Застрашеният вид

9

Фейт се бе върнала на плажа само преди няколко минути и чу, че Джордж я вика. Вдигна глава от чантата, в която сортираше женски дрехи, и го видя с един охлузен, но много познат куфар. Тя зяпна от изненада.

— Куфарът ми!

Той се спря ухилен пред нея.

— Едно от момчетата току-що го донесе от джунглата и аз видях името ти на етикета — каза той задъхан. — Помислих, че може да си го искаш обратно.

— Благодаря.

Тя му се усмихна неуверено. През главата й преминаха споменът за неприятната им разправия преди малко в бамбуковата горичка и вчерашният случай с паяка.

— Ей, извинявай, ако съм те разстроил преди малко — каза той с малко овчедушна усмивка, сякаш бе прочел мислите й. — Знаеш, за тия работи там, с прегръщането на дървета. Не исках нищо лошо да кажа с това. Май понякога просто се увличам в приказките. Мисля, че затова бившата ми жена ме наричаше господин Голямата уста.

— О! — Фейт беше трогната от извинението му. — Ммм, няма нищо, всичко е наред.

Това не беше точно така. Щеше да й отнеме известно време, за да забрави някои от нещата, които бе казал. Но това не значеше, че нямаше да му прости, особено сега, когато се опитваше толкова искрено да бъде мил. Може би щеше да е най-добре, ако се споразумееха, че са на различни становища, и просто да не засягат повече този въпрос.

Когато Джордж си тръгна, Фейт се отдалечи от купа с багажа и сложи куфара си на пясъка. Седна пред него, отвори го и видя познатото, макар и обърнато наопаки съдържание. Беше благодарна, че книгите й не бяха пострадали особено — нито при катастрофата, нито от дъжда. Сграбчи чифт сандали изпод книгите си и смени кецовете. Така вече се чувстваше малко повече като себе си.

— Какво правиш? — чу тя един глас точно зад лявото си рамо.

Обърна се и видя Уолт изправен зад нея.

— Хей — възкликна изненадана и доволна, че го вижда. — Откъде изскочи? Баща ти обърна всичко да те намери, да знаеш.

— Знам — Уолт вдигна рамене. — Намери ме. Аз тъкмо търсех Винсънт в гората там, над пролива — той направи неопределен знак към единия край на плажа. — Не знам защо направи чак такъв въпрос от тая работа. Даже не бях влязъл чак толкова навътре в гората. Океанът се виждаше от там, където бях!

Тя потисна една усмивка. Момчето беше обидено, че му нямаха доверие.

— Сигурна съм — каза тя. — Но не можеш да се сърдиш на баща си, че се тревожи за теб. Ние не познаваме добре мястото и може да е опасно така да се отдалечаваш.

— Да — каза Уолт, клекна на пясъка и се вторачи в куфара й. — Я, ти си прибираш багажа още по-разхвърляно и от мен — отбеляза.

— Обикновено не правя така, но този път бързах — каза тя.

— Защо? — полюбопитства Уолт.

Фейт прехапа устни и съжали, че не се съгласи с коментара на Уолт и не приключи с въпроса. За да му отвлече вниманието, взе една книга от куфара си и му я подаде.

— Ей, това може да ти хареса — тя се постара да прозвучи безгрижно. — Разгледай я — отвори книгата и му показа лъскава цветна илюстрация на тънка жълтеникава змия. Виждаш ли я тази? Това е тайпан4. Някои го наричат свирепа змия. Живее в Австралия и има най-силната змийска отрова на света.

— Ухаа, не знаех — Уолт явно беше достатъчно впечатлен. Той посочи друга змия на същата страница. — А тази как се казва?

— Това е медноглава змия.

Фейт се изкикоти и се загледа в картинката. Уолт я стрелна с любопитния си поглед:

— На какво се смееш?

— О, извинявай — тя потупа с ръка картинката. — Просто се сетих какво направи сестра ми веднъж на празника на Вси светии — една година тя налепи две шепи пенита върху една шапка и си я сложи с обикновените дрехи. Никой, освен мен не можа да се сети като какво се е маскирала.

Уолт се обърка за момент, но изведнъж погледът му се проясни.

— Разбрах — каза той. — Пенитата се медни — била е медноглава змия!

— Точно така — усмихна се Фейт при този спомен.

— Сестра ти е готина — заяви Уолт.

— Мда.

Прекъснаха ги викове отблизо. Уолт скочи незабавно и изтича да види какво става. Фейт захлопна куфара си, остави го на пясъка и последва момчето.

Когато най-сетне заобиколи едно голямо парче от самолета, единственото нещо, което видя, бяха хора, събрани в кръг, които гледаха нещо на земята. Чуха се приглушени стонове и викове на изненада. После един от зяпачите промени позата си и тя видя двама мъже, които, вкопчени един в друг, се биеха на пясъка в центъра на кръга. За своя изненада тя разпозна в единия от двамата Саид — онзи, който палеше огньовете. Другият беше Сойер — Фейт го бе виждала още няколко пъти да се рови по малко в багажите, когато мислеше, че никой не го гледа, но не беше говорила с него от първата им неловка среща при огъня. Бащата на Уолт — Майкъл, бе влязъл в кръга и безпомощно размахваше ръце, опитвайки се да спре двамата мъже, които си разменяха удари. Останалите зрители на боя се задоволяваха само да наблюдават безучастно, сякаш бяха на боксов мач. Уолт вече бе успял да се пъхне напред и гледаше с ококорени очи двамата мъже.

Самата Фейт също застана и зазяпа ужасена боя. Саид стовари глухо юмрука си и после злобно блъсна Сойер в слънчевия сплит. Сойер се поколеба за миг, а после се изправи и хвърли шепа пясък в очите на другия. Двамата се стовариха тежко на земята, като продължаваха усърдно да се млатят с юмруци. Изведнъж нещо се раздвижи в далечната част на кръга и след миг се появи Джак, следван от госпожица Високи скули и брадатия англичанин от снощи. Джак се хвърли напред почти незабавно.

— Ей, спрете веднага — извика той. — Спрете! Стига!

Той сграбчи Сойер и го откопчи от Саид. Саид беше явно готов да го последва, но Майкъл го хвана, преди да успее.

Двамата мъже продължаваха да си крещят с прегракнали гласове, но Фейт се извърна, отвратена от този спонтанен изблик на насилие. Защо хората не можеха просто да живеят и да оставят и другите да живеят? Тя нямаше представа, защо се биеха двамата мъже, но бе сигурна, че нищо не би ги оправдало. Положението беше тежко за всички. Защо трябваше да го правят още по-тежко?

Фейт реши, че последните двайсет и четири часа е прекарала предостатъчно време в компанията на други хора. Възползва се, че вниманието на всички бе отвлечено в друга посока, и се измъкна. Щеше да й се отрази добре да поседи сама, да се отпусне и да се отдаде на мислите си, без никой да я тревожи.

Заобиколи по края джунглата, като вървеше бързо и тихо, докато загуби от погледа си останките от самолета и хората на брега. После забави крачка, за да се полюбува на морския бриз, който шумолеше през листата от едната й страна, и на прибоя от другата. Тя вървеше и не откъсваше очи от джунглата с надеждата, че ще зърне още веднъж райския папагал.

Сред листата имаше много птици, но никоя не приличаше на тази, която търсеше. Без да забравя, че този път се е отдалечила повече от обикновено от плажа, направи няколко крачки под сенките на дърветата, но изведнъж се закова на място. Сърцето й биеше лудо и тя бе завладяна от неустоимото желание да се върне на слънчевия открит безопасен плаж.

„Нищо чудно, помисли си. Кой би желал да налети на онова, което издаваше снощните чудовищни звуци, каквото и да бе то“.

Но дълбоко в себе си знаеше, че това не бе единствената причина за страха й. Имаше нещо друго, заради което идеята да навлезе в тази дълбоко девствена природа я вълнуваше и плашеше.

Осъзна това и сви вежди. Подобно чувство беше крайно нетипично за нея. Някои от най-щастливите спомени от детството й пазеха усещането, че е жива част от природата — тогава, когато, изгубила пътя, но съвсем спокойна, се скиташе из горите зад родната къща. Усещаше шумата под краката си, небето над главата си, дивия живот, смолата, листата наоколо и знаеше, че всичко е наред.

Не, определено за нея не бе нормално да се бои да остане сама сред природата. Някои неща винаги я плашеха, но не и това…