Защото ме обичаш…

Тази вечер Театърът на Бодезер е препълнен с най-отбрана публика. Няма нито едно свободно място. Виждат се много генерали, офицери от генералния щаб, министри, висши чиновници, индустриалци, най-видните представители на френската аристокрация, красиви знаменити жени. Местата, чиято цена представлява цяло богатство, бяха предварително ангажирани по личната покана на барон фон Вайзефорт. За да се сдобият с тях, хората прибягваха до унижение. Целият приход трябваше да бъде внесен в помощната каса на политическите емигранти от всички страни, завладени от Оста.

Париж присъствува, тласнат по-скоро от желанието да види и чуе Фредерика Илзен, отколкото поради патриотична солидарност. Тази непозната възбужда любопитство. Коя е? Осведомяват се. Една пианистка, която е пропаднала на конкурса на френското дружество за старинна музика, на който свирила някаква дреболия. Спомнят си сега. Мълвата твърди, че тя е последната победа на барон фон Вайзефорт, и това удвоява интереса. Той я чул на конкурса и въпреки шумното й проваляне я ангажирал като пианистка в Бодезер; сега той й доверява ролята на солисткав един от своите концерти, В който вземат участие само първостепенни артисти. Баронът е известен с взискателния си вкус. Никога изборът му не е бил оспорван. Той се е наложил от само себе си. Дали благодарение на своя усет е можел да открие у безличното момиченце истинския гений, незабелязан от взискателния и обработен слух на журито, или пък силата на зараждащото се и неотразимо чувство го е правела нечувствителен към музиката? Мъчно би могло да се отговори на този въпрос.

Първите поканени пристигат в единадесет часа. Баронът ги приема в салоните на замъка, където са приготвени закуски. След дългия път с автомобил гостите са доволни, че могат да се подкрепят и освежат. Привлечени от очарователното държане и разговора на барона, хората не забелязват, че времето напредва. Фредерика Илзен е невидима: „Той не я показва, крие я“ — мислят гостите, сръчен е, умее да създава ефекти като добър режисьор.

Най-сетне се чува продължителен звън. Баронът кани гостите да го последват. Вратите на театъра се отварят. От всички страни се чуват възклицания на учудване и възхищение. Залата блести от светлини. Тя е осветена от свещи, окичена с бял люляк, момина сълза и черешови клончета, наредени с голям вкус. Ароматът, който лъха от полуотворените чашки на цветовете, се носи из въздуха, остър, опияняващ.

Музикантите се събират и нареждат, както по времето на Бах и Моцарт. Настройват инструментите си. Триножниците също така са осветени със свещи. Един голям роял заема предната част на сцената.

Всред шум от разговори и възклицания прислугата настанява поканените. Баронът сяда в средата на първия ред и веднага фафнер и Фазолт идват и лягат в краката му. „Както едно време, когато някой влюбен в музиката принц, всред кръга на своите придворни, в театъра на резиденцията си, слуша своите музиканти“, отбелязва в бележника си, много доволен от фразата си, един журналист в своя материал за концерта на другия ден.

— Бели цветя — шушука един изтънчен старец на прекрасна млада жена, която го придружава, — бели цветя! Една поема на барона в чест на дамата на сърцето му. Трябва ли да разберем, че невинността й е останала непокътната?… Умирам от желание да я видя!

Зигмунд Фриде влиза. Посрещат го с овации. Той поздравява, качва се на подиума, взема палката си, издига я, държи я така известно време, за да привлече вниманието на музикантите. В залата, пълна с очакване, настъпва тишина; с едва уловимо движение той дава знак на оркестъра и първите тактове на Моцартовата „Симфония в сол миньор“ се разнасят из залата.

Тези, които по-късно си спомнят този концерт и можеха за миг да забравят ужасните събития, които го придружаваха, заявяваха, че е бил нещо нечувано. Никога не им се е струвало да са били по-близо до съвършеното.

Всичко беше така нагодено, като че ли баронът искаше да въздействува с непостижимо желание върху чувствителността на своите гости, сякаш те бяха за него някакъв инструмент.

Това беше едно истинско тържество! Някакво напрежение, някакъв неизразим трепет изпълваха цялата зала. Всеки беше зашеметен и не знаеше на какво да отдаде безумната радост, която го бе обхванала: дали на вида на залата, на светлината на свещите, на аромата на люляка, на момината сълза, на черешовите клончета, на музиката на Бах, Моцарт, на барона, на Зигмунд Фриде или на Фредерика Илзен. На всяко едно от тези неща и на всички заедно.

Симфонията в сол миньор се разгъва бурна, неспокойна, пълна с плам. Възторжена, страстна, затрогваща. Зигмунд фриде я бе поставил в програмата по желание на Фредерика, той нищо не й отказваше и нищо не можеше да й откаже, тя бе негова любимка.

— Виждам, че тази симфония има голямо значение за теб — казва баронът на Фредерика в един момент, когато са останали насаме, след една репетиция, — защо? Защо я обичаш до такава степен? Какво има между теб и нея?

Тя беше в прегръдките му и той не преставаше да я целува.

— Една тайна — отговори тя с усмивка, едновременно тъжна и дяволита, която той обожаваше.

— Каква тайна?

— Ако не можете да я отгатнете сам, господине, не сте достоен да я научите.

И тя се засмива леко.

— Наистина, само аз мога да зная тази тайна. Никой не може да я открие, ако не му я кажа, а аз няма никому да я кажа, дори и на теб… Трябва да се прибегне към помощта на някой магьосник, който е ясновидец, може би той ще отгатне.

Любопитството на барона е извънредно възбудено. Но нищо не издава. Той не може да знае, че симфонията хармонира чудно с това, което Фредерика чувствува, когато мисли за него, и че тя е, която я бе хвърлила, тъй да се каже, в прегръдките му. Той не можеше да знае, че за нея тази симфония е едно обяснение, едно оправдание, едно успокоение.

— Това е във връзка с някое от твоите изживявания, защото ти си била влюбена, преди да ме познаваш! — казватой.

— Може би да, господине, но вие никога не ще узнаете това. Ще ви го кажа може би, когато ме обикнете — отговаря тя със странно изражение.

Отново ли ще настоява тя, че той не я обича? Той чувствуваше, че пребледнява от яд, и едва се владееше.

— Какво трябва да се направи, какво трябва да се почувствува, за да признаеш най-сетне, да признаеш, че те обичам!

— Ти ще узнаеш един ден. Ще узнаеш и ще разбереш, ще видим тогава колко струва твоята любов!

Значи тази е причината! Той я знае сега! „Защото ме обичаш и защото аз те моля за това!“… Това бе, което тя искаше настойчиво, да се откаже той от себе си, от това, което беше животът му, целта на живота му! Никога! Тя е загубила ума си! Тя е луда, за връзване е!

Сцената, която бе имал с Фредерика няколко часа преди това, го беше разтърсила издъно. Музиката никога не бе му действувала с такава сила, както тази вечер. Тя караше да трепти всяка негова фибра. Той долавяше с остра проницателност най-малките трептения в залата. Очакваше появяването на Фредерика с едно нетърпение, с едно буйно желание, почти непоносимо, толкова то бе болезнено…

Симфонията свършва. Публиката аплодира, луда от възторг. След като се покланя безбройно много пъти, Зигмунд фриде отива да доведе Фредерика. Той се появява наново след пет минути, държейки я за ръка.

От облекчението, което почувствува, баронът разбира, че се е съмнявал до този миг дали тя ще свири. Това облекчение не трае дълго. Скоро друго безпокойство го завладява и го измъчва страшно.

Той забелязва живия интерес на хората в залата. Петстотин чифта светещи очи, дръзки, любопитни, се отправят към тънкия бял силует. Нетърпеливи от очакване, от възторг, желание, завист или ревност, те се опитват да разбулят тайната на живота и на цялото й същество.

Фредерика се приближава и сяда сред буря от ръкопляскания. Тя вдига очи към Зигмунд Фриде и с кимване на глава му прави знак, че е готова и чака той да почне. Диригентът вдига палката и оркестърът започва първата част на Моцартовия концерт. Публиката, дошла с предубеждение и намерение да отрече изкуството на Фредерика, е завладяна и победена от самото начало.

Фредерика свири с чудна лекота, с нежност, чистота, тъга, които вълнуват и пронизват сърцето. След това идва редът на Бранденбургския концерт № 5. Големият монолог на каденцата се разгъва удивително.

Цялата зала слуша тази музика с притаен дъх. Сълзи се стичат по лицата.

Баронът се възхищава от Фредерика. Той я обожава. Обича я. Никой досега не е свирил като нея. „Тя ги завладява и те я следват кротко, както лъвове и други диви зверове биха последвали едно дете“, мисли той.

Баронът, който знае да чете и да улавя най-малката промяна върху лицето й и който би могъл със затворени очи да каже какво мисли и какво чувствува тя, знае, че тази вечер Фредерика е овладяна от необикновена сила, която я кара да надмине себе си.

„Защото ме обичаш и защото аз те моля.“ Той я разбира, той вижда очите й, впити в него, умоляващи. Свят му се завива. Той не ще устои на такива бурни преживявания. „Откажи се“, повтаряше тя. Не, той няма да се откаже. Тя е, която ще се подчини на волята му. В навечерието още той се наслаждаваше при мисълта колко учудена и възхитена ще бъде публиката от изкуството на Фредерика. Тя ще спечели сражението, с най-нищожно усилие, той беше убеден в това. Днес се води една друга борба, една борба, която той не бе предвидил и от която или единият, или другият ще излезе победител или победен. Но в случая той не знае още кое е победа и кое — поражение.

Една друга мисъл поразява внезапно барона като светкавица: „Обича ли ме тя, или се е подиграла с мен, за да получи това, което иска? Обича ли ме наистина, или играе някаква роля? Не, тя не ме обича. Няма да се откажа, няма да извърша тази лудост.“ „Ти си подъл, му бе казала тя, ти се страхуваш, защото знаеш добре, че ако изоставиш делото, ставаш човек без значение. Твоята мисия — с какво презрение бе произнесла тя тази дума — е тясно свързана с теб, това си самият ти, това не е някакъв отвлечен идеал — и ти се боиш, че ако го изгубиш, сам ще се погубиш като барон фон Вайзефорт.“

Тя е там, на сцената, сред музикантите. Той следи като омагьосан движенията на ръцете й, движения леки, отмерени, чудно сръчни, удивително уверени. „Тя свири с цялата си душа, мисли той. Цялата е само чувство. В музиката й няма нищо земно.“

Фредерика свършва. Залата се тресе от ръкоплясканията на една наелектризирана публика. Искат друго нещо. Тя сияе отново и изсвирва малката прелюдия № 8.

Баронът чувствува нещо болезнено, остро и възвишено.

Когато свършва, възторгът стига крайния си предел. Цялата зала е на крак, ръкопляска бурно, вика, хвърля цветя, скъпоценности, кърпи, ръкавици, всичко, каквото й попадне на ръка.

Баронът също става. Единствен той не ръкопляска. Донасят на Фредерика стрък люляк. Баронът й го праща. Тя заравя лицето си в ароматните цветове и ги мирише, притискайки ги към устните си, захапва ги, без да снеме погледа си от барона.

Публиката следи сцената с притаен дъх. Тя чувствува, че става нещо нечувано. Би казал човек, че хвърля успеха си в краката на барона, като стрък цвете, за да поласкае гордостта му. Никой не може да разбере какво става.

Баронът стои неподвижен, с разстроено лице. Той знае, че е вложила всичко в това свирене, за да го спечели. Тя надминава себе си. Фредерика разчита, че ако не самата тя, ако не нейната любов, то поне музиката — да, музиката единствено ще го накара да отстъпи.

„Тя не ме обича, си повтаря баронът. Аз няма да отстъпя.“

Той я настига в салона, който беше запазен за нея. Притиска я в прегръдките си до задушаване, прегръща я, обсипва я с целувки. Никога не е свирила като тази вечер. Тя надмина себе си. Надмина това, което човек може да си представи.

Тя го гледа. В очите й има безкрайна молба. Той знае това, което тя иска, клати глава и прави знак, че е невъзможно. Тя гледа с блуждаещ поглед.

Но ето тълпата. Фредерика трябва да приеме поздравленията, да поблагодари.

Поканените се разпръсват из салоните и в градините. Опиянението, което се носи из въздуха от началото на вечерята, се удвоява. Вина се леят изобилно. Луната свети. Бяха изгасили светлините и отворили широко вратите към градините. Нощта е лека. В разцъфналата люлякова горичка славеите пеят до захлас.

Заобикалят Фредерика Илзен, поздравяват я. Учудват се, че я виждат тъй странно бледа; тя се движи като привидение, усмихва се, сякаш говори насън. Наблюдават я в обществото на барона. Удивляват се на способността им да се владеят.

Баронът успява за миг да отстрани Фредерика. Той й шепне, че ще тръгнат след един час. Сузана й е стегнала багажа. Тя трябва да се приготви. Определя й среща в работния си кабинет. Задълженията му като домакин на къщата го отдалечават от нея.

Фредерика нищо не отговаря. Тя дори не го пита къде отиват. Какво значение има? Какво я интересува успехът, хвалбите, ласкателствата! Всичко е загубено, планът й пропадна. Надеждите й се изпариха. Останаха само развалини.

Да си отиде, да бяга, да изчезне от лицето на земята! Да, Карл-Стефан ще я чака дълго време. Когато дойде да я търси, тя ще бъде вече далече. Той не ще я намери.

… Изведнъж Фредерика Илзен изчезва… После баронът… Не могат да си спомнят от колко време са изчезнали. Прислугата също е невидима. Странно чувство обхваща всички поканени. Гледат се в началото учудено, после тревожно. Какво значи всичко това? Връщат се в замъка. Звънят. Никой не отваря. Викат. Също мълчание. Всичко е пусто. Има вид на изоставено. Опитват се да телефонират. Жиците са прерязани. Избързват към жилищата на прислугата, където са гаражите. Шофьорите на автомобилите, които доведоха гостите, са мъртвопияни, колите — извън употреба. От всеки мотор е извадена една съществена част, а кутиите, които съдържат инструментите и частите за сменяване, са празни.

Една група влиза в работния кабинет на барона.

Той е седнал пред масата. Една-единствена лампа с голям абажур свети само върху книжата, докато той остава в сянка.

С възклицания на облекчение групата влиза в стаята. Баронът продължава да пише, сякаш не е забелязал нахлуването. Поканените, обхванати от страх, се чувствуват неудобно. Един младеж, зашеметен от многобройните коктейли, се осмелява да потупа барона по рамото… Той остава с вдигната ръка и с ужасено лице. Другите го гледат учудено, после обръщат погледите си към барона и изведнъж разбират. Косите им настръхват. От автомата се чува къс смях, от който тръпки полазват по гърба. Жените почват да крещят…

В този миг един човек, облечен в костюм на мотоциклетист, пристига запъхтян в двора на Бодезер, където поканените, объркани, се движат.

Вече два часа, откак той напразно се мъчи да влезе във връзка с Бодезер. Телефонът и телеграфът не работят. Той пристигнал с мотоциклет и намерил вратата на парка херметически затворена; трябвало да остави мотоциклета сии да проникне в парка, като прескочи стената. За да стигне до замъка, трябвало да върви пеш почти един час.

Той съобщава, че сто германски дивизии са преминали границата на Холандия, Белгия и Люксембург.

Между гостите настъпва страхотна бъркотия. Жени припадат или са обхванати от нервни кризи. Безредието е неописуемо. Министрите, генералите, офицерите от генералния щаб се опитват с всички възможни средства да се върнат в Париж. Мотоциклетистът е поел пеша, за да търси коли. Той не може да определи колко време ще му трябва за това. Когато пристига на края на имението, моторът му е изчезнал, някаква тайнствена ръка го е задигнала. Той трябва да продължи пътя си пеша.

Късно сутринта първите гости успяват да стигнат до Париж. Околността на замъка се е превърнала в пустиня. Чифлиците в околностите бяха празни, няколко надписа, поставени на видно място, бяха изменили посоките на движението на главното шосе. Тези, които можаха да намерят някаква кола, се бяха заблудили поради сменените преднамерено пътни знаци или бяха спрени от хвърлените във въздуха мостове. До Париж телефонът и телеграфът бяхаразвалени.

Един от гостите на барона тази вечер беше професор Шарл Корансе, който бе успял да премине по-късно в Англия, където се присъедини към генерал Де Гол. Той написа една малка книга със заглавие „Погромът“.

В тази книга могат да се прочетат имената на гостите на барона. В нея се твърди, че стотина от тях са заемали главни служби в държавната машина. Баронът, който бе изпратил лични покани, беше успял да подбере гостите снеобикновена сръчност.

Той бе постигнал целта си. Бе успял да попречи на управляващите да заемат постовете си в един момент, когато отсъствието им трябваше да има катастрофални последици за защитата на франция.

Един от инспекторите, натоварен със следствието, решил да анализира питиетата и храната, които били поднесени тази вечер на гостите. Бил открит един познат химически състав, който, погълнат, действува върху способността да се разсъждава трезво, и предразполага погълналите подобни храни и напитки към възприемане на най-малки внушения. С това се обяснява особената атмосфера на опиянение и повишеното настроение на гоститепрез тази нощ.

Замъкът беше претърсен основно. Откриха подземия и в тези подземия мощен радиопредавател, телефонни инсталации, свързани с всички главни политически, стопански, индустриални и военни линии, които даваха възможност да се улавят и най-тайните разговори, една печатница, където бяха печатани брошурите на тайната пропаганда, възхваляващи националсоциалистическата идеология. По този начин бил избягнат рискът да се препращат през границата. Бяха открити също фотографски лаборатории и такива за полицейски издирвания, обширен гараж и едно летище, откъдето баронът и неговите приближени бяха излитали за Германия.

Претърсвайки околностите на Бодезер, намериха в гората едно припаднало младо момиче. Бялата й рокля беше на парцали, обувките скъсани, краката й — окървавени. Това беше Фредерика Илзен. Тя лежеше на земята, с лице върху стрък бял люляк, който с големи усилия можаха да й изтръгнат.

Тя бе задържана като съучастница на барон фон Вайзефорт и отведена в болницата на затвора. След петнадесет дни, след като се бе съвзела, бе изпратена пред военния съд.

Не можаха да изтръгнат много нещо от нея.

Да, тя знаеше за дейността на барона във франция. Защо не беше го издала? Фредерика мълчеше, отказваше да отговаря. Най-ловките въпроси не успяваха да изтръгнат от нея дума по този въпрос. Не, баронът никога не й бе говорил за дейността си, нито я беше замесвал в тази дейност. Тя не знаеше, че германците трябвало да нападнат през нощта на 9 срещу 10 май. Едва по-късно разбра ролята, която бе играла на концерта.

Като мислеше, че отговаря според един грижливо и предварително обмислен с барона план, опитаха се да я смутят.

Искаха да заговори у нея чувството за чест, за правдивост, за патриотизъм и честност. Тя бе жертвата на барона. Отстъпила бе, защото е била заблудена, иначе нейното поведение би било необяснимо. Може да й простят, ако разкриеше всичко, което знае.

— Аз казах всичко, което зная — отговаря тя. — Останалото засяга само мен и не представлява интерес за следствието.

Действуват на честолюбието й…

На конкурса на Дружеството за старинна музика нейната стойност като пианистка е била преценена от сведущи хора. Неописуемият възторг, който проявила публиката в Бодезер, не се е дължал на изкуството й, но на един химически възбуждащ състав, който поканените били погълнали с виното и храната в бюфета. Баронът не искал и да знае за музикалната й кариера! Той си бе послужил с нея като с примамка в една грижливо подготвена сцена. Веднага щом я чул на конкурса, тази комедия му дошла на ум. Тя имаше невинен изглед, свойствен да заблуждава хората. Бе много глупава, за да му бъде вярна — още повече, когато знаеше, както знаеха това всички. — той имаше безбройно много любовници и тя е била само една пионка в играта му.

При тези думи Фредерика се засмива иронично и упорствува в мълчанието си.

— Знаехте ли за съществуването на автомата?

— Да.

— Кога си дадохте сметка, че това не беше баронът, който ви слушаше, а един манекен, поставен на негово място, за да му служи за алиби?

Фредерика наново не отговаря нищо. Питат я за имената на тези, които баронът приемаше. При известни имена лицето на съдията става непроницаемо и той прекъсва разпита.

И Фредерика разбира при това държане, по-добре от всякога, че Франция е загубена, тъй като най-висшите съдии нямат повече смелост да поемат сами отговорности, да твърдят истината и безмилостно да раздават правосъдие, независимо от техните интереси и лични чувства, Фредерика очакваше да бъде разстреляна. Освободиха я. Това бе няколко дни преди влизането на германските войски в Париж. Погромът на франция настъпваше. След рухването на позициите на канала Алберт и Мьоза, след капитулирането на Холандия, Белгия, отстъплението при Дюнкерк германците наближаваха столицата.

Фредерика не беше мислила, че погромът ще настъпи така бързо. Карл-Стефан знаеше какво прави. Да. Той беше работил добре. Ако човек можеше да разгледа въпроса обективно и независимо от последиците, би могъл да се възхити от него!

При излизането й от затвора един човек с изискани обноски я помоли да го последва. Той има заповед от личност, която тя добре познава, да я отведе на едно място, приготвено за нея, и да бди нищо да не й липсва. Фредерика не се съмнява, че тази тайнствена личност е Карл-Стефан. Тя изтръпва. Значи той има още свои агенти и съучастници във Франция? Тя отказва да последва непознатия. Всичките му молби са напразни. Той трябва да изчезне. Тя е сигурна, че той не ще я изпусне от очи нито миг.

Фредерика успя да наеме една мизерна таванска стая.

Тя видя бежанци да нахлуват от север, чу ги да разказват за ужаси, които надминаваха всякакво въображение. Той бе виновен за всяко тяхно страдание, и тя чувствуваше как то отекваше в душата й. Струваше й се, че от всичко това ще умре.

В деня в който германците влязоха в Париж, тя затвори капаците на прозорците и остана да лежи на мизерното канапе, което и служеше за легло, завита презглава с покривката. Градът поднасяше на победоносната войска пусти, безлюдни улици, потънали 8 гробно мълчание.

Надвечер по площадката се чуват стъпки и на вратата на Фредерика се тропа. Тя става от леглото си, изправя се, с ръце, кръстосани върху гърдите.

— Отворете — заповядва един глас, който тя би разпознала между хиляди гласове след години мълчание.

— Да, господин офицер — отговаря една жена, портиерката, с глас, треперещ от ужас.

Един ключ се завъртва в ключалката. Вратата се отваря. Вдигат капаците. Светлината прониква. Това е той. Тя очакваше това, тя знаеше, че той ще дойде.

Той е в генералска униформа. През полуотворената врата Фредерика забелязва войници с пушки на рамо, командувани от един поручик.

— Излезте — казва баронът на портиерката, — чакайте на площадката.

Жената бърза да се подчини. Вратата се затваря след нея. Ето ги сами лице срещу лице. Баронът разглежда бързо с очи стаята. Той забелязва бедността и безредието вътре. Стиска зъби. Тя — сред тази обстановка? С какъв възмутен и тъжен поглед я гледа!

Колко е пребледняла и отслабнала! Под очите й има сини кръгове. Тя е само сянка от това, което беше. Гледа го с ужас, съвсем объркана.

— Фредерика — казва той с глух глас.

Той се доближава до нея и иска да я вземе в прегръдките си… С протегнати ръце тя го отблъсква. Той отстъпва.

— Дойдох да те взема — казва той.

— Не, не.

— Да, ти не можеш да останеш в Париж. Ела, облечи се.

— Не.

— Да. Ти си в опасност тук. Французите ще те заподозрят, защото си била в Бодезер, а германците — защото си избягала. Ела!

— Не.

— Ако не дойдеш доброволно, ще те принудя. Ще те принудя, въпреки желанието ти, за да те заведа на безопасно място… Защо избяга от Бодезер? Защо? Търсих те, доколкото ми бе възможно. Чаках те, колкото можах, с риск за живота си. Мислех, че ще умра, ако те изоставя. Агентите ми намериха следите ти едва когато ти беше задържана. За съжаление много късно, за да избегнеш затвора. Ела!

Тъй като тя не мърда, той отваря скрина и дърпа завесата, зад която се намира закачалката. Малко бельо, четка за зъби, един изоставен тренчкот, една баретка. За втори път той стиска зъби.

Донася й баретката и палтото и й заповядва още веднъж да се облече и да го следва. Тя настойчиво отказва.

— Ти си по-слабата. Ти ще бъдеш принудена да ми се подчиниш. Да или не?

— Не.

— Добре, сбогом. И той си отива.

След известно време влиза поручикът, който командува войниците. Той е много учтив. Заповядва на портиерката да свие в пакет дрехите на Фредерика. Тя напуска къщата, придружена от поручика. Със свито от страх сърце обитателите на квартала следят сцената зад капаците на прозорците.

Какво впрочем е направила малката госпожица? Дали яотвеждат, за да я разстрелят?

Фредерика е отведена на летището, където чака самолет. Поручикът я поверява на един висок, строен мъж с бели коси, който се представя като лекар: доктор франк.

Самолетът излита. Доктор Франк казва на Фредерика, че е натоварен да я заведе в Швейцария, по заповед на господин барон фон Вайзефорт, който я поверил на грижите му. Говорейки й, той я нарича госпожо. Дава й да разбере, че тя не трябва да се противопоставя. Мъжът й има върху нея законни права. Неговите думи поразяват Фредерика. Тя му изтръгва паспорта, който държи в ръцете си. Той е издаден на името Фредерика Илзен, съпруга на барон фон Вайзефорт.

Връща паспорта на доктора и почва да се смее по един ужасен начин. Като не може да я успокои с друго средство, той й прави една инжекция. Тя изпада в тежка сънливост. Слага я на кушетката. Пристигат в Швейцария. Никаквипречки на митницата, чиновниците се показват дори любезни. Автомобилът, който трябва да ги отведе в Кристалина, ги чака. Докторът накарва Фредерика да се качи в колата. Тя не оказва съпротива. Пристигат във вила „Орел“. Същата нощ е обхваната от силни конвулсии, след които настъпва пълен упадък и безжизненост, които изглеждат неизлечими.

Същата вечер баронът присъствува на интимно събрание в един парижки дворец, където всеки камък е история.

Това е събрание на посветените, светая светих на новата религия. Те са насядали около една кръгла маса. Всички са равни висши сановници, бъдещи господари на света, господарите на народа, който ще диктува.

Прозвучава някаква тържествена реч. Същата сутрин германците са влезли в Париж, франция, изконният неприятел, е победен. Един малък удар — и тя се сгромоляса като проядена от червеи постройка. Още едно малко усилие и Англия ще бъде на колене, след нея и нейната империя. Още едно усилие и целият свят ще стане роб на райха.

Възхваляват генерал барон Карл-Стефан фон Вайзефорт.

Наричат го най-великия стратег, най-големия тактик в психологическата война, по-мъчна за водене, отколкото тази с войниците, танковете, топовете и самолетите. Защото има ли нещо по-сложно от човешката душа? Баронът е един новатор, един пионер. Той ръководи с гениален такт страстите, пороците, слабостите, страховете, глупостта на неприятеля. Победата се дължи на превъзходния начин, по който той е успял да минира терена. Достатъчно бяха няколко сполучливо нанесени удара, за да може съпротивата на неприятеля да се сгромоляса като картонен замък. Прояви издръжливост в работата, организационен гений, достойни за най-хубавата северна традиция, устрем, дръзновение, самообладание на роден водач, както и интуиция, прозорливост, въображение, присъщи на артист. Успя да превърне в положителна наука емпиричното в германската политика; свидетели на това са няколко ученици, които е оставил. Утре, при една тържествена церемония, ще му бъде връчен железният кръст с диамантени мечове и дъбови листа.

При този поток от похвали баронът запазва невъзмутимия си вид. От време на време устните му се свиват неусетно.

Появяват се две млади момчета, които нямат още шестнадесет години, руси и красиви като пажове. Всяко едно от тях носи по един поднос. Върху първия поднос има кристални чаши. Върху втория — бутилки шампанско. Двамата юноши слагат подносите пред оратора и застават зад креслото му, откъдето го обгръщат с поглед, в който се чете уважение и възторг. Той им благодари с усмивка и ги погалва по русите коси, после взема една от бутилките с шампанско. Марката е една от най-прочутите. Бяха ги открили в избите на двореца. На етикета е написан грижливо с изрисувани букви надписът: „Предназначени за Негово височество Георг VI, крал на Англия“. Тази фраза е била задраскана и заменена с думите: „Предназначени за Oberkommando der Wehrmacht“. Чуват се смехове.

— Всеки от вас, господа, може да отнесе от тези етикети като спомен от деня на победата — провиква се един от присъствуващите. — Вашите семейни архиви ще се обогатят по този начин с един оригинален исторически документ.

Кристалните чаши са пълни с искрящо вино. Русите юноши ги разнасят на сътрапезниците с усърдие, което засвидетелствува техния възторг и фанатичнапреданост.

Всички присъствуващи стават.

— Пия за победата — казва ораторът. — пия за всички герои, които я направиха възможна. Пия за хегемонията на Германия, за надмощието на германския народ, който ще господствува над останалите народи.

Барон фон Вайзефорт става заедно с другите! Чашатаму е на масата.

— Вие не пиете, Вайзефорт — пита един от генералите, учуден и неспокоен.

Баронът поглежда равнодушно часовника на ръката си, размисля две секунди, сякаш пресмята нещо, взема чашата си, вдига я на височината на лицето си и впива очи в събеседника си. Погледът му е толкова силен, че другият не може да го издържи, потръпва нервно и продължава да го гледа, той хвърля върху лъскавия паркет чашата си, която се пръска на хиляди парчета, и без да каже дума, тръгва към вратата и изчезва.

Някаква ледена вълна нахлува в стаята. Присъствуващите остават като заковани на местата си, вдървени от изумление.

— Какво му е? Какво го прихвана? — пита някой.

— Навярно е нервен, преуморен — бърза да отговори един генерал, окичен с декорации.

Опитват се да смекчат атмосферата, да разсеят неприятното чувство, което е обхванало всички поради държането на барона. Но всички усилия остават безполезни. Празненството е осуетено.

… Баронът излиза на улицата. Часовите на вратата му отдават чест. Той отговаря разсеяно на поздрава. Връща колата и свитата, която му предлагат. Стигнал до тротоара, той се спира, за да запали цигара, и тръгва към хотела си. Обзет е от необикновена възбуда. Въпреки това никога не е изглеждал по-спокоен.

В момента, когато се говореше за победа, успех, за превъзходството на германската раса и го обсипваха с похвали, стори му се, че има халюцинация. Това трая само миг. Той видя да се изправя пред него живият образ на Фредерика, такава, каквато я бе видял същия следобед, бледа, безкръвна, сломена от нещастията на франция, за които го смяташе отговорен.

Бе почувствувал, че пребледнява. Бе запазил достатъчно самообладание, за да не се издаде. Никой не бе забелязал нищо. Някакъв разрушителен бяс и желание да провали всичко, да направи скандал, го бяха обхванали. Случката с бутилките шампанско и с етикетите го бе изпълнила с отвращение. Можеше ли да се очаква друго от някогашни незначителни граждани и неуспели чиновници освен тази проява на простащина? „Бъдещите господари на света“ да пият с удоволствие виното, останало от английския крал! Да, те не бяха достойни за успеха си.

Това ли е победа? Това дребно и ниско задоволство, без всякакво величие? Чувство на презрение го беше обхванало и той не можа да устои на желанието да ги нагруби. Баронът бе развалил тържеството. Той беше доволен.

Случката ще бъде докладвана в Берлин. Те ще му отмъстят. Той беше уверен в това. Не беше се случвало никога дотогава да простят някому. Беше в опасност, но не непосредствена. Те имаха още нужда от него. Той им беше необходим, не могат да се лишат от неговата помощ. Биха си помислили добре, преди да се отърват от него. Имаше факти, които единствено той знаеше, и бе взел необходимите мерки. Бе запазил известни документи, които му даваха неограничена власт.

Когато бе погледнал часовника си, минаваше вече единадесет часа. Фредерика трябва да е преминала вече швейцарската граница. Всичко е минало добре. Но защо да не минедобре?

Бе се сдобил по незаконен начин с документи и паспорт на името на Фредерика, родена Илзен, съпруга на барон фон Вайзефорт…

Фредерика е в безопасност. Бе обмислил всичко. Самолетът кацва вече на някое швейцарско летище и митничарите проверяват паспорта, този на Фредерика, родена Илзен, съпруга на барон Карл-Стефан фон Вайзефорт!

„Барон фон Вайзефорт!“ Фредерика, баронеса фон Вайзефорт! „Моята жена“, мисли баронът. Обзема го някакво мрачно и неудържимо чувство на задоволство.

Доктор Франк пише всеки ден на барона, изпълнявайки дадената заповед, за да го държи в течение на това, което става в Кристалина. Той му разказва най-малките подробности от живота на Фредерика. Трябва да прави точен доклад. Когато пропусне и най-дребното нещо, баронът му го напомня с писмо.

Фредерика е само сянка. Нейното състояние на пълен упадък продължава. Никакво подобрение не се отбелязва. Той трябва да отиде в Кристалина, трябва да я види! Ще намери средство да я излекува. Какво значение има за него пълното разгромяване на франция, примирието, опиянението, което Германия изпитва от победите си над един обезоръжен и измамен неприятел! Друго нещо го влече неотразимо, друго нещо е станало център на живота му, смисъл на съществуването му.

Той напуска Париж. Заменя униформата с цивилни дрехи и се качва на самолета. На летището в Швейцария го чака колата, която е поръчал — една сива, мощна кола с Фафнер и Фазолт, които взема със себе си в Кристалина, за да им повери Фредерика, която се нуждае по-скоро от надзор, отколкото от закрила.

Той бе пристигнал. Бе я видял. Очакваше да я види така и все пак тази безжизненост го беше засегнала болезнено. Минутите, които беше прекарал до нея в градината, бяха толкова тежки, че можеха да се сравнят само с мъките на ада. Тя не бе отворила очи, не бе направила никакво движение, дишането й бе все така бавно; едва беше успял да изтръгне от нея няколко думи. Тя дори не го мразеше вече.

Той се беше грижил за нея сякаш беше негово дете. Бе прекарал нощта на едно кресло край леглото й. Не бе мигнал.

Външно Фредерика буди крайно състрадание. Тялото й не тежи. Слабостта й го кара да страда. Към чувството му се примесва някакво безпричинно отчаяние, някакво състрадание, което ласкае самолюбието му.

Фредерика не реагира. Тя е безчувствена, безчувствена като камъните, които той тъпче с краката си. Той би предпочел омразата. Омразата е все още любов.

Доктор Франк говори за морално сътресение. Той дава да се разбере, че ако знаеше причините, би могъл веднага да вземе ефикасни мерки. Баронът се преструва, че не разбира, и докторът не смее да настоява.

На следващия ден на селския площад баронът се запознава с Трауте. Той е очарован от невинния й вид, от сините й лазурни очи, розовите й бузи с трапчинки, когато се засмее, от русите й плитки, които ограждат лицето й от двете страни, от сребристия й глас.

Да! Той трябва да заведе малката при Фредерика: нейната веселост, наивност, доброта, този необикновен такт, който той долавя у това дете, може би ще пробудят у Фредерика любов и интерес към живота.

Очакванията му се оправдават. Както предполагаше, както се надяваше, чудото стана. Достатъчно бе Фредерика да види момиченцето, за да излезе от безжизнеността си.

Да! Трауте би могла да му поиска всичко, което пожелае. Би сложил света в краката й. Той я обожава. Влюбен е в нея. Фредерика може да ревнува като съперница това малко момиченце. Той си въобразява, че измъчва Трауте. Тази мисъл му е непоносима. При това не беше ли измъчил Фредерика? По какво Фредерика се отличаваше от Трауте? Какво престъпление беше извършил, какво беше направил, за да я доведе до отчаяние?

Той беше дал на детето в портфейл със своя герб една сума, първата вноска за образуването на един малък капитал на нейно име. И беше принуден да замине…

Второто му идване в Кристалина беше друго пътуване до ада.

Докато Фредерика се разхожда върху скалите, които се издигат над долината, тя се подхлъзва и пада. Щеше да се убие, ако Фафнер не беше там, за да я улови и задържи за роклята. Баронът беше пристигнал точно навреме, за да яспаси от това опасно положение. Потреперваше всеки път, когато си спомняше сцената.

Той не знаеше още дали тя се бе хлъзнала неволно, или в пристъп на отчаяние бе поискала да се самоубие. Това съмнение го измъчваше като дълбаеща рана, която не можеше да се затвори.

Малката Трауте се бе хвърлила върху Фредерика и бе извикала това, което той самият искаше да извика:

— Не се убивайте! Какво бихме правили без вас! Господин свещеникът казва, че тези, които се самоубиват, отиват в ада. И ние ще се убием, за да дойдем с вас!

Чувайки това, бе стиснал ръката на Фредерика с такава сила, че тя простена от болка. Той трябваше да изпрати Трауте. Лудост беше от негова страна да я остави да присъствува на тази сцена.

Но този вик, който се беше изтръгнал от устата на детето, го привърза завинаги към него.

Бе молил Фредерика да му каже истината. Беше коленичил пред нея. Фафнер и Фазолт се въртяха около леглото също така развълнувани.

Фредерика го бе изгледала с тъжен, трагичен поглед, когато изведнъж, виждайки го в краката си, нещо проблесна в очите й. Някогашната Фредерика, пълна с жар, с дяволитост, стеснителност, смелост и тайнственост беше възкръснала за миг… Тя бе отговорила, че не държи на живота, че това, което можеше да й се случи сега, няма значение.

— Отговори — беше заповядал той. — Да или не! Искаше ли да се самоубиеш?

— Почвата беше хлъзгава.

— Да или не?

— Хлъзнах се и паднах.

— Желаеше ли това?

— Казах ви, че се подхлъзнах и паднах.

— Да, ти искаш да ме накажеш, искаш да ме измъчваш, искаш да си отмъстиш!

— Да си отмъстя? Защо?

Той бе напуснал стаята, блъскайки силно вратата. Бе взел шапката, ръкавиците си, бе извадил колата. Малката Трауте го бе настигнала пред гаража.

— Заминавате ли?

— Както виждаш — и той се беше настанил пред кормилото, беше блъснал вратата на колата и запалил мотора.

— Не трябва да заминавате, трябва да останете, тя има нужда от вас.

Тези думи го изкараха вън от всякакво търпение.

— Хайде, отдръпни се оттук — бе извикал той ядосан и с риск да прегази момиченцето, излезе шумно. Като луд бе изминал пътя до фьорег и до околийския град.

В С… той бе срещнал музиканти от един джазов оркестър, които се разхождаха по перона на гарата в очакване на влака за Цюрих, където бяха наети да свирят. Той ги бе отвел в Кристалина. Искаше да предизвика Фредерика, да направи един опит.

В разгара на шума, смеховете, разговорите, песните и виковете тя бе влязла, бяла като привидение, така поразяваща, че в стаята бе настъпила мъртва тишина, и бе казала:

— Забавлявайте го, бъдете мили и нежни с него, госпожи. Сърцето му е болно.

И тя бе почнала да се смее с ужасен смях, който, съвсем тих в началото, постепенно се беше засилил или внезапно прекъснал. Тръпки полазиха по гърба на барона. Бе успял да я задържи в момента, когато, политайки назад, щеше да се удари в пода.

Той се бе успокоил веднага. Бе доволен, много доволен, повече от доволен, щастлив. Тя бе проявила нещо като интерес към чувствата му.

Бе изпъдил гостите, изпратил доктора, който му предлагаше услугите си, и занесъл Фредерика в стаята й.

Тя имаше силен припадък, бе изпаднала в състояние, близко на каталепсия. Бе прекарал останалата част от нощта при нея, опитвайки се да я свести. Целувките му, прегръдките му биха ли били достатъчно пламенни, за да вдъхнат живот в това безжизнено тяло?

На разсъмване тя бе дошла в съзнание. Бе изплакала всичките си сълзи. Ах, да можеше да пресуши тези сълзи, да ги изпие с целувките си!

Той трябваше да замине. Да остане, да остане! Защо трябваше да си отива?

Същата вечер, още в Страсбург, той получава телеграма от доктора. Чудното оздравяване на Фредерика! За пръв път от идването си в Кристалина тя свири на пиано, за пръв път от нощта на 9 срещу 10 май! Между редовете в телеграмата на доктора се долавя учудването на лекаря. Той нищо не разбира, нищо не знае! Глупак! Баронът е обзет от неизразим възторг.

Връща се в Париж. От победата на Германия живее сам. Той ръководи центъра на окупацията. Всяка мярка, всяко решение, които се вземат, трябва да получат неговото одобрение. Всички важни решения минават през него. Той е необходим, понеже познава страната и хората.

Както предполагаше, скандалът, който бе предизвикал вечерта при падането на Париж, беше останал без последствия. Обаче е заподозрян. Бе загубил доверието на висшата власт на партията. Знае, че го шпионират. Всяко негово движение, дума, всяка негова постъпка са отбелязвани веднага от хората, които непосредствено го заобикалят. Той не иска да знае. Кой знае колко доклада са написали противнего.

Събира анекдотите, които се разказват в столицата по адрес на Германия, на германците и техните началници. Неговите агенти по негова заповед му донасят най-новите всяка сутрин. Това са най-приятните му часове през деня. Нещастието не уби духовитостта на французите; напротив, изостри я. След войната ще се появи цяла книга с тези анекдоти и светът ще примира от смях. Самият той изпитва удоволствие да разказва най-сполучливите и най-заядливите от тях! Забавлява се от изражението на слушателите си.

— Господа — казва той с усмивка, която много от тях считат обидна, — господа, макар и победени, французите ще запазят винаги превъзходството си над германците. Това превъзходство се дължи на страха у германците, че ще бъдат осмени от французите…

Окупационните войски задигаха елегантните стоки от магазините по рю Дьо ла Пе.

— Това е светотатство — казва една вечер баронът по време на вечерята в чест на някакъв колега, който заминава за друг гарнизон. — Ние покорихме Франция с едничката цел да ограбим копринените чорапи и прекрасните сутиени на очарователните французойки, за да украсим едрите германски Венери. Имаше ли смисъл човек да се труди толкова за такова дребно нещо. Някаква колективна завист ни кара да се нахвърлим върху франция. Една женска прищевка, ето причината на войната.

Той знае, че всички тези думи се записват грижливо, за да бъдат насочени един ден срещу него. Надсмива се обаче на това.

Баронът не се стеснява да покаже презрението си към предателите, които идват да искат награда за предателството си. Под външността на една безукорна учтивост той се отнася към тях така надменно и презрително, че мнозина отиват да се оплачат в Берлин. Правят му забележка. Поведението му не съответствува на военния правилник относно държането на победителя в окупирана територия. Тези хора са твърде полезни и човек не бива да ги дразни, за да ги настройва срещу себе си.

Той отговаря, че е уморен от това непрекъснато манипулиране с хора, които са изгубили честта си поради това, че са използували глупостта им, невежеството, тесногръдието, жаждата за наслада, алчността за пари и властта. Да, французите, които са тръгнали по пътя на крайната съпротива и които са се прехвърлили в Англия, му допадат повече.

Той си представя какво мисли главният инспектор на тайната полиция, когато чете този отговор! Но това не го интересува. Само едно същество има значение за него: Фредерика.

Един ден в малко гранично село, което прекосява, партизанин убива командира на танкова колона. Арестуват го. Готвят се да го разстрелят, когато жена му идва, за да моли милост за мъжа си. Тя пада на колене, плаче, моли се. Комендантът остава непреклонен.

Лицето на жената прави впечатление на барон фон Вайзефорт. То прилича на едно друго лице. На кое? Но приликата е поразителна с това на Фредерика! Същите очи, същият израз! Не сваля поглед от жената.

Приближава се до нея. Тя се вкопчва в него, задъхана от надежда. Той я пита кротко, като я накарва да стане.

— Имате ли деца?

Тя има три, тоест само две. Най-голямото умряло. Сърцето на барона бие до пръсване.

— Не е ли изчезнало при една железопътна катастрофа? Жената го гледа смаяна.

— Не, господин офицер, умря от дифтерит.

— Но такава злополука не е ли имало в семейството ви с някоя ваша племенница, братовчедка, роднина?

— Не, господин офицер, не!

Баронът прекарва ръка по челото си. Полудял ли е!

Мислеше, че тази жена е майката на Фредерика.

Като се обръща към коменданта, той му заповядва да освободи човека. Без да възрази, изпълняващ заповед на по-висше началство, комендантът се подчинява.

Баронът извърши престъпление. Той прости, показа се великодушен, когато волята на победителя трябва да е неумолима и да се налага с терор.

Друг път, по време на една обиколка на демаркационната линия, му довеждат френски офицер, заловен с картечница в ръка, да брани преминаването на едно пехотно отделение в свободната зона. С него е свършено, той ще бъде разстрелян.

В това изпито, изгладняло същество, което носи следите от всички изпитания, които е претеглило при разгрома на своята страна, баронът познава поручик Фабрие дьо Сирти, блестящ и безгрижен светски човек, очарователен другар, с когото често бе гулял и когото уважаваше, защото знаеше, че е честен.

Фабрие дьо Сирти също го познава. Как, барон фон Вайзефорт е пред него с униформа на немски генерал? Не може да повярва на очите си… После изведнъж разбира. Шпионин. Петата колона!

Каква двойственост, какво лицемерие!

— Ех, да можех да ви накарам да платите скъпо за всичко това! Да можех да ви залепя плесница!… — вика французинът.

Той иска да приведе думите си в действие. Войниците се спускат към него с вдигнати приклади, за да му смажат главата.

— Оставете — казва сухо баронът. Войниците се подчиняват.

— Отведете го. Чакайте заповедта ми. Ако някой го докосне, ще отговаря пред мен — прибавя той, защото войниците са млади фанатици, които, за да си отмъстят за обидата, нанесена на един германски офицер, са готови сами да се справят с поручика в негово отсъствие.

Фабрие дьо Сирти изчезва, заграден от ротата с вдигнати щикове.

Баронът се обръща към офицерите, които го гледат снедоумение.

— За мен, господа — казва той, — е голямо удоволствие и най-приятна изненада да срещна истински мъж. — И се разделя с тях, поздравявайки с безупречна учтивост, която те схващат като предумишлена обида.

Той помага на Фабрие да избяга, като го улеснява да премине демаркационната линия. По-късно бе научил, че поручикът се бил присъединил към генерал Де Гол в Лондон…

От този ден почвата се разклаща под краката му. Той трябва да избяга, преди да го повикат в Берлин. Не се бои от смъртта. Но иска преди това да види отново Фредерика.

Преди да замине, изгаря тайната си папка, която съдържа книжата, плановете, документите, списъка на агентите, списъци за безброй френски и европейски световни личности. Това са точни, подробни, извънредно богати документи, изпълнени с удивителни факти, събирани с любов и необикновена грижливост. Това е резултат на търпение, упорит труд в продължение на повече от двадесет години. Цяло съкровище. Нещо единствено по рода си. Той го изгаря лист по лист. Това му отнема цели часове. На негово място слага изпитните работи на едно поколение студенти, намерени в архивите на Парижкия университет.

Каква физиономия ще направи неговият заместник, когато намери някое есе за категоричния императив на Кант или за външната политика на Наполеон и континенталния блок вместо страницата, съдържаща всички желани сведения за Оскар Ришмон, фабричен работник, 55-годишен, с неговата снимка, подробно описание на външността, отпечатъци, биография, всички възможни сведения за работата му, приятелите, роднините и търговски връзки, банката, парите, мненията, дарбите, темперамента, вкусовете, предпочитанията, пороците и слабостите, любовниците му и какъв тип жена предпочита.

Тази папка е неговото лично дело, едно дело, в което е вложил всичко, себе си, пламенното си любопитство към всичко, което засяга човека. Какво неизчерпаемо съкровище от факти и документи за писателя, психолога, историка, който ще поиска да опише човек в епохата между двете войни, за пропагандатора революционер и за самия него, ако някога пожелае да напише спомените си. Унищожаването на тази папка му струва много.

Всичко е изгорено, всичко е унищожено. Свършено е. Защо постъпи така? Защо е това ново душевно настроение? Не е ли то някаква тревога на съвестта? Не, той извърши това за свое удоволствие, за да ги предизвика, да ги дразни, да ги вбеси, да създаде паника, да ги изплаши, да разколебае тяхната увереност, задоволство, да внесе елемент на непоносимо безпокойство и на тревога. Защото, ако един барон фон Вайзефорт сложеше оръжие, кой не би капитулирал след него? Пръв да стори това значи много. Постъпката му е едно предвестие, последвано от прояви, които ще се умножават с развитието на борбата.

Той чува звуците на малката прелюдия № 8 от Бах. Тази малка прелюдия е причина за всичко. Тя го унищожи, разсипа го. Нима пет реда музика съдържат по-голяма сила от най-разрушителния експлозив? Каква е тази сила, която ви принуждава да обичате онова, което ще ви погуби? Защото той беше загубен, но още не знаеше как всичко това ще свърши. Невъзможно беше да го оставят на мира. Ще го премахнат съвсем неусетно. Гестапо имаше дълги ръце. Ще го намерят навсякъде. Никога няма да се разбере истинатаоколо смъртта му. Ще съобщят в печата на Райха, че барон фон Вайзефорт е починал вследствие преумора, причинена от непосилната му дейност в интерес на германския народ. Ще произнесат тържествени надгробни слова в негова чест, ще отрупат ковчега му с цветя и знамена, ще му устроят величествено погребение под звуците на траурния марш на Зигфрид…

Но Фредерика е в Швейцария. Той има само едно желание — да отиде при нея, да я закриля в живота, да я покровителствува, да й спести всички страдания.

Така той пристига в Кристалина за трети път. Не е предизвестил за идването си, фафнер и Фазолт се радват буйно. Трауте се смее и показва трапчинките на бузите си, докторът проявява истинско удоволствие, цялата къща е развълнувана и щастлива.

Само Фредерика не се показва. Той влиза в стаята и колкото повече се приближава към нея, толкова повече тя се отдръпва в най-отдалечения ъгъл, докато се опира до стената; там тя застава като хванато в примка животно.

Те стоят и се гледат безкрайно, бледи и двамата, с разширени очи, разтуптяно сърце, той смутен, макар и привидно равнодушен, спокоен. Не посмява да я прегърне, не намира сили да й проговори дума и излиза.

Защо Фредерика го посрещна така? Защото го обичаше или защото изпитваше ужас от него? Този въпрос трябваше бързо да се изясни. За това бяха необходими такт и безкрайна деликатност. Една дума, едно движение, една интонация можеше да погуби всичко. Но какво щеше да прави в Кристалина? С какво щеше да запълни дните си? Как да уталожи занапред това ненаситно желание за работа, това неудържимо пламенно желание, което го тласкаше непрекъснато да вижда колкото може повече мъже, жени, хора, движения, събития, факти, да живее във водовъртежа на живота, на удоволствията, на разкоша, да живее с впечатлението, че ръководи, твори и пресъздава живота, с впечатлението, че строи комбинации, проекти, създава нови положения, в които привлича хора и гледа да види дали те биха се проявили според очакванията му?

Да, какво да прави в Кристалина? Да си почива? Но той имаше нужда само от няколко часа сън. Да пише спомените си. Защо не! Той беше написал вече една книга, от която бе доволен. Спомените му биха предизвикали истинска буря, която ще помете управляващите класи във всички страни. По този начин би допринесъл нещо за световната революция. Тази идея му се усмихваше.

Ами жените? Той остана верен на Фредерика от онази нощ, когато тя се бе втурнала в осмоъгълния павилион, за да му попречи да хвърли на гостенките си перлите на огърлицата. Тази вечер любовта, която тя неволно беше издала към него, бе разпалила чувството и гордостта му. Да, той й беше останал верен от онази нощ, когато, раздразнен, защото все повече и повече се увличаше по нея, обхванат от безумна ревност и при мисълта, че тя е принадлежала вече другиму — нещо, което знаеше, че не е вярно, — беше я запитал пред петдесет поканени по един оскърбителен начин колко любовници е имала в живота си. Да, той й бе останал верен от този миг. Значи беше способен на постоянство? Обаче нямаше защо да се хвали, тъй като бяха изминали три месеца и половина. Дали нямаше да се измори да играе ролята на предан рицар?

Не, решението му бе взето. Ще остане верен на Фредерика. Може би това решение беше един вид изкупителна жертва, за да склони съдбата да му я върне?…

С какво да запълни дните си в Кристалина? Ако Фредерика го обичаше? Чувствуваше се способен да живее седмици, месеци, години във възторга на любовта, да не мисли за нищо друго, да не желае нищо друго, освен да бъде в обятията й, както преди раздялата в Бодезер.

Често той не можеше да понася планината сред ведрината на безоблачния ден. Това дразнеше мислите, чувствата му. Когато мъглата се издигаше по склоновете, когато се плъзгаше по назъбените върхове на боровете, които покриваха гребените на планината, когато еднообразен дъжд валеше непрестанно, тогава природата му допадаше и успокоение настъпваше в душата му.

За да се брани от него, Фредерика се затваря в себе си. Тя става извънредно сдържана, бои се. Той не е човекът, който би й досаждал или би я молил. Той е любезен, студен на вид. Излиза, връща се, прави дълги излети в планината, разхожда се из селото, слиза в долината. Не престава нито миг да мисли за нея.

Тя излиза на разходка, придружена от Трауте, фафнер и Фазолт. Той я следва спокойно на няколкостотин метра и си отдъхва едва когато тя се връща във вилата.

Когато времето е хубаво, тя носи блуза и пола, която едва стига до коленете й. Обожава ги. Влюбен е в тях повече от всякога. Красивите й коси се развяват върху раменете й. Тя е гологлава. Боса е и очарователните й крака, от които толкова се възхищава, са обути в сандали. Когато се изкачва по скалите, носи туристически обувки. В дъждовни дни навлича своята извехтяла мушама и баретка, какватоносят децата от сиропиталищата; Виждайки ги, баронът си спомня за Бодезер. Сърцето му се свива от мъка. Бодезер! Там беше щастието!

Той е научил кучетата да не я изпущат от поглед по бреме на разходките й, за да не отива много далеч и да не наблиза в опасни места, защото страхът, че ще посегне на живота си, не го напуща. Когато тя прекрачва определените граници, едно от кучетата застава пред нея и й пречи да продължи.

— Махни се — казва му тя. Кучето лае, сякаш иска да каже:

— Съжалявам, много бих желал, но не мога. Върни се!

И то успяваше винаги да я върне назад. Тя разбираше, че кучето е получило заповед от господаря си, и се подчиняваше.

Бе безполезно да упорствува. Един път седна край пътеката, за да види какво ще стане. Фафнер легна до нея, фазолт се втурна назад, за да намери барона, и го доведе, защото знаеше, че ги следва.

Той помоли Фредерика да се върне. Без да се противи, тя го послуша веднага и те се изкачиха до „Орел“. Тази покорност не му достави удоволствието, което се надяваше да изпита. Той бе изпълнен по-скоро с някакво мрачно предчувствие.

Жителите на селото ги гледат любопитно. За първипът ги виждат заедно извън вилата.

Баронът разбира много добре какво си мислят тези люде. Те са заинтригувани, блъскат си главата, за да разберат отношенията им. Жените са на негова страна. Той ги е покорил. Те го съжаляват. Знаят, че е мъж, който може всичко да пожертвува за тях.

Той ги поздравява и от погледа му те се смущават и руменеят. Усмихва се неволно, стига само да поиска… Ала не иска. Някои от тях са красиви и първобитни. Той им е признателен, че са красиви; тяхната красота му дава възможност да прецени съпротивителната си сила и чрез нея своето чисто и мощно чувство към Фредерика.

Всички вярваха, че Фредерика е негова жена. Никой не се съмняваше, че тя е баронеса фон Вайзефорт. И действително това беше така.

Той изпитваше силно удоволствие, някаква душевна ласка, когато чуеше да наричат Фредерика: Госпожо баронесо!

Той бе накарал да издадат този паспорт, за да спаси живота й.

Той би намерил, ако искаше, други средства за това. Даваше си сметка защо бе избрал именно такова средство.

Нейната съпротива, бягството й от Бодезер бяха засегнали самолюбието му; чрез тази самоизмама той се залъгваше, че тя е негова жена, че му принадлежи всецяло, че може да прави с нея каквото си иска, че той е неин господар, неин Бог.

Колко глупав беше! Това наименование, „баронеса Вайзефорт“, му напомняше в същото време, че измамата, това, че тя не му принадлежеше, че никога не му е принадлежала може би, прибавяше към удоволствието му някаква непоносима горчивина.

… Той я слуша да свири Бах. Когато долавя тази мекота, отмереност, тази строга последователност в разработването на темата, това блаженство, примесено със скръб, и тази скръб, примесена с блаженство, тези свръхчовешки трепети, този Спиноза на музиката, тази геометрия в музиката, тази демонстрация за съществуването на Бога чрез музиката, той се чувствува странно успокоен.

Какво бе тя всъщност? Нищо! Едно дете. Един поетичен лъх, една музика; нещо повече от едно обикновено лице, един израз, едно болезнено свиване на устните, един изтънчен и чист профил, прозрачно чело, очи, чиято дълбочина го измъчваше, и усмивка, която го караше да потръпва, когато я долавяше скришом. Защото тази усмивка — той я долавяше само скришом. Открадваше я, тъй да се каже. Защото тя не му се усмихваше. Никога не му се усмихваше. Усмихваше се на Трауте, на която приличаше на сестра, и то едва по-голяма от нея, на прислужниците, на селяните, на жените, на децата, на учителя, на свещеника, на полицая Декьор, който беше толкова важен в бюрото си. Баронът се усмихваше пренебрежително, когато мислеше за полицая Декьор. Много стар, много тежък, много пълен и с тъп мозък! Впрочем, Фредерика се усмихваше на полицая Декьор, но не за него. Ах, не, В негово присъствие тя ставаше сдържана; или пък ако се усмихнеше, то тази усмивка веднага изчезваше от лицето й, сякаш си даваше сметка, че без да иска, се беше усмихнала нему. Боеше се от него.

Той бе достигнал дотам, че отдаваше голямо значение на обстоятелството дали Фредерика ще се яви на обед или не, единствената възможност, която имаше да я види.

Това не можеше никога да се предвиди. Когато след удрянето на звънеца тя не се явяваше, нетърпението му се засилваше и се превръщаше в непоносимо, нервно състояние.

Тогава се обличаше и слизаше в салона. Безполезно бе да чака Фредерика на площадката или във вестибюла, щом тя не идваше. Това значеше да й засвидетелствува прекален интерес, да я изплаши, да я пропъди. Само едно привидно равнодушие, една обикновена любезност можеха да я успокоят.

Тогава той почваше да обикаля салона. След четвърт час изпращаше слугата да я повика; тя слизаше веднага, или пък казваше, че ще вечеря в стаята си. Тогава той даваше нареждане да се сервира и влизаше в трапезарията. Слугата се възхищаваше от него. Лицето му не издаваше нищо от онова, което чувствуваше. Човек не можеше да долови нетърпението, мъката, яда, които изпитваше поради отсъствието на Фредерика. Ядеше бързо, вглъбен в мислите си, без да обръща внимание на това какво му се поднася.

Колко е глупав, че се измъчва заради едно малко момиченце. Защо е тъй болезнено чувствителен? Всичко отеква в сърцето му: присъствието й, отсъствието й, погледът й, който тя отвръща настрана, или пък свежда надолу. Мисълта, че тя се страхува от него, му е непоносима. Но най-непоносимо е, когато тя впива в него големите си, блестящи, дълбоки очи. Тогава го боли душата. Той полудява, буквално полудява. Мисълта му се губи. Страхува се от себе си. Косите му настръхват. Далеч от нея, той е нещастен, близо ли е, измъчва се. Той е влюбен в нея, влюбен като никога, влюбен до болка. Ненавижда себе си, отвращава се от себе си. Отстъпва. Пожертвува живота си заради нея. Защо? Тя не подозира нищо! Той предпочита да умре, отколкото да й го каже или да й го покаже. Ако тя самата не го открие, той ще я намрази. Но как би го открила? Това е невъзможно. Кой би могъл да го подозира? Тя продължава да го смята най-фанатичния привърженик на Третия райх. Може ли да отгатне, че е избягал, че присъдата му е подписана, че Гестапо ще го улови по един или друг начин, в часа, определен от съдбата? Не, тя не би могла да знае това, как може да мисли, че той носи сега друга маска, съвсем различна от първата? За нея той е в отпуска. Дали е поласкана от обстоятелството, че я прекарва с нея? Може би! Онова, което тя е чула от Себастиян и музикантите от оркестъра, навярно прави по-ценна привързаността, която той й засвидетелствува, а това не може да не ласкае женската й суетност…

Когато Фредерика благоволява да се храни с него, на барона се струва, че сърцето му ще се пръсне от щастие. Овладява се обаче и остава непроницаем. За нищо на света не иска да издаде чувствата си пред слугите. Сдържан, любезен, с очарователни обноски, той моли Фредерика да мине пред него и сяда срещу нея. След поднасянето на ордьовъра изпраща слугите, като им казва, че ще ги повика, когато има нужда от тях.

Ето го сам с нея. Тя е седнала срещу него. Наблюдава я, старае се да проникне в нея, изучава я, разглежда всяка черта на лицето й, държането й, движенията й, израза й. Той влага в това цялата си пламенна страст. От тази загадка, която не успява да промени, зависят животът и смъртта му.

На какво прилича тя? Все с една и съща рокля е. Тя не сменя роклята си за вечеря. Не иска да облича роклите, с които е напълнил гардеробите й. Но тя ще ги облече един ден! Ще видим! Има болезнен смирен вид, напомня някакво крехко цвете, пострадало от острия вятър; очите й са прекалено големи, тялото много слабо, устните много червени, ръцете съвсем изтънчени.

„Моето разцъфнало черешово клонче след буря“, мисли той. Това трови сърцето му.

Той я наблюдава, изучава я. Има някаква тайна. Но тя излезе победителка. Бе чул или чел някъде, че човек не може да избегне от Бога дори и когато затъва все повече и повече в престъплението, той най-после неизбежно ще бъде принуден да тръгне по друг път. Бог? Бог? Кой е Бог? Очите на Бога са много чисти да виждат злото. Може ли да го отбегне човек? Но какво общо има Бог с тази работа? Зигмунд фриде бе казал, че музиката на Моцарт — това е нашият живот, изпълнен със стремежа да осъществим желанията си, докато Бог или Истината ни дебнат на всеки завой. Когато Фредерика свиреше Моцарт, струваше му се, че долавя аромата на душата й.

Той леко потреперва…