Защото ме обичаш…

На другия ден след обяд Фредерика заминава за Париж. Тя слиза от колата на Шанз-Елизе и дава нареждане на шофьора да я чака на същото място в шест часа.

Фредерика е прекарала по-голямата част от нощта в четене на изрезките, дадени й от доктор Фроман. Тя ги погълва с невероятна бързина. Всеки откъс бе прочела по няколко пъти, за да почувствува отново вълнението и удоволствието, което изпита на първото прочитане. Вече гизнае наизуст.

Фредерика е направила списък с названията на всички вестници, в които има статии за него, отбелязвайки номера и датата. Решила е да отиде в Париж и да ги купи, както и книгата на барона. Тя няма време да чака някой книжар да й ги изпрати. Сама ще ги потърси. Гори от нетърпение. Не може да стои в бездействие. Не може и да моли някогоот замъка да ги заеме. Не би се осмелила. Ще се изложи, ако прояви интерес към всичко, което засяга барона.

Фредерика тича от една редакция в друга и успява да събере целия материал, който бе дошла да търси. Най-накрая тя влиза в една малка книжарница на левия бряг, където е единствената клиентка. Книжарят не се задоволява само да й продаде книгата, но и разказва историята и обстоятелствата, при които се е появила. Фредерика наостря уши. Насърчен от интереса й, книжарят разказва всичките си спомени. Той не подозира, че Фредерика познава барона.

„Доверено лице на фюрера“ означава един анализ на националсоциалистическия режим, на доктрините, целите и методите му, неоценим анализ, от грамадно значение, тъй като е направен от бивш привърженик на партията, който основно е изучил въпроса и има личен опит. По-добре от всякаква пропаганда, книгата е успяла да отвори очите на народите и управленията им за опасността, която представлява Третият райх.

Тя е имала такъв успех, какъвто не е бил виждан от много години. Два месеца след издаването й имаше вече триста издания. Всеки искаше да я има, всеки искаше да я купи. Невероятно. Баронът създаде добра работа на книжарите по света. Дори и неговата собствена книжарница, добави събеседникът на Фредерика, бе продала няколкостотин екземпляра. Книгата бе преведена на повечето европейски езици и продавана из целия свят. В Германия, Италия или Япония бе достатъчно да я имаш на рафтовете на библиотеката си, за да те изпратят на концлагер или да те разстрелят. В невоюващите страни, непосредствени съседи на Германия, които водеха разумна политика, за да се харесат на всемогъщия Райх, цензурата бе забранила разпространението й.

Издаването на тази книга в Съединените щати установи рекорд по бързина. За по-малко от двадесет и четири часа бе преведена; набрана, напечатана и пусната в продажба.

Американският издател я бе рекламирал по радиото и във вестниците. Специалистите по рекламата дадоха на „Доверено лице на фюрера“ едно кратко изложение, с което повдигнаха един край от булото, закриващо съдържанието и, влагайки такова познание на психологията на американските читателски маси, че интересът към нея бе доведен до пароксизъм.

В момента, когато готовите книги бяха натрупани в камиони, за да ги доставят в Ню Йорк и страната или пък да бъдат откарани на гарите и летищата, откъдето влаковете и самолетите щяха да ги отнесат в най-отдалечените краища на страната, един инцидент направи невероятна реклама на книгата. Реклама, по-ефикасна от най-дръзките хрумвания на най-способните пропагандатори. Откриха една бомба в склада. Навреме я намериха и обезвредиха. Още няколко минути и тя щеше да избухне и унищожи целия товар. Този инцидент се използува ловко от рекламата. Когато книгата „Доверено лице на фюрера“ бе пусната в продажба в Ню Йорк, книжарниците бяха нападнати и блъсканицата бе толкова голяма, че треската за злато от миналия век изглеждаше като детска игра.

По-късно бе доказано, че атентатът бил организиран от едно германо-американско дружество, „Зигфрид — Бунд“, което, под формата на дружество за културни връзки вършеше индустриален, стопански и военен шпионаж в Америка в полза на Германия. Заведен бе шумен процес и извършени много сензационни арести…

Фредерика купува книгата, излиза от книжарницата и бърза към Шанз-Елизе. Часът минава шест. Тя гори от нетърпение. Качва се в колата.

— Бързо, бързо! — казва на шофьора. Фредерика притиска чантата със скъпата книга и вестниците. Докато не бъде на сигурно място в стаята си, няма да я отвори.

Тя пристига в Бодезер за по-малко от два часа. Бързо вечеря, накарва Сузана да раздигне, да оправи леглото и да си върви. Когато камериерката й пожелава лека нощ, тя се изтяга върху кожата пред камината. Приготвя си и друга книга, за да може, ако някой почука на вратата й, да замени книгата на барона с друга, скривайки я под кожата. Но никой не я безпокои.

„Доверено лице на фюрера“ буди толкова голям интерес, че тя не може да я остави, преди да я свърши. Не чете, а поглъща. Късно през нощта довършва и последната страница.

Барон фон Вайзефорт разкрива в книгата си тайното учение на националсоциализма, неписаната доктрина, грижливо крита от народа, разпространена само в кръга на посветените, на доверените на фюрера лица, на най-скъпитему другари.

Съставена е като грамадна симфония, чийто лайтмотив е господството на класата на господарите над масите на по-малоценните народи.

Докато чете, на Фредерика й се струва, че слуша и вижда Вагнер. Тя чува трясъка, предвестник на разрухата на един свят, вече разклатен в основите си; един буржоазен, капиталистически и християнски свят, както го нарича с крайно презрение националсоциалистическото движение. Чувствува се някакъв исполински размах.

Той е който е написал това! Какъв е този човек, който може да напише такава книга? Ако той е можел да разбере всичко, за което разказва, каква ли сила, каква ли проницателност и острота обладават мисълта му! На какво въображение, на каква дързост, интуиция и прозорливост тя е способна! А той обича с буйна страст и музиката, тя му е също така повелително необходима, както храната и водата. Фредерика изпитва шемет пред една такава бездна от противоречиви възможности…

Една вечер Фредерика е на прозореца на галерията, изпълнена с постоянно подсилващо се удоволствие от хармонията, която съществува между сградата на замъка, двора, площадката и далечните кичури от зеленина в парка. Пада здрач, който обгръща всичко в лека мъгла от нежни цветове.

Една разкошна кола се появява на алеята откъм пътя, който води за замъка, когато се идва от Париж. Тя пресича двора и спира пред площадката с двойното стълбище.

Ето че голямата врата се отваря. Лъч от златиста светлина се плъзга по снега. Един висок силует се появява и слиза бързо по стъпалата. Краген излиза на свой ред, носейки високо сребърния масивен свещник със запалени свещи.

Вратата на колата се отваря. Показва се един малък крак с чудно хубава обувка. Една ръка в изопната ръкавица стиска протегнатата ръка на барона и една млада, висока, слаба жена, загърната в кожи, излиза от колата. Баронът я прегръща през раменете, навежда се и през воалетката я целува бързо по устата. Младата жена се отдръпва назад и смеейки се, улавя ръката на барона, двамата се изкачват към площадката, говорейки оживено, и изчезват в замъка. Краген ги последва, вратата се затваря. Изведнъж става съвсем тъмно.

Фредерика влиза в стаята си, възбудена от силно любопитство. За пръв път тя вижда барона да посреща някого по този начин. Коя е тази жена, връзките му с която изглеждат толкова тесни?

По време на вечерята Сузана непринудено я осведомява и не става нужда Фредерика да задава въпроси. Това е графиня Елза фон Рооне, прочутата певица, тази, която пее Изолда, както никоя друга, звездата на Операта на Бодезер. Тя се връща от Швейцария, където е била на турне.

Изглежда, че Сузана е много развълнувана от това пристигане, както и целият замък.

Тази вечер баронът не изпраща Краген да моли Фредерика да свири.

Към девет часа тя излиза в парка да се разходи. Луната блести с цялото си великолепие върху моравите и лехите, покрити със сняг. След дълго скитане, вглъбена в мислите си, Фредерика навлиза във френската градина. Басейните са мълчаливи, контурите на статуите и Водоскоците са очертани със сняг. Усещат се главните линии на плана на парка и хармонията между отделните части изпъква с цялата си красота.

През полудръпнатите завеси на един от големите прозорци на малки квадрати, който гледа към терасата, прониква слаба светлина. Някаква неудържима сила обхваща Фредерика. Без да знае как, тя се озовава пред трите стъпала. Изкачва ги, пристъпя на пръсти по недълбокия сняг към осветения прозорец и хвърля поглед в салона.

Той е осветен от голям кристален полилей и целият е украсен с дървена облицовка с лека резба, чийто златист, убит тон образува прелестен контраст с мебелите, облечени в червена коприна, и няколкото картини.

Към четиридесет млади хора са насядали около една голяма маса; лицата им са обърнати към горния край на масата, където се намира баронът. Прав, облечен в бяло, тойговори.

Стената зад него е покрита с голяма географска карта, Фредерика не може да различи коя страна представлява, толкова големи подробности има по нея. Седнал встрани. Себастиян върти по негова заповед едно копче и картата се навива и развива автоматично.

Баронът обяснява нещо и го илюстрира, като посочва по картата със сребърен молив.

Малко встрани от дясната му страна е седнала графинята, така че всеки да може да я види. Тя е облечена в прекрасен вечерен тоалет. Раменете, ръцете и шията й са голи. Тя се е отпуснала в креслото с небрежност, пълна с изящество. Красотата й е необикновена: лице нежно и властно, грамадни очи, руси коси, шия и деколте, бели като сняг, тънка снага, истинско съвършенство. С върха на малкия си крак, който се показва изпод прозрачната материя на роклята й, тя закача Фафнер, легнал до нея с муцуна между лапите си. Загадъчна усмивка блуждае по устните й.

Баронът говори с редки ръкомахания. От него се излъчват сила и поразителна интелигентност. Интересът и вниманието, с което младите хора го слушат, са тъй силни, че ги държат като заковани; би се чуло бръмченето на муха в салона.

Баронът казва нещо, което изглежда като заключение, тъй като напрежението на слушателите малко отслабва. Себастиян поставя пред господаря си една папка и я отваря. Баронът взима един лист. Младите хора наново се обръщат към него. Фанатичен жар е изписан на лицата им. Баронът произнася едно име. Млад човек на другия край на стаята скача изведнъж, отмества креслото си и пред смаяния поглед на Фредерика застава мирно с ръце, прилепени към тялото, удряйки токове. По покана на барона той заобикаля масата, приближава се до него и наново застава мирно. Баронът му подава листа. Той го взема, като се покланя. Отдръпва се три крачки назад, когато графинята го извиква. Той се обръща и се приближава до нея. Тя му подава ръка, казва му нещо и се усмихва пленително. Младият човек губи вдървеността си. Той хваща бързо ръката на графинята и я целува буйно, отдръпва се и се връща на мястото си. Баронът е извикал вече второ име.

Фредерика избягва.

Страх я е да не я изненадат. Прекосява терасата, градината, след това заобикаля и влиза в замъка. Тя не се мъчи да разбере сцената, на която току-що е присъствувала. Това, което знае, е, че баронът и графинята не бяха сами. Доволна и весела като птичка, тя скача по снега.

За пръв път Фредерика прекрачва прага на голямата врата от ковано желязо, която затваря парка на Бодезер. Необходим й е повече от час, за да я достигне. По пътя, който през гората излиза на шосето, двама мъже идват насреща й. Ето я вече на няколко метра от тях. Те сякаш са заели целия път и нямат намерение да я пуснат да мине. Тогава по-високият от двамата се спира, сваля шапка и я пита не е ли тя госпожица Фредерика Илзен.

— Да — отговаря изненадано Фредерика.

Приятелят му, който през целия този разговор не отваря уста, застава на няколко крачки зад нея така, че тя не може нито да се отдръпне, нито да се приближи. Фредерика почва да се безпокои.

— Вие сте пианистка при барон фон Вайзефорт в замъка Бодезер.

— Но, господине, с какво право ме разпитвате? Не съм длъжна да ви отговарям.

Непознатият веднага се извинява, че я е заговорил тъй дръзко, и вади от портфейла си една карта, която й показва. Нарича се Лоран Вилие, полицейски инспектор. Прави разследване. Трябва да й зададе няколко въпроса. Безпокойство обхваща Фредерика.

— Бих искал да зная в какво се състои работата ви в Бодезер?

— Свиря на пиано, когато баронът пожелае.

— Това ли е всичко?

— Да, това е всичко.

Лоран Вилие иска да знае кога свири тя — дали всеки ден или няколко пъти през седмицата и в колко часа. Фредерика отговаря, че не всеки ден, понякога два, три пъти седмично, но винаги вечер в девет часа, приблизително до единадесет, полунощ или по-късно. Зависи.

— Днес сме 28 февруари. Спомняте ли си кога сте свирили този месец? Бих искал да зная точните дати.

— Точните дати? Би било мъчно. Свирила съм осем или десет пъти най-много.

— Ако госпожица Илзен се опита да определи не точните дати, а дните през седмицата, връщайки се назад до началото на месеца, може би ще успее по-точно да си спомни — казва Лоран Вилие.

Съветът е добър. Последният път беше във вторник тази седмица. Предпоследният път — четвъртък, сряда и понеделник. Предишната седмица тя слезе само веднъж в салона за музика, и то в петък. През първата седмица от месеца баронът изобщо не бе я викал. Но не, тя си спомнясега — събота беше.

С бележник в ръка Лоран Вилие отбелязва датите, които тя съобщава.

— Баронът в същата стая ли е, когато свирите? — питатой.

— Не — казва Фредерика и обяснява, че той остава в работния си кабинет, който се намира до салона. Работи.

— По какво съдите, че работи?

— О. По различния шум, долитащ от стаята. Перо, което скърца по хартията, стъпки, отваряне на чекмеджета, търсене на книги от библиотеките, понякога разговори.

— Но най-сетне — казва Лоран Вилие, — кой ви казва, че това е барон фон Вайзефорт? Може да е някой друг.

— Не, баронът е — провиква се силно и развълнувано Фредерика. — Мога да ви уверя. Вратата между салона за музика и работния му кабинет е полуотворена и когато си отивам, лесно мога да го забележа.

— Добре — казва инспекторът. — Вие го забелязвате, когато си отивате. Но какво ви уверява, че е там по време на свиренето? Може би той се старае да бъде там, когато вие си отивате… Сама ли си тръгвате, когато поискате, или чакате да ви кажат?

— Мога да си отида, когато пожелая — казва Фредерика. Мисълта, че баронът отсъствува, когато тя свири, явълнува.

— Възползували ли сте се от това позволение?

— Не още.

— Вижте… Никога ли не сте хвърляли поглед, когато например отивате да търсите ноти?

— Аз не търся ноти, нямам нужда, свиря наизуст — казва Фредерика, обидена от това предположение.

— Вие заявихте преди малко, че сте свирили на барона миналия вторник вечерта. Когато отивахте, забелязахте ли го?

— Да — отговаря Фредерика. — Той бе седнал зад работната си маса и пишеше.

— Можете ли да потвърдите, че е бил именно той?

— Мъчно е да го сбъркам с някой друг — отговаря тя сухо.

— Наистина — казва Лоран Вилие. — В колко часа се прибрахте?

— Около единадесет и половина.

— А, в единадесет и половина!… Добре … Благодаря ви, госпожице… Не сте ли забелязали нещо странно в замъка, някакъв подозрителен случай, някакви подозрителни думи?

— Не — казва учтиво Фредерика. — Не, наистина не. Баронът приема много, но аз живея отстранено и досега не съм срещала никого от поканените.

— Я виж! — забеляза Лоран Вилие.

Той казва това с тон, който кара Фредерика да се изчерви, защото бе открила пред един непознат, че я пренебрегват в замъка.

— Не ми се сърдете, че ви подложих на този разпит — казва Лоран Вилие. — Баронът е политически емигрант. Отвреме на време се извършва една малка проверка на личността му. Това е само привидно. Вашите показания доказват още веднъж, че той е безукорен… Благодаря. Довиждане, госпожице, извинявайте…

— Идваш ли? — казва той на другаря си, който през цялото време на разговора стои неподвижен и мълчалив.

— Да, следвам те — отговаря той.

След като я поздравяват учтиво, и двамата се отдалечават с бързи стъпки, като я оставят много развълнувана. Тя е длъжна да съобщи за този случай на барона. Трябва да стори това. Почтеността го изисква. Той трябва да бъде предупреден, че е под наблюдение.

Веднага след завръщането си тя моли чрез Краген барона да я приеме. Краген не проявява никаква изненада от това необичайно искане. Той веднага ще отиде да види дали това е възможно. След няколко минути се връща, казвайки, че господин баронът очаква госпожицата. Тя следва довереното лице с туптящо сърце. Краген я отвежда в работния кабинет. Тя прониква там за пръв път.

При влизането й баронът става, следван от Фафнер и фазолт, приближава се до нея и я посреща с любезност, примесена с високомерие и благоволение. Кучетата очакват една милувка; тя ги погалва. Баронът наблюдава сцената със задоволство и глади вратовете на кучетата, сякаш иска да им поблагодари. Той подава едно кресло на Фредерика и я моли да седне. Тя се чувствува много смутена.

Стаята е великолепна. Пет големи стъклени врати се отварят към терасата. Край стената има библиотеки, пълни с книги, географски карти, представляващи всички части на света, картини, портрети. На пода — разкошни килими, голям огън гори в грамадната камина, в противоположния край една печка с форма на кула, украсена с фаянс, излъчва приятна топлина.

С несигурен глас, навеждайки и вдигайки последователно очи, Фредерика разказва за срещата си, за разпита, на който я беше подложил Лоран Вилие. Тя бе сметнала за свой дълг да му разкаже за случая. Когато не може повече да издържа погледа на барона, тя разглежда един стар глобус, който се намира пред нея. Той е направен от скъп материал, син за океаните и зелен за континентите. Столиците на всяка държава са обозначени според значението им с аметист, гранат, тюркоаз, с изключение на една само, отбелязана с камък, който хвърля хиляди блясъци: това е Берлин, означен с диамант. Баронът трябва да е донесъл този глобус със себе си от чужбина. Той е толкова красив, толкова интересен, че разсейва вниманието й. Тя прекъсва някоя фраза, за да го огледа по-добре, но когато забелязва мълчанието на своя събеседник, започва наново бързо да говори, което кара барона леко да се усмихва.

Той я слуша с продължително внимание. По лицето му не може да се прочете какво мисли. Твърдият му проницателен поглед не изпуска лицето на Фредерика. Мисли напрегнато. Когато тя свършва, той на свой ред започва да я разпитва, подлага я също на разпит, който постепенно я довежда до такова възбудено състояние, че тя едва се владее. Той иска да знае всички подробности по случая.

— Вие заявихте на тези господа, че свирите, докато работя, но не ви ли попитаха къде се намира всеки един от нас поотделно?

— Да.

— Не искаха ли да знаят кое ви кара да бъдете сигурна, че това съм действително аз, а не някой друг?

— Да — казва Фредерика, чувствувайки, че поруменява. Баронът се наслаждава на това поруменяване.

— Приеха ли вашето обяснение?

— Мисля — отговаря Фредерика с чувство на неудобство.

— Мога ли да зная как го обосновахте?

— Казах им, че когато си отивам, поглеждам през полуотворената врата и ви виждам винаги да работите, погълнат от това, което правите.

На Фредерика й се струва, че баронът неуловимо се усмихва. Би желала да потъне дълбоко в земята.

— Значи ви питаха за точните дати през които вие сте свирили за мен? Как можахте така точно да ги определите? Календарче ли носите със себе си?

Тя обяснява със задавен глас. Проклина се, че си ги е спомнила тъй добре. Колко по-хубаво щеше да бъде, ако не бе предизвикала тази среща! По-добре щеше да направи да мълчи и да си остане в къщи.

— Вие имате превъзходна памет — казва баронът, когато тя свършва, и отново се усмихва, сянка от усмивка, която веднага изчезва. Човек не може да го заблуди, Фредерика се измъчва много.

— И така, оставили са ви спокойна, след като сте доказали, че миналия вторник в замъка съм бил аз, а не някой друг. Странно! Много добре! Но защо вторник? Но защо да се мъчим да разберем повече… Друго нищо ли не ви попитаха? … Не? … Не искаха ли да знаят кой идва тук?

— Да.

— И какво отговорихте?

— Че идват хора, но не зная кои.

Баронът й хвърли особен поглед, иска да каже нещо, но замълчава. След малко продължава:

— Друго нещо не ви ли питаха? … Не? … Не се ли осведомиха дали не сте забелязали тук нещо, което да ви се е сторило неестествено?

— Да — отговаря Фредерика.

— И какъв беше отговорът ви?

— Че нищо особено не съм забелязала.

— Наистина ли нищо не сте видели? — казва баронът кротко и това накарва Фредерика леко да потрепери. — Не им ли разказахте за сцената, която наблюдавахте миналата вечер от терасата през прозорците на златния салон?

Фредерика се смущава. Баронът й хвърля поглед, който тя не може да издържи. Умира от срам.

— На терасата имаше сняг и по него стъпки, малки стъпки, които можеха да бъдат само ваши. Не беше мъчно да се докаже това. В моето положение всичко кара човек да бъде нащрек. Има хора, които биха платили скъпо за кожата ми. Човек трябва да бъде предпазлив…

Той се спира и се наслаждава на смущението на Фредерика.

В момента, когато тя смята, че не ще може повече дасе владее, той продължава:

— Много сте любопитна, госпожице, и аз ви поздравявам за това… Когато открих, че стъпките са ваши, почувствувах облекчение!

И той я пронизва с поглед, сякаш иска да проникне в най-тънките гънки на сърцето й. Това, което открива там, му харесва, тъй като нещо като усмивка разтваря леко устните му.

Баронът й благодари, че е дошла да го предупреди. Той е много трогнат и признателен за нейния жест. Предполагаше, че го следят, но не беше сигурен. Това бяха само предположения. Сега е сигурен. Впрочем, това е общата мярка, която се прилага към всички политически емигранти. Подобни мерки са оправдани. Те са необходими. Всяка държава е длъжна да се предпазва…

С чувството, че е избягнала страшна опасност, Фредерика се прибира в стаята си. Обстоятелството, че тя го е дебнела през прозореца, сякаш забавляваше барона. Да, наистина това го забавляваше. И беше без всякакво значение за него. Нещо повече, това сякаш му харесваше.

Фредерика не можеше да си прости, че се беше издала за втори път, че беше проявила пред него горещо любопитство, което я обхващаше, когато нещо се отнасяше до барона.

Няколко дни след това една голяма товарна кола спира пред задния вход на замъка. Шофьорът и хамалите слизат, отварят задните врати, прикрепват една стълба, влизат вътре, откъдето изваждат внимателно музикални инструменти, грижливо сложени в калъфи, и ги пренасят в замъка.

Фредерика, която минава оттам, се спира заинтригувана. Това са музикалните инструменти на оркестъра на Бодезер!

Оркестърът се връща! Може би той вече е в замъка, без тя да знае това.

Едва завърнала се, и Сузана чука на вратата. Тя идва да каже, че баронът я моли да слезе. Кани я на чай с гостите. Оркестърът се е върнал.

Обхваната от най-силна възбуда, тя стига до площадката на стълбата, която се издига над хола. Обширната зала е пълна с хора, които се смеят, разговарят, пият, ядат. Там е графинята, до доктор Фроман, очевидно на седмото небе от това, че прави компания на една тъй красива личност, Себастиян, Волф Грюн и баронът, заел мястото на домакин. Той е с гръб към Фредерика и разговаря с един слаб човек, среден на ръст, с побеляла глава.

Фредерика не може да откъсне погледа си от барона и почти веднага, сякаш една невидима сила го принуждава, той обръща глава, вдига очи и я забелязва. Сърцето на Фредерика тупти от радост. Той става от креслото и я поздравява с кимане на глава. Причаква я долу на стълбището. Докато слиза, погледите на всички присъствуващи се отправят към нея, разговорите постепенно спират и тя влиза в хола при пълна тишина.

Баронът я посреща най-любезно и я отвежда към масата. Разговорите се подемат наново и Фредерика, чиито нерви са възбудени, долавя, че гостите бързат да заличат неловкото мълчание, причинено от нейната поява в салона.

Баронът й казва, че оркестърът и неговият диригент са се завърнали за известно време и че това събитие трябва да се отпразнува както подобава.

Той я представя на съседа си — Зигмунд Фриде. Последният става. Един вече възрастен, слаб и нервен мъж. Черните му блестящи, дълбоки и внимателни очи поразяват.

Фредерика сияе от радост, от благоговение. Тя му се усмихва. Би искала да му целуне ръка, да го прегърне, но не смее и му отправя една срамежлива усмивка. През това време чува зад гърба си музикален смях. Това е графиня фон Рооне. Тя шепне нещо на ухото на Себастиян, който се е навел над нея, и този път и двамата избухват в сдържан смях. Фредерика се чувствува неудобно. Те навярно й се подиграват.

Баронът я отвежда при графинята. Тя й изглежда още по-красива от вечерта, когато я бе видяла скришом през прозорците на златния салон в разкошна вечерна рокля. Този следобед тя носи скромна черна рокля, ушита прекрасно. Едно широко златно колие стяга шията й и великолепен смарагд блести върху пръста на лявата й ръка. Тънките й крака, скрити до коленете, са обути в прозрачни като паяжина чорапи и чудно хубави обувки. Тя има непринудената и елегантна стойка на артистка на сцената.

Появилата се на лицето й усмивка от шегата, която бе пошушнала на ухото на Себастиян, не е изчезнала. Тя дръзко изглежда Фредерика от главата до петите и без да отговаря на поздрава й, се обръща към барона и му шепне една фраза на немски, в която Фредерика мисли, че долавя думата благотворителност. Тя веднага си спомня думите, изречени от Себастиян в парка: „Малката Илзен, благотворителното дело на господаря“, и поруменява силно.

Невъзмутим, баронът отговаря, и то на френски. Графинята греши. След малко ще има доказателство за това. Фредерика изведнъж се успокоява. Тя се усмихва. Баронът я кани да седне на празното място, запазено за нея, между него и Зигмунд Фриде. Докторът я поздравява с израз на голямо удоволствие и бързо се присъединява към графинята, като не престава да я гледа с обожание.

Всички наново продължават да приказват. Въздухът трепти от разговори и смях.

Краген се приближава до Фредерика и й поднася чаша чай и чинийка с грамадно парче най-хубав сладкиш.

Фредерика се чувствува неспособна да глътне една хапка. Възбудата, в която се намира, й стяга гърлото.

— Благодаря, Краген — казва тя, — не съм гладна. Отнесете го, не ми се яде.

Баронът се обръща към нея и се усмихва. Тя не знае защо, но тази усмивка я изпълва със смущение, сякаш липсата на апетит открива нещо, което тя би трябвало да скрие.

— Вземете, малката — казва графинята с едно неопределено изражение на устните, което се струва на Фредерика пълно с коварство. — Тук има достатъчно за ядене. Не сестеснявайте.

Фредерика чувствува оскърбителното намерение.

— Не съм гладна — отговаря тя с неуверен глас.

— Естествено! — казва най-любезно графинята. — Докторе, вие, който сте учен, знаете, че хората, които дълги години са страдали от недохранване, мъчно се приспособяват към нормалното хранене.

— Да, да, госпожо графиньо — се провиква наивно докторът, очарован да изтъкне знанията си и неспособен да разбере значението на сцената, която се разиграва пред очите му. — Посъветвах вече госпожица Фредерика да се храни повече. Тя е прекалено слаба.

Заинтригувани погледи се спират ту върху Фредерика, ту върху графинята, сякаш следят някакъв двубой.

Баронът поглежда доктора с бегла насмешка, после, като се обръща към графинята, й казва:

— Не знаеш какво говориш, Елза, не съзнаваш.

Фредерика потръпва от радост. Той я защити. В същото време обръщението на ти я бодва в сърцето. Тя е сломена.

— Себастиян — заповядва баронът, — донеси ми днешните вестници.

Младият човек излиза. Сътрапезниците с мъка прикриват нетърпението и любопитството си. Себастиян се връща след няколко минути с всекидневниците и ги подава на барона.

Той ги разгръща, прелиства, търси известно време, намира желаната страница и почва да чете обявленията на висок глас.

Това са предложения за женитба. Младежи, хора на средна възраст или клонящи към старост, всички интелектуалци, с добро възпитание, обезпечени материално, с отлично здраве, образовани, обичащи природата, спорта, изкуствата, литературата, търсят за срещи и разходки и с намерение за женитба млади момичета, при равни условия, с хубава външност, нежни, сериозни и ако са руси, трябва да бъдат поне тънки и стройни. Те искат снимка, съобщават, че няма да отговорят на неподписани писма, и обещават честно да пазят пълна тайна. Има и такива, които не търсят богатство, интересуват ги само духовните качества.

Баронът чете с подигравка. Всички се забавляват извънредно много.

— Чудно — казва той, подавайки вестниците на Себастиян. — Чудно, че още съществуват на земята такъв брой рицари… Човек не би подозирал… След прочитането на това аз имам подобрено мнение за човешката раса. Странно нещо обаче, всички тези рицари търсят един и същ идеален обект. Искат да бъде слаб, висок, строен. Да, в нашевреме мъжете обичат слабите, високите и стройните…Елза, ако ти окуражаваш много госпожица Илзен да яде тези прекрасни сладки, вършиш един вид престъпление. Защото, ако тя отстъпи пред изкушението, а това е неизбежно, ще загуби своята крехкост, а с крехкостта си — възможностите за женитба или по-точно — не ще изгради щастието си. Защото баба ми — Бог да я прости — казваше, че да се ожениш, това е единствено възможното щастие за жената.

Фредерика се обръща към Краген и му поисква с нежен глас, прозвучал в цялата зала, двете парчета от тортата, която току-що бе отказала.

Баронът се усмихва и тази усмивка опиянява Фредерика като вино. Графинята прави всичко възможно, за да скрие яда си. Сянка минава по лицето на Себастиян. Останалите сътрапезници избухват в смях и разглеждат Фредерика с интерес, дори с благосклонност.

Разговорът става общ и продължава оживено в различните групи. Пристигат нови гости и се присъединяват към останалите. Повечето от тях са млади офицери, дошли от съседните гарнизони. Те заобикалят графинята и няколко музикантки от оркестъра, ухажват ги сдържано и смело, опиянявайки ги с прекалени комплименти и ласкателства.

След чая баронът заявява, че за да се отпразнува завръщането на оркестъра в Бодезер, Зигмунд Фриде ще изсвири една симфония, една симфония от Моцарт, и той кани всички гости да отидат в театралната зала.

Театърът представлява една прекрасна зала в чист бароков стил, пречистен, свеж барок. На сцената са приготвени триножници и столове. Отпред има голям роял. Фредерика го разглежда с туптящо сърце. Може би е поставен там за нея? Това не е невъзможно.

Оркестърът е заел мястото си и настройва инструментите. Откъси от гами и акорди изпълват залата с трептяща атмосфера на очакване.

Тези, които не свирят, са се настанили по желание на барона близо до Фредерика. Френските офицери са се събрали около графинята. От време на време се чува дълбокият и мелодичен смях на красивата певица. Докторът, все така възторжен, е седнал до нея и от това привилегировано място разглежда с превъзходство обожателите на красивата си съседка.

Зигмунд Фриде свири Симфонията в сол миньор. Дълбоко в душата си Фредерика ликува от радост. Тя се надяваше, очакваше това; не може да повярва, че действително е тя, че това е Симфонията в сол миньор. Хубаво предсказание, надежда за щастие.

Класически чисто и прозрачно, симфонията прозвучава неспокойна, тревожна, с трескава бързина, възбудена, страстна, с акценти на затрогваща изразителност.

Когато прозвучават тези няколко такта, които госпожица Леополдина й бе посочила като ръководни в живота й, нищо от това, което тя мисли, чувствува, прави, желае, не е в противоречие с тази музика. Напротив, тя е в чудна хармония с нея. Това, което я вълнува, достига под влиянието на музиката до краен предел. Всичко е чудно хубаво!

Баронът с любопитство гледа Фредерика. Тя поглежда към него с искрящи очи, с трептяща пламенна усмивка, от която той потрепва. Сърцето на Фредерика ще се пръсне…

Молят графинята да пее и тя се съгласява. По желание на слушателите и за да им достави удоволствие, тя пее извънредно мъчни упражнения, които ужасяват и най-опитните певци. Пее без усилие. Изкачва се от най-ниските тонове до най-високите и слиза от най-високите до най-ниските, играе си с обема на гласа и регистрите с една такава виртуозност, която прилича на някакво чудо. Искрящи тонове бликат от вълшебното й гърло. Сякаш е някаква сладкопойна птица. Точността, чистотата или нежността, с която пее, пленяват. Хроматичните й гами са като небесна дъга от звуци. Възможностите й са удивителни. Най-сетне тя пее едно горно си, държи го, издържа го, преминава в до диез за известно време, което изглежда безкрайно и което спира дъха на слушателите, прозвучава един трилер, най-верният, най-бляскавият, най-чистият, най-ослепителният, какъвто някога е изпълнявала артистка.

Фредерика не пропуска нито една нота, нито един нюанс. Слуша с цялото си същество.

На няколко пъти графинята я поглежда и лицето й добива странно изражение, тържествуващо, сякаш я заплашва, предизвиква, като че ли пее, за да покаже на Фредерика съкрушителното си превъзходство, сякаш изкуството е оръжие, което я прави победител в една борба, която още не е започнала и от която Фредерика ще излезе победена, преди да се е сражавала.

Присъствуващите шумно ръкопляскат. Искат „Смъртта на Изолда“.

Фредерика никога не бе чула подобно нещо. Графинята играе сцената, коленичейки на пода. Тя няма партньор. Обаче силата на нейното внушение е толкова голяма, че на човек му се струва, че вижда Тристан, проснат до нея. И когато тя се хвърля върху трупа на любовника си и косите й като по чудо се разплитат и разстилат върху нея катопозлатена трептяща мантия, човек чувствува, че присъствува на нещо нечувано.

Гръм от ръкопляскания. Графинята продължава да лежи на пода. Вдигат я. Тя е почти припаднала. Трябва да я занесат до едно кресло.

— Прекрасно, невероятно, чудно, госпожо графиньо! — провиква се докторът, който се втурва към нея, взема ръцете й и ги докосва с дебелите си влажни устни.

Зигмунд Фриде казва, че в известни пасажи графинята го е накарала да страда, наистина да страда по непоносим начин. Някои ноти не били предадени напълно сполучливо. На едната трябвало да се наблегне повече, а другата да се издържи с постепенно намаляване на силата, докато се превърне в един дъх. На друго място можела да вложи повечечувство.

Графинята го слуша смирено, с желание да узнае, с кротост, която е учудваща за една толкова надменна жена. Голям спор възниква между мнозина музиканти. Мненията са разделени. Едни дават право на Зигмунд Фриде. Други казват, че изпълнението на графинята е безукорно. Всеки поддържа своето схващане за намеренията на Вагнер, партитурата, музикалните закони за търсения и произведения над публиката ефект.

Фредерика слуша с голямо внимание. Поглъща всяка дума, всяка подробност. Всички са овладени от страст към музиката. Всички са надарени с тънък слух, свикнал да схваща най-малките нюанси в една музикална страница, която те, като любители, знаят наизуст, следейки намеренията, оттенъците, постановката на гласа, и с жар спорят, сякаш се отнася за живот и смърт.

Това е животът и е толкова чудесно! Точно така Фредерика си е представяла винаги артистичната работа, миролюбивото сътрудничество в осъществяването на една творба. Това е, за което е мечтала, надявала се е. Така трябва да живее. Човек трябва да живее, да се събужда, да обядва и вечеря, да се разхожда, да работи и да обича чрезмузиката.

Незабелязано тя успява да се промъкне до графинята. Прошепва й някакъв комплимент.

Графинята измерва с поглед Фредерика от глава до пети, нищо не отговаря и се обръща.

Фредерика се отдръпва отчаяна и разстроена. Обаче атмосферата на музикално опиянение, което цари в залата, разсейва мъката й и съживява ентусиазма й.

„Вашата злоба съвсем не ме засяга, госпожо графиньо, мисли тя. Вие можете да бъдете въплъщение на злоба, даме тъпчете с крака, да ме смачкате. Независимо че не зная защо ми се сърдите, това няма Значение. Вие пеете добре и аз ви прощавам.“

Фредерика изведнъж забелязва, че в залата е настъпило голямо мълчание. Учудена, тя вдига очи. Всички погледи са отправени към нея.

— Е, добре, госпожице Илзен, ваш ред е — казва Зигмунд фриде, изправен сред заелите отново местата си музиканти.

— Мой ред? — извика Фредерика, сякаш падаше от небето.

— Да, ваш ред. Не сте ли пианистка? Да. Покажете ни какво знаете. Известен ли ви е Концертът в до миньор на Моцарт? Да! Изсвирете го, ако обичате. Ние ще ви акомпанираме.

Преди да дойде още на себе си от зашеметяването, Фредерика сяда пред рояла. Разпределят нотите. Те са приготвени на една маса. Значи всичко е било предвидено, без тя да знае нищо.

С едно удряне на палката Зигмунд Фриде привлича вниманието на музикантите. С поглед пита Фредерика дали е готова. Тя навежда глава в знак на съгласие.

Свири по удивителен начин: редица от равномерни, кристално чисти и прости тонове, някакво чудно блаженство и нежност, инфлексии, които пронизват и завладяват сърцето, нещо безплътно, на границата между мълчание и звук, на границата между трептение и пустота. Въведение в един свят, където музиката може само да шепне.

Тя свършва. В залата проехтяват викове от възхищение. Какъв стил! Тя притежава вродена музикалност, необикновен тон, божествена простота и свежест! Всички замълчават, за да чуят мнението на Зигмунд Фриде:

— Много добре, мое дете — казва той. — Щастлива сте, че свирите така и правите щастливи много човешки същества. Това е най-красивото нещо в света. Вие разбирате това, което се крие у Моцарт… Ще свирите като единствена солистка на концерта, който ще дадем тук в началото на май. Още от утре ще започнем репетициите. Трябва още да учите.

Думите на знаменития маестро прозвучават в съвършена тишина и правят извънредно голямо впечатление.

Погледите на графинята и Себастиян се впиват във Фредерика, странни, палещи и студени. Същия този поглед усеща в очите на мнозина музиканти. Страхува се. Това са погледи, които човек вижда в кошмарите си. Миг след това решава, че е сънувала.

Присъствуващите около нея изчерпват всички формули на възхищение, учудване, очарование. Изведнъж всички се отдръпват и тя остава сама. Баронът се приближава до нея. Като се подчиняват на някакъв неволен подтик, всички се отстраняват, за да му направят място.

Той е бледен, лицето му е леко изменено. Погледът му е толкова блестящ, че почти не може да се издържи. Фредерика пребледнява като него и сърцето й почти престава да тупти. Той се усмихва с усилие, взема ръката й и се навежда, сякаш иска да я целуне. Но преди да я докосне с устни, се изправя.

Фредерика, готова за залитне, чувствува, че ако той беше целунал ръката й, ако бе я докоснал с устата си, ако бе почувствувала устните му върху ръката си, тя би припаднала!

Като по чудо Фредерика се задържа на краката си.

Нещо се надига в гърдите й, едно отровно съмнение, една гнетяща тежест. Едва сега тя се освобождава от нея, едва сега си дава сметка, че това съмнение не бе престанало да я потиска от пристигането й в Бодезер. Сълзи бликат от очите й. Думи, които не може да премълчи, излизат бързо от устата й. Тя говори на един дъх:

— Значи не сте ме извикали тук от състрадание, от милост? А аз бях повярвала!

— Успокойте се! Добрината ми не стига дотам да си наложа изтезанието да слушам някой, свирещ по начин, който не ми харесва — отговаря баронът бавно, със страненпоглед.

Сълзи бляскат в очите на Фредерика.

— Но за нищо на света не бих искал един грамофон да Ви замества — продължава баронът.

Фредерика го гледа с широко разтворени от изненада очи. Как отговаря той на най-скритите й мисли! Да не би да притежава дарба да прониква в непроницаеми неща? Изведнъж забелязва, че плаче. Сълзите й, неудържими, текат бързо. Тя плаче пред очите на всички. Хълцания разтърсват крехките й рамене. Всичко това е много за нея. Прекалено много вълнения, прекалено много тревоги още от началото на този следобед.

Зигмунд Фриде се вълнува. Не знае какво да направи. Той я умолява да спре да плаче и изтрива челото си, на което блестят капчици пот.

Дотичва докторът и говори по докторски за нервна криза. Госпожица Илзен не е първата, която прави такова зрелище в Бодезер. Това е обикновен случай. Ах, тези артистични натури! Без всякакво равновесие! Една особенапсихология. Една изострена чувствителност, капризна и своенравна, непредвидими реакции, една скрита истерия!

Сякаш изникнал от земята, Краген се появява и носи върху поднос чаша, пълна с течност — валериан — и я поднася на Фредерика.

Баронът й я подава, за да я изпие. Той нежно се подсмива. Разбира я. Всичко това е естествено. То е един отдушник на всички вълнения през този ден. Днес тя е завладяла най-мъчната и взискателна публика в Европа. Той я поздравява и съветва да плаче още, ако и е възможно. Графинята и Себастиян разменят един понятен поглед.

Фредерика през сълзи се усмихва. Тя моли за извинение… Била е глупава.

— Много глупава — казва баронът. — След половин час ще вечеряме. Избършете сълзите си, иначе очите ви ще бъдат червени. — И той й подава кърпата си, защото нейната е мокра.

Изведнъж Фредерика се почувствува утешена. Тя почва да се смее. Весела, тя се качва, за да се преоблече, като отнася със себе си и кърпата на барона. Няма да я върне. Ще бъде един спомен от днешния ден. И за да запази лекия и странен парфюм, с който е пропита и който едва се долавя, тя я заключва в една кутия.

Оркестърът остава в Бодезер десетина дни. Той не е дошъл да почива, а да работи. Те репетират всяка сутрин точно от единадесет часа до два-три следобед — повече или по-малко, според настроението на Зигмунд Фриде, който има само едно разписание — това на прищевките си или по-скоро на вдъхновението си.

Музикантите не живееха в замъка, а в Париж. Два автобуса ги вземаха от предварително определени места, където музикантите чакаха малко преди единадесет, за да ги отведат в Бодезер.

Репетициите се провеждаха в залата на театъра. Фредерика не пропускаше нито една и макар че си лягаше много късно, тя се събуждаше много рано, горяща от нетърпение и очакване.

Към десет и три четвърти Фредерика отиваше в театъра. От страх да не разсърди Зигмунд Фриде тя се свиваше колкото се може повече в едно кресло в партера и не смееше да мръдне. Знаеше, че да й позволи да присъствувана всички репетиции беше за него изключително благоговение, което му бе много скъпо и на което дотогава се радваха в Бодезер само баронът и графинята.

Не й омръзваше да се възхищава на маестрото, на изящните му и вродени изискани движения, съвършено измерени, така идеално изразителни и уверени, бързи, гъвкави, неумолими и решителни.

Той можеше да наложи на всеки музикант такава дисциплина, че никой от тях не се стремеше да изпъкне за сметка на другия и всички изглеждаха подчинени, зависими, свързани.

Всички музиканти бяха виртуози. Тя можеше да си даде сметка за това, когато някой от тях трябваше да изсвири определен такт или пасаж. Тези, които бяха начело на струнните изпълнители, образуваха един квартет, достоен да се сравнява с най-прочутите ансамбли.

По средата на репетицията имаше едно прекъсване от половин час. Всички се отправяха към фоайето, където беше сервирана лека закуска. Зигмунд Фриде беше взискателен. Той изискваше от музикантите си максимума, който те биха могли да дадат. Така те бяха доволни от тези няколко мига отдих. След като се бяха нахранили и изпили по нещо, те се чувствуваха по-добре, отпускаха се и почваха да обсъждат станалите по време на репетицията случки.

Защо Зигмунд Фриде ги държеше непрекъснато нащрек? Защо не им даваше почивки? Не! Той искаше те да бъдат изрядни. Ако минеше ден без репетиция, той твърдеше, че оркестърът се отпуска и че стойността му намалява. Истината бе, че той ги изморяваше за свое лично удоволствие. Те бяха роби на един деспот, любител на музиката, чрез която той построяваше дворци от звуци, които бе сънувал през нощта и които никога не бяха достатъчно съвършени. По този въпрос той се разбираше отлично с барона. Диригентът имаше такава голяма и обширна идея за музиката, че нищо не би могло да го задоволи. Той би изтощил по-скоро самия себе си в желанието да получи едно съвършено изпълнение, за което мечтае, би умрял и би накарал и другите да умрат заедно с него.

Колкото и да се оплакваха, те бяха възхитени от обстоятелството, че са музиканти на Зигмунд Фриде, и за нищо на света не биха заменили мястото си с друго.

Зигмунд Фриде е наистина ужасен. На масата на барона той й се бе сторил кротък и разсеян. Като диригент на своя оркестър Фриде става избухлив и раздразнителен: едно същество, наситено с електричество, което избухва от най-малкия удар. Един непредаден добре такт предизвиквавнезапното избухване на този динамичен темперамент. Една фалшива нота го кара да крещи.

Веднъж той хвърля папката си върху главата на един обоист, защото не започнал едновременно с другите. Виновникът вдигнал спокойно папката и я сложил в кутията на инструмента си.

— Ще я продам на извънредно висока цена на някой американец — казва той след репетицията на колегите си, които го закачат.

Друг път една виолончелистка взема някакъв тон с една десета по-ниско. Диригентът скача, изтичва до нея, прави едно движение, с което иска да вземе инструмента й, за да го счупи от главата й, но се опомня. Виновницата е жена. Той не смее да я докосне. Изважда часовника от джоба си и го хвърля в залата.

Никой не трепва. Бурята се е уталожила. Репетицията продължава. Фредерика се изправя. Тя не е свикнала още на толкова буйност.

Часовникът е грижливо прибран. Той е хронометър с голяма стойност. Веднага го поправят и по-късно дават на Зигмунд Фриде две кутийки. Първата съдържа хронометъра, втората — един часовник, купен на пазара за петнадесет франка, върху чийто капак е издълбан следният надпис: „За репетициите, моля“. Шегата кара диригента да се смее до сълзи. Той има почти физическо отвращение към неточността. Не допуска, че човек може да закъснее. За него няма уважителни причини.

— Изкуството, госпожи и господа, изисква изключителна любов, страст, тоест непоколебимо чувство, което е смисълът на живота ни и без което вие бихте умрели. Как можете да направите нещо хубаво, ако не сте способни да се увличате страстно, ако ви липсва съзнание и чувство за саможертва. Вие пристигате пет минути по-късно и се извинявате, че причината за това е автобусът, а всъщност вие не обичате достатъчно работата си. Ако я обичахте, автобусът щеше да пристигне навреме.

Тази странна логика действува така убедително, че всички музиканти смутено навеждат глави, а заедно с тях и Фредерика.

Фредерика също репетира всеки ден и ако случайно не е дошъл още, баронът се появява винаги в момента, когато тя сяда на пианото. Графинята го придружава. Те изглеждат неразделни. Тяхната поява е всеки път сензация, толкова голяма, че те влизат мълчаливо. Навикът не успява да притъпи у артистите вълнението от появата им.

Възторгът на Фредерика стига до крайност. Има нещо във въздуха, което я кара да се превъзнася. От съвършеното изкуство на Зигмунд Фриде и присъствието на барона я овладява някаква треска; благодарение на едно магическо въздействие използува тази треска като сила, която й позволява да се издигне над себе си. Когато свършва, музикантите ръкопляскат, лицето на барона бледнее и се променя, очите му светят като въглени.

Зигмунд Фриде я гледа с обич, скача от подиума и се приближава до пианото. Тя иска да стане. Той й прави знак да остане на мястото си. Посочва няколко такта върху отворената тетрадка, която тя не бе погледнала, докато свиреше, и казва:

— Вие чудесно изсвирихте този пасаж! Как направихтетова? Каква сръчност употребихте?

— Не зная — казва Фредерика, поруменявайки.

Диригентът се усмихва на смущението й. Той хваща горната част на ръката й и разглежда изящната извивка и невероятната дължина, която образува китката на ръката й, после замислено поклаща глава и казва:

— Имате необикновена ръка, дете мое. С подобна ръка вие можете да правите каквото поискате. Това ви струва едно незначително движение. Странно. Рядко съм виждалнещо подобно.

Около тях се чуват одобрителни шушукания. Тя среща погледа на барона, който й прави знак с глава, усмихнат, и тя би искала да се смее от радост.

Баронът и графинята никога не пропускат да отидат във фоайето по време на почивката и след репетицията. Баронът е любезен с младите момичета и жените от оркестъра. Той леко им се покланя, с блясък в очите, с очарователна учтивост, която изключва обаче всякаква идея за близост и от която те се чувствуват на седмото небе. Фредерика е забелязала, че всички те са влюбени в него, и тя се опитва да се прикрива колкото може, за да не прилича на тях.

Ах, мислеше тя, той е, който ще бъде в краката ми. Той е, който ще ме потърси. Няма да си и мръдна малкото пръстче, за да го привлека.

Когато Зигмунд Фриде не успява да изтръгне от оркестъра търсения ефект, той се впуска в безкрайни обяснения. Диригентът обяснява, че съвършеният тон е неразделен от вътрешното благородство. Дребнавостта, завистта, неискреността, себелюбието, егоизмът, нелоялността се отразяват на цигулката, у челото, флейтата, както и на гласа и пораждат твърд, метален и бездушен тон. Благородството, пожертвуването, предаността, скромността, чистотата създават величието, дълбочината, същността, мекотата и нежността, това затрогващо качество, което докосва дълбочините на душата и я издига до екстаз.

Фредерика слуша със светнали очи и когато настъпва нейният ред да свири, тя надминава себе си.

Зигмунд я гледа с нежност, във фоайето баронът идва при нея и докато тя прави всичко възможно, за да скрие вълнението си, той й казва в присъствието на осемдесет чифта очи, горящи от любопитство, че тя представлява едно доказателство, че теориите на големия майстор са точни. Зигмунд Фриде я обича, тъй като тя е живото въплъщение на идеите, които са негова плът и кръв. Да, една минута Бах и Моцарт, изпълнени от нея, е по ценна от един бурен живот, изпълнен с блясък, задоволени амбиции, безусловно могъщество.

Погледите на графинята, Себастиян и на неколцина музиканти са насочени отново към нея, някакви неопределими погледи, Фредерика се пита какво означават те и не успява да си обясни.

Поведението, което възприема една част от оркестъра спрямо нея, е единствената сянка по време на репетициите. Вероятно само тя е забелязала това — едно тъй дръзко любопитство поради това, че е постоянно, някакъв страх, някаква неприязненост, която не може да се обясни, презрение. Да, те я презират. Гледат я отвисоко с някакво превъзходство, което изглежда крие тайна, в която тя не е посветена, нещо, което, я изключва, като някакво опасно същество, не само опасно, но и глупаво.

Тя едва запазва самообладание, когато, събрани на групи, те я дебнат с унищожителни погледи. През нощта тя ще види насън тези очи и това ще бъде истински кошмар!

Понякога тя смята, че е луда, че е оставила да бъде увлечена от въображението си.

„Те ми завиждат“, мисли сломена тя.

Фредерика не може да повярва, че има толкова дребнави чувства у такива артисти…