Заподозрян № 1

36

На следващата сутрин вървях от офиса си към „военния щаб“ оттатък коридора, мислейки си за Колийн. Чудих се какво ли е правила през последните часове от живота си, опитвах да погледна през нейните очи и да разбера как е могла да бъде подмамена от някакъв мъж със смъртоносни намерения. Представих си ужаса й, когато пистолетът — вероятно моят собствен пистолет — е бил насочен към гърдите й, а убиецът й се е присмял, преди да натисне спусъка.

Хрумна ми ужасяваща мисъл.

Ами ако е вярвала, че аз съм нейният убиец?

Бутнах вратата и видях, че конферентната зала е препълнена: Сай, Круз, Мо и Дел Рио бяха насядали около черната маса, приведени над кафетата си, пращаха съобщения и говореха по телефона, но щом влязох, вдигнаха поглед.

Наоколо столовете бяха заети от колеги, които обсъждаха тихичко един горещ случай, който е бил разрешен в четири часа тази сутрин, след като екип на детективи от Private бяха хванали избягала тийнейджърка и нейния приятел-използвач, докато теглели пари от банкомат с картата на майка й. Мястото на Джъстийн беше празно. Тя никога не закъсняваше за заседание. Не беше закъснявала нито веднъж за пет години.

Брътвежът замря, щом издърпах стола си.

Коуди ми донесе редбула заедно със списък с имена.

— Какво е това?

— Кандидати за моята работа. Насрочвам ти срещи с тримата най-добри. Най-добрите по моето скромно мнение.

Кимнах.

— Да започваме.

Представих Крисчън Скот, казах, че той е бил танцьор в балет „Джефри“, претърпял е контузия на коленната става и е започнал да работи в Калифорнийската патрулна служба като моторен патрул.

— Скоти е бил един от тримата, които са хванали голям дилър с двеста килограма трева в багажника. Скоти е бил човекът, който го е хванал само по интуиция.

— Интуиция плюс това, че задницата на колата пръскаше искри по магистралата — каза Скоти.

— Той има добър усет, а и, както ми казаха, доста добър пирует — допълних сред избухналия смях.

— Скоти тъкмо е приключил с шестте хиляди часа като детектив за застрахователната компания „Калифорния кажуълти“ и лицензът му е при нас. Изправѝ се да те видят.

Последва ръкопляскане. Скоти стана и каза, че се радва да бъде сред нас. Детективът Лори Грийн вдигна ръка и каза:

— Джак, трябва да тръгвам след минутка. Само да ти кажа, че Мара Трейси е пусната под гаранция.

Лори говореше за нашата филмова звезда — крадла, която правеше по десет милиона на филм, но въпреки това беше откраднала пуловер за сто долара от един бутик, поради което се появи на първите страници на таблоидите и накара папараците да изскачат от храстите, но и си навлече публичен процес пред съдия следващата седмица.

Съпругът на Мара ни беше наел да я наглеждаме. Обсъдихме дали да проследим госпожа Трейси, а после Круз се изправи и ни въведе в случая с мъртвия бизнесмен в „Бевърли Хилс Сън“.

Обрисува ни предисторията: връзката с четирима други убити в хотели и доникъде довелата следа с агенцията за компаньонки. Разказа за проучването, което правеше сега, разпитите на персонала на хотела и така нататък. Каза, че вече е настрана, понеже ченгетата работят по случая.

Не спомена отмъкнатия микробус с крадени лекарства на Ноча — държах това настрани от екипа.

След като Круз си седна, аз набрах команда на лаптопа си и екранът на стената се изпълни с образа на Колийн. Ушите ми бучаха и сърцето ми започна да блъска, щом видях снимката. Само преди два дни Колийн беше жива и здрава.

Впих поглед в клавиатурата и се опитах да се овладея. Гласът ми ме предаде, когато се опитах да проговоря.

— Повечето от вас познаваха Колийн. Най-вероятно е била убита, за да бъда уязвен аз и да ме набедят за смъртта й.

Дел Рио каза тихо:

— Човече.

Преглътнах и продължих.

— Както вероятно сте чули, аз съм не просто основният заподозрян, ами единственият заподозрян. Междувременно убиецът на Колийн е някъде там… и умира от смях.

37

Облегнах се назад в стола на конферентната маса. Усещах погледите на колегите ми върху себе си, докато се взирах в лицето на Колийн на екрана. Изглеждаше лъчезарна и озарена, а това дори не беше портретна снимка, а просто онази, която беше снета за идентификационната й карта през първия й работен ден в Private.

Спомних си как само час след като тази снимка беше направена, Колийн седеше пред моя офис и преглеждаше пощата ми. Беше вдигнала поглед, когато сянката ми премина над бюрото й и беше казала:

— Да не би някой да иска да ви нарани, господин Морган?

— Сещам се за поне десетина души. Защо питаш?

Тя ми показа плътен картонен плик, надписан с печатни букви с червен химически молив с „Предмет с време на годност. Да се отвори след приемане на пратката.“

Една стрелка сочеше към крайчеца, който трябваше да се издърпа, за да се отвори пликът. Не се чуваше тиктакане, но липсваше обратен адрес, а и почеркът беше шантав.

Евакуирахме сградата. Осемдесет човека стояхме отвън на силното слънце на улица „Фигероа“, докато сапьорите изнесоха плика навън с робот и го сканираха с устройството за обезвреждане на бомби. Съдържанието му се състоеше от накъсани вестници и една бележка със същите червени букви и множество лъчи, излизащи от думите „Буууум. Тряс. Бум.“

Отпечатъците ни отведоха до рецидивиста Пен Ръниън — психопат, вкаран в затвора за незаконна продажба на оръжия и освободен няколко месеца по-рано.

Ръниън беше разпитан, при което каза, че е чел за мен във вестника за това, че съм открил и заловил избягал престъпник, който бил негов приятел.

Всъщност Томи беше заловил приятеля на Ръниън, не аз.

Често срещана грешка: Джак Морган, Детективска агенция Private. Том Морган-младши, Детективска агенция Private Security.

Ръниън искаше да разбере дали ме е убил. Сериозно ли? Изпратил си хартиена бомба без експлозив, приятел.

Та той беше оплескал всичко.

Колийн, от друга страна, беше свършила всичко както трябва. Тя беше най-добрият асистент, който някога съм имал. Че и повече. Беше ме грижа за нея от сърце. Престанах да си я припомням и се съсредоточих върху настоящето.

— Колийн работи тук, в Private, в продължение на година. Започнахме да се срещаме. Не беше тайна.

— Тя беше чудесно момиче — каза Дел Рио.

— Да, така е. Била е тук в Ел Ей да се види с приятели и някак е била заловена или подмамена, след което е била убита в моята къща.

Разказах им за ужасяващата сцена, която бях заварил в спалнята си, после дадох думата на Сай, който изглеждаше като петнайсетгодишен хлапак с хавайската си риза на ананаси, бояджийските панталони и обувките за тенис.

Четеше от доклад и цитираше установената причина за смъртта на Колийн и начина, по който се е случило — предумишлено убийство, причинено от огнестрелна рана в сърцето. Добави, че има доказателства, че е правила секс малко преди да умре.

— Резултатите от ДНК пробата ще са готови по-късно днес — допълни Сай.

— Каквото и да открием, полицията няма да го приеме, защото не можем да кажем на никого, че сме обработвали местопрестъплението. Затова трябва да използваме онова, което разкрием, за да поставим капан на убиеца и да отведем ченгетата до него.

Последваха въпроси относно времето на настъпването на смъртта, къде съм бил аз в онзи момент, дали е намерено оръжието, с което е извършено престъплението, и дали убиецът не е написал бележка, не се е обадил или оставил за мен някакво съобщение.

— Убиецът е професионалист. Това е добре планирано престъпление и единствената му възможна цел е била да бъда обвинен аз. Ще работим извънредно, докато не заковем лайното, което уби Колийн.

В този момент вратата на конферентната зала се отвори и Джъстийн влезе — висока, слаба и елегантна в морскосиния си костюм и кремава копринена блуза.

— Извинявам се — каза тя и зае мястото до мен.

— Тъкмо приключваме. Искаш ли да докладваш за Дани Уитман?

— Вероятен нов случай — тя се обърна към екипа: — Млада филмова звезда с проблем с властите, защото не си е държал дюкяна затворен. Днес имам среща с него.

— Благодаря ти, Джъстийн. Някой друг?

— Искам да ми отделиш няколко минути, Джак — каза тя. — Ако имаш време.

Закрих заседанието. След като залата се опразни, затворих вратата и седнах до Джъстийн.

38

Преди седем години, след като се върнах от войната, ходих на психолог при един превъзходен специалист, Джош Московиц, който работеше с ветерани като мен. Тоест бивши военни, които бяха минали през кървавия ад на войната и не можеха да се приспособят към нормалния живот особено добре.

Като мнозина от нас, аз имах кошмари. Не преставах да чувам момчетата в бомбардираната задна част на хеликоптера, които крещяха, докато той избухваше в пламъци. Доктор Московиц имаше кабинет в Санта Моника — малък офис във висока сграда на Петнадесета улица. Тогава не го знаех, но в същата сграда работеше и доктор Джъстийн Смит.

Една вечер я срещнах случайно в асансьора и бях като ударен от гръм по начин, който не може да се обясни, като се опишат косата, очите и извивките на тялото. Возих се десет етажа нагоре, зазяпан в нея, преди да си дам сметка, че асансьорът не се движи надолу.

Тя се беше разсмяла или може би просто се наслаждаваше на това, да види как бях зашеметен от нищото само за шейсет секунди. Когато я видях отново, задържах вратата на асансьора, представих се и попитах дали би искала да вечеря с мен.

Тя се съгласи. Сякаш беше обгърнала сърцето ми с ръце.

Джъстийн беше няколко години по-млада от мен, но може би поне с десетилетие по-мъдра. Красива. Умна. Работеше в психиатрична болница през по-голямата част от седмицата, имаше частна практика и приемаше малък брой пациенти в понеделник и сряда.

Вечеряхме в малко италианско ресторантче на „Ермоса Бийч“ и аз говорих през цялото време. На онази среща й разказах повече за себе си, отколкото през цялото време след това. Усещах, че тя е надежден човек, заслужаващ доверие, приемащ, а тя сигурно е решила, че аз съм човек, който е способен да се разкрива.

По-късно беше казала, че съм като мида. С гумено уплътнение около черупката. Бях се изсмял, казвайки, че сега вече е познала истинската ми същност, такава, каквато е извън периодите на криза. Когато водихме този разговор, вече бяхме влюбени. Сега Джъстийн беше седнала в кожения стол и се въртеше леко наляво-надясно. Заобиколих масата и седнах до нея. Изражението на лицето й беше студено.

Беше ми толкова ядосана.

— Имам предложение за работа — каза тя. — Добро предложение.

— Не ти отне много време.

— Ще приключа случаите си, включително и новия, ако го поемем. Още не съм отговорила, но става въпрос само за договаряне на условията. Вероятно ще приема.

— Знам, че сигурно е напразен опит, но представи си, че наистина съм невинен, Джъстийн. Представи си, че никога досега не съм имал по-голяма нужда от теб.

— Добре, Джак. А сега ти си представи, че просто вече не ми пука.

39

Джъстийн караше тъмносиния си ягуар, а Скоти седеше на седалката до нея. Отклониха се по Мелроуз, минаха под свода на портите на киностудията „Арлекин пикчърс“ и спряха до кабинката на охраната.

— Джъстийн Смит. За среща с Дани Уитман. Пазачът прокара пръст по списъка на екрана на лаптопа си и сравни снимката от шофьорската снимка на Джъстийн с лицето на жената пред себе си. Изрече името й по телефона и се обърна към нея:

— Завийте надясно, после наляво по Авеню Пи. Продължете напред, докато не видите номер 231 на ъгъла на Единадесета — каза той и й махна да минава.

— Гледал съм всичко, което Дани Уитман някога е снимал. Гледах и първия му филм — „Язовец“. Играеше хлапето с дивите кучета. Знаех си, че ще го изстреля нагоре — каза Скоти.

Джъстийн му се усмихна, намали скоростта при един легнал полицай, зави наляво на втората пресечка и се спусна надолу по улица, от двете страни на която имаше студиа и дву- и триетажни сгради в испански стил, използвани в миналото като квартири за писатели и актьори, а днес предимно като продуцентски и административни офиси.

Докато шофираше, умът й блуждаеше. Мислеше си за Джак, за Джак заедно с Колийн, за това, че беше убедена, че той я беше излъгал за обяда с нея. Мислеше си още за работата, която й бяха предложили; че тя нямаше да бъде толкова добра като тази в момента — освен в едно важно отношение. Нямаше да вижда Джак пет дни в седмицата.

Скоти я наблюдаваше. Тя си спомни какво беше казал. Как се вълнува, че ще работи с Дани Уитман.

— Още не сме взели чека с парите, Скоти. Но ако поемем случая, се обзалагам на десет долара, че ще се радваш, когато приключим с това.

Тя свали сенника, намали и продължи:

— Той тъкмо започва да снима някакъв нов филм. Екшън, естествено. Въпросът е дали ще успее да го завърши.

— „Нюанси на зеленото“. Четох за него. Разузнавачи и контраразузнавачи в двадесет и първия век.

— Добре, признавам си, впечатлена съм. Написал си си домашното.

Джъстийн се замисли за тази задача. Искаше й се да не беше казвала на Джак, че ще се заеме. Можеше да се проточи. А и единственото, на което можеше да разчита на сто процента, когато си имаш вземане-даване с кинозвезди, беше, че нещата ще се объркат.

Моля те, Господи. Нека тази да бъде изключение от правилото. Нека бъде лесна.

— Моля? — каза на Скоти, който отново приказваше нещо.

— Изпусна срещата. Джак говори за Колийн Мълой. Хората изглежда са я харесвали.

— Тя беше очарователна. Кой номер е това? — попита Джъстийн, оглеждайки почти еднаквите сгради.

— Очарователна. Интересно определение.

— Естествена. Забавна. Непресторена.

— Ти също си излизала с Джак, нали?

— Ама ти наистина си добър в събирането на информация за миналото — каза Джъстийн. — Ето го. На ъгъла. Виж сега, Скоти, дори не знам дали ще приемем случая, така че просто слушай и наблюдавай.

— Няма проблем — ухили се той. — Но не отговори на въпроса ми.

Джъстийн удари спирачка, угаси двигателя и погледна новото момче в екипа. Беше млад, с обикновени черти. Вероятно в него имаше нещо германско, нещо британско и нещо индианско. Изглеждаше добре, леко надут, но също така любопитен и упорит. И добродушен. Щеше да бъде добро попълнение за Private. Стига да си останеше оптимист.

— Джак е разбивач на сърца — каза му тя. — Такъв си е. Дори не съм сигурна, че вината е негова. Жените искат да го задържат и си мислят, че е по силите им. Аз също го мислех.

Тя се пресегна към задната седалка за лъскавата си кожена дамска чанта, отвори я и измъкна несесер за гримове. Извади червило и огледалце и освежи цвета на устните си.

— Значи е така, както твърди Джак. Натопили са го — каза Скоти.

— Джак може да е всякакъв, но не е убиец.

Тя затвори чантата си и отвори вратата на колата. А в това време Скоти попита:

— Но нима той не е участвал във войната? Не е ли бил морски пехотинец?

40

Скоти стоеше до Джъстийн, когато вратата на сградата на номер 231 се отвори и един босоног двойник на Джони Деп им се представи като Лари Шустър, мениджърът на Дани Уитман.

Джъстийн се ръкува с Шустър и представи Скоти. Влязоха вътре, а въздухът миришеше на трева, прегорели филийки и охладителна течност за климатици. Скоти огледа лъскавия модерен офис, облицования с паркет под, кръглите столове в ярки цветове, бюрата в едната част на стаята с разпилени отгоре им кошници с плодове, камари ръкописи, полуизядени подноси със закуски и разопаковани подаръчни опаковки, от които преливаха часовници и всякакви други придобивки — същински рог на изобилието. По стените в рамки бяха окачени плакати на предните четири екшън филма на Уитман, всеки един от които беше станал блокбастър.

Мъж на около четиридесет се приближи към Скоти и Джъстийн. Имаше чуплива кестенява и вече сивееща коса. Беше облечен в намачкана синя ленена риза с монограм на джоба и навити ръкави.

— Аз съм Марвин Кулос — каза той. — „МК Продакшънс“.

Кулос беше човекът, който стоеше зад „Нюанси на зеленото“.

Джъстийн ги представи и всички седнаха на ниски столове около малка масичка, което ги накара да заприличат на деца — мениджърът, продуцентът, Джъстийн и Скоти.

Появи се момиче, което попита дали някой би желал нещо. Шустър каза:

— Аз съм пас.

— Коктейл Фиджи, без лед — поръча Кулос.

— За мен кафе, ако обичате — каза Джъстийн. — С мляко и захар.

Скоти извади бележник и химикалка от джоба си и попита:

— Имате ли нещо против да си водя бележки?

Всички поклатиха глави.

Скоти разбра, че Шустър, мениджърът, се занимава с кариерата на актьора и прибира десет процента от всичко. Продуцентът Кулос, размъкнатият по-възрастен тип, беше силно заинтересован материално от това, дали филмът ще бъде заснет или не. Нищо чудно, че изглеждаше разтревожен. Звездата му имаше неприятности.

Джъстийн обясняваше как работи Private, какви са методите им, ценоразписът и т.н., и как предлагаше да процедират в този случай. И двамата се обединиха около мнението „каквото е необходимо, само да се удържи това нещо“. После всички се изправиха. Шустър отиде до задната врата, задържа я отворена и каза:

— Доктор Смит, мисля, че трябва да поговорите с останалите момчета.

41

Скоти излезе последен. Видя баскетболен кош, закачен високо на стената, под ъгъл с друга постройка. По асфалтовото игрище все още личеше маркировката, обозначаваща местата за паркиране.

Пред очите на Скоти прелетя баскетболна топка и влезе в коша. Някой извика: „О, да!“.

Беше някакъв мъж, висок един и осемдесет, с къса кестенява коса, гол до кръста и с татуировка на бодлива тел около десния си бицепс. Беше се ухилил победоносно. Изглеждаше на около двадесет и две.

Шустър обясни, че този, който дриблира, се казва Рори Ковакс и е приятел на Дани от училището в Небраска. Израсли заедно и Рори дошъл в Ел Ей да прави компания на Дани.

После посочи Алън Барстоу, агентът на Дани от Си Ти Ем, голяма агенция за набиране на таланти с най-добрите и отбрани клиенти. Барстоу беше към тридесетте, среден на ръст и слаб.

Най-накрая Шустър им показа Ранди Бун, асистент на Дани, и Кевин Роуз, треньор по бойна техника — всички те бяха част от антуража на Уитман.

— Таймаут, хора. Имаме гости — извика Шустър.

Топката изсвистя в мрежата и отскочи от асфалта на тревата, където разностранните играчи се насъбраха. Шустър им съобщи, че Джъстийн и Скоти са от Private и че са били наети да овладеят щетите.

Някои се изправиха, а други седнаха на земята, когато той даде думата на Джъстийн. Скоти остана отстрани и само наблюдаваше. Джъстийн ги поздрави и се представи като главен детектив в Private.

— Жълтата преса следи за всяко едно нещо, което би могла да използва. Кейти Блекуел, момичето, за което става дума… ами, родителите й вероятно също са наели частни детективи. Те може би ще следят Дани и всеки един от вас, който по някакъв начин е свързан с него просто за да открият нещо съмнително, което да могат да раздуят, да го подхвърлят на таблоидите и да го използват да накърнят репутацията на Дани. За него, а и за всички вас, всъщност, е изключително важно да го давате по-кротко с партитата, докато не мине процесът му. Това означава — никакви наркотици, никакво пиене и най-вече — никакви момичета.

— Сигурно не трябва и да ядем с отворена уста и никога да не влизаме в тази къща без обувки — обади се Ковакс.

Роуз, треньорът, се намеси:

— Не се обиждайте, доктор Смит, но не ни трябва някаква си детективска агенция да ни върви по петите. Хайде де, сигурно се шегуваш — обърна се той към Лари Шустър.

Скоти гледаше Джъстийн, която сключи пръсти пред себе си, усмихна се и каза:

— Господин Роуз, или до един ще участвате, или никой. Ако не можете да се съгласите с нашите условия, ще си тръгнем тихо и мирно. Няма проблем.

Скоти виждаше как работата се оттича. А на него изобщо не му се искаше.

Затова каза на мрънкачите около игрището:

— Какво е това? Дани Уитман се нуждае от вашата помощ. Обвинен е в опит за изнасилване на четиринайсетгодишно момиче, нали така? Не искате ли да му помогнете в това? Или сте просто тъпаци, които искат да му изсмучат кръвчицата?

42

След като Шустър обузда напиращото меле с градински маркуч, а Джъстийн повтори: „Скоти. Гледай и слушай“, тя седна с него и Дани Уитман в репетиционната на третия етаж, от която имаше хубава гледка към киностудия „Арлекин“, една от най-старите в Холивуд.

Дани седеше на пианото и дрънкаше една песен на Ерик Клептън.

— Разкажи ни какво се случи, Дани — каза Джъстийн на кинозвездата.

Той въздъхна, стана от пианото и се просна в един мек фотьойл. Джъстийн си помисли колко по-млад изглеждаше на живо, отколкото на големия екран. Освен това беше по-едър, с правилно телосложение, онази прочута трапчинка и гъстата кафява коса. Можеше да мине и за спортист в гимназията, макар да беше на двадесет и четири.

Тя забеляза номера, написан с химикалка на сгъвката между палеца и показалеца на дясната му ръка. Приличаше на телефонен номер.

— Това ще ви прозвучи идиотско, но, честно казано, аз не знам какво стана. Бяхме в къщата на Алън Барстоу. Той е моят агент, знаете ли?

— Запознах се с господин Барстоу — кимна Джъстийн.

— Имаше парти у Алън. С много момичета. Десетки. Събудих се в собствената си къща, в моето легло — сам. А после, още преди да звънне алармата на часовника ми, полицаите цъфнаха на вратата. Казват, че… Кейти Блекуел е подала сигнал срещу мен.

— Изричаш името й така, сякаш не я познаваш — вметна Скоти.

— Знам коя е — отговори Дани. — Мотаеше се наоколо, но само толкова. Не съм излизал с нея. Определено не знаех на колко години е. Дори не помня да е била у Алън онази вечер, само че момчетата ми казват, че са я видели, лепната за мен.

— А каква е версията на Кейти? — попита Джъстийн.

— Твърди, че сме си тръгнали от партито заедно, че съм я принудил да прави секс с мен в колата и че после съм я оставил пред вратата на дома й. Трябва да видите колата ми. Физически е невъзможно да правиш секс в това нещо. Но нейна приятелка казва, че ни е видяла да потегляме заедно. Ако не беше това, щеше да става въпрос само за това, чия дума има повече тежест.

— Кейти ходила ли е в болницата?

— Не. В показанията си пише, че чувствала срам и е взела душ; не е казала нищо на родителите си до следващата сутрин, когато те са извикали полицията. Проблемът е, че… онази вечер бях толкова надрусан. Ако съм го направил, заслужавам да бъда наказан. Но наистина не мисля, че съм правил секс с това момиче. Мисля, че бих си спомнил.

— Доколко си уверен в това? — каза Джъстийн.

— Всичко ми е много мътно. Спомням си само, че много се смях. Паднах. Разни момичета ме галеха с ръце. И това е. Нито един от моите хора не ме е видял да си тръгвам с Кейти.

— Може би е излъгала, за да не си навлече неприятности — каза Джъстийн. — Ако й е закъснявало например или нещо такова.

Кинозвездата подръпна долната си устна, загледан в Джъстийн така, сякаш тя не си съчиняваше история, а претърсваше собствената му памет.

И все пак, Уитман беше актьор.

— Доктор Смит, по-добре да ви кажа отсега, че това не е първият път, когато съм си губил ума. Животът ми е доста невероятен, разбирате ли? Бях още дете, когато дойдох тук. Едно обикновено дете. А тук има от всичко по много, а времето ми не е на мое разположение. През половината време все едно някой друг направлява живота ми, а аз нямам никакъв контрол над онова, което се случва с мен.

— Всичко, което искам, е да ти помогна, за да не допуснем нещата да станат още по-зле, така че да можеш да успееш да изкараш процеса без повече лоша реклама. Искаш ли да те напътствам през това?

— Да, по дяволите. Кажете ми какво искате да направя.

Джъстийн си помисли: Мамка му. Дани беше симпатичен, а сега отговорността той да остане чист и целомъдрен, за да успее да завърши своя блокбастър за сто милиона долара, беше нейна.

Подаде му две визитни картички и каза:

— На тези телефони можеш да се свържеш с мен и Скоти. Всъщност е просто. Не излизай с момичета въобще. Така няма как да се появят снимки или заглавия в списанията. Не прекарвай нощта навън с когото и да било. Ходй на работа, прибирай се вкъщи, дръж телефона си включен и поддържай връзка с нас.

— Готово.

— Чий е номерът на ръката ти? — попита Джъстийн.

— Не знам. Ето за това ви говоря. Гледайте. Няма го вече — каза Уитман, след като се изплю на ръката си и отърка длан в крачола на панталона си.

— Добре — Джъстийн вече приключваше. — От този момент си представѝ, че си монах. А ние ще изровим каквото можем за Кейти Блекуел.

43

Стълбището в Private представляваше широка, висока пет етажа спирала, която се виеше около оста си, в основата на която се намираше рецепцията на входа на партерния етаж. Беше вдъхновено от напречен разрез на черупка на наутилус. И от едно каменно стълбище, по което веднъж слизах във Ватикана.

Качвах се нагоре към моя офис, когато Сай се затича към мен на прескоци, настигна ме на четвъртия етаж и ме спря.

— Почакай малко, Джак.

Имаше тъжно изражение.

Стомахът ми се сви на топка.

— Какво става, Сай?

— В момента съм в ролята на вестител на лоши вести. Бруно тъкмо се обади.

Бруно беше приятелят на Сай, специалистът по високи технологии в общинската лаборатория, който имаше връзки в полицията и се надяваше, че някой ден Сай ще го доведе в Private.

Минахме покрай Коуди и влязохме в офиса ми. Сай се отпусна в един стол, вдигна крака на бюрото ми и каза:

— Остава си между нас, нали? Ако ли не, ще ни се наложи да наемем Бруно. И да загубим добра връзка в лабораторията.

— Давай. Не, почакай. Искам и Джъстийн да чуе това.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Потърсих я на вътрешната линия. Каза, че се качва веднага и след минута влезе в офиса, като едва ме погледна. Зае мястото до Сай.

— От криминалната лаборатория са открили семенна течност в тялото на Колийн. ДНК-то е съвместимо с твоето.

— Е, стига де! — възкликнах.

Джъстийн не каза нищо, но можех да прочета по лицето й как си мислеше: Защо ли не съм изненадана?

— Освен това явно полицаите са изяснили хронологията на убийството. В същия ден Колийн е ползвала кредитната си карта, за да си плати горивото и за няколко произволни покупки на бензиностанция „Суноко“ на булевард „Ла Сиенега“. Обядвала е сама в „Нюзрум кафе“ на улица „Норт Робъртсън“, а колата й е била намерена в един паркинг наблизо.

Представях си събитията, докато Сай ги излагаше. Но се опитах да изключа за момент въпроса със семенната течност в тялото на Колийн.

— Ченгетата са проследили обажданията от телефона ти, Джак — продължи Сай. — Домашният ти телефон е бил използван по времето, за което ти твърдиш, че не си бил вкъщи.

— Убиецът е използвал моя телефон?

— Да. Явно се е обадил на някакъв номер и е прекъснал връзката две секунди след като му е било отговорено. Обаждането е било до Томи.

— Боже. Какво, по дяволите, означава това?

Какво ли означаваше?

— А тази семенна течност… — започна Джъстийн. — Ако Томи е правил секс с Колийн, ДНК пробата ще съвпада.

— Точно така — потвърди Сай. — Неговото ДНК и това на Джак са идентични.

— И каква е тезата на ченгетата? Спал съм с Колийн, убил съм я и после съм звъннал на брат си? Или пък сме я убили заедно?

— Джак, знам само, че Мич Тенди иска да те пипне за това престъпление, а пък ако успее да хване и Томи, това ще е много голям ден в неговия живот.

44

Томи. Налагаше се да приема фактите такива, каквито са. Проклетият ми брат имаше нещо общо със смъртта на Колийн. Да не е полудял? Да убие Колийн, за да нарани мен?!

Спомних си онзи разрив, който ни беше разделил окончателно. Беше се случило, когато с Томи бяхме в девети клас, на четиринайсет години. Ейприл Лъндон беше с една година по-голяма.

Беше чаровна, непринудена и склонна към флиртуване. Можеше да върви на ръце, да язди кон без седло и беше ходила в Париж. Предното лято си беше хванала гадже французин и поназнайваше креватен френски.

Обичаше да върви между нас с Томи с пъхнати в задните ни джобове ръце. Казваше, че ни харесва еднакво, а пък ние и двамата бяхме луди по нея. Ейприл не искаше да избере.

С него се съгласихме, че само един от двамата може да бъде с нея. Ейприл определи правилата, щеше да има състезание по целуване. Тя щеше да бъде със завързани очи. По-добрият целувач щеше да спечели. Освен това негласно беше обещано, че победителят ще получи всичко.

Бяхме наперени и тестостеронът бушуваше в нас. Идеята за двубой по целуване ни се струваше възхитителна. И двамата си мислехме, че ще победим, и изобщо не обмислихме последиците. На никого от нас не му хрумна просто да се оттегли.

Състезанието беше събота сутрин и десетина деца дойдоха на плажа зад лавката за пресен сок да викат за нас в този противен и дързък дуел.

Ейприл първо целуна Томи, а после и мен. Вложих цялата си душа в тази целувка, все едно никога повече нямаше да целуна момиче. Ейприл избра мен.

При два от три опита тя пак избра мен.

Томи не прости на Ейприл, нито пък прости на мен. Враждата ни беше окуражавана от баща ни, който първо се отнасяше благосклонно към единия, а после, без някаква видима или обозрима причина, започваше да поощрява другия. Беше непостоянен и жесток. Омразата ни се изостряше, стана коварна, стана физическа и продължи да живее, след като Ейприл Лъндон замина да учи в колеж, омъжи се и роди четири деца. Продължи дори след като баща ми ми даде петнадесет милиона долара и ключовете за Private.

Продължи дори след неговата смърт.

Та, значи, общата ни история с Томи беше нелека, но дали можеше… дали би си отмъстил, като извърши убийство?

Аз смятах, че е способен на това.

Но не знаех дали го е направил.

Загледах се през Сай и Джъстийн и си представих как отивам в офиса му, извличам го навън и правя каквото е необходимо, за да го накарам да проговори.

— Трябват ми Дел Рио и Круз. Веднага — обадих се на Коуди.

Но Джъстийн се пресегна през бюрото ми и сложи ръката си върху моята.

— Почакай. Изчакай, докато не съберем достатъчно доказателства, за да го затворят.

45

Криминалната лаборатория за няколко милиона долара на Джак Морган заемаше целия приземен етаж на Private и представляваше почти две хиляди квадратни метра лаборатория за изследване на улики с възможно най-модерната техника, оценявана като една от най-добрите лаборатории в страната. Освен че работеше в услуга на клиентите на Private, тя беше и много доходоносна, тъй като биваше наемана от различни полицейски управления от страната, когато се нуждаеха от бързи резултати и само най-развитите технологии можеха да им свършат работа.

Доктор Сиймор Клопенберг, техният любим д-р Сай, беше горд началник на тази лаборатория, но точно сега той и Мо-бот седяха в нейния офис, една мрачна стая като пещера, която Мо наричаше „моята уютна бърлога“. Там тя палеше тамян, беше преметнала шалове върху лампите и беше сложила снимки на мъжа и децата си на десктопите на дванадесетте монитора, които заемаха бюрото й. На екран номер шест вървяха местните новини и се виждаше близък кадър на говорещо лице, което отразяваше сензационното „Убийство в Малибу“.

Сай се беше проснал и се въртеше на стола си, но Мо седеше на ръба на стола и явно беше ядосана и превъзбудена. Като успешен геймър във военни ролеви игри в реално време, Мо понякога преплиташе играта и реалността. Емоцията я връхлиташе — онзи прилив на адреналин от усещането да бъдеш воин. Докато гледаше как репортерката говори пред камерата, Мо възприе образа на своя аватар, провери оръжията в своя арсенал и свика виртуалната си армия.

Репортерката, която се взираше в тях от екрана, беше Ранди Търнър, която от няколко години се подвизаваше в Канал 9. Тя говореше в обектива на камерата:

— Джак Морган, изпълнителен директор на Детективска агенция Private, е смятан от мнозина за главния заподозрян за убийството на своята бивша любовница и лична асистентка Колийн Мълой.

На екрана се появиха снимки на Джак, а после и кадри с него, прегърнал Колийн, как притичват в дъжда от навеса на някакъв ресторант към неговата кола. След това дадоха клипче с тях двамата на холивудско парти да си шепнат и да се смеят.

Търнър говореше по време на целия монтаж.

— Баща на Джак Морган е покойният Томас Морган, осъден за изнудване и убийство през 2003 г., починал в затвора през 2006 г. Също като баща си, Джак Морган, предполага се, че той има връзки с организираната престъпност.

На Мо й дойде в повече. Скочи от стола си и изкрещя на телевизора:

— Връзки с организираната престъпност ли? Сигурно имаш предвид, че изплати дълга от комар на брат си!

— Успокой се — каза Сай. — Това означава само, че пресата търси на сляпо. Ако разполагаха с нещо срещу Джак, нямаше да се налага да се позовават на баща му. Нямаше да има нужда да намекват каквото и да било.

Търнър заговори от екрана с висока разделителна способност на стената над бюрото на Мо:

— Близки до полицията източници информираха Канал 9, че открити по жертвата веществени доказателства уличават Джак Морган, но естеството на тези улики се укрива от медиите.

— Майната ти. Умри, кучко!

Сай грабна дистанционното от ръката на Мо и спря телевизора.

— Ще й отрежа главата, ще й отсека краката от коленете и ще я оставя да стои така, на парчета. Изобщо няма да разбере, че е мъртва.

— Морийн, проявата на емоция дава обратен ефект.

— Джак никога не би убил Колийн.

— Не, не би, не е и няма да бъде обвинен. Това е просто свободната преса в действие, размътват новините.

— О, да не би да твърдиш, че нито един невинен човек не е влизал в затвора? Никога ли не се случва?

— И какво искаш да кажеш? Няма ли да е по-добре да вложиш цялата тази енергия в работа по случая?

— Естествено, че ще го направя. Но и ти, и аз знаем, че единственото, което може да спаси Джак, е самопризнанието на убиеца. Самопризнание, което включва обяснение на това, как е вкарал спермата на Джак в тялото на Колийн.

46

Докато карах, прослушах гласовата си поща. Имаше съобщение от изнервения Кармине Ноча, Дел Рио и Скоти, и накрая последната информация по случая с убийството в „Бевърли Хилс Сън“ от Круз. Говорих надълго с офиса ни в Рим, когато получих обратно обаждане от Джъстийн. Щом пробвах да й се обадя, се включи нейната гласова поща.

— В момента шофирам — казах. — Ще се опитам да ти звънна пак по-късно.

Малко след осем отбих в алеята към къщата ми. Тъкмо разкопчавах колана си, когато една полицейска патрулка мина покрай мен и спря на банкета на пътя. Цветните полицейски светлини озариха портата и оградата на къщата.

Те хвърлиха светлина и върху ума ми. Бях карал на автопилот през последните четиридесет минути и се бях прибрал вкъщи, въпреки че изобщо не бях имал намерение да идвам тук. Вратата на патрулката се тресна отзад. Свалих прозореца си и лъч на фенерче ме заслепи така, че виждах само силуета на полицая.

— Шофьорската книжка и документите на автомобила, моля.

Не можех да се закълна, но бях почти сигурен, че не бях карал с превишена скорост. Извадих книжката от портфейла си и я подадох през прозореца. После се пресегнах към жабката и намерих документите на колата. Подадох и тях.

— Ще се върна след минутка — каза полицаят.

Зачаках. Взирах се в жълтата полицейска лента и предупреждението на вратата. Чух пращящия, пискащ звук на полицейското радио и си спомних как две вечери по-рано, точно по това време, бях излязъл от колата си на същото това място. Бях се разписал на квитанцията, бях пожелал лека вечер на Алдо, бях прокарал ключа си през четеца на портата, бях влязъл в къщата и се бях съблякъл, докато отивах към банята.

Няколко часа по-късно ме бяха разпитвали две закоравели лосанджелиски ченгета, които бяха убедени, че аз съм виновен за убийството на Колийн, още преди да изрека и дума. Докато чаках полицая да се върне, си помислих, че онази вечер ме бяха подложили на разпит. Теорията на следовател Тенди, или поне част от нея, звучеше правдоподобно.

Дали Колийн беше дошла у дома, за да ме изненада?

Можех да си представя, че би го направила. Би била наясно, че е рисковано, но беше в неин стил да провери дали може да ме накара да променя решението си след всичко онова, което беше имало между нас.

Представих си я сгушена на стола в дневната да ме чака да се прибера. Може би е чула как пред портата спира кола.

Отишла е до прозореца, взряна в мрака навън, и е чула как портите се плъзват настрани. Може би е отворила вратата и е извикала: „Джак?“.

Дали някой беше казал: „Здрасти, Колийн“?

Дали този някой приличаше на мен? Дали Томи не я беше изненадал, беше ли я натикал обратно в къщата и накарал да легне в леглото? Може би Колийн се беше опитала да вземе пистолета ми — тя знаеше къде го държа. Но не е била достатъчно бърза. Или достатъчно силна. Пистолетът е бил измъкнат от ръката й. И тя е била простреляна три пъти.

Наистина ли Томи го беше извършил?

След това в ума ми избликнаха още образи.

В този сценарий някой ме беше следил. Да кажем, че той ме е видял, когато си тръгнах от хотелската стая на Колийн миналата седмица.

Той ме познаваше. Познаваше и Колийн. Искаше да ми навреди и беше съставил план.

Видях Томи. Да кажем, че беше държал Колийн под око, докато бях в Европа. В някакъв момент през тези четири дни той я бе отвлякъл и един час преди да кацна на летището в Лос Анджелис, някак я бе усмирил и я бе докарал до къщата ми. Беше използвал нейния ключ и беше притиснал пръста й в биометричния четец…

Мислите ми бяха прекъснати от тресналата се врата отзад. Чух, че полицаят върви към колата ми.

Отново насочи фенера към лицето ми и ми подаде документите.

— Господин Морган, знаете ли защо ви спрях?

— Не. Аз живея тук. Знаете това, нали? Това е моята къща.

— Това е местопрестъпление. Защо сте тук?

— Трябва да се преоблека.

— Невъзможно, господин Морган.

— Окей — отговорих аз. Запалих двигателя и той изръмжа.

Но ченгето не искаше да ме пусне. Все още не. Огледа внимателно лицето ми иззад фенерчето.

Разбрах защо ме беше спрял.

Полицаите наблюдаваха къщата ми в случай че убиецът се върне на местопрестъплението.

Ченгето ме гледаше така, сякаш бях сторил тъкмо това.

47

Главният хотел на Джинкс Пул стоеше като диамантена тиара на пъпа на пресечката между „Саут Санта Моника“ и „Уилшър“.

Минах с ламборгинито през широката извита алея до входа на „Бевърли Хилс Сън“, подадох ключовете на момчето, което паркира колите, и отидох направо при асансьора, прекосявайки оживеното фоайе с мраморен под. Група купонджии се стълпиха около мен и щом се пръснаха, се качих в асансьора.

Облегнах се на хладната, облепена с камък стена, докато стигна петия етаж, където Морис Бингам беше удушен до смърт и където аз бях отседнал, докато къщата ми отново стане мое владение.

Тръгнах към стаята си, но вместо да вляза, нещо ме подтикна да отворя вратата към пожарния изход и да се кача един етаж нагоре към бара на покрива. Навън вече се разхлаждаше, а висящи гирлянди с розови лампички, които блестяха като звезди, осветяваха обстановка, обещаваща секс с непознат или може би дори любовна история.

Джаз трио свиреше „На точки и райета“ на Франк Синатра на сцена в далечния ъгъл, а музиката се носеше над басейна. Двойки флиртуваха на бара и се навеждаха един към друг от шезлонгите около басейна. Платната на белите брезентови шатри бяха спуснати.

Постоях отстрани на цялото това хедонистично и потопено в мъгла блаженство и после седнах на един свободен стол на бара.

— Какво ще ми препоръчате? — попитах бармана.

Той ме погледна, а после ми отговори, като ми наля чисто двойно уиски „Чивас Регал“.

Аз не съм голям пияч. Но ако някога бях имал нужда от силно питие, то това беше онази нощ. Наведох ниско глава, за да не остане съмнение с каква цел съм дошъл на бара. Не исках компания. Исках да забравя.

Но усетих нечий поглед върху себе си. Щом вдигнах глава, видях някаква жена в другия край на бара да ме гледа съсредоточено. Беше малко под тридесет, с тъмна, вързана на конска опашка коса, крехката й фигура беше прикрита от широки дрехи, които бяха прекалено тъмни за Калифорния и прекалено големи за нея.

Жената ми се стори позната, но не знаех коя е. Извърнах поглед, привлякох вниманието на бармана и си поръчах още едно двойно.

Когато няколко минути по-късно вдигнах очи от питието си, жената беше изчезнала.

48

Двама млади бизнесмени с ризи в неонови цветове седнаха на празните места в края на бара. Поръчаха си водка с портокалов сок и говориха за фондовата борса и за топящите се командировъчни, които няма да покрият уикенда в „Бевърли Хилс Сън“. Потиснах гласовете им, като се съсредоточих в музиката и искрящото уиски в чашата ми. Сетих се за доклада на Сай относно онова двусекундно обаждане, направено от домашния ми телефон до мобилния на Томи около часа на убийството. Това обаждане не беше добре за мен, защото изглеждаше сякаш доказва, че съм бил в къщата, когато е станало престъплението.

Но не аз бях направил това обаждане.

Не съм се обаждал на Томи, така че… дали се беше обадил сам на мобилния си от моя номер, за да изглежда сякаш съм си бил у дома? Или пък Томи беше поръчал удара?

Дали убиецът на Колийн се беше обадил на Томи от моята къща, за да му каже, че тя е мъртва? Работата е свършена.

Бил ли е Томи точно отпред на плажа онзи, когото беше видяла Боби Нютън и беше помислила за мен?

Седях на онзи бар стол, но в ума си пътувах към къщата на Томи. Исках да се изправя срещу брат си и да измъкна истината от него с бой. И после да продължа да го удрям, докато вече по нищо не приличаше на мен. За да няма начин, виновен или не, никога повече да се представи за мен.

Но Джъстийн беше права.

Трябваше ми доказателство. Без него семенната течност в тялото на Колийн беше достатъчен аргумент да убеди съдебните заседатели, че аз съм нейният убиец.

Изпразних чашата си, оставих пари на бара и слязох по стълбите до петия етаж.

Тръгнах към моята врата и пак забелязах жената, която седеше да бара преди половин час. Сега стоеше на другия край на асансьорите, на около шест метра от мен. Беше с гръб и ровеше в дамската си чанта, все едно търсеше ключ.

Зрението ми беше безпогрешно и като пилот бях обучен да забелязвам всякакви аномалии от въздуха — облак прах, движеща се сянка, проблясък на метал от три километра в мрака. Забелязах тази жена, но изключих, че има нещо нередно в поведението й, в позата и вида й… имаше нещо.

Отдалечих се от нея. Пъхнах картата за отключване в процепа, отворих вратата на хотелската си стая… и усетих зашеметяващ удар в тила. Свлякох се на земята.

Когато се свестих, болката в задната част на главата ми ме заслепи. Разпознах слънчевите мотиви на килима под брадичката си. Бях на пода в стаята в хотел „Бевърли Хилс Сън“.

Затворих очи, но бях свестен от плиснатата в лицето ми ледена вода. Жената, която бях видял на бара и после в коридора, стоеше надвесена над мен с ръце на коленете и ругаеше. Не разбирах тежкия й ирландски акцент, но разпознах очите й.

Това бяха очите на Колийн.

— Колийн — промълвих, при което тя отново започна да кълне. Въпреки болката, щом зрението ми се проясни, аз видях, че макар тази жена да приличаше на Колийн, тя беше по-възрастна.

— Шивон?

Ругаенето се засили.

Надигнах се, колкото да седна, и креснах в лицето й:

— Не те разбирам! Млъкни, млъкни, млъкни!

— Няма да млъкна, Джако — изкрещя на свой ред тя. — Не и докато не ми кажеш защо я уби.

49

Бяха ме пребили два пъти за последните двадесет и четири часа. И двата пъти хора, които обичаха Колийн. Първо ме беше цапардосал Донахю. Също така явно той беше казал на Шивон къде да ме намери. А сега и тя ме беше смазала от бой.

Диванът беше прелестен — два и половина метра, с пухена тапицерия. Седнах и вдигнах крака на кафената масичка, точно до палката, с която Шивон ме беше нокаутирала.

Тя беше безжалостна, но ми беше донесла възглавница, а после извади бутилка с вода от хладилника и ми я подаде. Седна на стола срещу мен и ме загледа.

— Започвай да говориш.

И аз започнах. Повторих неколкократно, че не съм убил Колийн. Обясних й къде съм бил, когато тя е била застреляна, и й казах колко важна е била за мен сестра й.

— Правил си любов с нея — каза тя обвинително. — Колийн се обади да каже, че си спал с нея, преди да напуснеш Лос Анджелис. Ще го отречеш ли?

— Не, няма.

— Ти си си играл с нея.

— Аз я обичах. Просто не достатъчно, за да й дам онова, което иска.

Сетих се за последния рожден ден на Колийн. Бяхме вечеряли при Донахю, седяхме на същата маса, на която бях с него предната вечер. Донахю и група сервитьори бяха донесли тортата и бяха пели за Колийн.

Началото на вечерта я беше направило много щастлива. Знаех, че след една година заедно, онова, което Колийн искаше за рождения си ден, беше годежен пръстен.

Бях я разочаровал. Най-доброто, на което бях способен, я беше наранило, ужасно силно.

— Обичал си я? Значи, не разбирам добре — каза Шивон. Устните й трепереха, а по бузите й се стичаха сълзи. — Защо си спал с нея, ако не си имал нищо предвид?

— А ти защо ме удари?

— Трябваше да го направя.

Замълчах, за да осмисля думите й.

— Тя ми липсваше, Шивон.

Исках да кажа още нещо, но всичко, щеше да е безсмислено, дори за мен. Беше грешка да преспя с Колийн. Ако не бях отишъл с нея в хотела й, може би още щеше да е жива.

Шивон се мъчеше да ме разпита, въпреки скръбта си.

— Тогава, ако не си убил Колийн, кой? Не се ли предполага, че си добър в тези неща… да разследваш убийства?

Вече подсмърчаше.

Изправих се и протегнах ръце към нея.

Тя поклати глава.

— Всичко е наред — казах. — Всичко е наред.

Тя дойде при мен и аз я прегърнах, докато плачеше.

— Намери копелето. Дължиш го на Колийн.

— Ако има начин, ще го направя.

— Тя ми липсва — изхълца Шивон. — Толкова много я обичах. Беше най-добрата ми приятелка. Никога не сме се карали. Не сме крили нищо една от друга. Не знам как ще продължа без нея.

— Толкова съжалявам, Шивон. Да изгубиш Колийн… ужасно е.

Гласът ми ме предаде и вече и двамата плачехме. От години не си бях позволявал да плача. Мъката по Колийн ме смаза. Прегръщайки сестра й, се почувствах така, сякаш се сбогувам с Колийн отново.

Може би и Шивон чувстваше, че Колийн си взима последно сбогом с мен. Тя се отдръпна, но стисна ръцете ми и ме погледна в очите.

— Ти наистина си я обичал, нали, Джак? Тогава защо не постъпи с нея, както е редно?

— Мислех си, че съм. Дадох й свободата.

50

Офисът на Дел Рио миришеше на пица „Пеперони“.

Беше малко след девет и двамата с Круз бяха работили по убийството в „Бевърли Хилс Сън“, а сега, вече доста късно вечерта, сравняваха приликите и разликите между петте убийства, които бяха извършени в калифорнийски хотели през последната година и половина.

Между първите лежаха шест месеца и сто и шестдесет километра разстояние, поради което никой не беше предположил, че са свързани.

Жертва номер едно, Сол Капричио, беше намерен удушен до смърт в хотела на Джинкс Пул в Сан Диего. Жертва номер две, Артър Валънтайн, беше намерен полуразложен в „Морска панорама“, третокласен хотел в Ел Ей.

Когато намерили и третата жертва, Конрад Мортон, удушен в хотел „Плеяда“, отново собственост на Джинкс, полицаите започнали да търсят връзка между убийствата, но въпреки че се включили няколко полицейски управления, а може би именно поради това, не открили нито един възможен заподозрян.

До този момент петима бизнесмени, в това число и Морис Бингам, на възраст между тридесет и пет и петдесет и една години, бяха удушени с различни приспособления за връзване в хотелските си стаи. Мъжете не бяха работели за една и съща компания, имаха различни професии и живееха в различни градове. Трима от тях бяха женени, а останалите двама — ергени.

В този момент Дел Рио седеше пред единия компютър и сравняваше данни от телефонните разпечатки. Круз беше на другия и преглеждаше трансакциите по кредитните карти.

— Бингам е използвал същата агенция за компаньонки като Валънтайн, който също е платил за два часа ласки — каза Круз.

Дел Рио се облегна назад в стола си и разтърка очи.

— Всички те са си поръчвали проститутки. Обаче не от една и съща агенция. Дали е следа, или просто всички мъже го правят, когато са на път?

— Усещам, че се заформя командировка.

— Мамка му. И аз така.

— Следа е — каза Круз. — Агенциите за компаньонки са следа, не съвпадение. Може би някоя проститутка със страст към умъртвяването обикаля от място на място.

Дел Рио си представяше как ще протекат следващите няколко дни: щяха да разпитват проститутки, клиенти и вдовици. Изключи компютъра си и метна кутията от пица в боклука. После си облече якето.

От принтера изскочи списък с имена и номера на агенции на компаньонки.

— Угаси лампите, ако обичаш, Емилио — каза Дел Рио. — Ще се видим утре сутрин в осем тук. Първо ще спрем някъде за кафе.

51

Мич Тенди ровичкаше в двора от едната страна на къщата и търсеше нещо, на което не му е там мястото. Искаше да намери нещо съществено, което да свърже Джак Морган с убийството на Мълой.

Сети се за ръкавицата в разследването на случая с О’Джей Симпсън, намерена в близост до неговия имот. Ръкавицата беше убедително доказателство, но поради идиотската некомпетентност на прокуратурата, в крайна сметка беше помогнала на защитата.

Не пасне ли — снемат обвинението.

Случаят на Симпсън беше позор за полицейското управление на Лос Анджелис.

Както и да е. Ставаше въпрос за днес.

На плажа имаше десет души криминалисти. В плитчините работеха водолази, които търсеха метал. Вътре криминолозите наново претърсваха къщата.

Джак Морган беше умен, но не беше безгрешен. И ако беше пропуснал нещо, докато е почиствал местопрестъплението, Тенди беше сигурен, че ако има нещо, което би могло да го уличи, ще го намери.

Чу Зиглър да го вика.

— Тук съм — отговори.

Зиглър се присъедини към Тенди до оградата, която отделяше къщата на Джак Морган от бесния наплив по главен път „Пасифик Коуст“.

— Откри ли нещо? — попита Тенди.

— Не.

— Той се изпразва в нея. Дори не си слага гумичка. Доста рисковано от негова страна. Да не кажа самоубийствено.

— А може и да е спермата на брат му.

Вече го бяха разисквали. Усложнението, което идентичното ДНК на братята близнаци предизвикваше. Такова нещо можеше да породи „основателно съмнение“ по време на обсъжданията на съдебните заседатели. Като разпитаха Томи, оказа се, че той има алиби за времето на извършване на убийството. Съпругата му каза, че си е бил вкъщи. Закле се. Без да трепне.

И все пак, можеше и да е излъгала.

— Томи или Джак. Бил е един от тях. Но само Джак има мотив.

— Какво е онова там? — попита Зиглър.

— Кое?

Той посочи към някаква неравност в пръстта под храст бугенвилия. Нещо беше скрито под сянката на оградата.

Тенди разбута с крак боровата кора.

За известно време и двамата останаха зяпнали.

— Ще донеса фотоапарата — най-после каза Зиглър.

Тенди кимна, наведе се и продължи да гледа внимателно. Ето го доказателството, което им беше необходимо. Чувството беше неописуемо. Именно заради него обичаше работата си като ченге, въпреки безкрайното търчане, задънените улици и бюрократичните спънки.

Заради моменти като този.

Тъпакът беше оставил пистолета на местопрестъплението.

52

Тръгнах към офиса в осем часа на следващата сутрин. Все още сякаш пневматичен чук ме блъскаше в една точка точно зад дясното ухо.

Коуди говореше по телефона, но щом минах покрай бюрото му, вдигна ръка и ме прикани да изчакам. После каза в микрофона на слушалките си:

— Да, господине. Сега ще проверя дали е тук.

Надраска набързо името на началник Феско на гърба на някакъв плик.

— Ще се обадя — казах.

Отидох до бюрото си, грабнах слушалката и отговорих:

— Мик?

— Джак. Обаждам се да те предупредя… Обади се на адвоката си.

— Какво е станало?

— Тенди и Зиглър са открили оръжието ти.

Думите му направо ми изкараха въздуха. Стана ми лошо. Погледът ми се замъгли. Умът започна да прехвърля събитията от изминалите три дни, докато се опитвах да осмисля онова, което ми беше съобщил.

— Къде са го открили? — успях да промълвя.

— В предния ти двор. Заровено под някакъв храст.

— Искаш да кажеш поставено като лъжлива улика. Обявих пистолета за изчезнал в нощта, когато Колийн е била убита.

— Разбирам това, Джак. Но в действителност това е твоят пистолет — изработен по поръчка „Кимбър“, регистриран на твое име. С твоите отпечатъци по него.

— Само моите ли?

— Да.

Седнах. Коуди ми донесе един редбул и го сложи на подложка. Забави се малко, преди да излезе. Гледах го, докато най-после не затвори вратата след себе си.

— Джак?

— Още съм тук, Мики. Обясни ми пак. Къде точно са намерили оръжието?

— Под някаква разровена пръст, точно до портата ти. „Кимбърът“ ти е 45-и калибър — същите куршуми, с които е застреляна Колийн Мълой.

— Убиецът е използвал ръкавици. Затова само моите отпечатъци са по пистолета. Оставил го е там, където полицаите лесно ще го намерят.

— Разбирам те. Балистичният отдел ги сравнява в момента — каза моят приятел, шефът на полицията, без да взима отношение.

Спомних си го — едър мъж, над един и деветдесет, широко усмихнат, аз и Джъстийн стоим до него, докато фотообективите ни заслепяват, а Мики Феско ни благодари за това, че сме хванали един убиец.

Тогава положително ми вярваше.

— Куршумите от жертвата съвпадат ли с тези от пистолета ти, Джак? — тонът на Феско беше омекнал.

— Може би. Най-вероятно. И въпреки това, не съм я убил аз. Ако исках да се отърва от оръжието си, щях ли да го направя по такъв кретенски начин? Мик, сериозно те питам. Наистина ли бих заровил оръжието, с което е извършено престъплението пред собствената си врата?

— Обадѝ се на твоя човек Кейн. Правѝ каквото ти казва.

— Благодаря, че се обади, Мик.

— За нищо. Не напускай града.

— Отседнал съм в един хубав хотел. Има всичко, от което се нуждая.

— Добре ли си?

— Какво? А, да. Добре съм за човек, който е натопен да плати за убийство, което не е извършил. Прекрасно се чувствам.

— Ще те черпя вечеря, когато всичко това свърши — каза Феско.

Отговорих, че ще се постарая ястието да е много скъпо. Щом затворих, Коуди влезе пак. Извини се, мина зад мен, включи компютъра и изкара графика ми на монитора.

Взирах се в него с празен поглед.

— Всички са заели местата си в конферентната зала, Джак. Срещата започва след петнайсет минути.

53

Между мислите и възприятията ми зейна пропаст. Всяко нещо извън мен — минаващите покрай мен по коридорите хора, звънящият в джоба ми телефон, смехът, идващ от стълбището — всичко това ми се струваше много, много далечно, без абсолютно никакво отношение към мен.

Прекосих етажа, отворих вратата на конферентната зала и видях група от двадесет и петима мъже и жени, насядали около масата — всички те бяха партньори в Детективска агенция Private и бяха тук за една от двете оперативни срещи, които провеждахме всяка година. Познавах всеки един от тези хора. Бил съм на някои от техните сватби, отсядал съм в домовете им.

Очакваха от мен да разглася бъдещите ни планове. Да взема определени решения. Очакваха да ги предвождам.

Аз обаче исках да се намирам някъде далеч оттук. Почти всеки един от тези двадесет и пет души беше бивш военен или полицай, преди да се присъедини към агенцията. Знаех, че след като шокът попремине, няма да успея да скрия нарастващата си паника от тези първокласни частни детективи.

Коуди седна на един стол зад мен, а Мо-бот, която говореше свободно няколко езика, зае мястото до него.

Разговорите секнаха, щом издърпах стола си и се настаних. Последваха поздрави, усмивки, след което двадесет и пет чифта очи се впиха в моето лице. Неизказаният въпрос сякаш висеше във въздуха над двадесет и петте глави.

Ти ли уби Колийн Мълой? Убиец ли си?

Досега толкова много пъти си бях представял смъртта на Колийн, че все едно бях стоял до леглото, когато куршумите от моя пистолет се бяха забивали в гърдите й.

Обаждането на Феско отпреди десет минути беше превърнало образите в ума ми в нещо непосредствено и истинско. Полицаите бяха намерили пистолета ми. В момента извършваха балистичната експертиза. И аз бях почти сигурен, че съвсем скоро щях да бъда обвинен в непредумишлено убийство.

— Добро утро — поздравих, докато преглеждах дневния ред пред мен и почуквах с химикалка по масата.

Информирах колегите си за последното развитие по случая със смъртта на Колийн и продължих:

— Убиецът е професионалист. Този човек се опитва да ме изкара виновен — и се справя доста добре със задачата си. Проучил е нещата добре. Знаел е, че Колийн е в Лос Анджелис, познавал е програмата й, както и моята. Влязъл е в къщата ми, убил я е и си е тръгнал, без да допусне някакви видими грешки. За полицията не е било необходимо да търсят по-далеч от мен. И защо да го правят? Убита е моята приятелка, в моето легло, с моето оръжие. Планът е сработил прекрасно. Не знам кой е застрелял Колийн, но имам някои догадки, така че ще го заловим. Моля ви да се свържете с мен, ако имате някакви предположения или можете да ми окажете помощ. Кажете на екипите и клиентите си, че съм невинен, за което ви давам думата си, защото всички вие ме познавате, а аз ви казвам истината.

— Извини ме, Джак, но какви са тези твои догадки? — попита Пиер Боне, управителят ни във Франция.

— Не смятам да ги обсъждаме, докато не разполагам с нещо сигурно.

Попитах дали някой има други въпроси и после сведох поглед към дневния ред.

— Иън, ти си пръв. Искаш да говорим за евентуалното разширяваше на лондонския клон с офис в Глазгоу…

Придадох на лицето си изражението „слушам“, макар че всъщност изобщо не схващах за какво говори той. Четеше нещо от прожектирана на екран таблица, когато вратата се отвори и в залата влезе Тенди, последван плътно от Зиглър.

Изпитах внезапен, неподправен ужас, като че току-що бяха нахлули гангстери и бяха започнали да стрелят с автоматични оръжия. Феско не ми беше оставил време да се обадя на адвоката си, нито дори няколко минути да освободя залата.

— Извини ме, Иън. Мич, нека да излезем отвън — казах на Тенди.

— Няма да е необходимо — отговори той. — Господин Морган, моля ви да се изправите. Обърнете се с лице към стената.

Нямаше как да се измъкна. Нямаше къде да отида. Казах на Коуди да намери Кейн и Джъстийн и последвах заповедта на Тенди. Около китките ми бяха закопчани белезници. Тенди напъха заповедта за арест в джоба на ризата ми и ми прочете правата — неговият глас беше единственият звук сред възцарилата се в конферентната зала гробна тишина.

Тенди искаше да се увери, че ме е унижил възможно най-много.

— Съвсем скоро ще говоря лично с всеки от вас — успях да кажа на колегите си, преди Зиглър да ме блъсне леко, след което бях задържан и изведен от стаята от двамата задници от отдел „Убийства“ от полицейското управление на Лос Анджелис.

54

Тенди сграбчи левия ми лакът, Зиглър хвана десния и двамата ме поведоха надолу по витото стълбище, което се разгръщаше на всеки етаж към рецепцията. Настоящи, бъдещи клиенти и служители по коридорите видяха, че съм арестуван.

Техните лица отразяваха моя шок.

— Колата ни чака — каза Зиглър. — Не е като автомобилите, с които обикновено се движиш, но си има двигател. И гуми.

— Не беше нужно да го правите по този начин. Но съм убеден, че сте наясно.

Тенди се изсмя. Кучият му син имаше страхотен ден. Щом стигнахме първия етаж, Зиглър отвори вратата и ние излязохме на „Фигероа“.

Явно полицаите бяха уведомили пресата. Сутрешното слънце огряваше ярко хищните лица на репортерите, които ме обградиха. По тротоарите се бяха стълпили зяпачи.

— Е, нали не съществува такова нещо като лоша реклама, Джак? — изцепи се Тенди. — Прочетох го във „Варайъти“.

Коуди ме чакаше на бордюра. Аха-аха да се разплаче.

— Джъстийн и господин Кейн тръгват към ареста — каза ми той. — Ще се видите там.

„Туин Тауърс“ или „Двете кули“ към шерифския отдел на окръг Лос Анджелис беше огромен затворнически комплекс, който беше заел мястото на Централата на лосанджелиската полиция след земетресението от 94-та. Беше известен като най-натоварения затвор в свободния свят, състоящ се от арест и три затвора, разположени на площ от четиридесет декара.

Носеха се легенди за ужасната жестокост в „Двете кули“. Ако не успееш да си издействаш гаранция, може да си загубиш здравето, а дори и живота, докато чакаш с месеци да ти насрочат дата за изслушване в съда. Това се отнасяше до всички — независимо дали си виновен за нещо.

— Какво да казвам на хората? — попита Коуди.

— Казвай, че съм обвинен несправедливо и че ще направя изявление пред пресата веднага щом се върна в офиса.

— Не се тревожи, Джак. Господин Кейн ще те измъкне. Той е най-добрият.

Коуди се опитваше да ме успокои, а аз исках да успокоя него, но не ми идваше нищо утешително наум. Сега ми се прииска да не бях послушал Джъстийн, ами да бях отишъл при Томи да го спукам от бой. Той беше яко копеле, но не би могъл да ми се опре. Не и в честна битка. Все щеше да ми признае нещо.

Репортерите викаха името ми и крещяха:

— Каква е твоята версия, Джак? Какво искаш да знаят хората?

Тенди натисна главата ми надолу и ме натика на задната седалка на една цивилна кола. Докато свеждах глава, се извърнах и погледнах нагоре към офисите ни. Мо-бот беше на втория етаж и се надвесваше през прозореца с камера в ръка.

Заснемаше всичко.

Видя ме да поглеждам към нея и вдигна палец. Изпълни ме чувство на обич към Мо. Усмихнах й се за секунда, преди Тенди да затръшне вратата. Мина от другата страна и седна на задната седалка до мен.

Отпред на шофьорската седалка Зиглър запали двигателя.

Изчака една-две минути, докато колите го пропуснат да влезе в движението, по време на което репортерите блъскаха по вратите и прозорците. После потегли.

Не виждах и капчица надежда.

Бяха ме хванали и ако можеха, щяха да ме унищожат.

55

Тенди и Зиглър си проправиха път през гъмжилото от бандити, стълпили се между улицата и телената ограда около сградата на затвора. Един пазач отвори портата, Тенди говори с него, след което ни преведоха през серия контролно-пропускателни пунктове, докато накрая не стигнахме до стаята за разпит на приземния етаж.

Тази малка сива стая беше входът към бездънната клоака, която представляваше мъжкият затвор, пъкъл, построен да приюти една четвърт от осемнайсетте хиляди затворници, прибирани тук по всяко време.

Очаквах да заваря Ерик Кейн, но трябваше да се досетя. „Двете кули“ беше страшно място — сто и четиридесет квадратни метра лабиринт, в който адвокатите не бяха добре дошли. Зиглър затвори вратата на стаята за разпит, издуха носа си в една кърпичка и метна смачканата топка през стаята в кошчето за боклук.

— Имаш ли нужда от нещо, Джак? — попита Тенди.

Играеше доброто ченге, което беше някак по-заплашително, отколкото когато се държеше като садистичния кучи син, който всъщност беше.

— Нямам какво да кажа, докато не се видя с адвоката си.

— Седни — каза Зиглър.

Бутна ме към един метален стол и щом се препънах към него, той протегна крак и аз паднах с брадичката напред на пода от линолеум.

Тенди ми помогна да се изправя и каза:

— Съжалявам, Джак. Лен не го направи нарочно. Стана случайно.

Дори и закопчан с белезници, можех така да изритам Зиглър в топките, че да го помни няколко месеца, но знаех какво ще ми се случи, ако го направех.

— Естествено, как иначе.

— Не ни се отваряш, нали Джак? Това не би било разумно — каза Тенди.

Двамата ме вдигнаха на крака и ме сложиха на стола. Зачудих се кой ли стои зад двустранното огледало и дали Феско знае, че се канят да ме разпитват.

— Трябва да ти призная — започна Тенди, — леко отклонихме адвоката ти, пратихме го по нещо като обиколен път. Ще му отнеме известно време да те намери, но го направихме за твое добро. Имаме информация, която ще оцениш.

— Аха. Схващам, Мич. Ще ми помогнете.

Тенди мина зад мен и застана така, че да не го виждам. Зиглър стоеше на половин метър от мен. Чистеше ноктите си с джобното си ножче с перлената дръжка. Лен Зиглър беше суетен мъж. Тренираше. Обличаше се добре. Но не можеше да направи нищо за хлътналата си брадичка и малките си свински очички.

— Слушай, Джак — каза Зиглър. — Това си е направо като шестица от тотото за полицията на Ел Ей.

Той изреди веществените доказателства, с които разполагаха срещу мен, и продължи:

— Обадил си се на брат си по времето, когато жертвата си го е получила. Говорихме с Томи. Натиснахме го. Доста. Твърди, че някой просто му е затворил. Но ето го проблема, Джак. Присъствието ти на местопрестъплението е установено. Защо си се обадил? За мен е загадка. Да не си набрал погрешка? Или пък подсъзнателно си се почувствал виновен?

— И за мен това обаждане е непонятно — казах аз. — Не съм се обаждал на Томи. Веднага щом видях какво се е случило, се обадих на 911. Мич, ако следваме твоята теория за престъплението, защо, по дяволите, ще се обаждам на Томи?

— Ами зададох този въпрос и на Томи — отговори Тенди. — Прекарах с него няколко часа. Той има добро алиби, но за теб нищо добро не може да каже. Откровено казано, и го казвам като някой, който е полицай от двадесет години, така си затънал, че не се сещам някога да съм бил по-щастлив. Лен, виждал ли си ме толкова щастлив?

— Мисля, че когато направи тройния удар на конните залагания в Санта Анита не беше на себе си от кеф, но това тук се доближава.

— „Един прекрасен ден“. Така се казваше онази кобила — Тенди се засмя на спомена и каза: — В този момент аз съм просто посредник, ясно ти е. Шефът ме помоли да ти помогна.

Зиглър сгъна ножа и го прибра в джоба си.

— Феско каза да ти предадем, че ако спестиш на града разходите и главоболията по процеса и направиш самопризнания с подробни описания на извършеното от теб, Мики ще се погрижи за теб. Обеща, че ще го направи. Каза и да ти напомним, че двамата с окръжния прокурор са най-добри приятели.

— Не съм убил Колийн.

Тенди постави ръце на раменете ми и наклони стола назад. Паднах и щом главата ми се озова на пода, Зиглър я потупа с върха на обувката си. Беше просто почукване, но през тялото ми премина ледена тръпка. Помислих се, че един ритник в главата, би могъл да прекъсне гръбначния ми стълб — това се наричаше „вътрешно обезглавяване“. От него нямаше възстановяване. Тенди ми се извиняваше за това, че столът се е катурнал.

— Хайде да спрем с глупостите — казах аз от пода. — Няма да направя признание. Има определена гаранция за убийство в списъка с фиксирани гаранции спрямо престъпленията. Като дойде Кейн, ще платим един милион долара и си тръгвам.

Тенди се надвеси над мен, за да ме погледне в очите.

— Няма определена гаранция за убийство при особени обстоятелства — рече той.

— За какво говориш? Какви особени обстоятелства?

— Колийн е била бременна, когато си я убил, Джак. Ето такива особени обстоятелства. Двойно убийство.

56

Едва осъзнавах какво ми беше казал Тенди.

Колийн не можеше да е била бременна. Не й личеше. Освен това би ми казала. Нали? Зиглър вдигна стола. После двамата с Тенди ме завлякоха обратно на него.

— Лъжеш — казах аз. — Колийн не беше бременна.

— Откъде знаеш? — попита Зиглър. — Да не си получил доклада от аутопсията? Ние обаче го получихме. Ще отнеме известно време, докато излязат резултатите от ДНК пробата, но, така или иначе, няма значение кой е таткото. Може да е била бременна от всеки. Пак си е убийство на детето й.

Тенди ме потупа по рамото.

Извърнах глава, за да го погледна.

— Джак, следиш ли ни мисълта? Досега не записвахме, но сега ще пусна видеозаписа. По-добре ни кажи истината, докато още имаш време.

Тенди излезе и наистина след малко камерата в ъгъла издаде звук и се завъртя. Премигна малка червена лампичка.

Той се върна с тефтер и химикалка.

— Готов ли си, Джак? Защото сега е моментът. Щом се сбогуваме, няма кой да ти помогне. Дори и Феско.

Тъкмо тресна тефтера на масата и Ерик Кейн, моят приятел, възпитаник на Юридическия факултет в Харвард и началник на правния отдел в Private, нахлу в стаята за разпит.

Кейн беше едър мъж, преждевременно побелял, и също като мен беше играл футбол в колежа. Обикновено добре се контролираше, имаше тънко чувство за хумор и излъчваше спокойствие.

Но сега беше побеснял. И това ме накара да се почувствам добре.

— Каза ли нещо, Джак? — викна ми той.

— Не. Само следователите приказваха.

Кейн дойде до мен и завъртя главата ми настрани.

— Кървиш.

После се обърна към Тенди и Зиглър:

— Незаконно е да биете затворници. Към вас не само се е запътил съдебен иск, но освен това побоят автоматично отменя всичко, което е казал.

— Каза, че е невинен — присмя се Зиглър.

— Голямо зло куче — каза Тенди на Зиглър, поглеждайки Кейн. — Бау-бау.

— Настоявам клиентът ми да бъде прегледан от лекар. Незабавно.

57

Разнасяха ме от ченге на ченге, докато стигнем до лазарета на затвора, където сестрата проми раните ми с напоен със спирт тампон. На брадичката ми сложи лепенка.

Мислех си, че ако Колийн е била бременна, няма как детето да е било от мен.

Като изключим прощалната ни среща миналата седмица, не бях виждал Колийн повече от шест месеца. Все пак, щях да различа, ако е била в шестия месец, нали така?

Но, както каза Тенди, убийството на зародиш се смята за особено обстоятелство, в добавка към убийство. Да, щеше да ми бъде отказана гаранция. В действителност можеше да изкарам следващата една година в тази помийна яма, преди да стигна до процес.

Съсредоточих се отново, тъй като на няколко метра от мен Тенди обясняваше на лекаря, че съм се спънал и понеже съм бил с белезници, не съм могъл да се подпра с ръце.

— А как ще обясните синината на тила? — попита докторът. Той беше бял мъж малко над петдесет. И ако се беше класирал някъде в първите 99,9 процента на випуска си, нямаше да работи тук.

— Джак е от типа хора, дето се мислят за господари на вселената — шегуваше се Тенди. — Не обича да бъде задържан насила. Удари си главата, когато го напъхвах на задната седалка на колата. — Той дори се сгъна, за да покаже точно как съм праснал главата си в рамката.

— Така ли беше? — попита ме лекарят. Би било грешка да кажа „не“. Преди няколко години някакъв затворник се беше оплакал на надзорната комисия в Американския съюз за защита на гражданските свободи, че на хората от неговото отделение не им позволявали да се окъпят от три-четири седмици. Бяха го пребили. Кракът му беше счупен. Съюзът се намеси, но доколкото знаех, този затворник все още беше тук и изчакваше процеса по делото си.

— Случи се така, както го описа следователят. Не бях внимателен.

— Щом казвате.

— Мога ли да получа аспирин?

— Дайте му хапче, докторе — съгласи се Тенди. — Като прощален подарък от нас.

— Затваряй си устата, Тенди — намеси се Кейн.

Исках да нараня Тенди сериозно. Надявах се да оживея достатъчно дълго, за да ми се отдаде възможност да го сторя. Двамата със Зиглър ми помахаха за довиждане и се изнизаха по коридора.

— Дръж се, Джак — каза ми Кейн. — Работя по въпроса да те измъкнем. Досега не съм те подвеждал, няма да го направя и сега.

Сестрата измери показателите ми, а после направи тест за оценка на психическото ми състояние, за да провери дали съм луд. Или не възнамерявам да се обеся. Или да убия някого.

Оттам ме отведоха в голяма, просторна стая, съблякоха ме и ми направиха армейски тип физически преглед. Стиснах бузите на задника си и се изкашлях по команда, позволявайки на надзирателя да провери отверстието.

Обявиха ме за годен и бях задържан отново и ескортиран от млад инспектор, все още обучаващ се, и той реши да завърже разговор с мен. Каза, че се надява да си тръгне до пет часа. Щял да посреща родителите си на летището. Той взе часовника ми, телефона, портфейла, колана и връзките на обувките. Притисна пръстите ми в електронен четец за сваляне на отпечатъци. После застанах пред метър за определяне на височината, вдигнал номера си пред гърдите. Обърнах се наляво, след това надясно според указанието на отегчения мъж с фотоапарата.

Правих онова, което ми се казваше, но бях погълнат от множество чувства, започващи с буквата „О“ — бях очернен, опозорен, омерзен.

Навсякъде около мен разни хора драйфаха, крещяха, заплашваха, плюеха и сякаш си просеха да бъдат бити.

Исках да кресна, че аз не съм един от тях. Аз съм невинен.

Все едно да викаш в дупка, която стига до центъра на земята.

А денят едва започваше.

58

Преведоха ме през цялата сграда до мъжкия затвор, където отново ме претърсиха на голо и ми връчиха „екипировка“ — оранжев панталон, риза в същия цвят и гумени обувки. След това ме разведоха из помещенията, докато отивахме към килията ми.

Затворът се състоеше от стотици двуредни отделения, всеки от които помещаваше десетки килии, като всяко отделение беше разчетено за трийсет мъже, но докато минавах покрай тях, виждах, че заетите места в тях се дублират и вътре живеят към петдесет ревящи, кашлящи, отчаяни мъже.

Килията ми беше с размера на килер — два на два и половина метра, с два тесни метални нара и смърдящ, задръстен кенеф.

Аз бях четвъртият в килията.

Седнах на един от наровете.

Лампата на тавана светеше ослепително. Нямаше прозорец, нямаше как да познаеш колко е часът, но на мен ми се струваше, че бяха минали поне десет часа, откакто Феско ми беше позвънил в Private.

Един вонящ тип на възраст между двадесет и четиридесет години седна до мен.

Каза, че името му е Ървин и че иска да говорим. Разказа ми, че е задържан от пет дни. Хванали го с кокаин и тийнейджърка в неговата кола на две пресечки от някакво училище. Въпреки всичко си помислих, че тревогите на Ървин са много по-малки от моите. Той имаше една гнойна рана на ръката си и още една на врата. Разказа ми за сандвича с незнайно какво месо, който са имали за обяд, и за буритото за вечеря, като онези, които можеш да си вземеш на някоя бензиностанция.

Бях пропуснал и двете. Попита ме дали имам добър адвокат. Казах, че имам, и се облегнах на стената. Не исках да привличам внимание. Потъвах във водовъртеж от отчаяние, който самият аз не разбирах напълно.

Бях преминал обучение на новобранец в морската пехота, а после бях ходил на война. Бях убивал. Бях раняван в битка. В действителност бях умирал и ме бяха върнали към живота. Бях преживял всичко това.

И въпреки това единственото, което не си спомнях да съм чувствал до този момент, беше абсолютната липса на надежда.

Нямаше значение какво твърдя. Нямах връзка с никого. Нямаше какво да предприема.

Разчитах на милостта на хора, които искаха да ме отстранят. Даже Феско ме беше предал — признай, ако ли не, мисли му.

Ървин се премести на другия нар, при което друг смърдящ смелчага зае мястото му до мен. Изглеждаше свестен. Имаше две деца и жена и се беше сбил в някакъв бар. Каза, че не е успял да си издейства гаранция. Кашляше лошо. Звучеше като туберкулоза или може би рак на белия дроб.

Престорих се на заспал. Съставих си наум списък на хората, които ме мразеха. Беше дълъг списък на хора, които бях хванал, чиито планове бях осуетил, хора, които бях уволнил или изобличил.

Пред очите ми непрекъснато изскачаше образът на Томи и тогава нещо прекъсна тягостния ми сън. Всички светлини бяха пуснати. Един от съкилийниците ми пъшкаше на тоалетната чиния. Онова, което ме събуди обаче, беше гърмящият глас, идващ от високоговорителите, който изреждаше имената на хората, които щяха да бъдат извозени до съда.

— Правят го всяка нощ в четири сутринта. Харесва ли ти? А заседанията не почват преди девет — каза Ървин.

Моето име не беше сред изброените.

Не бяха извикали името ми.

Затворих очи и след известно време един пазач наду сирена и вратата на моята килия се отвори. Пазачът каза:

— Джак Морган? Преоблечете се за съда.

59

Кейн имаше достатъчно влияние, за да ме изтика най-отпред в списъка, поради което ме закараха в Наказателния съд „Клара Шортридж Фолтс“ на Уест Темпъл. Вкараха ме в килията пред съдебната зала и ме закопчаха заедно с трима други мъже, единият от които беше около осемнайсетгодишен, пребледнял от страх.

В помещението имаше климатик.

Това си беше чудо. Благодарих на Бога.

Седях там с часове, докато моите съкилийници идваха и си отиваха. После ме отделиха от тях.

Кейн дойде да ме види, обгърна ме с ръце и крепко ме прегърна.

— Не забравяй кой си. Живни малко — прошепна ми.

Миришех ужасно, като немитите мъже в килията. Бях с вчерашните си дрехи и имах множество порезни рани и синини, както и еднодневна брада.

— Добре. Мисля, че ще успея да го изиграя — отговорих на адвоката си.

Последвах Кейн в съдебната зала. Беше цялата с ламперии — цивилизовано място, но въпреки това ми напомняше за старите снимки от остров Елис, където бежанците са били държани по три седмици в трюмовете на корабите, без да се знае какво ще стане с тях.

Съдията беше почитаемият Скинър Кофин. Никога не го бях срещал, но знаех кой е. Беше към петдесетте, известен с докачливостта и своеволието си. Джъстийн веднъж беше казала, че той изпъква с „творческите си интерпретации на закона“.

Не знаех дали това е добре за мен, или е зле.

Докато съдия Кофин разговаряше със съдебния пристав, аз огледах галерията. Чуваше се приглушен шум от хора, които си шепнеха и се наместваха на местата си. Чуваше се и плач на бебета. Чух името си. Обърнах се и видях Роби Пейс, новият кмет, да идва към мен.

Спомням си, че си мислех колко чист изглеждаше в синия си костюм, а лицето му блестеше след неотдавнашно бръснене. Той се наведе към мен и прошепна в ухото ми:

— Писах на съдията. Застъпих се за теб. Мисля, че нещата ще се наредят.

— Благодаря ти, Роби.

— За нищо.

Вратите в предната част на залата се отвориха, Феско влезе и се приближи по пътеката между редовете. Спря се да поговори с кмета Пейс и ме погледна през рамото му, докато си бъбреха. Роби кимна с глава, при което Феско кимна към мен и се върна обратно в галерията.

После вратите отново се отвориха и пропуснаха Джъстийн, която представляваше ослепително въплъщение на изяществото, свежа като току-що разпъпила се роза, но усмивката й беше помрачена от тъга. Приближи се до мен и спря точно преди да ме прегърне. Физическият контакт беше изрично забранен.

— Всички сме зад теб, Джак. Всички в Private. Домогваме се дори до контактите ни на улицата, пресяваме всичко, което сме открили до този момент, и ще продължаваме така, докато не стигнем до нещо, което ще ни е от полза. Ти добре ли си?

— Радвам се да те видя.

— Ще ми се да можех да кажа същото. Знам колко зле е там.

Помислих си, че няма как да знае наистина — и трябва да благодари на Бога за това.

— Значи не разполагате с нищо?

— Все още не. Томи има алиби.

— И аз така чух.

— Жена му. Онази вечер си е бил у дома с нея.

Въздъхнах.

— Продължаваме да се ровим — каза Джъстийн.

— Аз съм добре.

— Знам.

Защо бях преспал с Колийн?

Защо не бях устоял на този порив?

Джъстийн ми пожела късмет и тогава съдебният пристав извика някакъв номер. Кейн каза:

— Сега сме ние. Хайде.

60

Помощник окръжен прокурор беше Еди Савино, още ненавършил тридесет, мургав, красив и издигащ се в работата — или поне такова впечатление създаваше.

— Ваша чест — започна Савино, — Джак Морган е убил Колийн Мълой, една от своите интимни партньорки. Застрелял я е три пъти в гърдите. Възстановихме неговото ДНК от тялото на жертвата, така да се каже… по-деликатно.

Помощник окръжният прокурор се ухили самодоволно и хвърли един поглед към публиката в галерията, но когато не получи ответна реакция, продължи.

— А особеното обстоятелство по обвинението е, че госпожица Мълой е била бременна в шестия месец.

— Давай нататък — каза съдията. — И зарежи цветистите изрази, Еди. Няма заседатели, само аз съм.

— Да, Ваша чест — отвърна Савино и се усмихна чаровно. — Оръжието на убийството е пистолет 45. калибър, регистрирано на името на господин Морган, и е било скрито в някакви храсти на няколко метра от входната му врата. Куршумите от този пистолет съвпадат с намерените в тялото на жертвата.

Съдия Кофин ме погледна в очите за пръв път, а Савино продължаваше да говори и да отброява факти на пръстите си.

— Джак Морган е богат, въоръжен и опасен. Освен това е пилот. Не просто управлява самолети, Ваша чест, но и сам притежава такъв. Ако това не е дефиницията за потенциален риск от бягство, не знам кое би било. Народът настоява господин Морган да бъде върнат обратно в затвора, Туин Тауърс, до началото на процеса.

Всичко, което Савино беше казал по мой адрес, беше вярно — с изключение на това, че съм застрелял Колийн и че съм склонен да избягам. Настроението ми се променяше. Бях преминал през ужаса и самосъжалението, а сега започвах много да се ядосвам.

— Господин Кейн. Имате думата — каза съдия Кофин.

— Ваша чест, речта на господин Савино не беше лоша, но моят клиент не представлява потенциален риск за бягство. Той иска да се защити срещу тези гнусни фалшиви обвинения, защото не е виновен. Полицаите са прибързали в заключенията си и господин Морган в момента понася удара на тяхната леност.

— Придържайте се към фактите, господин Кейн — каза съдията. — Чакат ме още сто човека за изслушване днес.

— Простете ми, Ваша чест. Фактите са, че господин Кейн е герой от войната. Вярно е, че е пилот, както е вярно, че белоглавият орел е птица. Бил е командир в морската пехота. Пилотирал е транспортни хеликоптери в Афганистан и е награден със Сребърна звезда. Господин Морган е личен приятел с началника на полицията и кмета на града, като и двамата гарантират за него. И още нещо, Ваша чест. Господин Морган държи на служба над триста души. Каквото и да е определението за стълб на обществото, то Джак Морган се вписва в него.

— Скицирайте ми накратко картинката, господин Кейн.

— Накратко, господин Морган се е прибрал от служебно пътуване и е намерил бившата си приятелка мъртва в леглото. Било е нагласено. Той се е обадил на полицията. Ако клиентът ми действително беше извършил убийството, той е напълно способен да се отърве от каквото и да било доказателство от местопрестъплението. Живее сам. Имал е тринайсет или четиринайсет часа, преди да трябва да отиде в офиса си на следващата сутрин. За това време той би могъл да се отърве от тялото, да почисти сцената на престъплението и да си осигури алиби. Та той дори би могъл да покани дванайсет души на вечеря в „Спаго“ и пак да има време да се отърве от доказателствата, а после да се качи на самолет за Гуадалахара. И какво твърди полицията? Убил е момичето, оставил го е в леглото си и е заровил оръжието под някаква пръст на метри от собствената си врата? Това е лудост, господин съдия. Ако имаше намерение да отлети за Мексико, защо не го е направил тогава? Защото Джак Морган не е убил Колийн Мълой. Обадил се е на полицията и е оказал пълно съдействие. Това са действия на невинен човек.

61

Кейн беше свършил превъзходна — не, поправка, феноменална работа. Обзелото ме чувство на благодарност към него беше толкова голямо, че замалко да се срина. Но съдия Кофин гледаше напълно безучастно. Явно речта на Кейн не го докосна по никакъв начин.

— Господин Морган, обвинен сте в убийство при особени обстоятелства. Как пледирате?

— Невинен, Ваша чест.

— Ъхъм — каза съдията. После се надвеси над лаптопа си и започна да пише нещо.

Той пишеше с два пръста и докато издирваше буквите и кълвеше по клавиатурата, от галерията се надигна шум като завихрящ се на бреговата линия тайфун. Някакви се сбиха на скамейките и пазачите ги укротиха. Съдията удари с чукчето си и изгледа хората свирепо.

Настана тишина и тогава съдия Кофин сведе поглед към мен.

— Господин Морган, имате ли намерение да бягате?

— Не, Ваша чест.

— Добре. Имаме си работа с необичайна ситуация, тъй като господин Морган е почтен гражданин, който се е обадил на полицията, за да съобщи за престъплението. Въпреки това има особени обстоятелства.

Съдията се почеса по брадичката. Цялото внимание в залата беше насочено към него.

— Има прецедент — Мейър срещу Спиноготи.

Савино изглеждаше объркан:

— Това не е ли случай на похищение, Ваша чест?

— Право в целта, господин Савино. Жертвата е била бременна. Господин Кейн, искам самолетът на господин Морган да бъде спрян от движение и заключен, за да не може да бъде помръднат. Господин Морган, ще предадете разрешителното си за пилотиране и това за носене на оръжие, а също така и паспорта си. Щом тези условия бъдат изпълнени, намерете поръчител за гаранцията, който да даде двайсет милиона долара, и сте свободен.

После удари чукчето.

Съдебният пристав извика следващия случай.

— Не се тревожи, Джак. Заемам се. Утре ще си бъдеш у дома — каза ми Кейн.

Дали беше прав? Или просто ми даваше фалшива надежда?

Служител на реда застана до мен. Той хвана ръката ми и двамата излязохме от съдебната зала през задната врата. Малко преди вратата да се затвори, се обърнах. Надявах се да зърна Джъстийн, но вместо това видях Феско.

Седеше заедно с Тенди, Зиглър и Еди Савино. От погледите, които ми хвърляха, разбрах, че говорят за мен.

Не би било грешно да предположа, че обвинението беше разочаровано, че мога да изляза от затвора под гаранция.

Вкараха ме в килията зад съдебната зала, където отново бях закопчан заедно с трима други мъже. Потях се мълчаливо в продължение на шест часа, а после ни върнаха в мъжкия затвор, където ме натикаха в килията ми.

Имахме нов съкилийник.

Още един бъбривец.

Казваше се Винсънт и изглеждаше така, сякаш е спал в някоя канавка. Бързо влезе в ритъм и ми разказа за онова, което наричаше „почти престъпна непропорционалност в бизнеса с недвижими имоти“, която ще се уравновеси най-рано през 2015 година. Говореше за бумърите и за натиска, който налагат на всичко, свързано с икономиката и съвременните правителствени програми. Нямало да видим пазар на бикове, докато не почнем да носим ортопедични обувки.

Беше запазил чувството си за хумор. Това беше достойно за възхищение.

— Във финансовия сектор ли работите? — попитах учтиво.

— Шофирам.

— Шофирате ли?

— Карам такси. Не платих няколко глоби за нарушения. Затова ме вкараха. Можете ли да си представите?

— Съжалявам да го чуя.

— Когато излезем оттук, и ако някога ви потрябва такси, просто запомнете — 1-800-ВИК.

— Разбира се. Ще го запомня.

Сетих се за Джъстийн и за начина, по който ме беше погледнала в съдебната зала. Бях усетил болката и дълбокото й разочарование. Представих си как съм легнал с нея на прохладни чаршафи в огромно легло.

Рано на следващата сутрин първият звук, който чух, беше пращящият високоговорител, оглушителният глас от който отекваше в затворническите отделения.

Този път името ми беше извикано.

62

Кейн ме чакаше от страната на свободата зад телената ограда. Обгърна ме с ръка и ме преведе бързо през кипящата от недоволство тълпа от колоездачи и криминални типове пред затвора.

Колата ни очакваше. Алдо изскочи от шофьорската седалка и побърза да ми отвори задната врата.

— Добре ли си, Джак?

— Не по-зле, отколкото ако ме беше блъснала кола и после си бях отспал два-три дни в канавка за отпадни води — отвърнах.

— Човече, това не е добре — ухили се Алдо. — Но вече си те прибрахме. Слушай, оставил съм ти кафе отзад.

Нима наистина бяха минали само пет дни, откакто Алдо ме беше взел от летището и ме беше закарал вкъщи? Имах чувството, че са минали поне десет години.

Кейн седна на задната седалка до мен и мерцедесът се вля в потока на движение.

— Искам да минем през къщи да се преоблека.

— По-добре ще е да отидем в хотела, Джак. Махнаха полицейската лента пред къщата ти само преди час. Никой не е влизал да почисти. Коуди занесе някои дрехи в хотела.

Кимнах, след като си помислих за просмуканото ми с кръв легло. И за къщата, която беше завинаги обагрена в червено от нея.

На седалката до мен имаше вестник. На първа страница имаше голяма снимка. Отне ми секунда, за да осъзная, че окованият мъж, чакащ пред автобуса на „Туин Тауърс“, бях аз.

Заглавието гласеше „Морган — освободен под гаранция“. Подзаглавието казваше „Обвинен в убийство излиза от затвора под гаранция от двадесет милиона“. Първият абзац описваше убийството на Колийн, а после имаше няколко реда за Фил Спектър, Робърт Блейк и О. Дж. Симпсън. Други убийци от Лос Анджелис.

— Кога е делото? — попитах Кейн.

— Още няма насрочена дата. А и ние не държим да има такава скоро.

Разбирах какво имаше предвид. Единственото, с което разполагахме в моя полза, беше, че аз твърдях, че не съм го направил. Тоест разполагахме с едно голямо нищо.

Колата ме изчака пред „Бевърли Хилс Сън“, докато аз се качих в моята разкошна лъскава стая. Съблякох се и застанах под шестте глави на душа в кабинката от травертин и мрамор. Струите чиста гореща вода донякъде ме свестиха.

Около тридесет минути по-късно, към дванадесет на обяд, аз минах през входа на Private и се изкачих на подскоци по стълбите.

Мястото на Коуди беше празно, но пред офиса ми имаше клиент, който крачеше наоколо. Това беше Дюи Арнолд, главен адвокат в „Хамилтън-Прайс“ — най-голямата спортна агенция в света.

— Дюи, заповядай вътре. Не те очаквах.

— Няма нужда да влизам, Джак.

— Така ли?

Бях тръгнал към офиса си, но се спрях, обърнах се и погледнах грубото лице на Дюи Арнолд.

Познавахме се от тийнейджъри. Неговата фирма ме беше представлявала по време на едносезонния ми опит като професионален футболист. „Хамилтън-Прайс“ беше клиент на баща ми. Хамилтън все още беше приятел с чичо ми Фред, който притежаваше част от „Оукланд Райдърс“.

През последните пет години „Хамилтън-Прайс“ беше клиент на Private.

— Просто ще го кажа, Джак. Уволнен си. Не искаме повече да работим с теб.

— Дюи, влез в офиса. Нека го обсъдим. Аз не съм виновен. Това е…

— Да, чух. Нагласено е. Това не ни интересува. Не ни харесва вонята около всичко. Подготвих нещата със счетоводителите и този следобед ще дам официално изявление в пресата. Местим бизнеса си при Private Security.

— Отиваш при брат ми?

— Само от лоялност към семейството ти. Хамилтън ме помоли да ти пожелая късмет.

Понякога, когато изричаш думата „късмет“ и натъртиш прекалено силно на звука „к“, от устата ти излиза плюнка. Избърсах бузата си, докато Дюи Арнолд крачеше наперено към асансьора.

63

Обърнах гръб на Дюи Арнолд и видях някаква едра чернокожа жена да излиза от офиса ми. Беше хубава, нямаше тридесет, тежеше поне сто килограма и беше близо един и осемдесет на ниски обувки. Носеше бяла риза с малко дантела на V-образното деколте и яркозелен панталон. Изглеждаше стресната, но трябва да признаем, че душът все пак не беше отмил последните няколко дни. Все още изглеждах плашещо.

По-важното беше, че аз не я познавах. Тогава какво търсеше в моя офис?

— Аз съм Валери Кени — каза тя. — Вал. Заместничката на Коуди.

Жената протегна ръка и аз се здрависах с нея, но все още не разбирах. Коуди беше казал, че ще остане още една седмица. Каза ми, че аз ще интервюирам тримата най-добри според него кандидати.

— Коуди искаше да ме въведе в нещата. Да ме обучи, докато още е тук — каза Валери. — В момента ми урежда разни срещи.

— Влез в офиса ми, ако обичаш — казах аз.

Поведох Вал Кени към къта за срещи.

— Уверен съм, че Коуди щеше да ми каже за теб, но през последните два дни нямах телефон.

— Ужасно е да останеш без телефон, нали?

Засмях се за пръв път от доста време.

— Добре, Вал, разкажи ми за себе си.

Тя обобщи живота си, наблягайки на важните моменти. Беше си изрепетирала монолога, но не беше прекалено излъскано. Вал беше от Маями, майка й все още живееше в Гейбълс. Беше учила в Бостънския университет, където бе завършила за бакалавър преди четири години.

— Взех часове по криминология като следдипломна квалификация в университета на Маями. За известно време майка ми имаше нужда от помощ, за да се грижи за брат ми. Той беше тийнейджър, нали разбирате, беше извън контрол. Помните ли, когато дойдохте в Маями и изнесохте лекция за разкриването на престъпления?

— Да, помня.

— Аз бях на първия ред.

— Съжалявам. Там имаше страшно много хора.

— О, не, няма проблем. Но тогава наистина ми направихте впечатление, господин Морган.

— Джак.

— Добре, Джак. Е, как се справям? — попита тя. — Все още ли съм назначена на работа?

Засмях се за втори път. Предполагам, че ми е липсвало, щом броях.

— Да видим как ще продължим. Продължавай да говориш.

Вал ми разказа, че била временно на работа в бек офиса на полицейското управление в Маями, учела вечерно за магистърска степен и казала на майка си, че един ден ще се премести да живее в Ел Ей и ще работи в Private.

— Последното е лъжа — вметнах.

Тя се ухили.

— Така се говори на интервюта. „Винаги съм искал да работя тук“. Но аз наистина исках, кълна се.

— Премести ли се в Ел Ей?

— Да. Доста смело вземам дръзки решения.

За първи път ми се стори притеснена, за петнайсетте минути, откакто Дюи Арнолд ми беше пожелал късмет така, сякаш ми пожелаваше да ме тръшне чума.

— Щом Коуди отговори на имейла ми, аз се качих на самолета и дойдох да се срещна с него — продължи Валери. — Като говорим за имейли — имате доста. Също и телефонни обаждания. Трима клиенти се отказват от услугите ви — сложих информацията за данните им на компютъра ви. Има също към пет срещи, които трябва да насроча наново за вас, ако сте готов. С господин Дел Рио — спешно. Госпожа Пул — спешно. Да продължавам ли?

— Знаеш ли какво се случи с мен?

— Да.

— За разрешаването на случая с убийството на Колийн… ще се наложи да работим и нощем. През почивните дни. Ти имаш високо образование. Сигурна ли си, че искаш да отговаряш на телефонни обаждания?

— Да. Освен това мога да върша всичко, което е необходимо. Това е мечтаната работа, господин… ъъ Джак. Ще си скъсам задника. Обещавам ви. Срещу вас стои бивша студентка, получила стипендия. Влязох в най-добрите университети със стипендии.

Ръцете й бяха сключени здраво в скута. Беше се навела към мен, изпълнена с надежда.

Нямаше как да не се усмихна. Тя беше умна и мотивирана, но дали беше толкова добра, колкото звучеше?

— Когато решите, че съм готова, ще поговорим за преместването ми в отдел „Разследвания“ — каза Вал Кени.

На главата ми висеше обвинение в убийство. Трябваше да рискувам и да заложа, че умната и мотивирана госпожица Кени ще пази гърба ми, докато аз правех необходимото да си спася кожата.

Протегнах ръка и се ръкувах с нея отново, но този път казах:

— Добре дошла в Private.