Застрашеният вид

2

Хей, хей! Хе, хе, хе! Кажете на предателя: Не, не, не!

Изненадана, Фейт спря рязко, когато зави на ъгъла на Университетския булевард и видя протестиращите.

Бяха около двайсет и пет души, стояха пред главната академична сграда, развяваха знамена и размахваха юмруци, докато скандираха. Беше прекрасен слънчев следобед, типичен за Средния запад, и по улиците имаше много хора, забързани за работа или за училище, макар малцина да хвърляха повече от един любопитен поглед към тях. Двама полицаи от университетското градче се бяха облегнали на щендера за велосипеди пред сградата и мързеливо клатеха палките си, докато наблюдаваха протестиращите с очевиден интерес.

Фейт направи колебливо крачка, като се питаше какво ли бе пропуснала. Бе толкова заета с последния курс опити за своята дисертация, че от две седмици дори не й бе останало време да прочете университетския вестник.

Забеляза, че някои от протестиращите носят фланелки или копчета с надписите на зелената организация на университетското градче, и любопитството й веднага се събуди. Фейт проявяваше от дете страстен интерес към проблемите на околната среда. Но беше малко по-срамежлива, а тези дни и прекалено заета с изследванията си, за да протестира по улицата, както правеха тези хора.

Във всеки случай, за каквото и да ставаше въпрос, нямаше време да стои тук, за да се опитва да разбере. Днешната консултация с преподавателя й бе продължила по-дълго и сега закъсняваше за седмичната среща с научния си ръководител доктор Луис Арельо. Знаеше, че той няма да се сърди, но въпреки това мразеше да му създава неудобства.

Насочи се към стъпалата на централния вход на академичната сграда, като реши да не обръща ни най-малко внимание на протестиращите. Няколко от тях носеха лозунги с един и същ надпис: „ВЪРВИ СИ, АРЕЛЬО!“, а на един от плакатите някой бе добавил череп с кръстосани кости.

Фейт примига. Може би очите й погаждаха някакви шеги. В крайна сметка сигурно бе уморена от дългите часове над микроскопа. Защото кой ще прави демонстрация против доктор Арельо? Той бе един от най-уважаваните професори във факултета по биология и главната причина Фейт да си избере да пише докторската си теза именно в този университет. Блестящ биолог и известен борец за каузата на околната среда, той не бе само един от идолите на детството и, а все още й се струваше по-голям от живота, макар че от една година го познаваше и лично.

Стисна книгите, които носеше, още по-здраво пред гърдите си, наведе глава и се приготви да си проправи път измежду демонстриращите. Каквото и да ставаше, бе сигурна, че Арельо щеше да й обясни всичко начаса, щом влезеше при него.

Почти беше стъпила на първото стъпало, когато точно пред нея застана слаб млад мъж. Тя се спря рязко само миг преди да се сблъскат, и вдигна поглед.

Той се взря внимателно в лицето й. Беше десетина сантиметра по-висок и може би година — две по-малък от нея, с дива черна коса и още по-диви сини очи. Върху бледото му лице изпъкваше най-вече големият клюнест нос. На рамото му небрежно лежеше написан на ръка лозунг. Фейт прочете думите „АРЕЛЬО = СМЪРТ“.

— Извинете — промърмори тя плахо и направи крачка встрани, за да го заобиколи.

Той отново й препречи пътя със стройното си тяло:

— Хей! Къде мислиш, че отиваш, хубавице?

Разкъсвана между смущението от неочаквания комплимент и раздразнението, че й се бъркат в личната работа, тя отговори толкова любезно, колкото можеше:

— Вътре. Или поне се опитвам. Имам среща.

— Ти да нямаш случайно среща с дявола, а? — младият човек наклони главата си настрани и направи рогца с пръстите си, като придържаше лозунга на ключицата на рамото си. — Виждаш ми се твърде умничка за такова нещо, слънчице.

— Имам среща с доктор Арельо — каза Фейт. — Не че това ви влиза в работата.

— Арельо — той изплю името, сякаш бе киселина на езика му. — Значи си една от тях? От унищожителите на околната среда? Палач на планетата. Корпоративна глобалистка курва.

Въпреки че се изкуши да подмине тези думи и да влезе в сградата, Фейт не се сдържа да се защити.

— Я пак се пробвай — каза тя. — Не съм ни едно от тия неща. И съм по-зелена от всички вас тук, взети заедно. Доктор Арельо също. Ти нищо ли не знаеш за него? От трийсет години е известна фигура в движението за опазване на средата.

Младежът тъжно поклати глава:

— О, слънчице, всичко се промени. Или ти нищо не знаеш?

Фейт знаеше, че просто трябва да го бутне и да го подмине. Защо трябваше да вярва на нещо, което й говореше някакъв непознат на улицата, развял обиден лозунг? И все пак не устоя на любопитството си, а той очевидно искаше да я осветли.

— Какво имаш предвид? — попита тя предпазливо.

Младежът повдигна рамене:

— Всеки знае, че на Арельо не може напълно да му се вярва. Той винаги е искал да продава убежденията си на най-висока тарифа, знаеш. Да прави компромиси с принципите си. Но този път просто е сключил сделка с „Кю Корп“. Сигурен съм, че си чувала за последните извращения срещу природата, които планират в Южна Америка? — без да дочака отговор, продължи: — Е, ами Арельо е решил, че да се построи нов химически завод насред прелестната джунгла там, е една много свежа идея. И не само е оттеглил предишните си възражения пред тамошното правителство, но и даже е дал подкрепата си за проекта. Обещал е да съдейства за изграждането на завод, който ще бълва отрова, колкото се може по-скоро.

— Не мисля така — каза Фейт.

Да, беше чувала за „Кю Корп“, естествено, кой не бе чувал за тях. Международната корпорация оглавяваше всеки списък с имена на замърсители на околната среда.

— Доктор Арельо никога няма да направи такова нещо. Той винаги е говорил точно против тези заводи. Всъщност сега си спомням, че съм го чувала да говори за този завод преди известно време и да казва, че е много лоша идея.

— Лоша идея ли? — повтори той. — Така ли нарича Арельо унищожаването на хиляди невинни същества? Съсипването на девствената природа? Лоша идея? — той завърши с кратък злобен, подобен на лай смях.

Фейт поклати глава:

— Аз го познавам. Той просто не е такъв човек — не отстъпваше тя. — Той е толкова загрижен за опазването на природата, че никога няма да влезе в разни сделки, които могат да й навредят.

— Може да е било така, а може и да не е било. Но няма съмнение. Този път наистина го е направил.

Младият мъж изглеждаше толкова сигурен, че Фейт не посмя повече да спори с него. Освен това трябваше да побърза за срещата си.

— Е, ако го е направил, значи е имал сериозна причина за това — опита се тя да бъде дипломатична.

— О, разбрах най-сетне — завъртя очи младежът, — значи и ти си от ония. Опазване на планетата, да, разбира се, веднага, само докато не пречим на големия бизнес обаче, нали? Ами ако питаш мен, никога няма уважителна причина човек да сключва сделка с дявола, така да знаеш. Щом го правиш, и ти си дявол.

— Добре тогава — каза Фейт, като се приготви да си върви. Беше ясно, че разговорът отива в глуха линия, а и нямаше време за губене.

Той я спря, като я стисна за ръката и я дръпна към себе си, впивайки пръсти в плътта й до болка.

— Помисли по тоя въпрос, слънчице — каза. — Става ли въпрос за околната среда, всеки компромис значи катастрофа. Това е голяма крачка назад за движението. Заради слабостта на един човек хиляди невинни същества ще умрат в басейна Вибора. Птици, риби, змии…

Въпреки че се канеше да дръпне ръката си от него, Фейт рязко спря, щом чу думите „басейна Вибора“ и „змии“. Най-накрая си спомни по-ясно един разговор с Арельо.

Беше преди около месец, точно когато медиите разпространиха новината за проекта за новия химически завод. Арельо й спомена за това на една от срещите им, защото знаеше, че змиите са нейната страст и призвание на живота й. В басейна Вибора живееха няколко застрашени вида, това бе една от последните завършени екосистеми, в която можеха да живеят изчезващи форми на живот. Ако това, което този непознат млад демонстрант говореше, бе вярно, тази екосистема щеше да загине, обричайки змиите на вероятно изчезване в диво състояние.

— Чакай — каза тя, — ти сигурен ли си, че това, което ми казваш, е вярно? Защото…

Преди да успее да си довърши въпроса, към тях се приближи едно трътлесто момиче в зелено индианско наметало. След него вървяха шепа протестиращи.

— Хей! Това да не е още някой защитник на Арельо, а? — Гласът на момичето прозвуча враждебно и странно нетърпеливо, сякаш се надяваше Фейт да й отвърне.

Фейт хвърли един поглед към нея и един към свитата й и сърцето й заби по-бързо. Мразеше каквито и да са конфронтации, особено пък групови.

— Назад, приятели — каза младежът с черната коса на новодошлите, като се намръщи. — Не я закачайте, ясно ли е? Хайде, чупка, казах!

Щом ония се разкараха, Фейт му се усмихна неуверено. Беше му благодарна, че я защити, но не можеше да забрави това, което току-що й бе казал за Арельо.

— Влизай вътре да не си изпуснеш срещата, хубавице — и той се отдръпна, за да я пусне в сградата. — Питай Арельо за тая работа. Ще видиш.

Фейт не знаеше какво точно да каже, така че безмълвно се шмугна покрай него. Влезе в широкото кънтящо фоайе на сградата и тръгна към асансьора. Беше леко разстроена. Първо, не беше свикнала непознати да я наричат „хубавица“. Хората винаги наричаха така Гейли, разбира се. Но макар всички да повтаряха колко Фейт прилича на по-голямата си сестра, рядко й казваха, че самата тя е хубава. Беше свикнала с това и вече не мислеше за тия неща.

Бузите й пламнаха, когато си помисли за наситеносиния поглед на чернокосия демонстрант. Тези очи се прицелваха в нея, без да мигат, като змия, която с всяка своя фибра е концентрирана върху плячката си. Колкото й страстен привърженик да беше на движението за спасяване на природата, тя не можеше да си представи да действа като това момче отвън — да дефилира, да скандира, да развява лозунги, да спори със съвършено непознати хора… не можеше да не завижда по мъничко на подобна смелост и пламенност.

— Добър ден, мила — в кабинета на доктор Арельо я посрещаха винаги много топло. Кандис — секретарката на професора, бе четирийсетгодишна червенокоса жена. — Бледичка си, Фейти. Тия безделници отвън да не са те притеснили с нещо?

— Отдавна ли са отвън?

Кандис се изкикоти:

— Цял ден, да ги вземат мътните. Налетях на тях, като излизах за обяд. Мойра от офиса на доктор Зейл долу пернала един с портмонето си, понеже не я пускали да излезе от сградата.

Фейт се усмихна сдържано, тя не за пръв път си пожелаваше да прилича малко повече на Кандис, Мойра и някои други жени, които познаваше. Те никога не се бояха да се защитят или да кажат точно онова, което мислят, независимо от това, кой ще ги чуе.

— Както и да е, шефът те чака — продължи Кандис и насочи вниманието си отново към листовете върху бюрото си. — Каза да те пратя при него веднага щом се появиш.

— Благодаря.

Фейт тръгна към вратата от матово стъкло, която водеше към светая светих на кабинета на Арельо.

Арельо вдигна глава, когато тя влезе. Бузите му се набръчкаха в усмивка зад прошарената брада и лицето му грейна над разхвърляното метално бюро.

— А, Фейт — каза той с лек акцент, който се беше запазил все още след трийсет години в Щатите. — Къде си, мила, взех да се тревожа.

— Извинете, че закъснях — Фейт се отпусна на стола срещу бюрото му. — Аз, ъъъ, онези демонстранти отвън малко ме задържаха.

— А — въздъхна Арельо. Той внимателно скръсти ръце върху бюрото си, при което ръкавите му от туид прошумоляха.

— Да, боя се, че са ми много сърдити. Не са доволни, че си промених решението относно проекта за басейна Вибора.

Фейт се ококори.

— Значи е вярно — продума тя, като сама не си вярваше. Бе очаквала от него да се разсмее, да й каже, че това са измишльотини, че тези демонстранти са луди…

— Наистина ли сте се договорили с „Кю Корп“?

— Предполагам, да, може да се каже така — Арельо се облегна назад, гледайки я замислено, като потърка брадата си. — След внимателно обмисляне стигнах до заключението, че това е единственият начин да се стигне до някакво споразумение с компанията.

— Но… но… змиите! Ами животните? Екосистемата там е много крехка, всички го казват… — Фейт знаеше, че говори несвързано, но нищо не можеше да направи.

Арельо отново въздъхна:

— Разбирам, че това е шокиращо за теб, скъпа, и аз самият съм все още малко шокиран, нали виждаш. Но в реалния свят компромисът е нещо необходимо, иначе не можем да се движим напред. Понякога трябва да направим нещо, което никога не сме допускали, че ще направим, за да се променят нещата, разбираш ли какво имам предвид?

Фейт просто го гледаше, без да мига и без да помръдва.

— Не — успя да продума накрая. — Аз… аз не разбирам.

— Боя се, че е доста сложно — каза вяло Арельо. — За нещастие не можем да върнем времето назад. Не можем да променим този свят независимо колко много го желаем. Затова нямаме друг избор, освен да вървим напред и да търсим пътища прагматизмът да ни изведе до нашите идеали.

— Нямаме избор ли? Но избор винаги има. Можехте да изберете да продължите да се борите, нали?

— Да, наистина можех — Арельо потърка брадата си отново. — Но Айнщайн е казал, че дефиницията на лудостта е да правиш едно нещо отново и отново и да очакваш различен резултат. Ако обичайните методи са безплодни, значи е време да се потърсят нови, които може би ще работят.

— И вие имате предвид да се съсипе цялата екосистема? — Фейт сключи пръстите на ръцете си толкова силно, че ноктите й се забиха в кожата.

— Цялата планета е екосистема, нали така? Аз разсъждавам глобално и се опитвам да постигна добрите ефекти в максимална степен.

Фейт отвори уста, като се опита да намери думите, които биха го убедили, че прави голяма грешка. Но откри, че няма такива думи. Той бе все още нейният идол, тя все още се вълнуваше в негово присъствие, независимо че сега не мислеше като него. Освен това защо трябваше изобщо да го разубеждава? Че нали той най-добре знаеше как функционира световната природа и какво трябва да се направи, за да се оправят нещата. Освен по-голямата й сестра именно доктор Арельо бе другият човек, оформил повечето й възгледи за природата, науката и съхраняването на видовете. Сега той бе избрал да действа противно на всичките си професионални убеждения, ей така, и явно дори не го осъзнаваше.

Ужасяващи картини на задушени в химическата мръсотия риби, змии и жаби са появиха в съзнанието й и тя усети как емоциите й почват да вземат връх, заплашвайки да я залеят. Това не предвещаваше нищо добро. Целият й свят изведнъж се бе завъртял около оста си и й бе нужно време, за да се справи с положението.

Фейт рязко се изправи пред бюрото и засъбира неловко книгите си.

— Трябва да вървя — промълви, гледайки в пода. Не смееше да го погледне. — Съжалявам.

— О, мила — каза Арельо. — Надявам се, че не съм те разстроил толкова много, Фейт. Бих искал да обсъдим това по-късно с теб. Кога искаш да се видим отново?

Отговорът изскочи от устата й, преди сама да се усети.

— Никога — промълви и сълзите потекоха по лицето й, преди да успее да ги спре, като прибавиха и срам към бърканицата от гняв, страдание, смущение и възмущение, които бушуваха в нея. — Мисля, че е по-добре да помоля да ме прехвърлят при друг научен ръководител.

— О, Фейт — Арельо прозвуча много стреснат. — От сърце се надявам, че не говориш сериозно. Такова удоволствие бе да работя с теб досега, ти си толкова отдадена на заниманията си, а освен това си и талантлив изследовател и не искам да се отказвам от помощта ти. Моля те, нека поговорим за това или…

— Не, не мисля — продума тя и се обърна толкова бързо, че удари крака си в крака на стола. Ахна за миг от болка и отново седна. Но устоя на натиска. Беше наясно със себе си и знаеше, че е по-добре веднага да се махне, ако държи на принципите си. Иначе имаше голяма вероятност да се размекне от бащинското отношение на Арельо и милите му думи.

Тя пристъпи към вратата, заслепена от сълзи и от болката в крака си.

— Довиждане — прошепна, но толкова тихо, че той със сигурност не я чу.

Тя притича покрай сащисаната Кандис и се спусна по стълбите, без да чака раздрънкания асансьор. Чувстваше се предадена, объркана и тъжна и далеч не бе сигурна, че това, което направи току-що, бе правилно. Почти чуваше гласа на сестра си, който нежно я укоряваше: „О, Фейт, умът ти работи толкова добре, защо тогава все мислиш със сърцето си?“

Надвеси се над стълбището, пое дълбоко няколко глътки въздух и се втренчи в олющената стена.

„Защо му трябваше да прави това?“, питаше се трескаво с чувството, че целият й свят се е обърнал с главата надолу. Такова чувство на пълна безнадеждност бе изпитвала само два пъти в живота си и въпреки че тези два пъти положението беше много, много по-лошо, този момент не ставаше по-лек за понасяне. Затвори за миг очи и си представи лицето на Арельо. През целия си съзнателен живот беше вярвала, че виждат света по един и същ начин…

Отвън протестът се вихреше с пълна пара. Агитката крещеше нещо за отрова и печалби, но Фейт едва-едва ги чуваше. Очите й бяха намерили на мига чернокосия младеж, който все още размахваше плаката си много близо до стълбите. Той също я забеляза веднага. Щом го видя да се насочва към нея, тя се стегна в очакване на подигравки от рода на „Нали ти казах“.

Вместо това, щом видя обляното й в сълзи лице, очите му се проясниха.

— Хей, съжалявам, слънчице — измърмори съчувствено.

— Прав беше — каза тя твърдо, за да избегне още един водопад от сълзи.

Той се усмихна леко и се приближи.

— Аз съм Оскар.