Запали реката

29

Гърни пристигна в „Абелардс“ няколко минути преди осем. Седна на една от малките паянтови, ръчно боядисани масички. Марика изглеждаше махмурлия и още сънена и му донесе двойно еспресо, без да пита. Вечно менящият се цвят на косата й днес беше смес от тъмновиолетово и металическозелено.

Докато се наслаждаваше на първата глътка, телефонът му звънна. Детективът очакваше да е Хардуик, измислил причина да не дойде, но се изненада да види на екрана името на Марк Торес.

— Гърни на телефона.

— Надявам се, че не се обаждам прекалено рано.

— Никак даже.

— Чух, че вече не си част от случая.

— Официално — да.

— Но не и напълно?

— И така може да се каже. С какво мога да съм ти полезен?

— Просто останах с впечатлението, че имаш някои съмнения за това накъде вървят нещата.

— И?

— Ами… предполагам, че и аз имам такива. Така де, наясно съм колко много улики са събрани — видеозаписи, отпечатъци, показания от информатори, които свързват Кори Пейн със стрелбата, колата и хората от Алианса за расова справедливост. Така че нямам съществени съмнения, че той е стрелецът. Може би действа от името на АРС.

— Но?

— Онова, което не разбирам, е изборът му на жертви.

— Какво имаш предвид?

— Джон Стийл и Рик Лумис бяха единаци. Поне доколкото знам, общуваха само един с друг. И за разлика от повечето момчета в управлението не смятаха АРС за враг. Бях останал с впечатлението, че искат да установят някакъв диалог, да проверят обвиненията в бруталност и подхвърляне на улики. Нали виждаш накъде бия?

— Обясни ми, моля.

— От всички полицаи в управлението в Уайт Ривър, а тук сме над сто души и някои са очевидно расистки настроени, изглежда странно АРС да избере точно Стийл и Лумис. Защо да убива двамата, които най-много симпатизират на каузата му?

— Може би стрелбата е била наслуки и е просто случайност, че жертвите са имали такива възгледи за АРС…

— Ако бяха стреляли само по единия, щях да се съглася. Но и двамата?

— Защо ми го казваш?

— Понеже си спомних нещо, което спомена на следователския семинар в Олбъни преди няколко години — че е важно да се проучват малките несъответствия. Подчерта, че когато нещо не пасва, то често е ключът към случая. Така че ми се струва, че странният избор на жертви може да се окаже ключов тук.

— Интересна идея. Намислил ли си каква ще е следващата стъпка?

— Всъщност не. Засега може би бих могъл просто да те държа в течение. Да те осведомявам какво се случва.

— Няма проблем. Всъщност така ще ми направиш услуга. Колкото повече знам, толкова по-добре.

— Страхотно. Благодаря. Ще поддържаме връзка!

Когато Гърни затвори, старият дървен под зад него изскърца.

— На момчето му изритват задника от окръжната прокуратура, но то остава залепено за следата — каза хриплив глас. — Души усърдно. Провежда разговори. Дяволски впечатляващо!

— Добро утро, Джак!

Хардуик заобиколи от другата страна на масата и седна на стола, който изскърца зловещо под него.

— Добро утро и на теб, шибаняко! — отвърна, после подвикна на Марика: — Кафе, силно и черно!

Втренчи светлите си очи на хъски в Гърни.

— Добре, разкажи на чичо Джак какво тревожи съня ти.

— Карлтън Флин снощи…

— Флин Шибаната уста среща Бекерт Лайняната приказка. Имаш въпрос по темата, така ли?

В природата на Хардуик беше да не вярва на нищо, да се подиграва на всичко и да се зъби на общо основание. Но Гърни бе готов да се примири с недостатъците му, под циничната броня от бодлива тел се криеха отличен ум и свястна душа.

— Според някои статии — отбеляза Гърни — Флин е изградил успеха си благодарение на своята упоритост и това, че подлага всичко на съмнение — той е коравият тип, който не търпи глупости и не върти номера. Нали така?

— Аха. Просто обикновен човек, на когото случайно му плащат по трийсет милиона на година. Страшно популярен сред гневните бели хора!

— Но снощи страстно рекламираше Дел Бекерт, засипваше го с мили въпроси и изглеждаше направо възхитен. Как го тълкуваш?

Хардуик сви рамене:

— Надушва парите. Умилква се на властта.

— Смяташ, че Бекерт има зад гърба си достатъчно и от двете, за да превърне Флин в мъркащо котенце?

— Флин умее да оцелява. Също като комисаря. И като гигантските плъхове. Бекерт винаги си отваря очите за задаващи се предимства. Напред и нагоре, без значение колко останки трупа зад гърба си — мъртва съпруга, луд син, все тая… — Хардуик замълча, докато Марика поставяше кафето пред него. Вдигна чашата и гаврътна около една трета наведнъж. — Значи Клайн ти ритна столчето след, колко станаха, два дни?

— Три.

— Как, да му се не види, успя да го постигнеш?

— Имах въпроси по случая, които той не искаше да чуе.

— Снайперисткият случай или този на детската площадка?

— Имам чувството, че са части от едно цяло.

Хардуик демонстрира искрица искрено любопитство.

— Така ли?

— Според мен убийствата на детската площадка са твърде гладко изпълнени, за да се окажат спонтанна акция в отговор на покушението срещу Стийл.

— Което ще рече?…

— Ще рече, че несъмнено са били в етап на планиране още преди да бъде застрелян полицаят.

— Предполагащ, че няма връзка?

— Предполагам, че има връзка, просто не е тази, която рекламира Бекерт.

— Не мислиш, че е възможно едни и същи хора да стоят и зад стрелбата, и зад побоите, нали?

— Не е невъзможно.

— С каква цел? Започване на расова война?

— Не е невъзможно.

— Дяволски съмнително е.

— Добре. Тогава може би с някаква друга цел… — Гърни помълча. — Говорих по телефона с Марк Торес, отговорен следовател за покушенията. Безпокои го фактът, че двете уж организирани от Алианса за расова справедливост екзекуции са прицелени в двамата полицаи от Уайт Ривър, които най-силно симпатизират на Алианса. Което вероятно ги е поставило на пътя на техния началник.

Хардуик примигна, любопитството му се завърна с пълна сила.

Гърни продължи:

— Сега вземи предвид и съобщението на телефона на Джон Стийл… което му казва да си пази гърба.

— Я чакай малко, мамка му! Нали не намекваш, че Бекерт — главният светия на силите на закона — е дръпнал спусъка на двама от собствените си хора само защото не харесва политическите им пристрастия?

— Нищо чак толкова идиотско. Но има явни признаци, че връзката между покушенията срещу Стийл и Лумис и убийството на Джордан и Тукър е по-сложна, отколкото я описват официално.

— Какви признаци?

Гърни изброи цял куп странни съчетания на предпазливост и невнимание в поведението на убийците. Последният му пример беше озадачаващата разлика в маршрутите, които двете превозни средства бяха избрали след напускането на къщата на Поултър Стрийт.

— Шофьорът на колата — Кори Пейн, поема по пряк път през града по главна улица, пълна с очевидни охранителни и трафик камери. Но мотоциклетистът се впуска на зигзаг, като завива поне дузина пъти и успява да избегне попадането в обхвата дори на една камера! Предпазните мерки по избягването им са разбираеми. Озадачаващият въпрос е защо Пейн не си е дал труда да направи същото.

Хардуик направи типичната си гримаса, сякаш в гърлото му се надига киселина.

— Тези странности не тормозят ли Шеридън?

— Той твърди, че са без значение за голямата картинка.

— Каква голяма картинка?

— Онази, в която снайперистките покушения са преписани на чернокожи радикали и откачено бяло хлапе; а убийствата на детската площадка са прехвърлени на двама селски бели расисти; всички злодеи са заловени или убити, редът е възстановен и Бекерт се изкачва в политическата стратосфера — като взема със себе си ключови поддръжници.

— Ако планът е ясен, тогава защо, по дяволите, Клайн изобщо настояваше да те включи?

— Според мен съобщението, което Ким Стийл му е показала, го е потресло, защото предполага полицейска намеса в смъртта на съпруга й. Искал е да се качи на ракетата на Бекерт, но и да се увери, че тя няма да гръмне още на стартовата площадка. От мен се очакваше дискретно да наблюдавам и да го предупредя за възможните катастрофи. Но очевидно така нареченият прогрес, осъществен по случая, е успокоил нервите му до състояние, в което е по-загрижен да не прекъсна връзката му с Бекерт, отколкото за слабостите в случая.

Хардуик озари детектива със студена усмивка:

— Клайн Лекето. Е, и сега какво?

— Нещо не е както трябва и възнамерявам да открия какво точно.

— Въпреки че си уволнен, така ли?

— Точно така.

— Последен въпрос. Какво, мамка му, правя тук по първи петли?

— Надявах се да имаш желание да ми направиш услуга.

— Да ти правя услуги е глазурата на тортата на идеалния ми живот. Какво искаш този път?

— Помислих си, че би могъл да използваш контактите си в Ню Йорк да поровят малко по-дълбоко в миналото на Бекерт.

— Да ровят за какво?

— За всичко, което не знаем за отношенията му с Търлок, първата съпруга и сина му. Ако синът на едно ченге започне да убива полицаи, не е нужно да си гений, за да предположиш, че в миналото му има нещо ужасно. Искам да знам какво е.

Хардуик отново се ухили:

— Какво му е смешното?

— Очевидното ти усилие да сътвориш теория, която обвинява Бекерт за всичко.

— Нищо не се опитвам да сътворявам. Просто искам да знам повече за тези хора.

— Глупости. Наглото копеле ти харесва не повече, отколкото на мен, и търсиш начин да го заковеш.

Фактът, че Хардуик казва практически същото, което бе казал и Клайн, придаде на думите малко повече тежест, но Гърни пак не можеше да се съгласи.

Джак отпи замислено от кафето си, преди да продължи.

— Ами ако Бекерт е прав?

— За кое?

— За Стийл и Лумис. За Джордан и Тукър. За гнилата ябълка Кори и лудите Горт. Ами ако изборът му се окаже верен за всичко?

— Правотата на Бекерт обикновено сочи натам, накъдето духа вятърът. Преди два дни обвиняваше Джордан и Тукър за стрелбата по Стийл. Когато се оказа, че са били с изтъкнат пастор, риторично извъртя нещата и заяви, че макар да не са основните извършители, несъмнено са помогнали на снайпериста и са го подкрепяли.

— Което може и да се окаже вярно. Впрочем колко добре познаваш този пастор?

— Какво имаш предвид?

— Приемаш, че той казва истината. Може би просто искаш да му вярваш, тъй като алибитата, които осигурява, дискредитират Дел Бекерт?

Гърни не искаше да повярва, че мисленето му е толкова изкривено, но предположението го притесни. До този момент пасторът не беше в челните места на списъка му с хора, които да разпита. Сера се изкачи на върха.

30

Преподобният Уитакър Кулидж, пастор на епископалната църква „Свети апостол Тома“, се съгласи на среща същата сутрин, стига тя да приключи преди назначеното за десет часа кръщене. Гърни наруши ограничението на скоростта по целия път до Уайт Ривър и пристигна в църквата в девет и четиридесет и пет.

Намираше се на широк булевард, който отделяше „Блустоун“ от „Гринтън“. Стара постройка от червени тухли със стръмно наклонен и настлан с плочи покрив, витражи на прозорците и квадратна камбанария, църквата отстоеше на прилично разстояние от булеварда и бе заобиколена от три страни от овехтели надгробни плочи, а от четвъртата — от паркинг.

Гърни спря в края на празния парцел. Настлана с плочи алея водеше през църковния двор към задната врата, която преподобният Кулидж му бе казал да използва, за да стигне до кабинета му.

На средата на пътеката детективът спря, за да огледа по-внимателно посвещенията на надгробните камъни. Няколко от рождените дати бяха още от в края на осемнайсети век. Повечето бяха от първата половина на деветнайсети век. Типично за старите гробища, голяма част от плочите свидетелстваха за натъжаващо кратък живот.

— Дейв?

Под разпереното крило на каменния ангел, който украсяваше един от по-изисканите гробове, стоеше едър пясъчнорус мъж по риза с къси ръкави, бермуди и сандали с ортопедични подметки. Дръпна за последно от цигарата си, угаси фаса на върха на крилото на ангела и го пусна в лейката за гроба. След това тръгна към Гърни с широка усмивка.

— Аз съм Уит Кулидж. Виждам, че нашето късче история ви интригува. Някои от хората, погребани тук, са били съвременници на противоречивия полковник Езра Уилард. Запознат ли сте с него?

— Запознат съм със статуята в парка.

— Статуя, която някои от гражданите ни искат да бъде премахната. С основание.

Гърни не коментира.

— Е — продължи Кулидж след неловка пауза, — защо не влезем в кабинета ми, където ще имаме известно уединение?

Гърни се зачуди колко по-уединено би било в кабинета спрямо двор, пълен с мъртъвци, но кимна и последва пастора през задната врата на църквата в коридор, който миришеше на прах и сухо дърво. От вратата вдясно се лееше светлина и Кулидж го поведе натам.

Стаята беше около два пъти по-голяма от кабинета на Гърни. От едната страна бе разположено бюро с кожен стол. От другата — малка камина със слаб гаснещ огън. От двете й страни бяха поставени две кожени кресла. Прозорецът гледаше към частта от църковния двор, която минаваше покрай сградата. На отсрещната стена висяха два огромни портрета — на Майка Тереза и на Мартин Лутър Кинг.

Кулидж забеляза, че Гърни ги гледа и гладко обясни:

— Предпочитам съвременните въплъщения на доброто пред странните и догматични образи от Средновековието… — Посочи едното кресло и когато Гърни седна, се настани срещу него. — По телефона казахте, че участвате в разследването на тази ужасна злина. Може ли да попитам като какъв?

Тонът му подсказваше, че е проверил и е открил прекъсването на официалните връзки на Гърни със случая.

— Съпругите на убитите полицаи ме помолиха да проверя обстоятелствата около смъртта им. Те искат да са сигурни, че ще получават истината, независимо от това каква ще се окаже.

Кулидж с любопитство наклони глава.

— Бях останал с впечатление, че полицейското управление вече е стигнало до истината. Греша ли?

— Не съм сигурен дали увереността, която полицията храни към хипотезата си, се оправдава от фактите.

Отговорът на Гърни видимо постигна положителен резултат. Напрежението, събрало се в ъглите на очите на пастора, започна да се разсейва. Усмивката му придоби повече естественост.

— Винаги се радвам да срещна човек, отворен за нови идеи. Какво мога да сторя за вас?

— Търся информация. От всички канали, тъй като все още не знам кое ще се окаже важно. Може би е добре да започнем от това, което знаете за Джордан и Тукър.

— Марсел и Върджил — пасторът произнесе собствените им имена с укорителен тон. — Те бяха окаляни. И дори сега продължават да ги валят в калта с намека, че са забъркани в убийството на полицай Стийл. Доколкото знам, няма никакви доказателства за това.

— Научих, че са били с вас в нощта, когато е бил застрелян полицаят.

Кулидж се поколеба, преди да обясни:

— Бяха тук, в тази същата стая. Марсел седеше в креслото, което заемате вие. Върджил — на бюрото. Аз седях тук, където съм сега. Беше третата ни среща.

— Третата? Имахте ли конкретни цели?

— Мир, напредък, установяване на законност.

— Което ще рече?

— Идеята беше да канализираме отрицателната енергия към положителни цели. Те бяха гневни млади мъже, съвсем разбираемо, но не и бомбаджии. Определено не и убийци. Бяха търсачи на истината. Търсачи на истина! Може би донякъде като вас…

— Каква истина търсеха те?

— Искаха да разрият многобройните престъпни действия и прикрити злоупотреби в полицейското ни управление. Повтарящите се извращения.

— Знаеха ли за конкретни случаи? С доказателства, които да подкрепят обвиненията им.

— Знаеха за случаи, в които афроамериканци са били арестувани, незаконно задържани, дори убити. Работеха по съответните случаи, досиета и подробности.

— Как?

— С помощ.

— Помощ ли?

— Точно така.

— Това не ми върши особена работа.

Кулидж насочи поглед към малките синкави пламъчета, блещукащи сред въглените в камината.

— Ще кажа само, че копнежът им за справедливост беше споделен и те бяха оптимистично настроени.

— Може би сте в състояние да дадете малко по-специфично уточнение?

Пасторът измъчено сведе поглед.

— Нищо повече не бих могъл да кажа, без да обсъдя последиците от думите си с… онези, които могат да бъдат засегнати от тях.

— Разбираемо. Междувременно, бихте ли ми казали как стана така, че Марсел и Върджил дойдоха при вас?

Кулидж се поколеба.

— При мен ги доведе заинтересован човек.

— Чието име не можете да разкриете без допълнителна консултация?

— Точно така.

— А знаете ли, че Джон Стийл и Рик Лумис са искали да установят диалог с Алианса за расова справедливост?

— Предпочитам да не тръгвам по хлъзгавия склон с обяснения какво съм знаел и какво не съм знаел. Живеем в опасен свят. Доверието трябва да се уважава.

— Вярно е… — Опитът на Гърни бе показал, че съгласието с някого, когото разпитва, често води до повече информация, отколкото самите въпроси. Облегна се по-удобно. — Самата истина.

Кулидж въздъхна:

— Аз се уча от историята. Осъзнавам, че политическото разделение не е нещо ново в Америка. Имали сме масови сблъсъци за какво ли не. Но настоящото състояние на поляризация е по-лошо от всичко, което съм виждал през живота си. Поразително иронично е, че излагането на достъпната информация в интернет доведе до обезсмисляне на истинските факти. По-мащабната комуникация доведе до по-голяма изолация. Политическите несъгласия се превърнаха в истерии, лъжи и заплахи. Политическата вярност днес се отнася за онези, които мразиш, а не за тези, които подкрепяш. И цялата тази безпросветна жлъч се оправдава с измисляне на безпочвени „факти“. Колкото по-налудничава е вярата, толкова по-здраво е укрепена. Политическият център, рационалната среда — са унищожени изцяло. А правосъдната система… — Пасторът поклати глава, като свиваше и отпускаше юмруци. — Правосъдната система! Мили Боже, що за ужасия!

— За Уайт Ривър ли говорите, или за страната като цяло?

Кулидж мълча дълго време, втренчен в останките от огъня.

Когато заговори отново, гласът му беше по-овладян, но горчивината остана:

— Преди време в Ларвейшън имаше автомивка. В студено време, когато по пътищата имаше сол и колите трябваше да се мият, механизмът или не работеше както трябва, или даваше грешки. Сапунисваше, когато следва да изплаква. Плакнеше, когато трябва да сапунисва. Пръскаше гумите с восък. Блокираше с пуснати на пълна мощност пръскачки и превръщаше колата в леден блок. С шофьора в капан вътре. Сешоарите бяха толкова силни, че понякога сваляха боята…

Той отклони очи от огъня и погледна озадачения Гърни.

— Това е нашата съдебна система днес. Правосъдната ни система. В най-добрите случаи — непредвидим фарс. И катастрофална по време на криза. Вижте какво става с уязвимите хора, тикнати в пастта на тази налудничава машина, и ще заплачете.

— И… накъде ви води всичко това?

Преди Кулидж да успее да отговори, телефонът на Гърни звънна. Той го извади, видя, че се обажда Торес, затвори и го прибра в джоба си.

— Извинете за прекъсването.

— Къде ме води ли? В посока към Мейнард Бигс, на предстоящите избори за щатски главен прокурор.

— Защо Бигс?

Кулидж се наведе напред в креслото с длани на коленете.

— Той е разумен човек. Принципен. Вслушва се. Започва с онова, което е. Вярва в общото добро… — той се отпусна в креслото и обърна длани в знак на разочарование. — Осъзнавам, разбира се, че тези качества са ужасно бреме в днешния политически климат, но трябва да защитим здравия разум и почтеността. Да пристъпим от мрака към светлината. Мейнард Бигс е крачка в правилната посока, а Дел Бекерт не е!

Гърни се изненада от внезапната жлъч в гласа на ректора.

— Не смятате речта за оставката на Бекерт за негово оттегляне от обществения живот?

— Ха! Де такъв късмет за света! Очевидно не знаете най-новата новина.

— Каква новина?

— Компания за анкетни проучвания, свързана с РАМ ТВ, попита регистрираните гласоподаватели за кого е вероятно да гласуват в хипотетичен изборен сблъсък между Бекерт и Бигс. Резултатът се оказа статистическо равенство — зловещ факт, предвид, че Бекерт все още не се е включил официално в надпреварата.

— Звучи така, сякаш сте имали неприятни сблъсъци с него.

— Не лично. Но съм чувал ужасии.

— Какви?

Кулидж видимо подбра внимателно думите:

— Той има двоен стандарт при оценяване на престъпното поведение. Престъпленията, които се пораждат от страст, слабост, пристрастяване, лишения, несправедливост — с всички тях се разправя зверски, често пъти с насилие. Но престъпления, извършени от полицията в името на опазването на реда, се пренебрегват, дори окуражават.

— Например?

— Не би било необичайно жител от малцинствата, посмял да отговори на полицай, да бъде арестуван за посегателство и затворен за седмици, без да може да си плати гаранцията, или да бъде пребит кажи-речи до смърт, ако е оказал съпротива. Но ченге, което влезе в конфронтация и завърши с убийство на бездомен наркоман, остава с нулеви последици. Имам предвид нулеви. Покажи човешко поведение, което Бекерт не харесва, и ще те смачка. Но ако носиш значка и гръмнеш някого по време на проверка на шофьорската книжка, дори няма да те разпитат. Това е ужасната — смея да кажа фашистка — система, която комисарят е организирал в нашето управление, и явно го смята за своя частна армия.

Гърни кимна замислено. При различни обстоятелства може би щеше да проучи обобщенията на Кулидж, но сега имаше други приоритети.

— Познавате ли Кори Пейн?

Пасторът се поколеба.

— Да, познавам го.

— А знаехте ли, че е син на Бекерт?

— Че откъде да узная?

— Вие ми кажете.

Кулидж скръцна със зъби:

— Това ми прозвуча като обвинение.

— Съжалявам. Просто се опитвам да открия колкото се може повече. Какво мислите за Пейн?

— Хората в моята професия чуват хиляди изповеди. Признания за всевъзможни престъпления. Вярващите оголват душите си. Мислите си. Мотивите си. С годините всички тези разкрития са ме направили добър съдник на характерите. И ще ви кажа следното — идеята, че Кори Пейн е убил двама полицаи, е глупост. Кори има голяма уста. Ръси гневни, разгорещени, обвинителни приказки — така си е, но са само приказки.

— Проблемът е — обясни Гърни, — че има достоверни видеозаписи и пръстови отпечатъци, които показват, че е бил на точното място по точното време за стрелбите. И е избягал и от двете местопрестъпления.

— Ако това е вярно, сигурно има обяснение по-различно от това, което предполагате. Представата, че Кори Пейн може хладнокръвно да убие някого, е смешна.

— Достатъчно добре ли го познавате, за да твърдите такова нещо?

— Белите политически прогресивни елементи в тази част на щата са рядка порода. Опознаваме се едни други… — Кулидж си погледна часовника, намръщи се и рязко се изправи. — Времето ни свършва. Трябва да се приготвя за кръщенето. Елате! — Махна на Гърни да го последва и го изведе през църковния двор до паркинга. Когато стигнаха до субаруто, добави: — Моля се за смелост и предпазливост!

— Необичайна комбинация.

— В необичайно положение сме.

Гърни кимна, но не понечи да се качи в колата си.

Кулидж отново си погледна часовника.

— Има ли нещо друго?

— Бих искал да се срещна с Пейн. Дали е възможно да ми помогнете?

— За да го арестувате ли?

— Нямам власт да арестувам никого. Водя независимо разследване.

Пасторът го премери с поглед:

— Без никаква друга цел освен събиране на информация за съпругите на мъртвите полицаи?

— Точно така.

— И смятате, че Кори може да ви се довери?

— Няма нужда да ми се доверява. Можем да говорим по телефона. Имам само един въпрос към него. Ако не е замесен в покушенията, какво е правил на местата, откъдето са произведени изстрелите?

— Това ли е всичко?

— Това е всичко — Гърни лесно се сещаше за още поне дузина въпроса, но сега не беше подходящ момент да усложнява положението.

Кулидж кимна неуверено:

— Ще видя какво мога да направя.

Ръкуваха се. Едрата мека длан на пастора се оказа потна.

Гърни погледна към постройката от червени тухли.

— „Свети апостол Тома“ — не беше ли тъкмо той наречен „неверни“?

— Така е. Но по мое скромно мнение би трябвало да го наричат „разумни“.

31

Ако съмнението беше знак за здрав разум, умуваше Гърни на излизане от църковния паркинг, той разполагаше с изобилие от здрав разум, който се оказваше много неудобен атрибут.

Преливаше от въпроси. Дали изказванията на Кулидж се основаваха на факти, или се явяваха инстинктивно отражение на политическите му възгледи? Дали Джордан и Тукър бяха добронамерени търсачи на решения, или въртяха номер на пастора, за да спечелят одобрението и уважението му? Беше ли Бекерт зъл маниак на тема контрол, или бе поддръжник на закона и реда в битка с престъпността и хаоса? Не биваше да забравя и Джуд Търлок. Дали бе кораво ченге, както подсказваше волевата му брадичка, или зад безизразните му очи се криеше наемен убиец? Ами Марк Торес? Дали опитът на младия детектив да поддържат връзка трябваше да се приема като искрен? Или беше опит за манипулиране, вероятно изпълнение на възложена му задача?

Мисълта за Торес напомни на Гърни, че е получил обаждане от него по време на срещата с пастора. Спря до тротоара на опожарена улица в края на „Гринтън“ и изслуша съобщението.

— Марк се обажда. Просто исках да те осведомя, че в кариерите постигнахме неуспех. Ще ти обясня, когато се чуем.

Любопитен да научи дали неуспехът е поредният аспект на съмнение в случая, Гърни върна обаждането.

Торес му се стори разстроен.

— Положението е малко напрегнато. Не исках да се обяснявам в съобщение.

— Какъв е проблемът?

— Убиха следовото куче.

— Онова, което търсеше близнаците?

— Точно така. Досами изоставените кариери.

— Как го убиха?

— Със стрела от арбалет в главата. Доста откачено. Малко ми напомня на знака от портата на братята.

Гърни си го спомняше живо — човешкият череп, забоден с арбалетна стрела през очната орбита. Надали имаше по-добър начин да предупредиш хората да стоят надалеч.

— А водачът на кучето как е?

— Жив и здрав. Загина само кучето. Стрелата дойде от нищото. Пратиха ни друго куче. И щатски хеликоптер с инфрачервено оборудване. И допълнителен отряд.

— А официално съобщение в медиите?

— Нито дума. Искат да удържат капака, да са сигурни, че няма да изглежда, че положението излиза извън контрол.

— Значи близнаците Горт са на свобода с все арбалетите, питбулите и динамита си?

— Така изглежда.

Торес се умълча, но Гърни остана с впечатлението, че разговорът не е приключил.

— Искаш ли да обсъдим още нещо?

Младият следовател се прокашля:

— Не ми е удобно да давам предположения, за които нямам доказателства.

— Но…

— Е, предполагам, не е тайна, че комисар Бекерт мрази близнаците Горт.

— И…

— Случилото се с кучето явно утрои омразата му.

— И?

— Имам чувството, че ако Горт бъдат заловени, ще им се случи нещо. Джуд Търлок отива лично в кариерите, за да ръководи операцията.

— Смяташ, че близнаците ще бъдат убити? Заради чувствата, които Бекерт храни към тях?

— Може и да греша.

— Мислех, че комисарят е напуснал управлението.

— Технически е така. Търлок заема мястото му, докато назначат официално нов комисар. Проблемът е, че той винаги прави онова, което Бекерт иска. Никой не вярва, че това ще се промени.

— И това те притеснява?

— Винаги се тревожа, когато фасадата на дадена ситуация се различава от истината. Оставката би трябвало да означава, че наистина си напуснал. Не просто да се преструваш. Нали разбираш какво имам предвид?

— Идеално те разбирам… — Разминаването между фасадата и реалност, не беше просто тревожен факт, то бе основното предизвикателство във всяко разследване, да пробиеш черупката на ситуацията и да откриеш какво се крие зад нея. — Нещо друго?

— Това е засега.

Когато Гърни приключи обаждането, забеляза, че има едно съобщение, което все още не е прослушал — от доктор Уолтър Трешър. Така и така беше паркирал, моментът не беше по-лош от всеки друг.

— Дейвид, Уолт Трешър се обажда. Съдейки по досегашните ти находки, тези твои разкопки може да се окажат от сериозно историческо значение. Бих искал разрешението ти да поровя допълнително. Моля те, свържи се с мен веднага щом ти се отвори възможност!

Каквото и да интересуваше Трешър, в момента то не вълнуваше особено Гърни. Но телефонния разговор със съдебния лекар би му дал възможност да повдигне и други теми.

Той набра номера.

Лекарят вдигна на първото позвъняване.

— Трешър на телефона.

— Получих съобщението ти. За разкопките.

— А, да. Разкопките. Бих искал да почовъркам там, да видя какво има отдолу.

— Търсиш ли нещо конкретно?

— Да. Но предпочитам да не ти казвам какво, поне не в момента.

— Нещо ценно ли е?

— Не в общоприетия смисъл. Не е заровено съкровище.

— Защо е цялата тази тайнственост?

— Мразя да гадая. Храня привързаност към твърдите доказателства.

Това беше, помисли си Гърни, най-доброто обяснение, което би могъл да получи.

— Като стана дума за доказателства, кога очакваш да се върнат пробите на Джордан и Тукър от лабораторията?

— Вчера следобед пратих на Търлок доклад по имейла.

— На Търлок?

— Той все още отговаря за случая, нали?

— Да, така е — съгласи се спокойно Гърни, като се стараеше да не разкрива несигурността, предизвикана от това, че самият той е извън разследването. — Вероятно ще препрати доклада ти на прокуратурата, а аз ще взема копие от Шеридън. Има ли нещо, на което специално да обърна внимание?

— Аз докладвам факти. Приоритизирането им зависи от теб.

— А фактите в случая са…

— Алкохол, мидазолам, пропофол.

— Пропофол… това не е ли опиатът, с който предозира Майкъл Джексън?

— Точно така.

— Пропофолът се вкарва венозно, нали?

— Именно.

— Не мисля, че се среща просто така на улицата.

— Не. И не е субстанция, с която обикновеният наркоман лесно ще се оправи.

— Защо?

— Силен седатив с тесен терапевтичен прозорец.

— Което ще рече?

— Препоръчваните нива на дозировка са относително близки до нивата на токсичност.

— Толкова ли е лесно да предозираш с него?

— По-лесно, отколкото с повечето улични дроги. И няма антидот — няма начин да те върнем, ако прекрачиш границата.

— Може ли предозиране с пропофол да е причината за смъртта?

— Директната причина за смъртта и на двете жертви е задушаване, което води до спиране на сърдечната и дихателната дейност. Бих казал, че пропофолът е въведен преди това заради седативните си свойства, а не с цел отравяне.

— Да елиминира болката от жигосването? Да държи жертвите тихи и кротки?

— Седативният ефект би подхождал на подобни цели.

— Този случай става все по-интересен с всеки изминал ден, нали?

— Така е. Всъщност ме хващаш на път от масата за аутопсии към офиса ми.

— Чия аутопсия?

— На полицай Лумис.

— Мислех, че смъртта му е резултат от усложнения, които може да се очакват от куршум в областта на слепоочието?

— Темпоралният лоб е одраскан, но не и перфориран. Вероятно е щял да се възстанови от тази травма, може би с някои дребни проблеми. Разбира се, при мозъчните травми човек никога не може да е напълно сигурен. Смъртта му всъщност е предизвикана от усложнения, причинени от разрушаване на тъканта, сепсис и кръвоизлив в критични структури на мозъчния ствол, най-вече в продълговатия мозък.

Гърни бе озадачен.

— Каква е връзката между тази област и частта от главата, в която е улучен?

— Няма връзка, която да влияе на резултата.

— Объркваш ме. Да не казваш, че смъртта му не е предизвикана от закъснелите ефекти на куршума, попаднал в слепоочието му?

— Смъртта му е предизвикана от закъснелите ефекти на шиш за лед, натикан в мозъчния му ствол.

32

Гърни нямаше време да зададе на Трешър всички въпроси, които му хрумнаха. Спря се на три по-важни.

Първи въпрос: Колко време преди влошаване на състоянието на Лумис би могло да се е случило покушението?

Отговорът беше, че може да се е случило от един до двайсет и четири часа преди появата на симптомите. Нямаше начин за по-точно заключение без по-съществени изследвания на засегнатата област на мозъка, които щяха да бъдат направени, ако бъдат поискани от полицията или от окръжния прокурор.

Втори въпрос: Защо в момента на извършване на покушението не е прозвучала някоя от алармите на машините, с които е била свързана жертвата?

Отговорът беше, че дълбоката упойка, предизвикана от изкуствената кома на Лумис, съществено е притъпила незабавната му физиологична реакция. Машините биха регистрирали появилите се симптоми на сърдечни и дихателни проблеми едва след като се развият в резултат от постепенно разрастващия се кръвоизлив в мозъчния ствол, затруднения във функциите и сепсис.

Трети въпрос: Нима груб инструмент като шиш за лед не е предизвикал кървяща рана, която сестринският състав да забележи?

Отговорът беше, че кървенето може да се избегне чрез проникване под ъгъл, настрани от основните шийни артерии и вени, и според аутопсията именно това се е случило. С известни медицински познания и налична анатомична диаграма не би било чак толкова трудно да се постигне. Освен това на входната рана е залепен малък лейкопласт.

Гърни остана впечатлен от простотата на това последно решение.

Трешър продължи с обяснение, че стажантът му скоро ще се заеме с транскрипция на записа на подробните коментари, които е направил по време на аутопсията. Щеше да прегледа доклада, да го обозначи като „Първичен. Обект на допълнителна проверка“ и да изпрати електронно копие на Марк Торес, официалния следовател по случая Лумис.

Гърни знаеше, че след това Торес ще сподели новината по командната верига с Търлок, който пък ще осведоми Бекерт. В някакъв момент от процеса на някого щеше да му хрумне да отиде в болницата и да поиска списък на целия персонал и посетителите в интензивното, имали достъп до Лумис през широкия времеви период, през който би могло да е извършено намушкването.

Гърни си постави за цел да стигне пръв до болницата, да се сдобие с въпросния списък и да изчезне оттам, преди някой да разбере, че официалният му статут е отнет.

На рецепцията беше елегантната дама с бялата коса и яркосините очи. Тя си спомни детектива и му се усмихна с лека тъга:

— Много съжалявам за колегата ви.

— Благодаря!

Тя въздъхна.

— Ще ми се повече хора да оценяваха саможертвите на служителите на реда!

Гърни кимна.

Рецепционистката се усмихна.

— Какво мога да направя за вас днес?

Детективът заговори доверително:

— Ще ни трябва списък на болничния персонал и посетителите, които са имали възможност за контакт с Рик Лумис.

Жената явно се притесни.

— Господи, но защо…

— Рутинна процедура. В случай че си е възвърнал за кратко съзнанието и е проговорил пред някого, може да се окаже полезно…

— О, да. Разбира се… — рецепционистката въздъхна с облекчение. — Ще трябва да отидете при Аби Марш. Сега ще се обадя да проверя дали е тук. Имате ли документ, на който е указана точната ви длъжност?

Гърни й връчи удостоверението от прокуратурата.

Тя го постави пред себе си, докато набираше телефонния номер.

— Ало, Мардж? Аби там ли е? При мен е специален старши следовател от кабинета на окръжния прокурор… точно така… да, един от хората, които бяха тук преди… списък на персонала… той може да обясни по-добре от мен… Добре… изпращам го!

Тя му върна удостоверението и му даде напътствия как да стигне до кабинета на директора на отдел „Човешки ресурси“ в болница „Мърси“.

Аби Марш го посрещна на входа на кабинета. Ръкува се твърдо и кратко. Беше висока колкото Гърни, вероятно към петдесет, слаба и с кестенява коса, подстригана толкова късо, че говореше за наскоро проведена химиотерапия. Тревожната й гримаса подсказваше, че времената, когато работата с персонала е била спокойна, отдавна са отминали. Разширяващото се минно поле от наредби, задължения, проблеми и съдебни дела бе превърнало длъжността в бюрократичен кошмар.

Гърни обясни какво му трябва. Тя поиска да види удостоверението му и го проучи разсеяно. Каза му, че може да осигури списък с имена и адреси, телефонни номера, служебни постове и дати на наемане, но без друга допълнителна информация. Що се отнася до конкретните кадри с достъп до интензивното, задачата беше неизпълнима, тъй като достъпът на персонала дотам не беше нито ограничен, нито наблюдаван.

Аби притеснено погледна часовника си. Дали следователят предпочита разпечатка, или компютърен файл?

Файл.

Иска ли да му го изпратят на имейла в прокуратурата, или да го вземе сега на флашка?

Сега, на флашка.

Оказа се просто.

Гърни се надяваше липсата на дискретност при предоставянето на изисканата информация да не предизвика проблеми за Аби Марш. Показването на вече невалидно служебно удостоверение би могло да доведе до известни последици, но той предположи, че всички мерки спрямо подобно нарушение би трябвало да са насочени срещу него, а не срещу нея.

Планът му беше да се прибере вкъщи и да прегледа връчения му списък. Не смяташе, че той ще породи съществени прозрения, но нямаше да навреди да се запознае с имената, в случай че някое изникне по-късно в сходен контекст. Освен това имаше разумна вероятност някой от този списък да се е боял от възможното възстановяване на Лумис и евентуалните му разкрития достатъчно, че да се погрижи да не се случи.

Поредицата букви и числа от посланието на Рик се стрелна през мислите на Гърни. Ако тези странни букви наистина бяха сведения, заради които Лумис е бил застрелян и след това фатално пронизан, сега беше по-важно от всякога да дешифрира значението им.

Докато детективът преминаваше през изхода за Ларвейшън на междущатската на път за Уолнът Кросинг и се чудеше дали цифрите в съобщението — 61113 — може да се окажат номер на пощенска кутия, телефонът му звънна.

Оказа се Уитакър Кулидж.

Пасторът говореше задавено. Гърни не беше сигурен дали от възбуда, или от страх.

— Успях да се свържа с този, от когото се интересувате. Мисля, че може да се уреди връзка.

— Добре. Каква е следващата стъпка?

— Още ли сте в града?

— Мога да се върна до двайсет минути.

— Елате в кабинета ми. Дотогава ще знам как да постъпя.

Гърни излезе на следващата детелина и тръгна обратно към Уайт Ривър. Паркира на същото място до гробището и влезе в църквата през задната врата.

Кулидж беше в кабинета си, седеше на бюрото. Беше в пасторската си униформа — черен костюм, тъмносива риза, бяла якичка. Пясъчнорусата му коса беше сресана и разделена на път.

— Седнете! — той посочи дървен стол до бюрото си.

Гърни остана прав. В стаята му се струваше по-студено отпреди. Вероятно защото огънят в камината беше угаснал напълно. Кулидж преплете пръсти. Жестът напомняше за молитва, но подсказваше и нервност.

— Говорих с Кори Пейн.

— И…

— Смятам, че той иска да разговаря с вас, колкото и вие с него.

— Защо?

— Заради обвинението в убийство. Стори ми се ядосан и уплашен.

— Кога ще се срещнем?

— Има междинна стъпка. Трябва да се обадя на номер, който той ми даде, и да сложа телефона на високоговорител. Той иска да ви зададе някои въпроси, преди да се видите. Приемате ли?

Гърни кимна.

Кулидж взе слушалката на стационарния телефон, набра номер и я вдигна към ухото си. След няколко секунди каза:

— Да… всичко е уредено… слагам те на говорител! — натисна едно копче и сложи слушалката до апарата. — Давай.

От високоговорителя заговори остър и малко сърдит глас:

— Кори Пейн е на телефона. Дейвид Гърни? Тук ли сте?

— Тук съм.

— Искам да ви попитам нещо.

— Давайте.

— Съгласен ли сте с версията на Дел Бекерт относно покушенията и Алианса за расова справедливост?

— Не разполагам с достатъчно факти, за да я приема или отхвърля.

— А съгласен ли сте с обвиненията срещу мен?

— Отговорът ми е същият.

— Стреляли ли сте някога по човек?

— Да. По няколко психотични убийци, които са насочвали пистолет към мен.

— А изстрели, които не се оправдават така лесно?

— Няма други. И „оправдават“ никога не е означавало кой знае какво за мен.

— Не ви е грижа дали убийството е оправдано?

— Да убиеш или не, е въпрос на необходимост, не на оправдания.

— Така ли? Кога убиването на друго човешко същество е „необходимост“?

— Когато ще спаси живот, който няма друг начин да опазиш.

— Включително собствения?

— Включително собствения.

— И вие сте единственият съдник на необходимостта?

— В повечето случаи няма възможност за по-обширна дискусия.

— Някога да сте натопявали невинен човек?

— Не.

— А да сте натопявали виновен — човек, за когото сте сигурен, че е виновен, но нямате достатъчно доказателства, за да го докажете в съда?

— Не.

— А искало ли ви се е?

— Много пъти.

— Защо не го направихте?

— Понеже мразя лъжците и не искам да мразя себе си.

Последвалото мълчание се проточи толкова, че Гърни се притесни да не би връзката да се е разпаднала.

В крайна сметка Кулидж се намеси:

— Кори? Още ли си тук?

— Мисля върху отговорите на господин Гърни.

Последва още една пауза, този път не толкова дълга.

— Добре — съгласи се гласът от високоговорителя. — Можем да продължим.

— По план? — поинтересува се Кулидж.

— По план.

Пасторът натисна едно от копчетата на апарата, за да приключи разговора. Изглеждаше облекчен, макар и не съвсем успокоен.

— Мина добре.

— А сега какво?

— Сега ще поговорим — острият сърдит глас се разнесе зад Гърни.

33

Облегнат на вратата, жилестият Кори Пейн сякаш се готвеше за скок, но не ставаше ясно дали ще се хвърли върху Гърни, или ще бяга от него. В атлетичното му телосложение, изваяно лице и немигащите очи се забелязваше прилика с Дел Бекерт. Но в погледа му имаше друго — горчивина вместо арогантността на баща му.

Пейн и Гърни се проучиха взаимно. Кулидж остана на бюрото. Избута стола си назад, но не се надигна, сякаш чрез сложна математика прецени, че местата за правостоящи в кабинета му са заети.

Гърни заговори първи:

— Благодаря за съгласието да поговорите с мен.

— Това не е услуга. Трябва да знам какво, по дяволите, става!

Кулидж оттласна стола с още няколко сантиметра назад и посочи креслата до камината.

— Господа, бихте ли желали да седнете?

Без да сваля поглед от Гърни, Пейн предпазливо пристъпи към кафявото кожено кресло от другата страна на камината. Детективът зае по-близкото. Огледа лицето на събеседника си.

— Приличате на баща си.

Кори презрително се намръщи:

— Човекът, който ме нарича „убиец“.

Гърни поспря, поразен от тона на младежа. Тембърът беше същият като на баща му, но гласът — по-задавен и по-гневен.

— Кога си сменихте името си от Бекерт на Пейн?

— Веднага щом получих това право.

— Защо?

— Защо ли? Понеже тази патриархална традиция е тъпотия. Имах майка, не само баща. Нейната фамилия беше Пейн. Предпочитам нея. Какво значение има? Мислех, че ще говорим за убийствата, в които ме обвиняват.

— Така и правим.

— Дали?

— Извършили ли сте ги?

— Не! Това е смехотворно! Глупава, отвратителна идея.

— Защо да е смехотворно?

— Ами просто е. Стийл и Лумис бяха добри хора. Не като останалите от смрадливото управление. Онова, което се случва сега, ме плаши до смърт!

— Защо?

— Вижте кои са жертвите! И погледнете кого обвиняват. Кой според вас е следващият на мушката?

— Не виждам връзка.

Пейн започна да изброява жертвите на пръсти с нарастващо вълнение:

— Стийл… Лумис… Джордан… Тукър… Всичките са мъртви. И кого обвиняват? Братята Горт. И мен. Виждате ли мотива?

— Не съм съвсем сигурен.

— Седем души, обединени от един! Всички сме създавали проблеми на Светеца от полицейското управление. Би бил много по-щастлив, ако не съществувахме. А сега е разчистил четирима от нас от пътя си…

— Да не твърдите, че баща ви…

— Не и със собствените си ръце. Нали затова държи Джуд Търлок. Изумително е колко хора са били убити или пратени в болницата за „съпротива при арест“, откакто Търлок и великият Дел Бекерт дойдоха в Уайт Ривър. Само за това мисля. Веднага щом чух името си в онази шашма с Флин снощи, точно това си казах — аз съм следващият. Все едно да живееш в някаква гангстерска диктатура. Каквото поиска голямата клечка, намира се кой да го сбъдне. А който застане на пътя, умира.

— Ако се страхувате да не бъдете проследен и застрелян в измислен сблъсък, защо не си наемете добър адвокат и не се предадете?

Пейн избухна в дрезгав смях:

— Да се предам и да седя един Господ знае колко време в затвора на Гудсън Клуц? Това само ще улесни нещата за тях. В случай че не сте забелязали, Клуц е лигаво лайно. И в онзи шибан затвор има хора, които всъщност биха му платили за възможността да очистят сина на полицейския комисар!

Гърни кимна замислено. Облегна се в креслото и зарея поглед през прозореца отсреща към църковния двор. Освен че си даваше малко време да осмисли последиците от думите на младежа, искаше да създаде и емоционална пауза, за да позволи нивото на възбуда на събеседника му да намалее достатъчно, преди да преминат към друга тема.

Кулидж прекъсна мълчанието с въпрос дали гостите му искат кафе.

Гърни прие. Пейн отказа.

Пасторът отиде да го приготви и детективът възобнови разпита си.

— Трябва да обсъдим въпроса с някои улики. Има видеоклип как карате черна тойота към и от двете места, откъдето са проведени изстрелите.

— Жилищният блок в „Гринтън“ и частната къща горе в „Блустоун“?

— Да.

— Когато показаха тези две места в новините тази сутрин, само дето не повърнах.

— Защо?

— Защото познах сградите. Бил съм там. И на двете места!

— Защо?

— Имах срещи.

— С кого?

Кори поклати глава, едновременно гневен и уплашен:

— Не знам.

— Не знаете с кого сте се срещали?

— Никаква представа нямам. С мен се свързват всякакви хора. Не е тайна каква е политическата ми позиция. Основах „Зов на белите за черна справедливост“. Показваха ме по телевизията. Търся информация. Публикувам телефонния си номер. Понякога получавам анонимни сведения от хора, които искат да ми помогнат.

— В какъв смисъл?

— Да разкрия загниването в нашата фашистка полицейска система.

— Затова ли сте ходили на тези места? За да се срещнете с човек, обещал помощ?

— Той каза, че има видеозапис — видеото от камерата на полицейската кола при изстрела по Лакстън Джоунс. Клип, на който се вижда точно какво се е случило, и че полицейската версия е пълна измислица.

— Гласът мъжки ли беше?

— Беше съобщение. Предполагам, просто съм решил, че е от мъж. Не беше прикачено име.

— Значи получихте анонимно съобщение, в което ви предлагат видеоклип?

— Да.

— И искат да отидете в онзи апартамент на Бридж Стрийт, за да го вземете?

— Да.

— И това стана във вечерта на демонстрацията на АРС в парка?

— Да. Трябваше да вляза в алеята зад блока и да чакам.

— И го направихте.

— Изпълних указанията. В точния час бях на алеята и чаках. Стоях там може би двайсет минути. След това получих съобщение с промяна в плана, което ми каза да карам до другата страна на Гринтън Бридж. Така и направих. Чаках и там. След няколко минути получих трето съобщение. В него се изразяваше притеснение за следене и се казваше, че трябва да отложим срещата за по-безопасен момент. Прибрах се в апартамента си и мислех, че това е всичко, докато след няколко дни не получих ново съобщение. Този път беше голямо бързане. Незабавно трябваше да отида в къща горе на Поултър Стрийт в „Блустоун“. Трябваше да вкарам колата право в гаража и да чакам там. Успях да стигна навреме; чаках ли, чаках. Започнах да си мисля, че може би не съм разбрал добре. Че може би човекът с видеото е влязъл в къщата. Излязох от колата и отидох до страничната врата. Беше отключена. Отворих я. След това чух звук, който наподобява изстрел. Дойде от вътрешността на къщата, така че си обрах крушите. Скочих в колата и се ометох. Прибрах се вкъщи. Край на историята.

— Направо във вашия апартамент ли отидохте?

— На паркинг, недалеч. На около пресечка.

— А някакви други съобщения от предполагаемия осведомител?

— Нищо.

— Запазихте ли съобщенията?

— Не. Записах си номера, от който са изпратени, но тях самите изтрих.

— Защо?

— Предпазна мярка. Страх ме е от телефонни хакери и някой да не се сдобие с личната ми информация. А тук ставаше дума за важна информация — такова видео от полицейската кола… Ако някои хора открият, че ще се сдобия с него… — Кори замлъкна.

— А обадихте ли се на номера, от който са дошли съобщенията?

— Опитах поне пет-шест пъти. Нямаше отговор, само анонимна гласова поща. Помислих, че може би човекът е бил в онази къща и са застреляли него. И тази сутрин РАМ ТВ пуска предаване за местата, откъдето са произведени снайперистките изстрели. До този момент бяха говорели само за това къде са се намирали ченгетата, когато са били застреляни, а не откъде са дошли куршумите. Но сега показаха жилищния блок на Бридж Стрийт и къщата на Поултър Стрийт, а някакъв задник репортер стоеше на улицата и я сочеше. А аз си помислих, мамка му, та там бях и аз, и на двете места. Помислих си: какво, по дяволите, става? Така де, очевидно е, че става нещо странно. И като си помисля за простотията с великия полицейски комисар, който ме сочи с проклетия си пръст, се питам само: Какво става, мамка му? Какво, по дяволите, става?

Пейн седеше на ръба на креслото си и търкаше бедрата си с длани, все едно да ги стопли, като клатеше глава и се взираше диво в пода.

— Имаше отпечатъци — каза тихо Гърни, — и на двете места.

— Мои отпечатъци?

— Поне така чух.

— Трябва да има някаква грешка.

— Може и грешка да е — детективът сви рамене. — Ако не е, имате ли представа как може да са се озовали там?

— Единственото място, където може да има мои отпечатъци, е в колата — не съм слизал от нея, освен за да отворя страничната врата на къщата. Но не влязох вътре. И при жилищния блок стоях долу в алеята. В колата. Не съм слизал!

— Притежавате ли оръжие?

Пейн поклати глава, болезнено смръщен:

— Мразя оръжията.

— А държите ли амуниции в апартамента си?

— Куршуми ли? Не. Разбира се, че не. Какво бих правил с тях? — той млъкна и вдигна стреснато очи: — Мамка му! Да не казвате, че някой е открил куршуми в апартамента ми?

Гърни не каза нищо.

— Понеже, ако някой казва, че е намерил такова нещо в апартамента ми, това е пълна дивотия! Какво, по дяволите, става тук?

— Какво става според вас?

Пейн продължително и бавно си пое дъх със затворени очи. Отвори ги и срещна любопитния поглед на Гърни с немигащия взор на Бекерт.

— Ще излезе, че някой се опитва да ме натопи — някой, който прикрива действителния извършител на убийствата.

— Вярвате ли, че баща ви се опитва да ви припише престъпленията?

Кори продължи да се взира в Гърни, сякаш не беше чул въпроса. После суровото му изражение се разчупи. Появиха се леки тремори около очите и устата. Той се изправи рязко, обърна се и отиде до прозореца, който гледаше към старото гробище.

Детективът чакаше.

Мина известно време.

Пейн заговори, все още обърнат към прозореца:

— Така мисля, но не ми се вярва. Сигурен съм, не съм… Мисля, така де, естествено, че ще ме нареди, защо не, той не храни други чувства освен амбицията си. Амбицията е свещена за него. Успехът също е свещен за него и за ужасната му втора жена. Хейли Бовил Бекерт. Знаете ли откъде идват парите й? Тютюн. Прапрапрадядо й Максуел Бовил притежавал голяма робовладелска плантация във Вирджиния. Един от най-добрите плантатори на тютюн в щата. Боже! Знаете ли колко хора убива тютюнът всекидневно? Шибани алчни убийци гадняри. И после си мисля — не. Баща ми? Да ми припише убийства? Това е невъзможно, нали? Да, не, да, не… — Младежът изпъшка тихичко, може би сподавено ридание. — Така, че — каза накрая, като си пое дълбоко дъх: — хич и не знам какво да мисля, мамка му.

Гърни реши да смени темата.

— Колко сте близки с Блейз Джаксън?

Пейн се обърна с гръб към прозореца, вече по-спокоен.

— Блейз Лавли Джаксън. Държи да се използва цялото име. Имаме връзка. Непостоянна. Защо?

— Тя ли ви даде колата на Девалон Джоунс?

— Позволява ми да я използвам, когато ми потрябва.

— При нея ли сте отседнали сега?

— Не се задържам на едно място.

— Вероятно не е лоша идея.

Последва мълчание.

Кулидж се върна в стаята с кафето на Гърни. Остави чашата на масичката до подлакътника на креслото му, стрелна със загрижен поглед Кори и се оттегли зад бюрото си.

Пейн се обърна към детектива.

— Мога ли да ви наема?

— Да ме наемете?

— Като частен детектив. За да откриете какво, да му се не види, става.

— И бездруго се опитвам да го направя.

— За съпругите на ченгетата?

— Да.

— А те плащат ли ви?

— Защо питате?

— Защото несъмнено имате разходи. Разследванията сигурно са скъпи.

— Какво намеквате?

— Бих искал да съм сигурен, че разполагате с ресурси да постигнете всичко, което се налага.

— А вие сте в позиция да осигурите тези ресурси?

— Дядо и баба оставиха парите си на мен, не на майка ми. Заключиха ги във фонд, до който само аз имам достъп, и то след като навърших двайсет и една. Което стана миналата година.

— Защо са го направили?

Пейн замълча, втренчен в пепелта в камината.

— Майка ми имаше сериозен проблем с наркотиците. Да осигуриш куп пари на човек, вързан за дрогата, е смъртна присъда… — той пак помълча. — Освен това мразеха баща ми и искаха да са сигурни, че няма да докопа наследството.

— Мразили са го? Защо?

— Защото е ужасен, безсърдечен и властен негодник.

34

Срещата приключи с отказ на Гърни да бъде „нает“, но с оставяне на възможността да се обърне към Пейн при възникването на неочаквано големи разходи в резултат на разкриване на факти, които го оневиняват. Младежът отказа да остави на Гърни номера си — нова, анонимна предплатена карта, от страх да не би полицията да се сдобие с телефона му и да проследи местонахождението — и Кулидж неохотно се съгласи да действа като техен посредник.

Сега, трийсет и пет минути по-късно, Гърни приключваше бърз обяд в празно ресторантче на една от големите търговски улици в Уайт Ривър, като наум преиграваше всичко, което си спомняше Пейн да е казал, как го е казал, изражението му, жестовете, очевидните емоции. Колкото повече разсъждаваше, толкова по-склонен беше да приеме разказа на събеседника си. Чудеше се как ли ще реагира на него Джак Хардуик, вечният скептик. Беше сигурен в едно. Ако цялата постановка беше дело на хитър убиец, щеше да се окаже една от най-добрите — може би най-добрата, на които някога е ставал свидетел.

Глътна и последната хапка от сандвича с шунка и кашкавал и отиде на касата да плати. Мъж на средна възраст със славянски черти, който очевидно бе собственикът, се изправи от съседно сепаре и дойде да вземе парите му.

— Луди, а?

— Моля?

Мъжът посочи към улицата:

— Луди. Откачени. Чупят. Горят.

— Дори в тази част на града ли?

— Всички части. Може още да не гори. Но пак да пламне. Също тъй зле работата. Как може да се спи, мисли какви луди? Гори, стреля, шашава работа! — той поклати глава. — Сервитьорка днес не идва. Страхува се, знаете. Добре. Разбирам. То няма значение. Клиенти не идват. Те също се страхува и всички стои у дома. Крие се в гардероб навярно. Каква полза от тез лайна? Изгарят своята шибана къща, нали? Защо? За какво? Какво трябва да прави сега? Да купи оръжие, всички ние, да стреля един по друг? Глупава работа. Глупава!

Гърни кимна, взе си рестото и тръгна по почти пустата улица към колата си.

Докато стигне дотам, телефонът му зазвъня.

— Гърни на телефона.

— Уит Кулидж се обажда. След като си тръгнахте, Кори се сети за нещо, което казахте — за видеоклиповете как кара към и от местата, където били извършени изстрелите.

— Да?

— Той твърди — и аз съм съгласен, — че полицейските камери по улиците са доста очевидни. Всеки, който някога е карал из Уайт Ривър, знае къде са разположени.

— И?

— Ако убиецът е знаел къде са, нямало ли е да ги избегне?

— Разумен въпрос.

— Така че според него може би си струва да търсите човек, който не се появява на тези видеозаписи.

— И на мен ми хрумна същото.

— О! Ами добре. Толкова малко говорихте на срещата, че е трудно да се разбере какво си мислите.

— Научавам повече от слушане, не от говорене.

— Самата истина си е. Принцип, по който би трябвало да живеем всички. И е толкова лесно да се забрави. Както и да е, просто искахме да споделим с вас мислите по повод видеонаблюдението.

— Оценявам го.

След като приключи обаждането, Гърни поседя известно време на паркинга, а пред очите му се мъжделееше картата, показана на събранието от Марк Торес — тази, на която се виждаше маршрутът, избран от червения мотор и незнайния му, облечен в кожа моторист, проследен с много трудности, благодарение на хора, които бяха забелязали или бяха чули преминаването на шумната машина. Маршрутът, който минаваше от Поултър Стрийт до Уилард Парк и бе съумял да избегне всички улични камери в града, докато черната тойота на Кори Пейн бе записвана непрекъснато.

Гърни се изкушаваше да мине отново край парка — последното докладвано местоположение на мотоциклета, преди той предполагаемо да изчезне по една от пътеките в пустошта. Но вече беше ходил там три пъти, а имаше два важни за случая обекта, които не беше посещавал досега. Време беше да ги навести.

Щяха да му трябват ключове. Обади се на Марк Торес.

Макар че изгнаническото положение на Гърни не бе намалило готовността на младия следовател да съдейства, не беше желателно да го прави открито.

Стигнаха до план, който щеше да позволи на детектива да проучи апартамента на Кори Пейн и този, използван за стрелбата по Стийл, без да е нужен пряк контакт. Торес щеше да се погрижи вратите на двете жилища да бъдат отключени за един час този следобед — от два и половина до три и половина. От Гърни зависеше да проведе огледите си в тази времева рамка, като привлече колкото се може по-малко внимание.

В 2:31 пристигна в апартамента, откъдето беше стреляно по Стийл. Както много други сгради в Уайт Ривър, пететажният блок бе виждал и по-добри дни. От видеозаписа, показан на едно от събранията, детективът си спомняше, че номерът на апартамента е 5С. Блоковете на по-малко от шест етажа по закон нямаха нужда от асансьори и в този също нямаше. Когато стигна петия етаж, детективът дишаше малко по-тежко, отколкото би желал. Това му напомни да добави аеробни упражнения към режима си за лицеви опори и набирания. Наскоро беше навършил петдесет и запазването на добрата форма изискваше повече усилия отпреди.

Вратата на апартамента не бе чистена от години. Бронираната стоманена шпионка говореше за упадъка на града по-ясно и от смрадта на урина по стълбите. Точно по план, вратата се оказа отключена. Дори ако я беше преграждала жълта лента, тя вече беше свалена.

Вътрешното разположение — малко фоайе, водещо към голяма стая с кухня и баня отдясно — точно съответстваше на спомена на Гърни от видеозаписа, като изключим, че големият прозорец сега беше затворен. Бледите следи от триножника още личаха на прашния под.

Застанал в средата на триъгълника, образуван от трите отпечатъка, и загледан през мръсните стъкла, детективът виждаше в далечината мястото на края на Уилард Парк, където бе свален Джон Стийл. Озърна се из празната стая и спря поглед на древния радиатор за парно, под който бе намерена бронзовата гилза. Долната част на радиатора бе на поне няколко пръста от пода, така че пространството отдолу се виждаше лесно.

Гърни влезе в малката кухничка и не забеляза нищо необичайно, като изключим пласта пудра за снемане на отпечатъци, останал от криминолозите по различните дръжки, шкафчета и чекмеджета.

След това надникна в банята — помещението, което най-много го интересуваше, особено тоалетната чиния и дръжката на казанчето. Огледа ги внимателно, след това отвори самото казанче и огледа механизма му. Очите му се разшириха. Онова, което виждаше, даваше обяснение за отпечатъците на Пейн, намерени на дръжката, на мазната опаковка от храна в тоалетната чиния и по бронзовата гилза в дневната — и никъде другаде в апартамента.

От самото начало Гърни се притесняваше, че не са намерени пресни отпечатъци по вратите или на перваза на отворения прозорец. Сега вече смяташе, че знае защо, но искаше допълнително доказателство, което да свърже с обяснението, преди да го сподели с Торес.

Направи няколко снимки на тоалетното казанче с телефона си, след това бързо довърши огледа на апартамента, за да е сигурен, че оставя всичко така, както го е намерил. Бързо слезе по стълбите на четирите етажа надолу, като се стараеше да вдишва възможно най-малко киселата смрад, излезе през фоайето на Бридж Стрийт и се насочи към адреса, който Торес му беше дал за апартамента на Пейн.

Жилището се намираше на отсрещната страна на Уилард Парк. Кварталът се оказа овехтял, но още не бе застигнат от спорадичните пожари и грабежи, които белязваха останалата част на „Гринтън“. Във въздуха обаче се носеше мирис на изгоряло, който сякаш се бе просмукал във всички ъгълчета на града.

Сградата беше тясна, триетажна тухлена постройка с обрасли с плевели празни парцели от двете страни. Над магазините на приземния етаж имаше два апартамента. Стоманени охранителни рулетки закриваха витрините. Надраскан на ръка лист на вратата твърдеше „Затворено“. По-професионална табела на скрития под металната щора прозорец допълваше: „Ремонт на компютри“. Сградата имаше два входа отпред, един за магазина и един за стълбище, което осигуряваше достъп до апартаментите.

Жилището на Пейн се намираше на втория етаж. Вратата, отключена според обещанието, водеше към тъмно фоайе, което се отваряше към дневна с частична гледка към гористата област на парка. В стаята се носеше лек мирис на канал. Мебелите бяха в безпорядък. Килимът бе навит на руло в едната страна на стаята, възглавниците от дивана и креслата — натрупани на пода. Креслата бяха преобърнати, чекмеджетата на бюрото — извадени, библиотечните рафтове — изпразнени. Разклонител и объркани кабели на пода подсказваха доскорошното наличие на компютър. Фасунгите бяха развинтени, щорите — свалени от прозорците. Тук очевидно се бе провел щателен полицейски обиск.

Вратата в лявата страна на дневната водеше към спалнята, където се намираше, както изглежда, единственият гардероб в апартамента. Чекмеджетата на бюрото бяха извадени и изпразнени. Дюшекът бе свален от пружината, а дрехите — извадени от гардероба. В ъглите на стаята имаше натрупани на купчини бельо, чорапи, ризи и панталони.

Ако Гърни разполагаше с повече време, щеше да прерови всичко, но в момента го вълнуваше по-належащ въпрос. Излезе от спалнята и пресече дневната до отворените арки в коридора. Едната водеше към кухнята, където откри насипан навред прах за отпечатъци; шкафчетата и чекмеджетата бяха разхвърляни, а хладилникът — отворен. Напомнящата на канал миризма тук беше по-силна, отколкото в дневната.

Вратата до кухнята водеше към коридор, в чийто край се виждаше банята — помещението, което интересуваше детектива най-много, се оказа източник на неприятната миризма. Сифонът на мивката беше свален и оттам бълваха изпаренията на отточните тръби на сградата. Шкафчето за лекарства беше празно. Не се виждаха кърпи. Тоалетната седалка беше демонтирана.

Гърни вдигна капака на тоалетното казанче и надзърна към механизма за водата и дръжката отстрани. С чувство на задоволство извади телефона си и снима и двете.

Провери часа. Все още разполагаше с петнайсет от шейсетте минути, които му бе дал Торес. Първоначалната му идея беше да използва времето, за да прерови хаоса, който полицията бе оставила подире си. След това обаче реши да се задоволи с вече откритото и да си тръгне по живо по здраво.

Така и направи. С тринайсет минути преднина излезе от сградата, качи се в колата и се насочи към Уолнът Кросинг. Не спря, докато не стигна отбивката на междущатската, където бе провел първоначалния си разговор с Торес. Стори му се подходящо място да отбие, да му благодари за съдействието и да го осведоми за напредъка, който беше станал възможен благодарение на него.

Докато набираше номера, се бореше с въпроса колко да разкрие — не само за новата си идея по въпроса за отпечатъците, но и за променящата се представа за целия случай.

Реши да е общо взето откровен, като пропусне само пряката си връзка с Пейн.

Торес вдигна на първото позвъняване.

— Как мина?

— Гладко — отвърна Гърни. — Надявам се, че и ти не си се натъкнал на проблеми от твоя край.

— Никакви. Току-що приключих със заключването на вратите. Откри ли нещо полезно?

— Така мисля. Ако съм прав, ще породи някои важни въпроси.

— Като например?

— Като например колко си сигурен, че стрелецът е Пейн?

— Колкото бих могъл да бъда без признание.

— Пробвай да ме убедиш.

— Добре. Номер едно — знаем, че се е намирал на точните места в точното време. Имаме видеозаписи с отбелязан на тях час, за да го докажем. Номер две — разполагаме с отпечатъците му от страничната врата на Поултър Стрийт и от тоалетната и опаковката от храна в апартамента на Бридж Стрийт. Номер три — отпечатъците му са и на гилзите, намерени и на двете места. Знаем, че са негови, понеже съответстват на почти всички, намерени в апартамента му. Номер четири — кутия патрони с калибър 30–06, с два липсващи, е намерена скрита под куп ризи в гардероба в спалнята му. Номер пет — току-що получихме ДНК анализа, който съвпада с този от лепенката, намерена в тоалетната в апартамента на Бридж Стрийт и космени фоликули, иззети от сифона на мивката в апартамента на Пейн. Номер шест — имаме поверителна информация от информатор от АРС, който го набеждава за виновен. Номер седем — собственото му публично изказване разкрива маниакална омраза към полицията. Така че… Той е едно изпълнено с омраза хлапе, подпомагано и подкрепяно от организация с изпълнени с омраза членове. Убедителен случай с камара инкриминиращи улики — много повече, отколкото събираме обикновено.

— Това също е част от проблема.

Увереният тон от обобщението на Торес се разсея.

— Какво имаш предвид?

— Че очевидно има един тон улики. Прекалено много. Но поотделно нито една не е безспорна.

— Какво ще кажеш за записите?

— Те ни казват къде се е намирал в определен час. Но не и защо.

— Не би ли било прекалено съвпадение, ако просто се озове и на двете места по някаква друга причина, точно когато са произведени и двата изстрела?

— Не и ако някой го е пратил там.

— За да му спретне обвинение?

— Да речем. Би обяснило защо не си е дал труда да избягва уличните камери или да скрие номера на колата.

Гърни си представяше искреното смръщване на Торес, докато обмисля думите му.

— Но как би обяснил отпечатъците?

— Има интересен факт, свързан с тях. Всички са на преносими предмети, с едно изключение — дръжката на вратата на къщата на Поултър Стрийт.

— Какво ще рече преносими предмети? Тоалетните не са преносими.

— Така е. Но отпечатъкът не е бил на самата тоалетна. Бил е на дръжката на казанчето.

— Добре, на дръжката… и какво ще рече това?

— Преди час ходих и в апартамента на Бридж Стрийт, и в този на Пейн. Проверих и двете тоалетни и направих снимки, които ще ти пратя.

— Какво ще покажат снимките?

— Че дръжките на тоалетните казанчета може да са били сменени.

— Какво?

— Възможно е дръжката от тоалетната в Бридж Стрийт — онази с отпечатъците на Пейн, да е дошла от собствената му тоалетна.

— Боже, ако е вярно… това би обърнало целия случай. Да не предполагаш, че всички доказателства са подхвърлени? Лепенката с ДНК на Пейн? Гилзите с неговия отпечатък на тях? Че всичко това е просто част от гигантски план за осъждането му? — Торес изреди въпросите си стреснато и възбудено.

— Фактите не противоречат на подобен сценарий.

Младият полицай помълча малко.

— Струва ми се, че трябва да въвлека отново криминолозите… да поровят в тази история със сменените дръжки… но предполагам… Исусе…

Гърни довърши мисълта му:

— Да предположим, че размяната е направена от някого в отдела.

Торес не отговори.

— Възможно е. Така че, на твое място, бих пазил тази история с дръжките в тайна, докато не поровим малко по-надълбоко и не се увериш, че обсъждаш темата с точния човек. Този случай може да се окаже много по-отвратителен, отколкото някой е предполагал.

След като приключи обаждането, Гърни нямаше как да не се сети за съобщението, пратено на Джон Стийл в нощта, когато е бил убит: „Пази си гърба. Нощес е лесно копелдаците да ти изпържат з-ка и да топнат АРС“.

През следващите няколко минути детективът остана загледан в полята до малката тухлена сграда, приютила тоалетните. Местните лешояди се рееха лениво във въздушните течения над напечената от слънцето земя.

Реши да се обади на Хардуик и да го осведоми за събитията от деня.

Първите думи на събеседника му не бяха никак необичайни за него:

— Какво, на майната си, искаш пък сега?

— Чар, топлота и приятелски глас.

— Набрал си грешния номер, брато!

При Джак беше най-добре бързо да стигаш до същината и Гърни го направи.

— Съдебният лекар твърди, че Лумис не е умрял от последиците на изстрела. Някой го е наръгал с шиш за лед в болницата.

— Сериозно?! Ама че издънка на охраната. Някакви улики?

— Не съм чул за такива.

— Вътрешна работа? Някой от болничния персонал?

— Може би. Но преди да умуваме по темата, да знаеш, че земята се тресе под целия случай. Изглежда Пейн е бил… — Гърни спря да говори, понеже видя в огледалото за обратно виждане как в отбивката влиза син „Форд Експлорър“. — Задръж за момент, Джак. Май ще имам леки неприятности с Джуд Търлок!

— Къде си?

— Изоставена отбивка близо до изхода от магистралата за Ларвейшън. Той току-що спря зад мен. Не съм го видял да ме следва, така че или е сложил проследяващо устройство на колата, или е засякъл местоположението на телефона ми. Направи ми услуга. Ще оставя телефона си отворен. Слушай внимателно, в случай че ми трябва свидетел.

— Имаш ли оръжие?

— Да, имам — при тези думи Гърни извади беретата от кобура на глезена си и я пъхна в десния си джоб, като свали предпазителя.

— Ако сметнеш, че животът ти е в опасност, просто застреляй копелето.

— Именно за това разчитам на теб — за точен съвет!

Когато Търлок приближи колата му, Гърни пъхна включения телефон в джоба на ризата си и свали прозореца.

Гласът на заместник-комисаря беше безизразен като очите му.

— Натоварен ден, а?

— Доста натоварен.

— Когато прекалиш с товара, започваш да правиш глупави грешки.

Гърни погледна Търлок в очите и зачака.

— Като например с онази дама в болницата. Удостоверението, което си й показал, посочвало, че си от прокуратурата. Но ти не си. Вече не. Мога да те арестувам, задето се представяш за полицай. Може да прекараш малко време в хотела на шериф Клуц. Какво ще речеш за това?

— Мисля, че може да възникне проблем. Всъщност два. Първият е, че удостоверението ми няма срок на валидност, а договорът ми изисква писмено предупреждение за прекратяване, каквото не съм получавал. Което ще рече, че обвинението по представяне за официално лице е безпочвено. Даже спокойно бих казал, че теб те очаква обвинение за фалшив арест. Вторият проблем е, че според един сочен слух, някой е докопал Рик Лумис в интензивното.

Очите на Търлок се разшириха съвсем леко.

Гърни продължи:

— Охраната, която беше осигурил, е неадекватна и пред свидетели предупредих твоя полицай женкар, че Лумис е в сериозна опасност. Това предупреждение е било пренебрегнато. Слушай сега, Джуд, нямам желание да изкарвам на бял свят голямата ти издънка, но когато хората са заплашени с арест, често правят нежелани неща…

— Кой, по дяволите, ти е казал, че някой е убил Лумис?

— Имам си информатори. Също като вас с комисар Бекерт. Само дето моите информатори наистина знаят какво говорят.

В погледа на Търлок се появи нова емоция — напомняше тревожно затишие пред свирепа буря. След това той стрелна с поглед телефона в джоба на Гърни и искрицата се смени е по-овладяно, макар и не по-малко враждебно изражение.

— Прецакаш ли това разследване, Гърни, ще си платиш цената. В Уайт Ривър смятаме възпрепятстването на правосъдието за сериозно престъпление. Много сериозно.

— Напълно съм съгласен с това мнение.

— Радвам се, че се разбираме така добре! — заяви заместник-комисарят и остана втренчен в детектива с изражение на леденостудена омраза. Полека вдигна дясната си ръка в имитация на пистолет. Насочи показалец към лицето на Гърни. Сви палец като спусък. Без нито дума повече се върна в големия си син джип и напусна отбивката.

Гърни извади телефона от джоба си.

— Чу ли това, Джак?

— Исусе, това ли ти е идеята за деликатност? Имаш късмет, че лудият шибаняк не те уби!

— С удоволствие би го направил. Може някой ден дори да се пробва. Но точно сега трябва да поговоря с теб за други неща… — и Гърни се захвана да осведоми Хардуик за случилото се през деня, като се започне с разговора му с Уитакър Кулидж и Кори Пейн и се стигне до откритието на възможната подмяна на дръжките на тоалетните казанчета.

Хардуик изсумтя.

— Тази идея с тоалетната ми се струва малко прекалена.

— Съгласен съм.

— Ако е вярно обаче, значи си имаме работа с особено сложна постановка.

— Съгласен съм.

— Адска камара планиране.

— Аха.

— Големият риск предполага голяма печалба.

— Точно така.

— Значи въпросът е кой го е спретнал и защо.

— Има и друг интересен въпрос. Ако са натопили Пейн, това тактика за отклоняване на вината ли е, или е цел на мероприятието?

— Това пък какво ще рече, по дяволите?

— Дали убиецът е избрал Пейн като удобна жертва, за да отклони разследването на убийствата на полицаите, или полицаите са убити с основната цел да му се повдигне фалшиво обвинение?

— Боже, не мислиш ли, че вече прекаляваш? Защо, дявол го взел, натопяването му би било толкова важно, че да си струва смъртта на две ченгета?

— Признавам, че ми се струва малко пресилено.

— Повечко от малко е, мамка му!

— И все пак ми се ще да знам със сигурност в кой край е главата на кучето и в кой — опашката. Впрочем как върви душенето около Бекерт?

— Очаквам неколцина приятели да се свържат с мен. Би трябвало да мога да ти подшушна едно-друго тази вечер. Или пък не. Кой знае колко желание имат тези шибаняци да ми върнат услугите…

35

В пет следобед Гърни пое по стръмния път към имота си, уморен от вманиачения анализ на сценарии, включващи натопяването на Кори Пейн. От мига, в който забеляза следите от клещи там, където дръжката на казанчето бе закачена за изпразващия механизъм, не бе способен да мисли за почти нищо друго.

Когато обаче стигна до края на пътя и се озова пред хамбара, тази тема остана на заден план заради присъствието на елегантното черно ауди на Уолтър Трешър.

Гърни си спомни телефонното обаждане, по време на което се беше съгласил да пусне доктора да търси артефакти в подкрепа на идеята, която му бе хрумнала около историята на това място. Изкушаваше се да отиде до разкопките, за да провери дали гостът му е намерил това, което търси. Но перспективата да се замъкне нагоре по хълма беше обезкуражаваща и той продължи към къщата.

Мадлин, със сламена градинарска шапка на главата, бе коленичила в края на градинката с аспержите и нападаше плевелите с лопатка. Погледна го, наклонила периферията на шапката, за да заслони очи от следобедното слънце.

— Добре ли си? — попита. — Изглеждаш изморен.

— Така и се чувствам.

— Някакъв напредък?

— Най-вече нови въпроси. Да видим къде ще ни отведат.

Мадлин сви рамене и се върна към плевенето.

— Предполагам, знаеш за онзи човек при езерото.

— Доктор Уолтър Трешър. Попита ме дали може да поразгледа нашите разкопки.

— Имаш предвид твоите разкопки.

— Очевидно той е специалист по колониалната история на региона… — Гърни се замисли и допълни: — Освен това е окръжният съдебен лекар.

— Така ли? — Съпругата му заби лопатката си около корена на едно глухарче.

Гърни я погледа мълчаливо, преди да попита:

— Как е Хедър?

— Когато последно се чухме, контракциите бяха спрели — или поне онова, което докторите мислеха за контракции. Ще я задържат в болницата за наблюдение поне още двайсет и четири часа… — Мадлин дръпна един дълъг корен от земята и го хвърли на купчина до себе си. Загледа се за малко в лопатката, постави я върху плевелите и пак вдигна очи към съпруга си. — Наистина изглеждаш все едно си имал тежък ден.

— Така е. Но имам план за възстановяване — горещ душ. Ще се видим след малко.

Както обикновено, душът извърши поне част от магията, на която се надяваше Гърни. Хрумна му колко странна е иронията на човешкото животно, щом и най-сложните умствени възли може да бъдат облекчени чрез терапия с топла вода.

Когато седнаха да вечерят, Гърни вече се чувстваше спокоен и освежен. Дори успя да оцени аромата на ябълков цвят в топлия пролетен въздух, който лъхаше през плъзгащата се врата. Бяха напреднали със супата от аспержи, преди Мадлин да наруши тишината.

— Искаш ли да ми разкажеш за деня си?

— Дълга история е.

— Не бързам заникъде.

Гърни започна със сутрешното посещение в „Свети апостол Тома“. Разказа й за симпатията на преподобния Кулидж към АРС и за предполагаемите усилия на Марсел Джордан и Върджил Тукър да разкрият полицейския произвол, за почти свирепото отвращение на пастора от Дел Бекерт, както и за настояването му, че Кори Пейн е невинен.

Сподели й и за последвалата среща със самия Пейн — за неговото обяснение за присъствието му на мястото на стрелбата, за откритото презрение към баща му, за страха, че може да е следващият в списъка с убийства.

Разказа й за телефонния си разговор с Трешър и появата на пропофол в токсикологичните изследвания на Джордан и Тукър, както и за вледеняващото откритие, направено при аутопсията на Рик Лумис.

При споменаването на шиша за лед, Мадлин се задави от отвращение.

— Да не казваш, че някой… просто е влязъл в интензивното… и го е направил?

— Могло е да се случи и там. Или докато са го връщали от рентгена.

— Мили Боже! Как?! Не разбирам как някой би могъл просто…

— Може да е бил болничен служител или някой познат на сестрите. Или човек в униформа. Или охранител. Или някой се е преструвал на лекар.

— Или ченге?

— Или ченге. Някой, който е искал да се убеди, че Рик никога няма да излезе от комата.

— Ще кажат ли на Хедър?

— Не веднага, сигурен съм.

— Няма ли автоматично да й дадат копие от аутопсията?

— Ще трябва да поиска и официалната версия вероятно няма да е достъпна поне още трийсет дни. Онова, което ми сподели Трешър по телефона, беше устно предизвестие за предварителния доклад, който няма да излезе извън вратата на управлението, служи само като помощно средство при разследването.

Мадлин гребна лъжица супа, но я остави, все едно е загубила апетит, избута купичката си към средата на масата.

След малко Гърни продължи с разказа за деня. Спомена за посещенията си в двата апартамента и откритието на подозрителните следи от инструменти по дръжките на тоалетните казанчета; за растящото усещане, че всичко, което Дел Бекерт казва за случая, е или грешка, или лъжа, и за изнервящата възможност за полицейско участие в стрелбите.

— Това всъщност не е новина — отбеляза Мадлин.

— Какво имаш предвид?

— Нали онова съобщение на телефона на Джон Стийл твърдеше същото още от самото начало?

— Съобщението всъщност не дава никаква съществена информация. Може да е било за преднамерено отвличане на вниманието. Все още може да се окаже, че е така. Този случай е като заровен древен град. Виждаме само късчета от него. Нуждая се от още факти.

— Нуждаеш се от по-експедитивни действия! Две жени изгубиха съпрузите си. Неродено момиченце изгуби баща си. Трябва да предприемеш нещо!

— Какво според теб би трябвало да правя, ако не съм го направил вече?

— Не знам. Бива те да съединяваш парченца информация и да виждаш общото помежду им. Но понякога се наслаждаваш на интелектуалния процес толкова много, че не обичаш да прибързваш.

Гърни не отговори. Импулсът му да се защити май беше изчезнал.

Полученият от Аби Марш списък на болничните служители беше разделен на шест функционални категории: администрация и техническа поддръжка; лекари и хирурзи; сестри и терапевти; лаборатория и фармация; охрана, поддръжка и почистване; кухня, столова и сувенирен магазин. Седмата, обобщена категория, беше озаглавена „Напуснали и уволнени тази година“. Очевидно се обновяваше ежемесечно, като покриваше периода от януари до края на април, което я правеше безполезна за идентифициране на болнични служители, уволнени през настоящия месец.

Прелистването на шестте категории не доведе до незабавни разкрития. Гърни се натъкна на няколко имена, които му бяха познати от посещенията. Забеляза предсказуема връзка между описанието на работата и домашния адрес. Повечето от работниците по поддръжката живееха в „Гринтън“. Сестрите, лабораторните техници и инженерният състав по-често се оказваха жители на „Блустоун“. Лекарите и хирурзите предпочитаха Астън Лейн и Килбърни Хайтс.

Макар че детективът осъзнаваше колко голяма част от работата му изисква ровене в непродуктивни области, коментарът на Мадлин го бе накарал да пламне от нетърпение, измъчваше го желание да ускори процеса. След като обмисли няколко възможни следващи стъпки, реши да потърси отговор на въпрос, който наистина го вълнуваше.

Ако съществуваше съмнение за участието на Кори Пейн, тогава всяка възможна помощ, оказана му от Алианса за расова справедливост, бе също толкова съмнителна. Но ако АРС не беше въвлечена в планирането или изпълнението на покушенията, защо Марсел Джордан бе наел и двете жилища? И дали го бе направил наистина? Фактът, че името му се появява на договорите, не беше достатъчен да докаже участието му. Брокерите биха могли да хвърлят някаква светлина по въпроса. Гърни се обади на Торес, за да получи имената им.

Торес отвърна без колебание.

— Лаура Конуей от „Акме Риълти“.

— Тя е брокер и на двете жилища?

— Както и на повечето имоти под наем в Уайт Ривър. В града има и други компании, но „Акме“ се занимава с почти всички наеми. Поддържаме добри отношения. Има ли начин да съм ти полезен с нещо?

— Искам да проверя договорите за наем на апартамента на Бридж Стрийт и къщата на Поултър Стрийт — по-точно дали някой в компанията за недвижими имоти е имал пряк контакт с Марсел Джордан.

— Ако искаш, мога да й задам този въпрос. Или ако предпочиташ да си ти, мога да накарам Лаура Конуей да ти се обади.

— Вторият вариант би бил по-добър. Може да имам и допълнителни въпроси — зависи какво ще каже за Джордан.

— Ще видя дали мога да я открия още сега. Понякога работи до късно. Ще ти звънна пак.

Пет минути по-късно Торес звънна отново.

— Конуей е на почивка в мейнските гори, няма мобилен телефон, нито интернет или електронна поща, но би трябвало да се върне в службата до три-четири дни.

— А да знаеш дали някой друг в компанията се е занимавал е тези договори?

— Попитах. Отговорът беше отрицателен. Лаура лично е сключила и двата.

— Ясно, благодаря за положеното усилие. Ще опиташ ли пак, когато стане време да се прибира?

— Абсолютно… — Торес се поколеба. — Смяташ ли, че има нещо гнило при договорите?

— Ще ми се да знам дали Джордан лично е наел тези жилища. Между другото, ти спомена, че управлението има добри отношения с „Акме“. Какво ще рече „добри“?

— Ами… просто отношения.

— Марк, не си особено добър лъжец.

Торес се поколеба.

— Утре сутрин ще свидетелствам по дело в Олбъни. Трябва да съм там в десет. Мога да намина през Уолнът Кросинг около осем. Ще бъде ли удобно да се срещнем някъде и да поговорим?

— В Дилуид има хубаво кафене. Нарича се „Абелардс“. На шосето в центъра на селцето е. Мога да те чакам там в осем.

— Значи ще се видим тогава!

Гърни знаеше, че ако се отдаде на желанието си да строи предположения, ще изгуби много време в опити да стигне до отговора, който вероятно ще получи на следващата сутрин. Вместо това се обади на Джак Хардуик.

Обаждането се прехвърли на гласова поща и той остави съобщение.

— Гърни на телефона. Хрумнаха ми някои зловещи идеи за случая и искам да ми кажеш какво не им е наред. Ще бъда в „Абелардс“ утре на среща с един млад детектив. Отива в Олбъни на дело и ще трябва да потегли към осем и половина. Ако дойдеш тогава, ще е идеално.

36

Когато в 7:55 на следващата сутрин Гърни спря на малкия паркинг на „Абелардс“, колата на младия полицай вече беше там.

Самият Торес заемаше една от паянтовите антични масички отзад. Всеки път, когато го видеше, на Гърни му се струваше все по-млад и по-неуверен. Сега раменете му бяха превити и държеше чашата с кафе с двете си ръце, сякаш се опитва да им намери някаква работа.

Гърни седна срещу него.

— Помня това място от времето, когато бях малък — обади се Торес. Гласът му потреперваше от онова специално напрежение, което се поражда при опит да звучиш безгрижно. — По онова време беше прашасал смесен магазин. Продаваха жива стръв. За риболов. Преди да го преустроят.

— В Дилуид ли си израсъл?

— Не. В Бингхамтън. Но имах леля и чичо тук. Емигрираха от Пуерто Рико десетина години преди да дойдем ние с родителите ми. Имаха малка ферма за мляко. В сравнение с Бингхамтън това беше истинска провинция. Районът не се е променил много. Най-вече е обеднял и овехтял. Но това място определено се е освежило… — Торес поспря и понижи глас. — Знаеш ли за най-новия проблем при издирването на братята Горт?

— Сега какво е станало?

— Второто следово куче, което доведоха, и то беше пронизано със стрела от арбалет в главата също като първото. А хеликоптерът на щатската полиция бе принуден да кацне аварийно в една от старите кариери — някакъв механичен проблем. Точно от онзи тип каши, по които медиите си падат, а Бекерт мрази.

Гърни не коментира. Чакаше Торес да стигне до истинската тема на срещата им. Поръча на Марика двойно еспресо; тази сутрин усуканата й на шипчета коса беше едноцветна — относително консервативно сребристорусо.

Полицаят си пое дълбоко дъх.

— Съжалявам, че те домъкнах дотук просто така. Вероятно можеше да говорим и по телефона, но… — той поклати глава. — Просто ме хваща параноя.

— Познато чувство.

Торес се ококори.

— Ти? Струваш ми се… железен.

— Може би понякога, но невинаги.

Младежът прехапа долната си устна. Изглежда, се готвеше за скок от високо.

— Питаше ме за „Акме Риълти“.

— За връзката на „Акме“ с управлението.

— Доколкото разбирам, сделката е донякъде реципрочна.

— В какъв смисъл?

— Управлението на наеми е трудна задача в определени квартали. Не само опитите да вземеш наем от хора на смъртно легло, но и при по-неприятни ситуации. Дилъри, които превръщат имотите в наркомански свърталища. Незаконна дейност, която може да анулира застраховката на собственика. Наематели, заплашващи да убият хазяите. Гангстери, които плашат свестните наематели. Разбити апартаменти. Ако си хазяин в суров квартал като „Гринтън“, несъмнено ще се разправяш с доста опасни луди наематели.

— И каква е реципрочната сделка?

— „Акме“ получава от управлението подкрепата, от която се нуждае. Гангстерите, дилърите на наркотици и лудите биват убедени да се махнат. Хората, които не си плащат наема — също.

— Какво получава управлението в замяна?

— Достъп.

— Достъп до какво?

— До всеки имот под наем, който „Акме“ управлява.

— Къщата на Поултър Стрийт?

— Да.

— Апартаментът на Бридж Стрийт?

— Да.

— Жилището на Кори Пейн?

— Да.

Марика пристигна с еспресото на Гърни.

— Боже — възкликна тя. — Момчета, изглеждате суперсериозни. С каквото и да си вадите хляба, радвам се, че не се занимавам с него. Искате ли захар?

Гърни поклати глава. Когато тя си тръгна, попита:

— Значи говорим за обискиране без заповед?

Торес не отговори, просто кимна.

— Значи, да речем, ако имаш смътно подозрение, че в даден апартамент се води незаконна дейност, но нямаш конкретни доказателства… и знаеш, че никой не си е у дома през деня. Тогава какво? Обаждаш се на тази Конуей и я молиш за ключа?

Торес се озърна притеснено:

— Не, отиваш при Търлок.

— И той се обажда на Конуей?

— Не знам. Знам само, че се ходи при него и той ти дава ключа.

— Добре, вземаш ключа, проверяваш апартамента, виждаш доказателствата, които си предположил, че ще намериш там. После какво?

— Оставяш всичко, както си е било. Вземаш заповед от съдия Пукет, като описваш какво очакваш да намериш и твърдиш, че имаш достоверни сведения от два източника. След това отиваш и го намираш. Всичко е точно и законно.

— Правил ли си го?

— Не. Не ми се вижда редно. Но знам някои от момчетата, които са го правили.

— И не са имали проблем с това?

— Според мен не. Практиката е благословена отгоре. Това значи много.

Гърни не можеше да не се съгласи.

— Значи лошите типове или влизат в пандиза, или напускат града. „Акме“ има по-малко проблеми и бизнесът им е по-доходен. В същото време Бекерт печели точки за намаляване на броя на нежеланите елементи и за разчистването на Уайт Ривър. Превръща се във въплъщение на реда и закона. Всички печелят.

Торес кимна.

— На практика схемата действа точно така.

— Добре. А сега големият въпрос. Знаеш ли за случаи, при които уликите са били подхвърляни от същия полицай, който после ги е намерил?

Торес се взираше в чашата с кафе, която все още стискаше с две ръце.

— Не мога да кажа със сигурност. Знам само онова, което ти споделих.

— Но не приемаш с лека ръка целия този незаконен достъп?

— Така ми се струва. Може би съм избрал грешната професия.

— Службата в силите на реда?

— Реалното положение там. Версията, която научаваш в академията, е читава. Но там, на улицата, е съвсем друго нещо. Все едно се налага да нарушаваш закона, за да го опазваш… — Младият полицай стискаше чашата си толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. — Така де, какво са „гражданските права“ и бездруго? Изобщо истински ли са? Или просто се преструваме, че съществуват? Наистина ли трябва да ги уважаваме, дори ако са неудобни, или само когато не се пречкат на онова, което искаме да постигнем?

— И каква според теб е позицията на Дел Бекерт по въпроса?

— Бекерт гони основно резултатите. Крайният продукт. Точка.

— И как стига дотам няма значение, така ли?

— Определено не изглежда да има. Все едно няма по-различен стандарт от онова, което този човек иска… — Торес погледна Гърни в очите. — Смяташ ли, че трябва да работя в друга област?

— Защо ме питаш?

— Защото мразя конфликтите, които са част от работата.

— Част от работата? Част от този странен случай? Част от работата в разделен по расов признак град? Или част от това да работиш за Бекерт?

— Може би всичкото накуп. Плюс… да си латиноамериканец в управление предимно на бели води до възникване на леко напрежение. Понякога не толкова леко.

— Нека те питам нещо. Защо изобщо стана полицай?

— За да помагам. Да бъда полезен. Да постъпвам правилно.

— И не смяташ, че се занимаваш точно с това?

— Опитвам се. Но имам чувството, че се движа през минно поле. Вземи например тази ситуация с дръжката на казанчето. Така де, ако някой в отдела е натопил Пейн… — Торес замлъкна и сведе поглед към часовника си. — Боже, май ще закъснея!

Гърни го изпрати до паркинга.

Младият полицай отвори вратата на колата си, но не се качи веднага. Изсмя се тихо и невесело:

— Току-що вътре ти казах, че бих искал да помагам. Но нямам представа как точно да го направя. Струва ми се, че колкото по-дълго се влачи този случай, толкова по-малко знам.

— Това не е най-лошото на света. Да осъзнаеш, че нямаш представа какво се случва, е много по-добре от това да си абсолютно сигурен за всичко и изцяло да грешиш.

37

Три минути по-късно, докато колата на Торес излизаше на шосето, ръмжащото червено Джи Ти О на Хардуик сви на паркинга.

Частният детектив слезе и затвори тежката врата със замах и такъв трясък, какъвто само старите детройтски коли са способни да произведат. Хвърли кос поглед на отдалечаващия се седан.

— Кое е ченгето в купето?

— Марк Торес — обясни Гърни. — Главен следовател по случаите със Стийл и Лумис.

— Само по покушенията? А кой се занимаваше с убийствата от детската площадка?

— Пак той, но само за десетина минути. След това Бекерт му взе случая и го предаде на Търлок.

Хардуик сви рамене:

— Както става винаги. Дел раздава ролите и подлогата му върши черната работа.

Гърни го поведе обратно вътре към масата, на която бяха седели с Торес. Поръча ново двойно еспресо на Марика. Хардуик поиска голяма чаша от специалната смес на „Абелардс“.

— Какво научи за Бекерт? — попита детективът.

— Ето какво ми казаха — повечето е информация втора ръка, слухове и разни такива. Част може и да е донякъде вярна. Няма как да се отгатне коя част.

— Голяма увереност ми вдъхваш.

— Увереност е средното ми име. Виж сега каква е историята. Дел е съкращение от „Кордел“. По-точно, Кордел Бекерт Втори. Известен на някои от сътрудниците си като Ка Бе Две. Което ще рече, че в семейното дърво се крие още някой Кордел Бекерт. Кори Пейн е кръстен всъщност Кордел Бекерт Трети. Татко Дел е роден в Ютика преди четиридесет и шест години. Баща му бил полицай, осакатял при престрелка с дилър на наркотици. Квадриплегия[9]. Починал, когато Дел бил на десет. След основното си образование, това май вече съм ти го разказвал, Дел получава стипендия за военно подготвително училище във Вирджиния. Академия „Баярд-Уитсън“. Там се среща с Джуд Търлок. Именно в „Баярд“ Джуд си има проблеми със закона като малолетен. Ще се върна към това след минута. След военното училище Дел…

Гърни прекъсна частния детектив:

— Интересно е, че Бекерт никога не е използвал случилото се с баща му като причина за войната си с наркотиците, за разлика например от смъртта на жена си.

Хардуик сви рамене:

— Може да не му е пукало за стареца.

— Или обратното. Има хора, които не споменават онова, което им въздейства най-силно…

Марика дойде да сервира кафето на Хардуик и се отдалечи.

Той я изчака да отиде в другия край на залата, преди да продължи:

— След училището Дел постъпва в християнския колеж „Чоуейк“, където среща първата си жена, Мелиса Пейн, и се жени за нея. Кори се ражда веднага след като той завършва образованието си. Дел постъпва в Морската пехота като лейтенант, изпълнява четиригодишна мисия и се връща като капитан, за да постъпи в щатската полиция. С военната служба в досието бързо се издига през следващите седем-осем години. Работата му е на първо място, семейството — далеч назад, на второ. По някое време Мелиса се влюбва в болкоуспокояващите и Кори се превръща в гноящ трън в задника му, за което ти разправих.

— Кулминацията е опитът да запали наборната служба?

— Точно така. Но има и нещо друго, което ми разказа един тип, който познавал семейството по онова време. Може и да са пълни глупости. Гледай сега, за да ти направя шибана услуга, си натиквам цяла шепа тръни в задника, обаждам се на хора, с които не съм говорил от години, засипвам ги с досадни въпроси. Като нищо може да са си измислили едно-друго, за да се отърват от мен.

— Ти обичаш да го раздаваш трън в задника. Какво откри?

— Няколко месеца преди тате най-накрая да прати малкото копеленце във военния интернат — затвор, както щеш, така му викай, Кори вероятно е имал приятелка наркоманка. Бил е едър, агресивен дванайсетгодишен младеж. Тя вероятно е била на четиринайсет и е пробутвала по малко трева тук-там. Дел накарал да я приберат и да я хвърлят в затвора за малолетни за притежание и препродажба, за да даде урок на Кори какво се случва, ако се забъркваш с хора, които татето не одобрява. Проблемът е, че малката била изнасилена в ареста, вероятно от няколко полицаи, и се обесила. Или поне така разказват. Така или иначе, след това Кори тотално изкукал и бил пратен в дисциплинарната ферма.

— Но смъртта на момичето не донесла черни точки на Бекерт?

— Даже не го погледнали накриво.

Гърни кимна замислено и отпи от еспресото си.

— Значи той натиква приятелката на сина си на място, където я изнасилват и в крайна сметка умира, а когато малкият реагира, го пъха в някаква адска дупка за модифициране на поведението. Отчаяната му съпруга наркоманка или случайно, или не толкова случайно предозира с хероин, а той използва случката, за да освети образа си на целеустремен борец с наркотиците. Преминаваме към настоящето. Убити са две ченгета от Уайт Ривър, а комисарят се сдобива с несигурни улики, че синът му може да е замесен, и се появява в едно от най-популярните предавания в страната, за да обяви, че не само е наредил ареста на сина си за убийство, но и че жертва превъзходната си политическа кариера в името на правосъдието. Знаеш ли какво, Джак? От този тип ми се повръща!

Предизвикателният поглед, който така и не бе изчезнал напълно от очите на Хардуик, блесна с пълна сила.

— Не го харесваш, понеже смяташ, че приема съмнителните доказателства срещу сина си като написани на скрижали? Или е обратното — виждаш доказателствата като съмнителни, понеже не го харесваш?

— Не мисля, че съм толкова заблуден. Прост факт е, че така наречените доказателства са преносими. Никое от тях не е открито по вътрешни врати, стени, прозорци или други структурни части на жилищата. Това не ти ли се струва странно?

— Странни работи стават през цялото време. Светът направо бъка от странности.

— И още нещо. Торес току-що ми каза, че Търлок имал сделка с агенция за недвижими имоти и това му позволява лесен достъп до местата, на които са намерени така наречените доказателства.

— Чакай малко. Ако намекваш, че Търлок е подхвърлил уликите, всъщност намекваш, че е бил Бекерт, понеже подлогата не върши нищо, без Господ да му кимне.

— Смяната на дръжка на тоалетно казанче предполага, че някой го е направил с намерението да натопи Кори Пейн. Няма друго разумно обяснение. Казвам само, че е възможно Търлок и Бекерт да са замесени.

Хардуик направи обичайната си кисела физиономия:

— Ще призная, че Бекерт е гадняр. Но да натопи собствения си син за убийство?! Що за човек прави подобно нещо?

Гърни сви рамене.

— Заслепен от амбиции психопат?

— Но защо? Дори психопатите имат нужда от мотиви. Няма никакъв смисъл, мамка му! И е далеч по-съмнително предположение, отколкото че Кори е стрелецът. Извади от уравнението тази странна история с дръжката на казанчето и цялата ти теория за „натопяването“ рухва. Не е ли възможно да си сбъркал за значението на онези драскотини от инструменти?

— Прекалено голямо съвпадение е и двете дръжки да са били сваляни и сменяни, а едната от тях да осигурява ключов отпечатък за разследването на убийството.

Хардуик поклати глава:

— Погледни го от гледна точка на мотива. Виж какво знаем за Кори Пейн. Радикален, нестабилен, адски гневен. Мрази баща си, мрази ченгетата. Има дълга история на публични оплаквания срещу силите на закона. Един от любимите му редове от девиза на АРС: „Проблемът не са убийците на ченгета, а ченгетата убийци“. Слушах една от речите му в Ютуб. Говореше за моралния дълг на потиснатите да вадят око за око, което на практика е въвличане на Библията като оправдание за убийството на полицаи. И тази история с изнасилената му от ченгета приятелка — не виждаш ли как гнои това в ума му? Мамка му, Гърни, на мен ми звучи като основен заподозрян точно за онова, в което го обвиняват.

— В случая има един малък проблем. Той може и да притежава цялата мотивация на света, но не е идиот. Нямаше да остави гилзата с отпечатъците си там, където е произвел изстрел. Нямаше да остави лепенката да плува в тоалетната с все неговата ДНК по нея. Нямаше да кара лесна за проследяване кола с видими номера покрай редица улични камери и да паркира до мястото, където се е стреляло, освен ако не го прави по някаква друга причина. Не е като да е искал да го заловят и да си припише отговорността за изстрелите — твърдо отрича да е участвал. И има проблем с избора на жертви. Защо от цялото управление да си харесва точно онези полицаи, които най-малко приличат на мразените от него ченгета? Логично и емоционално това няма никакъв смисъл.

Хардуик вдигна ръце в знак, че се предава.

— Смяташ, че Бекерт накисва собствения си син и това има логичен и емоционален смисъл? Защо, по дяволите, да го прави? И между другото, какво точно е сторил? Така де, да не твърдиш, че е натопил собствения си син за две убийства с неизвестен извършител? Или заявяваш, че Бекерт е уредил и убийствата на двама от собствения си щат? Плюс тези от АРС? Сериозно ли вярваш във всичко това?

— Вярвам, че хората, които обвинява, нямат нищо общо с убийствата.

— Братята Горт ли? Защо пък не?

— Те са склонни към насилие, необразовани и бесни расисти — хора, чийто подход към живота включва черепи, арбалети, питбули и разфасоване на мъртви мечки за кучешка храна.

— И какво от това?

— Убийствата на детската площадка са внимателно планирани и изпълнени. Изисквали са познаване на движенията на жертвите, безпогрешно двойно отвличане и сложно прилагане на пропофол. А Трешър ми спомена, че токсикологичните находки у жертвите включват не само пропофол, но и алкохол и бензодиазепини. Това предполага сценарий, който започва като приятелска сбирка на няколко питиета — не си представям как се случва подобно нещо между лидерите на АРС и братята Горт.

— Ами доказателствата, за които все приказват по телевизията — въжето, намерено в имота на Горт, както и компютърната флашка с елементи от уебсайта на РИС?

— И двете може лесно да бъдат подхвърлени като предметите, които се опитват да натресат на Кори.

— Боже, ако трябва да изключваме всяка възможна улика, която може да се окаже подхвърлена, никой никога няма да бъде обвинен за нищо!

Гърни замълча.

Хардуик го наблюдаваше втренчено.

— Това твое вманиачаване по Бекерт — на какво всъщност се основава освен на лудия му син, който го обвинява за всичко?

— За момента просто шесто чувство. Което е и причината да искам да открия всичко възможно за миналото му. Преди пет минути намекна, че Търлок е имал проблеми със закона, когато е бил в училище с Бекерт. Успя ли да научиш нещо повече за това?

Хардуик замълча. Когато накрая заговори, желанието за спор се бе оттекло от гласа му.

— Може би да, може би не. Обадих се в академията „Баярд-Уитсън“ и се свързах с помощник-директора. Поисках да поговоря с някой от персонала, който е работил там преди трийсет години. Госпожа директорката се поинтересува от причината. Казах й, че един от изтъкнатите им ученици — Дел Бекерт, от випуска, завършил по онова време, може да стане следващият главен прокурор на Ню Йорк и че пиша статия за него за курса по журналистика, който посещавам, и много ми се ще да включа мнението на някой от учителите му, стига да прояви желание да сподели една-две случки.

— И тя се хвана?

— О, да! Всъщност след размяна на още малко любезности дори ми каза, че самата тя по това време е била помощник на предишния директор. Точно когато Бекерт е бил ученик.

— Каза ли нещо за него?

— Да. Студен, пресметлив, хитър, амбициозен. Награждава ли го за „Топ кадет“ всяка от четирите години, които изкарал там.

— Сигурно й е направил голямо впечатление, за да трае трийсет години.

— Джуд Търлок очевидно е направил по-голямо впечатление. Когато споменах името му, последва пълно мълчание. Помислих, че връзката е прекъснала. Накрая директорката заяви, че няма желание да говори за Търлок, понеже през цялото й време в академията единствен той я карал да се притеснява. Попитах дали знае за проблеми, в които да се е забърквал, и последва ново продължително мълчание. След това ми каза да изчакам секунда. Когато се върна на телефона, ми даде адрес в Пенсилвания. Според нея принадлежи на детектив на име Мърл Тейбър. Каза че, ако някой можел да ми разкаже за инцидента с участието на Търлок, това е Мърл.

— За инцидента? Нищо по-конкретно ли не каза?

— Не. Споменаването на Търлок на практика уби желанието й за приказки. Стори ми се, че след като ми даде телефона, искаше само да приключи разговора.

— Сериозна реакция за след трийсет години.

Хардуик взе чашата с кафе и отпи голяма глътка.

— Има нещо притеснително в онзи негодник. Все едно ти залепва за мислите.

— Интересно. Смяташ ли да говориш с Мърл Тейбър?

— Как ли пък не. Според госпожата от училището този тип е отшелник. Няма телефон, електронна поща, компютър, електричество. Можеш да го навестиш и сам да провериш, ако ти скимне. Вероятно е на не повече от четири часа с кола, ако приемем, че не се загубиш в гората.

Хардуик извади от джоба си парче хартия и го плъзна през масата. На него с почти неразгадаемия му почерк бе надраскан адрес — Блек Маунтийн Холоу, Паркстън, Пенсилвания.

— Кой знае, двама стари пенсионери като вас може и да си допаднат. Нищо чудно Мърл накрая да ти връчи ключа за цялата дяволска каша.

По тона на частния детектив личеше, че не го смята за особено вероятно. Гърни не виждаше причина да е на друго мнение.

38

След като Хардуик отбръмча с антиекологичната си мощна кола, Гърни остана още малко в „Абелардс“, за да довърши кафето си и да организира остатъка от деня.

Мърл Тейбър внезапно се беше превърнал в център на мислите му и при все смесените чувства на детектива към ползата от посещение в Блек Маунтийн Холоу, той откри, че не може да се отърси от идеята. Извади телефона си и разгледа сателитната карта на гугъл за Паркстън, Пенсилвания. Нямаше кой знае какво за проучване. Мястото изглеждаше като кръстопът в средата на нищото. Написа „Блек Маунтийн Холоу“ и откри, че това е тесен черен път, който се отбива от окръжното шосе на километър и нещо нагоре по хълмовете. В самия му край имаше къща.

Цъкна на „Упътвания“, вкара адреса си в Уолнът Кросинг като начална точка и откри, че разстоянието до Паркстън е 285 км. Приблизителното време за шофиране беше под три часа, не предположените от Хардуик четири. Въпреки това Гърни се колебаеше да предприеме пътуването без знак, че Мърл Тейбър ще си е вкъщи. Провери за номера на полицейското управление в Паркстън.

Обаждането му автоматично се прехвърли в кабинета на местния шериф. Той предположи, че не е чул добре името, с което се представи човекът, който вдигна — сержант Джербил[10], но не попита повторно. Обясни, че е пенсионер от отдел „Убийства“ в Ню Йорк и са го наели да провери стар случай в окръг Бътрис, Вирджиния, но има причина да вярва, че жител на Паркстън на име Мърл Тейбър може да му даде полезна информация. Но не знаел как да се свърже с него. Тъкмо започна да обяснява, че Тейбър живеел на Блек Маунтийн Холоу, когато сержантът го прекъсна с носовия си акцент от Апалачите.

— Смяташ да го навестиш, така ли?

— Да, но бих искал да знам, че е там, преди да карам три…

— Там е.

— Моля?

— Пролетно време винаги си е вкъщи. И през по-голямата част от останалото време също.

— Познавате ли го?

— Донякъде. Но май вие не го знаете.

— Така е. Името му ми даде човек, запознат със случая, в който ровя. Има ли начин да се свържа с него?

— Ако искате да го видите, просто му идете на гости.

— Къщата му е в края на пътя, нали?

— Единствената там.

— Добре. Благодаря ви.

— Как казахте, че ви е името?

— Дейв Гърни.

— От Ню Йорк?

— „Убийства“. Пенсиониран съм.

— Късмет. Между другото, гледайте да е по светло.

— По светло ли?

— Мърл не търпи хора в имота си след смрачаване.

След като приключи обаждането, Гърни провери часа. Беше само девет и пет. Ако тръгне незабавно и си отпусне шест часа за отиване и връщане плюс четиридесет и пет минути с Мърл Тейбър, можеше да се прибере вкъщи преди четири.

Трябваше да звънне тук-там, но можеше да го направи и в движение. Плати на Марика кафетата, остави щедър бакшиш и потегли към Паркстън.

Насочи се на югозапад през дълга речна долина и на път за Пенсилвания направи първото си обаждане — до Мадлин. Приветства го гласовата й поща. Остави й подробно съобщение, което обясняваше къде отива и защо. След това провери своята гласова поща и откри, че жена му на свой ред е оставила съобщение, понеже телефонът му е стоял изключен цяла сутрин. Прослуша го.

— Здравей. Тъкмо пристигнах в клиниката. Не знам дали онзи Трешър е бил на разкопките, когато си тръгвал за „Абелардс“ сутринта, но когато аз тръгнах в осем и четиридесет, видях колата му до хамбара. Не ми харесва мисълта да идва в имота ни всеки път, когато му скимне. Всъщност не го искам изобщо тук. Трябва да поговорим. И то скоро. До после!

Като изключим инстинктивната отрицателна реакция всеки път, когато Мадлин се запъваше за нещо, Гърни трябваше да признае, че и той самият не е особено доволен от присъствието на Трешър. И определено не му харесваше потайността на госта по отношение на онова, което търси.

Следващото му обаждане беше до Торес — да постави въпрос, който беше имал намерение да зададе в „Абелардс“, преди съмненията на младия полицай за избора на работно място да му отвлекат вниманието.

Натъкна се на гласова поща.

— Марк, Дейв Гърни се обажда. Ще ми се да предложа нещо. Ако Кори Пейн не е стрелецът от апартамента на Бридж Стрийт, очевидно е някой друг. Трябва да прегледаш отново записите на уличните и на охранителните камери. Стрелецът може да е използвал онзи червен мотокросов мотор. Или друго превозно средство. Дори полицейска кола. Ако се повтаря случилото се на Поултър Стрийт, се е опитал да се придържа към малките улички, за да избегне обхвата на камерите. Може дори да е вървял пеша през по-голямата част от пътя. Но в онази част на града има дяволски много камери, за разлика от Поултър Стрийт, така че се обзалагам, че все пак е попаднал поне на една. Ако не видиш позната кола, ще трябва да караш според времевия маркер — да търсиш онези, влезли и напуснали квартала около часа на изстрела. Доста времеемка задача, но може да реши случая.

Следващото обаждане на Гърни, направено, докато пресичаше скромен мост на река Делауер на границата с Пенсилвания, беше до епископалния пастор в Уайт Ривър.

Приветствието на Уит бе толкова гладко поднесено, че за момент Гърни си помисли, че е стигнал до нова гласова поща.

— Добро утро! На телефона е Уитакър Кулидж от „Свети апостол Тома“. С какво да съм ви полезен?

— Дейв Гърни се обажда.

— Дейв! Тъкмо за теб си мислех. Някакви окуражителни новини?

— Имам напредък, но се обаждам с въпрос.

— Давай.

— За Кори е всъщност, ако случайно не знаеш отговора. Трябва да знам дали някога е притежавал патрони калибър 30–06.

— Не повдигна ли този въпрос, докато беше тук?

— Казах, че полицията е открила кутия патрони в гардероба му и…

Кулидж го прекъсна:

— И той отрече. Твърдо.

— Знам. Но въпросът ми е друг. Искам да знам дали някога му е попадал такъв… или е притежавал само няколко патрона, може би ги е пазил за друг човек. Дори за ден.

— Много се съмнявам. Той мрази оръжията.

— Ясно ми е, но все пак бих искал да знам дали някога е имал контакт с такъв калибър патрони. Ако да, при какви обстоятелства. Ще му предадеш ли въпроса?

— Да… — в любезния глас на Кулидж се долавяше нотка на раздразнение. — Просто ти подсказах вероятния отговор.

Гърни се застави да се усмихне. Беше чел някъде, че ако говориш усмихнат, гласът ти звучи по-дружески, а той искаше да запази добронамереността на пастора.

— Наистина оценявам помощта ти, Уит. Отговорът на Кори ще окаже голямо влияние върху случая…

Изкушаваше се да добави, че факторът време е жизненоважен, но не искаше да насилва късмета си.

Всъщност добавянето на намек за припряност се оказа ненужно. След по-малко от пет минути му се обади самият Пейн. Говореше рязко.

— Не съм сигурен, че разбрах въпроса ти. Нали ти обясних, че нямам оръжие. Но въпреки това питаш дали имам патрони?

— Или дали си имал някога. Калибър 30.06.

— Никога не съм притежавал оръжие. Или куршуми от какъвто и да е калибър.

— А да са били временно при теб? Да речем, да си ги съхранявал за някой друг. Или да си ги купил и предал на някого. Един вид услуга?

— Не съм правил подобно нещо. Защо?

— Намерени са две гилзи с твои отпечатъци на тях.

— Невъзможно.

— Казаха ми, че отпечатъците са с добро качество.

— Казах, че е невъзможно! Не притежавам оръжие. Нито куршуми. Не съм купувал, не съм държал такива в апартамента си, нито пък съм ги предавал на някого. Точка. Край на историята! — думите се сипеха като откоси, а гласът на Пейн потреперваше от гняв.

— Тогава трябва да има друго обяснение.

— Очевидно!

— Добре, Кори. Помисли си, аз също ще си поблъскам главата, току-виж стигнем до някакво откритие.

Пейн не отговори.

Гърни затвори.

Миг по-късно младежът му звънна отново.

— Сетих се нещо, случи се преди два-три месеца… — Кори все още говореше припряно, но гневът му бе угаснал. — Баща ми беше изпаднал в един от периодите си на човечност. Бяхме…

— Периоди на човечност?

— От време на време се държи като нормален човек, даже ми говори. Това продължава около ден или дори по-малко, после се връща към положението си на бог.

— Добре. Извинявай, прекъснах това, което започна.

— Онзи път, за който стана дума, обядвахме заедно. Успяхме да си изядем бургерите, без той да ми разправя какъв отпадък съм. След това отидохме до хижата му. Нали знаеш какво е релоудинг[11]?

— Имаш предвид производството на ръчно напълнени муниции?

— Именно. Той е фанатик на тема оръжия. И двамата с Търлок са. Държат онази хижа заедно. За лов.

— Защо те е завел там?

— Може да му е такава представата за сплотяване между баща и син, знам ли? Каза, че искал да му помогна за релоудинга. В неговата уста прозвуча като привилегия. Допускаше ме в света на оръжията и лова — убийството на животни. Така че извади това негово чудо, което насипва барут в никелираната част и онзи инструмент, дето натъпква патрона вътре. Беше много съсредоточен, все едно обича да го прави. Луда работа, нали?

— Искал е да му помогнеш?

— Имаше малки кутийки, в които да се слагат релоуднатите патрони. Накара ме да се занимавам с това.

— Значи си държал гилзите.

— Слагах ги в кутиите. Не се и сетих за това в началото, когато попита дали съм притежавал патрони. Не направих връзката.

— А знаеш ли дали са били 30–06?

— Нямам представа.

— Казваш, че е било преди два-три месеца?

— Нещо такова. И знаеш ли какво? Сега като се замисля, тогава се видяхме за последен път — преди да гледам как ме нарича убиец по телевизията.

— Къде живееше по това време?

— В апартамент, който още държа. Чух, че онези задници ченгета са го разпарчетосали.

— От колко време живееш там?

— Малко над три години.

— Как намери апартамента?

— Когато дойдох в Уайт Ривър, отседнах за няколко месеца в къщата на татко. Започнах компютърни курсове в общинския колеж в Ларвейшън и си намерих работа във фирма за поправка на компютри в града. На горния етаж в същата сграда имаше свободен апартамент, който се даваше под наем. Не се траеше с баща ми и онази отвратителна кучка жена му. Така че наех жилището. Какво значение има всичко това?

Гърни пренебрегна въпроса:

— И оттогава си там?

— Да.

— А ходил ли си след това в къщата на баща си?

— Не. Пренощувах няколко пъти. Но не успявах да издържа повече от една нощ. Предпочитам да спя на улицата.

Докато Пейн говореше, детективът забави и отби на една бензиностанция. Паркира до доста вехтия на вид магазин в дъното зад колонките.

— Имам и друг въпрос. Как се запознахте с Блейз?

Пейн се поколеба.

— Срещнах я чрез доведения й брат, Даруин. Той държи компютърната фирма, в която работя. Защо заговорихме за Блейз?

— Тя е важен член на Алианса за расова справедливост. Доказателствата срещу теб включват и връзката ти с тях. А тя ти е дала колата, която си карал до местата на произвеждане на изстрелите.

— Нали ти казах, че обвинението срещу мен е тъпотия! И ти обясних защо съм ходил до онези места!

— Що за връзка имаш с нея?

— Секс. Забавление. Събираме се и се разделяме. Нищо сериозно. Не сме се врекли.

На Гърни му беше трудно да си представи този напрегнат, чепат и гневен младеж да се забавлява.

— Какво мислеше тя за Марсел Джордан и Върджил Тукър?

— Не говореше за тях.

Гърни си отбеляза наум да порови по въпроса и после смени темата:

— Знаеш ли нещо за проблемите със закона, които е имал Джуд Търлок, докато двамата с баща ти са учели заедно като тийнейджъри?

Последва кратка пауза.

— Какви проблеми?

— Имаш ли представа за какво говоря?

Нова пауза.

— Не съм сигурен. Смятам, че имаше нещо… нещо се е случило. Но не знам какво точно. Не съм се сещал за това от години.

— Не си се сещал ли?

— Когато бях малък… докато и двамата бяха още в щатската полиция… си говореха една нощ в кабинета за някакъв съдия във Вирджиния… съдия, който се погрижил да оправи Джуд преди години… заради нещо, което е могло да стане голям проблем. Когато ме видяха на вратата, спряха да говорят. Спомням си, че ми се стори странно, все едно не биваше да ги чувам. Предполагам, случилото се, каквото и да е то, е било в ученическите им години, понеже знам, че тъкмо във Вирджиния са били. Но не знам дали е същото, за което говориш.

— Аз също. Между другото, къде обядвахте?

— Да сме обядвали ли?

— С баща ти, в деня, когато те заведе в хижата.

— В заведение до търговския център. Май „Макдоналдс“. Или „Бъргър Кинг“. Защо?

— Колкото повече факти имам, толкова по-добре.

След като Гърни завърши обаждането, влезе в магазинчето на бензиностанцията. Вътре витаеше киселата смрад на стара пица и прегоряло кафе. На касата стоеше висок изпит младеж с празен поглед и зловещи татуировки. Имаше гнили зъби, до каквито води употребата на метамфетамини, любимата провинциална дрога преди приливната вълна на хероина.

Гърни си купи бутилка вода, отнесе я в колата и поседя известно време на паркинга, умувайки върху казаното от Пейн. Всъщност беше много. Но може би най-важно беше възможното обяснение как отпечатъците му са се оказали на никелираните гилзи, намерени на мястото на двата изстрела, както и на опаковката от бързата закуска в апартамента в Бридж Стрийт. И ако гилзите и опаковката наистина идваха от деня, който Пейн е прекарал с баща си, Дел Бекерт явно бе въвлечен в схемата по натопяването. Колкото по-вероятен ставаше този сценарий, толкова по-грозен изглеждаше.

39

Гърни караше на югозапад през поредица горички от черни череши и открити пасища, преследван от празния поглед на момчето от магазина и онова, което подсказваше той за гниещата реалност на провинциалния живот в Америка.

Проблемът, разбира се, не беше само в селските райони. Градовете често бяха по-мръсни и по-опасни за живеене. Но тук контрастът между буйната красота на природата и сивата безнадеждност на повечето жители беше разтърсващ. А най-лошото бе, че в ерата на свирепата поляризация, изглежда, нямаше приемлив начин за справяне с проблема. Добави няколко пласта расово напрежение, културно отхвърляне и политическо пъчене и решението се оказваше напълно непостижимо.

Звънът на телефона извади Гърни от настръхналото отчаяние, породено от подобни мисли. „Частен номер“ съобщи екранът.

— Гърни на телефона.

— Дейв! Толкова се радвам да те чуя. Обажда се Триш Гелтър.

— Триш. Здравей… — образът, който се появи в съзнанието му, бе този, който видя при последната им среща — запомнящият се изглед отзад, докато тя, облечена в прилепналата си рокля, крачеше през огромния си хол на благотворителното парти за локенберския приют за животни. — Каква изненада. Как си?

— Зависи.

— Зависи от какво?

— Колко скоро можем да се видим.

— Да се видим ли?

— Чух слух, че работиш по онзи ужасен случай с убийствата.

— И от кого го чу?

— Боях се, че ще попиташ. Не ме бива с имената. Вярно ли е?

— Повече или по-малко. Защо?

— Чух, че полицията е изяснила всичко.

Гърни не каза нищо.

— Но ти не мислиш така, нали? — притисна го Триш.

— Не съм сигурен още какво да мисля — призна той. — Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

— Да. Но не по телефона.

Не по телефона. За момент се запита кой друг е използвал тази фраза, после си спомни, че беше Рик Лумис, когато предложи да се срещнат в „Ларвейшън“ — срещата, на път за която го застреляха.

— Кога и как?

— На четири очи… — от нейната уста прозвуча като любима секс поза.

Гърни се поколеба.

— В момента не можеш да ми кажеш нищо, така ли?

— Твърде сложно е… — проточи Триш недоволно. — И наистина бих искала да се видим.

Той пак се поколеба.

— Къде би желала да се срещнем?

— Ще трябва да е у дома. Прикована съм на място. Поршето ми е в сервиза. А Марв взе ферарито до Хамптън за няколко дни.

Гърни не реагира веднага и събеседничката му добави:

— Знам, че Локенбери е далеч от обичайния ти маршрут, но наистина смятам, че е спешно.

Комбинацията от липсващия й съпруг и спешния разговор беше… разсейваща.

— Кога най-рано можеш да си тук?

Гърни обмисли въпроса от многобройни ъгли, някои по-вълнуващи от други, което го накара да се запита дали взема правилното решение по правилната причина.

— В момента съм в Пенсилвания на среща. Да речем по-късно следобед? Или привечер?

— И в двата случая става. Ще си бъда вкъщи. Наистина ще се радвам да се видим отново!

Обаждането от Триш Гелтър измести умозренията на Гърни от обществения и икономически упадък на провинциалния североизток и ги замени с конкретни живописни спомени от благотворителното мероприятие в дома на Гелтър — Триш, която отива до Марв да му съобщи, че се обажда Дел Бекерт, а мъжът й незабавно напуска партито, за да приеме обаждането.

Детективът се беше питал каква ли връзка съществува между Гелтър и Бекерт. Същият този въпрос го развълнува отново. Докато обмисляше вариантите, джипиесът го насочи към още по-отдалечен район, в който къщите се срещаха все по-нарядко. В крайна сметка навигацията обяви, че са пристигнали при крайната му цел — началото на отбивката, която водеше към къщата на Мърл Тейбър.

Като цяло за Блек Маунтийн Холоу липсваха обозначения, които биха били от полза. Идентификационната му табела беше използвана за упражнения по стрелба. Буквите, които отчасти се четяха между ръждясалите по ръба дупки от куршуми, имаха смисъл само ако вече знаеш част от какви думи са.

Самият път беше тесен, криволичещ и с дълбоки коловози, камънаци и локви. Щом започна изкачването към по-високи участъци, локвите изчезнаха, но камъните, коловозите и острите завои останаха. След километър, поне според колата на Гърни, неравният черен път излезе от рядката гора, която го обграждаше почти по цялото трасе дотук, и навлезе в тревиста полянка, където свърши. От дясната страна имаше опръскан с кал пикап „Тойота“ и стар мотоциклет „Сузуки“. Право напред се издигаше доста голяма дървена хижа със зелен метален покрив, дълга покрита веранда и малки прозорци. Самата поляна беше заобиколена от малинови шубраци.

Гърни паркира зад мотоциклета. Когато слезе от колата, чу звук, познат му от фитнеса, където тренираше преди време — ритмичното тупкане на удари върху голяма боксьорска круша. Настоятелността и силата на ударите привлякоха вниманието му. Той понечи да тръгне към звука, който като че ли се разнасяше от лявата страна на къщата. Подвикна:

— Господин Тейбър?

Ударите продължиха.

— Господин Тейбър?

— Тук съм!

Отговорът прозвуча съвсем отблизо и стресна детектива.

Оказа се, че до задния калник на пикапа стои непознат и наблюдава Гърни със спокойно любопитство. Беше обветрен, брадясал, около седемдесетте, но още в добра форма, която личеше от жилестите му ръце, които бе облегнал на каросерията. Ако се съдеше по остатъчните оттенъци, щръкналата му туфа посивяла коса някога е била рижа.

Детективът се усмихна.

— Радвам се да се запознаем, сър. Казвам се Дейв Гърни.

— Знам кой си.

— Така ли?

— Новините бързо се разнасят.

— Донесъл ги е заместник-шерифът, с когото говорих по телефона, така ли?

Тейбър не каза нищо.

— Мислех, че тук нямате връзка със света.

Домакинът сви рамене.

— Човекът има кола, а аз — адрес.

— Не осъзнавах, че посещението ми ще породи чак такъв интерес.

— Харлан те е проверил в интернет. Нали си звезда от големия град. Не ми каза само какво, да му се не види, дириш, та си пъхаш носа в древната история на „Бътрис“.

— Може да си чул за случая в Уайт Ривър, Ню Йорк, където двама полицаи…

Тейбър прекъсна госта си:

— Чувал съм и още как.

— Значи знаеш, че случаят се разследва от…

— Дел Бекерт. Много внимание получава като за комисар в малък градец.

— А знаеш ли, че подаде оставка?

— Чух, че направил голямо шоу, изкарал го грандиозен жест. Разбира се, всъщност не е имал избор, понеже синът му е заподозрян.

— И си наясно, че в момента комисар е Джуд Търлок?

Тейбър се втренчи в Гърни и го зяпа доста време с неразгадаемото изражение на печено ченге.

— Не го знаех.

Гърни пристъпи към обърнатия към него борд на пикапа. Застана точно срещу мъжа.

— Казаха ми, че са дружки много отдавна.

— Това ли те води чак тук?

— Казаха ми, че може да си в състояние да ми дадеш информация относно инцидент, в който Търлок е бил замесен в академията „Баярд-Уитсън“.

— Да не пропускам нещо?

— Сър?

— Защо разследваш миналото на изпълняващ длъжността полицейски комисар? Официално разследване ли е, или просто проявяваш интерес?

— Действам от името на съпругите на убитите полицаи.

— Те имат проблем с Търлок?

— Може да се окаже по-сериозно от това. Доказателствата срещу сина на Бекерт имат повече дупки от табелата на шосето ти.

Тейбър вдигна отрудена длан към брадичката си и я потърка замислено.

— Друг освен теб мисли ли така?

— На същото мнение е и следователят, който докладва на Търлок.

— Смяташ, че някой се опитва да натопи хлапето?

— Да.

Старецът пак втренчи в Гърни безизразния си поглед.

— Какво общо има всичко това със случилото се в окръга преди почти трийсет години?

— Не знам. Търлок ме притеснява. Може би търся нещо, с което да оправдая предчувствието си. Или ми се ще да проумея истинската му същност… — Гърни помълча. — Има и друг аспект на ситуацията. Бекерт вероятно ще се кандидатира за главен щатски прокурор. Ако спечели, Търлок е на практика сигурен негов заместник. Положение с много власт. А от това ме полазват тръпки.

Тейбър стисна зъби. Мълча продължително, след което явно взе решение.

— Дай да ти видя телефона!

Гърни го извади от джоба си и му го подаде.

— Изключи го.

Детективът се подчини.

— Остави го така, че да го виждам.

Гърни го сложи в каросерията на пикапа.

— Не искам разговорът да се записва — предупреди Тейбър. Помълча, втренчен в дланите си. — Не съм говорил за това от години. Разбира се, все още се сещам. Веднъж дори го сънувах като кошмар…. — той пак помълча, този път по-дълго, и после се вгледа в Гърни. — Джуд Търлок принуди бавноразвиващ се чернокож да се обеси.

— Какво?

— На територията на „Баярд-Уитсън“ имаше поток с плавателен вир. На високия му бряг се издигаше бряст. Един от клоните стърчеше над вирчето. Момчетата връзваха за него въже, залюляваха се над водата и се пускаха. Един ден там били Бекерт и Търлок. Имало и трето момче, което седяло малко встрани, надолу по брега. Наоколо се навъртал и Джордж Монтгомъри — седял по гащи в плиткото на потока. Джордж беше на двайсет, умствено може би на пет или шест, син на една от кухненските работнички. Има две версии за случилото се от тук нататък. Според едната, разказана от момчето, което седяло на брега, Търлок повикал Джордж да се присъедини към тях. Джордж срамежливо се приближил и Търлок му показал как да хване въжето и да го залюлее над водата. Само дето му обяснил, че ще е по-безопасно да върже свободния край на въжето за шията си, за да не му се пречка. Джордж послушал съвета му. След това се залюлял над потока… — Тейбър помълча, преди да добави задавено: — Това е то. Джордж висял там, над средата на вира, ритал и се задушавал. Докато не умрял.

— А каква беше версията на Търлок?

— Че не е казвал нито дума на Джордж, който се качил по брега и искал да ползва въжето, както бил виждал да правят и други момчета. Някак си успял да се омотае в него и щом се залюлял, вече нямало как да го достигнат.

— И Бекерт разказваше същата версия?

— Разбира се.

— А после?

— Хлапето на брега се яви на детектор на лъжата и мина успешно. Сметнахме го за ключов и доверен свидетел. Прокурорът се съгласи, че трябва да обвиним Търлок в убийство, и поиска да го съди като възрастен.

— Значи на делото е била думата на Търлок и Бекерт срещу тази на третото момче?

— Изобщо не се стигна дотам. Хлапето си смени версията. Каза, че всъщност не било чуло какво са си говорили. Може би Търлок е съветвал Джордж да не си слага въжето около врата. Или пък не му е казал нищо.

— Някой го е подковал?

— Семейството на Търлок. С много пари. Имат дълга история на корумпирани строителни сделки с общинския съвет. Съдията прекрати случая и запечата досието. А Джуд Търлок си тръгна невредим след садистично убийство. Имаше времена… когато, трябва да призная, бях на косъм да сложа край на живота му, както той сложи на този на Джордж. Често си мислех как го удушвам на края на проклето въже. И сега като се сетя, пак ми се иска да го бях направил.

— Струва ми се, че Бекерт е взел не по-малко участие в случката от Търлок.

— Това е факт. Докато смятахме, че ще има дело, се разправяхме как да пипнем и него, но всичко се разпадна, преди да измислим вариант.

— А хрумвало ли ви е по онова време, че идеята може да е на Бекерт?

— Много неща ни хрумнаха.

Помежду им се възцари мълчание, нарушено от Гърни.

— Ако нямаш против да попитам — защо се премести тук?

— Не беше толкова преместване тук, колкото махане оттам. Случаят „Монтгомъри“ промени всичко. Подходих към него твърде агресивно. Нямах никакво съмнение как се отнасят към своя син лайнар семейство Търлок. Те вдигнаха на крак всички местни расисти с твърдението, че предпочитам малоумна чернилка пред почтено бяло момче. Дъщеря ми ходеше с чернокож и накрая се ожени за него, което направо подлуди местните. Броях дните, докато се добера до пенсия… Знаех, че трябва да се махна оттам, преди да убия някого.

В последвалата тишина тупкането на тежката круша зазвуча още по-силно.

— Внучката ми — обясни Тейбър.

— Звучи, сякаш знае какво прави.

Пенсионираният полицай кимна, заобиколи пикапа и даде на Гърни знак да го последва зад ъгъла на голямата хижа.

Там, на равно и сенчесто място с утъпкана до корен трева, жилаво момиче в спортни шорти и тениска нанасяше поредица силни десни и леви прави на кожена круша, окачена на клона на един дъб.

— Навремето тук висеше люлката й…

Гърни погледа пороя удари.

— Ти ли си я учил как да замахва?

В погледа на Тейбър се четеше гордост.

— Показах й едно друго.

Момичето, очевидно в началото на тийнейджърските си години, имаше смесен произход. Естествената й афроприческа носеше и намек за рижия оттенък на Тейбър. Кожата й беше тъмнокарамелена, а очите — зелени. Като изключим хвърления към Гърни кратък оценителен поглед, вниманието й остана съсредоточено върху крушата.

— Силен удар има — отбеляза детективът. — От теб ли го е взела?

— Вече е по-добра, отколкото аз някога съм бил. Освен това е пълна отличничка, а аз не бях… — старецът замълча за момент. — Току-виж вземе и оцелее в този свят. Какви са според теб шансовете й?

— С такава концентрация и целеустременост са по-добри отколкото на повечето.

— Имаш предвид повечето чернокожи момичета? — в гласа на Тейбър звънна внезапна войнственост.

— Имам предвид повечето черни, бели, смесени… момичета, момчета. Ти реши.

— Може би щеше да е вярно в правилния свят. Но ние не живеем в такъв. Истинският свят е все още същият, който уби Джордж Монтгомъри.

40

Разговорът с Мърл Тейбър даде на Гърни много храна за размисъл по време на дългото шофиране към дома на Гелтър в добре поддържания Локенбери.

Обесеният чернокож от миналото на Джуд Търлок обезпокоително напомняше за двамата, удушени на въжетата и намерени вързани за катерушката на детската площадка в Уилард Парк. Гърни не спираше да си повтаря, че човек, който е извършил подобен ужас преди трийсет години, преспокойно може да се нагърби с още две престъпления. Хипотетичната връзка между случаите се подкрепяше и от друг факт — мрежата от пътеки правеше Уилард Парк леснодостъпен от ловната хижа, която Търлок делеше с Бекерт. Ако единият от тях или и двамата заедно бяха заловили Джордан и Тукър или ги бяха подмамили на среща под някакъв претекст, хижата щеше да е идеалното място за прилагане на по-лекия седатив и на пропофола, за побоя и жигосването.

Мислите на детектива прескочиха към покушенията и по-точно към факта, че червеният кросов мотор, напуснал Поултър Стрийт, е видян за последно в покрайнините на Уилард Парк, недалеч от същите пътеки, които водеха към хижата на Бекерт и Търлок.

Дали би могъл заместник-комисарят да се окаже вторият човек на Поултър Стрийт и всъщност той да е дръпнал спусъка срещу Лумис? Не беше ли най-малкото възможно да е измислил и изпълнил, по все още неясни причини, убийствата и на полицаите, и на лидерите на АРС? На Гърни от самото начало му се струваше, че екзекуцията на Джордан и Тукър е била твърде добре организирана, за да е моментна приумица в отговор на първия повален полицай. Изключваше го планирането, нужно дори само за сдобиването с пропофол.

Мисълта за пропофола напомни на Гърни и нещо друго. Той спря до банкета и използва телефона си за влизане в интернет. Искаше да провери трайността на препарата. Първата фармацевтична база данни, която откри, му даде отговора: две години в неотворено шише, една — във фабрично заредена спринцовка.

Почувства се като глупак, когато осъзна, че е пропуснал нещо очевидно. Беше се съсредоточил върху болница „Мърси“ заради връзката й с убийството с шиш за лед на Рик Лумис и бе пренебрегнал възможната връзка с убийството на Джордан и Тукър. А заради предположението, че човекът с шиша е член на сегашния лекарски състав, не си беше дал труда да разгледа раздела с персонала, заделен за служители, напуснали или уволнени преди хоспитализацията на Лумис. Но предвид вероятността убийството на Джордан и Тукър да е било планирано много по-рано спрямо смъртта им — и предвид голямата трайност на пропофола — списъкът с бившите служители можеше да се окаже не по-малко полезен от този на настоящите…

В стремежа си да поправи пропуска се замисли дали да не отложи срещата с Триш Гелтър. Но желанието да открие какво иска да му съобщи тя и да научи за връзката на съпруга й с Дел Бекерт надделя. Прегледът на списъка щеше да почака. Гърни реши да се обади на Мадлин и да й съобщи за отклонението си до Локенбери и че ще се прибере по-късно от очакваното.

Понечи да звънне, но откри, че докато телефонът му беше изключен по молба на Мърл Тейбър, от нея е пристигнало съобщение.

— Здравей, скъпи. Може да не се видим тази вечер. След работа отивам в „Мърси“ да поседя с Хедър. Очевидно и братът на Рик, и сестра й са били забавени заради лошото време, отменените полети и настъпилия хаос. Ким Стийл също планира да дойде в болницата. Трябва да й окажем подкрепа. Ако стане късно, може би ще пренощувам в хотела за посетители. Ще се обадя, когато имам по-добра представа какво ще правя. Надявам се пътуването до Пенсилвания да е било полезно. Обичам те!

До края на пътуването до Локенбери Гърни обмисляше нарастващите си подозрения, че убийствата на полицаите и членовете на АРС са пряко свързани, но не по начина, по който всички приемат; че Търлок и Бекерт вероятно играят централна роля и в двата случая, и че болницата, в която е бил убит Лумис, може да е и източник на наркотика, подпомогнал убийството на Джордан и Тукър.

Ако тези връзки излезеха истина, какво означаваха? Що за печалба би се оказала достатъчно голяма да оправдае цялото планиране, усилия, риск и зловещо насилие? Постигането на каква цел е изисквало смъртта точно на тези жертви? Дали съществуваха и други връзки с болница „Мърси“?

Когато джипиесът му оповести, че е пристигнал до зададения адрес — желязната порта в каменната стена, ограждаща имота на Гелтър, детективът не беше напреднал много по тези въпроси.

Докато караше през ливадата с диви цветя и през изумителните морави с нарциси, се съсредоточи върху целта на посещението си и онова, което се надяваше да получи от него. Паркира пред извисяващия се куб на къщата.

При приближаването му към голямата предна врата тя се отвори безшумно, точно като при предишното идване. Както тогава, на прага стоеше Триш. И както тогава се усмихваше, показвайки малкия процеп между предните си зъби, който му напомняше за Лорън Хътън. При предишната им среща обаче беше облечена. Сега носеше само копринен розов халат, при това доста къс. Дългите й стройни крака изглеждаха като платоничен идеал за женски крак, макар че във въздействието, което оказваха, нямаше нищо платонично.

— Дойде по-бързо, отколкото мислех! Току-що излизам от банята. Заповядай. Ще донеса нещо за пиене. Какво би искал?

Триш застана така, че принуждаваше Гърни да мине много близо до нея. Пещероподобната стая беше озарена от следобедното слънце, грейнало през прозореца.

— За мен нищо — отвърна той.

— Не пиеш ли?

— Не често.

Домакинята навлажни ъгълчето на устните си с връхчето на езика.

— Може би не трябва да го казвам, понеже си детектив и прочее, но да речем, че съм в състояние да намеря някой и друг джойнт. Ако се интересуваш.

— Не и в момента.

— Здрав дух в здраво тяло, а?

— Никога не съм гледал на нещата по този начин.

— Може и да не си безнадежден случай — Триш се усмихна. — Ела. Нека седнем край камината… — тя докосна Гърни по рамото и го поведе покрай кубичните мебели в стаята до ръба на кафява кожа, просната пред голяма модернистична камина. От купчината реалистични на вид цепеници се издигаха зелени пламъци. Гледката напомни на детектива казаното от домакинята по време на партито: „Обичам зеления огън. Аз съм като вещица с магически сили. Вещица, която винаги получава онова, което иска“…

От едната страна на камината имаше нещо като диван, направен от ниски кубчета и грамадни възглавници. Триш вдигна едно малко дистанционно и натисна копчетата му. Осветлението в стаята намаля до подобие на здрач. Гърни вдигна очи и видя, че прозрачността на стъкления покрив видимо е отслабнала. Цветът на небето се бе променил от син в тъмнопурпурен.

— Марв ми обясни как работи. Някаква електронна джаджа. Изглежда, я смята за възхитителна. Казах му, че ме приспива. Но обичам да затъмнявам прозореца. Така огънят изглежда по-зелен. Харесва ли ти килимът?

— Това някаква кожа ли е?

— Бобър. Много е мек.

— Никога не съм чувал за килими от бобър.

— Идеята беше на Марв. Толкова типично за него! Имаше няколко бобъра, които завиряваха неговия поток за пъстърва. Нае местен трапер да убие бобрите и да ги одере. След това накара да направят от тях килим. Сега, докато пие коняка си за шестстотин долара, може да се разхожда по него. По-точно по тях — по бобрите, които му създаваха проблеми. Смятам идеята за извратена, но обичам килима. Сигурен ли си, че не искаш питие?

— Не сега.

— Мога ли да ти видя ръката?

Гърни обърна дясната си длан. Триш я хвана в шепа, огледа я й бавно прокара показалец по най-дългата линия.

— Убивал ли си някога човек?

— Да.

— С тази ръка?

— С пистолет.

Тя примигна. Завъртя дланта му и докосна пръстите един по един.

— Винаги ли носиш сватбената си халка?

— Да.

— Аз не.

Гърни не каза нищо.

— Не че бракът ми е лош или нещо такова. Просто ми се струва ужасно съпружеско. Сещаш се, все едно да си нечия съпруга е най-главното. Мисля, че е много… ограничаващо.

Детективът пак не каза нищо.

Триш се усмихна:

— Радвам се, че дойде.

— Каза, че искаш да споделиш нещо? За случая.

— Може би трябва да поседнем… — тя погледна към килима.

Гърни отстъпи по посока на дивана.

Домакинята полека пусна ръката му и сви рамене.

Той я изчака да седне в единия край и след това се настани по-далеч от нея.

— Какво искаше да ми кажеш?

— Наистина трябва да опознаеш Дел по-добре. Той ще стигне далеч. Много нависоко.

— Откъде знаеш?

— Марв умее да залага на победителите.

— Защо ми го казваш?

— Хубаво би било да станеш част от екипа.

Гърни премълча.

— Просто трябва да опознаеш Дел малко по-добре.

— Какво те кара да мислиш, че вече не го познавам достатъчно добре?

— Чувам разни работи.

— От кого?

— Не помня имена. Чух, че не го харесваш. Така ли е?

— Близо е до истината.

— Но вие с Дел толкова си приличате.

— В какво?

— И двамата сте силни… целеустремени… привлекателни…

Гърни се прокашля.

— Какво мислиш за сина му?

— Кори чудовището? Жалко, че не е застрелял себе си вместо ченгетата.

— А ако не той е застрелял ченгетата?

— Какви ги говориш? Разбира се, че го е направил.

— Защо?

— Защо? За да нападне Дел от всички възможни страни? Да му покаже колко много го мрази? Да изпълни малката си фантазия за надмощие? Защо убиват маниаците?

Гърни помълча известно време, преди да попита:

— Това ли искаше да ми кажеш?

Триш се обърна към него на дивана и остави халата да се качи още по-нагоре по краката й.

— Исках да ти кажа, че можеш да застанеш на печелившата страна. Колкото по-далеч стигне Дел, толкова по-нагоре отиваме всички… — тя се усмихна и го погледна в очите. — Може да се окаже забавно пътуване.

Гърни се надигна:

— Аз всъщност не съм по забавленията.

— О, убедена съм, че си. Познавам много по ръцете на хората. Просто ти трябва стимул.

По средата на пътя между Локенбери и Уолнът Кросинг Гърни спря в разсадника „Снукс Грийн Уърлд“. Знаеше, че Мадлин харесва мястото заради необичайния подбор на растения и аграрните съвети, които получава от Тенди Снук. Беше намислил да й вземе нещо специално за градината. Много се надяваше по този начин да измести изумително живите мисли, които хранеше за Триш Гелтър.

Те, разбира се, бяха напълно откъснати от реалността по много причини. Като се започне с простия факт, че никога не би разрушил близостта на връзката си с Мадлин с тайните и лъжите, които би изискала една афера, колкото и да е кратка, и се стигне до самата Триш. Макар да демонстрираше достъпността си доста открито, мотивите й вероятно не бяха толкова прозрачни. Като нищо можеше да се окаже, че всичко в онази странна къща се записва. И записът на по-особени дейности по-късно би могъл да бъде използван за повлияване на нечии действия, дори на курса на цяло разследване. Въпреки многозначителния намек на Триш по телефона, че съпругът й е в Хамптън, беше възможно да е наясно с намеренията й и дори да ги насърчава. Или изобщо да не е далеч.

Семейство Гелтър не бяха добри хора, не и в нормалния общоприет смисъл.

На излизане от колата пред парниците на оранжерията Гърни забеляза Роб Снук да крачи в негова посока, на лицето му грееше налудничаво веселата усмивка на особено досаден църковен фанатик. Беше нисък, охранен, а очите му блестяха плиткоумно.

— Дан Гърни, ако не греша, съпруг на Мадлин! Какво удоволствие е да те видя в този прекрасен ден, даден ни от Бога! С какво да услужа днес? Цветя или зеленчуци?

— Цветя.

— Едногодишни или многогодишни?

— Многогодишни.

— Малки, средни или големи?

— Големи.

Снук замислено присви очи за момент, после победоносно размаха показалец във въздуха.

— Гигантски делфиниуми! Пурпурни и сини! Абсолютно великолепие! Перфектни са!

Малко по-късно делфиниумите бяха настанени на сигурно място на задната седалка на субаруто, а Гърни реши да се обади на Марк Торес, за да чуе последните новини, преди да продължи към дома си.

Младият детектив вдигна веднага. Стори му се развълнуван.

— Дейв? Тъкмо се канех да ти се обадя. Правех онова, което предложи, преглеждах уличните камери от нощта, в която беше убит Стийл.

— Намерил си нещо.

— Така е. Минах една трета от дигиталните файлове и експлорърът на Джуд Търлок се появи два пъти дотук. Съвсем близо до апартамента и времевият фактор съвпада.

— Какво ще рече съвсем близо?

— Видеозаписът с експлоръра идва от охранителна камера, качена над вратата на бижутерски магазин на две пресечки оттам.

Кратък сигнал уведоми Гърни, че има друго входящо обаждане, но той го остави да се прехвърли на гласовата поща.

— Кажи за часа.

— Експлорърът подминава камерата в посока на Бридж Стрийт около четиридесет минути преди изстрела. След това се връща в противоположна посока осем минути след него.

— Камерата хванала ли е шофьора?

— Не, ъгълът е неподходящ.

— Ако си спомням правилно, няма видеозапис от предния вход на блока, а само от уличната камера, която показва входа към задната уличка. Нали така?

— Точно така. Но ако часът на пристигането на експлоръра и заминаването му не са свързани със стрелбата, това ще се окаже извънредно голямо съвпадение.

— Съгласен съм.

— Ще прегледам и останалите видеоматериали, с които разполагаме, и ще ти съобщя какво съм намерил.

— Благодаря, Марк. Страхотно се справяш!

— Само още нещо, в случай че не знаеш — Карлтън Флин ще интервюира Мейнард Бигс тази вечер.

Гърни за малко да попита кой е този Мейнард Бигс, но после си спомни как Уитакър Кулидж го спомена като човекът, с когото ще се съревновава Дел Бекерт за поста главен прокурор.

Това можеше да се окаже много интересно интервю.

41

Когато Гърни възобнови пътуването си към Уолнът Кросинг, му се стори, че странните обрати с преплетените случаи в Уайт Ривър нямат край и всички подклаждаха заявеното от Кори Пейн подозрение, че всъщност случаят е един, но с много жертви.

Откритият от Торес запис с появата на джипа на Търлок в околността на Бридж Стрийт придаваше повече тежест на теорията с натопяването, макар да не бе достатъчен да докаже, че именно заместник-комисарят е дръпнал спусъка. Не помагаше и липсата на видеодоказателства, че именно Търлок е карал колата онази вечер. Би могъл да е и Бекерт. Но Гърни не беше в състояние да изисква алиби от хората, които ръководят разследването.

Въпреки това можеше да предприеме някои стъпки. Връзката между Търлок и Бекерт предполагаше, че общата им ловна хижа ще се окаже интересна за посещение.

Имаше смътна представа къде се намира ловното стопанство. Реши да се свърже с Торес за направления към хижата. Паркира на обичайното си място до вратата на антрето. Обаждането мина на гласова поща и той остави съобщение, в което обясни какво му е нужно.

Слезе от колата и спря за малко да вдъхне сладостта на пролетния въздух. Вдиша бавно и дълбоко, протегна се и се загледай разнообразието от зелени оттенъци по пасището. Сцената сякаш източи напрежението от мускулите му. И му напомни за делфиниумите на задната седалка на колата. Свали ги и ги нареди, както си бяха в пластмасовите саксии, по протежение на цветната леха на Мадлин.

Влезе в къщата, изкъпа се набързо, изпържи си бъркани яйца с шунка и ги изяде с голяма чаша портокалов сок.

Докато измие съдовете, бе станало седем и четвърт, слънцето тъкмо се спускаше зад западния хребет и въздухът, който лъхаше през отворената плъзгаща се врата, беше станал забележимо по-хладен.

Гърни донесе от кабинета лаптопа си заедно с флашката със списъка на персонала в „Мърси“ и се намести в едно от креслата пред камината.

Преди да се заеме със списъка, реши да провери пощата си. Напоследък сървърът му създаваше проблеми и всичко се зареждаше болезнено бавно. Гърни отметна глава, затвори очи и зачака.

Отвори ги близо час по-късно. Телефонът му звънеше. Часът беше 8:03. Обаждаше се Кори Пейн.

— Дават Мейнард Бигс по РАМ. Интервюира го онова лайно Флин. Трябва да гледаш!

— Откъде се обаждаш?

— От сигурно място в Уайт Ривър. Трябва да го чуеш сега. В момента върви. Ще ти звънна после!

Гърни отиде на „Гледай на живо“ в страницата на РАМ, намери „Важни въпроси с Карлтън Флин“ и го избра.

Малко по-късно видеоразделът на уебстраницата оживя. Флин, в знаковата си бяла риза с навити ръкави, седеше срещу атлетичен мъж с кафеникава кожа и сиви очи, облечен в бежов пуловер с кръгло деколте. В контраст с агресивната енергия на водещия той излъчваше спокойствие.

Флин тъкмо казваше:

— … чувствате в битката, в която ще се впуснете срещу човек, който се превърна в символ на законността и реда във време на хаос; човек, чиито привърженици според допитванията са надминали вашите и продължават да се увеличават.

— Вярвам, че впускането в тази битка, щом така желаете да я наричаме, е правилна постъпка — гласът на госта бе спокоен като поведението му.

— Правилна постъпка ли? Да се опитате да победите един от най-големите поддръжници на реда и закона днес? Човек, който поставя закона над всичко?

— Законността и придържането към реда като начин на поведение са желани характеристики на цивилизованото общество. Те са естествени признаци за неговото здраве. Но превръщането на налагането на ред в наш главен приоритет прави постигането му невъзможно. Като много други хубави неща в живота редът е страничен продукт от нещо друго.

Флин скептично вдигна вежди.

— Вие сте професор, нали така? — В устата му титлата прозвуча като обвинение.

— Точно така.

— По психология?

— Да.

— Неврози. Комплекси. Теории. Сигурен съм, че в случая има място и за тях. Но сме насред криза. Нека ви прочета нещо. Това е изказване на Дел Бекерт, който с прости думи описва естеството на кризата, в която се намираме в момента… — Флин извади чифт очила за четене от джоба на ризата си и си ги сложи. Взе лист хартия от масата и прочете следното: „Страната ни страда от рак. Той се просмуква в обществото ни от много години и от много страни. Изгарянето на флагове. Изоставянето на училищните униформи. Холивудското очерняне на нашата армия, на правителството и корпорациите ни. Популяризацията на леконравното поведение. Принизяването на религиозните лидери. Прославата на престъпността в рап музиката. Войната по Коледа. Ужасната ерозия на авторитетите. Инфантилното мислене на властимащите. Тези тенденции са термитите, подриващи основите на Америка. Цивилизацията ни е на ръба. Дали да насърчаваме фаталното спускане на нашето общество в джунглата на насилието? Или да гласуваме за ред, разум и оцеляване?“ — Флин размаха листа срещу Бигс. — Това е, което вероятният ви противник в съревнованието за главен прокурор има да каже за състоянието на народа ни. Какъв е вашият отговор?

Бигс въздъхна.

— Липсата на ред не е проблем, а симптом. Потискането на симптома не лекува заболяването. Не можете да излекувате инфекция, като потиснете високата температура.

Флин реагира с пренебрежително изсумтяване:

— В публичните си изказвания звучите като месия. Спасител. Така ли се виждате?

— Виждам се като най-големия късметлия в човешкия род. Цял живот съм бил обкръжен от пожарите на расизма и омразата, престъпността и пристрастяването, гнева и отчаянието. Но по Божията милост не съм потъвал в бездната им. Вярвам, че тези от нас, които познават огъня, но не са били погълнати от него, дължат живот в услуга на онези, осакатени от пламъците.

Флин се усмихна неприятно:

— Значи истинската ви цел като главен прокурор ще е да служите на осакатените черни гета вместо на цялото население на щата и на страната ни?

— Не. Целта ми съвсем не е такава. Когато казвам, че дължа услуга на осакатените от пламъците, имам предвид всички, осакатени от расизма. И тъмнокожи, и бели. Расизмът е бръснач без дръжка. Реже онзи, който го държи, също толкова дълбоко, колкото и жертвата. Трябва да излекуваме и двете страни, иначе сме обречени на вечно насилие.

— Искате да си говорим за насилието ли? Нека поговорим за поддръжниците ви в Алианса за расова справедливост, за насилието, което подпалиха, за пожарите и грабежите, за Блейз Лавли Джаксън, която сипе омраза срещу полицията всеки път, когато говори! Как бихте могли да оправдаете приемането на подкрепа от такива хора?

Бигс тъжно се усмихна:

— Трябва ли да отхвърляме някого само заради гнева му срещу несправедливостта? Да го отхвърляме заради раните, нанесени на сърцето му, заради обзелия го страх, заради маргинализацията, заради разочарованието? Трябва ли да го отхвърляме, защото гневът му ни плаши? Ще кажете ли на сърдитите си бели зрители да спрат да ви слушат? Ще кажете ли на всеки бял, който презира чернокожите, да се махне и да не включва отново на вашия канал? Разбира се, че не.

— Какъв е тогава отговорът ви? Да прегърнем всички бълващи омраза блейз-лавли-джаксъни? Да пренебрегнем факта, че тя смята убийствата на полицаи за дребна работа?

Бигс вторачи тъжния си поглед във Флин:

— Родни Кинг запита „Защо не можем просто да се разбираме?“. Звучеше като наивен въпрос. Но ако приемете този въп…

Флин го прекъсна и театрално завъртя очи.

— Започнахме с дивотиите за свети Родни!

— Ако приемете въпроса на Кинг буквално, той ни води в море от исторически причини Бяла и Черна Америка да не се разбират така добре, колкото бихме искали. Но аз предпочитам да тълкувам този въпрос другояче — като умолителен вик в търсене на решение. Въпросът, който чувам, е следният: Какво ни е нужно, за да се съберем? Отговорът лесно се обобщава с една дума. Уважение.

— Чудесно. Няма проблем! — извика Флин. — С радост ще покажа моето уважение към всеки, който покаже своето уважение към нашата страна, нашите добродетели и нашата полиция!

Бигс поклати глава:

— Говоря за безусловно уважение. За дара на уважението. Да сдържаме това уважение, докато не почувстваме, че е било спечелено — това е формулата за безкрайна спирала към дъното. Спирала, която ни е довела там, където се намираме днес. Уважението не е разменна монета. То е дар, който добрият човек дава на всички останали. Ако се показва само след изпълнение на определени условия, то не постига нищо. Уважението не е тактика за преговори. То е добродетел. Нека Господ ни даде смирение да прегърнем доброто просто защото е добро. Нека Господ ни дари разум да осъзнаем, че уважението е награда само по себе си, че то…

Флин, който кимаше снизходително, докато Бигс говореше, го прекъсна:

— Това е прекрасна реч, Мейнард. Отлична проповед. Но реалността, пред която сме изправени, няма да…

Вниманието на Гърни рязко се отклони от звук, който свързваше с двигател на малък мотоциклет. Вслуша се, ревът май се усилваше. Напомни му за невидимия червен кросов мотор.

Той остави компютъра на масичката пред креслото и бързо отиде до онази страна на къщата, откъдето се виждаше горното пасище — звукът явно идваше оттам. Докато стигне до прозореца на кабинета, бръмченето спря. В слабото мъждеене на здрача детективът не видя нищо необичайно. Тихо отвори прозореца и се вслуша.

Чу само далечното грачене на гарваните. После нищо.

Въпреки подозрението, че преиграва, детективът се отправи към спалнята, където бе оставил беретата и кобура за глезен. Когато седна на леглото да си го сложи, забеляза пропусната преди това подробност — бележка под будилника на нощното шкафче. Беше от Мадлин.

„Здравей, скъпи. Реших да нощувам в болничния хотел. Така че си дойдох да взема едно-друго за преспиване и чисти дрехи за утре. Сутринта ще отида на работа направо от Уайт Ривър. Обичам те!“

Гърни си отбеляза наум да й се обади по-късно. После излезе от спалнята и обиколи прозорците на долния етаж, като надзърташе към околните поля и гори. Повтори обиколката. Не видя нищо необичайно, върна се на креслото до камината и взе компютъра.

Карлтън Флин беше на средата на заключителната си реч, втренчен право в камерата и милионите си верни поддръжници.

— … от всеки от вас зависи да обмисли доводите, изказани тази вечер тук от доктор Мейнард Бигс, и да ги сравни с позицията, изложена от Дел Бекерт. По мое мнение всичко се свежда до един въпрос — продължаваме ли да разтягаме до безкрай ластика на уважението, което според Бигс ще реши всичките ни проблеми, или теглим чертата и казваме, високо и ясно: стига толкова! Колко пъти се очаква да обърнем другата буза, преди да признаем, че няма ефект? Личното ми мнение — и това наистина е само мое мнение, хора! — та, мнението ми е, че мирът е двупосочна улица. Аз съм Карлтън Флин и така виждам нещата. Ще се видим отново след няколко важни съобщения…

Докато Гърни затваряше сайта на РАМ ТВ, телефонът му иззвъня. Оказа се Торес.

— Гърни на телефона.

— Нали питаше как се стига до ловното стопанство? И как да намериш хижата на Бекерт?

— Точно така.

— Най-пряко е през Клап Холоу, където се слиза от общински път 20, означен като Тилис Роуд. На около пет километра нататък по Клап Холоу се стига до мост над потока и веднага след него — до кръстовище на два черни пътя. Този надясно води към старите каменоломни. Онзи наляво отива към територията на ловното стопанство. Току-що ти изпратих маркирана сателитна карта, на която се вижда пътят към стопанството, заедно с джипиес координатите на хижата.

— Смяташ ли, че субаруто ми ще мине по онези черни пътища?

— Зависи колко кал се е събрала. И дали има паднали дървета.

— Нали каза, че единият път води към старите каменоломни — това ли е мястото, където са се укрили братята Горт?

— Да. Но там са не само старите кариери. Има и свързани една с друга пещери, както и изоставени минни тунели, които не са показани на картите. Местността е дива. Гъста гора, трънаци и никакви пътища. Близнаците Горт са родени и отгледани в тези хълмове. Могат да се крият там до края на света.

— Интересна ситуация.

При приключване на разговора Гърни чу звънването от електронно писмо, пристигнало на компютъра. Беше сателитната карта на пътеките, обещана от Торес. Докато нагласяше екрана на лаптопа за по-детайлен преглед, телефонът му звънна пак.

Беше Кори Пейн с потрепващ от възбуда глас:

— Гледа ли го?

— Да.

— Как ти се стори?

— Бигс ми се струва свестен човек. По-свестен от повечето политици.

— Той разбира проблема. Единственият, който го разбира!

— Проблемът за неуважението?

— Неуважение е друга дума за омаловажаване. Буквалното омаловажаване на черните от белите. Омаловажаването на безпомощните от властимащите. Омаловажаването на слабите от силните, които държат всичко да става по техния начин. Те стъпкват жертвите си в пръстта, в прахоляка. От време на време тези случки — тези безконечни омаловажавания — водят до гняв. Маниаците отгоре наричат този гняв „разпадане на цивилизацията“. Знаеш ли какво всъщност е той?

— Ти ми кажи.

— Това е естествената човешка реакция към непоносимото неуважение. Нападението над сърцето, над душата. Омаловажаването, което ме прави по-незначителен от теб. Преди нацистите да убият евреите, първо са ги направили по-малко значителни, по-малко граждани, по-малко хора. Виждаш ли ужаса в тези думи? Ужасът да направиш един човек по-нечовек от друг?

— Това ли прави баща ти?

Гласът на Пейн прояждаше като киселина.

— Бил си в една стая с него, нали? Гледал си го? Слушал си го? Видя го по телевизията в любовен танц с този негодник Флин, нали? Чу го да нарича собствения си син убиец? Що за човек е той според теб?

— Твърде мащабен въпрос ми задаваш.

— Нека го опростя. Според теб добър човек ли е, или е лош?

— И този въпрос не е никак прост. Но аз съм ти приготвил по-елементарен — за онази хижа, където си му помагал с гилзите.

— Какво за нея?

— Заключена ли е?

— Да. Но може да се влезе, ако знаеш къде е резервният ключ… — любопитството май разреди жлъчта в гласа на Пейн. — Смяташ, че нещо там ще ти подскаже онова, което искащ да знаеш?

— Възможно е. Къде е ключът?

— Ще трябва да използваш приложението с компас на телефона си. Започни от североизточния ъгъл на хижата. Тръгни на изток и върви десетина метра, докато стигнеш до малко парче син гранит, катурнато в тревата. Ключът е отдолу. Или поне беше там в деня, когато татко ме заведе в хижата.

— Знаеш ли дали други членове на клуба използват имота по това време на годината?

— Използва се само през ловния сезон. Знаеш ли какво търсиш?

— Ще го позная, когато го видя.

— Пази си гърба. Ако баща ми реши, че си опасен за него, ще накара Търлок да те убие. След това ще натопи някого. Вероятно мен.

42

След като приключи разговора, Гърни остана в креслото до камината да умува върху казаното от Пейн и страстта, с която прегръщаше анализа на проблема, направен от Мейнард Бигс.

Що се отнася до същинското интервю, детективът не успяваше да сдържи дълбокото си отвращение от Карлтън Флин и отново си повтори колко ясен признак за нечестност е фактът, че някой се обявява за търсач на истината. Когато хората се самоопределят за „праволинейни“, обикновено това се свежда просто до злонравна самовлюбеност.

Гърни отново насочи вниманието си към компютъра и сателитната карта, която Торес му бе изпратил с маршрута от Клап Холоу до ловното стопанство. Четирите километра, които бе маркирал, минаваха през поредица от три разклонения, като на първото и второто се завиваше надясно, а на третото — наляво, преди да се стигне до няколко просеки, нанизани като верига до дълго тясно езеро. Разположената на първата от поляните хижа беше обозначена и с джипиес координати.

Гърни запомни числата, както и приблизителните разстояния от Клап Холоу до всяко от разклоненията на черния път. Изглеждаше достатъчно просто, ако приеме, че пътеките са проходими.

Размисълът му бе прекъснат от пискливия писък на алармите за дим, които подсказаха прекъсване на електричеството. Беше светнал само една лампа, тази до креслото, и тя угасна.

В началото Гърни остана на място. Кратките прекъсвания на тока бяха станали привични, откакто местната електроснабдителна компания намали разходите за рутинна поддръжка. След като минаха няколко минути и електричеството не бе възстановено, той все пак се обади на номера за спешни случаи на компанията. Автоматизираната система го информира, че в района му не е известно да има прекъсване, но съобщението му ще бъде препратено на съответния отдел и представител на компанията скоро ще се погрижи за проблема. Вместо да чака в тъмното до отстраняване на проблема или до въпросното „скоро“, детективът реши да пусне генератора — захранван с газ апарат, разположен на малката задна веранда и свързан с таблото в мазето.

Излезе през страничната врата и заобиколи къщата. Вече минаваше девет. Здрачът се бе превърнал в нощ, но поради пълнолунието нямаше нужда от фенерче.

Генераторът палеше с корда. Гърни хвана дръжката и я дръпна енергично няколко пъти. Когато двигателят не запали, се наведе да се увери, че клапата и ръчката за подаване на газта са в съответните позиции. След това отново хвана кордата.

Докато се наместваше, за да има опора, забеляза с ъгълчето на окото си движеща се светлинка. Вдигна поглед и я откри на ъгловата подпора на верандата, точно над главата си. Беше малка, кръгла и яркочервена. Гърни се хвърли от стъпалото на верандата в ивицата неокосена трева. Почти едновременно с това чу отгласа от удара на куршума в подпората и по-острото изпукване на изстрела някъде от върха на горното пасище.

Докато пълзеше през гъстата влажна трева към най-близкия ъгъл на къщата, внезапно чу форсирането на двигател. Претърколи се и извади беретата от кобура на глезена. Но пискливият рев на двигателя се отдалечаваше. Детективът осъзна, че стрелецът не слиза от хълма към него. Насочваше се в обратна посока — през боровата гора към северния хребет.

Самият той остана заслушан, докато воят на мотоциклета заглъхна напълно в нощта.

Торес пристигна в имота на Гърни час след нападението. След няколко минути го последваха Гарет Фелдър и Шелби Таунс в буса за обработка на местопрестъпления. Гърни можеше и сам да изрови куршума от подпората, но винаги беше най-добре нещата да се вършат по правилата, да стигнат от местопрестъплението до балистичната експертиза по официалната верига.

Вече и бездруго беше заобиколил леко местните сили на реда и не искаше да увеличава броя на нередностите. Беше докладвал инцидента на Торес, а не в полицията на Уолнът Кросинг и остави на него да се оправя с юрисдикцията. Щеше да е загуба на време да включва местните в първоначалната реакция на инцидент, който имаше смисъл само в контекста на разследване, което се провежда в Уайт Ривър.

Докато криминолозите се занимаваха отвън, Торес седеше до камината заедно с Гърни, задаваше въпроси и си водеше бележки по старомодния начин — с тефтер и химикалка. Генераторът, който Гърни бе успял да запали след изчезването на стрелеца, успокоително бръмчеше в съпровод на разговора им.

След като Торес записа основните факти, затвори тефтерчето и погледна притеснено детектива.

— Някаква идея защо те е избрал за мишена?

— Вероятно някой мисли, че знам повече, отколкото в действителност.

— Смяташ ли, че може да е бил Кори Пейн?

— Нямам причини да мисля така.

Торес помълча.

— Смяташ ли да се възползваш от картата с информация, която ти пратих?

Преди детективът да му отговори, на плъзгащата врата се почука. Гърни отиде да отвори. Влезе Фелдър, очевидно развълнуван.

— Две открития. Първо, куршумът е калибър 30–06 с метална обвивка, точно като другите два. Второ, прекъсването на захранването е предизвикано от това, че захранващият кабел към къщата е отрязан.

— Как така отрязан? — смути се Гърни.

— Предполагам, че с помощта на добре изолирана ножица за кабели.

— А къде е направен разрезът?

— Долу до хамбара ти. В подножието на последния стълб на компанията на градския път, на мястото, където кабелът към къщата е вкопан в земята.

Аварийният екип от електроснабдяването пристигна малко след като Торес, Фелдър и Таунс си тръгнаха. Гърни им посочи щетата, която според него беше резултат от вандализъм. Предположението му беше посрещнато с известен скептицизъм, но той не виждаше смисъл да дава по-реалистично обяснение.

След това се обади на Джак Хардуик, качи се в субаруто и потегли към селската къща, която Джак държеше под наем. Искаше за пореден път да изложи идеите си за случая на скептицизма му. Освен това едва ли би могъл да спи нормално в своя далеч необезопасен дом.

Къщата на Хардуик, бяла постройка от деветнайсети век, без специфичен стил, се намираше в края на дълъг черен път високо в хълмовете над селцето Дилуид. Когато Гърни пристигна малко преди полунощ, приятелят му стоеше на отворената си предна врата с деветмилиметров „Зиг Зауер“ в презраменен кобур, закопчан над черната му тениска.

— Проблеми ли очакваш, Джак?

— Хрумна ми, че който е стрелял по теб, може да реши да те последва и да пробва пак. Тази нощ има пълнолуние. Подтиква лудите към лудости.

Той отстъпи от вратата и Гърни влезе в малкото входно фоайе. На закачалката висяха няколко якета. На пода под тях бяха подредени ботуши. Дневната зад фоайето изглеждаше светла и чиста, подчертана от ваза с пролетни цветя, които предполагаха, че Ести Морено, приятелката на Хардуик и щатски полицай, се е върнала в живота му.

— Искаш ли бира?

Гърни поклати глава. Седна на безупречно чистата борова маса в ъгъла на стаята, най-близо до кухнята, а Хардуик си донесе „Гролш“.

След като се настани от другата страна на масата и отпи първата глътка от бутилката, той се ухили по обичайния зловещ начин, който винаги влизаше под кожата на Гърни.

— И как така не е улучил?

— Вероятно заради бързата ми реакция.

— На какво?

— На лазерната точка, проектирана от мерника му.

— Която те накара да направиш какво?

— Да се просна на земята.

— И как така не те е застрелял долу?

— Не знам. Мислиш ли, че е пропуснал нарочно?

— Да изиграе такъв рискован коз само за да те предупреди?

Гърни сви рамене:

— И в двата случая няма особен смисъл. Ако ме искаше мъртъв, защо стреля само веднъж? Ако не е това целта, какъв е смисълът? Наистина ли мисли, че ще зарежа случая, само защото е пробил дупка от куршум на задната ми веранда?

— Нямам представа, мамка му! Е, какъв е планът?

— Знаеш ли, че Бекерт и Търлок имат обща ловна хижа?

— Не съм изненадан.

— Искам да й хвърля едно око.

— Опитваш се да докажеш нещо ли?

— Само събирам информация.

— Отворен за идеи, а?

— Именно.

— Глупости! — Хардуик отпи нова глътка от бирата си.

Гърни замълча за момент, преди да добави:

— Издирих Мърл Тейбър.

— Е, и?

— Разказа ми една случка.

— Свързана с проблема на Търлок в училище ли?

— Проблем е доста меко казано… — Детективът описа в мрачни подробности онова, което Тейбър му беше разказал за Джордж Монтгомъри.

Хардуик дълго мълча.

— Вярваш ли на Тейбър?

— Да. Обвинението и прекратяването на делото без същинско приключване явно са му оказали съсипващо въздействие.

— И това те навежда на мисълта, че Бекерт и Търлок са социопати?

— Да.

— Социопати, способни да убият собствените си полицаи, да пребият и удушат двама чернокожи активисти и да натопят невинни хора и за четирите убийства?

— Всеки, сторил подобно нещо на умствено изостанал, е способен практически на всичко.

— И понеже са способни да извършат убийствата от Уайт Ривър, смяташ, че наистина са ги извършили?

— Мисля, че възможността е достатъчна, за да си струва да хвърля едно око.

— Око, което включва взлом и проникване?

— Има ключ. В най-лошия случай ще е проникване в чужда собственост.

— Не се ли притесняваш от охранителни камери?

— Ако имат камера, ще им покаже натрапник със скиорска маска.

— Струва ми се, че вече си взел решение.

— Освен ако не ме разубедиш.

— Казах ти всичко в „Абелардс“. В хипотезата ти има дупка с размера на слонски анус. Нарича се мотив. Твърдиш, че важна клечка от силите на закона и неговият заместник търчат наоколо и трепят хора без никаква причина. Работата е там, че им трябва адски голяма причина, за да оправдаят това чудовищно клане. И брътвежите за това, че жертвите са потенциална заплаха за политическите амбиции на Бекерт, не покриват изискванията.

— Забравяш онази малка неясна дреболия, която ни забърка поначало.

— За какво говориш, мамка му?

— За съобщението на телефона на Стийл. Предупреждението, че някой от неговата страна на оградата може да иска да се отърве от него и да обвини АРС. Точно това направи Бекерт поне с обвинителната част.

Хардуик се изсмя пренебрежително:

— Смяташ, че Бекерт е стрелял по теб?

— Ще ми се да узная.

— Да не мислиш, че е оставил писмено признание в хижата?

Гърни пренебрегна коментара му.

— Мотивът може да не е толкова голяма загадка, колкото ти се струва. Може би залогът в предстоящите избори е по-голям, отколкото предполагаме. И нищо чудно жертвите да са по-голяма заплаха, отколкото си представяме.

— Боже, Гърни, ако всеки политик с надежди за голямо бъдеще започне да изтребва онези, които може да му се изпречат на пътя, Вашингтон щеше да е затънал до пишката в трупове… — Хардуик вдигна бутилката си и замислено отпи дълга глътка. — Дали случайно си гледал предаването на Карлтън Флин, преди да стрелят по теб?

— Гледах го.

— Какво мислиш за Бигс?

— Свестен е. Загрижен. Автентичен.

— Всички качества, които гарантират загубата. Иска да подходи честно и безпристрастно към расовите проблеми. Бекерт просто го сърбят ръцете да заключи проблемните копелета и да изхвърли ключа. Хич не е чудно, че печели с чутовна преднина.

— Освен ако…

— Освен ако не успееш да изкараш видеозапис, в който пържи живи котенца.

Гърни нагласи алармата на телефона за 3:45, но се събуди по-рано. Използва малката баня на горния етаж до спартанската спалня, където Хардуик го настани за през нощта. Облече се на светлината на нощната лампа, закопча на глезена си кобура с беретата и тихичко слезе по стълбите.

Лампата в кухнята светеше. Хардуик седеше на малката маса и зареждаше пълнителя на пистолета си с петнайсет патрона. Кутията с муниции стоеше отворена до чашата му с кафе.

Гърни спря на прага и погледна въпросително пистолета.

Хардуик го озари с една от най-бляскавите си усмивки, докато вкарваше последния патрон в пълнителя.

— Реших да ти бъда навигатор при пътуването до хижата.

— Мислех, че го смяташ за лоша идея.

— Лоша ли? Това е най-шибаната идея, която съм чувал. Лесно може да доведе до враждебен сблъсък с въоръжен противник.

— И?

— Отдавна не съм стрелял по никого и възможността ми допада… — бляскавата усмивка засия за миг и угасна. — Искаш ли кафе?

43

Пълната луна се бе спуснала по-ниско на небето и поради рядката мъгла, която отразяваше блясъка на фаровете, пътуването от Дилуид до Клап Холоу отне близо час. Гърни караше субаруто. Хардуик го следваше в червеното Джи Ти О, за да имат резервна кола за всеки случай. Не бяха обсъждали какъв точно се очаква да е случаят.

Когато стигнаха до кръстовището на черните пътища, Хардуик вкара колата на заден в разклонението, което водеше към кариерите — достатъчно далеч, за да не се вижда, — и после се качи в субаруто при Гърни.

Детективът провери километража, включи автоматичната трансмисия на режим с по-ниска скорост и подкара полека по пътя към ловното стопанство.

Беше половин час преди изгрев. В гъстата борова гора не проникваше нито лъч лунна светлина. Дървесните стволове хвърляха странни, променливи сенки в мъгливите лъчи на фаровете, докато колата се прокрадваше напред по дълбоките коловози. Гърни свали предните прозорци и се заслуша напрегнато, но не чу нищо освен звуците, издавани от собствената му кола и от стърженето на някой ниско надвиснал клон по покрива. В купето нахлуваше студен и влажен въздух. Радваше се, че прие предложения от Хардуик лек шлифер.

Пристигнаха при първото от двете разклонения и километражът показваше същото разстояние като на картата на Торес. На третото кръстовище нарочно свиха в грешното разклонение и продължиха напред, докато детективът не се увери, че колата не се вижда от пътя към ловното стопанство.

— Ще я оставим тук и ще отидем пеша — заяви Гърни, като си сложи маската и ръкавиците. Хардуик намъкна ниско на главата си вълнена шапка, добави слънчеви очила и уви шал около откритата част от лицето си. Двамата включиха фенерчетата на телефоните, слязоха от колата и се върнаха назад до разклонението, а оттам продължиха по правилния път. Скоро стигнаха до голям плакат, закован за ствола на крайпътно дърво.

ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО!

ЛОВНО СТОПАНСТВО „УАЙТ РИВЪР“

НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ ПРЕСЛЕДВАТ ОТ ЗАКОНА

На четвърт миля по-нататък пътят завършваше на широка, затревена поляна. Едва тук Гърни забеляза и първите намеци за зазоряване в мъгливата мараня. От другата страна на поляната едва-едва се различаваше плоската и равна сива повърхност на езеро.

Отляво фенерчето му разкри тъмното туловище на дървена хижа. От картата на Торес знаеше, че именно нея ползват Бекерт и Търлок. Помнеше, че по брега на езерото има дузина сходни просеки и постройки, свързани с път, който в противоположната посока в крайна сметка стигаше до детската площадка в Уилард Парк.

— Ще проверя вътре — предложи Гърни. — Ти поразгледай отвън.

Хардуик кимна, разкопча обезопасителния ремък на кобура си и тръгна към отсрещната страна на хижата. Гърни премести беретата от кобура на глезена в джоба на шлифера и се приближи до дървената постройка. Влажният ветрец тук разнасяше силно ухание на бор и езерна вода. При приближаването си забеляза, че хижата е построена върху традиционна основа от бетонни блокове, което предполагаше, че под тях има място поне колкото да пропълзи човек.

Обърна телефона си от фенерче на компас и изпълни инструкциите на Пейн — първо отиде до североизточния ъгъл, а оттам закрачи на изток до парче гранит, широко една педя.

Вдигна го и откри отдолу найлонова торбичка. Пак превключи на фенерче и видя, че в нея има два ключа вместо единия, споменат от младежа.

Върна се до хижата. Първият изпробван ключ отключи вратата. Тъкмо когато Гърни се канеше да я отвори, Хардуик се появи от другата страна на сградата.

— Намери ли нещо?

— Пристройка с химическа тоалетна. Малък генератор. Голяма барака с голям катинар.

Гърни му подаде втория ключ:

— Опитай този.

— Надявам се, че не е пълна с паяци — отвърна Хардуик, взе ключа и се запъти натам, откъдето бе дошъл. — Много ги мразя, мамка им!

Гърни бутна вратата на хижата. Завъртя насам-натам фенерчето, влезе предпазливо и бавно закрачи към средата на обширната стая с борова ламперия. В единия й ъгъл имаше печка, мивка и малък хладилник, който без съмнение работеше с помощта на генератора, когато хижата се използваше. В другия край забеляза пропанова горелка, спартански диван и две твърди на вид кресла, разположени под прав ъгъл спрямо дивана. Право пред него бе разположена правоъгълна маса върху правоъгълен килим с правоъгълна шарка. Зад масата имаше стълба към тавана.

Любопитен дали отдолу под хижата наистина има пространство, той започна да търси вход към него. Обходи стаята, втренчен в дъските на пода. Върна се там, откъдето беше тръгнал, премести масата, нави килима и насочи фенерчето към пода отдолу.

Ако не беше лъскавата никелирана халка, можеше да го пропусне — толкова прецизно беше подравнен капакът с околните дъски. Гърни се наведе, пъхна пръст в халката и откри, че капакът се отваря лесно на безшумни панти. Светна с фенерчето си в пространството отдолу и се изненада, като видя, че е дълбоко почти колкото нормално мазе.

Спусна се по простичките дървени стъпала. Когато стъпи на бетонния под, се оказа, че главата му едва минава под оголените дъски на пода отгоре. Всичко в лъча на фенерчето му изглеждаше забележително чисто — никакъв прах, паяжини и мухъл. Въздухът беше сух и без мирис. До едната стена бе поставен дълъг тезгях, а на дъската над него висяха редици инструменти — триони, отвертки, гаечни ключове, чукове, длета, свредла, рулетки, скоби, всяка група организирана по размер от ляво надясно.

Стената напомни на Гърни за начина, по който монахините от началното му училище подреждаха децата на двора след междучасие, преди да ги изпроводят обратно в сградата — по ръст, от най-ниското до най-високото.

Като повечето му детски спомени и този беше неприятен.

Отново насочи вниманието си към настоящата задача и забеляза, че единственото празно място на дъската се намира близо до края на редицата с уголемяващи се скоби. Липсващата го подсети за разговора с Пол Азиз и снимките на въжетата от местопрестъплението, на които се виждаха приплеснати отпечатъци, съответстващи на употребата на скоба.

До отсрещната стена видя камара дървени летви със сечение пет на десет сантиметра. Бавно обиколи подземието, за да се увери, че не е пропуснал нищо съществено. Провери пода, стените, пространството между гредите над главата си. Не откри нищо необичайно освен забележителния ред и отсъствието на прах.

Когато стигна до единия край на купчината летви, откри, че е дванайсет реда висока на дванайсет реда широка. Краищата от тази страна бяха съвършено подравнени, нямаше нито една летва дори на милиметър настрани. Хрумна му, че подобна вманиачена загриженост за симетрията може да се окаже основание за медицинска диагноза.

Докато заобикаляше съвършената триметрова купчина, погледът му бе привлечен от неравна сянка в другия й край. Спря, насочи лъча на фенерчето към отсрещната страна на купчината и видя, че една от летвите стърчи съвсем леко — забелязваше се само защото другите бяха безупречно подредени.

Стори му се много невероятно фабрично подрязана летва да излезе от производствения процес с половин пръст допълнителна дължина. Остави телефона на стъпалата с насочено към купчината фенерче и се зае се да я размества ред по ред.

Когато стигна до стърчащата летва, за втори път от замесването си в случая почувства несъмнена възбуда.

Средните участъци на четири летви в средата на купчината бяха отрязани и от двата им края стърчаха само по петдесетина сантиметра. В резултат се получаваше тайник, широк и дълбок по две летви и дълъг — четири. Отрязаните парчета дърво бяха подредени в една линия с останалите с изключение на това, чийто край стърчеше.

За което си имаше причина. Краят не можеше да се изравни със съседните заради съдържанието на тайника в средата — „Уинчестър Модел 70“ с плъзгащ се затвор, от който лъхаше ясно доловима миризма на оръжие, с което е стреляно скоро; лазерен мерник с червена точка, заглушител и кутия патрони 30–06 с метална обвивка.

Гърни предпазливо се върна до стълбите. Тъкмо се измъкваше през отворения капак в основната стая на хижата, когато Хардуик нахълта през входната врата. На слабата светлина се виждаше, че си е свалил очилата, шапката и шала, които по идея трябваше да прикриват самоличността му от възможните охранителни камери.

— Няма нужда от ски маската — подметна той на Гърни. — Намерихме онова, което ни трябва.

— Намерил си нещо?

— Използвана желязна дамга — той вмъкна малка драматична пауза. — Откъде знам, че е използвана? Понеже по буквите й има залепнали късчета изгоряла кожа. Буквите впрочем са РИС.

— Божичко!

— Това не е всичко. Има и червен кросов мотор. Като онзи, който са видели да изчезва от Поултър Стрийт. Ти намери ли нещо?

— Пушка. Вероятно пушката. Скрита в куп дъски в мазето.

— Възможно ли е да сме хванали гадните копелета за топките? — вътрешният скептицизъм на Хардуик видимо се бореше със задоволството от успешния лов. Той се огледа подозрително и лъчът на фенерчето му спря на тавана.

— Какво има там?

— Нека проверим! — Гърни го поведе нагоре по стълбата и се озова в голяма стая над кухнята. Долната страна на стръмно наклонения покрив беше обкована с борови дъски със силен аромат. Имаше две легла, по едно от всяка страна, оправени по конец като в армията. В долния край на всяко стоеше по една ниска пейка, а подът помежду им беше застлан с правоъгълен килим. Помещението се отличаваше със същата вманиачена подредба като навсякъде другаде в хижата — само прави линии, прави ъгли и нито прашинка.

Гърни се наведе да провери едното легло, Хардуик — другото. Той заопипва под дюшека и не след дълго се натъкна на нещо студено, гладко и метално. Вдигна матрака и разкри тънък ноутбук. Почти веднага Хардуик попадна на мобилен телефон, залепен под таблата на другото легло.

— Остави всичко където е — натърти Гърни. — Трябва да повикаме подкрепление, да докараме криминолозите.

— Кого смяташ да повикаш?

— Окръжният прокурор. Клайн може да изиска временно прехвърляне на Торес и криминолозите в своя екип, но това трябва да е негово решение. Ключът занапред е разследването и свързаните с него служители да се управляват от структура извън полицейското управление.

— Друг вариант би бил шерифската служба.

На Гърни му се повдигна само от мисълта за Гудсън Клуц.

— Предпочитам Клайн.

Хардуик го озари с ледена усмивка:

— На Шеридън всичко това ще му дойде нанагорно, нали е голям фен на Бекерт. Тежко ще му бъде да види голямото лайно, засмукано в канала. Как според теб ще постъпи в случая?

— Ще разберем.

Хардуик присви очи.

— Смяташ, че малкото лайно ще се опита да извърти някакъв номер с дамгата и пушката, за да не признае, че е сгрешил?

— Ще разберем… — Гърни превключи телефона си от фенерче на набиране.

Зверски лай и вой го прекъснаха на средата на набирането. Звучеше като побъркана глутница от… какво? Вълци? Койоти? Във всеки случай животните бяха много, очевидно бяха готови за атака и приближаваха.

За броени секунди вледеняващата глъчка доби бясна сила и изглежда, се съсредоточи право пред хижата.

Трескавата свирепост на лая накара Гърни да настръхне.

Двамата с Хардуик посегнаха към оръжията си, свалиха предпазителите и се преместиха към открития ръб на таванската стая, откъдето ясно виждаха прозорците и вратата.

В глъчката отекна пронизително изсвирване и дивашкият лай замлъкна толкова внезапно, колкото бе започнал.

Двамата слязоха предпазливо по стълбата, Гърни вървеше първи. Пристъпи тихо към предната част на хижата и надзърна през единия прозорец. В началото не видя нищо освен тъмните прегърбени сенки на храсталаците около поляната. Тревата, която бе изглеждала тъмнозелена в лъча на фенерчето му, беше безлично сива в предутринната мъгла.

Но не съвсем лишена от форма. Детективът забеляза ивица по-тъмно сиво, вероятно на десетина метра от прозореца. Превключи телефона си обратно на фенерче, но лъчът само създаде сияние в мъглата.

Полека отвори предната врата.

Чуваше само как капе водата от покрива.

— Какво правиш, мамка му? — прошепна Хардуик.

— Прикрий ме. И дръж вратата отворена, ако се наложи да се прибера бързо.

Гърни излезе тихо от хижата, здраво стиснал с две ръце готовата за стрелба берета, и пристъпи към тъмния силует на земята.

При приближаването си осъзна, че гледа труп… при това някак изкривен, усукан в странна поза, все едно е бил захвърлен там от свиреп порив на вятъра. След още няколко стъпки спря, изумен от количеството кръв, блеснала по мократа трева. От още по-близо успя да види, че повечето дрехи на трупа са накъсани и отдолу се вижда разранена и нахапана плът. Лявата ръка беше нагризана, пръстите — смлени на каша.

Дясната китка липсваше, от нея беше останал само зловещ червен чукан с щръкнали от него нацепени кости. Гърлото на жертвата беше разкъсано, каротидната артерия и гръклянът — буквално направени на парчета. Беше оцеляло само половината лице и изражението му бе зловещо.

Но в това лице имаше нещо познато. В мускулестото тяло също. Гърни стреснато осъзна, че гледа останките на Джуд Търлок.