Защото ме обичаш…

Баронът е поканил Фредерика на театрално представление.

В определения ден, към четири часа, Сузана донася с вид на съучастник цял куп големи кутии. Тя е силно възбудена. Отваря ги пред Фредерика, която не вярва на очите си, вади една рокля, една кожа, обувки, много фини чорапи, ръкавици, чанта и воал за убиване на косата.

Фредерика разбира. Това са подаръци от барона. Без да се съпротивява, тя се съгласява да ги изпробва. Сузана се възхищава от красотата на роклята, от вкуса на този, който я е избрал, и заявява, че няколко малки поправки са необходими. Тя излиза, за да ги направи.

Няколко минути преди седем часа Фредерика стои пред огледалото, готова за тръгване, когато от страна на барона й донасят едно клонче бял люляк. Сузана го прикрепя на рамото й. Ароматът му е опияняващ. Преди да слезе, Фредерика намира някакъв незначителен повод, изпраща прислужничката и щом Сузана излиза, се съблича с трескави движения.

Идва й една мисъл, на която тя не може да не се подчини. Чувството, което тя има за себе си, й заповядва това. Нищо не би било в състояние да заличи срама, че не е посмяла да стори това, което е трябвало да стори.

След няколко минути тя слиза по голямата стълба. Закъсняла е с четвърт час, облечена е със старата изтъркана мушама, чийто колан е стегнала около кръста си така, че никога не е изглеждала толкова тънка. Една малка баретка, каквато носят възпитаниците на държавните сиропиталища, памучни чорапи. Токовете на обувките й са изкривени. Слиза с престорено безгрижие.

Баронът я чака в хола заедно с доктора, чиито очи изскачат от орбитите. Той е слисан, не разбира нищо. Сузана, която се преструва, че нарежда нещо в един ъгъл, за да може да присъствува на тръгването, едва не пада от изненада. Това не е възможно! Малката Илзен е полудяла! Краген едва успява да скрие учудването си.

Баронът остава невъзмутим. Преди Фредерика да се присъедини към тях, той е разбрал намерението й. Благодари й, че не е закъсняла повече от четвърт час, и се отдръпва, за да я остави да мине, като я следва по площадката. Помагайки й да се качи в колата, той долавя лек трепет на цялото й същество. Лицето му не издава нищо от това, което мисли.

Колкото до Фредерика, тя е смазана от хода на приключението. Ето я на път за Париж, седнала до барона, докато тя бе уверена, че той ще й направи груба сцена и ще я застави да отиде и да смени роклята си или ще намери предлог да не излезе.

Напротив! Той е седнал до нея, любезен, не проявява никакво недоволство, никаква досада. Обгръща я с погледа на сините си очи и прикривайки ироничната си усмивка, я разглежда изпитателно. Тя стои като върху нажежени въглени, като на тръни, но той не трябва да забележи това. За да може да изпълни ролята си докрай, тя изважда от единия си джоб черни памучни ръкавици и нарочно бавно ги слага, без да пропусне случая да му покаже, че всичките им пръсти са закърпени; същевременно тя страда от контраста, който образуват черните ръкавици с бежовата мушама.

Колата спира пред театъра. По време на пътуването от Бодезер до Париж Фредерика се надяваше и същевременно се страхуваше да не би баронът да промени намерението си и да я заведе на кино или на някой малък ресторант, за да избегне неприятни срещи.

През цялата вечер Фредерика е между рая и ада. Раят — това е театралната пиеса, играна от гениални артисти, разговорът на барона, присъствието му. Адът, това е фоайето на театъра и преддверието. Този човек се движи в едно общество, където жените са облечени с вкус и изтънчено изящество, където любопитни, изпитателни, учудени, възмутени или усмихнати погледи ви разглеждат. Това е също ресторантът, един от най-известните в Париж, където баронът я завежда след театъра и където тя веднага приема да го придружи, решена да не бъде по-малко смела от него. Има мигове, когато адът и раят се смесват и правят болезнено впечатление, както например, когато баронът насочва разговора към един парлив въпрос, когато разглежда с необикновено опитно око тоалета на присъствуващите жени, кожите, скъпоценностите, прическите им, когато ги критикува с познание, което я отчайва.

— Шевът е изкуство — казва той — и добрият шивач е артист. Една рокля е една поема, едно видение на любимата жена. Платовете с тяхното разнообразие и безкрайните багри са материята, с която работи този артист. Скулпторът работи с камък, поетът — с думи, шивачът — с платове. За да стане хубава една рокля, той трябва да бъде влюбен в жената, която ще я облече, но непременно влюбен по един… земен начин… като изпитва едновременно същата страстна, отвлечена, пламенна и ледена, лична и безлична любов, която изпитва един творец към своите герои.

И за да потвърди нагледно думите си, баронът взема примери от залата. Примери, сполучливо подбрани. Демонстрацията е убедителна! Оркестърът свири тихо! Тази музика действува силно върху нервите на Фредерика. Тя се измъчва. Има обаче нещо опияняващо в това състояние. Как се подиграва той! Тя слуша внимателно. Той говори преднамерено. Предизвиква я. Иска да я накара да страда. Тя няма да му позволи да види какво чувствува и мисли. Той се мами, ако разчита на такъв успех.

Ето ги най-сетне в Бодезер. Автомобилът изминава с голяма бързина километрите. Пристигнаха за по-малко от час и половина. Фредерика е напълно изтощена. Хубав огънгори в камината на хола. Приготвили са за изстудяване в една кофа бутилка шампанско. В една ваза е натопено клонче бял люляк, чието опияняващо ухание се носи из стаята. Тя го позна. Това бе люлякът, който той й беше изпратил, за да се закичи, и който бе оставила в стаята си.

— Чаша шампанско — предлага баронът.

Фредерика прави знак, че не иска.

— Умирам за сън — казва тя. — Ще си легна. Лека нощ, господине.

— Не, Вие не умирате за сън, няма да си легнете, вие бягате.

— Бягам? — пита тя и неволно поруменява.

— Знаете много добре, че това е така… И за да ми докажете противното, ще останете още няколко минути.

Той й предлага едно кресло.

Баронът отваря бутилката шампанско, напълва две чаши, разноцветни мехурчета изплават на повърхността, пукат се и пръскат леко опиянение. Той взема чашата и й я подава. Вдига своята и казва:

— За вашата победа!

— За каква победа? — пита Фредерика.

— Победата, която спечелихте тази вечер по време на една малка война на нерви, малката война на нерви между нас двамата. Беше много забавно — и като отмята главата си назад, той изпразва наведнъж чашата. Взема бутилката и наново я напълва.

— Вие не приехте роклята, която ви изпратих — казва той с неуловима усмивка… — Имах грижата обаче да я избера според принципите, които току-що ви изложих. Дотам стигнах, че накарах Сузана да вземе скришом една ваша дреха, за да имаме точните ви мерки… Лишихте ме от едно голямо удоволствие.

— О! — отвръща Фредерика, която бе чакала този миг цялата вечер и се бе отчаяла, че няма да дойде, — о, съжалявам много. Не желаех да служа като манекен на един човек, който иска да блесне пред хората с общественото си положение или с артистичния си вкус!

Но в момента, когато произнася това, една мисъл проблясва като мълния в съзнанието й: това не е истинската причина, поради която тя бе отказала. Това е само предлог. Бе отказала, защото не можеше да приеме нещо от него, от него, шефа на петата колона във франция.

— Щастлив съм — казва баронът, — че вие сте отказали не поради съблюдаване на някакви буржоазни условности.

Той стои пред нея с ръце на гърба, надвишава я с главата и раменете си и я гледа с блестящ поглед и нежна, подигравателна усмивка.

Фредерика диша бързо. Уханието на клончето бял люляк достига до нея на талази и тя чувствува, че губи съзнание.

— И каква кокетка сте! — продължава баронът. — Поставихте ме не изпитание. Подобно на пепеляшка искате да се скриете под скъсани дрехи и същевременно с туптящо сърце чакате онзи, който сред равнодушната и сляпа тълпа ще се спре и ще ви разпознае въпреки дрехите и ще ви отнесе като най-скъпоценното нещо на земята!

Като я изглежда от горе до долу и от долу до горе с един проницателен поглед, от който тя се чувствува като върху нажежени въглени, той продължава да говори бавно, като се спира на всяка дума:

— Това палто… Тази баретка… Тези обувки… тези чорапи… и тези ръкавици преди всичко… са един шедьовър в случая, който аз имах цялата възможност да преценя… Истински находки… И какъв трогателен вид, нежен, който моли да бъде покровителствувай… Да, едно изтънчено кокетство, от което биха се изчервили ангелите, а дяволът би се възхитил. Много съм ви благодарен за удоволствието, което ми доставихте, много, много съм ви благодарен!

Остава няколко секунди с поглед, впит в нейните очи, и тези няколко секунди изглеждат цяла вечност; после, сякаш дошъл на себе си, той позвънява. Краген се явява с бавни и тържествени стъпки, отива до масата, взема свещника и почва да изкачва голямото стълбище.

Фредерика разбира, че трябва да се оттегли. Тя става. Баронът взема бялото люляково клонче, настига я в подножието на стълбата, хваща я за лакътя и се качва с нея, говорейки:

— Миналия ден ви поисках извинение. Отдавна исках да ви говоря, за да ви кажа мисълта си. Това беше един много обикновен барон фон Вайзефорт, който ви поиска извинение, един възпитан, учтив, културен барон фон Вайзефорт. Един друг барон фон Вайзефорт, или един от бароните фон Вайзефорт, истинският, не ви иска извинение. Той е щастлив, доволен от това, което ви е сторил…

Спира се. Стигнали са до вратата на Фредерика. Краген чака малко встрани, с невъзмутим вид.

Баронът обгръща Фредерика с поглед, който я изпълва с ужас. Подава й бялото люляково клонче. Тя го взема и го мирише.

— Какъв аромат! — казва със захлас.

— Да, ако този люляк растеше в ада, не бих се поколебал да сляза и да го помириша.

— Адът, значи аз съм адът? — отговаря Фредерика.

— Ако сте ад, то тогава адът ще бъде рай. Изплашена от изражението му, Фредерика избързва да влезе в стаята си, затваря вратата и се обляга на нея, задъхвайки се.

Баронът не се опитва да я последва. Той остава за миг пред тази врата с вперени в нея очи. Краген го гледа, вцепенен и неподвижен. Олицетворение на самата преданост. Баронът се усмихва, прави едно небрежно движение с ръка на своя доверен човек и се отдалечава в галерията.

Фредерика съзерцава люляковото клонче, притиска го към бузата си и вдишва страстно аромата му.

Обича ме, мисли тя, обича ме… Да, той е ненавистен и прекрасен. Той не се страхува от нищо, дори и да се покаже пред хората с едно младо момиче, облечено като беднячка. Той е дързък. Не зачита нищо. Нищо не го спира, и особено общественото мнение. Каквото и да прави, той никога няма да бъде дребнав. Винаги ще бъде голям.

Тя страстно се възхищава от него, обича го, обожава го.

Чува своята благодетелка да говори за мъжете от съвременната епоха и да ги сразява с презрението си. Липсва величие, казваше тя. Подлеци, донжуановци на дребно, суетни глупаци, в най-добрия случай, нищожни добри хорица, задоволяващи се с малко пари, малко власт и банални любовни приключения.

О, баронът е истински мъж! Госпожица Леополдина не би могла да отрече това. Тя би могла да го убие може би, но не би могла да отрече, че е истински мъж, наистина не би могла да стори това.

И като през страшната нощ, когато откри тайната на барона. Фредерика се чувствува ту отмаляла, ту обхваната от силна възбуда, която ужасно разтърсва тялото й.

На другия ден, влизайки в стаята й, Сузана я намира заспала, с глава, отпусната върху ръката, облегната на пианото, допряла лицето си до люляковото клонче.

Тя я взема, съблича я и я поставя на леглото, Фредерика поклаща глава. Не се знае дали я порицава, дали я съжалява или завижда. Люляковото клонче поставя в една ваза. Когато се връща, то е изчезнало. Фредерика го е затворила в едно сандъче, където е заключила и кърпичката на барона.

Отново Фредерика свири за барона в залата за музика, чиято врата е полуотворена. Навън е лунна нощ. Прозорците към терасата са отворени. Долавя се тихият шепот на водата във френската градина. Черешите почват да цъфтят. Скоро ще дойде ред на люляка. Паркът е изпълнен с някакъв копнеж.

Фредерика свири Бах… В съседната стая се чува скърцането на перо върху хартия, шумоленето на листове, които се обръщат. Кой е в тази стая, украсена с един безценен глобус, върху който всички столици са означени със скъпоценни камъни, а Берлин с диамант, защото трябва да стане столица на света? Дали е сам баронът, или неговият двойник — автоматът със стъклените очи, които си приличат като две капки вода?

Дали е излязъл по някоя тайнствена работа, която може да му причини неприятности, поради което е измислил това алиби? При тази мисъл тя неволно потръпва.

Да можеше да узнае, но как да узнае? Да отиде да види? Да установи това със собствените си очи? Не смее вече. Достатъчно го е дебнала. Внезапно й хрумва нещо, което тя веднага прилага в действие.

Започва да свири малката прелюдия №8, с която пропадна на конкурса на дружеството за старинна музика и която я беше довела в Бодезер. За пръв път оттогава се осмелява да го изсвири. Дързостта й се струва безгранична. Сърцето й бие силно. Тя разкрива чувствата си. Малкият прелюд не трае една минута. Каква кристална чистота, какво неизказано блаженство в тази минута, която граничи с вечността.

Когато повдига очи, баронът е там, прав пред вратата. Той е блед, лицето му е променено, напрегнато от някакво скрито вълнение. Той среща погледа на Фредерика, широко разтворените й очи, блуждаещи, измъчени, възторжени. Тръгва към нея. Тя е станала от пианото и почва да се отдръпва, докато се удря в стената. Той е вече до нея. Тя трепери с цялото си същество, очите й се пълнят със сълзи, които бликват и почват да текат по бузите й неудържимо. Той я прегръща страстно, навежда лице към нейното и я съзерцава. Тя обвива ръце около шията му и се притиска до него. Горящите устни на барона изсушават сълзите й.

Фредерика излиза, връща се, свири, разхожда се, цялото й същество е крайно възбудено. Тя е обладана всецяло от едно страстно чувство, нервите й са само обтегнати, нищо не е в състояние да сломи енергията й. За да не издаде тайната си, за да намери сили да мълчи, когато е в обятията на Карл-Стефан, тя мисли за поразителните открития през последните седмици и това й дава сили, за да живее. Може всичко да избърши. Всичко да рискува, Всичко да предприема. Знае, че животът й, който напомня прекалено изопната струна, може да бъде прекъснат всеки миг, знае, че нещо съвсем незначително може да доведе до катастрофа. Трябва само да внимава. Никакво нещастие няма да се случи. Трябва да се подготви за всичко и да пази хладнокръвие. Често се учудва как не се издава. Живее в един омагьосан кръг, в състояние на самнамбулизъм, сякаш сънува наяве и има халюцинации.

— Кой те е възпитал? — питаше баронът, наведен над нея. Тя отговаряше. — Възпитала те е точно за мен, за моето щастие — казваше той. — Ако зависеше от мен, не бих желал да бъдеш друга. Обичам възпитателката ти. Бих се влюбил в нея.

Неуморно той разпитваше Фредерика за детството й. Тя му разказваше, че е намерено дете. Обстоятелството, че е намерено дете, очароваше барона, защото, казваше той, въображението може да работи безспирно, като се старае да разбули тайната на произхода й. Може би тя е принцеса или дъщеря на бедни хора. Колкото се отнася до него, той би предпочел да е родена от бедни хора, защото чудото, което представляваше с цялата си личност, добиваше още по-голям блясък. Тя му обясняваше защо госпожица Илзен я беше нарекла Фредерика и какви усилия трябваше да прави при пристигането си в Бодезер, за да не се разплаче, когато той беше обяснил на доктора защо французите могат да наричат дъщерите си така. И сълзите, които беше успяла да задържи тогава, сега се търкаляха по страните й; баронът ги пресушаваше с целувките си.

Тя му разказваше всичко, упражненията, които госпожица Леополдина я караше да прави, за да развие самообладанието й, как я учеше да се държи добре на масата с чинии и прибори от картон, направени саморъчно от нея, и как я притискаше в обятията си и я обсипваше с целувки, когато беше свирила добре.

И Карл-Стефан я вземаше на cBou peg в обятията си, обсипвайки я с целувки.

— Твоята възпитателка не е изскубвала бурените, защото някои от тях имат прекрасни цветове, макар и съвсем дребни; казвала е, че нищо грозно не бива да осквернява погледа, слуха и духа ти. Казвала е, че красотата и моралът не вървят непременно заедно. Съгласен съм с нея. Казвала е също, че в живота само музиката и цветята заслужават да бъдат обичани. Но е забравяла любовта. Какво би станало с теб, ако не ти беше хрумнало да присъствуваш на тозиконкурс?

Фредерика му казваше какво ужасно нещо било нейното пропадане. Той я бил спасил от самоубийство, повиквайки я в Бодезер. Странното му държане я било накарало да мисли дълго време, че той я бил поканил само от състрадание.

— Глупачка — казваше баронът, който не сваляше от нея пронизителните си зорки и замислени очи. — Душата си бих продал за тебе, за да те чуя да свириш.

При тези думи Фредерика изпитваше неизразима наслада. Тя обуздаваше възторга си. Да! той беше човекът, способен всичко да жертвува за нея, стига само тя да пожелаеше това.

— Защо дойдохте на конкурса? — попита любопитно тя.

— Видях обявата и имах предчувствие, че нещо ще се случи. Винаги съм обичал да присъствувам на подобни прояви и съм ревностен посетител на продукциите на консерваториите и музикалните училища. Влязох. Изслушах много от участвуващите. Всички бяха виртуози… Беше много добре. Отегчавах се. Щях да си тръгна, но ти се появи и засвири. Веднага реших, че трябва да дойдеш в Бодезер.

Той я целуваше нежно по устата и това й се струваше прекрасно. Самодоволен, той гледаше сияещото й лице.

— Мисля, че се влюбих в теб, влюбих се страстно, щом се появи на сцената. Малката прелюдия, начинът, по който я изсвири и който ми прониза сърцето, фактът, че ти свири, без да си даваш сметка какво правиш, твоята чистота, невинността ти, твоето непознаване на света ме възхитиха и ме накараха още повече да се влюбя в теб. Това отговаряше на очакванията ми, то потвърждаваше всичко, което бях доловил в теб на пръв поглед… И сега те виждам. Ти носеше черна рокля, съвсем скромна, каквито носят на изпит ученичките от консерваторията. Тя стигаше до коленете ти и беше с къси ръкави, така че ръцете ти бяха голи, хубавите ти коси бяха разпръснати по раменете. Ти имаше нещо толкова детско, толкова младежко, изглеждаше толкова плаха и смела едновременно, че ми се искаше даскоча от мястото си, да те сграбча в обятията си и да те отнеса далече от тези глупаци, които нищо не разбираха… Изпратих Краген да те чака при изхода и му заповядах да те проследи, за да види къде живееш и да научи името ти. Той не се усъмни нито за миг, че аз се бях влюбил. Краген е приятен… Приятно е да имаш около себе си подобни същества. Докато са при нас, не преценяваме достатъчно техните качества. Те създават равновесие и особено чувство на безопасност… Както виждаш, моралните качества могат да услужат на злото и да правят съществуването му възможно и приятно — прибави той с бегла усмивка.

Погледът му се впиваше в очите на Фредерика, разглеждаше всяка черта на лицето й, виждаше го да се променя леко, целуваше го. Той я караше да пребледнява. Това му се нравеше.

— Защо не изсвири „Хроматичната фантазия“ на Бах?

— Не зная.

— Защото така било писано, защото трябваше да изсвириш малката прелюдия №8, за да се влюбя в тебе. Това не е ли достатъчно обяснение?… Ако беше свирила Лист, Вагнер и дори Бетовен, както твоите съперници и съпернички, нямаше да те обикна, но ти сигурно щеше да вземеш наградата и щеше да станеш прочута в целия свят… Какво предпочиташ?

Той знаеше добре какво предпочита и тя потръпваше.

— А — отвръща той, наведен над нея със светещи очи, — може би грешиш! Ще съжаляваш един ден!

Той държи нежната китка на Фредерика между пръстите си, обръща я, за да разглежда ръката й от всички страни, възхищава се, мечтае и с неясна усмивка проследява очертанието на всеки неин пръст с показалеца си. Достатъчно е това леко и нежно докосване, за да пламне и се пробуди чувството й.

Или пък взема главата на Фредерика с двете си ръце, навежда се над лицето й, впива поглед в очите й, за да проследи плъзгащото се отражение на спокойната светлина в тези дълбоки, блестящи и тайнствени под дългите мигли очи.

Той не казваше нищо, но силата на усещанията му го караше да побледнява страшно.

Неочаквано Зигмунд Фриде и оркестърът се завръщат, графинята все още отсъствува. Концертът ще се състои след една седмица. Ще бъде нощен концерт, концерт в полунощ, мода, създадена от барона, от която всички са във възторг. Каква очарователна, оригинална идея. Само барон фон Вайзефорт може да я измисли! Ще започне в единадесет и половина вечерта, за да свърши към два и половина, три часа. Ще бъде последван от прием в парка.

Животът е вихрушка. Репетициите почват заедно със закуските във фоайето по време на паузите и след работата. Няма вече соарета. Баронът е много зает. Фредерика работи върху програмата, която ще трябва да свири. Баронът винаги намира време, за да дойде да я слуша. Когато са сами, за да й докаже колко е доволен от работата й, той я обсипва с целувки и ласки. Тя си е купила една нова рокля за концерта, една бяла рокля, която Карл-Стефан искаше да й подари, но тя упорито отказваше.

Музикантите са по-любопитни и по-бъбриви от всякога. Дали малката Илзен е любовница на барона? Не могат да отгатнат и се задоволяват с предположения. Зигмунд фриде не се е променил. Докторът е единственият, който проявява лошо настроение. Той се мръщи на барона. Сърди му се, че е „прелъстил“ Фредерика, както казва той. Станал е мълчалив. В неделя и четвъртък, дни, в които си дава отпуска, остава невидим. Това е признак на неодобрение и скандал. И колкото повече е сдържан, толкова повече баронът е любезен към него. Избягва Фредерика, бои се да я погледне в лицето, бяга от нея. Обаче, когато са случайно насаме, той не може да се сдържи и прояви състрадание към нея. Тогава Фредерика се въздържа с голямо усилие да не заплаче.

Фредерика забелязва, че Себастиян е изчезнал. Баронът дава уклончиви отговори по този въпрос. Себастиян е заминал. Той го е натоварил с деликатни и важни проучвания. Баронът ръководи без усилие една уморителна и разнообразна дейност; въпреки това той посвещава цялото си време на Фредерика. Иронична усмивка се появява на устните му, когато чете военните известия и бюлетините за съюзническите победи в Норвегия, и Фредерика отгатва по тази усмивка, че Англия и Франция ще бъдат победени. Тя трябва да му открие, че знае всичко, и да го запита. Това желание става всеки ден по-непреодолимо. Някакъв неясен инстинкт още я задържа. Тя знае какъв. Но това не може да продължава дълго време. Черни облаци се сгъстяват все по-застрашително, бурята наближава, тя ще се разрази. Трябва да се действува преди това. Трябва да се намериблагоприятният миг. Времето тече бързо. Ако Германия е готова? Ако нападне? При тези мисли Фредерика чувствува, че пропаст се разтваря пред краката й.

Бурята се разразява съвсем неочаквано.

Това е в самия ден на концерта, към края на следобеда.

Фредерика е при барона.

Докторът се втурва в стаята, неописуемо възбуден, зачервен, с опулени очи, крещейки:

— Лъжи, все лъжи!

Баронът става и го измерва със студен поглед. Подобно държане от страна на барона би могло по-рано да накара наивния доктор да потъне в земята. Сега той се наежва.

— Какво има, докторе? — пита баронът.

Фроман се задушава. Той говори немски и Фредерика с мъка разбира. Но смисъла на спора улавя твърде добре. Тя следи сцената, сгушена в един ъгъл. Моментът е настъпил! Страшна мъка разкъсва сърцето й.

— Да, лъжи, все лъжи, господин барон. Принуждавате ме, без да искам, да лъжа хора, които имат доверие в мен. Карате ме да играя отвратителна роля. Кой ще ми повярва, когато кажа, че съм невинен? Безчестието ще ме убие. Всевишният знае, че единствената ми вина е тази, че съм бил прекалено доверчив и че прекалено много съм вярвал.

— Вие бълнувате, докторе. Вземете нещо успокоително и идете да си легнете — казва баронът. — Втресло ви е. Бъдете доволен, че съм достатъчно хладнокръвен, за да забележа това вместо вас.

Той сяда, взема перото и почва да пише с изморен вид.

— Аз! Бълнувам? — вика докторът, — ами това?

С трепереща ръка той изважда един лист от джоба си.

Баронът вдига очи. При вида на този лист лицето му се изкривява, от устата му се изплъзва ругатня. Скача и обикаля работната си маса.

— Къде намерихте това? — сопва се той.

— А-а! — вика докторът. — Това ви интересува. Значи не съм бълнувал. Къде го намерих? В поверителния доклад относно моите изследвания, който ви предадох, за да го изпратите на съюзническата главна квартира. Вие сте го изпратили в Берлин и непогрешимите офицери на германското главно командуване, които са така точни, грижливи и безукорни, са забравили вътре това листче. Значи и тегрешат? Тези подробности могат да ги погубят… Няма значение! Ужасно е, че вие, барон фон Вайзефорт, сте един мошеник, лъжец и предател. Никога няма да се съвзема от този удар. Вие лъжете всички! О! Задушавам се! Вие нямате ни най-малка представа за чест, за вярност… Аз ще ви издам. Баронът е успял вече да се овладее. При вида на страшното му самообладание Фредерика чувствува, че я полазваттръпки.

— Направете го — казва той. — Никой не ви пречи, господин докторе.

— Мислите ли, че няма да ми повярват?

— Точно така. Отгатнахте.

— Имам доказателства.

— Не — казва баронът и с бързо движение измъква от ръката листчето.

Докторът се опитва да се хвърли върху него. С едно движение баронът го спира.

— Недостойно е за вас и за мене да се бием като хамали, докторе… Пък и аз съм по-силният. Опитът ви да ми отнемете листчето е безполезен.

Фроман отново се задушава.

— Ако имахте малко повече ум, хер доктор — продължава баронът. — щяхте да пазите това листче като неоспоримо доказателство и за нищо на света не бихте ми открили онова, което знаете. Но вие вършите обратното. Непосредствено под влияние на вашето възмущение вие ми го показвате. Как! Да сте на такава възраст вече и да не можете да се владеете!

— Вие сте изобличен, загубен сте, барон фон Вайзефорт.

— Казах ви вече, идете да разкажете нашата малка история. Никой не ще ви вярва или по-скоро никой не ще желае да ви повярва. Така ще е по-удобно. Всичко е гнило тук. А сега имам работа. Излезте! Освободете ме от неприятната гледка на вашата дребнобуржоазна душа без въображение… Довиждане.

— Довиждане, господин барон. Поведението ви би накарало вашия славен дядо да се обърне в гроба.

Баронът се изправя с цялата си надменност.

— Не се тревожете за дядо ми. Познавам го по-добре от вас. Той обичаше родината си като мен и не вярвам да е недоволен от внука си.

Докторът гледа барона ужасен, после се хваща отчаян за главата и се втурва навън.

Баронът остава замислен един миг. Натиска едно копче, което се намира на бюрото му.

Почти веднага се чува гласът на Волф Грюн.

— Да, господин барон?…

— Ти Ли си Волф?

— Да господин барон.

— Докторът си отиде. Той не е добре… Има треска. Погрижи се за него, не го оставяй, докато не се успокои. Разбра ли ме?

— Да, господин барон. Днес, точно днес? Не можеше ли да почака още няколко часа?

— Направи каквото ти казах. Така е може би по-добре. Поне знае какво го очаква. Разчитам на теб.

— Добре. Слушам, господин барон.

Баронът натиска отново копчето. В този миг той забелязва Фредерика. Едва сдържа учудването си.

Прави, те се изглеждат един друг, двамата еднакво бледи и треперещи.

— Ти тук ли беше?… Бях те забравил.

Той се приближава и я прегръща. Надвесен над нея, впива поглед в очите й. Какво е разбрала? Доколко е разбрала?

Фредерика не отклонява погледа си, този поглед, в който той се губи. Тя успява да се усмихне, както се усмихва призрак.

— Не се мъчи повече да отгатваш. Карл-Стефан, аз зная. Силно вълнение разтърсва тялото на барона.

— Знаеш? Какво знаеш?

— Зная ролята, която играеш във Франция.

— Каква роля?

— Ти сигурно си главният шеф на петата колона. Той е блед, но не повече от нея.

— Откога знаеш това?

— От онази нощ, когато те видях пред вратата на салона, отпуснат върху работната маса; помислих, че си убит, и изтичах да ти се притека на помощ… Видях, че това не беше ти, а един автомат. Лесно беше да разбера останалото. Това се случи няколко дни след заминаването на оркестъра.

Баронът е сразен не толкова от това разкритие, колкото от обстоятелството, че е имала силата да се прикрива по такъв удивителен начин. Той, който се гордее, че нищо не може да избегне от неговата наблюдателност, от свръхчовешката му проницателност, нищо не е отгатнал, нищо не е почувствувал. Той, който мислеше, че я познава!

— И ти не прояви нищо? Коя си ти? Или по-скоро кой съм аз, който нищо не подозирах?

— Дори и да не знаех за съществуването на автомата, мислиш ли, че нищо не бих отгатнала? Други неща щяха да ми отворят очите. Любовта не е сляпа, о, не!

— Защо не си ми казала нищо?

— Исках да те покоря, исках да ме обикнеш повече от своя собствен живот, повече от самия себе си, повече от собствената си дума.

— Обичам те безумно — каза той, притискайки я страстно към себе си.

— Не исках да ти говоря, преди да ми принадлежиш напълно, преди да ти стана необходима, за да мога да настоя пред теб да се откажеш от делото. Да, аз искам това. Аз искам да се откажеш от мечтата си, от плана си, от самия себе си.

Баронът е като гръмнат. Той не сънува! Той не бълнува!

— Какво казваш?

— Искам да се откажеш от дейността си. Изгори всичко, унищожи всичко, забрави всичко, бягай — казва Фредерика, треперейки цялата.

Баронът я отблъсва грубо. Тя залита и едва се задържа, за да не падне.

— Ти не знаеш какво приказваш — казва той троснато. — Защо да изоставя всичко?

Очите на Фредерика проникват като две ослепителни светлини чак в сърцето му. Той почти не може да ги понася. Те го изгарят, влудяват го.

— Защото ме обичаш и защото аз те моля за това.

За пръв път в живота си баронът мисли, че ще загуби ума си.

— Това е безумие — казва той, — ти си луда.

— Не, не съм луда, знаеш добре. Ако ме обичаш, откажисе.

— Ти си луда — повтаря той извън себе си, с разкривенолице.

— Не желаеш ли?

Той избухва в смях. При звука на този смях Фредерика чувствува, че умира.

— Никога! — казва той. — Не може да се поиска от един артист да пожертвува петото си действие.

Сълзи бликат в очите на Фредерика. Тя не може да се владее вече.

— Ако не го сториш, ти си подлец. Да изоставиш каузата си, значи сам да се погубиш, а ти се боиш да се погубиш. Подлец, страхливец, заешко сърце. Ето какво си! Боиш се от пропастта. Боиш се от бездната.

Всяка дума, която Фредерика произнася, удря върху гордостта на барона. Той я гледа със страшно лице. Дали ще я убие? Не, той се овладява, обръща се и се отправя към вратата.

Фредерика го гледа и изведнъж се спуска към него, успява да застане между него и вратата. Тя плаче с цялата си душа.

— Карл-Стефан, ако не ме обичаш вече, ще умра.

Той не може да устои. Грабва я отново в обятията си и я обсипва с целувки и ласки.

— Никога, никога няма да те оставя.

— Напразно се противиш — казва тя умолително. — Накрая ще бъдеш победен. По-добре е да се откажеш още сега. Защото по-късно и без това ще бъдеш принуден да го сториш и тогава ще бъде по-зле, отколкото сега.

— Мълчи, Фредерика — казва той. — Ще дойдеш ли тази вечер?

— Ще дойда.

— Ще свириш ли?

— Да, ще свиря.

— Добре тогава, върви, върви да се приготвиш.

Но той не може да я пусне да върви, целува я, притиска я до себе си, сякаш някакъв неясен инстинкт му казва, че това е за последен път, че ще я загуби завинаги!