Защото ме обичаш…

На следващия ден в хотела се явява един човек, облечен в удобно черно палто, с добре свит чадър, окачен на ръката му, и с галоши на краката. Той иска да види госпожица Илзен. Поздравява я почтително, когато тя се явява. Нарича се Краген. Доверено лице е на барон фон Вайзефорт и й носи от името на господаря си писмо, което я моли да прочете веднага, защото трябва да занесе отговора. И той предава на Фредерика един дълъг плик.

Смутена, Фредерика отваря писмото.

Господин барон фон Вайзефорт предлага на госпожица Илзен, която той е чул да свири на конкурса на Дружеството за старинна музика, да дойде в замъка Бодезер, за да замести пианиста, зачислен във войската. Краген е натоварен да разисква условията за нейното ангажиране и да приеме всичките й предложения.

Писмото трепери в ръцете на Фредерика. Тя, която преди минута само бе достигнала крайния предел на отчаянието, сега се чувствува на върха на щастието. Името на барона и това на Бодезер й напомняха един оркестър и една оперна трупа, прочути със съвършеното си изпълнение, които преди войната бяха дали симфонични концерти и опери в една от залите на замъка. Бяха й казали, че оркестърът и трупата били създадени от един немски аристократ, политически изгнаник, барон Вайзефорт. Целта му била да подпомогне много музиканти, изгонени като него от родината им. Начело стоеше Зигмунд Фриде, най-гениалният диригент на епохата, за когото казваха, че е достатъчно да хвърли само един поглед върху някоя оркестрова партитура, за да я знае вече наизуст. Той беше напуснал Германия доброволно. Бе отхвърлил великолепните предложения, дошли отвъд океана, за да предостави престижа на славата си на Театъра на Бодезер и по този начин да му осигури успех.

Преди войната представленията и концертите се даваха два-три пъти седмично, лятно време на открито, а през зимата и при лошо време в театралната зала на замъка, една от най-прекрасните, и съперница по акустика на най-добрите зали в Европа.

Всяка вечер част от публиката трябваше да се връща. Целият Париж и светският международен елит се тълпяха и си оспорваха с цената на злато петстотинте места. Барон Вайзефорт беше станал една от най-забележителните личности в париж.

— В момента театърът е затворен — каза Краген на Фредерика. — Много от музикантите са във войската, доброволци. Оркестърът свири за войниците. Той прави обиколки в Северна и Източна Франция. Господин баронът се надява да даде няколко представления тази пролет, ако военните събития се развиват благополучно.

Фредерика поиска да й кажат точно какви ще бъдат нейните задължения в замъка.

— Да свири вечер на господаря, когато той работи и пожелае това, да акомпанира на гастролиращите в замъка артисти. Госпожицата ще има много свободно време. Ще може да идва в Париж, когато пожелае. Ако госпожицата приеме предложението на господин барона, една кола ще дойде да я вземе утре.

На тръгване Краген й остави много внимателно на масата един плик.

— В него — каза й той — е възнаграждението на госпожицата за шест месеца и разноските за път.

Така Фредерика бе ангажирана от барон Вайзефорт.

Фредерика никога не ще забрави пристигането в Бодезер.

Една кола от Бодезер е дошла да я вземе. Късно следобед тя напуска Париж. Малко след излизането си от града колата поема един самотен път през полето.

Пейзажът е с меки хълмове, гори, ливади — погребан под снега и забулен в мъгла. Дърветата край пътя и полето приличат на призраци. Никакъв шум, никакво движение. Всичко е неподвижно, тишина и самотност. Започнало е наново да вали сняг. Снежинките падат бавно, тихо. Денят се е превърнал в сив, мек здрач.

Колата навлиза в една гора и дълго време пътува през нея, стига пред една величествена ограда от ковано желязо, вградена във висок и дебел зид. Вратите на портата бавно се отварят. Колата подскача по една великолепна алея, засадена отляво и дясно с тройна редица високи дървета, и навлиза в широко полуокръжно пространство, от което се отправят шест алеи, подобни на тези, които току-що бяха преминали. Това е една обширна площ, в дъното на която се издига постройката на замъка, слабо очертан в мъглата. Колата спира пред широката площадка с двойна стълба.

Едно крило на вратата се отваря. Златна светлина на талази осветява покритите със сняг стъпала. Един мъж, облечен в черно, слиза по площадката с бавни тържествени стъпки, държи високо свещник със запалени свещи, чийто пламък вятърът поваля и на моменти заплашва да загаси, когато някоя снежинка падне върху него. Мъглата, снегът, нощта, трепкащата светлина на свещите и мълчанието очертават фантастична картина.

Човекът слиза и отваря вратичката на колата. Това е Краген. Фредерика излиза, колебае се и се оглежда. След като я поздравява тържествено, Краген я поканва да го последва. Когато стъпва още на първото стъпало на площадката, едно нестройно и остро грачене изведнъж прозвучава откъм покрива. Тъй внезапно е, че Фредерика подскача. Свещникът трепери в ръката на Краген. Той се обръща. Смутен е. Фредерика се чувствува обхваната от страх.

— Няма нищо — казва Краген. — Там горе има един гарван. Събудил се е от светлината.

Той почва да изкачва стъпалата. Фредерика го следва бавно, уплашена, разкъсвана от любопитство и в същото време обхваната от неудържимо желание да избяга. Но е твърде късно да се откаже. Тя се съвзема, прекрачва прага. Вратата се затваря зад нея.

— Госпожица Илзен — известява тържествено Краген.

Тя пристъпва боязливо. Ето я в един хол с грамадни размери. Високи прозорци на малки квадрати. Голяма стълба се извива изящно към първия етаж. По средата на хола — три стъпала, а върху издигнатата част — една дълга и широка маса от масивно дърво. На двата края на масата — два тежки сребърни свещника с безброй запалени свещи. Около креслата, прав зад всичко това, по средата, опрял двете си ръце върху облегалото с резба, един мъж я гледа, докато тя се приближава. Това е барон Вайзефорт.

Фредерика среща погледа му и се спира, закована пред стъпалата. Няма сили да ги изкачи.

Това са великолепни очи, големи сини очи, под тъмни вежди, проницателни, властни, които покоряват душата и сърцето като острие на нож и които четат и най-скритите мисли. Те не се мъчат да изучават, те проникват, Фредерика се вцепенява, за да скрие треперенето, което я е обхванало.

Баронът вече се е изправил. Бързо заобикаля масата и слиза по трите стъпала. Походката му е елегантна и гъвкава. Той се усмихва едва забележимо и тази усмивка е още по-смразяваща от погледа му. Две големи кучета, коитомасата бе скрила от очите на Фредерика, го следват. Това са два големи германски дога, в черно и бяло, със свирепи и тъжни муцуни, две прекрасни животни с величествен вид.

Баронът се приближава към Фредерика и й се покланя. Той е висок, с тесни бедра, с широки и силни рамене. Величествен. Облечен е с изрядна небрежност. Върху синия му пуловер се развява яката на копринена риза. Лицето му е сурово, красиво. Силното му желание за живот е оставило следи по него и го е изтънчило. По лицето му се чете необикновена и неукротима енергия и воля. Той има грамадно чело, нос с високи ноздри на властолюбец, две големи бразди по дължината на страните и голяма, извита, подвижна уста, едновременно сурова, чувствена и чувствителна.

Той гледа Фредерика с изпитателен поглед, който изглежда не пропуска нищо от това, което тя чувствува. Баронът я поздравява с добре дошла и й благодари за идването. Осведомява се за пътуването й. Надява се, че не е било много отегчително. Казва й, че е щастлив да поправи донякъде една несправедливост. Публика от сноби, а и журито на конкурса се е показало и този път глухо към звуците на истинската музика. Не може ли да се иска от него да слуша чрез сърцето и душата?

Той казва всичко това на изискан френски език, в който се долавят чуждестранни интонации, с пленителен и повелителен блясък в погледа, с лека гордост и надменност, с изискани обноски и едва доловима усмивка на устните.

Фредерика го слуша като насън и му отговаря с едносричие. Гърлото й е стиснато. Ще заплаче. За нищо на света не иска да заплаче пред него. Със свръхчовешко усилие тя се овладяват Но усилието не убягва от барона. Може ли нещо да остане скрито от него? Той я разглежда с учтиво любопитство, чакайки какво ще стане, и поздравява с леко кимане на главата победата, която тя нанася над себе си.

Представя й кучетата си.

Те се наричат Фафнер и Фазолт, като драконите на нибелунгите. Госпожица Илзен знае сигурно?… Не?… Никога ли не е видяла, нито чула „Пръстенът на «Нибелунгите»“? Но — отговаря тя, чела е много за тях и е преглеждала партитурите. — А! — казва наново баронът със същия вид на учтиво любопитство и пак се връща към кучетата си. Те са най-добрите телохранители. По даден знак на господаря им са способни да хванат за гушата и най-силния човек, да го удушат, дори да го разкъсат.

Фредерика потръпва. Като забелязва това, баронът я уверява, че няма от какво да се страхува.

— фафнер. Фазолт! — заповядва той на кучетата. — Не докосвайте младата дама, пазете я като мене.

В същото време той слага покровителствено ръка върху рамото на Фредерика. Тя се отдръпва инстинктивно. Но прегръдката на барона се затяга непреодолимо и прави безполезен всеки опит да се освободи.

— Дайте им ръката си — заповядва той, — нека ви опознаят.

Фредерика се подчинява. Фафнер и Фазолт се приближават, подушват леко полата й, обувките й, поискват да лизнат ръката й и сякаш опознали това, което са искали да знаят, се обръщат и застават от двете страни на барона.

Той отпуска ръката си.

— Не ще забравят — казва баронът. — Ще ви познаят и след години, ако трябва. Заповядах им никога да не ви докосват, нищо лошо да не ви причиняват, да ви покровителствуват, сякаш се касае за самия мен. Те ще слушат, освен ако вие не ме нападнете!

При мисълта, че Фредерика би могла някога да го нападне, по лицето му преминава кротка усмивка.

Той се навежда към животните си. С ръце, чиято дължина, изтънченост и сила поразяват Фредерика, гали Фафнер и Фазолт, които ръмжат от удоволствие. При всяко движение диамантът, който носи на малкия си пръст на лявата ръка, искри с хиляди огньове. Неизразимо смущение завладява Фредерика.

Чакам Фредерика за чай, казва той. — Поканва я да изкачи трите стъпала и да седне на масата. Той сяда от дясната й страна, на същото кресло, на което се бе облегнал, когато тя влезе. Краген донася чая. Една гиздава камериерка му помага. Като влиза, тя поздравява присъствуващите с лек поклон. Носи дантелена престилчица, не по-голяма от носна кърпа, а корделата, забодена в русите й къдри, прилича на пеперуда. Тя е пъргава и сръчна.

Краген обслужва тържествено, сякаш свещенодействува.

Покривката, малките салфетки, порцеланът, среброто, кристалите представляват прекрасно съчетание. Краген поднася на Фредерика чаша чай и сладки. Поднася и на барона.

Появяват се няколко гости на замъка.

Най-напред един рус, млад човек, тънък, висок като атлет, елегантен, със студени сини очи. Той се покланя на Фредерика с крайна коректност. Казва името си:

— Себастиян Винде.

— Моят частен секретар — пояснява баронът и прави знак на младия човек да седне.

Себастиян се настанява от другата страна на масата и поисква от Краген кафе.

Той поглежда Фредерика с поглед, който я обърква. В погледа му има недоверие, неприязън, човек би казал дори злоба. Едно несъзнателно движение я приближава към барона, сякаш търси закрила. Тя протяга ръка, за да хване неговата, опомня се навреме и я отдръпва, поруменявайки.

С вдигната вежда баронът гледа внимателно секретаря си, после Фредерика и пак наново секретаря си.

— Какво има? — пита.

Лицето на Себастиян се смразява.

— Една струна на страдивариуса се скъса, господине, и венецианското огледало в белия салон се пукна от горе до долу — заяви той със спокоен глас.

Фредерика трепна. Изглежда, че Себастиян я смята за отговорна за обезпокоителните признаци, които предвещават нещастия. Това ли е причината за неприятното му държане? Страхува ли се от нея?

Баронът слага наново бавно цигарата си в пепелника. Смее се.

— Себастиян, ти наистина си по-лош и от стара жена.

В този миг вниманието е привлечено от появата на, един млад рус човек, с хубаво телосложение, като на Себастиян, който придружава едно малко, кореместо човече, с розово, пълно и кръгло лице, с детско носле, накичено с очила в златна рамка. Облечено в жакет. Яката, маншетите и пластронът му са колосани. Това е доктор Юлиус Фроман, младият мъж е асистентът му Волф Грюн.

Баронът, става да посрещне малкото човече.

Докторът поздравява най-почтително първо домакина и се покланя на Фредерика, пречупвайки се на две, с отпуснати ръце. Той се представя, представя и асистента си.

— Госпожица Фредерика Илзен, която ще замести Лео-нар — казва баронът.

Ново покланяне от страна на доктора. Той се изправя, разглежда Фредерика и като се обръща към барона, възхитен му казва:

— Die jringe Dame ist aber reizend!2

Фредерика леко поруменява. Баронът се усмихва бегло. Той пак сяда и навежда високата си фигура над нея, с движение, в което има безкрайна учтивост, и я запитва:

— Разбирате ли немски, госпожице?

— Малко — казва тя. — Учих го като всички. Зная да казвам: Guten Morgen, Guten Abend. Auf Widersehen!

Докато тя произнася тези няколко думи с ужасен френски акцент, погледът на Себастиян се спира върху нея със същото недоверие, същата неприязън; тя остава смутена, без да разбира нещо.

Но гласът на барона я кара да се опомни.

— И както безсъмнено знаете Junge Dame — значи млада дама, a rezend — прелестна. Не е мъчно. Сега имате всички необходими части, за да разберете комплимента на доктора. Би било жалко да остане неразбран от тази, за която се отнася.

Тя вдига очи към него. Той я гледа невъзмутимо. Тя чувствува как поруменява.

Баронът продължава, като казва, че докторът е един от най-големите биохимици в света. Получил е Нобелова награда. Бил професор по химия в Берлинския университет, където и той му бил ученик. Докторът бил принуден поради разномислие с днешните господари на Германия да напусне страната и да се приюти във Франция.

Докторът с жар се хвърля в красноречив разговор, в който възхвалява гостоприемството на Франция, благодарение на което сега може да продължи изследванията си. После отново се връща към Фредерика, която го интересува и очарова. Как е малкото име на госпожица Илзен, пита той.

— Фредерика?… Но това е чисто немско име! Как може една млада французойка да се нарича така?

— Това е име, което напомня цялата епоха на Бах — казва сериозно баронът. — Само това е достатъчно, за да го носят.

Фредерика потреперва при същите тези думи, които бе казала настойницата й, за да й обясни причината, поради която й бе дала това име. Тя втренчва леко разширените си зеници в барона. Магьосник ли е той? Той й отвръща с друг поглед, нежен, проницателен, въпросителен, който я принуждава да сведе очи.

Докторът е седнал до нея. Той е много горд със смелостта си. Краген му донася чаша бира. Междувременно е сложил и втора чаша чай на Фредерика. Докторът вдига чашата до очите си и пие наздравица за Фредерика, почти я изпразва, поставя я и пак започва да приказва. Той завладява разговора. Изразява се с ужасен немски акцент. Очарован е от себе си. Говори за изкуството, за красотата, за жената. Прави преувеличени комплименти. Макар и смутенаот това да бъде център на внимание, Фредерика е обхваната от желание да се смее.

Баронът я изважда от затруднение с една дума, след като я бе оставил известно време, няколко секунди, да почувствува стеснение; и без да позволи неприятното чувство да стане непоносимо, той я освобождава от него и тя се чувствува облекчена. Фредерика изпитва дълбока признателност, която се мъчи да скрие с всички сили, но която той прочита в очите й и това му доставя крайно удоволствие.

Докторът заявява, че иска да се възползува от присъствието на госпожица Илзен, за да усъвършенствува френския си език, особено произношението. Баронът заявява, че постоянното желание да се учи е една от характерните черти на германската раса, една от характерните черти, които създават превъзходството й, според думите на самите немци; но тя ги кара да потъпкват без угризение свободата и непринудеността на другите и това е една безочливост, която ги прави смешни и досадни.

Себастиян хвърля недоволен поглед към барона. Докторът се смее. А! Господин баронът обича да се шегува. Една от особеностите на германската раса не е ли по-скоро уважението, което тя храни към жените; в една епоха, в която навсякъде другаде ги считат за робини, играчки или животни за продължение на рода? При тези думи баронът заглежда доктора втренчено. Личи си, че той иска да говори, но млъква, като се задоволява само да повдигне неуловимо рамене.

Свещите в свещниците от масивно сребро блестят с пълен пламък върху двата края на масата, а когато полъхът на вятъра ги кара да затрепкат, безпокойни сенки пробягват по стените и лицата на присъствуващите. Това, заедно с горящите дърва в грамадната камина, е единственото осветление на обширното помещение.

Стълбището се губи в нощта. Таванът и ъглите на залата са обгърнати в мрак.

Подът е покрит с кожа. По извънредно простите стени има тапети от избеляла коприна в прекрасни цветове, червени, зелени, златисти, лилави; в потъмнели рамки портрети на лица, които под желязната броня са облечени в брокат и дантели. Елегантността, красотата, изтънчеността на тази украса изпъкват още повече сред монашеската простота на стените и стълбището, а така също и заради грамадните размери на стаята.

Волф Грюн е потънал в мислите си. Себастиян излъчва безкрайно отегчение, повдига от време на време рамене, стрелвайки доктора с бърз, небрежен поглед. Очите му шарят навред, наблюдават всичко. Те са студени и неприятни.

В сравнение с барона докторът, Себастиян и Волф имат вид на подчинени. Той ги надминава с вродено превъзходство. Мълчалив е. От време на време поднася до устните си чашата с чай и гали кучетата, застанали от двете страни на креслото му; фафнер — от лявата страна, фазолт — от дясната. Невероятно големият диамант, който носи на малкия пръст на лявата си ръка, хвърля ослепителни блясъци. Кучетата скимтят от удоволствие и Фредерика е обзета от крайно смущение; сърцето й бие, тя би искала да избяга.

Докторът показва изумителна начетеност. Познанията са в мозъка му, като картончетата в някоя картотека.

Той говори сега за Шилер, „най-големия немски поет“, и надуто декламира стиховете, в които поетът отдава почит на жените, които „кичат с рози тръните на земния живот“.

— Мога ли да ви попитам, господин доктор, дали и вие също почитате дамите? — запита внезапно баронът.

Волф и Себастиян трепват. Прекъснат в красноречието си, докторът поглежда барона с отворена уста.

Съвзел се от изненадата, той уверява, че ги обожава, почита, че издига олтар в сърцето си.

— Как сте били възнаградени за вашата преданост? — подхваща баронът.

Докторът му отправя поглед с упреци. Той въздъхва и допива халбата си, но без да отговори. Лека усмивка, първата усмивка се появява на устните на Себастиян. Фредерика, която я улавя, чувствува, че ненавижда секретаря. Волф наблюдава разсеяно сцената.

— Нашият прекрасен доктор — казва баронът, навеждайки високата си снага към Фредерика, — нашият прекрасен доктор е чист германец и както казва той, изповядва пред вас убежденията си. Всъщност той говори символично. Ако се осмелявах, бих предал думите му на ясен език. Неограничените и удивителни познания, които той изтъква, са може би тънък и отвлечен начин, който и той не осъзнава, да ви каже, че можете да се осланяте на него, че е на услугите ви и ако не е ваш роб, то поне е ваш предан слуга.

Докторът е очарован. Господин баронът има право. Удивително е изразил мислите и чувствата му. Той се надява, че госпожица Илзен и за момент не се съмнява в това.

— Съвсем не — отговаря Фредерика с ясен глас, поглеждайки барона с мрачен поглед, който той посреща невъзмутимо. Същата лека усмивка се появява на устните на Себастиян. Тя мрази младия човек.

Гиздавата прислужничка, която беше помогнала на Краген да свари чая, се появи изведнъж в стаята, сякаш излезе изпод земята.

Баронът става и всички стават заедно с него. Той се оттегля. Сузана, която е тук — и той посочва младата прислужница, която се покланя, — ще заведе госпожица Илзен в жилището й, ще я запознае с реда в къщата… Яденето й ще се сервира там в часовете, които тя пожелае. Госпожицата трябва сама да даде нарежданията си. Всичко в замъка е на нейно разположение. Гостите на замъка се хранят в апартаментите си, тъй като имат най-различни занимания и мъчно могат да се съберат в един определен час. Тя ще намери в жилището си пиано, което баронът е накарал да поставят. Той сам е избирал инструмента. Според него пианото има хубав тон и счита, че то ще й хареса. Ако тя не е доволна, лесно ще бъде да се замени с друго.

Фредерика се изчервява от радост и удоволствие. Баронът се усмихва и след кратко мълчание, но все пак достатъчно дълго, за да отбележи това вълнение и да й даде да разбере, че го е схванал — нещо, което смущава Фредерика, — той продължава, като казва, че за голямо съжаление сега няма време да я чуе, иначе би я помолил да посвири. Когато ще има време, той ще й съобщи.

Баронът се покланя много учтиво и се оттегля.

Себастиян, Волф и докторът се покланят също. Двамата млади хора — много коректно, а докторът — прегъвайки се на две. „“

Сузана чака Фредерика при голямото стълбище и почва да се изкачва, като я поканва да я следва. Баронът остава в хола. Той я гледа как се изкачва. Тя чувствува погледа му зад гърба си. Стълбището завършва с една площадка, която се издига над хола като трибуна. Стигнала до нея, Фредерика се обръща и поглежда надолу. Баронът се покланя още веднъж и се отдалечава със Себастиян, чиито рамене е обгърнал с ръка. Този жест причинява на Фредерика остра болка.

Със своите градини, гори и поляни Бодезер образуваше едно обширно владение, изолирано от широките пътища и движението.

Между лехите, наредени по френски образец, зелените поляни, където завършваха седемте алеи от липи и бряст в тройни редици, се издигаха благородно и величествено обширните постройки на замъка.

Бодезер беше някога абатство; изоставено, то се бе превърнало в развалина. Един аристократ, Патрис дьо Шарманвилие, известен със странностите си — смятаха го за магьосник, — го бе купил през XVIII век и го бе възстановил, преправяйки го според вкуса на времето.

Бяха уголемили прозорците, покрили пода с лъскав паркет, поставили кристални полилеи и стенни лампи. Стените бяха украсени с гоблени или покрити с дървена облицовка, нежно очертана или пък облечена с копринен плат и запазила чудна свежест.

Имаше обаче нещо от първобитната строгост на Бодезер, нещо, което придаваше на замъка странния му и двойствен характер, съчетание от сурово величие и страстна изтънченост.

На юг фасадата гледаше към широка тераса, в основата на която се разстилаха разкошните, наредени по френски образец лехи, обградени от разлистените дървета на парка и от залесените далечни хълмове. Те бяха украсени, според една книга от онова време, с вази, статуи, един осмоъгълен павилион, лехи от трева, разположени амфитеатрално, и всякакви водни чудеса: басейни, канали, в които водата бе тъй свежа и прозрачна, както никъде другаде във франция.

В парка имаше също така горичка от люляк и черешова градина, които бяха прочути. Те бяха населени от многобройни славеи, които през пролетта пееха до захлас. Люляковата горичка бе тъй гъста и кръстосана от толкова много пътечки, прокарани по такъв фантастичен начин, че образуваха нещо като лабиринт, по образеца на прочутите английски и холандски градини от времето на Ренесанса. Имаше люляци от Марли, особен вид люляци от Персия, рядко се срещат по-красиви, с тежки, сочни и ароматни кичури.

Черешовата градина бе посадена от Патрис дьо Шарманвилие. Той беше донесъл от Китай — казват, че бил живял там дълго — присадки, които даваха чудни цветове, било по багри, било по размери, по начин на разцъфтяване, по формата, броя и разположението не само на цветовете, но също така на чашката, плодника и тичинките.

Още през месец май, когато температурата и времето позволяваха, представленията на операта и концертите в Театъра на Бодезер ставаха на открито. Слушателите заявяваха, че да се слуша една съвършена музика, като се диша ароматът на люляковата гора и цъфналите череши е нещо божествено и когато Памина бе завършила оплакването си или Царицата на нощта прекрасните си трели, или последният акорд на някоя симфония бе замрял и в чаровната тишина, където се чуваше внезапно някой славей да подеме мелодията или темата в същия тон, с чудни извивки, всеки чувствуваше, че изживява един върховен миг.

Ето какво четеше Фредерика в едно луксозно списание, където няколко страници бяха посветени на Бодезер. Тя го бе намерила в Париж на витрината на един книжар. Четеше жадно, трескаво, четеше и препрочиташе.

Фредерика беше в този замък, живееше в него, дишаше, ядеше и спеше, разхождаше се из парка му и свиреше за барон Карл-Стефан фон Вайзефорт, сегашния му притежател…

При това живееше съвсем самотна. Жилището й се намираше в най-старата част на Бодезер, най-отстранената, и там живееше сама. Прозорците й гледат на изток, към обширните ливади, зад които люляковите и черешовите дървета издигат към небето още голите си клони.

Яденето й поднасят в апартамента, както бе казал баронът. Всеки сам се храни в Бодезер. Срещите й с обитателите на замъка са само случайни.

При това не липсват посетители. Има дни, в които царува голямо оживление. Коли пристигат и заминават през всички часове на деня. Зад стъклата на автомобилите се очертават непознати лица. Мъже, жени се явяват и изчезват в обширните коридори.

Галерията, срещу която е вратата на нейната стая, гледа към мястото, през което се идва в замъка, когато човек пристига от Париж. Фредерика повдига малко пердето и гледа. Тя се надява да види високия силует на барона, когато излиза или влиза в замъка.

Ето идва кола. Вратата се отваря. Двама млади френски офицери скачат на земята и изкачват стъпалата на площадката с леки и бързи крачки. Те са радостни, весели, щастливи, че живеят. Понякога гостите са хора, облечени в удобни шуби, с чанти в ръка или жени, загърнати в кожи, главите, покрити с воали, под които блестят украшенията в косите им. Полите на роклите им се развяват като венец около прекрасните им обувки. Понякога това са висши офицери, които се разпознават по фуражките. През нощта те не се виждат ясно.

Тогава вратата се отваря. Явява се лакей, носещ тежък свещник, отрупан със запалени свещи, чийто восък капе по снега. Гостите изкачват стъпалата на площадката и изчезват във вътрешността на замъка. От прозорците на южната фасада се пръскат снопове светлини върху мълчаливите градини, обвити с белоснежна покривка.

Баронът е там. Той посреща гостите. Целува ръка на дамите, може би им представя Фафнер и Фазолт и те се учудват на красотата и силата им. Баронът се усмихва. Заповядва ли също на кучетата да не ги докосват и да ги пазят, както биха направили това за него? Опива ли всички гости с чара на словото си?

Може би той носи бял смокинг? Фредерика никога не го е виждала така облечен, но знае, че баронът е свикнал да носи в замъка бял смокинг; бе прочела това в статията, посветена на Бодезер.

Казват, че този бял смокинг бил като изискана фантазия, оригиналност, която учудва, интригува, но се харесва, защото идва от чужденец, а французите лудеят по чудатостите на чужденците.

…Фредерика не остава дълго на прозореца. Тя не забравя, че слугите могат да минат край галерията. Влиза в стаята си и ляга пред огъня, който гори ден и нощ в камината. Не би се изчервила, ако слугите я изненадат, че проявява любопитство, но не може да понесе мисълта да смятат, че страда от това, че е държана настрана, не е поканена, а като пепеляшка се мъчи скрито да долови блясъка на приемите, които се дават в салоните откъм южната страна.

Защо баронът не иска тя да свири на гостите му? Той е наел джазов оркестър и може би разказва с тънката си иронична усмивка, че в Германия вече не смеят да свирят тази музика, защото я смятат за недостойна за ушите на германската раса. И всички се смеят, негърът, който свири на саксофона, надува до спукване бузите си; лицето, което бие барабана, изпълнява с пръчките си истински чудеса на виртуозност, просто същинско акробатство. Ритъмът става по-пламенен, динамичен. Всички ръкопляскат, пеят танцуват, смеят се и се шегуват…

Имаше дни, когато замъкът сред парка и заснежените градини потъваше в самота, тишина и уединение, сякаш някакъв троен омагьосан кръг го отделяше от останалия свят. Баронът не излизаше и не приемаше. Случваше се да я повика.

Краген идваше от негова страна да я помоли най-учтиво да свири на господаря му, който я очакваше в девет часа.

Фредерика обличаше тогава бялата си рокля от копринен муселин и сребърните обувки. Разчесваше с четка косите си, които лесно се набиваха и разстилаха лъскави и леки на раменете й. Завиваше се с голяма вълнена наметка и се отправяше към салона за музика. Прекосяваше галерията и слизаше по голямото стълбище. Краген редовно я чакаше в хола. Той я превеждаше през лабиринт от галерии, коридори, луксозно мебелирани, или голи стаи, караше я да изкачва и слиза стъпала, за да стигнат най-сетне салона за музика, който е в съседство с работния кабинет на барон фон Вайзефорт.

И тя свиреше…

Баронът обичаше Хендел, Скарлати, Рамо, Хайдн, Моцарт, Купрен, но предпочиташе Бах. Той искаше Бах, само Бах. Фредерика свиреше наизуст цялата музика, която Жан Себастиян бе написал за клавесин. Госпожица Леополдина я бе накарала да я научи наизуст. При това за нея беше достатъчно един път да прегледа нотите, за да се запечатат в паметта й.

Госпожица Леополдина я подлагаше на изпитания, които постепенно ставаха все по-трудни, умело увеличаваше трудностите, караше я да разчита някоя страница от известен композитор и след това да я свири наизуст. После тя не споменаваше нищо за това. След известно време най-неочаквано караше момиченцето да й изсвири без ноти някой малък концерт, който бяха изучавали заедно преди. И когато Фредерика успяваше, без да сбърка нито нота, госпожица Леополдина я вземаше в прегръдките си, притискаше я буйно до сърцето си, обсипваше я с целувки и викаше, че това е чудо, истинско чудо, което се случва само веднъж на сто години.

Когато тези спомени се пробуждаха у Фредерика, сълзи бликаха от очите и течаха по бузите й.

През това време баронът е невидим. Никога не се явява. Той е в съседната стая, от другата страна на полуотворената врата.

Какво прави? Работи ли? Спи ли? Мечтае ли? Мисли ли? Понякога тънкият слух на Фредерика долавя шумоленето на страница, която се обръща, или лекото скърцане на перо, плъзгащо се по хартията, или шум на стъпки, заглушен от дебелите килими. Отваря се чекмедже или се взема книга от рафтовете на библиотеката, разглежда се една от картите, закачени по стените, или се изваждат папки от някой шкаф. Понякога долита шепотът на заглушен разговор.

Тези музикални вечери са нещо фантастично, недействително. Навън е зимна нощ, януарска или февруарска, когато под блясналата луна е толкова студено, че камък се пука. Сняг вали тихо на гъсти снежинки, които се плъзгат беззвучно зад високите, на малки квадрати прозорци: дошъл от безкрая и връщащ се към безкрая.

Имаше мигове, когато някакъв неизразим трепет изпълваше широката зала. На Фредерика й се струваше, че нейната музика отключва заключени извори и че някаква удивителна и неуловима сила, която се освобождава, почваше да тече изпод пръстите й и се разливаше в съседната стая, където една дебнеща воля я пленяваше и укротяваше. Тогава Фредерика загубваше представа за това, което я заобикаляше, и когато се съвземаше, струваше й се, че цяла вечност бе изминала, че някакво тайнствено събитие се беше случило, за което тя смътно си спомняше. Това бе важно събитие, от огромно значение, което съдържаше истинското обяснение за пребиваването й в Бодезер и причината, поради която барон фон Вайзефорт я беше ангажирал. След тези мигове тя сякаш бе изчерпала силите си. Качила се в стаята си, лягаше, без да има смелостта да се съблече; изтощена, заспиваше веднага, потъвайки в съня като в бездна.

Тя никога не си отиваше сама.

Краген се появяваше на вратата на залата за музика и Фредерика знаеше, че баронът я освобождава. Малката комедия, с която завършваха тези вечери, се развиваше като последователни смени на един неизменен и грижливо негласен балет.

Краген преминава пространството, което го отделя от пианото. Приближава се до нея, застава зад гърба й неподвижен, чакайки да завърши творбата, която изпълнява. Тогава се навежда към ухото й и с вежлив тон й казва, че господин баронът й благодари.

Тя става. Краген взема вълнената наметка, която е хвърлила върху облегалото на креслото, слага я внимателно на раменете й и тя тръгва. Фредерика трябва да мине покрай вратата на работния кабинет на барона. Забавя стъпките си. Този миг тя е очаквала цяла вечер. Този миг е единственото й щастие. Това е мигът, в който тя хвърля бегъл, но толкова жаден поглед към стаята му. Баронът е седнал пред работната си маса, отрупана с книжа, книги, един поднос, върху който са поставени кани и чашки от венециански кристал. Запалена е една-единствена лампа, чиято светлина е съсредоточена върху масата.

Лесно е да се разпознае фигурата на барона поради изключителната му осанка. Едната му ръка, мускулеста и изтънчена, държи перо, което бързо се плъзга по хартията пред него. Между пръстите на другата си ръка, тази, върху която блести необикновеният диамант, държи запалена цигара, която от време на време доближава до устните си. Фафнер и Фазолт стоят в краката му.

Фредерика много би искала да се спре и погледне по-дълго, но едно чувство на виновност, на срам пред Краген, който със своя невъзмутим вид не пропуска нито едно от нейните движения, на които разбира значението, я принуждава да ускори стъпките си.

Преди да стигнат вратата, Краген я изпреварва и взема от една поставка сребърния свещник с хилядите кристални висулки, чиито безброй свещи са горели цяла вечер. Издига го високо и с тържествена, бавна стъпка предхожда Фредерика по коридорите и галериите. Тя го следва. Дългата й бяла рокля се развява наоколо и рисува по стените подвижни сенки, които я обгръщат като мълчаливи, трептящи и нежни криле. Ето и стаята й. Краген се извинява, влиза пръв, запалва светлината, излиза, отстранява се, за да мине тя, покланя се, пожелава й лека нощ и се оттегля.

Фредерика прави дълги разходки из парка. Сутрин рано слиза в хола и влиза в преддверието. Там обува други обувки с дебели подметки. На главата си слага вълнена качулка, от която винаги се изплъзват няколко къдрици от хубавите й къдрави и лъскави коси и слага ръкавиците си. Чорапите, ръкавиците и качулката са червени като плодовете на дивия чемшир. Така приготвена, тя изскача навън.

Ранна зимна сутрин. По широките пространства на градините, на парка, затрупан от снега, по заскрежените дървета денят настъпва. Понякога сив и непрозрачен, понякога сред феерия от бледи и дългоцветни багри. Замръзнало е през нощта и термометърът е слязъл доста под нулата.

Фредерика, зъзнеща, скрива ръцете си в джобовете на палтото и преминава с няколко бързи крачки площадката.

Един гарван излита от покрива, събаряйки малко сняг. Той надава пронизително грачене. Фредерика си спомня момента на пристигането си в Бодезер и неволно се сепва. Гарванът се присъединява към някакъв свой събрат и двамата си споделят в някой ъгъл на парка оскъдна плячка или пък придружава Фредерика в разходките й. Той хвърчи и се вие над нея. Когато тя спре, той кацва на някое дърво и когато отново тръгне, хвръква пак, раздвижвайки въздуха с крилата си.

Може би е гладен? Един ден Фредерика запазва парче месо от вечерята си и му го хвърля. Тя продължава разходката си. След няколко крачки се обръща, той се е спуснал върху тази оскъдна плячка, за да я изгълта. Така в големите студове тя храни всеки ден гарвана. Може би чрез този свой жест неволно иска да укроти тайнствените и страшни сили, които през вечерта на пристигането й се бяха изявили чрез гласа на тази мрачна птица.

Фредерика обича сутринните разходки, тази студена, сурова и безжизнена картина. Друг един живот съзира тя, този на въздуха, на небето, хиляди пъти по-нюансиран и по-нежен, по-изящен от живота на земята. Неосезаемата мъгла придава на всяко нещо — на храстите, дърветата, статуите, вазите, сградите, на замъка в далечината — някакъв недействителен, приказен вид, който кара сърцето й да бие, сякаш някакъв чар, някаква магия я пренася в друг свят.

Понякога изпаренията се превръщат в мъгла, която от минута на минута се сгъстява. Всичко изчезва в мека тишина. Тогава някаква странна носталгия притиска сърцето на Фредерика. Тя тича към замъка и колкото повече се приближава до него, някакъв възторг, някакво чувство на доволство, на щастие, на нетърпеливо и радостно очакване я завладява. Какво й пречи мъглата? Тя обича мъглата, защото, когато тя обвие парка и замъка, Фредерика чувствува вътре в гърдите си по-силно от всякога една топлина, едно усещане за бурен, преливащ живот, сякаш горят нажежени въглени или цъфти с тайнствена, изпълнена с гъст аромат и свежест някаква пурпурна и пламенна роза.

Тя минава покрай терасата, към която гледат прозорците на стаите, където живее барон фон Вайзефорт. Фредерика хвърля бегъл поглед към тази страна. Често й се струва, че завесите помръдват и се повдигат и че тя вижда зад стъклата един висок силует; тогава сърцето й тупти по-бързо. Надежда, радост и страх я карат да тръпне. Може би е жертва на някакъв мираж.

Един-единствен път тя бе зърнала барона, една сутрин много рано. Никога не ще забрави тази среща. Впрочем, нищо не се бе случило. Само един поглед, една усмивка, един поздрав и нито една разменена дума.

Тя бе застанала до един черешов храст, покрит със скреж, и се възхищаваше на нежността и изяществото на тази неосезаема, чиста, снежнобяла дантела, когато баронът ненадейно изскочи от завоя на пътеката.

Тя не го бе чула да се приближава. Снегът беше заглушил шума на стъпките му. Колата, която беше видяла отдалеч да влиза в замъка, значи беше неговата. Оставил я бе пред входа на парка, за да измине пеша пътя до замъка. Той пуши цигара. Минава покрай Фредерика и сваля шапка, стрелвайки я със светлите си очи, чийто поглед понякога мъчно се издържа. Фредерика се изправя треперяща, изплашена, готова да бяга. Той й се усмихва, което още повече я кара да поруменее, и отминава, без да се спре.

Защо има уморен вид? Лицето му е леко разстроено, двете бразди по дължината на бузите му са по-дълбоко очертани, сякаш не е спал през нощта. А какво е правил цяла нощ?

По-често тя среща Себастиян. Не може да си обясни отвращението, което младият човек й вдъхва. Понякога го вижда по коридорите на замъка. Той минава, поздравявайки я с безукорна вежливост, като я поглежда с поглед, който я изпълва с непреодолимо смущение. Тя бърза да се отдалечи колкото се може по-скоро от него.

Един ден го вижда в парка да се приближава, придружен от един млад човек, когото не познава. Тя не би могла да го избегне, освен ако се върне. Но той може би вече я е забелязал, Фредерика не иска да покаже, че бяга от него, и продължава пътя си.

Себастиян и приятелят му са потънали в много оживен разговор. Те млъкват, като стигат до нея. Свалят шапки и я поздравяват. Непознатият й хвърля бегъл поглед, пълен слюбопитство, и благодарение на вятъра тя чува как той пита Себастиян:

— Коя е тя?

— Малката Илзен, благотворителното дело на патрона — отвръща Себастиян с тон на неизразима подигравка.

Руменина покрива лицето на Фредерика. Дълго си блъска главата, за да отгатне какво е искал да каже. Благотворително дело, това е дело, от което човек не извлича никаква лична полза. В какъв смисъл и в какво отношение барон фон Вайзефорт не извлича полза от нея? Може би я е извикал в Бодезер само от състрадание, за да я спаси от мизерия? Какво знае тя за мнението му по отношение на свиренето й? Нищо! Още никога не й е казал нито дума, която да изрази някаква преценка! Поне слуша ли я, когато тя свири за него в салона за музика? Тя не знае. Един грамофон би свършил същата работа. Има усъвършенствувани. Стига само да приготвиш по установен ред плочите, които искаш да слушаш. Нареждат се автоматично и на всяка от тях е записано изпълнението на прочути артисти.

Забележката на Себастиян остана забита като стрела в сърцето на Фредерика. То е наранено и тя изпитва болезнено чувство. Понякога раната я кара да страда непоносимо. После я забравя. Мъката обаче се събужда в най-неочаквани моменти.

Един следобед, на пресечката на две алеи, Фредерика се намира лице срещу лице с доктор Фроман. Докторът е очарован от срещата, поздравява я, с широко движение на ръката си сваля калпака и предлага на Фредерика да продължат заедно разходката.

Доктор Фроман бъбри безспир. Сам казва, че посвещава всеки ден по час и половина на телесни упражнения, каквито за него са разходката. В движение е от два часа и половина до четири часа следобед. В два часа се облича, слага обувките си за разходка, шубата, калпака и подплатените ръкавици. Върви три четвърти час и в три часа и четвърт се връща обратно, така че да бъде точно в четири часа на площадката. После влиза в стаята си, сваля дрехите си, пие кафе или бира и в четири и половина е в лабораторията или пред работната си маса. Работи до седем и половина, често и до по-късно, ако е необходимо. Това време от четири и половина до седем и половина енай-благоприятното време за работа, също толкова добро, колкото и това от шест до обяд.

В неделя докторът си почива, както и един следобед през седмицата, в четвъртък. През лятото взема един месец отпуска. Трябва да знаеш как да си почиваш. Случва се, че по време на тези свободни моменти изведнъж, без да знае как, се изяснява някоя упорито търсена научна загадка. Тъй като госпожица Илзен бе пристигнала един четвъртък, той имаше удоволствието и честта веднага да се запознае с нея, защото през този ден бил свободен и можел да се присъедини към гостите на замъка.

Докторът е очарован и горд от начина, по който подрежда работата и почивката си.

— Вашите изследвания трябва да са извънредно интересни — казва учтиво Фредерика.

— Да — отговаря той.

И обяснява, че довършва едно голямо откритие, от което ще се възползуват Англия и Франция. Това откритие ще даде на Съединените щати най-мощното оръжие, за да сразят най-страшния враг на света — националсоциалистите.

Докторът премълчава особеното естество на изследванията си. Фредерика не смее да поиска по-точни обяснения от тези, които той доброволно й дава. Страхува се да не бъде нескромна. Тя чувствува по тщеславието на доктора или по-точно по наивността му, че се касае за нещо от голяма важност.

Докторът разказва на Фредерика за грамадната лаборатория, която барон фон Вайзефорт е оставил на негово разположение. Тази лаборатория е прекрасно уредена. Помощникът му Волф Грюн е един от най-добрите химици, които познава. Забележителен асистент. Докторът е напуснал доброволно Германия. Никой не го е заставял. С това е протестирал срещу преследванията, чиито жертви са били колегите му евреи и демократи. Разбира се, в Берлин направили всичко възможно, за да го задържат, после — да го върнат: примамливи обещания, купища злато. Не искал нищо да чуе. Рокфелеровият институт също му предложил катедра. Междувременно барон фон Вайзефорт, който отскоро бил напуснал Германия, му предложил да дойде в Бодезер. Именно това последно предложение той най-сетне приел, защото баронът е германец и го познава отдавна. Той му е приятел… Ето как се озовал тук. Работи като товарно животно. Ще видят, като довърши откритието си! Впрочем, животът в замъка е извънредно приятен. Истинско царство на свободата. Можеш да правиш каквото сиискаш. Да живееш за себе си, настрана от всичко, или да се присъединиш към обществото. Вярно е, че светски живот от септември няма. Госпожица Илзен трябваше да дойде преди войната, когато имаше концерти и оперни представления. Животът, оживлението, движението бяха невъобразими. Това беше атмосферата на Виена и Залцбург, същото безгрижие, веселба, добро настроение, вежливост, същото обожаване на музиката и песента, същите любовни интриги.

Жалко, че госпожица Илзен не е изживяла това! Замъкът е пуст без музикантите. Но те трябва да се върнат през следващите седмици, за да подготвят няколко концерта, които баронът иска да даде в полза на политическите бежанци. Пристигането на госпожица Илзен не беше изненадало доктора. Баронът не можеше да живее без музиканти около него. Трябваше някой да му свири, когато поиска.

Последните думи карат сърцето на Фредерика да тупти. Жалко! Разходката е свършила. Замъкът се вижда. Докторът няма да каже нищо повече за барона. Той се сбогува любезно с нея, изразявайки желание за скорошно виждане.

Няколко дни по-късно един слуга донася на Фредерика бележка от доктора, с която той кани госпожицата на кафе в четвъртък в четири и половина.

Когато в уречения час на другия ден тя почуква на вратата на жилището му, намиращо се на другия край на замъка, той много любезно я посреща. Сложил е жакет, панталони на райе. Маншетите, пластронът и яката на ризата му са безукорно колосани, той целият ухае на лаванда, чиято миризма достига до Фредерика, щом той сведе ниско към нея кръглия си лъскав череп.

На масата е сложена обилна закуска. Кафето и млякото димят в сребърни кани.

Докторът се суети около гостенката си. Очарован е от себе си. Отпраща слугата, свършил сервирането на масата.

— Ще ви повикам, когато ми потрябвате — казва му гордо той.

Докторът сервира на Фредерика, налива й кафе, мляко, пълни чинийката й със сладки, а тъй като тя възразява, казва й че трябва да яде, защото има нужда. Знае много добре, че младите дами желаят да бъдат слаби. По негово време не било така.

И с тази мисъл докторът се връща към времето преди войната от 1915 — 1918 година и почва да разказва за Берлин.

Госпожица Илзен вече знае, че той е бил професор по химия в университета. Барон фон Вайзефорт, негов студент, следваше във военната академия, но с приятели посещаваше лекциите по химия в университета, беше блестящ ученик, но не прилежен, о, не! Човек се питаше кога учеше, занимаваше се предимно с музика, театър, опера. Да, вече беше луд по музиката. Но когато го изпитваха, винаги знаеше всичко и получаваше най-добрите бележки. Когато го изпитваше, той често имаше странното впечатление, че баронът четеше отговорите си дори 8 мисълта на професора. Но всичко това бяха фантазии, плод на въображение… Госпожица Илзен знаеше навярно, че той, Фроман, беше роден в Източна Прусия, където баща му бе чифликчия, както дядо му и прадядо му, какъвто продължаваше да бъде брат му, какъвто ще бъде навярно племенникът му Юлиус, чийто кръстник беше той. Дядото на барона, барон Магнус, му беше позволил да следва. Всичко, което беше постигнал, докторът дължеше на барон Магнус. Той се издължаваше колкото можеше по-добре на науката за дълговете, които беше направил към дядото.

Барон Карл Стефан не беше завършил науките си във военната академия, когато избухва Първата война. През 1915 година той се бе записал доброволец, а бе едва шестнадесетгодишен. По време на примирието бе батальонен командир и само на двадесет години. Той бе герой от войната. Беше проявил безумна смелост.

Фредерика гледа любезния доктор с широко разтворени очи. Тя разчиташе, че докторът ще говори за барона. Надеждата й е напълно задоволена. Слуша с напрегнато внимание. Цялата се е превърнала в слух и не сваля поглед от доктора. Гори от любопитство. Подозира ли докторът тази жажда? Той е поласкан, че е завладял до такава степен вниманието на една млада дама, която намира възхитителна. Приписва успеха си не на героя на своя разказ, а на изкуството си да разказва. Струва му се, че изживява отново онези незабравими мигове, когато той, чрез магията на науката и сръчността, с която правеше трудни опити, държеше напрегнато вниманието на един амфитеатър, препълнен със студенти, които му аплодираха след всяка лекция.

Поражението на Германия през 1918 година беше довело барона почти до полудяване. Той никога не можеше да се примири с него. Бе се причислил към реакционното движение, враждебно на Ваймарската република, която мразеше, защото беше създадена от погрома. Той бе станал шеф на един отряд доброволци. Беше един от първите, които се записаха в националсоциалистическата партия, защото мислеше, че движението ще бъде достатъчно силно, за да възстанови могъществото на Германия в света. Той, един от най-непримиримите неприятели на режима, бе един от приближените на Хитлер.

— Как — възкликна Фредерика смаяна, — той е бил от приближените на Хитлер?

Тя не вярва на ушите си.

— Да — отговаря докторът, — но отдавна е престанал да бъде такъв. Войната не може да не доведе до катастрофа, по-тежка от тази през 1918 година. Той изпитваше непреодолимо отвращение от методите на партията. Не се стесняваше да го каже пред този, който искаше да го чуе. Принуден бе да избяга… По този начин той сега е запазен от ударите на Гестапо, което впрочем не го оставя никак спокоен.

Вниманието на Фредерика е повече от всякога напрегнато. Тя слуша задъхана.

— Искали са да го убият? — пита задъхано тя.

— Да — отговаря докторът. — Последния път, когато го нападнаха, бе малко преди пристигането ви в замъка. Нищо ли не сте чули? Всички вестници писаха за това. Баронът отива в Париж със сивата си кола, която е мощна и бърза. Пътят е пуст. Задава се кола, която идва насреща. Баронът забелязва, че един от двамата пътници насочва шмайзер срещу него. Той има очи на орел. Без да се колебае, чрез умело завъртане на кормилото, баронът се втурва с колата си срещу нападателите, преобръща ги, скача едновременно от нея, възползва се от смайването им вследствие на този светкавичен удар и ги залавя, преди да са се опомнили от изненадата. Двамата млади хора бяха преминали границата при Люксембург с фалшиви паспорти. Невероятна смелост се изисква да извършат това нападение в разгара на войната и на толкова оживени пътища на Франция. Ако искате да узнаете всички подробности около този случай от бурния живот на барона, ще ви дам нещо. Почакайте ме за миг. Имам в бюрото си изрезки от вестници. Ще ги потърся.

Докторът излезе и се върна почти веднага, носейки папка със зелени корици, върху която грижлива ръка е написала с любов всяка от буквите, образуващи името на барон фон Вайзефорт.

— Ето — казва докторът, подавайки папката на Фредерика. — Намерих я веднага. Зная къде се намира и най-незначителното нещо от моите книжа. Там, където няма ред, не може да има наука. Госпожице Илзен, обичайте реда!

В този момент се чука на вратата. Фредерика подскача.

Докторът смръщва вежди.

— Влезте — извиква той. Себастиян Винде.

— Добър ден, госпожице — казва той и се покланя на Фредерика. — Извинете, господин професоре, — обръща се той почтително към доктора. — Волф ме изпраща при вас, за да ви помоля да прескочите до лабораторията.

— Какво има? — пита докторът, раздразнен от безпокойството. Себастиян обяснява нещо на немски, от което Фредерика не разбира нищо. Докторът се развълнува.

— Извинете, госпожице Илзен — изрича той. — Трябва да отида до лабораторията. Бърза работа. Запазете папката. Можете да я занесете в стаята, за да я прелистите и разгледате на свобода. Ще ми я върнете, когато свършите. Поверявам ви я. Скъпа ми е като зениците на очите ми.

— Бъдете сигурен — казва Фредерика, — ще бъда особено грижлива… Благодаря ви хиляди пъти, докторе. Изпитвам голямо удоволствие да ви слушам. Много е интересно.

В този миг Фредерика се чувствува принудена да погледне Себастиян. Той явно втренчва погледа си в зелената папка, която тя стиска под мишница, и една тънка, пълна с презрение усмивка трепва на устните му. Аха, говори тази усмивка, това ви харесва не защото докторът разказва добре, а защото разказва за „него“!

Фредерика чувствува удар. Тя стиска тънката зелена папка, сякаш някой иска да й я изтръгне, и ядосана, че се изчервява, устоява на погледа на Себастиян и той отвръща своя. Докторът сияе. Комплиментът явно го е поласкал.

— Мога да разказвам — добавя той. — Когато преподавах в Берлинския университет, студентите тропаха с крака най-много на моите лекции. Ставаше нещо такова, което горе-долу наподобяваше гръмотевица… Вие се учудвате? Не знаете ли, че в германските университети се аплодира с тропане на крака, докато недоволството се изразява с търкане на обувките по пода… Това никога не ми се е случвало… Но трябва да ви оставя… Довиждане, госпожице Илзен. Много ви благодаря за посещението… Извинявайте, че си отивам, но дългът и необходимостта ме заставят.

Себастиян затваря вратата след Фредерика. Тя тича по коридорите, за да стигне по-бързо в стаята си. Гори от нетърпение. Но стигнала галерията, където е вратата на жилището й, тя се спира. Не е възможно по-дълго да чака. Отваря папката и започва да прелиства документите.

Папката съдържа изрезки от най-различни вестници и Фредерика за пръв път си дава сметка за известността на барона във Франция. Тук има много статии, критики за концертите и представленията в Бодезер, анекдоти, фотографии, съобщения. Вижда се замъкът, Зигмунд Фриде, оркестърът, солистите, които са пели или свирили с него, най-забележителните личности, които са присъствували на представленията в Бодезер. Много често се среща снимката на артистката, която играе ролята на Изолда u Валкюрия. Това е красивата графиня Елза фон Рооне. Има също така и снимки на барона. Фредерика ги поглъща с очи. Една от тях е особено хубава. С ръка, небрежно пъхната в джоба на дрехата, с цигара между пръстите баронът гледа в обектива с проницателен, студен и замислен поглед.

Фредерика набързо прочита статията към фотографията, публикувана през октомври и подписана от една жена, която сътрудничи на най-четения във Франция и чужбина парижки вестник. Заглавието е с грамадни букви:

и под него с по-малко изпъкващи букви:

Фредерика е смаяна. Как? Баронът е публикувал книга със спомени? Тя не знаеше това. Трябва да я прочете. По-късно, сега не е време. И как да си я намери веднага? Да видим най-напред тази статия.

Журналистката с охота описва благоволението, любезността на барона, външността му. Тя пише за сдържаната му неподражаема изтънченост, на която мъжете завиждат и която го прави един от най-забележителните и най-търсените хора на столицата.

Без да престава да говори, баронът предложил на гостите си коктейл, свое произведение, неочаквана смесица, която в началото изненадва, но след две глътки много сехаресва.

Баронът съжаляваше много за преустановяването на представленията и концертите в Театъра на Бодезер. Музикантите му сега свиреха за войниците на фронта и това го правеше щастлив. Нали музиката е храна, достойна за героите?

След това беше разказал много анекдоти за Зигмунд Фриде и графиня Елза фон Рооне.

— Как напуснахте Германия? — го беше попитал един журналист.

Баронът се беше усмихнал и отговорил, че не му е възможно да разкаже подробности за бягството си. И ако други имат намерение да направят същото, по-добре ще бъде Гестапо да не ги знае.

Изявленията на барона за войната бяха едни от най-интересните.

Той бе казал, че националсоциалистическото управление искаше невъзможното, вместо да се стреми към възможното, и че тази липса на мярка, която германците винаги са имали, и това, че не са психолози, ще бъдат причините за поражението им. Германия не може да спечели войната. Това обкръжаване ще бъде пагубно за нея. Линията Мажино е непревземаема, френският народ може спокойно да спи зад тази страшна крепост. Третият райх не ще може никога да я събори. Моторизираната му армия нищо не струва. При похода към Виена танковете, бронираните коли, мотоциклетите покриваха пътя още от границата, но станаха неизползваеми след сто километра, не устоявайки на едно по-голямо усилие. Канцлерът трябваше да мине по околен път, тъй като нормалното движение бе станало невъзможно от многобройните коли с повредени мотори. Той бе пристигнал във Виена с едно закъснение от няколко часа. Влизането му в столицата на Австрия, което той желаеше да бъде грандиозно, бе загубило от блясъка си точно поради това обстоятелство. Той бе бледен от ярост… Армията на фюрера е едно заблуждение, една измама, един декор. Средство за изнудване, военно изнудване. Той се надява да сплаши демократичните народи и чрез заплаха и страх да ги накара да отстъпят. Франция и Англия са много по-силни. При това немският войник, от години недохранен, поддържан със заместители и хапчета, дълго не ще може да устои. Необходими са железни нерви и мускули, за да се понесе страшното умствено и физическо напрежение, което се изисква при употребата на модерните оръжия. Боевете при Саар доказаха превъзходството на армиите на съюзниците.

Авторът на статията завършваше така:

„Ето какво каза барон фон Вайзефорт. Под неговата благосклонност се чувствува проникването на дълбоката мъка на родолюбеца, който вижда, че отечеството му върви към гибел и катастрофа и е безсилен да му помогне.“

Фредерика наново препрочита отначало статията, за да се наслади на всеки неин ред. Не знае кое повече я интересува: началото ли, където е описан портретът на барона, или края, където той говори за перспективите на войната…

Изведнъж тя долавя бързо дишане. Един дъх докосва ръката й. Тя подскача, фафнер и Фазолт са пред нея. Погълната от четенето, не ги бе чула да влизат. Те я душат нежно, махат с опашки, леко скимтят, за да я поздравят. Баронът сигурно е наблизо. И действително той е тук, приближава се до нея спокоен, небрежен, с ръка в джоба на дрехата си и цигара между пръстите. Очите му искрят. Фредерика избързва да затвори папката, но тъй несръчно, че листата падат на пода. Тя бърза да ги събере.

С няколко направени крачки баронът е пред нея. Силно смутена, но владеейки се достатъчно, тя го вижда да се навежда и събира изрезките от вестниците, да ги подрежда и слага в зелената папка.

Статията със снимката случайно се намира отгоре на купчината. Той за миг разглежда портрета си и вдига вежди. Лека усмивка разтваря устните му, после става отново равнодушен, затваря папката и с лек поклон я подава на Фредерика.

На Фредерика й се струва, че буквите от заглавието на статията, оживени от свой собствен живот, обкръжени от някаква заслепяваща светлина, изскачат от хартията, смесват се, после се нареждат и написват в пространството като с бенгалски огън името на Вайзефорт. Целият свят може да го прочете, целият свят знае, че тя се интересува от барон Карл-Стефан фон Вайзефорт.

Тя взема папката, промълвя едно бегло „благодаря“ и влиза бързо в стаята си, както се бяга, когато се търси убежище от страшна опасност.

Баронът остава прав в галерията. Усмихва се. Очите му искрят. Изглежда, че изпитва силно удоволствие. Кучетата са застанали от двете му страни, фафнер отляво и Фазолт — отдясно. Те очакват една милувка. Баронът се навежда и ги глади с ръка по врата. Кучетата скимтят от радост.

Фредерика е изумена. Това, което се случи, е ужасно. Тя е луда, напълно луда. Защо изтърва папката? Защо се спря да чете в галерията? Защо не влезе в стаята си на сигурно място? В галерията всеки можеше да я види, да я изненада, даже и той. И именно той мина днес, точно днес, лудост е… Тя няма да посмее да го погледне. Не! Никога вече! Би искала да се скрие, да изчезне завинаги. Отваря зелената папка. Ето снимката на барона. Още веднъж тя го съзерцава, поглъща с очи, с туптящо сърце, извън себе си. В това лице се крие нещо необикновено, има някаква сурова красота, не е като другите.

Зад надменния му вид се крие нещо обезпокояващо, страшно. Нещо, което е в хармония със замъка. В него има същият този двойствен характер на величие, грубост и изтънчена елегантност. Зад вежливите му обноски прозира като някакво невидимо, едва доловимо сияние, нещо необуздано, прекомерно, някаква интелигентност и остра проницателност, някаква безгранична дързост.

Фредерика цялата трепери. Никога не ще й досади да съзерцава тази фотография, да се наслаждава, да прониква в това лице и да се опитва да изясни мистерията, която то крие в себе си.