Запали реката

44

Двайсет и четири часа след откритието на зловещото убийство при хижата Гърни влезе в сградата на общината за ранна среща с Шеридън Клайн.

Мрачната фасада на постройката от червени тухли, покрита с цял век пепел и прах, датираше от първоначалното й предназначение — тук се бе помещавала лудницата „Бъмбълби“, кръстена на ексцентричния си основател Джордж Бъмбълби. През шейсетте години сградата бе изкормена, префасонирана и преобзаведена за нуждите на местната бюрокрация. Циниците се наслаждаваха да изтъкват, че историята на сградата я прави идеална за настоящите й обитатели.

Охранителната система във фоайето беше обновена след последното посещение на Гърни по време на зловещия случай с булката, обезглавена по време на сватбения си прием. Сега включваше два отделни електронни скенера и изискване за многобройни форми на идентификация. В крайна сметка го упътиха да следва поредица табели, които го отведоха до врата с матирано стъкло и надпис „Окръжен прокурор“.

Почуди се с коя ли версия на Клайн ще се срещне.

Дали щеше да е озадаченият, невярващ и останал почти без думи мъж, на когото се бе натъкнал по телефона миналата сутрин, когато се обади да му съобщи за откриването на пушката, дамгата, червения мотор и осакатеното тяло на Търлок? Или щеше да е човекът, дошъл след един час на мястото с Марк Торес, Боби Баскомб, Гарет Фелдър, Шелби Таунс и Пол Азиз, твърдо решен да демонстрира решителност, като издава безкрай заповеди на хора, които знаеха много повече за обработката на местопрестъпления от него?

Гърни отвори вратата и влезе в приемната. Привлекателната секретарка на Клайн, която очевидно подкрепяше привързаността му към кашмирените пуловери, го огледа с лека усмивка и с изумително топъл глас заяви:

— Ще съобщя за пристигането ви!

Тя тъкмо се канеше да вдигне телефона, когато вратата в дъното на приемната се отвори и Шеридън Клайн тръгна с широка крачка към Гърни, протегнал ръка в онова подобие на топлота, което детективът помнеше от първата им среща преди години.

— Дейвид. Точно на секундата. Пунктуалността винаги ме впечатлява! — и го поведе към кабинета си. — Кафе или чай?

— Кафе.

Прокурорът цъкна одобрително с език.

— Кучета ли предпочиташ или котки?

— Кучета.

— Така си и помислих. Любителите на кучета предпочитат кафе. Онези, които си падат по котки — чай. Билков. Забелязвал ли си го? — Не беше въпрос. Клайн се обърна на вратата и подвикна: — Две кафета, Елън!

Посочи на Гърни познатия кожен диван, а самият той се настани на коженото кресло отсреща. Стъклената масичка остана помежду им.

Детективът за момент се остави да го погълне изживяването на дежавю — не само заради местата за сядане, но и заради коментарите на Клайн за пунктуалността и връзката на кучетата с кафе и на котките — с чай. Бе направил абсолютно същите забележки и по време на случая „Мелъри“. Вероятно се опитваше да върне отношенията им към по-ранен и по-положителен момент. Или пък толкова често повтаряше едно и също, че нямаше представа на кого го е казвал преди това.

Клайн се наведе напред с изражение, което можеше да бъде сбъркано с дружеска разпаленост.

— Вчера наистина беше голяма работа.

Гърни кимна.

— Ужасно убийство.

— Да.

— Плюс доказателства, свързани с всички убийства. Какъв шок!

— Да.

— Надявам се нямаш против, че те помолих да напуснеш местопрестъплението, след като ни ориентира.

Гърни го беше приел като знак за раздразнението на Клайн от факта, че хората, които му докладваха, насочваха въпросите си към Хардуик и него.

— Работата е там — обясни прокурорът неловко, — че Хардуик няма официален полицейски статут, а по-нататък може да възникнат съмнения в спазването на процедурата на местопрестъплението.

— Няма проблем.

— Хубаво. Получихме още малко информация, която подкрепя вече намереното от теб. Балистичната експертиза нощес свърза пушката в мазето на Бекерт с убийствата на Стийл и Лумис, както и с инцидента в задния ти двор… — Клайн замълча за момент. — Не ми изглеждаш изненадан.

— Не съм.

— Е, има и друго. Трешър направи първична аутопсия на останките на Търлок. Предположи какво намери?

— Стоманена стрела, забита в гърба му?

— Той ли ти каза?

— Не.

— Тогава как…

— Още докато бях вътре в хижата, чух приближаването на кучетата. Вероятно от място в гората близо до края на полянката, на около сто метра. Търлок сигурно също ги е чул. Но така и не стреля. Всъщност глокът му си беше в кобура. Което е нелогично, освен ако вече не е бил обездвижен, когато кучетата са хукнали в атака. А братята Горт явно са доста добри с арбалетите.

Клайн го зяпна.

— Изобщо не си се съмнявал, че са те?

— Не знам за други убийци, специалисти по арбалетите, които да обикалят наоколо с голяма глутница бойни кучета и сериозен мотив за убийство.

— Мотивът е отмъщение срещу Търлок за нападението на имота им?

— Това, плюс публичното им обвинение в убийствата на членове на АРС — Гърни замълча за момент. — Това ни дава средството и мотива. Възможността не е толкова очевидна. Ще зависи от това как Горт са знаели, че Търлок ще се появи при хижата точно в онзи момент. Това е сериозен въпрос. Което ще рече, че още не си приключил случая.

— Наясно съм с това.

— Успя ли да задържиш Бекерт?

— Работим по въпроса. В момента не можем да го намерим. Което ме връща на основната тема на този разговор… — Клайн замълча, облегна се на стола и сплете пръсти пред брадичката си. — Твоите открития, за които заслужаваш голяма похвала, обърнаха случая на сто и осемдесет градуса.

Гърни спокойно посочи, че още от началото се е притеснявал от гледната точка на другите и е изказвал възражения, а Клайн на практика го е уволнил, задето не приема официалната версия.

Прокурорът измъчено се намръщи.

— Струва ми се малко прекалено опростено. Но в момента последното, което ми се прави, е да споря с теб, особено като знам какви предизвикателства ни предстоят. През последните двайсет и четири часа имахме повече обрати, отколкото съм виждал в друг случай през живота си. Поне засега съм успял да удържа капака на това, което със сигурност ще се превърне в медийна буря, но няма да съм в състояние да го задържам дълго. Фактите ще се разчуят. Ще трябва да направим всичко по силите си да ги представим в положителна светлина. Да удържим контрола върху историята. Да запазим общественото доверие в силите на реда. Предполагам, че си съгласен?

— Малко или много.

Клайн примигна срещу не особено ентусиазирания отговор на Гърни, но продължи в посоката, в която бе поел:

— Ако с нея се борави правилно, тази голяма каша може да бъде представена като триумф на силите на реда. Посланието, което трябва да предадем, е, че никой не стои над закона, ние следваме истината без страх или фаворизиране независимо накъде ни води.

— Това беше посланието и на Бекерт, преди да се озове от другия край.

— Което не означава, че е грешно.

Гърни се усмихна:

— Просто идва от грешната уста?

— Като се замислиш сега — очевидно. Но нямам това предвид. В момента всичко е с краката нагоре. Трябва да покажем стабилност. Посланието е, че силите на реда все още оперират решително. Обществото трябва да вижда стабилност, ред и компетентност.

— Съгласен съм.

— Стабилност, ред и компетентност са трите ключа към поддържането на кораба ни на вода. Но ето какво е условието. Сами по себе си тези качества са просто думи. Трябва им живец. И ти си голяма част от този живец… — При тези думи Клайн вече се беше облегнал напред. Сякаш черпеше енергия и убеждение от собствения си глас. — Дейвид, ти преследваш истината от самото начало като ракета с топлинно насочване. И благодарение на теб практически сме я достигнали. Не мисля, че преувеличавам, когато казвам, че това ще бъде най-големият триумф в полицейската ти кариера. Нещо повече, това ще бъде триумф за полицейските сили. За самия закон. Което е най-важното, нали?

Веднага щом свърши да говори, привлекателната му секретарка влезе в стаята, понесла черен лакиран поднос със сребърен кафеник, две чаши, порцеланова захарница и каничка със сметана. Остави подноса на стъклената масичка за кафе.

Когато тя излезе, Гърни попита направо:

— Какво искаш от мен, Шеридън?

— Просто искам да съм сигурен, че мога да разчитам на прозренията и съветите ти… за да стигнем до спокойни води.

Гърни поумува върху очевидната си трансформация от ракета с топлинно насочване в морски лоцман и безкрайните запаси двуличие на прокурора.

— Искаш да остана в разследването, така ли?

— За да разплетем останалите възли. Да разнищим целия случай. Да осигурим приемственост. — Когато Гърни не реагира, Клайн добави: — Ти диктуваш условията!

— И ще съм свободен да проуча накъде водят нишките, без да ми се пречи?

Прокурорът видимо подскочи при последната дума, но след това въздъхна нещастно.

— Трябва ни известна яснота по отношение на мотивите за всяко от четирите убийства. Плюс това на Търлок. Наложително е да научим кой е виновникът. Трябва да намерим и братята Горт. Можеш да се заемеш с всеки от тези въпроси по начина, по който искаш.

— Ще ми трябва пълен достъп до Торес, Фелдър, Трешър, лабораторния персонал, балистиката и прочее.

— Няма проблеми — Клайн го погледна притеснено. — Е… ще го направиш ли?

Гърни не отговори веднага. Запита се отново защо се занимава с това, с което се е захванал. Истинските му мотиви, разбира се, бяха прости. Щеше да доведе случая докрай заради обещанието, дадено на съпругите на убитите полицаи. И заради смъртта на Джордан и Тукър, която заслужаваше да й се отдели също толкова сериозно внимание, колкото и на тези на Стийл и Лумис. Също и поради това, че разкриването на убийствата им, заедно с това на Търлок, навярно щеше да изложи на показ скритите корупционни практики. А затварянето на толкова открити рани може би щеше да доведе до подобие на мир в Уайт Ривър.

Тези мотиви бяха реални и важни. Но той знаеше, че напред го тласка и друг, не толкова алтруистичен стремеж, нещо в самата тъкан на мозъка му — неутолимото желание да знае, да има обяснение за всичко. Това бе движещата сила през цялата му кариера, а вероятно и през целия му живот. Нямаше избор.

— Нека Марк Торес ми се обади.

Гърни получи обаждането от Торес, преди да измине и една трета от пътя за Уолнът Кросинг.

— Окръжният прокурор ме помоли да те снабдя с каквато информация ти е необходима, особено онова, което се изясни, след като напусна местопрестъплението вчера. Моментът удобен ли е?

Гърни видя, че приближава оранжерията на Снук и реши, че мястото е подходящо за спиране.

— Да, удобен е! — Отби в дългия тесен паркинг на градинския център. — Докога останахте?

— Цял ден и цяла нощ. Гарет и Шелби поставиха халогенни лампи и работиха до сутринта.

— Разкажи ми за находките.

— Ами, първо Пол Азиз снима цялото място, после трупа на Търлок и накрая всички улики, преди да ги опаковаме и маркираме. Повечето предмети, които откри, бяха вътре в бараката и около нея — там, където твоят тип Хардуик намери дамгата. Отзад открихме заровени два чифта дрехи с петна от кръв, които съответстваха на местата на охлузванията по труповете на Джордан и Тукър. В бараката имаше намотка въже, пасна точно на парчето, открито при близнаците Горт — което, изглежда, свързва Бекерт и Търлок с убийствата на детската площадка, както и с опита да се натопят братята за тях. На задната седалка на атевето се натъкнахме на кървави петна. Трешър направи бърз полеви тест за кръвни групи — съвпадат с тези на Джордан и Тукър.

— Имаше ли отпечатъци по волана на атевето?

— Стари, размазани и безполезни.

— А по дръжките на онзи мотор „Ямаха“?

— Същата работа. Но отпечатъците на Бекерт се срещат и на различни други места по атевето, а тези на Търлок — на капачката на резервоара на мотоциклета, което можеше да се очаква, тъй като атевето е регистрирано на комисаря, а моторът — на заместника му. И като стана дума за отпечатъци, тази сутрин най-сетне получихме отговор от лабораторията за онази химикалка, която намерихте в двора зад къщата на Поултър Стрийт. Отпечатъкът на нея определено е на Търлок.

— Това си е сериозна купчина доказателства.

— Има и още. В огнище в гората зад бараката намерихме останки от бейзболна бухалка и палка — вероятно оръжията, използвани срещу Джордан и Тукър, — плюс две спринцовки от фабрично заредените.

— Използвани?

— Използвани и хвърлени в огъня заедно с бухалката и палката. Но надписът на едната не беше изгорял напълно. Беше останало достатъчно, за да може Трешър да потвърди, че е пропофол.

— Значи купчината продължава да расте.

— Има и още. Помниш ли онази вечер у вас, когато Гарет заяви, че кабелът ти бил прерязан с някакви резачки? Намерихме точно такива под хлабавите дъски на пода на бараката.

— Доста продуктивна вечер.

— Не съм споменал още най-интересната находка — чифт клещи, които доказват, че беше прав… — Торес вкара драматична пауза.

Гърни мразеше драматичните паузи.

— Какво имаш предвид?

— Под мивката в хижата стоеше малък комплект инструменти. Гарет смята, че клещите в комплекта са оставили следите на сменените дръжки на казанчетата. Ще накара лабораторията да направи сравнение, за да са сигурни, но обикновено се оказва прав за подобни неща.

Гърни усети задоволство от това, че се движи по правилния път.

— Нещо друго?

— Може и да има. Онзи ноутбук и телефонът, които намерихте на тавана в хижата, бяха защитени с парола, така че ги пратихме в криминалната компютърна лаборатория в Олбъни и се надяваме към края на седмицата да имаме новини и за тях.

— Всичко това ми звучи като мечтата на прокурора. Знаем ли вече защо Търлок се е появил в хижата точно в онзи момент?

— Така смятаме. Има две работещи с батерии безшумни алармени системи, активират се от движение — една в хижата и една в бараката. Бяха програмирани да се свържат с определени телефонни номера, вероятно единият е на Търлок, което би обяснило появата му. Гарет има проблем със защитния код, който скрива номерата, така че изпратихме устройствата в Олбъни заедно с телефона и компютъра.

— Някакви следи за местонахождението на Бекерт?

— Още не. Телефонът му очевидно е изключен. Съпругата му твърди, че няма представа къде е. Прокуратурата е пуснала заповед за обиск в къщата им, в случай че тя откаже достъп. Бекерт, изглежда, няма лични приятели, така че не срещаме съдействие. Следим кредитните му карти. Засега няма дейност. Видян е да напуска управлението около пет и половина онази вечер. Но не сме открили човек, който да го е виждал след това. Съпругата му е била на някаква тридневна почивка с приятели и твърди, че няма представа по кое време се е прибрал снощи и дали изобщо се е прибирал.

— Взел ли е колата си?

— Вероятно. Със сигурност знаем само, че я няма на паркинга на управлението.

Последва мълчание, докато Гърни умуваше върху изчезването на комисаря в нощта преди инцидента в ловното стопанство.

Торес заговори първи:

— Направо изумителна история!

— Кое?

— Как се оказваш прав за всичко. Помня най-първото събрание, на което дойде, недоверието ти в предположенията по случая. Все едно незабавно разбра, че нещо не е наред с основната хипотеза. Още тогава си личеше, че Бекерт и Търлок са притеснени от въпросите, които задаваш. Сега знаем защо.

— Все още ни предстои дълъг път. Има много неизяснени въпроси.

— Това ми напомня за един твой коментар покрай видеото от стрелбата по Стийл — червената лазерна точка на темето му, докато патрулираше по ръба на тълпата. Ти се чудеше защо точката го следва толкова дълго. Не каза ли, че било поне две минути?

— Точно така.

— А откри ли защо?

— Не още.

— И все така го смяташ за важно?

— Да.

— На мен ми се струва същинска дреболия.

Гърни не коментира. Но си мислеше, че най-често малките камъчета обръщат колата, особено тези, в които не виждаш никакъв смисъл.

45

След края на разговора с Торес Гърни остана пред оранжериите на градинския център. С надеждата Роб Снук да не го забележи той се облегна на седалката си и се опита да прочисти съзнанието си и да подреди задачите до края на деня.

Оказа се, че прочистването на съзнанието не е толкова лесно. Нещо го гнетеше, макар да не беше сигурен точно какво. Може би проточилото се отсъствие на Мадлин? Винаги се чувстваше странно, когато тя отсъстваше от дома и телефонните разговори не намаляваха напрежението му.

Беше я осведомил за откритията си в ловното стопанство предишната вечер и за убийството на Търлок, минус най-ужасните подробности. Беше я предупредил все още да не казва нищо на Ким и Хедър, като добави, че има среща с прокурора, за да си изяснят положението. Тя му съобщи, че ще остане в хотела на медицинския кампус на „Мърси“ поне още двайсет и четири часа — чак тогава се очакваше да пристигнат роднините на Стийл и Лумис. Напомни му да напълни хранилките и да пуска кокошките в ограденото им дворче. Той й каза, че я обича и му липсва, Мадлин отговори със същото.

Това, което детективът не спомена, беше опита да го застрелят. Първоначално си каза, че не иска да я стряска с перспективата за вероятно продължаваща опасност. Ден по-късно — с намерената пушка, мъртвия Търлок и очевидно миналия в нелегалност Бекерт — се самоубеди, че го прави, тъй като вече няма опасност и следователно не е спешно да обсъждат проблема. Но, седнал срещу парниците на Снук, вече трябваше да признае, че винаги е смятал за подозрително, когато някой предлага различни причини за едно и също заключение.

Мъдър приятел навремето беше коментирал, че колкото повече оправдания изтъква някой за поведението си, толкова по-малко вероятно е да са истинската причина.

Вероятно именно това притесняваше Гърни — не толкова отсъствието на Мадлин, колкото собствените му увъртания. Закле се да е по-открит в следващия си разговор с нея. Това просто решение повдигна духа му и той излезе от паркинга вече съсредоточен върху това да стигне до дома си, да прегледа материалите по случая и да се опита да разгадае несъвпадащите подробности.

Двайсет и пет минути по-късно, докато караше през долното пасище към къщата и се чудеше коя папка да подхване първо, с изненада забеляза до една от цветните лехи Мадлин със сламената й градинарска шапка.

На слизане от колата я завари коленичила в лехата до градинката с аспержите. Садеше делфиниумите, които Гърни бе донесъл у дома преди два дни. Изглеждаше бледа и изтощена.

— Станало ли е нещо? — попита детективът. — Мислех, че ще пренощуваш в болницата.

— Роднините пристигнаха по-бързо от очакваното. А и аз бях по-скапана, отколкото очаквах… — Мадлин остави лопатката си до цветята и поклати глава. — Ужасно е. Ким е пълна с толкова потискан гняв! В началото го държеше в себе си. Но сега започва да се излива. Хедър е по-зле. Напълно се е затворила. Все едно изобщо я няма… — Тя замълча за момент. — Мога ли да им съобщя нещо за напредъка, който си постигнал? Онова, което ми разказа по телефона снощи, е голяма новина. Може да им донесе някакво облекчение… или да ги разсее.

— Все още не.

— Защо не?

— Текущият статут на разследването не е нещо, което…

Съпругата на детектива го прекъсна:

— Да, да, знам го. Просто… Толкова е ужасно да не знаеш нищичко! Надявах се просто… — Тя взе лопатката си, после пак я остави и се изправи. — Проведе ли срещата с Клайн?

— Оттам се прибирам.

— Успяхте ли да стигнете до някакви изводи?

— Всъщност не.

— Какво искаше той?

— Принципно — помощта ми за приключването на случая. Всъщност — мълчанието ми. Последното, което му се ще, е медиите да открият, че ме е уволнил преди три дни, задето съм предположил, че схваща случая напълно погрешно.

— Какво му каза?

— Че ще довърша работата си.

Мадлин видимо се смути.

— Нима случаят не е приключен вече?

— И да, и не. Има много улики, фатални за Бекерт и Търлок — това, което ти споменах по телефона, плюс още много неща, открити снощи и тази сутрин, включително фактът, че Бекерт очевидно е изчезнал.

— Изчезнал ли? Това не го ли прави беглец от закона?

— Не знам какъв термин ще използва Клайн публично, но ми се струва разумно определение. Новите доказателства не оставят особено съмнение за участието му в убийствата на детската площадка, както и в покушенията. Така че всичко се обърна наопаки и практически Кори е оправдан от всяка гледна точка.

Мадлин остави лопатката си и го погледна в очите:

— Долавям ли съмнение в гласа ти?

— Просто имам чувството, че пропускам нещо. Трудно ми е да напасна риска и бруталността на убийствата с потенциалната бъдеща печалба.

— Не се ли случват такива неща? Има хора, простреляни заради чифт маратонки…

— Случват се. Но не и като част от добре премислен план. Кори е убеден, че всичко е заради политическото бъдеще на Бекерт — елиминира хората, които могат да му създадат проблеми.

— Смяташ ли, че е способен на това?

— Достатъчно студено влечуго е. Но все пак изглежда прекалено. Има нещо в печалбата, което не проумявам. Може би задавам грешните въпроси.

— Какво имаш предвид?

— Преди години в академията посетих курс по следователски техники. Една сутрин инструкторът ни попита: „Защо елените винаги се втурват пред колите нощем?“. Получи куп отговори. Паника, дезориентация, предизвикана от фаровете, еволюционна дисфункция. Накрая ни посочи, че в самия въпрос има грешно предположение. Откъде знаем, че елените винаги го правят нощем? Може би повечето от тях не търчат по шосето, но ние не го осъзнаваме, понеже виждаме само онези, които го правят. Както той посочи, има подвеждане, скрито във фразата „втурват се пред колите“, — звучи така, сякаш тази дейност е нещо поначало проблематично. Да предположим, че перифразираме въпроса по друг начин: „Защо някои елени се опитват да пресекат пътя пред приближаваща кола?“. Такъв начин на задаване предлага различен набор възможни обяснения. Тъй като елените са много териториални, вероятно първият им инстинкт в миг на опасност е да тръгнат към онази част от територията си, която смятат за най-сигурна. Вероятно просто инстинктивно се насочват към безопасно място. Другите елени в близките околности може би тичат в противоположна посока, встрани от пътя, за да стигнат до своите безопасни места, но е по-малко вероятно да ги забележим, особено нощем. Така или иначе, изводът му беше прост. Ако задаваш грешни въпроси, няма да стигнеш до истината.

Нетърпението на Мадлин си личеше.

— Е, кой въпрос за случая според теб задаваш грешно?

— Ще ми се да знаех…

Тя остана вторачена в мъжа си дълго време, преди да попита:

— А сега какво следва?

— Ще прегледам случаите, ще потърся какво трябва да се свърши и ще го свърша.

— И ще докладваш отново на Клайн?

— В даден момент. Той ще е доста доволен да не върша нищо, стига да не му клатя лодката и да не го показвам в лоша светлина.

— Понеже има собствени политически амбиции?

— Вероятно. До вчера това означаваше да се качи на борда на Бекерт. Предполагам сега вижда бъдещето си като солово изпълнение.

Мадлин се изправи и отърси пръстта от дланите си. Усмивката й не беше щастлива.

— Ще се прибирам. Искаш ли да направя нещо за обяд?

Малко след това, докато безмълвно довършваха обяда си, на Гърни му хрумна, че ако не й каже за прерязания кабел и последвалия изстрел сега, вероятно няма да го направи никога. Затова й разказа, като описа събитието колкото се може по-незаплашително — все едно Бекерт или Търлок са стреляли по къщата, когато е излязъл да запали генератора.

Тя го погледна изпитателно:

— Не мислиш ли, че се е целил в теб?

— Ако е искал да ме улучи, щеше да продължи да стреля.

— Откъде знаеш, че са били Бекерт или Търлок?

— На следващата сутрин намерих в ловната им хижа пушката, с която е направен изстрелът.

— А сега Търлок е мъртъв.

— Да.

— И Бекерт се крие.

— Така изглежда.

Мадлин кимна намръщена.

— Тази случка с изстрела е била… по-предишната нощ?

— Да.

— Защо ти отне толкова време да ми кажеш?

Гърни се поколеба, но отговори:

— Мисля, че се страхувах да не пробудя спомените за случая с Джулиан Пери.

Изражението на жена му помрачня при споменаването за нахлуването в дома им по време на онази особено обезпокоителна поредица убийства.

— Съжалявам — увери я детективът. — Трябваше веднага да споделя.

Тя го изгледа продължително по начина, който го караше да се чувства прозрачен. След това взе чиниите им и ги отнесе в мивката.

Гърни потисна желанието да измисля още извинения. Влезе в кабинета си и извади материалите по случая. Дамгата и спринцовките свързваха Бекерт и Търлок пряко с убийството на членовете на АРС, така че той отвори общото досие на Джордан и Тукър.

Съдържаше изненадващо малко, освен доклада по случая, бележките от разпита на човека с кучето, намерил труповете; разпечатки на няколко от снимките на Пол Азиз, двата доклада от аутопсиите и бланка за напредък в разследването без особен напредък в нея, освен описание на влизането на Търлок в имота на братята Горт и доказателствата, които предполагаемо бе намерил там. Имаше и съвсем опростени сведения за жертвите. Според досието Тукър бил самотник без известни семейни връзки и лични приятелства извън АРС. Джордан бил женен, но нямаше признаци жена му да е била разпитвана, а само бележка, че е информирана за смъртта му.

На Гърни му беше ясно, че решението да се натопят Горт за убийството на Джордан и Тукър сериозно е стеснило обхвата на разследването и е елиминирало практически всички действия, които не са пряко свързани с този възглед към случая. Това решение бе породило зейнала информационна яма, която направо го сърбеше да запълни.

Не бе забравил, че преподобният Кулидж е осигурил алиби на Джордан и Тукър след стрелбата по Стийл и впоследствие се бе изказал възхитено за тях. Логично беше да сметне, че може да има и телефона на съпругата на Джордан.

Обади се на Кулидж. Докато оставяше съобщение, пасторът вдигна с професионално топъл тон.

— Радвам се да те чуя, Дейвид. Как върви разследването?

— Направихме някои интересни открития. Заради което ти се обаждам. Искам да се свържа със съпругата на Марсел Джордан. Надявах се, че може да имаш номера й…

— Ах! Хъм… — Кулидж се поколеба. — Съмнявам се, че Таня би желала да говори с когото и да е от силите на реда. А ще те сметне за техен член, без значение колко независима е връзката ти с официалните власти.

— Дори ако би могла да е от полза за разрешаването на убийството на съпруга си — и вероятно за разкриване на съучастие на силите на реда?

Последва натежало мълчание. Накрая пасторът попита:

— Сериозно ли говориш? Съществува ли такава… възможност?

— Да.

— Ще ти се обадя след малко.

Не отне много време.

След няма и десет минути Кулидж позвъни да съобщи на Гърни, че Таня е отказала да говори с него по телефона, но е склонна да се видят в църквата.

Четиридесет и пет минути по-късно Гърни спря на паркинга пред „Свети апостол Тома“ и тръгна през стария църковен двор.

Почти беше стигнал до задната врата, когато я видя, застанала съвсем неподвижно сред обраслите с мъх надгробни камъни. Висока около трийсетгодишна тъмнокожа жена с обикновена сива тениска и спортно долнище, с жилесто тяло и мускулести ръце на бегач на дълги разстояния. Тъмните й подозрителни очи бяха втренчени в детектива.

— Таня?

Тя не отговори.

— Аз съм Дейв Гърни.

Тя продължи да мълчи.

— Тук ли предпочитате да говорим, или вътре?

— Може би съм решила изобщо да не говоря с теб.

— Така ли?

— Да речем, че е така.

— Тогава ще се кача в колата си и ще се прибирам.

Тя наклони глава първо на едната страна и после на друга, но без да влага смисъл в жеста.

— Ще говорим тук, отвън. Какво означава това, което си казал на пастора?

— Споменах му, че съм направил някои открития, касаещи убийството на съпруга ви.

— Заявил си, че може да е забъркана полицията.

— Казах, че така изглежда.

— Какви факти имаш?

— Не мога да разкривам конкретни доказателства. Но подозирам, че съпругът ви и Върджил Тукър, както и двамата полицаи, може да са били убити от един и същи човек.

— Не от онзи Пейн или от лудите Горт?

— Не мисля, че са били те. — Детективът потърси някаква реакция по безизразното лице на събеседничката си, но не видя такава. Зад нея се издигаше мраморният ангел, на чието крило Кулидж си бе загасил цигарата преди няколко дни.

— Онзи, когото наричаш мой съпруг — заяви Таня след известна пауза, — беше по-скоро мой бивш съпруг, макар че така и не се разведохме официално. Живеехме в една и съща къща, за да делим разходите, но се смятахме за разделени. Той беше глупак… — Тя помълча още малко. — Какво искаш от мен?

— Помощта ви, за да науча истината за случилото се.

— Как очакваш да ти я окажа?

— Можете да започнете с пояснение на твърдението, че Марсел е бил глупак.

— Имаше си слабости. Жените го обичаха… и той отвръщаше на любовта им.

— Това ли сложи край на брака ви?

— Създаваше ситуации, които отваряха рана в душата ми. Но се опитвах да живея с тази слабост, понеже в него иначе имаше страшно много сила. Сила и страстен стремеж към справедливост — справедливост за хората, които нямат власт. Искаше да защити тези хора, да стори каквото може, за да освободи живота им от малко напрежение и страх. Такава беше представата му за АРС.

— Как се разбираше с другите лидери на АРС?

— Върджил Тукър и Блейз Джаксън?

Гърни кимна.

— Ами… Трябва да кажа, че Върджил не беше точно типът човек, когото да наречеш лидер. Беше просто добър човек и по случайност близък с Марсел, а Марсел на практика го замъкна на този пост, понеже му вярваше. Той нямаше особен талант, нито големи недостатъци. Просто искаше да постъпва правилно. Върджил държеше само на това. Да бъде полезен.

Гърни забеляза сходството с целта на Марк Торес като служител в полицията.

— А Блейз Джаксън?

По лицето на Таня пробяга първа следа от емоция — жлъчна горчивина. Когато заговори, гласът й бе зловещо спокоен:

— Блейз Лавли Джаксън е въплъщение на Дявола. Тази кучка не спира пред нищо, за да получи това, което иска. Блейз я е грижа само за Блейз. Говори разпалено, обича да се изявява на сцената, харесва вниманието, а хората вземат пример от нея. Умира си да се стоварва като чук върху корумпираната полиция и да разбунва тълпата. Но през цялото това време зорко се озърта за всички ползи за себе си — какво може да вземе от другите.

— Тя ли беше причината за раздялата със съпруга ви?

— Съпругът ми беше глупак. Това беше причината за раздялата ни.

Между двамата се възцари кратко мълчание.

Гърни попита дали Таня е виждала Марсел или Върджил през четиридесетте и осем часа преди смъртта им. Тя поклати глава. Той попита дали е забелязала или чула нещо, преди или след техните убийства, което може по някакъв начин да е свързано със случилото се.

— Нищо. Само фактът, че Блейз вече е единствен лидер на Алианса за расова справедливост — положение, което несъмнено й допада.

— Обича да командва, така ли?

— Копнее за властта. Прекомерно й харесва.

Гърни долови наченки на безпокойство в поведението на Таня. Искаше да запази отворена вратата за бъдещи разговори, така че реши да сложи край на този сега.

— Благодаря, че ми отделихте време да поговорим, Таня. Бяхте много открита. И това, което ми казахте, е много полезно. Благодаря!

— Не ме разбирай погрешно. Не съм тук, за да ти правя услуга. Каза, че полицията може да е забъркана в това, което се случи, и ще се радвам да го видя доказано и този-онзи да ги тикнат в панделата, където ги чакат с отворени обятия. Това ще ми подслади душата. Така че не го приемай погрешно. Живея в разделен свят и не съм от твоята страна на границата.

— Разбирам.

— Наистина ли? Знаеш ли защо това място тук е най-любимото ми в Уайт Ривър?

Гърни огледа старото гробище.

— Кажи ми.

— Пълно е с мъртви бели хора!

46

Пътят на Гърни от „Свети апостол Тома“ към междущатската го изведе на булеварда в покрайнините на Уилард Парк. При приближаването до главния вход се сети за снимките на Пол Азиз и реши да огледа детската площадка още веднъж.

Паркингът беше почти пълен — нищо учудващо в приятния пролетен следобед. Гърни намери място за колата и след това тръгна по пешеходната алея по ръба на окосената ливада, където се беше провела демонстрацията на АРС. Статуята на полковника беше оградена от жълта полицейска лента — очевидно усилие да бъде предпазена от събаряне, преди да се вземе официално решение за съдбата й. Макар че в парка гъмжеше от посетители, които се припичаха на слънце, играеха на фризби, разхождаха си кучетата или бяха излезли с дечицата си, детската площадка стоеше празна. Гърни се почуди колко ли време ще е нужно, за да изчезне зловещата й аура. Надраскана на ръка табела на бараката за наем на каяци гласеше: ЗАТВОРЕНО ДО ВТОРО НАРЕЖДАНЕ.

Косовете обаче продължаваха да се крият в гъстата тръстика по протежение на брега на езерото. Излетяха на орляк при приближаването на Гърни към водата, разкрещяха се и се надпреварваха да прелитат над главата му. Но когато той спря на едно място, птиците бързо изгубиха интерес и се върнаха отново в тръстиката.

Следите от атевето, документирани на снимките на Азиз, вече не се виждаха, но Гърни си спомняше къде са били. Отново погледна напречната подпора на катерушката с двете лъскави петна, които разговорът с фотографа го бе накарал да приеме за следи от скоби.

Започна да превърта наум сценарии, за да си представи вероятните стъпки, които биха били предприети за донасянето на двете жертви на това място и връзването им за конструкцията.

Ето ги Джордан и Тукър, тръгнали да вземат участие в среща на място, на което са доведени до безпомощно състояние посредством комбинация от алкохол и мидазолам. След това са закарани в хижата или по-вероятно в бараката зад нея. Там предполагаемо са били силно упоени с пропофол в подготовка за побой, разсъбличане и жигосване, за да се създаде илюзията за свирепо расистко нападение. След това е било необходимо да ги вържат за атевето на Бекерт и да ги прекарат от хижата до детската площадка по лабиринта от пътеки.

Гърни си представи атевето да излиза от гората в предутринния здрач, да се насочва към катерушката, да спира пред нея, докато студената мъгла се стеле пред лъчите на фаровете. Бекерт и Търлок са на предната седалка. Джордан и Тукър — голи, упоени, полумъртви, са на задната. Зад тях се намира щайга с намотки въже и здрава скоба.

Представи си Бекерт и Търлок да слизат с фенерчета, бързо да решават кого да вържат първи… и после какво?

Един от вариантите беше двамата заедно да вдигнат едната жертва и да изправят отпуснатото тяло с гръб към пречките. Докато единият от тях държи омаломощения, другият е могъл да вземе скобата и въжето, да върже края му около гърлото на пленника, да омотае останалата част около пречката зад тила му и чрез скобата да го задържи, за да не се свлече, докато затегне възлите. След това да върже торса и краката към по-долните пречки, за да е сигурен, че жертвата ще остане изправена. Междувременно най-вероятно ще е в ход бавно, смъртоносно задушаване…

В представата на Гърни процесът изглеждаше отвратителен, но възможен. След това му хрумна, че има и по-лесен начин, и то такъв, който не би изисквал почти никакви физически усилия. Всяка жертва би могла да бъде изтеглена през задната част на атевето и захвърлена на земята пред катерушката. След това едно от въжетата да бъде вързано под мишниците, а свободният край — преметнат през пречката и вързан за атевето, което да се подкара напред и по този начин да вдигне жертвата към пречката. Тогава скобата ще бъде използвана да задържи въжето на място, докато го отвържат от атевето, увият го около пречката и го вържат. И накрая жертвата може да бъде прикрепена в това гротескно изправено положение, като се затегне здраво остатъкът от въжето около краката, торса и — с фатален ефект, около шията.

По този начин несъмнено щеше да е по-лесно. Всъщност щеше да е толкова лесно, че отпадаше необходимостта от участието на двама души, което означаваше, че двойното убийство е могло да бъде изпълнено само от Бекерт или само от Търлок. Беше възможно дори единият да е действал без знанието на другия. При това положение Гърни се запита дали това има нещо общо с убийството на Търлок.

След като огледа за последно площадката и вече се обръщаше, за да се върне на паркинга, забеляза, че един от собствениците на кучета го наблюдава. Беше нисък, мускулест тип с къса подстрижка, посивяла коса и два добермана. Стоеше на около петдесет метра. Когато Гърни се приближи, забеляза гнева в очите на непознатия. Тъй като нямаше желание за сблъсък, детективът се придържаше към края на алеята.

— Хубави кучета — каза любезно, докато се разминаваха.

Мъжът не обърна внимание на комплимента и посочи детската площадка.

— Да не си някой от детективите, които разследват това чудо?

Гърни спря.

— Точно така. Да не би да разполагате с някаква информация?

— Просто двама от братята са си получили каквото им се полага.

— Защо мислите така?

— Уайт Ривър беше приятно място за живеене. Страхотен град да си отглеждаш децата. Безопасен и спокоен. А я го виж сега! Улицата, на която живея, беше чудесна. Трябва да я видиш днес. Общински жилища. Безплатен наем за безделниците. В съседство живее някаква откачалка, която носи само дашики[12]. Все едно наистина идва от Африка. Живее с две машини за бебета. Ние с теб плащаме за това! И знаеш ли какво? Има черен петел! И бели кокошки. Това е враждебно послание. Всяка година коли белите кокошки. В задния си двор. Така, че да мога да го видя. Отсича им главите. Но никога не закача черния петел. Как му викаш на това?

— А вие как му викате?

— Терористична заплаха, това е то. Ето за това трябва да се притесняваш!

— Искате ли да подадете оплакване?

— Нали това правя. Точно тук. Точно сега.

— За да подадете официално оплакване, трябва да посетите полицейското управление и да попълните…

Мъжът прекъсна събеседника си с отвратено махване на ръката:

— Загуба на време. Всички го знаят… — Обърна се рязко, дръпна каишките на кучетата и закрачи през ливадата, като мърмореше под носа си обиди.

Гърни продължи по алеята към колата си, замислен за поредното напомняне за страха и презрението във врящия казан, наречен Америка.

Докато се качваше в субаруто, му хрумна, че е редно да сподели с Марк Торес факта, че убийството на Джордан и Тукър би могло да е извършено от един човек. Набра номера. Както винаги, младежът вдигна бързо и звучеше ентусиазиран да чуе какво има да му каже Гърни.

Той обясни теорията си за самотния убиец.

Торес помълча известно време.

— Смяташ ли, че това би трябвало да промени фокуса на разследването?

— За момента просто трябва да имаме предвид тази възможност и да видим как приляга на останалото, което ще научим. Като стана дума, открихме ли дали Бекерт и Търлок имат алиби за нощта на убийството на Джордан и Тукър, или за нощта на покушението?

— Засега никой, с когото сме говорили, не си спомня да е бил с тях по това време. Но това не е изненадващо. Не е като да са общували с обикновените полицаи. Търлок докладваше само на Бекерт, а комисарят — само на кмета. Срещал си се с Дуейн Шакър, така че можеш да си представиш точно колко истинско докладване е имало в случая. Съпругата на Бекерт не ни беше от полза. Очевидно общественият й живот е бил натоварен, не си е стояла много вкъщи и не е следила къде ходи съпругът й. Що се отнася до Търлок, той живее сам. Най-близкият му съсед е на повече от километър и твърди, че не знае нищо за него.

Субаруто бе започнало да се нагрява от следобедното слънце на открития паркинг и Гърни отвори прозорците.

— По папката на Джордан и Тукър не личи да са извършени истински разпити след убийствата, като изключим няколко загадъчни бележки за намеци от неназовани информатори и кратки показания от онзи тип, открил труповете. Пропускам ли нещо?

— Не, поне доколкото знам. Не забравяй, че съм се занимавал със случая по-малко от ден. Щом Търлок го взе, се насочи изцяло към Горт.

— Не са били разпитвани приятели на Джордан или Тукър, така ли?

— Единствените приятели, които двамата са имали, очевидно са членове на АРС, арестувани по време на акцията срещу щаба им. Предвид повдигнатите обвинения са били посъветвани да не дават никакви показания пред полицията.

— А съпругата на Джордан?

— Тя отказа да говори с Търлок — Торес замълча за момент. — Има хора, които гледат на нас като на окупационна армия.

— Всъщност разговарях с нея днес.

— Как успя?

— Казах й, че е възможно главата на някого от полицията да падне заради убийствата. Идеята й хареса.

— Обзалагам се. Сподели ли нещо полезно?

— Даде ясно да се разбере, че Марсел се е забъркал сексуално с Блейз Джаксън. И че Блейз е наистина ужасна твар.

— Чакай, задръж за момент!

Гърни чуваше неясен разговор на заден фон. Когато Торес се върна на телефона, настроението му беше по-добро:

— Обади се Шелби Таунс. Каза, че чифтът ботуши, намерени в хижата, съвпада идеално със следите по стълбите на Поултър Стрийт.

— На Търлок ли са или на Бекерт? Може ли изобщо да се каже?

— На Търлок. По размера се познава. Изглежда, той е стрелял по Лумис. Видимо случаят се насочва към… извинявай, задръж за малко.

След поредния разговор Торес се върна.

— Шелби казва, че по всички патрони, които си намерил при пушката, има отпечатъци от Кори Пейн.

— Което съвпада с разказа на Кори как е помагал на баща си в пълненето на патроните. Други новини?

— Само тази, че окръжният прокурор ще се появи тази вечер във „Важните новини“.

— Какво е това?

— Водещата програма преди „Вечерен сблъсък“ на РАМ. Сигурно ще е интересно да видим как Клайн обяснява превръщането на богоподобния си герой в дявол за една нощ.

Гърни се съгласи. Тъй като Клайн не можеше да държи медиите настрани до безкрай, явно бе решил да скочи с главата надолу в дълбокото в отчаяно усилие сам да оформи историята.

47

Точно преди седем Гърни отвори лаптопа си и влезе на сайта на РАМ. Докато страницата се зареждаше, той забеляза някакво движение през прозореца до бюрото — ярковиолетово петно, което шареше в далечния край на горното пасище. Детективът осъзна, че вижда Мадлин в яркия й дъждобран да коси тревата, която отделяше пасището от гората. Погледа я как завива с косачката със седалка по пътеката, която водеше надолу към къщата. След това отвори раздела „Гледай на живо“. Миг по-късно екранът му се изпълни с яркосини букви, които мигаха на черен фон:

Думите се взривиха на парчета, които се прередиха, за да образуват нов надпис:

И тези думи се разпаднаха, за да бъдат незабавно пренаредени в друго заглавие:

По време на финалните барабанни удари камерата се прехвърли върху екип от мъж и жена, които до последния момент театрално си водеха бележки на бюрото в новинарското студио. Жената първа остави химикалката си и погледна право в камерата.

— Добър вечер, аз съм Стейси Килбрик.

Гърни забеляза, че стандартното й изражение на сериозна професионална загриженост е заменено от мрачна настоятелност. За момент се разсея от звъна на телефона си. Видя, че е Трешър, и го остави да мине на гласова поща.

Мъжът на екрана също остави химикалката. Спретнат и официален, приличаше досущ на угрижен стюард в самолет.

— Добър вечер. Аз съм Рори Кронк. Тази вечер сме ви приготвили голяма история — ексклузивно издание на „Важните новини“ за главозамайващия обрат в Уайт Ривър, Ню Йорк! Сподели фактите със зрителите ни, Стейси.

— Както казваш и ти, Рори, тези факти са направо невероятни. Ловецът се превърна в дивеч! Смущаващи нови доказателства свързват Дел Бекерт, бивш шеф на полицията в Уайт Ривър и известен в цялата страна защитник на реда и закона, с четирите шокиращи убийства, които разследваше управлението му. Освен това изглежда, че в момента, в който над главата му виси тежкият облак на подобно подозрение, никой не знае къде точно е Бекерт… — тя се обърна към Кронк: — През годините сме отразявали какви ли не невероятни истории, Рори, но никога не съм виждала подобно нещо. А ти?

— Аз също, Стейси. Изчезналият комисар е само част от историята. Заместникът му, както току-що научихме, е мъртъв. Става дума за зловещо убийство, от тези, които обикновено са запазени за филмите на ужасите…

Килбрик направи театрална гримаса на отвращение.

— Освен кървавите подробности аз наистина съм шокирана от начина, по който целият случай беше обърнат с главата надолу. Не си ли съгласен?

— Напълно.

— Стана ясно, че голяма част от постигнатото е резултат от усилията на окръжния прокурор и един извънредно специален детектив от неговата служба, който много разбира от убийства.

— Самата истина. Всъщност точно преди да започне предаването, проведох интригуващ разговор с окръжния прокурор Клайн.

— Страхотно, Рори. Нека пуснем записа веднага!

Гърни чу страничната врата откъм антрето да се отваря и затваря, малко по-късно Мадлин влезе в кабинета. Надзърна към екрана на лаптопа.

— Какво гледаш?

— Интервю на живо с Клайн.

Тя си придърпа стол и седна.

Сцената на екрана се беше сменила с аскетично обзаведена зала за интервюта. Прокурорът и Кронк седяха на столове един срещу друг, с лавица с книги на заден фон. Клайн изглеждаше прясно подстриган.

Репортерът се беше навел напред и тъкмо казваше:

— … дума на езика на всички е: „Шокиращо!“. Главният разследващ става главен заподозрян. И синът му, който беше ваш основен заподозрян, в крайна сметка е обявен за невинен. Направо да ти се завие свят! Нека задам очевидния въпрос. Ако днешната ви представа за случая е правилна, как е възможно да сте били в такава грешка вчера?

Клайн реагира с измъчена усмивка:

— Въпросът ти изглежда прост, Рори, но реалността далеч не е така елементарна. Не бива да забравяш, че първата хипотеза — тази, че Кори Пейн е виновен за снайперските изстрели, а братята Горт — за убийствата на детската площадка, беше умела измама, подготвена от сегашния ни заподозрян. От самото начало ръководството на полицейското управление полагаше координирани усилия да подведе службата ми. Не става въпрос за погрешно тълкуване на случая. Това, с което си имаме работа, е злонамерено и страховито предателство на общественото доверие от страна на човек, който се е заклел да третира това доверие като свещено.

— В устата ви звучи като истински грях.

— Гледам на него като на форма на морално разложение.

— Колко дълбоко в управлението би могло да стига това разложение?

— В момента активно проучваме този въпрос.

— Ресурсите ви вероятно са крайно недостатъчни. При толкова много въпроси без отговор, свързани с тези ужасни убийства, и предвид неяснотите около това кои полицаи са достойни за доверие, да не споменаваме вихрещите се расови вълнения в части от Уайт Ривър, откъде идва нужното ви подкрепление?

Клайн притеснено се размърда в стола си.

— Всъщност държим положението под контрол.

— Имате ли планове да включите щатската полиция? Или ФБР, предвид възможната версия за убийство на основата на расова омраза?

— Засега не.

— Значи твърдите, че разполагате с всички необходими ресурси?

— Не просто го твърдя, Рори, знам го със сигурност.

— Струвате ми се изненадващо уверен предвид онова, пред което сте изправен. Четири сензационни убийства, вече пет, ако броим и това на заместник-комисаря. Не би ли било разумно да се възползвате от специалистите, които щатската полиция може да предложи? При цялото ми уважение, вашият окръг е провинциален и тук типичните престъпления са от рода на шофиране в нетрезво състояние, дребни проблеми с наркотици и нарушаване на обществения ред. А сега сте изправени пред нещо безкрайно по-сложно. Това не ви ли притеснява?

Клайн си пое дълбоко дъх.

— Обикновено не разкриваме подробности за персонала си, Рори, но в името на спокойствието на гражданите искам да сложа точка на този въпрос за компетентността. Факт е, че в момента нивото ни на следователски умения е ненадминато. Ключов член на настоящия ми екип е Дейв Гърни, високо ценен детектив, комуто принадлежи рекордът за най-голям брой разкрити убийства в историята на полицейското управление на Ню Йорк. Говоря за над сто убийства, разкрити лично от този човек, включително знаменити случаи със серийни убийци. Именно благодарение на неуморния му труд и гениални прозрения стигнахме до настоящите хипотези за ситуацията в Уайт Ривър. Ти попита защо не съм довел следователи от щатската полиция. Всъщност Дейв Гърни е водил семинари по разследване на убийства в академията на щатската полиция. Така че, от гледна точка на експертизата, никому не отстъпваме по ниво. Разполагаме с най-доброто, което съществува!

— Изумителна новина. Впечатлен съм.

Клайн се въздържа от отговор.

— Знам, че времето ви е ценно, сър, както и че искате да завършите с послание, предназначено за нашите зрители.

— Да, така е… — прокурорът се взря със сериозно изражение в камерата. — Главният ни приоритет точно сега е да намерим Дел Бекерт.

В долната част на екрана се появи телефонен номер.

Клайн продължи:

— Ако знаете нещо за местонахождението му или то е известно на ваш познат, моля да се обадите на този номер. Възможно е Бекерт да кара черен „Додж Дюранго“ с нюйоркски номер CBIIWRPD.

На екрана се изписа номерът на колата, появи се снимка на Бекерт в полицейската му униформа, както и телефонен номер.

Клайн завърши:

— Ако разполагате с някаква информация, която може да ни помогне да намерим този човек, моля, обадете се веднага на посочения номер. Няма нужда да се представяте, ако не желаете да го правите. Просто искаме да получим сведенията, които имате на разположение. Благодаря ви!

За кратко на екрана остана само телефонният номер, който след това бе заменен от Стейси Килбрик и Рори Кронк на живо от новинарското студио.

— Еха! — възкликна Килбрик. — Окръжният прокурор очевидно има в малкия си екип истински талант от големия град.

— Така изглежда — съгласи се Кронк.

— Хм, какво знаем за Дейв Гърни?

— Знаем, че преди няколко години списание „Ню Йоркър“ пусна статия за него на първа страница. Заглавието на материала беше „Суперченге“ — което, предполагам, казва всичко.

— Значи изненадите в тази история нямат край. Страхотно се справи, Рори!

Новинарят самодоволно се усмихна.

— Аз съм Стейси Килбрик от „Важните новини“. Продължаваме с най-новото за трансджендър войниците, които служат във Военноморските сили на САЩ, след няколко важни съобщения.

Гърни затвори прозореца „Гледай на живо“ и уебсайта на РАМ.

Мадлин го наблюдаваше.

— Притеснява ли те, че Клайн обяви включването ти публично?

Той вдигна ръце с дланите навън в знак, че се предава.

— Предпочитам да не го беше правил. Но не мисля, че това го радва повече, отколкото мен.

— Какво имаш предвид?

— Клайн не обича да дели славата. Направил го е, понеже е приклещен в ъгъла. Кронк търсеше слабост в ресурсите му и намекваше, че трябва да вкара на терена външни служби, което прокурорът твърдо не иска да прави. Страхува се, че ще изглежда, все едно се предава, а той иска да завърши тази история с лична победа. Хвали се с миналото ми като начин да смаже предположението на Кронк, че службата му не може да се справи с предизвикателството.

— Обзалагам се, че тази Килбрик ще се опита да те вкара в предаването си.

— Ще завали сняг в ада, преди да се съглася — Гърни погледна към часовника в ъгъла на екрана. — Шест и двайсет е. Имаш ли идеи за вечерята?

Мадлин се намръщи:

— Тази вечер имам среща с градската група за политическа активност. Нали си спомняш, че ти казах?

— Забравил съм, че е днес.

— Може да закъснея. Дискусиите ни край нямат. В хладилника има много неща. И паста в жълтия шкаф.

Час по-късно, докато Гърни дояждаше порция спагети с наситнени домати, тиквички и пармезан, които сам си беше приготвил, му се обади Кори Пейн. В гласа на младежа се долавяше възбуда, каквато детективът не беше чувал досега.

— Дейв! Гледаш ли новините по интернет?

— За какво?

— За случая! Започна със съобщението на РАМ, че сте се съсредоточили върху баща ми, който е изчезнал. Окръжният прокурор даде интервю и всички други новинарски сайтове подемат кампанията. Започват да изскачат шантави заглавия — „Синът невинен, таткото виновен“, и прочее. Всичко е с краката нагоре. Вече не съм мишена. Сигурно знаеш всичко това, нали?

— Знам, че са направени някои важни открития.

— Доста мек начин да го кажеш. Според мен ти дължа живота си!

— Още не е свършило.

— Но ми звучи, сякаш най-сетне тръгва в правилната посока. Боже мили, какво облекчение! — Кори замълча за момент. — Това заради нещата, които си намерил в хижата, ли е?

— Не мога да говоря за това. Разкритията за уликите трябва да идват от прокуратурата. Което ми напомня — защо не ми каза за втория ключ?

— Какво?

— Каза ми за ключа от хижата, но не и за другия от бараката.

— Нищо не разбрах.

— Бараката зад хижата.

— Не знам нищо за никаква барака. Ходил съм само в хижата — възрази Пейн озадачено.

— Баща ти свали ли те в мазето на хижата?

— Не. Не знаех, че изобщо има мазе.

— А къде беше разположил оборудването за презареждането?

— На масата за хранене в средата на стаята.

— Как беше облечен?

— Май във фланелена риза. Не съм сигурен за панталоните. Може би платнени? Той никога не носи джинси. А, имаше и някакви еднократни ръкавици, каквито носят докторите. Според мен, за да не се цапа с барута.

— Откакто дойде да живееш в Уайт Ривър, колко често си общувал с Джуд Търлок?

— Виждал съм го с баща ми. Не беше от хората, които човек иска да опознае. Побиват те тръпки дори само като го погледнеш в очите. В една от новинарските истории се разправя, че го намерили убит в ловното стопанство. Ти ли го откри?

— Бях там.

— Как е загинал?

— Съжалявам, но този отговор също е в ръцете на прокуратурата.

— Разбирам… — Кори замълча. — Е, така или иначе просто се обаждам да ти благодаря. Благодаря ти, че ми върна живота!

Сега беше ред на Гърни да смени темата.

— Имам още един въпрос. Когато си бил дете, преди да те пратят в интерната, баща ти опитваше ли се да те заинтригува с пушки, лов или подобни неща?

Последва продължително мълчание. Когато Кори най-сетне отговори, възбудата се бе оттекла от гласа му.

— Баща ми никога и с нищо не се е опитвал да ме заинтригува. Единствената загриженост, която проявяваше, беше да не направя нещо, с което да го посрамя.

Гърни усети неприятна тръпка на припознаване. Бе имало време, когато изпитваше подобно негодувание към своя баща.

48

Гърни не беше сигурен с какво да се захване. Имаше чувството, че е стигнал до задънена улица и се налага да копае по-дълбоко. Макар следващата стъпка да му убягваше, той реши да провери телефона си и да се увери, че е наваксал със съобщенията.

Имаше само едно — обаждането от Трешър, което бе получил, докато гледаше „Вечерен сблъсък“. Натисна иконката за прослушване.

— Детектив Гърни, обажда се Уолтър Трешър. Не се съмнявам, че безконечните ужасии из Уайт Ривър поглъщат вниманието ти, но смятам, че трябва да ти разкажа още по-зловещата история на собствения ти идиличен склон. Обади се, когато можеш. Междувременно те съветвам повече да не се занимаваш с разкопки — не и преди да те подготвя за онова, което е вероятно да откриеш.

Гърни изпита прилив на любопитство и притеснение. Веднага върна обаждането на Трешър, но се натъкна на гласовата поща и остави съобщение.

После се застави да се съсредоточи върху събитията в Уайт Ривър и това кой неразрешен аспект да подхване първо. Сети се за убийството на Рик Лумис с шиш за лед, което на свой ред му напомни за болничните служители и факта, че още не е прегледал раздела, отнасящ се за напусналите и уволнените.

Върна се на бюрото, взе флашката със списъка от „Мърси“ и я постави в лаптопа си. След няколко секунди вече отваряше раздела с бивши служители в обобщеното досие на персонала на болницата. Докато преглеждаше колоните с имена и адреси, се натъкна само на едно познато име. Но то определено привлече вниманието му:

Нейното напускане или уволнение — във файла не се посочваше кое от двете — бе станало на 12 февруари, само преди три месеца. Освен адрес, бяха дадени само домашен и мобилен телефон.

Гърни въведе тази информация в адресника си и местоположението на Бордън Стрийт му се стори познато. Сигурен беше, че е виждал адреса и преди, но не се сещаше къде. Отвори „Гугъл стрийт вю“ и провери сградата, но това, което видя, не му се стори познато. Върна се към списъка на персонала и пак погледна адреса. Стори му се, че предчувствието му се отнася не за физическото местоположение, а за написания на страницата текст. Беше го виждал някъде другаде. В същия документ.

Върна се в основната част на списъка, посветена на активните служители, и започна да прелиства имената и адресите. Накрая го откри — в раздела за сигурност, поддръжка и почистване:

КРИЙЛ ЧАЛИС ДЖ., БОРДЪН СТРИЙТ 115, УАЙТ РИВЪР, НЮ ЙОРК

Домашният телефон, даден за нея, съвпадаше с посочения за Блейз Джаксън, но мобилният бе различен. Така значи, помисли си Гърни, били са поне съквартирантки. И вероятно нещо повече.

Също толкова интересен беше фактът, че името Чалис Крийл му беше попадало и преди, не само в списъка на персонала. Гърни си спомняше, че го е прочел на баджа на чистачката на интензивното в болницата — жената с бадемовидните очи, която беше изпразнила кошчето в чакалнята за посетители в деня, когато седяха там с Ким, Хедър и Мадлин. Жена, която би имала лесен достъп до Рик Лумис. Жена, чието присъствие в сестринския състав, никой не би имал причина да подложи на съмнение.

Забиването на шиш за лед в мозъчния ствол на Лумис обаче би изисквало по-специфични медицински познания. Което поставяше въпроса за образованието на Крийл, както и за това на Джаксън. Гърни трябваше да открие какво е работила активистката в болницата и причината вече да не е там. Дали връзката между Джаксън и Крийл би могла да сочи направо към убийството на Рик Лумис? Дали една от двете не е била и източник на наркотика, използван за Джордан и Тукър? И може би най-сериозният въпрос — възможно ли е Джаксън и Крийл да са били замесени с Джуд Търлок и Дел Бекерт?

Болницата изглеждаше логично място, от което да започне търсенето на отговори. Обаждането на Гърни стигна до автоматична разпределителна система, която в крайна сметка го свърза с Аби Марш от отдел „Човешки ресурси“. В осем и четвърт тя все още беше в кабинета си. Прозвуча му притеснено като в деня, когато бе получил файла от нея.

— Да?

— Аби, обажда се Дейв Гърни. Питах се дали…

Тя го прекъсна:

— Телевизионната звезда!

— Моля?

— Имаме телевизор в столовата. Хапвах набързо, когато видях интервюто с окръжния прокурор. Какво мога да направя за вас?

— Трябва ми информация за двама ваши служители — един бивш и един настоящ. Блейз Джаксън и Чалис Крийл. Познати ли са ви?

— Джаксън несъмнено. Крийл смътно. Има ли проблем?

— Точно това се опитвам да разбера. Крийл на работа ли е в момента?

— Задръжте. Ще проверя… Да, ето. Според графика тя е на смяна от четири до дванайсет. Така че да, на работа е.

— Извинете, имах предвид, дали знаете със сигурност, че е започнала смяната си в болницата?

— Няма как да го видя в компютърната система.

— Но все някой трябва да знае дали се е явила на работа.

— Началник-смяната й. Искате ли да му се обадя?

— Ако обичате.

— Ще трябва да ви сложа на изчакване.

— Благодаря, Аби!

Минаха пет минути. Когато Аби Марш най-сетне се свърза с Гърни, звучеше още по-притеснено:

— Чалис Крийл не се е явила за дежурство нито днес следобеда, нито вчера и не се е обадила и двата дни. Началникът й се е опитал да я намери вчера, но не вдигнала. При обаждането днес получил автоматично съобщение, че гласовата й поща е пълна.

— До момента е била стриктна, така ли?

— Очевидно. Няма червени точки в досието. Но фактът, че разпитвате за нея… има ли причина да се притеснявам?

— Твърде рано е да се каже. Знаете ли, че адресът й е същият като на Блейз Джаксън?

— Същият? — притеснението в гласа на Аби Марш се покачи с още една степен.

— Да. И стационарният номер също.

Марш замълча.

Вместо да пита дали Джаксън е напуснала, или е била уволнена — въпрос, на който събеседничката му би могла и да не отговори заради свързани с поверителната информация подробности, Гърни приложи метода на предположенията, който детективите често използват в сходни ситуации.

— Когато Джаксън беше уволнена, имаше ли някакви последици?

— Какви последици?

— Тя отрече ли обвиненията, които й бяха отправени?

— Разбира се. Но после й показахме записа от камерите в аптечното.

Детективът реши да продължи с предположенията:

— И се виждаше, че е взела пропофола, така ли? И мидазолам.

— Пропофолът беше на записа на камерата. Мидазоламът се оказа по-труден за доказване. Но в крайна сметка тя се съгласи да напусне, а ние — да не повдигаме обвинение. Нямаше да има смисъл. Пропофолът не е технически контролирана субстанция като мидазолама, така че от гледна точка на закона обвиненията нямаше да са кой знае колко сериозни. Но кой ви е дал цялата тази информация?

За момент му се прииска да й каже, че го е направила тя самата току-що. Но разкритието, че я е измамил, нямаше да е от полза никому. А и не бе особено горд с него. Вместо това каза, не съвсем лъжовно:

— Истината винаги намира начин да изтече.

Аби замълча за момент.

— Имате ли право да ми кажете защо търсите Чалис Крийл?

Детективът оформи отговора си консервативно:

— Има вероятност да се е намирала в близост до интензивното по времето, когато е бил нападнат Рик Лумис.

Мъртвото мълчание на Аби Марш посочи, че е схванала намека.

Първото, което Гърни направи, след като благодари за помощта и приключи обаждането, беше да провери домашния телефон на Крийл и мобилния й и да се обади и на двата. Обажданията му минаха на гласова поща; и двете кутии се оказаха пълни. Той се обади и на мобилния на Джаксън. Там също попадна на гласова поща, но и тази пощенска кутия беше пълна. Той се облегна на стола и се загледа през задния прозорец към склона, сега вече напълно обвит в мрак.

Някъде високо в боровата гора започна да вие глутница койоти.

Гърни се замисли за връзката между Блейз Джаксън и Чалис Крийл. За нежеланието или неспособността им да приемат телефонни обаждания, както и за свързаната с наркотици раздяла на Джаксън с „Мърси“ и за достъпа на Крийл до интензивното.

След четвърт час нерешителност се обади на Торес.

— Марк, има един проблем, който трябва да проучим… — Той предаде разговора си с Аби Марш и помоли полицая да отиде до апартамента на двете дами колкото се може по-скоро. — Ако поне едната присъства, задръж я. Ще се видим там!

По целия път до изхода от междущатската за Уайт Ривър кара над ограничението на скоростта, после включи джипиеса, който го преведе през градския лабиринт от еднопосочни улици. Оказа се, че целта му е насред западнала уличка в „Гринтън“.

На светлината на единствената работеща улична лампа страната на Бордън Стрийт, на която се намираше номер 115, изглеждаше непокътната. На отсрещния тротоар бяха останали само изгорели скелети на сгради. Колата на Торес вече беше паркирана пред блока. Гърни спря зад нея.

На излизане го удари острата миризма на мокра пепел и залегнало отдолу разложение. Подобно на съседите отляво и отдясно, номер 115 беше мрачна четириетажна сграда със стоманена врата. Мъж и жена седяха на пластмасови столове в полумрака пред входа. Жената беше руса и забележително обла — създаваше впечатление, че е напомпана. Лицето й беше озарено от студеното сияние на телефонния екран.

Мъжът проследи приближаването на Гърни и обяви на висок глас:

— Апартаментът, който ви трябва, е на четвъртия етаж. Онзи, който дойде преди вас, е горе от доста време.

Гърни спря.

— Случайно да познавате жените, които живеят там — Блейз Джаксън и Чалис Крийл?

Мъжът се ухили:

— Всички познават госпожица Лавли. Тя е знаменитост.

— А Чалис?

— Чалис не говори с никого.

— Да сте виждали някоя от тях през последните няколко дни?

— Не мисля.

Гърни погледна жената:

— А вие? Да познавате някоя от дамите от четвъртия етаж?

Тя не показа признаци да е чула въпроса.

Мъжът се наведе напред в пластмасовия си стол:

— Бренда знае само какво има на телефона й.

Детективът кимна.

— А да знаете дали дамите са имали посетители наскоро?

— Братя идват и си отиват през цялото време.

— Някой друг?

— Мъжът в голямата кола, преди няколко дни.

Гърни посочи автомобила на Торес:

— Голяма кола като тази?

— По-голяма. И по-лъскава. С едно такова каубойско име…

— „Дюранго“?

— Аха, точно така. Дюранго.

— А видяхте ли шофьора?

— Бял беше. Мярнах го от прозореца си… — мъжът посочи към втория етаж.

— Можете ли да го опишете?

— Току-що го описах.

— Висок? Нисък? Слаб? Дебел?

— Обикновен.

— Как беше облечен?

— С тъмни дрехи.

— С каква коса?

— Тъмна шапка, коса не видях.

— И кога се случи това?

— Да е било онзи ден.

— Знаете ли по кое време дойде?

— Нощес. Към десет-единайсет да е било.

— Знаете ли колко време остана?

— Дойде нощес, само туй знам. На сутринта колата я нямаше.

Гърни още обмисляше следващия си въпрос, когато чу да го викат по име. Вдигна глава и видя Торес на отворения прозорец на последния етаж.

— Дейв, трябва да се качиш тук! — Напрежението в гласа на полицая подсказа на Гърни какво да очаква, когато стигне до апартамента.

Влезе в сградата и пое по стъпалата нагоре, като вземаше по две наведнъж. Вратата на жилището беше отворена, държеше я Торес, който отстъпи, за да пропусне Гърни в тясното фоайе, озарено от самотна крушка. Връчи му чифт латексови ръкавици и еднократни терлици.

Детективът си ги сложи, без да задава въпроси. Знаеше, че скоро ще научи отговорите.

— В дневната са — осведоми го Торес.

Отвратителната смрад, която се усилваше при преминаването на Гърни през фоайето, му бе добре позната, но така и не бе успял да свикне с нея.

Двете жени седяха на дивана в дневната по къси поли и копринени блузки. Бяха се облегнали една на друга — сякаш, вместо да излязат вечерта, са заспали насред поверителен разговор. От по-близо Гърни забеляза по кожата им характерния блясък на автолизата. Освен това имаше и признаци, че първите газове на разложението започват да раздуват телата им. Но лицата им още бяха разпознаваеми. Детективът беше сигурен, че това отляво принадлежи на избухливата дама, която беше гледал по „Вечерен сблъсък“ на РАМ ТВ. И имаше чувството, че лицето отдясно е на чистачката с бадемовидните очи, която бе видял в чакалнята на интензивното.

Както винаги при трупове в такова състояние, навсякъде имаше мухи — по-концентрирани по устата, очите и ушите. Двата прозореца с изглед към улицата бяха широко отворени, вероятно от Торес, за да разсее смрадта.

На масата пред дивана имаше две празни чаши, отворени бутилки водка и малинов ликьор и две лъскави чантички — заедно с камара спринцовки. Гърни преброи осем, всичките празни и използвани. Етикетите им подсказваха, че са били от предварително заредените, съдържащи пропофол.

— Блейз Лавли Джаксън и Чалис Джаксън Крийл — посочи ги Торес. — Или поне така пише на шофьорските книжки в тези чантички. Може и да са били сестри.

Гърни кимна.

— Обади ли се на съдебния лекар?

— Трешър каза, че ще дойде до двайсет и пет минути, а това беше преди двайсет. Обадих се и на Гарет Фелдър. Идва насам.

— Добре. Огледа ли апартамента?

— Отгоре-отгоре.

— Нещо да ти е привлякло вниманието?

— Всъщност само едно — Торес посочи малко бюро, разположено срещу дивана. Отвори горното чекмедже до края. Зад разбърканите листове хартия се гушеше найлоново пликче с цип, в което се намираше пачка двайсетдоларови банкноти. Гърни предположи, че ако цялата е от двайсетачки, съдържа поне три хиляди долара. Намръщи се:

— Интересно.

— Парите ли?

— Пликчето.

— Пликчето ли? Защо…

Въпросът на Торес бе прекъснат от звука на затваряща се врата на кола долу на улицата.

49

Малко след пристигането на Трешър Гарет Фелдър дотърча на бегом по стълбите с оборудването за събиране на улики, следван от Пол Азиз с фотоапарат. Докато тримата си слагаха еднократните костюми, Торес ги запозна с основните факти за ситуацията, след което заедно с Гърни отстъпиха назад и останаха да наблюдават техническата страна на работата, като внимаваха да не се пречкат.

От време на време Фелдър и Азиз се оплакваха от ужасната миризма, просмукала апартамента. Трешър се държеше така, сякаш не я забелязва.

След като ги погледаха известно време, Торес отведе Гърни встрани и му съобщи, че привечер с него се е свързал вокалистът на някаква забравена стара рок група.

— Преди няколко дни чул по новините съобщение, че членовете на расистка бяла групировка, наречена „Рицари на изгряващото слънце“, са издирвани от полицията в Уайт Ривър. Това ще да е било, когато Търлок и Бекерт публично свързваха сайта на РИС с убийството на Джордан и Тукър и с братята Горт. Както и да е, репортерът включил адреса на уебсайта в предаването. Онзи от рок групата проявил любопитство и влязъл да разгледа, понеже си спомнил, че фразата „рицари на изгряващото слънце“ е стих в една от старите му песни…

Гърни продължи разказа на полицая:

— … И на уебсайта намерил клип, на който той й групата му изпълняват въпросното парче. Но няма нищо общо с расистки групировки и с групата му не са давали правата за видеоклипа никому.

Торес видимо се озадачи.

— Как, да му се не види, разбра?

— Само така би се наредил пъзелът — очевидно цялата история с РИС е изфабрикувана. Предполагам, че създателят на уебсайта е намерил някъде стария клип — може би в Ютуб, копирал го е и го е качил за свои нужди. Обзалагам се също, че истинското название на групата е нещо, свързано с превъзходството на бялата раса.

Торес зяпна Гърни:

— Певецът ми каза, че групата — един вид като шега — била наречена „Тексаските скинхед хеви метъл рокери и превъзходството на бялата раса“… Но как изобщо е възможно да го знаеш?

— Щом стана очевидно, че РИС е подвеждаща улика, се запитах как бих постъпил, ако трябваше да създам подобен фалшив уебсайт. Вместо да се опитвам да измисля съдържанието от нулата, бих потърсил в интернет термини като „превъзходство на белите“, за да видя с какво разполагам и какво бих могъл да адаптирам или направо да открадна. Следващата стъпка…

Трешър прекъсна разговора им:

— Бусът за труповете ще пристигне след малко. Бих предположил, че смъртта е настъпила преди четиридесет и осем до седемдесет и два часа. Вероятно ще мога да съм по-точен, след като отворя жертвите — вдругиден, ако не се случи нещо непредвидено. С химическата си увертюра и двата случая ми изглеждат сходни с убийството на Джордан и Тукър. Очаквам лабораторните тестове да разкрият алкохол, метаболити и мидазолам, както и следи от пропофол.

— Защо мидазолам? — попита Гърни. — Другите бензодиазепини не са ли по-лесно достъпни?

— По принцип да.

— Тогава защо…?

— Антероградна амнезия.

— Какво е това?

— Един от специалните ефекти на мидазолама е, че прекъсва създаването на спомени. Което носи предимства, ако някоя от жертвите на престъпление оцелее. Може, разбира се, да има и други причини за този избор. От вас зависи да ги откриете… — Съдебният лекар посочи една от бутилките на масата. — И докато се занимавате с това, бих предложил да се даде за анализ този малинов ликьор.

— Някакви по-конкретни причини? — попита Гърни, раздразнен от навика на Трешър да снася информацията на парчета, вместо да я изложи цялата наведнъж.

— Мидазоламът се предлага като сироп. Има горчив вкус. Силен и сладък ликьор би бил идеално средство за приложението му.

— Да разбирам ли, че няма шанс това да е двойно самоубийство?

— Не бих казал, че няма шанс. Но е много малък… — Трешър излезе от хола в малкото фоайе и започна да си сваля предпазния костюм.

Гърни го последва.

— Между другото, получих телефонното ти съобщение.

Съдебният лекар кимна и смъкна латексовите си ръкавици.

— Бих искал да знам каква е тази загадка с разкопките — продължи детективът.

— Кога можем да седнем и да я обсъдим?

— Какво ще кажеш за веднага?

Трешър се усмихна неприятно.

— Темата е деликатна. Тук не му е нито времето, нито мястото.

— Тогава избери време и място.

Усмивката му се скри.

— У вас. Утре вечер. Ще изнасям реч на ежегодната вечеря на Асоциацията на съдебните патолози в Сиракуза. Около пет часа ще мина през Уолнът Кросинг на път за там.

— Ще се видим тогава.

Трешър нави гащеризона си, свали терлиците, натика всичко в скъпата си кожена чанта и си тръгна, без да промълви и дума повече.

Гърни се върна при Торес в дневната с намерение да продължи обясненията си за вероятното създаване на сайта на РИС, но точно тогава се приближи Гарет Фелдър, видимо развълнуван и със смартфон в ръка.

— Я вижте това! — той вдигна телефона си, за да могат Торес и Гърни да погледнат екрана. На него се виждаха два пръстови отпечатъка един до друг. Изглеждаха еднакви.

— Чисти, лъскави, непорьозни повърхности като пратени от бога! Само вижте тези отпечатъци! Точно като по телевизията. Перфектни са!

Гърни и Торес го зяпнаха.

— Няма съмнение, че тези двата са от един и същи палец — продължи Фелдър. — Различно време, различно място. Но един и същи палец. Току-що снех отпечатъка отляво от пликчето с двайсетачките в чекмеджето. Отпечатъкът отдясно снех вчера от будилника на тавана в хижата на Дел Бекерт. Съвпада и с камара отпечатъци по мебелите, кранчетата и атевето му.

— Знаем ли със сигурност, че отпечатъците в хижата са на Бекерт? — попита Гърни.

Фелдър кимна.

— Потвърдени бяха вчера от системата, от досието с полицейски отпечатъци.

Торес се смути:

— Джаксън и Крийл са получили тези пари направо от Бекерт?!

— Знаем със сигурност за Джаксън — потвърди Фелдър. — На торбичката има и нейни отпечатъци, не само на Бекерт.

— Взел си отпечатъци от трупа на Джаксън? — поинтересува се Гърни,

— За работни нужди. Трешър ще направи официалния комплект при аутопсията. Както и да е, имам още работа за вършене. Просто исках да ви информирам! — Фелдър пъхна телефона в джоба си през разреза в предпазния костюм и се упъти към коридора в другия край на дневната. На стената имаше плакат със снимка на радикал от шейсетте години, размахващ иконичния си черен юмрук във въздуха.

Малко по-късно Пол Азиз излезе от същия коридор. Обяви, че е приключил. Потупа доволно фотоапарата си и попита Гърни и младия следовател дали имат някакви специални искания освен стандартното за местопрестъпленията. Торес въпросително погледна Гърни, който каза, че няма. Азиз обеща да им изпрати снимки още на сутринта и си тръгна.

Торес погледна Гърни озадачено:

— Тази финансова връзка между Дел Бекерт и Блейз Джаксън… май не те изненада.

— Изненадан съм само, че намираме толкова ясни доказателства за нея. Когато директорката на човешки ресурси призна, че са уволнили Джаксън за кражба на спринцовки с пропофол, а в имота на Бекерт бяха намерени такива спринцовки, беше естествено да заподозра връзка.

— Смяташ, че парите са били отплатата на комисаря за дрогата?

Гърни сви рамене:

— Все са били заплащане за нещо. Трябва да научим повече за връзката между двамата. Очевидно е, че шефът на полицията не би поръчал на лидер на АРС да му краде пропофол, освен ако нямат стабилна връзка.

Торес го погледна озадачено.

— Като например?

— Сещам се за някои интересни възможности. Спомняш ли си онова разкритие преди няколко години, че един от най-големите гангстери в Бостън е сериозен информатор на ФБР?

Младият полицай се ококори:

— Смяташ, че Джаксън е издавала съратниците си на Бекерт?

— Наясно сме, че е амбициозна и безмилостна. Възможно е да е давала избирателно информация за хора, които е искала да разкара от пътя си. Възможно е връзката им да е била взаимно полезна и с времето да се е задълбочавала. Не е невероятно да са си сътрудничели за елиминацията на Джордан и Тукър — резултат, който според информацията ни и двамата може да са желали по различни причини.

— Нима смяташ, че Бекерт е извършил това тук? — Торес посочи към дивана.

— Онзи тип долу в пластмасовия стол твърди, че бял мъж в черно „Дюранго“ е идвал тук преди две нощи — точно в рамките на предположението на Трешър за възможния интервал на смъртта.

— Пресвети небеса! — промърмори тихо Торес.

Гърни огледа бутилките и чашите на масата, както и купонджийските дрехи на Джаксън и Крийл.

— Може би Бекерт е предложил малък тост за успеха им…

Младият полицай продължи хипотетичната му версия:

— Мидазоламът в напитките ги отпуска дотам, че да загубят представа какво се случва. След това комисарят ги инжектира с фатални дози пропофол. И просто оставя всичко тук, така че да изглежда като зле завършило наркоманско парти… — той се поколеба и се намръщи. — Защо обаче да ги убива?

Гърни се усмихна:

— Демонът на негативната проекция.

— Какво?

— Да приемем, че Бекерт е разчитал на помощта на двете жертви, за да се отърве от хора, които биха могли да му създадат проблеми. Поне Джордан и Тукър, а вероятно и Лумис в болницата. Но така им дава възможност да предизвикат дори още повече проблеми заради това, което знаят. Щом комисарят е започнал да си представя ситуации, при които двете могат да се обърнат срещу него или дори да се опитат да го изнудват, чашата е преляла. Политическото му бъдеще и личната сигурност биха били много по-важни за него от живота на два потенциални проблема.

Торес кимна умислено.

— Смяташ, че може той да е заложил капана на Търлок? След като го е пратил в ловното стопанство и е съобщил на братята Горт? Така де, Търлок вероятно е знаел по-опасни неща за Бекерт от всеки друг на света, а ако е надживял полезността си…

— Въпросът е дали комисарят е имал контакт с братята, което…

Телефонът на Торес звънна. Той се намръщи срещу екрана.

— От окръжната прокуратура се обаждат… — Той послуша внимателно една-две минути. Единственият звук в апартамента беше бръмченето на прахосмукачката за улики на Фелдър, която той бавно прекарваше по килима пред дивана.

Накрая полицаят заговори:

— Добре… знам мястото… Да, така изглежда… ясно… благодаря! — приключи обаждането и се обърна към Гърни: — Беше жената от службата на Клайн, която приема обажданията в резултат от телевизионната му молба за информация относно местонахождението на Бекерт.

— Нещо полезно?

— Получено е обаждане от човек относно клиент на бензиностанция близо до Бас Ривър. Пълнел няколко трилитрови туби в багажника на черен „Додж Дюранго“. Номерът на колата завършвал е буквите WRPD.

— Представил ли се е обаждащият се?

— Не. Попитал дали има награда. Жената му казала, че няма, и той затворил. Телефонната компания казва, че обаждането е от предплатена карта.

— Службата на Клайн записала ли го е?

— Не. Линията, която използват, не е част от автоматичната им система.

— Лошо… — Гърни се поколеба. — Бас Ривър е при язовира, нали?

— Точно така. От другата страна на планината спрямо ловното стопанство. Силно залесен район. Малко пътища… — Торес се вгледа в изражението на Гърни. — Това притеснява ли те?

— Просто си мисля, че ако Бекерт е избягал, ще е доста изненадващо да остане в района.

— Може да има втора хижа, за която никой не знае. Някъде в гората, напълно невидима. Може би затова са му тубите — за генератор. Как мислиш?

— Предполагам, че е възможно.

— Струваш ми се неуверен.

— Глупаво ми се струва да се навърташ около скривалището си с лична кола с отличаващ се номер…

— Хората правят грешки под напрежение, нали?

— И това е вярно — съгласи се Гърни и с притеснение си помисли, че може би в случая и той самият греши.

50

Минаваше полунощ, когато Гърни се прибра от Уайт Ривър.

Паркира до страничната врата. Хрумна му, както в много предишни случаи, че има смисъл да добави гараж към къщата. Мадлин го споменаваше от време на време, а и това беше от проектите, които можеха да направят заедно. Реши след приключване на случая да обмисли сериозно въпроса.

Преди да влезе в къщата, постоя известно време до колата на лунната светлина, вдишваше сладкото землисто ухание на пролетта — антидот на смрадта на смърт, която бе дишал преди това. Но високо в хълмовете около Уолнът Кросинг нощите бяха далеч по-хладни, отколкото в Уайт Ривър, и не след дълго го побиха тръпки и го принудиха да се прибере.

Макар че беше на нокти от тежката вечер, той реши да полегне, да затвори очи и да се опита да си почине. Мадлин спеше, но когато Гърни се намести в леглото, се събуди колкото да промърмори:

— Ти се прибра…

— Да.

— Всичко наред ли е?

— Горе-долу.

Отне известно време това твърдение да пробие пелената на съня.

— Кое е долу?

— Тази история в Уайт Ривър продължава да става все по-налудничава. Как беше събранието на политическата група?

— Глупаво. Ще ти разкажа сутринта.

— Добре. Лека нощ!

— Лека.

— Обичам те.

— И аз.

Малко по-късно лекият ритъм на дишането на Мадлин му подсказа, че е заспала.

Докато лежеше втренчен през отворения прозорец в силуетите на дърветата, които едва се различаваха на слабата лунна светлина, мислите му бяха съсредоточени върху Дел Бекерт и Блейз Джаксън. Чудеше се дали не би могло тя да се окаже неназованият информатор, споменаван неведнъж на събранията на комисията за борба с критичните ситуации. Дали комисарят е разполагал с информация, с която да я принуждава да сътрудничи, или инициативата поначало е била нейна? Дали пликчето с пари в чекмеджето беше еднократна трансакция или част от продължителна уговорка? Дали беше плащане за оказани услуги, или пари, разменени за мълчание? Предвид физическата привлекателност на Джаксън и слуховете за сексуалните й апетити, дали връзката й с Бекерт не е включвала и този елемент? Или е била чисто делова?

А връзката с Рик Лумис? Ако Бекерт и Търлок стояха зад покушението на Поултър Стрийт, вероятно те стояха и зад фаталното нападение в болницата. Дали именно те бяха наели Чалис Крийл и й бяха показали как да забие шиш за лед в мозъчния ствол на жертвата?

Мисълта за Поултър Стрийт напомни на Гърни въпрос, който беше помолил Торес да проучи: дали агентката, уредила наема на двете „снайперистки“ жилища, наистина се е срещала с Джордан, чието име фигурираше в договорите, или трансакцията е била осъществена чрез посредник.

Торес беше казал на Гърни, че информацията ще е достъпна веднага щом агентката се върне от почивка. Нетърпението на детектива да проучи въпроса и невъзможността да го стори в два сутринта, го принудиха да развива сценарии от типа „ако-то“, докато накрая не се унесе в тежък сън.

Когато се събуди сутринта, небето беше синьо и през отворения прозорец чуваше излязлата да коси Мадлин. Първата му работа беше да се свърже с „Акме Риълти“.

Обади се на Марк Торес за името на агентката, което се бе изпарило от паметта му.

— Лаура Конуей — отвърна Торес. — Написал съм си напомняне на телефона да се чуя с нея тази сутрин. В момента пътувам към службата на Клайн, за да го осведомя за убийството на Джаксън и Крийл. Между другото, потвърдихме, че Блейз и Чалис са сестри. И изглежда, Чалис има доста сериозна история на психическа нестабилност, опитваме се да се сдобием с картона й. Що се отнася до Лаура Конуей, ако искаш да говориш лично с нея…

— Да, искам. Ще ми дадеш ли номера?

Три минути по-късно Лаура Конуей сподели с Гърни това, което той очакваше да чуе.

— Всичко бе придвижено от Блейз Джаксън. Пред мен се представяше като бизнес мениджър на господин Джордан. Тя избра апартамента на Бридж Стрийт и къщата на „Поултър“.

— Но и двата договора са подписани от Марсел Джордан?

— Точно така. Доколкото си спомням, госпожица Джаксън отнесе документите при него и ги върна в офиса ми.

— А знаехте ли за ръководната й роля в Алианса за расова справедливост?

— Не се интересувам от политика. Избягвам да гледам новини. Твърде разстройващо е.

— Значи не сте се срещали с Марсел Джордан?

— Не.

— И не сте говорили с него?

— Не.

— Той осигури ли ви финансови препоръки?

— Не.

— Не изисквате ли уверение, че може да си позволи наема?

— Не го сметнахме за необходимо.

— Това нормално ли е?

— Не, не е. Но и сделката не беше.

— В смисъл?

— И за двете жилища беше платено предварително. За цялата година. В брой.

— Това притесни ли ви?

— Много хора обичат плащанията в брой. Не подлагам на съмнение такива сделки.

— А не ви ли хрумна, че господин Джордан може да не знае за водещия се на негово име договор?

— Не ви разбирам. Как така да не знае?

Гърни беше сигурен, че в крайна сметка чрез сложен заговор Бекерт и Търлок са целели да натопят Джордан, неговите сътрудници в АРС и Кори Пейн за убийствата на Джон Стийл и Рик Лумис. Така че не се изненада да научи за потенциалното незнание на жертвата за сделката. Вниманието му привлече присъствието на Блейз Джаксън, което предполагаше участието й в заговора от самото начало.

Приключи обаждането и поседя малко до прозореца, загледан навън към редиците цъфтящи джанки по протежение на горното пасище. Чудеше се колко ли сериозно е замесена Блейз Джаксън в убийствата в Уайт Ривър и дали е била само инструмент, или мозъкът на цялата операция. Докато тази мисъл се въртеше в ума му, Гърни забеляза движение в небето над дърветата. Червеноопашат мишелов се въртеше над края на ливадата и без съмнение търсеше някоя по-малка птица или космата твар, която да прониже с ноктите си, да я разкъса и погълне. Природата, заключи детективът за стотен път, при все сладостта, цъфтежа и птичите песни, в същността си беше филм на ужасите.

Телефонът на нощното шкафче до него звънна. Гърни обърна гръб на прозореца и вдигна.

— Гърни на телефона.

— Здравей, Дейв! Марв Гелтър с обажда.

— Марв? Добро утро.

— Добро и заето, такова е то. Разбунваш духовете, приятелю. Политическият пейзаж по горните етажи е съвсем променен!

Гърни запази мълчание.

— Няма време за губене. Така че нека мина на темата. Свободен ли си за обяд?

— Много зависи за какво става дума.

— Разбира се, че зависи! Става дума за твоето бъдеще. Току-що обърна света с краката нагоре, приятелю. Време е да се възползваш от това. Да се погрижиш за остатъка от живота си.

Дълбокото отвращение на Гърни от Гелтър отстъпи пред любопитството.

— Къде искаш да се срещнем?

— В „Синият лебед“ в Локенбери. В дванайсет.

Докато Гърни се приготви за излизане, косачката на Мадлин я беше отвела покрай горното пасище и на една от затревените пътеки през боровата гора. Детективът й остави бележка с кратко обяснение, че се надява да се прибере до три следобед. След това взе адреса на ресторанта от интернет, вкара го в джипиеса и потегли.

Безупречното селце Локенбери, само на около километър от странната кубична къща на Гелтър, бе сгушено в уединена долина като съвсем отделно царство, където пролетта бе напреднала повече, отколкото сред съседните хълмове. Нарцисите и ябълковият цвят вече отстъпваха на цъфтящите люляци. „Синият лебед“ се намираше в спокоен сенчест участък на главната улица. От живописните колониални домове от двете му страни го отличаваше единствено елегантна дискретна табела до алеята от гранит, водеща към входната врата.

В облицованото с лакирана ламперия фоайе Гърни бе посрещнат от красива блондинка с едва доловим скандинавски акцент.

— Добре дошли, господин Гърни! Господин Гелтър пристига след малко. Позволете да ви заведа до масата ви!

Той я последва по настлания с килим коридор до стая с висок таван и полилей. Стените бяха покрити с редуващи се флорални стенописи в импресионистичен стил и лъскави огледала. В средата се намираше една-единствена маса — кръгла, с бяла ленена покривка, два френски провинциални дървени стола и два изискано сервирани комплекта прибори за хранене. Красивата блондинка изтегли единия стол за Гърни.

— Да ви донеса нещо за пиене, господине?

— Вода.

След малко в стаята влезе Марв Гелтър — иззад спокойната фасада на небрежно-елегантния му кариран костюм надзърташе кълбо концентрирана енергия и трескав поглед. Сякаш в туида с етикет „Ралф Лорен“ бе облечен едър надрусан с кофеин плъх.

— Дейв! Радвам се, че успя да дойдеш. Съжалявам, че закъснях… — той седна на масата срещу Гърни и надзърна към коридора. — Ловът, скъпа, къде, по дяволите, се загуби?

Северната красавица влезе в стаята и им донесе две чаши на сребърен поднос — вода за Гърни и напитка с розов оттенък, вероятно кампари и сода, за Гелтър. Постави ги на масата, отстъпи и зачака. Богаташът отпи припряно от питието си. Детективът се почуди дали изобщо върши нещо бавно.

— Тук няма меню, Дейв. Кухнята е класическа френска. Готвят страхотно. Coq au vin. Confit de canard. Boeuf bourguignon[13]. Каквото си пожелаеш.

Гърни погледна към северната хубавица, която му се стори леко развеселена.

— Говеждото — поръча си той.

Тя се усмихна и излезе от стаята.

Детективът се обърна към Гелтър:

— Няма ли да ядеш?

— Те знаят какво обичам… — домакинът отпи отново от питието си и се ухили с повече адреналин, отколкото топлота. — И така. Предизвика земетресение. Какво е чувството?

— Непълно.

— Ха-ха! Непълно. Харесва ми. Човек, който никога не е доволен. Винаги движи напред. Прекрасно. Чудесно! — Той огледа Гърни с грейнала страст. — Е, ето ни тук. Дел Бекерт, Бог да благослови душата му, е политически мъртвец. Дори ако е жив, пак е мъртъв. Ти се погрижи за това. Добре. Въпросът е какво следва?

— За кого какво следва?

— За теб, Дейвид. Ти си човекът, с когото обядвам. Какво си намислил?

Гърни сви рамене.

— Ще си кося пасищата, ще си храня пилетата и ще построя по-голяма барака за дърва.

Гелтър прехапа устни с неприятна гримаса:

— Клайн вероятно ще ти направи предложение. Например да ръководиш щатните му следователи. Би ли желал подобно нещо?

— Не.

— И не те виня. Така би прахосал таланта си. Който е по-съществен, отколкото си представяш… — Адреналиновата усмивка се завърна. — Адски си скромен, да знаеш. Адски сериозен. Яки са ти топките! Нагази в помийната яма на Уайт Ривър, където никой не знаеше какво, на майната си, става, разгада загадката, показа на окръжния прокурор кой край на въжето накъде води. Впечатляващо… — Марв замълча за момент. — Знаеш ли какво сътвори също така? Легенда. Легенда с герой. Хладнокръвен, умен герой, който не цепи басма. Суперченге. Така те нарича списанието, прав ли съм?

Гърни кимна смутено.

— Дявол да го вземе, Дейвид, ти си човекът! Дори на външен вид си стопроцентов синеок каубой хубавец. Дявол го взел, герой от реалния живот. Знаеш ли колко изгладнели са хората за истински герой?

Детективът се втренчи в Марв.

— За какво става дума?

— За какво според теб става дума, по дяволите? Бекерт е вън, Гърни е вътре!

— В какво?

— В кабинета на щатския главен прокурор.

Северната красавица се върна с две тънки порцеланови чинии. Тази с елегантно наредените на нея ордьоври постави пред Гърни. Другата, с около дузина мандаринови резенчета, подредени в кръг около малка чашка, сервира на Гелтър. Излезе от стаята също толкова тихо, колкото влезе.

Тонът на детектива съответстваше на изуменото му изражение.

— Предлагаш ми да се явя на изборите?

— И те виждам как печелиш с по-голяма преднина, отколкото би постигнал Бекерт.

Гърни помълча известно време, преди да отбележи:

— Не ми изглеждаш разочарован от случилото се.

— Бях извънредно разочарован. За десет минути. Повече би било разхищение на личното ми време. След това си зададох единствения разумен въпрос. А сега какво? Няма значение какво слага животът пред нас. Може да е златна мина. Може да е купчина лайна. Въпросът не се променя. А сега какво?

— Не те ли тревожи, че си сгрешил толкова с Бекерт?

Гелтър взе парченце мандарина и го огледа, преди да го пъхне в устата си.

— Животът продължава. Ако хората те разочароват, майната им. Проблемите могат да станат решения. Както в случая. По-добър кандидат от Бекерт си, което може би нямаше да осъзная, ако той още се навърташе наоколо. Това безполезно социалистическо лайно Мейнард Бигс няма никакъв шанс срещу теб.

— Толкова ли го мразиш?

Гелтър внимателно огледа ново оранжево парченце и лапна и него.

— Не го мразя. Изобщо не ми пука за този тип. Това, което мразя, е позицията му. Философията. Системата вярвания. За правата.

— Какви права?

— С главно П. Тези безполезни мръсници имат права! Право да правят каквото си искат. Няма нужда да работят, да спестяват, да издържат децата си. Няма нужда и пръста си да мърдат, понеже техните пра-пра-пра-пра-прадеди преди триста шибани години са били продадени от някакъв африкански боклук на търговец на роби. Тази древна история, видиш ли, им дава право да се възползват от плодовете на настоящия ми труд… — Марв извърна глава настрани и изплю мандариновото семенце на ориенталския килим.

Гърни сви рамене.

— Единственият път, когато видях Бигс по телевизията, становището му за расовото разделение ми се стори меко и разумно.

— Хубава опаковка на кутия със скорпиони.

— И ме виждаш като решение на това?

— Виждам те като начин да запазим кормилото на властта далеч от неподходящи ръце.

— Ако бъда избран с твоя помощ, какво ще ти дължа?

— Нищо. Поражението на Мейнард Бигс ще ми бъде отплата.

— Ще обмисля въпроса.

— Добре, но не мисли твърде дълго. Крайният срок за подаване на документи е след три дни. Съгласиш ли се, ти обещавам да спечелиш.

— Наистина не смяташ, че Бигс има шанс, така ли?

— Срещу теб — не. А и винаги мога да намеря няколко студенти, които да си спомнят случаи на неподходящи забежки на професора… — Гелтър се усмихна отровно.

Пристигна основното ястие — пъстроцветна bouillabaisse[14] за него, следван от бьоф бургиньона на Гърни, Ядоха предимно в мълчание и отказаха десерт.

Не повдигнаха темата на срещата си отново, докато не излязоха пред ресторанта, вече на път да се качат в колите си.

— Веднага щом се съгласиш — заяви Гелтър, — ще те покажем по „Важните новини“ и ще накараме Килбрик и Кронк да те представят на публиката. И двамата изгарят от желание да говорят с теб. — Когато Гърни не каза нищо, той продължи: — Само си помисли какво може да се постигне с властта и влиянието на щатската прокуратура. И с правилните връзки. Съвсем нов свят. Познавам хора, готови да убият за това място!

— Ще ти съобщя решението си.

— Възможността на живота ти е! — увери го Гелтър и заредената му с адреналин усмивка блесна отново, докато се качваше в червеното ферари.

51

Гърни отпи от кафето, което си направи веднага след като се прибра от Локенбери. Пурпурни щиглеци се бяха струпали на хранилката, която Мадлин слагаше на края на патиото. Тя самата стоеше до плота с мивката и режеше лук за супа.

— Е — каза безгрижно, — какво искаше той?

— Да се кандидатирам за главен прокурор.

Ножът спря над дъската за рязане, но жена му не изглеждаше изненадана толкова, колкото Гърни очакваше.

— На мястото на Дел Бекерт?

— Именно.

Тя кимна замислено.

— Предполагам, че иска някой истински герой на реда и законността да замени онзи, който му гръмна в лицето.

— Така каза и той.

— Не си е губил времето..

— Не.

— Умен, хладнокръвен и пресметлив.

— Точно така.

— И няма нужда да споменаваме, че има нужните връзки да те вкара в състезанието?

— Не само. Каза ми, че ще спечеля.

— А ти какво му отговори?

— Че ще си помисля.

— И какво си мислеше, когато му го каза?

— Мислех си, че след първите две минути, в които се чувствам поласкан, ще поумувам върху неизвестните фактори, ще си представя възможните проблеми, ще поговоря с теб по въпроса и после ще откажа предложението.

Мадлин се засмя:

— Интересен процес. А с какво се занимава главният прокурор?

— Сигурен съм, че на щатския уебсайт има описание на задълженията, но това, за което реалният човек ще реши да похаби времето си, е съвсем друг въпрос. Говори се, че последният обитател на кабинета се е чукал до смърт с проститутка в Лас Вегас.

— Значи наистина не се интересуваш?

— Да скоча в политическата цистерна с акули? С подкрепата на човек, с когото не ми е приятно дори да съм в една стая?

Мадлин любопитно вдигна вежди.

— Но се съгласи да обядваш с него.

— За да открия защо иска да обядва с мен.

— И сега знаеш.

— Знам. Освен ако плановете му не са по-сложни, отколкото предполагам.

Тя го погледна изпитателно и помежду им се възцари мълчание.

— О, между другото — продължи Гърни, след като допи кафето си, — снощи срещнах Уолтър Трешър на местопрестъплението в Уайт Ривър. Каза, че ще намине около пет следобед, за да поговорим за разкопките.

— Какво има да се говори за тях?

Гърни си даде сметка, че не е споделил с нея съобщението, оставено от Трешър.

— Направил е бързо проучване на предметите, които открих. Коментарите му бяха доста странни. Надявам се да изясним ситуацията, когато дойде.

Мълчанието на Мадлин красноречиво говореше за враждебността й към цялата тема.

Мисълта за Трешър напомни на детектива за апартамента на Джаксън и Крийл. Мадлин реагира на изражението му.

— Какво има?

— Нищо. Просто… малък спомен от снощи. Добре съм.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Гърни не искаше, но с годините беше научил, че описанието на притеснително за него събитие разхлабва хватката върху мислите му. Затова й разказа за случилото се, като започна с откритието от файла с болничния персонал, че Блейз Джаксън и Чалис Крийл са регистрирани на един адрес, и завърши със сцената в апартамента — разлагащите се тела, спринцовките с пропофол, парите и отпечатъците, които ги свързваха с Дел Бекерт.

Съпругата му се усмихна.

— Сигурно те кара да се чувстваш добре.

— Кое? — попита той кисело.

— Това, че се оказа прав за Бекерт. Имаше притеснения за него от самото начало. А сега си събрал всички тези улики за участието му в… колко убийства станаха?

— Поне четири. Шест, ако е убил и двете жени. Седем, ако е натопил Джуд Търлок.

— Ако не беше ти, младият Пейн щеше да е в затвора.

Гърни поклати глава:

— Съмнявам се. Всеки добър защитник щеше да забележи, че уликите срещу него са подхвърлени. Що се отнася до доказателствата срещу Бекерт, извадихме късмет с ловното стопанство.

— Омаловажаващ постиженията си. Ти си човекът, който реши да отиде дотам и да провери. Ти си този, който преобърна целия случай. И именно ти се добра до истината.

— Извадихме късмет. Намерихме куршумите. Балистиката даде ясен резултат. Има ясни улики, че…

Мадлин го прекъсна.

— Не ми звучиш много горд от постигнатото.

— А ти се държиш, все едно говориш с някой от клиентите си в клиниката.

Съпругата му въздъхна.

— Просто се чудя защо не си по-доволен от напредъка, който постигна.

— Ще се почувствам доволен, когато всичко свърши.

Трешър пристигна в пет и двайсет, като внимателно маневрираше нагоре по пасището, очевидно пазейки лъскавото си ауди. След като слезе от колата, постоя няколко секунди загледан в околността и едва тогава се упъти към отворените плъзгащи се врати.

— Онези проклети строители, дето ремонтират пътя, не правят нищо друго, освен да затрудняват движението! — започна, когато Гърни го покани да влезе.

От входа на трапезарията огледа одобрително голямата кухня на селската къща. Задържа поглед върху камината на отсрещната стена.

— Хубава полица. Кестен е, нали? Уникален цвят. Този тип огнища са били популярни в началото на деветнайсети век. Проучи ли историята на къщата, когато я купуваше?

— Не. Смяташ ли, че има някаква връзка между тази къща и…?

— Останките от къщата до езерото? Божичко, не. Находката ти е с поне сто години по-стара от къщата… — Докторът остави куфарчето си на масата в трапезарията.

По коридора се зададе Мадлин, която се беше качила горе да упражнява пиеса на Бах на челото си.

Гърни я представи.

— Аспержи — заяви Трешър. — Умен избор.

— Моля?

— Забелязах аспержите в градинката ви. Те са единственият зеленчук, който си струва да се отглежда вкъщи. Когато са пресни, разликата във вкуса е огромна! — Докторът пак се озърна. — Може би е добра идея да седнем.

— Какво ще кажеш да се разположим тук? — предложи Гърни, като посочи столовете и масата. — Нямаме търпение да разберем за какво точно става дума — допълни.

— Добре. Надявам се интересът ти да надживее отговора.

Със заинтригувани изражения двамата с Мадлин седнаха един до друг на масата.

Трешър остана прав от другата страна.

— Първо, малко история. Както знаете, посветил съм се на съдебната медицина с фокус върху определянето на причините за насилствена смърт. Хобито ми обаче е проучване на североизточния колониален живот с фокус върху по-тъмните му аспекти, особено зловещата синергия на робството и психопатологията. Сигурен съм, наясно сте, че робството не е само южняшко явление. В колониален Ню Йорк от осемнайсети век почти половината домакинства са притежавали поне по един роб. Притежаването на роби — покупко-продажбата на човешки същества, над които собственикът има пълен контрол, — е било широко прието.

— Наясно сме с историята — каза Мадлин.

— Поразителен дефект на историята, която се преподава в училище е, че събитията от всяка една епоха се разглеждат само поотделно и в много големи мащаби, — примерно взаимодействието между напредъка на механизацията и миграцията на населението към манифактурните центрове. Четем за тези взаимодействия и мислим, че схващаме същността на дадената епоха. Или четем за робството в контекста на селскостопанската икономика и мислим, че го разбираме, когато всъщност няма нищо по-далеч от истината. Възможно е да прочетеш десетки книги и така и да не усетиш ужаса — дори да не съзреш злонамерената синергия, която споменах преди малко.

— Каква синергия? — попита Мадлин.

— Зловещият начин, по който се комбинират различните недъзи в едно общество.

— Какво намеквате?

— Миналата година написах статия по темата за едно списание по културна психология. Заглавието беше „Жертви за продан. Мъчения, сексуално насилие и серийни убийства в колониална Америка“. В момента работя върху друга — тя описва съвместяването на психопатичните разстройства и правната система, позволяваща на един човек да притежава друг.

— Какво общо има това с нас?

— И до това ще стигна. Представата на средния американец за колониална Америка не стига по-дълбоко от печални на вид пилигрими с големи черни шапки, щастливи индианци, братска любов, религиозна свобода и от време на време някой труден момент. Колониалната действителност, разбира се, е съвсем различно нещо. Мръсотия, страх, глад, неграмотност, болести, суеверия, вещерство плюс мъченията и обесванията на вещици, съдебни дела за ерес, жестоки наказания, изгнания, абсурдни медицински практики, болка и смърт навред. И разбира се, всички съществени умствени заболявания и насилнически черти, които процъфтяват и са напълно погрешно приемани. Психопати, които…

Мадлин се намеси нетърпеливо:

— Доктор Трешър…

Той не обърна внимание на прекъсването й.

— Събират се два големи потока зло. Желанието на психопата да упражнява пълен контрол върху друг човек — да използва, злоупотребява и убива. Представете си тази страст, съчетана с институцията на робството — система, която позволява лесната покупка на потенциални жертви на свободния пазар. Мъже, жени и деца за продан. Вещи, които носят удоволствие на собственика си. Човешки същества с правата на селскостопански животни. Човешки същества без никаква законова защита срещу постоянните изнасилвания и по-лоши изблици на насилие. Мъже, жени и деца, чиято смърт, случайна или преднамерена, малцина властимащи биха си дали труда да проучат сериозно.

— Стига толкова! — възкликна Мадлин. — Зададох ви въпрос. Какво общо има това с нас?

Трешър примигна изненадано, после отвърна спокойно:

— Старите основи, които Дейвид е открил, по мое мнение датират от самото начало на осемнайсети век. В тази част на щата по това време тук не е имало селище. Това е била гранична пустош, сърцевината на неизвестното — земя на диващина, на опасност и на изолация. Никой не би избрал да живее тук, така далеч от защитата на обществото, освен ако не е под постоянна възбрана.

— Възбрана ли?

— Хората, решили се да дойдат тук, биха го направили по една от две причини. Първата е, ако са се занимавали с дела, смятани за неприемливи от общността им — тогава биха дошли тук, за да избегнат евентуално разкриване. Втората възможна причина е, че са били разкрити и прогонени.

Последва мълчание, прекъснато от Гърни:

— За какви занимания говорим по-точно?

— Предметите, които си открил, намекват за увлечение по вещерството. Това би могло да е причина да са прогонени от дома си. Но смятам, че вещерството е било най-дребното от провиненията им. Смятам, че в същината си случвалото се в онази къща до езерото ви преди триста години е това, което днес бихме описали като серийни убийства.

Очите на Мадлин се разшириха:

— Какво?

— Преди две години ме повикаха близо до Марли Маунтийн, за да огледам заровените останки на къща от началото на осемнайсети век. Намерих предмети, свързани с магически ритуали, но по-важното е, че имаше железни окови и други свидетелства, че там са били държани в плен човешки същества. Имаше няколко устройства, които се използват за измъчване на затворници, включително такива за чупене на кости и изтръгване на нокти и зъби. Разкопките около онези основи разкриха частични останки от скелетите на поне десет деца. ДНК пробите на извадените им зъби проследиха произхода им до Западна Африка. С други думи — до търговията с роби.

В погледа, който Мадлин бе приковала в Трешър, се четеше нарастващо отвращение.

Гърни наруши мълчанието:

— Да не предполагаш връзка между къщата, за която спомена, и намереното тук?

— Дори на този ранен етап сходствата между твоите разкопки и тези в Марли Маунтийн са поразителни.

— Какво следва да направим според теб?

— Предлагам да докараме подходящо археологическо оборудване и персонал и да проучим находката с вниманието, което заслужава. Колкото повече сериозни доказателства намерим, за да документираме съществуването на психопатични елементи при отношението към робите, толкова по-точна става представата ни за историята.

Мадлин се намеси:

— Колко сте сигурен в думите си?

— За насилието и убийството на роби? Сто процента.

— Не, имам предвид колко сте сигурен, че това се е случвало тук, на нашата земя?

— За да съм абсолютно сигурен, трябва да се копае още. Затова съм тук. Да ви обясня възможността за проучвания и да помоля за сътрудничеството ви.

— Не питам това. Въз основа на видяното, колко сигурен сте в настоящия момент, че онези ужаси, които описвате, наистина са се случвали тук?

Трешър измъчено въздъхна:

— Ако трябва да определя нивото си на увереност само въз основа на изкопаното дотук, бих казал около седемдесет и пет процента.

— Добре — отвърна Мадлин с измъчена усмивка, — това оставя около двайсет и пет процента вероятност случващото се до езерото да не е имало нищо общо със серийното убийство на деца роби. Така ли е?

Трешър въздъхна недоволно.

— Горе-долу.

— Добре. Благодаря ви за урока по история, докторе. Беше изключително просвещаващ. Двамата с Дейвид ще обсъдим ситуацията и ще ви съобщим какво сме решили.

На Трешър му трябваше малко време, за да осъзнае, че разговорът е приключил.

52

Напрегнатото мълчание, последвало заключителната реплика на Мадлин, продължи много след като Трешър си тръгна. Напомни на Гърни за мълчанието в колата им по пътя към дома след часа при лекаря преди години, когато му съобщиха, че резултатите от ежегодния преглед биха могли да намекват за възможен рак и трябва да премине допълнителни тестове.

Толкова разтърсваща тема. Толкова неизвестни. И толкова малко за казване…

По време на кратката вечеря почти не разговаряха. Едва когато Гърни започна да разчиства масата, Мадлин се обади:

— Надявам се, че това, което му казах, и начина, по който го казах, няма да създаде проблем в професионалните ви взаимоотношения.

Гърни сви рамене:

— Няма особено значение какви са отношенията помежду ни.

Жена му го погледна със съмнение. Детективът отнесе чиниите до мивката, след това се върна и седна до нея.

— Двайсет и пет процента е много — отбеляза тя.

— Да.

— Значи има голяма вероятност да греши.

— Да.

Мадлин кимна, сякаш утешена от съгласието му, въпреки че той го даде без особена увереност. Стана от масата.

— Трябва да полея градината, докато е още светло. Новите делфиниуми от Снук изглеждат увехнали днес… — тя нахлузи гумените галоши, оставени до плъзгащата се врата, и тръгна към цветната леха, като подвикна през рамо: — Остави чиниите в мивката. Ще се погрижа за тях после.

Гърни остана на място, потопен в ужасяващите образи, породени от коментарите на Трешър по повод „зловещата синергия“ между психопатичните обсесии и възможността за закупуване на жертви за задоволяването им. Имаше нещо особено ужасно в баналната практичност на възможността да си купиш човешки същества за измъчване или убиване. Опита се да си представи невероятния ужас, изпитван от хората в подобно безпомощно състояние. Ужасът да си в пълната власт на някой друг.

Телефонът му звънна тъкмо навреме да го разсее.

Обаждаше се Хардуик.

— Мамка му, Гърни, впечатлен съм, че ми вдигна!

Гърни въздъхна.

— Какво има, Джак?

— Според РАМ ТВ, ти си човек, предопределен за велики дела!

— За какво говориш?

— „Важните новини“ току-що пуснаха интервю с Кори Пейн. Той съобщи на всички, че си спасил живота му. Но това е нищо в сравнение с казаното от Стейси Килбрик за теб.

— Какво е казала?

— Не бих си и помислил да ти развалям изненадата. Само ще кажа, че за мен е чест да говоря с човек от твоя калибър!

Обичайното притеснение на Гърни при публичното споменаване на името му се усили от факта, че това е станало по РАМ. Определено не биваше да го пренебрегва, особено след коментара на Марв Гелтър на обяд. Влезе в кабинета, отвори сайта на лаптопа си и щракна на актуалното предаване на „Важните новини“. Използва плъзгача на таймера във видеопрозорчето, за да пропусне рекламните съобщения и стигна до момента, в който Стейси Килбрик и Рори Кронк със загрижени изражения предаваха важна новина от бюрото в новинарското студио. Аудиото се включи насред репликата на Килбрик:

— … научих днес, че в Уайт Ривър е имало още две подозрителни убийства. Труповете на Блейз Лавли Джаксън, лидер на Алианса за расова справедливост, и на сестра й Чалис Джаксън Крийл са били намерени в апартамента им от детективите Марк Торес и Дейвид Гърни — човек, за когото ще говорим и по-късно в предаването. От окръжната прокуратура, която води разследването, смятат смъртта на жените за възможно убийство… — Тя се обърна към Кронк: — Ужасното клане в Уайт Ривър продължава. Какви са според теб шансовете тези „възможни“ убийства да се окажат наистина такива?

— Бих казал деветдесет и девет процента. Но засега прокуратурата не е изнесла почти никаква конкретна информация. Подозирам, че прокурорът иска пълна сигурност, преди да признае за още две убийства под носа му — две нови убийства в случай, който и бездруго е странен.

Килбрик кимна мрачно:

— От друга страна, Кори Пейн, синът на загадъчно изчезналия полицейски комисар, беше много откровен за своята гледна точка към създалата се ситуация.

— И още как, Стейси! Чух интервюто ти с него и този младеж определено не си поплюва. Нека покажем на зрителите за какво говорим!

Кадърът се смени със семплата обстановка, в която Гърни бе видял Кронк да интервюира Клайн. Най-очебийната разлика в случая беше ъгълът на камерата, нагласен така, че да показва и късата червена пола на журналистката и дългите й елегантни крака.

Пейн приличаше на студент в кафяво спортно сако, светлосиня риза с разкопчано най-горно копче и кафяв панталон. Косата му отново беше прибрана на конска опашка, но изглеждаше по-щателно сресана, отколкото Гърни си спомняше. Беше и прясно избръснат.

— Какво гледаш?

Гласът на Мадлин на вратата зад него го изненада. Не я бе чул да влиза.

— Кори Пейн. Интервюират го. В онова предаване — „Важните новини“.

Тя си придърпа втори стол до бюрото и съсредоточено загледа екрана.

Килбрик беше отпуснала на скръстените си крака клипборд и химикалка. Наведе се напред с изражение на приветливо дружелюбие:

— Добре дошъл във „Важните новини“, Кори! Оценявам идването ти тук. Ти си в центъра на най-обезпокоителния криминален случай, който някога съм срещала като журналист. Наред с останалите ужасни събития собственият ти баща те обвини в убийство, и то в национален ефир. Не мога да си представя как си се почувствал. Понякога използваме с лека ръка израза „най-лошия момент в живота ми“. Но в този случай би ли казал, че е верен?

— Не.

— Не? — Килбрик примигна, очевидно объркана.

— Беше най-вбесяващият — обясни Пейн, — но далеч не най-лошият.

— Е… това поражда очевиден въпрос.

Той я изчака да го зададе.

— Кажи ни, Кори, кой е най-лошият момент в живота ти?

— Онзи в училищния интернат, когато ми съобщиха, че майка ми е починала. Това беше най-лошото. Нищо друго дори не се доближава до него.

Килбрик се консултира с клипборда си.

— Това се е случило, когато си бил на четиринайсет?

— Да.

— По това време баща ти вече е бил важна фигура в силите за опазване на реда. Така ли е?

— Да.

— И неведнъж официално е обвинявал за смъртта на майка ти незаконните наркотици, по-конкретно хероина. — Репортерката вдигна поглед от клипборда: — Така ли беше?

Пейн я премери с леден поглед:

— Все едно да обвиняваш въжето за смъртта на обесения.

Килбрик видимо се оживи:

— Интересен отговор. Би ли го обяснил?

— Хероинът е просто средство. Като въжето. Или куршума.

— Тоест, казваш, че за смъртта на майка ти са виновни и други фактори освен свръхдозата.

Пейн тихо отвърна:

— Казвам, че той я е убил.

— Баща ти е убил майка ти?

— Да.

— С наркотици?

— Да.

Килбрик се изненада:

— Защо?

— По същата причина, поради която е убил Джон Стийл, Рик Лумис, Марсел Джордан, Върджил Тукър, Блейз Джаксън, Чалис Крийл и Джуд Търлок.

Репортерката гледаше недоумяващо събеседника си.

— Според него те заплашваха бъдещето му — обясни Кори.

— Заплашвали са го… как по-точно?

— Знаеха разни неща за него.

— Какво например?

— Че не е такъв, за какъвто се представя. Че е нечестен, жесток, манипулативен. Че е изтръгвал насила признания, подправял е улики и е съсипал живота на хората, за да изгради репутацията си. Да затвърди позицията си. Да си докаже колко е могъщ. Той беше наистина зъл човек. Убиец. Чудовище!

Килбрик се взираше изумено в младежа. Погледна към клипборда си, после пак се обърна към Кори.

— Спомена… струва ми се… че е убил Джуд Търлок?

— Да.

— Според информацията, с която разполагаме от прокуратурата, във връзка с убийството на Търлок се търсят братята Горт.

— Баща ми винаги е използвал други да му вършат мръсната работа. Братята Горт са били удобен инструмент да се разправи със заместника си.

— Твърди се, че Джуд Търлок е бил дългогодишен приятел на баща ти. Защо би…

Пейн я прекъсна:

— Послушен негов инструмент и бияч. Не „приятел“. Татко нямаше приятели. Приятелството изисква да те е грижа за друго човешко същество. Баща ми никога не се е интересувал от друг освен от себе си. Ако искате да знаете защо би уредил да убият Търлок, отговорът е прост. Надживял е ползата си.

Килбрик кимна и погледна извън кадър да провери как са с времето.

— Това беше… забележително. Нямам повече въпроси. Има ли нещо, което би искал да добавиш, преди да приключим?

— Да — Кори се обърна право към камерата. — Искам да благодаря на детектив Дейвид Гърни с цялото си сърце и душа. Той беше човекът, прозрял през мрежата фалшиви улики, които представяха ситуацията така, все едно аз съм убил онези двама полицаи. Без неговите прозрения и настоятелност светът вероятно никога нямаше да научи истината за Дел Бекерт — истината какъв е и какъв е бил винаги. Човек, който съсипва живота на другите. Алчно за власт чудовище, корумпиран убиец. Искам да благодаря на Дейв Гърни за истината и искам всички да знаят, че му дължа живота си!

Гърни направи гримаса.

Картината се смени с новинарското студио.

Кронк се обърна към Килбрик:

— Еха, Стейси, поразително интервю!

— Пейн несъмнено има много за казване и не се колебаеше да го сподели.

— Забелязах, че пак се появи името на Дейв Гърни, при това в много благосклонна светлина — точно както и при интервюто ми с Шеридън Клайн.

Килбрик кимна.

— И аз го забелязах. И знаеш ли какво си мисля? Малко далечен изстрел е, но… мисля, че Дейв Гърни би бил чудесен за поста главен прокурор. Ти как смяташ?

— Великолепна идея!

— Чудесно — Килбрик се обърна с усмивка към камерата: — Не сменяйте канала. Следващият ни гост…

Гърни затвори прозореца с видеото и се обърна към Мадлин.

— Имам зловещото чувство, че Гелтър използва Килбрик и Кронк, за да пробута идеята си за поста на главен прокурор.

— Смяташ, че има подобно влияние в РАМ ТВ?

— Подозирам, че е напълно възможно да е собственик на канала.

53

На следващата сутрин времето подхождаше на настроението на Гърни — сиво и променливо. Неспокойният ветрец все менеше посоката си и люлееше стръковете аспержи насам-натам. Дори Мадлин изглеждаше неспокойна. Смесената облачност замъгляваше слънцето и Гърни с изненада забеляза на стария часовник с махало на стената в кухнята, че вече минава девет. Докато дояждаха овесената си каша, Мадлин се намръщи и наклони глава към плъзгащата се врата.

— Какво има? — попита детективът. Имаше нормален слух, но нейният беше изумителен и обикновено тя долавяше приближаването на звуци по-рано от него.

— Идва кола.

Гърни отвори плъзгащата се врата и скоро чу звука — наистина по пътя откъм града се качваше кола. Пред очите му се появи голям джип. Забави ход и спря между хамбара и езерото. Когато Гърни излезе, за да разгледа по-добре новопристигналия автомобил, видя тъмнозелен рейндж роувър, който блестеше дори в лишения от слънце ден.

Шофьорът слезе — едър мъж със син пуловер и сиви панталони. Отвори задната врата и отвътре излезе жена. Беше облечена със спортно яке, бричове за езда и високи до коленете ботуши. Постоя няколко секунди загледана в ливадите и горите и нагоре през пасището към къщата на Гърни. След като запали цигара, с шофьора й се качиха обратно в зеления джип.

Гърни проследи как се спускат полека през пасището към къщата му и паркират недалеч от субаруто, което в сравнение с рейндж роувъра изглеждаше миниатюрно. Шофьорът отново слезе първи и отвори задната врата на дамата, която — вече се виждаше — вероятно беше в края на четиридесетте. Сламенорусата й коса бе подредена в къса асиметрична прическа, скъпа и агресивна на вид. След едно последно дръпване непознатата захвърли цигарата си и я смачка на земята с носа на ботуша, който изглеждаше също толкова скъп, колкото и прическата й.

Докато гостенката с недоволно изражение проучваше имота наоколо, шофьорът й забеляза, че Гърни стои на патиото. Каза й нещо, тя погледна натам и сетне му кимна. Запали нова цигара.

Шофьорът се приближи до домакина. Имаше суровото безизразно излъчване на бивш военен. Крачките му бяха леки и атлетични за едър човек.

— Дейвид Гърни?

— Да?

— Госпожа Хейли Бекерт желае да говори с вас.

— Съпругата на Дел Бекерт?

— Точно така.

— А дали желае да влезе?

— Госпожа Бекерт би желала да остане на открито.

— Добре. Можем да говорим и тук — Гърни посочи дървените столове.

Шофьорът се върна при рейндж роувъра и тихичко предаде предложението му на жената. Тя кимна, смачка втората цигара също като първата, после заобиколи градинката с аспержите и цветната леха, за да стигне до патиото. Застана лице в лице с детектива и го погледна със същото презрение, с което бе погледнала и околния пейзаж, но и с искрица любопитство.

И двамата не посегнаха да се ръкуват.

— Желаете ли да седнете? — попита Гърни.

Гостенката не отговори.

Той чакаше.

— Кой ви плаща, господин Гърни? — Госпожа Бекерт притежаваше сладкия като сироп глас и твърдия поглед на много политици от Юга.

Той отвърна искрено:

— Работя за окръжния прокурор.

— И за кого още?

— Няма други.

— И какво излиза — че историята, която пробутахте на Клайн, тази измислица, че най-уважаваният полицейски комисар в Америка е сериен убиец, че обикаля наоколо да стреля по хора, да ги бие и един бог знае какво още… Цялата тази жлъчна глупост е продукт на честно разследване? — гласът й преливаше от сарказъм.

— Продукт на улики е.

Гостенката излая откос смях:

— Улики, несъмнено открити от вас. Казаха ми, че от първия ден сте правили всичко по силите си да отслабите доказателствата срещу онова малко влечуго Кори Пейн и постоянно сте се старали да противоречите на съпруга ми.

— Уликите срещу Пейн бяха съмнителни. Уликите, че е бил натопен — много по-убедителни.

— Играете опасна игра, господин Гърни. Ако някой е натопен, това е Дел Бекерт. Ще се добера до дъното на тази история, обещавам ви. И ще съжалявате за участието си в нея. Дълбоко и трайно ще съжалявате!

Той не реагира, просто продължи да я гледа в очите.

— Знаете ли къде е съпругът ви?

— Ако знаех, вие щяхте да сте последният човек, на когото ще кажа.

— Бягството му не ви ли се струва странно?

Хейли Бекерт стисна зъби. Изгледа го продължително с отровен поглед и заяви:

— Казаха ми, че един новинар е споменал снощи името ви във връзка с изборите за главен прокурор. Нима интересът ви към тази длъжност не обяснява нападенията срещу съпруга ми?

— Нямам интерес към тази длъжност.

— Понеже, ако всичко е заради това, ще ви съсипя. От тъй наречената ви репутация на суперченге няма да остане нищо. Нищо!

Гърни не виждаше смисъл да се мъчи да й обяснява своята гледна точка.

Жената на Бекерт се извърна и решително тръгна към големия джип. Качи се на задната седалка и шофьорът затвори вратата. След няколко секунди колата безшумно се спусна по неравния път към хамбара и шосето към града зад него.

Гърни постоя известно време на патиото, като преиграваше мислено сцената — напрегнатото изражение, скованият език на тялото, обвинителният тон. През годините бе провеждал хиляди разпити на членове на семействата на бегълци и други изчезнали хора и се беше научил да разчита поведението им. Почти сигурен беше, че гневът, който Хейли Бекерт демонстрираше, е резултат от страх, а този страх е резултат от събития, които не разбира.

Студеният влажен вятър не само продължаваше да мени посоката си, но и се усилваше, създавайки чувството за предстояща буря. Детективът влезе вътре и затвори плъзгащата се врата. Мадлин седеше на едно от креслата пред камината и четеше книга. Беше запалила малък огън, който примигваше вяло. Гърни изпита желание да пренареди цепениците, но знаеше, че намесата му няма да бъде оценена по достойнство. Седна в креслото срещу съпругата си.

— Предполагам, чу всичко, нали? — попита той.

Тя не отклони очи от книгата.

— Трудно беше да не чуя.

— Какви са впечатленията ти?

— Свикнала е да става на нейното.

Той погледа известно време огъня, като потискаше желанието да го оправи.

— Добре. Какво според теб трябва да направя?

Мадлин вдигна очи:

— Предполагам, зависи от това дали смяташ случая за текущ или за приключен.

— Технически е текущ, докато не намерят Бекерт, не го осъдят и…

Мадлин го прекъсна.

— Нямах предвид технически, исках да кажа вътре в главата ти.

— Ако говориш за усещане за завършеност, още съм далеч.

— Какво липсва освен самия Бекерт?

— Не мога да преценя. Все едно се опитвам да почеша сърбеж, който непрекъснато се мести.

Тя затвори книгата.

— Имаш съмнения за вината на Бекерт?

Гърни се намръщи:

— Доказателствата срещу него са сериозни.

— И тези срещу сина му изглеждаха такива.

— Не и за мен. Съмнявах се във всичко. От самото начало.

— Но нямаш същите притеснения относно уликите срещу бащата?

— Не. Нямам.

Мадлин наклони глава с интерес.

— Какво има? — попита детективът.

— Възможно ли е това да има нещо общо с теорията ти „Еврика“?

Гърни не каза нищо. Знаеше, че не трябва да избързва с отговора, когато някой въпрос го подразни.

54

Преди време, когато провеждаше семинари за криминални разследвания, Гърни винаги включваше дискусия за невидимия следователски капан, който бе нарекъл „Заблудата Еврика“. Казано простичко, това беше тенденция да придаваш на собствените си открития повече тежест, отколкото на тези, направени от другиго, особено ако твоята находка е била скрита нарочно (оттук и терминът „еврика“, гръцката дума за „Намерих го!“). Тази първичната човешка склонност собствените възприятия да се считат за обективни и точни, а чуждата гледна точка да се възприема като субективна и склонна към грешки бе способна да изкара от релсите всяко разследване и беше в основата на многобройни погрешни арести и съдебни дела.

Макар да бе напълно наясно за явлението, Гърни се съпротивляваше да види проявата му в своите изводи. Умът има силна защита срещу съмнението в себе си. Но тъй като Мадлин беше повдигнала темата, той се застави да помисли по-задълбочено. Дали всъщност не прилагаше двоен стандарт при определяне на достоверността на доказателствата срещу Пейн и на тези срещу Бекерт? Не мислеше, но това не означаваше нищо. Налагаше се да прегледа уликите една по една, за да е сигурен, че подхожда към тях еднакво внимателно и критично.

Стана от креслото до камината, отиде до бюрото в кабинета си, извади папката с документи по случая и собствените си бележки и започна нов преглед, този път с надеждата да е обективен.

Малко след дванайсет, когато Мадлин го прекъсна, за да му съобщи, че тръгва за следобедна смяна в клиниката, Гърни беше стигнал до две заключения.

Първото, успокоително непроменено спрямо предишното, беше, че всяко едно доказателство срещу Кори Пейн може да бъде обяснено и свалено, а сменената дръжка на казанчето се явява възможно най-убедителното свидетелство за натопяване, което човек бе в състояние да си представи.

Второто му заключение, по-неприятно, беше, че доказателствата срещу Бекерт и/или Търлок имат същите слабости, като тези срещу Пейн. Всички те бяха преносими и следователно подменими. Дори предметите с отпечатъци по тях — химикалката, намерена в тревата до къщата на Поултър Стрийт, найлоновото пликче в апартамента на Блейз Джаксън — можеха да бъдат взети при невинни обстоятелства за по-късна употреба като осъдителни. Накратко, макар да нямаше доказателство за това — нямаше еквивалент на сменената дръжка на казанчето — беше възможно Бекерт също да е бил натопен. Вярно, сценарият беше твърде невероятен. Но наличните улики срещу комисаря далеч не бяха толкова твърди, колкото изглеждаха на пръв поглед. Всъщност умен адвокат би могъл да ги изкара наистина безпочвени.

Гърни остана на бюрото известно време след заминаването на Мадлин — взираше се през прозореца на кабинета и се чудеше дали е разумно да подема тази тема пред Клайн. Нямаше да бъде посрещната добре. Реши първо да говори с Торес.

Отговори му незабавно.

— Ей, Дейв, тъкмо се канех да ти звънна. Голяма сутрин е тук, сума неща пристигат накуп! Първо лошите новини. Няма съвпадение в системата с ДНК за онзи използван кондом, намерен близо до детската площадка в Уилард Парк. Така че сме в задънена улица там. Но намирането на очевидец на събитията от онази нощ и бездруго беше изстрел в тъмното. Сега добрите новини. Имаме доклад от компютърната лаборатория в Олбъни за онзи лаптоп, който намери под матрака в хижата. Ключовото откритие са поредица търсения за структурата на мозъка, конкретно за нещо, наречено „продълговат мозък“, и на защитата, предлагана от съседните костни структури. Тази информация — и анатомичните диаграми — биха потрябвали, ако човек реши да забие шиш за лед в нечий мозъчен ствол. Изглежда, създава солидна връзка между Бекерт и убийството на Лумис.

Гърни не беше сигурен колко е солидна, но определено беше многозначителна.

— И това не е всичко — продължи Торес. — Лабораторията ни изпрати отчет за телефона, намерен залепен под дъските на пода. Разпечатката потвърждава обяснението на Пейн защо се е намирал в района на Бридж Стрийт в нощта, когато е бил убит Стийл. Той твърди, че е получил поредица съобщения, с които някой му определя среща зад жилищния блок, след това я мести от другата страна на моста и накрая я отменя. Тези съобщения били пратени от телефона, който е намерен в хижата.

— Интересно — съгласи се Гърни. — Клайн реагира ли на тази информация?

— Прелива от щастие. Казва, че се чувства така, все едно връзва панделката на подаръка.

Представата на Гърни за „панделка на подаръка“ би било достоверно самопризнание от Бекерт. Използването на метафората за подаръчната опаковка от страна на Клайн за описване на събраните нови късчета подвижни улики, които лесно може да се подхвърлят, превръщаше търсенето на извършителя в послепис на целия случай. Което можеше да се окаже извънредно сериозна грешка.

Гърни приключи разговора с Торес и набра номера на Клайн.

— Дейвид, какво мога да направя за теб? — припреният тон на прокурора подсказваше, че най-желаният отговор е „нищо“.

— Искам да споделя едно притеснение.

— Така ли? — в това възклицание имаше повече тревога, отколкото любопитство.

— Мислех си за уликите, които привидно обвиняват Бекерт.

— Привидно?

— Именно. Уликите срещу Кори Пейн имаха слабости, които един добър защитник би могъл да използва по време на дело. И то успешно, бих казал.

— Какво намекваш?

— Че доказателствата срещу Бекерт имат някои сходни слабости.

— Глупости. Доказателствата срещу комисаря са много стабилни.

— Така казваше допреди три дни и за тези срещу Пейн.

Клайн се сопна студено и сърдито:

— Защо водим този разговор?

— За да не влезеш в съда с мисълта, че разполагаш с нещо повече от наличното.

— Нали не предполагаш, че Бекерт е бил натопен точно като Пейн, а? Кажи ми, че не си толкова луд.

— Казвам ти само, че този случай не ти е в кърпа вързан, както си мислиш. От гледна точка на доказателствата…

Прокурорът го прекъсна:

— Добре. Схванах идеята. Нещо друго?

— Не ти ли е хрумвало, че уликите са прекалено много? — В последвалото мълчание Гърни ясно си представи смесицата от гняв и учудване, изписала се на лицето на Клайн. — Когато топиш някого, се стараеш да изглежда по-черен от сатаната. Така че се престараваш. Не мога да докажа, че случаят е такъв, но не трябва да пренебрегваш подобна възможност.

— Твоята „възможност“ е най-откаченото предположение, което някога съм чувал. Само се виж. Твърдиш, че някой е натопил Кори Пейн за стрелбата по Стийл и Лумис, а след това е натопил и Дел Бекерт за същите нападения? Плюс тези на Джордан и Тукър? И Джаксън и Крийл? Чувал ли си за подобен случай изобщо някога през целия си живот?

— Не.

— Значи… просто ей така си измислил най-невъзможния сценарий на Божията земя? И си решил да ми го стовариш в скута?

— Виж, Шеридън, не твърдя, че имам представа каква е тази каша в Уайт Ривър, казвам само, че трябва да бъде проучена по-внимателно. Трябва докрай да разберем кой го е сторил, какво е направил и защо. Жизненоважно е да намерим Бекерт и…

— Задръж! Задръж дотук! Нашата цел не е „докрай да разберем“ каквото и да било. Възхищавам се на процеса на криминалното разследване, обвинение и осъждане. Но не съм шеф на някой психологически клуб за пълната истина. Що се касае до намирането на Бекерт, възможно е и никога да не го открием. Честно казано, това няма да е най-лошият вариант. Той може да бъде осъден и в негово отсъствие. Ако случаят приключи с обявяването му за виновен беглец, това ще е адекватен финал. Надлежно разгласената съдебна присъда може да доведе до същото усещане за успех на силите на реда, както и присъдата, дадена по време на шумен процес. Ще ти кажа само още едно нещо. Нежелателно е да оповестяваш публично лишената си от основи теория за двойното натопяване. Тя няма да помогне с нищо, освен да създаде още хаос и противоречия — да не споменаваме загубата на подкрепа за моята служба и лично за теб. Дискусията ни по тази тема приключи!

В ретроспекция Гърни не откри нищо изненадващо в реакцията на Клайн. Навлизането на случая в поредния му обрат просто не беше приемливо. Общественият имидж на прокурора беше неговата най-важна грижа. Гладката процедура — ключова цел. Изненадите не бяха желани. Поредният обрат трябваше да се избегне на всяка цена.

Ако се налагаше някой да преобръща случая отново, осъзна Гърни, именно той беше човекът, длъжен да намери отговорите на въпросите, повдигнати от собствената му невероятна хипотеза — първият от които беше и най-озадачаващ.

Cui bono?

Кой би имал полза да натопи и Пейн, и Бекерт?

55

При все понякога дразнещия скептицизъм и неприлични приказки на Хардуик Гърни уважаваше ума и прямотата му, които го правеха ценен пробник за теории.

Вместо да се опитва да обясни новите си грижи по телефона, след като се чу с Хардуик, за да се убеди, че си е у дома, детективът реши по-късно следобед да се отбие до къщата му на хълмовете над Дилуид.

Предизвикателната усмивка, която Гърни познаваше толкова добре, вече грееше на лицето на Хардуик, когато отвори вратата. Държеше две бутилки „Гролш“. Връчи на Гърни едната и го поведе към малката кръгла маса в ъгъла на гостната.

— Е, Дейви, какво те мъчи?

Гърни отпи от бирата, остави бутилката на масата и се зае да обобщи съмненията и размишленията си. Когато завърши, Хардуик го погледа втренчено, преди да отбележи:

— Правилно ли чух? Предполагаш, че след като някой е накиснал Пейн за утрепаните полицаи, е набедил и Бекерт за същите изпълнения? За какъв дявол? Резервен план, ако първата схема се издъни? Това му е бил шибаният план Б? Да топне и комисаря за убийството на Джордан и Тукър? Както и за Джаксън и Крийл?

— Осъзнавам, че звучи малко пресилено.

— Малко ли? Изобщо няма никакъв шибан смисъл. Така де, що за дяволски план е това? И кой, да му се не види, би имал полза от него?

— Точно това се питам и аз. Може би някой е мразел и двамата и не му е пукало кой ще падне жертва? Може би се е опитвал да всее раздор помежду им? Може би просто ги е сметнал за удобни изкупителни жертви?

— Може би, може би, може би… — Хардуик продължително и свирепо се втренчи в бирата си. — Виж, схващам факта, че някой е накиснал Пейн. Не може да се спори с дръжката на тоалетното казанче. Но какво те кара да си толкова сигурен, че и Бекерт е жертва на натопяване? Фактът, че има прекалено много улики срещу него? Това е най-абсурдната причина да считаме някой заподозрян за невинен, която някога съм чувал.

— Не опира само до прекалено многото улики. Просто всичко е прекалено удобно. Дори патроните с метална обвивка, които са идеални за балистичната експертиза. И лекотата, с която… — Гърни не довърши тази мисъл.

Хардуик вдигна поглед от бирената бутилка:

— Какъв е проблемът?

— Замислих се колко лесно се сдобихме с уликите. Сметнахме го за късмет. Но ако се окаже, че намеренията на стрелеца са били такива?

— Намеренията ли?

— Помниш ли онзи видеоклип на Стийл, който ме притесняваше? Лазерната точка?

— Какво за нея?

— Отлагането. Две минутната пауза между прицелването на снайпериста в точката върху темето на Стийл и фаталния изстрел. Защо е чакал толкова дълго?

— Кой знае, мамка му!

— Ами ако е чакал Стийл да премине пред онзи бор в края на ливадата?

— С цел?

— Да се увери, че ще можем да извадим куршума.

Хардуик се намръщи — изражението на крайно недоверие беше негова запазена марка.

Гърни продължи:

— Същата логика е приложима и към изстрела по Лумис, само че в случая е бил по-прибързан, понеже той е излязъл от къщата си и се е насочил към колата. Изстрелът е произведен, когато входната врата е била точно зад гърба му. Също лесен за изваждане куршум. Бях там, когато Гарет Фелдър го извади. Същото се отнася и за стрелбата по задната ми веранда. Поредният лесен за изваждане куршум, заседнал удобно в подпората.

Хардуик изкриви лице в обичайната си кисела гримаса.

— Значи имаш три ситуации с общ фактор. Но това не е доказателство за нищо. Всъщност ми звучи като онези лайна, в които задълбават адвокатите, за да омаят съдебните заседатели.

— Знам, че не е убедително. Но изглежда много удобно да извадиш три съвършено непокътнати куршума с ясна балистика, която да ги свързва директно с пушката в хижата на Бекерт… — Гърни замълча, преди да продължи. — Същото важи и за найлоновото пликче с парите. Защо найлоново? Е, за разлика от хартиените на него просто остават съвършени отпечатъци. Всеки с достъп до дома или кабинета на Бекерт е могъл да вземе пликче, използвано за нещо друго, а после да сложи парите в него и да го остави в апартамента на Джаксън.

— Убиецът просто наминава през кухнята на Бекерт, вади пликче от фризера, уверява се, че има хубав отпечатък на него, после се насочва към дома на Джаксън и…

Гърни го прекъсна:

— Не. Мисля си, че цялата тази история в Уайт Ривър е планирана отдавна. Нямаше нищо спонтанно или опортюнистично в нея. Просто така е направено да изглежда. Помисли си само. Бяло ченге е застреляно по време на расова демонстрация. След това двама чернокожи са пребити и удушени. После е застрелян втори бял полицай. Алиансът за расова справедливост е обвинен за убийствата заедно с Кори Пейн. А белите расисти близнаците Горт, заедно с така наречените Рицари на изгряващото слънце, го отнасят за убийството на Джордан и Тукър. Следват нашите открития в ловното стопанство — пушката, въжето и дамгата, които предполагат, че Бекерт и Търлок са извършили и четирите убийства, но са натопили Пейн и Горт. Ами ако всички улики от ловното стопанство са били подхвърлени? Цялата дяволска история показва признаци на щателно конструиране — пласт върху пласт измама, всички предварително оркестрирани. Сваляме един фалшив пласт и откриваме друг фалшив пласт. Никога не съм виждал подобно нещо!

— Дяволско обобщение — промърмори кисело Хардуик. — Просто му липсват няколко подробности. Като например кой, мамка му, е подредил нещата и каква, мамка му, е целта на всичко това?

— Не мога да отговоря на тези въпроси. Но знам, че ако някой се опитва да натопи Бекерт, трябва да има достъп до хижата му. Можем да започнем оттам.

— Ама разбира се. Нека да проверим най-слабо вероятния вариант първи. Това има страшно много смисъл, да знаеш!

— Угоди ми.

— Добре. Да приключваме. Обади се на жена му. Тя вероятно знае с кого е бил близък.

Гърни поклати глава:

— Хейли Бовил Бекерт гледа на всичко случило се в Уайт Ривър като на гигантска конспирация, в която съпругът й е жертвата, а всички ние останалите сме конспиратори. Съмнявам се, че в този момент ще ни обърне внимание. Но Кори може да знае някои имена.

Хардуик въздъхна нетърпеливо.

— Добре. Обади се на дребното копеле.

Гърни извади телефона. Докато търсеше номера на Пейн, чу по стълбите от втория етаж да слизат тихи стъпки. Няколко секунди по-късно в стаята влезе Ести Морено — приятелката на Хардуик, с която той все късаше и се събираше отново.

Беше поразително привлекателна млада дама още по-привлекателна в този момент заради късите изрязани шорти, тясната тениска и лъскавата абаносова коса, мокра от душа. Беше и кораво ченге под прикритие.

— Дейвид! Колко се радвам да те видя!

— Здравей, Ести. И аз се радвам да те видя.

— Не ми обръщайте внимание, работете си. Слязох само да си взема една такава — тя посочи бирата на Гърни, мина през дневната и влезе в кухнята.

Детективът се обади на Пейн.

— Имам спешен въпрос, Кори. Да знаеш дали баща ти изобщо е водил и други в ловното стопанство? Освен теб. И освен Търлок.

Последва кратка пауза.

— Почти сигурен съм, че всеки ловен сезон е качвал там „специалните“ си хора.

— Специални хора ли?

— Онези, които биха могли да са му полезни. Това е единственото, което би превърнало някого в специален за него.

— И тези хора са… кои точно?

— Прокурорът Клайн, шерифът Клуц, кметът Шакър, съдия Пукет…

— И кой друг?

Последва още една кратка пауза.

— Май това са. Също и онзи богаташ. Марвин някой си. Отвратителен милиардер, живее в Локенбери.

— Гелтър?

— Същият.

— А хора от управлението? Там има ли „специални“?

— Очевидно Търлок. Също и капитанът и неколцина от лейтенантите, които правеха практически всичко, което той пожелаеше.

— Като например?

— Да спретват фалшиви случаи срещу членове на АРС. Да лъжат в съда. Такива гадости.

— А ти откъде знаеш всичко това?

— Казаха ми го от АРС. Точно в разни такива работи се ровеха Стийл и Лумис… също и Джордан и Тукър… което очевидно е причината да бъдат убити.

— Трябват ми имената им — на капитана и сподвижниците му.

— Джо Белц, Мич Стакър, Бо Лъкман.

Гърни ги записа.

— Знаеш ли някой друг, който би могъл да има достъп до хижата на баща ти?

— Нямам идея. Предполагам, жена му.

— Един последен въпрос. Баща ти притежаваше ли други недвижими имоти? Лятна вила, друга хижа, нещо от този род?

— Аз поне не знам да е имал. Но това не означава нищо. Баща ми е айсберг. По-голямата част от него се крие под повърхността. Защо питаш?

— Навярно би отишъл на такова място. Някъде, където да се спотаи. А имот под наем? На изплащане? Място, което използва за ловни или риболовни забежки?

— Не мисля, че си пада по риболова.

— Добре, Кори. Благодаря за помощта. Ако се сетиш за още някого, който е имал достъп до хижата му, съобщи ми.

— Разбира се.

Гърни затвори.

Хардуик вдигна бирата си и отпи голяма глътка.

— Малкото копеленце беше ли от полза?

— И да, и не. Като изключим растящия списък неприятни индивиди, всеки от които би могъл да види къде Бекерт държи ключа от хижата, не съм сигурен дали знам повече, отколкото досега. Би трябвало да се свържа с Марк Торес, да проверя дали той не знае нещо за съратниците на Бекерт…

— Проклета загуба на време! — Хардуик подчерта коментара си с твърдо изтракване при оставянето на бутилката на масата. — Фокусирането върху хората с достъп до хижата няма общо с друго освен с твоята идея за двойното натопяване, която определено е в най-налудничавия край на спектъра хипотези.

— Може и да си прав. Но не вреди да си задам въпроса… — Гърни отпи от своята бира и набра Торес: — Марк, опитвам се да си създам представа за хората, с които е бил близък Бекерт. Споменаха ми имената на трима членове на екипа на управлението — Белц, Стакър и Лъкман. Можеш ли да ми кажеш нещо повече за тях?

Първоначалната реакция на следователя беше притеснено колебание.

— Чакай малко. Само да се уверя… че наоколо не се навърта нечий чифт уши. Добре. Всъщност не мога да ти кажа кой знае колко освен факта, че прекарваха много време в кабинета на Бекерт — повече от останалите, които му докладват. Може и да си въобразявам, но изглеждат доста нервни, откакто той изчезна.

— Трябва да бъдат разпитани. Знаеш ли дали Клайн е стигнал вече до тях?

— Нямам представа. Той не ни споделя много.

— Колко негови хора работят по изчезването на Бекерт?

— Активно да го търсят ли? Николко, доколкото ми е известно. Приоритетът му е изцяло върху физическите улики. Смяташ ли това за грешка?

— Честно казано, да. Бекерт е свързан с всичко станало. И ролята му в този случай може да не е такава, каквато изглежда. Намирането му би могло да разреши някои въпроси.

— Какво според теб трябва да направим?

— Всичко възможно, за да го намерим. Ще ми се да знам дали притежава друг имот в тази част на щата. Място, където ще отиде, ако не иска да го намерят.

— Можем да накараме общината да потърси името му в списъците за данъците…

— Ако успееш да освободиш някой униформен, прати го да проверява и съседните окръзи. Трябва да търсят също имената Бовил, Търлок и Блейз Джаксън. Тя изглежда е замесена от самото начало.

— Добре, ще накарам някой да се заеме.

— Преди да си кажем довиждане, имам и въпрос за безшумната алармена система в хижата. Каза, че списъкът с номера, на които е програмирана да се обажда, е защитен с някаква парола…

— Точно така и от компютърната лаборатория дойде резултат. Номерата са били три, мобилни. На Бекерт, на Търлок и анонимен предплатен. Третият няма начин да се проследи.

— Не до собственика му, но до най-близката мобилна кула, когато е получил аларменото позвъняване. Това може да се окаже полезно. Всъщност хубаво би било да вземеш локациите на получаване и на другите два. Интересно би било да се знае дали Бекерт още се е намирал в района сутринта по време на убийството на Търлок.

— Няма проблем. Веднага ще се свържа с телефонната компания.

След като Гърни приключи с разговора, Хардуик попита:

— Къде е той според теб?

— Нямам представа, само се надявам все още да е някъде наоколо.

— Клайн пуснал ли го е за издирване?

— Да, но нищо повече… — Гърни замълча. — Мислех си за нещо, което ми каза миналата седмица. За семейните проблеми на Бекерт. Спомена онова военно училище, в което е пратил Кори. Знаеш ли в коя част на Юга се намира? Или как се е казвало?

— Мога да го открия. Познавам онзи тип от щатската полиция, който го препоръча на Бекерт.

— Чудех се дали не е във Вирджиния. Като училище на комисаря. И на семейството на жена му. Това е щат, който той може би познава добре и ще тръгне натам, ако иска да изчезне за известно време…

Хардуик огледа детектива над ръба на бутилката с бира.

— Какво намекваш?

— Просто си мисля на глас.

— Глупости на търкалета. Молиш ме да проуча този вирджински вариант, да започна да проверявам всички места, на които може да се е скрил Бекерт. Което си е гигантски трън в задника…

Гърни сви рамене:

— Просто хрумване, нищо повече. Докато Торес проверява данъците в градчетата наоколо, аз ще проуча наемите. Няма достъпен публичен регистър за имената на наемателите, но „Акме Риълти“ може би разполага с база данни на наематели в района на Уайт Ривър. Ще намина покрай Лаура Конуей утре сутрин…

— Какъв е проблемът да й звъннеш?

— Личните срещи винаги са по-резултатни.

56

На следващия ден Гърни стана пръв. Успя да изпие първата си чаша кафе и да зареди хранилките за птици, преди Мадлин да се появи за закуска. Носеше виолончелото си, което му напомни, че струнната й група има утринен концерт в местен старчески дом.

Докато жена му си приготвяше купа домашно мюсли, Гърни разби три яйца. Двамата седнаха заедно на масата за закуска.

— Говори ли с Трешър? — попита тя.

— Не. Не съм сигурен какво да му кажа. Предполагам, трябва да го обсъдим.

Мадлин остави лъжицата си.

— Да го обсъждаме ли?

— Да обсъдим дали да му разрешим да продължи да проучва находката.

— Наистина ли смяташ, че това трябва да се обсъжда?

Гърни въздъхна и остави вилицата си:

— Добре. Ще му кажа, че отговорът ни е отрицателен.

Мадлин го изгледа настоятелно.

— Ние живеем тук, Дейвид. Това е домът ни!

Изчака я да продължи. Но тя не каза нищо повече.

Пътуването по магистралата мина без проблеми както винаги. Гърни спря точно преди изхода за Уайт Ривър и вкара адреса на „Акме Риълти“ в джипиеса си. Шест минути по-късно навигацията го доведе до редица витрини на Бридж Стрийт, на няма и една пресечка от мястото на покушението по Стийл.

Гърни сметна този факт за интересен, след това го отхвърли като съвпадение от типа, който обикновено в крайна сметка няма значение. С годините беше научил, че една от малкото грешки на следователя, по-лоши от неуспеха в разпознаването на важните точки, е свързването на несъществени случайности.

Детективът слезе пред офиса и се зае да разглежда списъците, залепени на прозорците. Повечето бяха имоти за продан, но имаше и такива под наем — както еднофамилни къщи, така и апартаменти. Районът, покрит от агенцията, се простираше и извън Уайт Ривър, чак до съседните градчета.

Предната врата се отвори. Отвътре излезе пълничък господин с шоколадовокафяво тупе и усмивка на търговец.

— Прекрасен ден, нали?

Гърни кимна любезно.

Мъжът вдигна пухкава ръка към списъците.

— Нещо конкретно ли търсите?

— Трудно е да се каже.

— Е, дошли сте на точното място. Ще ви улесним. Нали затова сме тук. От покупка или от наем се интересувате?

— Всъщност вече съм говорил с госпожица Конуей. Тя тук ли е?

— Да. Ако вече работите с нея, ще ви оставя в нейни ръце. Тя е от най-добрите ни агенти… — мъжът отвори вратата. — След вас, господине!

Гърци се озова в застланата с килим приемна с празна рецепция, автомат за вода и дъска за съобщения с накачени по нея бележки, както и две големи тропически растения. По протежение на задната стена бяха наредени четири офиса със стъклени врати и име на всяка.

Гърни си беше представял агентката млада и руса. Лаура Конуей се оказа на средна възраст и брюнетка. Носеше разноцветни пръстени и на десетте пръста. Яркозелена огърлица привличаше вниманието към и бездруго впечатляващото й деколте. Когато вдигна очи от бюрото си, обеците й — златни дискове с размер на сребърен долар, се разлюляха. Огледа детектива с оценяващ поглед и усмихна щедро начервените си устни.

— Какво мога да направя за вас в този прекрасен ден?

— Здравей, Лаура! Аз съм Дейв Гърни.

Отне й секунда да си спомни името. Блясъкът на усмивката значително намаля.

— О, да, детективът. Проблем ли има?

— Може ли? — той придърпа един от свободните столове.

— Разбира се — тя събра длани пред себе си на бюрото и сплете пръсти.

Гърни се усмихна.

— Прекрасни пръстени!

— Какво? — тя сведе очи към накитите. — О, благодаря!

— Съжалявам, че пак те притеснявам, Лаура. Както сигурно си видяла по новините, тази налудничава история в Уайт Ривър става все по-странна.

Агентката кимна.

— Чу ли, че се опитват да издирят Дел Бекерт, бившия шеф на полицията?

— По новините само за това говорят.

— Точно така. Ето какво искам да попитам — подозираме, че той може още да е в района на Уайт Ривър. Проверяваме дали притежава имоти наоколо. Това е лесна задача. Но е възможно и да е наел нещо, а няма регистър на наемите, който да прегледаме. И тогава си спомних, че вие управлявате повечето жилища под наем в района. И предположих, че ако някой може да ни помогне, това си ти.

Агентката го погледна озадачено.

— Каква помощ по-точно искаш?

— Най-обикновен преглед на базата данни с наематели. Бекерт може лично да е наел имот или пък да е отседнал в къща или апартамент на името на свой близък. Ще ти дам няколко имена, ти ги пусни в базата и ще видим дали ще откриеш нещо. Съвсем просто е. Вече знам за апартамента на Бридж Стрийт и къщата на „Поултър“, просто искам да науча дали има други освен тях… — Гърни направи пауза и после добави: — Между другото, и огърлицата ти е прекрасна. Нефритена е, нали?

Агентката нежно помилва украшението с върха на пръстите си.

— Най-високо качество нефрит.

— Очевидно е. И прекрасно си отива с пръстените!

Тя се усмихна доволно.

— Смятам, че външният вид има значение. Не всички днес са съгласни с това.

— Те губят — сви рамене детективът.

Лаура се усмихна.

— Носиш ли тези имена?

Той й връчи списък с Бекерт, Бовил, Търлок, Джаксън и Джордан, плюс тримата високопоставени офицери от Уайт Ривър, чиито имена му даде Пейн. Тя постави листа пред клавиатурата, намръщи се замислено и се захвана за работа. Четвърт час по-късно принтерът оживя. От него излезе една страница, която агентката връчи на Гърни.

— Освен двата споменати има само три имота под наем, които излизат във връзка с тези имена.

Първият се оказа едностаен апартамент на Бейкън Стрийт в района на „Гринтън“. Едногодишен наем на името на Марсел Джордан беше започнал да тече преди четири месеца. Името на агента беше Лили Флак. Бележките й показваха, че целият наем от 4800 долара е платен авансово в брой от представителката на наемателя — Блейз Л. Джаксън.

Вторият имот беше еднофамилна къща на място, наречено Рапчър Хил. Тя също беше наета преди четири месеца за едногодишен период от отдела по иззети имоти на една от банките в Уайт Ривър. Името на подписалия наема беше Блейз Л. Джаксън. Агентката, отново Лили Флак, беше отбелязала, че госпожица Джаксън е платила пълната сума на наема — 18 000 долара, в брой.

Третият имот — апартамент в „Гринтън“, бе даден под наем на Марсел и Таня Джордан преди шест години и оттогава договорът бе подновяван ежегодно. Според Гърни той едва ли имаше нещо общо с възможното местонахождение на Бекерт.

Другите две жилища обаче му се струваха интересни за оглед. Той сгъна листа и го пъхна в джоба на якето си.

Лаура Конуей го наблюдаваше внимателно.

— Това ли искаше?

— Да — отвърна той. Но не направи опит да стане от стола.

— Има ли нещо друго?

— Ключовете. За първия апартамент и за къщата.

Усмивката на Лаура помръкна.

— Не мисля, че мога да ти дам ключовете.

— Искаш ли да попиташ шефа си?

Тя вдигна телефона. После остави слушалката и излезе от офиса.

След няколко минути мъжът, който беше поздравил Гърни на улицата, се появи нацупен на вратата.

— Аз съм Чък Брамбълдейл, управителят. Поискали сте от Лаура ключовете за два имота под наем.

— Може да се наложи да влезем там и бих предпочел да го направя, без да предизвиквам излишни щети.

Мениджърът се ококори:

— Имате ли… заповед?

— Не съвсем. Но доколкото знам, съществува споразумение за сътрудничество.

Брамбълдейл се втренчи в нищото за няколко секунди.

— Изчакайте тук!

Останал насаме в офиса, Гърни стана и огледа рамкираната награда на стената. Беше сертификат от Регионалната асоциация на професионалните агенти на недвижими имоти отпреди десет години, в който обявяваха Лаура Конуей за агент на годината.

Брамбълдейл се появи с два ключа.

— Сребърният е за апартамента — на последния етаж, 4Б. Медният е за къщата в Рапчър Хил. Знаете ли къде е?

— Не.

— Намира се северно от Уайт Ривър. Нали знаете къде е ловното стопанство? Е, само на няколко километра оттам.

— Близо до Клап Холоу, така ли?

— Между Клап Холоу и Бас Ривър. В средата на нищото. — Управителят с очевидна неувереност връчи ключовете на Гърни. — Странно място.

— Защо?

— Имотът навремето е бил собственост на една от сектите за края на света, оттам е получил и името Рапчър Хил[15]. След това сектата изчезнала. Просто се изпарила от лицето на земята. Прибрали ги на небесата, казват някои от местните. Други твърдят, че членовете й пресекли пътя на братята Горт и сега до един са погребани някъде из каменоломните. Единственото, което се знае със сигурност, е, че не е имало кой да плаща ипотеката и банката взела къщата. Трудно се продава толкова отдалечен имот с шантава история, така че решили да го дават под наем.

— Цветята са страхотни! — Лаура Конуей изникна до Брамбълдейл. — Самата къща не е нищо особено, но само почакай да видиш цветята!

— Цветя ли? — изуми се Гърни.

— Като част от услугите ни по управлението проверяваме имотите си под наем поне веднъж месечно и когато бяхме там преди два месеца, открихме, че наемателят е накарал Снук от разсадника да засади страхотни лехи с петунии. Има и множество висящи кошници пред къщата.

— Блейз Джаксън е наела Снук да сади петунии?

Конуей кимна.

— Предполагам, за да развесели къщата. След тази история с изчезването на сектата там горе винаги е изглеждало доста страховито.

Блейз Джаксън? Петунии?

Озадачен, Гърни благодари и на двамата за съдействието и се върна в колата си.

Макар че имотът в Рапчър Хил определено беше по-интригуващ, логично беше да посети първо апартамента на Бейкън Стрийт. Провери разпечатката, която Конуей му беше дала, и въведе адреса в джипиеса си.

Пристигна на мястото за по-малко от три минути.

Бейкън Стрийт се отличаваше с повсеместния недостатък на западащите квартали — колкото по-светъл бе денят, толкова по-зле изглеждаше. Но поне беше избегнала спорадичните палежи, направили някои улици в „Гринтън“ напълно необитаеми. Номерът на сградата, която Гърни търсеше, се оказа по средата на пресечката. Той паркира на забраненото място до пожарния кран и слезе. Удобно, когато човек е тръгнал по полицейска работа, но с недостатъка всички да видят, че си дошъл по полицейска работа…

Мъж с татуирани рамене и червена кърпа на главата се трудеше върху един от прозорците на приземния етаж. При приближаването на Гърни коментира:

— Мамка му! Това се казва добра изненада.

Тонът му бе груб, но не и враждебен.

— Ченге си, нали?

— Точно така. А ти кой си?

— Домоуправителят за всички сгради в това каре. Викат ми Пол Паркман.

— Какво те изненадва толкова, Пол?

— Доколкото си спомням, за първи път пращат някого още на същата сутрин, в която съм се обадил.

— Звънял си в полицията? Защо?

Домоуправителят посочи откъртената защитна решетка на прозореца.

— Копелетата са нахълтали през нощта. Празен апартамент= Нищо за крадене. Така че срали на пода. Двама. Две отделни купчинки лайна. Може би ще вземеш ДНК проба?

— Интересна идея, Пол. Но не съм дошъл за това.

— Така ли? — Домоуправителят се изсмя остро. — Тогава за какво си тук?

— Трябва да погледна един от другите апартаменти. 4Б. Знаеш ли дали е зает?

— И да, и не.

— В смисъл?

— Да, официално има наематели. Не, никога не са тук.

— Никога?

— Поне аз не съм ги виждал. Какво искаш да провериш? Да не смяташ, че вътре има труп?

— Съмнявам се. Някакви спънки по стълбите?

— Поне аз не знам за такива. Искаш ли да се кача с теб?

— Няма нужда. Ще звънна, ако ми потрябваш.

Гърни влезе в сградата. Настланото с плочки фоайе беше относително чисто, стълбите — относително осветени, а твърде познатите миризми на зеле, урина и повръщано — благословено слаби. Площадката на най-горния етаж дори изглеждаше измита в недалечното минало, а вратите на двата апартамента бяха надлежно обозначени — 4А в единия край, 4Б в другия.

Гърни извади беретата от кобура на глезена си, вкара един патрон и свали предпазителя. Застана встрани от вратата на 4Б и почука. Не получи отговор, нито чу някакъв шум отвътре. Почука по-силно и подвикна:

— Полиция! Отворете вратата!

Нямаше реакция.

Гърни вкара ключа, завъртя го и бутна вратата да се отвори. Удари го задавящият мирис на жилище, чиито прозорци не са отваряни от много дълго време. Сложи предпазителя и пъхна пистолета в джоба на якето си. Включи лампите в тесния коридор и започна обиколка на миниатюрния апартамент.

Имаше малък кухненски бокс, малка дневна и малка спалня, а банята беше с размер на килер — всички с изглед към обрасъл с плевели празен парцел. Нямаше мебели, нито следи от обитатели. Но въпреки това Блейз Джаксън, предполагаемо от името на Джордан, бе платила наема за една година в брой.

Дали апартаментът вече бе изиграл ролята си и стоеше изоставен? Или бе предназначен за бъдеща употреба? Гърни постоя пред прозореца в дневната, потънал в размисли. Гледката от този прозорец включваше част от „Гринтън“, част от „Блустоун“, тесен сектор от Уилард Парк и — за малко да го пропусне през зацапаното стъкло — фасадата на сградата на полицейското управление. Пред очите му от главния вход излезе униформен полицай, качи се в колата си на паркинга и замина.

Хрумна му логичното обяснение, че апартаментът е бил нает като място за потенциално трето покушение. Защо са били използвани другите два вместо него беше въпрос, който изискваше повече размисъл. В момента обаче по-важно му се струваше посещението на Рапчър Хил. Може би ако ги разгледа в цялост, целта на всяко отделно жилище щеше да се изясни.

57

По природа Гърни следваше любопитството си, без да се престарава с осигуряване на подкрепление. Странностите и несъответствията привличаха вниманието му и пробуждаха желание да ги проучи по-внимателно дори при условия, които биха възпрели повечето хора. Всъщност имаше намерение да се отправи директно към къщата в Рапчър Хил и без съмнение щеше да го направи, ако Мадлин не му бе звъннала, докато караше натам.

Каза, че няма специална причина за обаждането, просто й се отворила секунда и се чудела какво прави той. Докато детективът й отговаряше относително подробно, тя мълчеше; стори му се, че описваното положение й се струва притеснително. Накрая жена му каза:

— Не мисля, че трябва да ходиш там сам. Твърде изолирано е. Не знаеш на какво може да се натъкнеш.

Права беше, разбира се. В друг случай вероятно щеше да отхвърли възраженията й, но сега бе склонен да я послуша. На следващото кръстовище отби пред изоставена селскостопанска сергия. На лющещата се табела още се четеше избелял надпис „Тикви“.

Гърни обмисли вариантите за подкрепление. Всички решения, включващи Клайн, полицейското управление или службата на шерифа, щяха да доведат до други неприятности. Реши да опита Хардуик.

— Рапчър Хил? За какво, мамка му, говориш?

— Говоря за къща насред нищото, където евентуално се е окопал Дел Бекерт.

— Какво те кара да мислиш така?

— Къщата е била наета от Блейз Джаксън, която почти сигурно има някаква връзка с Бекерт. Платила е осемнайсет хиляди долара годишен наем в аванс. Съмнявам се тя самата да е разполагала с толкова много пари, но съм сигурен, че за комисаря не са проблем. И къщата е само на няколко километра от бензиностанцията, където са забелязали дюрангото му ден-два след бягството. Струва си да се погледне.

— Ако нямаш против да си губиш времето, иди гледай.

— Така и възнамерявам да направя.

— Е, какъв е проблемът?

— Възможен комитет по посрещането.

Хардуик се замисли за момент:

— Искаш чичо Джак отново да ти е навигатор, за да ти прикрива страхливия задник?

— Нещо такова.

— Ако кучият син е там, може би ще намеря причина да го гръмна.

— Бих предпочел да не го правиш.

— Уби всичко детско в мен! Единственият плюс на това да си навигатор е да можеш да навигатираш някой куршум до нечия глава.

— Е, може и да ти се отвори възможност, ако се натъкнем на Горт…

— Добре. Къде да те търся?

Мястото, което Гърни избра за срещата, след като се консултира с „Гугъл мапс“ на телефона си, бе кръстовище на криволичещ третокласен път, наречен Роктън Уей, и началната точка на Рапчър Хил Роуд. Когато стигна там, паркира на буренясалия банкет между асфалта и боровата гора.

Според часовника на таблото вече беше минал четвърт час от разговора с Хардуик. Предположи, че трябва да отпусне на Джак още половин час за пътуването от Дилуид. Пребори желанието да продължи сам поне още малко нагоре към Рапчър Хил. Не само че щеше да обезсмисли обаждането до Хардуик, но и щеше да увеличи риска, на който се подлагаше, без никаква полза, освен да научи онова, което имаше да научава, трийсет минути по-рано.

Гърни наклони седалката си назад и зачака, като се захвана с разнообразни вариации на проблема кой кого може да е насадил за всяко от седемте убийства и защо. Стигаше все до един и същи въпрос, който го измъчваше от известно време. Дали убийствата изискваха очевидното натопяване, или то беше целта, довела до необходимостта от извършването на убийствата? И дали един и същи отговор важеше за седемте случая?

След двайсет и пет минути чу познатото ръмжене на червеното Джи Ти О на Хардуик, което спря зад него. Слезе от колата да се здрависат.

Любимото оръжие на частния детектив, неговият „Зиг Зауер“, беше закопчано над черната му тениска, превърнала се в също толкова характерна негова част, колкото и обезпокоителните му светлосини очи. В лявата си ръка носеше АК-47 с оптически мерник.

— Просто в случай че стане интересно — подхвърли с маниакален блясък в очите, способен да притесни всеки не така добре запознат с нрава му като Гърни.

— Благодаря, че дойде.

Хардуик изкашля храчка и я изплю на черния път.

— Преди да забравя да го спомена — свързах се с интерната, в който е бил пратен Кори във Вирджиния, също и със старото училище на Бекерт. И на двете места никой няма представа дали комисарят притежава имоти в района. Говорих с половин дузина общински чиновници около тези училища и в областта, където се намират тютюневите ферми на семейство Бовил, но никой от тях не каза нищо ценно. Толкова по въпроса — освен ако не искаш да прекараш следващата седмица от живота си вдън гори тилилейски в онзи щат и да преравяш данъчни декларации. Което, според мен, би било дяволски тъпа идея.

— Никой не ти каза нищо, така ли?

— Психоложката в интерната на Кори спомена, че момчето било досущ като баща си.

— В какъв смисъл?

— Със силна воля. Целеустремен. Прецизен. Маниакално властен.

— Без подробности?

— Закон за запазване на личните данни. Най-близкото до конкретни подробности беше споменаването на факта, че смъртта на майка му е оказала голямо влияние върху него.

— Това и бездруго го знаем. Точно сега се интересувам повече от Бекерт. Предполагам, че е участвал в събеседването за прием на сина си. Тя каза ли нещо за него?

— Със силна воля. Целеустремен. Прецизен. Маниакално властен.

— Ясно. Стига толкова. Да се надяваме, че посещението ни тук няма да е поредната задънена улица.

Хардуик надзърна към дълбоките коловози, които навлизаха в боровата гора.

— Колко далеч е къщата?

— Според сателитната карта на няма и два километра. Все нагоре по склона.

— Пеша ли сме, или с колите?

— Пеша. По-малък шанс има да заседнем, а и който и да е там, е по-вероятно да не забележи нашето… — Детективът спря, когато забеляза малък отблясък отразена светлина в короната на дърво недалеч от пътя. — Я виж това? Май можем да забравим за елемента на изненадата…

Хардуик проследи погледа на Гърни.

— Охранителна камера?

— Така изглежда.

Скоро откриха, че отблясъкът наистина идва от охранителна камера — сложен модел, качен на около пет метра над земята на ствола на грамаден бор.

Хардуик я огледа с интерес.

— „Аксиън 500“ — отбеляза с възхита и притеснение. — Записът се активира от движение, предаването е сателитно. Искаш ли да вкарам един куршум в нея?

— Няма смисъл. Влязъл съм в обхвата й преди половин час. Ако има някой в къщата, вече знае, че сме тук.

Хардуик кимна недоволно и продължиха нататък.

С увеличаването на стръмнината на склона и забавянето на напредъка им, в ума на Гърни започна да се оформя нова теория. Реши да я обсъди с Хардуик по време на изкачването.

— Да речем, че Бекерт е бил мишената от самото начало.

Хардуик направи гримаса:

— Имаш предвид, че всички са изтрепани само за да може полицейският комисар по прякор Светеца да бъде накиснат за убийствата им?

— Не знам за „всички“. Но да речем, че жертвите са Стийл, Лумис, Джордан и Тукър. Може да се окаже, че Търлок, Джаксън и Крийл са били просто висящи конци, които е трябвало да се подрежат.

— Ако Бекерт е бил мишената, тогава защо и Пейн? Защо са натопили първо него?

— Може би крайната цел на случващото се не е имала нищо общо със самия Пейн. Да речем, че е било начин да навредят на баща му.

— В какъв смисъл?

— Политически. В наше време синът ти да се окаже убиец на полицаи като цяло слага край на кариерата. Който го е измислил, не е имал начин да се досети, че Бекерт ще успее да го превърне в плюс…

Хардуик не изглеждаше убеден.

— И какво тогава?

— Тогава убиецът осъзнава, че номерът със злия син няма да мине както е планирано, взема всички физически улики, свързани с първите четири убийства, и ги подхвърля в хижата, като прави не само да изглежда, че Бекерт е убиецът, но и че се е опитал да накисне собствения си син за Стийл и Лумис, а братята Горт — за Джордан и Тукър.

Хардуик се изсмя звучно:

— Ама че дяволско въображение имаш!

— Казвам само, че е възможно да е станало така. Нямам доказателства.

Спътникът на Гърни се намръщи.

— Струва ми се… дяволски жестоко. Ако си прав, онзи, който е подготвил капана, не е имал угризения за убийствата и няма угризения спрямо възможността Кори да прекара остатъка от живота си в затвора. И прави всичко това само за да оплеска живота на Бекерт? Изглежда ми прекалено.

— Дори ако греша за мотива или за това, че крайната цел е Бекерт, факт е, че най-малко седем души са паднали жертва и някакво зло копеле ги е избило до крак.

Помежду им се възцари тишина, нарушена от звъненето на телефона на Гърни.

На екрана пишеше, че се обажда Торес.

Детективът спря на място, за да приеме обаждането.

Следователят заговори тихо и припряно:

— Ново развитие на ситуацията. Клайн току-що се е чул с Бекерт. Иска да се предаде.

— Кога?

— Днес. Точният момент зависи от това колко бързо ще успеем да уредим споразумението, което иска.

— Споразумение?

— Бекерт държи да присъстват определени хора — такива, които смята за достойни за доверие свидетели. Казал, че не възнамерява и него да го сполети случилото се на Търлок.

— Кои са тези свидетели?

— Съпругата му Хейли; богат политически спонсор на име Марвин Гелтър; шерифът Клуц; кметът Шакър и капитанът от полицейското управление, за когото ме попита.

— Голям комитет по посрещането. И къде се очаква да се предаде комисарят?

Последва кратко колебание.

— На мястото, на което се е крил, откакто е изчезнал от радара.

— Това не е точен отговор.

— Знам. Съжалявам за което. Клайн подчерта, че случващото се е конфиденциално и не бива да разпространяваме абсолютно никакви подробности. Изрично забрани да се говори с теб.

Гърни видя възможност да провери дали се намира на правилното място.

— Клайн не иска да знам за къщата на Рапчър Хил Роуд?

Последва мъртвешка тишина.

— Какво каза?

— Чу ме добре.

— Но… как… откъде…

— Няма значение. Номерът е, че в момента вървя към къщата. Кажи на Клайн, че съм тук и искам да знам какъв е планът му, за да не го прецакам.

— Исусе. Чакай да го намеря. Ще го помоля да ти се обади!

Гърни се обърна към Хардуик и го осведоми за ситуацията.

— Бекерт иска да се предаде ли? И после какво? Ще признае седем убийства, после все пак ще се кандидатира за главен прокурор на база на впечатляващата искреност на признанието?

— Надали в момента някой знае какво…

Телефонът звънна отново и на екрана се изписа името на Клайн.

— Гърни на телефона.

Клайн почти крещеше:

— Как, по дяволите, разбра къде се намира Бекерт? И защо не ми съобщи на мига, щом си го узнал?

— Не знаех къде се намира. Просто карах по интуиция.

— А къде, по дяволите, се намираш ти?

— На Рапчър Хил Роуд, недалеч от къщата.

— Не се доближавай повече. Всъщност не прави нищо, по дяволите. Сделката за предаването на Бекерт е голяма работа. Най-голямата! Лично ръководя операцията. Нищо не бива да се случва, преди да стигна дотам. Разбра ли?

— Може да се случи нещо, което изисква реакция…

— Нямах това предвид. Не действай по самоинициатива! Никаква. Ясно?

— Ясно.

— Хубаво. Повтарям: Не прави нищо. Идвам!

58

Гърни предаде на Хардуик казаното от прокурора. Спътникът му оголи зъби с отвращение:

— Клайн е патетично малко лайно.

— Но е прав, че това е голяма работа — възрази Гърни. — Особено ако Бекерт се предаде и направи самопризнания.

— Което ще ликвидира твоята теория за него като жертва.

— Нямам нищо против, стига да открием истината.

— И какво ще правим до пристигането на кавалерията? Ще седим тук да се чешем по топките?

— Ще се махнем от пътя, няма да се правим на герои, ще доближим къщата. След това… ще видим.

Докато напредваха през гората, теренът започна да се изравнява. Скоро между боровете започна да се очертава окосена от човешка ръка поляна. Двамата използваха ниските клони за прикритие и се приближиха дотолкова, че да имат добра видимост към простичка бяла фермерска къща в средата на яркозелена морава. До къщата имаше барака с размер на гараж. Почти цялото пространство отпред беше пълно с цветни лехи и висящи кошници с червени петунии.

— А сега какво? — промърмори Хардуик.

— Ще се държим, все едно сме в засада. Ще дебнем кой влиза и кой излиза.

— А ако се появи някой?

— Зависи кой е.

— Ясно ми е като тъмна нощ.

— Като в живота. Да заемем позиции диагонално, така че да можем да виждаме къщата, без камерите да виждат нас… — Гърни посочи между дърветата. — Ти заобиколи оттам до точката, откъдето виждаш лявата стена на къщата и задната й фасада. Аз ще държа под око предната и дясната стена. Обади ми се, като избереш удобно място!

Гърни нагласи телефона си на вибрация, така че да няма вероятност звъненето да издаде позицията му. Хардуик направи същото.

Детективът се насочи между дърветата към място, което му осигуряваше удобно прикритие и същевременно достатъчно добра гледка към къщата и бараката. От това място виждаше малка и много нова на вид сателитна чиния, монтирана на ъгъла на къщата. Долови и приглушеното бръмчене на генератор. Щом ушите му привикнаха със звука, осъзна, че чува глас. Беше твърде слаб да различи отделните думи, но докато слушаше, заключи по тона, че това е новинар. Предвид напрегнатата ситуация, му се стори странно, че Бекерт гледа телевизия, освен ако не очакваше някакво съобщение за предстоящото си предаване.

Телефонът на Гърни извибрира. Беше Хардуик.

— Докладвам, както поиска. Току-що вдишах проклета муха. Шибаната твар е в белия ми дроб!

— Поне не е стършел.

— Или птица. Така или иначе, на позиция съм. А сега какво?

— Я ми кажи… Ако се вслушаш внимателно, чуваш ли нещо, което напомня телевизионно новинарско предаване?

— Чувам генератор.

— Само това?

— Само това. Но ми хрумна нещо, свързано с теорията ти за двойното натопяване. Идеята ти, че цялата простотия около Уайт Ривър в крайна сметка е измислена, за да съсипе Бекерт, поражда голям въпрос за това кой ще спечели от всичко.

— Наясно съм, благодаря.

— А знаеш ли отговора?

— Не. Но ми се струва, че ти го знаеш.

Хардуик направи драматична пауза, преди да отвърне.

— Мейнард Бигс.

Гърни не остана впечатлен. Представата му за Бигс като за честен и умен, състрадателен човек, го правеше слабо вероятен кандидат за масов убиец.

— Защо точно той?

— Единствен той изглежда да има каквато и да е практическа печалба от съсипването на Бекерт. Премахни знаменития полицейски комисар и Бигс печели изборите за главен прокурор, без дори да се припоти.

Не звучеше както трябва, но Гърни беше решен да подходи отворено към всеки вариант.

— И това е възможно. Проблемът е… — той млъкна при звука на превозно средство, може би повече от едно, който се носеше откъм черния път. — Задръж, Джак, имаме посетители.

Гърни се премести между дърветата, за да вижда по-добре просеката, където пътят излизаше на поляната. Първата появила се кола беше фордът на Марк Торес. Втората — небелязан черен микробус, следван от тъмен безличен джип. Паркираха в редица на края на поляната, обърнати към къщата. От тях не слезе никой.

Гърни продължи телефонния си разговор с Хардуик:

— Виждаш ли ги от мястото си?

— Да. Микробусът май е на Специалните сили. Какво според теб планират?

— Нищо особено, докато не пристигне Клайн. А има и други поканени гости на партито, ако предположим, че е успял да се свърже с тях. Нека се чуя с Торес и ще ти звънна.

Торес вдигна на първото позвъняване.

— Дейв? Къде си?

— Наблизо, но стоя скрит и бих предпочел да си остане така за известно време. Вие имате ли план?

— Клайн раздава заповедите. Нищо не бива да се случва, преди всички да стигнат дотук.

— Кого си довел сега?

— Специалните сили и капитан Белц. Кметът и шерифът пристигат с колата на шерифа, кара един от заместниците му. Господин Гелтър ще дойде отделно. Шофьорът на госпожа Бекерт ще я докара.

— Ами Клайн?

— Идва насам. Сам, поне доколкото знам.

— Някой друг?

— Не. Е, да, в известен смисъл. Новинарите от РАМ.

— Какво?

— Поредното условие на Бекерт. Повече свидетели.

— Клайн съгласи ли се?

— Да се е съгласил ли? Направо е на седмото небе.

— Боже!

— Поредната новина. Нали попита за местоположението на телефоните, които са получили обаждания от алармената система в хижата на Бекерт, когато с Хардуик бяхте там? Обажданията са били към телефона на комисаря, към този на Търлок и към анонимна предплатена карта. Този на Бекерт е бил изключен през цялото време, което има смисъл, ако вече се е криел, така че за него нямаме локация. Този на Търлок е бил включен и обаждането е получено чрез мобилната кула в Ларвейшън, която е най-близо до къщата му. Би обяснило защо се е появил в ловното стопанство онази сутрин. Няма изненада. Интересно е обаждането до предплатената карта. Получено е чрез кулата в Уайт Ривър и трийсет секунди по-късно от същия предплатен телефон е направено обаждане до телефон, регистриран на Езекия Горт.

Това не изненада Гърни, тъй като вече беше приел, че братята Горт са били уведомени от някого, уверен в появата на Търлок на мястото, но потвърждението му се стори окуражително.

— Благодаря, че си отделил от времето си, Марк. Освежаваща промяна е, когато нещо в този проклет случай добие смисъл.

Приключиха обаждането под съпровода на поредната кола, която се задаваше по хълма.

На поляната излезе виненочервен „Кадилак Ескалейд“ и спря до форда. Един заместник-шериф слезе и почука на стъклото на Торес. След като си поговориха няколко секунди, той се върна в кадилака. През следващия четвърт час в редицата коли не се наблюдаваше друго движение и не се чуваше нищо освен настоятелното бръмчене на генератора и поне от страната на Гърни, почти нечленоразделната реч от кабелната новинарска програма.

След това Клайн пристигна в своя линкълн, слезе с решителното излъчване на командир на бойно поле и набързо обиколи всички останали автомобили. Носеше твърде голямо яке, изработено от коравия тъмносин плат, любим на повечето агенции за защита на реда. На гърба е удебелени букви пишеше ОКРЪЖЕН ПРОКУРОР.

Върна се до линкълна и застана пред него с широко разкрачени крака — въплъщение на героя победител, стига да не беше прекалено голямата дреха, която го караше да изглежда необичайно дребен. От мястото си в края на гората Гърни внимателно следеше как Клайн вдига телефона си.

Този на Гърни завибрира. Той погледна екрана и вдигна.

— Здравей, Шеридън. Какъв е планът?

Клайн огледа поляната.

— Къде си?

— Стоя настрани и държа къщата под око.

— Това е доброволно предаване, не е битка.

— Той призна ли нещо?

— Всичко. Всичко освен убийството на Търлок.

— Защо би признал?

— Какво значение има? Факт е, че го направи. Имаме го в писмен вид.

— В писмен ли? Как…

Клайн нетърпеливо го прекъсна:

— В есемес. С прикачен електронен отпечатък.

— Ти изобщо говори ли с него?

— По телефона, за кратко. На заден фон се чуваше шум — вероятно този генератор — и не го чувах ясно. Не исках никакви бъдещи спорове по веднъж казаното. Затова го накарах да го напише в съобщение, което и направи.

— И в него призна шест убийства?

— Точно така.

— И това не те притеснява?

— Напротив, радва ме. Очевидно не и теб. Сигурно защото разбива на пух и прах идеята ти, че той е бил безпомощна жертва, натопена от някакъв гениален Макиавели?

Гърни пренебрегна сарказма.

— Притесняват ме две неща. Първо, какъвто и да е Бекерт, той не е глупав. А признаването на множество убийства без сделка на масата е глупаво. Кара ме да се чудя какво става. Второ, мислех си за онова, което на първо място ме привлече към случая — онова съобщение на телефона на Стийл. Почти сигурен съм, че не е било това, което изглежда.

Гласът на Клайн прозвуча рязко и гневно по телефона.

— Беше точно това, което изглежда — предупреждение да си пази гърба, оказало се извънредно добър съвет. Просто не го е получил навреме.

— Може това да е била целта.

— Това пък какво ще рече?

— Съобщението е изпратено на личния му телефон, след като е тръгнал на работа, където използва даденото му от управлението блекбери. Може би целта е била есемесът да не бъде прочетен преди смъртта му.

— А след нея ли? С каква цел?

— Да привлече внимание към управлението и в крайна сметка към Бекерт. Което, разбира се, би означавало, че изпращачът поначало е знаел, че Стийл ще умре. Така нареченото предупреждение може да е било първата внимателно положена улика в плана за елиминиране на Бекерт.

— Много хитро. Само за това те бива, нали, Гърни? Една дяволски хитра теория след друга! Твърде жалко, че тази е очевидна глупост. Може би не си ме чул добре. ИМАМЕ ПРИЗНАНИЕ! Трябва ли да продължа да го повтарям?

С надеждата, че ще успее да предаде притесненията си лице в лице, Гърни приключи разговора, измъкна се от скривалището си сред дърветата, в което започваше да се чувства малко глупаво, и се насочи към Клайн, чието притеснено изражение никак не го окуражаваше.

— Виж, Шеридън, разбирам положението ти… — поде Гърни, като се стараеше да говори максимално кротко. — Просто мисля, че…

Прекъсна го дълбокото ръмжене на отлично центрован дванайсетцилиндров двигател. Марв Гелтър пристигаше с класическото си червено ферари.

В мига, в който Клайн видя Гелтър, махна пренебрежително с ръка към Гърни и закрачи към ферарито. Когато милиардерът слезе от колата, двамата проведоха кратък намръщен разговор. Клайн сочеше многозначително към къщата. Гелтър обаче забеляза детектива и дойде при него, като остави прокурора зазяпан подире си.

Усмивката му беше сурова като стържещия тембър на гласа му.

— Времето лети, приятелю. Дължиш ми отговор. Надявам се да е правилният.

Гърни отвърна на настоятелния му тон с безразлично свиване на рамене.

— Боя се, че от мен ще излезе лош кандидат и още по-лош главен прокурор.

— Ха! Точно такова изказване ще доведе до избирането ти. Колебливият герой. Без претенции. Като скромен шибан астронавт. Какъв дар! А ти дори не знаеш, че го притежаваш. В това му е чарът.

Преди Гърни да успее да изрази по-твърд отказ, на поляната излезе медиен микробус, оборудван със сателитна антена, следван от голям шевролет, и двата брандирани с еднакви рекламни надписи в червено, бяло и синьо: „РАМ ТВ — на мястото, където се раждат новините“..

Клайн побърза да отиде при Стейси Килбрик още със слизането й.

— Време е за цирк! — възкликна Гелтър. Смигна на Гърни и отиде да се присъедини към прокурора и репортерката.

Започваше да се надига неспокоен ветрец. Гърни вдигна глава и видя полека от запад да се задават облаци. Потъмняващото небе придаваше студен визуален ефект на ситуацията, която все повече го притесняваше. Фактът, че явно никой не споделя лошите му предчувствия, ги влошаваше допълнително.

59

Случилото се през следващите петнайсетина минути се стори на Гърни по-скоро като хореография на медийно събитие, отколкото обезопасяване на място за полицейска операция.

Докато Клайн, Гелтър и Килбрик се съвещаваха, една от асистентките се погрижи за прическата на репортерката, а член на новинарския екип закрепи микрофон за яката на пуловера й. Друг от подвижното студио работеше с оператора на камерата за избор на място, където тя да застане така, че да се виждат къщата и множеството кошници с цветя на заден фон.

През това време кметът Шакър и шериф Клуц излязоха от кадилака и застанаха до него. Клуц люшкаше белия си бастун напред-назад като метроном. Шакър похапваше поничка. Капитан Белц се беше облегнал на отворената врата на колата си и пушеше цигара с мощни дръпвания.

Килбрик зае мястото си пред камерата, придаде си извънредно оживено и загрижено изражение, прочисти си гърлото, кимна на оператора и започна да говори:

— Стейси Килбрик е с вас от мястото на събитието в специално издание на „Важните новини“. Поради необикновено развитие на случая с многобройните убийства в Уайт Ривър отлагаме празничните интервюта за Деня на майката, първоначално насрочени за този слот в програмата. Вместо това ви показваме — на живо и без монтаж — финалния странен обрат в този сензационен случай. Току-що научихме, че беглецът, комисар Дел Бекерт, предполагаемо виновен за поне шест или седем пресни убийства в Уайт Ривър, се кани да се предаде на окръжния прокурор Шеридън Клайн, който е тук до мен.

Клайн опъна прекалено голямото си яке и следвайки безмълвните напътствия на член на снимачния екип, застана отдясно на Килбрик.

Тя се обърна към него:

— Казаха ми, че ловът на Дел Бекерт приключва.

Клайн се усмихна мрачно:

— Така изглежда. Така или иначе стеснявахме кръга около него и предполагам, че сам е осъзнал каква съдба го очаква.

— Вярно ли е, че сте получили признание?

— Да. В най-общи линии. Разполагаме с важните точки и очакваме, че той ще ни снабди с подробностите през следващите дни.

— Кога се очаква Бекерт да излезе от къщата и да бъде арестуван?

— Веднага щом пристигне съпругата му. Споразумението е за мирно предаване и пълно признание, но идва с молба това да се случи в присъствието на доверени свидетели. Твърде иронично е, че човекът, иззел юздите на закона в ръцете си, сега се страхува някой да не му спретне същия номер.

Докато Клайн даваше интервю, на поляната влязоха още две превозни средства. Спря ги Торес, който поговори с двамата шофьори и после ги насочи към колоната от вече пристигнали коли. Гърни разпозна внушителния зелен рейндж роувър на Хейли Бовил Бекерт. Втората кола беше бежова „Тойота Камри“, която приличаше на кола под наем.

От нея излезе Кори Пейн, обърна се към Гърни и вдигна ръка в настоятелно повикване. Двамата се упътиха един към друг и се срещнаха до подвижното студио на РАМ.

Пейн изглеждаше развълнуван и от него направо бликаше нервна енергия.

— Получих адски странно съобщение от татко. Струва ми се, че напълно е откачил!

Показа на Гърни съобщението на екрана на айфона си, като в същото време го прочете на глас: „Сторих каквото сторих за по-висша цел. Принципните хора трябва да действат. Ще се предам и ще обясня всичко на Рапчър Хил в 15:00“.

Гърни сметна съобщението за объркващо кратко и смущаващо като съдържание. Преди да успее да го коментира, до тях застана Клайн и поиска да знае защо е дошъл Пейн.

Младежът му показа съобщението.

Прокурорът го прочете два пъти и поклати глава. Видимо се вълнуваше все повече с всяка изминала минута.

— Виж, очевидно с него става нещо. Умствено. Емоционално. Все тая. Но сега не му е мястото и времето. Факт е, че се предава. Това е най-същественото в случая. Да не се разсейваме. Кори, съветвам те да стоиш някъде настрани. Всъщност това е заповед. Не искам никакви изненади! — Клайн си пое дълбоко дъх и огледа поляната. — Хората, които Бекерт поиска, пристигнаха. След няколко минути ще ги съберем пред къщата. В този момент той би трябвало да се покаже… и проклетият кошмар да приключи!

Той въздъхна и се упъти към джипа, за да поздрави жената на Бекерт.

Килбрик интервюираше Дуейн Шакър на мястото, избрано от телевизионния екип, на около петнайсет метра от къщата. Като видя, че Клайн й дава знак, Стейси завърши интервюто и погледна право в камерата:

— След няколко важни съобщения ще се върнем на събитието, което всички очакваме — драматичното предаване на убиеца от Уайт Ривър.

Килбрик отиде да застане до Клайн заедно с трима от екипа си. По жестовете им и ако се съди как се захванаха да премерват голямо пространство пред къщата, Гърни заключи, че преценяват как да отразят с максимална яснота и драматично въздействие предстоящата поява на Бекерт, разполагането на свидетелите и самото попадане на престъпника във властта на Клайн. Дори чу оператора на камерата да пита колко от кадъра да бъде отделено за цветята пред къщата.

В същото време Торес говореше с поръчания от Бекерт комитет по безопасното предаване: съпругата му Хейли, шериф Клуц, капитан Белц, Марв Гелтър, както и кметът Шакър, току-що появил се след прекъснатото интервю с Килбрик.

Четиримата членове на специалния полицейски отряд излязоха от небелязания си бус и се облегнаха на него — нащрек, но безразлични. Небето потъмняваше и кошниците с петунии се полюшваха съвсем леко под поривите на вятъра. Генераторът продължаваше тихичко да бръмчи, почти заглушавайки едва доловимото бръщолевене на гласа на телевизионния водещ.

Имаше нещо ужасно сбъркано в цялата работа, което изправяше Гърни на нокти.

Медийният аспект, разбира се, беше сюрреалистичен. Но се явяваше само част от цялото. Самата ситуация изглеждаше безумно изкривена — по-скоро кошмар, отколкото кулминация на успешно разследване.

Точно тогава детективът чу Клайн да казва на Килбрик и хората й, че смята да премести колата си в по-добра позиция, за да прибере Бекерт, след като го ескортира от входната врата на къщата.

Пресрещна го, когато прокурорът се отдалечи и тръгна към своя линкълн. Въпреки че собствените му мисли бяха прекалено объркани и въпреки че Клайн се държеше като кон с капаци, Гърни все пак се чувстваше длъжен да сподели притесненията си.

— Шеридън, трябва да поговорим!

Клайн го огледа студено.

— Сега пък какво?

— Вслушай се. Кажи ми какво чуваш.

— Какво значение има?

— Два звука. Генераторът. И телевизор.

Прокурорът почервеня от яд. Но се вслуша и кимна нетърпеливо.

— Добре, чувам нещо. Радио или телевизор, все тая. И какво?

— Сигурен съм, че това е телевизионно предаване. И очевидно се чува от къщата.

— Добре. И какво от това?

— Не ти ли се струва странно Бекерт да прекара последните няколко минути от живота си на свобода в гледане на телевизия?

— Може да гледа новините и да проверява какво казват за него.

— Надали е особено приятно. Той е представен като самия дявол. Разкъсват го на парчета. Изобразяват го като сериен убиец, самовлюбен маниак, който проваля живота на невинни жертви, абсолютен измамник. Имиджът му, а той значеше всичко за него, е напълно съсипан. Светът научава, че Дел Бекерт е отвратителен луд престъпник и животът му е лъжа от начало до край. Смяташ ли, че би искал да слуша точно това?

— Боже мили, Гърни! Откъде да знам какво иска да слуша? Може да е форма на мазохизъм. Да се самонаказва. Кой го знае, по дяволите! Всеки момент ще го арестувам. Край на историята.

Клайн бутна Гърни и стигна до джипа си. Изкара го от мястото му в редицата коли и го премести така, че камерата да проследи движението на Бекерт от входната врата през цветната алея и през петнайсетметровата морава до отворената задна врата на колата.

Докато гледаше как Клайн се подготвя за звездния си миг на заснета слава в името на реда и закона, притесненията на Гърни нарастваха и възможните варианти се множаха в ума му.

Ами ако всичко това, включително признанието на Бекерт, беше някаква сложна измама?

Ами ако и представата на Клайн за случая, и тази на Гърни бяха грешни?

Ами ако комисарят дори не беше в къщата?

С нарастването на списъка с „ами ако“ детективът стигна до особено притеснителната възможност, внушена му още от първия му ментор в нюйоркската полиция. Представи си суровата ирландска физиономия и ярките му сини очи и чу ироничната нотка в гласа му: Ами ако мръсникът е искал да откриеш всичко, което си открил, за да те отведе там, където се намираш в момента?

Докато Клайн се връщаше към Килбрик, Гърни отново го спря с нарастващо притеснение:

— Шеридън, наистина трябва да премислиш риска в случая! Може да е по-голям, отколкото смяташ.

— Ако се притесняваш за безопасността си, чувствай се свободен да си тръгнеш.

— Притеснявам се за безопасността на всички присъстващи!

Докато говореха, Торес подкарваше избраните петима свидетели към къщата. Загриженият поглед на Хейли Бекерт подсказа, че е чула коментара на Гърни.

— Боже — промърмори Клайн, — говори по-тихо!

— С по-тихото говорене няма да намаля заплахата!

Сега вече прокурорът избухна:

— Имам напълно екипиран отряд от Специалните сили ей там. Плюс капитан Белц. Плюс детектив Торес. Имам и оръжие. Предполагам, ти също. Смятам, че сме в състояние да се справим с всякакви изненади! — С тези думи Клайн решително се отдалечи.

Детективът подвикна след него:

— А да ти е хрумвало, че всички основни поддръжници на Бекерт са тук?

Клайн спря и се обърна:

— И какво от това?

— Да речем, че не са събрани с целта, за която ти мислиш. Ами ако грешиш напълно за всичко случващо се?

Прокурорът пристъпи към Гърни и понижи глас:

— Предупреждавам те: ако саботираш сделката, ако сториш каквото и да е, което затруднява предаването на Бекерт, лично ще те съдя за възпрепятстване на правосъдието.

— Шеридън, признанието няма смисъл. Нито това да се предаде доброволно. Случва се нещо ужасно, което не виждаме!

— Дявол го взел! Само още една дума… една сричка налудничаво бръщолевене… и ще те отстраня!

Гърни стисна зъби. Видя, че Хейли Бекерт го наблюдава със задълбочаваща се умислена гримаса. Отдели се от групата, събрана от Торес в полукръг около входа на къщата, и тръгна през моравата към детектива и Клайн.

Миг по-късно светът се взриви.

60

На Гърни му отне известно време да осъзнае мащаба на експлозията.

Оглушителен взрив, физическа шокова вълна се удари в онази част от тялото му, обърната към къщата; бузата и шията му сякаш бяха нажилени от стотици сачми; във въздуха се понесоха буци пръст, прахоляк и задушаващата миризма на динамит — и всичко това последвано от остър звън в ушите, от който виковете около него звучаха така, като че ли идваха от много далеч.

Когато прахолякът започна да сляга, ужасната сцена постепенно дойде на фокус.

Насред димящата и смачкана трева на поляната лежаха Дуейн Шакър, Гудсън Клуц и Джо Белц — разпознаваеми предимно по незасегнатите участъци облекло, останали по осакатените им тела. Дори от известно разстояние Гърни с пристъп на гадене видя, че носът и челюстта на Шакър са изчезнали. Цялата глава на Белц липсваше. Вътрешностите на Клуц бяха на показ. Дясната му ръка още стискаше белия бастун, но китката се намираше на метър от кървящия й чукан. Марвин Гелтър беше проснат по гръб и покрит с толкова много кръв, че беше невъзможно да се познае откъде идва.

Торес още стоеше на крака, но се крепеше с мъка. Бавно пристъпи към касапницата, очевидно проверяваше за следи от живот като лекар на обсипано с жертви бойно поле.

Хейли Бекерт беше паднала на пет метра от Гърни. Гърбът й, покрит с пръст, се надигаше трескаво при всяко плитко вдишване. Шофьорът й пристигна на бегом от джипа и коленичи до нея. Каза нещо и тя кимна. Озърна се и се разкашля.

Слухът на Гърни бавно се върна и той долови зад гърба си потиснати болезнени пъшкания. Обърна се и видя, че четиримата полицаи от Специалните сили, които се бяха облягали на буса, също са пострадали. Очевидно и четиримата бяха гледали към групата пред къщата и в момента на взрива бяха ударени в лицето и очите от литналия прахоляк и боклуци.

Единият беше изтървал автомата си и пред очите на детектива се препъна в него и падна на земята с ругатни. Друг, който не държеше оръжие, се беше превил, гримасничеше и се опитваше да си изтърка очите. Трети се въртеше в кръг, стиснал автомата с една ръка, притискаше другата към затворените си очи и редуваше стенания през стиснати зъби с викове:

— Какво стана, мамка му?

Четвъртият бе опрял гръб в буса, примигваше учестено, стенеше, опитваше се да държи оръжието си в позиция за стрелба и крещеше непрестанно:

— Отговорете ми! Някой да ми отговори!

Кори Пейн беше на колене до колата си и опипваше земята за нещо, което бе изтървал.

Гърни притича до него.

— Добре ли си?

Младежът вдигна глава, целият омацан с прахоляк и със сълзящи полузатворени очи.

— Какво, по дяволите, стана?

— Взрив!

— Какво? Има ли пострадали?

— Да.

— Кой?

— Нямам представа.

Кори дишаше учестено и в гласа му прозвуча паника:

— Виждаш ли телефона ми?

Гърни се озърна.

— Не!

— Трябва да го намеря!

Торес, застанал насред човешките останки, извика на Гърни с треперещ глас:

— Тук има пулс! Напипвам го! И диша. Плитко, но диша. Исусе! — Беше коленичил до просмуканото с кръв тяло на Гелтър, опрял връхчетата на пръстите си в шията му. — Не мога да видя откъде кърви. Какво да правя?

— Обади се в управлението — извика му Гърни. — Кажи им да уведомят местната бърза помощ, щатската полиция и шерифската служба. Предай следното: мащабно покушение, силни експлозиви, многобройни убийства. Шерифът, кметът и полицейският капитан са сред жертвите!

Торес се изправи тежко задъхан и извади телефона си. Гърни, разбира се, би могъл да се обади и лично, но знаеше, че изпълнението на прости заповеди успокоява, а му се струваше, че младежът има нужда да се съсредоточи върху нещо.

В този момент забеляза, че предните прозорци на къщата са вкарани навътре от взрива. Осъзна, че нещо липсва. Висящите кошници с петунии бяха изчезнали. Унищожени. И повечето от куките, на които висяха, също бяха разбити. Сега вече беше ясно къде са се намирали експлозивите. И защо искането за „достоверни свидетели“ е определяло, че трябва да бъдат доведени пред къщата.

След като Торес изпълни задачата, Гърни го помоли да направи още нещо — да се обади на свръзката на отдела в телефонната компания и да организира незабавно засичане по три мобилни клетки, за да се определи точното настоящо местоположение на телефона на Бекерт.

Торес го погледна изненадан:

— Не е ли логично да е с него в къщата?

Гърни нямаше време за обяснения.

— Просто нареди тази проверка да се направи веднага.

Докато Торес изпълняваше молбата му, детективът продължи бързия оглед на местопрестъплението. Двама членове на телевизионния екип се държаха за предната врата на буса на РАМ. Операторът на Килбрик обаче още въртеше камерата. Обикаляше поляната с аурата на полеви журналист във военна зона, спираше тук-там, съсредоточаваше се върху трупове и телесни части, заснемаше всичко. Самата Килбрик изглеждаше като вкаменена. Единствените й движения, които Гърни можеше да долови, бяха леки и подобни на тръпки. Изглеждаше така, сякаш ококорено зяпа нещо в краката си.

Точно тогава се чу воят. Идваше някъде откъм гората. Разстоянието и посоката трудно можеха да се определят. Най-вероятно бяха койоти, обезпокоени от взрива. Или глутницата питбули на Горт, което бе далеч по-ужасяваща възможност. Гърни провери беретата в джоба на якето си. В продължение на дълъг като халюцинация миг, докато оглеждаше гората наоколо, му се стори, че вижда близнаците в тъмните сенки на боровете — единият висок, другият нисък, и двамата изпити и брадясали. Но когато се вгледа по-внимателно, не забеляза никого.

Насочи вниманието си към случващото се на самата поляна. Освен прозорците на къщата взривът беше отнесъл и вратата на съседната барака. Вътре се виждаше дюрангото с отличителния номер CBIIWRPD. Мъчителен миг на дежавю нахлу в и бездруго претовареното съзнание на Гърни. Беше сигурен, че няма нищо общо с номера, показан в последното интервю на Клайн по РАМ. Каквато и да беше връзката, не беше пряка. Но в момента нямаше време да се замисля. Разкриването на това кой и защо стои зад случилото се беше дяволски по-важно.

Видя, че Клайн се приближава към него. Вероятно взривът и породеното от него клане най-сетне бяха отворили ума му за нови възможности. В погледа му се четеше див потрес.

— Съобщи ли на службите?

— Торес се обади.

— Добре. Ще… получим подкрепления, нали?

Гърни го погледна изпитателно и осъзна, че събеседникът му е изпаднал в шок и не е съвсем на себе си. Може би започваше да го осенява чувството за лична отговорност за случилото се и съзнанието му беше изключило. По всичко личеше, че в момента няма особена полза да ангажира Клайн в разговор.

Линейката на „Бърза помощ“ щеше да се погрижи за прокурора след пристигането си. А междувременно Гърни му предложи да стои до колата си, така че да е под ръка, когато потрябва на някого. Прокурорът явно го сметна за добра идея. Гърни имаше чувството, че все още ги дебне сериозна опасност. Огледа се и се опита да прецени следващия ход.

Пронизително стенание привлече вниманието му към Стейси Килбрик и той се насочи към нея. Все още беше втренчена в нещо на земята — предмет с размерите на пъпеш, но с неправилна форма. Нашарваха го червени и бели ивици. Когато Гърни осъзна какво гледа, спря толкова рязко, че за малко да се препъне.

Беше главата на Джо Белц, която отвръщаше на погледа на Килбрик. Униформената фуражка още беше на темето му, макар и килната под дързък ъгъл настрани. Едното му око беше широко отворено. Другото — затворено, все едно главата намигаше на репортерката.

Килбрик, която изглеждаше вкаменена на място, жално изскимтя още веднъж. Гърни пристъпи между нея и обекта на ужаса й, стисна я за рамото, обърна я и решително я отведе до буса на РАМ. Настани я на предната дясна седалка и нареди на двамата застинали до вратата ужасени членове на снимачния екип да се погрижат парамедиците да я прегледат.

Продължи нататък по редицата до черния бус на спецчастите и четирите ченгета, които се опитваха да си възвърнат зрението. Побърза да се представи като старши член на следователския екип на окръжния прокурор и заяви, че двамата с детектив Торес са поели контрол, тъй като и двамата не са пострадали, а прокурорът изглежда дезориентиран в резултат от взрива.

Каза им, че е видял градински маркуч и воден кран отстрани до бараката. Веднага щом успеят да си възстановят зрението достатъчно, за да се придвижват безопасно, трябваше да установят контрол върху къщата и върху Бекерт, ако наистина е вътре.

Кимайки в съгласие, четиримата се отправиха към бараката, водени от този с най-малко пострадалото зрение. Гърни се свърза с Хардуик, който вдигна незабавно.

— Какво, по дяволите, става, мамка му?

— Хубав въпрос. Ти къде си?

— В гората. Предпочетох да стоя настрана. Елемент на изненада, който може да се окаже полезен.

— Добре. Тук е досущ като във филм на ужасите. Мисля, че има само един начин да се тълкува случилото се. Цялата история — от убийството на Стийл чак до този взрив — е една гигантска манипулация.

Хардуик шумно се окашля.

— Гигантските манипулации обикновено имат гигантски цели. Някакви идеи по въпроса?

— Не още, но…

Коментарът му беше прекъснат от вой в гората, този път по-силен и по-продължителен. Секна така внезапно, както и започна.

Гърни приключи обаждането, разтърсен от вълна нервно изтощение. Натрупаният от случая ужас вземаше своето. Вдовиците на Стийл и Лумис. Зловещите методични убийства на Марсел Джордан и Върджил Тукър. Разкъсаният труп на Джуд Търлок. Блейз Лавли Джаксън и Чалис Крийл, облечени за излизане, мъртви и гниещи на дивана си. А сега и това — тази кървава касапница на Рапчър Хил…

С най-новите жертви труповете ставаха поне десет.

И за какво?

Когато детективът търси мотиви за убийство, често се спира на някой от четирите основни: алчност; власт, похот и завист. Обикновено присъстваше поне един или повече от тях. Но имаше и пети мотив, който Гърни бе започнал да смята за най-важен от всички. Омразата. Чиста, кипнала, маниакална омраза.

Омразата беше скритата сила, която долавяше в основата на всички тези убийства и нещастия.

Това обаче не беше от онези практични прозрения, които водят до незабавно идентифициране на основния заподозрян, тъй като омразата на такова патологично ниво често е добре прикрита.

В търсенето на по-прост подход към истината, Гърни реши да опита процес на елиминиране. Започна със съставянето на списък на всички, които имаха основно значение за случая. Първите отпаднали, естествено, бяха десетте жертви на убийствата, плюс Марвин Гелтър, който едва ли беше предизвикал експлозията, оставила го на ръба на смъртта.

Канеше се да отстрани и Хейли Бекерт поради същата причина, но се поколеба. Тя беше излязла от смъртоносния обхват на взрива миг преди да се случи и вероятно това щеше да се окаже щастливо съвпадение. Но поне за момента тя трябваше да остане в списъка.

Дел Бекерт, поне доколкото на Гърни му беше известно, все още беше жив. Ако съобщението, получено от Клайн, наистина беше от него, той се явяваше основен заподозрян, че и отгоре. Но това беше едно голямо „ако“. Гърни продължаваше да смята, че има голяма вероятност Бекерт да е бил натопен. А дори и да беше виновен за предишните убийства, то изтребването на малцината, за които имаше шанс още да са на негова страна, нямаше никакъв смисъл.

Кори беше жив и присъстваше, а увреждането на зрението нямаше да го свали от списъка с потенциалните заподозрени. Това, което го сваляше оттам, беше накисването за двете първи убийства. Гърни беше убеден, че същият гениален ум, залегнал зад тях, беше виновен и за всички последвали.

Клайн беше жив и също присъстваше, но детективът сметна за невъзможно да си представи умерено продажния, умерено интелигентен и склонен към параноя прокурор в ролята на зъл гений.

Торес също беше жив и на мястото на взрива. Гърни го счете за по-интересен потенциален заподозрян, но това се дължеше само на факта, че му се струваше толкова честен, безвреден и наивен.

Близнаците Горт, от друга страна, нямаше как да бъдат обвинени в честност, безвредност и наивност. Почти със сигурност бяха забъркани в кървавия край на Търлок, вероятно се явяваха и източник на динамита, а пресекливият вой в гората може би принадлежеше на кучетата им. Но Гърни беше почти сигурен, че действат като инструмент на същия неизвестен манипулатор, подхвърлил доказателствата за РИС в имота им в опит да ги натопи за Джордан и Тукър и в същото време да представи Джуд Търлок като онзи, който ги е накиснал. Това беше единственият наистина смислен сценарий.

Мейнард Бигс, както Хардуик посочи, изглежда печелеше най-много от цялата работа — особено ако Бекерт се окаже обвиняем поне за част от убийствата. Всъщност, ако имаше един ясен отговор в чия полза се развиват нещата, това беше Мейнард Бигс. Гърни обаче се съмняваше във възможността той да е виновен — вероятно защото щеше да разбие увереността в собствената му способност да чете характери.

И накрая, трябваше да помисли за пастора от епископалната църква „Свети апостол Тома“ Уитакър Кулидж — човекът, осигурил посмъртна реабилитация на Джордан и Тукър, който беше главен защитник на Кори Пейн, враг на Дел Бекерт и голям фен на Мейнард Бигс. Беше също и лично свързан със случая, който Гърни намираше за най-неясен.

След като състави списъка, детективът откри, че не е повдигнал дори крайчето на завесата. Никой не изпъкваше по очевидно убедителен начин. Вероятно най-основният подход, при който се тръгваше от мотива, средствата и възможността — щеше да стесни списъка, особено частта със средствата и възможността, тъй като те бяха по-лесни за определяне.

Гърни тъкмо беше започнал да мисли за списъка от този ъгъл, когато го прекъснаха четиримата от специалните сили, завръщаха се от чешмата при бараката с мокри лица и просмукани с вода предници на якетата. Докладваха за готовността си, макар и със зачервени и присвити очи.

Гърни се надяваше зрението им да е достатъчно прочистено.

— Приоритетите в момента са: първо, да се убедите, че никой няма да влезе или да излезе от мястото без мое разрешение; второ, да установите охранявана зона в непосредствената околност на взрива и ранените; и трето, да претърсите и да обезопасите къщата. Това е най-деликатната задача. Не знаем дали Бекерт е вътре, или не е, нито какви са намеренията му.

Най-близкият до Гърни полицай отвърна:

— Тъкмо в тази област ни бива.

— Хубаво. Само ме осведомявайте какво се каните да правите, преди да го предприемете.

Четиримата се упътиха към буса, като се съвещаваха тихичко.

Намръщен срещу телефона си, към Гърни се приближи Торес.

— Телефонната компания е засякла телефона на Бекерт. Но не знам дали можем да вярваме на резултата. Показва, че телефонът е извън къщата.

Гърни бе по-скоро развълнуван, отколкото изненадан.

— Знаеш ли какъв телефон използва? — попита той.

— Блекбери. Като всички други в управлението.

— Къде засичат координатите му?

— Общо взето, където сме ние.

— Бъди по-конкретен!

— Не мога. Казаха, че заради разстоянието между мобилните антени местоположението може да се определи в радиус седем метра около централната точка. Така че разполагаме с кръг с диаметър четиринайсет метра, който включва цялата редица коли и района около нас.

— Добре. Значи вече знаем, че блекберито на Бекерт е у някого другиго. Така че сме наясно и че съобщението, което Клайн е получил от този номер, е дошло от другиго, а не от комисаря, включително така нареченото признание, предложението да се предаде и списъкът с хора, които трябва да присъстват, трима от които вече са мъртви.

Торес се втренчи в него:

— Изглеждаш все едно си на ръба да проумееш теорията за относителността на Айнщайн!

— Даже нещо по-хубаво. Май най-сетне проумях целия безумен случай. Ела с мен.

Гърни почти изтича до буса на специалните сили. И четиримата членове на отряда бяха вътре. Трима проверяваха пълнителите на оръжията си. Четвъртият вадеше от калъфа му таран.

— Няма да ви трябва артилерията — увери ги Гърни. — Ще откриете Бекерт в къщата, в стаята, в която е телевизорът. Гледа РАМ. Няма да ви трябва и таранът — той бръкна в джоба си и връчи на ченгето ключа, който му бяха дали от агенцията за недвижими имоти сутринта. — Не влизайте в къщата, докато не ви кажа. Първо трябва да намеря нещо!

Ченгетата от отряда изглеждаха не по-малко озадачени от Торес.

— Просто чакайте да дам знак — обясни детективът, — и всичко ще е наред… — обърна се към Торес. — Трябва да намерим липсващ телефон.

— Блекберито?

— Не, айфонът на Пейн.

Гърни го поведе покрай редицата коли към бежовата хонда. Пейн все още лазеше на четири крака и надзърташе и опипваше под шасито.

— Не си ли го намерил още? — попита Гърни.

Пейн погледна към него, присвил очи.

— Не. С целия прахоляк в очите ми…

Детективът го прекъсна:

— Има ли нещо конкретно, заради което ти трябва?

— Искам да се опитам да звънна на татко.

— Не мислех, че си говорите.

— Не, не си говорим. Поне досега не сме си звънели. Но си помислих, че… може би… ако е отговорен за взрива… някак ще разбера какво става.

Гърни обиколи колата. Втори път. И трети, във все по-широк кръг. На четвъртия най-сетне забеляза лъскавия правоъгълник на около три метра зад задната броня, близо до края на поляната. Вдигна го и видя, че наистина е айфон. Насочи се към Торес и каза спокойно:

— Нареди на момчетата в буса да действат незабавно!

Младият полицай, кимна и се отдалечи.

Гърни вдигна телефона така, че Пейн да го види.

— Това ли търсеше?

— Да, моят е! — Кори се изправи на крака и посегна към него. — Сигурно съм се объркал къде съм стоял, когато гръмна взривът…

Гърни огледа с интерес телефона.

— Имаш ли нещо против да го разгледам?

Пейн не възрази.

Детективът се вторачи в екрана и се престори, че натиска една от иконките.

— Не прави така! — обади се Пейн остро. — Наредил съм си нещата по определен начин. Точно както ги искам.

Гърни кимна:

— А смяташ ли, че баща ти е задействал тази експлозия?

— Ами… аз… възможно е, нали? Така де, съобщението му звучеше доста странно… — Младежът се поколеба, присвил очи срещу щетите по къщата и труповете на земята пред къщата. — Каза, че имало пострадали. Има ли убити?

— Да.

— Кой?

— Не и мащехата ти. Тя е добре. В случай че си се притеснил.

Пейн не показа реакция. Обърса очи с опакото на дланта си.

— Ще ми дадеш ли телефона?

Гърни не обърна внимание на молбата му.

— Така… ако отворя списъка с контактите… чий ли номер трябва да избера… за да задействам последния заряд динамит?

— Какво?

— Последният динамит. Ако исках да гръмне…

— За какво говориш, по дяволите?

Гърни сви рамене:

— Свърши работа за динамита в кошниците с петунии, така че предполагам, би свършил работа и за динамита в къщата.

Пейн го зяпна, а по лицето му се сменяха неясни изражения.

— Почти успя да се измъкнеш — продължи детективът. — Джон Стийл… Рик Лумис… Марсел Джордан… Върджил Тукър… Джуд Търлок… Блейз Лавли Джаксън… Чалис Крийл… Дуейн Шакър… Гудсън Клуц… Джо Белц…

— За какво говориш? — попита Кори странно спокойно, почти безразлично.

— Десет убийства. И за малко да ти се размине. Толкова внимателно планиране. Толкова щателно изпълнение. Такъв контрол! И накрая да забравиш да си затвориш очите. Толкова глупава грешка след цялото това внимание към подробностите! Ако не ти беше влязла всичката тази пръст в очите, нямаше да си изтървеш телефона. И ако не го беше изгубил, щеше да взривиш баща си на парчета…

Младежът поклати глава:

— Ти си човекът, който ми спаси живота. Ти си човекът, който доказа невинността ми!

— Не съм доказал невинността ти. Доказах, че си бил натопен.

— Играеш си с думите. Те означават едно и също.

— Известно време и аз така мислех. Това беше моята глупава грешка. Дръжките на казанчето ме подведоха. Изобщо не ми хрумна, че може ти да си човекът, който ги е сменил. Те бяха доказателство, че някой те е натопил. Което те превръщаше в привидно невинна жертва на истинския убиец. И веднага подлагаше на съмнение всички други доказателства срещу теб. Това вероятно е най-хитрият престъпен план, на който някога съм попадал.

Докато говореше, Гърни не откъсваше поглед от очите на Пейн. Беше научил отдавна, че всяко внезапно физическо движение се предава първо чрез очите. Не видя признаци на предстоящо движение, но онова, което видя, бе дори още по-обезпокоително. Относително нормалният набор изражения на лицето на Пейн застина в нещо не съвсем човешко. В описанията на убийците често се прекалява с използването на думата „чудовище“, но тя изглеждаше доста сдържано описание на фона на немигащото изчадие, което отвръщаше на погледа на Гърни.

Детективът стегна хватката си върху беретата в джоба на якето и точно тогава някъде отзад се разнесе зловещ гърлен писък и покрай него се метна някакво тяло, което блъсна Пейн в калника на колата му. На Гърни му трябваха секунда-две, за да осъзнае, че Хейли Бовил Бекерт бясно рита и удря Пейн с животински бяс и пищи:

— Ти, мръсно копеленце такова!

Детективът извади оръжието си, направи бърза оценка на ситуацията и реши, че изчакването на подходящия момент би било по-безопасен вариант, отколкото да се опитва незабавно да арестува Пейн.

Това решение се оказа грешка.

След като остави Хейли да изтощи прилива си на гневна енергия, Кори я обърна, хвана я през врата и с удивителна бързина я помъкна заднешком от колата към края на поляната, като едновременно с това в свободната му ръка се появи деветмилиметров „Глок“.

Гърни остана на място и стабилизира беретата на покрива на хондата в очакване на възможност за чист изстрел в главата на Пейн.

— Всичко приключи, Кори. Не влошавай положението!

Пейн не отвърна. Изглеждаше наясно с целта на Гърни.

Справяше се добре с прикриването на тялото си зад Хейли и постоянно люлееше главата й насам-натам с резки движения, за да превърне стрелбата в неприемлив риск.

Гърни пак извика:

— Пусни я, Кори, и хвърли пистолета. Колкото повече се бавиш, толкова по-зле ще стане!

Изумително — или може би предвидимо за естеството на РАМ ТВ — обикалящият оператор зае позиция, в която образува триъгълник с Гърни и Пейн на другите два върха. След бърз поглед към детектива постепенно премина към близък план на младежа и жертвата му.

Гърни опита отново:

— Колкото по-дълго я държиш, толкова повече влошаваш положението!

Пейн избухна в смях:

— Всичко е за добро. Всичко е за добро! — Само че не говореше на детектива. Обръщаше се към камерата. Което ще рече, че говореше на Бекерт чрез телевизора в къщата.

Грозната истина, която Гърни беше сглобил чрез поредица от наблюдения, включително и чисто новата сателитна чиния в ъгъла на къщата, беше, че докато Пейн е държал баща си в плен на Рапчър Хил, го е заставял да гледа РАМ и да стане свидетел на спектакъла на собственото си съсипване.

— Всичко е за добро! — повтори Пейн, изкривил уста в зловеща усмивка, прицелена в камерата, с поглед мъртъв и студен като на акула. — За добро е! Нали това каза, след като уби майка ми? Нарече я „безполезна наркоманка“. Каза, че смъртта й от дрогата била за добро. След това я замени с тази жлъчна смрадлива кучка. Посмя да я замениш с това — тази гнила, изтумбена курва! Всичко е за добро! — Той тръсна свирепо главата на Хейли, преди да продължи с речта пред камерата. — Кроеше фалшиви обвинения на слаби, уплашени хора, за да ги махнеш от улиците. Твоите улици. Пращаше безпомощните нещастници да умират в затвора. Все за добро! Натика приятелката, която обичах, в адска дупка, където я насилиха и я убиха. Все за добро. Караше копоите си да разстрелват дребни дилъри на дрога насред улицата за „съпротива при арест“. Все за добро… — Той се взря през камерата с нечовешките си очи. — Ето защо мисля да сторя същото. Крушата не пада по-далеч от дървото. Ще вкарам куршум в главата на тази курва. Все за добро. Честит Ден на майката, кучко!

Гърни изскочи иззад колата, стреля във въздуха и изкрещя:

— Насам, отрепко!

В мига, в който глокът се отклони от слепоочието на Хейли към детектива, твърдо металическо дрънчене отекна почти едновременно с шумния откат от изстрел в гората и пистолетът излетя от ръката на Пейн. След първоначалната си изненада той бутна Хейли към Гърни и с бързината на спринтьор се стрелна сред тъмните борове. Няма и минута по-късно гората се изпълни със странен вой, който нарастваше равномерно по сила и свирепост, внезапно премина в дълбоко, зверско ръмжане, докато високочестотната свирка не породи абсолютна тишина.

В този момент спецчастите изведоха от къщата изпития Дел Бекерт с хлътнали очи. Към стомаха му с тиксо бяха овързани три пръчки динамит с детонатор. Командирът на отряда се обади на щатската полиция, за да се увери, че сред идващите подкрепления има специалист по експлозиви. Междувременно, Бекерт и съпругата му се гледаха от разстояние, на лицата и на двамата се четеше шок и отчаяние.

Хардуик излезе на поляната между дърветата, гушнал своя АК-47. Когато се приближи достатъчно, Гърни попита спокойно:

— Е, каква беше цялата тази дяволия с показното като по уестърните?

Хардуик изглеждаше засегнат:

— Моля?

— Да избиеш така оръжието от ръцете на Пейн. Никой не прави подобни каскади!

— Знам.

— Е, защо тогава опита?

— Не съм. Целех се в главата и не улучих.

Скоро до поляната достигна звукът от приближаващи сирени. Изглежда, идваха отвсякъде. Хардуик направи гримаса:

— Класическата лудница е напът да започне.

Слънцето отдавна бе затъмнено от ниския облачен фронт. Над поляната лъхна студен вятър и се изсипа порой, който превърна наръсените по земята смачкани цветове от петунии в милиони алени късчета, сякаш вместо дъжд от небето се лееше кръв.