Затвори очи

Пролог

Стоеше пред огледалото и с огромно удовлетворение се усмихваше на отражението си. Наистина бе изключително доволен от себе си, от живота и интелигентността си. Не, беше твърде елементарно и неточно да се каже, че е просто интелигентен. Интелектуалните му способности можеха да се опишат само по един начин: той притежаваше задълбочено разбиране за всичко. Точно така. Задълбочено разбиране за всичко, многократно превъзхождащо нормалната човешка мъдрост. Наблюдаваше усмивката на лицето си, която ставаше все по-широка и самодоволна; наслаждаваше се на уместността на израза, който му бе хрумнал. В ума му думите грееха ярки и сякаш подчертани: те бяха правилните. Изпълни го едно почти физическо осъзнаване на силата на собствената му проницателност. Той знаеше и разбираше всичко, присъщо на хората. Външните събития само доказваха правотата на съжденията му.

Първият и най-важен довод за това бе простият факт, че още не го бяха заловили. Изминали бяха почти двайсет и четири часа – оставаха само някакви си секунди до изтичането им. За това време Земята бе направила почти пълно завъртане около оста си и с всяка следваща минута той се чувстваше във все по-голяма безопасност. Естествено, това можеше да се очаква: бе взел всички мерки да не оставя никакви следи. На света не съществуваше логика, която би довела копоите при него. Както и предполагаше, никой не се бе появил. Никой не го бе разкрил. Следователно спокойно можеше да приеме, че успешно е отстранил шибаната самонадеяна кучка! Наистина, успех във всяко едно отношение.

Всичко бе протекло по план, съвсем гладко. Приключило бе окончателно. Да, окончателно бе подходящата дума, която чудесно описваше нещата. Събитията се бяха развили изцяло според очакванията му, без никакви спънки и изненади... като изключим онзи звук. Хрущял? Сигурно бе това. Какво друго би могло да бъде?

Нещо толкова дребно. Странно бе, че му е направило такова силно и трайно впечатление. Същевременно бе логично – напълно възможно бе силата и продължителността на усещанията му да е естествен резултат от необикновената му, почти свръхестествена чувствителност. Остротата на възприятията си имаше цена.

Сигурен бе, че някой ден споменът за онова тихо, неприятно хрущене ще избледнее – точно както вече почти не си спомняше за всичката онази кръв. Важно бе да запази ясна и пълна представа за нещата; да помни, че всичко рано или късно отминава. Всяка вълничка от хвърлен в езерото камък в крайна сметка стихва, изчезва...