Застрашеният вид

17

Когато скочи на земята, Фейт усети колко я боляха ръцете. Макар че по поляната нямаше и следа от змии, тя се запрехвърля по клоните на дървото, докато най-сетне излезе извън границите на поляната, и чак тогава се реши да слезе.

Щом изтри изподраните си разранени длани в дрехите си, взе да се чувства глупаво. Погледна към тревистата полянка, която изглеждаше съвършено спокойна под сянката на дърветата. Даже и онова там да са били наистина змии, не можеше да разбере от какво се бе паникьосала така.

Или можеше. Тези змии не се разхождаха просто така по поляната. Беше сигурна в това, както бе сигурна как й е името. Бяха я обградили. А змиите не обграждат някого просто така…

— Аааааааааа!

Викът бе далечен, но мигом се разбираше какво е — вик на ужас.

— Джордж — прошепна Фейт, докато викът откънтяваше из гората.

Тя се обърна в посоката, от която идваше викът. За миг се изкуши да не му обърне внимание. Сигурно някой бе по-близо от нея и щеше да му се притече този път на помощ. Освен това може би се е уплашил от някой безобиден бръмбар, който просто си е минавал из джунглата и му е пресякъл пътя…

— Помощ! Помощ! Някой да ми помогне… Моля!

Тя не можеше да го направи. Не можеше да се престори, че не чува вика за помощ. Дори и след всичко, което Джордж бе казал и направил. Не можеше да го подмине просто така — да не помогне на друго човешко същество. Същото това нейно меко сърце я бе принудило някога, в тийнейджърските й години, да спре и да спаси едно ранено синигерче, точно когато закъсняваше за интервю. Това почти бе й струвало работата, но тя все още не съжаляваше. Особено когато тя и Гейли пуснаха на свобода излекуваната птичка от покрива на блока и го гледаха как се отдалечава в небето весело и свободно…

Тя се втурна през джунглата, като се ориентираше по виковете на Джордж. Мина й през ума, че като следва гласа му, намира пътя и към лагера. Това я зарадва, макар че нямаше време да мисли много, а гледаше да следи виковете, които спорадично се чуваха.

След малко станаха по-силни и по-ясни и разбра, че е на своя територия — позна странно усукания клон на едно особено дърво, което помнеше от по-ранна разходка, а и специфичните скали ей там… Миг по-късно вече можеше да се закълне, че надушва соления лъх на морето.

Скоро забрави за облекчението си, защото чу още един вик:

— Помощ! Моля ви! Не мога да издържа дълго така!

Тя затича и се озова на ръба на открита камениста местност. От земята стърчаха грамадни скали, които в отдалечения край се спускаха стъпаловидно в насечен склон с редица палми по края, надвесили се сякаш над ръба, за да надничат долу в ниското.

Джордж балансираше на лявата си ръка и на двете си колена на тясна издатина близо до дъното на склона. Издатината бе на около метър над земята и по големина и форма напомняше дъска за сърф. От всичките й страни имаше гъсти бодливи храсти. Дясната му ръка стискаше малка изпомачкана торбичка, която явно бе измъкнал изпод камънака и корените точно където стърчеше сега — виждаха се и други парчета и останки от багажа, от самолета. В този момент той гледаше надолу към скалата срещу него и скърцаше със зъби, но дали от страх или от болка, не можеше да се каже.

Първо изобщо не можа да разбере какво става. Да не би дрехите му или той самият да бяха оплетени в бодливите храсти? Или беше паднал от ръба на склона и си беше ударил гърба? Ами ако беше парализиран? Трябваше да отиде до плажа, да намери Джак…

След миг си каза, че с нищо не помага така на Джордж — като гледа паникьосано и само гадае…

— Хей — извика тя с леко треперещ глас. — Какво правиш там?

Той моментално се обърна към нея.

— Фейт! — извика, явно доволен, че я вижда. — Слава Богу. Кажи ми, че и това е още един безобиден питон, моля ти се?

Чак тогава тя видя змията. Беше навита върху скалата само на две крачки от Джордж. Главата й се люлееше заплашително напред-назад, а очите й не се откъсваха от неговите.

Сърцето й пропусна един удар. Не искаше да прибързва със заключението и затова пристъпи няколко крачки напред. На десетина метра встрани вече можеше да види късото, но дебело тяло на змията, широката триъгълна глава, люспите на бели и кафяви линии и тънката жълтеникава опашка. Тя зяпна за миг, като се опитваше да си внуши, че е сбъркала.

— Е — попита тревожно Джордж. Погледът се отмести от Фейт отново към змията. Двамата — змията и човекът, явно се мъчеха да се сразят с погледи. — Може ли да се движа?

— Не — изстреля Фейт.

Змията я чу и се размърда леко, езикът й се стрелна напред-назад и опашката й взе да се мести, докато определи откъде идваше новият глас. Фейт се постара да запази тона си спокоен и тих, за да не безпокои повече змията.

— Джордж, трябва да стоиш много спокойно и да не мърдаш. Това е Acanthophis.

— Какво? — Наред с паниката в тона му се усещаше нотка на раздразнение. — Говори на английски, а? Отровна ли е?

— Да — тя преглътна с усилие. Змията издаде заплашително съскане. — Много. По-известна е като смъртоносна змия.