Посвещаваме тази книга на нашите прескъпи и обѝчни Сю, Джон, Брендън и Джак.
Един тъмен седан отби от главния път „Пасифик Коуст“ по алеята, която водеше към портите на къща на крайбрежната линия в Малибу, вероятно на стойност около седем-осем милиона долара.
Шофьорът спусна автоматичния прозорец и прокара електронния ключ през четеца.
Портите от ковано желязо се плъзнаха встрани, седанът премина и спря пред вратите на гаража, а входът плавно се затвори след него. Шофьорът излезе от колата и се огледа.
Беше среден на ръст, бял мъж към трийсетте, с къса кафява коса, облечен с дънково яке, панталон в цвят каки, обувки с гумени подметки и латексови ръкавици. Видя, че цялата стилна, модерна къща беше заобиколена от жив плет и предпазни ограждения, които я скриваха от пътя и от съседните къщи.
Той се приближи към нишата, в която беше входната врата, забеляза охранителната камера, която го фиксира, и биометричния четец за достъп.
После се върна до колата, отвори задната врата и каза:
— Последна спирка, госпожичке.
Мъжът се наведе към задната седалка и издърпа отвътре слабичка жена с дълга черна коса. Тя не беше на себе си, беше в безсъзнание. Ухаеше на рози и сапун. Мъжът изпъшка, докато измъкваше отпуснатото тяло, а после я преметна на рамото си. Върна се обратно до входа, притисна пръста на жената върху четеца и вратата се отвори с изщракване.
Бяха успели да проникнат вътре.
Мъжът с дънковото яке не включи осветлението. Слънчевата светлина влизаше през просторните остъклени стени, отразяваше се в плочките на пода и осветяваше всичко в добре.
Вестибюлът отвеждаше към голяма всекидневна с оберлихт, овални стени и дъговидни прозорци, гледащи към океана. Вляво имаше коридор към голямата спалня и банята към нея. Мъжът отвори с крак вратата на стаята, свали жената от рамото си и я положи на леглото върху покривката на синьо-бели тънки райета.
После нагласи една възглавница под главата й и отиде до шкафа под еркерния прозорец. Под закрепения с панти капак имаше метална кутия, а в нея — изработен по поръчка пистолет „Кимбър“, 45. калибър. Човекът с дънковото яке извади пълнителя, провери го и го хлопна обратно с облечената си в ръкавица ръка. Пистолетът беше зареден.
Върна се до леглото, прицели се внимателно и застреля жената в гърдите от близко разстояние. Тялото й подскочи, но след втория и третия изстрел вече не помръдна. Той взе трите празни гилзи и ги прибра в джоба си.
Стрелецът вдигна слушалката на телефона до леглото. Набра някакъв номер, докато гледаше навън през прозорците към плажа.
Убиецът затвори, без да проговори. После излезе от спалнята и отиде при домашния мултимедиен център в дневната. Отвори всички врати на шкафовете, претърси отделенията, докато не намери харддиска на охранителната система в дъното на един от тях.
Разкачи го, сложи го под мишница и напусна къщата през главния вход. Вече навън, разрови малко пръстта в корените на един пълзящ храст бугенвилия, който се беше увил плътно около оградата. Зарови пистолета в плитката дупка и я покри с натрошена кора от дърво.
После се качи в колата си, запали двигателя и прокара електронния ключ през четеца на отсрещния пост. Щом портите се отвориха, изкара бавно на заден ход автомобила в аварийното платно. Престрои се в главния път и се отправи на север.
Вече си мислеше за „Брофи Брос“ — ресторантът за морски деликатеси в Санта Барбара. Обожаваше това място. Миденият бар имаше съдове за готвене на пара, плата с кралски краб и стриди в черупките. Щеше да си вземе бутилка с нещо подобаващо за първокласно свършената днес работа.
Стрелецът пъхна диск на „Ван Хален“ в плейъра и се усмихна, а черният седан се вля в потока от коли.
Ей Джей Романо караше белия товарен микробус на запад по междущатския път М-15, на около двеста и петдесет километра източно от Вегас. Микробусът беше „Форд“, последен модел. От двете му страни, както и на задните врати имаше щампи с надпис „Продюс директ“ върху кошница с червени, зелени и жълти зеленчуци.
Бени Фалачи — Фишека, се беше отпуснал на предната седалка и беше вирнал на таблото новите си каубойски ботуши от кожа на змиорка. Руди Джи беше отзад и караше там смяната си за почивка, в товарната част с климатика, опънал спалния си чувал между кашоните.
Ей Джей обичаше да кара нощем, така или иначе, но особено много в такива ясни нощи, когато се виждаха високите планински хълмове на запад. Ярки звезди. Без натоварен трафик. Само една лента, която прорязва безкрайни километри от пасища и пустинни площи, и неясен фон от хълмове като намачкана опаковъчна хартия, които се мержелеят високи и необятни в далечината.
Говореше си с Фишека:
— Та, направих тази яхния, нали се сещаш, веднъж и аз да й сготвя за разнообразие.
Фишека скъса филтъра на една цигара „Марлборо“, запали я с късметлийската си сребърна запалка и отвори прозореца.
— Мамка му — каза Романо и отвори и своя прозорец. — Не си ли чувал за пасивно пушене? В момента пушиш и за двамата.
— Минахме петстотин и двайсет километра — отговори Фишека. — Такава беше сделката. По една цигара на всеки петстотин.
— Добре тогава. — Ей Джей продължи историята, надвиквайки шума от вятъра, който нахлуваше през прозорците. — Та, правя някакви спагети и малка шоколадова торта. Добре се получи.
— Възхитително, Ей Джей, покрил си всички основни групи хранителни вещества.
— Е да, значи наял съм се, но без да се тъпча. Лягаме си и към два и половина се будя. Буквално замръзвам.
Фишека изчопли парченце тютюн от езика си. В микробуса нямаше компактдиск плейър, а толкова далече от всяко проклето място не се хващаше и никакъв радиосигнал. След няколко часа щеше да седи на масата за блекджек. Тази нощ щеше да спи на кралска спалня. Щеше да се обади на Сюзет в последния момент. Мислеше си за нея и за това, колко много щеше да дърдори тя, преди да успее да й смъкне гащичките. А можеше и да отиде в казино „Пясъците“ и да си хване някоя нова там. Чувстваше се късметлия.
— Включвам електрическото одеяло, но зърната ми все още са твърди като камък.
— За Бога, смени темата, ако обичаш!
— Засилих температурата на девет. Направо се сварих. Нали бях замръзнал. А когато се събудих пак, се бях изпотил, все едно съм тичал няколко километра…
— Какво става? — попита Фишека.
— Не знам. И аз това питам. Да не би да ми играе нещо сърцето?
— Не, какво става там? — попита Фишека и посочи към червените светлинки пред тях.
— Онази кола ли имаш предвид?
— Намалѝ.
— Глупакът е трябвало да зареди в Канаравил.
— Изпреварѝ го — каза Фишека.
Ей Джей започна да намалява и отговори:
— Ако човек остане без бензин тук, може да го изяде някоя мечка.
Но колата пред тях не беше останала без гориво. Пълзеше, като така даде възможност на един шевролет с изгасени фарове в лявата лента да ги настигне и да се изравни с микробуса.
— Какво е това, по дяволите? — викна Ей Джей, зяпнал шевролета, който вече беше на петнадесетина сантиметра от неговата врата. — Какво прави този задник?
— Спирачка. Натисни спирачката! — изкрещя Фишека. — Заобиколи го!
Ей Джей Романо натисна клаксона, но без резултат. Микробусът беше обкръжен и го отклоняваха към изход „Пинтура“, и той трябваше или да се забие в колата отстрани, или да се хвърли надолу по склона.
Ей Джей изви волана надясно и запрати микробуса надолу към отбивката, докато Фишека ровеше под седалката за пистолета си. След това се чу стържене на метал по неговата врата и в следващия момент микробусът беше изтикан извън отбивката по някакъв черен път.
Фишека крещеше:
— Педал такъв…!
Ей Джей скочи върху спирачката.
Автомобилът занесе в пръстта и се заби в някаква телена мрежа по средата на нищото. Прахолякът закри гледката и изпълни купето.
Отпред и отзад се чу тряскане на врати. Фишека стисна пистолета си в едната ръка и разкопча колана с другата, готов да изскочи навън, но на прозореца се появи лицето на мъж — някакъв боклук, когото не беше виждал преди, — който изкрещя:
— Ръцете на тавана!
Ей Джей вдигна ръце и извика:
— Фишек, правѝ каквото казват.
Фишека вдигна пистолета си към прозореца. Просветна ярка светлина и се чу силен пукот. Фишека се свлече, издиша и повече не помръдна.
В главата си Ей Джей крещеше: „Божичко, убиха Фишека!“. Към лявото му ухо беше насочен автоматичен пистолет „Колт“, 45. калибър.
— Слушайте — каза Ей Джей. — Не ви познавам. Не съм видял нищо. Вземете каквото поискате. Имам шестстотин долара…
Ей Джей дори не чу дръпването на спусъка. Потрепна, но това беше всичко.
Задната врата на микробуса се отвори рязко и Руди Джорджино изскочи отзад. Изкълчи десния си крак, но в гимназията беше играл бейзбол и равновесието му беше добро. Отърси се от олюляването и се затича с всички сили.
Главата му още кънтеше от цялото друсане отзад в микробуса, но инстинктите му бяха непокътнати. Бягаше под непрогледното небе през равното поле, успоредно на пътя.
Кръвта бучеше в тъпанчетата на ушите му и още беше под влиянието на шока от стрелбата.
Господи! В купето имаше стрелба!
Бяха ги обрали.
Руди Джи тичаше, сетил се за оръжието си, изгубено някъде под камарите кашони отзад в микробуса. Мислеше си за Мариса и Спарки и за това, че не трябваше още да умира, не и застрелян тук, на майната си. Имаше толкова много планове. Та той още беше хлапе.
Усещането да тича беше хубаво. Набираше преднина, можеше почти да чуе радостните викове от скамейките.
Зад него мъж на име Виктор Спано внимателно се прицели със своя „Колт 45“, подпрян на микробуса. Глупакът направо му се поднасяше на тепсия, като тичаше по права линия.
Виктор натисна спусъка и усети отката, щом изстрелът намери целта си. Типът, който се опитваше да избяга, се спря, все едно някой беше извикал името му. После падна на колене и се свлече по лице в прахта.
Виктор отиде до мъртвия мъж и го простреля за всеки случай в тила. Ако стреляш, но никой не чуе гърма, наистина ли си стрелял?
Да. Определено.
— Мъртъв ли е? — извика Марк.
— Казва, че иска да хапне пица с нас — викна Виктор.
— Връщай се тук, става ли? Имаме нужда от помощ за тези двамата тук.
Виктор им помогна да натикат двете тела в шевролета. Марк даде колата назад, а Виктор и Сами напъхаха и третия труп при останалите.
После, както беше по план, Виктор се качи на микробуса, трите автомобила излязоха от черния път и се върнаха обратно на главния.
Най-отпред шевролетът се отдели и потегли към главен път 56 и Панака, Невада. Виктор Спано, мъж с бъдеще пред себе си, се отправи към Лос Анджелис, а Марк, който караше акурата, тръгна към Сидър Сити. Оттам щеше да завие към Чикаго.
Това беше една добра вечер. Обирът беше отнел само девет минути заедно с почистването.
До този момент се беше съсредоточил върху работата. Сега, след като микробусът беше на път за Ел Ей, Виктор Спано се замисли за надницата си.
Вече беше милионер и преуспял човек.
Това беше най-фантастичният ден в живота му.