Запали реката

15

Докато чакаха Бекерт и Търлок, членовете на комисията за борба с извънредни ситуации се настаниха на същите места, които заемаха и предишния ден, но настроението в залата беше забележимо по-различно. Нямаше празни приказки, всъщност изобщо не говореха.

Гърни се двоумеше между обещанието да премисли работата си за Клайн и тази тектонична промяна в естеството на случая.

Дуейн Шакър беше затворил очи, но малките тикове, които танцуваха под клепачите му, отхвърляха всяка заблуда за покой. Гудсън Клуц стискаше здраво устни. Шеридън Клайн барабанеше лекичко с пръсти по масата. Марк Торес се мъчеше да подкара връзката на лаптопа си с екрана на стената над главата на шерифа. Гърни се изуми не толкова от неудобството на присъстващите, колкото от очевидното им нежелание да кажат и дума, преди Бекерт да представи своя възглед за случката.

Точно в 14:00 Бекерт и Търлок влязоха в залата и седнаха на местата си. Не личеше убийството на двамата заподозрени, погрешно набедени от комисаря за убийци на ченгето, да е оказало някакво влияние върху самоувереността му. Колкото до Търлок, той изглеждаше загрижен колкото парен чук.

Бекерт погледна към компютъра на Торес.

— Готов ли си вече?

— Да, сър — младият следовател чукна един клавиш и на екрана на стената се появи надпис Местопрестъпление Уилард Парк.

— Задръж секунда. Искам да кажа няколко думи за гледната точка. Днес по обед бях интервюиран за новините на РАМ. Точно преди камерата да започне да записва, журналистът ми каза: „Това ново развитие променя всичко, нали?“ Не беше въпрос. Беше предположение. Опасно предположение. При това невярно. Вместо да променя ситуацията, случилото се снощи в Уилард Парк просто стеснява фокуса.

Кметът се ококори. Шерифът се наведе напред, все едно не е чул добре. Бекерт продължи:

— Знаем от източника си, че в заговора за убийството на полицай Стийл най-вероятно са участвали трима индивиди. Двама от тези заговорници, Джордан и Тукър, са си осигурили алиби за момента на самия изстрел. Посланието, което трябва да отправим е, че фокусът на издирването се стеснява. А не че се променя. И още нещо, което е дори по-важно — при споменаването на Джордан и Тукър избягвайте думата „невинен“. Има много начини човек да е виновен за убийство. Дърпането на спусъка е само един от тях.

Шерифът облиза устни.

— Възхищавам се на подхода ти към думите, Дел.

Клайн видимо се притесни:

— Знаем ли нещо за този трети човек?

— Източникът ни работи по въпроса.

— А източникът готов ли е да застане на свидетелската скамейка, ако се стигне дотам?

— Едно по едно, Шеридън. Точно сега приоритетът ни е информацията. И поне за момента информацията от този източник се оказва чисто злато. Ако спомена за публично свидетелстване, всичко ще изчезне.

Клайн не изглеждаше изненадан от отговора.

— Още един съществен момент по повод случилото се в Уилард Парк — продължи Бекерт. — Важно е да се избягват обвинителни фрази. Нека се споразумеем отсега за правилното описание. Тези двама души са намерени мъртви, подробностите ще бъдат установени при аутопсията. Не се впускайте в обяснения, че са били пребити до смърт.

Кметът се намръщи и месестото му лице се насече от бръчки.

— Но ако точно така се е случило…

Бекерт търпеливо обясни:

— „Намерени мъртви“ е по-неутрално. „Пребити до смърт“ носи емоционален заряд, който би усложнил положението навън. Не можем да спрем медиите да използват този термин, но определено не трябва да ги насърчаваме.

Лицето на кмета продължаваше да изглежда озадачено и Бекерт допълни:

— Именно описанието на едно събитие е това, което общността възприема — образите и емоциите, предавани чрез думите. Не самото събитие. Думите са важни.

— За извъртане ли говориш?

Бекерт се намръщи:

— Този термин принизява важността. Това не е глазурата на тортата. Това е самата торта. Посланието е всичко. Това е политика, Дуейн. А политиката не е дребна работа.

Шакър кимна с разширяващата се усмивка на човек, видял светлина в тунела.

Бекерт се обърна към Торес.

— Добре, докладвай!

— Да, сър. В седем и десет сутринта в спешния център на 911 се получи обаждане от местен гражданин, който разхождал кучето си. Той съобщи за откриването на два трупа в Уилард Парк. Спешният център се свърза с полицейското управление на Уайт Ривър, изпратихме патрул на мястото. Първият пристигнал, извърши първоначалното снемане на показания от гражданина, проучи и потвърди фактите, обезопаси находката. И докладва на дежурния сержант, който се свърза със заместник-комисар Търлок, а той на свой ред ме повика. При пристигането говорих с криминолозите, със съдебния лекар и фотографа, който…

Клайн се намеси:

— Проверихте ли жертвите за признаци на живот?

— Да, сър, като част от първоначалния оглед. Когато пристигнаха допълнителни мобилни патрулни единици, използвах помощта им при ограждане на периметъра на местопрестъплението. Когато пристигна криминологът, назначих трима патрулни полицаи да му съдействат за претърсването на голям периметър. Поръчах на останалите патрулни екипи да пресекат автомобилния и пешеходен достъп до околността.

Кметът веднага се притесни:

— Колко голяма околност?

— Затворената зона обхваща към двеста декара, но търсенето на улики в момента е съсредоточено върху десетина.

— А медийните лешояди?

— За тях важи същото правило за забрана на достъпа, както за гражданите.

— Мразя тези копелета!

— Може да е трудно, но ги държим под контрол.

Това привлече вниманието на Гърни.

— Появили са се на мястото тази сутрин?

— Да, сър. Незабавно. Още докато ограждахме района с лепти.

— Първоначалното съобщение за инцидента по телефона ли беше направено, или по радиостанция?

— По телефона, сър.

— Интересно.

Бекерт спря поглед на Гърни за известно време, преди да се обърне към Торес.

— Да продължим с оценката на местопрестъплението.

— Да, сър. Ще бъде по-ясно, ако започна със снимките и видеото, което току-що получих от Пол Азиз.

Шерифът вдигна глава като хрътка, надушила плячка.

— Азиииз? Мислех, че с криминалните снимки се занимава Скоти Маклинтър.

— Точно така, сър, но той е получил контузия снощи на срещата на ветераните. В болница е.

— Каква контузия?

— Паднал по стълбите на път за тоалетната.

— Ха! Струва ми се, че хлапето е правило същия номер и преди. Посъветвай го занапред да пикае на паркинга. Кой е този Азиз?

— Един от диспечерите, който случайно е и професионален фотограф. Замествал е полицай Маклинтър веднъж. Чудесна се справя.

— Що за дяволско име е Азиз?

— Не съм сигурен, сър. Може би йорданско или сирийско.

— Егати чудото, а? Май страната ни се пълни все повече и повече с такъв тип хора.

Изпълненият с омраза тон на Клуц смути Гърни, по-тревожното обаче бе друго — вероятно точно това поведение е било ключовият елемент, довел до избирането му.

Торес стрелна шерифа с неприязън и се върна към презентацията.

— Пол ни осигури повече от нужното за целите на документиране на местопрестъплението. Видеото на възможните пътища за достъп и изход до местоположението на телата ще ни бъде особено полезно. То показва и визуалните ограничения на климатичните условия.

Клайн се намръщи.

— Какви ограничения?

— Мъгла. Започна около полунощ. Не се вдигна чак до около десет сутринта. Сами ще видите в началните кадри на клипа… — Торес чукна клавиш на компютъра и посочи монитора на стената.

В началото се виждаше единствено мъглата, безформена сива маса, която се движеше сякаш в забавен каданс покрай камерата. От мътния фон започнаха да се показват тъмните клони на съседните дървета от двете страни на екрана и стана очевидно, че операторът крачи по гъсто залесена пътека. На Гърни му се стори, че чува стъпки и звука от нечие дишане. Наведе се да се вслуша по-добре и се стресна от внезапен пронизителен писък.

— Боже мили! — възкликна Клайн. — Какво, по дяволите?!

— Косове — обясни Торес. — Пол е записал и аудио заедно с видеото.

— Проклети птици — намеси се шерифът. — Това е на криволичещата алейка, която стига до южния край на езерото, прав ли съм?

Кметът се намръщи.

— Откъде разбра?

— Сляп съм, не съм глух. Всъщност имам по-добър слух от човечето хора. Съпругата ми ме води на разходки по тази алея от време на време, понеже знае колко мразя крясъците на проклетите птици. Опитвам се да накарам Клифърд Мергенталър да ги изтреби, та дано постигнем покой и тишина. За служител от „Защита на животните“, хич не се напъва да ни защитава от тях. Безполезен е горе-долу колкото и проклетите птици, дето не вършат нищо друго, освен да пищят и да серат.

Кметът се наведе напред:

— Божичко, да не би да ги чуваш и как дрискат?

— Не ми трябва да ги чувам как го правят, за да знам, че го правят… Всяка жива твар сере. Някои тях — доста повече от други… — гротескното му наблюдение бе поднесено с отблъскващ тон.

Бекерт погледна към Торес.

— Да продължим нататък!

— Стигаме до мястото, където алеята излиза на полянката.

Писъците на птиците на аудиозаписа ставаха все по-настоятелни.

Камерата излезе от тъмния тунел на алеята и на екрана се разкри открито пространство, където мъглата бе изтъняла достатъчно и Гърни успя да различи ширналите се крайезерни тръстики и подобна на барака постройка. С приближаването на камерата разчете табелата на постройката, на която бяха изписани почасови цени за наем на каяци.

Пред обектива се стрелна нещо с форма на птица.

Постепенно се очертаха и призрачните силуети на детската площадка — висока пързалка, въртележка, наклонени опори на люлка и накрая — геометричните форми на катерушката.

Гърни затаи дъх в предчувствие на онова, което щеше да види всеки момент. Независимо колко често се бе натъквал на нея по време на кариерата си, насилствената смърт винаги го разтърсваше.

Сега не беше изключение.

Камерата плавно се приближи към предната част на катерушката и труповете на двете жертви постепенно се разкриха. Бяха вързани за пречките, изправени един до друг — на място ги държаха въжета, прекарани около краката, корема и шията. И двамата бяха афроамериканци. И двамата — чисто голи. И по двата трупа се виждаха очевидни следи от побой. Лицата им бяха подути, израженията — зловещи. Между краката на единия личеше купчинка, вероятно изпражнения.

— Боже всемогъщи! — промърмори Шакър.

Клайн разтегли устни от отвращение.

Търлок се взираше в екрана с ледено безразличие.

Бекерт се обърна към видимо прежълтелия Торес.

— В кого се намира този материал?

— Сър?

— Видеозаписът и всички снимки на труповете — в кого се намират оригиналните дигитални файлове?

— При мен са.

— В каква форма?

— Картите памет от апарата, използван от Пол.

— Той направи ли копия?

— Не мисля. Предупреди ме да не губя картите.

— Ако и един кадър изтече в интернет, ще се развихри расова война.

— Наясно съм за риска, сър.

— Ще се върнем на темата — обеща Бекерт. — А сега да пристъпим към подробностите.

— Ясно… — Торес си пое дълбоко дъх и продължи: — Първоначалното ни проучване на жертвите разкри livor mortis. И двете тела оставихме на място в очакване на съдебния лекар…

Шакър го прекъсна.

— Това същото ли е като rigor mortis?

— Не, сър. Rigor mortis представлява вкочаняване на мъртвите мускули, обикновено два или три часа след смъртта. Livor mortis — трупните петна, се получава по-рано. Става дума за стичането на кръвта в долните части на тялото, щом сърцето спре да бие. В този случай се наблюдаваше в краката на жертвите… — Полицаят чукна поредното копче няколко пъти, скролна бързо през поредица снимки и спря, когато на екрана се показа близък кадър на краката на жертвите от коленете надолу. Цветът на кожата беше тъмнокафяв с изключение на стъпалата, които бяха станали тъмнолилави. Бяха насинени при прасците и имаха охлузвания на глезените.

Изражението на Шакър подсказваше, че е получил повече информация, отколкото иска.

Торес продължи:

— След няколко минути ще се върнем към белезите по краката, които може да се окажат извънредно важни. Но първо да продължим в нормалния ред на огледа, като започнем от главата надолу.

Докато говореше, той извади снимките на двете жертви в двете половини на екрана и посочи многобройните контузии по лицето, торса и краката им. Говореше със свито гърло в очевидно усилие да овладее притеснението си, но подробностите в коментара му бяха достатъчно живописни да провокират реакцията на слепия шериф.

— Звучи ми, сякаш двете момчета са били пребити като кучета… — обяви той. „Безчувствен“ би било твърде меко определение за тона му.

Торес го погледна. Чукна един клавиш и извади последната двойка кадри на разделения екран — виждаха се стъпалата на жертвите, снимани отдолу и отблизо.

Клайн се наведе напред.

— Исусе, какво, да му се не види…

Търлок погледна към екрана с все тъй каменно изражение.

Бекерт се намръщи — облак, преминал над Маунт Ръшмор.

Кметът изглеждаше объркан и притеснен.

Прогорени дълбоко в петата на лявото стъпало на всяка жертва имаше по три главни букви, гротесков монограм, който напомни на Гърни за един стар уестърн и нажежените до червено букви в края на дамгата, които димят и съскат на хълбока на жребец.

16

Шерифът наруши стреснатата тишина.

— Защо, по дяволите, се смълчахте толкова?

Торес му описа снимката.

— Мамка му — промърмори Клуц.

Шакър огледа присъстващите.

— РИС? Какво, по дяволите, е това. Нечии инициали?

— Може и това да е — съгласи се Бекерт.

Гърни беше почти сигурен, че е нещо друго. Знаеше от личен опит, че инициалите, оставени на мястото на убийство, обикновено имат връзка с организация, за част от която се смята убиецът, или пък са абревиатура на титла, която си е дал.

— Това ми намирисва на Ку-клукс-клан — озъби се шерифът. — Ако това проклето чудо се окаже изцепка на някой бял расист, федералните ще ни налазят… Бая неприятна мисъл. Имаш ли някакви предположения, Дел?

— Сигурен съм, че можем да отложим намесата на ФБР за известно време. В крайна сметка това може да се окаже лично отмъщение, а не расово престъпление — труден аргумент, знам, но може да послужи за целите ни.

— Агитаторите на АРС ще се разпищят за федерална намеса.

— Без съмнение. За да запазим контрола над процеса, ще трябва, на първо място, да договорим правилното послание към обществеността. И, на второ, бързо да напреднем към арест. И двете цели са постижими, стига да се придържаме към процедурите, да управляваме внимателно комуникациите си и да избягваме глупави грешки.

Шакър нещастно промърмори:

— Просто се моля на Бога да не започнем да чуваме по телевизията, че Уайт Ривър си има ку-клукс-клановци, които търчат наоколо и трепят хора из обществените паркове. Членове на камарата, които зависят от туризма, ще…

Притесненото словоизлияние на кмета беше прекъснато от три силни почуквания на вратата на конферентната зала. Преди някой да реагира, тя се отвори, в залата влезе кльощавият съдебен лекар и метна дебелото си куфарче на стола до Клайн.

— Не обичам да закъснявам, господа, но през последните три дни имах повече аутопсии, отколкото през три нормални месеца.

Бекерт го помоли да продължи.

Трешър извади от куфарчето си лист, погледа го известно време и го прибра. Побутна очилата с рогови рамки по-нагоре на носа си и огледа групата около масата. Погледът му се задържа за секунда на Гърни, преди лекарят да се впусне в обобщение на находките си.

— И при двете жертви смъртта е настъпила от асфиксия в резултат на удушаване. Многобройните контузии по лицето, торса, ръцете и краката са типични за методично нанесени телесни повреди с помощта на поне два отделни, подобни на сопи инструмента.

— Нещо като бейзболни бухалки? — попита Торес.

— Едната вероятно е такава. Има и контузии, предизвикани от уред с приблизителния диаметър на полицейска палка.

— Значи — отбеляза Клайн, — имаме поне двама нападатели.

Трешър кимна:

— Разумно заключение.

Торес се смути:

— Казвате, че един от тях е използвал палка?

— Или подобен инструмент. Полицейските палки имат кръгли улеи в единия или и в двата края, за да подобрят захвата на този, който ги държи. В следите от удари в долната част на гърба на жертвите се забелязват шарки, типични за въпросните улеи.

Шерифът се обади:

— В днешно време всеки може да си ги купи по интернет. Така че се надявам да не приемаме непременно, че присъствието на палка намеква за извършител полицай.

Бекерт кимна:

— Мнозина с радост ще се хвърлят към подобно заключение, така че в съобщението за пресата е най-добре да се придържаме към термина „сопа“ вместо „палка“.

Трешър продължи:

— Интересно е, че контузиите показват изключително сходство в броя и местоположението на ударите и по двете тела.

Клайн примигна озадачено:

— Сходство ли?

— По време на кариерата си в спешното и като патолог съм оглеждал стотици жертви на нападения с телесни повреди. Подобни контузии като цяло са от случайно естество — ударите не са планирани по местоположение и сила.

Торес беше също толкова озадачен, колкото и Клайн.

— Какво намекваш?

— Тези удари не са нанесени под напора на разгорещени емоции, което е характерно за нападенията като цяло. Сходното разпределение по двете тела и сходната сила, с която са били нанесени, както и сходният им брой — двайсет и една отделни контузии по Тукър, двайсет и две по Джордан — подсказват методичен подход.

— Да, но с каква цел би могъл да е нанесен побоят?

— На вас ви плащат да го установите, господа. Аз просто наблюдавам и докладвам.

Клайн се поинтересува дали лекарят е забелязал други странности.

— Е, естествено изгарянията на стъпалата. Предполагам, че са направени със специално изработена дамга — например хоби инструмент за пирография. Необичаен сам по себе си елемент, дори без допълнителната особеност.

— Каква особеност?

— Прогорените букви имат идеално остри ръбове.

— Което какво ще рече?

— По време на допира до нагорещеното желязо стъпалата са останали напълно неподвижни.

Торес се обади:

— Видях следи от връзване на краката, което означава, че са били стегнати един за друг. Освен това единият от нападателите може да ги е държал неподвижни. Това би ли било достатъчно?

— Не съвсем. Допирът на нажежено желязо към чувствителния участък на стъпалото би довел до спазъм, който ще породи видимо размазване на ръба на отпечатъка.

— Това какво ще рече? Че жертвите са били в безсъзнание?

— Почти сигурно. Но черепните контузии не изглеждат достатъчни да предизвикат загуба на съзнание.

— Значи са били упоени?

— Да. До нулева физическа възприемчивост. Сериозна тема за размисъл.

Бекерт кимна замислено.

— Когато поумуваш по въпроса — затрудненията, които това предизвиква, възможните мотиви, какво ти хрумва?

— Въпросът преминава отвъд медицинските факти в областта на криминалните хипотези — вашата специалност, не моята. Желая ви късмет! — Докторът си взе куфарчето и се насочи към вратата. — Службата ми ще ви препрати първоначалния доклад от аутопсията по-късно следобед. Стандартните тестове за опиати бяха отрицателни. Алкохолните бяха над законовата граница за шофиране, но недостатъчни за анестезия. Пълните токсикологични изследвания ще бъдат готови след един-два дни.

След заминаването на Трешър, кметът се обади:

— Какво, по дяволите, намекваше той с тази история, че нанесеният побой не бил нормален?

Шерифът отговори пръв:

— Намекваше, че побоят е нанесен с висока степен на предварително планиране и цел.

— Каква цел?

— Стори ми се, че и той не е сигурен, а също и че има подробности, които не иска да сподели.

Бекерт се обърна към останалите:

— Нашият съдебен лекар има навика да нахълтва драматично, да разбърква тенджерата и да си излиза. Ние ще се придържаме към професионалните му заключения, ще ги оценяваме в светлината на останалите доказателства и ще оформяме собствени изводи — той се обърна към Торес: — Нека погледнем какво си открил на местопрестъплението!

Младият следовател натисна няколко клавиша на компютъра и възобнови описанието на снимките по реда на появяването им:

— Това са въжетата, използвани за връзване на жертвите към тръбите на катерушката. Запазихме възлите и разрезите на краищата за евентуално напасване, ако намерим други части от същото въже.

— Защо сте съхранили възлите? — попита Шакър.

— Те би трябвало да са пипани най-много, така че е най-вероятно по тях да са останали остъргани кожни клетки. — Торес премина на следващата снимка. — Намерихме тези следи от гуми, които приближават към катерушката и спират пред нея… и открихме сходни по една от алеите в съседните горски участъци. Криминолозите…

Клайн го прекъсна:

— Установихте ли какво е превозното средство?

— Смятаме, че е било голямо атеве, нещо с размери на „Кавазаки Мюл“. Криминолозите се стараят да проследят шарката на гумите и ширината им до конкретен модел и година на производство. Всъщност извадихме късмет с тези гуми. Недалеч от люлката са паднали бучки смачкана пръст — от онази, която е била заседнала в грайферите на гумите. И не изглежда присъща за тази част от парка.

Гърни се усмихна.

— Много добре, Марк. Вероятна връзка към основното местопрестъпление.

Кметът изглеждаше потресен.

— Какво основно местопрестъпление?

— Мястото, на което Джордан и Тукър са били упоени, съблечени, пребити и жигосани — обясни Гърни. — Тъй като това място ще е сцена на по-голямата част от извършеното насилие, ще е и най-обещаващо за намиране на физически улики… — той се обърна към Торес: — Ако бях на твое място, щях да накарам да анализират буците пръст. Може да има нещо специфично.

Шерифът се прокашля:

— Ако приемем, че не са конски лайна.

Торес примигна.

— Сър?

— По онези пътеки често яздят коне.

Главният следовател продължи:

— Намерихме няколко предмета в близката околност, които може да са свързани със случката. Човешки косми, лотариен билет, две цигарени угарки, батерия от фенерче, както и един особено интересен предмет — използван презерватив. Беше в тревистия район на около трийсет метра от труповете, отчасти закрит от редица храсти. Не изглежда да е престоял там дълго.

— И смятате, че който го е оставил, може да е бил свидетел? — попита Клайн.

— Има такава вероятност, сър. Пратихме го веднага в Олбъни. Може да получим съвпадение в Националната база за ДНК и да се сдобием с идентификация. Вярно, че е съмнително, но…

Бекерт кимна.

— Да имаш нещо друго да ни покажеш?

— Имаме сателитни снимки на областта, които идентифицират възможните подстъпи към мястото и маршрутите за изтегляне. Ако се съди по частично опадалите от дърветата листа, снимките вероятно са направени миналата година.

Всички кадри бяха центрирани върху катерушката. Първата снимка обхващаше непосредствения район на местопрестъплението — бараката за каяци под наем, тръстиката по брега на езерото, част от околните дървета. Торес посочи местоположението на следите от автомобилните гуми.

На следващите две снимки се виждаше по-голямата част от парка и от залесените участъци. На последната — целият парк, ограден от три страни от градски улици, а от четвъртата от просторна дива пустош, в която продължаваха някои от алеите.

На няколко километра навътре в пустошта се виждаше друго езеро. Множество малки полянки красяха брега му. Торес обясни, че езерото заедно със земята около него е собственост на Уайтривърското ловно стопанство, а на полянките са хижите, използвани от клубните членове.

— Предимно полицаи от Уайт Ривър, поне доколкото знам — допълни той. Погледна към Бекерт и Търлок за потвърждение, но и двамата не реагираха.

— Онзи тип с кучето, който е открил телата — обади се Клайн, — той откъде е дошъл?

Торес се изправи, отиде до екрана и проследи маршрута, като същевременно го описваше:

— Влязъл е в парка през входа от източната страна, пресякъл е основната алея, подминал е статуята на полковник Уилард и е тръгнал към езерото. Заради сутрешната мъгла е стигнал на петнайсетина метра от труповете, преди да осъзнае какво точно вижда. Още беше в истерия, когато пристигнахме.

Бекерт посочи екрана:

— Тази голяма поляна, която е пресякъл и която заема североизточната част от парка, това е мястото, където се състоя демонстрацията на АРС и беше застрелян полицай Стийл. Не смятам за съвпадение това, че Джордан и Тукър са екзекутирани в същия парк. Очевидно символично действие. Което подсилва важността на това да запазим контрол върху случая. Жизненоважно е всички нови улики, информация и слухове — всичко от значение за кое да е от трите убийства, да се докладва незабавно на Джуд или пряко на мен.

Очевидно доволен, че мълчанието означава съгласие, Бекерт продължи:

— Предвид тежестта на заниманието с две взривоопасни убийства и нуждата да се постигне бърз напредък и на двата фронта — разделям разследването на две. Детектив Торес, основната ви отговорност ще бъде стрелбата по Стийл. Тъй като главните ни заподозрени са извън играта, фокусът ви следва да се измести върху идентифицирането и намирането на третия участник — същинският стрелец.

Гърни остана изумен от инсинуацията в избраните от Бекерт думи — как това, че третият участник е „същинският“ стрелец, все пак подкрепяше твърдението, че Джордан и Тукър са замесени в покушението, макар и да не са дръпнали спусъка.

Комисарят продължи:

— Поради комплексните измерения на реакциите на обществеността, лично аз ще поема отговорност за разследването на убийствата на детската площадка. Материалите, докладът за случая, скиците на мястото и снимките трябва да ми бъдат предадени веднага щом приключим тук. Включително картите памет от апарата на Пол Азиз. Разбрахме ли се?

Торес изглеждаше озадачен от смяната на отговорността.

— Да, сър.

— Тогава това е всичко за момента. С изключение на едно… — Комисарят погледна към Гърни: — Телефонът. Съпругата на Стийл ще го предаде ли доброволно, или не?

— Ще видим. Оставих й съобщение.

— Имаш срок до утре сутринта. Дотогава или ще го е предала, или ще я посетим със заповед и ще го вземем. Въпроси? Не? Добре. Ще се срещнем тук утре по същото време.

Той сложи длани на масата, оттласна стола и се изправи решително — самото въплъщение на целеустремеността. Зад гърба му през прозореца се виждаше панорамата от каменни сгради и спирали бодлива тел, грейнали под следобедното слънце.

17

Когато Гърни излезе от полицейското управление на паркинга и се насочи към субаруто си, Клайн вече стоеше до колата и дърпаше нервно от цигарата си. Издиша бавно и отпусна ръка в широка дъга.

Детективът прогони връхлетялото го дежавю — обезпокояващ, изникнал отпреди десетилетия спомен за майка му. Изблиците й от нервно верижно пушене. Отчаяното търсене на спокойствие, което разкриваше кошмарна тревожност.

Щом забеляза приближаването на Гърни, Клайн дръпна за последно, хвърли фаса на земята и го стъпка, все едно е стършел, който току-що го е ужилил.

В краката му имаше куфарче. Той се пресегна и извади от него голям плик от плътна хартия.

— Всичко, което поиска вчера. Пълно копие от досието на Стийл. Докладите от инцидента и разпитите, снимки от местопрестъплението и скици, балистичната експертиза. Плюс историята на миналите арести на Джордан и Тукър и новото ти удостоверение — специален старши следовател, от кабинета на окръжния прокурор… — Той връчи плика на Гърни.

— Нещо за така наречения трети участник?

— Ако се знае кой е, Бекерт го пази в тайна.

— Като самоличността на информаторите си?

— Точно така — прокурорът извади нова цигара, припряно я запали и дръпна продължително, преди да попита: — И така… какви са наблюденията ти до момента?

— Струваш ми се прекалено напрегнат.

Клайн не каза нищо.

Гърни реши да го притисне още малко.

— Очевидното тълкуване на съобщението от телефона на Стийл е, че някой в управлението може да се възползва от хаоса по улиците, за да се отърве от него. Ако този някой се окаже Търлок или дори Бекерт…

— Исусе! — Прокурорът вдигна ръка. — Имаш ли някакви доказателства за това, което каза?

— Не. Но нямам и доказателства за участието на трети човек от АРС.

— Какво мислиш за двете нови убийства? Имаш ли някакви предположения?

— Само че може да не са това, което изглеждат.

— Какво те кара да мислиш така?

— Коментарите на Трешър за контузиите по труповете.

Клайн се разтревожи още повече:

— Ако не са това, което изглеждат, какво, по дяволите, са?

— Трябва ми време да помисля.

— Докато мислиш за Стийл?

— Предполагам.

— Е, кой случай ти е приоритет?

— Стрелбата по Стийл.

— Защо?

— Защото се е случила първа, а и е възможно детайлите по нея да обяснят странните аспекти на другите убийства.

Клайн се намръщи, докато премисляше казаното. След това посочи плика в ръката на Гърни.

— Осведоми ме, ако нещо по случая ти хване окото. Имаш личния ми номер. Звъни ми без значение на часа. Денем или нощем.

Далеч от депресиращата обстановка в Уайт Ривър, провинцията тънеше в пасторално безвремие, което демонстрираше прелестите на ранния май. Стада говеда от породата „Блек ангъс“ пасяха по хълмовете. Черната пръст на прясно изораните царевични ниви се редуваше с ливади с изумрудена трева и маргаритки. Почти без да обръща внимание на красотата наоколо, Гърни прекара пътуването към дома в размисъл върху странните факти и в двата случая. При все решението си да се фокусира върху снайперисткото покушение, се оказа трудно да не мисли за коментарите на Трешър за побоя и жигосването.

Когато стигна до тесния път, водещ към имота му на хълмовете, прехвърли вниманието си върху по-сериозен проблем. Беше казал на Мадлин, че ще премисли дали да задълбочи връзката си с Клайн, и изпитваше желание да вземе решение. От едната страна бяха все по-предизвикателната ситуация и необходимостта да се предотврати ескалация на насилието. Колкото и зловещо да звучеше, именно в този тип задачи детективът беше най-добър. От другата страна бе неудобството да работи за окръжния прокурор, което накланяше везните в обратна посока.

Гърни имаше чувството, че е заседнал в хватката на нерешителността. Наканеше ли се да заключи, че важността на случая натежава спрямо риска да се довери на Клайн, се намесваше споменът за въпроса на Мадлин: Боже мили, Дейвид, на коя планета това би се сметнало за добра идея?

Докато детективът паркираше пред старата фермерска къща, все още в двубой с дилемата, телефонът му звънна.

— Гърни на телефона.

— Благодаря, че вдигна. Марк Торес се обажда. Имаш ли свободна минутка?

— С какво мога да съм ти полезен?

— Обаждам се по повод на снимките, направени от Пол Азиз и Уилард Парк. Чудех се дали искаш да ги видиш.

— Снимките, които ни показа днес на събранието?

— Показах само онези, които смятах за най-важни. Пол направи над двеста кадъра. Преди да предам картите памет на комисар Бекерт, свалих всичко на лаптопа си.

— И искаш да попаднат у мен?

— Както знаеш, вече съм отстранен от случая „Джордан-Тукър“, за да се съсредоточа върху стрелбата по Стийл. Но прецених, че ти все още имаш интерес и към двата случая и снимките може да са ти полезни.

— Не смяташ ли, че Бекерт ще ги сподели с мен?

Торес се поколеба.

— Не мога да коментирам.

Гърни се почуди дали Торес не страда от същото недоверие спрямо хората от полицейския участък, което явно бе заразило и Клайн. Във всеки случай нямаше да навреди да хвърли едно око на снимките на Азиз.

— Как предпочиташ да ми ги предадеш?

— Чрез програма за споделяне на файлове. Веднага щом кача папката, ще ти изпратя линк.

Детективът реши, че тази дребна история със снимките е съвсем отделна от решението му по цялостното дело, благодари на Торес и каза, че ще чака имейла. Приключи обаждането, слезе от колата и влезе в къщата.

Според стария часовник с махало на кухненската стена тъкмо минаваше пет.

Гърни извика Мадлин по име. Не получи отговор. Знаеше, че днес не е на смяна в клиниката; ако я бяха извикали, щеше да му остави бележка на вратата.

Излезе отново навън и провери местата, на които обичаше да си намира работа — цветните лехи, аспержите, сглобяемата оранжерия, която бяха изградили в ранна пролет, за да изпреварят краткия сезон на растежа в централните части на щата.

Отново я извика. Заобиколи къщата и погледна през горното пасище към края на обграждащата го гора. Единствените живи твари пред очите му бяха далечните лешояди, които се издигаха с въздушните течения над хребета.

Реши да се върне вътре и да звънне на мобилния й. Но точно тогава я зърна да се изкачва от долното пасище откъм езерото. Забеляза нещо различно в походката й, в крачката й липсваше обичайният ентусиазъм. Когато се приближи, видя, че изражението й е почти мрачно. А след това Мадлин стигна до него и в очите й проличаха следи от скорошни сълзи.

— Какво има? — попита той.

Тя се озърна несигурно и накрая спря поглед върху двойката дървени столове, обърнати един към друг в средата на каменното патио.

— Може ли да поседнем малко тук?

— Разбира се. Случило ли се е нещо?

Когато седнаха, коленете им почти се докосваха, а тя затвори задълго очи, сякаш се опитваше да подреди мислите си.

— Мади? Какво е станало?

— Ким Стийл беше тук.

— Какво искаше?

— Донесе мобилния телефон на съпруга си.

— Оставила ти го е?

— Да.

Гърни изчака съпругата си да продължи, но тя не го стори.

— Посещението й е било… разстройващо?

— Да.

— Заради случилото се със съпруга й?

— Заради това какъв човек е бил той — Мадлин преглътна. — Бил е като теб.

— И си мислиш… че случилото се с него може да се случи и с мен?

— Да… — След малко тя продължи: — Описваше го като… точно така бих описала и теб. Вярвал е, че да си ченге е добра професия, начин да си полезен. Вярвал е, че най-важното е да си на страната на правото.

Дълго време двамата седяха и мълчаха.

— Има и нещо друго — продължи Мадлин и избърса сълзите си. — Изгубили са дете.

Сърцето на Гърни изстина.

— Бебе. В автомобилна катастрофа.

— Исусе!

— Това сме ние, Дейвид, преди двайсет години. Единствената разлика е, че ти си жив, а съпругът й не е.

Вгледан в очите на жена си, Гърни ясно видя как силата на разпознаването й в болката на другата жена само е подсилила вчерашната настоятелност.

— Не исках да се забъркваш в това дело, да се заплиташ с Шеридън Клайн. Но сега не мога да спра да си мисля, че ако същото бе сполетяло теб…

— Щеше да искаш някой да направи нещо.

— Да. Някой добър, честен и достатъчно решителен, за да стигне до дъното… — Мадлин замълча и добави прочувствено: — Да. Щях да го искам.

18

Промяната във възгледите на Мадлин оказа силен ефект върху Гърни. Новото й решение му се стори като знак за освобождение. Щом тя си изясни приоритетите, за него те също станаха ясни. Задачата му беше просто да разгадае убийството на съпруга на Ким Стийл.

Останалото — прикритите мотиви на Клайн да го привлече на служба, съмнителните политически връзки и амбиции на Дел Бекерт, потенциалната расова война в Уайт Ривър — бяха важни, но второстепенни въпроси. Щяха да се окажат от значение само ако помогнат да се обясни смъртта на Джон Стийл.

След вечеря Гърни се оттегли в кабинета си с досието, дадено му от Клайн на паркинга, и с телефона, който Ким бе оставила на Мадлин. Първото, което направи, след като провери хронологията на обажданията и есемесите в телефона и откри, че са били изтрити с изключение на последното предупреждение, беше да се обади на личния номер на окръжния прокурор. Клайн вдигна незабавно, задъхан от притеснение.

— Да?

— Телефонът на Стийл е в мен.

— Съпругата му ти го е дала?

— Да.

— А ти… намери ли нещо в него? Нещо съществено?

— Нищо, освен последното съобщение.

— Колко бързо можеш да донесеш телефона при мен?

Гърни се изуми от начина, по който Клайн оформи въпроса си, особено от натъртването на „мен“. Зачуди се дали искането му е толкова категорично, колкото бе прозвучало.

— Мога да го донеса на утрешното събрание. Бекерт ми се стори доста нетърпелив да го получи… — Когато събеседникът му запази мълчание, той продължи: — Или, тъй като времето е ключов фактор, можеш да изпратиш някой от хората си да го вземе от нас и да го закара направо в криминалната лаборатория в Олбъни. А междувременно ти да поискаш заповед за разпечатка на разговорите от мобилния оператор.

— Хм… значи… предлагаш в името на това да спестим време да прескочим полицията на Уайт Ривър и да отидем направо в щатската лаборатория?

Гърни за малко да се изсмее на глас. Инстинктът да си пази задника явно бе втора природа на Клайн и сега той даваше ясно да се разбере, че вариантът, който видимо предпочита, е предложение на следователя му.

— Би било разумен начин на действие — отвърна Гърни.

— Вероятно си прав. Предвид важността на времевия фактор. Добре. Утре точно в седем сутринта пред дома ти ще чака кола.

Разговорът потвърди съмненията на Гърни, че прокурорът се притеснява от Бекерт или някого другиго в отдела достатъчно, за да задържи телефона извън хватката им, докато не се сдобие със съвсем обективен запис на цялата информация, която би могла да се съдържа в него.

Насочи вниманието си към плика, извади папката по случая и разпръсна съдържанието й по бюрото. Видя стандартните документи: полицейски доклад, свидетелски показания, снимки и скици на местопрестъплението, първоначалните обобщения за постигнатия напредък, различни бележки и списъци със задачи — на пръв поглед нищо особено полезно, нито изненадващо. Имаше също и диск. Беше надписан „Видеозапис от камерите на РАМ, Уилард Парк, убийството на Стийл“. Гърни избута останалото съдържание на папката настрани и постави диска в лаптопа си.

Видеозаписът се оказа същият, който си спомняше от телевизора с големия екран от партито на Гелтър и от първото събрание на комисията за борба с извънредни ситуации. Вероятно сегментът бе извадка от по-дълъг запис, започваше около три минути преди изстрела и продължаваше около две минути след него. По време на прегледа Гърни отбеляза появата на червената лазерна точка на тила на Стийл и потвърди първоначалната си преценка, че тя предшества фаталния изстрел с малко над две минути. Точността, с която мерникът следваше движенията на Стийл, потвърди и впечатлението му, че пушката, с която е произведен изстрелът, е качена на триножник, вероятно такъв с механизъм за компенсиране на движението от рода на използваните във филмовата индустрия.

Изгледа записа три пъти. На третия забеляза странност, която не беше привлякла вниманието му преди това. Когато беше застрелян, Стийл се движеше към ново място на тротоара. Но в течение на почти двайсетте секунди преди това беше стоял неподвижен. Защо стрелецът бе подминал тази лесна възможност в замяна на по-рискованата движеща се мишена?

Продължи да преглежда съдържанието на папката, докато не стигна до компютърна разпечатка, надписана „Вероятно местоположение на стрелеца според параметрите на траекторията на куршума“. Разпечатката показваше тесен триъгълен конус, наложен върху карта на Уайт Ривър. Върхът на триъгълника достигаше мястото в края на парка, където беше застрелян Стийл. Конусът се разпростираше от тази точка на около половин километър навътре в центъра на града — разкриваше вероятната област, от която бе произведен изстрелът въз основа на изчислената траектория.

Макар че в досието нямаше показания за какво е използване диаграмата, за Гърни беше очевидно, че следващата стъпка би била да се стеснят възможностите, като се отиде на мястото, където е стоял Стийл в момента на изстрела, и с бинокъл да се огледа района, заключен в триъгълника на картата, за да се намерят чисти линии за стрелба от прозорци, покриви и открити пространства, които не са зад други постройки. Тъй като мишената е била видима за снайпериста, местоположението му следваше да е видимо от позицията на жертвата. Предприемането на тази проста стъпка драстично щеше да намали набелязания за претърсване район.

Хрумна му да се обади на Марк Торс и да се увери, че са работи в тази насока, но имаше усещането, че не трябва да се намесва. Местоположението на снайпериста вероятно скоро щеше да бъде разкрито и предадено на екип криминолози с фотоапарати, прахосмукачки, пликчета за улики и комплекти за снемане на отпечатъци. Междувременно детективът разполагаше с предостатъчно неща за вършене, които не включваха настъпване на други хора по мазолите.

Точно в момента по-продуктивен би могъл да се окаже един разговор с Ким Стийл на четири очи. По време на посещението й през деня тя бе оставила на Мадлин адреса, електронната поща и телефонния си номер.

Гърни вдигна телефона и набра номера на Ким.

— Да? — гласът й беше тежък като олово.

— Ким, Дейв Гърни се обажда.

— Да?

— Имам събрание в Уайт Ривър утре. Питах се дали е удобно да спра по път и да поговорим.

— Утре ли?

— Ще е по някое време сутринта. Удобно ли е?

— Да, разбира се. Вкъщи съм.

Детективът се зачуди дали безизразните отговори са резултат от изтощението на скръбта, или от притъпяващо емоциите лекарство.

— Благодаря, Ким. Ще се видим утре сутринта.

Тази нощ, за първи път от над година, сънува съня — смразяващо, несвързано повторение на инцидента, в който загина четиригодишният му син.

На път за детската площадка в слънчев ден.

Дани върви пред него.

Преследва гълъб по тротоара.

Самият Гърни е потънал в размисъл за съвсем други неща.

Умува върху обрат в случая с убийството, по който работи.

Разсейва го неочаквана идея, възможно решение.

Гълъбът слиза от тротоара и тръгва по платното.

Дани следва птицата.

Разтърсващ, спиращ пулса трясък.

Телцето на Дани излита във въздуха, пада на асфалта, търкаля се.

Търкаля се.

Червеното беемве ускорява.

Със свирещи гуми завива зад ъгъла.

Изчезва.

Гърни се събуди в агонията на скръбта. Обгръщаше го сивият предутринен здрач. Мадлин го държеше за ръката. Знаеше за съня. Той периодично се връщаше вече близо двайсет години.

Когато витаещите образи се разсеяха и най-лошата вълна на болката отмина, детективът стана, взе си душ и се облече.

В седем сутринта човекът на Клайн пристигна точно по план, взе телефона на Стийл и си тръгна, без да каже и дума.

В 7:45 Джералдин Миркъл дойде да вземе Мадлин, бе един от дните, в който са заедно на смяна в клиниката.

В 8:30 Гърни тръгна за срещата с Ким Стийл.

Джипиесът го насочи по междущатската магистрала до изхода за Ларвейшън и Бадминтън, оттам по Фишърс Роуд на север към Анджайна. Няколко километра по-нататък го отклони към Драй Брук Лейн — насипан с чакъл път, който се усукваше в поредица завои през стара широколистна гора. На алея, отбелязана с яркобоядисана пощенска кутия, джипиесът обяви, че Гърни е стигнал до целта. Алеята го отведе до полянка, в средата на която се издигаше малка къща, обкръжена от цветни лехи и буйна пролетна трева. Близо до дърветата стърчеше червен хамбар с метален покрив. До къщата беше паркирана малката бяла кола на Ким Стийл и детективът спря до нея.

Почука на вратата и зачака. Почука пак. След третия опит заобиколи до задната врата — със същия резултат. Докато умуваше какво да направи, погледна през задната ливада към хамбара и забеляза до вратата му голяма косачка със седалка.

Точно когато Гърни тръгна през ливадата, от хамбара излезе Ким Стийл, натоварена с голяма червена туба за бензин. Пренесе я до косачката и докато отваряше резервоара, видя детектива. Проследи приближаването му, след това се върна към задачата си, вдигна тубата и се пребори да натика чучура й в резервоара. Заговори, без да вдига поглед:

— Има доста неща за вършене.

— Може ли да помогна?

Ким все едно не чу предложението. Не изглеждаше много по-добре, отколкото при предишната им среща. Носеше същата риза, но вече правилно закопчана. Косата й беше по-сресана и лъскава.

— Извикаха го в почивния му ден — обясни, като се опитваше да балансира голямата туба над резервоара. — Тъкмо се канеше да окоси тази ливада. Казваше, че е важно да се коси поне веднъж седмично. Иначе тревата ще задръсти косачката. А щом се задръсти…

— Нека ви помогна! — Гърни посегна към тубата.

— Не! Това е моя задача.

— Добре — той спря. — Казвате, че са го извикали?

Ким Стийл кимна.

— Заради демонстрацията?

— Викаха ги всички.

— А той спомена ли кой от отдела му се е обадил?

Ким поклати глава.

— Спомняте ли си същия ден да е имал и други обаждания?

— Денят, в който беше убит?! — Не беше въпрос, по-скоро гневно избухване.

Гърни пак замълча.

— Знам, че е ужасно да се мисли за това…

Ким прекъсна детектива:

— Само за това мисля. За нищо друго не мога да мисля. Питайте каквото искате.

Той кимна.

— Просто се чудех дали същия ден Джон не е имал и други обаждания освен съобщението, което намерихте в телефона му.

— Мамка му!

Резервоарът на косачката преливаше. Ким дръпна тубата и я изтърва на земята. Изглеждаше готова да се разплаче.

Дребният инцидент трогна Гърни така, че му беше трудно да намери думи.

Силният мирис на бензин изпълни неподвижния въздух.

— Това с преливането постоянно ми се случва — неловко увери той.

Ким не отговори.

— Може ли да окося ливадата вместо вас?

— Какво?

— Вкъщи кося предимно аз. Харесва ми. Ще ви остане едно задължение за вършене по-малко. С удоволствие ще го направя!

Ким погледна детектива и запримигва, за да прогони сълзите.

— Много мило от ваша страна. Но трябва сама да се справя с всички задължения.

Помежду им се възцари мълчание.

— Приятелите на Джон от управлението идвали ли са да ви видят? — попита Гърни.

— Неколцина наминаха. Отпратих ги.

— Не ги искате тук, така ли?

— Не мога да понеса дори да ги гледам, докато не разбера какво се е случило.

— Не вярвате на никого в управлението?

— Не. Само на Рик Лумис.

— Той по-различен ли е от останалите?

— Рик и Джон бяха приятели. Съюзници.

— Съюзници ще рече, че са имали врагове.

— Да. Имаха.

— Знаете ли имената на враговете им?

— Боже, колко ми се ще да ги знаех! Но Джон умееше да оставя на прага грозните подробности от работата си. Според мен смяташе, че прави живота ми по-лесен, като таи всичко в себе си.

— А знаете ли дали Рик Лумис е споделял подозренията на съпруга ви за онова, което се случва в управлението?

— Така мисля.

— Той помагаше ли му да прегледат старите случаи?

— Работеха заедно върху нещо. Знам, че звуча безнадеждно неясно… — Ким въздъхна, вдигна капачката на тубата и я завинти на мястото й. — Ако искате да влезете, ще направя кафе.

— С удоволствие бих пийнал една чаша. И искам да науча повече за съпруга ви — всичко, което пожелаете да споделите. Ще ми се да разбера какъв е бил…

Веднага щом го каза, Гърни забеляза в очите на вдовицата отзвука от използваното минало време — бил. Прииска му се да бе потърсил по-подходящ израз.

Ким кимна, избърса ръце в джинсите си и го поведе през ливадата към къщата.

Задната врата водеше към тесен коридор и определено често използвана кухня. На пода до мивката се въргаляше счупена чиния. Военното яке, което жената бе носила по време на посещението си в къщата на Гърни, беше преметнато през облегалката на един от столовете. Масата беше затрупана с безредна купчина хартия. Ким се огледа объркано.

— Не осъзнавах… какъв хаос. Нека просто… — и замлъкна.

Събра хартията и я отнесе в съседната стая. Върна се, взе якето и отнесе и него. Изглежда не забелязваше счупената чиния. Посочи един от столовете и Гърни седна. Вдовицата разсеяно изпълни ритуала по зареждане на кафемашината.

Докато се свари кафето, тя постоя, загледана през прозореца. Когато стана готово, наля една чаша и я донесе на масата.

Седна срещу Гърни и се усмихна по начин, който му се стори непоносимо тъжен.

— Какво искате да знаете за Джон?

— Какво беше важно за него. Амбициите му. Как е попаднал в участъка в Уайт Ривър. Кога е започнал да се чувства неудобно тук. Всякакви намеци за проблеми — преди есемеса, които може да са свързани със случилото се.

Ким го изгледа продължително и замислено.

— Интересни въпроси.

— В какъв смисъл?

— Нямат нищо общо с теорията на полицейското управление, че нападението е било политически акт на черните радикали.

Гърни се усмихна на вниманието на вдовицата към детайла.

— Теорията им се разглежда от техните хора. Няма смисъл да се върви по същия път.

— Имате предвид по същата задънена улица?

— Твърде рано е да се каже — той отпи от кафето. — Разкажете ми за Джон.

— Той беше най-милият и най-умният съпруг на света. Срещнахме се в колежа. В Итака. Джон следваше психология. Много сериозен. Много хубав. Оженихме се веднага след завършването. Той беше взел щатския полицейски изпит и няколко месеца по-късно влезе в академията. По това време вече бях бременна. Всичко като че ли вървеше добре. Завърши пръв в класа си. Животът беше съвършен. После, месец след раждането на детето ни, имаше автомобилна катастрофа. Тя не оцеля… — Ким млъкна, прехапа долната си устна и се надигна от стола. Изправи гръб, преди да продължи. — Джон прекара следващите три години като щатски рейнджър. В свободното си време взе докторантура по криминология. Горе-долу по това време наеха Дел Бекерт да разчисти полицейското управление в Уайт Ривър. Голямо впечатление направи — изгони много хора с обвинения в корупция, докара свежа кръв… — Вдовицата се поколеба. После продължи тъжно, може би дори горчиво. — Образът, който Бекерт създаваше — измитане на мръсотията, прочистване на управлението… Мисля, че това предизвика Джон. Така че той се премести от Ню Йорк в предполагаемо прекрасното ново полицейско управление в Уайт Ривър.

— Кога осъзна, че може да не е толкова съвършено, колкото си е въобразявал?

— Беше постепенно. Отношението му към работата се промени. Помня как помрачня преди година, след убийството на Лакстън Джоунс. След това… у него се появи напрежение, каквото преди не съществуваше.

— А напоследък?

— Влошаваше се.

Гърни отново отпи от кафето.

— Казахте, че има диплома по психология и криминология?

Ким кимна и почти се усмихна:

— Да. Харесваше работата си и обичаше да учи свързани с нея неща. Всъщност тъкмо беше започнал да посещава лекции по право.

Гърни се поколеба.

— Бил е обикновен патрулен полицай, нали?

В погледа на Ким заблестя бойна искрица.

— Имате предвид просто обикновен патрулен полицай, а? Питате защо не се е напъвал за повишение?

Той сви рамене.

— Повечето полицаи, които познавам и са се стремили да вземат дипломи…

Тя го прекъсна:

— Старали са се да се образоват заради амбиции в кариерата? Истината е, че Джон има… имаше… страхотна амбиция. Но не за повишения. Искаше да бъде на улицата. Към това се стремеше. Дипломите и цялото четене… правеше го, за да е възможно най-добър в работата си. Амбициите му бяха да води честен, полезен и позитивен живот. Това беше всичко, което… — Вдовицата наведе глава и се разрида. След няколко минути, когато поредната вълна от скръб се изчерпи, седна по-изправена в стола и избърса очите си. — Имате ли други въпроси?

— Знаете ли някога да е получавал заплахи или намеци за проблеми, като изключим текстовото съобщение?

Ким поклати глава.

— Ако нещо ви хрумне…

— Ще се обадя. Обещавам.

— Добре. И последно. Смятате ли, че Рик Лумис ще се съгласи да говори с мен?

— Сигурна съм, че ще говори. Но ако питате в смисъл колко откровен ще бъде за онова, върху което работеха двамата с Джон, нямам представа.

— А имате ли желание да му се обадите, да му кажете кой съм и че бих се радвал да се видя с него?

Ким наклони глава с интерес:

— Искате да му кажа, че трябва да ви има доверие?

— Просто му кажете каквото прецените. Зависи изцяло от вас.

Гърни посрещна погледа й и за момент имаше същото чувство, което го сполиташе и с Мадлин — че надзърта право в душата му.

— Да — съгласи се Ким. — Ще го направя.

19

Към края на посещението при Ким Стийл вибрацията на телефона осведоми Гърни за обаждане. Пропусна го, за да не прекъсва емоционалния поток на разговора им.

Сега, на връщане към магистралата, спря на затревения банкет на Фишърс Роуд и изслуша съобщението. Беше от Шеридън Клайн. Не си даде труд да се представя — надутият му леко носов глас беше достатъчен да го познаят.

„Надявам се скоро да получиш съобщението. Имаме промяна в графика. Събранието току-що беше преместено за дванайсет. Голям пробив. Точно по обед. Бъди там!“

Гърни си погледна часовника — 11:04.

Прецени, че ако няма движение, може да стигне до Уайт Ривър в единайсет и половина. При все предишното си решение да избягва конфликта с полицейското управление, като стои далеч от местопрестъплението, все пак се изкушаваше поне да мине оттам с колата — да добие чувство за мястото, което бе видял на видеото.

Както се очакваше, нямаше движение. Беше само 11:29, когато слезе от магистралата. Изходната рампа за Уайт Ривър водеше до шосе, което се спускаше от зелените гори и ливади към област на сътворен от човешка ръка упадък. Гърни мина покрай големите ръждиви конвейери на затворилата каменоломна „Хендсъм Брадърс“ и влезе в самия град, където смрадта на дим и пепел започна да се усеща в колата.

От картата на Уайт Ривър детективът помнеше как са разположени основните улици на града и лесно стигна до булеварда към „Гринтън“, прозорците на сградите от двете му страни бяха покрити със заковани дъски, а пътят водеше директно до Уилард Парк.

Гърни зави по улицата, която минава край парка, и скоро стигна до барикада от жълти прегради, на всяка от които имаше предупреждение: „Не преминавай“.

Остави колата си там и мина между преградите. Продължи пеша към кръглия участък, по-агресивно ограден с двойно заграждение от жълта полицейска лента. Забранената зона обхващаше края на поляната, където се бе провела демонстрацията, огромен бор, чиито най-долни клони бяха на поне пет-шест метра над земята, и част от тротоара. На тротоара имаше голямо червеникавокафяво петно с неправилна форма.

Гърни беше сигурен, че криминолозите отдавна са приключили със събирането на доказателства и присъствието му не носи опасност за унищожаване на уликите. Въпреки това, когато влезе в оградения участък, запристъпва внимателно около петното в знак на уважение. Огледа старателно дървото и забеляза останките от канала, прорязан от куршума, забил се в относително меката борова дървесина. Част от канала бе разцепена, за да се извади куршумът.

Гърни измъкна химикалката от джоба на ризата си и я постави в дупката. Химикалката, изравнена с канала на куршума, се превръщаше в приблизителен показалец за източника на изстрела. Веднага стана ясно, че съвпада с проекцията на траекторията в картата от досието. Загледан в указаната посока, детективът констатира, че вероятните местоположения са ограничени до горните етажи на три или четири блока.

Насочи се към барикадата, където бе паркирал, с надежда да намери бинокъла, който понякога държеше в жабката. Тази цел обаче остана на второ място, когато видя пред същата барикада да спира полицейска кола. Полицаят, който излезе отвътре, изглеждаше изморен като в края на дежурство. След като погледна към субаруто, вероятно в търсене на признаци на официален статут, насочи вниманието си към Гърни..

— Как сте днес, господине? — Ако въпросът имаше за цел да звучи дружелюбно, не постигна целта си.

— Аз съм добре. А вие?

Погледът на ченгето се втвърди, сякаш отговорът на Гърни беше предизвикателство.

— Наясно ли сте, че сте в забранена зона?

— По работа съм. Следователски отдел, службата на окръжния прокурор.

— Така ли?

Детективът не коментира.

— Не съм ви виждал досега. Искате ли да ми покажете някакъв документ?

Гърни извади портфейла си и показа документите, които бе получил от Клайн.

Полицаят ги прегледа със скептична гримаса.

— Окръжната прокуратура, а? Познавате ли Джими Крендъл?

— Единственият, когото познавам там, е Шеридън Клайн.

Ченгето замислено смукна през зъби.

— Е, проблемът е, че това е забранен район, така че трябва да ви помоля да си тръгнете.

— Забраната се отнася и за следователите на окръжния прокурор, така ли?

— КДПРИ важи за всички.

— Какво е КДПРИ?

— Контрол на достъпа на първичната разследваща институция.

— Интересен акроним. Местно изобретение ли е?

Ченгето започна да почервенява от шията нагоре.

— Не водим дискусия. Имаме процедура и тя изисква да напуснете. Ако пожелае, вашият окръжен прокурор може да се оплаче на моя началник по всяко време. Ако искате да ни влезете в периметъра, първо вземете разрешение. А сега си преместете колата, преди да накарам да я вдигнат!

Зачервен и с присвити очи, полицаят проследи как Гърни обръща колата и тръгва обратно към центъра на Уайт Ривър.

Пет минути по-късно детективът се озова пред унилото безцветно полицейско управление и паркира до големия черен джип на Клайн. Докато слизаше от колата, телефонът му звънна. Номерът беше скрит.

— Гърни на телефона.

— Обажда се Рик Лумис. Ким Стийл каза, че искате да поговорим. Даде ми номера ви… — гласът отсреща беше млад и сериозен, с осезаем акцент от централните щати.

— Тя обясни ли ви кой съм и каква точно е ролята ми в случая?

— Да, обясни ми.

— И вие желаете да обсъдим… събитията… които двамата с Джон сте проучвали?

— До известна степен. Но не по телефона.

— Ясно. Колко скоро е възможно да се видим?

— Днес почивам, но трябва да се погрижа за някои неща. Да подготвя градината за садене. Какво ще кажете за три и половина в закусвалнята „Лъки Ларвейшън“? В Анджайна е. На старото кръстовище на шосе 10.

— Ще го намеря.

— Добре. Ще се видим в три и половина.

— Рик, само още нещо. Има ли някой друг, с когото би трябвало да поговоря… за ситуацията?

Полицаят се поколеба.

— Може би. Но първо ще се обадя тук-там.

— Добре. Благодаря.

Гърни пъхна телефона обратно в джоба си и влезе в управлението.

Зае обичайното си място на дългата маса в мрачната конферентна зала. Заслуша се в непрестанното бръмчене от тръбите на флуоресцентното осветление — звук толкова привичен в стария му нюйоркски участък, че за момент се почувства отново там.

Клайн му кимна. Миг по-късно Торес влезе в залата с лаптопа си — напрегнат, но целеустремен. В края на масата шериф Клуц шаваше с пръсти, все едно дирижира миниатюрен оркестър. Изражението в суровия поглед на Бекерт не подлежеше на разгадаване.

Две места останаха празни — на Джуд Търлок и на Дуейн Шакър.

Шерифът облиза и бездруго влажните си устни.

— Трябва да е време да започваме.

— Липсват кметът и заместник-комисарят — уточни Клайн.

— Днес старият Шакс е в „Ротари“ — обясни шерифът. — Безплатен обяд и възможност да поговори за важността на преизбирането си. Още ли чакаме Джуд?

— Ще го чуем след малко — отвърна Бекерт. Погледна телефона на масата и съвсем лекичко го премести. — Дванайсет мина. Да започваме. Детектив Торес, разкажете ни какво става със стрелбата по Стийл — какъв напредък е постигнат и какво да очакваме.

Торес се поизправи малко в стола си.

— Да, сър. След последната ни среща се сдобихме със сериозни физически и видеодоказателства. Намерихме и проучихме апартамента, от който е стреляно. Там открихме остатъци от барутни налепи заедно с гилза, съвпадаща с куршума, изваден от дървото в Уилард Парк. Имаме отлични отпечатъци, но няколко предмета, включително гилзата, плюс вероятни ДНК остатъци по други предмети. Дори…

Клуц се намеси:

— Какви остатъци?

— Мукозни налепи с капка кръв в кърпичка, лепенка с кръв по нея и няколко косъма с достатъчно фоликулен материал за анализ.

— Всичко това?

— Намерихме дори триножника, използван за стабилизиране на пушката. Открихме го в реката при Гринтън Бридж и на него също има ясни отпечатъци. Освен това разполагаме с видеозапис на кола, която приближава мястото на стрелбата, паркира зад сградата малко преди да бъде стреляно и си тръгва веднага след това. Разполагаме и с допълнителен запис на същата кола, която тръгва към моста и после се връща. Макар че уличното осветление не е добро, успяхме да увеличим и да разчетем номера.

— С други думи разполагаме с идентификация на стрелеца?

— Разполагаме с идентификация на колата, черна „Тойота Корола“ от 2007-а, и име и адрес на регистрацията — Девалон, Джоунс, Саймън Стрийт 34 в „Гринтън“.

Клайн се наведе напред:

— Да е свързан с Лакстън Джоунс, който загина преди година?

— Брат му. Девалон беше един от основателите на Алианса за расова справедливост — заедно с Джордан, Тукър и Блейз Лавли Джаксън.

Клайн се ухили:

— Това придвижва разследването в окуражителна посока. Арестувахме ли вече този Девалон?

— Това е проблемът, сър. Той е в затвора от месец — в „Данемора“ е, излежава присъда от три до пет години за тежки телесни повреди. Счупил черепа на охранител в индианско казино на север.

Усмивката на Клайн угасна.

— Значи колата му е била използвана от някой друг. Може би член на АРС? Предполагам, че проверявате.

— Заели сме се с това.

Бекерт се обърна към шерифа:

— Гудсън, ако този Девалон Джоунс е дал колата си, някой от по-склонните ти към сътрудничество гости в затвора би могъл да знае нещо по въпроса. Междувременно ще се обадя на директора в „Данемора“ и ще проверя дали Джоунс може да бъде убеден самостоятелно да се раздели с информацията.

Клуц пак облиза устни, преди да заговори:

— Може да се намери кой да обясни на Девалон, че след като регистрацията е на негово име, това го прави предполагаем снабдител на стрелеца и съучастник в убийството на полицай. Така че има възможност да използва свободната воля, с която създателят го е дарил, и да ни каже името… или ще му изпържим задника… — той пак размърда пръсти, съвсем лекичко, под съпровода на въображаема музика.

Бекерт се обърна към Торес, който недоволно се взираше в Клуц.

— Нали каза, че имаме записи с колата, която приближава мястото на стрелбата и го напуска. Можеш ли да ни ги покажеш сега?

Беше нареждане, не въпрос.

Торес се съсредоточи отново в лаптопа си, цъкна на няколко икони и мониторът на стената показа западнала и зле осветена улица с натрупани по тротоарите чували с боклук. Появи се кола, която мина през полезрението на камерата и изчезна на следващото кръстовище.

— Това е Гирдър Стрийт — поясни Торес. — Записът е от охранителна камера пред бюро за осребряване на чекове. Съкратили сме го до няколко ключови момента… гледайте следващата кола!

В кадър влезе малък тъмен седан. Точно преди да стигне до кръстовището, той зави към нещо като паркинг или уличка зад един от жилищните блокове.

— Това е сградата, откъдето е дошъл изстрелът. Уличката води към заден вход. Според часа, отбелязан на записа, колата е пристигнала двайсет и две минути, преди да бъде произведен изстрелът. Сега прескачаме с двайсет и шест минути напред, точно четири минути след покушението и… ето… виждате появата на колата… завива… отива до кръстовището… и тръгва надясно по Бридж Стрийт.

На екрана се показа по-широка, но също толкова западнала улица с магазини със спуснати метални ролетки от двете страни.

— Този запис е от улична камера, монтирана на светофара на кръстовището… — Торес погледна към Гърни: — Програма за предотвратяване на престъпността чрез надзор. Тази инициатива… — Той прекъсна обяснението си и посочи екрана: — Ето… там… Това е нашето превозно средство, което кара на запад по Бридж Стрийт. Вижте… сега… преминава край знака „Мостът е затворен“ и продължава нататък.

Клайн попита дали този път води другаде освен към самия мост.

— Не, сър. Само до моста.

— Възможно ли е да се кара по него?

— Да, просто като се преместят конусите, които препречват пътя. И те наистина са били преместени.

— А какво има от другата страна? Възможно ли колата да е минала по моста, за да стигне някъде другаде?

— Степента на разрушение би попречила. Преценихме, че най-вероятната причина да се стигне до този участък по това време на нощта ще е, за да се изхвърли нещо в реката. И се оказахме прави. Именно там намерихме триножника, използван за стабилизиране на пушката…. — Торес посочи към екрана: — Ето… същата кола… се връща от моста.

Усмивката на Клайн засия отново.

— Добра работа, детектив!

Гърни наклони глава с любопитство.

— Марк, откъде знаеш как е използван триножникът?

— Доказателството е на снимките, които сме направили в апартамента, използван от стрелеца — той чукна няколко клавиша и на екрана се появи кадър на апартаментска врата с шпионка на нея. Номерът на апартамента — 5С — беше издраскан и избелял. Следващата снимка, изглежда, бе направена от същото положение, но вече с отворена врата и изглед към жилището.

— Снимката, която всъщност искам да покажа, е малко по-нататък — обясни Торес, — но нямах време да променя поредността.

— Кой ви пусна вътре? — попита Гърни.

— Чистачът.

Гърни си спомни собственото си прекъснато разследване в Уилард Парк и траекторията, посочена от проникналия в дървото куршум. Тя включваше множество прозорци в три различни сгради.

— А как се спряхте на този конкретен апартамент?

— Получихме сведения.

— Чрез обаждане?

— С есемес.

— Анонимен или от известен източник?

Бекерт се намеси:

— Имаме политика да не обсъждаме източниците. Нека продължим!

Следващата снимка беше направена през отворената врата на апартамента и гледаше през малко фоайе към голяма необзаведена стая. Отсреща имаше отворен прозорец. На следващата снимка, направена от място по-близо до средата на стаята, през прозореца се виждаше гледка към града. Зад няколко ниски покрива Гърни забеляза тревист участък, обграден от високи борове. С малко по-усърдно взиране успя да различи жълта черта — полицейската лента около района, където току-що бе имал спречкване с местното ченге. Очевидно беше, че апартаментът предлага на снайпериста идеалното място да свали всеки в околността на ливадата, на която се е провеждала демонстрацията.

— Добре — обади се Торес с известна възбуда, — сега стигам до ключовите ни улики…

На следващата снимка, направена в същата стая, на същото ниво, се виждаше долната половина на радиатор и претъпканото пространство под него. В сянката на радиатора, в дъното до стената, Гърни забеляза мекия отблясък на бронзова гилза.

— Калибър 30–06[7]. — обяви Торес. — Същият като на куршума.

— С ясен отпечатък на нея? — поинтересува се Клайн.

— Два. Вероятно от палец и показалец, както се зарежда карабина с ударник.

— Знаем ли дали е била с ударник?

— Такава е конструкцията на повечето от този калибър, изработени през последните петдесет години. Ще знаем със сигурност, след като от балистичния погледнат по-подробно следите от екстракцията и изстрела.

Следваше снимка на под с паркет. Торес посочи три бледи следи на прашната повърхност, всяка с големината на монета, разположени на около метър една от друга, по ъглите на въображаем триъгълник.

— Виждате ли тези малки отпечатъци? — попита той. — Тяхното разположение съответства на разтварянето на краката на триножника, който открихме в реката. Височината му, ако е бил поставен на това място, осигурява пряка линия за изстрел към мястото на покушението.

— Имаш предвид към тила на Джон Стийл? — попита Гърни.

— Да. Точно така.

Торес продължи със следващата снимка — малка баня, в която имаше душкабина, мръсна мивка и тоалетна. Последваха два близки плана — хромираната дръжка на казанчето и вътрешността на тоалетната чиния. Във водата плаваха смачкана топка цветна хартия и парче лейкопласт.

— Тук извадихме късмет — обясни Торес. — Имаме хубав отпечатък от палец на дръжката на казанчето и предмети в чинията, по които не само има отпечатъци, но и ДНК материал. Хартията е обвивка от сандвич с импрегнирана повърхност и е съхранила три добри отпечатъка. На лепенката има следи от кръв.

Клайн се въодушеви.

— Пуснахте ли отпечатъците за анализ? Нещо за тях?

— Нищо на местно или щатско ниво. Чакаме резултати от интегрираната система на ФБР. Вашингтон държи над сто милиона отпечатъка, така че сме обнадеждени. В най-лошия случай ще се окаже, че стрелецът не е бил арестуван досега и изобщо не са му вземани отпечатъци. Но дори при това положение, след като хванем правилния човек, ще имаме твърди доказателства, които го свързват с апартамента, с гилзата и триножника. Има и още една находка, която не съм споменал — охранителна камера на Бридж Стрийт е снимала колата на стрелеца отстрани, с тъмен образ на шофьора, видим през страничния прозорец. В настоящото си състояние не се вижда, но компютърната лаборатория в Олбъни има мощен увеличителен софтуер. Така че сме обнадеждени.

Изказването му беше подчертано от приглушено звънване от съобщение, пристигнало на телефона на Бекерт.

— Лицевата идентификация ще сложи край на играта — заяви Клайн.

Торес огледа присъстващите.

— Имате ли въпроси?

Бекерт беше видимо погълнат от съобщението на телефона си.

Шерифът се усмихваше неприятно.

— Ако другите ни проучвания открият ползвателя на колата на Девалон, увеличителната магия на „Олбъни“ може да прикове нашето момче за стената. Снимките са прекрасно нещо. Много убедителни пред съдебните заседатели…

— Господин Клайн? — подпита Торес.

— Засега нямам въпроси.

— Детектив Гърни?

— Чудех се просто… колко е дълбока водата?

Младият следовател се намръщи озадачено:

— В чинията ли?

— В реката.

— Където е открит триножникът ли? Грубо метър.

— Някакви отпечатъци по перваза на прозореца или касата?

— Има стари и избелели, нищо ново.

— По вратата на апартамента?

— Също.

— По вратата на банята и кранчетата на чешмата?

— Същото.

— Успяхте ли да откриете в сградата човек, който да е чул изстрела?

— Говорихме с няколко обитатели, които смятат, че може да са чули нещо като изстрел. Бяха доста неясни. Това не е квартал, в който хората обичат да говорят с полицията или биха признали, че са станали свидетели на каквото и да е… — той вдигна длани в жест, че се предава. — Други въпроси?

— Не и от мен. Благодаря, Марк. Добра работа!

Младият детектив си позволи миг на леко самодоволство. Напомняше на Гърни за Кайл — неговият двайсет и седем годишен син от първия брак. Което на свой ред го подсети, че му дължи обаждане. Кайл беше наследил собствената му склонност към усамотяване, така че общуването помежду им, колкото и приятно да беше, когато се случеше, бе спорадично. Обеща си да се обади още днес. Може би след вечеря.

Гласът на Бекерт го върна в настоящето:

— Явно вече е време да преминем към нашия напредък по убийството на Джордан и Тукър. Тази сутрин направихме пробив в разследването и очакваме допълнително развитие в следващия половин час. Така че моментът е подходящ за кратка почивка… — Той погледна телефона си. — Ще се съберем в дванайсет и четиридесет и пет. Моля, останете в сградата. Гудсън, трябва ли ти някаква помощ?

— Не — шерифът прокара добре оформения нокът на показалеца си по протежение на белия бастун, поставен напряко на масата пред него.

20

Събранието бе възобновено точно в 12:45. Това накара Гърни да се чуди дали Бекерт някога се отклонява от стриктното си чувство за ред и процедура и как би реагирал, ако някой наруши плановете му.

Бекерт беше донесъл лаптоп, който постави на заседателната маса. Както обикновено избра стола, в който силуетът му се очертаваше на фона на прозореца и затворническата архитектура зад него.

След като синхронизира компютъра си с монитора на стената, той посочи на всички, че е готов.

— Ще започнем със сутрешното ни откритие — уебсайтът на група за расово превъзходство, която твърди, че се занимава с отмъстителни акции. Те поддържат тезата, че чернокожите се канят да разпалят война с белите в Америка — война, която нито полицията, нито военните ще успеят да спрат, тъй като и двете организации са инфилтрирани от чернокожи и либералните им поддръжници. Групата вярва, че от Бог им е дадено задължението да елиминират тъй наричаната от тях „прокрадваща се черна заплаха“, за да бъде спасена бяла Америка.

— Да елиминират? — повтори Клайн.

— Да елиминират — подчерта Бекерт. — На същата уебстраница са включили и стара снимка на линчуване с надпис: „Решението на проблема“. Но това не е основната причина откритието на уебсайта им да е толкова важно. Погледнете екрана. И слушайте внимателно. Това е техният химн…

Екранът стана яркочервен. В средата се отвори прозорец и започна видеоклип. Хевиметъл квартет създаваше какофония от тропане с крака, измъчени музикални ноти и почти нечленоразделни строфи. Няколко думи обаче се чуваха високо и ясно.

Огън… пожар… острие… оръжие… примка…

Видеозаписът беше зърнист, а качеството на звука — ужасно. Лицата на облечените в кожа и обковани с метални налчета членове на бандата бяха твърде зле осветени, за да са разпознаваеми.

Клайн поклати глава:

— Ако се очаква този текст да ми подскаже нещо, ще ми трябва преводач.

— За щастие — ухили се Бекет, — текстът се появява и на сайта им…

Той цъкна на една иконка и правоъгълникът, обграждал видеоклипа, обгради снимка на напечатана страница.

— Прочетете внимателно текста. В него се отговаря на важни въпроси. Детектив Торес, за удобство на шериф Клуц, може би е добре да четете на глас?

Торес добросъвестно изпълни нареждането.

— Боже! — промърмори Торес, когато приключи с четенето. — Тези хора са дяволски луди!

— Очевидно. Но какво друго ни казва текстът? — Бекерт се обръщаше към всички в залата с тона на човек, който обича да задава въпроси, чиито отговори знае. Човек, който обича да ръководи.

Гърни не харесваше подобни игри. Реши да сложи край на тази.

— Обяснява какво означава РИС.

Около масата последва озадачено мълчание.

— Сега вече схванах — обади се Торес накрая. Обърна се към Клуц: — В стихотворението се наричат „рицари на изгряващото слънце“. Инициалите са РИС.

— И вие, момчета, се кефите толкова на съвпадението на три букви?

Бекерт поклати глава.

— Не е само това. Целият уебсайт ги инкриминира. Анархистка лудост. Терористични заплахи. Прослава на злодействата. Плюс последната капка. На страница, наречена „Бойни новини“, има описание на случая тук, в Уайт Ривър. Това, плюс РИС, жигосано в петите на Джордан и Тукър, несъмнено е повече от съвпадение.

Клайн видимо се притесни:

— Смяташ, че тези хора са тук, в Уайт Ривър? Имаме ли някаква представа кои са?

— Имаме добра представа кои са поне двама от тях.

— Боже всемогъщи — извика Клуц, — хич не ми казвай за двамцата, за които си мисля.

Бекерт послушно замълча.

— Прав ли съм? — попита шерифът. — За проклетите близнаци ли говорим?

— Джуд се занимава с тях в момента.

— Отишъл им е на гости?

— И така може да се каже.

— Боже всемогъщи! — повтори Клуц с необичайната възбуда на човек, предвкусващ изумителна дандания. — Надявам се, Джуд осъзнава, че момчетата са напълно откачени!

— Знае с кого си има работа — увери го спокойно Бекерт.

Клайн местеше поглед от единия към другия и обратно.

— Кои, по дяволите, са близнаците?

Клуц се изсмя гнусно:

— Огън, сяра, експлозиви, всякакви щуротии, за които се сетиш. Имаш ли нещо да добавиш, Дел, за да обрисуваш картинката за Шеридън? Знам, че тези момчета стоят на специален пиедестал в главата ти.

— Близнаците Горт приличат на анимирани планинци. Но в тях няма нищо забавно… — В гласа на Бекерт прокапа киселина. — Родовете Горт, Хадок и Флем си мешат кръвта и вилнеят из тази част на щата от двеста години насам. Обединени, представляват чутовна група. Само в този окръг техните близки и далечни роднини са стотици. Има и нормални, преуспели хора. Има и въоръжени откачалки. Има контрабандисти и готвачи на метамфетамини. Но най-лоши от всички са близнаците. Свирепи расисти, вероятни ексхибиционисти, вероятни убийци.

— Какво пропускам в случая? — обади се Клайн. — Аз съм окръжен прокурор. Защо не сте ми споменавали за тези хора досега?

— Защото за първи път сме в позиция да имаме истински шанс да ги закопчаем.

— За първи път? След онова, което двамата с Гудсън току-що изброихте?

За първи път Гърни виждаше Клайн да надига глава в предизвикателство срещу Бекерт.

— Теоретично бихме могли да ги арестуваме много пъти. Арестите щяха да са последвани от освобождение или слаби обвинения и да останат без присъда.

— Слаби? Какво имаш предвид със…

— Имам предвид, че хората, които повдигат обвинения срещу Горт, неизменно ги оттеглят или изчезват. В най-добрия случай щеше да имаш дело, което да бъде прекратено незабавно или да се разпадне по средата. Можеш да си мислиш, че сме способни да окажем повече натиск върху тях… да ги мъкнем всяка седмица на разпит… да ги провокираме да предприемат прибързани и недообмислени действия. Това вероятно ще има ефект с друго семейство, но не и с Горт. Но в случая има аспект, за който не споменавах досега. В поляризирания свят на Уайт Ривър расовите предразсъдъци на Горт са превърнали момчетата в герои за голяма част от бялото население. И разбира се, да не забравяме религиозната гледна точка. Близнаците са пастори в Кетскилската планинска църква за бяло наследство. И един от най-пламенните верующи в паството им е нашият тъй популярен домашен радетел за превъзходството на бялата раса Гарисън Пайк.

— Мили боже! — промърмори Клайн.

Името на Гарисън Пайк прозвуча познато на Гърни. За момент не успя да се сети откъде. После си спомни телевизионния дебат между Блейз Лавли Джаксън и скования мъж с лекото заекване — гостът, според чиято гледна точка чернокожите бяха виновни за всички проблеми на Америка.

Клайн оклюма.

— Значи решението да не ги преследвате в основата си е политическо?

Бекерт отвърна без колебание:

— Всички наши решения са политически в основата си. Такава е реалността на демокрацията. Управление според волята на народа. Нападките срещу популярни герои не носят благо никому. Просто повишават нивото на гнева у всички. Особено когато уликите се изпаряват и няма шанс да постигнеш присъда.

Клайн изглеждаше недоволен, което по мнението на Гърни беше знак за известна проява на разум.

— Какво се е променило сега?

— В смисъл?

— Нали каза, че Търлок тръгнал след близнаците Горт. Така ли е?

— Да.

— И има заповед?

— Да.

Клайн се намръщи още повече.

— Издадена на какво основание?

— Разумна увереност, че Горт са членове на терористична група, наречена „Рицари на изгряващото слънце“, както и че вероятно са преки участници в убийствата в Уилард Парк, също и че очакваме да намерим доказателства в подкрепа и на двете твърдения в личния имот на Горт…

— Какво промени политическата ситуация, която ги правеше недосегаеми досега?

— Колкото и да са популярни братята Горт в определени среди, оставянето на трупове на детска площадка променя играта. Прави ареста и осъждането им приемливи за повечето граждани. И постижими — стига да действаме бързо.

— И стига да намериш някакви сериозни доказателства, които ги свързват с групата на Рицарите. И с убийствата.

— Сигурен съм, че ще намерим нужното. Но въпреки това ще е жизненоважно да описваме положението с правилните думи. Ясни, прости, морални слова, които да не оставят съмнение, че ще има правосъдие.

— Библейските термини пасват най-добре — обади се шерифът. — Народът по тия места много си пада по Библията.

— Интересен възглед — обади се Бекерт. — И докато сме на темата…

Тихото звънване за пристигнало съобщение го спря насред изречението. Той взе телефона си и съобщението на екрана прикова цялото му внимание.

Торес, Клайн и Гърни го наблюдаваха.

Комисарят вдигна поглед и обяви с неразгадаемо изражение:

— Джуд Търлок и екипът му са влезли и са оградили имота на Горт в Клап Холоу. Провели са предварителен оглед на мястото, което, изглежда, е било напуснато наскоро. Ще разполагаме с първоначалния доклад на Джуд съвсем скоро заедно със снимки от локацията.

— Близнаците Горт са се измъкнали, а? — обади се шерифът с тон, който подсказваше, че това е предсказуем развой на събитията.

— В имота не е открит абсолютно никой — потвърди Бекерт. — Ще знаем повече съвсем скоро… — той погледна към екрана на телефона си. — Ще продължим събранието в един и петдесет! — С тези думи се изправи и излезе от залата.

Гърни бе осенен от внезапна идея как да използва свободния половин час и хукна след Бекерт в коридора, като го извика по име.

Комисарят спря и се обърна с нетърпеливо въпросително изражение.

— Мислех да изтичам набързо до онова място в края на Уилард Парк, където е бил застрелян Джон Стийл — обясни му Гърни. — Да усетя географията. Има ли проблем?

— Не. Защо да има проблем? — очевидно раздразнен от прекъсването, Бекерт се обърна и тръгна по коридора, без да чака отговор.

21

Гърни спря субаруто пред същата барикада от жълти прегради, където беше паркирал и предишния път. Отново пренебрегна предупредителните надписи „Не преминавай“ и стъпи на тротоара, който минаваше по края на ливадата.

Тръгна полека напред, като се стараеше да преповтори движенията на Стийл, както ги помнеше от видеоклипа на РАМ.

Вървеше, загледан наляво — към равната, спретнато окосена морава, където се бяха събрали демонстрантите, обърнали гръб на тротоара. В противоположния край на откритото пространство имаше висока платформа, без съмнение същата, която използваха говорителите на АРС. На края на ливадата стърчеше спорната статуя на полковник Уилард.

Гърни продължи, като спираше от време на време — също като Стийл — сякаш да обърне повече внимание на някаква част от тълпата. Първите четири дървета, които подмина по пътя покрай края на ливадата, бяха високи, но с относително тънки стволове. Петото се оказа масивният бор, в който се беше забил куршумът след преминаването през долната част на черепа на Стийл, мозъка и лицевите кости.

Гърни извървя общо три пъти маршрута напред-назад, като повтаряше пътя на Стийл към смъртта и си представяше червената точка от лазерния прицел на снайпериста, следвала жертвата на всяка крачка. Преиграването наум му се отрази толкова силно, че за момент изпита притеснителната илюзия, че усеща същата точка и на своя тил. В края на третото преминаване спря пред големия бор и се изравни с позицията на Стийл в мига на изстрела. С периферното си зрение забелязваше кървавото петно на мястото, където бе паднал поразеният полицай с внезапно секнал живот. Джон Стийл. Съпруг на Ким Стийл. Нечий син. Нечий приятел. Нечий партньор.

Превърнат за една ужасна секунда в спомен в умовете на едни, в болка в сърцата на други и в кафяво петно на асфалтирания тротоар.

Внезапен и силен пристъп на скръб завладя Гърни и го хвана неподготвен. Гърдите и гърлото му се свиха. Очите му се изпълниха със сълзи.

Не осъзна приближаването на полицая зад гърба си, докато не чу познатия неприятен глас.

— Добре, приятелю, получи съвсем ясно предупреждение тази сутрин за преминаването на…

Ченгето спря насред изречението, когато Гърни се обърна и се изправи лице в лице с него.

В продължение на няколко секунди и двамата не продумаха.

Детективът бръсна набързо очите си с опакото на дланта.

— Бекерт знае, че съм тук.

Ченгето примигна и го зяпна — очевидно започна да осъзнава, че ситуацията е по-различна от предполагаемата.

— Дали… ъъъ… познавахте полицай Стийл?

— Да — отвърна Гърни. Не смяташе, че този отговор е напълно неверен.

Когато детективът се върна в заседателната зала в управлението, Торес и Клайн вече бяха заели места и ровеха в телефоните си. Столът на шерифа беше празен. Кметът обаче се беше настанил на обичайното място в края на масата и бе зает с довършването на парче ябълков пай в стиропорена кутийка. Ръждивочервеникавият му загладен назад перчем бе леко разрошен.

Гърни седна до Клайн.

— Да не сме загубили шерифа?

— В затвора е. Очевидно един от задържаните от АРС иска да размени информация за нашия тъй наречен трети участник срещу няколко глътки свобода. Гудсън обича да се занимава лично с такива разговори… — По тона на Клайн беше очевидно, че това е апетит, който не споделя.

Гърни се обърна към кмета.

— Чух, че сте задържан за обяд в „Ротари клуб“.

Шакър преглътна, избърса трохите от ъгълчетата на устата си с палец и показалец.

— По-доброто име щеше да е обяд за клубни подлизурковци… — тонът му подсказа, че смята коментара за хитроумен и очаква молба да обясни.

Гърни не му достави това удоволствие.

— Звучи като неприятно задължение — отбеляза Клайн.

Вратата се отвори и влезе Бекерт. Седна, отвори лаптопа си и провери колко е часът.

— Един и петдесет — обяви. — Време е да продължим. Към момента Джуд и екипът му продължават претърсването в имота на Горт. Вече са открили компютърни доказателства, които ги свързват с Рицарите на изгряващото слънце, както и физически такива, които вероятно водят директно към Джордан и Тукър.

Клайн се надигна заинтригуван:

— Какви физически доказателства?

— И до това ще стигнем. Искам първо да видите малко снимки. Ще ви дадат представа за това с какви луди си имаме работа… — Комисарят чукна един клавиш на лаптопа и на монитора се появи първата снимка.

На нея се виждаше черен път, обграден от избуяла зеленина, който водеше към порта във високата телена мрежа. Към мрежата имаше прикрепени две табелки. На тази отляво на вратата имаше два реда печатни букви, но бяха твърде далеч от фотоапарата и надписът не се четеше. Отдясно, освен трите реда текст, имаше прикрепено нещо, което приличаше на истински човешки череп.

Следващата снимка на Бекерт показваше лявата табела отблизо.

На следващата снимка се виждаше табелата вдясно. Сега вече Гърни забеляза, че черепът е прикрепен към нея с къса стрела, чиято дръжка и пера стърчаха от лявата очна орбита. Беше арбалетна стрела, по-мощна и смъртоносна от обикновените. Отпечатаният отдолу текст не беше по-гостоприемен.

Шакър гледаше разсеяно към екрана, притиснал опакото на пластмасовата си виличка в ъглите на кутийката с пая, за да обере последните няколко парченца.

— Един поглед към този череп стига, за да ви накара да се питате чий е. И как се е озовал там, насред нищото. Нали разбирате какво имам предвид?

Никой не отговори.

Бекерт изчака да минат няколко секунди, преди да продължи със следващата снимка.

— Това е снимка на снимка, която Джуд е намерил в компютърния принтер в хижата на Горт.

Шакър примигна объркан:

— Я пак повтори?

Комисарят повтори изказването си толкова бавно, че друг сигурно би го сметнал за обидно, но кметът само кимна.

— Снимка на снимка. Схванах.

Това, което се появи на екрана, беше кадър на извънредно странна троица в стая с дървени стени и каменна камина. Двама от присъстващите бяха жилести брадати мъже в камуфлажни ловни дрехи. Единият изглеждаше много по-висок от другия — Гърни заключи, че трябва да е великан, а другият — джудже, за да се появи такава разлика. Между тях стоеше голяма черна мечка, макар че „стоеше“ не беше най-точната дума, тъй като тялото на животното бе задържано в изправено положение посредством въже. В единия му край бе направена примка, която минаваше около дебелия врат на мечката, другият беше вързан за ниска таванска греда. На стената над камината имаше окачени няколко арбалета, снабдени с ловни мерници. В назъбена арка над тях висяха няколко дузини ловни стрели с широки глави.

— Братята Горт с най-новия им ловен трофей — обясни Бекерт.

— Братя ли? — попита Гърни. — Не каза ли, че са близнаци?

— Точно така. Езекия е близо два и десет висок, а Езекил[8] — под метър и петдесет. Като изключим ръста, са като две капки вода. Еднакви физиономии, еднакви гласове, еднаква лудост.

— Няма пролетен сезон за лов на мечки, нали? — попита Клайн.

— Със сигурност няма.

— Значи си правят точно както им се прииска — ловуват, когато им се ще, независимо дали е в разрешения сезон.

— Сигурен съм, че предпочитат да го правят извън сезона. Още един начин да кажеш на закона да гори в ада.

— Ловят риба с динамит — заяви Шакър, като притисна малката си бяла виличка в друг ъгъл на кутията с пая.

Гърни го зяпна.

— Динамит?

— Когато каменоломната „Хендсъм Брадърс“ затвори след голямата експлозия, щатските одитори откриха, че някой се е измъкнал с цял контейнер пръчки динамит. По онова време близнаците работеха там. Според жителите в района всяка есен откъм езерото Клап Холоу се чува силен тътен и след това братята Горт прекарват цяла седмица в солене на риба за зимата. Разбира се, там горе в планините истината трудно се отделя от приказките…

— Вече сме в състояние да кажем със сигурност, че братята са откраднали динамит — намеси се Бекерт, — макар че не е факт, който ще обявим публично. Не и този път.

Клайн изглеждаше притеснен.

— Динамитът е в тях? Къде е?

— Предполагаме, че го носят със себе си. Изглежда са били предупредени преди акцията на Джуд и са си прибрали ценните вещи.

— Откъде знаеш?

— Знам, че е имало някои неща и сега ги няма. Ето снимка, която Джуд направи преди час.

Нова снимка замени тази на братята Горт с мечката. Беше направена в същата стая, но без братята и без мечката, липсваха и арбалетите над камината и широкоглавите стрели на стената.

— Виждам липсите — съгласи се Клайн, — но как можем да сме сигурни, че тези предмети не са прибрани някъде другаде още отдавна? Така де, няма доказателство, че предишната снимка на Горт с мечката е направена скоро. Не е ли възможно преустройството на стаята да датира отпреди седмици и дори месеци?

— Имаме доказателства, които свидетелстват, че снимката е съвсем скорошна — Бекерт прещрака много бързо през няколко снимки и спря на една с оградена площ, долепена до голяма барака. Посочи я: — Това е кучкарникът. Виждате ли какво е разпръснато по земята? Това е останало от мечешкото месо. Очевидно Горт са хвърлили трупа в кучкарника и кучетата им са го накъсали на парчета. Джуд откри прясна меча кожа в бараката за препариране в съседство с хижата. Така че явно съдим вярно за времето на изчезването на мечката, на арбалетите и на кучетата на Горт. Знае се, че притежават дузина питбули, които сега липсват. Но по състоянието на мечото месо в кучкарника, което едва е започнало да се разлага, можем да съдим, че кучетата са били там до някое време вчера.

Клайн изглеждаше притеснен:

— А динамитът?

— Вероятно братята Горт са притежавали над сто пръчки. Джуд намери празен сандък от експлозиви до полупразен кашон с конопени чували. Предполага, че братята са прехвърлили динамита в чували, за да е по-лесен за пренасяне.

Сега беше ред на Шакър да се разтревожи:

— Искаш да кажеш, че двамата най-луди откачалници в Уайт Ривър са минали в нелегалност с дузина бойни кучета, достатъчно стрели да изтребят цяло село и динамит колкото да взривят голям град? Как така не си се паникьосал?

— Предпочитам да се съсредоточа върху напредъка, който сме постигнали, и върху високата вероятност за успешен изход.

— Преди това спомена физически доказателства, които свързват Горт с Джордан и Тукър — обади се Клайн. — Можеш ли да ни кажеш какви са?

— Потенциалната тежка улика е намотка въже, която намерихме в една от бараките им.

— Впечатлението на Джуд е, че е същото като въжето, използвано на площадката. Ще се сдобием и с микроскопско потвърждение. Ако намерим съвпадение в среза, това ще подпечата присъдата.

— Спомена също компютърни доказателства, които ги свързват с РИС?

— Да. На флашка, залепена за дъното на чекмедже в бюрото. На нея има текст и графични елементи, използвани за създаването на сайта на РИС. Което ще рече, че или двамата братя са направили собственоръчно сайта, или са осигурили съдържанието за онзи, който го е направил.

Изражението на Клайн се проясни.

— Значи наистина сме напреднали!

— Така е.

— Тази флашка… — подпита Гърни озадачен, — как е било проучено съдържанието й?

— На място, на лаптопа на Джуд. Минути след като е била открита.

— И не е била защитена с парола?

— Очевидно не.

— И никой от отделните файлове също не е бил защитен с парола?

— Очевидно не.

— А намерили ли са компютъра, на който са оригиналните файлове, на флашката вероятно е резервното им копие?

— Намерили са принтер, скенер, модем и рутер, но не и самия компютър.

— Интересно — промърмори детективът, без да се обръща конкретно към някого. — Братята са взели кучетата, арбалетите, стрелите, експлозивите и компютъра и кой знае още какво. Но са оставили незащитена флашка и въже, което може да ги обвини в двойно убийство.

Бекерт заговори значително по-хладно:

— Можем да гадаем за причините за тези техни пропуски после. Но точно сега имаме по-важен приоритет. Трябва да обобщим напредъка си в подходящо изявление. Има определени аспекти за изтъкване и за избягване. Не забравяйте, че сме насред медийно минно поле. Забравим ли, ще бъде фатално!

Фатално за кого или за какво, почуди се Гърни. Дали ставаше дума за политическото бъдеще на Бекерт? Или бе въвлечено и още нещо?

Комисарят продължи:

— По отношение на нашето разследване…

Прекъсна го почукване на вратата.

Торес стана и отвори.

Оказа се шерифът.

— Надявам се, че завръщането ми не прекъсва някой гениален криминален анализ!

— Влизай, Гудсън! — посрещна го Бекерт. — Тъкмо сумираме няколко ключови точки.

— Сумирането е най-хубавата част… — шерифът се насочи към стола си в края на масата.

Комисарят поде оттам, където беше прекъснал:

— По отношение на разследването за изстрела по Стийл и последващите убийства в Уилард Парк, има три точки, към които трябва да се придържат всички изказвания, направени извън тази зала. Номер едно, постигаме бърз напредък и на двата фронта. Арести и в двата случая се очакват в рамките на четиридесет и осем часа. Номер две, сдобили сме се с необорими доказателства, които ще доведат до обвинения и ефективни присъди. Номер три, обръщаме на двата случая еднакво внимание и им отделяме еднакви ресурси… — Той огледа присъстващите, след това рязко смени темата. — Гудсън, как мина разговорът ти с информатора в затвора? Нещо полезно?

— Интересно със сигурност. Дали е полезно, сам си решавай.

— Искал е да размени информация за услуга, нали?

— Разбира се. Но се оказа тя, а не той. И каза, че Блейз Лавли Джаксън, един от тримата лидери на АРС, се е скарала с другите двама водачи на Алианса — Джордан и Тукър.

— Колко сериозно?

— Очевидно много. Блейз не се справяла добре в отборните спортове. Не я бивало да дели властта. Както го каза моето момиче, тя е свирепа кучка с акъл на убиец и много си пада по бръснача като начин да слага край на споровете. Предположи, че може да има някаква връзка между природата й на убиец и съдбата на другите водачи на АРС.

— Вече сме деветдесет и девет процента сигурни, че Горт са виновни за убийствата. Трудно ми е да повярвам, че чернокожа жена би могла да е забъркана в онова, което видяхме на площадката.

Клуц облиза устни:

— Такова беше и моето чувство. Но малката ми птичка заяви с голяма увереност, че Блейз Лавли Джаксън била способна на всичко. На абсолютно всичко.

Бекерт не продума. Собствените му мисли май поглъщаха цялото му внимание в момента.

22

Гърни излезе навън веднага след края на събранието. Не искаше да закъснее за срещата си в три и половина с Рик Лумис в „Лъки Ларвейшън“. Но преди да стигне до колата, чу зад гърба си забързани стъпки.

Оказа се Клайн, който подтичваше през паркинга, излъчвайки странна смес от възбуда и тревога.

— Накъде си хукнал така?

— Имам среща за кафе. Трябвам ли ти за нещо?

— Искам обяснение на държанието ти вътре.

— Струваш ми се загрижен.

— Новините, които получихме, бяха до една хубави. Бърз напредък по всички фронтове. Имаме видеоклип на третия човек, който идва и напуска мястото, откъдето е стреляно. Колата е проследена до член на АРС, което ясно свързва Алианса с убийството на Стийл. Плюс също толкова ясна връзка между група злодеи и убийството на лидерите на АРС. Открити са солидни доказателства и в двата случая. Ситуацията е под контрол. Рискът от хаос е намален. Твърда победа за реда и закона… — прокурорът изпитателно погледна Гърни.

— Какъв е въпросът ти?

— Предвид току-що казаното защо на лицето ти е изписано такова съмнение?

— Аз съм скептик по природа. Така работи умът ми.

— Дори когато новините са предимно положителни?

— Ти така ли би ги описал?

Клайн погледа още малко Гърни в очите, след това бръкна в джоба на сакото си и извади кутия цигари. Запали със стара „Зипо“, дръпна дълбоко, издиша полека и се загледа в дима, който се разсея във все още неприятния въздух на Уайт Ривър.

— Притесненията, които явно имаш за дълбочината на водата под моста „Гринтън“… и начинът, по който разпитваше за флашката… всичко това ме тревожи. Тревожи ме, че не знам какво си мислиш. Какво подозираш. Ако нещо куца, трябва да знам какво е.

— Истината е, че и в двата случая не успявам да проумея какво са си мислили убийците.

Клайн дръпна отново от цигарата:

— Не го намирам за много просвещаващо.

— Считам за полезно да се поставя в положението на престъпника. Да видя света от неговата гледна точка. Правя го, като изучавам постъпките му. Потапям се в подготовката му, в изпълнението на плана му, във вероятните му действия след това. Така обикновено получавам представа как мисли негодникът и как взема решения. Но този път това не се получава.

— Защо?

— И в двата случая половината действия противоречат на другата половина. Негодниците са едновременно много прецизни и съвсем немарливи. Вземи за пример снайпериста. Внимавал е да не лепне отпечатъците си на външната врата, на прозореца, на вратата на банята. Но е оставил съвършен отпечатък на дръжката на казанчето в тоалетната. Прицелът и планирането на местоположението показват, че е истински професионалист. Но кара лесна за проследяване кола. Дава си труд да изхвърли триножника. Но го мята в толкова плитка вода, че се вижда лесно.

— Очакваш лудите убийци да са напълно логични?

— Не. Просто смятам, че вероятното значение на тези несъответствия се пренебрегва. Същите странни въпроси предизвиква и случаят „Джордан-Тукър“. Хладнокръвието и методичността при побоите, уж нанесени от луди, изпълнени с омраза злодеи расисти. Заподозрените умно отнасят компютъра си, но глупаво оставят флашката с уличаваща информация за уебсайта.

— Тази флашка не е била оставена. Била е скрита под чекмедже в бюрото.

— Била е скрита на първото място, където детективите ще погледнат. Като триножника, един вид. Скрита там, където лесно ще бъде намерена.

Клайн въздъхна разочаровано, захвърли цигарата си на асфалта и се втренчи в нея.

— И какво точно искаш да кажеш? Че всички освен теб грешат? Че напредъкът ни изобщо не е голям?

— Нищо не искам да кажа, Шеридън. Просто имам въпроси.

Прокурорът въздъхна отново, настъпи цигарата си, качи се в джипа и отпътува.

Старото околовръстно на шосе 10 в Анджайна минаваше през широка зелена долина, обсипана с вехти червени хамбари. Слънчевите склонове на обърнатите на юг възвишения бяха покрити с редуващи се туфи детелина и маргаритки. Но идиличният пейзаж бе зацапан от останките на рухналата икономика — изоставени къщи, затворени магазини, закрити училища.

На километър от целта Гърни видя старец да седи на ниско столче на банкета до празното кръстовище. До него, на малка масичка за покер, бяха поставени глава на елен и стара микровълнова фурна. В крака на масата беше облегнато парче кафяво велпапе с надраскан надпис: двете за 20 долара.

При пристигането си в „Лъки Ларвейшън“ Гърни откри, че заведението дели обраслия с бурени паркинг с малък търговски център, чиито магазини до един бяха затворени: „Печки на дърва Уолис“, магазин за домашни любимци „Космати приятели“, пицария „Анджайна“, фризьорски салон „Боядисване и подстрижки при Тори“. Последната празна витрина в редицата обещаваше в накъдрен и избелял плакат, че сиренето за шампиони „скоро се връща“.

Закусвалнята се намираше от другата страна на паркинга, срещу празните магазини. Построена във вагоноподобния стил на традиционните крайпътни заведения, тя, изглежда, се нуждаеше от хубаво измиване с водоструйка. Пред нея бяха паркирани безличен пикап и две коли — прашна стара „Хонда Сивик“ и тюркоазен „Шевролет Импала“ от шейсетте. Гърни паркира до пикапа.

Отвътре закусвалнята изглеждаше не толкова старомодна, колкото просто стара. Липсваше онзи „провинциален чар“, който си представят хората, живеещи по градовете. Имаше само неприятна реалност под формата на оръфан кафяв линолеум, мирис на мазнина и слабо осветление. На задната стена бе закачен намачкан по ъглите плакат „Да направим Америка отново велика“.

В единия край на тезгяха стоеше слаб и остролик мъж с мазен черен перчем. Беше втренчен в страниците на дебела счетоводна книга. Сервитьорка на средна възраст с безжизнена руса коса седеше на стол в противоположния край и си оглеждаше ноктите. По средата между тях едър клиент в избелял фермерски гащеризон седеше прегърбен напред, с облегнати на износения пластмасов тезгях лакти и очи, втренчени в стария телевизор, поставен на микровълновата фурна. Говорителите на екрана обясняваха мненията си.

Покрай витрините на заведението се точеше редица сепарета. Гърни се насочи към онова, разположено възможно най-далеч от телевизора. Репликите от телевизора непрекъснато разсейваха усилията му да си организира мислите за срещата с Рик Лумис:

— … нулево уважение към полицията…

— … да изхвърли ключа…

— … най-лошите негодници получават цялата симпатия…

Русата сервитьорка приближи Гърни с усмивка, която беше или сънена, или надрусана. Вероятно и двете.

— Добър ден, господине. Как сте в този прекрасен ден?

— Чудесно. А вие?

Замаяната усмивка се разшири.

— Супер я карам. Знаете ли какво искате, или да ви оставя да поумувате по темата?

— Само кафе.

— Няма проблем. Имате ли карта от бензиностанция „Лъки“ в Ларвейшън?

— Не.

— Можете да си спечелите безплатен бензин. Искате ли да се сдобиете с карта?

— Не сега, благодаря.

— Няма проблем. Мляко или сметана?

— Сметана, отделно.

— Само за един?

— Очаквам някого…

— Вие сте джентълменът, който ще се среща с детектив Рик, нали?

— Рик Лумис?

— Детектив Рик, както го наричаме всички. Много мил човек.

— Да, с него имам среща. Обади ли ви се?

— Каза, че се опитва да се свърже с вас, но не успява. Наоколо има много места без мобилно покритие. Човек не знае кога ще остане без сигнал. На събранията в селото вечно обещават да направят нещо по въпроса. Обещания и нищо повече. Дядо ми обичаше да казва, че ако обещанията бяха лайна, нямаше да се налага да купуваме тор…

— Много хитро. А спомняте ли си какво съобщение ми е оставил детектив Рик?

— Че ще закъснее — сервитьорката се обърна към плота: — Лу, колко каза, че ще закъснее?

Мъжът, който зяпаше тефтера, отвърна, без да вдига глава:

— Четвърт час.

Гърни погледна часовника на телефона си. Беше 3:25, оставаха му да чака общо двайсет минути. Попита:

— Той редовно ли идва тук?

— Всъщност не.

— Но го познавате.

— Разбира се.

— Откъде?

— Заради Тиквените убийства.

— Дявол го взел! — обади се Лу, без да вдига поглед от тефтера си. — Ето пак се започва!

— Извинете, какво казахте? — намеси се Гърни.

— Тиквените убийства — повтори сервитьорката.

— Тиквени? Това да не е нечия фамилия?

Лу вдигна глава.

— Не можеш да продължаваш да ги наричаш „убийства“. Ченгето така и не доказа нищо. Никого не арестуваха. Продължавай да ги наричаш „убийства“ и накрая ще ни съдят за дезинформация.

— Никой никого няма да съди, Лу.

— Както и да го наричате — намеси се Гърни, — какво общо има това с Рик Лумис?

Сервитьорката отговори:

— Той разследваше случая. Тиквените убийства.

— Не е имало никакви убийства — настоя Лу и повиши глас.

Сервитьорката също заговори по-остро:

— Според теб какво са направили ония двамата тогава, Лу? Просто са пропълзели под купчината тикви и са лежали там, докато умрат по естествен път?

— Не казвам, че не са били засипани с тикви. Знаеш, че не казвам такова нещо! Ама може да е било нещастен случай. По фермите има такива всеки ден. Че и по-лоши. Къде ти е клаузата за невинност до доказване на противното?

Сервитьорката поклати глава срещу Гърни, сякаш и двамата осъзнават колко глупаво се държи Лу.

— Ето я истинската история. Иви Прингъл и един от жътварите във фермата „Прингъл Скуош“ имали афера… — тя подчерта „афера“ с изблик на мъдро одобрение, сякаш е нещо, към което се стреми всяка жена.

— Бил е черен — услужливо добави Лу.

— Лу! Знаеш съвсем добре, че е бил предимно бял!

— Черното си е черно. Все едно да си предимно бременна…

Сервитьорката поклати глава и продължи разказа си.

— Според детектив Рик, Иви и приятелят й са влезли в подземното убежище срещу бури, което е в дъното на хамбара. По-рано същия ден съпругът на Иви — Дик, отишъл в полето с големия камион, за да събере всички останали тикви, от които хората не се интересували особено след Хелоуин. Натоварил тези непродаваеми тикви — цели три тона, в големия си камион. След това, докато Иви и приятелят й били долу в избата и правели каквото там правели със затворени над тях врати, Дик взел, та изсипал всичките три тона тикви върху тези врати. И това е ужасният начин, по който се срещнали с твореца си — голи жертви на ужасната мъст на Дик.

Лу изсумтя за пореден път.

— Дик има напълно разумно обяснение.

— Разумна лъжа, искаш да кажеш.

Лу хлопна тефтера.

— Не беше отмъщение и не беше лъжа. Той трупаше тиквите там временно, докато успее да ги премести на голямата купчина с компост.

Сервитьорката поклати глава.

— Не знаеш нищо за отмъщението, Лу.

Това явно остави противника й безмълвен.

Гърни се възползва да зададе озадачаващия го въпрос.

— Защо Лумис е обсъждал всичко това с вас?

— Понеже нашият Лу е бил в един клас в училище с Дик Прингъл, а аз бях една година след тях с Иви. Подозирам, че е търсел някакви сведения за нрава им.

— И какво беше заключението му?

— Съгласи се с мен — каза Лу високо. — Че не е било убийство, понеже Дик не беше идиот. Продаде фермата с все труповете, както си бяха заключени в онази стара дупка. Ако знаеше, че са там, щеше да знае и че ще ги намерят. Логично, нали? Лумис го видя ясно като носа на лицето ти. Сметна, че ако Дик го е направил нарочно, е щял да прояви доста по-голяма изобретателност.

— Да бе, как ли пък не се е съгласил с теб! — възмути се сервитьорката. — Всичките му заключения бяха, че няма достатъчно доказателства, за да тикне Дик в панделата. Вярвам, че дълбоко в себе си знаеше, че е извършено убийство!

Гърни започваше да губи търпение.

— Как Прингъл е обяснил факта, че жена му и ратаят вече не се навъртат наоколо? Предполагам, все някой е забелязал.

Сервитьорката отвърна:

— Каза на всички, че са избягали заедно. Даже му симпатизираха, че го е зарязала! Какво лайно!

Лу удари с длан по тезгяха:

— Твърдо си си навила на пръста! Каза, че са избягали заедно, защото така смяташе, че са направили. Така би си помислил всеки. Ако подозираш, че жена ти и наемният работник са се сдушили, а после те изчезнат заедно, какво, да му се не види, следва да си мислиш? Разумно звучи.

— Лу, понякога мисля, че няма да разпознаеш умната мисъл, дори ако те ухапе по дирника!

Двамата се взираха един в друг с тихо презрение. Настъпилата тишина се изпълни с откъси от телевизионния дебат. Едрият тип с фермерските дрехи се наведе по-напред, омагьосан от пороя лоши новини.

— … убийствата се множат…

— … престъпниците набират мощ…

Телефонът на Гърни звънна. На екрана беше изписано името на Клайн. Детективът излезе на паркинга и присви очи срещу живописната долина, ширнала се пред него, — вече се беше приспособил към полумрака в закусвалнята.

— Гърни на телефона.

— Къде си? — припряно попита Клайн.

— На отклонението на шосе 10 между Анджайна и Уайт Ривър. Защо?

— Имаме проблем. Нова стрелба по полицай. Още не знам подробности.

— Къде?

— Блустоун. Скъпарският квартал на Уайт Ривър. Оук Стрийт номер дванайсет. Каквото и да правиш, зарежи го. Вкарай си адреса в джипиеса и давай!

— Разбрано. Но щом стигна там…

— Щом стигнеш там, ще наблюдаваш. Без шум и без война за преимущество. Полицейското управление току-що научи. Ти ще си моите очи на мястото. В момента не мога да изляза от офиса. Дръж ме в течение.

— Знаеш ли нещо по въпроса?

— Снайперист. Това е. Нищо друго.

Когато Гърни започна да повтаря адреса, Клайн затвори.

На детектива му хрумна да се обади веднага на Лумис, за да му съобщи за спешния случай и да пренасрочи срещата. Докато ровеше в списъка с последните си обаждания за номера му, се сети, че е бил скрит — автоматичен навик на много полицаи.

— Така и не си получи кафето…

Гласът зад Гърни принадлежеше на сервитьорката. Той се извърна и видя, че тя държи стиропорена чашка.

— Сложих сметана. Съжалявам за разправията. Лу понякога е направо непоносим!

Гърни взе чашката и бръкна в джоба си за портфейла.

— Зарежи тази работа. За сметка на заведението е. Най-малкото, което можем да направим… — събеседничката му го озари със замаяната си усмивка.

— Благодаря. Може ли да помоля за още една малка услуга?

Усмивката й показа искрица интерес.

— Детектив Рик би трябвало скоро да дойде. Ще му кажете ли, че се налага да тръгна по полицейска работа и го моля да ми се обади? Има номера ми.

— Няма проблем! — искрицата угасна.

Гърни се качи в колата, вкара в джипиеса адреса, даден му от Клайн, и потегли към междущатската с двойно по-голяма от ограничението скорост.

Оук Стрийт се оказа разположена в по-долния край на „Блустоун“, който Клайн беше описал като скъпарския квартал на Уайт Ривър. Улицата минаваше по основата на плавен склон, който се издигаше от мрачния „Гринтън“ нагоре по платото в северния край на града. Поне доколкото Гърни забеляза, целият „Блустоун“ изглеждаше като Оук Стрийт — спокоен квартал с по-стари и добре поддържани домове, спретнато окосени дворове и с дървета покрай тротоарите. Следобедното слънце къпеше района в топло сияние.

Когато Гърни пристигна пред номер 12, преброи пет коли на полицията, паркирани кой както може под ъгъл спрямо къщата, две бяха с отворени предни врати, всички — с хаотично мигащи лампи. На входната алея беше паркирана линейка от болница „Мърси“. Двама униформени полицаи размотаваха ролка жълта лента за ограждане на местопрестъпления.

Гърни паркира до една от полицейските коли и тръгна по алеята, вдигнал пред себе си служебното удостоверение от прокуратурата.

Неколцина полицаи и детективи се въртяха на предната морава около сгъваема носилка, свалена на земята. На няколко метра от тях жена със суитшърт и джинси седеше на тревата и държеше кухненска шпатула. Ридаеше като бебе. На няколко метра от нея в тревата се въргаляше жълта кухненска ръкавица. До жената беше коленичила лекарка от Спешна помощ и я прегръщаше с едната ръка. До тях стоеше сержант с долепен до ухото телефон.

Парамедиците започнаха да вдигат носилката. Когато опорите й щракнаха в изправено положение, жената на ливадата скочи и изтърва шпатулата. Докато носилката напредваше към отворената задна врата на линейката, Гърни успя да мерне лежащия на нея човек. Лицето, шията и едното му рамо бяха покрити с кръв; до слепоочието му беше притиснат кървав компрес, а ръката откъм детектива се гърчеше.

Разумното предположение, съдейки по количеството кръв и положението на превръзката, беше, че е прекъсната слепоочната артерия. Но нямаше как да отгатне колко тежки са пораженията на черепа и прилежащите вътрешни мозъчни тъкани, нито какви са шансовете на пострадалия да стигне жив до болницата. Много от жертвите на рани в главата не доживяваха до операционната.

Жената — рижава, с обло лице и в напреднала бременност — се опитваше да стигне до количката, но намръщеният сержант и лекарката я задържаха.

Докато качваха носилката в линейката, жената не спираше да се бори. Пищеше безспир:

— Трябва да съм със съпруга си!

Лекарката изглеждаше притеснена и неуверена. Сержантът гримасничеше и се опитваше да задържи бременната, която блъскаше с ръце и виеше:

— СЪПРУГЪТ МИ!

Отчаянието й разкъса сърцето на Гърни.

Той застана решително срещу сержанта.

— Какво, по дяволите, става тук?

Полицаят се бореше да запази равновесие.

— Кой, по дяволите, си ти?

Гърни му показа удостоверението си.

— Защо я задържате тук?

— По нареждане на заместник-комисаря! — сопна му се сержантът.

— Тя трябва да е със съпруга си!

— Заместникът каза, че…

— Хич не ми пука за някакъв заместник!

Линейката вече излизаше от алеята на Оук Стрийт.

Жената продължаваше да пищи:

— Пуснете ме…

— Стига толкова! — отсече Гърни. — Веднага отиваме в болницата! Аз поемам отговорност. Казвам се Дейв Гърни, от окръжната прокуратура.

Без да се съгласява с нищо, сержантът разхлаби хватката достатъчно, за да позволи на детектива да подкрепи жената и да я отведе до субаруто. Полицаите на местопрестъплението изглеждаха притеснени от спора, но и неуверени дали е редно да се намесват.

Гърни помогна на жената да се качи в колата. Тъкмо заобикаляше да седне на шофьорското място, когато пред субаруто рязко спря тъмносин „Форд Експлорър“.

Задната врата се отвори и отвътре излезе Джуд Търлок. Надзърна в колата на Гърни

— Какво прави тя там? — подметна почти с безразличие.

— Отвеждам я в болницата. Съпругът й може би умира.

— Ще можеш да го направиш веднага след като поговоря с нея.

— Нещо не ме разбра. Разкарай колата си от пътя ми!

За част от секундата Търлок изглеждаше изненадан. След това изражението му се изглади в заплашителната липса на всякакви емоции. Заговори равно:

— Правиш грешка.

— Огледай се! — Гърни посочи към улицата, където вече бяха наизлезли съседи със смартфони и други устройства. — Те записват всичко случващо се. Точно сега записват как твоята кола препречва пътя на моята. Публичният образ е всичко, нали? — той се усмихна без хумор.

Търлок отвърна с безизразен поглед.

— Някои послания имат сериозно влияние — допълни детективът, като погледна към прозорците на колата и се убеди, че са затворени и жената вътре не може да го чуе. — Така че си представи следното послание на всички новинарски сайтове утре: „Заместник-шефът на полицията застава между бременна жена и умиращия й съпруг“. Смяташ ли, че такъв тип послание ще се хареса на шефа ти? Мисли бързо. Кариерата ти изтича в канала!

Търлок изкриви устни в намек за грозна усмивка и изсъска:

— Добре. Ще го направим по твоя начин. Засега!

Той даде знак на шофьора си, който премести форда само колкото да позволи на Гърни да обърне и да тръгне към болница „Мърси“.

С помощта на джипиеса детективът бързо откри болницата в края на дълъг булевард и появата й в полезрението им, изглежда, успокои малко пътничката му. Той се възползва от възможността да я попита дали е видяла какво точно се е случило.

Гласът й трепереше.

— Току-що беше излязъл от вратата. Чух някакъв звук, все едно камък удари къщата. Погледнах навън и… аз…. — жената прехапа устната си и замълча.

Гърни предположи, че ударът като от камък е бил от забиването на куршума, преминал през слепоочието на съпруга й. Попита:

— Знаете ли как звучат изстрелите?

— Да.

— Чухте ли някакъв подобен звук?

— Не.

— А когато излязохте, видяхте ли някого? Кола, която се отдалечава? Каквото и да е движение?

Тя поклати глава.

Когато пристигнаха в болницата, носилката вече беше извадена от линейката и я караха през отворените врати на входа на спешното.

Докато Гърни спре субаруто до тях, пътничката му вече излизаше от колата. Внезапно спря и се обърна към него. Възкликна:

— Благодаря за това, което сторихте на двора! Страшно ви благодаря! Дори не ви знам името!

— Дейв Гърни. Надявам се, че съпругът ви ще се оправи…

— О, мили боже! — тя прилепи длан за устата си и очите й се разшириха.

— Какво? Какво има?

— Вие сте човекът, с когото Рик отиваше на среща!

23

Трескавият стремеж на Хедър Лумис да последва съпруга си в болницата прекъсна всякакво обсъждане на притеснителното откритие. Гърни реши, че би било загуба на време да остане да чака, а и така би рискувал нов сблъсък с Търлок, който вероятно щеше да се появи, за да разпита Хедър. Далеч по-разумно щеше да е да се върне на местопрестъплението, което Клайн го помоли да наблюдава.

Обърна колата и не след дълго се озова отново на Оук Стрийт. Групички любопитни съседи още стояха пред домовете си. Не се виждаха нито Търлок, нито синият му експлорър, а от полицейските коли беше останала само една, но лампите й вече не мигаха. От другата й страна стоеше черен „Форд Краун Виктория“ — най-често срещаната немаркирана полицейска кола в Америка. На алеята имаше сив бус с логото на полицейското управление на вратата. Гърни паркира до полицейската кола.

Жълта лента обикаляше къщата от единия до другия край по поредица метални колчета, разположени на около пет метра навън в двора и минаваше зад отсрещния ъгъл. В цветната леха до предната врата стоеше криминолог. Дълбаеше дупка в дървената ламперия с помощта на лъскав метален инструмент, който приличаше на хирургически пинсети. Носеше латексови ръкавици и цял защитен гащеризон, типичен за професията му.

Гърни слезе от колата с удостоверението в ръка и тъкмо се запъти през моравата към оградения с лента участък, когато го спря познат глас.

— Хей! Дейв! Насам!

Обърна се и видя Марк Торес да му маха с телефона си през отворения прозорец на цивилната кола. Отиде до нея и го изчака да приключи обаждането.

Младият детектив слезе с угрижен вид от автомобила си.

— Боях се, че съм те изпуснал. Имаше ли проблем тук… след стрелбата?

Гърни сви рамене:

— Нищо сериозно. Хедър Лумис искаше да е със съпруга си. Можеше да се окаже последният й шанс да го види жив. Така че я откарах.

— О! Разумно — въздъхна Торес, но не се отпусна напълно.

— Къде е Търлок?

— Не знам. Бях в управлението. Той ми каза да дойда тук и да намеря местоположението, използвано от снайпериста на АРС.

— Снайперист на АРС? Така ли се изрази?

— Точните му думи.

— Беше толкова сигурен, че има връзка с АРС?

— Абсолютно уверен. Ти имаш ли съмнения?

— Аз имам съмнения за всичко, свързано с този случай.

— Ще знаем повече, когато Гарет извади куршума от дървенията. Отнема му толкова време, понеже се опитва да запази колкото се може повече от входния канал.

Гърни погледна към лехата и към криминолога с провиснал по високото и слабо тяло гащеризон. Беше затънал до колене в пурпурен декоративен лук и вечерни иглики — детективът ги разпозна, понеже бяха сред любимите цветя на Мадлин заедно с монардата и дигиталиса.

Торес продължи:

— Предположихме, че изстрелът може да е дошъл оттам… — той посочи обширното каре с къщи на няколко пресечки по-нагоре по хълма. — Четирима от нашите обикалят от врата на врата и се опитват да установят дали някой е видял нещо. Все някой там горе трябва да е чул изстрела, дори ако е бил заглушен — предполагам, че е така, понеже съседите тук определено не са обърнали внимание на пукот, а щяха, ако…

Гърни си спомни, че полицията бе обикаляла из „Гринтън“ за информация, но не бе получила особено съдействие след стрелбата по Стийл. „Блустоун“ обаче беше различен квартал — от тези, в които приемаха ченгетата за съюзници, а не за врагове.

— Измъкнах го! — с доволна усмивка криминологът в лехата вдигна невредим на вид куршум. Гърни и Торес преминаха под лентата и отидоха да го огледат отблизо.

— Изглежда еднакъв с този, който извади от дървото в Уилард Парк — отбеляза младият следовател.

— Да. Същият калибър, пак е с метална обвивка без видими деформации, чистичък и спретнат за балистичната експертиза… — криминологът пъхна куршума в малко пликче за улики, вече етикетирано и датирано.

— Добра работа — похвали го Торес. — Благодаря ти!

— Е, това беше всичко тук, нали? Само вадим куршума? Няма да преравяме мястото?

— Няма какво да ровим. Ще поддържаме връзка, когато намерим откъде е стреляно.

Техникът се качи в буса и си тръгна.

Гърни, последван от Торес, тръгна към дупката в дървенията. След като я огледа набързо, извади химикалката си и я пъхна докъдето влезе — десетина сантиметра навътре. Обхватът вектори, създаден от ъгъла на химикалката, до голяма степен намали участъка от хълма, който Торес първоначално бе посочил като област, откъдето е дошъл изстрелът. Дори предвид неточността на метода и вероятността каналът на куршума да е изкривен насам или натам заради контакта с жертвата или зърнистата структура на дървото, стеснената област на интерес обхващаше около двайсетина къщи.

Докато Гърни вадеше химикалката от канала, телефонът на Торес звънна.

Той вдигна и през повечето време слушаше, ококорил очи от възбуда.

— Добре, схванах. Поултър Стрийт 38. Веднага тръгваме! — и се ухили на детектива. — Май сме извадили късмет. Униформените са открили двама обитатели, които чули звук, подобен на изстрел — идвал от празна къща, която се намира между техните. Да потегляме!

Качиха се във форда и три минути по-късно бяха паркирали зад две полицейски коли на адреса на Поултър Стрийт. Оказа се улица с двуетажни колониални постройки на скромни парчета земя, с алеи, водещи към отделни гаражи. Повечето предни дворове бяха спретнато окосени морави с по няколко азалии и рододендрони в прекопани градинки.

Изключение правеше номер трийсет и осем — избуялата трева, изсъхналите храсти и спуснатите щори подсказваха, че къщата е необитаема. Отворената гаражна врата беше единственият по-необичаен елемент. Две патрулни ченгета с жълта лента обикаляха къщата, гаража, алеята и задния двор, за да ограничат достъпа. От съседната къща отляво излезе трети полицай — с масивни рамене и дебел врат, бръсната глава и сурово изражение.

Гърни и Торес го пресрещнаха пред алеята. Боби Баскомб, както го представи Марк, посочи към къщата, откъдето бе дошъл.

— Собственичката Глория Фенуик, казва, че чула кола да влиза в тази алея по-рано следобед.

— Знае ли в колко часа? — попита Торес.

— Не може да каже кога е пристигнала, но знае, че е тръгнала точно в три и трийсет и шест минути. И знае, че е била черна „Тойота Корола“ купе, а шофьорът бързал.

— Толкова ли е сигурна за часа и модела на колата?

— Сигурна е за марката, понеже самата тя има стара „Корола“. Сигурна е и за часа, понеже било необичайно в онази къща да има хора, така че когато чула колата да влиза, отишла до страничния прозорец, за да види посетителя. Не видяла никого, понеже колата вече била в гаража. Но останала да се навърта край прозореца. Няколко минути по-късно чула шумен трясък — помислила го за захлопната врата. Може би трийсетина секунди след това колата излязла на заден от гаража на улицата и както тя го описа, „подпалила гумите“ и изчезнала. Това привлякло вниманието й и госпожа Фенуик погледнала часовника.

— Успяла ли е да види шофьора?

— Не. Но каза, че сигурно трябва да е мъж, понеже жените не карат толкова бързо.

— Дадохте ли описание на колата?

— Да. Ще я пуснат за издирване.

Торес се обади в управлението и им каза да добавят към номерата на колата, свързана със стрелбата по Стийл, и черната тойота от Блустоун. След това възобнови въпросите към Баскомб.

— А жената знае ли нещо за хората, които притежават тази къща?

— Преместили са се във Флорида преди шест месеца. Не успели да продадат къщата преди заминаването, затова я дали под наем.

— А знае ли нещо за наемателите?

— Не ги е виждала, но неин приятел от бизнеса с недвижими имоти й казал, че договорът е на името на човек от „Гринтън“.

— Какво мисли тя по въпроса?

Баскомб сви рамене:

— Както можете да си представите, „Гринтън“ не е популярна дума в тази част на града.

— А съседите от другата страна?

— Холис Витър. Странен тип. Бесен е, че тревата не се коси, сърдит е на „гринтънските помияри“, дето се нанасят в „Блустоун“, бесен е и на „педалите от контрола над оръжията“. Много работи го вбесяват.

— Виждал ли е някога наемателите на къщата?

— Не. Но смята, че трябва да са чужденци.

— Защо?

— Надрънка ги някакви заради това, че не косели тревата. Не приказва много смислено.

— Исусе! — промърмори Торес. — Каза ли ти нещо полезно за случая?

— Всъщност да. И тази част е по-интересна. Подобно на дамата от другата страна, и той чул рязък трясък, но не отишъл веднага до прозореца. Както обясни, бил заключен в кенефа.

— Заключен?

— Точно тази дума използва. Важното е, че прозорецът му бил отворен. Убеден е, че това, което е чул да заминава, не е било кола. Според него е мотоциклет и звукът не идвал от улицата, а от буренясалото хълмче, което започва от задните дворове на тези къщи.

Торес го изгледа със съмнение:

— Вярваме ли на това, което казва за звука?

Баскомб цъкна с език.

— Малко го понастъпих и той сподели, че навремето бил мотоциклетен механик в „Дортлърс Спийд Спортс“.

Торес изглеждаше озадачен от противоречивите описания на превозното средство.

— Ще трябва да изясним ситуацията. В момента обаче тук ни е нужен Гарет. И трябва да влезем в онази къща. Ще поискам заповед за обиск.

— Ако искаш, за протокола — предложи Гърни. — Но имаме оправдание да влезем незабавно. Имаме причина да вярваме, че изстрелът е дошъл от това място и трябва да се уверим, че криминолозите няма да попаднат в засада, когато влязат вътре, което трябва да направят веднага.

Торес се обади за заповедта, след това звънна на Гарет Фелдър, главния криминолог.

— Добре — заяви, след като прибра телефона си. — Да започваме. Колко врати има тази къща?

— Три — отвърна Баскомб. — Предна, задна и още една отляво.

Торес погледна въпросително Гърни.

— Ти поръчваш музиката, Марк. Разположи ни където сметнеш за добре.

— Добре. Ами да. Ти иди отзад. Боби, ти върви отстрани. Аз ще съм отпред и ще дам сигнал за влизане.

Едно от двете ченгета, които опъваха лентата, погледна към тях.

— Искаш ли ни някъде?

Торес помисли за момент, после посочи:

— Идете на диагоналните ъгли на двора, за да виждате по две от страните на къщата и да наблюдавате прозорците…

Те кимнаха и се отправиха към позициите си. Баскомб, Гърни и Торес сториха същото.

Когато детективът подмина страничната врата, забеляза, че е леко открехната. Задната, както откри след няколко секунди, зееше широко отворена. Посегна към кобура на глезена си, извади беретата, свали предпазителя и зачака сигнала за влизане.

Миг по-късно чу Торес да чука по предната врата, пауза, после по-настоятелно чукане, последвано от вик:

— Полиция! Отворете веднага! — След няколко секунди тишина се разнесе: — Полицията влиза! Сега! — придружено с трошене на стъкло.

Гърни прекрачи през отворената задна врата в тесен коридор, който минаваше покрай малка баня и миришеща на застояло кухня. Разположението беше сходно с това в дома на Стийл, но всичко беше по-мрачно и прашно. Той премина през кухнята към малка трапезария, отделена от дневната с голяма арка.

В дневната нямаше килими, само една паянтова на вид лампа и малко мебели — износен диван, кресло и масичка, които допълваха усещането за необитаемост. В мъждивата светлина, която нахлуваше през частично спуснатите щори, детективът различи стълбището към втория етаж. Коридорът зад него водеше към страничната врата. Той предположи, че другата врата отдолу води към мазето.

Торес стоеше в подножието на стълбището към втория етаж, стиснал с две ръце служебния „Глок“ близо до гърдите си. Баскомб беше спрял в коридора, с подобно оръжие и в същата поза.

Торес подвикна:

— Ние сме от полицията! Моля всички в къщата да излязат веднага!

Отговори му мъртвешко мълчание. С тих глас той насочи Баскомб да провери мазето и помоли Гърни да се качи с него, за да претърсят втория етаж.

На стълбите нямаше мокет и скърцането на всяка дъска беше достатъчно да даде на евентуално скритите на втория етаж хора представа за приближаването на полицаите стъпка по стъпка.

Горният етаж се оказа също толкова унил и изоставен като първия. Имаше три спални, всяка с по едно двойно легло. Имаше баня с прашна вана, душ-кабина без завеса и празна лавица за кърпи.

Спалнята, която привлече вниманието на Гърни, гледаше към задната страна на къщата. Леглото и столът бяха избутани встрани до стената. Прозорецът беше отворен. Вътре нахлуваше достатъчно слънчева светлина, за да разкрие три отпечатъка с размер на монета на пода. Още от вратата пред детектива се разкриваше достатъчно от гледката — редица скромни къщи на няколко пресечки встрани и надолу по хълма. Предният двор на една от къщите беше ограден с жълта лента. Няколко от местните жители още се въртяха на улицата като фенове, които се мотаят около стадион дълго след като играчите са се прибрали.

Сега, когато малката къща на Поултър Стрийт бе определена като най-вероятното място за произвеждане на втория снайперски изстрел, събирането и защитата на дребни улики се превърна в приоритет. Така че не беше изненадващо Гарет да си доведе помощник. Изненадата беше по-скоро видът на сътрудничката му — ниска, набита жена, която той представи като Шелби Таунс, с гладко избръсната глава като на Боби Баскомб. Имаше сребърни пиърсинги в устните, ноздрите и ушите и бе облечена с черна тениска с надпис „размий половите граници“, отпечатан с бели букви над щедрата й гръд.

Вероятно за да защити вида й, Торес сподели с Гърни, че Шелби участва в продължителна задача под прикритие, но двойната й колежанска диплома по криминология и химия я прави идеалното почасово допълнение за проучването на приоритетни местопрестъпления.

Гърни обясни на двама им с Гарет разположението на къщата и какво са видели в стаята на горния етаж — Баскомб спомена твърдението на Глория Фенуик за кола и това на Холис Витър за мотоциклета. Торес добави, че е странно да открият в прахоляка на пода в спалнята отпечатъци от друг триножник за пушка, очевидно същия като първия.

— Защо да изхвърляш първия триножник в реката и да запазиш оръжието? — промърмори той недоумяващо. — Ако хванем стрелеца, тъкмо оръжието ще му подпише присъдата…

Торес нареди на Боби Баскомб и другите две ченгета да обиколят квартала в търсене на свидетели за пристигането и потеглянето на кола или мотор и да съберат потенциална информация за наемателите. След това се обади в щаба и помоли някой да провери в архивите на града, на окръга и на полицията чия е собствеността, кой плаща поддръжката и данъците, какви задължения са натрупани, има ли оплаквания и всичко друго, което биха могли да открият и има връзка с ползването на имота.

Междувременно Гарет и Шелби си сложиха еднократни гащеризони, терлици, ръкавици и шапки. Извадиха от буса специалните си лампи, химикали и други принадлежности за обработка на улики и влязоха в къщата.

Торес предложи, докато криминолозите се занимават със своята работа, те с Гърни да повторят разпита на съседите, за да проверят дали си спомнят нещо повече от онова, което вече бяха съобщили на Баскомб. Гърни се съгласи и младият полицай се писа доброволец за разговора с Глория Фенуик в къщата отляво.

Детективът се приближи до къщата отдясно. Искаше да научи повече за потеглянето на онзи мотоциклет. Надяваше се, че съмнителната умствена стабилност на Холис Витър не е изкривила възприятията му до пълна безполезност.

Къщата се оказа сходна по размер и разположение с тази на номер трийсет и осем. Предната морава беше разделена на две от настлана с плочки пътека, която водеше към входната врата. В средата на моравата от двете страни на пътеката беше посаден по един малък смърч. Личеше си, че алеята е пометена наскоро. Гаражната врата стоеше отворена и в дъното се виждаше военен модел „Хамър“ от началото на деветдесетте. Задното му стъкло бе закрито от конфедеративен флаг.

Още докато Гърни беше на десетина метра от къщата, входната врата се отвори и от нея излезе едър оплешивяващ мъж в камуфлажни дрехи, който държеше ротвайлер на къса каишка. Колата, флагът, дрехите и кучето подсказваха преувеличена нужда от създаване на мъжкарска аура, помисли си Гърни. Усмихна се любезно.

— Господин Витър?

— Кой пита?

Детективът вдигна удостоверението си.

— Дейв Гърни от окръжната прокуратура. Трябва да поговорим за събитията в съседната къща.

— Да сте чували някога теорията за счупените прозорци и поддържането на реда? — попита Витър с гневен глас.

Гърни беше добре запознат с тази теория от дните си в нюйоркската полиция — силно конфронтационен подход към дребните инциденти в кварталите с висока престъпност. Всяко ченге в Америка знаеше по нещо по въпроса, много управления бяха пробвали прилагането на теорията на практика и резултатите си оставаха обект на противоречиви и разгорещени дебати.

— Знам какво представлява, господине. Тя има ли някакво отношение към положението при съседите ви?

Витър посочи избуялата половин метър трева:

— Виждате ли това?

— Виждам. И какво?

Мъжагата присви очи:

— Подходът на счупените прозорци подсказва, че вие, момчета, трябва да се занимавате с дребните признаци за големи проблеми. Нарушенията… — той произнесе думата бавно и с провлачена неприязън. — Към тях трябва нула толерантност. Събудете се! Проблемът на днешния свят е, че всичките дребни гадости остават пренебрегнати. Заметени под масата. Никой не иска да се занимава с простотиите на малцинствата, с чувствителните теми, политическата коректност е това, което ни убива… — той размаха пръст срещу Гърни. — Трябва да се смачкат дребните лайнарии, та да е ясно, че и големите няма да минават. Трябва да сторим онова, което правят на други места. Да стреляме по тях. Защо не? Застреляй лайнарите! Застреляй дилърите на наркотици! Остави труповете там, където са паднали. Изпрати ясно послание!

Гърни почака, за да се увери, че жлъчната реч е свършила.

— Господин Витър, искам да ви задам един въпрос.

Мъжът наклони глава настрани:

— Аха?

— Днес следобед чухте ли мотоциклет да напуска съседния имот?

Лицето на Витър се проясни:

— Мотокросов мотор с висока компресия. Нещо като „Ямаха Дуъл Спорт“. Само предположение, но ме бива в областта.

— Видяхте ли го?

— Нямаше нужда. Казах на приятелчето ти с бръснатата глава, че серях, но имам добро ухо. Няма нещо за моторите, дето да не го знам, включително как звучат.

— Когато го чухте, отбелязахте ли колко е часът?

— Не си държа часовник в лайнарника.

— А да имате представа кой може да го е карал?

Витър се заозърта и понижи глас:

— Сигурно някой от тях.

— От тях?

— От чуждите агенти. Идват в нашата страна нелегално и изчезват. Потъват в обикновения американски живот. Остават тук, спотайват се и чакат, докато не получат нареждане да организират терористична атака. Такива работи не се споменават в обичайните новини. Всичко се прикрива!

Гърни се замисли:

— А виждали ли сте някого в съседната къща?

— Никога — отвърна Витър многозначително.

Детективът разпозна типичната изкривена логика, способна да превърне липсата на доказателства в най-доброто доказателство. В компютърна програма такава логическа верига би била критична грешка. В мисленето на хората обаче се срещаше изумително често.

Гърни благодари на човека за отделеното време и тръгна обратно към форда, където да изчака криминолога и Торес. Погледна часовника на телефона си и видя, че е минал над час, откакто остави Хедър в спешното. Предположи, че ако все още е жив, Рик Лумис най-вероятно е в някоя от операционните. Ако бе извадил голям късмет, може би щяха да успеят да го закърпят дотолкова, че да си струва да живее. Хедър сигурно бе в някоя от чакалните — седеше, ставаше, обикаляше, и нападаше всяка появила се сестра или доктор за новини за съпруга си. Гърни имаше въпроси към нея, но се колебаеше дали моментът е подходящ, никой от тях не би могъл да се сравнява със страшната неизвестност, пред която бе изправена съпругата на ранения полицай в този момент.

И все пак, в безброй случаи от кариерата му в отдел „Убийства“ нуждата от навременна информация го бе заставяла да разпитва хора с очевидна емоционална болка. Винаги се беше колебал, преди да постъпи така. Но накрая винаги стигаше до един и същи извод — че нуждата за информация надцаква потенциалното безпокойство, което въпросите му могат да предизвикат.

Взе номера на болницата от интернет, набра го, обясни кого трябва да намери, прехвърлиха го три пъти, няколко минути го държаха на телефона и тъкмо се канеше да се откаже, когато най-сетне доведоха на телефона Хедър.

— Ало? — гласът й прозвуча изтънял и изтощен.

— Дейв Гърни е на телефона. Как е Рик?

— В операционната е. Още не могат да ми кажат подробности.

На заден фон Гърни чуваше поредица тихи писукания — звук, който върна спомените му за мониторите в реанимацията, ранени колеги и дълги бдения в болничните коридори.

— Трябва да ти задам няколко въпроса. Удобно ли ще е?

— Давай.

— Когато отидох в закусвалнята на среща с Рик, оттам ми казаха, че се обадил да съобщи за непредвидено закъснение. Знаеш ли какво го забави?

— Според мен… мисля, че се чу с някого. Може би да се осведоми за срещата с теб? Нещо такова?

— Имаш ли представа кой беше събеседникът му?

— Не. Но мисля, че онзи, с когото говори Рик, искаше да дойде с него на срещата… само че първо трябваше да се погрижи за нещо, а после Рик щеше да го вземе. Съжалявам, но не обърнах много внимание… — думите й заглъхнаха от тихо изхлипване.

— Всичко е наред, Хедър.

— Не знам какво повече да ти кажа за това.

— И това ми е много полезно. Просто се чудех… спомена, че Рик е говорил с някого и го нарече „него“. Сигурна ли си, че тази личност, с която Рик е разговарял, е мъж?

— Всъщност не знам. Не ми е хрумвало, че може да не е мъж.

— А знаеш ли дали става дума за полицай?

Хедър се поколеба:

— Не мисля.

— Защо?

— Заради тона на Рик. С останалите полицаи говори по определен начин. Този разговор ми прозвуча различно.

— Това е чудесно наблюдение, Хедър. Знам, че моментът е много страшен за теб и оценявам готовността ти да помогнеш!

— Искам да ти помогна. Толкова много направи за мен! Наясно съм и с риска, който пое по този начин. Да се изправиш така срещу Джуд Търлок, за да ме доведеш тук, беше… когато дори не знаеше името ми… — гласът на жената отсреща започна да трепери. — Повечето хора… не биха го направили. Нещо подобно… изисква повече от смелост. Изисква… доброта.

Помежду им се възцари кратко мълчание. Наруши го Гърни, който си прочисти гърлото и се постара да говори спокойно.

— Търлок и другите от управлението ще те разпитват за случилото се днес. Не просто за покушението, а…

— Знам как работи процесът.

— Ще им кажеш ли, че Рик е тръгвал на среща с мен, когато са стреляли по него?

— Не.

— А че сме говорили по телефона?

— Не.

Гърни помълча за момент.

— Наистина нямаш вяра на управлението, нали?

— Не, нямам.

— Знаеш ли дали Рик или Джон Стийл са разкрили доказателства за престъпни действия?

— Май… приближаваха до този момент.

— Някой помагаше ли им?

— Рик не обичаше да споделя такива подробности вкъщи. Но останах с впечатлението, че някой им дава информация, казва им кои случаи да проверяват.

— Някой в отдела?

— Рик не ми е споделял.

— Знаеш ли дали е било информация за фалшиви обвинения?

— Така мисля.

— С участието на Търлок?

— Вероятно. Той ми се струва ужасен човек.

— А Бекерт?

Хедър се поколеба.

— Вероятно не пряко. Според Рик той е от онези хора, които въртят света на пръста си, без да оставят отпечатъците си по нищо.

— Споменаха ми, че имал политически амбиции. Знаеш ли нещо по въпроса?

— Не, но не съм изненадана. То е… — Хедър изписка. — Трябва да тръгвам. Докторът дойде!

Стомахът на Гърни се сви, вероятно заразен от страха в гласа й. Надяваше се с цялото си сърце, че тя ще успее да преглътне новината, която е дошъл да й каже лекарят.

Тъкмо прибираше телефона в задния си джоб, когато се изписа входящо обаждане от Шеридън Клайн. Изкуши се да го остави да мине на гласова поща, но знаеше, че отлагането на разговора няма да постигне нищо — бавенето само увеличаваше тежестта на онова, което трябваше да бъде направено.

— Гърни на телефона.

— Какво, да му се не види, става?

— Проблем ли има?

— Казаха ми, че си нахълтал на местопрестъплението при Лумис и си извел ключов свидетел, преди да бъде разпитан от старши полицай от управлението.

— Интересна подредба на фактите. Нека ти представя друга. На косъм отклоних публична издънка, която щеше да накара Бекерт да заеква като първолак на следващата пресконференция.

— Какво, по дяволите, ще рече това?

— Ще рече, че отчаяната съпруга на простреляния полицай беше задържана, вместо да е до вероятно умиращия си съпруг, за удобство на заместник-комисаря на управлението, който притежава чувствителността на камък. Как според теб щяха да реагират на това скъпоценните медии на Бекерт?

Клайн се забави с отговора толкова много, че Гърни започна да се чуди дали е още на телефона.

— Не ми разказаха случката по този начин — изхриптя накрая, с оттекла се от гласа му енергия. — Според болницата Лумис е още жив. Разбирам, че са намерили мястото на стрелбата и Гарет Фелдър в момента го обработва. Така ли е?

— Да.

— И стрелецът на Лумис е използвал същата черна „Тойота Корола“, която е карал и в случая със Стийл?

— Може би.

— Може би?

— Едната съседка е видяла колата. Другият съсед твърди, че е имало и второ превозно средство, кросов мотоциклет. Трудно е да се каже към момента кое от двете е използвал стрелецът.

— Какво значение има? Очевидно все нещо е карал. По думите ти съдя, че изглежда, е имал допълнителна подкрепа от АРС.

— Може би.

— Не виждам къде в случая има място за „може би“. Две превозни средства. Един стрелец плюс една резерва.

Гърни запази мълчание. Имаше и други вероятности, но нямаше желание да ги обсъжда с Клайн. Не и преди да е имал възможност да ги премисли.

— Ти видя ли лично мястото? — попита прокурорът.

— Видях го.

— И?

— Сходно е с първото. Има следи от използван триножник за пушката. Чакам да видя какво друго ще извадят Гарет и помощничката му.

— Хубаво. Щом е замесена същата кола, отпечатъците, които намерят, би трябвало да са сходни с тези, събрани от мястото на покушението над Стийл, което си е мечта за всеки прокурор.

— Стига да не се замисляш много по въпроса. И да не започваш да се питаш защо.

— За какво намекваш пък сега?

— Защо тази лазерна точка е следвала темето на Стийл толкова дълго време? Защо е бил застрелян в движение, вместо докато е стоял неподвижен? Защо стрелецът е използвал патрони с плътна метална обвивка, вместо с кух връх. Такива неща ме държат буден нощем. Би трябвало и ти да будуваш над тях!

— Глупости. Прекалено усложняваш всичко.

— Мислех, че искаш обективната ми гледна точка по случая.

— Искам я. Разбира се, че я искам! Но точно сега случаят се развива по идеален начин. Не искам манията ти по дребните висящи конци да изкарат логиката ти извън релси или да създадат проблеми с полицията в Уайт Ривър. Остани в синхрон с голямата картина, само това казвам. Избягвай ненужните спорове. Нека придвижим това разследване до гладък финал!

24

Когато излезе от къщата на Глория Фенуик, Торес снабди Гърни с няколкото късчета допълнителна информация, която бе научил от старицата.

Королата, която излязла на заден от алеята и духнала на скорост, била, по думите й, „срамно мръсна“.

По време на снеговалежите през март и в началото на април никой не изривал пред съседната къща.

В месеците, откакто собствениците заминали и предали имота на настоящите наематели, тя изобщо не била виждала отворени прозорци или светнати лампи.

Очевидно цялата поща на собствениците била пренасочена, а наемателите не получавали никаква, понеже пощальонът, много мил човек, изобщо не спирал при съседите.

Липсата на поддръжка на имота и особено фактът, че никой не коси тревата, бил, по нейно мнение, обида за жителите на „Блустоун“ и типичен за разпасаното поведение на „гринтънските елементи“.

— И — допълни Торес — тя е абсолютно сигурна за присъствието на тази кола. Колко сигурен е онзи тип от другата страна на къщата, че е било мотор?

— Напълно сигурен.

— Значи и двамата са сигурни за по едно превозно средство, но никой не е видял второто. Странно.

Гърни поумува върху този факт.

— Всъщност не е странно. В къщата на снайпериста има тоалетна до задната врата и дневна отпред. Къщите на Фенуик и Витър са еднакви като разпределение. Витър твърди, че е чул мотоциклета — това се случва от задната страна на къщата — през прозореца на тоалетната си. Глория Фенуик е била в дневната до прозореца. Алеята, която колата е използвала, е от другата предната страна. И двамата са забелязали онова, до което са били по-близо.

Торес не се съгласи веднага.

— Разбирам, че Витър може и да не е чул колата. Но мотоциклетите са доста шумни. Не трябва ли Фенуик да го е чула?

— Теоретично. Но да предположим, че е имало пауза от минута или две между потеглянето на колата и това на мотоциклета. Съмнявам се тя да е останала до прозореца след като тойотата е тръгнала. Може дори да го е затворила. Ако после се е чул звук от друг двигател, по-надолу по задния склон, няма причина това да значи нещо за съседката.

— Нямаше ли поне да го чуе?

— Чуваме звуци постоянно, но освен ако нямат значение за нас, мозъците ни ги изхвърлят. Като спам филтър на електронна поща. Вероятно си чул стотици звуци днес — у дома, по пътя насам, по самата улица, но се обзалагам, че трудно ще си спомниш повече от два-три.

— Може и така да е, но…

Прекъсна го контраалтов глас:

— Някой от вас двамата да има свободно време?

Беше Шелби Таунс, втората половина от екипа за събиране на улики, и говореше от входната врата на къщата на снайпериста. Пиърсингите по лицето й блестяха на следобедното слънце, а гащеризонът скриваше надписа на тениската.

— Гарет смята, че ще остане в къщата поне час — продължи тя и се приближи, — а аз трябва да разположа мрежа за претърсване отзад. Двама души, работещи заедно, могат да го направят четири пъти по-бързо от сам човек. Какво ще кажете?

Торес си погледна часовника и обясни, че закъснява за срещата с онези, на които беше възложил да обиколят квартала.

Гърни предложи услугите си, мотивиран не толкова от дух на взаимопомощ, колкото от любопитството, което винаги изпитваше към местопрестъпленията.

Шелби посочи служебния си микробус.

— Костюм, ръкавици, терлици — всичко е точно до вратата. И преди си го правил, нали?

Преди Гърни да успее да отговори, Торес се намеси:

— Стига де, Шел, говориш с човека, който държи рекорда за разкрити убийства в нюйоркското управление. Сигурно е виждал повече големи местопрестъпления, отколкото всички в отдела ни, взети заедно… — Той се качи в колата, потегли плавно и изчезна.

Шелби стрелна Гърни с поглед:

— Вярно ли е — рекордът за разкрити убийства?

— Дадоха ми медал с такъв надпис. Нямам представа дали е вярно.

Изуменото й ококорване го накара да избухне в смях. Преди да попита какво толкова забавно има, той се поинтересува как желае да организират мрежата.

Задният двор беше само два пъти по-широк от къщата, но се простираше на трийсетина метра дължина и отиваше много по-назад и от постройката, и от гаража. Наклоненият склон добавяше още петнайсетина метра плевели и шубраци между избуялата морава и улицата отдолу.

Със съвместни усилия детективът и Шелби успяха за половин час да разположат мрежа от корда, съставена от близо двеста квадрата от по два метра, които покриваха моравата и по-голяма част от склона. Внимателното им обхождане с вперен в земята поглед отне още половин час.

Находките, заснети с таблета на Шелби, включваха следа, която показваше, че на ивица лишена от трева пръст зад гаража е бил паркиран мотор с мотокросови гуми и после е пресякъл моравата, спуснал се е по склона и е завил по долната улица — което потвърди версията на Холис Витър. Зад гаража до следите от гуми откриха отпечатъци от ботуши, сходни имаше и в почвата в основата на склона, подсказваха, че мотористът е спрял там вероятно заради преминаващи коли, преди да излезе на улицата.

В края на моравата до склона Гърни забеляза химикалка „Бик“. Шелби я снима на място, преди да я вдигне, като внимаваше да не размаже евентуални отпечатъци, и я прибра в пликче за улики. Докато попълваше изискваната информация за всеки предмет, място на намиране и дата, телефонът на детектива зазвъня. По времето, когато го извади, вече бе минал на гласова поща и имаше съобщение.

Прослуша го, но беше толкова накъсано, че едва се разбираше. След като го превъртя три пъти, бе сигурен единствено, че се обажда Хедър Лумис и иска той да отиде в болницата. Причината беше неразгадаема, но настоятелността — очевидна.

Звънна й, но се натъкна на гласова поща. Премисли варианта да се свърже с нея по телефона в болницата, но размисли, щом се сети за времегубещата въртележка, до която доведе предишният му опит. Прие, че и бездруго ще се наложи да кара до „Мърси“, и реши просто да отиде лично.

След като обясни ситуацията на Шелби, изтича четирите пресечки надолу по хълма до къщата на Лумис на Оук Стрийт, където беше оставил колата си. Групата съседи се беше разпръснала. Жълтата полицейска лента и потъмняващото червено петно на тревата бяха единствените признаци, че се е случило нещо неестествено.

Гърни се качи в субаруто и тръгна по маршрута, който го беше извел до болницата с Хедър. Движението беше натоварено и по-бавно, тъй като хората се прибираха от работа. Така имаше време да помисли — смесена благословия в тази част на деня, близо до здрача, който сякаш засилваше тревогите му.

Сред първите места в настоящия списък беше притеснителното му положение в разследването на стрелбата по Лумис. Разкритието, че полицаят е застрелян точно когато е бил на път да обсъди съвместните си усилия с Джон Стийл да преборят корупцията в управлението, вероятно щеше да прекрати всякакъв напредък в това отношение и дори да постави в опасност и останалите замесени. От друга страна, телефонната компания би трябвало да има запис от обаждането на Лумис до Гърни за уреждане на срещата и съответното му обаждане до закусвалнята, за да промени часа. Ако тези записи се появят на бял свят и ако сервитьорката идентифицира Гърни, биха могли да го обвинят в укриване на доказателства при разследването на престъпление, което само по себе си бе закононарушение.

Решението му се усложняваше и от по-сериозния въпрос дали посегателството върху живота на Лумис е преднамерено усилие да се предотврати срещата им, или случайна стрелба по ченге в отговор на убийствата на детската площадка. Почти сигурен беше, че е първото.

Когато слезе от колата на болничния паркинг, за първи път този ден усети витаещия във въздуха студ.

Входът на сградата бе приютен под широк навес. До него имаше паркиран бус на РАМ, беше се събрала и малка тълпа. Снимачен екип нагласяше телевизионни прожектори около двама души в центъра. Дамата с къса червена пола и бяла блуза беше репортерката, която Гърни бе гледал по „Вечерен сблъсък“. Господинът, в шита по мярка синя униформа с блестящи бронзови копчета, се оказа Дел Бекерт.

Член на екипа до отворената задна врата на буса извика:

— Осветлението и звукът са добре. Записваме и предаваме! Ти си!

Изражението на журналистката премина от кисела скука в стандартната за РАМ ТВ загриженост за притеснителното състояние на света. Тя държеше безжичен микрофон.

— С вас е Стейси Килбрик, намирам се пред болница „Мърси“ в Уайт Ривър, Ню Йорк, където животът на детектив Рик Лумис се държи на косъм, след като той беше повален от снайперист в собствения си преден двор, с което напрежението в този град се покачи до точката на кипене. С мен е комисар Дел Бекерт, който току-що излезе от болницата. Какво можете да ни споделите?

Бекерт беше самото въплъщение на каменна целеустременост.

— Първо, нека уверя всички ви, че държим напрегнатото положение в Уайт Ривър под контрол. Второ, напредваме бързо към идентификация и задържане на страхливеца, посмял да посегне на този прекрасен полицай, служител на нашето общество, човек с безупречно досие. Трето, имате личната ми дума, че редът и законът ще победят. На малкото заблудено малцинство, което раздухва насилието за свои собствени егоистични цели, ще кажа следното: ще бъдете изправени пред правосъдието. И накрая, призовавам ви да се молите за пълното възстановяване на детектив Рик Лумис. Благодаря!

Килбрик излезе напред да зададе въпрос, но Бекерт вече се беше запътил към тъмносин „Форд Експлорър“, който бръмчеше на празен ход на извитата алея отвъд навеса. Журналистката се обърна към камерата:

— Бяхте със Стейси Килбрик пред болница „Мърси“. Ще ви информирам за всички промени в ситуацията. Драги зрители, не забравяйте да кажете молитвите!

Прожекторите угаснаха и недоволното й изражение се завърна.

Гърни влезе във фоайето на болницата.

Макар че дизайнът й очевидно идваше от същия учебник от седемдесетте като този на полицейското управление, тя беше обновена съгласно по-новите представи за намаляване на стреса в медицинска обстановка посредством разсеяна светлина, цветове и текстури. Три усмихнати възрастни дами стояха до леко извития плот от черешово дърво на рецепцията.

Гърни бе посрещнат от елегантно облечена жена със снежнобяла коса и светлосини очи. Каза й, че идва да посети пациент в интензивното. Тя го загледа с интерес и заговори приглушено:

— Вие полицай ли сте?

— Да.

— И аз така си помислих. Ограничават достъпа, но вие вероятно го знаете. Онези от медиите са просто… — тя замлъкна с отвращение, сякаш хората от медиите бяха канални води, които могат да се просмучат в сградата. Съобщи му, че интензивното е на втория етаж и го упъти към асансьорите, като добави намръщено: — Такава ужасна история!

Когато слезе на втория етаж, Гърни се озова пред висока до кръста преграда около малко фоайе. На нея имаше табелка, която нареждаше да изключи мобилния си телефон и други електронни устройства, преди да влезе в интензивното. Зад фоайето имаше сестринска станция с компютърни монитори, оборудване за реанимиране и стойки за системи на колела. В ъгъла ухилено ченге дърдореше с привлекателна санитарка.

На бюрото на сестрите седеше слаб младеж с къса гелосана коса. Вдигна очи към Гърни. На зеления му бадж пишеше, че се казва Бейли Лейкър.

— С какво мога да съм полезен?

— Тук съм да посетя Рик Лумис. Или госпожа Лумис.

— А вие сте..?

— Дейв Гърни. Госпожа Лумис ме помоли да дойда.

Ченгето изостави сестрата и усмивката му изгасна, докато заобикаляше, за да застане до Гърни. Лъскавата никелирана табелка на гърдите му твърдеше, че се нарича К. Дж. Мазурк.

— Здравейте — заяви с присъщото на всички ченгета по света подозрително изражение. — Кой казахте, че сте?

Гърни му показа удостоверението си.

Полицаят го взе, огледа го внимателно и му го върна.

— От прокуратурата, а?

— Точно така. Госпожа Лумис ме очаква.

— Тя е в края на онзи коридор. В зоната за посетители. Изключете си телефона.

Гърни се подчини. В средата на коридора откри зала с дивани, кресла и телевизор, настроен на синоптичния канал. Когато влезе в чакалнята, видя в отсрещния ъгъл барче с кафемашина. На малка масичка до нея седяха три жени. Хедър Лумис, Ким Стийл и Мадлин.

Изненадата му да види Ким и съпругата си бързо се разсея, разпозна явлението, на което бе ставал свидетел много пъти — инстинктивната подкрепа, която полицейските съпруги си оказват една на друга в трудни времена. Хедър и Ким със сигурност вече се познаваха добре покрай съпрузите си. А именно съчувствието на Мадлин към Ким бе решило и собственото му участие в случая.

Гърни ги поздрави и се настани на четвъртия стол до масата.

— Има кафе — Хедър посочи барчето.

— Може би после. Някакви новини за Рик?

— Казаха, че състоянието му е стабилно.

— В изкуствено предизвикана кома е — обясни Мадлин равно. — За да се облекчи налягането върху мозъка му. Така че да може да се възстанови. Също като след катастрофата на приятелката ми Илейн. Поставиха я в терапевтична кома за няколко седмици. Сега си е съвсем добре.

Хедър примигна и успя да се усмихне лекичко. Ким я хвана за ръката и я стисна здраво.

В чакалнята влезе чистачка с поразителни очи с бадемовидна форма, марлена маска на устата и носа и бадж, който я идентифицираше като Чалис Крийл. Буташе количка с препарати. Маневрира сръчно през трасето с препятствия от дивани и кресла до барчето, изпразни кошчето му в чувала в основата на количката и се върна обратно в коридора.

Хедър се обърна към Гърни:

— Получихте ли съобщението ми?

— Прекъсваше, но разбрах, че искате да ме видите.

Тя бръкна в джоба на горницата си, извади приемна бланка и му я подаде.

На средата на картонената бланка бяха надраскани няколко неравномерно разпределени букви и цифри:

Гърни ги погледа известно време.

— Това е съобщение от Рик. Когато го изкарваха от линейката и прикачваха към него разни монитори, той се опитваше да говори. Искаха да опитам да разбера какво казва, но той не беше в състояние да се изкаже членоразделно. Помолих сестрата за нещо, на което да пише, и тя се върна с молив и лист. Пъхнах молива в ръката му и лист под пръстите му. Отне му много време да напише тези букви, легнал по гръб и почти в безсъзнание. Но това е…

След като проучи буквите, Гърни опита един от методите да ги групира и прочете на глас:

— К шест едно едно едно три Н А Е — погледна към Хедър. — Това говори ли ви нещо? Инициалите? Числото? Възможно ли е да е някаква сума?

Тя поклати глава.

— Да речем, че групираме буквите и цифрите различно, а тройката всъщност е буквата 3…

Съпругата на Лумис отново поклати глава.

— Може би трябва да четем числото отделно, като пощенски код.

— Пак не ми говори нищо.

— Несъмнено значи нещо — намеси се. Ким. — Нещо, което е искал да узнаеш!

На Гърни му хрумна, че съобщението може да е само продукт на халюциниращ мозък, но беше очевидно, че Хедър и Ким държат да се окаже важно, и той нямаше намерение да убива надеждата им.

— Мога ли да взема картончето със себе си? — попита той!

Съпругата на Лумис кимна:

— Мисля, че Рик се опитваше да ви каже нещо.

— Моля се на Бог да хванете копелето, което е стреляло по него! — намеси се Ким. Очите й плуваха в гневни сълзи.

Емоционалният й изблик предизвика смутена пауза.

Накрая Хедър заговори с овладян глас:

— Дел Бекерт намина.

— Какво искаше? — поинтересува се Гърни.

— Първоначално? Да се престори, че го е грижа за Рик.

— А после?

— Да разбере колко телефона е имал.

Гърни усети неприятно присвиване.

— И какво му казахте?

— Че притежаваше стандартния служебен блекбери, айфон и домашния ни номер.

— Нещо друго искаше ли да знае?

— Попита дали Рик е имал контакти с лица от Алианса за расова справедливост или от онази, другата организация, как й беше името. Бели зоват за черна справедливост? Техният говорител все се появява по всички програми, където хората си крещят едни на други. Кори Пейн? Май така се казваше. Той мрази полицията!

— А вие какво му казахте?

— Че Рик не ми е споделял за полицейската си работа. После Бекерт каза, че… че другият изстрел… — тя се поколеба и погледна към Ким.

— Няма нищо. Продължавай!

— Каза ми, че изстрелът, който е улучил Джон Стийл, дошъл от апартамент, свързан с член на АРС. И че този, повалил Рик, може би също е дошъл от къща с връзка с АРС.

Гърни помълча, докато обмисли тези твърдения, преди да се върне към споменатата по-рано тема.

— Телефоните, за които споделихте с Бекерт, — знаете ли кой от тях е използвал Рик за обажданията си до мен или до закусвалнята, или до човека, който е искал да дойде на срещата, която се предполагаше да проведем?

— Нито един. Рик има четвърти телефон, който не споменах — анонимна предплатена карта, която използваше за обаждания по проекта, по който работеха с Джон.

— И къде е сега този четвърти телефон?

— Рик го държи скрит. Знам само, че никога не го вади от къщата. И че не би желал Бекерт да се добере до него.

Гърни бе обзет от егоистично облекчение. Този скрит телефон беше единственото материално доказателство за разговора му с Лумис. Стига да си останеше в тайна, имаше малка вероятност да го обвинят, че е пропуснал да съобщи за тези разговори. Докато се чудеше колко ли добре е скрит, в залата влезе нисък тъмнокож мъж със зелена болнична престилка. Бял пластмасов бадж го идентифицираше като д-р П. У. Пател.

— Госпожа Лумис?

Тя се извърна към него със страх в очите.

— Не ви нося лоши новини — увери я лекарят с лек акцент. — Дойдох само да ви кажа, че след няколко минути ще свалим съпруга ви в радиологията за още една процедура по заснемане на мозъка. Неврохирургът я поиска. Рутинна е, не е причина за тревога. Ако със спътниците си желаете да видите пациента, преди да отиде в рентгенологията, трябва да стане сега. Разбирате ли?

Хедър кимна.

— Може ли да се познае дали има някакви промени в състоянието му?

— Няма промени, но това не е лош знак. При мозъчните травми се налага да се чака. Следим вътречерепното налягане заради контузиите, предизвикани от изстрела. Вероятно няма да се окажат проблем, тъй като куршумът не е перфорирал важни части на мозъка. Но ще чакаме и ще следим положението!

Хедър кимна неуверено:

— Благодаря ви!

— Няма защо, госпожо Лумис. Вероятно сравнително скоро ще имаме и добри новини. Но сега, ако желаете да видите съпруга си за няколко минути…

— Да, разбирам.

След като лекарят излезе от стаята, Мадлин попита Хедър:

— Искаш ли да дойдем с теб?

Тя примигна объркано.

— Да. Не знам. Да, елате! — изправи се и излезе от стаята, очевидно без да забележи, че си е блъснала коляното в ъгъла на ниската масичка за кафе.

И тримата — Ким, Мадлин и Гърни в колона — я последваха в коридора и покрай сестринската станция, където ченгето и санитарката бяха възобновили разговора си. Малко по-нататък стигаха до редица стаи за пациенти със стъклени врати. В средата на всяка имаше високотехнологично болнично легло, с оборудване за следене на състоянието.

Само едно от леглата беше заето. Четиримата посетители се събраха отвън в реда, в който бяха дошли по коридора. От мястото си Гърни виждаше само, че пациентът в леглото е с дебела превръзка на главата, кислородна маска на лицето и мрежа от жици и тръбички, която го свързваше с машините до леглото. Изглеждаше уязвим и анонимен.

Висока сестра се приближи до Хедър.

— Процедурата ви е позната, но ще я повторя заради приятелите ви. Моля, не докосвайте нищо зад стъклената врата. Важи най-вече за пациента и оборудването, свързано с него. Сензорите са чувствителни. Алармите се включват лесно. Разбирате ли ме?

Хедър отговори от името на всички:

— Разбира се. Благодаря ви.

Сестрата се наведе към нея и тихо добави:

— Виждала съм и хора в по-лошо състояние от съпруга ви да се оправят напълно!

Бременната отвори плъзгащата се стъклена врата и отиде до съпруга си. Ким я последва, но спря на прага. Мадлин остана отвън. Гърни застана до нея.

Хедър бе изцяло концентрирана в Рик и това караше детектива да се чувства не на място. Скоро то оказа същия ефект и върху Ким, която излезе и прошепна на Мадлин:

— Може би е по-добре да я оставим насаме с него?

Мадлин кимна в съгласие. В този момент видяха Хедър да се навежда над леглото и да докосва опакото на ръката на Рик с показалец.

— Тук съм, при теб — каза му тя с обич. — Точно до теб!

На излизане от интензивното Гърни забеляза, че ченгето и сестрата все още са силно погълнати от разговора си. Спря до ъгъла на сестринската станция.

— Извинете, полицай, може ли за момент?

Ченгето го зяпна.

— Сега, ако обичате!

Сестрата вдигна вежди и отстъпи с извинение, че трябва да нагледа пациентите си.

Ченгето приближи до Гърни с леден поглед.

— Какво става?

— Доколкото разбирам, тук сте, за да защитавате Рик Лумис. Имате ли представа от какво го защитавате?

— Какво ще рече това?

— Смятате, че сте тук да го предпазвате от неразрешени нахлувания на медиите, да се уверите, че няма да проникнат репортери или да се опитат да направят снимки или да говорят с Лумис. Горе-долу това е, нали?

Полицаят присви очи.

— Какво намеквате?

— Намеквам, че медийните идиоти са най-малкият ви проблем. Трябва да знаете нещо важно за покушението. Публичната версия е, че Лумис е застрелян от чернокожи радикали, понеже е ченге. Но е факт, че може да е застрелян и по друга причина. От някого, който е искал той да умре — не просто кое да е ченге, а конкретно той. Ако това е вярно, възможно е да има и друго покушение върху живота му. Може да се случи скоро и да е точно тук.

— Това пък откъде ти хрумна, по дяволите?

— Няма значение. Важното е да разбереш какъв е залогът в играта.

Ченгето прехапа устни и кимна с очевиден скептицизъм.

— Как каза, че се казваш?

Гърни повтори името си.

— Предай думите ми и на човека, който ще дойде да те смени. Той също трябва да знае за какво е тук.

Изражението на лицето на полицая подсказа на Гърни, че коментарите му може и да не бъдат предадени на следващата смяна, но със сигурност ще стигнат до Джуд Търлок.

Гърни излезе от интензивното и тръгна към залата за посетители. Откри жена си да го чака в коридора. Ким беше вътре, седнала на един от диваните. Мадлин се отдръпна от отворената врата и заговори тихичко:

— Има ли още нещо, което трябва да свършиш тук?

Гърни сви рамене.

— Направих всичко, което е по силите ми за момента. Което не е много. А ти?

— Хедър иска да прекара нощта тук. Ким смята да остане с нея. Аз мисля, че е редно да постъпя по същия начин.

— Да останеш тук, в интензивното?

— В болницата има място за такива случаи, хотел за посетители „Мърси“ е за семействата и за приятелите на пациентите. Просто ми изглежда редно да съм с тях…

— Искаш ли да остана и аз?

— Иска ми се. Но според мен Хедър и Ким биха предпочели да си навън и да разследваш — да откриеш значението на бележката от Рик.

— Утре не е ли един от дните ти в клиниката?

— Ще се обадя на Джери довечера. Може тя да ме смени или да извика някого… — Мадлин го помилва по бузата. — Карай внимателно. Ще ти се обадя, ако нещо се промени!

Гърни не помръдна.

Тя наклони глава и го изгледа изпод вежди.

— Има нещо, което не ми казваш. Какво е?

— Предпочитам да не оставаш тук.

— Защо?

— Смятам, че има вероятност за второ покушение над живота на Лумис.

— Тук?

— Възможно е.

— А вероятно ли е?

— Не знам. Вероятността ме плаши. Това не е ситуация, в която искам да се забъркваш.

Мадлин се изсмя отсечено и поклати глава.

— Бог знае, че съм попадала и в по-лоши ситуации. И то неведнъж. Когато в клиниката държахме убежище за жени, жертва на насилие, получавахме ужасни заплахи през цялото време. Също и онзи дребен проблем със запалителната смес, когато някой си помисли, че настаняваме бежанци… Помниш ли?

— И все пак…

— Възможността, за която ти говориш, няма да убеди Хедър или Ким да си тръгнат. Имам силното чувство, че правилната постъпка е да остана с тях.

— Тогава наистина трябва да…

Мадлин го прекъсна:

— Дори не си помисляй да оставаш тук за такава дреболия! Ти си се посветил на разследването. Върви и си свърши работата, а аз ще свърша моята. Сериозно говоря! Момичетата разчитат на теб. Ние ще се оправим. Ще се погрижа този Ромео отвън да си отваря очите за непознати и да стои далеч от сестрите.

Съгласи се колебливо, макар да му се искаше да не го мъчат толкова лоши предчувствия.

Мадлин го целуна по бузата.

25

Скоро след като Гърни потегли от паркинга на болницата, започна едва забележимо да ръми — имаше нужда от едно минаване с чистачките през няколко минути. Гумените пера трябваше да се сменят, бяха развили заекващо скърцане, което прекъсваше мислите му. На участъка на междущатската между Уайт Ривър и изхода към Уолнът Кросинг практически нямаше движение. На криволичещия път оттам до къщата не срещна нито една кола.

През по-голямата част от пътуването Гърни до безкрай превърташе съобщението на Рик в ума си. Предполагаше, че означава нещо, и не е просто еквивалент на бълнуване. Каквато и идея да се криеше в бележката — К61113НАЕ — значението й продължаваше да му убягва. Изглеждаше като шифър, но надали беше разумно да си представя губещ съзнание мъж, който току-що е бил улучен в главата, да запази достатъчно хладнокръвие, че да кодира нещо. А и дори да го беше направил, за кого е предназначено? Джон Стийл беше мъртъв, а кодът не говореше нищо на Хедър.

Но ако не беше шифър, тогава какво? Едната възможност бе да е съкращение. Когато ти е трудно да пишеш, съкращаваш съобщението колкото се може повече. Но съкращение на какво? И коя буква с коя трябваше да свърже? Дали съобщението завършваше на „Знае“ или „3“ беше цифрата три? И поредицата цифри брой долари ли обозначаваше? Пощенски код? Някакво количество?

Гърни все още не разполагаше с отговори, когато зави по водещия към имота му път, така че реши да остави темата настрани. Може би по-късно щеше да успее да проумее онова, което пропускаше сега.

Паркира до старата фермерска къща. Влезе вътре, взе си от хладилника морковена супа и сьомга и сипа супата в тенджера да я стопли. Отиде в спалнята да смени спортното си сако и официалната риза и панталон със стара карирана риза и избелели дънки. След това облече стария си дъждобран и тръгна към кокошарника.

Кокошките вече бяха на кацалката. Той провери гнездилките за яйца, погледна как са храната и водата и разбута малко слама, която птиците бяха събрали в ъгъла. На връщане към къщата спря при градинката с аспержите. С малкото джобно ножче, прикрепено към връзката му с ключове, отряза няколко, внесе ги в къщата и ги постави в чаша с малко вода на дъното, за да ги държи свежи. След като окачи дъждобрана да се суши, пресипа супата си в купа, а сьомгата — в чиния, и ги отнесе на масата.

Докато се хранеше, мислите му се върнаха към загадъчното послание на пострадалия. Този път, вместо да се пита кои букви и цифри може да са свързани, той се зачуди що за информация би се опитала да предаде жертвата.

Ако Лумис е смятал, че умира, може да е искал да остави любовно послание за Хедър. Гърни си представи как самият той умира и копнее да съобщи на Мадлин, че я обича — щеше да е най-важното нещо за него. Но ако Лумис не приемаше състоянието си за фатално, какво би желал да научат най-близките му?

Вероятно самоличността на човека, който го е застрелял.

Или пък самоличността на човека, когото се кани да доведе на срещата с Гърни.

Вероятно и двете — особено ако ставаше дума за една и съща личност.

В този смисъл „К61113НАЕ“ би могло да е съкратена версия на „К 6111 ЗНАЕ“ или „К 61113 НАЕ(Т)“

Как обаче тези цифри да се преведат в нечие име?

Възможно беше да се окажат идентификационен номер, който принадлежи на полицай от Уайт Ривър. После обаче Гърни си спомни, че на баджа на Марк Торес имаше три числа, последвани от три букви. Така че, ако това беше идентификация, на коя организация принадлежеше? Гърни нямаше отговор. Всъщност глождеше го чувството, че задава грешния въпрос.

Що се отнася до варианта „К“ да се отнася до някой човек, а 61113 да е неговият пощенски код… изглеждаше слабо вероятен и би го отхвърлил, без да се замисли, само че цифрите наистина съвпадаха с обхвата на кодовете за Централен Ню Йорк. Гърни си спомни, че в интензивното дори се канеше да провери местонахождението му и изключеният телефон го спря.

Осъзна, че така и не го е включил след това. Взе го и го пусна.

Машината го осведоми, че има три гласови съобщения за изминалите двайсет и осем минути. Първото беше от Шеридън Клайн, второто — от Мадлин, а третото — от доктор Уолтър Трешър. Реши да изслуша първо Мадлин.

— Здравей, скъпи. Току-що се регистрирах в хотела. Хедър още е в интензивното, чака да върнат Рик от рентгена. Ще я вземем след малко и ще потърсим нещо за ядене. Няма кой знае какво за съобщаване. Ново ченге замести предишното. Този е малко по-нащрек от Ромео. Май това е всичко. Поспи. Стори ми се изтощен. Ще се чуем сутринта. Обичам те!

Второ прослуша съобщението от Клайн.

— Къде си? Очаквах вече да си се обадил. Когато най-сетне се добрах до някого на местопрестъплението, ми казаха, че си заминал, преди да приключи търсенето на улики. Понеже ти се е обадила Хедър Лумис? Вярно ли е? Божичко, Дейвид, работиш за мен, не за Хедър Лумис. Целта на включването ти бе да ме информираш в реално време. Случаят се развива светкавично. Имаме данни от местопрестъплението, от информаторите на Бекерт, от охранителни и улични камери, от компютърната лаборатория в Олбъни. Всичко се изсипва като лавина. А ти решаваш да хукнеш към болницата и да не си вдигаш телефона! Боже! — Клайн поспря и въздъхна шумно, преди да продължи с по-кротък тон: — Утре сутрин в девет има събрание на екипа, за да прегледаме всичко, с което разполагаме, което може би включва и ясна снимка на шофьора на колата. Има и ново доказателство, което свързва братята Горт с убийствата в Уилард Парк. Моля те, ела на събранието! — прокурорът заговори по-доверително: — Подробностите и по двата случая се напасват прекрасно. Ще ми се да потвърдиш, че имат смисъл. Искам да си подредим пешките. Свържи се с мен веднага щом можеш!

Хората, които говореха за подреждане на пешките, притесняваха Гърни. Фразата подсказваше по-голямо желание за ред, отколкото за истина.

Отложи изслушването на съобщението от Трешър. Прие, че ще се окаже свързано с артефактите, които докторът бе взел за по-щателен оглед. В момента нямаше желание да обсъжда археологията на колониална Америка.

Отнесе празната си купа и чиния до мивката, изми ги и ги сложи да се сушат. Когато свърши, пасището, кокошарникът, хамбарът и езерото вече потъваха в мрак.

Не знаеше дали се дължи на внушение от коментара на Мадлин, че изглежда уморен, но му се прииска да затвори очи за малко. Влезе в кабинета да провери дали има съобщения на стационарния телефон.

Бяха три. Първото — от настойчив женски глас, който му предлагаше големи спестявания от сметката за тока. Второто — от мъжки глас с акцент, който рекламираше предварително одобрен заем за несъществуващата му компания за пилета. Третото беше от библиотеката в Уолнът Кросинг, която съобщаваше, че поисканата от Мадлин книга „Бръмбарите в Северна Америка“ вече е налична.

Гърни отиде от кабинета до долната им спалня с надеждата, че една бърза дрямка ще обере най-неприятната част от замайването му. Свали си обувките и легна на мекото одеяло, което използваха за кувертюра. Заслуша се в тихото джафкане на койотите на горното пасище. След това изпадна в дълбок и лишен от сънища сън.

Събуди се в 6:40 на следващата сутрин от звъна на стационарния телефон. Стигна до него, точно когато Мадлин започна да оставя съобщение.

— Тук съм — заяви Гърни, щом вдигна слушалката.

— О, добре! Радвам се, че те заварих.

— Нещо не е наред ли?

— Рик явно е получил някакъв вид дихателен проблем. Сложили са го на командно дишане. Хедър е в паника.

— Боже! Какво точно е станало?

— Не знам подробности. Само онова, което лекарят каза на Хедър. Правят му тестове. Опитват се да открият проблема. Може би мозъчните травми са по-големи, отколкото първоначално са сметнали. Не знам.

— Просто се опитвам да разбера дали е имало външна намеса.

— Дейвид, никой не знае нищо повече от това, което току-що ти казах.

— Добре. Ясно. При Хедър ли ще останеш?

— При Хедър и Ким, да.

— Добре. Имам среща в полицейския участък в девет. Пътем ще намина през болницата.

След като се изкъпа и се преоблече, Гърни потегли към Уайт Ривър. Плътната облачност и мъглата добавиха двайсет минути към обичайното време за шофиране. Спря на паркинга на болница „Мърси“ в 8:30.

На път към сградата забеляза до навеса патрулни коли на полицията.

Мадлин го чакаше точно до главния вход. Прегърнаха се и се вкопчиха един в друг по-дълго и по-здраво от обикновено. Когато се пуснаха, тя се усмихна, което някак подчерта тъгата в очите й.

— Някакви новини? — попита детективът.

— Нищо съществено. Още го преглеждат, направиха нов скенер. Повикали са за консултация и външен специалист. За момента са затворили интензивното за посетители.

— Как е Хедър?

— Съсипана е. Разбираемо.

— Позволиха ли й да остане горе?

— Не. Долу в столовата е с Ким. Не иска да яде, но… — Мадлин изпъшка. — О, боже, толкова е ужасно!

Покрай тях на проходилка премина огромен мъж с шина на врата и дебела превръзка на едното око. Мадлин проследи олюляването, куцукането и сумтенето му. След това се обърна:

— Най-добре върви на срещата си. Тук не можеш да помогнеш с нищо. Ако има промяна, сигурна съм, че ще стигне до Бекерт също толкова бързо, колкото и до нас.

Може би дори по-бързо, помисли си Гърни.

Когато влезе в заседателната зала, Шеридън Клайн, Марк Торес, Дуейн Шакър и Гудсън Клуц вече бяха заели местата си. Седна както обикновено до Клайн, който му кимна ледено — и това му напомни, че така и не му бе върнал обаждането.

С опакото на дланта си Шакър забърса от ъгълчето на устата си нещо, напомнящо пудра захар. Пред него имаше чаша с кафе и отворена хартиена торбичка с надпис „Поничките на Дилайла“.

Със спуснати на носа си тъмни очила Клуц полека прокарваше връхчетата на пръстите си по дължината на белия бастун, положен напречно на масата, все едно галеше домашната си змия. Добре поддържаните му нокти изглеждаха по-лъскави от обикновено.

Торес беше погълнат от някаква задача на лаптопа си.

Точно в девет Бекерт влезе в залата и седна на централното място срещу Клайн с гръб към широкия прозорец. Затворът се очертаваше като смътна грамада в мъглата. Комисарят сложи на масата една папка и спокойно я подравни по ръба.

Прокашля се.

— Добро утро, господа.

Разнесе се вълна от сходни поздравления.

— Със задоволство съобщавам — поде Бекерт с лишен от емоция глас, — че разследванията на покушенията срещу полицаите и убийството на членове на АРС са пред приключване. Детектив Торес ще обясни какво е положението при случаите със Стийл и Лумис, но първо искам да ви предам добри новини от заместник-комисар Търлок. Лабораторният анализ потвърди точно съвпадение между въжето, открито в имота на близнаците Горт, и онези, използвани за връзването на Джордан и Тукър. Издадена е съдебна заповед за ареста на братята. Имаме основания да вярваме, че може да се крият в някоя от старите каменоломни над езерото. В района са изпратени специално следово куче и водачът му плюс специален отряд.

— Причината за което е…? — обади се Гърни.

— Моля?

— Причината да смятате, че се крият в каменоломните — каква е?

На лицето на Бекерт не се изписа емоция.

— Достоверни информатори.

— Чиято самоличност не можете да споделите с нас?

— Именно — той задържа погледа си на Гърни, преди да продължи. — Водачът на кучето има впечатляваща успеваемост. Надяваме се да приберем братята Горт достатъчно бързо и да осигурим на Шеридън основания за агресивно обвинение — да минимализираме расовото недоволство, от което се възползват подпалвачите на бунта.

Шакър ентусиазирано посочи Бекерт с пръст.

— Към току-що казаното от вас за прибирането на онези луди бих добавил „живи или мъртви“. Всъщност мъртви, по скромното ми мнение, би било много по-желателно.

Бекерт отново не реагира. Просто премина на покушенията срещу Стийл и Лумис.

— Марк, твой ред е. Останах с впечатлението, че доказателствата, които си събрал срещу „третия човек“ от АРС, са доста сериозни. Разкажи ни.

Торес отново отвори компютъра си.

Гърни хвърли поглед към Клайн, чиято притеснена гримаса вероятно отразяваше загриженост за политическия резултат при „агресивното“ обвинение срещу популярните близнаци Горт.

Торес поде в типичния си разгорещен стил:

— Това са ключовите открития, които сме направили след последното ни събрание. Първоначалните резултати от балистичната експертиза на куршума, използван за изстрела по Лумис, показват, че е изстрелян от същата пушка, използвана при убийството на Стийл. Освен това отпечатъците по гилзата, открита на мястото на стрелбата по Лумис, съвпадат с тези, намерени при Стийл. Нарезите на дулото доказват, че и двата изстрела са произведени с една и съща пушка.

— Имаше ли други отпечатъци на Поултър Стрийт, които да съвпадат с тези на гилзата? — попита Гърни.

— Имаше сходен отпечатък на дръжката на страничната врата.

— Но не и на задната? На вратата към стаята? На перваза на прозореца?

— Не, сър. Само на гилзата и на страничната врата.

— А другаде в къщата имаше ли пресни отпечатъци?

— Поне Гарет не намери такива. Имаше частичен отпечатък на химикалката, която, доколкото знам, вие сте намерили в задния двор. И следи. По-точно от ботуши. Няколко в задния двор, няколко до страничната врата, частични по стълбите и няколко в стаята, от която е произведен изстрелът.

Торес сумира показанията, дадени от Глория Фенуик и Холис Витър, съседите от двете страни на къщата на Поултър Стрийт.

— Моментът би бил добър да ни покажеш картата, която ми описа — намекна Бекерт.

— Да, сър!

С няколко щраквания на мишката на монитора над главата на шерифа се появи карта на Уайт Ривър и прилежащата част от Уилард Парк. Две цветни линии — синя и червена, започваха от една и съща точка на Поултър Стрийт и се разделяха по различни пътища през градските улици. Торес обясни, че синята представлява маршрута, по който се е движила тойотата от къщата на снайпериста след покушението, а червената — този, по който е продължил мотоциклетът.

Синята линия минаваше по протежение на един от главните булеварди на Уайт Ривър до място, където деловият квартал на града съседстваше с опожарените участъци на „Гринтън“. Червената се движеше на зигзаг по странични улички из „Блустоун“ и „Гринтън“ и стигаше до Уилард Парк, където свършваше.

Шакър извади от плика пред себе си оваляна в пудра захар поничка и отхапа замислено, устните му побеляха.

— Струва ми се, че шофьорът на колата е знаел къде отива, а този на мотоциклета си е нямал представа.

— И двата маршрута имат крайна точка — отбеляза Клайн. — Превозните средства намерени ли са в тези точки?

— Така е, сър, в случая с тойотата. Беше открита от патрулни полицаи около шест и десет тази сутрин, на ъгъла на Слайуок Авеню и Норт Стрийт. Гарет Фелдър и Шелби Таунс я обработват за потенциални улики.

— Каза „в случая с тойотата“, ще рече, че мотоциклетът не е намерен?

— Правилно, сър. Трябва да обясня, че двете линии, които показвам на картата, са съставени различно. След като напуска Поултър Стрийт, колата следва маршрут, който е покрит от камерите за контрол на движението по пътя и ни осигурява и видеозапис на движението й. В случая с мотоциклета маршрутът е съставен с помощта на свидетели по пътя, като се започне от Холис Витър. Намерихме редица лица, чули или видели кросов мотоциклет по въпросното време. За наш късмет, следобедът е бил хубав и много хора са били на открито.

— Имаш ли описание на мотора?

— Червен кросов с шумен двигател.

— А номер?

— Никой не го е видял.

— А описание на шофьора?

— Бил е в кожен мотоциклетен костюм, цяла каска с визьор без идентификационни елементи.

— И казваш, че мотоциклетът не е открит на края на маршрута?

— Крайната точка, показана на картата, е просто последното място, за което имаме свидетелски наблюдения. Може да е влязъл в парка в тази точка и да е хванал някоя от туристическите пътеки, които водят практически навсякъде.

— Добре — заяви Клайн с авторитетен прокурорски тон. — Ако съм схванал правилно, разполагаме с много видеозаписи на тойотата и никакви на мотоциклета, въпреки че обиколният му маршрут покрива доста по-голямо разстояние.

— Точно така, сър.

Шакър отхапа още една голяма хапка от поничката. Когато заговори, по масата нападаха прашинки захар.

— А на тези клипове на колата имаме ли ясна снимка на шофьора?

— И до това щях да стигна, сър. Имаме частични портрети, хванати под различен ъгъл, в сенки и сияние. Няма общ кадър, който да осигурява полезен портрет, но лабораторията в Олбъни разполага с компютърен алгоритъм, който може да ни снабди с нужното. В състояние са да комбинират най-добрите части от различни кадри и да ги сглобят в едно изображение с голяма резолюция. Поне на теория.

— Кога? — попита Клайн.

— Изпратихме им дигиталните файлове снощи и говорих с тях сутринта. Ако имаме късмет, може да получим нещо до края на срещата.

Клайн изглеждаше скептичен.

— Като за Олбъни това е изумително бързо.

Шерифът се изсмя неприятно:

— Една полза от разгарящата се расова война е, че ни обръщат внимание.

Бекерт си погледна часовника.

— Да продължим нататък, Марк. Какво е положението с проследяването на информацията за наема?

— Там новините са интересни, сър. Тази сутрин най-сетне се сдобихме с документацията за двата имота, използвани като локации за покушенията. И двата наема са на името на Марсел Джордан.

Бекерт изобрази рядка мимолетна усмивка.

— Това елиминира всички съмнения за участието на АРС… Нещо в изражението на Гърни улови вниманието му. — Не си ли съгласен?

— Съгласен съм, че това подкрепя определена гледна точка към случая. Що се отнася до елиминирането на всякакви съмнения, аз лично не бих направил подобен логически скок.

Бекерт задържа погледа му за малко, после се обърна кротко към Торес.

— Нещо друго имаш ли за нас?

— Засега това е всичко, сър, докато не получим увеличената снимка от „Олбъни“ и доклада за колата от Гарет.

— Като стана дума за Олбъни — Бекерт се обърна към Клайн, — компютърните специалисти свързаха ли се с теб по повод телефона на Стийл?

— Не с пълен доклад, което е и причина да не го спомена. Но говорих с техника вчера и той ми каза, че първоначалният анализ не е открил нищо от особен интерес. Изпрати ми на разпечатка списъка с номерата, на които се е обаждал и е получавал обаждания през последните три месеца. Стийл е използвал телефона си да звъни на съпругата си, на сестра си на Хаваите, на местното кино, на зъболекаря си, на електротехника, на различни ресторанти, на доставки на пица в Анджайна, на фитнес в Ларвейшън, на „Хоум Депо“ и на няколко други подобни места. Като изключим сестра му, няма нищо наистина лично. И като изключим онова странно съобщение в нощта на убийството му, няма обаждания или съобщения от предплатени или дори от скрити номера. Наистина няма кой знае какво интересно. Ще ни изпратят окончателния доклад след един-два дни.

Мимолетната усмивка на Бекерт се появи за втори път.

— Това е то. Голяма шумотевица за нищо.

— Странно — отбеляза Гърни.

Клайн го погледна остро и изпитателно.

— Какво му е странното? — попита комисарят.

— Не се споменават обаждания от и до Рик Лумис.

— Кое му е странното?

— Останах с впечатление, че редовно са поддържали връзка.

— Може да са предпочитали електронната поща.

— Сигурно е така — съгласи се Гърни, сигурен, че изобщо не е така.

— Добре — заяви Бекерт твърдо, все едно затръшна решително врата. — Ако никой друг няма какво да съобщи в момента…

— Аз имам — обади се шерифът. — След като дадох да се разбере сред определени гости в заведението ми, че ми е интересно какви уговорки е направил Девалон Джоунс за колата си по време на отдиха в „Данемора“, ми съобщиха, че е оставил возилото на Блейз Лавли Джаксън. Което я прави пазител на колата на стрелеца, а това пък е егати чудото за обмисляне.

Клайн хвърли изумен поглед към шерифа.

— Боже, Гудсън, на последното ни събрание предположи, че тя може да е виновна за убийството на Джордан и Тукър. Сега добавяш Стийл и Лумис?

— Никого не добавям, щото ми се е прищяло, господин прокурор. Казвам просто какво ми снесе човек с известни познания за улицата.

Клуц бе подел отново лекото милване на бастуна си — жест, който Гърни смяташе за все по-отблъскващ. Опита се да скрие тази реакция от тона си:

— Какво получи информаторът ти в замяна на това сведение?

— Съвършено нищичко. Казах му, че ще оценим стойността на информацията му в разследването и наградата му ще бъде допълнително съгласувана. Винаги го казвам с усмивка, допълнително съгласувана, все едно става дума за особено добра награда. Действа безотказно при по-необразованите. И този път свърши работа, човекът искаше да продължи да снася сведения. Осведоми ме например че госпожица Джаксън тайно се чукала с някого, което сметнах за твърде интригуващо.

Клайн изглеждаше озадачен.

— Какво значение има сексуалната й активност за…

— Чукането й със сигурност няма. Интересното е, че се старае да го пази в тайна. Човек започва да се чуди защо ли.

Бекерт се замисли за няколко секунди, после поклати глава:

— Важното в случая е разширяването на доказателствата за участието на АРС. Изнасяне на речи със заплахи за полицията. Наемането на жилищата, откъдето са произведени изстрелите. Осигуряването на колата на стрелеца. Нека не усложняваме положението с излишни подробности. Усложненията объркват публиката. Наясно ли сме по този въпрос?

— Колкото по-просто, толкова по-добре — съгласи се Шакър.

— Предпочитам моята простота да е по-пиперливичка — обади се Клуц и придаде на предпочитанието си сексуален подтекст. — Но схващам идеята — добави. — Проста история за закона срещу беззаконието.

Бекет прехвърли поглед към Гърни.

Гърни запази мълчание.

В настъпилата тишина надвисна усещане за предстоящ сблъсък.

Каквото и да предстоеше, прекъсна го изненадващо силен сигнал за входящ имейл от компютъра на Торес.

Очите му се разшириха от вълнение.

— От компютърната лаборатория в Олбъни е. Има приложение. Според мен е снимката на колата, която чакахме… — две щраквания по-късно на монитора на стената се появи кадър на младеж на шофьорска седалка. Снимката беше направена през предното стъкло, но каквото и сияние да бе пречило на оригиналния кадър, сега беше премахнато. Остротата на изображението беше впечатляваща. Чертите на лицето се виждаха ясно.

Тъмнорусата коса на младежа бе прибрана на хлабава конска опашка, която подчертаваше хлътналите му очи и ъгловати черти.

Шакър застина, както поднасяше към устата си поничката.

— Това хлапе ми изглежда много познато…

Клайн кимна.

— Да. Сигурен съм, че съм го виждал някъде.

Гърни също беше виждал това лице — на гигантския екран в къщата на Марв и Триш Гелтър, но името му убягваше. Спомни си го, точно когато Бекерт го обяви с глас, леден като погледа в очите му.

— Кори Пейн.

— Кори Пейн! — шерифът произнесе името, все едно има неприятен вкус. — Не стоеше ли той зад „Бели кретени подкрепят черните боклуци“?

— „Зов на белите за черна справедливост“ — поправи го кротко Торес.

Шерифът се изсмя късо.

— Кори Пейн — повтори Клайн умислено. — Виждал съм го по онези дебатни предавания на РАМ.

— Нацистки щурмоваци — уточни Шакър.

Прокурорът примигна.

— Какво имаш предвид, Дуейн?

— Така нарича полицаите — обясни кметът. — Силите на реда са му трън в задника на това момче.

— Този негов наперен тон винаги ми се е струвал просто парадиране — съгласи се Клайн. — Мислех си, че всичко опира до юношески глупости. Просто приказки!

— Трябва да призная, че и аз мислех така — подкрепи го шерифът. — Гласът на това момче по телевизията звучеше като малко кученце, което джафка по големите песове. Не съм си и помислял, че има топките да дръпне спусъка.

— Което идва да рече, че човек никога не знае, преди да узнае… — отвърна Шакър и огледа парчето поничка в ръката си. — Понякога най-зли са последните хора, за които някой би се сетил. Като сладката малка Дорис от „Зипи Март“, дето насече съпруга си и го държа във фризера десет години.

— Дванайсет — уточни шерифът. — Ако се съди по датите на вестниците, в които бяха увити парчетата.

Бекерт се изправи внезапно с глас, стегнат като юмрук.

— Стига толкова, господа. Факт е, че всички сме били подведени от детинските бръщолевения на Пейн. Положението е критично и времето е жизненоважно. Детектив Торес, обявете незабавно Кори Пейн за издирване!

— Заподозрян в убийство?

— Да, в случая с Джон Стийл. Опит за убийство при Лумис. Ще накарам Бейлър Пукет да издаде заповедта. Джуд Търлок държи досие на местните агитатори. Ще ти даде адреса на Пейн. Върви там незабавно, вземи и ударен отряд, в случай че Пейн се съпротивлява. Запечатай апартамента. Изземи всичко. Снеми отпечатъците на заподозрения от личните му вещи и ги сравни с онова, което Гарет и Шелби са успели да намерят в колата и на адресите на покушенията. Препращай всички въпроси от медиите към мен. Осведомявай ме ежечасно. Или веднага щом има важно развитие. Въпроси?

— Не, сър.

— Тогава върви! — Бекерт изглеждаше като човек, който се стреми да прецени едновременно цял набор неприятни вероятности.

Торес си взе лаптопа и забързано излезе от заседателната зала.

— Има известни причини да не искате да арестувате кучката, която му е дала колата, така ли? — попита шерифът. В тона му се долавяше лека горчивина.

— Предпочитам да я наблюдавам. От движенията й ще научим повече, отколкото ще е склонна да ни каже.

Погледът на Клайн светна:

— Дали не е възможно Кори Пейн…

Бекерт го прекъсна.

— Пейн да е тайният й любовник? Слухът, за който е споменал информаторът на Гудсън? Според мен това е една от възможностите, които трябва да проверим.

— Ако е вярно, ще ни даде изумително добър мотив.

— Вече имаме изумително добър мотив — намеси се шерифът. — Момчето мрази ченгета. Момчето стреля по ченгета. Просто е.

— Този е по-добър — възрази Клайн. — Влюбено бяло момче стреля по ченгета, за да впечатли приятелката си, чернокожа активистка. Заседателите обичат любовните мотиви. Колкото по-онеправдани, толкова по-добре!

Бекерт беше наелектризиран:

— Господа, трябва да осъзнаем къде се намираме. Не искам хората, чиято подкрепа може да се окаже полезна, да бъдат заслепени от сензационни новини… — той погледна часовника си. — Нека се съберем отново в два, за да обсъдим следващите стъпки. Съжалявам, ако четиричасовият период не е удобен, но ситуацията изисква ясни приоритети. Шеридън, ти си най-далеч от редовната си служба. Ако желаеш, можеш да използваш кабинета в края на коридора.

Клайн му благодари и без да каже и дума повече, Бекерт напусна залата.

26

Гърни нямаше търпение да излезе от сградата, която му се струваше все по-потискаща. Пристъпи на паркинга. Небето все още бе покрито с облаци. Киселият димен привкус във въздуха се усещаше по-ясно от всякога, но все пак според детектива беше за предпочитане пред атмосферата в заседателната зала. Не можеше да определи основната причина за неудобството си — неприятните хора, унилото флуоресцентно осветление в залата, сюрреалистичната гледка през прозореца или натрапващото се чувство, че официалният подход към плетеницата от покушения срещу полицаите и лидерите на АРС е изцяло погрешен.

Докато Гърни умуваше как да използва дългата пауза в събранието, на паркинга след него излезе Клайн, който изглеждаше дори по-нервен от обикновено.

— Ела — махна демонстративно към джипа си.

Качиха се отпред. Прокурорът, изглежда, търсеше къде да си сложи ръцете, като започна от скута си и накрая ги отпусна на волана.

— Е — каза след зловещо мълчание, — какъв ти е проблемът?

Агресивният му тон подейства странно успокоително на Гърни.

— Бъди по-конкретен.

Клайн разтвори пръсти и ги вкопчи във волана. Взираше се право напред.

— Слушам какво казваш на тези събрания. Какви въпроси задаваш. Как ги задаваш. Недоверието, неуважението… Ако греша, кажи ми!

Ъгълчето на устата му започна да подскача.

— Опитвам се да си спомня неуважителен въпрос. Дай ми пример.

— Не е нещо конкретно. По-скоро общата дребнава негативност. Защо червената лазерна точка е следвала Стийл толкова дълго? Как така са го застреляли в движение, вместо докато стои неподвижен? Когато намерим отпечатъци, искаш да знаеш защо не сме намерили още. Правиш голяма сцена от някакво странно съобщение на телефона на Стийл, после пък от това, че няма още странни съобщения. Съсредоточаваш се върху всякакви дребни подробности, които не подлежат на незабавно обяснение. Тотално пренебрегваш голямата картина.

— Голямата картина?

— Напълно достоверните предположения за покушенията срещу Стийл и Лумис и побоя и удушването на Джордан и Тукър. Очевидните доказателства срещу Кори Пейн за първото. Очевидните доказателства срещу близнаците Горт за второто. Случаи като опаковани с панделка. Но по някаква причина ти не приемаш, че сме спечелили. Не схващам.

— Надценяваш лъскавата опаковка на случаите. Сочех определени притеснителни факти, които може да подкопаят…

Прокурорът се възмути:

— Дреболиите, които посочваш, няма да подкопаят нищо освен собствената ти репутация. Сериозно говоря, Дейвид! От значение е голямата картина, а ти отказваш да я приемеш.

— Съжалявам, че го виждаш така.

Клайн най-сетне се обърна към детектива:

— Всичко е заради Бекерт, нали?

— Бекерт ли?

— Видях какво изражение се изписва на лицето ти всеки път, когато има да казва нещо. Заради това ли е всичко? Личен конфликт? Просто искаш той да сбърка? Това е единственото обяснение!

Гърни внимателно обмисли следващите си думи.

— Ако това е, което мислиш, Шеридън, не виждам как бих могъл да съм ти от полза занапред.

Клайн отново се взря право напред с ръце на волана.

— За съжаление, трябва да се съглася.

Гърни осъзна, че отпускането, което бе усетил при първоначалната агресивност на Клайн, идва от предвкусването на този момент. Онова, което изпитваше сега, беше чисто и неподправено облекчение. Облекчение от свалянето на странния товар, който така и не доби ясни очертания, но си остана постоянна тревога. Не че имаше намерение да изостави случая или задължението, което смяташе, че има към Ким и Хедър или към убитите. Просто щеше да прекъсне съмнителната си връзка с Клайн.

— Сега ли желаеш да се оттегля? — попита. — Или да остана до събранието в два часа?

— Може би е по-добре да дойдеш на събранието. По-гладко ще се получи. А и разследването ще е почти на косъм от приключване. Просто въпрос на осъществяване на последните арести. Така твоят отвод ще има смисъл. Няма да е внезапно решение. Естествено събитие в края на процеса. По-добре ще е за всички, не мислиш ли?

— Звучи ми съвсем разумно, Шеридън. Ще се видим в два следобед.

И двамата не посегнаха да се ръкуват.

Гърни слезе от черния линкълн и тръгна към скромното си субару.

27

Детската площадка в Уилард Парк беше празна. В застоялия въздух се долавяше леко ухание на езерна вода. Косовете в тръстиката мълчаха. Под стоманения скелет на катерушката песъчливата пръст изглеждаше тъмна и влажна след дъждеца. Водата се бе събрала на капки по тръбните напречни пречки и висеше там, готова да капне.

Гърни използваше свободното време преди следобедната среща, за да се сдобие с по-интуитивно усещане за мястото. Интригуваше го фактът, че в Уилард Парк е не само площадката, на която бяха намерени двете жертви от АРС, но че тук за последно е видян и мотоциклетистът от Поултър Стрийт. Беше от онези странни малки резонанси или съвпадения, които Клайн би отхвърлил като незначителни. Но мнението на прокурора също бе изгубило значение.

Застанал с гръб към катерушката, детективът погледна към ливадата, на която се бяха случили демонстрацията и изстрелът по Стийл. Пространството между двете беше доминирано от полковник Уилард на бойния му кон. Присъствието на статуята в мислите на Гърни — бетонна връзка към тъмното наследство на ловците на роби на Уилард и самия затвор — хвърляше сянка върху целия парк.

Детективът се отдалечи от площадката, застана на брега на езерото и се загледа в сивата стъклена повърхност. От дясната му страна имаше пътека, която навлизаше между дърветата. Предположи, че това е главното трасе от сателитната снимка, която Торес му показа — част от паяжината пътеки, свързващи парка с дивата пустош отвъд и с частните земи на Уайтривърското ловно стопанство, където повечето хижи бяха собственост на ченгета от града.

Очевидно беше най-слабата вероятност… но беше възможно мотоциклетът, избягал от Поултър Стрийт след стрелбата по Рик Лумис, да е използвал същите пътеки като атевето, докарало Джордан и Тукър на площадката. Гърни не беше сигурен какво би могло да значи това, но вероятността да е нещо повече от съвпадение му се струваше напълно разумна.

Миг по-късно злокобният вик на птица дълбоко в гората го накара да настръхне по съвсем друга причина. По здрач често чуваше същия странен пронизителен крясък откъм боровата гора зад езерцето в Уолнът Кросинг. Макар да знаеше, че реакцията му е нелогична, треперливият призив винаги успяваше да го притесни.

Гърни се насочи обратно към катерушката. Представи си Марсел Джордан и Върджил Тукър вързани здраво за тръбните пречки.

Загледа се в онези, на които са били затегнати въжетата. Нямаше представа какво търси, но въпреки това проучи конструкцията възможно най-добре.

Единствените малки странности, които привлякоха погледа му, бяха две лъскави петна, всяко около сантиметър в диаметър, раздалечени на малко повече от метър от краищата на хоризонталната пречка, която според показаните по време на събранието снимки трябва да е била точно над или зад главите на жертвите. Детективът нямаше представа какво може да е предизвикало тези петна, ако изобщо имаше причина, но си спомни, че сред имейлите имаше един, в който Торес му беше пратил линк към всички снимки, направени от Пол Азиз. Отбеляза си наум да ги разгледа, веднага щом се прибере.

Все още имаше малко време преди събранието в полицейското управление в два, така че реши да проучи статуята отблизо.

Докато пресичаше моравата, забеляза, че не е единственият, който се интересува от полковника. От противоположната посока се приближаваше афроамериканка с камуфлажни дрехи. Изглежда, снимаше статуята с телефона си.

Не обърна внимание на Гърни, докато не се озоваха само на няколко метра разстояние и той я попита с усмивка дали знае нещо за мъжа на коня.

Тя спря и го огледа преценяващо.

— Пратили са те тук, за да се увериш, че няма да съборим тази злина от постамента й?

Гърни поклати глава.

— Никой не ме е пращал.

— Скъпи, един поглед стига да отлича ченгетата, а онези ченгета, с които се знам, ходят там, където ги пращат…

Детективът внезапно я позна — първо гласа, после и лицето — от появата в предаването на РАМ ТВ заедно с белия расист.

— Може да познавате ченгетата на Дел Бекерт, госпожице Джаксън, но не и мен.

Тя втренчи тъмните си очи в неговите. Спокойствието и равният й тон бяха направо изумителни.

— Защо разговаряте с мен?

Гърни сви рамене.

— Както казах, чудех се дали можете да ми разкажете нещо за мъжа на коня.

Тя вдигна поглед към полковника, сякаш за първи път оценяваше позата му.

— Той е Дяволът — отвърна делово.

— Дяволът?

— Пак ли искате да го повторя?

— Защо го наричате така?

— Човек, който върши работата на Дявола, е Дявол, предрешен в плът.

— Хм… Ами Дел Бекерт? Какво можете да ми разкажете за него?

Сега във втренчения й в Гърни поглед се появи острота — почти блещукащ интелект.

— Не е ли изумителен този факт в живота ни — как хората винаги знаят истината, без да знаят, че я знаят.

— Което ще рече?

— Помислете си само. Ето ни тук, говорим си за Дявола. И вижте чие име ви хрумна.

Гърни се усмихна:

— Интересно наблюдение.

Блейз Джаксън понечи да си тръгне, после се спря.

— Ако искаме да живеете, внимавайте. Колкото и добре да смятате, че познавате този човек на реда и закона, не знаете за него повече, отколкото за Езра Уилард.

После се обърна и бързо закрачи към изхода на парка.

Гърни се върна в колата си и прекара известно време в умуване над думите на Блейз Лавли Джаксън. Предположи, че трябва да съобщи на Мадлин за удължаването на събранието в полицейското управление. Щеше да се прибере у дома по-късно, отколкото очакваше.

Точно се канеше да набере номера й, когато телефонът звънна.

Видя името на жена си на екрана и започна да обяснява ситуацията, но тя го прекъсна:

— Изключиха животоподдръжката на Рик.

— Боже! Хедър… добре ли е?

— Не особено. Свалиха я в спешното. Боят се, че може би започват прекалено ранни контракции… — след пауза, която позволи на Гърни да чуе треперливото вдишване на жена си, тя подсмръкна и се прокашля. — Докторът каза, че Рик е изгубил всички мозъчни функции. Нямаше шанс… абсолютно никакъв… за нищо.

— Да… — Гърни нямаше представа какво друго може да каже. Нищо, което да е едновременно утешително и искрено.

— Братът на Рик идва със самолет. Сестрата на Хедър също. Ще те осведомя какво ще правя, когато положението се поизясни.

Веднага щом разговорът завърши, телефонът иззвъня отново.

Когато видя името на Клайн на екрана, детективът предположи, че прокурорът се обажда със същата лоша новина и реши да го остави да стигне до гласова поща. Почти не беше забелязал, че температурата пада и е започнало отново да ръми.

Поседя известно време в колата, напълно изгубил представа за времето. Извади бележката от Рик и огледа загадъчното съобщение. Отново не стигна доникъде. Прибра я в джоба си.

Изпитваше нужда да направи нещо — каквото и да е — затова бръкна за телефона си и се обади на Джак Хардуик. В отговор чу сухия запис отсреща: „Остави съобщение. По същество“.

— Трябва да говорим. Кашата в Уайт Ривър става по-странна и по-зловеща. Второто ченге, по което стреляха — млад детектив на име Лумис, почина току-що. Клайн иска да изляза от случая. Настоява, че всичко си пасва прекрасно, доказателствата са непоклатими, случай като слънце. Не съм съгласен. Да се видим утре в осем в „Абелардс“. Обади се, ако не можеш. Иначе ще те чакам там.

Преди да прибере телефона, провери списъка със съобщения. Имаше само две, които не беше прослушал — онова от Клайн и по-старото от Трешър. Нямаше интерес и към двете.

Почти бе прибрал телефона, когато той пак звънна. Прокурорът — за пореден път. Инатът на Гърни го подтикваше да го пренебрегне отново, но нещо друго — вероятно простата логика — му подсказа да говори с Клайн и да сложи край на тази история.

— Гърни на телефона.

— Просто исках да ти съобщя, че събранието в два е отменено.

— Проблеми?

— Точно обратното. Голям пробив. Дел е поканен да участва тази вечер във „Важни въпроси с Карлтън Флин“.

— Помпозният фукльо? От РАМ ТВ?

— Обаче е най-популярният новинар в света, а предаването му е едно от тези с най-висок рейтинг в Америка. Много голяма работа е.

— Впечатлен съм.

— Така и трябва. Това е идеалната възможност Дел да сложи ред в случаите — демонстрациите, бунтовете, стрелбите — и да ги нареди в правилната перспектива, като наблегне на възстановяването на реда и закона. Това имат нужда да чуят хората.

Гърни замълча.

— Там ли си?

— Помислих, че ми се обаждаш да ми кажеш, че Рик Лумис е починал.

— Предположих, че си го чул от някого другиго.

Детективът отново не каза нищо.

— Не е неочаквано, предвид състоянието му. Но вече знаем кой го е направил и арестът е само въпрос на време. Може да ти е интересно да узнаеш, че отпечатъците в колата и на местата на покушенията съвпадат с тези в апартамента на Кори Пейн. Момчетата на Торес намерили кутия патрони 30–06 в дъното на килера.

— Впечатлен съм.

— Има и още добри новини. Информацията ни за близнаците Горт беше вярна. Кучето следотърсач и екипът полицаи ги приближават откъм хребета на кариерата. Подкреплението е на път й би трябвало всичко да приключи до час.

— Хубаво е да се знае.

Явно тонът на Гърни най-сетне направи впечатление на събеседника му.

— Виж — оправда се Клайн, — знам, че имахме някои неудачни спънки. Никой не го отрича. Тези неща не могат да се върнат назад. Но са предприети правилните стъпки. Постигнати са правилните резултати. Това е съобщението. И Дел е идеалният вестител.

Гърни замълча, преди да смени темата:

— Смяташ ли да се обадиш на жената на Рик Лумис?

— Разбира се. В подходящия момент. О, и още нещо. По служба. Ще трябва да върнеш удостоверението си заедно с почасова таблица за отделеното за случая време.

— Ще го направя.

Приключиха обаждането. В края на предишния си разговор на паркинга не се ръкуваха. Този път затвориха, без да си кажат довиждане.

Преди да прибере телефона си, Гърни се обади на Хардуик и остави на гласовата поща допълнително съобщение, в което му предлагаше да гледа предаването на Карлтън Флин вечерта. След това изтри по-старото позвъняване на прокурора. Нямаше намерение да го слуша два пъти.

Възнамеряваше да се прибере, да разгледа снимките на Пол Азиз, да вечеря и след това да се настани удобно за предаването, което обещаваше да прерасне в майсторски клас на Дел Бекерт по контрол на посланията.

Оказа се достатъчно лесно да извади снимките на Азиз от услугата за споделяне на файлове, която Торес беше използвал, за да ги изпрати. Настани се на бюрото в кабинета си и се зае да ги отваря една след друга на лаптопа.

Щом подмина зловещите гледки на телата, Гърни не срещна почти нищо интересно в материала, докато не откри с изненада същите две лъскави петна, които бе забелязал на пречката на катерушката, снимани отблизо.

Дори по-интересни се оказаха следващите две снимки — два отделни участъка от въжето, на които се виждаха малки кръгли отпечатъци, снимани отблизо. Поредността на снимките показваше връзка между лъскавите петна и следите по въжетата.

Детективът веднага се обади на Торес и остави съобщение с описание на снимките и молба за контакт с фотографа Азиз с надеждата, че слухът за свалянето му от официална служба още не е стигнал от Клайн до Торес.

Изненада се да получи отговор няма и десет минути по-късно — и още повече, понеже обаждането беше от самия Азиз.

— Марк ми даде номера ви. Каза, че имате въпроси за някои от снимките от местопрестъплението — гласът по телефона беше млад и ентусиазиран, досущ като на Торес и без следа от близкоизточен акцент.

— Благодаря, че се свързахте с мен така бързо. Интересувам се от две лъскави петна на пречката на катерушката и от плоски отпечатъци по въжетата — очевидно са снимани след свалянето на телата. Спомняте ли си как са били разположени първоначално едно спрямо друго?

— Плоските отпечатъци по въжетата бяха разположени на мястото, където те се прехвърляха над горната дъга на пречката. Лъскавите петна се намираха под тях, от долната страна на тръбата. Ако Марк ви е показал просто снимките на труповете отблизо, няма да забележите за какво говоря, понеже тези въжета бяха зад главите на жертвите и придържаха вратовете им за конструкцията.

— Да ви хрумна сценарий, който би могъл да обясни очевидната връзка между лъскавите петна и плоските отпечатъци?

— Не за момента. Просто автоматично снимах всичко, което изглеждаше странно… — младият полицай се поколеба. — Но… може да е някакъв вид скоба.

Гърни се опита да си го представи.

— Тоест… ако някой е преметнал въже през пречката, за да вдигне всяка от жертвите в изправено положение… след това го е затегнал със скоба, за да задържи телата на място, докато прекара намотки около стомаха и краката?

— Предполагам, че може да е направено по този начин. Описанието ви съвпада с вида на оставените следи.

— Много интересно. Благодаря, Пол. Благодаря за отделеното време. И за голямото внимание към детайлите!

— Надявам се да е от полза.

След като приключи обаждането, Гърни се облегна в стола си и се загледа замислено през прозореца на кабинета в опит да реконструира сцената наум — да си представи обстоятелствата, които биха изисквали прилагането на скоби. Не след дълго откри, че мислите му се движат в кръг и дори започва да се пита дали следите в действителност са оставени от скоби. Реши да вземе душ с надеждата това да прочисти главата му и да го отпусне.

В определен смисъл банята изпълни и двете цели, макар че „прочистването“, изглежда, се изразяваше повече в изпразване, отколкото в изясняване. При все това празният ум не беше лошо нещо. А намаляването на напрежението винаги беше хубаво.

Тъкмо приключваше с нахлузването на чисти джинси и удобно поло, когато усещането му за покой бе прекъснато от шума на отваряща се и затваряща се врата. Обзет от любопитство, отиде в кухнята и завари Мадлин тъкмо да излиза от антрето.

Тя не каза нито дума, просто отиде до другия край на дългото помещение, което служеше за кухня, трапезария и дневна, и седна на дивана до камината. Гърни я последва и се настани на креслото с лице към нея.

Не я беше виждал така изнурена и обезверена от смъртта на четиригодишния им син преди повече от двайсет години.

Мадлин затвори очи.

— Добре ли си? — попита Гърни, макар че въпросът веднага му се стори абсурден.

Жена му го погледна:

— Помниш ли Кари Лопес?

— Разбира се.

Беше една от онези истории, които ченгетата не искат да си спомнят, но не могат да забравят. Кари беше съпругата, а после и вдовицата на Хенри Лопес — млад детектив идеалист от отдела за разследване на наркотици, хвърлен от покрива на харлемско свърталище на наркомани. Случи се една зимна нощ, малко след като назначиха Гърни в същия отдел. На следващата нощ трима членове на местни банди бяха убити при престрелка с ченгета от отдела и впоследствие набедени за убийството на Лопес. Но Кари така и не повярва във версията. Сигурна беше, че убийството на съпруга й е вътрешна „работа“, че момчетата от отдела са намазвали по нещо и честността на Хенри е започнала да става проблем. Но не стигна доникъде с исканията си за разследване в отдела. Постепенно полудя. Година след деня на смъртта на Хенри се самоуби — скочи от покрива на същата сграда.

Гърни се премести до Мадлин.

— Смяташ ли, че Хедър е в същото състояние?

— Мисля, че може да тръгне в тази посока.

— А Ким?

— Точно сега я крепи гневът. Но… не знам! — тя поклати глава.

28

В осем часа същата вечер и двамата седнаха пред бюрото в кабинета, Гърни отвори раздел „Гледай на живо“ в уебсайта на РАМ ТВ и щракна на иконката „Важни въпроси с Карлтън Флин“.

В скромна крачка встрани спрямо бляскавите цветове и ярките графики на повечето предавания на РАМ, това на Карлтън Флин започна със стакато барабанни удари под порой от черно-бели снимки на самия водещ. Показваха го в различни настроения, всички подчертани и преувеличени. Умислен. Развеселен. Вбесен. Добронамерен. Разтревожен. Суров. Скептичен. Отвратен. Възхитен.

С остър финален барабанен удар сцената се смени със същото това лице на живо и обърнато точно срещу камерата.

— Добър вечер. Аз съм Карлтън Флин. С много важен въпрос. — Той оголи зъби в гримаса, която не беше точно усмивка.

Камерата се отдръпна, за да разкрие, че водещият седи до малка кръгла маса. Дел Бекерт беше от другата страна на плота. Носеше тъмен костюм с игла с американския флаг на ревера. Флин беше избрал бяла риза с разкопчана яка и навити до лактите ръкави.

— Приятели — поде той, — тазвечерното шоу ще влезе в учебниците по история. По-рано днес ми съобщиха новини, които напълно ме изумиха. Накараха ме да направя нещо, което не съм правил никога досега. Отмених поканения по план гост, за да осигуря време за човека, който сега седи срещу мен. Той се казва Дел Бекерт. И е началник на полицейското управление в Уайт Ривър, Ню Йорк — град, в който само за последните няколко дни бяха убити двама полицаи. В град на ръба на расова война, по чиито улици царства беззаконие, твърдостта на този човек спира вълната от хаос. Стремежът му за ред и правосъдие побеждава. Той върши работата си на съкрушителна лична цена — факт, към който ще се върна след малко. Но първо, комисар Бекерт, ще ни разкажете ли за разследването на тези фатални покушения срещу полицаи?

Бекерт кимна мрачно.

— Управлението ни постигна сериозен напредък по случая със страхливите снайперистки атаки над нашите смели полицаи. Стрелецът е идентифициран — това е Кори Пейн, двайсет и две годишен бял поддръжник на радикални черни каузи. Късно тази сутрин получихме неоспорими доказателства, които го свързват и с двете стрелби. В един и петнайсет следобед издадох официална заповед за ареста му. В един и трийсет подадох оставката си.

Флин се наведе към събеседника си:

— Подадохте оставката си ли?

— Да — отвърна Бекерт твърдо и ясно.

— Защо сте го направили?

— За да осигуря интегритет на системата и пълноценно прилагане на закона.

Мадлин погледна към Гърни.

— Какви ги говори той?

— Май се досещам, но нека почакаме и да видим.

Флин, който очевидно знаеше всичко по въпроса — именно затова Бекерт бе в студиото, се престори на озадачен:

— Защо случаят изисква оставката ви?

— Кори Пейн е мой син.

Бомбата бе стоварена с разтърсващо спокойствие.

— Кори Пейн… ви е син? — въпросът на Флин сякаш бе предназначен да проточи драматичното въздействие на разкритието.

— Да.

Мадлин невярващо се взря в екрана.

— Кори Пейн е убил Джон Стийл и Рик Лумис? И Кори Пейн е син на шефа на полицията? Възможно ли е това да е вярно? — попита тя.

— Може би наполовина… — отвърна Гърни.

Флин сложи длани на масата:

— Нека ви задам очевидния въпрос…

Бекет го изпревари и го облече в свои думи:

— Как е възможно да съм толкова заблуден? Как е възможно опитен полицай да пропусне признаци, които несъмнено са били очевидни? Това ли искате да знаете?

— Мисля, че всички искаме да научим точно това.

— Ще ви дам възможно най-добрия според силите ми отговор. Кори Пейн е мой син, но сме отчуждени от много години. Още в ранна тийнейджърска възраст той кривна от правия път. Наруши закона повече от веднъж. Уредих да бъде изпратен в строг интернат. Когато завърши, на осемнайсет, имах надежди за бъдещето му. После промени фамилията си на Пейн, моминското име на майка му, и се надявах това да е просто поредният пример за бунт, който евентуално ще израсте. Когато миналата година дойде да живее в Уайт Ривър, помислих, че в крайна смета можем да успеем да възобновим връзката си. В ретроспекция това се оказа глупава надежда. Отчаяната илюзия на родителя. Временно ме заслепи за силата на враждебността му към всичко, свързано със закона, реда и дисциплината.

Флин кимна с разбиране.

— А някой в Уайт Ривър знаеше ли, че истинското име на Кори Пейн е Бекерт?

— Каза ми, че не желае никой да знае за роднинската ни връзка и аз уважих това искане. Не ми е споменавал, ако го е разкрил на някого по свои причини.

— Какъв контакт поддържахте със сина си?

— Оставих го изцяло на негова преценка. Посещаваше ме от време на време. Понякога обядвахме заедно, обикновено там, където няма да разпознаят и двама ни.

— Какво мислехте за расовите му политически пристрастия и критиките към полицията?

— Казвах си, че са само празни приказки. Юношеско фукане. Изкривени прищевки, с които търси внимание. Възможността да критикуваш другите носи усещане за власт. Очаквах, че в крайна сметка ще осъзнае грешките си. Очевидно е тръгнал в противоположна посока.

Флин се облегна в стола и отправи към Бекерт продължителен симпатизиращ поглед.

— Това сигурно е невероятно болезнено за вас.

Комисарят се усмихна със стиснати устни:

— Болката е част от живота. Най-важното е да не бягаш от нея. И да не допускаш да те мотивира за грешни решения.

— Грешни решения ли? — Флин се престори на замислен. — В този случай какви биха били те?

— Да скрия улики. Да поискам услуги. Да извивам ръце. Да повлияя на изхода на разследването. Да скрия факта, че сме баща и син. Всички тези действия биха били погрешни. Биха подкопали закона — идеала за правосъдие, на чието опазване съм посветил живота си.

— Това ли е причината да подадете оставка — причината доброволно да сложите край на една от най-успешните кариери в служба на закона в Америка?

— Уважението към закона се гради на обществено доверие. Обвиненията срещу Кори Пейн трябва да бъдат разследвани безкомпромисно и прозрачно, без ни най-малко съмнение за намеса. Ако отказът ми от поста подкрепя тази цел, тогава си струва жертвата.

— Еха! — Флин кимна одобрително. — Добре казано. А сега, след като си подадохте оставката, как смятате, че ще се развият нещата?

— С одобрението на градския съвет на Уайт Ривър кметът Дуейн Шакър ще назначи нов полицейски комисар. Животът ще продължи.

— Имате ли някакви последни думи?

— Нека правосъдието тържествува. Нека семействата на жертвите намерят покой. И нека светостта на закона винаги стои над всички други мотиви, колкото и силни, лични и болезнени да са те. Бог да благослови Уайт Ривър! Бог да благослови Америка!

Камерата полека се обърна към Флин, който изглеждаше сериозен, но трогнат.

— Е, приятели, не ви ли казах, че ще влезем в учебниците по история? По не тъй скромното ми мнение току-що станахме свидетели на една от най-принципните и сърцераздирателни речи за оставка, изнасяни някога. Бог да е с теб, Дел Бекерт!

Водещият завърши с комбинация от помахване и отдаване на чест в посока на Бекерт и се обърна към камерата и милионите си фенове с напрегнатия тон, станал негова запазена марка:

— Аз съм Карлтън Флин и така виждам нещата. Продължаваме след няколко важни съобщения!

Гърни излезе от сайта на РАМ ТВ и затвори лаптопа.

Мадлин изумено поклати глава:

— Какво имаше предвид, когато каза, че твърдението, че Пейн е син на Бекерт и снайперист, вероятно е вярно само наполовина?

— Нямам съмнение по отношение на въпроса с роднинската връзка. Но мисля, че това със снайпериста не е съвсем сигурно.

— Нафуканият господин Флин определено хареса речта за оставката.

— Така ми се стори и на мен. Разбира се, това всъщност не беше никакво подаване на оставка.

— Не мислиш, че Бекерт слиза от поста?

— О, подал си е оставката и още как. Отказва се от полицейското управление на Уайт Ривър, за да кандидатства на изборите за главен прокурор на щата Ню Йорк. И ако не греша, току-що станахме свидетели на гръмкото начало на кампанията му.

— Сериозно ли говориш? Точно в деня, когато Рик…

Звънът на телефона на Гърни прекъсна възмутеното възражение на Мадлин.

Той погледна към екрана.

— Хардуик е. Предложих му да гледа предаването на Флин.

Натисна бутона.

— Е, Джак, какво мислиш?

— Шибаното манипулативно копеле пак го прави!

Гърни предположи, че знае какво има предвид Хардуик, но все пак попита:

— Какво прави пак?

— Превръща катастрофата в победа. Първо престъпленията на сина му като малолетен. След това предозирането на съпругата му. Сега пък проклетото двойно убийство на все същия луд син. Във вълшебната хватка на Дел всички дивотии накрая започват да сочат какъв велик принц е той самият. Самоотвержен защитник на високите идеали. Този тип успява да обърне всички семейни ужасии в платформа за реклама на възвишените си лайна! Що не се скриеш, да му се не види!

След като приключи обаждането, Гърни дълго седя, потънал в измъчено мълчание. Здрачът отвъд прозореца на кабинета бе преминал в мрак.

— Е, какво каза Хардуик? — попита Мадлин.

— За Бекерт ли? Че е самодоволно манипулативно и измамно копеле.

— Съгласен ли си?

— О, това е най-малкото.

— Най-малкото ли?

Гърни кимна замислено:

— Имам лошото чувство, че под тези твърде често срещани черти се крие нещо много по-страшно.