта светна яркочервена лампа.

— Беше ми приятно да работим заедно, хлапе — заяви Кърнс. Той протегна ръка, а Дани Бейли я стисна здраво в знак на солидарност и след миг и двамата изчезнаха.

Глава 44

— Оплели сме те в мрежите си? — изкрещя Моли. — Ние сме те оплели в мрежите си? Наистина ли си толкова самовлюбен, че си въобразяваш, че всичко това се случва заради теб?

— Да, защото през цялото време се оказвам в центъра на събитията — отвърна Ноа. — За бога, Моли, твоите хора за малко да ме убият, затова прости ми, че приемам нещата толкова лично.

— Холис остана при теб през цялото време, докато не дойдоха да те приберат. Той се погрижи да не ти се случи нищо лошо. Съжалявам, че в момента те боли главата, но никой никога не се е опитвал да те убие.

— Думите ти ужасно ме успокоиха. Знаеш ли, хората ти наистина са невероятни. Тази сутрин баща ми ми каза, че ще се случи нещо, което ще промени света из основи. И аз си помислих, добре, сигурно става въпрос за сериозно раздвижване на пазара, или за начало на нова война в Южна Азия или в Близкия Изток, или дори си представих, че няколко самолета могат да се блъснат в някоя висока сграда, както стана последния път, когато всичко се промени завинаги. А майка ти ме помоли да ти помогна и да те отведа на безопасно място — продължи той и размаха листчето в ръката си — и аз, като пълен идиот, те оставих да ме закараш точно там, където най-малко би трябвало да бъдем в този момент.

— Тук съм, за да предотвратя събитията, ако мога.

— Не можеш — изкрещя й той. — Отвори си очите, за бога! Те са силни и всемогъщи, а ти не разполагаш с нищо. Единственото, което ще постигнеш, е да ни арестуват и двамата, или да ни убият и да ни заровят в някоя дупка в пустинята.

— Длъжна съм да опитам.

— Не си длъжна да опитваш. Казах ти и преди, и двамата можем да се измъкнем от тази каша. Сам не мога да повярвам на думите си, но все още искам да ти помогна. Все още мога да уредя да отидем в онази къщичка в гората или където другаде поискаш, докато бурята отмине.

— Как се осмеляваш отново да споменаваш къщичката в гората? Какво си въобразяваш, че аз не бих искала да отида там ли? Или че не бих искала да съм с теб? Мислиш ли, че и аз не се страхувам и че понякога, докато лежа в леглото си нощем, не ми се иска да зарежа всичко и никога повече да не се тревожа за хора като баща ти и за плановете им да променят света?

— Колкото и да ти е неприятно да ми позволиш да се погрижа за теб, мисля, че това все пак е по-добре, отколкото да пожертваш живота си напразно, не е ли така?

Изражението на Моли се промени. Тя пое дълбоко дъх и заговори много по-спокойно:

— Преди да слезем от самолета, ти каза, че най-накрая си разбрал за какво се боря.

— Така е.

— Не е така, Ноа. И представа си нямаш за какво става въпрос. Според теб достатъчно ли е да знаеш истината? Много хора знаят истината, но това нищо не променя. И днес, след като двайсет и осем години си се носил безметежно по течението на живота и си получавал всичко, което си поискал от страната си, без да си дал нищо в замяна, днес ти ми казваш, че си получил просветление и аз трябва да съм особено впечатлена от това.

— А не е ли така?

— След като веднъж си осъзнал истината — отвърна Моли, — трябва да живееш според нея. Ето това се опитвам да правя аз.

Тя хвърли поглед в огледалото за обратно виждане и замръзна на мястото си.

Ноа се обърна и погледна през задния прозорец на колата. Виждаше се какво става на мили зад гърба им, а в края на дългия път, близо до хоризонта, проблясваха светлините на полицейска кола.

Моли продължи да шофира все така бързо и целеустремено, както и преди, но сега по лицето й беше изписано нещо, което Ноа не бе виждал преди. Моли се страхуваше. Но той знаеше, че тя не се страхуваше от полицията, не се страхуваше от затвора, нито от това, че можеше да загине за каузата, в която вярваше, не се страхуваше дори от Артър Гарднър. Страхуваше се, че бе дошъл краят на нейната битка.

В живота на Ноа бе имало повратни моменти, чието приближаване той бе предусещал месеци по-рано, но този повратен момент възникна съвсем неочаквано. Само преди секунда той бе от едната страна на барикадата, животът му течеше спокойно и вярваше в това, в което винаги си е мислил, че вярва. След това премигна с очи и се озова от другата страна, събуди се и осъзна в какво ще вярва оттук нататък. Пътят пред тях се стесняваше и преминаваше по тесен мост, дълъг няколкостотин метра, който пресичаше не особено дълбоко дере.

След като веднъж си осъзнал истината, трябва да живееш според нея, бе казала тя. Може би бе прекалено късно, а и постъпката му не бе особено значима, но той знаеше какво трябва да направи в този момент.

— Намали — каза Ноа, — слизам.

— Какво?

— Не спирай, само намали, за да сляза.

Той открехна вратата и вятърът нахлу в колата, след това тя вдигна крака си от газта и натисна спирачката. Колата намали само дотолкова, че той да има някакъв шанс да оцелее, ако в този момент се хвърли на пътното платно. Той съвсем не бе сигурен, че тя бе разбрала какви са истинските му намерения, но нямаше никакво време да й обяснява. Може би той самият не бе го осъзнал, но както й тя му беше казала по-рано, всичко това нямаше нищо общо с Ноа Гарднър.

Ноа погледна Моли за последен път. Очите й бяха пълни със сълзи, макар че погледът й бе закован в пътя пред тях.

— Сбогом — каза Ноа.

Тя му отговори, но толкова тихо, че думите й явно не бяха насочени към него. Изглежда, й се искаше, ако никога повече не се срещнеха, да знае, че е изрекла тези думи в негово присъствие. Може би защото го желаеше много силно, но Ноа почувства със сърцето си какво точно му бе казала:

И аз те обичам.

Той отвори вратата и се хвърли на шосето, започна да се търкаля, да подскача и да се удря, както му се стори, цяла вечност. Най-накрая спря и в следващите няколко секунди остана вперил поглед в колата, която набра скорост и се отправи към хоризонта.

Опита се да се изправи, но болката го възпря, затова лазешком се добра до осевата линия и застана на колене в центъра на тесния мост. Вдигна ръце, за да го виждат по-добре, и впери поглед в редицата коли с премигващи светлини, които бързо се приближаваха към него.

Може би ще успеят да спрат навреме, а може би не, помисли си Ноа. Но и в двата случая щеше да ги забави. Освен това той бе сигурен още в две неща: Моли Рос щеше да продължи борбата и независимо от това, което го очакваше в бъдеще, той не се страхуваше.

Когато първата кола спря на метри от него, той усети топлината от фаровете й върху лицето си. Другите коли също спряха, някои от шофьорите се опитваха да заобиколят получилото се задръстване, но пясъкът отстрани на пътя беше много дълбок и колелата на тези, които се опитаха да минат през него, забуксуваха.

Ноа вдигна поглед и видя, че към него се приближаваха няколко униформени мъже с извадени пистолети. Крещяха и му заповядваха нещо, което той не можеше да разбере.

След това, за част от секундата, някаква бяла светлина проблесна зад гърба му и мъжете, както и целият свят, изчезнаха. Светлината беше толкова силна, че порази всичките му сетива. Почувства я в гърба си, чуваше я и дори усети мириса й. Когато отново прогледна, Ноа видя, че полицаите стояха на пътя, където бяха и преди, някои бяха прикрили очите си, но повечето гледаха безизразно някъде зад гърба му, с ръце увиснали надолу.

Ноа се обърна и погледна през рамо в посоката, в която Моли си бе отишла, и видя, че на много мили нататък се появи облак, подобен на гъба, а огромното огнено кълбо започна бавно да се издига във вечерното небе. Ударната вълна се понесе през пустинята във всички посоки и след няколко секунди достигна до тях. Чу се изтрещяване като от гръмотевица и неочаквано премина горещ порив на летен вятър.

Глава 45

Може би го бяха обработвали през цялата нощ. А може и да бяха минали дни. Още там, на пътя, Ноа бе загубил всякаква представа за време.

Бяха започнали да го разпитват на едно място, след това бяха достигнали до убеждението, че и най-ужасното нещо, което можеха да му сторят, не беше достатъчно. Бяха го вкарали в една закрита кола и след това пътуваха със самолет нанякъде. Когато пристигнаха на новото място, разпитът започна отначало.

Вече имаха много информация. Знаеха, че от телефона в апартамента на Ноа са проведени разговори в други щати с някои от съучастниците на известен активист, който бе участвал в заговор за унищожаването на един — два американски града. Знаеха, че Ноа е помогнал на една от водещите личности в конспирацията да получи достъп до класифицирана информация. Знаеха, че й е помогнал да се измъкне от охраната на летището и да пристигне в другия край на страната, за да участва в провалилия се терористичен акт. Знаеха, че в ръцете на терористите са попаднали две ядрени бомби, че едната е била взривена, а другата е в неизвестност.

Втората група, която го разпитваше, беше по-организирана и много по-изобретателна в методите, които използваше. Те му причиняваха не само болка, но и всяваха ужас в него, защото най-ужасното мъчение е това, което се случва в ума ти. След като бяха минали много часове и бяха изпробвали върху него какво ли не, те най-накрая се спряха на едно старо изпитано мъчение, което обикновено веднага дава резултати.

Ноа лежеше завързан на студена метална маса, главата му бе обездвижена и закрепена така, че да се намира по-ниско от краката му, върху лицето му бе поставена мокра кърпа, която ограничаваше дишането му. Започнаха да капят вода върху кърпата малко по малко, не повече от половин чаша, точно колкото водата да започне да се стича през ноздрите му и да навлиза в гърлото му. Някаква първична част в мозъка ти откача, когато осъзнаеш, че се давиш и нищо не можеш да направиш. Колкото и да се опитваш да бъдеш силен, нищо не помага. Ако Ноа наистина знаеше нещо, щеше да им го каже, преди да са минали и десет секунди, и те щяха да са сигурни, че той им казва истината.

Докато го измъчваха, му говореха различни неща, за да го накарат да наруши мълчанието си. Казаха му, че майката на Моли, когато е била подложена на подобен разпит, е разкрила целия заговор, включително и участието на Ноа в него. Казаха му, че самата Моли е била арестувана, и описаха най-подробно всички мъчения, на които е била подложена. Твърдяха, че тя го бе издала почти веднага, както и че е съобщила имената на всички свои съучастници.

След изтезанията, на които бе подложен, Ноа с готовност би повярвал на всичко, което му казваха, но дори замъгленият му, изтерзан мозък осъзнаваше, че твърденията им не могат да бъдат верни — тези две жени никога не биха предали каузата си. Ако Моли трябваше да умре, тя щеше да умре в мълчание. Тази мисъл беше едничката надежда от много дълго време, за която Ноа можеше да се залови.

Всичко се повтаряше отново и отново, като че ли те не бързаха за никъде и искаха да се убедят за кой ли път, че той не знае нищо, което би могло да им бъде от полза. За тях нежеланието му да им съобщи каквото и да било бе признак на упорита съпротива. В края на краищата човек никога не знае кога някаква ценна информация може да изскочи на бял свят.

И в този момент спряха.

В следващите няколко минути го почистиха, доколкото това беше възможно, развързаха едната му ръка, повдигнаха масата, така че тя стана почти хоризонтална, и дори подпъхнаха няколко тънки възглавници под главата му. Макар че не му го казаха направо, от приказките им Ноа успя да разбере, че очакват някакъв високопоставен посетител, толкова високопоставен, че се наложи да прекъснат най-важния разпит, който провеждаха от времето, когато бяха разпитвали Халид Шейх Мохамед при залавянето му, две години след 11 септември.

Преди да напуснат, сложиха всичко наоколо в ред, като екип от опитни майстори, който внимателно подреждат инструментите си след работа. Всичките им действия подсказваха, че след това кратко прекъсване бяха готови да се върнат и отново да се заловят за работа.

По тавана на помещението бяха разположени няколко камери. Шефът на екипа, който го разпитваше, погледна към една от тях и направи жест, с който показа, че разпитваният е готов да приеме госта си. В този момент малките червени лампички на наблюдателните камери изгаснаха една след друга.

Няколко секунди по-късно на вратата се появи един човек.

Глава 46

Ноа беше подложен на изтезания от много дълго време, физически и психически бе достигнал до предела на силите си. Затова надали някой можеше да го обвини, че не разпозна веднага посетителя си — този човек толкова рядко можеше да бъде забелязан извън обичайното си елегантно обкръжение. Но въпреки всички смекчаващи вината фактори Ноа веднага осъзна кой стоеше пред него, защото те бяха една кръв и плът — на прага бе застанал легендарният Артър Гарднър.

Възрастният мъж влезе, отиде в средата на стаята, освободи бодигардовете си с жест и двамата с Ноа останаха насаме.

Бащата придърпа една висока табуретка и седна на нея, вместо в голямото офис кресло, което бяха приготвили специално за него. Както обикновено, обичаше да има предимство над събеседника си, гледаше сина си от високо, докато Ноа лежеше, завързан за металното легло.

За момент и двамата се взираха мълчаливо един в друг. При бизнес разговори бащата използваше тактиката на директна конфронтация, при трудни преговори много често се оказваше, че губеше този, който заговореше пръв. След известно време обаче мълчанието му омръзна и той загуби търпение.

— Имаш ли представа какво ни струва тази жена, с която се забърка? — започна Артър Гарднър.

— Нямам — отвърна Ноа, гласът му бе прегракнал от жажда и от мъченията, на които го бяха подложили. — Милиарди?

Възрастният мъж стовари тежкия си юмрук върху масата:

— Струва влиянието ни! — изкрещя той. — Всичко трябваше да мине гладко и ефектно, трябваше да е събитие, което да ни оттласне, така че да направим големия скок към новото начало. Вместо това се получи пълен провал. Една експлозия сред пущинака на пустинята, на която почти никой не обърна внимание, дори и жителите на най-близкия град. Дори нямаме и снимки от нея, трябваше да прибегнем до услугите на художници и до специални ефекти. Цяла нощ стояхме будни, за да измислим някаква правдоподобна история, с която все пак да постигнем ефект върху обществото. След всички тези години на подготовка, въпреки съвета ми, избързаха, заради безсмислените действия на съпротивата. В която участва и синът ми.

По всичко личеше, че в този момент бащата очакваше някакво извинение от страна на сина си. Ноа внимателно подбра думите си:

— Не исках да се получи така, татко.

Бащата измърмори нещо злобно под носа си и след това направи усилие отново да възвърне достойнството си. Оправи и без това идеалния възел на вратовръзката си от персийска коприна и когато заговори отново, в гласа му се усещаше обичайното му самообладание:

— Не че всичко се провали напълно. Твоите приятели загубиха битката, още преди да беше започнала. От години изграждаме пред обществото образа им на маргинална група, на опасни наследници на Тимоти Маквей и, разбира се, те ще бъдат обвинени за несполучливия терористичен атентат — при тези думи той се загледа в пространството, като че ли говореше сам на себе си. — Твърде лошо е, че тези твои приятелчета съвсем ясно изразяват желанието си за насилие. Размахват плакати с призиви за „презареждане“ и твърдят, че дървото на свободата трябва да бъде напоено с кръвта на тираните. Носят фланелки, на които политиците са представени като мишени и, Ноа, нека не забравяме за злощастния инцидент в бара, в който и ти се забърка онази нощ. Тези хора никога не са искали да дадат шанс на мира и сега показаха докъде са готови да стигнат, за да чуе светът за тях.

Артър Гарднър се усмихваше, като че ли всичко това му доставяше някакво садистично задоволство.

— За щастие вече започна да се говори за отменянето на президентските избори. Въпреки че всеки един от двамата кандидати щеше да бъде полезен в последвалите събития, отмяната на изборите придава символичен смисъл на нещата. В следващите дни ще бъдат приети множество закони, почти без да се разисква по тях, и те ще ни помогнат да унищожим докрай остатъците от нещастното движение на твоята приятелка Рос. А в момента се извършва мащабна акция за издирването на всички, които имат връзка с ретроградните революционери. И това става с пълната подкрепа на обществото и медиите. Сол Алински се оказа прав, Ноа — целта наистина оправдава средствата. Не мога да си представя как някое мислещо същество може да не вярва в това. Какво, според теб, биха избрали хората, ако знаеха това, което знам аз, а именно, че пред тях има само два възможни избора — бърза, но до известна степен болезнена трансформация или още сто години на мъчително придвижване към неизбежния край. Само че този път цялото богатство и сила на страната ще им бъдат отнети още преди истинският упадък да започне. И въпреки това тези самовлюбени и невежи тарикати, които имат наглостта да наричат себе си патриоти, са готови да застанат на пътя на съдбата. Какво си въобразяват, че са постигнали? Животът на колко души бе спасен тази вечер? На трийсет хиляди? Всеки ден по света умират пет пъти повече хора. Умират, без никой да се е заинтересувал от напълно безсмисленото им съществуване, и се превръщат в прах, все едно никога не са живели. А тези трийсет хиляди щяха да загинат в името на велика кауза, имената им щяха да бъдат изписани на паметниците на новия свят, на гранитните стълбове, обозначаващи новото начало за човечеството. Единен свят, управляван от най-мъдрите, най-способните и най-силните, без наивни илюзии за равенство и измамни обещания за свобода за всички. Колко пъти трябва да повтаряме един и същи урок? Остави безполезните консуматори да търсят щастието според собствените си разбирания и резултатът винаги е кръвопролития и хаос, бедност и отчаяние. Това, което новите ти приятели така и не разбраха, е, че тази страна е само една кратковременно просъществувала аномалия, прашинка в непрестанния ход на времето. Хората често питат как така е могло да съществува робство, но този въпрос само показва невежеството им. Робството и тиранията са процъфтявали от хиляди години, а свободата е едно краткотрайно изключение. Съединените американски щати не трябваше да просъществуват толкова дълго, но всички хубави неща стигат до своя логичен край. Системата се е разпаднала окончателно и не подлежи на реконструкция. Днес, за да се кандидатираш за президент, ти трябват един милиард долара. Днес Ейбрахам Линкълн никога нямаше да успее да спечели първичните избори. И ако случайно постът бъде зает от личности с идеи за бъдещето, те веднага започват да се поддават на корупцията. Затиснати са от проблемите, които получават в наследство. Но по-голямата част от политиците не са нищо друго, освен проститутки и кукли на конци, и така ще бъде винаги. Тяхната първична страст към богатство, секс и власт ги прави лесно контролируеми. Всички те ме отвращават. След като са изпълнили ролята си, и те, както и всички останали, ще разберат какво означава истинската власт. За да имаме шанс да контролираме света, трябва да намерим начин да контролираме онзи, който дърпа конците. Президенти, сенатори, губернатори — всички те идват и си отиват, но аз и другите, равни ми по ранг, сме неизменно тук, ние ги издигаме и после пак ние ги сваляме. Истинските сили, които управляват света, са много по-стари от съвременните правителства и вече е дошло времето да сложим край на напразните надежди за свобода. Сега ние открито ще поемем юздите в наши ръце. Сега ще дадем на хората такова правителство, каквото те показаха, че заслужават. Никой не познава хората по-добре от мен, а аз знам от какво имат нужда. Ще им създадем цел — прост, организиран, спокоен живот, с всички необходими удобства, в служба на нещо много по-велико от една влюбена в себе си нация.

Възрастният мъж стана, приближи се до вратата, почука три пъти, след това отново седна на мястото си. След малко в стаята влязоха някакви нови хора, които Ноа не бе виждал до този момент.

— Майка ти означаваше много за мен — започна отново баща му. — В нея открих последните си надежди за човечност. Тя имаше своите слабости, но сега като си помисля, може би точно това в нея ме привлече. На първо място тя вярваше в хората и смяташе, че доброто в тях е по-силно от злото. За краткото време, което бяхме заедно, усетих, че някои от слабостите й са ме завладели и мен. Имахме дете, макар че се бях заклел никога да не създавам друго човешко същество. И тя вложи най-светлите си надежди в сина си. И докато лежеше на смъртното си легло, майка ти ми каза, че от теб, Ноа, мога да очаквам само най-прекрасни неща. Тази надежда ме крепеше. Но докато стоях отвън и наблюдавах какво се случваше в тази стая през последния час, се питах дали това не е краят на амбициите ми за теб.

— Твоите амбиции… за мен?

— Ако щеш вярвай, момчето ми, но аз няма да живея вечно. Имам още много работа да свърша, преди да умра. Все още никак не е сигурно какъв ще е крайният резултат от делото на живота ми и аз се нуждая от помощта ти, за да доведа нещата докрай. Нуждая се от твоята помощ. Мечтата ми беше един ден да застанеш до мен и двамата заедно да видим раждането на новия свят. Ти имаш големи заложби, Ноа, но тези заложби, поради някаква странна игра на гените, не са се проявили до този момент. Знам, че осъзнаваш конфликта в себе си и вероятно понякога ти е било много трудно. Ти имаш ума на баща си и сърцето на майка си. Нито едно от двете не може да надделее над другото. Но ми се струва, че през последните няколко дни начинът ти на мислене е бил подложен на зловредно влияние. Познавам това влияние, то е като болест, и се страхувам, че когато човек бъде обхванат от нея, тя е нелечима. С други думи, тя ще остане в теб до смъртта ти. И затова, преди да ми помогнеш, Ноа, преди да съм сигурен, че мога да ти се доверя, трябва да се убедя, че тази жена и приятелите й не са те заразили с болестта си.

Техниците, които бяха влезли преди малко, вече бяха започнали подготовката си. Бяха донесли със себе си тежки медни проводници и електроди и ги прикрепяха към различни части на тялото на Ноа. Намазаха двете му слепоочия със студен гел, който да улесни проводимостта.

— Тук съм, за да те спася, Ноа — продължи баща му, — по един или по друг начин, и да съхраня завета си. Един от двамата млади мъже ще си тръгне с мен от тази стая. Първият беше взет заложник от Рос и нейната терористична група, но успя да избяга и след това рискува живота си, застана на пътя и не позволи на полицаите и федералните агенти да преминат, като по тази начин ги спаси от ужасната експлозия в пустинята. Този мъж е герой, той ще продължи моето дело, ще бъде моите очи и уши до крайното реализиране на плана. Другият млад мъж също участва в подобна история, но има една съществена разлика. Той е мъртъв.

Артър Гарднър кимна към един от техниците.

— А сега — каза той, — нека веднъж завинаги разберем дали Ноа Гарднър е достоен син на баща си.

Глава 47

Отново го завързаха за леглото, така че да не може да се движи, но и да не се самонарани при изтезанието, на което щяха да го подложат. Наредиха му да захапе голямото парче твърда гума, което поставиха в устата му.

Знаеха много добре какво вършат, защото го бяха правили от десетки години. Хиляди затворници бяха преминали през това последно изпитание в живота си. Дори и в клинични условия електрошоковата терапия е по-скоро изкуство, отколкото наука, тъй като резултатите от нея никога не са ясни преди края на процедурата. Макар че обстоятелствата тук бяха съвсем различни, целта бе съвсем ясна — да се унищожи волята му за съпротива и способността му да говори нещо друго, освен истината.

Баща му дълго стоя безмълвен до металната маса, докато техниците много внимателно настройваха волтажа за следващия електрошок. Ноа чуваше писъците и знаеше, че те са излезли от неговата уста, но една малка част от него като че ли се бе отделила и наблюдаваше страданията му отстрани.

Разумът му, който преди бе най-силното му, макар и невинаги добре използвано качество, вече не се поддаваше на контрол. Не успяваше да фокусира вниманието си върху техниците, нито върху болката и отдавна се бе отказал да мисли колко още ще продължи това. В съзнанието му се появяваха неканени образи от миналото, които идваха и си отиваха.

Всички защитни сили го бяха напуснали още преди няколко часа. В състоянието, в което беше изпаднал сега, щеше отдавна да им разкрие цялата информация, стига да разполагаше с такава. Но в момента те искаха да достигнат до нещо много по-дълбоко от нея. Всеки път, когато решаваше, че вече нищо не му е останало, те откриваха още един, нежен пласт в душата му, който да разрушат. Най-накрая, когато бе потънал в дълбок мрак, жалките остатъци от него се предадоха и направиха огромно усилие да се подчинят на чуждата воля.

Възрастният мъж като че ли усети, че това е краят, надигна се от стола и се надвеси над сина си:

— Е, Ноа, мисля, че и двамата вече разбрахме що за човек си ти и, честно казано, аз съм доста разочарован.

Погледна набързо листа с бележки, който му подадоха, и продължи:

— Неопределен. Сигурен съм, че знаеш колко много мразя тази дума. Тя поставя точката в края на историята за един безцелен и с нищо незабележим млад живот. Макар че не ни каза нищо, което да потвърди, че си извършил предателство през последните няколко дни, от думите ти не стана ясно, че заставаш на моята страна в конфликта. Щях да изпитам уважение към теб, ако се бе оказало, че си мой яростен поддръжник или предател на каузата ми. Но ти си слаб, нали така? А това е фатално.

Ноа не можеше да отвори напълно очите си, всичко пред него изглеждаше неясно и замъглено. Баща му приличаше на огромен силует, на неясна сянка. В съзнанието му нахлуха части от спомени — стаята за почивка, където за първи път бе срещнал Моли, само че образът й бе заменен от седем леки щрихи, нанесени с флумастер.

— Продължавайте — нареди баща му на техниците.

Линиите, които преди малко очертаваха прекрасния силует на Моли, изчезнаха и всичко отново потъна в безкрайна болка и тъмнина.

— За последен път ти казах това, когато все още беше малко момче, Ноа, затова се съмнявам, че си го спомняш — баща му отново бе застанал до масата. — То е нещо като стихче, което измислих специално за теб, в отговор на един от детинските ти въпроси. Мисля, че е много подходящо за настоящата ситуация.

Когато заговори отново, гласът му звучеше много по-меко и бащински:

— „Има хора силни и хора слаби / има хора грешни и хора прави / но от всички, сгушени в своя дом роден / ще оцелее само този, който е годен.“ Слабите хора няма да наследят света, Ноа. Слабите по сърце са също толкова безполезни като слабите по ум. Трудно ми е да ти го кажа, но струва ми се, че тук пътищата ни се разделят.

И в този момент Ноа почувства нещо под себе си, зад себе си, навсякъде около себе си — нещо извън него, което трудно можеше да определи.

Умът на баща му, сърцето на майка му. Това, което този възрастен човек му бе дал, хората около него можеха да му отнемат, но до нейното сърце никога нямаше да успеят да достигнат. Майка му му го беше предала и въпреки че нейната сила бе стояла в него през всички тези безсмислено отминали години и той дори не бе осъзнавал, че я притежава, Моли Рос се бе появила и я бе разбудила.

Мисълта за смъртта не му се стори толкова страшна, колкото бе предполагал, че е. Но някъде дълбоко в себе си чувстваше, че нещата не могат да свършат по този начин. Моли го беше научила колко важно е да оцелееш, за да можеш да се бориш и на следващия ден. Тя не беше заловена, не беше убита. Дух като нейния не умира толкова лесно. Не разполагаше с никакви факти, които да потвърждават това, но беше сигурен. Може би това бе част от вярата, за която му бе говорила.

Възрастният мъж се отдръпна назад, с което стоически показа, че това е краят, и взе сакото си, прилежно сгънато върху облегалката на креслото. Облече го и се обърна към мъжа, който очевидно ръководеше цялата операция:

— Довършете работата си и след това измислете някаква история, така че синът ми да бъде запомнен като герой, донесъл чест и слава на семейството ни.

Имаше начин да излезе от тази ситуация, но Ноа не знаеше какъв е точно, докато не чу, че някой шепне в ухото му, като че ли Моли бе застанала до него. Борбата ще продължи, каза му тя, аз ще се боря отвън, а ти отвътре, където можеш да нанесеш най-големи поражения. И след тези думи, тя добави и още нещо:

Не се страхувай.

Когато възрастният човек се обърна, за да си тръгне, Ноа се опита да изрече думите, които тя му беше прошепнала, но устата му бе толкова пресъхнала, че те едва се чуваха.

— И тъй ще бъде вовеки — започна той, — както е още от време оно.

Ноа не знаеше дали изговоря думите на глас, или те звучаха само в съзнанието му.

— Закономерности четири има във всяко едно общество.

Баща му беше поставил ръката си върху дръжката на вратата, когато изведнъж замръзна и се обърна назад.

— Какво каза? — попита той.

Ноа продължи, гласът му звучеше все по-силно:

— Псето се връща към своето повръщано (към своята гадост), а свинята пък — към калта.

Баща му направи няколко крачки и се приближи към него.

— А глупакът, с пръст изгорен и превързан, посяга пак към свещта.

По обикновено безизразното лице на Артър Гарднър се изписа учудване. Той седна отново до масата и направи знак на останалите мъже да напуснат стаята.

Възрастният мъж се наведе и стисна ръката на сина си. Ноа се усмихна, доколкото това му беше възможно, и остави баща си да повярва на това, което си мислеше, че вижда.

— Знаех, че това е някъде дълбоко в теб — каза Артър Гарднър. — Трябваше да премахнем всички останали глупости, но това е останало дълбоко в твоята същност, най-важното нещо, на което съм те учил. Знаех си, че не е възможно да си го забравил, въпреки че трябва да си призная, че за момент се разколебах.

Ноа погледна право в хладните проницателни очи на баща си и кимна.

— Онези хора, с които беше — продължи баща му, — те вярват, че може да ни очаква по-щастливо бъдеще, ако успеем да възродим провалилите се идеи на миналото. Те грешат, идеите им няма да доведат до нищо друго, освен до огромна мизерия за милиони хора. Отговорът е в новите идеи, моите идеи, и ние заедно можем да ги превърнем в реалност.

Тогава Ноа осъзна още нещо, на което Моли го беше научила. Когато изкарваш прехраната си с лъжи, не можеш да разпознаеш истината, дори когато тя е застанала пред очите ти. От тази слабост определено можеха да се възползват.

За Артър Гарднър беше въпрос на гордост синът му да участва в предстоящите промени. Ето защо синът му щеше да направи всичко възможно, за да докаже поговорката, че гордостта винаги предшества падението.

Възрастният човек се усмихна. Изпитанието беше приключило и въпреки че днес той беше победител, Артър Гарднър не можеше да знае, че току-що бе очертана новата фронтова линия. Ноа усети, че губи съзнание, и заговори отново, но този път шепотът му бе едва доловим. Тези думи не бяха предназначени за баща му, но Ноа бе сигурен, че Моли ги чуваше, където и да се намираше в момента.

— По силите ни е — промълви той, — да изградим един нов свят.