Затвори очи

Глава 1 Живот в провинцията

Септемврийското утро бе необичайно спокойно. Въздухът бе напълно неподвижен, какъвто сигурно е във вътрешността на потапяща се подводница: двигателите са изключени, за да не може врагът да засече шума, и дори вибрации не разтърсват метала. Целият пейзаж бе застинал в безмерно спокойствие – пълен, оглушителен покой. Това бе затишие пред буря, дълбоко и непредвидимо като океана.

Лятото бе изтекло кротко и странно унило, безводието бавно изцеждаше живота от тревата и дърветата. Сега листата вече жълтееха и безшумно капеха от клоните на кленовете и буковете наоколо. С бързи крачки настъпваше живописна есен.

Дейв Гърни бе застанал пред френските прозорци в кухнята, загледан към градината и окосената ливада, които отделяха солидната му провинциална къща от обраслото с висока трева пасище. Отвъд него се виждаха старата червена плевня и езерото. Чувстваше някакво неясно безпокойство, не можеше да си събере мислите. Вниманието му се раздвояваше между лехата с аспержи в дъното на зеленчуковата градина и малкия жълт булдозер до плевнята. Отпи от кафето си, което бързо изстиваше в хладното сухо утро.

Да ториш или да не ториш – това бе въпросът, когато ставаше дума за аспержи. Е, или поне това бе първият въпрос. Ако отговорът бе "да", веднага изникваше втори: насипен тор ли да използва, или от пакетирания в малки разфасовки? Както бе разбрал от множеството сайтове, в които бе проверил според инструкциите на Мадлин, именно видът на изкуствения тор бе ключът към успеха с аспержите. Не му стана ясно обаче дали е необходимо отново да подхранва растенията, след като вече го бе правил веднъж през пролетта.

През двете години, които бяха прекарали в Кетскилс, той се бе опитал да се потопи в тези домакинско-градинарски дейности. За разлика от Мадлин обаче, не проявяваше особен ентусиазъм. Същевременно и малкото усилия, които влагаше, се опорочаваха от непрекъснатото разкаяние заради покупката. Не съжаляваше, че е купил голямата къща, разположена насред петдесет акра живописна земя; тъкмо обратното, все още я смяташе за добра инвестиция. Проблемът бе, че действията му бяха резултат от решението му да промени изцяло живота си. Напуснал бе нюйоркската полиция и се бе пенсионирал, макар да бе само на четирийсет и шест години. Онова, което всъщност го притесняваше и не му даваше мира, бе въпросът дали не е прибързал, когато смени значката си на детектив първи клас с градинарските пособия на бъдещ земеделски стопанин...

Имаше немалко злокобни знаци, които подсказваха именно това. Първо, след като се преместиха в новия си пасторален рай, той бе получил тик – левият му клепач понякога неконтролируемо потрепваше. Освен това след петнайсет години въздържание отново бе започнал да пуши, макар и само от време на време. Този факт будеше у него раздразнение, а у Мадлин – притеснение. И да не забравяме, разбира се, най-сериозния проблем – миналата есен, едва година след така нареченото си "пенсиониране", той се бе замесил в ужасния случай с убийството на Мелъри.

Едва бе оцелял тогава, а на всичкото отгоре по време на разследването бе застрашил и Мадлин. Близостта на смъртта му бе донесла временно прозрение, което го бе накарало да се посвети изцяло на радостите на новия им живот на село. Това обаче не бе продължило дълго. Този род прозрения бяха малко странни: ясната представа за начина, по който трябва да живееш, започва да се размива. Особено ако не си я припомняш всеки ден. Мигът на щастие и покой си беше точно това – един миг. Ако не успееш да се потопиш в него, той се разсейва, стопява се и се превръща в призрак. Става неясен като спомен за нещо отминало, за образ, появил се за кратко в съня ти, неуловим и далечен.

За свое съжаление обаче Гърни бе открил, че осъзнаването на този процес по никакъв начин не му помага да разреши проблема. В ръката му не се бе появила магическа пръчка, с която да махне и да спре случващото се... И така усилията му се изчерпваха с тези половинчати опити да се впише в пасторалната среда и провинциалния начин на живот. Заради това си отношение той и жена му не бяха в хармония. Освен това го караше да се пита дали човек е в състояние да се промени наистина... И което бе по-важно, дали той самият можеше да се промени. Имаше някои мрачни моменти, в които се чувстваше напълно обезсърчен заради артритоподобната закостенялост в начина му на мислене – и дори в начина, по който живееше.

Ситуацията с булдозера бе добър пример за това. Беше купил малката машина на старо преди шест месеца, като обясни на Мадлин, че им трябва точно такава за петдесетте им акра гори и ливади и шестстотинте метра прашен черен път. Той лично възприемаше булдозера като нещо полезно и хубаво, мислеше с него да оформи зелените площи, да поддържа имота. Мадлин обаче не виждаше така нещата. От самото начало тя гледаше на новата им придобивка не като израз на желанието му да се посвети на провинциалния начин на живот, а като на безсмислена, шумна, смърдяща на дизел купчина желязо. Нещо като символ на това, че не е щастлив, че са се преместили от големия град в този запуснат планински район, на маниакалния му стремеж към контрол, заради който искаше да оформи неприемливия нов свят според собствените си разбирания... дори ако това значеше да мине с булдозера отгоре му. Всъщност тя бе изразила раздразнението си само веднъж, и то съвсем бегло: "Защо не се опиташ да приемеш всичко това като дар, един съвършен и изключително красив дар... Защо не спреш с опитите да го оправиш?"

Докато стоеше пред стъклените врати и си спомняше коментара ѝ и неприятното усещане от остротата на тона ѝ, зад гърба му се разнесе гласът ѝ и го върна в настоящето:

– Има ли някакви изгледи да се заемеш със спирачките на велосипеда ми преди утре сутринта?

– Вече ти казах, че ще се заема.

Отпи още една глътка от кафето си и се намръщи. Течността бе изстинала и неприятна на вкус. Хвърли поглед към стария стенен часовник над големия чамов бюфет. Оставаше му почти цял час, преди да тръгне към Олбъни за една от спорадичните лекции, които изнасяше в местната полицейска академия.

– Няма да е зле някой път да дойдеш с мен – заяви тя, сякаш идеята току-що ѝ бе хрумнала.

– Ще дойда – съгласи се той.

Това бе обичайният начин, по който отговаряше на всяко нейно предложение да отидат заедно на разходка с колело из хълмистите обработваеми земи и горите в западната част на Кетскилс.

Обърна се към нея. Мадлин бе застанала на прага между кухнята и всекидневната, облечена в износен клин, развлечена тениска и опръскана с боя бейзболна шапка. При вида ѝ той забрави всичко и се усмихна.

– Какво? – запита малко рязко тя и наклони глава настрани.

– Нищо – отвърна ѝ кротко.

Понякога самото ѝ присъствие бе достатъчно да го очарова на мига и да изтрие от ума му всички заплетени и отрицателни мисли. Тя бе изключително създание, каквото рядко се среща: една много красива жена, която изобщо не се вълнува как изглежда.

Мадлин пристъпи напред и застана до него. Вгледа се в пейзажа отвън.

– Сърните идват да ядат от храната за птици – каза тя по-скоро развеселено, отколкото раздразнено.

Оттатък ливадата на извити като овчарски геги поставки имаше три хранилки за птици, често навестявани от чинки. В момента и трите бяха наклонени под необичайни ъгли след набезите на горските чифтокопитни. Докато ги гледаше, Гърни осъзна, че донякъде споделя добросърдечното ѝ отношение към сърните и дребните поразии, които правеха. Това обаче бе доста странно, защото чувствата му бяха напълно различни от нейните, когато ставаше дума за грабителските похождения на пълчищата катерички. Дори и в момента няколко от тях плячкосваха семената, които сърните не бяха успели да измъкнат от хранилките. Зверчетата бяха подвижни, бързи, с резки агресивни движения, сякаш ги движеше мъчителен глад, натрапчиво желание да изядат и последната частица храна, до която успеят да се докопат.

Усмивката му бързо се стопи, докато ги наблюдаваше със смътно напрежение, което се превръщаше в автоматична реакция към твърде много неща. Напрежение, което произтичаше от скритите пукнатини в брака му, и ги правеше по-явни. За Мадлин катеричките бяха очарователни, находчиви и съобразителни, достойни за възхищение със своята енергичност и упоритост. Тя ги обичаше, точно като обичаше повечето неща в живота. На него, от друга страна, му се искаше да ги застреля до една.

Е, може би не чак да ги застреля – не и да ги убие или нарани. По-скоро да ги подплаши с въздушната пушка и да ги накара да оставят хранилките и да се върнат в гората, където им бе мястото. Никога не бе смятал убийството за разрешение на каквото и да било. Двайсет и пет години бе детектив в отдел "Убийства" в Ню Йорк и бе разследвал жестоки хора в един жесток и изпълнен с насилие град, но така и никога не бе вадил пистолета си. Всъщност почти не го бе докосвал освен на стрелбището по време на учения. Нямаше желание да го прави и сега. Причината, поради която бе постъпил в полицията и бе останал в системата толкова дълго, нямаше нищо общо с оръжията и измамно лесното разрешение, което предлагаха.

След малко осъзна, че Мадлин го гледа с характерния си, едновременно любопитен и оценяващ поглед. Вероятно бе забелязала колко силно е стиснал зъби и бе разгадала как се заканва наум на катеричките. Искаше да ѝ каже нещо остроумно, да отбележи някак изключителната ѝ проницателност... а и да оправдае враждебността, която проявяваше към въпросните пухкави дългоопашати плъхове. Обаче телефонът звънна и го изпревари... Всъщност звъннаха два телефона едновременно: стационарната линия във всекидневната и собственият му мобилен телефон на плота в кухнята. Мадлин тръгна към дневната. Гърни взе мобилния.

Глава 2 Закланата булка

Джак Хардуик бе противен, груб циник с мръсна уста и воднисти очи, който пиеше твърде много и гледаше на живота като на една голяма шега. Той имаше неколцина ентусиазирани почитатели, но в действителност изобщо не будеше доверие. Гърни бе дълбоко убеден, че мотивите, които диктуваха действията му, са най-малкото спорни. Въпреки това Гърни го смяташе за един от най-умните и най-проницателни детективи, с които бе работил през дългата си кариера. Затова сега, когато притисна телефона към ухото си и чу неподражаемия му дрезгав глас, у него се събудиха смесени чувства.

– Дейви, момчето ми! – простърга Хардуик, все едно някой бе прокарал шкурка по грапава дървена повърхност.

Гърни се намръщи. Не му прилягаше да го наричат "Дейви" и "момче", но вероятно точно затова Хардуик използваше подобни обръщения.

– С какво мога да ти помогна, Джак?

Разнесе се напомнящият магарешки рев гръмогласен смях на детектива, както обикновено дразнещ и не на място.

– Докато работехме заедно по случая "Мелъри", ти на няколко пъти се похвали, че ставаш с кокошките. Реших да проверя дали е вярно.

На човек винаги му се налагаше да изтърпи известна доза нескопосани шеги, преди Хардуик да благоволи да мине на въпроса.

– Какво искаш, Джак?

– Ти сериозно ли имаш кокошки във фермата си? Ама такива истински, дето търчат насам-натам, кудкудякат и серат, където им падне? Или използваш израза "ставам с кокошките" само в преносния му смисъл?

– Какво искаш, Джак?

– И защо, по дяволите, реши, че искам нещо? Да не е забранено да се обажда човек на добър стар приятел, за да си поговорят за добрите стари времена?

– Зарежи глупостите, Джак, и ми обясни защо се обаждаш.

Отново в ухото му гръмна мощният магарешки рев:

– Ах, какво равнодушие, Гърни! Направо ми разбиваш сърцето!

– Виж какво, още не съм си изпил втората чаша кафе. Ако до пет секунди не ми обясниш защо се обаждаш, затварям телефона. Пет... четири... три... две... едно...

– Току-що сключила брак младоженка е била пречукана по време на празненството след сватбата. Реших, че може да се заинтересуваш.

– И защо реши така?

– Мамка му, няма начин първокласен детектив от отдел "Убийства" да подмине подобна новина с безразличие. Освен това май казах, че е била пречукана, ама по-точната дума е "заклана". Оръжието на убийството е мачете.

– Първокласният детектив сега е пенсионер.

Поредната порция продължителен гръмогласен смях.

– Не се шегувам, Джак. Наистина се пенсионирах.

– Ти не беше ли вече пенсиониран, когато се включи – и набързо разреши – случая "Мелъри"?

– Това бе временно прекъсване.

– Така ли?

– Слушай, Джак... – Гърни започваше да губи търпение.

– Добре, добре. Ти си пенсионер. Схванах. Дай ми две минути да ти обясня каква възможност ти се предлага тук!

– За бога, Джак!

– Две минути, по дяволите! Само две. Толкова ли си зает да масажираш пенсионерските си топки, че не можеш да отделиш две минути на някогашния си партньор?

Думите и представата, която извикаха в ума му, предизвикаха лек тик в клепача на Гърни:

– Ние с теб никога не сме били партньори.

– Как ти се обърна езикът да го кажеш, мамка му?!

– Работихме заедно по два случая. Не бяхме партньори.

Ако трябваше да е напълно честен, Гърни щеше да признае, че поне в едно отношение двамата с Хардуик ги свързваше нещо наистина изключително. Преди десет години, докато разследваха поотделно едно и също убийство, всеки от тях намери в собствения си район (двете юрисдикции бяха отдалечени на сто и петдесет километра една от друга) по една половина от разчленения труп на жертвата. Оказа се, че тази им способност да откриват случайно странни неща е в състояние да създаде много силна, макар и необичайна връзка.

Хардуик снижи глас доверително:

– Е, ще получа ли две минути, или не?

Гърни се предаде:

– Хайде, давай.

Хардуик превключи на обичайния си ораторски тон, с който кандърдисваше хората:

– Ти явно си много зает човек, така че ще мина направо на въпроса. Искам да ти направя огромна услуга... – последва драматична пауза. – Слушаш ли ме още?

– Говори по-бързо.

– Неблагодарно копеле! Както и да е, ето какво имам за теб. Сензационно убийство, извършено преди четири месеца. Една разглезена богаташка щерка се омъжва за нашумял психоаналитик, който консултира знаменитости. Час по-късно, по време на празненството във фантастичното имение на доктора, градинарят му откача, обезглавява новоизлюпената съпруга с мачете и си плюе на петите.

Гърни бегло си спомняше няколко заглавия в жълтата преса отпреди три-четири месеца. Вероятно ставаше дума за същия случай: "От блаженство към кървава баня" и "Младоженка, заклана по време на сватбата си". Чакаше Хардуик да продължи с обясненията. Вместо това другият мъж се закашля така противно, че Гърни инстинктивно отдалечи телефона от ухото си.

След малко Хардуик се посъвзе и отново попита:

– Още ли си тук?

– Да.

– Мълчиш като труп. На всеки десет секунди трябва да цъкаш или нещо такова, за да знае човек, че още си жив!

– Джак, защо, по дяволите, ми се обаждаш?

– Сервирам ти на поднос случая на живота ти, ето защо!

– Вече не съм полицай. Не знам за какво говориш.

– А може би слухът ти изневерява – все пак вече не си в първа младост. Но като си помисля... на колко си точно, на четирийсет и осем или на осемдесет и осем? Сега, слушай внимателно. Ето същността на историята. Дъщерята на един от най-богатите неврохирурзи в света се омъжва за доста противоречив, но много популярен психиатър, който дори е гостувал на Опра, за бога! Час по-късно, докато около нея има повече от двеста гости, тя влиза в къщичката на градинаря. Изпила е няколко чаши; иска да повика градинаря да се присъедини към тостовете за здравето на младоженците. След известно време, след като тя не излиза оттам, пресният ѝ съпруг праща човек да я доведе. Вратата обаче е заключена, а жената не отговаря. Тогава съпругът, небезизвестният доктор Скот Аштън, отива лично и започва да блъска по вратата и да вика булката си. Никаква реакция. Намира ключ, отваря и я открива... седнала, както си е с булчинската рокля – и с отрязана глава. Прозорецът в задната част на бунгалото е отворен, от градинаря няма и следа. Много скоро всички ченгета от околността се събират на мястото. Ако все още не схващаш какво имам предвид, ще ти го кажа по-ясно: това са много, много важни хора. В крайна сметка случаят бе прехвърлен на нас, в щатското Бюро за криминални разследвания – и по-точно, подхвърлиха го като горещ картоф право в моя скут. В началото задачата изглеждаше елементарна: трябваше да намерим превъртелия градинар. После обаче нещата се объркаха. Оказа се, че той не е обикновен градинар. Хектор Флорес – така се казва – бил нелегален имигрант от Мексико, без работна виза и документи. Именитият доктор Аштън го взел под крилото си. Наел го, но много бързо разбрал, че мъжът е умен, при това много. Отначало го изпитвал, после започнал да го покровителства, обучавал го. В продължение на две-три години Хектор бил по-скоро протеже на доктора, отколко някой, който събира листата в двора. Станал почти част от семейството. Изглежда, че благодарение на новопридобития си статус дори успял да завърти любовна афера с жената на един от съседите на Аштън. Много интересен тип бил този сеньор Флорес. След убийството буквално потънал вдън земя заедно с жената на съседа. Последната следа от него било окървавеното мачете, което зарязал в гората на около сто и петдесет метра от местопрестъплението.

– И? Как завършва историята?

– Ами никак.

– Как така никак?

– Моят гениален капитан имаше някои определени възгледи за това как трябва да се води разследването... Спомняш ли си Род Родригес?

Така добре си го спомняше, че тръпки го побиха. Преди около година – шест месеца преди убийството, за което говореше Хардуик – Гърни бе участвал полуофициално в разследване, водено от БКР, щатското бюро за криминални разследвания – същото, начело на което стоеше досадният амбициозен бюрократ Родригес.

– Той смяташе, че трябва да доведем за разпит всички мексиканци в радиус от трийсет километра от мястото. Да ги мачкаме и заплашваме, докато издадат къде се намира Хектор Флорес или направо ни закарат при него. Искаше да вложим сто процента от ресурсите си в това.

– Нали не си се съгласил?

– Имаше по-обещаващи възможности. Много вероятно бе Хектор съвсем да не е онзи, за когото се е представял. Въобще цялата история беше странна.

– Добре, и какво стана в крайна сметка?

– Казах на Родригес, че дрънка пълни глупости.

– Наистина ли? – усмихна се Гърни за първи път.

– Да, наистина. Затова и ме отстрани от случая... даде го на Блат.

– На Блат ли?! – Самото произнасяне на името бе достатъчно да остави гаден вкус в устата му, все едно бе изял нещо развалено. Много добре си спомняше следовател Арло Блат – единственият в бюрото, който бе по-дразнещ дори от капитан Родригес. Блат въплъщаваше онова, което любимият преподавател от колежа на Гърни веднъж бе нарекъл "невежество, заредено и готово за стрелба".

Хардуик продължи:

– Блат направи точно онова, което Родригес му нареди – и не стигна доникъде. Минаха четири месеца, а днес знаем по-малко, отколкото в началото. Сигурен съм, че се питаш какво общо има това с най-награждавания детектив в историята на нюйоркската полиция?

– Да, наистина ми мина през ума... макар да не бих използвал точно този израз.

– Майката на жертвата не е доволна от резултата. Подозира, че следствието се води нескопосано, или направо е претупано. Изобщо не вярва на Родригес, а Блат смята за кръгъл идиот. Обаче е убедена, че ти си гений.

– Убедена е в какво?!

– Миналата седмица дойде при мен – точно четири месеца след убийството – да ме пита дали не мога отново да поема разследването. Или пък, ако не мога, дали бих могъл да работя по него, без никой да разбере... Отговорих ѝ, че не би било практично и няма да доведе до никъде. Казах ѝ, че ръцете ми са вързани, а и без това стъпвам по много тънък лед, що се отнася до отношенията ми с Бюрото. После споменах, че макар аз да не мога да направя нищо, познавам лично най-добрия и най-награждавания детектив в историята на нюйоркската полиция – наскоро пенсиониран и все още изпълнен с жизненост и енергия. Човек, който с удоволствие ще ѝ предложи един по-различен и значително по-добър подход от този на комбината Родригес-Блат. На всичкото отгоре по една случайност имах изрезка от списание "Ню Йорк" – нали си спомняш онази хвалебствена статия, която написаха за теб, след като разреши случая със "Сатанинския Дядо Коледа"? Как те бяха нарекли тогава – суперченге? Дамата бе много впечатлена.

Лицето на Гърни се изкриви в недоволна гримаса. Веднага му хрумнаха няколко възможни отговора, които обаче си противоречаха, така че си замълча.

Това като че ли допълнително окуражи Хардуик:

– Тя има огромно желание да се срещне с теб. А, споменах ли, че е страхотна мадама – на четирийсет и две-три, но изглежда с десет години по-млада. Освен това даде ясно да се разбере, че парите не са проблем. Съвсем спокойно можеш да ѝ поискаш, колкото ти хрумне. Сериозно говоря, дори няма да ѝ мигне окото, ако кажеш двеста долара на час. Не че очаквам да те мотивира с плебейски стимул като парите, разбира се...

– А като заговорихме за мотиви, ти какво печелиш от цялата работа?

Усилието на Хардуик да изрази невинност бе направо комично:

– Ами, достатъчно ми е да възтържествува справедливостта. И това, че ще помогна на едно семейство, което е преживяло истински ад. Едва ли има нещо по-лошо от това да загубиш детето си, нали?

Гърни застина. Все още бе достатъчно някой да спомене за смъртта на дете, и сърцето му се свиваше. Изминали бяха повече от петнайсет години откакто Дани, едва навършил четири годинки, бе тръгнал да пресича улицата сам, докато той не го наблюдаваше. Гърни обаче бе открил, че скръбта не е чувство, което просто да преболедуваш и да загърбиш. Не бе възможно просто да "продължиш нататък", както се казваше в популярния и изключително идиотски израз. Истината бе, че мъката се завръщаше, заливаше те и те поглъщаше... Последователни вълни, разделяни от периоди на безчувственост или забрава, периоди, в които живееш нормално.

– Хей, там ли си още?

Гърни само кимна и Хардуик продължи, сякаш бе разгадал отговора му по телепатия:

– Искам да направя всичко, каквото мога за тези хора. Освен това...

– Освен това – заговори бързо Гърни, като потисна завладялото го неприятно чувство, – ако наистина се включа в разследването, което изобщо нямам намерение да правя, капитан Родригес направо ще откачи, нали? А и ако случайно открия нещо ново, смислено и значимо, това само ще го злепостави. И него, и Блат. Дали това не е една от причините да се обърнеш към мен?

Хардуик отново прочисти гърло:

– Това е едно доста гадно предположение. Факт е, че безутешната майка изобщо не е доволна от начина, по който се развива разследването. Напълно я разбирам, след като некадърникът Арло Блат и още по-смотаният му екип разпитаха всеки скапан мексиканец в щата и не издоиха нищо. Тя отчаяно търси истински детектив, който да се заеме сериозно със случая. Така че аз ти слагам в скута това златно яйце.

– Чудесно, Джак. Аз обаче не съм частен детектив.

– За бога, Дейви! Просто поговори с нея. Само за това те моля – един скапан разговор! Тя е самотна, уязвима, много красива – и има колкото щеш мангизи за пилеене. А дълбоко в душата ѝ, Дейви, момчето ми, дълбоко в нея има нещо диво. Имаш думата ми за това – няма да сбъркаш! Господ да ме убие на място, ако греша!

– Джак, последното, което ми трябва в момента...

– Да, да, да – ти си щастливо женен, обичаш съпругата си, бла-бла-бла. Много добре. Чудесно. И явно нямаш желание веднъж завинаги да разкриеш пред света какъв задник е Род Родригес. Разбирам. Обаче този случай е наистина заплетен. – Хардуик произнесе думата по начин, който подсказваше, че това е най-важната и ценна характеристика на случая. – Пласт върху пласт е, Дейви. Мамка му, като лук е!

– Е, ѝ?

– Ти си най-добрият в това да белиш лука люспа по люспа.

Глава 3 Елипсовидни орбити

Най-после Гърни забеляза, че Мадлин е застанала на вратата. Нямаше представа от колко време е там, нито колко дълго той самият се е взирал през прозореца на всекидневната, който гледаше към стръмната ливада зад къщата и гористия склон над нея. Дори от това да зависеше животът му, не би могъл да опише мозайката от обикновен енчец, покафеняла трева и сини главички на диви богородички. Същевременно съвсем спокойно можеше да повтори разговора с Хардуик почти дума по дума.

– Е? – запита Мадлин.

– Какво? – отвърна с въпрос той, сякаш не я бе разбрал.

Тя се усмихна нетърпеливо.

– Беше Джак Хардуик – каза той.

Канеше се да я попита дали си спомня главния следовател от случая "Мелъри", но изражението ѝ му подсказа, че няма нужда. Всеки път, когато чуеше нещо, свързано с поредицата ужасяващи убийства, в очите ѝ се появяваше този поглед.

Мадлин се взираше в него, без да мига, в безмълвно очакване.

– Искаше да се посъветва с мен.

Тя все така стоеше и чакаше.

– Иска да говоря с майката на едно момиче, което е било убито наскоро – в деня на сватбата му.

Канеше се да спомене как е била убита, да опише подробностите, но осъзна, че това би било грешка.

Мадлин кимна едва забележимо.

– Добре ли си? – попита я.

– Чудех се колко време ще отнеме.

– Колко време какво? – заекна той.

– Колко време ще мине, преди да си намериш нещо... което да занимае вниманието ти.

– Само ще поговоря с нея!

– Да, разбира се. А после, след като си поговорите, ще прецениш, че няма нищо интересно в убийството на жена на собствения ѝ сватбен ден? Ще се прозинеш и ще си тръгнеш просто така? Така ли смяташ, че ще стане?

Гърлото му инстинктивно се стегна:

– Все още не знам достатъчно, за да смятам каквото и да било.

Тя се усмихна по типичния си скептичен начин.

– Трябва да тръгвам – съобщи му спокойно. После забеляза въпросителното му изражение и добави: – Отивам до клиниката – казах ти, не си ли спомняш? Ще се видим довечера, като се върна.

И само след секунда бе изчезнала.

Отначало той остана така, загледан там, където тя бе стояла допреди малко. После реши, че трябва да я последва, и понечи да тръгне след нея, но в средата на кухнята спря. Нямаше представа какво да ѝ каже, но си каза, че все пак трябва да я настигне. Излезе през страничната врата, но докато стигне до входа на къщата, колата ѝ вече бе изминала половината от селския път, който разделяше на две долната ливада. Зачуди се дали го е видяла в огледалото за обратно виждане, дали има значение това, че я е последвал.

През последните месеци си мислеше, че нещата между тях вървят много добре. Огромното напрежение от случая "Мелъри" постепенно се бе превърнало в несъвършен мир. Плавно и почти несъзнателно двамата бяха започнали да се държат един към друг с привързаност или поне с търпимост, подобно на две планети, които описват отделни елипсовидни орбити. Той изнасяше лекции в щатската полицейска академия, а Мадлин работеше на непълен работен ден в местната психиатрична клиника, където приемаше новопостъпилите и извършваше първоначалната оценка на състоянието им. Тази работа не бе достойна за знанията, дипломите и дългогодишния ѝ опит в сферата на психичното здраве, но явно осигуряваше равновесие в брака им и облекчаваше тежестта на нереалистичните им очаквания един към друг. Или само той така си мислеше?

Да, самозалъгването – това универсално лекарство за всеки проблем...

Стоеше насред сплъстената, изсъхнала трева и гледаше как колата ѝ изчезва зад плевнята край пътя за градчето. Краката му бяха замръзнали. Погледна надолу и установи, че е по чорапи, които се бяха намокрили от утринната роса. Обърна се, за да влезе в къщата, и тогава вниманието му привлече някакво движение край плевнята.

Един самотен койот бе изскочил от гората и с дълги скокове прекосяваше откритото място между плевнята и езерото. Беше изминал почти половината от разстоянието, когато внезапно спря и обърна глава към Гърни. Изучава го внимателно в продължение на десет дълги секунди. Интелигентен поглед, помисли си Гърни. Безстрастен и пресметлив.

Глава 4 Изкуството да заблуждаваш[1]

– Има една цел, която е обща за всички мисии под прикритие. Знаете ли коя е тя?

Въпросът на Гърни бе посрещнат от несигурните погледи на трийсет и девет чифта очи, изразяващи различни степени на интерес и объркване. Повечето гостуващи преподаватели започваха лекциите си с кратко представяне на собствената си личност и някои от най-важните моменти в кариерата си, после набелязваха темите и задачите на дисциплината, дрън-дрън-дрън... Еднотипно и доста общо въведение, на което никой не обръщаше внимание. Гърни предпочиташе веднага да мине на въпроса, особено когато – както в случая – имаше срещу себе си опитни, доказали себе си полицаи. Освен това те със сигурност знаеха кой е, беше си изградил репутация в правозащитните среди. Професионалното му реноме бе възможно най-доброто в системата, а след като напусна нюйоркската полиция преди две години, стана още по-добро – ако така можеше да се нарече смесицата от възхищение, уважение, завист и неприязън. Той самият би предпочел да няма никакво реноме, което да защитава, да не се налага да отговаря на ничии очаквания, нито да се страхува, че няма да ги оправдае.

– Помислете внимателно – подкани ги тихо, но настойчиво той и се вгледа в очите на възможно най-много от тях. – Според вас какво трябва да постигнете при всяка една задача, докато работите под прикритие? Това е важен въпрос. Бих искал да получа отговор от всеки един от вас.

Един едър мъж от първата редица вдигна ръка. Плещите му бяха широки като на играч на американски футбол, а лицето – младо и озадачено.

– Целта не е ли различна при всяка мисия?

– Ситуацията може да е различна – кимна благосклонно Гърни, – а също и хората, рисковете, резултатите. Силата, дълбочината и степента, до която полицаят се е потопил в средата... Ролята, която трябва да изиграете, личността, в която трябва да се превърнете – също. Информацията или доказателствата, с които трябва да се сдобиете, ще бъдат различни. Да, със сигурност ще има много различия. Но... – той замълча за миг и отново се вгледа в аудиторията си – има една цел, която е обща за всички задачи под прикритие. Крайният ви успех зависи от постигането на тази начална, основна цел. Животът ви зависи от това. Кажете ми сега каква според вас е тя.

В продължение на половин минута в аудиторията цареше пълна тишина. Единственото движение бе помръдването на лицевите мускули, докато трийсет и девет лица се мръщеха замислено срещу него. Докато чакаше отговорите, които бе сигурен, че в крайна сметка ще получи, Гърни огледа обстановката – светлобежовите бетонни стени, пода, покрит с винилови плочки в кремаво и кафяво (шарките почти не си личаха, толкова бе издраскан и износен), дългите разнебитени маси от сиви ПДЧ-плоскости, яркооранжевите пластмасови столове с метални крака, твърде тесни за мускулестите курсисти, които седяха на тях. Наситеният им цвят беше странно депресиращ. Залата представляваше ужасяващо безвкусна реликва от средата на 70-те и му напомняше за офиса в града, където бе служил последно.

– Да съберем точна информация? – извиси въпросително глас млад мъж от втората редица.

– Основателно предположение – окуражи го Гърни. – Други идеи?

Още неколцина се осмелиха да го последват, но всички те предлагаха вариации на мотива за събирането на информация.

– Други идеи? – повтори Гърни.

– Целта е да разкараме лошите от улиците – чу се отегчено ръмжене някъде от задните редици.

– Да предотвратим престъпленията – добави друг полицай.

– Да разкрием истината, цялата истина – факти, имена, места, какво става, кой на кого какво прави, какъв е планът, стратегията, кой е босът, кой стои начело на хранителната верига, да проследим парите... такива простотии. С две думи, целта е да разберем всичко, което трябва да знаем. Това е.

Мургавият и жилав мъж, който бе изстрелял тази приказки, без изобщо да си поеме дъх и без да се замисля особено, седеше със скръстени ръце точно пред Гърни. Самодоволната му усмивка подсказваше, че смята въпроса за изчерпан. На табелката, която бе най-близо до него на дългата банка, пишеше "дет. Фалконе".

– Други предложения? – запита кротко Гърни и огледа седналите в ъглите на аудиторията. Жилавият мъж пред него направи отвратена физиономия.

След дълго мълчание прозвуча гласът на една от трите присъстващи жени, нисък и уверен, с испански акцент:

– Да спечелим и запазим доверието на онези, сред които сме внедрени.

– Какво, какво каза? – въпросът бе зададен едновременно от трима различни души.

– Да установим и поддържаме взаимоотношения на доверие – повтори тя малко по-високо.

– Интересно – бавно произнесе Гърни. – И защо според вас това е най-важната цел?

Жената сви леко рамене, сякаш отговорът бе най-очевидното нещо на света.

– Защото, ако не спечелим доверието им, няма да постигнем абсолютно нищо.

Гърни се усмихна:

– "Ако не спечелим доверието им, няма да постигнем абсолютно нищо". Много добре. Има ли някой, който да не е съгласен с това твърдение?

Никой не се обади.

– Разбира се, искаме и да научим истината – заяви Гърни. – Цялата истина, с всички доказващи вината подробности, точно както спомена детектив Фалконе.

Мъжът го изгледа студено.

– Както обаче бе казано току-що – продължи Гърни, – при задача под прикритие без доверие нямаме нищо. Всъщност дори по-малко от нищо. Затова доверието винаги е на първо място. Винаги. Ако първо спечелите доверието на онези, сред които сте внедрени, имате големи шансове да се доберете до истината. Ако вместо това наблегнете на разкриването на истината, почти със сигурност ще получите куршум в тила.

Последваха няколко утвърдителни кимвания и вниманието на присъстващите се повиши.

– С което стигаме до втория важен въпрос за днес. Как да стане това? Как ще постигнете такова ниво на доверие, което да ви позволи не само да оцелеете, но и да доведете до успешен край своята задача под прикритие? – Гърни осъзна, че и той самият се разгорещява от темата. Ентусиазмът му се предаде и на аудиторията.

– Помнете, че си имате работа с хора, които са подозрителни по природа. Повечето от тях са изключително темпераментни и избухливи. Те не само може да ви застрелят на място, ами и ще се гордеят с това. Ще се хвалят с извършеното. На тях им харесва да са лоши. Харесва им да изглеждат проницателни, бързи и решителни. И така, как ще накарате подобна личност да ви вярва? Как ще оцелеете достатъчно дълго, за да изпълните мисията си?

Този път отговорите дойдоха много по-бързо:

– Трябва да се държим и говорим като тях.

– Трябва добре да си играем ролята.

– Да сме последователни. Да се придържаме към фалшивата си самоличност, каквото и да става.

– Да повярваме, че сме тези, за които се представяме.

– Да запазим спокойствие, да не изглеждаме притеснени, да не показваме страх.

– Да сме смели.

– Да имаме железни топки.

– Да си вярваме. "Аз съм такъв, какъвто съм. И съм неуязвим. Недосегаем. Така че не се ебавай с мен!"

– Да, прави се на Ал Пачино – опита се да разсмее колегите си Фалконе, но единственото, което постигна, бе сподавено хълцане от задните редици.

Гърни отново не му обърна внимание и погледна въпросително жената с испанския акцент. Тя се поколеба за миг:

– Трябва да им демонстрираме страст.

Няколко многознайковци се изхилиха, а по устните на Фалконе плъзна похотлива усмивка.

– Я пораснете, идиоти такива – сряза ги спокойно тя. – Имам предвид, че трябва да им покажете нещо истинско. Нещо, което могат да усетят, да почувстват и да ви повярват. Не можете само да ги баламосвате.

Гърни усети прилив на радостна възбуда – както винаги, когато попаднеше на блестящ ученик. Това бе причината, поради която продължаваше да изнася лекции.

– "Не можете само да ги баламосвате" – повтори той достатъчно високо, за да го чуят всички. – Абсолютно вярно. Искрената емоция, неподправените чувства и преживявания са основата на убедителната измама. Измисленият ви персонаж трябва да е изграден върху реална част от вас самите. В противен случай всичко ще е твърде изкуствено, фалшиво, роля. А такива неща не вършат работа. Просто ще ви видят сметката.

Той огледа трийсет и деветте лица пред себе си и установи, че върху поне трийсет и пет от тях е изписано разбиране – в някаква степен.

– И така, най-важно е доверието. Доколко правдоподобно играете ролята си. Колкото повече ви вярва набелязаната мишена, толкова по-голяма полза ще имате от нея. А това до голяма степен зависи от способността ви да вложите искрена емоция в измисления персонаж, който представлявате. Трябва да използвате част от себе си, за да вдъхнете живот на ролята. Гняв, алчност, страст, отвращение... каквото е необходимо в конкретния момент.

Обърна им гръб, сякаш за да постави една стара касета във видеоплейъра зад себе си и да провери дали всички кабели са на мястото си. Когато се извърна обаче, изражението му, стойката и движенията му издаваха човек, който се бори с напиращия в него бяс. Сякаш ток премина през аудиторията...

– Ако искате да накарате откачения психопат, в когото сте се прицелили, да ви повярва, ще трябва да откриете онази болна, извратена част от себе си, която говори на неговия език. После трябва да убедите ненормалното копеле, че у вас се крие едно дори още по-ненормално копеле, което някой ден ще му изтръгне сърцето с голи ръце, ще го сдъвче и ще го изплюе. Но засега, само засега вие сдържате бясното куче в себе си. Държите го на ръба на контрола.

След тези думи рязко пристъпи напред и за негово задоволство всички на първата редица, включително Фалконе (може би най-вече той), се отдръпнаха отбранително назад.

– Добре – каза Гърни с успокоителна усмивка, възвръщайки нормалното си поведение. – Това беше бърз пример за емоциите, които трябва да сте в състояние да покажете. Искрен и правдоподобен изблик на чувства. Повечето от вас току-що инстинктивно реагираха на този гняв, на тази лудост. Първата ви мисъл бе, че те са съвсем истински, нали? Че Гърни внезапно е превъртял и ще ви нападне?

Няколко души кимнаха, разнесе се нервен смях, телата се поотпуснаха.

– Какво точно искате да кажете? – заяде се Фалконе. – Че у вас се крие едно ненормално копеле?

– Ще оставя този въпрос открит – засега.

Курсистите отново се разсмяха, този път по-приятелски.

– Това обаче е самата истина. У всички нас се крие гадняр, и то много по-голям, отколкото предполагаме. Нека съществуването му не бъде напразно. Открийте го и го използвайте. Когато сте под прикритие, гаднярщината, която по принцип не искате да виждате в себе си, може да се окаже най-мощното ви оръжие. Скрито съкровище, което ще ви спаси кожата.

Можеше да подчертае това с лични примери – ситуации, в които бе взел мрачен къс от мозайката на детството си и бе увеличил адския образ, за да заблуди няколко доста умни и опасни противници. Като се замислеше, най-яркият пример бе случилото се преди по-малко от година, към края на случая "Мелъри". Сега обаче нямаше намерение да разказва за него, тъй като той бе свързан с някои неразрешени проблеми в собствения му живот, които не искаше да вади на показ, не и тук, на семинар. Освен това вече нямаше и нужда. Усещаше, че е спечелил курсистите. Сега бяха по-възприемчиви. Вече не спореха, а мислеха, чудеха се.

– Добре. Както казах, това бе емоционалната част. Сега нека преминем на следващото ниво, където умовете и чувствата ви работят заедно, за да станете отличен полицай под прикритие. Ако успеете да го постигнете, вече няма да бъдете някакъв тип със смешна шапка и торбести панталони, който напразно се мъчи да изглежда като пропаднал наркоман.

Някои се усмихнаха, други свиха рамене или се намръщиха отбранително.

– И така, сега искам да си зададете един странен въпрос. Искам да се запитате защо вярвате в нещата, в които вярвате? Защо изобщо вярваме в нещо?

Преди обаче студентите да потънат в абстрактните дълбини на мисълта му или пък да я отхвърлят, той натисна копчето на видеоплейъра. На екрана се появи картина.

– Докато гледате видеоклипа, не спирайте да си задавате този въпрос: Защо изобщо вярваме в нещо?

Глава 5 "Еврика!", или силата на самозаблуждението

Те седят край малка метална маса в безлична стая, почти без мебели: млад мъж на около двайсет и две-три години, който се опитва да скрие нервността си зад маската на предизвикателно упорство, но стиснатите в скута му ръце го издават; точно срещу него седи втори мъж, поне два пъти по-възрастен, чийто тъжен поглед и набраздено от бръчки чело показват мъдрост, придобита чрез горчивия опит на годините; трети мъж на около четирийсет години, мускулест и с тъмна коса, е дръпнал стола си малко по-далеч от масата и студено се взира в напрегнатия младеж.

Ясно е, че в момента се провежда разпит.

Видеокасетата е доста стара, качеството на картината и на звука е ужасно, но все пак няма съмнение какво се случва. Очевидно е също, че това е сцена от стар филм.

Младият мъж иска да се присъедини към "Иргун", радикална ционистка организация, която след края на Втората световна война се бори за създаването на еврейска държава в Палестина. Той се представя доста нескромно като експерт по експлозивите, кален в множество битки с нацистите във Варшавското гето. Твърди, че след като избил множество нацисти, бил заловен и изпратен в концентрационния лагер "Аушвиц". Там работел като чистач.

Мъжът с тъжните очи му задава въпроси, свързани с разказа му, концлагера, задълженията му там. Версията на кандидата обаче бързо започва да се разпада, когато разпитващият разкрива, че във Варшавското гето не е имало динамит. Когато лъжата за героичното му минало лъсва, младият признава къде и кога е получил знанията си за експлозивите: взривявал в земята дупки, достатъчно големи, за да побират телата на хиляди умъртвени в газовите камери. А после възрастният го кара да признае нещо дори още по-ужасно: друго негово задължение било да вади златните пломби на труповете. Накрая младият мъж се срива психически и избухва в сълзи. Тресящ се от срам и гняв, той разкрива, че тъмничарите му редовно го изнасилвали.

Грозната истина е извадена на показ заедно с отчаяното желание на младия мъж да изкупи стореното. Сцената завършва с официалното му приемане в "Иргун".

Гърни изключи видеоплейъра.

– И така – обърна се той отново към трийсет и деветимата курсисти, – какво видяхме тук?

– Че всички разпити трябва да са толкова опростени – презрително подхвърли Фалконе.

– И да приключват толкова бързо – добави някой от задните редици.

– Така е – кимна Гърни. – Нещата във филмите винаги са по-прости и стават по-бързо, отколкото в реалния свят. Но в тази сцена имаше нещо много интересно. Ако се опитате да я възпроизведете по памет след седмица или след месец, как мислите, коя част ще си спомните?

– Изнасилването на хлапето – отсече широкоплещестият полицай, седящ до Фалконе.

В стаята се чу одобрително мърморене, което окуражи и други да се изкажат:

– Срива му по време на разпита.

– Да, как изведнъж цялото му мъжкарско поведение се изпари яко дим.

– Доста е иронично – каза единствената чернокожа жена. – В началото се опитва да постигне целта си чрез лъжи, а в крайна сметка успява, когато казва истината. Разкрива ужасното си минало и влиза в "Иргун". Впрочем какво, по дяволите, е това "Иргун"?

Въпросът ѝ предизвика най-големия смях досега.

– Добре – прекъсна ги Гърни, – да спрем дотук и да се замислим. Наивният младеж иска да постъпи в организацията. Изрича много лъжи, за да се представи в добра светлина. Опитният възрастен мъж обаче усеща това и намира начин да измъкне истината от него. А пък ужасът, преживян от момчето, го прави изключително подходящ кандидат за фанатиците от "Иргун". Затова и му позволяват да се присъедини към тях. Съгласни ли сте с това резюме?

Мнозина кимнаха или измърмориха утвърдително, някои малко по-резервирано.

– Някой от вас да е на различно мнение?

Латиноамериканската звезда на Гърни изглеждаше смутена. Той ѝ се усмихна широко и това явно я окуражи да изкаже съмненията си:

– Не твърдя, че видяното не е вярно. В крайна сметка това е филм. И вероятно във филма истината е точно такава, каквато вие ни я представихте. Но ако ставаше дума за истински разпит, истината можеше да е друга.

– Това пък какво значи, по дяволите? – прошепна високо някой.

– Ще ви обясня какво значи, по дяволите – пое хвърлената ръкавица тя. – Означава, че няма никакви доказателства, че възрастният мъж е открил истината. Вярно, че младият се срина психически, разрева се и призна, че е бил изнасилен. И какво от това? "Уа-а-а, уа-а-а, не съм никакъв герой, уа-а, бях сексуална играчка на извратени копелета, уа-а, правих свирки на нацистките пазачи, за да оцелея..." Как да сме сигурни, че и това не е лъжа? Нищо чудно хлапакът да е много по-умен, отколкото показва.

"Боже – помисли си Гърни – тя отново успя!"

Реши да наруши мълчанието, настъпило след въздействащото ѝ изказване.

– Което пък ни връща към въпроса, с който започнахме – пое топката той. – Защо вярваме в нещата, в които вярваме? Защо изобщо вярваме в нещо? Както спомена схватливата ви колежка, възможно е възрастният мъж, който води интервюто, изобщо да не е стигнал до истината. Въпросът е защо смята иначе?

При този нов обрат заваляха всякакви коментари:

– Понякога инстинктът ти подсказва правилния отговор.

– Може би е повярвал на изпълнението със срива на момчето. Сторило му се е достоверно. Той е присъствал там, усетил го е.

– Всъщност, ако това бе реална ситуация, разпитващият щеше да знае много повече, отколкото разкрива. Нищо чудно казаното от момчето да съвпада с първоначалната информация, да я потвърждава.

Обадиха се и други полицаи, с други вариации по темата. Някои мълчаха, но внимателно попиваха всяка дума. А други като Фалконе се мръщеха, сякаш от въпроса ги бе заболяла глава.

Когато отговорите се поизчерпаха, Гърни зададе следващия си въпрос:

– Смятате ли, че един опитен интервюиращ – или следовател – може да бъде подведен при разпита? Да чуе само онова, което иска да чуе?

Последваха кимвания и утвърдително мърморене; лицата на някои издаваха болезнена нерешителност или просто лошо храносмилане.

Един мъж в края на втората редица вдигна ръка. Изпод черната му тениска се подаваше врат като пожарникарски кран, ръце като на Попай, изпъстрени с множество татуировки; имаше бръсната глава с малки очи, които почти се губеха, потънали в орбитите си под натиска на лицевите му мускули. Пръстите на вдигнатата му ръка бяха почти свити в юмрук. Говореше бавно, премерено, замислено:

– Искате да кажете, дали понякога не вярваме в онова, което ни се иска?

– Общо взето, да – отвърна Гърни. – Е, как смятате?

Процепите на присвитите очи се поразшириха.

– Мисля, че е... вярно. Такава е човешката природа. – Мъжът прочисти гърлото си. – Говоря от собствен опит. Правил съм грешки, повлиян от този... фактор. И не защото много искам да вярвам в добротата на хората. От доста време съм полицай, не са ми останали кой знае какви илюзии за мотивите, които ги движат. – Несъзнателно оголи зъби в нямо отвращение, явно при спомена за нещо противно. – Виждал съм много гадости в живота си, както и повечето колеги тук. Само че понякога си внушавам нещо и дори не си давам сметка колко ми се иска да е истина. Казвам си: "Знам точно какво е станало тук" или "Знам точно какво си мисли този боклук. Знам защо го е направил." Само дето понякога – не много често, но все пак се случва – всъщност не зная нищо, а само си мисля, че знам. Дори съм сигурен. Рисковете на професията, както се казва.

След тези думи замълча, разсъждаваше над мрачното значение на думите си.

За пореден, може би хиляден път, Гърни си напомни, че първите му впечатления невинаги са правилни.

– Благодаря ви, детектив Белцер – обърна се той към татуирания мъжага, след като погледна табелката с името му. – Добро изложение.

Огледа внимателно лицата на трийсет и деветимата курсисти, седнали на банките пред него. Нито едно от тях не показваше несъгласие, дори Фалконе сякаш бе притихнал.

Гърни извади от джоба си малка кутийка, изтръска на дланта си ментово бонбонче и го лапна. Изчака останалите да осмислят думите на Белцер.

– В сцената, която наблюдавахме – продължи Гърни с нов порив на въодушевление, – разпитващият може би иска да повярва, че младежът преживява срив. Причините може да са различни. Назовете ми една – допълни той и посочи наслуки един полицай, който досега не бе продумал.

Мъжът примигна изненадано; изглеждаше притеснен. Гърни спокойно чакаше.

– Може... може да му е допаднала идеята, че е разкрил истината за момчето. Че разпитът се е оказал успешен.

– Определено – заяви Гърни и спря очи върху друг служител на реда, който също не се бе обаждал досега. – Вие, кажете ми още една.

Полицаят, който много приличаше на ирландец с морковенорижата си, ниско остриганата коса, се усмихна широко.

– Вероятно си е казал, че ще спечели няколко червени точки в очите на шефа си. Сигурно ще се радва да влезе в кабинета му и да се похвали: "Вижте какво постигнах!" Ще го потупат по рамото, ще го наградят. Може да му дадат дори повишение.

– И това е възможно – съгласи се Гърни. – Сеща ли се някой за друга причина онзи да иска да повярва на хлапака?

– Власт – отсече презрително младата латиноамериканка.

– Какво имате предвид?

– Определено би му допаднала мисълта, че е измъкнал истината, принудил го е да си признае някои болезнени неща, изкопчил е тайните му, извадил е на показ срама му, накарал го е да пълзи в краката му, да плаче дори. – Тя сбърчи нос, сякаш бе подушила вонящи отпадъци. – Това би му повдигнало адреналина, ще се почувства като супермен, като всемогъщ, гениален детектив. Или като бог.

– Да, подобни емоции са силен мотив. Могат да изкривят преценката – съгласи се Гърни.

– О, със сигурност – кимна тя.

В този миг един мургав мъж с къса вълниста коса, който седеше в дъното на стаята и още не бе говорил, вдигна ръка:

– Извинете, сър, но съм доста объркан. В момента в академията текат два курса: единият е за техниките на провеждане на разпит, а другият – за мисиите под прикритие. Това са два отделни семинара, нали? Аз се записах за втория. Да не би да съм попаднал на грешното място? Всичко дотук се отнасяше все за разпитите.

– На точното място сте – увери го Гърни. – Събрали сме се да разговаряме за работата под прикритие, но двете дейности са свързани. Ако успеете да схванете как един разследващ може да се заблуди заради онова, в което му се иска да вярва, можете да използвате същата тактика, за да накарате "мишената" си при операция под прикритие да ви вярва. Най-важната ви цел е да манипулирате мишената така, че да "открие" самостоятелно онова, в което вие искате да вярва. Трябва да дадете на този човек важен стимул да преглътне глупостите, които му сервирате. Да го накарате да иска да ви повярва – точно както възрастният мъж от филма, който гледахме, иска да повярва на признанието на хлапака. Фактите, които човек сам е разкрил – или си мисли, че е разкрил – му се струват най-достоверни. Когато мишената ви реши, че знае за вас неща, които сте искали да запазите в тайна, те ще ѝ се сторят двойно по-реални. Когато този човек си помисли, че е успял да пробие защитната ви стена и е прозрял отвъд нея, ще повярва, че е стигнал до истината. Именно това аз наричам "самозаблудата Еврика!". Съзнанието ни погажда номер, като приема за достоверно онова, което вие уж сте разкрили.

– Самозаблудата какво?! – запитаха едновременно множество гласове.

– "Еврика!". Това е гръцко възклицание, което се превежда приблизително като "Открих го!". Аз го използвам в смисъл на "открих истината". Мисълта ми е, че... – Гърни заговори по-бавно, за да подчертае смисъла на думите си. – ... теоретично онова, което хората разказват за себе си, може да не е вярно. Това, което вие сами откриете за тях обаче, ви изглежда вярно. Ето какво имам предвид: позволете на мишената си да "открие" нещо за вас. Така този човек ще реши, че наистина ви познава. В този миг вече ще сте спечелили Доверието му. Неслучайно говоря за Доверие с главна буква, онова Доверие, което прави всичко друго възможно. През останалата част от деня ще ви покажа как да го постигнете – как да поднесете онова, в което искате другият да вярва, така че той да реши, че сам го е разкрил. Сега обаче ще направим кратка почивка.

Като каза това, се сети, че е израснал във време, в което "да направим почивка" се равняваше на "да изпушим по цигара". За младежите пред него обаче означаваше да се обадят на някого или да му пратят есемес. Почти всички курсисти се насочиха към вратата, вадейки мобилните си телефони.

Гърни си пое дълбоко въздух, протегна ръце високо над главата си и се завъртя бавно първо на едната, после на другата страна. Въведението бе напрегнало мускулите му много повече, отколкото си бе давал сметка.

Полицайката с испанския акцент изчака всички да излязат и се приближи към Гърни, който тъкмо вадеше касетата от видеоплейъра. Бухналата ѝ коса ограждаше лицето ѝ като облак от ситни къдрици; закръглената ѝ фигура бе напъхана в тесни черни дънки и плътно прилепнал сив пуловер с дълбоко деколте. Устните ѝ бяха покрити с блестящ гланц.

– Исках да ви благодаря – каза тя и го погледна със сериозното изражение на прилежна ученичка. – Лекцията беше наистина добра.

– Предполагам, че имате предвид филма?

– Не, говорех за вас. Тоест... исках да кажа, че... – По лицето ѝ плъзна руменина, която противоречеше на сериозното ѝ поведение. – Цялото ви изложение, обясненията ви – защо хората вярват в едно или друго, защо вярват по-силно в някои неща... Като например това за "самозаблудата Еврика!", което наистина ме накара да се замисля. Беше много интересно и полезно.

– Вие самата доста допринесохте за това.

– Предполагам, че просто разсъждаваме по сходен начин – усмихна се тя.

Глава 6 Вкъщи

Когато след двучасово шофиране от академията в Олбъни Гърни наближи къщата си в Уолнът Кросинг, слънцето вече залязваше над лъкатушните долини в западната част на Кетскилс.

Свърна по покритата с чакъл трикилометрова отсечка, която водеше към дома му на върха на хълма. Двете големи чаши силно кафе, които изпи през почивката, му бяха дали фалшива илюзия за енергия, но сега ефектът им отминаваше. Отминаващият ден извика в ума му някаква изкуствена, изопачена картина, която вероятно бе резултат от края на действието на кофеина: лятото се измъкваше от сцената като застарял актьор, докато есента чакаше в кулисите да заеме мястото му.

"Божичко, мозъкът ми се е превърнал на желе."

Паркира на обичайното място, покрито с плевели и суха трева в горната част на ливадата. Отвъд далечната бразда се виждаше ивица облаци, обагрени от залеза в тъмнорозово и пурпурно.

Влезе в къщата през страничната врата, изрита обувките си и ги заряза в стаичката, която служеше едновременно за килер и мокро помещение, и отиде в кухнята. Мадлин бе коленичила пред мивката и събираше в една лопатка парчетата от счупена чаша за вино. Той я наблюдава в продължение на няколко секунди, след което попита:

– Какво стана?

– А ти как мислиш?

Той мълчаливо изчака, но като не получи отговор, продължи:

– Как беше в клиниката?

– Нормално, да речем.

Тя се изправи, усмихна се енергично и отиде в килера, където шумно изсипа съдържанието на лопатката в кофата. Той отиде до френските прозорци и се загледа в едноцветния пейзаж, голямата купчина трупи до бараката за дърва, които чакаха да бъдат нацепени и прибрани. Тревата трябваше да се окоси за последно този сезон, тънките клонки на аспержите да се подрежат преди зимата, а после да се изгорят, за да не ги нападнат вредители.

Мадлин се върна в кухнята, включи лампичките над барплота и прибра лопатката на мястото ѝ под мивката. Сега, след като в помещението бе по-светло, мракът навън сякаш се сгъсти още повече, а по стъклата заиграха странни сенки.

– Оставила съм ти от сьомгата, на печката е – каза му тя. Има и ориз.

– Благодаря.

Загледа се в отражението ѝ в стъклото. Сети се, че бе споменала нещо за излизане вечерта, и реши да рискува да се опита да познае:

– Днес е вечерта за литературния клуб, нали?

Мадлин се усмихна. Той не можа да прецени дали беше защото е познал, или тъкмо обратното.

– Как мина в Академията? – на свой ред запита тя.

– Сравнително добре. Курсистите бяха най-различни, представени бяха всички основни типове. Имаше предпазливи, които винаги изчакват и наблюдават, защото смятат, че колкото по-малко говорят, толкова по-добре; утилитаристи, които знаят как точно да използват всеки факт, който им поднесеш; минималисти, които искат да научат възможно най-малко, да останат встрани и да не влагат нищо от себе си; циници, които държат да докажат, че всяка идея, която не е хрумнала първо на тях, е пълна глупост. Разбира се, имаше и позитивисти – това трябва да е най-подходящата дума за тези, които искат да научат възможно най-много, да проумеят нещата и да станат по-добри полицаи.

Чувстваше се добре, докато ѝ обясняваше, искаше му се да продължи да говори, но Мадлин само се взираше в мивката.

– Така че... – завърши той – денят си беше наред. "Позитивистите" го направиха доста... интересен.

– Мъже или жени?

– Какво?

Тя измъкна дървената лъжица от пълната със съдове и сапунена вода мивка, сбърчи неодобрително нос и я хвърли в кошчето под мивката.

– Въпросните "позитивисти" мъже ли бяха, или жени?

Странно колко лесно можеше да се почувства виновен, макар всъщност да нямаше никакви причини да изпитва вина.

– И мъже, и жени – отвърна той.

Тя вдигна лъжицата по-високо, поднесе я към светлината, сбърчи нос неодобрително и я хвърли в кошчето за боклук под мивката.

– Виж, за тази сутрин... – започна той. – Обаждането на Джак Хардуик... Мисля, че трябва да поговорим пак за това.

– Ти ще се срещнеш с майката на жертвата. Какво повече да обсъждаме?

– Има достатъчно причини да се срещна с нея – продължи той настоятелно, – а и немалко да не го правя.

– Много интелигентен подход. – Тя, изглежда, изпитваше някакво хладно забавление. Или, да речем, че проявяваше ирония. – Точно сега обаче нямам време да го обсъждаме. Не искам да закъснявам за срещата на литературния клуб.

Усети деликатното наблягане върху последните две думи – вероятно достатъчно, за да му покаже, че знае, че неговото е било просто догадка. "Изключителна жена" – помисли си той. И независимо от умората и напрежението не можа да се сдържи да не се усмихне.

Глава 7 Вал Пери

Както обикновено, на другата сутрин Мадлин стана първа. Гърни се събуди от съскането и клокоченето на кафемашината. В секундата, в която отвори очи, със свито сърце се сети, че е забравил да оправи спирачките на колелото ѝ.

Неприятното усещане се задълбочи, когато си спомни за плана си да се срещне с Вал Пери по-късно сутринта. Да, беше обяснил пределно ясно на Джак Хардуик, че няма намерение да участва в разследването и се е съгласил на среща само от съчувствие към жената, преживяла ужасна загуба. Въпреки това изпитваше съмнения и започваше да се чуди дали е взел най-доброто решение. След малко стана и доколкото бе възможно, прогони съмненията в ъгълчето на съзнанието си. Взе си душ, облече се и решително тръгна към бараката. Минавайки през кухнята, измърмори "Добро утро" на Мадлин, която седеше на обичайното си място на масата с препечена филийка в ръка и разтворена пред себе си книга.

Гърни навлече платненото си работно яке и тръгна към навеса, под който държаха и колелата, и каяците си. Слънцето все още не се виждаше, а утрото бе учудващо хладно за началото на септември.

Изкара колелото на Мадлин иззад трактора и го постави в предната част на навеса, където бе достатъчно светло. Алуминиевата рама бе страшно студена. Двата малки гаечни ключа, които свали от поставката им на стената, също бяха ледени.

Изруга, когато на два пъти кокалчетата на пръстите му се удариха в острите ръбове на вилките, а на втория дори му потече кръв. Опитваше се да нагласи жилата, контролиращи положението на спирачните челюсти. Трябваше да улучи точното разстояние, за да могат колелата да се движат безпрепятствено, когато спирачката е освободена, и същевременно да оказва необходимия натиск върху каплите, когато е натисната. Наложи му се да повтори процедурата четири пъти, докато регулира жилата. Най-после, с издрани до кръв кокалчета и повече с облекчение, отколкото със задоволство, обяви задачата за свършена. Върна гаечните ключове на мястото им и тръгна обратно към къщата. Едната му ръка бе напълно безчувствена, а другата смъдеше и пулсираше от болка.

Мина покрай бараката и купчината дърва до нея и за пореден път се зачуди дали да наеме машина за цепене на трупи, или направо да купи такава. И двата варианта имаха своите недостатъци. Не можеше да вземе решение. Слънцето все още не се бе издигнало кой знае колко високо, но катеричките вече бяха нападнали хранилките за птици, както правеха всяка сутрин. Още един проблем, за който не можеше да намери удовлетворяващо всички страни разрешение. Разбира се, оставаше и въпросът за торенето на аспержите...

Влезе в кухнята, отиде до мивката, пусна топлата вода и подложи ръцете си под силната струя. Когато парещата болка поотмина, той обяви:

– Спирачките на колелото ти са оправени.

– Благодаря ти! – радостно възкликна Мадлин, без да вдига поглед от книгата.

Половин час по-късно тя излезе, облечена в цветовете на есенен залез – с лилави мъхести панталони, розова шуба, червени ръкавици и плетена оранжева шапка, смъкната ниско над челото и ушите. С широки енергични крачки Мадлин отиде до навеса, качи се на колелото си и бавно подкара по неравната алея през ливадата. След миг изчезна зад плевнята, по пътя за града.

Следващия час Гърни прекара в систематизиране на фактите, които му бе съобщил Хардуик. Напасваше ги и възстановяваше картината в ума си, но в историята имаше нещо, което го безпокоеше. Една излишна показност, почти театрална драматичност. Колкото повече мислеше за нея, толкова по-тревожна му се струваше.

Точно в девет сутринта, часът на уговорката, той отиде до прозореца да провери дали Вал Пери не се задава.

За вълка говорим, а той – в кошарата. В случая вълкът беше яркозелено порше, което Гърни оцени на около 160000 долара. Лъскавият автомобил изпълзя покрай плевнята, подмина езерото и пое нагоре по ливадата към площадката за паркиране до къщата. Чу се мъркането на мощния двигател. Гърни излезе да посрещне гостенката си със смесица от предпазливост, любопитство и повече ентусиазъм, отколкото му се искаше да признае.

Жената, която се измъкна грациозно от предната седалка, бе висока, стройна и с впечатляващи извивки. Носеше кремава сатенена блуза и черен сатенен панталон. Черната ѝ коса бе подстригана на каре до раменете, с къс бретон – точно като на Ума Търман в "Криминале". Вал Пери напълно отговаряше на описанието, дадено от Хардуик: истинска красавица. Но в нея се криеше още нещо – напрежение, което се набиваше на очи толкова, колкото и външният ѝ вид.

Тя набързо прецени обстановката; очите ѝ сякаш попиваха всичко и не издаваха нищо. "Свикнала е на предпазливост" – реши Гърни.

Жената тръгна към него с леко присвита уста – а може би това беше обичайното ѝ изражение.

– Господин Гърни, аз съм Вал Пери. Много съм ви благодарна, че ми отделихте от времето си – заяви тя и протегна ръка. – Или да ви наричам детектив Гърни?

– Изоставих това звание, когато се пенсионирах. Наричайте ме Дейв.

Двамата си стиснаха ръцете. Ръкостискането ѝ бе неочаквано силно.

– Какво ще кажете да влезем вътре? – предложи той.

Тя се поколеба за миг, загледана в градината и малкото патио, покрито с плочи от пясъчник.

– Не може ли да седнем тук, отвън?

Въпросът ѝ го свари неподготвен. Слънцето вече се бе издигнало в безоблачното небе над планинските ридове на изток, а по-голямата част от росата се бе изпарила, но утрото си оставаше все така студено.

– Имам сезонна депресия – обясни тя с усмивка. – Знаете ли какво представлява?

– Да – отвърна той и също се усмихна. – Мисля, че и аз самият страдам от нещо подобно, макар и в лека форма.

– Моят случай съвсем не е лек. Всяка година по това време изпитвам неистова нужда от възможно най-много светлина, за предпочитане – слънчева. И ако не получавам достатъчно, ме обхваща желание да се самоубия. Така че, ако нямате нещо против, нека останем навън.

Думите ѝ не прозвучаха като молба.

Детективът в него, властен и дълбоко залегнал, който въобще не се интересуваше от подробности като пенсиониране и титли, се зачуди дали историята за сезонната депресия е вярна. Дали нямаше друга причина? Странна нужда да контролира всичко, да кара другите да се съобразяват с прищевките ѝ? Желание да го извади от равновесие, каквато и да бе причината за това? Невротична клаустрофобия? Стремеж да предотврати риска разговорът им да се записва? Ако наистина бе така, притеснението ѝ на параноя ли се дължеше, или имаше реално основание?

Заведе я в патиото, разположено между френските прозорци. Посочи ѝ двата сгъваеми стола до малката масичка, която Мадлин бе купила от разпродажба.

– Тук добре ли е? – попита той.

– Става – отвърна тя, придърпа един от столовете и седна, без да си направи труда да го избърше.

Не се притеснява, че може да съсипе скъпите си панталони или кожената си чанта, която метна върху още мократа маса.

Жената се вгледа с интерес в лицето на Гърни:

– Какво ви е казал следовател Хардуик?

Остър, твърд глас, остър поглед в бадемовите очи.

– Разказа ми основните факти за събитията преди и след... убийството на дъщеря ви. Госпожо Пери, преди да продължим, бих искал да ви изкажа съчувствието си за ужасната ви загуба.

Отначало тя не реагира. После кимна, но съвсем леко, едва забележимо. Нищо чудно да бе просто тик. Думите ѝ обаче потвърдиха, че го е чула:

– Благодаря – каза рязко. – Наистина го оценявам.

Не личеше да е така.

– Само че поводът да съм тук не е моята загуба, а Хектор Флорес. – Тя произнесе името със свити устни, сякаш притискаше предизвикателно болен зъб. – Джак Хардуик разказа ли ви за него?

– Каза, че има ясни и неоспорими доказателства за вината му... Че той е някакъв странен и доста противоречив тип, за когото не се знае откъде точно идва, с какво се е занимавал преди това и какви са били целите му. А, да – и че местонахождението му в момента е неизвестно.

– Местонахождението – неизвестно! – повтори тя с ярост в гласа.

Приведе се към него над ниската маса и постави длани на влажната повърхност. Платинената ѝ сватбена халка бе съвсем семпла, но годежният ѝ пръстен бе увенчан с най-големият диамант, който Гърни бе виждал.

– Много точно обобщихте положението – продължи тя с блясък в очите, почти толкова ярък, колкото и този на пръстена ѝ. – "Местонахождението – неизвестно". Отказвам да приема това. Непоносимо е. Искам да се сложи край веднъж и завинаги. Това е причината да ви наема.

Той тихо въздъхна:

– Струва ми се, че малко избързваме...

– Какво искате да кажете? – От силата на натиска кокалчетата ѝ бяха побелели.

Той заговори бавно, почти сънено, както винаги, когато ставаше свидетел на емоционален изблик:

– Все още не съм сигурен дали има смисъл да се намесвам в случай, по който тече полицейско разследване.

Устните ѝ потрепнаха в грозна усмивка:

– Колко искате?

– Не чухте ли какво казах току-що? – попита той, клатейки бавно глава.

– Добре, какво искате тогава? Само кажете.

– Нямам представа какво искам, госпожо Пери. Твърде много неща не зная.

Тя свали ръцете си от масата и ги сложи в скута си, като преплете пръсти – приличаше на техника, за да запази самообладание.

– Ще го кажа съвсем просто: открийте Хектор Флорес. Арестувайте го или го убийте, няма значение. Ще ви дам всичко, което поискате. Абсолютно всичко.

Гърни се облегна назад на стола си и погледът му се зарея към лехата с аспержи. В края ѝ бе поставена червена хранилка, предвидена специално за колибрита. В момента две от миниатюрните птички жужаха с крила пред нея. Бореха се за надмощие, всяка убедена, че само тя има право да се добере до подсладената вода в хранилката. А може би беше някакъв есенен вариант на пролетните брачни танци; не борба, а ухажване.

Прехвърли вниманието си върху очите на Вал Пери. Трябваше да разкрие истината под красивата обвивка, реалното съдържание на този великолепен съд. Без съмнение в нея имаше много гняв. Както и отчаяние. Трудно, мъчително минало – беше готов да се обзаложи на това. Съжаление. Самота, макар че тя едва ли би се съгласила с този термин, защото той означаваше и уязвимост. Интелигентност. Импулсивност и упорство – първото, за да докопаш онова, което искаш, а второто – да не го изпуснеш. Имаше и нещо по-мрачно. Дали не мразеше собствения си живот?

Достатъчно, каза си Гърни. Не биваше да се отдава на предположения, които можеха да изглеждат като прозрения. Лесно беше да се вкопчиш в предположението си и да го следваш, докато не се озовеш в пропастта.

– Разкажете ми за дъщеря си – предложи той.

Изражението ѝ леко се промени, сякаш и тя беше мислила за друго и сега трябваше да превключи.

– Джилиан имаше труден характер. – Изявлението ѝ бе драматично като първото изречение на роман. Гърни подозираше, че следващите ѝ думи са отрепетирани и използвани неведнъж преди. – Всъщност "труден" е меко казано – продължи тя след миг. – Джилиан пиеше лекарства, за да не се превърне от "ужасна" в "непоносима". Беше дива, самовлюбена, хаотична, интригантка, покварена. Пристрастена бе към всякакви опиати, екстази и кокаин. Лъжкиня от световна класа. Преждевременно развита, а това я правеше опасна. Имаше невероятен нюх за слабостите на другите. Избухваше без предупреждение и ставаше агресивна. Проявяваше нездрава слабост към лошите мъже. И всичко това при положение, че ѝ бе осигурена най-добрата терапия, която може да се купи с пари.

Колкото и странно да беше, жената изглеждаше превъзбудена от изреждането на всички тези обиди и звучеше повече като садист, който сече жертвата си, отколкото като майка, която описва емоционалните проблеми на детето си.

– Хардуик разказа ли ви тези неща за Джилиан? – запита тя.

– Не си спомням да сме обсъждали такива подробности.

– Добре, а какво всъщност ви е казал?

– Спомена, че семейството ѝ има много пари.

Тя нададе висок, стържещ звук, който някак не отиваше на тези деликатни устни. Още по-изненадващо бе, че звукът беше смях.

– О, да! – извика тя с острота в гласа, отзвук от смеха преди малко. – Определено сме семейство с много пари. Може да се каже, че сме затънали до уши в пари. – Произнесе думата като ругатня, с някакво презрително удоволствие. – Шокира ли ви това, че не се държа като родител, съсипан от загубата на любимото си чедо?

Смразяващият призрак на собствената му загуба не му позволи да ѝ отвърне веднага.

– Виждал съм и по-необичайни начини за справяне със смъртта, госпожо Пери – каза най-сетне той. – Всъщност нямам никаква представа как трябва или не трябва да се държи човек при... подобни обстоятелства.

Тя замълча за миг, сякаш обмисляше казаното.

– Казвате, че сте виждали и по-необичайни реакции, но попадали ли сте на по-необичайна смърт?

Той не отговори. Въпросът му се стори неискрен, просто поза. Колкото повече се взираше в напрегнатите ѝ очи, толкова по-трудно му беше да си оформи ясна, последователна представа за личността ѝ. Парчетата не си пасваха. Зачуди се дали жената пред него винаги е била такава, или убийството на дъщеря ѝ я бе разтърсило до степен да се разпадне на късове, несъвместими един с друг.

– Разкажете ми още за Джилиан – подкани я.

– Какво например?

– Знаете ли нещо за живота на дъщеря си, което би накарало този Флорес да иска да я убие?

– Питате защо го е извършил ли? Нямам идея. Както и полицията, впрочем. През последните четири месеца се лутат безсмислено между две теории, и двете напълно безумни. Според първата Хектор е хомосексуалист, тайно влюбен в Скот Аштън. Връзката на Джилиан с лекаря го докарала до лудост и това го подтикнало да я убие. А пък възможността да я убие облечена в сватбената рокля се оказала неустоима за него, с любовта му към драмите и театралността. Получава се интересна история. Втората теория е още по-идиотска и е обратна на първата. Съсед на Скот бил един инженер, занимаващ се с поддръжка на кораби, и жена му. Инженерът често пътувал по работа. Съпругата му изчезнала по същото време, по което и Хектор, затова гениите в полицията стигнаха до извода, че двамата имали връзка. Джилиан разбрала и заплашила да разгласи историята, за да си отмъсти на Хектор, с когото тя самата имала връзка. И така според тях...

– ...той ѝ отрязал главата по време на сватбеното ѝ тържество, за да ѝ попречи да говори?! – прекъсна я невярващо Гърни.

Веднага обаче усети как е прозвучал въпросът му и съжали за грубата си забележка.

Вал Пери обаче не изглеждаше да е разстроена.

– Казах ви, че са пълни идиоти. Според тях Хектор Флорес е прикрит хомосексуалист, копнеещ за любовта на работодателя си, или латино-мъжкар, който спи с всички жени в околността, а после използва мачетето си срещу недоволните. Сигурно накрая ще хвърлят ези-тура, за да изберат едната от теориите!

– Вие самата често ли общувахте с Флорес?

– Изобщо не го познавах. Никога не съм го срещала. За нещастие обаче си го представям много живо. Той живее в мислите ми и не му трябва друг адрес. Както вие казахте, настоящото му местонахождение е неизвестно. Имам чувството, че няма да напусне ума ми, докато не го заловят или не умре. Надявам се с ваша помощ да разреша този проблем възможно най-бързо.

– Госпожо Пери, няколко пъти използвахте думите "умре" и "мъртъв", така че искам да изясним нещо, преди да продължим нататък. Аз не съм наемен убиец. Ако това е част от задачата, която искате да ми възложите, откажете се и веднага се заемете да си намерите друг да ви свърши работата.

Тя се вгледа внимателно в лицето му:

– Задачата е да откриете Хектор Флорес... и да го предадете на правосъдието. Това е всичко.

– В такъв случай бих искал да ви попитам... – Той млъкна, защото вниманието му бе привлечено от сиво-кафява сянка насред ливадата. Койот. Вероятно бе същият, който бе видял предния път. Той го проследи с поглед, докато животното изчезна в кленовата горичка от другата страна на езерото.

– Какво беше това? – запита Вал Пери и се обърна на стола си.

– Може би безстопанствено куче. Извинете ме, разсеях се. Нека довърша въпроса си – защо избрахте мен? Ако наистина разполагате с неограничени финансови средства, както твърдите, можете да си наемете малка армия. Или пък хора, които са, как да кажа... не така придирчиви и няма да ги е грижа дали беглецът ще бъде заловен жив и изправен пред съда. Така че защо мен?

– Джак Хардуик ви препоръча. Каза, че сте най-добрият. Най-добрият от най-добрите. Заяви, че ако случаят изобщо може да бъде решен, вие сте човекът за това.

– И вие му повярвахте?

– Не трябваше ли?

– Защо му повярвахте?

Известно време тя мълчаливо обмисляше въпроса му, сякаш от отговора зависеше животът ѝ.

– Именно той започна разследването. Той бе главният следовател. Държеше се ужасно грубо и цинично, непрекъснато псуваше и тормозеше всички наоколо, не пропускаше случай да подразни когото и да било. Направо бе ужасен... Но почти винаги се оказваше прав. Това може би не звучи много смислено, но аз наистина разбирам противните типове като Джак Хардуик. Дори им вярвам. Така че ето ме тук, детектив Гърни.

Той се загледа във фините листенца на аспержите, прилични на папратови. Хвана се, че изчислява – без сам да знае защо – позицията, до която се накланяха обикновено. Би трябвало да могат да се огънат на сто и осемдесет градуса; а на коя страна щяха да се наведат, зависеше от посоката на силните планински ветрове.

Вал Пери като че ли бе доволна от мълчанието, което се бе настанило между тях. Гърни се заслуша в приглушеното жужене на крилата на двете колибрита, които продължаваха ритуалната си битка... или може би брачния си танц. Виждал ги бе и преди. Понякога продължаваха да кръжат едно около друго в продължение на час и дори повече. Не можеше да разбере какво оправдава подобен разход на енергия, изглеждаше му безсмислено.

– Преди малко споменахте, че Джилиан е проявявала нездрав интерес към неподходящи мъже. И Скот Аштън ли отговаря на това описание?

– Господи, не! Разбира се, че не! Скот бе най-хубавото нещо в живота на Джилиан.

– Значи сте одобрявали брака им?

– Дали съм одобрявала? Каква старомодна дума!

– Добре, ще го кажа така: доволна ли бяхте от плановете им за женитба?

Устните ѝ се извиха в усмивка, но погледът ѝ бе хладен.

– Джилиан имаше някои сериозни... недостатъци, ако мога да ги нарека така. Проблеми, които изискваха професионална помощ в обозримото бъдеще, а може би и по-дълго. Да се омъжи за психиатър, при това един от най-добрите в страната, ѝ бе от полза. Наясно съм, че това звучи... зле. Погрешно. Говоря като безогледна използвачка. Но Джилиан бе необикновена... и имаше необикновена нужда от помощ.

Гърни повдигна въпросително вежди.

Тя въздъхна:

– Знаете ли, че доктор Аштън е директор на специализираното училище, в което бе записана Джилиан?

– Това не представлява ли конфликт на...

– Не – прекъсна го бързо тя. Говореше уверено и спокойно, сякаш не ѝ се случваше за пръв път да защитава позицията си. – Той е психиатър, но не я е лекувал, докато тя учеше там. Съответно никога не е имало етични проблеми, защото те нямаха взаимоотношения на лекар и пациент. Естествено, хората ги обсъждаха. Клюкари има много, а слухове – още повече. "Той е лекар, тя му е била пациентка, бла-бла-бла..." В действителност ситуацията бе доста по-различна и в правно, и в етично отношение – по-скоро като на бивша студентка, която се омъжва за преподавател от колежа си. Джилиан напусна училището на седемнайсет, а връзката ѝ със Скот започна година и половина по-късно. Това е. Разбира се, клюките не спряха... – в погледа ѝ проблесна предизвикателство.

– Струва ми се, че сте стъпвали по доста тънък лед... – измърмори Гърни колкото на Вал Пери, толкова и на себе си.

Тя отново избухна в онзи неин смях, който стряскаше.

– Ако Джилиан смяташе, че се движат по тънък лед, за нея това би било най-хубавото в цялата история. Тя обожаваше ходенето по ръба.

"Интересно!" – помисли си Гърни. Интересен бе и особеният блясък в очите на Вал Пери. Явно Джилиан не бе единствената, която бе обичала да живее опасно.

– А доктор Аштън? – попита меко той.

– Скот не се интересува от мнението на другите.

Очевидно бе, че тя се възхищава на тази му черта.

– Значи, когато Джилиан е била на осемнайсет, или може би на деветнайсет, той ѝ е предложил брак?

– Беше на деветнайсет. И предложението дойде от нея, а той прие.

Докато обмисляше отговора ѝ, Гърни забеляза, че странното ѝ оживление си е отишло.

– Добре, значи той е приел предложението. Как се почувствахте вие?

Първо си помисли, че не го е чула.

– Изпитах облекчение – каза тя след малко с тих дрезгав глас.

Гледаше настрани, към лехата с аспержи на Гърни, сякаш сред растенията щеше да открие подходящо обяснение за внезапната промяна на настроенията си.

Гърни чакаше мълчаливо.

Вал Пери примигна, мускулите на челюстта ѝ първо се стегнаха, после се разпуснаха. Когато най-после проговори, личеше, че изрича думите с огромни усилия – сякаш те тежаха ужасно.

– Изпитах облекчение, че най-после някой е поел отговорността, която дотогава лежеше на моите рамене. – Като че ли се канеше да каже още нещо, но вместо това стисна устни и само леко поклати глава.

Гърни реши, че жестът ѝ изразява неодобрение. Недоволство от самата нея. Дали това бе причината толкова силно да иска смъртта на Хектор Флорес? Нима смяташе, че така ще изкупи вината към дъщеря си?

"Я забави малко. Придържай се към фактите!" – скастри се сам той.

– Нямах намерение... – гласът ѝ затихна, без да обясни какво не е искала да каже.

– А какво мислите за Скот Аштън? – попита живо той, стараейки се да се дистанцира от мрачния ѝ тон и настроение.

Тя отговори веднага, сякаш въпросът му представляваше спасителна сламка:

– Скот Аштън е интелигентен, амбициозен, решителен...

– И?

– И ужасно студен човек.

– Как мислите, защо би искал да се ожени за...

– ...за луда жена като Джилиан ли? – Тя сви рамене неубедително. – Може би защото бе удивително красива, знам ли?

Той кимна, макар че явно не вярваше на това.

– Сигурна съм, че ще прозвучи ужасно банално, но Джилиан бе специална, много специална. – В нейните уста думата прозвуча особено драматично. – Знаете ли, че коефициентът ѝ на интелигентност бе 168?

– Това е забележително.

– Да, така е. Това е най-високият възможен резултат, измерван от уреда. Подложиха я на теста три пъти, за да са сигурни, че е верен.

– Тоест освен всичко останало Джилиан е била гениална?

– О, да – истински гений – съгласи се тя и странното въодушевление се върна в гласа ѝ. – Освен това беше нимфоманка. Нима забравих да го спомена?

Тя се вгледа в лицето му в очакване на някаква реакция. Погледът на Гърни се зарея в далечината, в небето над дърветата оттатък плевнята.

– И искате от мен единствено да потърся Хектор Флорес, така ли?

– Не да го потърсите. Да го откриете.

Гърни обичаше загадките, но тази все повече му заприличваше на кошмар. Освен това Мадлин никога не би...

Божичко, достатъчно бе да си помисли за нея и...

Ето я и нея, колкото и да беше смайващо. Фигурата ѝ в червено и оранжево се открояваше насред ливадата, докато вървеше нагоре, бутайки колелото си по неравната пътека.

Вал Пери се обърна неспокойно, за да види какво гледа.

– Очаквате ли някого?

– Съпругата си.

Двамата не казаха нищо повече, докато чакаха Мадлин да стигне патиото на път към навеса за трактора. Двете жени си размениха учтиви, безразлични погледи. Гърни ги представи една на друга. За Вал каза само, че е "приятелка на приятел", която се е отбила за професионален съвет. Не искаше да разкрива нищо, което би нарушило принципа на поверителност.

– Тук е толкова спокойно – произнесе натъртено Вал Пери, сякаш се упражняваше в произношението на чужда дума. – Сигурна съм, че много ви харесва.

– Така е – отвърна Мадлин, после се усмихна леко на жената и подкара колелото си към навеса.

– И така – неловко подхвана посетителката, след като Мадлин се скри зад рододендроните в другия край на градината, – има ли още нещо друго, което искате да знаете?

– Не ви ли притесняваше разликата в годините им? Джилиан е била на деветнайсет, а той – на трийсет и осем.

– Не! – отговори рязко тя, с което само потвърди подозрението му за обратното.

– Какво мисли съпругът ви за намерението да наемете частен детектив?

– Подкрепя го напълно – побърза да каже тя.

– Какво точно означава това?

– Подкрепя всичко, което искам да направя.

Гърни зачака.

– Питате ме колко е готов да плати ли? – Гневът разкриви лицето ѝ и заличи част от хубостта ѝ.

– Не това имах предвид – поклати глава Гърни.

Вал Пери сякаш изобщо не го чу:

– Казах ви, че парите не са проблем. Казах ви, че сме затънали до гуша в пари, господин детектив, ДО ГУ-ША! И ще похарча, колкото е необходимо, за да бъде свършена работата, която искам!

По бялата ѝ като мляко кожа се появиха големи червени петна. Презрителната тирада не секваше:

– Мамка му, мъжът ми е най-скъпоплатеният неврохирург в целия шибан свят! Изкарва повече от четирийсет шибани милиона долара годишно! Шибаната ни къща струва дванайсет милиона! Виждате ли това шибано нещо на пръста ми? – Взря се яростно в пръстена си, все едно гледаше тумор. – Тази шибана бляскава бучка на пръста ми струва два милиона долара! Не ми говорете за пари, мамка му!

Гърни се бе облегнал назад на стола с преплетени под брадичката пръсти. Мадлин стоеше мълчаливо в края на патиото. Сега се приближи до масата.

– Добре ли сте? – запита спокойно, сякаш избухването, на което бе станала свидетел току-що, не бе нищо повече от пристъп на кашлица.

– Съжалявам – измърмори Вал Пери.

– Да ви донеса ли вода?

– Не, добре съм. Всичко е на... Всъщност не, май чаша вода ще ми дойде добре. Благодаря.

Мадлин се усмихна, кимна любезно и влезе в къщата през френските прозорци.

– Имах предвид... – Вал Пери нервно приглади блузата си, – имах предвид, че... Малко прекалих с емоцията... Имах предвид, че парите не са проблем. Най-важното е целта. Каквито и средства да са нужни... имаме ги. Това исках да кажа.

След тези думи стисна устни, сякаш да възпре повторен изблик.

Мадлин се върна с чаша вода, която постави на масата. Вал изпи половината и внимателно я върна на място.

– Благодаря.

– Е – усмихна се Мадлин с опасно пламъче в очите и пое обратно към къщата, – ако ви трябва още нещо, просто изкрещете.

Намекът за виковете преди малко беше очевиден.

Вал Пери седеше неподвижно с изпънат гръб и сковани рамене. Явно се опитваше да си върне равновесието с усилие на волята. След около минута си пое дълбоко дъх:

– Нямам представа какво друго да кажа. А може би остава просто да помоля за помощ. – Тя преглътна с усилие. – Ще ми помогнете ли?

Интересно. Можеше да каже само: "Ще поемете ли случая?". Дали не бе преценила, че молбата е по-добрият вариант? Или пък бе сметнала, че така ще ми е по-трудно да ѝ откажа?

Както и да се бе изразила, би било истинска лудост да приеме.

– Съжалявам – каза ѝ. – Не мисля, че ще мога.

Тя не реагира, просто остана неподвижна, стиснала ръба на масата, вперила поглед в очите му. Той се зачуди дали изобщо го е чула.

– И защо? – попита тя с тънък глас.

Известно време Гърни обмисляше какво да ѝ отвърне:

Защо не ли? Като за начало, госпожо Пери, вие самата твърде много се доближавате до описанието, което дадохте на дъщеря си. Второ, конфликтът ми с полицаите, които водят официалното следствие, би бил неминуем и може да се превърне в истинска катастрофа. А реакцията на Мадлин, като разбере, че ще участвам в разследването на друго убийство, ще придаде нов смисъл на израза "семейни проблеми".

Вместо това обаче каза:

– Ако взема участие в разследването, това ще попречи на работата на полицията, което би било зле за всички замесени.

– Разбирам.

Изражението ѝ обаче не показваше нито разбиране, нито съгласие с решението му. Той продължи да я наблюдава мълчаливо в очакване на следващия ѝ ход.

– Наистина разбирам нежеланието ви – заяви жената. – На ваше място бих се чувствала по същия начин. Искам само да вземете решение, след като видите записа.

– Записа ли?

– Джак Хардуик не ви ли каза за него?

– Не, за пръв чувам нещо за запис.

– Ами на клипа е записано всичко, цялото... събитие.

– Нали нямате предвид празненството, на което е станало убийството?

– Точно това имам предвид. Цялата случка е записана и качена на един спретнат диск.

Глава 8 Филмът на убийството

В просторната кухня на Гърни имаше две маси за хранене. Едната бе дълга, направена от черешово дърво. Използваха я основно в случаите, когато имаха гости за вечеря. Мадлин я лъсваше, слагаше подходяща покривка и я украсяваше със свещи и цветя от градината. Другата бе по-малка, наричаха я просто "масата за закуска". Тя бе кръгла, чамова, с основа, боядисана в кремаво. Почти винаги се хранеха на нея, поотделно или заедно. Поставена бе пред френските прозорци, които гледаха на юг. Когато в небето нямаше облаци, слънчевите лъчи я огряваха от ранна утрин чак до залез слънце. Това бе любимото място за четене и на двамата.

В два и половина следобед те седяха на обичайните си места край малката маса, когато Мадлин внезапно вдигна поглед от книгата, която четеше – биография на Джон Адамс. Той бе любимият ѝ президент, вероятно заради склонността му да разрешава всички емоционални и физически проблеми чрез дълги лечебни разходки в гората. Сега тя се намръщи, сякаш нещо бе привлякло вниманието ѝ.

– Чувам кола.

Гърни се напрегна, но изминаха цели десет секунди, преди и той да долови звука на двигателя.

– Това трябва да е Джак Хардуик. Оказа се, че цялото празненство, на което е била убита младата Пери, е било заснето. Той спомена, че може да ми донесе записа, а аз обещах да го прегледам.

Съпругата му затвори книгата си, а погледът ѝ се зарея в далечината отвъд френските прозорци.

– А да ти е хрумвало, че потенциалната ти клиентка не е... напълно с всичкия си?

– Само ще изгледам записа. Не съм обещавал нищо повече. Между другото, ако имаш желание, можеш да го гледаш заедно с мен.

Мадлин отхвърли предложението му с кратка усмивка. После продължи мисълта си:

– Всъщност това определение е твърде меко. По-скоро бих казала, че е злобна психопатка и ако я изследват, сигурно ще ѝ открият поне пет-шест психични заболявания. Какво ти разказа тя? Обзалагам се, че е много далеч от истината.

Гърни забеляза, че докато говори, тя несъзнателно чопли кожичката на палеца си с нокът – притеснителен навик, който бе придобила наскоро, нетипичен за иначе стабилната ѝ нервна система.

Колкото и краткотрайни и незначителни да бяха подобни моменти, те винаги го разстройваха, защото разрушаваха представата му за безкрайната издръжливост на Мадлин; оставяха го без онзи фар на сигурността, чиято светлина разпръскваше тъгата и чудовищата. Колкото и да бе абсурдно, този дребен тик бе в състояние да предизвика у него свиване на стомаха и гадене... Точно така се чувстваше като дете, когато майка му започна да пуши. Гледаше как нервно и жадно всмуква дима от цигарата и пълни с него дробовете си... Я се стегни, Гърни! Вземи да пораснеш най-сетне!

Известно време само мълчаливо наблюдаваше жена си, докато се опитваше да подхване отново изгубената нишка на мисълта си. Мадлин поклати глава с престорено отчаяние:

– Отивам в стаята за шиене, а после ще ходя до Онеонта на пазар. Почти всичките ни запаси са изчерпани. Ако ти трябва нещо, добави го в списъка на плота.

Хардуик оповести пристигането си с вихър и ръмжене на ауспух. Паркира древното си возило, червен понтиак, изкърпен и небоядисан, до зеленото субару "Аутбек" на Гърни. Вятърът вдигна вихрушка от листа и ги завъртя между колите. Първата работа на Хардуик, след като се измъкна от автомобила, бе да се разкашля оглушително и да залепи една тлъста храчка на земята.

– Мразя смрадта на гнили листа! Винаги ми напомня на конски фъшкии.

– Добре казано, Джак – поздрави го Гърни. Двамата се здрависаха. – Така фино си подбираш думите!

Застанали един срещу друг, двамата приличаха на непасващи си части от различни пъзели. Косата на Хардуик бе рошава и отдавна не бе виждала ножица; лицето му бе червендалесто, по носа му се преплитаха капиляри, очите му бяха бледосини и воднисти. Изглеждаше като застаряващ пияница, който не изтрезнява триста шейсет и пет дни в годината. Гърни бе пълна негова противоположност: посребрената му коса бе късо подстригана и грижливо сресана – твърде грижливо, както често му казваше Мадлин – и на четирийсет и осем години все още бе строен, с плосък корем, който поддържаше стегнат чрез ежедневна серия коремни преси преди сутрешния душ. Човек не би му дал и четирийсет години.

Гърни го поведе към къщата, а Хардуик се ухили многозначително:

– Влезе ти под кожата, а?

– Не съм сигурен какво имаш предвид, Джак.

– Какво ти привлече интереса? Любовта към истината и справедливостта ли? Възможността да сриташ Родригес в топките? Или великолепният задник на госпожата?

– Трудно е да се каже, Джак. – Усети, че набляга на името на другия мъж, сякаш нанасяше бързо ляво кроше. – В момента най-много ме вълнува записът.

– А-а, така ли? Още ли не си се отегчил до смърт от пенсионерството? Не умираш ли да се върнеш в играта? Да помогнеш на оная секси мацка?

– Искам само да видя филма. Носиш ли го?

– Видеото от убийството ли? Никога не си виждал такова нещо, Дейви, момчето ми. Запис висока резолюция на сцената на престъплението, на самото действие.

Хардуик бе застанал в средата на голямото помещение, което служеше едновременно за кухня, всекидневна и гостна. В единия му край бе разположена професионална готварска печка, а в другия, на повече от десет метра, имаше грамадна каменна камина. Частта, която служеше за кухня, бе отделена с плотове. Погледът на Хардуик попи всичко само за няколко секунди:

– Мамка му, това е като от някое списание за дома!

– Дивидито е във всекидневната – каза Гърни и го поведе.

Клипът започваше с прекрасен изглед от въздуха – камерата снимаше косо ярката пролетна зеленина, множеството дървета, пасторалната идилия; проследяваше тесен път и виещ се край него поток, плетеница от черно и сребристо, около която бяха нанизани като мъниста провинциални къщи и живописни пристройки, разположени насред тучни ливади.

После във фокус влезе едно значително по-голямо имение, а камерата започна да се движи по-бавно във въздуха. След малко застана над една изумруденозелена поляна, оградена с жълти нарциси, и бавно се спусна надолу към земята.

– Боже, нима са наели хеликоптер да снима сватбата?!

– Ами че всички правят така! – изграчи Хардуик. – Всъщност хеликоптерът участва само в началото. Оттук нататък снимат четири камери, разположени на поляната така, че да обхващат целия имот. Иначе казано, има пълен запис, със звук и картина, на всичко станало извън къщата.

Самата къща бе построена от светъл камък и много внушителна. Заобиколена бе от няколко каменни площадки и множество цветни лехи и приличаше на замък, пренесен направо от живописната британска провинция.

– Къде се намира това? – запита Гърни, когато двамата се настаниха на дивана във всекидневната.

– Нима не разпознаваш невероятното селце Тамбъри? – попита с престорена изненада Хардуик.

– А трябва ли?

– Тамбъри е местното свърталище на важни клечки, такива като теб. Всеки човек с тежест познава някого, който живее в Тамбъри.

– Значи аз не попадам в тази класация. Е, ще ми кажеш ли къде се намира?

– На час път от тук в североизточна посока. На половината разстояние до Олбъни. Ще ти обясня откъде да минеш.

– Няма да ми трябва... – подхвана Гърни, млъкна рязко и се намръщи замислено. – Чакай малко. Това да не е в окръга на Шеридън...

– ...Клайн? – пресече го Хардуик. – Точно така, улучи десятката! И ще имаш възможност да работиш с всичките си стари приятелчета. Както знаеш, окръжният прокурор има слабост към теб.

– Боже! – измърмори Гърни.

– Онзи те смята за истински гений, мамка му! Макар че, много ясно, си приписа всички заслуги за случая "Мелъри", нищо, че победата си беше твоя. Е, това е нормално предвид факта каква политическа подлога е. Ама все пак съм убеден, че дълбоко в себе си знае, че ти е длъжник.

Гърни поклати глава и се загледа в екрана:

– Дълбоко в Шеридън Клайн няма абсолютно нищо. Само една голяма черна дупка.

– Дейви, Дейви, Дейви! Такова жестоко мнение за едно от Божиите чеда!

После, без да дочака отговор, Хардуик насочи вниманието си към екрана и започна да разказва какво се случва.

– Тези са от компанията за кетъринг – обясни той за групичката млади мъже и жени с черни панталони и искрящи от белота туники, които подреждаха бара и няколкото големи шведски маси.

– Това е домакинът – посочи един усмихнат мъж с тъмносин костюм и червено цвете на ревера, който се появи от оформената като арка задна врата и тръгна през поляната. – Годеник, младоженец, съпруг, вдовец – и всичко това в един ден. Така че както и да го наричаме оттук нататък, все ще е вярно.

– Скот Аштън?

– Същият.

Мъжът тръгна решително покрай една от лехите с цветя към дясната част на сцената. Точно преди да изчезне обаче, ъгълът на снимане се промени и отново го показа. Скот Аштън вървеше към бунгало в края на ливадата, която граничеше с гората. Разположена бе на около трийсет метра от голямата къща.

– С колко камери каза, че е снимано? – попита Гърни.

– Четири на триподи, плюс онази в хеликоптера.

– Кой е обработвал видеоклипа?

– Техниците от Бюрото.

Гърни гледаше внимателно, всъщност гледаше и слушаше, макар звукът да не бе така ясен като картината. Скот Аштън почука на вратата на къщичката. Наклонът на камерата, под която бе сниман, бе около четирийсет и пет градуса. Аштън почука още веднъж и извика:

– Хектор!

После Гърни чу отговор, който обаче бе твърде слаб, за да различи думите. Стори му се, че долавя испански акцент. Хвърли въпросителен поглед към Хардуик.

– В лабораторията изчистиха и усилиха звука – отвърна полицаят. – Esta abierta. В превод: "Отключено е". Потвърждава онова, което Аштън си спомня, че е чул.

Аштън отвори вратата, влезе вътре и затвори след себе си.

Хардуик взе дистанционното и превъртя напред, като обясняваше:

– Остава вътре пет или шест минути, после отваря вратата с думите: "Ако си промениш решението...". Излиза, затваря вратата и си тръгва.

Когато Аштън се появи на прага, Хардуик спря да натиска бутона за бързо превъртане. Младоженецът не изглеждаше така весел, както когато влезе.

– Така ли са разговаряли помежду си? – поинтересува се Гърни. – Аштън – на английски, а Флорес – на испански?

– И аз се чудих. Аштън каза, че това започнало сравнително скоро, преди това си говорели на английски. Смяташе, че това връщане към родния испански е един вид враждебност, че отхвърля самия Аштън, като отказва да говори на езика, на който го е научил. Някакви такива психоложки дрънканици.

Точно когато Аштън щеше да излезе извън кадър, камерите се смениха и отново го показаха на преден план. Вървеше към градински павилион с колони в старогръцки стил – миниатюрно подобие на Партенона, така популярно сред ландшафтните архитекти, почитатели на викторианския стил. В беседката имаше четирима мъже в смокинги, които наместваха сгъваемите си столчета и стативите за инструментите и партитурите си. Аштън размени няколко думи с музикантите, но от разговора не се чу нищо.

– Струнен квартет вместо обичайния диджей?

– Това тук е Тамбъри; дисководещ на сватба не е обичайна гледка.

Хардуик превъртя набързо останалата част от разговора на Аштън с четиримата мъже в смокинги, както и панорамните кадри от зелените площи, парка и великолепната къща, резбованите каменни кашпи, от които бликаха водопади от бели и червени петунии. Прескочи сцените със служителите на фирмата за кетъринг, които подреждаха чинии и сребърни прибори върху снежнобелите ленени покривки, както и двете стройни барманки, които се занимаваха с бутилките и кристалните чаши на бара.

– И това е станало точно преди четири месеца, така ли? – запита Гърни.

– Почти – кимна Хардуик. – Било е първата неделя на май, идеалният момент за сватба. Великолепието на пролетта, уханен ветрец, гукащи гълъби, най-подходящото време да свиеш гнездо...

Сарказмът му започваше сериозно да опъва нервите на Гърни.

Когато Хардуик пусна записа отново, камерата бе фокусирана върху красива, обвита в бръшлян дървена арка, която служеше за вход към основната част на поляната. Под нея се нижеха гости. За фон служеше жизнерадостна барокова музика.

Хардуик четеше имената на гостите от един намачкан лист, който бе измъкнал от джоба на панталона си:

– Шефът на полицията в Тамбъри Бърт Лунц със съпругата му. Президентката на колежа "Дартуел" заедно със съпруга ѝ; литературната агентка на Аштън и съпругът ѝ; председателят на дружеството "Британско наследство" в Тамбъри и съпругата му... Конгресмен Лиз Лафтън и съпругът ѝ... Филантропът Ангъс Бойд и младият му не знам си какъв, той го нарича "асистент"... Редакторът на "Международно списание за клинична психология" и съпругата му... Заместник-губернаторът и жена му... Деканът на Медицинския...

Гърни го прекъсна:

– Всички ли са такива?

– Дали всички бъкат от мангизи, власт и връзки ли? Да, до един. Изпълнителни директори, важни политици, собственици и издатели на списания, даже един проклет епископ!

В продължение на десет минути в ботаническата градина на Скот Аштън се изливаше поток от привилегировани, преуспели клечки. Всички изглеждаха съвсем на място на това лъскаво събитие... Същевременно нито един не изглеждаше особено очарован от факта, че е там.

– Стигнахме до края на списъка – успокои го Хардуик. – Ето ги родителите на булката – доктор Уитроу Пери, световноизвестен неврохирург, и Вал Пери, трофейната му съпруга.

Докторът изглеждаше на около шейсет и една-две години. Устните му бяха месести и презрително извити, имаше двойна гуша на заклет чревоугодник и остър поглед. Движеше се учудващо бързо и грациозно. "Прилича на бивш инструктор по фехтовка", помисли си Гърни. През втората или третата година от брака си двамата с Мадлин бяха взимали уроци. Тогава все още търсеха места и занимания, на които биха могли да се наслаждават заедно.

Онази Вал Пери, застанала до доктора като живо превъплъщение на Клеопатра, излъчваше задоволство от всяка своя пора. Това чувство напълно липсваше у жената, която бе посетила Гърни същата сутрин.

– А сега – обяви Хардуик – младоженецът и невестата му, която скоро ще остане без глава.

– Господи! – измърмори Гърни.

Понякога му се струваше, че безчувствеността на Хардуик надвишава обичайния цинизъм при ченгетата; звучеше като маргинален социопат. Сега обаче не бе подходящ момент да му... какво? Да му каже, че е откачен гадняр? Да му предложи да отиде на психиатър?

Гърни си пое дълбоко въздух и отново насочи вниманието си към видеоклипа – доктор Скот Аштън и Джилиан Пери Аштън вървяха заедно към камерата и се усмихваха. Разнесоха се аплодисменти, няколко души извикаха "Браво", а бароковият фон се усили до радостно кресчендо.

Гърни се взираше удивено в булката.

– Какво има? – попита Хардуик.

– Тя не е... такава, каквато си я представях.

– А ти какво очакваше, по дяволите?

– От онова, което ми разказа майка ѝ, не очаквах да видя жена, слязла от корицата на булчинско списание.

Хардуик се загледа в образа на грейналата млада красавица в сатенена рокля до земята. Поръбеното ѝ с дребни пайети деколте бе скромно, не разкриваше много, скритите ѝ в бели ръкавици ръце стискаха букет от розови рози. Златистата ѝ коса бе прибрана на висок кок, върху който искреше тиара. Бадемовидните ѝ очи бяха подчертани с тъмен молив, а съвършено оформените ѝ устни бяха покрити с розовото червило в тон с розите.

Хардуик сви рамене:

– Не искат ли всички булки да изглеждат така?

Гърни се намръщи. Безпокоеше го това, колко традиционно изглеждаше Джилиан.

– Това им е в проклетите гени – продължи Хардуик.

– Да, може би – каза Гърни, но не изглеждаше убеден в това.

Хардуик отново грабна дистанционното и превъртя сцените, в които булката и младоженецът обикаляха из тълпата; струнният квартет се трудеше с жар над инструментите си; служителите от фирмата за кетъринг обикаляха между гостите и непрекъснато допълваха чашите и чиниите.

– Сега ще минем направо към интересната част – заяви Хардуик.

– Имаш предвид убийството ли?

– Плюс разни любопитни нещица преди и точно след него.

Имаше смущения в картината, които продължиха няколко секунди, след което камерата показа трима души, които разговаряха. Някои от думите се чуваха по-ясно, други се губеха сред околните шумове.

Хардуик измъкна втори сгънат лист хартия от джоба си, отвори го и го подаде на Гърни. Опитното око на бившия инспектор веднага разпозна формата: стенограма.

– Гледай и слушай – нареди колегата му. – Ще ти кажа кога да започнеш да четеш, ако не успяваш да следиш звукозаписа. Двамата, които са с лице към теб, са началник Лунц и съпругата му Керъл, а този с гръб е Аштън.

Семейство Лунц държаха високи чаши с резенчета лайм; в свободната си ръка полицейският началник държеше два сандвича. Не ставаше ясно какво точно пие Аштън, защото тялото му скриваше чашата. От разговора се чуваха само откъслечните банални фрази на госпожа Лунц.

– Да, да... ден за случая... голям късмет, че прогнозата за времето, която беше много... цветя... сезонът, заради който си заслужава човек да живее в Кетскилс... музиката е много различна, идеална е за такова събитие... Комари ли? Не, никакви... невъзможно е заради височината, благодаря на Господ, защото в Лонг Айлънд комарите... Не, не, какви кърлежи... имаше лаймска болест, направо ужасно ... и грешна диагноза... гадене, всичко я болеше, направо бе изпаднала в отчаяние... болката...

Гърни хвърли въпросителен поглед към Хардуик. Наистина не разбираше защо слушат тези безсмислици. В този миг обаче началник Лунц заговори малко по-силно и думите му вече бяха разбираеми:

– Керъл, сега не е моментът да говорим за кърлежи. Събрали сме се по радостен повод, нали така, докторе?

Хардуик забоде показалеца си в най-горния ред на листа, който лежеше в скута на Гърни. Гърни установи, че с помощта на напечатания текст е доста по-лесно да следи разговора, заглушаван от шумотевицата наоколо:

Скот Аштън: Много радостен, наистина. Прав сте, началник.

Керъл Лунц: Просто се опитвах да обясня колко чудесно е всичко – няма гадинки, не вали, въобще – никакви проблеми. Прекрасна музика, навсякъде хубави мъже...

Началник Лунц: Как се справяш с онзи твой гениален мексиканец?

Скот Аштън: Ще ми се да знаех, началник. Понякога просто...

Керъл Лунц: Чух, че имал някои... странни... Не знам дали да е редно да разпространявам...

Скот Аштън: В момента Хектор има известни емоционални проблеми. Напоследък поведението му доста се промени. Предполагам, че не е останало незабелязано. Ще се радвам да ми кажете всичко, което сте видели и което ви е направило впечатление.

Керъл Лунц: Е, не мога да кажа, че лично съм станала свидетелка на каквото и да било, не и... Това са само слухове, а аз се опитвам да не се вслушвам в слуховете.

Скот Аштън: А, момент. Извинете ме за минутка. Джилиан ми маха.

Хардуик натисна бутона за пауза.

– Виждаш ли? – запита. – Ето тук, в лявата част на картината, най-открая?

Гърни забеляза Джилиан, която гледаше към Аштън. Лявата ѝ ръка бе вдигната във въздуха, а с другата сочеше към златния часовник на китката си. Хардуик отново включи записа. Докато Аштън си проправяше път през тълпата гости към Джилиан, семейство Лунц продължи разговора си без него. Този път по-голямата част бе напълно разбираема и на Гърни му се наложи само няколко пъти да поглежда към напечатания текст:

Началник Лунц: Смяташ да му кажеш за онази история с Кики Мълър ли?

Керъл Лунц: Не мислиш ли, че има право да знае?

Началник Лунц: Дори нямаш представа как е тръгнал слухът.

Керъл Лунц: Аз лично смятам, че изобщо не е слух.

Началник Лунц: Да, да, смяташ. Обаче не знаеш със сигурност.

Керъл Лунц: Ако в твоята къща живееше някой, който се храни на твоята трапеза и същевременно спи с жената на съседа, не би ли искал да знаеш?

Началник Лунц: Казвам само, че няма как да си сигурна.

Керъл Лунц: Какво, снимки ли трябва да имам?

Началник Лунц: Да, снимките биха свършили работа.

Керъл Лунц: Бърт, можеш да дрънкаш глупости, колкото си искаш, но ако в нашата къща живееше някакъв шантав мексиканец, който спи с жената на Чарли Максън, какво щеше да направиш, а? Да чакаш някой да ги снима ли?

Началник Лунц: По дяволите, Керъл...

Керъл Лунц: Бърт, това е богохулство. Колко пъти съм ти казвала да не го правиш!

Началник Лунц: Добре де, добре. Няма да богохулствам. Важното обаче е друго. Чула си нещо от някого, който чул нещо от някой друг, който пък чул нещо от трети и...

Керъл Лунц: Добре, Бърт, не е нужно да бъдеш толкова саркастичен!

Двамата замълчаха. След около минута или малко повече полицейският началник се опита да натъпче един от сандвичите в устата си. След няколко опита успя с помощта на столчето на чашата си, което използва като лъжица. Съпругата му изкриви неодобрително лице, извърна се настрани и изпразни чашата си на един дъх. После започна да потупва с крак в ритъм с музиката, която извираше от миниатюрния Партенон. Изражението ѝ се оживи, стана превъзбудено. Погледът ѝ се стрелкаше из тълпата, сякаш търсеше знаменитост, която е обещала да намине. Един сервитьор се приближи към нея и тя грабна пълна чаша от таблата му, а празната остави на нейно място. Сега бе ред на полицейския началник да я изгледа строго със здраво стиснати устни.

Началник Лунц: Няма да е зле да намалиш малко темпото.

Керъл Лунц: Моля?

Началник Лунц: Чу ме много добре!

Керъл Лунц: Все някой трябва да се наеме да каже истината!

Началник Лунц: Коя истина?

Керъл Лунц: Истината за гадния мазен мексиканец на Скот.

Началник Лунц: Твърдиш, че това е истината, така ли? Защото аз смятам, че е просто поредният гнусен слух, пуснат и разкрасен от някой от идиотите, които смяташ за свои приятели! И дори не слух, ами нещо, което може да се окаже пълна клевета! А това е подсъдно, ако не знаеш!

Докато семейство Лунц се караха, Аштън и Джилиан стояха на заден план. Те бяха твърде далеч от камерата, за да се чува разговорът им. В крайна Джилиан се обърна и тръгна през поляната към къщичката, зад която започваше гората, а Аштън се насочи към семейство Лунц. На лицето му бе изписано безпокойство.

Когато Керъл Лунц видя, че Аштън се връща, тя пресуши коктейла си на две големи глътки. Мъжът ѝ изсъска възмутено през стиснати зъби нещо, което не бе уловено от камерата. Гърни хвърли поглед към текста в скута си, но "превод" липсваше.

Изражението на полицейския началник се промени, когато Аштън дойде при тях.

– Е, Скот, наред ли е всичко? – попита той. – Всичко е както трябва, нали?

– Надявам се – отвърна Аштън. – Какво да кажа, иска ми се Джилиан просто да... – той поклати глава, гласът му затихна.

– О, Боже! – възкликна Керъл Лунц с прекалена надежда в гласа. – Нали не е станало нещо лошо?

Аштън поклати глава:

– Джилиан иска Хектор да присъства по време на тоста за наше здраве. Той вече каза, че не желае, и... Ами това е. – Усмихна се неловко и сведе очи.

– Добре де, какъв му е проблемът? – запита Керъл, привеждайки се към него.

Хардуик спря записа и госпожа Лунц застина в позата на любопитен заговорник. Полицаят съобщи с пламенното въодушевление на проповедник, споделящ божествено откровение:

– Тая жена е от кучките, които се хранят от чуждите проблеми. Иска да погълне всяка подробност, затова се преструва, че е изпълнена със съчувствие. Плаче за твоята болка и се надява да се гътнеш, за да има възможност да ревне още по-силно и да покаже колко много ѝ пука.

Гърни усещаше, че диагнозата му е съвсем точна, но въпреки това смяташе, че Хардуик прекалява с цинизма.

– Какво става после? – попита той и се обърна нетърпеливо към екрана.

– Спокойно. Нататък е още по-хубаво. – Хардуик натисна бутона и размяната на реплики между Керъл Лунц и Скот Аштън продължи.

– Твърде глупаво е, не искам да ви отегчавам – каза Аштън.

– Ама какво му има на тоя човек? – настоя тя с висок и писклив като стенание глас.

Аштън сви рамене, сякаш нямаше сили повече да пази тайна:

– Хектор има негативно отношение към Джилиан. Тя от своя страна е твърдо решена да разреши проблемите помежду им, каквито и да са те. Затова настоя да го поканя на празненството. И аз говорих с него, при това два пъти – преди около седмица и днес сутринта. Той отказа. Току-що Джилиан ме извика и ми съобщи, че възнамерява да го измъкне от къщичката му – малкото бунгало, което виждате ей там – и да го доведе за сватбения тост. Според мен само си губи времето и ѝ го казах.

– А защо ѝ е да... да се занимава с... с... него? – Тя се запъна на края на изречението, сякаш търсеше подходящ неприятен епитет, без да може да намери такъв.

– Добър въпрос, Керъл, само че нямам отговор за него.

Коментарът му бе последван от моментно прекъсване в картината; оттам нататък снимаше друга камера, в чийто обхват влизаха къщичката, розовата градина и половината от голямата къща. Джилиан, булката като от корица на списание, стоеше на прага на къщичката и тъкмо чукаше на вратата.

Хардуик отново спря видеоклипа и заяви театрално:

– И така. Започваме. Това е началото на критичните четиринайсет минути. Тези четиринайсет минути, през които Хектор Флорес убива Джилиан Пери Аштън. Четиринайсет минути, за които той ѝ отрязва главата с мачете, измъква се през задния прозорец и изчезва безследно. Тези четиринайсет минути започват в мига, в който тя влиза вътре и затваря вратата зад гърба си.

Хардуик отмести пръста си от копчето и фигурата на екрана оживя. Джилиан отвори вратата, влезе в къщичката и затвори след себе си.

– Тези кадри – обясни Хардуик – са последните, на които е жива.

Докато камерата снимаше къщичката, Гърни си представяше убийството, което щеше да се случи вътре, зад прозорци, закрити от завеси на цветя.

– Каза, че Флорес се е измъкнал през задния прозорец и е изчезнал без следа, след като я е убил. Буквално ли говореше?

– Ами... – Хардуик направи драматична пауза – и да, и не.

Гърни въздъхна и зачака.

– Проблемът е – заяви Хардуик, – че изчезването на Флорес е свързано с нещо много, много познато. – Последва нова пауза за засилване на напрежението, подчертана от лукава усмивка. – От задния прозорец на бунгалото тръгва следа към гората.

– Какво имаш предвид?

– Това не ти ли напомня на нещо?

– За случая "Мелъри" ли говориш? – попита Гърни, като го гледаше невярващо.

– Ами аз не знам за други убийства, при които следите на убиеца свършват насред гората без логично обяснение, а ти?

– Значи твърдиш, че... Какво твърдиш?

– Нищо конкретно. Само се чудех дали случайно не си пропуснал нещо в края на онази лудост с Мелъри...

– Какво "нещо"?

– Възможността да има съучастник.

– Съучастник ли?! Ти да не си се побъркал? Много добре знаеш, че нищо не предполагаше да има повече от един извършител!

– Що ли ми се струва, че си твърде докачлив на тая тема?

– Докачлив? Докачлив съм за това, че ми губиш времето с догадки, които се основават единствено на извратеното ти чувство за хумор.

– Значи смяташ, че е просто съвпадение, така ли?

Презрителният му тон действаше на Гърни като стържене на нокти по черна дъска.

– Кое е просто съвпадение, Джак?

– Модус операнди, приликите в начина на действие.

– Най-добре ще е веднага да ми кажеш какво, по дяволите, искаш да кажеш!

Устните на Хардуик се разтеглиха в нещо, което можеше да е както усмивка, така и гримаса.

– Дай да догледаме филма – заяви той. – Остават само няколко минути.

Въпросното време изтече. На екрана не се случваше нищо съществено. Групичка гостенки се разходиха край цветните лехи, които ограждаха къщичката. Една от жените – онази, която Хардуик бе представил като съпруга на заместник-губернатора – изглежда, изнасяше лекция по ботаника, като сочеше цъфналите растения и разпалено обясняваше нещо. Останалите я следваха и постепенно излязоха от кадър. Камерата все така бе фокусирана върху малката вила. Пердетата с флорални мотиви не разкриваха нищо от случващото се вътре.

Точно когато Гърни се канеше да попита с каква цел този отрязък е оставен във видеоклипа, камерата се смени. Сега се виждаха Скот Аштън и семейство Лунц, а на заден план беше къщичката.

– Време е за сватбените поздравления – тъкмо казваше Аштън.

Тримата едновременно хвърлиха погледи към малката постройка. Аштън погледна часовника си, после вдигна ръка и повика една от сервитьорките. Жената побърза да се приближи и попита с любезна усмивка:

– Да, сър?

Той махна с ръка към къщичката:

– Кажете на съпругата ми, че вече мина четири часът.

– Тя е в кокетното бунгало до дърветата, така ли?

– Да. Кажете ѝ, ако обичате, че е време за сватбения тост.

Тя тръгна към къщичката, а Аштън се обърна към семейство Лунц:

– Джилиан често губи представа за времето, когато се опитва да убеди някого да направи онова, което тя иска.

Междувременно младата сервитьорка прекоси ливадата, стигна до къщичката и потропа на вратата. След няколко секунди почука отново, после натисна бравата, но не успя да отвори. Погледна назад към Аштън и вдигна ръце в знак, че не разбира какво става. В отговор той ѝ показа с жест да похлопа по-силно. Тя се намръщи леко, но изпълни поръчението. Този път звукът бе достатъчно силен, за да го улови камерата, която според Гърни бе на около петнайсет метра от мястото. Когато и този път не получи отговор, жената отново вдигна ръце и поклати глава.

Аштън измърмори нещо – по-скоро на себе си, отколкото на семейство Лунц – и тръгна към къщичката. Отиде право до вратата, почука силно, после започна да дърпа и натиска дръжката, като викаше: "Джили! Джили, вратата е заключена! Джилиан!" Беше намръщен, езикът на тялото му показваше, че е изнервен и объркан. Накрая се обърна и бързо тръгна към задната врата на голямата къща.

Хардуик, който междувременно бе седнал на страничната облегалката на дивана, обясни:

– Отива да вземе ключа. Каза ни, че държал резервен в сервизното помещение.

След миг Аштън се появи отново и пак отиде до бунгалото. Първо почука – не особено упорито, просто за всеки случай – и след като не получи отговор, използва ключа, за да отвори вратата. Бутна я. Камерата бе разположена под наклон от около четирийсет и пет градуса спрямо постройката, така че се виждаше твърде малко от вътрешността. От Аштън се забелязваше само профилът, но внезапно тялото му видимо се скова. След моментно колебание той пристъпи в помещението. Няколко секунди по-късно се разнесе ужасяващ звук, нещо средно между вой и крясък, който изразяваше едновременно шок и страдание. Разнесе се отчаян вик "ПОМОЩ!" – веднъж, два, три пъти. След няколко секунди на вратата се появи Скот Аштън, който се спъна и падна в една цветна леха. Крясъците "ПОМОЩ" бяха така първични и неспирни, че скоро загубиха всяка прилика с човешката реч.

Глава 9 Гледката от прага

Видеоклипът от четирите неподвижни камери, разположени на ключови места по поляната, продължаваше още дванайсет минути след падането на Аштън в лехата с цветя. Хардуик обясни, че след това апаратурата била спряна, а записите – иззети от полицейски началник Лунц като доказателствен материал.

Именно тези дванайсет минути хаос и безумно суетене в момента гледаха Гърни и Хардуик. Хора тичаха насам-натам и пищяха ужасено, крещяха заповеди и въпроси; някои хукнаха към Аштън, други влязоха в къщичката и веднага изскочиха от нея; една жена припадна на прага, друга се препъна и падна отгоре ѝ; гостите помогнаха на Аштън да се изправи и да стигне до голямата къща; Лунц бе запречил входа на бунгалото и провеждаше разговор след разговор по мобилния си телефон. Присъстващите тичаха насам-натам с вид на обезумели. Четиримата музиканти се появиха на сцената; един от цигуларите все още стискаше цигулката в ръка, а другият – само лъка. Трима униформени полицаи от Тамбъри притичаха до Лунц, който продължаваше да стои на стража на прага. Председателят на дружеството "Британско наследство" повръщаше на тревата...

Когато записът свърши и на екрана се появиха снежинки, Гърни бавно се облегна назад и погледна към Хардуик.

– Господи!

– Е, какво мислиш?

– Мисля, че бих искал да знам малко повече.

– Какво например?

– Кога пристигна екипът от Бюрото за криминални разследвания? И какво открихте вътре в бунгалото?

– Първите ченгета – местни патрулни полицаи – пристигнали три минути след като Лунц изключил камерите, тоест петнайсет минути след като Аштън открил тялото. Докато Лунц звънял на собствените си подчинени от местния полицейски участък, няколко от гостите избрали 911. Обаждането било прехвърлено към окръжното полицейско управление. Веднага щом униформените надникнали в бунгалото, се обадили в БКР и ги препратили към мен. Аз стигнах до местопрестъплението след около двайсет и пет минути. Настана пълна бъркотия.

– И?

– И общото мнение бе, че цялата простотия трябва да бъде прехвърлена по възможно най-бързия начин в скута на Бюрото – тоест, в скута на главен следовател Джак Хардуик. Остана си там в продължение на около седмица, до момента, в който изпитах необяснимо желание да информирам любимия ни капитан, че подходът му към разследването – онзи, който настояваше да следвам аз самият – има някои съществени логически недостатъци.

Гърни се усмихна:

– Напсувал си го и си му казал, че е пълен кретен, нали?

– Нещо в този смисъл.

– След което той прехвърли случая на Арло Блат, така ли?

– Точно това! В неговите лапи остана почти четири месеца, до настоящия момент, в който няма дори милиметър реален напредък, но пък се вдига доста пушилка. Това е и причината красивата майка на красивата покойна булка да търси друг път за разкриване на случая.

Гърни подозираше, че ако тръгне по въпросния път, ще замени пушилката с истинска буря от неща, доста по-неприятни от праха. Всяка служба щеше да се опитва да защитава територията си.

Отдръпни се сега, докато все още не е твърде късно!, прошепна гласът на мъдростта в главата му.

После обаче се обади друг глас, уверен, безгрижен и доста по-силен: Трябва поне да разбереш какво са открили в онази къщичка. Винаги е по-добре да имаш повече информация.

– И така, пристигнал си на местопрестъплението и някой те е завел до тялото? – запита Гърни.

Устните на Хардуик се изкривиха и той потръпна при спомена за видяното.

– Да, заведоха ме при тялото. Усещах как ме гледат тъпанарите, дето вървяха с мен. Очакваха някаква грандиозна реакция, което значеше, че гледката е наистина ужасна. – След кратка гримаса продължи: – Е, определено бях прав в предположенията си. Сто процента прав.

Изражението му показваше истинско, сериозно безпокойство.

– Тялото се е виждало от прага, така ли? – запита Гърни.

– О, да! Виждаше се съвсем ясно.

Глава 10 Само така може да е станало

Хардуик рязко стана от дивана и грубо разтри лицето си с ръце, сякаш се събуждаше току-що и искаше да се отърси от кошмарите.

– Да ти се намира някоя студена бира в хладилника?

– Не, в момента не – отвърна Гърни.

– "В момента не" ли? Какво трябва да значи това, по дяволите? В момента няма, но след минута-две пред мен може да се материализира някоя ледена "Хайнекен"?

Гърни забеляза, че слабостта, която Хардуик бе показал при спомена за видяното преди четири месеца, бе напълно изчезнала. Хардуик бе успял да я потисне, да я смачка.

– И така – продължи Гърни, като игнорира споменаването на бирата, – какво видя от прага?

Хардуик отиде до прозореца на всекидневната, от който се разкриваше гледка към ливадата зад къщата. Небето на север бе сиво и мрачно. После заговори, загледан във високия хребет, който стигаше до старата каменоломна:

– Тялото седеше на стол до малка квадратна маса в предната стая, на около метър и осемдесет от входната врата. – Намръщи се, все едно бе подушил вонята на скункс. – Казах "тялото", само че главата не беше върху него. Тя лежеше на масата в локва кръв и гледаше към тялото. На върха ѝ все още бе кацнала тиарата, която видя на филма преди малко.

Замълча отново, може би си припомняше точната подредба и подробностите.

– Къщичката имаше три стаи – тази веднага след входа и още две зад нея, малка кухня и малка спалня, плюс миниатюрна баня с тоалетна и нещо като гардеробна. Подът бе дървен, никакви килими, нищо по стените. Освен голямото количество кръв върху и около тялото, няколко капки кръв водеха към дъното на стаята и вратата на спалнята. Имаше няколко и близо до прозореца на спалнята, който бе широко отворен.

– Оттам ли се е измъкнал? – запита Гърни.

– Без съмнение. В почвата от другата страна на прозореца бяха открити частични отпечатъци от стъпки. – Хардуик се извърна от прозореца и изгледа Гърни с лукавия поглед, който бе негова запазена марка и който го правеше толкова противен. – И тук започва да става интересно.

– Фактите, Джак, само фактите. Спести ми глупостите, искам да знам само фактите.

– Лунц се бе обадил в окръжното шерифско управление, защото там е най-близкото звено с кучета-следотърсачи. Екипът пристигна в имението на Аштън около пет минути след мен. И така, дадоха на кучето чифт обувки на Флорес, то ги подуши и се втурна право към гората, все едно следата е топла-топла. После обаче изведнъж спря на около 150 метра от бунгалото. Започна да обикаля в кръг и да души – душеше, душеше и накрая спря и излая над нещо, което се оказа оръжието на убийството, остро като бръснач мачете. Само че... след като намери мачетето, не можа повече да улови миризмата. Следата се губеше при оръжието и не продължаваше нататък. Водачът го насочи да обикаля първо в тесен кръг около него, а после в по-широк, обаче полза – никаква. Кучето намери само следата, която водеше от задния прозорец на къщичката до мачетето. Друга нямаше.

– А въпросното мачете просто си лежеше там на земята, така ли? – зачуди се Гърни.

– Върху острието имаше няколко листа, както и малко пръст, все едно някой се бе опитал да го зарови, но не бе вложил кой знае колко усилия.

Гърни се замисли за няколко секунди.

– И няма никакви съмнения, че именно то е оръжието на убийството?

Хардуик сякаш се изненада от въпроса:

– Абсолютно никакви. Кръвта на жертвата все още бе по него. Идеално съвпадение на ДНК. Това бе потвърдено и от криминалистите в лабораторията. – Тонът на Хардуик подсказваше, че толкова пъти е повтарял обяснението, че вече го е наизустил. – Смъртта е настъпила вследствие на прекъсване на сънните артерии и на гръбначния стълб между първия и втория шиен прешлен в резултат от силен удар с много остро и тежко хладно оръжие. Силата на удара е значителна. Раната на шията съвпада с острието на мачетето, намерено в гората близо до местопрестъплението. И така – завърши той вече с обичайния си маниер, – няма грам съмнение. ДНК си е ДНК.

Гърни бавно кимна, докато обмисляше казаното.

Хардуик продължи с обичайната си нотка на предизвикателство:

– Единственият неизяснен въпрос за мястото в гората е защо следата свършва там. Това доста напомня за следата от местопрестъплението при случая "Мелъри".

– Я чакай малко, Джак! Има огромна разлика между ясните следи от обувки край дома на Мелъри и невидимата миризма, за каквато говорим тук.

– Факт е, че и двете свършват посред нищото без разумно обяснение.

– Не, Джак! – каза рязко Гърни, показвайки най-сетне раздразнението си. – Факт е, че за следите от обувки имаше ясно и логично обяснение. Абсолютно съм убеден, че също толкова ясно и логично обяснение има и за тази следа – макар и напълно различно.

– Ах, Дейви, момчето ми, ето това винаги ме е впечатлявало у теб: ти си всезнаещ!

– Виж какво, преди смятах, че се преструваш на по-глупав, отколкото всъщност си. В момента обаче не съм толкова сигурен.

Наглото ухилване на Хардуик показваше, че е доволен от раздразнението на Гърни. Сега той веднага смени тона и попита уж съвсем невинно и с искрено любопитство:

– Е, какво мислиш, че се е случило всъщност? Как е възможно следата от миризмата на Флорес да свърши просто ей-така?

– Може да си е сменил обувките – сви рамене Гърни. – Или да е обул върху тях найлонови калцуни...

– И защо, мамка му, да го прави?

– Може би за да обърка кучето, точно както се е и получило в крайна сметка. За да направи невъзможно проследяването му до мястото, където е отишъл след това, независимо дали да се скрие, или да продължи оттам.

– Като къщата на Кики Мълър например?

– Чух името на записа. Тя не е ли...

– Онази, с която се предполага, че е имал връзка Флорес. Точно така. Живеела до Аштън. Съпруга на Карл Мълър, корабен инженер, който пътува по работа през половината година. Никой не е виждал Кики след изчезването на Флорес, което едва ли е съвпадение.

Гърни се облегна замислено назад. Част от казаното не се връзваше.

– Мога да разбера защо Флорес е взел предпазни мерки да не бъде проследен до къщата на съседа или въобще мястото, където е отивал. Защо обаче не го е направил, преди да излезе от бунгалото? Защо чак в гората, след като е навлязъл на 150 метра и е скрил мачетето? Защо не го е сторил преди това?

– Може би е искал да се измъкне от жилището по възможно най-бързия начин?

– Възможно е. А може би е искал да намерим мачетето.

– Защо тогава си е направил труда да го крие?

– Заровил го е само донякъде. Нали каза, че единствено острието било покрито с малко пръст?

– Интересни въпроси – каза с усмивка Хардуик. – Определено си струва да се поразровим.

– И още нещо – заяви Гърни. – Някой потвърдил ли е къде са били двамата Мълър по време на убийството?

– Знаем, че през цялата седмица Карл е бил на борда на един риболовен кораб, който се е намирал на около петдесет морски мили от Монтаук. Но не можахме да открием човек, който да е виждал Кики в деня на убийството... Нито предишния ден всъщност.

– Това говори ли ти нещо?

– Абсолютно нищо! Ония хора там са едно затворено, много потайно общество. Или поне в района, където живее Аштън. Най-малките имоти са поне десет акра, а собствениците им не се месят в живота на съседите си. Нямат навика да висят по оградите и да си приказват глупости. Сигурно смятат за грубо дори да се поздравят, без преди това да са получили покана.

– Някой виждал ли я е изобщо от момента, в който мъжът ѝ е заминал за Монтаук?

– Май не, но... – Хардуик сви рамене, сякаш за да покаже, че в Тамбъри да засечеш съседа си е по-скоро изключение, отколкото правило.

– Ами гостите на приема? Потвърдени ли са местоположението и заниманията на всички по време на "критичните четиринайсет минути", както ги нарече?

– Да. Ден след убийството аз лично изгледах целия видеозапис и проверих къде се е намирал всеки от гостите през всяка минута, която жертвата е прекарала в онова бунгало. А през цялото време капитанът ми натякваше, че си губя времето, вместо да търча след Хектор Флорес из гората. Кой знае, може и да е бил прав като никога, дръвникът му с дръвник! Естествено, ако бях пренебрегнал записа, а после се бе оказало, че... Е, няма нужда да ти обяснявам, знаеш какъв е шибан мръсник – процеди той на последните две думи. – Защо си ме зяпнал така?

– Как?

– Все едно съм се побъркал!

– Е, ти наистина си побъркан – спокойно заяви Гърни.

После си помисли, че през десетте месеца след случая "Мелъри" отношението на Хардуик към капитан Род Родригес се е променило от презрително към откровено злостно.

– Може и така да е – каза Хардуик по-скоро на себе си. – Май има единодушие по въпроса.

После се обърна и отново се загледа през прозореца на всекидневната. Навън бе притъмняло още повече. Северният хребет изглеждаше почти черен на фона на тъмносивото небе.

Гърни се зачуди дали Хардуик не се опитваше да поведе личен разговор. Това изобщо не бе характерно за него. Дали нямаше проблем, за който искаше да говори?

Открехнатата врата обаче бързо се затвори и на нейно място се появи обичайната непробиваема стена. Хардуик се завъртя, в очите му отново блестеше насмешливо пламъче.

– С онези четиринайсет минути има един ма-а-алък проблем. Може да не са точно четиринайсет. Бих искал да чуя експертното ти мнение, ти нали си всезнаещ.

Върна се на дивана, но този път седна на облегалката в другия край, а не до Гърни. После заговори на масичката за кафе, сякаш тя можеше да послужи като посредник между двамата:

– Няма съмнение в кой точно миг започват да текат. Когато влиза в бунгалото, Джилиан е жива. Деветнайсет минути по-късно, когато Аштън отваря вратата, тя седи на масата – на две части. – Следователят сбърчи нос и добави: – Всяко от парчетата в отделна локва кръв.

– Деветнайсет ли? Не четиринайсет?

– Четиринайсет са от момента, в който сервитьорката отива да почука на вратата и не получава отговор. Логично е да се предположи, че жертвата не е отговорила, защото вече е била мъртва.

– Но не е непременно вярно?

– Не, не е. Може да не е отговорила, защото Флорес ѝ е наредил така – с притиснато към гърлото ѝ мачете.

Гърни обмисли този вариант. Беше напълно правдоподобно.

– Някакви предпочитания? – запита Хардуик.

– Предпочитания?

– Кога според теб е станало клъцването – преди или по време на тези четиринайсет минути?

Клъцването?! Гърни въздъхна. Много добре му бе позната тактиката на Хардуик: изтърсваше нещо брутално и скандално, с което шокираше публиката си. Вероятно бе постъпвал така през целия си живот, но властващият цинизъм в полицията, проблемите в кариерата и лошите взаимоотношения с началника му го бяха направили още по-злъчен. Възрастта също си казваше думата.

– Е? – запита отново Хардуик. – Кое от двете?

– Почти със сигурност е станало преди първото почукване на вратата. Може да е било и доста преди това – най-вероятно още в първите една-две минути, след като е влязла в къщичката.

– И защо смяташ така?

– Колкото по-рано го извърши, толкова повече време би имал да избяга, преди да открият тялото ѝ. Това значи повече време да се отърве от мачетето и да скрие следите си – все едно как го е направил – за да не могат кучетата да проследят дирята. И повече време да стигне до мястото, към което е бил тръгнал, преди целият район да се напълни с ченгета.

Лицето на Хардуик изразяваше скептицизъм, но не повече от обикновено – беше му станало толкова присъщо, че сякаш идваше от самите му черти.

– Значи мислиш, че всичко е било планирано, предварително обмислено?

– Така предполагам. Ти да не си на различно мнение?

– И в двата случая имаме въпроси без отговор.

– Например?

Хардуик поклати глава:

– А, не. Първо ми кажи защо мислиш, че е било предварително обмислено.

– Положението на главата.

Устните на Хардуик потрепнаха.

– Какво за него?

– Така, както го описа – обърната към тялото, с тиарата все така на мястото си, прилича на съзнателна и преднамерена подредба. Тя е била от значение за убиеца или е била предназначена за очите на друг човек, който би схванал посланието. Това не е моментна приумица.

Лицето на Хардуик се изкриви, сякаш имаше киселини.

– Проблемът с теорията за предварителния план е фактът, че идеята да отиде в бунгалото е била на жертвата. Откъде би могъл да знае Флорес, че Джилиан ще дойде при него?

– А ти откъде си сигурен, че двамата не са се разбрали предварително?

– Казала е на Аштън, че само иска да поговори с Флорес и да го убеди да отиде за сватбения тост.

Гърни се усмихна и зачака другият мъж да осъзнае какво точно е казал.

Хардуик неловко прочисти гърло:

– Смяташ, че това са глупости? Че е имала някаква друга причина да влезе там? Че Флорес я е подмамил предварително и тя е излъгала Аштън за наздравиците, така ли? Това са доста самонадеяни предположения, които не се основават на нищо реално.

– Ако убийството е било планирано предварително, нищо чудно да е станало нещо подобно на това, което споменах.

– А ако не е било планирано?

– Стига глупости, Джак. Това не е било нито внезапен порив, нито импровизация. Било е послание. Нямам представа за кого е било предназначено, нито какво означава. Но със сигурност е послание.

Хардуик още веднъж се намръщи, сякаш му се гади, но не възрази.

– А, като говорим за послания, в мобилния телефон на жертвата имаше едно много странно съобщение, получено около час преди да бъде убита: "Поради всички причини, които съм описал". Според телефонната компания съобщението е изпратено от телефона на Флорес, обаче е подписано от "Едуард Малъри". Това име да ти говори нещо?

– Не, абсолютно нищо.

В стаята вече бе толкова тъмно, че единият едва успяваше да различи другия, седнал на отсрещния край на дивана. Гърни включи настолната лампа на масичката до него.

Хардуик отново силно разтри лице с длани:

– А, да. Преди да съм забравил... Има една дребна странност, която забелязах на местопрестъплението и за която ми напомни докладът от криминалната лаборатория. Може и нищо да не значи, но... кръвта върху самото тяло, тоест, върху торса, бе изцяло от другата страна.

– От другата страна ли?

– Ами да, от страната, от която се предполага, че е стоял Флорес, когато замахнал с мачетето.

– Какво искаш да кажеш с това?

– Ами нали знаеш... нали се сещаш как човек попива всичко, което вижда на местопрестъплението? Започваш да си представяш какво точно се е случило, как точно е постъпил убиецът, че сцената изглежда така?

– Да, естествено – каза Гърни, свивайки рамене. – При нашата работа това ти става автоматична реакция.

– Е, стоях и гледах как цялата кръв от сънната артерия се е стекла от другата страна на тялото ѝ, независимо че трупът е подпрян на стола с изпънат гръб, придържан от страничните облегалки. И се зачудих защо. Нали има по една артерия от всяка страна? Как така кръвта се е стекла само от едната?

– И как е станало според теб?

Хардуик направи отвратена физиономия, при което зъбите му се оголиха.

– Представих си как Флорес я сграбчва за косата с една ръка и замахва с всичка сила с другата, в която стиска мачетето. Общо взето, и патологът смята, че е станало нещо подобно.

– И после?

– И после задържа отсечената глава под ъгъл спрямо пулсиращия врат, от който шурти кръвта. С други думи, използва главата, за да отклони струята кръв, за да не го опръска.

Гърни закима бавно:

– Нещо, което приляга на абсолютен социопат...

Хардуик сви устни в гримаса, която вероятно трябваше да мине за съгласие.

– Не че отсичането на главата ѝ оставя някакво съмнение за психичното здраве на убиеца. Има обаче нещо в... в практичността на действията му, което ме безпокои. Сигурно за такива е измислен изразът, че във вените им тече лед, вместо кръв.

Гърни продължи да кима. Определено виждаше резон в думите на Хардуик.

Двамата мълчаха няколко дълги секунди.

– Има друга странна подробност, която пък безпокои мен – заяви накрая Гърни. – Не е нещо сериозно, но все пак е леко озадачаващо.

– Какво?

– Поканените на празненството.

– Имаш предвид това, че са като от класацията "Топ сто на важните клечки в щата Ню Йорк"?

– Докато беше на мястото, забеляза ли някой по-млад от трийсет и пет години? Защото на видеоклипа аз не видях нито един.

Хардуик примигна и се намръщи, сякаш прехвърляше през ума си информацията, складирана там.

– Най-вероятно не. И какво от това?

– Нито един гост или гостенка на двайсет-трийсет години?

– Ако не броим служителите от фирмата за кетъринг, нямаше двайсетгодишни. Е, ѝ?

– Ами просто се зачудих защо на сватбата не е имало приятели на булката.

Глава 11 Доказателството на масата

Хардуик си тръгна малко след залез слънце, след като отклони една малко неохотна покана да остане за вечеря. Диска с видеозаписа остави на Гърни, както и копие от папката със случая. В нея имаше документи и доклади от първите дни на разследването, докато той все още го бе ръководил, както и от последвалите месеци, през които Арло Блат бе отговарял за случая. Гърни получи поднесена на тепсия цялата информация, която би могъл да иска, а това го обезпокои. Хардуик бе поел сериозен риск, като бе прекопирал официални полицейски материали, изнесъл ги бе от сградата на БКР и ги бе предал на лице, което не бе упълномощено да ги съхранява или дори поглежда.

Защо го бе сторил?

Най-простият отговор бе, че какъвто и напредък да успееше да постигне Гърни, с него би засрамил и поставил в неудобно положение висшестоящ служител на Бюрото, към когото Хардуик не питаеше никакво уважение. Това обаче не оправдаваше поемането на такъв риск. Може би щеше да открие пълния отговор в самите материали. В момента ги бе извадил и разстлал на голямата маса в трапезарията под полилея. Сега, когато през прозорците не влизаше дневна светлина, това бе най-светлото място в къщата.

Беше разделил обемистите доклади и останалите документи на няколко купчини според информацията, която съдържаха. Всяка от купчините пък подреди, доколкото бе възможно, в хронологичен ред.

Данните бяха обезсърчително много: доклади за престъплението; текущи бележки на полицаите, доклади за различните етапи от разследването; шейсет и два протокола от проведените разпити на свидетели заедно с разпечатките от разговорите на видеозаписите (от една до четиринайсет страници всеки); записи от стационарните линии и мобилните телефони; снимки на местопрестъплението, направени от служителите на БКР, други снимки, свалени от камерите на наетия за сватбата фотографски екип; подробно описание на местопрестъплението и обстоятелствата около него (трийсет и шест страници, минута по минута); попълнени бланки за откраднати вещи и предмети; справки от всички възможни база данни; портрет на заподозрения, направен по описания на свидетели; доклад за аутопсията; формуляри за всеки от иззетите доказателствени материали; доклади от криминалната лаборатория и екипа за обработка на местопрестъплението; анализ на кръвните проби за ДНК; доклад от екипа с кучето-следотърсач; пълен списък на гостите на сватбата, адрес и телефон за контакт, както и обяснения каква е връзката им с жертвата и/или Скот Аштън; скици и снимки от въздуха на имота на Аштън; скици на вътрешното разположение на стаите в бунгалото плюс размери и разположение на предметите в предната стая; биографични данни; и, разбира се, диска с видеоклипа, който Гърни вече бе гледал.

Докато ги подреди така, че да му е по-удобно да ги чете, вече бе станало почти седем часът вечерта. Първоначално се изненада колко е късно, после си каза, че няма какво да се чуди. Времето сякаш винаги ускоряваше хода си, когато съзнанието му бе напълно погълнато от нещо; това пък, помисли си той с известно съжаление, се случваше само когато попаднеше на достойна загадка. Веднъж Мадлин бе казала, че животът му се е свел до преследването на една обсебваща цел: разкриването на загадките около смъртта на разни хора. Нищо повече, нищо по-малко – и нищо друго.

Пресегна се за папката, която бе най-близо до него. Тя съдържаше докладите на техниците за обработка на местопрестъплението. Документът най-отгоре описваше околността на бунгалото, а следващият – вътрешността ѝ. Той бе стряскащо кратък. В малката постройка не бяха открити никакви предмети и материали, каквито обикновено има на сцената на местопрестъплението и които биха могли да бъдат изследвани за следи и отпечатъци. Единствените мебели бяха масата, върху която е била главата на жертвата, стол с дървени облегалки, на който е седяло обезглавеното тяло и още един стол от другата страна на масата. Липсваха кресла и дивани, нямаше легла, одеяла, нито килими. Още по-чудна бе липсата на дрехи в малката гардеробна до спалнята. Всъщност в цялата къща нямаше никакви дрехи или обувки освен леки гумени галоши, каквито обикновено се носеха върху други, нормални обувки. Галошите бяха оставени в спалнята до прозореца, през който очевидно се бе измъкнал убиецът. Най-вероятно именно тях са дали на кучето-следотърсач.

Завъртя стола си към френските прозорци и се загледа навън, към ливадата. Погледът му искреше, оживен от гонещите се в ума му разсъждения. Многото странности и усложнения в този случай – онова, което Шерлок Холмс би нарекъл "единствени по рода си характеристики" – се трупаха една след друга. Повечето хора биха ги сметнали за отблъскващи, но за Гърни те представляваха неустоим магнит.

Мислите му бяха прекъснати от силното скърцане на страничната врата. Канеше се да я оправи вече цяла година, но все не намираше време да смаже пантите.

– Мадлин?

– Да.

Тя влезе в кухнята с по три найлонови торби във всяка ръка. Стовари и шестте на плота и отново излезе.

– Да ти помогна ли? – попита Гърни.

Отговор не последва, чу се само скърцането на вратата, която се отвори и затвори след нея. Минута по-късно звукът се повтори и Мадлин се върна с още торби, които също постави на плота. Едва тогава тя свали плетената перуанска шапка в лилаво, зелено и розово с наушници и връзки, която придаваше шантав вид на притежателката си независимо от настроението ѝ.

Гърни отново усети потръпването на левия си клепач. Тикът бе така осезаем, че през последните месеци на няколко пъти се проверява в огледалото, за да се увери, че не се вижда. Искаше да я разпита къде е ходила, освен до магазина, но подозираше, че тя вече му е споменала плановете си за вечерта. По-добре да не показва, че не ги е запомнил. Мадлин смяташе забравянето, както и проблемите със слуха, за липса на интерес. Може би бе права. За двайсет и петте си години в нюйоркската полиция нито веднъж не бе пропуснал да се яви на разпит на свидетел или на изслушване пред съда. Никога не забравяше какво е казал някой заподозрян, нито как се е държал. Не забравяше нищо, което имаше каквато и да било връзка с професията му.

Дали изобщо бе обръщал внимание на друго? Имаше ли нещо, което поне да се доближава по важност до работата му? Родителите му? Съпругите? Децата?

Когато майка му почина, не почувства почти нищо. Всъщност не, реакцията му беше дори по-лоша – много по-студена и по-егоистична. Изпита облекчение, сякаш огромен товар се бе смъкнал от раменете му. Животът му се улесни. Когато първата му съпруга го напусна, сякаш отпадна още едно усложнение. Още една пречка бе отстранена. Почувства облекчение, че повече не трябва да задоволява нуждите на една жена с труден характер. Получил бе свобода.

Мадлин отиде до хладилника и започна да вади стъклените съдове, в които бе прибрала храната от предните две вечери. Нареди ги един до друг до микровълновата печка: пет стъклени кутии, на които свали капаците. Гърни я наблюдаваше от другата страна на плота.

– Вечеря ли вече? – попита тя.

– Не, чаках да се прибереш – отвърна той, макар това да не бе съвсем вярно.

Очите ѝ се спряха върху документите, разпилени на голямата маса, и тя повдигна въпросително вежда.

– Разни неща, които ми донесе Джак Хардуик – измърмори той някак прекалено небрежно. – Помоли ме да ги прегледам.

Представи си как тя го гледа открито, сякаш четеше мислите му.

– Разни неща, свързани със случая на Джилиан Пери – замълча за миг. – Не съм съвсем сигурен какво се очаква от мен и защо някой смята, че наблюденията ми ще помогнат. Все пак ще погледна документацията и ще му кажа какво мисля по въпроса?

– А на нея?

– "Нея" ли?

– Вал Пери. На нея ще ѝ кажеш ли какво мислиш? – Тонът на Мадлин беше някак неангажиращ, което по-скоро разкриваше, а не замаскираше загрижеността ѝ.

Гърни се загледа в купата с плодове върху плота до мивката и подпря длани върху хладната гранитна повърхност. Няколко мушички, обезпокоени от присъствието му, изхвърчаха от връзката банани и се разлетяха на зиг-заг над купата. След миг кацнаха обратно върху плодовете и се сляха с напръсканите им с точици кори.

Опита се да говори меко, но вместо това думите му прозвучаха снизходително:

– Струва ми се, че те безпокоят по-скоро необоснованите предположения, които правиш, а не това, което се случва в действителност.

– Говориш за предположението ми, че смяташ пак да се метнеш на въртележката ли?

– Мади, колко пъти трябва да ти казвам, че не съм обещал нищо на никого? Не съм взимал решение да участвам в този случай и не смятам да се забърквам по-сериозно, само ще прегледам документацията. Това е.

Не можа да разтълкува напълно погледа, който му хвърли Мадлин – знаещ, нежен и странно тъжен.

Съпругата му започна да затваря отново кутиите. Гърни продължи да я наблюдава, но когато тя започна да ги прибира в хладилника, попита:

– Ти нищо ли няма да хапнеш?

– В момента не съм гладна. Мисля първо да си взема душ. Ако се ободря достатъчно, ще вечерям. Ако пък ми се доспи повече, ще си легна рано. – Докато минаваше покрай отрупаната с папки маса, добави: – Преди утре да пристигнат гостите, ще разтребиш тези неща, нали? Не ми се иска да ги гледаме цял ден.

После излезе от стаята и след около минута той чу захлопването на вратата на банята.

Гости? Утре? Боже!

Спомняше си бегло, че Мадлин бе споменала за някакви гости за вечеря... Беше като сянка от спомен, скътан в някаква част на ума му, подобна на кошче, където слагаше незначителните неща.

Какво, по дяволите, ти става? Няма ли в ума ти място за нещата от ежедневието? За обикновения живот, споделен с нормални хора, по добър и простичък начин? А може би никога не бе имало място за това... Може би винаги си бил такъв, винаги си се държал по този начин. Може би като живееш тук, на отдалечен планински връх – далеч от служебните отговорности, където не можеш да си намериш удобно извинение за това, че отсъстваш от живота на хората, които твърдиш, че обичаш – ти е по-трудно да скриеш истината?

Възможно ли е отговорът да е толкова прост? Нима действително никога не се бе интересувал от никого?

Отиде до другия край на плота, където до мивката стоеше кафемашината, и я включи. И той като Мадлин бе изгубил напълно апетит, но кафето му се стори добра идея. Нощта се очертаваше дълга.

Глава 12 Странни факти

Реши, че е най-логично да започне от самото начало, а именно – от фоторобота на Хектор Флорес.

Гърни изпитваше смесени чувства към компютърно изработените изображения на лица. Тъй като бяха резултат от съчетанието на описанията на очевидци, те отразяваха всички слабости на свидетелските показания.

В случая с Хектор Флорес обаче имаше сериозни предпоставки да вярва, че приликата е голяма. В крайна сметка описанието бе предоставено от психиатър – човек, за когото наблюдателността бе професионална характеристика и който почти три години бе поддържал ежедневен контакт със заподозрения. Вероятно фотороботът бе добър почти колкото снимка.

Изображението показваше мъж на около трийсет и пет години, сравнително привлекателен по един ненатрапчив начин. Костната структура на лицето му бе нормална, чертите му – съразмерни, без някоя да се набива в очи. По кожата му нямаше бръчки, очите му бяха тъмни и безизразни. Косата му беше черна, сравнително чиста, разделена небрежно на път. Гърни забеляза една-единствена отличителна черта, странно шокираща в иначе обикновения външен вид на мъжа: меката част на дясното му ухо липсваше.

Към портрета беше прикрепен списък с физически характеристики (Гърни предположи, че и те са предоставени основно от Аштън и следователно са сравнително точни): височина около 175 см; тегло приблизително 65 кг; раса/националност – латиноамериканец; тъмнокафяви очи; черна права коса; мургава, чиста кожа; криви зъби с една златна коронка на горния ляв резец. В полето за "белези от рани и други отличителни черти" бяха записани две неща: липсващата долна част на дясното ухо и голям белег на лявото коляно.

Гърни се вгледа отново в снимката. Търсеше някаква особена искрица лудост, някакъв намек, че това е суров убиец, който хладнокръвно бе обезглавил една жена, използвал бе главата ѝ да се предпази от бликналата струя кръв, а после я бе поставил на масата и я бе обърнал към торса. Очите на някои убийци – например Чарли Менсън – излъчваха натрапчива демоничност, настоятелна и неприкрита. Повечето, с които Гърни се бе сблъсквал като полицай, обаче бяха движени от друга, не толкова очевидна лудост. Лицето на Хектор Флорес бе безизразно, в него не прозираше нищо от гнусното насилие, с което бе извършено престъплението. Гърни го постави в тази втора категория.

Към формуляра с физическите характеристики бе захваната и още една страница, озаглавена: "Допълнителни свидетелски показания на доктор Аштън, снети на 11 май 2009 г." Подписано бе от Аштън и Хардуик, вторият – в ролята му на главен следовател по случая. Напечатаният текст бе сравнително кратък, като се вземат предвид времевият период и събитията, които покриваше:

Първата ми среща с Хектор Флорес бе през втората половина на април 2006 г., когато той дойде в дома ми да си търси сезонна работа. Тогава започнах да му възлагам дребни задачи по двора – косене, събиране на тревата, почистване, торене и прочее. Отначало той почти не говореше английски, но се научи бързо. Енергията и интелигентността му силно ме впечатлиха. През следващите няколко седмици установих, че е много добър дърводелец. Започнах да разчитам на него за голяма част от поправките и поддръжката на къщата и двора. В средата на юли той вече работеше целодневно, седем дни в седмицата, като за освен гореизброените дейности отговаряше и за почистването на къщата. Беше се превърнал в изключително полезен служител – инициативен и практичен. В края на август ме попита дали не може вместо част от парите, които му плащах, да се пренесе в недовършеното бунгало зад главната къща. Искаше да го обитава в дните, в които е тук. Имах някои опасения, но се съгласих. Скоро след това той заживя в бунгалото, където прекарваше около четири дена в седмицата. От магазин за намалени стоки си купи малка маса и два стола, а по-късно и един евтин компютър. Каза, че само това иска. Спеше в спален чувал – твърдеше, че така му е удобно. След известно време започна да проучва в интернет различни възможности за обучение. Междувременно апетитът му за работа нарастваше и не след дълго той се превърна в нещо като мой личен асистент. В края на годината вече му поверявах известни суми, с които пазаруваше и изпълняваше дребни поръчки, при това много добре. Говореше английски без граматически грешки, макар все още да имаше силен акцент. Държеше се очарователно. Често вдигаше телефона вместо мен, записваше правилно съобщенията ми и дори ме информираше за леки особености в настроението и тона на някои от хората, които се обаждаха. (Като се замисля сега, доста е странно, че разчитах толкова на човек, който доскоро си бе търсил работа като градинар. Същевременно всичко вървеше добре, без никакви проблеми, поне доколкото знаех. Това продължи почти две години.) Ситуацията започна да се променя през есента на 2008 г., когато в живота ми влезе Джилиан Пери. Скоро след това Флорес стана мрачен и затворен в себе си. Всеки път си намираше поводи да не влиза в къщата, когато Джилиан бе тук. Промените станаха по-забележими и обезпокоителни в началото на 2009 г., когато обявихме плановете за женитба. Първо изчезна за няколко дни. Когато се върна, твърдеше, че е открил ужасни неща за Джилиан и рискувам живота си, ако се оженя за нея. Отказа обаче да ми даде каквито и да било подробности. Заяви, че не може да ми каже нищо повече, без да разкрива източника на информацията си – а това не можел да направи в никакъв случай. Умоляваше ме да размисля, да се откажа от решението си за женитба. Когато разбра, че нямам подобни намерения – не и без да зная за какво точно говори – и че няма да толерирам необосновани обвинения, той като че ли прие ситуацията, макар да продължи да отбягва Джилиан. Днес си давам сметка, че при първите признаци на нестабилност е трябвало да го уволня. Но с присъщата за професията ми арогантност аз реших, че ще успея да разбера каква е причината за проблема и да го отстраня. Представих си как провеждам такъв великолепен образователно-възпитателен експеримент, без изобщо да си представям, че си имам работа със сложна и опасна личност, която може да загуби контрол. Трябва да призная също така, че той правеше живота ми по-лесен и комфортен, затова не исках да се лишавам от него. Не мога да опиша колко бях впечатлен от интелигентността му, бързината, с която се образоваше съвсем сам, многото области, в които бе компетентен... Всичко това сега звучи като безумие на фона на случилото се.

Последната ми среща с Хектор Флорес бе сутринта в деня на сватбата. Джилиан бе наясно, че Хектор я презира, и бе обсебена от желанието той да приеме факта, че ще се женим. Затова ме накара да направя последно усилие да го убедя да се присъедини към сватбеното празненство. На сутринта отидох до къщичката му и го открих седнал на масата, неподвижен като камък. Поднових поканата си, но той отказа. Беше облечен изцяло в черно – черна тениска, черни дънки, черен колан и черни обувки. Може би това трябваше да ми подскаже нещо. Тогава го видях за последен път.

На това място в показанията, в полето отстрани Хардуик бе записал на ръка: "При снемането на показанията по-горе на гореподписания Скот Аштън бяха зададени няколко допълнителни въпроса. Въпросите и отговорите му са, както следва:

Дж. Х.: Правилно ли да разбирам, че не сте знаели нищо или почти нищо за миналото и средата, в която е израснал този човек?

С. А.: Напълно вярно.

Дж. Х.: Фактически той не е предоставил никаква информация за себе си?

С. А.: Точно така.

Дж. Х.: И въпреки това е спечелил доверието ви до степен да му позволите да живее в имота ви, да влиза в дома ви и да отговаря на телефонните ви обаждания?

С. А.: Наясно съм, че звучи идиотско, но смятах, че отказът му да говори за миналото си е някакъв вид честност. Той можеше да си съчини някаква история, да си измисли минало, за да бъде по-убедителен, но не го направи. Макар да не звучи много логично, това ме впечатли. Така че – да, имах му доверие, въпреки че той отказваше да говори за миналото си.

Гърни прочете още веднъж показанията, този по-бавно, а после – и трети път. Текстът му се стори изключително необичаен, както заради това, което разкриваше, така и заради онова, което премълчаваше. Едно от нещата, които липсваха, бе яростта. Не по-малко стряскаща и очебийна бе липсата на инстинктивния ужас, който Аштън бе показал предния ден, когато бе изхвърчал от къщичката с крясъци и се бе стоварил насред лехата с цветя.

Дали тази промяна не се дължеше на употребата на лекарства? Като психиатър Аштън със сигурност имаше достъп до подходящите успокоителни. Или пък имаше и нещо друго? Невъзможно бе да се прецени само от думи, напечатани на хартия. Би било интересно да се срещне с този човек, да се вгледа в очите му, да чуе гласа му.

Ако не друго, от доклада поне ставаше ясно защо бунгалото е било почти необзаведено – Хектор Флорес е настоявал то да остане в този вид. Не се казваше обаче защо не е имало дрехи, обувки и тоалетни принадлежности, нито пък какво е станало с компютъра. Или защо, след като е изнесъл всичките си лични вещи, е решил да остави галошите.

Гърни обходи с поглед купчините документи, които бе наредил пред себе си. Спомни си, че е видял два доклада, относно убийството, а не един. Зачуди се защо, пресегна се през масата и измъкна втория доклад изпод първия.

Документът бе от полицейския участък в Тамбъри, съставен след направена проверка по сигнал. Обаждането бе получено в 16:15 на 17 май 2009 г. – точно седмица след убийството. Оплакването идваше от доктор Скот Аштън, с адрес: Баджър Лейн № 42, Тамбъри, Ню Йорк. Докладът бе подписан от сержант Кийт Гарбели и върху него бе отбелязано, че е изпратено копие до Бюрото за криминални разследвания към Окръжното управление на полицията, на вниманието на главен следовател Дж. Хардуик. Гърни предположи, че в момента чете копие от онова копие.

"Подалият оплакването пиел чай на масичка във вътрешния двор откъм южната страна на къщата, с лице към поляната отпред. Имал навика да прави това при хубаво време. Чул единичен изстрел и едновременно с това видял чашата му да се пръсва. Изтичал в къщата през задната врата (откъм патиото) и се обадил в участъка на Тамбъри. Когато пристигнах на мястото (след мен дойде и подкрепление), лицето, подало сигнала, показваше признаци на тревога и напрежение. Първоначалният разпит бе проведен във всекидневната. Лицето не бе в състояние да определи откъде е дошъл изстрелът, предположи, че е "от голямо разстояние, приблизително в тази посока" (махна с ръка към прозореца, от който се виждаше покрит с гора хълм на около 300 м.). Нямаше представа за причините или обстоятелствата около случката, предположи само, че "може би е свързана с убийството на съпругата ми". Твърди обаче, че не знае каква точно може да е тази връзка. Смята, че е възможно Хектор Флорес да иска да убие и него, но не успя да предостави мотив за това."

Копието на доклада за последвалото разследване на инцидента показваше, че случаят е бил прехвърлен на БКР. Бланката носеше печата на Бюрото и на нея имаше четири рапорта за предприетите следствени действия: три съвсем кратки бележки и една малко по-дълга. И четирите бяха подписани с "Дж. Х.":

"Претърсване на имота на Аштън и прилежащите гори и хълмове: отрицателен резултат. Разговори със съседи/потенциални свидетели: отрицателен резултат."

"Възстановката на чашата показва, че куршумът я е улучил точно в средата: на равни разстояния от ръба до дъното, отляво надясно. Това подкрепя теорията, че истинската мишена е била самата чаша, а не Аштън."

"Частиците от куршума, открити по патиото, са прекалено малки. Балистичната експертиза не може да предостави категорични заключения. С голяма вероятност може да се предположи, че става въпрос за далекобойна карабина с малък или среден калибър, снабдена с отличен оптичен мерник и използвана от опитен стрелец."

"Скот Аштън е информиран за описанието на оръжието и заключението, че чашата е била истинската мишена. Цел: да се установи дали познава някого с подобно оръжие и умения за стрелба. Лицето показва признаци на притеснение. При повторното запитване съобщи за двама души, притежаващи пушки с подобни характеристики и оптически мерник: самия той и бащата на Джилиан, доктор Уитроу Пери. Каза, че Пери обича да ходи на сафари и да ловува екзотични животни, а и е отличен стрелец. Аштън твърди, че е купил собствената си пушка "Уедърби Магнум", 257 калибър, по предложение на Пери. Когато помолих да я погледна, той установи, че тя липсва от дървената кутия, която държал в гардеробната до спалнята си. Не можеше да си спомни кога за последно е виждал оръжието, но предположи, че е било преди два-три месеца. На въпроса дали Хектор Флорес е знаел за съществуването и скривалището на пушката Аштън обясни, че Флорес е отишъл с него до Кингстън, когато я е купил, и пак той е сковал дъбовата кутия, в която я е държал."

Гърни обърна листа от другата страна, но там не бе написано нищо. После разрови купчината документи, от които я бе измъкнал. Търсеше доклад за проведения разпит на Уитроу Пери. Такъв обаче нямаше, макар че разговорът би трябвало да е проведен. А може би не беше. Възможно бе да е пропуснат. Това се случваше понякога при прехвърлянето на дадено разследване от един следовател на друг, в случая – от неконтролируемия Хардуик на некомпетентния Блат. Да, напълно бе възможно.

Време бе за втора чаша кафе.

Глава 13 Все по-странно и заплетено

Причините можеше да са няколко – притокът на енергия от кофеина; естественото за всяко човешко същество безпокойство, предизвикано от твърде дългото седене на едно място; потискащата перспектива да рови сред купищата недобре сортирани документи; проблемът с неуточненото местонахождение на Уитроу Пери и пушката му на 17 май следобед. Вероятно всички тези неща, взети заедно, плюс идеята, която му хрумна във връзка със счупената чаша, го накараха да вземе мобилния си телефон и да се обади на Джак Хардуик.

Следователят отговори след пет позвънявания, когато Гърни вече обмисляше какво съобщение да остави на гласовата му поща.

– Какво?

– Много мил поздрав, Джак.

– Ако знаех, че си ти, нямаше да се постарая и толкова. Е, какво става?

– За дебелата папка, която ми връчи.

– Въпроси ли имаш?

– Пред мен в момента има около петстотин страници информация. Чудех се дали няма да ми дадеш някаква насока.

Хардуик избухна в гръмогласния си, остър смях, който звучеше по-скоро като стържене на пясъчна струя, отколкото като израз на човешка емоция:

– Мамка му, Гърни! Холмс не бива да пита Уотсън за правилната посока!

– Нека го кажа по друг начин – заяви Гърни, като си спомни колко е трудно да изкопчиш нормален отговор от Хардуик. – Има ли нещо в тая планина документи, което би ми се сторило сравнително интересно?

– Като снимки на голи жени ли?

Тези игрички с Хардуик можеха да продължат с часове, затова Гърни реши да промени правилата, да промени темата, да го извади от равновесие.

– Джилиан Пери е била обезглавена в 16:13 часа следобед – заяви той. – Плюс-минус трийсет секунди.

Последва кратка пауза, след което:

– Как, мамка му...

Гърни си представи как мисълта на Хардуик препуска из "терена" на случая – около бунгалото, из гората, по поляната – в опит да разбере какво е пропуснал. Гърни изчака няколко секунди, за да е сигурен, че слисването и раздразнението на следователя са достигнали връхната си точка, и прошепна:

– Отговорът е в чаените листенца.

Веднага след това затвори.

Хардуик звънна отново след десет минути – доста по-скоро, отколкото Гърни очакваше. Това бе една от изненадващите му черти: под фасадата на отвратителния му характер се криеше остър като бръснач ум. Гърни често се бе питал колко ли далеч би стигнал и колко по-щастлив би бил този човек, ако не бе така обременен от своя начин на мислене и поведение? Разбира се, този въпрос можеше да се зададе на много хора, включително на самия него.

Гърни не си направи труда да го поздрави.

– Е, съгласен ли си с мен, Джак?

– Няма как да си сигурен!

– Нищо не е сигурно. Разбираш обаче логиката ми, нали?

– Естествено – отвърна Хардуик, като някак успя да внуши, че разбира, но не е особено впечатлен. – Обаждането на Аштън за чашата е получено в участъка в 16:15 часа следобед, а Аштън каза, че е изтичал в къщата веднага щом осъзнал какво се е случило. Вероятно му е отнело около две минути да стигне от вътрешния двор до най-близкия телефон в къщата; може да е се е оглеждал през прозореца и да е търсил следи от стрелеца, после да е набрал направо номера на местния участък, а не 911; после още няколко секунди, докато телефонът звъни... Така излиза, че изстрелът реално е бил произведен около 16:13 часа. Но за да го свържеш с точното време на убийството предишната седмица, трябва да направиш три огромни скока. Първият, че стрелецът по чашата е същият човек, който е убил булката. Вторият, че е знаел точната минута, в която я е убил. И третият, че е искал да отправи някакво послание, пръсвайки чашата в същата минута, същия час и същия ден от седмицата. Това ли твърдиш?

– В общи линии.

– Не е невъзможно. – В гласа на Хардуик ясно личеше скептицизмът, който бе врязал неизличими бръчки по лицето му. – И какво от това? Какво значение има, по дяволите, дали е вярно или не?

– Все още не зная, но това съвпадение не е случайно.

– Отрязана глава и строшена чаша, и двете по средата на маса, в промеждутък от една седмица...

– Да, нещо такова – измърмори Гърни, внезапно обзет от съмнение.

Хардуик имаше странната способност да кара идеите на останалите да звучат като пълен абсурд.

– Да се върнем обаче на планината бумащина. Откъде искаш да започна?

– Където решиш, майсторе! Няма да се разочароваш. На всеки лист хартия има поне едно шантаво нещо. Никога не съм попадал на по-странен и заплетен случай. Нито пък на такава сбирщина ненормалници. Да ти кажа ли какво ми подсказва интуицията? Че нищо не е такова, каквото изглежда.

– Добре, Джак, още един въпрос. Защо няма доклад от разговора с Уитроу Пери във връзка с инцидента с чашата?

След секунда мълчание Хардуик се разсмя дрезгаво и ниско.

– Умно, Гърни, много умно! Улучи болното място за нула време. Разпит нямаше, защото бях отстранен от случая в същия ден, когато разбрахме, че по една случайност добрият доктор притежава пушка, с която спокойно може да улучи чаша от 300 метра разстояние. Сериозен шибан пропуск от страна на новия началник, не мислиш ли?

– Доколкото разбирам, не си си дал труда да му го напомниш?

– Въобще не ме допуснаха до разследването. Самият многоуважаем капитан ми нареди да си обирам крушите.

– А са те отстранили от случая, защото...

– Вече ти казах. Държах се грубо с висшестоящ. Осведомих го за недостатъците на подхода му. Е, може да съм споменал нещо и за недостига му на интелект и недостатъците му като ръководител...

Изтекоха десетина дълги секунди в пълно мълчание.

– Имам чувството, че наистина мразиш този човек, Джак.

– Да го мразя ли? Не-е! Не го мразя. Аз не мразя никого. Всъщност обичам целия шибан свят!

Глава 14 Особеностите на релефа

Гърни разчисти място между две купчини документи и постави там лаптопа си. После отвори картата "Гугъл Земя" и въведе адреса на Аштън в Тамбъри. Нагласи изображението над бунгалото и гората зад нея, след което увеличи максимално мащаба. Сведе мястото, където е било намерено оръжието на убийството, до малък терен в горичката на около трийсет метра от Баджър Лейн. Значи Флорес се измъква от бунгалото през задния прозорец, после отива или изтичва до мястото в гората, зарязва мачетето, като леко покрива окървавеното острие с пръст и листа, а след това... След това какво? Успял е да стигне до шосето, без да остави други следи, дори миризма, която кучето да може да последва? Спуснал се е по хълма към къщата на Кики Мълър? Или пък тя го е чакала с колата си на пътя, за да му помогне да избяга и двамата да започнат някъде нов живот?

Или пък Флорес просто се бе върнал по стъпките си до бунгалото? Дали това бе причината следата да стига само до мачетето? Възможно ли бе Флорес да се е скрил вътре или близо до бунгалото, и то толкова добре, че цял полк полицаи, детективи и криминолози да не го открият? Едва ли.

Гърни вдигна поглед от екрана и се сепна. Мадлин седеше в другия край на масата и го наблюдаваше. Той така се стресна, че почти подскочи на стола си.

– Божичко! От колко време си тук?

Тя сви рамене и не си направи труда да отговори.

– Колко е часът? – запита Гърни, но веднага осъзна колко безсмислен е въпросът му. Часовникът на стената се виждаше от неговото място, не и от нейното. Освен това часът – 22:55 – бе изписан и на компютърния екран пред него.

– Какво правиш? – поинтересува се Мадлин.

Думите ѝ прозвучаха по-скоро като предизвикателство, отколкото като въпрос.

Той се поколеба за миг:

– Само се опитвах да видя някаква логика в тези... материали.

– Хм – отговорът ѝ беше нещо като едносричен безрадостен смях.

Гърни се опитваше да я гледа в очите, но трудно му се удаваше.

– За какво си мислиш? – измърмори той.

Тя се усмихна и се намръщи – почти в един и същи момент.

– Мисля си, че животът е кратък – отвърна Мадлин с глас на човек, който се е сблъскал с някаква тъжна истина.

– И какво следва от това? – продължи той, като се опитваше да проумее странното ѝ настроение.

Тя, изглежда, преценяваше избора му на думи. Накрая, когато Гърни вече си мислеше, че няма да му отговори, каза:

– Следователно времето ни изтича.

Мадлин наклони глава – или може би ставаше дума за неволен спазъм – и го изгледа с любопитство.

Изкушаваше се да попита: "Времето ни за какво?", да превърне този безсмислен разговор в спор, с който би могъл да се справи, но нещо в погледа ѝ го спря.

– Искаш ли да поговорим за това? – попита той вместо това.

– Животът е кратък, това е – отвърна тя, поклащайки глава. – Нещо, над което си струва да се замислим.

Глава 15 Черно и бяло

Измина час от разговора им в кухнята. През това време Гърни няколко пъти се надигаше с намерението да отиде в спалнята и да провери дали е говорела сериозно. Всеки път обаче вниманието му се връщаше към документите на масата пред него.

От време на време Мадлин започваше да вижда нещата като през някаква тъмна леща. Вниманието ѝ сякаш се съсредоточаваше върху някаква мрачна, безжизнена точка в пространството, която се превръщаше в олицетворение на всичко наоколо. Това обаче винаги бе временно; много скоро полезрението ѝ отново се разширяваше, радостта и прагматизмът ѝ се връщаха. Случвало се бе преди, несъмнено щеше да се случва и занапред. За момента обаче поведението ѝ силно го разстрои. Стомахът му се бе свил на топка от безпокойство и разяждащо усещане за пустота – чувство, от което искаше да избяга на всяка цена. Грабна едно леко яке от закачалката в килера и излезе през страничната врата в беззвездната нощ.

Луната се опитваше да се покаже иззад гъстите облаци и благодарение на нея навън не цареше пълен мрак. Веднага щом различи очертанията на пътеката сред избуялите бурени, той пое по нея надолу през ливадата към една очукана пейка край езерото. Седна и се заслуша в звуците на нощта, без да помръдва. Постепенно очите му привикнаха и той забеляза неясните форми на някакви предмети – може би дървета; силуетите бяха неясни и не можеше да се каже със сигурност. После улови движение от другата страна на водната площ. Спря погледа си точно върху мястото: размитите очертания на клонки, големи храсти къпина, изсъхнал папур и каквото друго би могло да расте там се сливаха в едно безформено цяло. Когато обаче отмести поглед леко встрани, с периферното си зрение той го видя отново – почти сигурно беше някакво животно с размерите на дребна сърна или голямо куче. Щом погледна отново към него, животното изчезна.

Той знаеше как функционира ретината и защо човек може да види някоя звезда, без дори да гледа право в нея, а встрани. А животното – ако беше животно и ако там изобщо имаше нещо – със сигурност беше безобидно. Дори мечките в Кетскилс не представляваха опасност, още по-малко пък за човек, който стои тихо на сто метра разстояние. И все пак на някакво първично ниво на възприятие в мистериозното движение в тъмнината имаше нещо зловещо.

Нощта бе безветрена, не се долавяше никакъв звук и всичко беше застинало в мъртвешки покой, но за Гърни тя далеч не беше спокойна. Той осъзна, че проблемът е по-скоро в собствения му ум, а не в атмосферата наоколо; че се дължи повече на напрежението в брака му, отколкото на сенките в гората.

Напрежението в брака му... Бракът му не беше идеален. На два пъти беше на ръба да се разпадне. Преди шестнайсет години четиригодишният му син загина при инцидент на пътя. Гърни обвиняваше себе си. Превърна се в емоционална развалина, с която беше почти невъзможно да се живее. А само преди десет месеца маниакалната му погълнатост от случая "Мелъри" беше на път да погуби не само брака, но и живота му.

Въпреки това той предпочиташе да си мисли, че трудностите между него и Мадлин са лесни за преодоляване или поне че разбира причината за тях. За начало като личности те бяха коренно различни. Той разбираше нещата главно чрез мислене, а пък тя – чрез усещане. Той беше запленен от свързването на точките на пунктира, а тя – от самите точки. Него го стимулираше уединението, а социалната активност го изтощаваше, докато за нея бе в сила обратното. За него наблюдението беше само едно от средствата за по-точно преценяване на нещата, а за нея преценяването беше само едно от средствата за по-точно наблюдение.

Ако за база за сравнение се използваше някой от традиционните психологически тестове, те нямаха много общо. И все пак между тях често течеше някакво радостно електричество, когато се случваше да са на едно мнение за различни хора и събития. И двамата проявяваха ирония, и двамата бяха съгласни за това, кое е трогателно, кое е смешно, кое е ценно, кое е достойно и кое – подло. Споделяха и още едно много важно чувство: усещането, че другият е неповторим и незаменим. Между тях имаше искра, която Гърни в редките си моменти на топлота и сантименталност смяташе за олицетворение на любовта.

И именно тук бе противоречието, което описваше така добре отношенията им. Двамата имаха болезнено различни възгледи за света и живота, които понякога водеха до сблъсъци. Същевременно ги обединяваха силни изблици на привързаност, провокирани от сходни прозрения. Проблемът беше в това, че откакто се преместиха в Уолнът Кросинг, тези моменти бяха твърде редки. Отдавна не се бяха прегръщали истински – така, сякаш всеки държи в ръцете си най-ценното нещо на света.

Потънал в размисъл, той скоро изгуби представа за заобикалящата го действителност. Виенето на койотите го изтръгна от мислите му. Трудно беше да определи откъде точно идваха пронизителните животински викове, нито колко бяха животните. Сигурно бяха три или четири, някъде към близкия хребет, на около километър и половина източно от езерото. Изведнъж лаят секна и тишината сякаш стана още по-дълбока. Гърни вдигна ципа на якето си.

В ума му нахлуха още мисли за брака му и запълниха сетивния вакуум. Но той бе наясно, че колкото и да обичаше обобщенията, те не помагат особено за разрешаването на истинските проблеми. А най-належащият въпрос в момента бе решението, което трябваше да вземе и за което двамата с Мадлин очевидно бяха на различно мнение: дали да приеме случая "Пери" или не.

Беше съвсем наясно какво смята Мадлин. Беше го показала не само с последните си коментари, но и с безпокойството, което проявяваше всеки път, когато Гърни се докоснеше до нещо, свързано с полицията и полицейската работа. Това се случваше доста често през изминалите две години, откакто се бе пенсионирал. Вероятно тя виждаше случая "Пери" изцяло в черно и бяло. Ако той приемеше да участва в разследването, за нея това щеше да е доказателство, че манията му за разкриване на убийства е неконтролируема дори след пенсионирането. Бъдещето им заедно щеше да е помрачено. От друга страна, ако откажеше случая, това щеше да е знак за промяна. Тя щеше да го изтълкува като първа стъпка в трансформацията му от детектив-работохолик в любител на природата, който обича да наблюдава птичките и кара каяк. Но, възрази той мислено, сякаш спореше с нея в момента, изцяло черните или белите варианти са нереалистични и водят до грешки, защото така изключват много възможни решения. В този случай най-логичният избор вероятно би бил някъде по средата, в сивата зона между черното и бялото.

Воден от този основен принцип, той реши, че идеалният компромис ще бъде да приеме случая, но да се занимава с него в продължение на строго определен период от време, например една седмица. Максимум две. Тогава щеше да проучи подробно материалите и доказателствата, да се опита да открие пропуските и да разреши загадката. Вероятно щеше да разговаря отново с някои ключови лица, да проследи фактите, да открие каквото може, да предложи своите заключения и препоръки и...

В този момент воят на койотите се възобнови така внезапно, както беше спрял. Звукът сякаш бе по-силен или просто идваше от по-близо; вероятно глутницата бе на средата на гористия хълм, който се спускаше към плевнята. Лаят бе накъсан, пронизителен, възбуден. После изведнъж секна. Никакъв звук. Оглушителна тишина. Минаха десет дълги секунди. След това, едно по едно, животните започнаха отново да вият. Гърни усети как кожата му настръхва. Тръпки плъзнаха от гърба към външната страна на ръцете му чак до дланите. Още веднъж му се стори, че вижда някакво движение в тъмнината.

После чу тежкото хлопване на врата на кола. След малко насред моравата просветнаха фарове. Двата лъча блуждаеха над бурените и повехналата трева, докато колата подскачаше по неравната повърхност. С последен подскок тя спря в края на скосения бряг на езерото, на три-четири метра от пейката.

– Дейвид! – извика Мадлин през отворения прозорец.

Гласът ѝ бе странен, напрегнат и твърде висок, с нотки на паника.

Гърни се изправи и тръгна към колата по пътеката, осветена от фаровете.

– Дейвид! – повика го тя отново, още по-високо и по-тревожно.

Едва когато се качи в колата и Мадлин затвори прозореца, той осъзна, че зловещият хор е замлъкнал. Съпругата му трескаво натисна копчето за заключване на вратите и положи длани на волана. Очите на Гърни вече бяха свикнали с тъмнината и той забеляза колко са напрегнати раменете ѝ, как са побелели кокалчетата ѝ, колко скована е стойката ѝ. Или си въобразяваше?

– Не ги ли... не чу ли, че се приближават? – запита тя с пресекващ глас, сякаш се бе задъхала след дълго тичане.

– Чух ги, но реших, че преследват нещо... заек или друго.

Канеше се да добави нещо за койотите, да спомене, че не представляват опасност за хората. Тя обаче го изпревари:

– Заек ли?! – възкликна тя невярващо.

Макар да не виждаше ясно лицето ѝ, на Гърни му се стори, че то трепери от едва сдържана емоция. След няколко минути тя най-после си пое дълбоко въздух, после още веднъж и още веднъж. Разпери поставените си върху кормилото длани, изпъна пръсти.

– Какво правиш тук, долу? – попита.

– Не знам, просто... си мислех за разни неща, опитвах се да реша какво да правя.

Тя отново вдиша дълбоко, този път по-бавно и спокойно. После се приведе да запали двигателя, макар че той все още работеше. Стартерът изстърга сърдито, от гърлото на Мадлин също се разнесе раздразнение.

Колата зави покрай плевнята и започна да пълзи нагоре през пасището. Мадлин паркира по-близо до къщата, отколкото обикновено.

– И какво измисли в крайна сметка? – поинтересува се тя точно преди той да излезе.

– Моля? – Съвсем ясно бе чул въпроса ѝ, но искаше да отложи отговора с няколко секунди.

Тя като че ли знаеше това, така че само леко извърна глава към него и мълчаливо зачака.

– Чудех се как... да подходя към нещата разумно.

– Разумно – каза Мадлин.

От начина, по който произнесе думата, тя сякаш напълно изгуби смисъла си.

– Нека поговорим за това в къщата – предложи той и отвори вратата от своята страна.

Искаше да се измъкне, да избяга, пък дори и само за минутка. Протегна крак и стъпалото му закачи нещо. Погледна надолу и на слабата светлина на външната лампа забеляза на пода на колата жълтеникава дървена дръжка.

– Какво е това? – попита, макар да бе разпознал брадвата, която държаха до кошчето край страничната врата.

– Брадва.

– Имах предвид какво прави тук?

– Това бе първото, което видях, така че грабнах нея.

– Нали знаеш, че койотите всъщност не са...

– Откъде си толкова сигурен?! – избухна Мадлин. – Откъде, по дяволите, си толкова сигурен?

Тя се изви рязко, сякаш той бе посегнал да я хване за ръката. Излезе тромаво от колата, затръшна вратата и влезе в къщата.

Глава 16 Усещане за порядък и цел

В ранните часове на утрото задуха студен есенен вятър и малко преди развиделяване разчисти гъстите облаци. Призори небето беше бледосиньо, а към девет – лазурносиньо. Очертаваше се ясен ден, толкова слънчев и спокоен, колкото предната нощ бе непрогледна и тревожна.

Гърни седеше на малката маса за закуска, окъпан в лъчите на сутрешното слънце. Гледаше през прозореца жълто-зелените листенца на аспержите, които се поклащаха леко на вятъра. Повдигна чашата с кафе към устните си. В момента светът изглеждаше много ясен и подреден, с точно формулирани проблеми и подходящи разрешения за тях. Свят, в който двуседмичният план, който бе направил предната нощ за случая "Пери", звучеше напълно логично.

Не се бе изненадал особено от реакцията на Мадлин отпреди час. Погледът, който му хвърли, когато ѝ съобщи, не бе радостен. Не очакваше да се въодушеви от идеята. Човек, който различава само черно и бяло, се противопоставя на компромиса. Но действителността бе на негова страна; с времето Мадлин със сигурност щеше да осъзнае колко правилно е подходил. Убеден бе в това.

Междувременно обаче не можеше да позволи нейните съмнения да възпрепятстват неговите действия.

Когато Мадлин излезе в градината да обере последния за сезона зелен фасул, той отиде в кухнята, измъкна от чекмеджето под плота голям бележник и започна да записва най-важните си задачи:

Да се обадя на Вал Пери, за да обсъдим двуседмичния ангажимент.

Да определя заплащането на час; други такси и разходи; да ми прати потвърждение по имейла.

Да информирам Хардуик.

Да говоря със Скот Аштън.

Да проуча биографията на Аштън, кръга му от колеги и познати, приятели и врагове.

Биографията на Джилиан, кръга ѝ от колеги и познати, приятели и врагове.

Сети се, че най-напред трябва да договори условията си с Вал Пери, преди да си поставя други задачи. Остави химикалката и взе телефона си. Веднага се включи гласовата поща. Гърни остави номера си и кратко съобщение, в което споменаваше за "евентуални следващи стъпки".

Тя му се обади след по-малко от две минути. Гласът ѝ бе по детски въодушевен. В него се долавяше и още нещо – намек за близост, каквато човек понякога изпитва, след като от раменете му се е смъкнала огромна тежест:

– Дейв! Толкова се зарадвах, като чух гласа ти преди малко! Страхувах се, че след вчерашната ни среща и начина, по който се държах, няма да искаш да имаш нищо общо с мен. Наистина съжалявам. Надявам се да не съм те изплашила. Не съм, нали?

– Не се притеснявайте за това. Исках само да ви кажа какво съм склонен да направя за вас.

– Разбирам. – Опасението поукроти ентусиазма ѝ.

– Все още не съм сигурен дали мога да ви бъда полезен.

– Аз пък съм убедена, че ще бъдеш много полезен.

– Благодарен съм ви за доверието, но...

– Извинявай, би ли изчакал една минутка? – прекъсна го тя, след което заговори на някого: "Може ли да почакаш малко? Говоря по телефона. Какво? О, по дяволите! Ще ги погледна. Къде са? Покажи ми. Това ли е? Добре! Да, добре е. Да!" – После отново се обърна към Гърни: – Божичко! Наемаш някого да свърши нещо, а в крайна сметка се оказва, че си ангажиран поне колкото него. Тези хора не осъзнават ли, че си ги назначил, за да свършат работата вместо теб?! – От гърдите ѝ се изпусна въздишка на възмущение. – Съжалявам. Не би трябвало да ти губя времето с това. В момента ремонтирам кухнята, подменяме теракота с нов, изработен по поръчка в Прованс. Непрекъснато има някакви проблеми между майстора и интериорния дизайнер. Ти обаче не се обаждаш за това, така че няма да те занимавам. Съжалявам, наистина съжалявам. Секунда. Сега ще затворя вратата. Може би ще проумеят какво означава това и няма да ме безпокоят повече. Добре, беше започнал да ми обясняваш какво можеш да направиш. Казвай нататък.

– Ще работя по случая в продължение на две седмици – заяви той. – Ще проуча нещата, ще направя каквото мога. Да видим докъде ще стигна.

– Защо само две седмици? – гласът ѝ бе напрегнат, сякаш се упражнява на непознато качество като търпението.

Защо, наистина? Преди тя да му зададе този иначе очевиден въпрос, дори не бе осъзнал колко е трудно да намери смислен отговор. Истинската му мотивация, естествено, бе свързана с желанието му да умилостиви Мадлин, а това нямаше никаква връзка с естеството на самия случай.

– Защото... след две седмици или ще съм постигнал съществен напредък, или ще е ясно, че не съм подходящият човек за тази задача.

– Разбирам.

– Ще водя дневник на операциите, в който ежедневно ще описвам предприетите действия. Всяка седмица ще ви изпращам сметката за възнаграждението ми – сто долара на час – плюс извънредните разходи, пътни и прочее.

– Добре.

– Ще уточнявам предварително по-големите разходи като самолетни билети и...

– Какво ти е необходимо, за да започнеш? – прекъсна го тя. – Договор за хонорарите? Искаш ли да подпиша нещо?

– Ще съставя договор и ще го изпратя по електронната поща. Трябва само да го разпечатате, да го подпишете, да го сканирате и да ми го пратите обратно. Не притежавам разрешително, затова ще се водя не частен детектив, а консултант. Официално задачата ми ще бъде да прегледам доказателствените материали и да оценя напредъка на разследването. Нямам нужда от аванс. Ще ви изпратя първата фактура точно след седмица.

– Добре. Нещо друго?

– Имам един въпрос. Може би е малко неочакван, но ми се иска да го задам, откакто гледах видеоклипа.

– Какъв въпрос? – в гласа и прозвуча тревога.

– Защо на сватбата нямаше никакви приятели на Джилиан?

От устата ѝ се разнесе остър, накъсан смях, който рязко секна.

– На сватбата нямаше приятели на Джилиан, защото Джилиан нямаше приятели.

– Никакви ли?

– Вчера ти описах характера на дъщеря си. Нима ти се струва странно, че нямаше приятели? Нека ти го кажа съвсем ясно. Дъщеря ми Джилиан Пери бе социопат. Социопат! – повтори тя натъртено, сякаш преподаваше английски на чужденци. – Самата идея за приятелството не се вписваше в представите ѝ.

Гърни се поколеба за миг.

– Госпожо Пери, има някои неща, които не мога да...

– Вал.

– Добре. Вал, има някои неща, които не разбирам. Чудех се...

– Чудиш се защо, по дяволите, толкова упорствам... – прекъсна го рязко тя. – Защо толкова държа да изправя пред правосъдието убиеца на дъщеря си, при положение че очевидно не съм я понасяла?

– Нещо такова.

– Ще кажа само две неща. Просто съм си такава! Освен това не ти влиза в шибаната работа! – Замълча за миг. – А може би има и трети отговор. Бях много лоша майка, направо отвратителна, когато Джили бе дете. А сега... По дяволите! Няма значение. Както казах, не ви влиза в шибаната работа.

Глава 17 В сянката на кучката

През последните няколко месеца почти не се бе сещал за другата – онази точно преди кучката Пери, онази, която в сравнение с нея бе незначителна, която бе засенчена от нея. Онази, която още не бяха успели да открият и която тепърва щеше да се прослави. Онази, която бе отстранил донякъде за свое улеснение. Някои биха казали, че това е единствената причина, но всъщност не бе така. Краят ѝ бе напълно заслужен – поради всички онези причини видът ѝ да е прокълнат:

грехът на Ева;

прогнило сърце;

сластолюбиво сърце;

сърце на проститутка;

проститутка по сърце;

пот над горната устна;

свинско грухтене;

противно пъшкане;

открехнати устни;

сладострастни устни;

устни, поглъщащи всичко;

влажен език;

плъзгаща се змия;

крака, които обгръщат нечие тяло;

хлъзгава кожа;

отвратителни течности;

лигава слуз на охлюв.

Всички те, изличени и изчистени от смъртта,

влажни крайници, изсушени от смъртта,

пречистване чрез изсушаване,

сухи като прах.

Безобидна като мумия.

Vaya con Dios![2]

Усмихна се. Трябваше по-често да си мисли за нея... Да си припомня и да пресъздава смъртта ѝ.

Глава 18 Съседите на Аштън

В десет сутринта Гърни вече бе изпратил на Вал Пери договора и бе позвънил и на трите номера на Скот Аштън, които бе получил от нея – на домашния му телефон, личния му мобилен и служебния му номер в академия "Мейпълшейд". Искаше да си уговори среща с него, но не успя да го открие. Вместо това остави съобщения на гласовите пощи на първите два номера и трето на една секретарка, която се представи като госпожица Листън.

В 10:30 часа Аштън се свърза с него и каза, че е получил и трите му съобщения, както и едно от Вал Пери, която му е обяснила каква е ролята на Гърни.

– Каза, че искате да разговаряте с мен.

Гласът на Аштън му бе познат от видеоклипа на сватбата, но по телефона звучеше по-плътно и по-меко. Беше топъл по един безличен начин, все едно рекламираше скъп продукт. Точно какъвто подхождаше на известен и преуспял психиатър, реши Гърни.

– Точно така, господине – произнесе на глас. – Колкото е възможно по-скоро, според това, кога ви е удобно.

– Днес?

– Днес би било идеално.

– В академията в дванайсет, или в дома ми в два следобед. Вие избирате.

Гърни предпочете втория вариант. Ако потеглеше веднага за Тамбъри, щеше да има време да обиколи района и да го огледа, да си създаде представа за местността и най-вече за улицата, на която се намираше къщата на Аштън. Можеше и да успее да разговаря с един-двама от съседите му. Отиде до масата, намери списъка с разпитаните свидетели, който му бе дал Хардуик и отбеляза с молив хората, които живееха на Баджър Лейн. Измъкна от същата купчина папката с надпис "Резюмета на разпитите" и тръгна към колата си.

Село Тамбъри дължеше сънливата си, спокойна атмосфера и усамотеността си на факта, че се бе развило на пресечната точка на два стари пътя от деветнайсети век. В повечето случаи това би довело до икономически упадък на населеното място, но Тамбъри имаше едно голямо предимство: намираше се в просторна, открита долина, разположена на северния склон на планината. Оттам се разкриваше прекрасна гледка във всички посоки, която бе достойна за пощенска картичка. Съчетанието от спокойствие и невероятна природна красота превръщаха селището в предпочитано място за живеене на богати пенсионери и хора, които искат да си закупят второ жилище или вила.

Не всички жители обаче отговаряха на това описание. Запуснатият, обрасъл с бурени и храсталаци имот на Калвин Хардън бе разположен на ъгъла на Хигълс Роуд и Баджър Лейн. Тъкмо бе превалило обяд, когато деловият глас на джипиеса в колата на Гърни го насочи към крайната точка на пътуването му, продължило час и петнайсет минути. Той отби и спря на Хигълс Роуд, после започна да оглежда бившата кравеферма, чиято най-голяма забележителност бе триметровата купчина оборски тор, обрасла с чудовищни плевели. До нея се издигаше полусрутена, килната на една страна плевня, от другата страна на която стояха в редица няколко ръждясали коли и един жълт училищен автобус с избити прозорци и без колела. Около превозните средства беше обрасло с пожълтели бурени, високи до кръста.

Гърни отвори папката с протоколи от разпитите и извади сводката, която му трябваше. Постави я най-отгоре и зачете:

Калвин Хардън. Възраст: 39 години. Разведен. Работи на свободна практика, неквалифицирана работа (поправки по къщите, косене на ливади, риене на сняг, разфасоване на дивеч (сезонно), препариране на животни). Извършвал ремонтите по дома на Аштън до появата на Хектор Флорес, който иззел функциите му. Твърди, че имал "неписано споразумение" с Аштън, което той нарушил. Твърди (без доказателства), че Флорес пребивавал в страната нелегално, бил хомосексуален, ХИВ-серопозитивен, пристрастен към кокаина. Нарича Флорес "мръсен латинос", Аштън – "лъжлив боклук", Джилиан Пери – "надута малка кучка", а Кики Мълър – "курвата на латиноса". Не разполага с информация за убийството, свързаните с него събития или местонахождението на заподозрения. Твърди, че в деня на убийството е работел сам в плевнята си.

Лицето не е надежден свидетел. Психически нестабилен. През последните двайсет години е арестуван многократно за непокрити чекове, домашно насилие, пиянство и нарушаване на обществения ред, тормоз, заплахи, нападение (виж приложената извадка от Единния регистър за криминални досиета).

Гърни затвори папката и я остави на съседната седалка. Явно Калвин Хардън бе олицетворение на представата за бял боклук.

Излезе от колата, заключи я и пресече пустия път до браздата, която водеше до запуснатото стопанство. Пътят се разделяше и поемаше в две посоки покрай триъгълно пространство, покрито с изтощена трева: едната изровена пътека водеше надясно, към купчината оборски тор и наклонената плевня, а другата – към порутена фермерска къща на два етажа, вероятно боядисвана за последно преди няколко десетилетия, съдейки по лющещата се боя с неопределен цвят върху изгнилото дърво. В предната част имаше веранда, подпряна на няколко масивни талпи – значително по-нови от дъските на къщата, но съвсем не в първа младост. На една от тях бе закачена шперплатова табела, на която с червени разкривени букви пишеше "РАЗФАСОВАНЕ НА ДИВЕЧ". Червената боя на надписа се бе разтекла гротескно.

От вътрешността на къщата се разнесе бесен лай на поне две едри кучета. Гърни изчака известно време с надеждата, че врявата ще накара някой да излезе и да провери какво става.

Човекът, който се появи, дойде от плевнята или иззад купчината тор: слаб, загрубял мъж с бръсната глава, който държеше нещо като отвертка или шило за лед.

– Загубил нещо? – запита той и се ухили, все едно бе казал някаква много забавна шега.

– Питаш дали съм изгубил нещо?

– Загубил ли си се?

Каквато и игра да играеше слабият мъж, явно му харесваше.

Гърни пък искаше да го извади от равновесие, да го накара да се чуди каква точно е играта.

– Познавам разни хора с кучета – заяви той равно. – Ако човек си вземе подходящо куче, може да направи много пари. Ако пък не – кофти.

– Млък!

Чак след една-две секунди и след като лаят внезапно секна, Гърни осъзна на кого е креснал кльощавият.

Имаше всички изгледи ситуацията да стане опасна. Гърни знаеше, че може просто да си тръгне, но не искаше да го прави. Изпитваше желание да си премери силите с налудничавия тип насреща си. Огледа внимателно земята около себе си и взе овален камък с големината на яйце на червеношийка. Започна бавно да го търка между дланите си, сякаш искаше да го затопли, подхвърли го във въздуха, хвана го и го стисна в десния си юмрук.

– К'во прайш, мамка му?! – попита мъжът и пристъпи напред.

– Ш-ш-шт – измърмори Гърни.

После разтвори един по един свитите си пръсти, поднесе камъчето към очите си и няколко секунди съсредоточено и мълчаливо го разглежда. Най-накрая се усмихна широко и го метна през рамо.

– К'во, по дяволите...

– Извинявай, Калвин, нямах намерение да те игнорирам. Това обаче е начинът, по който взимам решенията си, а той изисква определена степен на концентрация.

Очите на слабия се разшириха:

– Откъде знайш как се казвам?

– Всички те познават, Калвин. Или предпочиташ да ти викат "Господин Надървения"?

– К'во?!

– Ясно, нека да е Калвин тогава. И без това е по-просто. И звучи по-добре.

– Кой си па ти, бе? К'во искаш?

– Искам да знам къде мога да намеря Хектор Флорес.

– Хек... К'во?

– Търся Хектор Флорес, Калвин. И ще го открия. Реших, че може да ми помогнеш.

– Как, по дяволите... кой... ти не си ченге, нали?

Гърни не отговори нищо и се опита да имитира възможно най-добре мъртвешкия поглед на убиец. Това като че ли прикова вниманието на Хардън, чиито очи се разшириха още повече.

– Латиноса Флорес ли търсиш?

– Можеш ли да ми помогнеш, Калвин?

– Нямам идея. Как?

– Ами например да ми разкажеш всичко, което знаеш за... нашия общ приятел.

Гърни произнесе последните три думи с такава ирония и заплаха, че за миг се уплаши, че е преиграл. Идиотската усмивка на Хардън обаче напълно заличи притесненията му. С този тип нямаше как да прекалиш.

– Да, става, що не? И к'во искаш да знайш?

– Като за начало знаеш ли откъде е дошъл?

– От автобусната спирка в селото, където се събират и мотаят тия латиноси и друга измет, сезонните работници. Мотаят се... – повтори той с такова отвращение, все едно говореше за мастурбиране на публично място.

– Ами преди това? Поначало откъде е?

– От няк'ва дупка в Мексико, откъдето идват и всички останали като него!

– Не ти ли е казвал?

Хардън поклати глава.

– Изобщо казвал ли ти е някога нещо?

– К'во например?

– Каквото и да било. Някога изобщо разговарял ли си с него?

– Веднъж, по телефона. И именно зат'ва знам, че е пълен боклук. Лайнар нещастен! Миналия октомври ли беше, ноември ли... не помня точно, се обадих на доктор Аштън да му предложа да чистя снега през зимата, ма вместо него телефона дигна гадният латинос. Пита ме к'во искам. Аз му казах, че искам да говоря с доктора, що ми е да говоря с някакъв латинос? А той ми заяви, че трябва да кажа на него, па той щял да предаде на доктора. Викам му – не искам да говоря с тебе бе, я върви на майната си! За къв се мисли тоя? Скапани мексикански боклуци! Идват тука, влачат със себе си шибания си свински грип и СПИН, и проказа, и к'во ли не, живеят от социални помощи или крадат на хората прехраната, не плащат данъци. Шибани, гнусни, сеещи болести копелета! Ако някога пак видя това копеленце, лично ще му пръсна кофата! Ама първо ще му отнеса топките!

На средата на гневната тирада на Хардън едно от кучетата започна отново да лае като полудяло. Собственикът му се обърна, плю на земята, тръсна глава и кресна:

– Млък!

Лаят секна.

– Каза, че е имало и друга причина да го смяташ за пълен боклук.

– К'во?

– Спомена, че телефонният разговор с Флорес е бил само още една причина да го сметнеш за "пълен боклук".

– Точно тъй.

– Какво точно имаше предвид?

– Тоя скапаняк, като се довлачи тука, не можеше да върже две думи на английски! А една година по-късно вече говореше като шибан... де да знам... абе, все едно знае всичко!

– А-ха. И ти реши, че... какво точно реши, Калвин?

– Ми предположих, че т'ва са простотии, нали разбираш?

– Обясни ми.

– Никой не може да научи английски толкова бързо!

– Смяташ, че в действителност не е бил мексиканец, така ли?

– Казвам само, че е пълен боклук, дето кроеше нещо.

– Какво точно имаш предвид?

– Много ясно, мой човек! Като е толкоз умен, мамка му, що му е да кисне на прага на доктора и да се моли да му дадат к'вато и да било работа, ако ще и листата да събира? Сто процента си е имал няк'ъв план!

– Интересно, много интересно, Калвин. Ти си прозорлив човек. Харесва ми начинът ти на мислене.

Хардън кимна и плю още веднъж в краката си, сякаш за да подчертае, че е напълно съгласен с мнението му.

– Има и още нещо – снижи той заговорнически глас. – Сигурен съм, че съвестта му беше гузна. Винаги криеше лицето си под шапка като онези за родео. И непрекъснато носеше слънчеви очила. Знайш ли к'во си мисля? Мисля, че го беше страх да не го видят, все се свираше в голямата къща или в оная негова кукленска къщичка. Също като тъпата женска!

– И коя точно "женска" имаш предвид?

– Женската, дето ѝ клъцнаха гръцмуля. Разминавате се на шосето, а тя ти хвърля такъв поглед, все едно си кучешко лайно на пътя ѝ. Все едно си няк'ва гадина, дето е минала под гумите на колата, така те гледа шибаната кучка. Та зат'ва си помислих, че и в двамата има нещо гнило, И тя, и мазният латинос винаги бяха гузни за нещо и не гледаха хората в очите. Така че си рекох, чакай, може нещо друго да има. Може би латиносът се страхува да не го разпознаят... Има логика, нали?

Гърни благодари на Хардън и му каза, че ще поддържат връзка. Не бе сигурен колко е научил и дали изобщо наученото ще му е полезно с нещо. Ако Аштън наистина бе започнал да използва Флорес вместо Хардън, несъмнено последният щеше да изпитва силна неприязън. Може би отровата, която бе избълвал по адрес на Флорес, бе естествен резултат от удара по джоба и гордостта му. Но можеше да има и друго. Хардуик твърдеше, че историята има скрити пластове и нещата да не са такива, каквито изглеждат. Нищо чудно да се окажеше прав.

Гърни се върна до колата си и нахвърли няколко бележки:

Може ли Флорес да не е онзи, за когото се представя? Да не е мексиканец?

Дали Флорес не се страхува, че Хардън може да го разпознае? Срещали ли са се преди? Или пък се притеснява, че може да го идентифицира в бъдеще? Защо се страхува от това? Нали Аштън може да го разпознае?

Има ли доказателства, че Флорес и Джилиан са имали връзка? Познавали ли са се по-рано? Има ли мотив за убийството, който да датира отпреди срещата им в Тамбъри?

Вгледа се скептично във въпросите. Съмняваше се, че който и да било от тях ще доведе до някакво полезно откритие. Калвин Хардън бе твърде подвластен на гнева си, твърде параноичен, за да бъде надежден източник.

Провери часовника на таблото: точно 13 часа. Ако пропуснеше обяда, щеше да има време за още един разговор преди срещата с Аштън.

Имотът на семейство Мълър бе предпоследен в горния край на улица Баджър Лейн; последно бе помпозното имение на Аштън. Разликата между тях и запуснатата кочина на Хардън на ъгъла с Хигълс Роуд, бе космическа.

Гърни паркира до стълба на пощенска кутия с адреса на Карл Мълър – същият като в списъка на свидетелите. Къщата бе огромна, бяла, в колониален стил, с боядисани в черно черчевета и капаци на прозорците. Разположена бе навътре от пътя. За разлика от грижливо поддържаните къщи преди нея, тази излъчваше слаба занемареност: леко увиснал капак на прозорец, счупено клонче, паднало на моравата, недобре окосена трева, покрита с пожълтели листа алея, сгъваем градински стол, прекатурен от вятъра на пътеката към страничната врата.

Когато застана на прага на главния вход, Гърни чу приглушена музика, идваща някъде от вътрешността на къщата. Звънец не се виждаше, но имаше бронзово чукче. Наложи му се да похлопа няколко пъти, преди вратата да се отвори.

Мъжът, когото видя пред себе си, не изглеждаше никак добре. Гърни предположи, че е на възраст между четирийсет и пет и шейсет години; не можеше да прецени колко точно, защото умореният му и отпаднал вид можеше да се дължи на временно неразположение. Косата му бе изтъняла и висеше на сивкави кичури – същите на цвят като широката му сиво-кафява жилетка.

– Здравейте – произнесе той безизразно.

В гласа му не се долавяше нито любопитство, нито елементарна учтивост.

Странен начин да поздравиш непознат, застанал на прага ти, помисли си Гърни.

– Господин Мълър?

Мъжът примигна; изглеждаше така, сякаш слуша повторение на записания отговор на въпроса.

– Аз съм Карл Мълър – каза той с безжизнен и блед глас като кожата на лицето му.

– Казвам се Дейв Гърни. Участвам в издирването на Хектор Флорес. Дали бихте могли да ми отделите няколко минути?

Този път осмислянето на въпроса му отне повече време.

– Сега ли?

– Ако е възможно. Това много би ми помогнало.

Мълър бавно кимна, после направи крачка назад и махна вяло с ръка.

Гърни пристъпи в сумрачния коридор на добре запазената къща от XIX век. Подът бе покрит с широки дъски, навсякъде имаше оригинална дърворезба. Слабата музика, която бе чул от прага, сега се долавяше по-ясно и като че ли идваше от мазето. Разпозна химна "Адесте Фиделес", който звучеше не на място, защото бе абсолютно неподходящ за сезона[3]. Чуваше се още някакъв звук, ниско ритмично жужене, чийто източник сякаш пак се намираше под краката им. Вляво от Гърни имаше голяма двойна врата, през която се влизаше в официално обзаведена трапезария с огромна камина. Коридорът продължаваше до задната част на къщата, където през остъклена врата се виждаше сякаш безкрайна ливада. Встрани от коридора имаше широко стълбище с красив дървен парапет, водещо към втория етаж. Вдясно се виждаше старомодна приемна, обзаведена със старинни масички за кафе, канапета, кресла и резбовани шкафове, над които висяха картини в стила на Уинслоу Хоумър. Гърни остана с впечатлението, че вътрешността на къщата е доста по-добре поддържана отколкото отвън. Мълър стоеше и се усмихваше безучастно, сякаш очакваше инструкции какво да прави по-нататък.

– Чудесна къща – любезно подхвана Гърни. – Изглежда много удобна. Дали може да седнем някъде и да поговорим?

Отново пауза за изслушване на "записания" въпрос и обработка на информацията.

– Добре.

Изминаха няколко секунди. Тъй като мъжът не помръдна, Гърни кимна въпросително към приемната.

– Разбира се – заяви Мълър и примигна, сякаш се събуждаше от дълбок сън. – Как казахте, че ви е името?

Без да изчака отговор, той тръгна към два фотьойла, поставени един срещу друг пред камината.

– И така – небрежно каза, след като се настаниха, – за какво точно става въпрос?

Както и всичко останало у Карл Мълър, тонът на въпроса му бе тотално неадекватен, като шут, който изпраща топката на няколко метра встрани от целта. Освен ако това състояние не му бе присъщо поначало – което бе малко вероятно, предвид факта, че инженерната професия изискваше концентрация – вероятно бе употребил някакви медикаменти. Беше напълно разбираемо при положение, че съпругата му бе изчезнала с един убиец.

В това помещение "Адесте Фиделес" и жуженето се чуваха по-ясно, отколкото в коридора, може би заради разположението на отворите на вентилационната система. Гърни се изкушаваше да попита какъв точно е този звук, но реши, че е по-добре да се придържа към темите, които бе дошъл да обсъдят.

– Вие сте детектив – заяви Мълър.

Това не бе въпрос, а твърдение.

– Няма да ви отнема много време, сър – каза Гърни с усмивка. – Искам само да разбера някои неща.

– Карл.

– Не ви разбрах?

– Карл. – Мъжът се взираше съсредоточено в камината. Сякаш въглените бяха разбудили паметта му и говореше на тях. – Казвам се Карл.

– Добре, Карл. Първи въпрос – започна Гърни. – Знаете ли госпожа Мълър дали е контактувала с Хектор Флорес в деня, преди тя да изчезне?

– Кики – произнесе мъжът: още едно откровение от пепелта.

Гърни повтори въпроса, като промени само името.

– Би трябвало, нали? Като се имат предвид обстоятелствата?

– И какви бяха обстоятелствата?

Очите на Мълър се притвориха и отвориха отново – движението бе твърде бавно, за да може да се нарече мигване.

– Терапията ѝ.

– Терапията ѝ ли? Кой я е лекувал?

Мълър го погледна за първи път, откакто бяха влезли в стаята. После примигна отново, този път по-бързо.

– Доктор Аштън.

– Докторът има кабинет в дома си? В съседната къща?

– Да.

– Колко време е продължила терапията?

– Шест месеца... година. Повече... По-малко... Не си спомням.

– Кога е било последното ѝ посещение?

– Във вторник. Винаги ходеше във вторник.

Гърни се обърка:

– Имате предвид вторника, преди да изчезне ли?

– Точно така, вторник.

– И предполагате, че госпожа Мълър... Кики... е имала контакт с него, когато е отишла в кабинета на Аштън?

Мълър не отговори. Погледът му отново се спря върху камината.

– Някога споменавала ли го е?

– Кого?

– Хектор Флорес?

– Ние не обсъждахме такива като него.

– А какъв бе той?

Мълър се изсмя тихо и безрадостно, след което поклати глава:

– Отговорът е очевиден, не мислите ли?

– Очевиден?

– Името му говори само за себе си! – възкликна Мълър с неочаквано, но силно отвращение, без да отмества очи от камината.

– Защото името му е испанско ли?

– Те всичките са еднакви. Така бият на очи, че... Забиват ни нож в гърба, на цялата ни страна!

– Мексиканците ли?

– Мексиканците са само върхът на айсберга.

– И Хектор е бил такъв човек, така ли?

– Ходил ли си в някоя от тези държави?

– Латиноамериканските?

– Страните с горещ климат.

– Не, Карл, не съм.

– Гадни местенца, до една. Мексико, Никарагуа, Колумбия, Бразилия, Пуерто Рико – мръсни, гадни страни!

– Като Хектор?

– Мръсен!

Мълър се взря яростно в покритата с пепел решетка на камината, сякаш тя олицетворяваше въпросната мръсотия.

Гърни остана безмълвен в продължение на минута, в очакване бурята да стихне. Видя как раменете на Мълър бавно се отпуснаха, пръстите му вече не стискаха толкова силно облегалките на креслото, а очите му се притвориха.

– Карл?

– Да? – Мълър отвори очи.

Лицето му изведнъж бе станало напълно безизразно.

Гърни заговори бавно и меко:

– Някога попадал ли си на доказателство, че между съпругата ти и Хектор Флорес има нещо... нередно?

Мълър го изгледа объркано:

– Как каза, че ти е името?

– Името ми ли? Дейв. Дейв Гърни.

– Дейв? Какво невероятно съвпадение! Знаеше ли, че това е второто ми име?

– Не, Карл, не знаех.

– Карл Дейвид Мълър. – Вгледа се невиждащо в пространството помежду им. – "Карл Дейвид", казваше често майка ми, "Карл Дейвид Мълър, отивай си в стаята! Карл Дейвид Мълър, дръж се добре, или Дядо Коледа може да изгуби списъка ти с подаръци. Слушай какво ти говоря, Карл Дейвид!"

Мълър рязко се изправи, изпъна гърба си и продължи да повтаря, имитирайки женски глас: "Карл Дейвид Мълър, Карл Дейвид Мълър". Сякаш този напев бе в състояние да му отвори портал към някакъв друг свят. След това той излезе от стаята.

Гърни чу отварянето на входната врата, последва Мълър и го откри на входа.

– Много мило от ваша страна да се отбиете – измърмори безизразно домакинът. – Сега трябва да си тръгвате. Понякога забравям. Не би трябвало да пускам хора в къщата.

– Благодаря за отделеното време, Карл.

Гърни бе твърде изненадан от внезапната промяна. Подозираше, че става въпрос за някакъв вид психотична декомпенсация – форма на психоза или психична криза, резултат на натрупано напрежение и негативизъм. Сепнат от този изблик, Гърни предпочете да се съобрази с желанието на Мълър, за да не увеличава и без това големия стрес, на който бе подложен. Реши да се върне при колата си, да се обади по телефона и да изчака да дойде помощ.

На половината път към колата си обаче размисли. По-добре щеше да е да държи Мълър под око. Върна се до входната врата с надеждата, че лесно ще убеди собственика да го пусне втори път – обаче вратата дори не бе затворена. За всеки случай почука, но не получи отговор. Бутна я и надникна. Мълър не се виждаше в коридора, но една врата, която преди със сигурност бе затворена, сега бе леко открехната. Пристъпи вътре и извика възможно най-меко и любезно:

– Господин Мълър? Карл? Дейв е! Тук ли си, Карл?

Отговор не последва. Едно нещо обаче бе сигурно: коледният химн "Адесте Фиделес" и жуженето, което сега приличаше на свистене, идваха откъм онази открехната врата. Отиде до нея и я отвори с носа на обувката си. Пред него се разкри слабо осветено стълбище, което се спускаше към мазето.

Гърни започна да слиза предпазливо. След няколко стъпала отново подвикна:

– Господин Мълър? Долу ли сте?

Чуха се ясните сопранови гласове на момчешки хор. Пееха на английски:

От двете страни на стълбището имаше стена, затова от самото помещение се виждаше съвсем малко: под, застлан с винилови плочки, и стени, покрити с чамови плоскости. Мазе, което по нищо не се отличаваше от милиони други. За миг тази напълно обикновена атмосфера му се стори странно успокоителна. Усещането обаче изчезна в мига, в който слезе от стълбището и се извърна към източника на светлината.

В дъното на стаята бе поставена огромна коледна елха, толкова висока, че върхът ѝ опираше тавана и бе леко огънат надолу. По дървото проблесваха хиляди лампички; именно те осветяваха помещението. Разноцветни гирлянди обвиваха елхата, от клонките ѝ висяха фалшиви ледени висулки и играчки във всички възможни форми и размери – от най-обикновени топки до ръчно изработени стъклени ангелчета – всяка закачена на сребърна кукичка. Цялата стая бе изпълнена с аромата на борова дървесина.

До дървото бе разположена платформа с големината на две допрени тенис-маси. Карл Мълър стоеше зад нея, напълно неподвижен, с ръце върху два контролни лоста, стърчащи от черна метална кутия. По платформата се движеше влакче-играчка: обикаляше, после правеше осморка в средата, изкачваше се и се спускаше по изкуствените възвишения, прекосяваше тунели, минаваше през миниатюрни селца, ферми и горички, по мостове над реки и започваше обиколката отначало... отново и отново... и отново...

Очите на Мълър бяха като бляскави точки на фона на бледото му отпуснато лице и отразяваха светлинките на примигващите сред клоните лампички. Приличаше на болен от прогерия, мистериозното и ужасяващо заболяване, което предизвиква преждевременно стареене и караше едно дете да изглежда като старец.

След като известно време го наблюдава мълчаливо, Гърни се върна на първия етаж. Реши да отиде до къщата на Скот Аштън и да провери дали той знае нещо за състоянието на Мълър. Влакчето и елхата показваха, че не става въпрос за случаен, внезапен срив. Това не бе внезапна криза, изискваща намеса, а отдавнашно състояние.

Той хлопна тежката врата зад гърба си и пое към колата си, когато забеляза възрастна жена, която тъкмо слизаше от класически модел "Лендроувър", паркиран до неговото субару.

Тя отиде до задната врата на джипа и нареди нещо с отсечен, рязък глас. В отговор на командата ѝ от вътрешността изскочи голямо куче – еърдейл териер.

Жената също като внушителното си куче излъчваше едновременно патрицианско благородство и издръжливост. Лицето ѝ имаше здрав тен, за разлика от болезнената бледост на Мълър. Тя тръгна към Гърни с решителните крачки на запален турист. В едната си ръка здраво стискаше късата каишка на кучето, а в другата държеше бастун, приличен на овчарска гега. На средата на пътеката тя спря, закова бастуна от едната си страна, кучето застана от другата и така напълно препречи пътя на Гърни.

– Аз съм Мариан Елиът – обяви тя, сякаш заявяваше: "Аз съм ти и съд, и присъда."

Името бе познато на Гърни от списъка със съседи на Аштън, разпитани от екипа от Бюрото за криминални разследвания.

– Кой сте вие? – поиска да знае тя.

– Казвам се Гърни. Защо питате?

Тя стисна по-здраво чепатата тояга – едновременно скиптър и потенциално оръжие. Самата жена изглеждаше като човек, който е свикнал да получава отговори, а не въпроси. Гърни обаче инстинктивно разбра, че ще е голяма грешка да ѝ позволи да му се наложи. Така едва ли щеше да спечели уважението ѝ.

– Какво правите тук? – попита тя, присвивайки очи.

– Изкушавам се да кажа, че не ви влиза в работата, ако загрижеността ви за господин Мълър не бе така очевидна.

Отначало не бе сигурен дали е улучил правилното съчетание от самоувереност и чувствителност. След като го изгледа пронизващо, тя явно стигна до някакъв извод и запита:

– Той добре ли е?

– Зависи какво точно имате предвид под "добре".

Съдейки по изражението ѝ тя бе наясно с увъртането му.

– В мазето е – добави Гърни.

Жената сви устни и кимна, като че ли си представяше картината.

– Пак с влакчетата ли? – попита тя вече не така властно.

– Да. Това нещо обичайно ли е за него?

Тя се вгледа в горната част на бастуна си, като че ли там щеше да открие полезна информация или да разбере какво да направи по-нататък. По нищо не личеше въпросът на Гърни да я вълнува.

Той реши да опита различен подход:

– Участвам в разследването на убийството на Джилиан Пери. Спомням си, че името ви фигурираше в списъка с хората, разпитвани през май.

Жената изсумтя презрително:

– Онова изобщо не можеше да се нарече събеседване със свидетел. Първо с мен се свърза... момент, сега ще си припомня името... главен следовател Хардпен, Хардскрабъл, Хард-нещо си. Един такъв червендалест грубиян, който обаче съвсем не бе глупав. Имаше си свой чар, приличаше на хитър носорог. За жалост в един момент той изчезна. Замени го някой си Блат или Сплат – нещо такова. Та тоя Блат-Сплат бе доста по-любезен... и доста по-глупав. С него разговарях само няколко пъти, при това за съвсем кратко. И слава богу, мен ако питате. Всеки път, когато срещна някой като него, изпитвам неимоверно съчувствие към учителите, които е трябвало да го търпят от септември до юни.

Забележката ѝ му припомни какво пишеше до името ѝ в списъка със свидетелите: "Мариан Елиът, преподавател по философия, Принстън (пенсионирана)".

– В известен смисъл това е причината да съм тук сега – каза бавно Гърни. – Или поне отчасти. Помолиха ме да разговарям отново с някои от разпитаните, да събера подробности и евентуално да предложа по-добро обяснение на онова, което се е случило в действителност.

Веждите ѝ рязко се вдигнаха:

– Което се е случило в действителност? Нима имате някакви съмнения по въпроса?

Гърни сви рамене:

– Липсват някои парчета от пъзела.

– Мислех, че липсват единствено мексиканецът-касапин и съпругата на Карл. – Лицето ѝ изразяваше едновременно любопитство и раздразнение от факта, че ситуацията може би не е такава, каквато тя си мислеше. Териерът ги наблюдаваше внимателно и проницателно, сякаш разбираше абсолютно всичко.

– Дали няма да е по-удобно да разговаряме някъде другаде? – предложи Гърни.

Глава 19 Франкенщайн

Мястото, което предложи Мариан Елиът, бе собственият ѝ дом. Той се намираше от другата страна на поляната, на стотина метра надолу по хълма от къщата на Карл Мълър. Всъщност дори не бе домът ѝ, а алеята за коли, на която тя паркира джипа си и с помощта на Гърни разтовари от багажника торбите с торфен мъх и угнила слама за садене и наторяване на насажденията.

Заменила бе бастуна с мотика и сега стоеше в края на розовата си градина, на около десет метра от лендроувъра. Докато Гърни прехвърляше торбите в една ръчна количка, тя попита за ролята му в разследването и каква точно е позицията му в полицейската йерархия.

Обяснението му, че е "консултант по доказателствените материали", нает от майката на жертвата извън официалните канали на Бюрото, бе посрещнато със скептичен поглед и здраво стиснати устни.

– Това пък какво трябва да означава?

Гърни реши да рискува и да говори направо:

– Ще ви кажа какво означава, ако може да си остане между нас. Истината е, че това е фиктивна длъжност, благодарение на която мога да проведа паралелно разследване, без да чакам да ми издадат разрешително за частен детектив. Можете да проверите биографията ми в отдел "Убийства" на нюйоркската полиция. Обадете се на хитрия носорог... който, между другото, се казва Джак Хардуик.

– Ха-ха! Успех с администрацията! Между другото, дали бихте могли да избутате количката ей-там?

Гърни реши, че това е нейният начин да му покаже, че го приема. Направи още три курса от багажника на лендроувъра до розовата градина, а после жената го покани да седне до нея на боядисаната в бяло чугунена пейка под огромно ябълково дърво. Повечето плодове все още бяха зелени и растяха твърде нависоко, за да могат да бъдат достигнати.

Мариан Елиът се обърна към него:

– Та каква е тази история с липсващите парчета на пъзела?

– Ще стигнем и до тях, но първо бих искал да ви задам няколко по-общи въпроса, колкото да се ориентирам в ситуацията.

Опитваше се да улучи точното съотношение между самоувереност и любезно съгласие. Следеше внимателно езика на тялото ѝ, за да промени поведението си навреме, ако се наложи.

– Първи въпрос: Как бихте описали доктор Аштън с едно-две изречения.

– Въобще не бих се опитвала. Той не може да бъде описан с едно-две изречения.

– Сложен човек значи?

– Да, много.

– Някоя преобладаваща черта на характера?

– Не бих могла да отговоря на този въпрос.

Гърни подозираше, че най-лесно и бързо ще получи информация от Мариан Елиът, ако спре да я притиска. Облегна се на пейката и се загледа в клоните на ябълката над главата си, разкривени и покрити с чепове от дългогодишно подкастряне.

Оказа се прав. След по-малко от минута тя започна да говори:

– Ще ви разкажа нещо за Скот... нещо, което той направи. Вие сам ще решите какво точно означава и дали разкрива черта на характера му.

Произнесе "черта на характера" с отвращение, сякаш според нея подобно определение е твърде елементарно, когато става дума за човешките същества.

– Още докато бе в университета, Скот написа книга, която го направи известен, макар популярността му да бе ограничена само в определени академични среди. Заглавието бе "Капанът на съпричастността". В нея той защитаваше тезата – подкрепена с данни от биологични и психологични изследвания – че съчувствието и съпричастността са "дефекти на кристалната решетка[4]". Твърдеше, че чувството на съпричастност, което хората изпитват един към друг, в действителност е просто един вид объркване. Според него нас ни е грижа за останалите, защото някъде в мозъка ни има дефект, който ни пречи да разпознаваме "Аза" си от "другия". Провел бе един изящно прост експеримент: група хора наблюдават как мъж бели ябълка, но ножът му се изплъзва от ръката и се забива в пръста му (това, разбира се, е само постановка за нуждите на експеримента). Реакциите на участниците били заснети за по-нататъшен анализ. Оказало се, че когато мъжът се набол, почти всички наблюдатели инстинктивно потръпнали. Само двама от стоте участници в експеримента не реагирали по никакъв начин. По-късно тези двама били подложени на различни психологични тестове, които показали психични и емоционални характеристики, близки до тези на социопатите. Заключението на Скот гласеше, че хората потръпват, когато някой друг се пореже, защото за миг мозъкът им се обърква. Те не успяват да направят разлика между себе си и другите. Иначе казано, "кристалната решетка" на нормалните човешки същества е несъвършена, за разлика от тази на социопатите, която няма дефекти. Социопатът никога не бърка себе си и другите, нито своите нужди с чуждите. Затова не изпитва нищо, когато друг изпадне в беда, и не го интересува благополучието на останалите.

– Идеята му вероятно е предизвикала бурни отзиви – каза с усмивка Гърни.

– О, да, определено. Голяма част от реакциите всъщност бяха свързани с избора му на думи: "съвършен" и "несъвършен", "дефекти". Доста хора възприеха тези изрази като вид възхвала на социопатите. – Очите на Мариан Елиът блестяха въодушевено. – Това обаче също бе част от плана му. В крайна сметка той получи вниманието, което бе търсил. На двайсет и три години се превърна в най-обсъждания автор в тази сфера.

– Значи е умен и знае как да...

– Момент – прекъсна го тя, – това съвсем не е краят на историята. След няколко месеца, когато разбунените духове се поуспокоиха, бе издадена друга книга. Накратко казано, тя оборваше теорията на Скот за съпричастността по всички фронтове. Заглавието ѝ бе "Сърце и душа". Много точна и добре подкрепена с аргументи, а тонът ѝ бе коренно противоположен на този на "Капанът на съпричастността". Посланието ѝ беше, че само любовта има значение, а "пропускливостта на границите" и "дефектите на кристалната решетка" са всъщност еволюционен скок напред и представляват същността на човешките взаимоотношения. Заангажираните в тази научна сфера се разделиха на два противоположни лагера. И от двете страни се публикуваха много статии в съответните списания, страстите се разгоряха, пишеха се писма... – Професор Елиът облегна ръка на подлакътника на пейката, като следеше изражението на Гърни.

– Имам чувството, че това не е всичко – отбеляза той.

– Не, не е. Година по-късно стана ясно, че Скот Аштън е написал и двете книги. – Замълча за миг. – Какво мислите за този факт?

– Не знам какво да мисля. Колегите ви как приеха разкритието?

– Буквално побесняха. Всички смятаха, че се е подиграл с тях, като ги е заблудил по този начин. Не мога да отрека, че имаха основания. Самите книги обаче бяха безукорни. Никой не можеше да отрече научния им принос.

– И вие смятате, че целта му е била да привлече внимание към себе си?

– Не! – каза рязко тя. – Нищо подобно! Тонът и изразните средства привличаха внимание; заблудата, че книгите са от различни противопоставящи се автори, привличаше вниманието; целта обаче бе много по-сериозна и задълбочена. Аштън искаше да отправи послание до всеки свой читател: "Трябва сам да решиш какво да мислиш. Да откриеш собствената си истина."

– Значи според вас Аштън е много умен, така ли?

– Изключителен, бих казала. Необикновен и непредсказуем. Невероятно добър слушател, който възприема всичко необичайно бързо. Трагична фигура.

На Гърни му се стори, че независимо от възрастовата разлика – тя бе на шейсет и няколко години, а Скот Аштън – с три десетилетия по-млад – Мариан Елиът бе силно привлечена от младия психиатър. Нещо, което никога не би си признала.

– Като казахте "трагична фигура" – за случилото се на сватбата му ли говорехте?

– Не само. Става въпрос за нещо много повече от това. Убийството, естествено, е част от цялостната картина. Представете си, че в цялата история участват митичните архетипове.

Тя замълча, за да му даде време да обмисли казаното.

– Не разбирам...

– Пепеляшка... Пигмалион[5]... Франкенщайн.

– Имате предвид взаимоотношенията на Скот Аштън и Хектор Флорес?

– Точно така – каза тя с одобрителна усмивка, все едно пред нея стоеше добър ученик. – Историята има класическо начало: непознат, който се скита гладен из селото и търси работа, каквато и да е. Местен стопанин, човек с висок социален статус, го наема. Прибира го в дома си, възлага му разни задачи и открива в него голям потенциал. Товари го с все по-голяма отговорност, открива му един нов свят. Бедният черноработник по магически начин започва да води богат начин на живот. Е, полът и някои незначителни подробности не съответстват на приказката за Пепеляшка, но по същество става дума за същото нещо. Но приказката за Пепеляшка е само първото действие на сагата "Аштън-Флорес". Следва ново развитие – доктор Аштън се увлича в желанието си да превърне ученика си в нещо още по-голямо, да разкрие пълния му потенциал, да извае най-съвършената статуя – да съживи Хектор Флорес във всеки възможен смисъл на думата. И така, той му купи книги, компютър, записа го на най-различни курсове по интернет. Всеки ден прекарваше часове с него, наглеждаше го, помагаше му с уроците и го подтикваше да постигне съвършенство. Не пресъздава съвсем точно гръцкия мит за Пигмалион, но има много прилики. Нека го наречем Второ действие. Третото, разбира се, е частта за Франкенщайн. Първоначалното намерение да се създаде съвършеното човешко същество се проваля напълно. Вместо това се оказва, че Флорес притежава най-ужасните недостатъци, присъщи на хората. Всява хаос и ужас в живота на гения, който го е създал.

Гърни кимна бавно, докато обмисляше думите ѝ. Беше запленен не само от аналогиите между легендите и действителните събития, но и настойчивото желание на Мариан Елиът да изтъкне колко са важни. В очите ѝ гореше убеденост и нещо като ликуване. Гърни се зачуди дали това ликуване беше свързано по някакъв начин с трагедията, или просто показваше академично задоволство от собственото ѝ задълбочено разбиране на ситуацията?

Последва мълчание и вълнението ѝ поутихна.

– Какво се надявахте да научите от Карл? – попита след малко тя.

– Не знам. Може би защо къщата му вътре е много по-добре поддържана отколкото отвън – каза той отчасти на шега, но тя отговори напълно делово:

– Доста често наглеждам Карл. Той не е на себе си, откакто Кики изчезна. Това е разбираемо. Когато ходя в дома му, подреждам нещата, където според мен им е мястото. Не е кой знае какво. – Загледа се над рамото на Гърни към къщата на Мълър, скрита зад два акра дървета. – А и той самият се грижи за себе си доста по-добре, отколкото си мислите.

– Чували ли сте какво мисли за латиноамериканците?

Тя въздъхна раздразнено:

– Неговите възгледи по въпроса не се различават особено от речите от изборните кампании на някои публични фигури.

Гърни я погледна с любопитство.

– Да, знам, че прекалява и е твърде рязък, но като се има предвид... като се има предвид ситуацията с жена му... – гласът ѝ затихна.

– Ами коледната елха през септември? И коледните песни?

– Харесва ги. Смята ги за успокояващи.

Жената се изправи, хвана здраво мотиката, която стоеше подпряна на дънера на ябълката, и леко кимна на Гърни, с което показваше, че разговорът им е приключил. Явно лудостта на Карл не беше сред любимите ѝ теми за разговор.

– Имам работа. Успех с разследването ви, господин Гърни.

Или беше забравила, или съзнателно бе решила да не повдига повече темата за липсващите парчета от пъзела. Гърни се зачуди кое от двете е вярно.

Едрият териер се появи отнякъде, като че ли бе усетил промяната в настроението им.

– Благодаря ви, че ми отделихте от времето си... а също за споделените наблюдения – каза Гърни. – Надявам се да ми дадете възможност отново да разговарям с вас.

– Ще видим. Макар че вече съм пенсионерка, аз съм много заета.

После насочи вниманието си към розовата градина и започна яростно да копае твърдата почва, все едно с мотиката можеше да укроти собствената си непокорна природа.

Глава 20 Имението на Аштън

Много от къщите на Баджър Лейн, особено онези в горния край на улицата, бяха стари и се поддържаха с цената на много усилия и финансови средства. Немалко от тях бяха реставрирани, при това с голямо внимание към историческите и архитектурните детайли. Резултатът бе небрежна елегантност, към която Гърни изпита неприязън, приличаща на завист, колкото и да не му се искаше да го признае.

Дори за стандартите на Баджър Лейн имотът на Аштън бе изключителен: великолепна масивна къща от бледожълт камък на два етажа, обрасла с гъсти розови храсти с дребни цветове и оградена от цветни лехи с бордюри от билки. Арки, обвити с английски бръшлян, свързваха отделните части на ливадата, която се спускаше под едва забележим наклон към шосето. Гърни паркира на алея от светъл гранит, която водеше към огромен гараж, приличен на отделна къща. От другата страна на поляната се виждаше беседката, в която на сватбата бяха свирили четиримата музиканти.

Гърни слезе от колата си и застина на място, поразен от странния аромат, който се носеше във въздуха. Докато се опитваше да определи какво точно е помирисал, един мъж се появи иззад ъгъла на голямата къща. Носеше ръчен градински трион. Лицето на Скот Аштън бе познато и същевременно различно. От него като че ли бе изчезнал живецът, който така ясно се забелязваше на сватбения видеоклип. Облечен бе в ежедневни, но очевидно скъпи и качествени дрехи: сиви вълнени панталони и шита по поръчка вълнена риза. Видя Гърни, но не показа да изпитва каквито и да било емоции по повод присъствието му – било то приятни или неприятни.

– Идвате навреме – равно каза той. Гласът му бе също толкова безличен, колкото и изражението.

– Оценявам високо, че се съгласихте да се срещнем, доктор Аштън.

– Искате ли да влезем вътре?

Това не бе покана, а просто най-обикновен въпрос.

– Много би ми помогнало, ако първо огледам района зад къщата... мястото, където се намира бунгалото. Както и масичката във вътрешния двор, където сте седели, когато са стреляли по чашата.

Аштън безмълвно махна с ръка на Гърни да го последва. Минаха под дървената арка, която свързваше гаража и алеята за паркиране зад къщата с голямата поляна зад нея. Същата арка, под която бяха минали гостите за сватбеното празненство. Беседката, бунгалото, задната част на голямата къща, застланото с каменни плочи патио, гората наоколо – всичко това му бе познато от видеофилма. Същевременно изглеждаше странно променено заради различния сезон, липсата на гости и обслужващ персонал, тишината. Странната миризма на нещо екзотично, някакви билки може би, тук се усещаше по-силно. Гърни запита откъде идва.

Аштън кимна разсеяно към лехите, ограждащи патиото:

– Лайка, горска съсънка, слез, бергамот, вратига, чемшир. Ароматът на отделните растения се долавя последователно, силата на всеки компонент се променя с посоката на вятъра.

– Вече сте му намерили заместник?

Лицето на Аштън се изопна.

– На Хектор Флорес ли?

– Доколкото разбрах, той е вършел голяма част от поправките и градинарската работа по имота.

– Не, не съм му намерил заместник. – Аштън се сети за триона в ръката си, погледна го и се усмихна без никаква топлина. – Ако не броя себе си, разбира се.

После се обърна към патиото:

– Ето там е масата, за която питахте.

Поведе Гърни през един отвор в ниската каменна ограда към маса и два стола от ковано желязо, поставени в близост до задната врата на къщата.

– Искате ли да седнем тук? – Това отново бе въпрос, а не покана.

Гърни се настани на стола, от който се разкриваше по-добра гледка към околността. Едва бе седнал, когато някакво движение в ъгъла на вътрешния двор привлече вниманието му. Там на малка пейка до огряната от слънцето задна стена на къщата седеше възрастен мъж с кафява жилетка. В едната си ръка държеше клонка, която размахваше наляво-надясно като стрелката на метроном. Мъжът имаше рядка сива коса, жълтеникав цвят на лицето и отнесено изражение.

– Баща ми – представи го Аштън, който се бе настанил на стола срещу Гърни.

– На гости ли ви е дошъл?

Отговорът се забави няколко секунди:

– Да, на гости.

Гърни му хвърли любопитен поглед.

– Беше в един частен старчески дом в продължение на две години, тъй като има прогресираща деменция и афазия.

– Не може да говори?

– Вече повече от година.

– И сте го довели тук за известно време?

Аштън присви очи и сякаш се канеше да каже на Гърни, че това не му влиза в работата, но после изражението му се смекчи.

– Смъртта на Джилиан... донесе един вид... самота. – Думата сякаш го обърка и той се поколеба. – Седмица или две след смъртта ѝ реших да доведа баща си за известно време тук. Помислих си, че ако бъда с него, ако се грижа за него...

Той отново замлъкна.

– Как се справяте с това, при условие че всеки ден пътувате до "Мейпълшейд"?

– Взимам го със себе си. Колкото и чудно да звучи, не е проблем. Физически той е съвсем добре. Ходи сам, не се затруднява да изкачва стълби. Храни се сам. В състояние е да се грижи за... хигиенните си нужди. Като изключим говора, единственият му проблем е с ориентацията. Най-често изпитва объркване, не знае къде точно се намира. Смята, че е в апартамента на Парк Авеню, в който живеехме, когато бях дете.

– Хубав квартал – каза Гърни и хвърли поглед към другия край на патиото, където седеше възрастният мъж.

– Да, хубав е. Баща ми беше нещо като финансов гений, който се ползваше с всеобщо доверие. Хобарт Аштън. Беше уважаван член на една прослойка, в която имената на всички звучат като названия на елитни пансиони за момчета.

Гърни се усмихна учтиво на последната забележка, която очевидно бе някаква изтъркана духовитост.

Аштън прочисти гърло:

– Но вие не сте дошли да разговаряме за баща ми. А и аз самият не разполагам с много време. И така, какво мога да направя за вас?

Гърни постави ръце на масата:

– На това място ли седяхте в деня на изстрела?

– Да.

– Този факт не ви ли притеснява?

– Много неща ме притесняват.

– Не ви личи.

Последва дълга пауза, нарушена в крайна сметка от Гърни:

– Смятате ли, че стрелецът е улучил това, в което се е целел?

– Да.

– Защо смятате, че не се е целел във вас и не е пропуснал?

– Гледали ли сте "Списъкът на Шиндлер"? Там има една сцена, в която Шиндлер се опитва да убеди коменданта на лагера да пощади живота на евреи, които иначе би застрелял за най-дребното провинение. Шиндлер му казва, че може да ги застреля, има пълното право да ги гръмне. Ако обаче реши да не го прави, ако реши да пощади живота им – все едно е Господ – това би било най-неоспоримото доказателство за властта, която има над тях.

– И вие сте на мнение, че именно това е сторил Флорес? Пощадил ви е и вместо това е пръснал чашата, за да докаже, че може да ви убие?

– Това е една напълно логична хипотеза.

– Стига да приемем, че стрелецът е бил Флорес.

Аштън прикова поглед в очите на Гърни:

– А кой е бил според вас?

– Казали сте на следователя, който първоначално е поел делото, че Уитроу Пери притежава пушка със същия калибър като парченцата от куршума, събрани от патиото.

– Запознахте ли се? Разговаряхте ли вече с него?

– Не, още не.

– Когато го направите, ще разберете, че идеята доктор Уитроу Пери да обикаля горите наоколо със снайпер е просто смехотворна.

– Не така обаче стои въпросът с Хектор Флорес, това ли искате да кажете?

– Хектор доказа, че е способен на всичко.

– Колкото до онази сцена от "Списъкът на Шиндлер"... доколкото си спомням, комендантът не продължи да спазва дълго дадения му от Шиндлер съвет. Не притежаваше нужното търпение за това. Много скоро отново започна да стреля по евреите, които не се държат по начина, по който той иска.

Аштън не отговори. Погледът му се отмести към гористите хълмове зад павилиона.

Обикновено Гърни взимаше решения след внимателно и продължително обмисляне – с едно ярко изключение – когато е дошло времето да смени тона на разговора, което бе плод на моментен усет, на интуиция. Облегна се на металния стол.

– Мариан Елиът ви е голяма почитателка – каза той.

Издайническите белези бяха едва доловими; възможно бе да си въобразява. Но от странния поглед, който му хвърли Аштън, остана с впечатление, че за първи път от началото на разговора им го е изкарал от равновесие. Докторът обаче бързо се окопити.

– Лесно е да очароваш Мариан – произнесе той с равния си тон на психиатър. – Стига да не личи, че опитваш.

Гърни осъзна, че това заключение напълно се припокрива със собствените му впечатления.

– Тя ви смята за гений.

– Е, случва ѝ се да се поувлече.

Гърни опита друг подход:

– А какво мислеше за вас Кики Мълър?

– Нямам представа.

– Нали сте били неин психиатър?

– За кратко.

– Не съм сигурен, че една година е кратко.

– Година ли? Не, става дума за два месеца, даже по-малко.

– И кога приключиха тези два месеца?

– Не мога да ви отговоря. Лекарската тайна не ми позволява. Дори не би трябвало да ви казвам, че са два месеца.

– Съпругът ѝ ми спомена, че е имала час при вас всеки вторник – чак до седмицата, в която е изчезнала.

Аштън само се намръщи невярващо и поклати глава.

– Нека ви попитам нещо, доктор Аштън. Възможно ли е – без, разбира се, да ми разкривате неща, които Кики Мълър е споделяла по време на сеансите ви – да ми обясните защо лечението ѝ е приключило толкова бързо?

Аштън обмисли въпроса; явно не му беше приятно да отговори.

– Аз го прекратих.

– А бихте ли ми казали защо?

Мъжът затвори очи за няколко секунди, после сякаш взе решение.

– Прекратих терапията ѝ, защото прецених, че не лечението я интересува. Искаше единствено да бъде тук.

– Тук? Във вашия дом?

– Ами появяваше се половин час преди уговореното време. След сеанса се мотаеше наоколо. Намираше си какви ли не занимания, разглеждаше цветята и пейзажа, възхищаваше се на лехите... В действителност вниманието ѝ непрекъснато бе насочено към Хектор. Само че не си признаваше, което не бе коректно и обезсмисляше терапията и общуването ѝ с мен. Затова спряхме да се виждаме след шест или седем посещения. Имайте предвид, че рискувам доста, като ви казвам това. Обаче фактът, че лъже за продължителността на лечението, ми се струва важен. Всъщност тя престана да ми бъде пациент най-малко девет месеца преди да изчезне.

– Възможно ли е през цялото това време тайно да се е виждала с Хектор? А на съпруга си да е казвала, че има уговорка с вас?

Аштън си пое дълбоко въздух и после бавно го изпусна:

– Неприятна ми е мисълта, че нещо толкова фрапиращо е ставало под носа ми, в онова проклето бунгало. Но пък това обяснява бягството им... след това заедно.

– Този Хектор Флорес – каза неочаквано Гърни, – що за човек мислехте, че е той?

Аштън трепна.

– Имате предвид как така аз, психиатърът, съм допуснал такава ужасна грешка и не съм разбрал що за човек е, при положение, че съм го наблюдавал всеки ден в продължение на три години? Отговорът е срамно прост: слепотата ми се дължи на желанието ми да постигна целта си, която бе станала твърде важна за мен.

– И каква бе тази цел?

– Образоването и развитието на Хектор Флорес. – Аштън смръщи лице, сякаш в устата му бе попаднало нещо горчиво. – Невероятното му израстване от обикновен градинар до всестранно развита личност щеше да бъде тема на следващата ми книга. Надмощието на възпитанието и средата над природните дадености.

– И след това да публикувате под чуждо име друга книга, в която разбивате на пух и прах първата? – попита Гърни с повече сарказъм, отколкото бе възнамерявал.

Аштън бавно разтегна устни в студена усмивка.

– Явно разговорът ви с Мариан е бил доста плодотворен.

– Което ме подсеща за нещо друго, което исках да ви попитам. Става дума за Карл Мълър. Наясно ли сте с неговото... емоционално състояние?

– Не и от някакъв професионален контакт с него.

– Като съсед в такъв случай?

– Какво точно искате да знаете?

– С две думи, колко шантав е точно?

Аштън отново се усмихна безрадостно.

– Имайте предвид, че предположенията ми се основават само на слухове. Бих казал, че е загубил всякаква връзка с реалността – и по-точно, с реалността на възрастните. Сексуалната такава.

– Само защото си играе с влакчета-играчки?

– Има един основен въпрос, който човек трябва да си зададе, когато се сблъска с неадекватно поведение: има ли възраст, на която то би било адекватно?

– Не разбирам.

– Карл се държи като момче пред пубертета. Това може би е форма на регресия, при която индивидът се връща към последния момент от живота си, когато се е чувствал щастлив и сигурен. Според мен Карл се е върнал към онзи етап от живота си, преди да се сблъска с жените и секса, преди да изпита болката от женското предателство.

– Тоест, казвате, че някак е разбрал за връзката на съпругата си с Флорес и това го е довело до ръба?

– Възможно е, особено ако поначало е бил нестабилен психически. Тази теория съответства на настоящето му поведение.

На фона на синьото небе, от нищото се бе появила голяма маса пълзящи облаци, които закриха слънцето и понижиха температурата в патиото с поне десет градуса. Аштън сякаш не забелязваше. Гърни пъхна ръце в джобовете си; проблемите с кръвообращението – особено в пръстите – усилваха чувствителността му към студа. Поредното напомняне, че гените на баща му се проявяват все по-силно с годините.

– Възможно ли е подобно откритие да го накара да я убие? Нея или Флорес?

Аштън се намръщи.

– Нима имате причина да смятате, че Кики и Хектор са мъртви?

– Не, като изключим факта, че никой от тях не е бил забелязван през последните четири месеца. Но липсва и доказателство, че са живи.

Аштън хвърли поглед към часовника си, грижливо поддържан стар "Картие".

– Сложна картина рисувате, детективе.

Гърни сви рамене:

– Твърде сложна ли ви се струва?

– Не аз съм този, който може да каже. Не съм съдебен психолог.

– А какъв сте?

Аштън примигна, може би защото въпросът бе твърде рязък:

– Моля?

– В коя точно сфера сте специалист?

– Деструктивно сексуално поведение и най-вече сексуално насилие.

Ред бе на Гърни да примигне:

– Останах с впечатлението, че ръководите учебно заведение за деца с проблеми.

– Да. "Мейпълшейд".

– Значи "Мейпълшейд" е училище за сексуално малтретирани деца?

– Съжалявам, детективе. Повдигате тема, която не може да бъде обсъждана набързо, тъй като това би създало недоразумения. В момента обаче нямам време да ви обяснявам подробно. Може би някой друг път. – Погледна още веднъж часовника си. – Всъщност днес следобед имам два сеанса, за които трябва да се подготвя предварително. Имате ли други, по-прости въпроси?

– Два. Възможно ли е да сте се объркали и Хектор Флорес да не е мексиканец?

– Да съм се объркал?

Гърни чакаше мълчаливо.

Аштън се размърда нетърпеливо и се премести по-напред на стола си:

– Да, възможно е да съм се объркал, както е възможно да съм сбъркал и за всичко останало, което си мислех, че знам за него. Вторият въпрос?

– Името Едуард Малъри говори ли ви нещо?

– Съобщението на телефона на Джилиан ли имате предвид?

– Да, "Поради всички причини, които съм описал – Едуард Малъри".

– Не. Първият полицай, който пое делото, ме попита същото. Тогава му отговорих, че името не ми е познато – и сега е така. Съобщиха ми, че от телефонната компания са проследили съобщението и то е изпратено от телефона на Хектор.

– Но нямате представа защо би използвал името Едуард Малъри?

– Не, никаква. Съжалявам, детективе, но наистина трябва да се подготвя за ангажиментите си.

– Дали ще е удобно да се видим утре?

– Целия ден ще бъда в "Мейпълшейд" и програмата ми е запълнена.

– По кое време тръгвате сутринта?

– От тук ли? В девет и половина.

– Какво ще кажете за осем и половина в такъв случай?

Отначало Аштън се вцепени, после на лицето му се изписа загриженост:

– Добре. Значи утре, в осем и половина.

Докато вървеше към колата си, Гърни хвърли последен поглед към другия край на вътрешния двор. Слънцето се бе скрило, но Хобарт Аштън продължаваше бавно да размахва клечката напред-назад, все едно бе стрелката на метроном.

Глава 21 На умните им стига и една дума

Докато Гърни шофираше обратно по Баджър Лейн забеляза, че под сгъстяващите се облаци къщите изглеждат мрачни и неприветливи, сякаш бяха застанали нащрек. Гледката съвсем не бе така живописна, както докато слънцето ги огряваше на идване. Прииска му се възможно най-бързо да стигне до открития Хигълс Роуд и пасторалните долини между Тамбъри и Уолнът Кросинг.

Решението на Аштън да прекрати разговора им, заради което Гърни трябваше да дойде отново на другия ден, изобщо не притесняваше детектива. Напротив, това щеше да му даде време да осмисли първите си впечатления от доктора, както и мненията на извънредно необикновените му съседи. Щеше да подреди информацията в ума си, за да направи необходимите връзки и да уточни въпросите, които да зададе на другия ден. Реши да се насочи право към супермаркета на шосе 10, да купи най-голямото кафе, което предлагат, и да си нахвърли бележки.

Когато зърна запуснатата бивша кравеферма на Калвин Хардън, Гърни видя, че пътят е препречен от някаква черна кола, паркирана напряко. На страничните ѝ врати стояха облегнати двама мускулести млади мъже с еднакви къси войнишки подстрижки, слънчеви очила, тъмни дънки и лъскави шушлякови якета. Двамата наблюдаваха приближаването му. Автомобилът бе "Форд Краун Виктория" без специални обозначения, който сякаш крещеше "Полиция". Така че Гърни въобще не се изненада, като видя полицейските значки, закачени на якетата на мъжете.

Двамата бавно тръгнаха към мястото, където бе спрял той, по един от всяка страна на колата.

– Талона и документите – каза единият с тон, който бе всичко друго, но не и приятелски.

Гърни вече бе извадил портфейла, в който ги държеше, но след тези думи се поколеба:

– Блат?

Устните на мъжа потръпнаха, все едно върху тях бе кацнала муха. Той бавно свали очилата си, като успя да внуши в това действие заплаха. Очите му бяха малки и злобни.

– Откъде те познавам?

– От случая "Мелъри".

Блат се усмихна. Колкото повече се разтягаха устните му, толкова по-неприятна ставаше усмивката му.

– Гърни, нали така? Геният от Големия скапан град. Какво, по дяволите, правиш тук?

– На посещение съм.

– Кого си дошъл да видиш?

– Когато реша, че е подходящо да споделя с теб тази информация, ще ти кажа.

– Подходящо? Подходящо ли каза?! Я излез от колата!

Гърни спокойно се подчини на заповедта. Другият полицай бе заобиколил и сега стоеше до багажника.

– А сега, казах ти, дай документите!

Гърни отвори портфейла си и подаде на Блат книжката и талона на колата. Полицаят ги разгледа внимателно, след което се върна при форда, качи се в него и започна да натиска някакви бутони на компютъра в колата. Другият полицай пък следеше Гърни с подозрителен поглед, сякаш очакваше да хукне към храсталаците от другата страна на Хигълс Роуд. Гърни се усмихна уморено и се опита да прочете какво пише на табелката с името му, но пластмасовата повърхност на картата отразяваше светлината и му пречеше. Отказа се и вместо това сам се представи:

– Аз съм Дейв Гърни, пенсиониран полицай от отдел "Убийства" в Ню Йорк.

Полицаят леко кимна. Изтекоха няколко минути. След това още няколко. Гърни се облегна на вратата на колата си, скръсти ръце и затвори очи. Не му бе особено приятно да го бавят безпричинно, денят бе достатъчно натоварен. Търпението му, което и без това не бе голямо, започваше да се изчерпва. Най-накрая Блат дойде при него и му върна документите, сякаш му бе омръзнало да ги разглежда.

– Каква работа имаш тук?

– Вече ме пита.

– Слушай, Гърни, едно нещо трябва да ти е пределно ясно: тук тече разследване на убийство. Зацепваш ли какво ти казвам? Разследване на убийство. Много ще сбъркаш, ако ни се мотаеш в краката. Възпрепятстване на правосъдието. Създаване на пречки пред блюстителите на реда. Намеса в разследване на углавно престъпление. Схващаш ли какво имам предвид? И така, ще те попитам още веднъж. Какво търсиш на Баджър Лейн?

– Съжалявам, Блат, но въпросът е личен.

– Значи твърдиш, че не си тук заради случая "Пери"?

– Не твърдя абсолютно нищо.

Блат се обърна към другия полицай, плю на земята и посочи с палец към Гърни:

– Заради ей тоя тип в края на случая "Мелъри" за малко да изтрепят всички полицаи.

Глупавото обвинение беше на косъм да накара Гърни да избухне, повечето хора не подозираха за тази склонност на характера му.

Вторият полицай като че ли усети надигащата се заплашителна вълна или просто му бе писнало от заяжданията на Блат, на които вероятно беше редовен свидетел. Или пък нещо му просветна.

– Гърни ли? – запита той. – Това не е ли известният детектив от нюйоркската полиция, дето има сума ти награди?

Блат не отговори, но нещо в ситуацията се промени – едва доловимо, но достатъчно, за да не се стигне до по-нататъшни сблъсъци. Той изгледа злобно Гърни.

– Ако имаш поне малко акъл, ще ме послушаш: разкарай се оттук! Измитай се оттук на минутата! Само да разбера, че душиш около случая, ще те затворя за възпрепятстване на разследването!

След тези думи Блат вдигна ръка, насочи показалец между очите на Гърни и сви палеца си, все едно натискаше спусък.

– Разбрах, но... имам един въпрос. Какво ще стане, ако открия, че сте си свършили калпаво работата по случая? На кого да съобщя?

Глава 22 Човекът-паяк

Кафето по пътя обратно бе грешка. Цигарата, която изпуши с него, бе още по-голяма грешка.

Така нареченото "кафе" от бензиностанцията бе силно концентрирана, катраненочерна отвара, в която почти не бе останала вода. Гърни го изпи въпреки отвратителния вкус, защото навикът му действаше успокоително. За съжаление обаче в мига, в който погълна концентрирания кофеин, изпита усилващо се желание да изпуши една цигара. Желание, което бързо се превърна в пулсираща нужда. Задоволяването ѝ обаче също имаше своите плюсове и минуси: краткотрайно усещане за лекота и свобода, последвано от мисли, мрачни като свъсените облаци, надвиснали над главата му. Спомни си нещо, което един терапевт му бе казал преди петнайсет години: "Дейвид, държиш се като две различни личности. В професионалния си живот си решителен, мотивиран и целеустремен. В личния си живот обаче си като кораб без рул и кормчия." Понякога си въобразяваше, че бележи напредък – отказа цигарите, прекарваше повече време навън и по-малко в собствената си глава, съсредоточаваше се върху настоящето и Мадлин. Накрая обаче човекът, който искаше да бъде, неизбежно се превръщаше в онзи, който беше.

В новото му субару нямаше пепелник и той тръскаше пепелта в една измита консервена кутия. Докато гасеше угарката, си припомни още един ярък пример за провала в личния си живот, още едно доказателство, че умът му е като безконтролна лодка: забравил бе за вечерята.

Обади се на Мадлин, но пропусна да спомене, че едва сега си е спомнил за вечерята и че не се сеща кой точно ще им идва на гости; попита я само дали да купи нещо на връщане. Това обаче не го накара да се почувства по-добре. Усещаше, че тя знае – знае, че е забравил и че се опитва да го прикрие. Обаждането бе кратко, а по-голямата част от него премина в мълчание. Последните им реплики един към друг бяха:

– Нали ще разчистиш онези документи от масата за вечеря, като се прибереш?

– Да. Вече ти казах, че ще ги разчистя.

– Добре.

През останалата част от пътя в неспокойното съзнание на Гърни се въртяха няколко притеснителни въпроса: Защо Арло Блат чакаше в началото на Баджър Лейн? Преди това не бе видял там патрулка. Дали не му бяха съобщили, че някой обикаля наоколо и разпитва хората? Или пък че именно Гърни задава въпроси? Но кой би си направил труда да се обади на Блат? И защо той толкова държеше Гърни да няма нищо общо със случая? Което от своя страна му напомни за друг въпрос без отговор: Защо Джак Хардуик толкова държеше Гърни да се заеме с разследването?

Часът бе точно пет следобед и небето съвсем се бе смрачило, когато Гърни свърна по прашния чакълест път, който водеше към къщата му на хълма. След около километър и половина видя пред себе си кола, сиво-зелена "Тойота Приус". Двата автомобила продължиха да се движат в една и съща посока и скоро Гърни се убеди, че хората в тойотата са тайнствените гости за вечеря.

След малко първата кола намали и бавно запълзя по тесния изровен селски път, който изкачваше ливадата и свършваше до своеобразния "паркинг" (петно смачкана трева) до къщата. Секунда преди гостите да се появят, той се сети: Джордж и Пеги Мийкър. Джордж бе пенсиониран професор по ентомология на около шейсет години, който много приличаше на дебнеща за плячка длъгнеста богомолка. Пеги пък бе жизнерадостна и приказлива социална работничка на петдесет и няколко. Именно тя бе убедила Мадлин да започне сегашната си работа на непълен работен ден. Докато Гърни паркираше, семейство Мийкър взеха от задната седалка някакъв поднос и една купа, покрити с алуминиево фолио.

– Салата и десерт! – подвикна Пеги. – Извиняваме се за закъснението. Джордж загуби ключовете за колата!

Тонът ѝ показваше, че е едновременно раздразнена и развеселена от случилото се.

Джордж вдигна ръка за поздрав и хвърли кисел поглед на съпругата си. Гърни едва успя да докара бегла приветствена усмивка. Взаимоотношенията на Джордж и Пеги твърде много напомняха тези на собствените му родители, за да се чувства удобно в тяхно присъствие.

Мадлин се появи на прага. Нейната усмивка бе предназначена единствено за семейство Мийкър.

– Салата и десерт – още веднъж обясни Пеги и ѝ подаде съдовете.

Мадлин ги пое и нададе няколко благодарствени възклицания, а после ги поведе към просторната кухня.

– Ах, страхотна е! – въодушеви се Пеги и започна да се оглежда с разширени от възхищение очи (реакцията ѝ бе същата и при предишните ѝ две посещения). – Това е идеалната къща за вас двамата. Джордж, не смяташ ли, че съвършено подхожда на характерите им?

Джордж кимна в съгласие и се вгледа в папките на масата. Дори наклони глава, за да разчете абревиатурите, които описваха съдържанието им.

– Мислех, че вече си се пенсионирал – обърна се към Гърни.

– Така е. Приех една консултантска поръчка, но ангажиментът ми няма да трае дълго.

– Да, прие една покана за обезглавяване – намеси се Мадлин.

– Каква консултантска поръчка? – заинтересува се Пеги съвсем искрено.

– Помолиха ме да прегледам доказателствените материали по едно убийство и да предложа алтернативни посоки за разследването.

– Много интересно! Това да не би да е случаят, за който споменаваха по новините?

– Да, преди няколко месеца – отговори той след кратко колебание. – Жълтата преса го наричаше "Случаят със закланата булка".

– Леле, това е невероятно! И ти разследваш това ужасно убийство?! Младата жена, убита както си е с булчинската рокля? Какво точно...

Мадлин рязко я прекъсна. Гласът ѝ бе прекалено висок – сякаш гостите се намираха в съседната стая, а не на една ръка разстояние:

– Какво да ви донеса за пиене?

Пеги не сваляше очи от Гърни.

Мадлин продължи да говори все така високо, като се опитваше да внесе жизнерадостна нотка:

– Имаме калифорнийско пино гри, италианско бароло, както някакво вино от региона на Фингър Лейкс с много симпатично име, което все не мога да запомня.

– За мен бароло – поръча Джордж.

– Искам да чуя неофициалната история за това убийство, разказана от вътрешен човек – заяви Пеги. – Нямам предпочитания за виното. Само да не е онова със "симпатичното" име.

– И аз ще пия бароло като Джордж – реши Гърни.

– Би ли разчистил масата сега, ако обичаш? – попита Мадлин.

– Разбира се! – каза той и се зае да събира множеството купчини документи на няколко по-големи. – Трябваше да го направя тази сутрин, преди да тръгна за срещата в Тамбъри. Напоследък забравям ужасно лесно!

Усмивката на Мадлин вещаеше опасност. Съпругата му влезе в килера до кухнята, донесе две бутилки и се захвана с корковите им тапи.

– Е-е? – проточи Пеги, която не откъсваше от Гърни изпълнения си с очакване поглед.

– Какво си спомняте от репортажите по телевизията? – запита той.

– Страшно красива млада жена, убита с брадва от побъркан мексикански градинар няколко минути след като е сключила брак не с кого да е, а със самия Скот Аштън!

– Ти като че ли знаеш кой е той.

– Дали знам?! Божичко, целият свят знае... Не, момент. Всеки в света на социалните науки знае кой е Скот Аштън – или поне познава репутацията, книгите и статиите му за най-различни списания. Той е най-добрият и атрактивен терапевт на сексуално малтретирани пациенти.

– Атрактивен? – запита Мадлин, която се приближи с две чаши вино.

Джордж се разкикоти шумно – странен звук предвид кльощавата му фигура, която не предполагаше силни дробове.

Пеги потръпна:

– Не се изразих добре. Би трябвало да кажа "най-известния". Прилага най-модерните терапевтични методи. Сигурна съм, че Дейв може да ни разкаже много, много повече от онова, което вече знаем. – Тя прие подадената ѝ от Мадлин чаша, отпи и се усмихна: – Чудесно е. Благодаря.

– И така, утре е големият ден, нали? – запита Мадлин.

Пеги примигна объркано заради промяната на темата.

– Големият ден – като ехо повтори Джордж.

– Не всеки ден синът ти отива в Харвард – продължи Мадлин. – При това не каза ли, че ще учи магистратура по биология?

– Така се предполага – обясни Джордж с типичната предпазливост на един учен.

Нито един от двамата родители сякаш не проявяваше особено желание да обсъжда темата, може би защото въпросният син бе третият, който поемаше по този път и вече бяха казали всичко, което имаше за казване.

– Все още ли се занимаваш с преподаване? – въпросът на Пеги бе насочен към Гърни.

– За академията ли говориш?

– Гост-лектор, нали така?

– Да, от време на време водя курсове там. В момента имам семинар за работата под прикритие.

– С други думи, учи курсистите си как да лъжат по-добре – намеси се отново Мадлин.

Двамата гости се разсмяха неловко. Джордж изпи виното си.

– Точно така. Уча добрите как да лъжат лошите, така че лошите да кажат на добрите момчета онова, което трябва да знаем.

– Същото, което казах – намеси се Мадлин.

– Сигурно знаеш невероятни истории – каза заинтригувано Пеги.

– Джордж – Мадлин пристъпи между Пеги и Гърни, – дай да ти напълня чашата.

Мийкър ѝ я подаде и тя отиде до мивката, където бе оставила бутилките.

– Сигурно е чудесно синовете да вървят по стъпките ти.

– Е, не е точно по моите стъпки... Биология – да, най-общо казано. Никой от тях обаче не проявява интерес към ентомологията, още по-малко към моята специалност, арахнологията. Тъкмо обратното, всъщност...

– Е, ако си спомням правилно – прекъсна го Пеги, – вие също имате син, нали така?

– Дейвид има – отвърна Мадлин, пристъпи към плота и си наля чаша пино гри.

– А, да... ей сега ще се сетя как се казва... на върха на езика ми е. С "Л" ли започваше, или май с "К"...

– Кайл – каза Гърни бавно, сякаш рядко произнасяше думата и не бе свикнал със звученето ѝ.

– Той работи на Уолстрийт, нали?

– Работеше. Сега учи право.

– Жертва на спукания инвестиционен балон, предполагам? – попита Джордж.

– Ами да, нещо такова.

– Истинска катастрофа – отсъди Джордж с високомерието на интелектуалец. – Пясъчен замък. Ипотечни заеми за милиони, отпуснати като бонбони на тригодишни деца. Магнати и разни големи клечки скачат от въздушните си финансови кули. Видни банкери копаят собствените си гробове. Единственото лошо нещо в цялата история е, че нашето любимо и премъдро правителство реши да възкресява тия идиоти – при това с парите от нашите данъци! Трябваше да оставят тези отрепки, изпълнителните директори, да се пържат в ада!

– Браво, Джордж! – вдигна Мадлин чашата си като поздрав.

Пеги го стрелна с леден поглед и се обърна към Мадлин:

– Сигурна съм, че не включва сина ти в редиците на тези злодеи.

– Беше започнал да ни разказваш за кариерата на синовете ви в биологията... – подкани го Мадлин.

– А, да. Всъщност не – разказвах, че най-големият не проявява интерес към арахнологията, ами дори твърди, че страда от арахнофобия! – заяви той с такъв апломб, сякаш ставаше дума за фобия към ябълковия сладкиш, а не към паяци. – И не само това, той дори...

– За бога, не позволявайте на Джордж да говори за паяци! – прекъсна го Пеги за втори път. – Знам, че са най-удивителните създания на земята, безкрайно полезни, интересни, красиви и така нататък, и така нататък. Точно в момента обаче убийството, с което се занимава Дейв, ми е много по-интересно от перуанския паяк-тъкач.

– Аз пък бих гласувала за паяка-тъкач, макар да съм малцинство. Е, предполагам, че той може да почака – заяви Мадлин и отпи сериозна глътка от виното си. – Защо не седнете до камината и не обсъдите подробно случая с обезглавената булка, докато аз довърша приготовленията за вечерята. Ще е готово след няколко минути.

– Да ти помогна ли? – запита Пеги, която като че ли се опитваше да прецени тона и настроението на Мадлин.

– Не, всичко е почти готово, наистина. Благодаря все пак.

– Сигурна ли си?

– Да, да.

След като ѝ хвърли още един въпросителен поглед, Пеги се оттегли заедно със съпруга си и Гърни в другия край на стаята. Тримата седнаха на тапицираните кресла край камината.

– Добре – подхвана тя Гърни в мига, в който се настаниха, – разправи ни всичко, цялата история!

Когато Мадлин ги извика да седнат на масата, вече наближаваше шест часът. Гърни бе успял да представи почти пълен доклад по случая, включително странните обрати и неизследваните възможности. Разказът му бе последователен, драматичен, но без кървави подробности. Намекна, че е възможно в случая да има сексуален мотив, без да оставя впечатлението, че той е водещият. Гостите слушаха внимателно, попиваха всеки детайл, без да казват нищо.

Скоро след като седнаха на масата – едва бяха преполовили салатата от спанак, орехи и сирене – започнаха коментарите и въпросите, основно от страна на Пеги.

– И така, ако Флорес е гей, мотивът за убийството на булката е ревност. Така обаче може да го направи само психопат! Нима е възможно един от най-добрите психиатри в страната да не забележи, че в къщата му живее някакъв напълно откачен тип, който е в състояние да отреже главата на жена му?!

– А пък ако Флорес е хетеросексуален – каза Гърни, – ревността като мотив отпада. Остава обаче проблемът с откачения тип в къщата и това, че Аштън не е забелязал този факт.

Пеги се наведе напред с вилица в ръка:

– Естествено, ако не е хомосексуалист, може да е имал връзка с жената на Мълър. Тогава бягството на двамата е логичен сценарий. Но единственото обяснение за убийството на булката си остава лудостта на градинаря.

– Освен това – продължи Гърни – няма как и Скот Аштън, и Кики Мълър да не успеят да забележат каква откачалка е Флорес. Има и още един проблем. Коя жена би избягала с мъж, който току-що е отрязал главата на друга жена?

– Честно казано, не си го представям – отвърна Пеги, като потрепери леко.

– Доколкото си спомням, тази подробност не е притеснявала особено съпругите на Хенри VIII – въздъхна отегчено Мадлин.

Последва кратко мълчание, което бе нарушено от втори изблик на буен смях от страна на Джордж.

– Е, предполагам, че има някаква разлика – рискува Пеги – между краля на Англия и някакъв си мексикански градинар.

Мадлин, чието внимание изглежда бе погълнато от един орех в салатата ѝ, не отговори.

Джордж побърза да запълни паузата:

– А какво ще кажете за оня тип с влакчетата-играчки и химна, "Адесте Фиделес" ли беше? Може той да ги е изтрепал всичките!

– За какво говориш, Джордж? – попита с гримаса Пеги. – Кои всичките?

– Ами и това е възможно, нали? Да предположим, че жена му е била мръсница и е скочила в леглото на мексиканеца. А може и булката да е била мръсница, и също да е спяла с него. А господин Мълър просто е да решил да ги избие всичките – да се отърве от всички боклуци, двете курви и евтиния им Ромео.

– Божичко, Джордж! – извика Пеги. – Може ли да говориш така! Ти като че ли си доволен от онова, което се е случило на жертвите!

– Не всички жертви са невинни.

– Джордж...

– А защо е зарязал мачетето в гората? – прекъсна ги Мадлин.

Отново настъпи тишина. Всички погледи бяха насочени към Мадлин. Най-накрая Гърни попита:

– Следата от миризма ли те притеснява? Която стига до някъде в гората и после изчезва?

– Притеснява ме фактът, че мачетето е било оставено в гората без никаква очевидна причина. Няма логика.

– Всъщност – започна Гърни – това е дяволски уместна забележка. Дайте да помислим по-внимателно.

– Всъщност нека не го правим – каза Мадлин високо, въпреки че се стараеше да контролира гласа си. – Съжалявам, че изобщо го споменах. Вижте, този разговор се отразява ужасно на храносмилането ми. Може ли да говорим за нещо друго?

На масата се възцари неловко мълчание.

– Джордж, разкажи ни за любимия си паяк – подхвана Мадлин. – Обзалагам се, че имаш предпочитания.

– О... ами... Трудно ми е да кажа.

Изглеждаше объркан, сякаш не бе сигурен къде точно се намира.

– Хайде де, Джордж!

– Нали чу, че ме предупредиха да не повдигам темата...

Пеги нервно погледна Мадлин и продължи:

– Няма проблем, Джордж. Хайде, казвай.

Сега всички погледи бяха насочени към Джордж, който очевидно бе поласкан от вниманието. Човек лесно можеше да си го представи пред катедрата в просторната университетска зала – професор Мийкър, уважавания ентомолог, извор на мъдрост и безброй тематични вицове.

"Внимавай, Гърни, по-кротко със заключенията. Всичко, казано за него, спокойно може да се отнася и за теб. Недей да съдиш толкова бързо. Ти какво правиш в полицейската академия?"

Джордж гордо повдигна брадичка.

– Скачачи – заяви той.

– Скачащи... паяци? – попита Мадлин с разширени очи.

– Да.

– И те наистина ли скачат?

– О, да! Могат да скочат на разстояние петдесет пъти по-голямо от дължината на тялото им. Все едно човек, висок метър и осемдесет, да прескочи футболно игрище. А най-удивителното е, че всъщност нямат мускули на краката. Вероятно ще попитате как тогава са способни на подобен невероятен скок? С помощта на хидравлични помпи! Имат клапи в краката си, които пълнят крайниците им с кръв под налягане, краката им се разтягат и изтласкват тялото във въздуха. Представете си: смъртоносен хищник, който се стоварва върху жертвата си от въздуха, без никакво предупреждение. Тя просто няма шанс! – Очите на Мийкър блестяха възбудено като на горд родител.

При мисълта за родителството на Гърни му прилоша.

– Друга моя любимка – продължи въодушевено Мийкър – е черната вдовица. Елегантна машина за убиване, това е тя! Създание, смъртоносно за противници, които са хиляда пъти по-едри от него.

– Създание, което – оживи се Пеги – напълно отговаря на определението на Скот Аштън за съвършенството.

Мадлин я погледна въпросително поглед.

– Говоря за прословутата книга на Аштън за съпричастността – онази, която разглежда загрижеността към другите като "дефект на кристалната решетка", недостатък на човека, неспособност да поставя граница между себе си и другите. Женската черна вдовица с отвратителния си навик да убива и изяжда мъжкия след съвкуплението вероятно отговоря идеално на представата му за съвършенството. Имам предвид съвършенството на социопата.

– Да, обаче той е написал и втора книга, в която оборва първата – замислено произнесе Гърни. – Трудно може да се разбере какво точно мисли за социопатите и черните вдовици... За каквото и да било всъщност.

Въпросителният поглед на съпругата му стана по-остър:

– Става дума за известния терапевт, който лекува жертви на сексуално насилие ли?

– Да, но... не точно. Той не лекува жертвите. Лекува насилниците.

Изражението на Мадлин се промени, сякаш получената току-що информация беше изключително важна.

За Гърни пък тя означаваше още въпроси, които да зададе на другата сутрин на Аштън. Това му напомни за още един проблем, на който не бе намерил разрешение, и той реши да попита гостите си:

– Случайно да ви говори нещо името Едуард Малъри?

В 22:45 часа, точно когато Гърни най-после бе задрямал, телефонът му на нощното шкафче на Мадлин звънна. Тя вдигна и той я чу да казва:

– Момент да проверя дали е буден.

После го потупа по ръката и му подаде телефона, като го изчака да се изправи и да го вземе.

Гърни веднага позна плътния баритон на Аштън, в който обаче се долавяше притеснение:

– Извинявам се за безпокойството, но това може би е важно. Преди малко получих съобщение. Номерът показва, че е изпратено от телефона на Хектор. Мисля, че е абсолютно същото като онова, което Джилиан е получила в деня на сватбата ни: "Поради всички причини, които съм описал – Едуард Малъри". Обадих се в бюрото за криминални разследвания и им съобщих за него, но исках и вие да знаете. – Млъкна за миг, прочисти гърлото си и нервно продължи: – Как мислите, дали това означава, че Хектор може да се върне?

Гърни не бе от хората, които вярват в мистериозни съвпадения. В този случай обаче споменаването на това име от друг човек, при това толкова скоро след като сам бе попитал за него, го накара да изстине.

Мина повече от час, преди да успее отново да заспи.

Глава 23 Инструменти за въздействие

– Само две седмици – каза Гърни, когато седна с кафето си на масата за закуска.

– Хм-м-м...

Мадлин умееше да придава на нечленоразделните звуци дълбоко значение. Този конкретно разкриваше, че разбира какво казва той, но в момента не желае да обсъжда въпроса. Макар да бе ранна утрин и светлината да бе още слаба, тя успяваше да чете "Престъпление и наказание" за предстоящата среща на литературния ѝ клуб.

– Само две седмици. Толкова ще му отделя.

– Така ли реши? – попита тя, без да вдига поглед.

– Не разбирам защо е такъв голям проблем.

Тя притвори книгата, като използва пръста си вместо разделител. Наклони леко глава на една страна и се вгледа в него.

– И точно колко голям смяташ, че е проблемът?

– За бога, не мога да чета мисли! Няма значение, забрави. Забележката бе глупава. Имах предвид, че ще се занимавам със случая "Пери" не повече от две седмици. Каквото и да се случи, няма да му отделя и ден повече. – Остави кафето си на масата и седна срещу Мадлин. – Виж, знам, че вероятно не говоря особено смислено, но разбирам какво те притеснява. Знам чудесно какво преживя миналата година.

– Така ли е наистина?

Той затвори очи.

– Така смятам, да. Наистина. И няма да позволя да се случи отново.

Истината бе, че в края на предишното разследване, с което се бе заел по собствено желание, за малко не изгуби живота си. Беше пенсионер от цяла година, а се оказа по-близо до смъртта, отколкото за двайсет години като детектив от отдел "Убийства" в нюйоркската полиция. Предполагаше, че именно този факт се е отразил така тежко на Мадлин – не просто опасността, а това, че опасността бе станала по-голяма в етап от живота му, когато би трябвало да е изчезнала.

Помежду им се възцари дълго мълчание.

Най-после тя въздъхна, измъкна пръста си измежду страниците и остави книгата на масата.

– Дейв, знаеш, че не искам нещо кой знае колко сложно. А може и да е сложно, знам ли всъщност... Смятах, че като оставяме работата и професиите си в миналото, започваме заедно нов, различен живот.

Той се усмихна едва-едва:

– Аспержите отвън наистина са различни.

– Както и твоят булдозер. И градината ми с цветя е различна. Но проблемът явно не е с различното, а в елемента "заедно".

– Не мислиш ли, че сега прекарваме много повече време заедно, отколкото преди, когато живеехме в града?

– Прекарваме повече време в една и съща къща. Ясно е обаче, че аз съм оставила предишния си живот по-охотно от теб. Така че грешката е моя – смятах, че сме на една вълна, че искаме едно и също. Грешката е моя – повтори меко тя, но в очите ѝ имаше гняв и тъга.

Гърни се облегна назад на стола и се загледа в тавана.

– Един терапевт ми каза, че очакването е просто негодувание, което чака да изплува.

Гърни съжали веднага, щом произнесе думите. Ако и в работата си под прикритие се бе държал толкова непохватно, както със съпругата си, отдавна щяха да са го накълцали и заровили някъде.

– "Негодувание, което чака да изплува"? Колко умно! – сопна се Мадлин. – Много умно! Ами надеждата? Дали е казвал нещо толкова умно и омаловажаващо за надеждата? – Гневът в очите ѝ се бе пренесъл и в тона. – Ами за развитието? Споменавал ли е нещо за развитието, напредъка? Или за близостта? Какво каза за тях?

– Съжалявам – измърмори Гърни. – Беше поредният глупав коментар от моя страна. Тая вечер като че ли не мога да спра. Нека да започна отначало. Исках само да кажа, че...

– Че си решил да се наемеш за двуседмичен ангажимент – пресече го тя, – който много напомня бившата ти професия, да работиш за някаква луда и да търсиш убиец-психопат.

Гледаше го право в очите, явно го предизвикваше да се опита да се измъкне, като каже същото, но с по-меки думи.

– Добре, Дейвид. Чудесно. Две седмици. Какво ли бих могла да ти кажа? Ти така или иначе ще направиш, каквото си решил. И между другото – да, напълно съм наясно, че работата ти изисква много сила, много смелост, изключителна честност и превъзходен ум. Знам какъв невероятен мъж си! Един на милион. Възхищавам ти се, Дейвид! Но знаеш ли какво? Ще ми се да ти се възхищавах по-малко, а да прекарвам повече време с теб! Как мислиш, дали ще е възможно? Само това искам да разбера! Смяташ ли, че можем да бъдем малко по-близки?

Умът му се превърна в бяло платно, после меко промълви:

– Божичко, Мади, надявам се.

Докато пътуваше към Тамбъри, започна да вали. Дъждът бе ситен, ту спираше, ту започваше пак. Гърни спря в Дилуийд за втора чаша кафе, този път не от бензиностанцията, а от биомагазин, където кафето бе прясно смляно, уханно и наистина хубаво.

Седна с пластмасовата чашка в паркираната си пред магазина кола и се зае да прегледа документите по случая. След малко откри страницата, която му трябваше: разпечатки от телефонната компания с датите и часовете на съобщенията, разменени между Джилиан Пери и Хектор Флорес през трите седмици преди убийството – 13 от Хектор до Джилиан и 12 от Джилиан до Хектор. На отделен лист, прикрепен към разпечатката, имаше доклад от полицейската компютърна лаборатория. В него се казваше, че всички съобщения от телефона на Джилиан Пери са изтрити освен последното, това от "Едуард Малъри", получено приблизително един час преди 14-минутния "прозорец", в който бе извършено убийството. В доклада се споменаваше също така, че телефонната компания разполага с данни за датите и часа, продължителността на разговорите, кой номер набира и кой е набраният, както и местоположението на набиращия, но не и със съдържанието на разговорите. Следователно не бе възможно да се възстановят изтритите от телефона на Джилиан съобщения, освен ако Хектор не пазеше изходящите в своя телефон – стига, разбира се, да се доберяха до него в бъдеще. Последната възможност не бе особено вероятна.

Гърни прибра листовете обратно в папката, довърши кафето си и продължи в мократа сива утрин към дома на Скот Аштън за уговорката в 8:30 часа.

Вратата се отвори рязко, преди Гърни да успее да почука. Както и преди, Аштън бе облечен в скъпи неофициални дрехи, каквито човек вижда по кориците на лъскавите списания.

– Заповядайте, да приключваме по-бързо с това – посрещна го той с лека усмивка, просто учтивост. – Нямаме много време.

Поведе Гърни през просторното централно фоайе към всекидневната вдясно, която сякаш бе обзавеждана през друго столетие. Повечето от тапицираните кресла и канапета бяха в стил кралица Ана; масичките, лавицата от тъмен кестен над камината, краката на столовете и всички други дървени повърхности имаха антична патина с дискретен блясък.

Сред мебелировката и декорацията, които бяха подходящи за някоя аристократска къща в английската провинция, се открояваше един предмет, който изобщо не изглеждаше на място. На стената над камината висеше голяма фотография в рамка, чиито размери и оформление напомняха на снимките на две страници в притурките на "Сънди Таймс".

След миг Гърни осъзна защо му е хрумнало тъкмо това сравнение: всъщност бе виждал снимката именно в притурката към въпросния вестник. Тя бе в рекламния стил на скъпарската мода, при който манекените се взират един в друг (или в обектива и съответно – в света) с арогантната, отнесена чувственост на наркомани. Тази конкретно правеше необикновено силно впечатление, защото много успешно предаваше нездравото си послание. На нея се виждаха две съвсем млади жени, още тийнейджърки, легнали на пода на някаква спалня. Всяка от тях се вглеждаше в тялото на другата с комбинация от изтощение и неутолим сексуален глад. И двете бяха голи, ако не се броят двата копринени воала, изкусно сложени на стратегически места. Това явно бе реклама на модна къща – производител на въпросните шалове.

Когато се вгледа по-внимателно, Гърни забеляза, че фотографията е обработена. В действителност бяха две отделни снимки на един и същи модел, наложени така, че все едно две момичета лежат едно до друго и се гледат. Това придаваше допълнително усещане за нарцистично самонаблюдение към тъй или иначе патологичната сцена. В известен смисъл тя бе произведение на изкуството – декадентско изображение, достойно за илюстрация на Дантевия "Ад". Гърни погледна Аштън с любопитство.

– Джилиан – равно произнесе Аштън. – Покойната ми съпруга.

Гърни остана без думи. Снимката повдигаше толкова въпроси, че не знаеше кой да зададе първо.

Аштън не само го наблюдаваше, но и явно се забавляваше на объркването му. Това от своя страна повдигаше нови въпроси. Най-после се сети за нещо, което напълно бе забравил по време на първата им среща.

– Много съжалявам за трагичната ви загуба. И се извинявам, че не ви поднесох съболезнованията си още вчера.

Изражението на Аштън се промени. Чертите му сякаш увиснаха от умора и тъга, над лицето му се спусна тъмна сянка.

– Благодаря ви.

– Изненадан съм, че сте в състояние да живеете в същата къща... Да гледате бунгалото зад нея всеки ден, като знаете какво се е случило в него.

– Съвсем скоро ще бъде сринато – грубо, почти свирепо каза Аштън. – Ще го срутят, ще го изравнят със земята, ще го изгорят. Веднага щом получа разрешение от полицията. Все още е под тяхна юрисдикция, защото е сцена на местопрестъпление. Но и този ден ще настъпи. Бунгалото вече няма да съществува.

Умората на лицето му бе заменена от страховита решителност.

След малко той си пое дълбоко въздух. Вълната бурни емоции бавно отмина и той като че ли се успокои.

– И така, откъде да започнем? – попита с мрачна усмивка.

Махна с ръка към тапицираните с тъмночервено кадифе кресла, между които имаше малка масичка с вградена в плота ръчно изработена шахматна дъска. Фигурки за шах обаче не се виждаха никъде.

Гърни реши да мине на неизбежния въпрос за шокиращата снимка на Джилиан:

– Никога не бих предположил, че момичето на тази снимка е булката, която видях на видеофилма от сватбата.

– Романтичната бяла рокля, семплия грим и всичко останало? – попита Аштън почти развеселено.

– Да, тези неща изобщо не се връзват с онова, което виждам тук – каза Гърни, без да откъсва очи от снимката.

– А дали ще ви се стори по-логично, ако кажа, че за Джилиан традиционните булчински одежди бяха един вид шега?

– Шега ли?

– Това може да ви се стори грубо и безчувствено, детективе, но понеже не разполагаме с кой знае колко време, нека ви разкажа съвсем накратко за Джилиан. Вероятно вече сте чули част от тези неща от майка ѝ, а други – не. Джилиан беше раздразнителна, изпадаше в странни настроения и бързо се отегчаваше. Беше егоцентрична, крайна, нетърпелива и непредвидима.

– Интересен профил.

– Такава беше в най-добрите си дни – тогава бе сравнително безобидна, човек с биполярно разстройство, който се държи като разглезено дете. Мрачната ѝ страна беше нещо съвсем друго.

Аштън замълча и се вгледа съсредоточено в снимката на стената, сякаш искаше да провери доколко точни са заключенията му.

Гърни чакаше мълчаливо, защото искаше да разбере какво има предвид докторът с този странен коментар.

– Джилиан... – започна Аштън, все още загледан в снимката. Сега тонът му бе по-мек и говореше по-бавно. – Като дете Джилиан е била сексуален хищник, който напада и тормози останалите деца. Това бе основният симптом на заболяването, заради което я доведоха в "Мейпълшейд", когато бе на тринайсет години. Тези лесно забележими емоционални и поведенчески проблеми бяха само върхът на айсберга.

Той навлажни устни с върха на езика си, после прокара по тях палеца и показалеца си, сякаш искаше да ги изсуши. Премести поглед от фотографията към лицето на Гърни:

– Сега ще зададете ли въпросите си, или искате аз да ги задавам вместо вас?

Гърни предпочиташе Аштън да говори, затова го подкани да продължи:

– Как смятате, какъв би бил първият ми въпрос?

– Ако в ума ви не се въртяха една дузина ли? Смятам, че първият, който бихте задали – най-малкото на самия себе си – би бил: "Дали Аштън е луд?" Защото, ако е луд, това би обяснило много неща. Ако обаче не е, вторият вероятно би бил: "Защо, за бога, му е да се жени за жена с подобно минало и проблеми?" На първия въпрос нямам убедителен отговор. Никой не може да гарантира за собствената си уравновесеност и здрав разум. Колкото до втория въпрос, бих отвърнал, че не е справедлив, защото Джилиан притежаваше друго качество, което пропуснах да спомена: изключителен ум, интелигентност, която надхвърляше всякакви граници. Най-бързият и гъвкав ум, който съм срещал. Аз самият съм изключително интелигентен човек, детективе. Не се хваля, просто казвам истината. Виждате ли тази дъска за шах, вградена в масата? На нея няма фигурки, защото аз играя без тях. Намирам това за стимулиращо предизвикателство – разигравам партията в ума си и същевременно помня мястото на всяка фигура. Понякога дори играя срещу самия себе, като последователно си представям дъската, все едно играя с белите, а после и с черните фигури. Повечето хора са много впечатлени от тази ми способност. Но повярвайте ми, умът на Джилиан далеч превъзхождаше моя. Според мен подобна интелигентност прави една жена много привлекателна и като събеседник, и в еротичния смисъл на думата.

Колкото повече научаваше Гърни, толкова повече въпроси му хрумваха.

– Чувал съм, че много от сексуалните насилници сами са били жертви на сексуално насилие. Вярно ли е?

– Да.

– Така ли бе и в случая на Джилиан?

– Да.

– А кой е бил насилникът?

– Не става дума само за един човек.

– Кои са били насилниците тогава?

– Според някои непотвърдени сведения, приятели на Вал Пери, пристрастени към кокаина. Самото насилие е траело от третата до седмата година на Джилиан.

– Господи! Има ли някакви правни документи, или нещо в архивите на социалните служби – жалби, показания?

– Нищо от случилото се не е било съобщено.

– Но когато в крайна сметка е дошла в "Мейпълшейд", истината е излязла наяве? Ами документацията за лечението ѝ, записите на разговорите ѝ с терапевтите?

– Няма такива. Трябва да ви обясня нещо за "Мейпълшейд". Първо, това е училище, а не лечебно заведение. Частно училище за млади хора с много специфични проблеми. През последните години установихме, че има все повече ученици с проблеми главно от сексуално естество, най-вече жертви на сексуално насилие.

– Разбрах, че вашето лечение е фокусирано върху насилниците, а не върху жертвите им.

– Да, макар че "лечение" не е точната дума, защото, както вече споменах, ние не сме медицинско заведение. А границата между насилник и жертва невинаги е така ясна, както може би си мислите. Мисълта ми бе, че "Мейпълшейд" дава резултати именно заради дискретността си. Ние не получаваме помощ от държавата, не приемаме препоръки от съда или социалните служби, нито застраховки; не правим нито медицински, нито психиатрични диагнози, не провеждаме лечение и – най-важното – не пазим досиета на пациентите.

– Независимо от това училището ви явно се слави с най-доброто възможно лечение, най-съвременното. И го ръководи известният доктор Скот Аштън – гласът на Гърни бе станал значително по-остър, но Аштън изобщо не реагира.

– Тези психични разстройства са петно, много по-позорно от което и да било друго. За нашите клиенти е изключително важно, че тук всичко е конфиденциално, не пазим досиета, не описваме назначеното лечение, не попълваме застрахователни формуляри и въобще нямаме никакви документи, които могат да бъде изискани от съда или откраднати и публикувани в жълтата преса. От юридическа гледна точка сме само едно частно средно училище с квалифициран персонал, който е на разположение на учениците за неофициални разговори на най-различни деликатни теми.

Гърни се облегна назад, докато размишляваше над необичайната структура на "Мейпълшейд" и онова, което произтичаше от нея. Аштън, който като че ли бе усетил смущението му, добави:

– Приемете го така: усещането за сигурност, което предлага нашата система, кара учениците и семействата им да споделят много неща. Неща, за които и през ум не би им минало да разкрият, ако документирахме информацията. Психичните разстройства, с които се занимаваме тук, са възможно най-дълбокият източник на вина и срам, който човек може да си представи.

– А защо не сте разкрили ужасните преживявания на Джилиан пред следователския екип?

– Нямах причина да го правя.

– Нямали сте причина?

– Съпругата ми бе убита от моя изпаднал в психоза градинар, който след това избяга. Задачата на полицията е да го проследи и залови. Какво трябваше да им кажа? "А, да, между другото, когато съпругата ми е била на три години, побърканите приятелчета-наркомани на майка ѝ са я изнасилили?" Как би помогнало това за залавянето на Хектор Флорес?

– На колко години е спряла да бъде жертва и се е превърнала в насилник?

– На пет.

– На пет?!

– Особеностите на тази конкретна дисфункция винаги шокира хората, които не са запознати с областта. Поведението на засегнатите изобщо не отговаря на невинността, която обикновено приписваме на децата. За съжаление петгодишните насилници на по-малки деца изобщо не са така рядко явление, както може би си мислите.

– Господи! – Гърни се вгледа в снимката на стената с нараснала загриженост. – Кои са били жертвите ѝ?

– Нямам представа.

– Вал Пери наясно ли е с всичко това?

– Да, но все още се притеснява да говори за случилото се с подробности – казвам го в случай, че се чудите защо не ви е споделила. Именно това обаче е причината да дойде при вас.

– Не съм сигурен какво имате предвид.

Аштън си пое дълбоко въздух:

– Мотивът, който движи Вал, е вината. За по-просто ще ви кажа само, че когато е била на двайсет-двайсет и няколко години, Вал често е използвала наркотици и не е била кой знае каква майка. Обградила се с наркомани, по-луди дори и от самата нея. Така се стигнало до сексуалното насилие, за което споменах, а оттам и до сексуалната агресия и другите поведенчески разстройства на Джилиан, с които Вал не била в състояние да се справи. Тя бе разкъсвана от вина – извинявам се за клишето, но то е съвсем точно. Смяташе, че е отговорна за всеки проблем в живота на дъщеря си, а сега мисли, че е виновна и за смъртта ѝ. Изнервена е от хода на официалното полицейско разследване – няма идеи, няма напредък, нито изгледи за скорошно приключване на случая. Предполагам, че се е обърнала към вас в последен опит да направи нещо както трябва за Джилиан. Със сигурност за това е вече късно, но за друго не се е сетила. Чула за вас от бюрото за разследване, за репутацията ви като детектив от големия град, който разследва убийства. После прочела някаква статия за вас в списание "Ню Йорк" и решила, че вие сте най-добрият и последният ѝ шанс да компенсира това, че е била ужасна майка. Звучи патетично, но е факт.

– А вие откъде знаете?

– След убийството на Джилиан Вал беше на ръба да рухне. И все още има такава опасност. Да говори за тези неща е единственият начин да се съхрани психически.

– А вие?

– Аз ли?

– Вие как успявате да се съхраните?

– Това искрено любопитство ли е, или сарказъм?

– Говорите за най-ужасното събитие в живота си и хората, замесени в него, по един забележително неангажиран начин. Не съм сигурен как да го тълкувам.

– Наистина ли не знаете? Трудно ми е да го повярвам.

– Това какво трябва да значи?

– Останах с впечатлението, че вие бихте реагирали по същия начин на смъртта на свой близък. – Аштън гледаше Гърни спокойно и неемоционално, както се очакваше от един психиатър. – Направих сравнението, за да ви помогна да разберете моята гледна точка. В момента се питате: "Дали прикрива емоциите, предизвикани от смъртта на съпругата му, или просто не изпитва нищо, че да го прикрива?" Преди да ви отговоря, помислете за онова, което сте видели във видеофилма.

– Имате предвид реакцията ви на онова, което сте видели в бунгалото ли?

Тонът на Аштън стана по-твърд, а гласът му трепереше от едва сдържан гняв.

– Според мен един от мотивите на Хектор е било желанието да ми причини болка. Е, успя. Болката ми се вижда ясно на онзи запис. Това е факт, който не мога да променя. Но аз реших никога повече да не показвам тази болка. Пред никого. При никакви обстоятелства. Никога.

Очите на Гърни се спряха върху красивата, грижливо изработена дъска за шах:

– Вие не изпитвате съмнения кой е убиецът, така ли?

Аштън примигна и в погледа му се изписа объркване, сякаш не можеше да разбере въпроса.

– Моля?

– Сигурен сте, че именно Хектор Флорес е убил съпругата ви?

– Абсолютно съм убеден. Помислих върху идеята ви, че е възможно Карл Мълър да е замесен. Честно казано обаче, не ми се струва реално.

– Възможно ли е Хектор да е бил хомосексуалист и мотивът за убийството...

– Това е абсурдно.

– Но полицията е обмислила и тази възможност.

– Вижте, знам доста неща за сексуалността. Повярвайте ми, Хектор не беше хомосексуалист!

След тези думи Аштън нарочно погледна часовника си.

Гърни се отпусна назад и зачака да срещне погледа му.

– Сигурен съм, че човек трябва да притежава много специфични качества, за да се занимава с вашата работа.

– Какво трябва да значи това?

– Сигурно е много тягостно и депресиращо. Чувал съм, че е почти невъзможно сексуалните насилници да бъдат излекувани.

Аштън също се облегна назад и без да откъсва поглед от очите на Гърни, преплете пръсти под брадичката си:

– Това са медийни обобщения. Има част истина и част измишльотина.

– Все пак подобна работа трябва да е много трудна.

– Какво е трудното според вас?

– Целият този стрес. Залогът е много висок. При провал последствията са ужасни.

– Същото може да се каже и за полицейската работа, както и за живота по принцип.

Аштън отново хвърли поглед към часовника си.

– А каква е спойката? – внезапно запита Гърни.

– Спойката ли?

– Защо се занимавате точно със сексуалното насилие?

– И какво общо има това с издирването на Флорес?

– Може и да има.

Аштън затвори очи и сведе чело над сключените си като за молитва пръсти.

– Прав сте за високия залог. Сексуалната енергия по принцип притежава голяма сила – силата да привлича и фокусира вниманието на хората, да се превръща в единствената им реалност, да изкривява представите и преценката, да заличава болката и усещането за опасност. Тя претворява всички други фактори в незначителни подробности. Няма друга сила на света, която да е в състояние така да заслепи човека, да го стисне в хватката си. Когато сексуалната енергия на даден човек се съсредоточи върху неподходящ обект – по-точно върху друга личност, която не притежава същата сила и разбиране – възможностите някой да бъде наранен са безкрайни. Заради могъществото на привлекателната си сила, заради примитивната възбуда, която носи и способността ѝ да изкривява реалността, неадекватното сексуално поведение може да бъде заразно като ухапването на вампир. В стремежа си да придобие магичните сили на насилника жертвата може сама да се превърне в насилник. Невероятната сила на нагона има съвсем прости еволюционни, неврологични и психологически обяснения. Отклоненията му по разрушителни поведенчески пътеки могат да бъде анализирани и описани чрез диаграми и заключения. Но да промениш тези отклонения е съвсем различен въпрос. Да разбереш произхода и характера на приливната вълна е едно, а да промениш посоката на прилива е нещо съвсем друго... – Той отвори очи и свали преплетените пръсти в скута си.

– Предизвикателството ли ви привлича към тази област?

– Инструментите за въздействие, с които разполага.

– Тоест способността да промените нещата?

– Да! – В Аштън сякаш се включи някакво реле, което накара очите му да светнат. – Възможността да се намесиш в нещо, което иначе би било безкрайна верига нещастия и страдание, която се прехвърля от един насилник върху всички, до които той или тя се докосват, а от тях върху други и така нататък през бъдните поколения. Това не е като отстраняването на тумор, което спасява един живот. Успехът в моята сфера е нещо много спорно и трудно постижимо, но дори един успех може да предотврати съсипването на сто други съдби.

Гърни се усмихна, изглеждаше впечатлен:

– Значи това е мисията на "Мейпълшейд"?

– Точно така – отвърна на усмивката му Аштън. – Отново погледна часовника си. – А сега вече наистина трябва да тръгвам. Можете да останете, колкото желаете. Огледайте имота и бунгалото, а ако искате – и околностите. Ключът за бунгалото е под черния камък, вляво от стъпалото пред прага. Ако искате да видите мястото, където откриха мачетето, минете зад бунгалото. Трябва да застанете пред прозореца в средата и да тръгнете по права линия през гората. След малко повече от сто метра ще видите едно високо колче, забито в земята. Към върха му прикрепиха жълта полицейска лента, но сега може да е паднала. Успех, детективе!

След тези думи изпрати Гърни до алеята за коли пред къщата, качи се на великолепно поддържания си ретро ягуар седан, от който се излъчваше нещо толкова английско, колкото аромата на лайка във влажния въздух.

Глава 24 – Търпеливият паяк –

Гърни изпита внезапна необходимост да сортира и прегледа отново купчината информация и вариантите, които се тълпяха в ума му, и да ги подреди. Макар ситният дъжд най-после да бе секнал, всичко около къщата на Аштън бе мокро. Нямаше къде да седне, така че се върна в колата си. Извади бележника, в който бе нахвърлял бележките си за Калвин Хардън, и отгърна нова страница. После затвори очи и започна да разиграва отново наум срещата си с Аштън.

Много скоро установи, че този педантичен подход е напълно безполезен. Колкото и да се стараеше да подреди детайлите хронологически, да ги прецени и да напасне отделните парчета от пъзела, имаше един факт, който непрекъснато изтласкваше останалите: Джилиан Пери бе малтретирала сексуално други деца. Не бе необичайно за жертви на подобно насилие – или за членове на семействата им – да търсят отмъщение. Случваше се и отмъщението да бъде убийство.

Огромното значение на тази вероятност завладя ума му, запълни контурите му както никой аспект на случая досега. Най-после имаше мотив, който звучеше логично и не пораждаше съмнения и повече проблеми, отколкото решения. От него следваха и някои изводи, например това, че главното бе не как и къде е изчезнал Хектор Флорес, а откъде е дошъл и защо. Фокусът трябваше да бъде поставен не върху онова, което евентуално се бе случило в Тамбъри и бе накарало Флорес да извърши убийство, а към станалото много по-рано, което го е довело тук.

Гърни не можеше повече да стои на едно място. Излезе от колата и започна да оглежда къщата, гаража, покрит с плочки от аспид, арката, която водеше към поляната отзад. Това ли е видял Хектор Флорес, когато за първи път е дошъл в имението на Аштън преди три и половина години? Или пък го е наблюдавал известно време, следил е действията му, кога излиза и кога се прибира? Доколко добре обмислен е бил планът му, когато за пръв път е почукал на вратата на Аштън? Джилиан ли е била мишената му от самото начало? Дали Аштън, директорът на училището ѝ, е бил само начин да стигне до нея? Или планът му е бил по-общ – например да нападне един или повече от насилниците, приютени в "Мейпълшейд"? А може би целта поначало е бил самият Аштън – онзи, който осигуряваше убежище и помагаше на насилниците? Дали убийството на Джилиан не бе донесло на Флорес двойна полза: нейната смърт и страданието на Аштън?

Независимо от подробностите обаче въпросите си оставаха същите: Кой всъщност бе Хектор Флорес? Какво ужасно прегрешение бе довело подобен непоколебим и жесток убиец на прага на Аштън? Убиец, толкова прозорлив и лукав, че бе подлъгал жертвата си да го покани да живее на собствения си имот. Човек, който бе изтъкал мрежата си и бе чакал подходящия момент.

Хектор Флорес. Един търпелив паяк.

Гърни отиде до бунгалото и отключи вратата. Вътрешността бе гола като на апартамент, който се дава под наем. Нямаше мебели, нито лични принадлежности. Единственият отличителен белег бе слабата миризма на някакъв препарат за дезинфекция. Вероятно мястото е било почистено скоро след ужасната случка на сватбения ден и не е било използвано след това. Разпределението вътре бе много просто: просторна всекидневна отпред и две по-малки стаи зад нея – спалня и кухня, между които имаше малки баня и килер. Гърни застана в средата на първата стая и започна бавно да оглежда пода, тавана, стените. За него нямаше такова понятие като аура на дадено място, но всяко местопрестъпление през годините му се бе струвало едновременно странно и познато.

Когато се отзоваваше на обаждане от операторите на телефон 911, когато отиваше на място, където е извършено грозно и жестоко престъпление и виждаше кръвта и хрущялите, строшените кости и разпиления мозък, у него се събуждаха едни и същи чувства: отвращение, състрадание, гняв. Но дори след неизбежното почистване, когато всички веществени доказателства за клането бяха заличени, въздействието бе не по-слабо, макар и различно. Оплисканата с кръв стая бе като шамар през лицето. Същата стая, но вече почистена и оголена, му въздействаше като ледена ръка, стиснала сърцето му. Напомняше му, че в центъра на вселената съществува безкрайна пустота, вакуум, в който температурата е равна на абсолютната нула.

Прочисти гърло, сякаш този прозаичен звук можеше да го откъсне от тягостните му мисли и да му помогне да се настрои на по-практична вълна. Влезе в малката кухня и започна да изследва последователно празните шкафове и чекмеджета. После отиде в спалнята, където се насочи право към прозореца, през който се бе измъкнал убиецът. Отвори го, надникна навън и прескочи през перваза. Земята се намираше само на около трийсет сантиметра под равнището на пода вътре. Застана с гръб към къщичката и се загледа в мрачната горичка пред себе си. Беше влажно, тихо, ароматът на билки от градината отстъпи място на уханието на гора. Тръгна напред с широки равномерни крачки, които броеше внимателно. Изминал бе точно сто и четирийсет, когато съзря споменатата жълта лента, вързана на върха на пластмасово колче, забито в земята.

Приближи се към мястото, като се оглеждаше във всички посоки. Нямаше кой знае колко възможности за избор на маршрут, тъй като вдясно на пътеката имаше стръмен дол. Бунгалото зад гърба му не се виждаше, скрито от гъстите корони на дърветата; същото важеше за шосето, което според сателитните снимки от "Гугъл" лежеше на около петдесет метра по-нататък. Огледа внимателно покритата с листа земя, където бе намерено полузаровеното мачете. Чудеше се как да си обясни факта, че кучетата-следотърсачи не бяха успели да проследят дирята по-далеч. Възможността Флорес да е сменил на това място обувките си или да ги е покрил с някакъв найлон и да е продължил през гората към шосето или към нечия къща в съседство (може би тази на Кики Мълър?) не изглеждаше особено вероятна. Въпросът, който го безпокоеше, все още нямаше отговор: Какъв бе смисълът да оставя половин следа до оръжието? А ако е искал оръжието да бъде открито, защо го е заровил, макар и само отчасти? После пък идваше мистерията с ботушите – единствените лични вещи, които Флорес бе оставил след себе си и по които кучетата бяха проследи дирята. Те как се вписваха в сценария на бягството на Флорес?

Ботушите бяха открити в къщата – това означаваше ли, че дирята до мачетето бе само част от обходна тактика за отклоняване на вниманието? Възможно ли бе Флорес да е излязъл, да е захвърлил мачетето в гората и да се е върнал по същия път в бунгалото – през прозореца? Това разрешаваше част от загадката със следата от миризма, но поставяше нов, по-сложен проблем: ако наистина бе станало така, тогава Флорес е бил в бунгалото, когато тялото е било открито. Нямаше начин да се е измъкнал оттам незабелязано преди идването на полицията. На всичкото отгоре тази хипотеза не даваше обяснение на другия важен въпрос: защо изобщо Флорес бе оставил следата до мачетето? Освен ако това не е бил целият смисъл: да създаде впечатлението, че е напуснал района, когато всъщност е бил там... да внуши, че е хукнал през гората, заровил е набързо мачетето – а в действителност да се е върнал в бунгалото. Само че къде в бунгалото? Къде би могъл да се скрие човек в подобна малка постройка, която криминалистите бяха гледали под лупа в продължение на шест часа. А това бяха хора, тренирани да не пропускат нищо.

Гърни се върна обратно през гората, покатери се през прозореца в спалнята и отново огледа трите стаи. Търсеше някакви пролуки или скрити входове към помещения под покрива или под пода. Наклонът на покрива не бе голям и отдолу имаше малко пространство, където човек можеше най-много да седне или да клекне. Но както обикновено подобни кухини бяха безполезни и нямаше как да се влезе в тях. По пода също не се забелязваха пролуки, никаква възможност за достъп до някакво помещение под него. Обиколи всички стаи, провери стените от всяка страна, за да се увери, че между тях няма скрити пространства.

Теорията, че Флорес се е върнал от гората с тези обувки, свалил ги е и се е спотаил някъде, без да бъде открит в такава малка постройка, изглеждаше все по-невероятна. Гърни заключи вратата, сложи отново ключа под черния камък и се върна при колата си. Прерови папката си и намери номера на мобилния телефон на Скот Аштън.

Включи се гласова поща. Познатият мек баритон, израз на съвършено спокойствие, го подкани да остави съобщение. Сладкият като шоколад тон някак успяваше да внуши, че всички житейски проблеми в крайна сметка имат своето разрешение. Гърни се представи и заяви, че има още няколко въпроса, свързани с Флорес.

Хвърли бърз поглед към часовника си: 10:31 часа. Добре бе да се чуе с Вал Пери и да сподели първоначалните си впечатления от случая, да разбере дали тя все още държи да се занимава с него. Точно когато се канеше да ѝ се обади, телефонът в ръката му звънна.

– Гърни – рязко изрече той.

Трудно бе да промени този си навик след дългите години в нюйоркската полиция. Винаги отговаряше по този начин.

– На телефона е Скот Аштън. Чух съобщението ви.

– Чудех се... Случвало ли се е да возите понякога Флорес с колата си?

– Да, от време на време. Най-често когато се канех да пазарувам нещо тежко – тор за растенията, дървен материал, такива неща. Защо?

– Да сте забелязвали да се старае съседите ви да не го видят? Да си крие лицето или нещо подобно?

– Ами... не съм сигурен. Трудно е да се каже. Той имаше навика се спотайва. Носеше шапка с широка периферия, смъкната ниско над лицето, както и слънчеви очила. Може така да е искал да се скрие. А може би не. Откъде бих могъл да знам? Когато Хектор почиваше, аз наемах други сезонни работници. Нищо чудно и те да са се държали по същия начин, но аз да не съм забелязвал. Не е нещо, на което обръщам внимание.

– Някога водили ли сте Флорес в "Мейпълшейд"?

– В "Мейпълшейд"? Да, доста пъти. Той пожела да направи малка градина с цветя зад кабинета ми. Предлагаше да помогне и с други задачи, които изникваха.

– Имаше ли някакъв контакт с учениците?

– Какво точно се опитвате да разберете?

– Нямам ни най-малка представа – отвърна Гърни.

– Възможно е да е говорил с някои от момичетата, или пък те да са го заговаряли. Не съм ставал свидетел на подобно нещо, но е възможно.

– Кога е било това?

– Ами той предложи да помага в "Мейпълшейд" скоро след пристигането си тук. Следователно трябва да е било преди около три години, плюс-минус месец.

– Колко време продължи това?

– Да идва в училището ли? Ами до... до последно. Да не би да пропускам нещо важно?

Гърни игнорира въпроса му и на свой ред запита:

– Преди три години Джилиан все още е била ученичка в "Мейпълшейд", нали така?

– Да, но... какво значи това?

– Ще ми се да знаех, докторе. Имам само още един въпрос. Джилиан споменавала ли ви е за някого, от когото е имала причини да се бои?

Последва мълчание, толкова продължително, че Гърни се зачуди дали връзката не е прекъснала.:

– Джилиан не се страхуваше от никого – отвърна най-накрая Аштън. – Нищо чудно именно това да я е убило.

Гърни седеше в колата си, загледан в обвитата с бръшлян арка, под която се минаваше за мястото на съдбоносното сватбено празненство. Опитваше се да си представи булката и младоженеца като двойка. Дори и двамата да са били гении, ако можеше да се вярва на Аштън, сходният коефициент на интелигентност не бе достатъчна причина за сключване на брак. Гърни си припомни думите на Вал, че дъщеря ѝ е проявявала нездрав интерес към лоши мъже. Възможно ли бе това описание да се отнася и за Аштън, който бе образец на стабилност и здрав разум? Малко вероятно. Или пък Аштън толкова обичаше да се грижи за някого, че го бе привлякла жена с болезнено очевидни проблеми като Джилиан? Не приличаше на такъв човек. Вярно, че бе избрал да гради кариера именно в тази сфера, но самият той не проявяваше онази натрапчива загриженост, характерна за професионалните болногледачи. А може би Джилиан бе просто поредното "материално момиче", което продава младото си тяло на онзи, който е готов да плати най-много (в случая – Аштън)? Не изглеждаше да е така.

И така, кой бе този тайнствен фактор, заради който бяха решили да се оженят? Гърни реши, че няма да открие отговора, ако продължава да седи на чудесната алея пред къщата на Аштън.

Подкара на заден ход и спря колкото да набере номера на Вал Пери. После бавно пое по дългата сенчеста алея.

Изпита едновременно изненада и задоволство, когато тя вдигна още при второто позвъняване. Дори в краткото "Ало?" се долавяше сексапил.

– Обажда се Дейв Гърни, госпожо Пери. Исках да ви информирам докъде съм стигнал със задачата.

– Казах ви да ме наричате Вал.

– Да, Вал. Извинете. Имате ли две минути?

– Ако вече имате напредък, мога да ви отделя колкото време поискате.

– Не съм сигурен дали съм напреднал особено, но искам да споделя какво си мисля. Не смятам, че пристигането на Хектор Флорес в Тамбъри преди три години е било случайност. Не мисля също така, че онова, което е направил на дъщеря ви, е било плод на импулс. Обзалагам се, че истинското му име не е Флорес, а и се съмнявам, че е мексиканец. Който и да е, вярвам, че е имал някаква определена цел, както и план. Сигурен съм, че е дошъл заради нещо, което се е случило в миналото. Събитие, свързано с дъщеря ви или със Скот Аштън.

– Какво събитие от миналото? – Гласът ѝ звучеше така, сякаш полага усилие да запази спокойствие.

– Възможно е да има нещо общо с това, защо сте изпратили Джилиан в "Мейпълшейд". Знаете ли дали Джилиан е направила нещо, заради което някой би поискал да я убие?

– Имате предвид като това да съсипе живота на някое хлапе? Да го обърка, да му докара кошмари и съмнения, които ще го преследват до края на дните му? Да го уплаши, да го накара да се чувства виновно и лудо? Достатъчно лудо, че то да стори на друг онова, което тя му е направила? Или да се самоубие? И дали някой не изгаря от желание да я прати в ада заради стореното? Това ли имате предвид?

Той отвърна с мълчание.

– Да, правила бе неща, които да накарат някого да иска да я убие – продължи тя с умора в гласа. – Понякога на мен самата ми идеше да я убия. И в крайна сметка... в крайна сметка именно това направих, нали?

На Гърни му хрумна някаква банална фраза, в смисъл, че трябва да си прости, но вместо това каза:

– Ако искате да се самобичувате, по-добре го оставете за някой друг път. Точно в момента работя върху задачата, която ми възложихте. Обадих се само за да ви кажа какво си мисля – а то е тъкмо обратното на официалното полицейско становище. Това разминаване може да създаде сериозни проблеми. Искам да знам колко далеч сте готова да стигнете.

– Последвайте следата където и да води, каквото и да струва. Искам да стигна до дъното на това. Ясно ли е?

– Един последен въпрос. Може да ви се стори проява на лош вкус, но въпреки това трябва да го задам. Възможно ли е Джилиан да е имала връзка с Флорес?

– Щом става дума за мъж, добре изглеждащ и опасен, бих казала, че е доста повече от "възможно".

Настроението на Гърни, както и хипотезите му по случая се промениха неведнъж по време на обратния път към дома.

Идеята, че убийството на Джилиан може да е свързано с хаотичното ѝ минало, може би свързано с Хектор Флорес, представляваше солидна основа и обещаваща перспектива от гледна точка на разследването. Ритуалното разполагане на частите на тялото – отделената от торса глава, поставена с лице към него в средата на масата – само по себе си представляваше извратено послание. Тук не ставаше дума просто за убийство. Хрумна му дори, че местопрестъплението възпроизвежда еротичната фотография над камината на Аштън, двата обработени и слети кадъра: Джилиан, която се взира с хищно сладострастие в другата Джилиан.

Господи! Това шега ли беше? Възможно ли бе разположението на тялото да е скрита пародия на позата на Джилиан от рекламата?! При тази мисъл му се догади – странна реакция за човек, който бе прекарал години в разследване на убийства и бе видял почти всичко, което хората си причиняват едни на други.

Отби и спря пред един магазин за селскостопански машини. Зарови се в документите, които бе оставил на седалката до себе си, и намери номера на Джак Хардуик. Звънна и докато чакаше, погледът му се зарея към хълмовете зад сградите на магазина. Навсякъде се виждаха малки и големи трактори, балиращи машини, сенообръщачки, машини за подрязване на храсти и плетове и прочее. После обаче забеляза нещо, което се движеше. Куче? Не, койот. Койот, който подскачаше по склона в абсолютно права линия. Движеше се толкова целеустремено, сякаш следваше обмислена стратегия.

Хардуик вдигна на третото позвъняване, точно преди да се включи гласовата поща.

– Дейви, момчето ми, какво става?

Гърни изкриви устни – обичайната му реакция, когато чуеше дрезгавия сардоничен глас на Хардуик. Тонът му напомняше за собствения му баща. Не самият звук (все едно пила стърже по дърво), а острият цинизъм в него.

– Имам един въпрос към теб, Джак. Когато ме забърка в тая история с момичето Пери, за какво точно смяташе, че става дума?

– Не съм те забъркал, а само ти предложих една възможност.

– Да бе, да, добре. И за каква възможност става дума?

– Така и не навлязох достатъчно в случая, за да си създам мнение.

– Глупости!

– Каквото и да кажа, ще бъде просто догадка, затова предпочитам да не казвам нищо.

– Не обичам игричките, Джак. Защо искаше да се заема? И докато се чудиш как да избегнеш въпроса, ето ти още един: защо Блат се държи така неадекватно? Вчера се сблъсках с него и поведението му бе, меко казано, неприятно.

– Няма значение.

– Моля?

– Няма значение. Виж сега, тук имаше малка реорганизация. Казах ти вече, двамата с Родригес се посдърпахме за насоката на разследването. И така, мен ме отстраниха от случая, който бе поет от Блат. Амбициозен тъпанар, който няма грам ум и никакви способности – точно като капитан Род. Аз му викам Скапаняк младши. Това е шансът му да се докаже, да покаже, че може да се справи с голям и важен случай. Дълбоко в себе си обаче той чудесно знае, че е некадърно малко лайно. И ето, че се появяваш ти – голямата звезда от големия град, геният, който разреши случая с убийството на Мелъри и т.н., и т.н. Естествено, че те мрази в червата. Ти какво очакваше, по дяволите? Цветя и червен килим ли? Това обаче няма никакво значение. Какво може да направи, мамка му? Продължавай да си вършиш работата, Шерлок, и не се тормози с Блат!

– Ти затова ли искаше да се заема със случая? За да злепоставя Скапаняк-младши?

– За да съм сигурен, че справедливостта ще възтържествува – след като ти обелиш една по една люспите на този много интересен лук.

– Това ли смяташ, че представлява?

– А ти не мислиш ли така?

– Възможно е. Ще се учудиш ли, ако открием, че Флорес е дошъл в Тамбъри с идеята да убие някого?

– Ще се учудя, ако не е така.

– Добре, разкажи ми пак защо точно те изритаха от разследването?

– Вече ти казах... – подхвана Хардуик с престорено нетърпение, но Гърни рязко го прекъсна:

– Да, да, държал си се грубо с капитан Род. Защо обаче си мисля, че е било нещо повече от това?

– Защото така разсъждаваш за абсолютно всичко. Ти не вярваш на никого. Въобще не си доверчив човек, Дейви. Виж к'во, отивам да пусна една вода. Ще се чуем пак по-късно.

Тоя човек най-много обича да се чупи с някакво идиотско извинение, помисли си раздразнено Гърни. Остави телефона и отново запали двигателя. Над долината все още висеше тънък облачен слой, но белият диск на слънцето зад него ставаше все по-ярък, а сенките на телеграфните стълбове вече се различаваха съвсем ясно върху пустото шосе. Мокрите от дъжда сини трактори, изложени за продажба на склона отсреща, започнаха да блестят на фона на зелените хълмове.

През втората половина от пътя към дома мислите му бяха заети с най-различни странни подробности от случая. Коментарът на Мадлин, че няма никаква логика убиецът да зареже мачетето насред гората; решението на един изключително разумен мъж да се ожени за жена с огромни и съвсем очевидни психически проблеми; влакчето-играчка на Карл, което неспирно обикаляше по релсите под дървото; аналогията между случката с куршума, пръснал чашата, и сцената от "Списъкът на Шиндлер"; тресавището на сексуалните отклонения, в което сякаш бяха затънали всички.

Когато напусна магистралата и пое по прашния криволичещ път, който водеше от речната долина нагоре през хълмовете, тези мисли напълно го бяха изтощили. От плейъра на таблото се подаваше един диск. Гърни жадуваше да се разсее поне малко, затова го бутна в устройството. Гласът, който се разнесе от колоните, както и безрадостните акорди на акустичната китара, напомняха меланхоличния стил на Ленард Коен от най-мрачните му и сълзливи моменти. Изпълнителят бе фолк-музикант на средна възраст, с тъжни очи и невероятното име Питър Пайпър[6]. Бяха посетили негов концерт в местната музикална зала, за която Мадлин си бе направила сезонен абонамент. По време на почивката тя си бе купила един от дисковете на Пайпър. Гърни смяташе песента, която звучеше в момента, за най-депресиращата от всички. Заглавието ѝ бе "На края на дните ми":

Докато Пайпър извиваше глас в последните думи от сантиментално-сълзливия припев, Гърни тъкмо минаваше между плевнята и езерото. Старата провинциална къща изникна пред него над петното златист обикновен енчец на върха на ливадата. Когато изключи плейъра (съжаляваше, че не го е направил по-рано), телефонът му звънна.

На екрана под номера се изписа обяснението "Галерия "Рейнолдс".

Господи! Тя пък какво иска, по дяволите?!

– Гърни на телефона – тонът му бе строго делови, но с нотка на подозрение.

– Дейв! Обажда се Соня Рейнолдс – гласът ѝ както обикновено бе зареден с животински магнетизъм, толкова силен, че в някои страни биха я пребили с камъни. – Имам фантастични новини за теб! – измърка тя. – Не просто добри, а толкова страхотни, че могат да променят целия ти живот! Трябва да се видим МОМЕНТАЛНО!

– Здрасти, Соня.

– Здрасти?! Обаждам се да ти поднеса най-големия подарък, който някога си получавал или ще получиш, а ти не се сещаш да ми кажеш друго?

– Ами радвам се да те чуя. А за какво впрочем говориш?

В отговор тя се разсмя гърлено. Звукът бе нисък и обезпокоително чувствен – точно както и всичко друго у нея.

– О, това е моят Дейв! Детектив Дейв с пронизващите сини очи. Подозрителен към всичко и всеки. Все едно съм... "извършител", както казват по телевизията. Все едно съм извършител на престъпление – нали така наричат лошите? Все едно съм престъпник, който се опитва да ти пробута някаква съшита с бели конци история.

Тя говореше с едва доловим акцент, който му напомняше за алтернативната вселена, която бе открил във френските и италианските филми през годините си в колежа.

– Остави "съшита с бели конци". До момента не си ми разказала никаква история.

Отново се разнесе дълбокият, нисък смях, който моментално извикваше в спомените му искрящите ѝ зелени очи.

– Няма да го направя, преди да те видя. Утре. Трябва да стане утре. Няма нужда обаче да идваш при мен до Итака. Аз ще дойда при теб. Закуска, обяд, вечеря – за мен е все едно, ти избери времето. Само ми кажи кога точно, а после заедно ще изберем мястото. Заклевам се, че няма да съжаляваш!

Глава 25 Танцуващата Саломе

Все още не бе измислил окончателно името на това преживяване. "Сън" въобще не бе достатъчно красноречиво. Вярно, че първия път, когато се случи, той бе почти заспал. Сетивата му нямаха никаква връзка с нищожните изисквания на отвратителния, долен свят и вътрешното му око не бе възпрепятствано от нищо, можеше да го насочи, накъдето поиска. Но с това повърхностните прилики с обикновения сън приключваха.

"Видение" бе по-подходяща дума, по-всеобхватна, но дори и тя предаваше една малка част от въздействието му.

"Пътеводна светлина" пък показваше друг аспект на случилото се, и то важен, но будеше асоциации със сапунен сериал, което безнадеждно разваляше внушението на израза.

"Контролирана медитация" може би? Не. Звучеше твърде банално и безинтересно – пълна противоположност на действителното изживяване.

Оживяла приказка?

О, да. Това вече бе по-близо. В крайна сметка това бе историята на неговото спасение, новата посока и цел на живота му. Най-голямата метафора на кръстоносния му поход.

Вдъхновението му.

Трябваше само да загаси лампите, да затвори очи и да се отдаде на безкрайните възможности, които предлагаше мракът.

И да призове танцьорката.

В прегръдката на това преживяване, оживялата притча, той знаеше много добре кой е – много по-ясно, отколкото когато очите и сърцето му се разсейваха от лъскавите боклуци и противните похотливи женски в този отвратителен, измамен свят с неговия шум, съблазни и мръсотия.

В прегръдката на това преживяване, потопен в пълната му чистота, яснота и прозрачност, той знаеше много добре кой е. Макар сега на практика да бе беглец, този факт – както и името, което носеше в този свят, същото име, под което го познаваха обикновените хора – бе от второстепенно значение в сравнение с истинската му самоличност.

Истинската му самоличност бе Йоан Кръстител.

При самата мисъл за това кожата му настръхваше.

Той бе Йоан Кръстител.

А танцьорката бе Саломе.

От първия път, когато бе изпитал това преживяване, историята му принадлежеше напълно. Можеше да я изживява отново и отново и да я променя, както си иска. Не бе нужно да приключва по онзи глупав начин, както в Библията. О-о, съвсем не! Именно това бе най-хубавото... Именно в това бе тръпката.