Затвори очи

Глава 26 Правдоподобността на невероятното

– И така, пречукал съм аз скапаното копеле и изведнъж забелязвам, че има само една обувка. И си казвам – к'во става, мамка му? Поглеждам отново и виждам, че на тоя крак с обувката няма чорап. Отдолу на подметката има едно малко наклонено "М", логото на "Маркони" – тая обувка струва две хиляди долара! На другия крак пък няма обувка, а само чорап. Кашмирен. И се питам – кой прави такова нещо, мамка му?! Кой си обува само един кашмирен чорап и само една обувка за две хиляди долара? Ще ти кажа кой: някое скапано, фиркано до козирката богаташче! Само някой нещастен пияндурник, бъкан с мангизи, може да измисли такава простотия!

Ето така избра Гърни да започне лекцията си тази сутрин: възможно директния подход, без да губи време с празни приказки. И тактиката му даде резултат: всички погледи в неприветливата безлична зала в полицейската академия бяха приковани в него.

– Миналия път говорихме за "самозаблудата Еврика!" – склонността на хората да вярват повече на нещата, които лично са "открили" за някого, отколкото на онези, които другият им е казал. Така сме устроени, че приемаме скритата истина за вярна. Когато работиш под прикритие, можеш да се възползваш от тази човешка склонност и да позволиш на обекта си да "открие" онези "факти" за теб, в които ти искаш да повярва. Тактиката не е лесна, но е изключително ефективна. Днес пък ще се спрем на един друг подход за повишаване на достоверността, друг начин да направиш историята си под прикритие приемлива независимо от какви лъжи и глупости е скалъпена: натрупването на необичайни, поразителни и напълно нелепи подробности.

Всички присъстващи седяха на същите места, както при предишния семинар два дена по-рано. Изключение правеха привлекателната латиноамериканка с гланца за устни, която се бе преместила на предната редица и бе заела мястото на киселия детектив Фалконе, който сега бе на задния ред. За Гърни това разместване бе много приятна промяна.

– Историята, която започнах да ви разказвам преди малко – онази за убийството на мъжа с логото на "Маркони" на подметката – е история, която действително съм използвал, докато работех под прикритие. Странните детайли в нея не са случайни. Някой може ли да отгатне предназначението им?

Един мъж, седнал в средата на стаята, вдигна ръка:

– Правят те да изглеждаш хладнокръвен и жесток.

Включиха се и други полицаи, без да вдигат ръка:

– Така показваш, че не понасяш пияниците.

– Намекваш, че си леко луд.

– Като Джо Пеши в "Добри момчета".

– Отвличаш вниманието – предположи безцветна слаба жена от последния ред.

– Обясни какво имаш предвид – подкани я Гърни.

– Ами караш обекта да се съсредоточи върху една куп глупости, които си му изтърсил. И докато той се чуди защо мъжът, когото си застрелял, е носел само една обувка, не се замисля по главния въпрос, а именно дали изобщо си застрелял някого.

– Така ги засипваш с простотии – намеси се още една жена.

– Точно това е идеята – съгласи се Гърни. – Но има още нещо...

– Буквата "М" на подметката? – намеси се красивата полицайка с гланца за устни.

Гърни не можа да не се усмихне.

– Точно така. Онова малко "М". Каква е неговата цел?

– Така убийството звучи по-правдоподобно?

Зад гърба ѝ Фалконе изкриви презрително лице. На Гърни му се прииска да го изхвърли от аудиторията, но се съмняваше, че има правото от административна гледна точка, а не му се искаше да предизвиква скандал в академията. Вместо това съсредоточи вниманието си върху бляскавата си латиноамериканска ученичка, което бе значително по-лесна задача.

– Как е постигнато това?

– Чрез визуализация на сцената. Единственият начин да забележиш логото на подметката е жертвата да е на земята. Като си представя проснатия на земята мъж и се съсредоточа върху детайла, който сте вмъкнали – логото – на практика вече съм повярвала, че мъжът е бил застрелян. В момента, в който си представя краката му в тази позиция и тялото му на земята, вече съм една крачка по-близо до онова, което искате да повярвам. Приела съм, че мъжът е мъртъв и вие сте го застреляли. Горе-долу така стои въпросът и с другия детайл – че чорапът е бил кашмирен. Единственият начин да разбера това е да го пипна. Така че в ума ми съвсем естествено се заражда картината на убиеца, който любопитно опипва крака на мъртвеца. Изглежда железен тоя тип, плашещ. Много достоверно.

Ресторантът, в който Гърни прие да се срещне със Соня Рейнолдс, се намираше в едно малко селце близо до Бейнбридж, на средата на пътя между полицейската академия в Олбъни и галерията на Соня в Итака. Трябваше да свърши лекцията си в единайсет часа и да стигне в "Препускащата патица" – изборът бе на Соня – в един без петнайсет.

Смешно-глуповатото име, подходящо за селска кръчма, и огромната птица с изпъкнали очи на поляната пред ресторанта изобщо не отговаряха на непретенциозния, почти спартански декор. Според Гърни това несъответствие напомняше на разминаването в някои неудачни бракове: като преплетени телефонни жици, които изпращат объркани сигнали в грешни посоки.

Пристигна първи и го заведоха до запазената маса за двама. Тя се намираше до прозорец, от който се откриваше гледка към малко езеро (може би там някога е имало патици, откъдето бе дошло и името на заведението). Сервитьорката, закръглена и жизнерадостна тийнейджърка със стърчаща във всички посоки розова коса и неописуема смесица от дрехи в крещящи цветове, донесе две менюта и две чаши вода с лед.

Гърни разгледа внимателно малкото помещение и преброи девет маси, само две от които бяха заети. И на двете цареше мълчание: на едната млада двойка се взираше съсредоточено в екраните на телефоните си "Блекбъри", а на другата седяха мъж и жена на средна възраст, потънали в собствените си мисли.

Гърни зарея поглед към езерцето, докато отпиваше малки глътки от водата и мислеше за Соня. Като се замисли за взаимоотношенията им – които не бяха романтични, а само професионални, макар от негова страна да имаше и немалка доза потиснато сластно желание – осъзна през какъв странен период са преминали. Скоро след преместването им тук двамата с Мадлин се бяха записали на курс по изкуство, който Соня водеше в музея в Купърстаун. Вдъхновен от заниманията, Гърни започна да създава художествени произведения от графично обработените полицейски снимки на убийци – подчертаваше жестокостта на характера им чрез едва доловими промени на официалните фотографии, направени веднага след залавянето им. Соня силно се заинтригува от проекта му и успя да продаде осем от произведенията (всяко на цена две хиляди долара) в галерията си в Итака, затова Гърни се занимава с това в продължение на няколко месеца, въпреки че зловещата тематика на снимките и желанието му да достави удоволствие на Соня не се нравеха на Мадлин. Сега отново се сети колко напрегнат се бе оказал този сблъсък. Припомни си и катастрофалните събития, които сложиха край на заниманията му със снимките на престъпници.

Освен че за малко не изгуби живота си, докато разследваше убийството на Мелъри, се сблъска и с болезнените доказателства за провала си като съпруг и баща. Това преживяване го направи по-смирен и го накара да си зададе въпроса дали любовта наистина е единственото важно нещо на света. Реши, че заниманията му със снимките и контактите му със Соня нарушават връзката с единствения човек, когото наистина обича, затова спря да посещава курса и се посвети на Мадлин.

Сега обаче, макар да бе изминала само година от онези събития, светлината от прозрението почти бе угаснала. Все още смяташе, че в него има много истина – че в известен смисъл любовта наистина е най-важното нещо на света – но вече не я възприемаше като единствената светлина във вселената. Значението, което ѝ отдаваше, постепенно отслабна и това не му тежеше. Усещаше промяната като настройване на една по-реалистична вълна, което определено не бе лошо нещо. В крайна сметка човек не би могъл да издържи дълго на такова емоционално напрежение както при случая "Мелъри"; в противен случай съществуваше реална опасност да забрави да окоси ливадата или да купи храна – или да не е в състояние да заработи достатъчно пари за храна и косачка за трева. Не бе ли това характерно за всяко подобно преживяване? Всяко силно напрежение бързо се уталожваше и биваше заместено от обичайния ежедневен ритъм. Затова Гърни не се притесняваше особено от факта, че сега идеята, че "любовта е най-важното нещо на света" му звучи като текста на полузабравена, отдавна изживяла времето си народна песен.

Това обаче не значеше, че е забравил всякаква предпазливост. У Соня Рейнолдс обаче имаше някакво особено електричество, което само много глупав мъж би сметнал за безопасно. Когато младата сервитьорка с розовата коса въведе стройната, елегантна Соня в помещението, тази енергия бе съвсем осезаема, като ниското жужене, което се разнася около мощна електроцентрала.

– Дейвид, любов моя! Изглеждаш... абсолютно същият! – възкликна тя и се приближи към него с танцова стъпка, след което му поднесе бузата си за целувка. – Но пък как иначе би могъл да изглеждаш? Ти си като скала. Такава твърдост, такова постоянство!

Соня произнесе последната дума с такава наслада, сякаш бе най-подходящият италиански термин за нещо, което английският език не бе в състояние да опише.

Облечена бе с плътно прилепнали маркови дънки и лъскава блуза под ленено сако с такава небрежно-елегантна кройка, че едва ли струваше по-малко от хиляда долара. Не носеше нито бижута, нито грим, които да отвличат вниманието от смуглата ѝ, съвършена кожа.

– Какво гледаш? – Тонът ѝ бе игрив, очите ѝ блестяха.

– Теб. Изглеждаш... страхотно.

– Би трябвало да съм ти много сърдита, нали си наясно?

– Защото спрях да се занимавам със снимки ли?

– Естествено, че затова! Снимките бяха страхотни, обожавах ги. Клиентите ми – също. И досега можех да ги продавам. А един ден ти ми се обаждаш и заявяваш, че повече не можеш да се занимаваш с това. Имал си лични причини, повече не си можел да правиш снимки, не си можел да говориш за това. Точка по въпроса. Не си ли съгласен, че имам достатъчно основание да съм ти бясна?

Изобщо не звучеше ядосано, затова реши да не ѝ отговаря. Само седеше и я наблюдаваше, удивен от количеството искряща енергия, което успява да вложи във всяка своя дума. Това бе и първото нещо, което бе привлякло вниманието му по време на курса ѝ. Това и раздалечените ѝ зелени очи.

– Аз обаче ти прощавам. Защото и занапред ще правиш такива снимки. Недей да ми клатиш глава. Повярвай ми, когато ти обясня какво става в момента, вече няма да си така скептичен. – Млъкна за миг и огледа обстановката за първи път, откакто бе влязла в ресторанта. – Жадна съм. Да си поръчаме нещо за пиене.

Когато розовокосата сервитьорка се появи отново, Соня си поръча водка със сок от грейпфрут. Макар разумът да го предупреждаваше да не го прави, Гърни последва примера ѝ.

– И така, господин пенсиониран полицай – започна тя, след като им донесоха питиетата и двамата отпиха, – преди да ти обясня как точно ще се промени животът ти, разкажи ми какъв е той в момента.

– Животът ми ли?

– Имаш такъв, нали?

Обзе го неприятното усещане, че тя вече знае всичко, което я интересува, включително характерните за живота му опасения, съмнения и конфликти. Същевременно обаче нямаше откъде да е разбрала. Макар да бе излагал произведенията си в галерията ѝ, никога не бе споделял нищо толкова лично.

– Животът ми е добър.

– А-а, обаче го казваш така, сякаш и сам не си вярваш. Все едно го казваш по задължение, защото се предполага да говориш по този начин.

– Наистина ли звучи така?

Тя отпи още веднъж от чашата си.

– Не искаш ли да ми кажеш истината?

– А каква смяташ, че е тя?

Соня наклони главата си на една страна и се вгледа внимателно в лицето му, после сви рамене:

– Не ми влиза в работата, нали? – Тя погледна през прозореца към езерото отвън.

Гърни изпи половината от водката си на две глътки.

– Предполагам, че не се различава особено от живота на останалите – малко от това, малко от онова... обичайните неща.

– От твоята уста "това" и "онова" звучат като комбинация от много мрачни обстоятелства.

Той се разсмя (без в действителност да изпитва никакво веселие), а после настъпи мълчание. Гърни го наруши първи:

– Открих, че не съм голям любител на природата, макар да се надявах на противното.

– А съпругата ти я обича, така ли?

Гърни кимна:

– Не че не възприемам красотата на онова място – високо в планината, усамотено, дървета и така нататък, обаче...

Соня го измери с проницателен поглед:

– Но като се опиташ да обясниш, само повтаряш "не че това", "не че онова". Опитваш се да отричаш.

– Какво? А, разбирам какво имаш предвид. Толкова ли са ми очевидни проблемите?

– Недоволството винаги е очевидно, не си ли съгласен? Какъв е проблемът? Не ти харесва думата ли?

– Думата "недоволство" ли? Не, просто... Как да кажа – онова, в което съм най-добър, нагласата ми и начинът, по който работи умът ми, не са особено полезни там, горе. Аз... умея да разнищвам ситуации, да анализирам проблеми, да откривам несъответствия, да разгадавам загадки. А нито едно от тези неща не е... – гласът му заглъхна.

– А съпругата ти, естествено, смята, че би трябвало да се наслаждаваш на маргаритките, а не да ги анализираш. Тя очаква да възкликнеш "О, колко са красиви!", вместо да питаш "Защо тук има маргаритки?" Права ли съм?

– И така може да се каже.

– Слушай – с неочакван ентусиазъм смени темата тя, – има един човек, с когото трябва да се запознаеш. При това възможно най-скоро.

– И с каква цел?

– Иска да те направи богат и известен.

Гърни се намръщи.

– Да, да, знам, че нямаш особено желание да ставаш богат, да не говорим за известен. Сигурна съм, че имаш много сериозни теоретични основания за това. Нека предположим обаче, че ти кажа нещо съвсем конкретно...

Тя огледа помещението. По-възрастната двойка тъкмо се изправяше – сякаш ставането от масата беше проект, който трябва да се реализира много внимателно. Двамата млади пък все още бяха заети с телефоните си, каквото и да правеха там с тях. Палците им натискаха клавишите с бясна скорост. На Гърни му хрумна странната идея, че може би си разменят съобщения, макар да седяха от двете страни на една и съща маса.

В този миг Соня прекъсна мислите му с драматично снижен глас:

– Как би реагирал, ако ти кажа, че един човек иска да купи твоя снимка за 100000 долара?

– Бих казал, че е откачен.

– Така ли смяташ?

– Че какво друго обяснение би могло да има?

– На един търг миналата година работният стол на Ив Сен Лоран бе продаден за 28 милиона долара. Виж, това може да се нарече откачено. Обаче 100000 долара за един от твоите невероятни портрети на серийни убийци? Това изобщо не е откачено. Страхотно – да, но не и откачено. Всъщност според онова, което знам за този мъж и начина му на работа, цената на произведенията ти само ще се покачва.

– Познаваш ли го?

– Сега за първи път се срещнах лично с него. Но съм чувала много за него. Той е нещо като отшелник, ексцентричен тип, който се появява от време на време и разтърсва света на изкуството с някоя покупка, а после отново изчезва. Ако се съди по името му, може би е холандец, но никой не знае къде живее. Швейцария... Южна Америка... Около него цари мистерия. Много е потаен, но пък има повече пари от Господ. Когато Джикинстил демонстрира интерес към някой творец, финансовите измерения на този интерес са огромни. Огромни!

Симпатичното момиче с розовата коса, което бе прибавило бледозелен шал към и без това умопомрачителното си облекло, прибираше чиниите и чашите от освободената маса.

– Скъпа – обърна се към нея Соня – би ли ми донесла още една водка със сок от грейпфрут? Май и приятелят ми ще пийне още едно, а?

Глава 27 Много храна за размисъл

Гърни не знаеше какво да мисли. Този следобед, докато шофираше към дома си, му бе изключително трудно да се съсредоточи върху каквото и да било.

Той не знаеше нищо за така наречения "свят на изкуството". Подозираше единствено, че е населен с някакви хора, които са толкова различни от полицаите, колкото папагалите от ротвайлерите. Макар да бе топнал върха на пръстите си в тези води преди година, когато направи първите си обработени фотографии, той не бе видял много от този свят. Галерията на университетското градче не бе точно мястото, където човек може да срещне ексцентрични милионери. Там не можеш да продадеш стол на известен дизайнер за 28 милиона долара. Няма и мистериозни знаменитости, подвизаващи се под името Джей Джикинстил, които биха предложили 100000 долара за една компютърно обработена снимка на сериен убиец.

На всичкото отгоре – "всичкото" беше фантастичното бизнес предложение, което му бе поднесла на тепсия – самата Соня никога не бе изглеждала така достъпна. Дори бе намекнала, че може да си наеме стая в "Препускащата патица" (към ресторанта имаше и хотелска част), ако изпие прекалено много и не е в състояние да шофира. За да отклони тази не особено прикрита покана, Гърни трябваше да потърси у себе си почтеност, каквато не бе сигурен, че притежава. От друга страна, може би "почтеност" бе твърде силна дума. Истината бе съвсем проста: той никога не бе лъгал Мадлин и не му се искаше да започва сега.

После обаче се зачуди дали действително е отклонил поканата на Соня, или само е отложил положителния си отговор. Съгласил се бе да се срещне с богатия и ексцентричен господин Джикинстил. Уговорката бе за вечеря, другата събота в Манхатън, когато щеше да научи всички подробности за невероятното бизнес предложение, на което – ако бе реално – щеше да е много трудно да откаже. Соня пък щеше да играе ролята на посредник между двамата в случай на евентуални бъдещи сделки. Така че не можеше да се каже, че я е изключил от живота си. Тъкмо обратното.

Всички тези мисли се блъскаха усилено в главата му и усещането изобщо не бе приятно. Опита се да пренасочи вниманието си и да се съсредоточи върху случая "Пери", макар да осъзнаваше иронията: опитваше се да се успокои, като бърка в гнездото на осите.

Превъзбуденият му ум в крайна сметка се предаде и Гърни едва не се уби, като задряма на волана. Спасиха го дупките по пътя. Колата започна да подскача и той рязко се разсъни. След няколко километра спря на една бензиностанция и си купи чаша кафе. Беше горчиво, независимо от излишно голямото количество захар и мляко. Заради отвратителния вкус още не можеше да спре да гримасничи.

Върна се в колата си и извади от папката списъка с имена и телефонни номера. Обади се на Скот Аштън и Уитроу Пери, като и в двата случая попадна на гласова поща. Остави на Аштън съобщение да му звънне, за да обсъдят нова насока в разследването. Молбата му към Пери пък бе да се срещнат възможно най-скоро, в удобно за заетия неврохирург време. В края на съобщението вмъкна фина уловка: "Напомнете ми да ви попитам за пушката ви "Уедърби".

В момента, в който затвори, телефонът в ръката му звънна. Обаждаше се Пери – само че съпругата.

– Дейв, Вал е. Искам да отидеш на една среща.

– Каква среща?

Тя му обясни, че е говорила с Шеридън Клайн, окръжния прокурор, и му е разказала всичко, което е научила от Гърни.

– Какво например?

– Ами казах му, че цялата история е много по-сложна, отколкото смятат ченгетата. Че може да се окаже някакво извратено отмъщение, че Хектор Флорес вероятно изобщо не е Хектор Флорес и ако търсят някакъв незаконен мексикански имигрант – а те именно това правят – никога няма да го намерят. Казах му, че така губят времето на всички, а също и че са банда шибани идиоти.

– Така ли ги нарече – шибани идиоти?

– За четири месеца не успяха да разберат и половината от онова, което ти научи за два дена. Така че – да, точно така ги нарекох, шибани идиоти. Точно такива са!

– Определено знаеш как да разбуташ гнездото на осите!

– Щом се налага...

– И как реагира Клайн?

– Клайн ли? Клайн е политик. Съпругът ми – или по-точно, парите му – играят немалка роля в политиката на щата Ню Йорк. Затова окръжен прокурор Клайн прояви желание да изслуша всякакви предложения за алтернативни подходи към случая. Освен това явно те познава много добре, попита ме каква точно е ролята ти в разследването. Обясних му, че си консултант. Тъпа дума, но го удовлетвори.

– Преди малко спомена за някаква среща...

– В кабинета му, утре следобед, в 15:00 часа. Ще присъствате ти, той и представител на щатската полиция – не ми каза точно кой. Ще отидеш, нали?

– Ще отида.

Излезе от колата си, за да изхвърли празната чашка от кафето в контейнера за боклук до колонките за бензин. Един древен оранжев трактор "Фармол", който влачеше натоварено със сено ремарке, мина с пуфтене покрай бензиностанцията. Във въздуха се смесваха миризмите на оборска тор, бензин и сено. Когато се върна в колата, телефонът му отново звънеше.

Обаждаше се Аштън:

– За каква нова насока в разследването става дума? – запита направо той.

– Искам да науча някои имена: учениците, с които Джилиан е била в един клас от момента на постъпването си в "Мейпълшейд"; терапевтите, съветниците и лекарите, с които се е срещала редовно. Би било добре да ми дадете и списък на евентуалните ви врагове – всеки, който би имал причина да нарани вас или Джилиан.

– Страхувам се, че навлизате в задънена улица. Не мога да ви предоставя онова, което искате.

– Дори списък със съучениците ѝ? Или имената на служителите ви, с които може би е разговаряла?

– Явно не съм обяснил достатъчно добре политиката на "Мейпълшейд" за пълна конфиденциалност. Пазим само минималното количество документация, изисквано от законите на щата, при това за най-краткия възможен срок и нито ден повече. Законът не ни задължава да съхраняваме имената и адресите на бившите си служители, затова не го и правим. Не поддържаме досиета с "диагнози" или "история на лечението", защото официално не извършваме такива. Политиката ни е да не разкриваме нищо пред никого. По-скоро ще оставим да затворят "Мейпълшейд", отколкото да нарушим този принцип. Учениците ни и семействата им ни вярват много повече, отколкото на останалите подобни учреждения. Ние пък държим доверието им да остане непоклатимо, затова не позволяваме да бъде предадено по никакъв начин.

– Каква красноречива реч – бавно каза Гърни.

– Да, изнасял съм я и преди – призна Аштън – и вероятно няма да е за последно.

– Значи за вас няма значение, че списъците със съученици или служители, на които Джилиан може да се е доверила, биха помогнали за откриването на убиеца ѝ?

– Вие го казвате, не аз.

– Да предположим, че тези имена биха могли да спасят вашия живот. Това ще промени ли решението ви?

– Не.

– Не ви ли притеснява произшествието с чашата за чай?

– Никак – в сравнение с възможността да навредя на "Мейпълшейд". Отговорих ли изчерпателно на въпросите ви?

– Какво ще кажете за външните врагове, такива, които нямат нищо общо с училището?

– Предполагам, че Джилиан е имала доста, но аз не знам имената им.

– Ами вие?

– Да, имам противници в академичните среди, както и немалко съперници, които завиждат на професионалните ми успехи. Намират се и пациенти с наранено его, въобще хора, чиято глупост ме е нервирала в един или друг случай... Нищо чудно сред тях да се срещат и такива, които ми имат зъб.

– Нещо против да ми кажете имената им?

– Страхувам се, че не мога да го направя. А сега трябва да тръгвам за следващата си среща.

– Определено имате много срещи.

– Приятен ден, детективе.

Гърни прекоси Дилуийд и точно когато спря пред магазина на Абелард, за да си купи прилично кафе и да изплакне отвратителния вкус от предишното от устата си, телефонът му звънна отново.

Когато видя кой се обажда, на лицето му се изписа усмивка.

– Детектив Гърни, обажда се Агата Смарт, секретарката на доктор Пери. Поискали сте среща с него, както и информация за ловната му пушка. Така ли е?

– Да. Чудех се кога мога да...

– Можете да ни изпратите въпросите си в писмен вид – прекъсна го тя. – Доктор Пери ще прецени дали има основание да се срещнете.

– Не съм сигурен дали това е станало достатъчно ясно от съобщението ми, но въпросите ми са свързани с разследването на убийството на доведената му дъщеря.

– Наясно сме с това, детективе. Както казах, можете да ги напишете и да ни ги изпратите. Искате ли да ви дам адреса?

– Няма да е необходимо – отвърна Гърни, като се опитваше да потисне раздразнението си. – Всъщност те могат да бъдат сведени до един съвсем прост въпрос: дали може да каже със сигурност къде е била пушката му през следобеда на 17 май.

– Както вече споменах, детективе...

– Просто му предайте въпроса ми, госпожо или госпожице Смарт. Благодаря ви.

Глава 28 Една различна гледна точка

Без малко да я пропусне. Когато стигна мястото, където тесният, покрит с чакъл път стигаше до имота му и продължаваше през ливадата до къщата, един червеноопашат ястреб излетя от върха над висока канадска ела вляво от Гърни и се понесе над пътя, а после и над езерото. Докато го гледаше как изчезва над върховете на дърветата, забеляза Мадлин, която седеше на старата пейка на брега на езерото, полускрита зад висока туфа папур. Гърни спря колата до старата червена плевня, излезе и помаха с ръка.

Мадлин отвърна с едва забележима усмивка – доколкото той можеше да прецени от това разстояние. Прииска му се да поговори с нея, имаше нужда от това. Пое по криволичещата пътека край затревения бряг на езерото към пейката. Наоколо цареше безмълвие и неподвижност.

– Нали мога да седна при теб за малко?

Тя кимна съвсем леко, сякаш смяташе, че ще наруши спокойствието на местността, ако каже нещо на глас.

Гърни седна и се вгледа в нетрепващата повърхност на езерото, в която се отразяваха листата на захарните кленове, растящи по другия бряг. Листата им бяха започнали да придобиват по-убит есенен оттенък. После погледна Мадлин и го обзе странно чувство: сякаш спокойствието ѝ не беше резултат на заобикалящата ги природа, а тъкмо обратното, че настроението и душевният мир на жена му, дълбоко скрити в нея, се предаваха на околността. И преди му бе хрумвало нещо подобно, но умът му, който не бе склонен да се поддава на сантиментални настроения, отхвърляше идеята.

– Имам нужда от помощта ти – чу собствения си глас, с който сякаш говореше някой друг, – за да реша някои въпроси.

Мадлин не каза нищо и той продължи:

– Денят бе объркващ... Повече от объркващ.

Тя му хвърли един от характерните си погледи, които или изразяваха много (в случая мнението ѝ, че не би могъл да очаква различен резултат, щом се е забъркал в случая "Пери"), или му предоставяха празен лист, на който тревожното му съзнание да изпише посланието.

Което и да беше от двете, той продължи да говори:

– Никога не съм се чувствал така... претоварен. Намери ли бележката, която ти оставих?

– За срещата с приятелката ти от Итака ли?

– Не бих я нарекъл точно "приятелка".

– "Съветничка" тогава?

Прииска му се да се впусне в спор за подходящата дума, да се защити, да каже, че е невинен, но се сдържа.

– Един колекционер е говорил с галерия "Рейнолдс". Проявил е интерес към портретите на престъпници, които миналата година излагах там.

Мадлин вдигна иронично вежди заради това, че бе заместил името на Соня с това на галерията ѝ.

Той обаче продължи и спокойно пусна "бомбата":

– Ще ми даде по сто хиляди долара за всеки уникален портрет.

– Това е смешно!

– Соня твърди, че човекът е сериозен бизнесмен.

– От коя точно лудница е избягал?

От другата страна на туфата папур се чу силен плясък. Тя се усмихна:

– Тази беше голяма.

– За някаква жаба ли говориш?!

– Извинявай.

Гърни затвори очи. Не искаше да си признае, че е прекалено раздразнен от очевидната ѝ незаинтересованост от неочаквания му късмет.

– Доколкото познавам света на изкуството, той е една огромна лудница. Някои от пациентите в нея обаче имат и страшно много пари. Очевидно този тип е един от тях.

– И какво точно иска от теб за тези 100000 долара?

– Ретуширана снимка, каквато само той да има. Единствена по рода си. Ще се наложи да взема портретите, които направих миналата година, и да ги обработя допълнително. Да ги променя така, че да не приличат на никои от онези, които галерията е продала досега.

– Онзи сериозно ли го иска?

– Така ми каза Соня. Спомена още, че е възможно клиентът да поиска повече от една фотография. Всъщност тя вече си представя седемцифрени суми.

Извърна се към Мадлин, за да види реакцията ѝ.

– Седемцифрени суми? Сума над един милион долара?

– А-ха.

– О, боже! Това... наистина е нещо.

Той се вгледа настойчиво в лицето ѝ:

– Нарочно ли се опитваш да реагираш с възможно най-голямо безразличие?

– И каква точно реакция се очаква от мен?

– Ами да проявиш поне любопитство... или задоволство, щастие? Да помислиш какво бихме могли да направим с толкова много пари?

Тя се намръщи замислено, после се усмихна:

– Може да прекараме цял месец в Тоскана.

– Това ли би направила с един милион долара?

– Какъв милион?

– Седемцифрена сума, забрави ли вече?

– Чух те много добре. Само че не си спомням да си казвал, че вече е станала реалност.

– Според Соня вече е факт. В събота ще вечерям с него в града. Колекционерът се казва Джей Джикинстил.

– В града?

– От твоята уста звучи като "в канализацията".

– И какво колекционира въпросният господин?

– Нямам представа. Каквото и да е обаче, явно плаща добри пари за него.

– И ти смяташ, че може да му се вярва? Че наистина има желание да ти плати стотици хиляди долари за някакви разкрасени снимки на престъпници, на една измет? Имаш ли изобщо представа кой е той?

– Утре ще разбера.

– Чуваш ли се какви ги говориш?

Доколкото можеше да анализира собственото си емоционално състояние, Гърни не се чувстваше спокоен, че постъпва правилно, но не беше готов да си го признае.

– Какво точно искаш да кажеш?

– Ами ти си много добър в разкостването. Нямаш равен в това.

– Наистина не разбирам какво имаш предвид!

– Така ли? Искам да кажа, че много те бива да раздробяваш нещата, за да ги анализираш. Веднъж каза, че имаш "набито око за несъответствията". А тази история определено има нужда от малко ръчкане и раздробяване. Как така не си се заел да я разнищиш?

– Може би изчаквам, за да получа малко повече информация, да видя дали предложението е истинско и кой е този Джикинстил.

– Да, звучи логично – каза тя с толкова спокоен и разумен тон, че явно имаше предвид тъкмо обратното. – Впрочем що за име е това?

– Джикинстил ли? Холандско, струва ми се.

Тя се усмихна:

– На мен пък ми звучи като име на чудовище от детска приказка.

Глава 29 В списъка на липсващите

Докато Мадлин приготвяше спагети със скариди за вечеря, Гърни слезе в мазето и се зае да преглежда стари броеве на "Сънди Таймс", които пазеха за един градинарски проект (Приятелка на Мадлин ѝ бе обяснила как се прави градинска леха, в която се слагат вестници за тор). Той търсеше в притурките предизвикателната рекламна фотография на Джилиан и по-специално автора на снимката. Тъкмо се канеше да остави вестниците и да звънне на Аштън, за да го попита за името на фотографа, когато намери рекламата. В резултат на някакво ужасяващо съвпадение, за последно тя бе публикувана в деня на убийството.

Вместо само да си препише надписа под снимката ("Фотограф: Грегорио"), реши да вземе притурката със себе си. Качи се горе и я сложи разтворена на масата, където Мадлин тъкмо нареждаше чиниите за вечеря.

– Какво е това? – попита съпругата му, като я видя.

– Реклама за много, много скъпи шалове. Ужасно скъпи. Освен това е снимка на жертвата.

– Жерт... да не би да имаш предвид...

– Джилиан Пери.

– Булката?

– Булката.

Мадлин се вгледа по-внимателно в рекламата.

– И двата образа са нейни – обясни Гърни.

Мадлин бързо кимна, с което искаше да покаже, че вече се е досетила.

– С това ли си е изкарвала прехраната?

– Все още не знам дали е било постоянна работа или нещо еднократно. Когато за първи път видях снимката в къщата на Скот Аштън, бях прекалено учуден и не го попитах.

– Закачил си е това нещо в къщата?! Той е вдовец, да избере точно тази снимка... – Тя поклати глава.

– Говори за Джилиан по същия начин, по който и майка ѝ – като за някаква изключително интелигентна, прелъстителна, болна маниачка. Работата е там, че целият случай е такъв. Всички, които по някакъв начин са свързани с него, са или гении, или луди за връзване... или патологични лъжци, или... и аз вече не знам. Господи, съседът на Аштън, за чиято съпруга се предполага, че е избягала с убиеца, се забавлява с влакче-играчка под коледна елха в мазето на къщата му. Никога не съм се чувствал така объркан! Все едно се нося по течението без ясна посока. Същата работа е и със следата. Екипът с кучета-следотърсачи е успял да проследи дирята от миризма до оръжието на убийството в гората, но оттам тя изчезва. Оттук следва, че убиецът се е върнал в бунгалото и се е скрил там, само дето там няма къде да се скрие. И така, в един момент си мисля, че знам какво става, а в следващия осъзнавам, че нямам никакви доказателства за теорията си. Има множество интересни сценарии, но когато ги разучиш по-внимателно се оказва, че са невъзможни.

– Какво значи това?

– Означава, че са ни необходими още доказателства, проверена информация, свидетелски показания от първа ръка на хора, на които може да се има доверие. До този момент нито един от разказите не е подкрепен от факти. Много е лесно да се подведеш по една интересна хипотеза. Може да се ангажираш емоционално до такава степен, че да не забележиш, само ти се иска хипотезата да е вярна. Хайде да вечеряме! Може би храната ще ми раздвижи мозъка.

Мадлин постави в средата на масата голяма купа спагети със скариди и доматен сос с чесън. До нея сложи две по малки купички – в едната имаше натрошено сирене "Асиаго", а в другата – нарязан на ситно босилек. Двамата започнаха да се хранят мълчаливо, всеки потънал в мислите си.

На устните на Гърни напираше усмивка, но той се сдържа. Осъзна, че раздразнението му, колкото и да бе неприятно като чувство, бе подтикнало Мадлин да обсъжда с него подробностите по случая. Нещо, на което се бе надявал, но досега не бе успял да постигне.

След няколко хапки Мадлин започна да си играе с една скарида и заяви:

– Малката ябълка не е паднала далеч от дървото.

– Хм?

– Майката и дъщерята имат много общи черти.

– Това, че и двете са малко нестабилни ли?

– Е, и така може да се каже.

Отново настъпи мълчание. Жена му си играеше със скаридата – побутваше я насам-натам с вилицата си.

– Сигурен ли си, че не е имало къде да се скрие?

– Да се скрие ли?

– В бунгалото.

– Защо питаш?

– Когато бях на тринайсет години, гледах един отвратителен филм. Ставаше дума за един хазяин, който бе оставил тайни пролуки в между стените на апартаментите и наблюдаваше наемателите през малки шпионки.

В този миг звънна стационарният телефон.

– Бунгалото е съвсем малко, има само три стаи – обясни Гърни, докато ставаше, за да вдигне.

– Просто ми хрумна – сви рамене тя. – Още потръпвам, като се сетя за онзи филм.

Телефонът се намираше на бюрото във всекидневната. Гърни успя да вдигне слушалката едва след четвъртото позвъняване.

– Гърни на телефона.

– Детектив Гърни? – гласът бе на млада жена и звучеше колебливо.

– Да. С кого разговарям?

От другата страна на линията се чуваше шумно дишане, явно жената бе силно притеснена.

– Там ли сте още?

– Да, аз... не би трябвало да се обаждам, но... исках да поговоря с вас.

– Кой се обажда?

Последва нова пауза.

– Савана Листън – отвърна младата жена след кратко колебание.

– С какво мога да ви помогна?

– Знаете ли коя съм?

– Трябва ли?

– Мислех, че може би е споменал името ми.

– Кой да е споменал името ви?

– Доктор Аштън. Аз съм една от секретарките му.

– Разбирам.

– Затова се обаждам. Тоест, може би точно затова не би трябвало да се обаждам, но... Вярно ли е, че сте частен детектив?

– Савана, кажете ми защо точно се обаждате.

– Добре, но... няма да казвате на никого, нали? Иначе ще си изгубя работата.

– Освен ако не смятате да нараните някого, не виждам защо ми е да разкривам каквото и да било.

Този отговор, който бе използвал стотици пъти през дългата си кариера, бе напълно лишен от съдържание, но явно на нея ѝ бе достатъчен.

– Добре. Просто ще ви кажа. По-рано днес, когато се обадихте на доктор Аштън, чух случайно разговора ви. Искахте имената на момичетата от класа на Джилиан, с които тя имаше навика да излиза, нали така? Само че той каза, че не може да ви ги даде?

– Да, нещо такова.

– А защо ви трябват?

– Съжалявам, Савана, но нямам право да го обсъждам. Бих искал обаче да разбера защо ми се обаждате.

– Мога да ви съобщя две имена.

– На момичета, с които се е събирала Джилиан?

– Да. Знам ги, защото докато учех тук, понякога излизахме заедно. Именно затова ви се обаждам, поне отчасти. Става нещо странно... – гласът ѝ леко започна да трепери, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

– Какво странно нещо, Савана?

– Двете момичета, с които Джилиан излизаше... и двете изчезнаха, след като завършиха.

– Какво точно имате предвид под "изчезнаха"?

– Ами и двете са напуснали домовете си през лятото. Семействата им не са ги виждали и никой не знае къде са. А има и още нещо, нещо ужасно... – Дишането ѝ сега бе толкова неравно и плитко, че приличаше повече на тихо хлипане.

– Какво "ужасно нещо", Савана?

– И двете разправяха, че искат да легнат с Хектор Флорес.

Глава 30 Моделите на Грегорио

До края на разговора си със Савана Листън Гърни ѝ зададе дузина въпроси и получи дузина полезни отговори. Научи и имената на двете момичета, а накрая му бе отправена една много настоятелна молба: да не споменава на доктор Аштън за обаждането.

Имало ли някаква причина да се страхува от него? Не, разбира се – доктор Аштън бил светец. Просто не ѝ било приятно да прави нещо зад гърба му. Освен това не искала лекарят да си помисли, че не се доверява напълно на преценката му.

А доверява ли се напълно на преценката му? Да, естествено! Само малко я притеснявал фактът, че той не се притеснява от изчезването на момичетата.

Следователно е казала на Аштън за тези "изчезвания"? Да, казала му, разбира се! Той обаче обяснил, че възпитаниците на "Мейпълшейд" често имат основателни причини да се спотаят или направо да изчезнат след завършването си. А и не било необичайно семействата им да не ги потърсят и да не поддържат връзка с порасналите си дъщери, които искат малко свобода.

А как изчезналите момичета се запознали с Хектор? Ами доктор Аштън понякога го водел в "Мейпълшейд", за да се погрижи за лехите с цветя. Хектор бил много готин и някои от момичетата били силно заинтригувани от него.

Имало ли сред служителите на "Мейпълшейд" някой, на когото да се е доверявала и с когото да е споделяла? Да, доктор Кейл, който отговарял за много неща в училището. Но доктор Кейл, Саймън Кейл, се пенсионирал и сега живеел в Купърстаун. Тя открила телефона на Гърни в интернет, а пък той вероятно можел да намери номера на доктор Кейл по същия начин. Кейл бил раздразнителен и опак старчок, но може би знаел разни неща за Джилиан.

А защо му казвала всичко това? Защото бил детектив, а понякога ѝ се случвало да лежи нощем и уплашено да се пита какво се е случило с изчезналите момичета. Денем разбирала, че доктор Аштън вероятно е прав, че много от ученичките са от семейства с проблеми – болни семейства като нейното собствено – и би било нормално да искат да се отдалечат от тях. Да се махнат, и то без да оставят информация за бъдещия си адрес или намеренията си. Нищо чудно дори да сменят имената си. Нощем обаче... нощем ѝ хрумвали и други идеи, които ѝ пречели да заспи.

А, да – между другото, изчезналите момичета имали още нещо общо помежду си (освен факта, че и двете демонстрирали огромен интерес към Хектор, докато работел в градината, гол до кръста).

И какво било то?

След като завършили "Мейпълшейд", и двете били позирали – също като Джилиан – "за онези ужасно секси реклами на шалове".

Когато Гърни се върна в кухнята, Мадлин все още седеше на масата. Пред нея лежеше отворена притурката на списание "Тайм". Той отиде при жена си и се вгледа в смущаващото изображение на ненаситност и себепогълнатост. Усети, че косъмчетата на тила му настръхват.

Мадлин го погледна любопитно и Гърни реши, че така иска да разбере дали той има желание да сподели за телефонния разговор.

Благодарен за проявения интерес, той ѝ го разказа в най-големи подробности.

Любопитството ѝ бе изместено от загриженост:

– Някой трябва да разбере защо няма никаква връзка с тези момичета.

– Съгласен съм.

– Не трябва ли да съобщят в местното полицейско управление?

– Не е толкова просто. Момичетата, за които Савана ми разказа, са били в класа на Джилиан и съответно – на нейната възраст. Това означава, че в момента са най-малко на деветнайсет години и според закона са пълнолетни. Ако роднините им или други хора, с които са общували редовно, не ги обявят за изчезнали, полицията не може да направи нищо. От друга страна...

Той извади от джоба мобилния си телефон и набра номера на Скот Аштън.

След четири позвънявания, точно преди да се включи гласовата поща, лекарят вдигна.

– Добър вечер, детектив Гърни.

Явно бе видял името, изписано на екрана.

– Доктор Аштън, извинявам се за безпокойството, но изникна нещо.

– Напредък ли има?

– Не съм сигурен дали може да се нарече така, но е важно. Разбирам политиката за конфиденциалност на "Мейпълшейд", достатъчно ясно ми я обяснихте, но в случая се налага да направите изключение. Трябва ми достъп до архивите ви с данни за постъпилите ученици.

– Смятах, че наистина сме изяснили този въпрос. Принципи, от които се правят изключения, не могат да се смятат за принципи. А в "Мейпълшейд" конфиденциалността е всичко. Тя е най-важна и не правим изключения. Никакви!

Гърни установи, че нивото на адреналина му рязко се е покачило.

– Имате ли желание да научите какъв точно е проблемът?

– Кажете ми.

– Нека предположим, че Джилиан може да не е била единствената жертва.

– За какво говорите?

– Възможно е тя да е само една от няколкото ученички, завършили "Мейпълшейд", които са били потенциални мишени на Хектор Флорес.

– Не разбирам...

– Получих сведения, че някои от завършилите "Мейпълшейд" ученички, които са били благоразположени към Хектор Флорес, не могат да бъдат открити. Предвид тези обстоятелства трябва да проверим с кои от съученичките на Джилиан може да се установи контакт и с кои – не.

– Господи, наясно ли сте какво говорите? И откъде изобщо сте получили тези така наречени "сведения"?

– Източникът не е от значение.

– Естествено, че е от значение! От това зависи доколко може да му се вярва.

– От това може би зависи и животът на няколко момичета. Помислете си.

– Ще си помисля.

– Предлагам да го направите още сега.

– Не ми харесва тонът ви, детективе.

– Смятате, че тонът ми е проблемът в случая? Предлагам ви да помислите за нещо друго! Например за възможността някои от ученичките ви да изгубят живота си заради безценната ви политика на конфиденциалност! Помислете си как ще го обясните на полицията. И на медиите. И на родителите им. След като хубаво обмислите това, обадете ми се отново. А сега трябва да се свържа с други хора!

Гърни затвори и си пое дълбоко въздух.

Мадлин се вгледа внимателно в лицето му и се подсмихна криво.

– Какъв подход само!

– Защо, ти друг ли би използвала?

– Всъщност твоят не бе никак лош. Да стопля ли отново вечерята?

– Да, добра идея. – Пое си отново въздух и го изпусна, сякаш по този начин можеше да се освободи и от притока на адреналин. – Савана ми съобщи имената и телефонните номера на семействата на двете момичета – на двете жени всъщност – които според нея са изчезнали. Как мислиш, дали да им се обадя?

– Това твоя работа ли е?

Тя взе двете чинии и ги отнесе до микровълновата фурна.

– Добър въпрос – призна Гърни и седна на масата.

Нещо в поведението на Аштън го бе провокирало и го караше да действа импулсивно. Но като си наложи да разсъждава спокойно, осъзна, че проблемът с "изчезналите" бивши ученички беше от ресора на полицията. За да бъде обявено дадено лице за "изчезнало", трябваше да се спазят определени правни и протоколни процедури. След това в националните бази данни трябваше да се въведат описанието му и обстоятелствата, при които е било видяно за последен път. Имаше и друг, още по-важен проблем: този с работната сила. Ако се окажеше, че са изчезнали няколко лица, при това със съмнение, че са били отвлечени или нещо по-лошо, това не беше работа за един-единствен следовател. Утрешната среща с окръжния прокурор и представителя на Бюрото за криминални разследвания бе идеалната възможност да съобщи за обаждането на Савана и да отнесе въпроса до полицията.

Междувременно обаче можеше да поговори с Грегорио. Разговорът можеше да се окаже интересен.

Гърни взе лаптопа си от всекидневната и го постави на мястото, където допреди малко се намираше чинията му със спагети. Провери в указателя на град Ню Йорк и откри трийсет и двама души с тази фамилия. Разбира се, беше много по-вероятно Грегорио да е собствено име или професионален псевдоним, който да допринася за определен имидж в съответните среди. Не успя обаче да открие името в нито една от категориите, които някак можеха да са свързани с рекламата в списание "Тайм". Нямаше никакъв "Грегорио" нито сред фотографите, моделиерите и графичните дизайнери, нито в рекламните и маркетинговите агенции.

Изглеждаше странно да няма никаква информация за фотограф, който прави рекламни снимки... Освен ако не беше толкова известен, че всяка голяма клечка в бранша да го познава и да знае как да се свърже с него. Фактът, че е невидим за масите, само би повишил интереса към него. Все едно си член на изискан нощен клуб, в който се допускат само отбрани клиенти.

Хрумна му, че ако Аштън е получил своето копие на снимката направо от Грегорио, би трябвало да има телефонния му номер. Сега обаче едва ли бе най-подходящият момент да му го поиска. Всъщност възможно бе и Вал Пери да знае нещо за фотографа, дори пълното му име. Или поне някакви подробности за самата снимка. И в двата случая щеше да е най-подходящо да остави въпросите си за другия ден. А най-важното бе да запази ума си ясен, спокоен и отворен за нови възможности. Може би бе съвпадение, че две бивши възпитанички на "Мейпълшейд" бяха позирали за същия моден фотограф като Джилиан, макар и двете да си бяха падали по Хектор. Гърни затвори лаптопа си и го сложи на пода до стола си.

Мадлин се върна с чиниите им, от които отново се вдигаше пара, и седна срещу него. Той взе вилицата си, после отново я остави. Извърна се и погледна навън, но мракът зад френските прозорци се бе сгъстил. Не се виждаха нито патиото, нито градината – само отразените в стъклата фигури на самия него и съпругата му, седнали край масата. Забеляза строгите черти на лицето си, сериозната линия на устата, които му напомняха за баща му.

Междувременно Мадлин пък наблюдаваше него.

– За какво си мислиш?

– За нищо. Не знам. За баща ми.

– И какво за него?

Той примигна и я погледна.

– Разказвал ли съм ти историята за зайците?

– Не, не помня такова нещо.

Гърни прочисти гърло.

– Когато бях малък – на пет-шест години, най-много седем – карах баща ми да ми разправя истории за времето, когато е бил дете. Знаех, че е отраснал в Ирландия, и имах някаква бегла представа за страната от един календар, който наш съсед ни бе подарил, след като бе ходил там на почивка. Всичко бе много зелено, скалисто и някак диво. За мен това бе едно странно, но прекрасно място. Сигурно го харесвах толкова, защото изобщо не приличаше на "Бронкс", където живеехме.

На лицето му се изписа неприязън към квартала от детството или може би към самото му детство.

– Баща ми не говореше много, или поне не с мен и с майка ми. Беше почти невъзможно да го накарам да ми разкаже каквото и да било за детството си. И най-после един ден – може би просто искаше да спра да го тормозя – ми разправи тази история. Каза, че зад къщата на баща му имало ливада – точно така я нарече, "къщата на баща ми", което бе много странно, като се има предвид, че и той самият е живял в нея – обширна ливада, отделена с ниска каменна ограда от друга, още по-голяма ливада, през която течало поточе. Зад него в далечината имало хълмове. Къщата била ниска, малка, боядисана в светлокафяво, със сламен покрив, потъмнял от времето. Наоколо имало бели патици и жълти нарциси. Лежах всяка вечер в леглото си и си представях тази картина – патиците, нарцисите, полето, хълма. Искаше ми се да съм там и бях уверен, че някой ден наистина ще отида.

Лицето му изразяваше някаква смесица от горчивина и копнеж.

– И каква беше историята?

– М-м?

– Каза, че ти е разправил някаква история.

– Той и приятелят му Лиъм често ходели на лов за зайци. И двамата имали прашки. Отивали на ливадите зад къщата рано сутрин, преди разсъмване, докато тревата все още била покрита с роса, и стреляли по зайци. Зайците били проправили тесни пътечки през високата трева и той и Лиъм вървели по тях. Понякога пътечките свършвали пред някой къпинов храсталак, а понякога минавали под каменната стена. Описа ми големината на заешките дупки и как двамата с Лиъм поставяли примки и капани на отворите или на пътечките, а понякога и на входовете на тунелите под каменната стена.

– А спомена ли някога да са хващали заек?

– Каза, че ако хванели нещо, го пускали.

– Ами прашките?

– Много пъти пропускали на косъм, така каза...

– И това е историята?

– Да. Работата е там, че картините, които рисувах в ума си, бяха толкова истински, толкова често си представях, че самият аз съм там и вървя по тесните пътеки в тревата, че тези образи се превърнаха в най-живите спомени от детството ми.

Мадлин леко се намръщи.

– Всички правим така. И аз имам съвсем ясни спомени за неща, които в действителност никога не съм виждала – спомени за сцени, описани от други хора. Спомням си онова, което съм си представяла за тях.

Той кимна:

– Има още нещо. Години по-късно, десетилетия всъщност, когато бях прехвърлил трийсетте, а баща ми беше на шейсет и няколко, му споменах за това, докато говорехме по телефона. Казах му: "Помниш ли онази история за теб и Лиъм, как сте излизали с прашките в полето на разсъмване?" Той изобщо не се сети за какво говоря. Затова му споменах и останалото: ниската стена, къпиновите храсти, потока, хълма, заешките пътеки. "А, това ли? – отвърна ми той – Това са пълни глупости, нищо такова не се е случвало." А тонът му показваше, че ме смята за глупак, задето съм му повярвал. – Гласът на Гърни потрепери съвсем леко, едва доловимо. После той прочисти гърло.

– Значи всичко е било измислица?

– Да, всичко е било измислица. До последната дума, тревичка и камъче. И най-лошото е, че това е единственото нещо, което ми е разказвал за детството си.

Глава 31 Шотландски териери

Гърни се бе облегнал назад на стола си и изучаваше внимателно ръцете си. В действителност те бяха много по-сбръчкани и захабени, отколкото си ги беше представял. Бяха като ръцете на баща му.

Дълбоко замислена, Мадлин разтребваше масата. След като сложи всички съдове и прибори в мивката, покри ги със сапунена вода и спря кранчето.

– Сигурно детството му е било ужасно – заяви тя с равен тон.

Съпругът ѝ вдигна поглед към нея.

– Да, предполагам...

– Осъзнаваш ли, че през дванайсетте години от брака ни, докато още бе жив, го видях само три пъти?

– Да. Такива сме ние.

– Имаш предвид ти и баща ти ли?

Той кимна леко, потънал в спомени.

– Апартаментът в "Бронкс", в който израснах, имаше четири стаи: малка кухня, в която готвехме и се хранехме, както и малък хол и две неголеми спални. Бяхме четирима – майка ми, баща ми, баба ми и аз. И знаеш ли какво? Почти винаги във всяка стая имаше само по един човек, освен когато майка ми и баба ми гледаха заедно телевизия във всекидневната. Дори тогава баща ми оставаше в кухнята, а аз бях в някоя от спалните.

Разсмя се, после млъкна. В собствения си смях беше чул сардоничния смях на баща си.

– Спомняш ли си малките магнити-играчки във формата на шотландски териери? Ако ги наредиш по определен начин, се привличат. Ако пък ги сложиш наобратно, се отблъскват. Така бе и с нашето семейство, четири малки шотландски териера, сложени така, че да се отблъскват. В крайна сметка винаги се озовавахме в четирите противоположни края на апартамента, възможно най-далеч един от друг.

Мадлин не каза нищо, само пусна отново водата и се захвана да мие и изплаква съдовете, които после поставяше на сушилника до мивката. Когато приключи, изключи осветлението над плота и седна в другия край на голямата стая, на едно от креслата до камината. Светна близката лампа и от една платнена торба, оставена на пода, извади плетивото, с което се занимаваше напоследък – червена вълнена шапка. От време на време хвърляше поглед към Гърни, но без да казва нищо.

Два часа по-късно стана и отиде да си легне.

Междувременно Гърни бе взел папките по случая "Пери" от всекидневната, където ги бе струпал вечерта, когато семейство Мийкър им бяха на гости. От два часа четеше резюмета на разпитите, проведени на местопрестъплението, и стенограмите, записани в главното управление на БКР. Направи му впечатление, че материалите са много, но не рисуват ясна и логична картина на събитията.

Някои случки буквално нямаха никакъв смисъл. Такъв бе например инцидентът "Гол в павилиона", за който бяха разказали петима жители на Тамбъри. Те твърдяха, че месец преди убийството Флорес е бил забелязан да стои на един крак, със затворени очи и сключени като за молитва ръце – предполагаха, че е поза от йога – в средата на павилиона, на поляната зад къщата на Аштън. Чисто гол. И в петте резюмета разпитващият полицай бе отбелязал, че в действителност свидетелят не е видял случката със собствените си очи, а го е представил като нещо "всеизвестно". И петимата казваха, че са чули историята от други хора. Някои си спомняха точно от кого, а други – не. Нито един не помнеше кога точно я е чул. Няколко души споменаваха и за друг инцидент – Аштън и Флорес се сдърпали в един летен следобед на главната улица в Тамбъри. Но и тук нито един от разпитаните – включително двамата, които го описваха в подробности – не бе присъствал на сцената.

Преразказите бяха в изобилие, но преките свидетели – не.

Почти всеки от разпитаните разглеждаше самото убийство през призмата на някакъв сценарий: "Чудовището Франкенщайн", "Отмъщението на изоставения любовник", "Всеки мексиканец е престъпник", "Хомосексуалистите са лабилни", "Медиите отравят Америка с насилие"...

Никой не бе предположил, че може да има връзка със сексуалните насилници, учещи в "Мейпълшейд", нито бе допуснал, че някой иска да отмъсти за минали простъпки на Джилиан – а именно там според Гърни се криеше ключът към разкриването на убийството.

"Мейпълшейд" и миналото на Джилиан: две обширни теми, за които имаше много повече въпросителни, отколкото факти. Възможно бе пенсионираният терапевт, за когото бе споменала Савана, да е в състояние да попълни някои празноти. Саймън Кейл – лесно за запомняне име. Божичко! Беше толкова изтощен, че се чувстваше все по-замаян.

Отиде до мивката и наплиска лицето си със студена вода. Реши, че ще е добре да си направи кафе. После си каза, че няма да е добре. Върна се отново на масата, отвори лаптопа си и след по-малко от минута намери телефонния номер и адреса на Кейл в интернет. За беля бе отделил много време на докладите от разпитите – много повече, отколкото си бе дал сметка. Вече бе 22:55 часа. Да се обади ли, или не? Сега или утре сутринта? Изгаряше от нетърпение да се свърже с него, да последва някаква конкретна и логична нишка, да я проследи до истината или поне част от нея. Ако Кейл вече си бе легнал, надали щеше да му хареса да го безпокоят. От друга страна, едно късно обаждане може би щеше да подчертае важността на въпроса. Не се сдържа и се обади.

След три или четири позвънявания от другата страна се чу глас, който можеше да е и на мъж, и на жена:

– Ало?

– Саймън Кейл, моля.

– Кой се обажда? – попита гласът, който сега звучеше по-скоро като мъжки, с нотка на безпокойство и раздразнение.

– Дейвид Гърни.

– Какво да съобщя на доктор Кейл? Каква е причината за обаждането ви?

– С кого разговарям?

– Разговаряте с човека, който вдигна слушалката. Освен това е много късно. Така че бихте ли ми казали защо...

На заден фон се чу глас, кратко мълчание, а после очевидно друг взе телефона.

– Аз съм доктор Кейл. Кой се обажда? – попита строг и авторитетен мъжки глас.

– Доктор Кейл, аз съм Дейвид Гърни. Извинявам се, че ви безпокоя в такъв късен час, но става дума за нещо спешно. Работя като консултант по случая с убийството на Джилиан Пери и се опитвам да си изградя някаква представа за "Мейпълшейд". Казаха ми, че вие бихте могли да ми помогнете.

От другата страна на линията последва мълчание.

– Доктор Кейл?

– Консултант, казвате? Какво точно означава това?

– Бях ангажиран от семейство Пери, които искаха независима гледна точка в разследването.

– Така ли?

– Надявах се да ми разкажете за клиентите на "Мейпълшейд" и философията на училището като цяло.

– Скот Аштън би трябвало да е идеалният източник на подобна информация – каза той някак кисело, но после добави с по-неофициален тон: – Вече не съм част от екипа на "Мейпълшейд".

Гърни усети, че двамата мъже явно не се разбират, и реши да се възползва от това:

– Помислих си, че ще сте по-обективен от човек, който все още е обвързан с училището.

– Не желая да обсъждам подобна тема по телефона.

– Разбирам ви напълно. Всъщност аз живея в Уолнът Кросинг и с удоволствие ще дойда до Купърстаун, ако се съгласите да ми отделите дори половин час.

– Разбирам, но за съжаление вдругиден заминавам на едномесечна почивка.

От начина, по който го каза, ставаше ясно, че не си търси извинение, а наистина е възпрепятстван. Гърни остана с впечатлението, че Кейл не само е заинтригуван, но и вероятно знаеше интересни неща.

– Изключително много ще ми помогнете, докторе, ако приемете да се видим преди това. По една случайност утре следобед имам среща с окръжния прокурор. Ако се съгласите да ми отделите малко време, бих могъл да се отбия и при вас.

– Имате среща с Шеридън Клайн?

– Да, и би било много полезно да разговарям с вас преди нея.

– Ами предполагам, че... Все пак няма да е зле да науча нещо повече за вас, преди да... преди да преценя дали е редно да обсъждам такива неща с вас. Можете ли да ми дадете някакви препоръки?

Гърни му разказа накратко за себе си и кариерата си, след което му даде името и телефонния номер на един заместник-комисар от нюйоркската полиция, с когото Кейл можеше да разговаря. Дори спомена извинително статията в списание "Ню Йорк" отпреди пет години, която възхваляваше приноса му в разрешаването на два много популярни случая на серийни убийства. Съдейки по написаното, той бе някаква кръстоска между Шерлок Холмс и Мръсния Хари, което го караше да се чувства много неудобно. Но пък можеше да се окаже полезно.

Кейл се съгласи да се срещнат в 12:45 часа на другия ден, петък.

Когато Гърни се опита да подреди мислите си, да си направи наум списък на темите, които искаше да обсъдят на срещата, за пореден път се убеди в едно нещо: силното вълнение и прекалената умора не помагаха за организацията на каквото и да било. Реши, че в момента сънят би му помогнал най-много. Но щом се съблече и се пъхна в леглото до Мадлин, мобилният му телефон звънна. Наложи се да стане и да отиде в кухнята, където го бе оставил.

Гласът, който се разнесе в слушалката, принадлежеше на мъж, възпитан в традициите на най-добрите частни клубове на Кънектикът.

– На телефона е доктор Уитроу Пери. Търсили сте ме. Мога да ви отделя точно три минути.

На Гърни му трябваше известно време, за да се съсредоточи:

– Благодаря ви за обаждането. Разследвам убийството на...

– Знам с какво се занимавате! – прекъсна го рязко Пери. – Какво искате?

– Има някои въпроси, които бих искал да...

– Задайте ги!

Гърни се пребори с желанието да вмъкне някоя забележка относно държанието на лекаря.

– Имате ли представа защо Хектор Флорес е убил дъщеря ви?

– Не, нямам. И между другото, Джилиан бе дъщеря на съпругата ми, не моя.

– Известно ли ви е дали някой друг освен Флорес ѝ е имал зъб – и е имал причина да я нарани или убие?

– Не.

– Нито един?

– Нито един – и в същото време всички.

– Какво значи това?

Пери се разсмя – остро, неприятно.

– Джилиан бе лъжлива манипулативна кучка. Надали съм първият, от когото го чувате.

– Кое е най-лошото нещо, което някога ви е причинявала?

– Нямам никакво желание да обсъждам тази тема.

– Според вас защо доктор Пери е решил да се ожени за нея?

– Питайте него.

– Питам вас.

– Следващия въпрос!

– Някога коментирала ли е Флорес?

– Със сигурност не и пред мен. Двамата въобще не бяхме близки. Искам да ви е пределно ясно, детективе, че говоря с вас поради една-единствена причина: съпругата ми реши да проведе неофициално разследване и ме помоли да ви се обадя. Обаче наистина няма с какво да ви помогна. Честно казано, смятам този неин опит за разхищение на време и пари.

– Какви чувства изпитвате към доктор Аштън?

– Чувства ли? Какво имате предвид?

– Харесвате ли го? Възхищавате ли му се? Съжалявате ли го? Презирате ли го?

– Нито едно от изброените.

– Тогава какво?

Последва кратко мълчание, после въздишка:

– Той не ме интересува. Неговият живот не ме засяга по никакъв начин.

– Но у него има нещо, което... какво?

– Ами възниква очевидният въпрос. В известен смисъл същият, който вече зададохте.

– И кой по-точно?

– Защо един толкова способен специалист би се оженил за пропаднал човек като Джилиан?

– Толкова ли я мразехте?

– Не я мразех, господин Гърни – не повече, отколкото бих мразил кобра например.

– А бихте ли убили кобрата?

– Този въпрос е детински.

– Проявете снизходителност и ми отговорете, моля.

– Бих убил кобрата, ако заплашва живота ми. Точно както бихте направили и вие.

– Искало ли ви се е някога да убиете Джилиан?

Докторът се разсмя невесело:

– Това да не е някаква игра за първолаци?

– Просто въпрос.

– Губите ми времето.

– Притежавате ли все още пушка "Уедърби Магнум" 257 калибър?

– Това пък какво общо има, по дяволите?

– Известно ли ви е, че някой е стрелял по Скот Аштън с такава пушка една седмица след убийството на Джилиан?

– С "Уедърби" 257 калибър? За бога, да не намеквате, че... Нали не се осмелявате да намекнете, че по някакъв начин съм... Какво, по дяволите, намеквате?!

– Просто ви зададох въпрос.

– Въпрос с доста обиден подтекст!

– Да разбирам ли, че пушката все още е у вас?

– Разбирайте каквото искате! Следващия въпрос.

– Можете ли да ми кажете със сигурност къде точно се е намирала пушката ви на седемнайсети май?

– Следващия въпрос.

– Джилиан някога водила ли е приятели вкъщи?

– Не – и благодаря на бога, че ми спести поне това! Боя се, че времето ви изтече, господин Гърни.

– Последен въпрос. Случайно да знаете името или адреса на биологичния баща на Джилиан?

За първи път от началото на разговора Пери се поколеба.

– Името звучеше като испанско – каза с нотка на отвращение. – Съпругата ми го спомена веднъж. Казах ѝ, че никога повече не искам да го чувам. Крус, може би? Анхел Крус? Не знам адреса му. Нищо чудно да няма такъв. Като се има предвид средната продължителност на живота на пристрастените към метамфетамини, вероятно е мъртъв от доста години.

И без да каже нищо повече, прекъсна връзката.

Заспиването се оказа трудна задача. Когато минеше полунощ, а умът на Гърни все още се занимаваше с нещо, му бе много трудно да го "изключи". Отнемаше му часове да се отпусне и да спре да анализира вманиачено проблемите, възникнали през деня.

Прекара поне четирийсет и пет минути в напразни опити да се отърси от калейдоскопа образи и въпроси, свързани със случая "Пери", когато осъзна, че дишането на Мадлин се е променило. Сигурен бе, че когато си легна, тя спеше. Сега обаче нещо му подсказваше, че се е събудила.

Искаше да поговори с нея. Всъщност не, не бе напълно сигурен дали иска. Не бе сигурен и какво точно да обсъждат. После осъзна, че иска съвет от нея. Искаше тя да му покаже пътя през блатото, в което затъваше все по-дълбоко – блато, образувано от твърде много съмнителни истории. Искаше съвета ѝ, но не знаеше как да помоли за него.

В този миг Мадлин леко се прокашля.

– И какво ще правиш с всичките си пари? – запита тя направо, сякаш обсъждаха тази тема вече цял час.

Всъщност за нея бе обичайна практика да повдигне някакъв въпрос по този начин.

– Имаш предвид стоте хиляди долара ли?

Тя не отвърна, което означаваше, че смята въпроса за излишен.

– Тези пари не са мои – подчерта Гърни. – Парите са наши. Дори и все още да са в сферата на теоретичното.

– Не, парите са си твои.

Той обърна глава към нея, но нямаше луна и в мрака не можеше да види изражението ѝ.

– Защо казваш това?

– Защото е вярно. Това си е твое хоби, което може да се окаже много доходоносно. И контактите с галерията са си твои – онази представителка или агентка, или каквато там се води. Освен това ще се видиш с новия си фен, колекционера, който и да е той. Така че и парите са си твои.

– Наистина не разбирам защо го казваш!

– Казвам го, защото е вярно.

– Не, не е. Онова, което е мое, е на двама ни.

Тя се изсмя печално:

– Не разбираш, нали?

– Какво да разбирам?

Мадлин се прозя и внезапно в гласа ѝ се долови умора:

– Целият проект си е твой. Единственият ми принос са оплакванията ми за това, колко време губиш с него, колко прекрасни дни пропускаш, затворен в бърлогата си, облещен в екрана на компютъра и в лицата на серийни убийци.

– Това няма никаква връзка с начина, по който възприемаме парите.

– Напротив. Ти си ги спечелил. Твои са си. – Прозя се отново. – Мисля да заспивам.

Глава 32 Необуздана лудост

В 11:30 часа на другия ден Гърни потегли за срещата си със Саймън Кейл. Предвидил си бе малко повече от час за пътуването до Купърстаун. По пътя спря да изпие една голяма чаша от чудесното кафе на Абелард. Когато стигна езерото Отсего, вече се бе разсънил достатъчно, за да обърне внимание на типичното септемврийско време, синьото небе и червенеещите листа на кленовете.

Джипиесът му го насочи по покрития с високи борове западен бряг на езерото към една малка бяла къща в колониален стил, построена на собствен полуостров с площ около половин акър. Вратите на гаража бяха отворени и разкриваха лъскава зелена мазда "Миата Роудстър" и едно черно волво. На края на водещата към къщата алея за коли бе паркиран червен фолксваген "Бийтъл". В момента, в който Гърни спря зад фолксвагена, от гаража се появи елегантен мъж с посивяла коса и две платнени пазарски чанти.

– Детектив Гърни, предполагам?

– Доктор Кейл?

– Да. – Мъжът се усмихна механично, просто от учтивост, и го поведе по покритата с каменни плочи пътека към къщата.

Вратата бе отворена. Отвътре къща изглеждаше стара, но много добре поддържана. Таваните бяха ниски, вероятно за да задържат топлината, поддържани от изсечени на ръка масивни греди, характерни за строителството през XVIII век. В кухнята, в която се намираха, имаше огромна открита пещ, както и емайлирана газова печка от трийсетте години на XX век. От една от другите стаи се разнасяше мелодия, която не можеше да се сбърка: "Амейзинг Грейс", изпълнявана на флейта.

Кейл остави на масата пазарските торби (и двете носеха логото на симфоничния оркестър на Адирондак). В едната се виждаха някакви листни зеленчуци и франзели, а от другата се подаваха бутилки вино.

– Това е за вечеря. Пратиха ме на "лов" – обясни той дяволито. – Аз самият не готвя. Партньорът ми Ейдриън е майсторът-готвач тук... както и флейтистът.

– Той ли... – Гърни кимна по посока на долитащата мелодия.

– О, не, не – Ейдриън е много по-добър! Това вероятно е ученикът му, който идва в дванайсет. Онзи със сапунерката.

– Сапунерката?

– Количката отвън, паркирана пред вашата. Онази червената.

– А! – възкликна Гърни. – Разбира се. Значи волвото трябва да е ваше, а маздата – на партньора ви?

– Сигурен ли сте, че не е обратното?

– Не, не мисля.

– Интересно. И какво точно ви накара да смятате така? Да нямам знак "Волво!" на челото?

– Когато излязохте от гаража, идвахте от страната, където е волвото.

Кейл се изкикоти рязко.

– А, значи не сте ясновидец?

– Едва ли.

– Какво ще кажете за чаша чай? Не? Тогава заповядайте във всекидневната.

Оказа се, че всекидневната е малка стая точно до кухнята. В нея имаше два фотьойла с тапицерия на цветя, ниска масичка за чай, библиотека и малка печка на дърва, покрита с червен емайл. Освен това на пода бяха поставени две възглавнички за сядане с флорални мотиви и пискюли. Кейл посочи един от фотьойлите и седна на другия.

– А сега, детективе, каква точно е целта на посещението ви?

Гърни веднага забеляза, че независимо от фриволното му поведение очите на Саймън Кейл бяха трезви и преценяващи. Този човек не би се оставил лесно да го измамят или да го подведат чрез ласкателства. От друга страна, неразбирателството между доктора и Аштън, което бе усетил при разговора им предната вечер, можеше да се окаже полезно.

– Не съм напълно сигурен каква е целта ми. Може би, както при порнографията, ще я позная, като я видя – сви рамене детективът. – Може просто да душа наоколо.

Кейл съсредоточено изучаваше лицето му:

– Не се престаравайте със скромността.

Гърни се изненада от хапливата забележка, но отвърна любезно:

– Честно казано, по-скоро става дума за незнание, отколкото за скромност. В този случай има ужасно много неща, които не са ми ясни. Които на никого не са ясни.

– На никого освен на лошия? – Кейл хвърли поглед към часовника си. – Имате ли някакви въпроси към мен?

– Бих искал да науча всичко, което сте склонен да ми кажете за "Мейпълшейд" – учениците, служителите, какво точно е предназначението на училището, каква е била вашата работа там и защо сте напуснали.

– "Мейпълшейд" преди или "Мейпълшейд" след появата на Скот Аштън?

– И двете, но най-вече периодът, през който Джилиан Пери е била ученичка там.

Кейл замислено облиза устни, сякаш се опитваше да вкуси въпроса.

– Бих го обобщил по следния начин: през осемнайсет от двайсетте години, през които преподавах в "Мейпълшейд", училището бе една извънредно ефективна институция. Средата повлияваше добре на ученици с леки до умерени емоционални и поведенчески проблеми. Скот Аштън пристигна преди пет години с фанфари – звезда в сферата на психиатрията, изтъкнат теоретик и много търсен терапевт. Смятахме, че той ще осигури на училището водеща позиция в областта на психиатрията. Веднага щом установи контрол обаче, той започна да променя насоката на работата в "Мейпълшейд". С времето в институцията постъпваха все по-болни и по-извратени младежи – сексуални хищници, такива, които блудстваха с деца, млади жени с огромен сексуален апетит и дълъг списък от кръвосмесителни връзки – и като жертви, и като извършители. Скот Аштън превърна училището от център за деца с проблеми в обиталище на сексманиаци и социопати.

Гърни подозираше, че това е внимателно обмислена реч, повтаряна често и изгладена до съвършенство. Емоциите в нея обаче бяха съвсем истински. Насмешливият тон и театралните жестове на Кейл бяха заменени, поне за известно време, от буен праведен гняв.

Изведнъж тишината, настъпила след жарката изобличителна реч, бе нарушена от звука на флейтата в съседната стая. Мелодията този път бе "Дани бой".

Тя погълна Гърни бавно, целенасочено – като зейнал гроб. Помисли дали да не се извини, да си измисли някакъв претекст и да избяга оттук. Бяха изминали петнайсет години, а той все още не можеше да я слуша. В този момент обаче флейтата замлъкна. Гърни седеше вдървено, почти без да диша – като изпаднал в шок войник, очакващ възобновяването на артилерийската стрелба.

– Какво има? – попита Кейл, като го гледаше с интерес.

В първия момент Гърни понечи да излъже, да скрие раната си, но после си каза: "А защо да го правя?" Истината си бе истина. Такава каквато бе.

– Синът ми се казваше така.

– Как? – попита го озадачено Кейл.

– Дани.

– Не разбирам.

– Флейтата... мелодията... няма значение. Стар спомен. Извинявам се за прекъсването. Описвахте процеса на прехода от един вид клиенти към друг.

Кейл се намръщи:

– "Преход" – каква безобидна дума за такова сериозно разместване на пластовете.

– Но училището все така жъне успехи, нали?

Усмивката на домакина проблесна като отразена от айсберг светлина:

– Това е много печаливш бизнес – да подслоняваш побърканите отрочета на виновни родители. Колкото по-болни и по-ужасяващи са децата, толкова повече плащат семействата им, за да се отърват от тях.

– Независимо дали се подобряват?

Смехът на Кейл бе студен като усмивката му:

– Нека изясним нещо, детективе. Не искам да имате каквито и да било съмнения по въпроса. Ако откриете, че дванайсетгодишното ви дете изнасилва петгодишни, с готовност ще платите колкото ви поискат, така че малкият откачалник да изчезне за няколко години.

– Значи такива деца постъпват в "Мейпълшейд"?

– Точно така.

– Деца като Джилиан Пери?

По лицето на Кейл пробягаха последователно тикове и гримаси.

– В контекста на подобен разговор със споменаването на имената на конкретни ученици навлизаме в минно поле от правна гледна точка. Не би било редно да ви отговоря еднозначно.

– Вече имам достоверно описание на поведението на Джилиан – от няколко източника. Споменах я, защото някои неща имат нужда от доизясняване. Тя не постъпва ли в "Мейпълшейд", преди доктор Аштън да промени насоката на работа на училището?

– Така е. Същевременно – не казвам, че става дума конкретно за госпожица Пери – искам да уточня нещо. В "Мейпълшейд" приемахме ученици с най-различни проблеми, а сред тях винаги се намираха няколко, които бяха много по-болни от останалите. Аштън организира работата на училището именно около тези "по-болни". Към онези, които бяха най-зле; които биха прелъстили и кон за един грам кокаин. Отговорих ли задоволително на въпроса ви?

Гърни спря замисления си поглед върху малката червена печка.

– Разбирам нежеланието ви да нарушавате поетия ангажимент за конфиденциалност, вече няма как Джилиан Пери да пострада от вашата информация. От друга страна, трябва да знам с кого е контактувала в миналото – от това може да зависи откриването на убиеца ѝ. Ако Джилиан е споделяла с вас нещо за...

– Спрете веднага! Онова, което ми е доверено като на лекар, си остава конфиденциално!

– Залогът е огромен, докторе.

– Да, наистина е огромен. На карта е заложена почтеното ми име. Няма да разкрия нищо, което мой пациент ми е доверил, убеден, че няма да го споменавам пред други. Ясно ли е?

– Да, за съжаление.

– Ако искате да научите нещо повече за "Мейпълшейд" и това, как се превърна от училище в зоологическа градина, мога да говоря само по принцип. Няма да обсъждам подробностите от живота на отделни лица. Живеем в свят, в който всичко е размито, детективе. Няма твърда почва, на която да стъпим, освен принципите си.

– А какви принципи наложиха да напуснете "Мейпълшейд"?

– "Мейпълшейд" се превърна в дом за сексуални психопати. Повечето от тях нямат нужда от терапевти, а от екзорсисти.

– Когато напуснахте, доктор Аштън нае ли някого да ви замести?

– Нае човек за същата позиция – предпочете да каже Кейл с горчивина в гласа, а в очите му се четеше нещо много близко до омраза.

– Какъв човек е заместникът ви?

– Доктор Лазаръс притежава топлината и жизнеността на труп.

Последните думи бяха произнесени с горчива рязкост, която подсказваше, че разговорът е приключил.

И сякаш по някакъв тайно даден знак от съседната стая отново се чу звукът на флейтата. Печалната мелодия на "Дани бой" накара Гърни да си тръгне.

Глава 33 Един незначителен обрат

Оживялата притча, основополагащият сън, видението, което бе променило всичко, в момента бе така живо и ярко, както първия път, когато го бе споходило.

Сякаш едновременно гледаше филм и участваше в него, а после забравяше, че това е било филм, и се вживяваше в него, започваше да го чувства – преживяване, което бе по-реално от така наречения "истински живот".

Винаги бе едно и също.

Йоан Кръстител бе бос и гол, ако не се брои препаската от домашно тъкано платно, която едва прикриваше слабините му. Тя бе придържана от груб кожен колан, от който висеше примитивен ловджийски нож. Застанал бе край разхвърляно легло, разположено в някакво помещение, което явно бе едновременно спалня и затворническа килия. Не се виждаха вериги или въжета, но той не бе в състояние да движи нито ръцете, нито краката си. Изпитваше клаустрофобично усещане и се боеше, че ако загуби равновесие и падне на леглото, ще се задуши.

В килията по тъмни каменни стъпала се спускаше Саломе. Вървеше към него, обвита в облак от парфюм и прозрачна коприна, после заставаше пред Йоан, започваше да се поклаща, да танцува. Движеше се по-скоро като змия, а не като човешко същество. Коприната се изплъзваше, изпаряваше се, разкриваше бяла като алабастър кожа, неочаквано щедър за крехкото тяло бюст, пищни задни части... Толкова съвършена, че на човек му спираше дъхът. И смъртно опасна. Тялото ѝ се извиваше, предвкусващо удоволствието.

Първообраз на грехопадението.

Ева, сукубата.

Въплъщение на змията.

Същността на злото.

Квинтесенция на похотта.

Гърчеше се и се виеше като змия.

Танцуваше около него, обвиваше се около тялото му. Върху полюшващите се гърди се стичаха вадички пот, капчици избиваха около устните ѝ. Когато краката ѝ докосваха неговите, сякаш ток минаваше през тялото му; краката ѝ се разделяха, срамните ѝ косми бръсваха бедрото, в гърдите му се надигаше ужас, плъзваше по вените му, в кръвта му. Писъкът в сърцето му напираше да се освободи. Отначало се чуваше само тънко, едва доловимо скимтене, но то бързо се усилваше и започваше да си проправя път през стиснатите му зъби. Очите ѝ горяха, слабините ѝ се притискаха към неговите, пламтящи, изгарящи, викът му се надигаше, избликваше, сега вече бе крясък, могъщ и пороен като бученето на циклон, който помита света. Ръцете и краката му внезапно биваха освободени от парализата, ловджийският нож се превръщаше в сабя, в свещен ятаган. И с цялата мощ, дадена му от небесата и от земята, той замахваше с грамадния меч – ударът описваше прекрасна, съвършена дъга и острието, почти без да усети съпротива, разсичаше запотения ѝ врат. Главата ѝ падаше отсечена. Политаше към каменния под и изчезваше през него, а потното тяло изведнъж изсъхваше и се превръщаше в сив прах. Прахът биваше разнесен без следа от вятър, който стопляше душата му и го изпълваше със светлина и покой, със съзнанието за истинската му самоличност, с представата за Мисията му и начина на изпълнението ѝ.

Казват, че Господ идва при някои бавно, а при други – с внезапен проблясък, който огрява всичко. Именно така бе при него.

Могъществото и яснотата на прозрението го бяха изумили първия път и продължаваха да го изумяват винаги, когато си го припомняше. Всеки път преживяваше отново Великата истина, която му бе разкрита в неговия "сън".

Както всички значими идеи, и тази бе изумително проста: Саломе не може да накара Ирод да обезглави Йоан Кръстител, ако Йоан Кръстител удари първи. Йоан Кръстител, който живееше в него. Йоан Кръстител, унищожителят на дяволската Ева. Йоан Кръстител, съсъдът на кръщението в кръв. Йоан Кръстител, бичът за всички слузести, отвратителни змии на света. Онзи, който отсичаше главата на змията Саломе.

Това бе такова невероятно прозрение! Източник на спокойствие, цел и утешение. Чувстваше се благословен, невероятно блажен. Толкова много хора в съвременния свят нямаха представа кои са.

Но той знаеше кой е. А също и какво трябва да стори.

Глава 34 Аштън се безпокои

Докато Гърни паркираше пред сградата на окръжната администрация, в която се помещаваше кабинетът на окръжния прокурор, звънна телефонът му. Изненада се, когато позна гласа на Скот Аштън. Още повече го изненадаха несигурността и неофициалният маниер на Аштън.

– Дейвид, след като ми се обади тази сутрин и ми каза за хората, които не могат да бъдат открити... знам какво казах по въпроса за конфиденциалността, но... Реших, че няма да е зле лично да се обадя и да поразпитам. Дискретно, разбира се. По този начин не се налага да разкривам имената и телефонните номера пред трети човек.

– Да?

– Ами обадих се на няколко човека и... всъщност... Не ми се иска да си вадя прибързани заключения, но... Възможно е да става нещо странно.

Гърни паркира на първото свободно място, което видя.

– В какъв смисъл "странно"?

– Направих общо четиринайсет обаждания. Имах личните номера на четири бивши ученички, в останалите десет случая – на родител или настойник. Успях да се свържа и да разговарям с една от ученичките. На втората оставих съобщение на гласовата поща. При последните две бях уведомен от оператора, че са преустановили абонамента си. В два от десетте случая, в които се обадих на семействата, говорих с родителя или настойника; в останалите осем оставих съобщения, две от които дадоха резултат. Така че в крайна сметка разговарях и с общо четирима членове на семействата на бившите ученички.

Гърни се чудеше каква точно е идеята на цялата тази аритметика.

– В един от случаите нямаше проблем. В останалите три обаче...

– Съжалявам, че ви прекъсвам, но какво точно имате под "нямаше проблем"?

– Имах предвид, че знаеха къде се намира дъщеря им. Казаха, че е постъпила в колеж и дори бяха говорили с нея същия ден. Проблемът е с останалите три. Родителите им нямат представа къде са – което само по себе си не е тревожно. В действителност аз неведнъж съм препоръчвал на някои от възпитаничките ни да се отделят от родителите си, ако са имали нездрави взаимоотношения с тях. Понякога връщането в семейството не е особено препоръчително. Сигурен съм, че се досещате защо.

Гърни за малко да се изпусне и да каже, че Савана вече му е обяснила, но се спря навреме.

– Проблемът всъщност – продължи Аштън – е начинът, по който момичетата са напуснали дома си.

– Какъв е той?

– Първата майка, с която разговарях, ми разказа следното. След като се прибрала от "Мейпълшейд", в продължение на приблизително четири седмици дъщеря ѝ била необичайно тиха и се държала много добре. После обаче, един ден по време на вечеря, поискала пари за нова кола – по-точно 27000 долара за мазда "Миата", кабриолет. Родителите, естествено, отказали. Тогава тя ги обвинила, че не ги е грижа за нея, държала се агресивно, припомнила им всички травми от ранното си детство и накрая им поставила ултиматум: или ще ѝ дадат парите за колата, или повече няма да им проговори. Когато те отново отказали, тя наистина си събрала багажа, повикала такси и се изнесла. След това се обадила само веднъж, колкото да им съобщи, че си е наела апартамент заедно с приятелка, че ѝ трябва време, за да си подреди мислите и да разреши "проблемите" си. Добавила също, че всеки опит да я открият или да се свържат с нея ще бъде възприет като недопустима намеса в личното ѝ пространство. Това бил последният път, когато разговаряли с нея.

– Вие очевидно знаете много повече за бившите си ученички от мен, но тази история въобще не звучи невероятно, поне на повърхността. Всъщност звучи като нещо нормално за едно разглезено и емоционално нестабилно хлапе.

Едва след като вече бе произнесъл думите, Гърни се замисли дали Аштън няма да възрази срещу подобна характеристика на възпитаничката на училището си.

– Точно така изглежда – съгласи се обаче той. – "Разглезено хлапе", което тропа с крак, тръгва си с гръм и трясък и наказва родителите си, като отказва да контактува с тях. В подобно поведение няма нищо шокиращо, да не говорим, че е доста често срещано.

– В такъв случай не разбирам защо ми разказвате тази случка. Защо това ви безпокои?

– Защото и трите семейства ми разказаха същата история.

– Абсолютно същата?

– Абсолютно същата, като изключим марката на колата и исканата сума. Вместо "Мазда" за 27000 долара, второто момиче поискало БМВ за 39000 долара, а третото – "Шевролет Корвет" за 70000.

– Господи!

– Сега разбираш ли защо съм загрижен?

– Онова, което разбирам съвсем ясно, е, че има някаква загадъчна връзка. Разговорите ви с родителите подсказаха ли ви нещо?

– Ами не може да е просто съвпадение. Следователно става дума за някакъв заговор.

Гърни виждаше две възможности, и двете – доста обширни:

– Или момичетата са се наговорили и са избрали този подход, за да напуснат домовете си (макар че не е много ясно защо точно този), или всяко от тях е следвало указанията на друго, външно лице, при това може би без да знае, че има още момичета, които правят същото. Отново обаче истинският въпрос е защо.

– Следователно не мислиш, че това е някакъв откачен план да измъкнат пари от родителите за колата на мечтите си?

– Съмнявам се.

– Ако са се разбрали помежду си или пък са изпълнявали указанията на друго, неизвестно лице – по причини, които не са ясни – защо всяко от момичетата е поискало различна марка кола?

На Гърни му хрумна едно възможно обяснение, но му се искаше да го обмисли малко по-подробно.

– Как решихте на кои момичета да се обадите?

– Ами подбрах ги на случаен принцип. Просто момичета от курса на Джилиан.

– Следователно всички са били приблизително на една възраст? Деветнайсет-двайсетгодишни?

– Така мисля.

– Нали осъзнавате, че ще ви се наложи да предадете на полицията архивите с приемните документи на "Мейпълшейд"?

– Не виждам причина да го правя – поне засега. За момента знам само, че три пълнолетни момичета са напуснали домовете си след сходни скандали с родителите си. Признавам, че в това има нещо странно – именно затова ти го разказвам – но за момента няма никакви доказателства, че е било извършено престъпление или че въобще някой им е сторил нещо.

– Не са само три.

– Откъде знаеш?

– Както вече обясних, казаха ми, че...

Аштън го прекъсна:

– Да, да – прекъсна го Аштън, – някакво анонимно лице ти е казало, че не може да се свърже с някои от бившите ни ученички, също неназовани. Това само по себе си не значи нищо. Нека да не смесваме нещата. Да не си вадим прибързани изводи, които могат да бъдат използвани като претекст за нарушаване на политиката за конфиденциалност на "Мейпълшейд".

– Докторе, припомням ви, че вие ми се обадихте. Вие бяхте загрижен. Сега пък ми казвате, че няма причини за притеснение. Противоречите си.

Чу как Аштън диша учестено. След около пет секунди, които му се сториха много дълги, той заговори с по-овладян тон:

– Просто не искам цялото училище да рухне. Слушай, ето какво предлагам. Ще се постарая да звънна на всеки телефонен номер, който имам, на всички бивши възпитанички, които са завършили наскоро. Така ще разберем дали и с другите се е случило нещо подобно, преди да сме направили нещо, което необратимо ще навреди на "Мейпълшейд". Повярвай ми, не се опитвам да спъвам разследването, просто защото така ми е хрумнало. Ако открием, че има и други случаи...

– Добре, докторе, обадете се. Имайте предвид обаче, че смятам да предам събраната до момента информация на БКР.

– Щом се налага, направи го. Но те моля да не забравяш колко малко знаеш със сигурност. Недей да разрушаваш доверие, градено с десетилетия, на базата на едно предположение!

– Разбрах ви. Много сте красноречив.

В действителност красноречието на Аштън започваше да нервира Гърни.

– Като заговорихме за историята на институцията ви, или мисията, или репутацията ѝ – все едно как ще я наречем – доколкото разбрах, преди няколко години вие сте направили доста сериозни промени в това отношение. Сериозни и бих казал рисковани промени.

– Да, така е – отвърна Аштън без увъртане. – Ако ми кажеш как са ти описали тези промени, ще обясня причините за тях.

– Ще перифразирам: "Скот Аштън промени мисията на училището. От институция, която лекува онези, които могат да бъдат излекувани, го превърна в място, където държат луди за връзване." Мисля, че това добре описва същността на нещата, които ми разказаха.

Аштън въздъхна съвсем леко:

– Предполагам, че някои хора биха го описали по този начин, особено ако кариерата им е пострадала от промяната.

Гърни пренебрегна прозрачния намек по адрес на Саймън Кейл.

– Вие как бихте го описали?

– В нашата страна има твърде много интернати, специализирани в терапията на различни неврози. Няма обаче институции, в които жертвите на сексуално насилие и хората с деструктивни сексуални мании могат да живеят в подходяща за тях среда, а към проблемите им да се подхожда творчески и да се получават добри резултати. Аз само се опитвам да запълня тази липса.

– И сте доволен от начина, по който работи системата ви?

Този път въздишката на Аштън бе по-дълбока.

– Лечението на определени психически разстройства е буквално на средновековно ниво. Като се има предвид колко ниско е поставена летвата, никак не е трудно да бъдат направени подобрения в системата. Когато имаш свободни един-два часа, може да поговорим по-подробно за това. Сега обаче смятам, че е най-добре да се обадя на някои от учениците, както вече говорихме.

Гърни погледна таблото на колата, за да провери колко е часът.

– Да, и аз закъснявам за среща вече с пет минути. Ще ви помоля да ми разкажете всичко, което можете, и то при първа възможност. А, и още нещо, докторе. Предполагам, че имате телефонните номера на Грегорио и "Кармала Фешън"?

– Моля?

Гърни запази мълчание.

– За рекламата ли говориш? Откъде ще имам номерата им?

– Предположих, че сте получили фотографията, която виси над камината ви, или лично от фотографа, или от компанията, поръчала рекламата.

– Не. Всъщност, Джилиан поиска снимката, не аз. Даде ми я като сватбен подарък. Подари ми я през онази сутрин... Сутринта, когато се състоя сватбата.

Глава 35 Много повече

Сградата на окръжния административен център имаше необичайна история. До 1935 година беше позната като"Лудницата Бъмбълби", кръстена на ексцентричния британски преселник сър Джордж Бъмбълби, който през 1899 г. дарил цялото си състояние на заведението и според обезнаследените му роднини бил не по-малко луд от обитателите на мястото. Тази история не спираше да дава храна на местните шегобийци, които обсъждаха работата на държавните агенции, помещаващи се в сградата от времето на Голямата депресия.

Тъмната тухлена постройка приличаше на гигантско преспапие, което сякаш затискаше северната част на градския площад. Фасадата ѝ бе покрита с вековен слой мръсотия, която отчаяно се нуждаеше от почистване с пясъкоструйка, но всяка година почистването се отлагаше за следващата поради вечната липса на средства в бюджета. В средата на 60-те години вътрешността ѝ беше буквално изтърбушена, после бяха изградени нови помещения. Счупените полилеи и дървената ламперия бяха заменени от ярки флуоресцентни лампи и бели стени.

Сложната система за сигурност на входа, която Гърни си спомняше от разследването на случая "Мелъри", си бе все същата и все така изнервящо бавна. Планът на сградата обаче бе елементарен и минута след като премина бариерата, вече беше пред стъклената врата, на която с елегантни черни букви пишеше "ОКРЪЖЕН ПРОКУРОР".

Моментално разпозна жената с кашмирен пуловер, седяща на бюрото в приемната: Елън Ракоф, изключително сексапилната (макар и далеч не в първа младост) секретарка на окръжния прокурор. Погледът ѝ бе все така забележително хладен и интелигентен, показващ опит.

– Закъсняхте – отбеляза тя с мекия си като кадифе глас.

Не го попита как се казва, което бе единственият знак, че си го спомня от случая "Мелъри".

– Елате с мен – покани го тя.

Поведе го обратно през стъклената врата и по коридора до втора врата, на която имаше черна пластмасова табелка с надпис "КОНФЕРЕНТНА ЗАЛА".

– Успех.

Гърни отвори вратата и за миг помисли, че е попаднал на погрешно място. В помещението имаше няколко души, но онзи, когото бе очаквал да види – Шеридън Клайн, – не бе сред тях. После забеляза капитан Родригес от щатската полиция и разбра, че в крайна сметка може би не е сбъркал мястото. Полицаят го гледаше намръщено от другата страна на голямата обла маса, която заемаше повече от половината от стаята без прозорци.

Родригес бе нисък, тантурест мъж с внимателно подстригана гъста коса, чийто черен цвят очевидно се дължеше на редовно боядисване. Синият му костюм бе безукорен, ризата – по-бяла и от сняг, а вратовръзката – кървавочервена. Очилата с тънки метални рамки подчертаваха неприязнения блясък на тъмните му очи. Вляво от него седеше Арло Блат, който също се взираше в Гърни с малките си очички. Настойчивият му поглед изобщо не бе приятелски. Безцветният мъж от дясната страна на Родригес не показваше никакви емоции освен лека потиснатост, която според Гърни беше по-скоро въпрос на темперамент, отколкото на нещо, свързано с конкретната ситуация. Мъжът го огледа от главата до петите – автоматично действие на всички ченгета по отношение на непознат – после хвърли поглед към часовника си и се прозя. Срещу тримата бе седнал Джак Хардуик. Столът му бе на почти метър разстояние от масата. Беше скръстил ръце на гърдите, а очите му бяха затворени, все едно самият факт, че се намираше в една стая с тези хора, му действаше приспивно.

– Здрасти, Дейв! – чу познат женски глас – силен и ясен.

Жената стоеше до втора, по-малка маса в другия край на залата. Тя бе висока, с кестенява коса и удивително приличаше на Сигърни Уивър като млада.

– Ребека! Не знаех, че... че ще...

– Нито пък аз. Шеридън ми се обади тази сутрин и ме попита дали ще намеря време да дойда. Успях – и ето ме тук. Искаш ли кафе?

– Да, благодаря.

– Черно ли?

– Да.

Предпочиташе го с мляко и захар, но поради някаква причина не искаше да покаже, че не е познала как го пие.

Ребека Холдънфийлд бе известен криминален психолог, който съставяше профили на серийни убийци. По време на съвместната им работа по случая "Мелъри" Гърни бе започнал да изпитва уважение към нея, независимо от неособено ласкавото си мнение за профайлърите по принцип. Сега се запита какво точно означава присъствието ѝ тук и дали има отношение към начина, по който окръжният прокурор възприема настоящия случай.

В същия миг вратата се отвори и самият окръжен прокурор влезе с широки крачки в стаята. Както обикновено, Шеридън Клайн излъчваше трескава енергия. Погледът му пробяга из помещението светкавично като фенерчето на крадец.

– Бека! Благодаря ти! Наистина оценявам усилията ти и това, че си намерила време да се присъединиш към нас. Дейв! Детектив Дейв, човекът, който разгръща храстите и от тях винаги изскача по някой заек! Причината да се съберем всички тук. И Род! – добави Клайн и отправи широка усмивка към киселата физиономия на Родригес. – Хубаво е, че успя да се организираш толкова бързо и да дойдеш. И че си довел и хората си.

Огледа без интерес антуража на капитана. Очевидно беше, че не се радва да ги види. "Клайн обича публиката – помисли си Гърни, – но само ако е съставена от значими хора."

Холдънфийлд се върна с две чаши черно кафе, даде едната на Гърни и седна на масата до него.

– В момента следовател Хардуик не е зачислен към случая – продължи Клайн, без да се обръща към никого конкретно, – но в началото е участвал в разследването. Реших, че ще е полезно, ако всички запознати са тук.

Още една откровена лъжа, каза си Гърни. Клайн смяташе за "полезно" да хвърли котките и кучетата в торбата едновременно и после да гледа отстрани какво се случва. Той бе ревностен привърженик на антагонистичната тактика за стигане до истината и мотивиране на хората. Противопоставяше ги едни на други и колкото повече се ожесточаваха, толкова по-доволен бе от резултата. Атмосферата в залата бе осезаемо враждебна, но това като че ли само подхранваше енергията на Клайн. Гърни си каза, че в момента то сигурно достига това на високоволтов трансформатор.

– Род, защо не обобщиш свършената от БКР работа по случая, докато аз си наливам кафе? Дошли сме да слушаме и да се учим.

На Гърни му се стори, че чу нисък стон от мястото, където седеше Хардуик, отпуснат на стола си.

– Ще гледам да съм кратък – заяви капитанът. – По случая с убийството на Джилиан Пери знаем какво е било извършено, кога и как. Знаем и кой го е направил. Усилията ни бяха концентрирани върху това да намерим извършителя и да го заловим. За изпълнението на тази задача мобилизирахме огромен брой хора и проведохме едно от най-мащабните издирвания в цялата история на Бюрото. Разследването е усърдно и повсеместно, не спираме да работим.

Откъм Хардуик се чу ново сподавено сумтене.

Капитанът бе опрял лакти на масата, а левият му юмрук лежеше в дланта на дясната му ръка. Той стрелна Хардуик с предупредителен поглед:

– Към момента сме извършили над триста разпита и продължаваме да разширяваме обсега на издирването. Бил – лейтенант Андерсън – и Арло, който седи до мен, отговарят за разследването и следят ежедневния напредък.

Клайн дойде при масата с кафето си, но остана прав.

– Може би Бил ще ни опише положението най-добре. Какво знаем днес, с което не сме били наясно, да речем, седмица след обезглавяването?

Лейтенант Андерсън примигна и прочисти гърлото си:

– Какво не сме знаели седмица след... Ами отхвърлихме доста възможности...

От втренчените в него погледи си даде сметка, че това не е отговорът, който останалите очакваха, и отново прочисти гърло.

– Установихме – продължи той, – че много от нещата, които хипотетично са могли да се случат, не са се случили. Отхвърлихме множество възможности и си съставихме много по-ясна представа за заподозрения. Той е истински психар.

– Кои възможности сте отхвърлили? – запита Клайн.

– Ами знаем, че никой не е видял Флорес да напуска района на Тамбъри. Не се е обаждал да си поръча такси, не е наемал кола, никой от шофьорите на автобуси, които обслужват местните линии, не си спомня да е качвал лице, отговарящо на описанието му. Всъщност не открихме човек, който да го е виждал след убийството.

Клайн примигна объркано:

– Добре, но пак не разбирам...

Андерсън продължи невъзмутимо:

– Понякога онова, което не сме открили, е също толкова важно, колкото откритото – продължи угоднически Андерсън. – Лабораторните анализи показаха, че Флорес направо е остъргал бунгалото, така че няма и следа от него или друг освен жертвата. Положил е невероятни усилия да заличи всичко, което би могло да се използва за ДНК анализ. Дори сифоните на мивките в банята и кухнята бяха изтъркани. Освен това разпитахме всички латиноамерикански работници в радиус от осемдесет километра от Тамбъри. Никой от тях не можа да ни каже каквото и да било за Флорес или пък не желаеше. Без негови отпечатъци, ДНК или поне дата на влизането му в страната имиграционната служба не може да ни помогне. Същото се отнася за властите в Мексико. Компютърният портрет-робот е прекалено общ и не ни върши никаква работа. Всички разпитани казаха, че прилича на някой от познатите им, но нямаше дори двама души, които да назоват едно и също име. Колкото до Кики Мълър, съседката, която изчезнала заедно с Флорес, никой не я е виждал след убийството.

Клайн изглеждаше ядосан.

– Искаш да кажеш, че с разследването не сте стигнали до никъде.

Андерсън хвърли поглед към Родригес, който продължи да изучава юмрука си.

Блат взе думата за първи път от началото на срещата:

– Само въпрос на време е.

Всички погледи се приковаха в него.

– Имаме свои хора в тази общност, които си държат очите и ушите отворени. Рано или късно Флорес ще се появи, ще се разприказва пред неподходящия човек. Тогава ще го гепим.

Хардуик се взираше в ноктите на ръцете си, сякаш изучаваше непознати израстъци, незнайно как залепнали на пръстите му.

– И коя ще да е тази общност, Арло?

– На незаконните емигранти, как коя?

– Да предположим, че не е мексиканец.

– Ами значи е от Гватемала или Никарагуа, все едно. Имаме хора, които душат из всички тези общности. Рано или късно... – млъкна и сви рамене.

Антените на Клайн се настроиха на вълната на заформилия се конфликт:

– Какво точно имаш предвид, Джак?

– Хардуик отдавна не участва в разследването – намеси се студено Родригес. – Бил и Арло са най-добрите източници на актуална информация.

Клайн се престори, че не го е чул:

– Джак?

– Знаете ли какво? – каза доволно Хардуик. – Защо не чуете какво е открил нашият първокласен детектив Гърни през последните четири дена – адски повече, отколкото ние за четири месеца.

Енергийният заряд на Клайн продължи да се покачва.

– Дейв? Какво можеш да ни кажеш?

– Това, което открих – започна бавно Гърни, – са главно въпроси. Въпроси, които предполагат нова насока на разследването. – Постави ръце на масата и се наведе напред. – Един от ключовите елементи, на които трябва да се обърне повече внимание, е биографията на жертвата и средата, в която е израснала. Джилиан е била сексуално насилвана като дете, а по-късно сама се е превърнала в насилник на други деца. Била е агресивна, манипулативна и според онова, което чух, е имала характерни черти на социопат. Много е вероятно някой да е искал да ѝ отмъсти.

Лицето на Блат се сгърчи.

– Да не би да твърдиш – подхвана той, – че Джилиан Пери е насилвала сексуално Хектор Флорес, когато е бил дете? И затова, като пораснал, е решил да ѝ отмъсти? Това са глупости!

– Съгласен съм, особено като се има предвид, че Флорес е поне десет години по-възрастен от Джилиан. Нека допуснем обаче, че той отмъщава за нещо, което е сторила на друг. Или пък, че самият Флорес е бил малтретиран толкова жестоко, че травмата е нарушила психическото му равновесие, докарала го е до лудост и той е решил да изкара гнева си на всички насилници. Да допуснем, че Флорес е научил за "Мейпълшейд" и какво представляват възпитаниците му. С какви хора работи там доктор Аштън и как ги лекува. Тогава отива при Аштън, измъква от него някаква временна работа и зачаква сгоден момент за драматичния си удар?

– Как мислиш, Бека? – попита въодушевено Клайн. – Правдоподобно ли ти звучи?

Очите на Ребека се разшириха.

– О, да, определено. Възможно е Джилиан да е била избрана като мишена заради нещо, което е сторила на някой познат на Флорес, или пък като символ на всички насилници. Има ли някакви доказателства, които да подкрепят тази теория?

Клайн погледна към Гърни.

– Драматичните детайли на убийството – обезглавяването, начинът, по който е била разположена главата, извършването му в сватбения ден – всичко оставя впечатлението за ритуал. Това подкрепя хипотезата за отмъщението като мотив. В момента обаче не знаем достатъчно, за да кажем дали тя е била конкретната мишена, или просто убиецът си е търсил отдушник.

Клайн допи кафето си и стана да си налее още. Докато вървеше, каза замислено, без да се обръща към никого конкретно:

– Ако приемем сериозно възможността за отмъщението като мотив, какви следствени действия би наложила тя? Дейв?

Гърни вярваше, че като за начало ще е необходимо много по-подробно разбиране на проблемите, които Джилиан бе имала в миналото, а също така да се открият хората, с които бе контактувала някога, или по-точно онези, за които майка ѝ и Саймън Кейл не бяха споменавали. А той самият трябваше да намери начин да постигне този резултат.

– Мога да ви дам писмено препоръките си по този въпрос в рамките на следващите два дни.

Клайн очевидно остана доволен от отговора и продължи нататък:

– И така, какво друго? Според главен следовател Хардуик става дума за "много повече" открития.

– Е, може би не са чак "много повече", но наистина има някои неща. Едно от тях бих искал да изтъкна като най-важно. Изглежда, че няколко момичета от "Мейпълшейд" са изчезнали.

Тримата детективи от БКР едновременно наостриха уши, сякаш силен шум бе прекъснал спокойната им дрямка.

Гърни продължи:

– Скот Аштън и друго лице, също свързано с училището, са се опитали да разговарят с някои от бившите възпитанички.

– Това не означава непременно, че... – започна лейтенант Андерсън.

Гърни рязко го прекъсна:

– Само по себе си не означава нищо, обаче между отделните случаи има странни прилики. Всичките момичета започнали еднакъв спор с родителите си – поискали скъпа нова кола, после използвали отказа им като претекст да напуснат домовете си.

– За колко точно момичета говорим? – поинтересува се Блат.

– Една бивша ученичка, която се опитваше да се свърже с другите от курса си, ми каза за два случая, при които родителите нямат представа къде са дъщерите им. След това от Скот Аштън научих за други три момичета, с които се опитал да влезе във връзка. Именно те са напуснали домовете си след скандал с родителите – абсолютно един и същи разрив и в трите случая.

Клайн поклати глава:

– Не разбирам. За какво точно става дума тук? Каква е връзката с убийството на Джилиан Пери?

– Изчезналите момичета имат поне още едно общо нещо помежду си освен спора с родителите. Всичките са познавали Флорес.

Андерсън ставаше по-мрачен с всяка изминала минута:

– Как така?

– Флорес предложил на Аштън да свърши малко градинарска работа в "Мейпълшейд". Явно е бил привлекателен и някои от ученичките са го харесали. Оказва се, че именно онези, които са показали интерес към него и са били видени да разговарят с него, са изчезнали.

– Включени ли са в списъка с изчезнали лица на Центъра по криминалистика? – попита Андерсън с изпълнения с надежда тон на човек, който се надява да прехвърли горещия картоф в чужд скут.

– Нито едно не е – отвърна Гърни. – Проблемът е, че всичките са навършили осемнайсет години и са свободни да правят каквото си поискат. Всяка от тези млади жени е заявила, че възнамерява да напусне дома си, че не иска да се знае къде е и не желае да я безпокоят. Това са все предпоставки, обратни на изискваните, за да се обяви някой за изчезнал и да попадне името му в базата-данни.

Клайн започна да крачи напред-назад:

– Това определено е нова насока в случая. Ти как мислиш, Род?

– Ще ми се да разбера какво, по дяволите, има предвид Гърни – каза мрачно капитанът.

Клайн отговори вместо пенсионирания детектив:

– Смятам, че се опитва да ни покаже, че в случая "Джилиан Пери" трябва да се вземат под внимание и други неща освен самата Джилиан Пери.

– А също, че Хектор Флорес може би не е просто мексикански градинар – натърти Хардуик и се вгледа настойчиво в Родригес. – Възможност, която – ако си спомням правилно – преди време споменах.

При тези думи Клайн вдигна вежди и запита:

– Кога?

– Ами когато все още участвах в разследването. Смятах, че в тази работа с Флорес има нещо сбъркано.

Гърни си помисли, че ако Родригес стисне още малко по-силно зъбите си, ще ги счупи.

– В какъв смисъл "сбъркано"? – запита Клайн.

– В смисъл, че звучеше твърде просто и логично, мамка му!

Гърни бе сигурен, че Родригес възприема задоволството на Хардуик като шут в корема, без да отчита доста деликатния факт, че тази вътрешна разпра се разиграва пред окръжния прокурор.

– Тоест? – попита отново Клайн.

– Тоест изглеждаше твърде подредено, по дяволите! Неграмотен работник, който много бързо попива всичко, на което го учи арогантният доктор; твърде голям напредък за прекалено кратко време; сексуална връзка с жената на богатия съсед, може би и връзка с Джилиан Пери; чувства, с които не може да се справи – и хоп! Не издържа на напрежението и откача. Цялата тази история е като сапунен сериал, пълни глупости!

Тази присъда бе така явно адресирана към Родригес, че у никого не остана съмнение кой е авторът на сценария, който Хардуик така яростно атакуваше.

Гърни познаваше донякъде Клайн от случая "Мелъри" и бе сигурен, че окръжният прокурор се наслаждава на сблъсъка, макар на лицето му да бе изписана загрижена гримаса.

– А каква е твоята теория за Флорес? – попита Клайн.

Хардуик се отпусна на стола си като вятър, който стихва след буен порив.

– В този случай е много по-лесно да се посочат нелогичните неща, отколкото логичните – отвърна той. – Ако вземем предвид всички факти, излиза, че в действията на Флорес липсва всякаква логика.

Клайн се извърна към Гърни:

– И ти ли смяташ така?

Той си пое дълбоко въздух и каза:

– На пръв поглед някои факти изглеждат противоречиви. Но фактите не могат да си противоречат, което означава, че голяма част от пъзела липсва. Когато намерим това парче от мозайката, и останалите ще си дойдат на мястото. Не смятам, че историята е толкова проста. Както Джак веднъж каза, в този случай определено има скрити пластове.

За момент се притесни, че забележката му ще разкрие на присъстващите, че Хардуик е убедил Вал Пери да го наеме. Изглежда, обаче никой не се усети. Блат приличаше на плъх, който се мъчи да надуши нещо, но пък той винаги имаше такъв вид.

Клайн замислено отпи от кафето си:

– Кои точно факти те притесняват?

– Ами като за начало, твърде бързата трансформация на Флорес от безименен градинар, който събира падналите листа, в иконом, управляващ цялото домакинство.

– Да не би да смяташ, че Аштън е излъгал?

– Може би лъже себе си. Той казва, че може би е бил подведен от прекалено силното си желание да повярва в трансформацията. Ако промяната на Флорес е била реална, това би подкрепило тезата на книгата, която Аштън пише в момента.

– Бека, на теб това звучи ли ти логично?

Тя се усмихна неангажиращо, или по-скоро сви лицевите си мускули в нещо като усмивка:

– Човек не бива да подценява силата на самозаблуждението, особено у някой, който се опитва да докаже тезата си.

Клайн кимна сериозно и отново насочи вниманието си към Гърни:

– Значи според теб Флорес е бил измамник?

– По някаква причина е играел роля, да.

– Какво друго те безпокои?

– Мотивите му. Ако Флорес е дошъл в Тамбъри с идеята да убие Джилиан, защо е чакал толкова дълго? Ако пък е имал друг мотив, какъв точно е той?

– Интересни въпроси, наистина. Продължавай.

– Самото обезглавяване изглежда като извършено по план, но в същото време спонтанно, като да се е възползвал от случая.

– Не разбирам какво искаш да кажеш.

– Разположението на... тялото... е много прецизно. Малко преди убийството, може би дори същата сутрин, бунгалото е било почистено из основи. Заличени са всички следи от мъжа, който я е обитавал. Планиран е бил маршрутът на бягството, измислен е бил начин за заблудата на кучетата-следотърсачи. Както и да се е измъкнал Флорес, изчезването му е било внимателно обмислено. Напомня на "Мисията невъзможна", при която времето е разчетено до секундата. Реалните обстоятелства обаче сякаш опровергават какъвто и да било опит за планиране, да не говорим за подобен идеален разчет на времето.

Клайн любопитно наклони глава настрани:

– В какъв смисъл?

– Според видеозаписа решението на Джилиан да отиде до бунгалото е взето импулсивно. Малко преди сватбения тост тя казва на Аштън, че ще се опита да убеди Хектор да се присъедини към тях. Доколкото си спомням, Аштън съобщава на семейство Лунц – началника на полицията и съпругата му – за намеренията на Джилиан. Идеята не допада на никого, но останах с впечатлението, че Джилиан е правела каквото си науми. И така, от една страна, имаме методично изпипан план за убийство, който зависи от перфектна синхронизация и разчитане на времето до последната секунда; а от друга страна, комбинация от обстоятелства и случки, които са напълно извън контрола на убиеца. В тази картина определено има нещо сбъркано.

– Не е задължително – засече го Блат, чийто нос потръпваше като муцуната на превъзбуден плъх. – Възможно е Флорес да е подготвил всичко предварително, а после да се е спотаил в очакване на удобна възможност. Като змия, която се крие в дупката си, а после... Бам!

Гърни го изгледа със съмнение:

– Проблемът, Арло, е, че това би означавало Флорес предварително да е почистил идеално бунгалото, да е подготвил маршрута си за бягство, да е облякъл предварително избрани дрехи, да си е взел целия необходим багаж плюс това да е накарал и Кики Мълър да направи същото. А после... после какво? Седял е в къщичката с мачете в ръка с надеждата Джилиан да се появи и да го покани на приема ли?

– От твоята уста звучи като нещо адски глупаво, което изобщо не би могло да се случи – каза Блат с омраза в очите. – Аз обаче съм убеден, че точно така е станало!

Андерсън стисна устни. Родригес пък присви очи. Като че ли никой от двамата нямаше особено желание да подкрепи гледната точка на колегата си.

Клайн наруши настъпилата неловка тишина:

– Има ли нещо друго?

– Остава нововъзникналият проблем с липсващите възпитанички на "Мейпълшейд" – отвърна Гърни.

– Което може изобщо да не отговаря на истината – отбеляза Блат. – Може би те просто не искат да бъдат открити. Тези момичета не могат да бъдат наречени психически стабилни. Дори наистина да са изчезнали, няма никакви доказателства, че това има някаква връзка със случая "Пери".

Последва ново мълчание, този път прекъснато от Хардуик:

– Арло може и да е прав. Ако обаче действително са изчезнали и действително има връзка, много е вероятно те вече да са мъртви.

Този път никой не каза нищо. Всички присъстващи добре знаеха, че когато млади жени изчезват при подозрителни обстоятелства и никой не може да установи контакт с тях, вероятността да се завърнат живи е минимална. А фактът, че преди изчезването им и трите момичета се бяха скарали по един и същи повод с родителите си, определено влизаше в категорията "подозрителни обстоятелства".

Родригес изглеждаше разгневен и засегнат и сякаш тъкмо се канеше да възрази нещо, когато мобилният телефон на Гърни звънна.

Обаждаше се Скот Аштън:

– Откакто се чухме за последно, се обадих на още шест семейства. Свързах се с две от тях. Продължавам да звъня, но... Исках първо да ти кажа, че и двете момичета, с чиито родители говорих, напуснали домовете си след някакъв безумен скандал. Едното искало "Сузуки" за 20000 долара, а другото – "Форд Мустанг" за 35000. Родителите не се съгласили. И двете момичета отказали да разкрият къде отиват и настояли никой да не се интересува, но очевидно става нещо много странно. Има още едно изключително притеснително съвпадение. И двете са позирали за рекламите на "Кармала Фешън".

– От колко време ги няма?

– Едната е изчезнала преди шест месеца, а другата – преди девет.

– Кажете ми нещо, докторе. Готов ли сте да ни дадете имената им, или ще трябва да изискаме документацията ви със съдебно разпореждане?

Всички приковаха поглед в Гърни. Чашата с кафе застина на сантиметри от устните на Клайн, но той очевидно бе забравил за нея.

– Кои имена ви трябват? – попита примирено Аштън.

– Да започнем с имената на изчезналите момичета плюс имената на всички от техните класове.

– Добре.

– Имам още един въпрос. Как Джилиан е получила работата като модел за онази реклама?

– Нямам представа.

– Не ви е казала? Макар че ви е дала фотографията като сватбен подарък?

– Не, не ми каза.

– А вие не попитахте?

– Попитах я, но... Джилиан никак не обичаше да я разпитват.

На Гърни му се прииска да изкрещи "КАКВО СТАВА, ПО ДЯВОЛИТЕ? НИМА ВСИЧКИ, СВЪРЗАНИ С ТОЗИ СКАПАН СЛУЧАЙ, СА ОТКАЧИЛИ НАПЪЛНО?!"

– Благодаря ви, докторе – каза вместо това. – Засега няма друго. От Бюрото за криминални разследвания ще се свържат с вас, за да им предоставите имената на момичетата и адресите, които имате.

Когато Гърни пъхна телефона в джоба си, Клайн не издържа и излая:

– Какво беше това, за бога?

– Изчезнали са още две момичета, след като са се скарали с родителите си по същия повод. Едното искало да му купят сузуки, а другото – форд "Мустанг". – Извърна се към Андерсън. – Аштън е готов да предостави на Бюрото имената на изчезналите момичета, както и тези на съученичките им. Само му кажете в какъв формат искате да получите списъците и как да ви бъдат изпратени.

– Добре, но пропускаме дребната подробност, че според закона никоя от тях не е изчезнала. А това означава, че не можем да отделим полицейски сили за издирването им. На практика говорим за пълнолетни млади жени, които открито и доброволно са заявили, че напускат дома си. В момента няма начин за връзка с тях, което отново е по техен избор, поне доколкото ни е известно. Нямаме законни основания да издирваме такива лица.

Гърни остана с впечатлението, че лейтенант Андерсън се е ориентирал към спокоен пенсионерски живот във Флорида и изобщо не му се действа. Това беше нагласа, към която отдаденият на кариерата си Гърни не проявяваше никаква толерантност.

– Тогава просто си намерете законови основания. Обявете ги всичките за свидетели по случая с убийството на Пери. Ако се налага, измислете си основание! Въобще направете необходимото. Това е най-малкият ви проблем.

Андерсън изглеждаше достатъчно раздразнен, за да превърне спора в нещо много по-неприятно. Преди обаче да отвърне, се намеси Клайн:

– Това може да е дребна подробност, Дейв, но ако намекваш, че тези момичета са следвали указанията на трето лице – евентуално Флорес – което е режисирало скандалите с родителите им, защо марката кола е различна в отделните случаи?

– Най-елементарният отговор е, че финансовото състояние на семействата вероятно не е едно и също. Ако целта на скандала е била да даде на момичето достоверна причина да се изнесе от къщи – да изчезне, без да се налага това да бъде докладвано на полицията – спорът за колата е трябвало да изпълни две условия. Първо, сумата да бъде по-голяма, отколкото семейството може да си позволи, за да е сигурно момичето, че ще му откажат. Второ, родителите да повярват, че дъщеря им говори сериозно. Различията в марката може би нямат никакво значение; важното вероятно е разликата в цените. За да се постигне един и същи резултат при семейства с различен финансов статус, е необходима различна сума. С други думи, ако в едно семейство трябва да се искат 20000, то в друго, за да се постигне целта, трябва да се поискат 40000.

– Умно – отбеляза Клайн с усмивка. – Ако си прав, умът на Флорес е като бръснач. Може да е луд, но определено е много умен.

– Да, но същевременно прави неща, които нямат никакъв смисъл – отвърна Гърни и се изправи, за да си налее още кафе. – Тоя скапан куршум в чашата за чай – какво, по дяволите, е постигнал чрез него?! Откраднал е ловната пушка на Аштън, за да му счупи чашата? Защо му е било да поема подобен риск? И между другото – добави, обърнат към Блат, – знаехте ли, че Уитроу Пери притежава пушка със същия калибър?

– За какво говориш, по дяволите?

– Куршумът, изстрелян по чашата, е от пушка "Уедърби Магнум", 257 калибър. Аштън е съобщил за кражбата на своята. Пери обаче също притежава такава пушка. Няма да е зле да проучите въпроса.

Настъпи неловко мълчание, докато Родригес и Блат забързано си записваха.

Клайн ги изгледа обвинително, след което отново се обърна към Гърни:

– Добре, какво друго знаеш, което ние сме пропуснали?

– Трудно е да се каже – отвърна той. – Какво знаете за Лудия Карл?

– За кого?

– Съпруга на Кики Мълър.

– Той пък какво общо има?

– Може би нищо, но е имал доста сериозен мотив да убие Флорес.

– Флорес не е бил убит.

– Откъде можем да сме сигурни? Изчезнал е без следа. Като нищо може да е заровен в нечий заден двор.

– Я, чакай! Я, чакай! Какви ги говориш? – възкликна Андерсън.

"Сигурно е ужасен, че може да му се отвори още работа – помисли си Гърни, – да тръгне да разкопава хорските дворове..."

– За това ли сме се събрали, да си измисляме убийства, за които няма никакви подкрепящи доказателства? – продължи Андерсън.

– Накъде биеш? – попита объркано Клайн Гърни.

– Предполага се, че Флорес е избягал с Кики Мълър, като може би дори се е скрил в дома ѝ за известно време, преди да изчезне окончателно. Да допуснем, че още е бил там, когато Карл се е върнал от работа на онзи кораб. Предполагам, че разпитващите полицаи са забелязали, че на Карл му хлопа дъската?

Клайн отстъпи на крачка от масата, сякаш картината, която се разкриваше пред него, бе твърде голяма, за да я обхване отблизо.

– Момент. Ако Флорес е мъртъв, не може да е свързан с изчезването на онези момичета. Нито с изстрела по чашата на Аштън. Нито пък със съобщението, което Аштън е получил от телефона на Флорес.

Гърни сви рамене. Клайн тръсна глава раздразнено:

– Имам чувството, че нещата тъкмо бяха започнали да придобиват смисъл, а ти направи всичко на пух и прах.

– Нищо подобно. Аз лично не смятам, че Карл е замесен. Дори не съм сигурен, че съпругата му е замесена. Просто се опитвам да отпусна малко възела. В действителност не разполагаме с толкова много категорични факти, колкото може би си мислите. Трябва да сме отворени за други възможности.

За миг прецени наум риска от онова, което щеше да каже и което вероятно щеше да настрои още по-силно полицаите срещу него:

– Възможно е в началото на разследването да сте тръгнали по погрешна следа и именно затова да не сте стигнали доникъде.

Клайн стрелна с поглед Родригес, който се взираше в повърхността на масата, сякаш тя изобразяваше картина на ада.

– Как мислиш, Род? Смяташ ли, че трябва да погледнем нещата от различен ъгъл? Дали не сме хванали цялата работа от задника за главата?

Родригес само бавно поклати глава.

– Не, не мисля така – заяви той с дрезгав глас, напрегнат от потиснатите емоции.

Съдейки по израженията на хората в стаята, Гърни съвсем не бе единственият изненадан, когато видя капитанът, който неотменно се стремеше да покаже, че е човек на контрола, стана тромаво от стола и напусна стаята, сякаш не можеше да издържи дори минута повече вътре.

Глава 36 В сърцето на мрака

След излизането на капитана срещата сякаш загуби насока; не че бе кой знае колко добре организирана поначало. Отсъствието му обаче сякаш подчертаваше непоследователността в разследването, така че дискусията се разпадна. Известният криминален психолог, доктор Ребека Холдънфийлд, каза, че не разбира защо е била повикана, и побърза да си тръгне. Андерсън и Блат мърдаха неспокойно, разкъсвани между две гравитационни полета: това на шефа си, който си бе тръгнал, и на окръжния прокурор, който все още бе там.

Гърни попита дали някой е разбрал защо есемесът е бил подписан с "Едуард Малъри", но напредък по въпроса нямаше. Андерсън само примигна неразбиращо при споменаването на името, а Блат махна с ръка – явно смяташе, че да се върви по тази следа, е губене на време. Окръжният прокурор измърмори няколко безсмислени изречения на тема колко полезна е била срещата и как всички трябвало да са запознати със случая и да са "на една вълна". Гърни изобщо не смяташе, че са постигнали подобно нещо; най-многото, на което можеше да се надява, бе да са се замислили пред какъв случай са изправени. Е, пък и бе насочил вниманието им към изчезналите ученички.

Накрая Гърни предложи Бюрото да провери кой точно е Грегорио и какво представлява "Кармала Фешън", защото те бяха общото между изчезналите момичета, както и връзката между тях и Джилиан. Клайн беше на път да даде необходимата заповед, когато Елън Ракоф отвори вратата и посочи към часовника си. Той погледна своя, сепна се и обяви важно, че закъснява за конферентен разговор с губернатора. На излизане изрази увереността си, че всички знаят как да стигнат до изхода. Андерсън и Блат си тръгнаха заедно, последвани от Гърни и Хардуик.

Хардуик се насочи към един черен форд, с какъвто се движеха почти всички нюйоркски полицаи. Облегна се на капака на багажника, запали цигара и без да чака да го питат, заговори за капитана:

– Тоя малък копелдак много скоро ще потъне. Знаеш какво казват за маниаците на тема контрол – че държат всичко извън тях самите да им се подчинява, защото вътре в тях цари пълен хаос. Именно такъв е капитан Род, само дето вече не може да крие лудостта си. – Той си дръпна от цигарата, издуха дима и се намръщи. – Дъщеря му е наркоманка. От многото дрога ѝ се е разхлопала дъската. Знаеш това, нали?

– Да, разказа ми за нея, докато разследвахме случая "Мелъри".

– А казах ли ти, че е в "Грейстоун"? Оная лудница в Ню Джърси?

– Да, и това ми каза.

Гърни си спомни онзи влажен и неприятен ден миналия ноември. Тогава Хардуик му обясни как пристрастяването и проблемите на дъщерята на Родригес влияят на преценката на капитана в случаите, когато са замесени наркотици.

– Е, изхвърлили са я от "Грейстоун", защото вкарала дрога в клиниката и се чукала с други пациенти. Според последните новини била арестувана. Продавала наркотици по време на среща на "Анонимните наркомани".

Гърни се зачуди накъде води този разговор. Не приличаше на колегиален опит за оправдаване поведението на капитана.

Хардуик отново дръпна от цигарата, толкова дълбоко, все едно се опитваше да постави нов рекорд за количеството дим, което човек е в състояние да погълне за три секунди.

– Като ти гледам физиономията, сигурно се питаш какво общо има това? Прав ли съм?

– Да, не мога да отрека, че ми мина през ума.

– Отговорът е "нищо". Няма абсолютно нищо общо, мамка му! Само дето решенията на Родригес напоследък не струват и пукната пара. Буквално пречи на разследването.

След тези думи хвърли недопушената цигара, натисна я с крак и я смачка на асфалта.

Гърни се опита да смени темата:

– Направи ми една услуга, става ли? Прослушай Грегорио и "Кармала". Останах с впечатлението, че никой не се заинтересува особено от тях.

Хардуик не отвърна нищо, само стоеше мълчаливо и се взираше в смачканата угарка до обувката си.

– Трябва да тръгвам – каза накрая. Отвори вратата на колата си и сбърчи нос, като че ли отвътре го бе блъснала неприятна миризма. – Само внимавай, Дейви, момчето ми. Малкият копелдак е бомба с часовников механизъм. Рано или късно няма начин да не избухне.

Глава 37 Сърната

По време на пътуването обратно Гърни се чувстваше гадно, без отначало да може да определи причината. Беше едновременно разсеян и търсеше нещо, с което да се разсее, а не намираше. Всяка следваща радиостанция бе по-дразнеща от предишната; музиката, която не отговаряше на настроението му, му се струваше идиотска; онази пък, която пасваше, само го разстройваше още повече. Коментарите го дразнеха, в тях виждаше или проява на глупост, или на алчност, или и на двете. При всяка реклама му се искаше да кресне: "Млъквайте, лъжливи копелета!"

Изключи радиото и се съсредоточи върху пътя – запуснатите селца от двете му страни, изоставените и умиращи ферми; табелите на компаниите за добиване на газ, дразнещо курдисани насред бедните градчета в северната част на щата. Господи! Беше наистина в отвратително настроение!

И защо?

Започна да си припомня срещата от самото ѝ начало, за да разбере какво точно го е провокирало.

Елън Ракоф – естествено, облечена в кашмир. У нея липсваше дори намек за невинност; притежаваше измамната топлина на змия. И въпреки това по някакъв изопачен начин опасността, която се излъчваше от нея, бе част от привлекателността ѝ.

Докладът на екипа, направил първоначалния оглед на местопрестъплението, който лейтенант Андерсън послушно изпя. Думите оставяха човек с впечатлението, че убийството е изпълнено от нает професионалист: "Дори сифоните на мивките в банята и кухнята бяха изтъркани."

Фактите, които свързваха липсващите възпитанички на "Мейпълшейд": еднаквите спорове с родителите им, арогантните искания, замислени да бъдат отхвърлени; познанството на момичетата с Хектор, "Кармала Фешън" и тайнствения фотограф Грегорио.

Мрачната прогноза на Джак Хардуик: "По всяка вероятност вече са мъртви."

Личната трагедия на Родригес, подклаждана от ужасните събития в случая, който разследваше.

Гърни чуваше дрезгавия му, напрегнат глас толкова ясно, все едно капитанът седеше до него в колата. С такова напрежение трептеше ластик, опънат до скъсване, който въпреки това не успява да обхване всичко. Или човек, който е твърде тесногръд и не притежава необходимата гъвкавост да асимилира случайните събития в живота му.

Което пък накара Гърни да се замисли съществуват ли наистина случайни събития. Не се ли поставяме ние самите чрез собствените си действия в позицията, в която се намираме? Не зависи ли всичко от нашия избор, от приоритетите, които си определяме? Усети, че му се гади, и внезапно осъзна причината: идентифицираше се с Родригес – обсебен от кариерата си полицай и баща, който не разбира какво се случва с детето му.

И точно тогава – все едно бурята, предизвикана от това прозрение, не му стигаше, все едно някакво злостно божество искаше да сътвори инцидент, който най-точно да подхожда на бушуващите в Гърни емоции – блъсна сърната.

Тъкмо бе подминал знака, на който пишеше "Навлизате в Браунвил", но самото градче не се виждаше. Вляво, край реката, се виждаха само обраслите с трева останки на отдавна изоставена ферма, а вдясно се издигаше склонът на покрит с дървета хълм. Една средно голяма сърна изскочи от гората, поколеба се за миг и после се втурна през пътя. Намираше се на достатъчно разстояние пред него и нямаше нужда дори да намалява скоростта. След миг обаче зад нея се появи малкото ѝ – а тогава вече бе твърде късно да натисне спирачките. И макар че веднага с всичка сила изви волана наляво, чу и усети ужасния тъп удар.

Отби встрани и спря. Хвърли поглед в страничното огледало с надеждата, че няма да види нищо; че сърнето е имало късмет и е било достатъчно бързо. Че се е изплъзнало и сега го наблюдава, застанало сред дърветата, оцеляло по чудо с повърхностни наранявания. Само че не бе така. На около трийсет метра зад колата му, на ръба на канавката лежеше проснато малко кафяво телце.

Излезе от автомобила и бавно тръгна по пътя. Все още таеше слаба надежда, че само е зашеметил малкото и то всеки миг ще се изправи, клатушкайки се, на крака. Тази надежда обаче угасна, когато се приближи и забеляза странното положение на главата му и пустия поглед в отворените очи. Спря край тялото и се огледа безпомощно. Видя възрастната сърна насред обраслото с бурени поле, която стоеше и чакаше, напълно неподвижна.

Гърни не можеше да направи нищо.

Седеше в колата си, без въобще да си спомня как се е върнал и е влязъл в нея. Дишането му бе накъсано от тихо хлипане. Едва когато измина половината път до Уолнът Кросинг, се сети да провери какви са пораженията по предната част на автомобила. Нямаше обаче сили да се занимава с тях; просто се качи и продължи нататък, разяждан от разкаяние. Искаше единствено да се прибере у дома.

Глава 38 Очите на Питър Пигърт

Когато Мадлин я нямаше, къщата изглеждаше необичайно пуста. Всеки петък тя вечеряше с три свои приятелки. Разговаряха за шиене и плетене, за нещата, които творяха, за здравето на хората около себе си, за книгите, които четяха в момента.

След преживения на пътя емоционален срив му се стори добра идея да отстъпи пред настояванията на Мадлин и да се обади на Кайл. Мислеше да проведе истински разговор със сина си, вместо обичайната размяна на внимателно обмислени, стерилни имейли, които им създаваха илюзията за общуване. Четенето на редактираната версия на събитията от нечий живот на екрана на лаптопа не можеше да се сравни с разговор, пък бил той и по телефона. Гласът разкриваше много повече, отколкото изкуствения резултат на многократно преправяни писма.

Влезе във всекидневната с тези добри намерения, но реши първо да провери гласовата и електронната си поща, а после да се обади на Кайл. И на двете имаше по едно съобщение – все от Пеги Мийкър, социалната работничка, която им бе на гости със съпруга си, "човека-паяк" Джордж Мийкър.

Гласът ѝ беше развълнуван, почти превъзбуден: "Дейв, Пеги Мийкър е. Онази вечер спомена за Едуард Малъри и оттогава името не ми излизаше от ума. Сигурна бях, че ми е познато отнякъде. Е, сетих се! Спомням си го от курса по английска литература в колежа – драматургия от Елизабетинския период. Малъри е бил драматург, но нито една от пиесите му не е запазена до наши дни. Затова почти никой не е чувал за него. Оцелял е единствено прологът към една от тях. Обаче чуй това – предполага се, че всичките му творби са били изпълнени с омраза към жените! Бил е абсолютен женомразец! Твърди се, че в пиесата, от която е въпросният пролог, се разказва за мъж, убил собствената си майка! Пратила съм ти текста на имейла. Дали е свързан по някакъв начин със случая "Пери"? Замислих се за това след думите ти онази вечер. Сетих се, защото навремето, когато прочетох пролога от пиесата на Малъри, направо ме побиха тръпки. Виж си пощата. Прочети го и ми кажи дали ти е бил от полза. Обади ми се, ако мога да помогна с нещо друго. Това е то-о-олкова вълнуващо! Ще се чуем скоро пак. Чао! А, да, предай много поздрави на Мадлин."

Гърни отвори електронната си поща и набързо прегледа писмото, търсейки цитата от Малъри:

Прочете го няколко пъти, като се опитваше да осмисли точното значение на думите. Това беше пролог към пиеса, в която мъж убива собствената си майка. Стихове, написани преди векове от драматург, известен с омразата си към жените. Същият драматург, с чието име бе подписано съобщението, изпратено от телефона на Хектор до този на Джилиан в сутринта на убийството ѝ; изпратено за втори път, само преди два дни, на Скот Аштън. Текстово съобщение, в което се казваше само: "Поради всички причини, които съм описал."

А причините, описани в единствения му запазен текст, можеха да се обобщят така: жените са нечисти съблазнителки, измамни дяволски създания, които като някакви отвратителни чудовища бълват "лъжи и преструвки". Колкото по-внимателно се вглеждаше в думите на Малъри, толкова по-ясно долавяше сянката на някакъв извратен сексуален кошмар в тях.

Гърни се гордееше със своята предпазливост и уравновесеността си, умението да мисли трезво. И все пак му беше трудно да устои на изкушението да заключи, че цитатът беше някакво налудничаво оправдание за убийството на Джилиан Пери, а може би и за други. Минали убийства... а може би и такива, които тепърва предстояха?

Естествено, това бяха просто предположения. Нямаше как да се докаже, че Едуард Малъри, драматург от XVII век и предполагаем женомразец, е същият Едуард Малъри, чието име бе използвано в съобщенията. Нямаше доказателства, че Едуард Малъри е псевдоним на Хектор Флорес, въпреки че съобщенията бяха изпратени от неговия телефон.

Всичко като че ли пасваше, макар логиката определено да бе извратена. Прологът от пиесата на Малъри предоставяше първата хипотеза за мотив, която не бе изградена само върху догадки. На Гърни тя му допадаше още повече, защото съответстваше на собствената му представа, че убийството на Джилиан е било отмъщение за някогашно сексуално насилие – извършено от нея самата или от възпитаничките на "Мейпълшейд" като цяло. Освен това фактът, че Скот Аштън също бе получил съобщението от "Едуард Малъри", подкрепяше теорията, че убийството е само част от някакъв по-сложен замисъл – план, който все още бе в ход.

Изведнъж му хрумна нещо – ами ако това, че от пиесата на Малъри бе оцелял само прологът, не беше просто съвпадение? Или въображението му отиваше прекалено далеч? Дали освен пролог към отдавна изгубена пиеса текстът не беше и предсказание за бъдещи събития? Намек за убийства, които тепърва щяха да се случат? Какво точно искаше да им каже Хектор Флорес?

В отговор на есемеса на Пеги Мийкър Гърни написа: "Какво друго е известно за пиесата? Нещо за сюжета ѝ или героите? Запазени ли са някакви коментари от съвременниците на автора?"

За първи път, откакто се бе заел със случая, изпита истинско въодушевление – а също и неудържимо желание да се обади на Шеридън Клайн, с надеждата, че все още е в кабинета си.

Звънна му.

– В момента е на съвещание – отсече Елън Ракоф с увереността на човек, който осъзнава отговорността си на "пазител на портите".

– По случая "Пери" има развитие, за което със сигурност ще иска да научи.

– Бъдете по-конкретен, ако обичате.

– Може да се окаже, че става дума за сериен убиец.

Трийсет секунди по-късно Клайн лично вдигна слушалката. В гласа му се усещаше напрежение и интерес.

– Сериен убиец? За какво говориш, по дяволите?

Гърни разказа какво откри за текста на Малъри, като подчерта сексуалния гняв, който се долавя в пролога. Обясни му, че може да е свързан не само с убийството на Джилиан, но и с изчезналите момичета.

– Това не е ли твърде несигурно? Не разбирам как променя каквото и да било. Само преди няколко часа твърдеше, че Хектор Флорес може би е в центъра на всичко, ама може и да не е, защото в действителност не разполагаме със сигурни факти и трябва да "останем отворени и за други възможности". Е, какво стана с отвореното съзнание? Как изведнъж реши, че става дума за сериен убиец? И между другото, защо се обаждаш на мен, а не на полицията?

– Просто след като прочетох пролога на Малъри и усетих омразата в него, нещата станаха по-ясни. Или просто ми е повлияла самата дума: пролог. Това е обещание за нещо предстоящо. Не е без значение и фактът, че Флорес е изпратил съобщението на Джилиан сутринта, преди да бъде убита. Тази седмица пък го изпрати на Аштън. Всички тези неща навеждат на мисълта, че убийството отпреди четири месеца е само част от някаква значително по-голяма схема.

– Наистина ли смяташ, че Флорес е убеждавал момичета да напуснат дома си заради някакъв измислен спор, за да може после да ги убие и никой да не ги потърси? – попита Клайн със смесица от безпокойство и недоверие в гласа.

– Смятам, че докато не ги открием живи, трябва да приемем тази възможност съвсем сериозно.

Политикът у Клайн се задейства и той инстинктивно зае отбранителна позиция:

– Не бих си и помислил да я приемам по друг начин! – После добави с преувеличена искреност, все едно го записваха за предаване по телевизията: – Не мога да си представя нищо по-сериозно от възможността да сме попаднали на схема за отвличане и убийство – ако, да не дава Господ, наистина става дума за това.

Млъкна за миг, след което в тона му се промъкна подозрителност:

– Но да се върнем пак на темата за протокола и спазването му. Защо се обаждаш на мен, а не на Бюрото за криминални разследвания?

– Защото само в твоите действия виждам някакъв смисъл.

– Какво точно имаш предвид? – в гласа на Клайн ясно се долавяше слабостта му към ласкателствата.

– Днес в заседателната зала имаше твърде много подводни течения. Чудесно зная, че Родригес и Хардуик не питаят топли чувства един към друг, това ми стана ясно още по време на случая "Мелъри". В момента обаче нещата излизат от контрол. Няма никаква обективност. Все едно сме във война. Имам чувството, че всяка нова следа ще бъде оценявана според това на коя страна ще свърши работа. Ти не изглежда да си част от тази каша, затова предпочитам да говоря с теб.

Последва кратко мълчание, след което Клайн запита:

– Не знаеш ли какво стана с приятелчето ти?

– Приятелчето ми ли?

– Родригес го хванал да шофира в нетрезво състояние, и то по време на служба.

– Какво?!

– Задържа го и го заплаши, че ще го уволни дисциплинарно без право на пенсия, и го принуди да постъпи в клиника за лечение на зависимости като условие за връщането му на работа. Изненадан съм, че не знаеш.

– Кога се е случило?

– Преди около месец и половина... Нещо такова. Джак прекара двайсет и осем дни в клиниката. Върна се на служба преди приблизително десет дни.

– Господи!

Гърни беше решил, че Хардуик иска той да участва в разследването и го е свързал с Вал Пери с надеждата да открие нещо ново и така да злепостави Родригес. Чутото току-що обаче обясняваше много по-добре отрицателната енергия между двамата в заседателната зала.

– Учуден съм, че не знаеш – повтори Клайн, а недоверието в гласа му звучеше като обвинение.

– Ако знаех, нямаше да приема да участвам – отсече Гърни. – Това обаче само засилва увереността ми, че трябва да контактувам единствено с теб и с клиентката си. Стига, разбира се, прекият контакт с мен да не влоши отношенията ти с Бюрото.

На Клайн му отне толкова време да обмисли думите му, че Гърни си представи как калкулаторът в ума му изчислява риска.

– Добре – но има едно условие. Трябва да е пределно ясно, че работиш за семейство Пери и нямаш нищо общо с моята служба. В никакъв случай не бива да изглежда, сякаш участваш официално в разследването или пък че се ползваш от някаква форма на имунитет. Ще действаш като Дейв Гърни, частно лице – и толкова. Ако си съгласен с тези условия, с удоволствие ще изслушам всичко, което решиш да ми споделиш. Повярвай ми, наистина те уважавам. Не би могло и да бъде другояче, като се имат предвид постиженията ти в отдел "Убийства" и ролята, която изигра за разрешаването на случая "Мелъри". Трябва обаче да е ясно, че не заемаш официална позиция. Имаш ли някакви въпроси?

Гърни се усмихна – Клайн бе толкова предвидим! Никога не изневеряваше на основния си ръководен принцип: да получиш каквото можеш от другите, без да пропускаш да си покриеш гърба.

– Един. Как мога да се свържа с Ребека Холдънфийлд?

В гласа на Клайн се прокрадна типичната за прокурор подозрителност:

– Какво искаш от нея?

– Започвам да си създавам представа за нашия убиец. Все още е съвсем хипотетична, не съм сигурен в нищо. Затова вероятно ще ми е полезно да се посъветвам с човек с нейния опит и квалификации.

– Има ли някаква причина да не наричаш убиеца с името му?

– Хектор Флорес?

– Притеснява ли те нещо?

– О, да – две неща. Първо, не знаем дали е бил сам в бунгалото, когато Джилиан е влязла вътре, следователно не можем да твърдим категорично, че той е убиецът. Всъщност дори не сме сигурни, че изобщо е бил там. Да предположим, че вместо него в бунгалото я е чакал някой друг... Осъзнавам, че не е много вероятно. Казвам само, че не знаем със сигурност. Разполагаме само с косвени улики, предположения. Вторият проблем е със самото име. Ако градинарят, въплътил се в ролята на Пепеляшка, е такъв хладнокръвен убиец, който внимателно планира нещата, вероятно "Хектор Флорес" е просто псевдоним.

– Защо имам чувството, че съм се качил на панаирна въртележка? Всяко нещо, което сме отхвърлили като решено, се връща като бумеранг!

– Де да беше панаирна въртележка! Аз по-скоро имам чувството, че ме всмукват в някакъв канал.

– И искаш да повлечеш и Бека след себе си, така ли?

Гърни реши да не отвръща на грубата забележка.

– Искам тя да ми помогне да остана обективен. Ребека може да наложи граници на представата, която постепенно си съставям за човека, когото преследвам.

Клайн може би се сепна от категоричността в последните три думи или пък се сети за невероятния успех на Гърни в залавянето на убийци. Каквато и да бе причината, тонът му се промени:

– Ще ѝ кажа да ти се обади.

Час по-късно Гърни седеше пред компютъра на бюрото във всекидневната и се взираше в безизразните черни очи на Питър Пигърт. Пигърт бе престъпник, който може би приличаше донякъде на убиеца на Джилиан Пери.... От друга страна, със сигурност имаше много общи черти с насилника от изгубената пиеса на Едуард Малъри. Гърни не бе съвсем наясно дали отново се е захванал с компютърно обработения портрет заради евентуалната прилика с убиеца на Джилиан, или заради възможността да изкара добри пари от него.

Сто хиляди долара? За този портрет? Светът на заможните фенове на изкуството наистина бе странно място. Сто хиляди долара за снимка на Питър Пигърт... Цената бе точно толкова абсурдна, колкото и алитерацията[7] в името. Трябваше да се чуе със Соня. Щеше да ѝ се обади утре сутринта, веднага щом стане. Сега обаче искаше да се съсредоточи не толкова върху впечатляващата сума, колкото върху самия обект на портрета.

На петнайсетгодишна възраст Пигърт бе убил баща си, за да разчисти пътя си към извратената връзка с майка си. Тя забременяла от него и му родила две дъщери. Петнайсет години по-късно, на трийсетгодишна възраст, той убил и майка си, за да се отдаде на не по-малко извратена връзка с дъщерите им, които тогава били съответно на тринайсет и на четиринайсет години.

За повечето странични наблюдатели Пигърт изглеждаше като съвсем обикновен мъж. Още в началото обаче Гърни бе забелязал нещо странно в очите му. Нещо в тях не бе наред. Бяха твърде черни, твърде спокойни. Зловещо бездънни. Питър Пигърт като че ли смяташе, че може да прави всичко, което му доставя удоволствие, независимо от последствията за околните. Гърни се запита дали именно такъв тип социопатично поведение бе описал Скот Аштън в провокативната си теория за съвършената кристална решетка на социопата, който винаги поставя граница между себе си и другите.

Докато се вглеждаше в обезпокоително застиналите очи на убиеца, Гърни затвърди убеждението си, че главното, което е тласкало този мъж, е необходимостта му да контролира всичко край себе си. Имал е несъкрушима увереност, че знае кое е правилно, вярвал е, че прищевките му стоят над всичко. Именно тези черти Гърни се бе постарал да подчертае и да направи видими за останалите. Да покаже неумолимия тиранин, скрит зад тези неизразителни черти. Сатана, облечен в дрехите на най-обикновен човек.

Това ли очароваше Джей Джикинстил? Злото, скрито под воала на привидна нормалност? Него ли ценеше толкова, та бе готов да плати едно малко състояние, за да го притежава?

Разбира се, разликата между портрета на един убиец и самия убиец бе огромна. Снимката на екрана пред него дължеше привлекателната си сила отчасти на чудовището, което изобразяваше, и отчасти (иронично, наистина!) на факта, че сама по себе си бе напълно безобидна. Змия – но с извадени отровни зъби. Дявол – парализиран и поставен в рамка.

Гърни се облегна назад на стола, скръсти ръце върху гърдите си и се загледа навън през западния прозорец. Първоначално вниманието му бе насочено към усещанията вътре в него самия. После забеляза залеза, който му заприлича на кърваво петно, разлято върху яркосиньото небе. След това осъзна, че това бе гледката в една спалня в Южен Бронкс: тюркоазеносиня стена, на която се бе облегнала улучената от куршум жертва, преди да се смъкне на пода. Това бе преди двайсет и четири години – първото убийство, което бе разследвал.

Мухите. Беше август, а тялото бе престояло в стаята цяла седмица.

Глава 39 Реално, нереално, нормален, ненормален

В продължение на двайсет и четири години непрекъснато бе заринат от случаи на насилие и убийства. Това бе половината му живот. Дори сега, когато се бе пенсионирал... Какво точно му бе казала Мадлин по време на касапницата, наречена "Случая "Мелъри"? Че дори сега смъртта сякаш го привлича по-силно от живота.

Тогава той отрече, хвана се за думата и каза, че го влече не смъртта, а предизвикателството, което тя представлява – да разкриеш загадката. Че става дума за справедливост и правосъдие.

И, разбира се, тя му бе хвърлила онзи свой особен поглед. Мадлин не се впечатляваше от прокламации и доблестни мотиви – или поне не от използването им като доводи за печелене на спор.

След онзи доста разгорещен разговор, след като се оттегли и успокои, осъзна, че не може да отрича повече истината. А тя бе, че криминалните загадки го привличат с една тайнствена, почти физическа сила. Искаше да ги разгадае, да разкрие хората, които ги бяха замислили. Тази сила бе много по-първична и по-могъща от желанието му да плеви и полива лехите с аспержи. Разследването на убийства ангажираше целия му ум и изискваше пълното му внимание. Нищо друго, с което се бе сблъсквал през живота си, не му въздействаше по този начин.

Това бе добрата новина. Същевременно обаче бе и лошата. Добрата – защото загадките бяха нещо съвсем реално, докато много хора прекарваха целия си живот, без да открият нищо вълнуващо в него освен фантазиите си. А пък лошата – защото мистериите бяха като приливна вълна, която го откъсваше от всички други важни неща в живота му, включително от Мадлин.

Опита се да си спомни къде е тя в момента и установи, че е забравил, отнесен от мисълта за нещо друго – бог знае какво точно. Може би от Джей Джикинстил и моркова от сто хиляди долара, който бе размахал под носа му? Или пък от отровно-враждебната обстановка в Бюрото и начина, по който тя изкривяваше и подвеждаше разследването? От зловещата закачка с изгубената пиеса на Едуард Малъри? От желанието на Пеги, съпругата на човека-паяк, да участва по някакъв начин в разследването? От уплашения глас на Савана Листън, когато му разказваше за изчезването на бившите си съученички? Истината бе, че всяка от тези теми лесно би могла да измести от ума му Мадлин и въпроса къде е тя в момента.

После чу ръмженето на двигател: през ливадата към къщата се изкачваше кола. Едва тогава се сети, че всеки петък вечер съпругата му се среща с приятелки, за да разговарят и плетат заедно. Ако това обаче действително бе нейната кола, значи се връщаше много по-рано от обичайното. Приближи се към кухненския прозорец, за да провери, но в този миг телефонът на бюрото във всекидневната зазвъня, така че той се върна да го вдигне.

– Дейв, толкова се радвам, че се свързах с теб, а не с телефонния секретар! Имам две за теб – малко са изненадващи, но не се притеснявай! – каза Соня Рейнолдс с обичайния си приповдигнат тон, в който сега личеше притеснение.

– Канех се да ти звънна... – започна Гърни.

Искаше да ѝ зададе някои въпроси, за да си състави по-ясна представа за работната вечеря с Джикинстил на другия ден.

– Вечерята се превърна в обяд – прекъсна го Соня. – Джей трябва да лети за Рим. Надявам се това да не е проблем за теб. И да е, ще се наложи да го решиш. Втората новина е, че аз няма да присъствам.

Очевидно това бе причината за притеснението ѝ.

– Чу ли какво казах? – запита тя, тъй като Гърни не казваше нищо.

– Промяната в уговорката не представлява проблем. Ти как така няма да присъстваш?

– Определено мога да дойда и определено бих искала, но... Ох, вместо да се опитвам да ти обяснявам, направо ще ти преразкажа думите му. Първо искам да ти припомня, че той е страшно впечатлен от работите ти. Каза, че са изключително оригинални и имат страхотен потенциал. Много е въодушевен. Ето обаче какво точно каза: "Искам лично да видя кой е този Дейвид Гърни, този невероятен творец, който е също и детектив. Искам да разбера в кого точно инвестирам. Искам да общувам директно с ума и въображението на този човек без пречката на посредник." Казах му, че за първи път в живота ми някой ме нарича "пречка". Казах му и че тази идея не ми харесва особено. Но за него ще направя изключение. Ще си остана вкъщи. Много си мълчалив, Дейвид. За какво мислиш?

– Ами чудя се дали този човек е луд.

– Този човек е Джей Джикинстил. Не бих си и помислила да го наричам "луд". По-скоро бих казала, че е... необикновен.

Гърни чу отварянето и затварянето на страничната врата, а след това и характерните звуци на събуване и събличане от стаичката до кухнята.

– Дейвид... Защо мълчиш? Продължаваш да мислиш ли?

– Не, просто... Хм, какво точно има предвид под "инвестиране" в мен?

– А-а, това е добрата новина. Ето, затова исках да присъствам на вечерята или на обяда – каквото и да е, няма значение. Чуй сега! Това наистина ще промени живота ти. Той иска да притежава всичките ти творби. Не едно или две неща. Всичките! Освен това очаква да увеличат стойността си.

– Откъде-накъде?

– Всичко, което Джикинстил купува, увеличава стойността си с времето.

С периферното си зрение Гърни улови някакво движение; обърна се и видя Мадлин, която бе застанала на вратата на всекидневната. Гледаше го намръщено, а лицето ѝ изразяваше загриженост.

– Още ли си там, Дейвид? – гласът на Соня бе изпълнен едновременно с недоверие и възбуда. – Винаги ли си толкова мълчалив, когато някой ти предлага един милион долара? При това само като начало – таванът после е небето...

– Вижда ми се твърде странно.

Лицето на Мадлин трепна и към загрижеността се прибави раздразнение. Тя му обърна гръб и отново влезе в кухнята.

– Естествено, че е странно! – извика в отговор Соня. – Успехът в света на изкуството винаги е странен. Шантавото е нормално. Имаш ли представа за колко се продават шарените квадрати на Марк Ротко? Защо странното да е проблем?

– Дай ми малко време да го асимилирам и да го обмисля, а? Става ли да ти се обадя по-късно?

– Гледай наистина да се обадиш, Дейвид! Ти си моето бебче за милиони! А утре е голям ден. Трябва да те подготвя за него. Усещам, че отново се отдаваш на размисли. Божичко, Дейвид, за какво пък мислиш сега?

– Просто ми е трудно да повярвам, че всичко това е истина.

– Дейвид, Дейвид, Дейвид! Нали знаеш какво ти казват, когато те учат да плуваш? Спри да се бориш с водата. Отпусни се и започни да се носиш по нея. Дишай дълбоко и се остави на водата да те поддържа. Същото правило важи и тук. Спри да се бориш и да се чудиш кое е реално и кое не, кое е нормално и кое – лудост. Забрави всички тези думи! Приеми магията, магията, наречена "господин Джикинстил"! И магическите му милиони. Чао!

Магия? Не съществуваше друго понятие, което да бе толкова чуждо на Гърни като магията. Нямаше друга представа, която толкова да го дразни с безсмислеността и празнотата си.

Седеше на бюрото, загледан навън през прозореца. Небето над хълма, което доскоро бе кървавочервено, сега се бе превърнало в мрачен покров, цветът бе смесица от бледолилаво и гранитеносиво, а в тревата на моравата зад къщата бе останал само намек за зелено.

В кухнята се разнесе трясък, после трополене. Вероятно капаците на тенджерите се бяха изхлузили от претрупания сушилник и бяха паднали в мивката. Гърни чу тракане и предположи, че Мадлин ги нарежда отново по местата им.

Отиде при нея. За разлика от всекидневната в кухнята бе твърде светло. Мадлин тъкмо бършеше ръцете си в една от кухненските кърпи.

– Какво се е случило с колата? – попита тя.

– А? А-а! Блъснах една сърна. – Споменът за случилото се бе толкова ярък, че почти му прилоша.

Мадлин го погледна – в очите ѝ се четяха тревога, болка.

– Изскочи от гората – продължи Гърни. – Точно пред мен. Нямаше как... Не можех да я избегна.

Очите ѝ се разшириха и тя ахна.

– Какво стана със сърната?

– Загина на място. Проверих. Не показваше никакви признаци на живот.

– Ти какво направи?

– Какво направих ли? Какво можех да...

Изведнъж в ума му нахлу образът на проснатото в канавката сърне, изкривената му под невъзможен ъгъл глава, отворените невиждащи очи – образ, който съживяваше забравени емоции, свързани с една друга катастрофа. Чувства, които стиснаха сърцето му с ледените си пръсти толкова силно, че то почти спря да бие.

Мадлин го наблюдаваше, без да казва нищо. Той се съвзе бавно, отърси се от изпитания ужас и я погледна в очите. В тях имаше тъга, която присъстваше във всичко, което тя преживяваше – дори в радостта. Знаеше, че е превъзмогнала смъртта на сина им, отдавна се е примирила с нея. Той обаче така и не можа. Нямаше желание. Знаеше, че все някога ще му се наложи, само че не сега. Не още.

Вероятно затова между него и Кайл, порасналия му син от първия му брак, се издигаше стена. Подобни теории обаче подхождаха повече на някой психолог-терапевт, той самият не виждаше никаква полза от тях.

Мадлин започна да подсушава наредените на сушилника съдове. Гърни стоеше до френските прозорци, загледан във вечерния пейзаж. Вече бе толкова тъмно, че дори червената плевня бе загубила цвета си.

Когато Мадлин заговори, темата го изненада:

– И така, планът ти е да приключиш с всичко до седмица – да пипнеш лошите момчета, да ги опаковаш в кутия и да ги поднесеш на добрите с поклон?

Още преди да се обърне и да види лицето ѝ, усети по тона ѝ, че се усмихва въпросително, безрадостно.

– Щом така съм казал, значи това е планът.

Тя кимна, без да прикрива недоверието си.

Известно време Мадлин мълчаливо бършеше съдовете, някак по-грижливо от обикновено, после ги поставяше на дървения плот. Подреждаше ги така усърдно, че Гърни започна да се нервира.

– Между другото, ти защо си вкъщи – запита той с неочаквана и за самия него агресивност?

– Моля?

– Тази вечер нямаш ли среща с приятелки? "Вечер за плетки" или нещо такова?

– Да, но решихме да приключим по-рано.

Стори му се, че долавя нещо странно в гласа ѝ.

– Как така?

– Възникна малък проблем.

– Така ли?

– Ами... Всъщност... Марджъри-Ан повърна.

– Какво? – примигна Гърни.

– Повърна.

– Марджъри-Ан Хайсмит?

– Точно така.

Той примигна отново.

– Какво значи "повърна"?

– Според теб какво значи?

– Не, имах предвид – къде? Там, на масата ли?

– Не, не на масата. Стана от масата, изтича до банята и...

– И?

– Ами... Не успя да стигне до нея.

Гърни забеляза, че в очите на съпругата му се е върнало онова развеселено пламъче, онзи хумор, с който тя гледаше на всичко около себе си, който уравновесяваше неотменната скръб в погледа ѝ. Пламъче, което отдавна не се бе появявало и което му липсваше. Прииска му се веднага, без да губи нито секунда, да го разпали и да го превърне в буен огън. Знаеше обаче, че ако се престарае, ще постигне обратния ефект и ще го угаси.

– Предполагам, че е настанала голяма бъркотия?

– Ами да, настана. А и... Ъ-ъ-ъ... Не остана на едно място...

– Не остана... Какво?

– Ами тя не повърна на пода. Повърна върху котките.

– Котките ли?

– Днес се събрахме в къщата на Бони. Не си ли спомняш, че Бони има две котки...

– Да, май си спомням.

– Е, те си лежаха в котешкото легълце, което Бони държи в ъгъла на всекидневната, точно до вратата на банята.

Сега вече Гърни започна да се смее.

– Ами да, и... Ъ-ъ-ъ, Марджъри-Ан стигна само до котките.

– О, божичко! – започна да се превива той.

– Да. При това повърна доста. Количеството бе... значително. А пък котките се стреснаха, изхвърчаха от леглото си и започнаха да търчат из всекидневната...

– Покрити с...

– Точно така, покрити с... Препускаха из стаята, по диваните и столовете... Беше наистина голямо изпълнение.

– Мили боже! – Гърни не можеше да се сети откога не се е смял толкова.

– И, разбира се, след това никой не бе в състояние да яде. А не можехме и да останем в хола. Естествено, всички искахме да помогнем на Бони да изчисти, но тя не ни позволи.

– А сега искаш ли да хапнеш нещо? – попита той след кратко мълчание.

– Не! – Тя потръпна гнусливо. – Изобщо не ми споменавай за ядене!

Представата за тичащите насам-натам котки отново го накара да се разхили неконтролируемо. Имаше чувството, че се е върнал в гимназиалните години и се смее на някакъв глупав номер.

Предложението му за вечеря обаче явно бе събудило някакви закъснели асоциации у Мадлин, защото след миг пламъчето в очите ѝ напълно угасна.

Когато смехът му най-после стихна, тя попита:

– И какво, утре на вечеря ще бъдете само ти, Соня и лудият колекционер, така ли?

– Не – отвърна той, – ще бъдем само лудият колекционер и аз.

За първи път, откакто Соня му бе казала, се зарадва, че тя няма да идва.

– Мислех, че тя много държи на тази вечеря – каза Мади с въпросително извита вежда. – Че би убила човек, за да присъства.

– Всъщност вечерята се превърна в обяд.

– Обяд ли? Значи вече започнаха да омаловажават значението ти?

Гърни не реагира по никакъв начин, но колкото и да бе абсурдно, забележката го засегна.

Глава 40 Далечният вой

След като приключи със съдовете, Мадлин си направи чаша билков чай, взе чантата с плетките си и се настани на фотьойла в другия край на стаята. Малко след това Гърни я последва с една от папките по случая "Пери". Седна на съседния фотьойл, от другата страна на камината и двамата потънаха в мълчание, всеки уединен в своя си свят и осветен от отделна лампа за четене.

Той отвори папката и извади доклада за ППАТП. Помисли си колко интересно бе това съкращение. Във ФБР го използваха за "Програма за предотвратяване и анализ на тежки престъпления". В нюйоркското Бюро за криминални разследвания пък означаваше "Програма за проследяване и анализ на тежки престъпления". Но формулярът бе един и същ, обработваше се от едни и същи компютри и програми, обслужваше едни и същи цели и в крайна сметка стигаше до едни и същи получатели. Лично Гърни предпочиташе варианта на нюйоркската полиция. Наименованието отговаряше съвсем точно на съдържанието, без да дава излишни обещания.

Документът от 36 страници бе, меко казано, твърде подробен. Полезен обаче беше само дотолкова, доколкото полицаят, който го бе съставил, бе прецизен и изчерпателен. Една от целите на този доклад бе да разкрива приликите на модус операнди[8] с този на други престъпления, описани в база-данните. В този случай обаче програмата за анализ не бе открила сходства. В момента Гърни внимателно изучаваше доклада, за да се увери, че първия път не е пропуснал нещо важно.

Трудно му бе да се съсредоточи. Непрекъснато се сещаше, че трябва да се обади на Кайл, но всеки път си намираше някаква причина да не го направи. През последните три години часовата разлика между Ню Йорк и Сиатъл му бе предоставяла удобно извинение. Сега обаче Кайл се бе върнал в Манхатън и бе постъпил в Колумбийския юридически университет, така че Гърни вече нямаше оправдание. Това не означаваше, разбира се, че ще спре да отлага, нито, че е прозрял истинските причини за отлагането.

Понякога си казваше, че е съвсем нормално, и го отдаваше на студените си келтски гени. Така не носеше никаква лична отговорност. В други случаи решаваше, че се дължи на пристъпите му на вина. Попадаше в омагьосан кръг – тъй като не се бе обадил в началото, изпитваше все по-малко желание да го направи, а това на свой ред само усилваше вината му. Всъщност откакто се помнеше, това разяждащо чувство му бе постоянен спътник. Като единствено дете смяташе, че е отговорен за насила проточилия се, изпълнен с напрежение брак на родителите си. Понякога пък си мислеше, че Кайл твърде много му напомня на първата му съпруга и изпълнения им с кавги брак.

После идваше факторът на разочарованието. Когато стоковата борса се срина и Кайл обяви, че ще замени инвестиционното банкерство с право, Гърни се отдаде на приятната заблуда, че синът му може да тръгне по неговите стъпки. Тази надежда бързо се разсея – за Кайл правото бе просто нов път към старата цел: материалния успех.

– Защо просто не му се обадиш? – попита Мадлин, като го гледаше, отпуснала куките в скута си, върху недовършения оранжев шал.

Гърни се сепна и се извърна към нея. Всъщност вече не бе особено изненадан от невероятната ѝ прозорливост.

– Просто започваш да гледаш по един определен начин, когато си мислиш за него – каза тя, сякаш това се разбираше от само себе си. – Определено не изглеждаш щастлив.

– Ще го направя. Ще му звънна.

Започна да преглежда формуляра на ППАТП с новопоявили се усърдие и напрежение. Приличаше на човек, попаднал в заключена стая, който отчаяно търси скрит изход. Не намери нищо ново, фактите не се различаваха от онези, които си спомняше. Започна да рови из останалите документи в папката.

Един от няколкото анализа на видеоматериалите от сватбения прием завършваше със следното обобщение: "Местоположението на всички лица, присъствали на територията на имота на Аштън във времевия отрязък на убийството, е потвърдено посредством видеозапис с обозначен час." Гърни имаше ясна представа какво означава това; добре си спомняше обясненията на Хардуик онази вечер, когато заедно бяха гледали записа. Все пак искаше да е напълно сигурен, защото потвърденото местоположение на хората бе от огромно значение.

Взе мобилния си телефон от плота в кухнята и се обади на Хардуик. Мигновено се включи гласовата му поща: "Хардуик. Оставете съобщение."

"Гърни е. Имам един въпрос относно видеоматериалите."

След по-малко от минута телефонът му звънна. Не си направи труда да погледне екрана: сигурен бе кой се обажда.

– Джак?

– Дейв?

Гласът принадлежеше на жена. Беше му познат, макар да не успя веднага да се сети коя е.

– Извинете, очаквах друг човек. Да, Дейв е на телефона.

– Дейв, Пеги Мийкър е. Получих имейла ти и току-що ти написах отговор. После реших, че е най-добре лично да ти звънна, в случай че искаш веднага да научиш – каза тя забързано и развълнувано.

– За какво става дума?

– Нали искаше да разбереш дали е известно нещо повече за пиесата на Едуард Малъри – за съдържанието, сюжета, героите и т.н. Е, направо няма да повярваш! Обадих се във Факултета по английска литература на колежа "Уеслиън" и познай кого открих! Професор Барклес, който водеше онзи курс.

– Какъв курс?

– Курсът по Елизабетинска драма, който посещавах в колежа! Оставих му съобщение, а пък той взе, че се свърза с мен! Не е ли невероятно?

– И какво ти каза?

– Ами тук стигаме до удивителната част. Готов ли си?

В ухото на Гърни се разнесе настойчиво бипкане: търсеха го на втора линия. Той не му обърна внимание.

– Продължавай – подкани я.

– Първо, заглавието на пиесата било "Испанският градинар". – Тя замълча за миг в очакване на реакцията му.

– Продължавай.

– Името на главния герой е Хектор Флорес.

– Сериозно ли говориш?

– Да, но не е само това! Става още по-интересно. Сюжетът, който бил преразказан от някакъв критик, съвременник на автора, е изключително сложен. Героите се предрешвали и дори членовете на собствените им семейства не били в състояние да ги разпознаят. Въобще звучи доста шантаво, но основната сюжетна линия... – Ново бибкане, човекът на втора линия ставаше нетърпелив. – ... Слушай, това е наистина странно... Та майката на Хектор Флорес го изпъдила от къщи, убила баща му и прелъстила брат му. Години по-късно Хектор се върнал, предрешен като градинар и – ще съкратя историята, за да не изпадаме в излишни подробности – успял да заблуди брат си, като се предрешил като друг, и го убедил да отреже главата на майката. Цялата история е доста брутална и вероятно затова всички копия на пиесата били унищожени още след първата постановка. Не е ясно дали сюжетът разиграва някакъв древен вариант на мита за Едип, или Малъри просто е съчинил някаква гротескна история. Може да му е повлияла "Испанска трагедия" на Томас Кид, която е не по-малко скандална. Та това са основните факти – направо от извора, професор Барклес.

Мислите на Гърни препускаха по-бързо и от задъханите думи на Пеги Мийкър.

– Искаш ли да повторя отново? – попита тя след малко.

Точно в този момент бибкането започна отново.

– Нали всичко е написано в имейла, който си ми изпратила?

– Да, дума по дума. Освен това ти написах и телефонния номер на професора, ако искаш лично да се чуеш с него. Толкова е вълнуващо! Права ли съм? Това не дава ли нова насока на случая?

– По-скоро потвърждава една от старите. Ще видим как ще се развият нещата.

– А-ха, добре. Кажи ми, като разбереш!

(Би-ип!)

– Пеги, някой много настойчиво ми звъни на другата линия. Нека спрем дотук засега, а? И благодаря! Това може да се окаже много полезно.

– Няма проблем. Много ще се радвам, ако съм помогнала. Обади ми се, ако пак мога да ти бъда полезна.

– Да, добре. Още веднъж ти благодаря!

Гърни превключи линията.

– Още малко не можа ли да се забавиш? Явно въпросът ти не е особено спешен.

– А, да, Джак. Благодаря, че се обаждаш.

– Добре, де – какво ще ме питаш?

Гърни се усмихна – когато не се държеше като вулгарен циник, Хардуик беше закоравял привърженик на безцеремонността.

– Доколко си сигурен за местоположението на всички гости на тържеството през времето, когато Джилиан е била в бунгалото?

– Достатъчно.

– И откъде?

– Камерите бяха поставени така, че нямаше "слепи точки". На видеозаписа се виждат абсолютно всички – гостите, служителите от фирмата за кетъринг, музикантите. През цялото време.

– Освен Хектор.

– Освен Хектор, който е бил в бунгалото.

– Ти смяташ, че е бил в бунгалото.

– Какво искаш да кажеш?

– Само се опитвам да отделя нещата, които знаем със сигурност, от онези, които си мислим, че знаем.

– Че кой друг би могъл да е вътре, мамка му?!

– Нямам представа, Джак. Нито пък ти. Впрочем благодаря, че ме осведоми навреме за онази изцепка с клиниката.

Настъпи мълчание.

– Кой, по дяволите, ти каза?

– Определено не ти!

– И това какво общо има с цялата работа?!

– Аз много държа на откровеността, Джак. Искам да съм наясно с какво си имам работа.

– Откровеност значи? Ей сега ще ти кажа как стоят нещата! Тъпанарят Родригес ме отстрани от случая "Пери", защото му казах в очите, че да преследвам всеки нелегален мексикански емигрант в тази част на щата е най-шибаната загуба на време, която са ми налагали! Първо на първо, никой няма да си признае, че работи нелегално и така спестява от данъци. И със сигурност няма и дума да обели, ако има нещо общо с човек, заподозрян в убийство. И така, два месеца по-късно, в почивния ми ден, ме извикаха по спешност. Трябваше да хванем двама идиоти, които стреляли по служител в една бензиностанция на магистралата. Някое от другите ченгета споменало на нашия капитан-чудо, че мириша на алкохол – така ме пипнаха. Малкият копелдак си мечтае да ме накисне от сума ти време. Е, беше му добре дошло. И какво, мислиш, направи? Тоя скапаняк ме вкара в най-гадната дупка, дето можеш да си представиш, пълна с пропаднали наркомани и пияндурници! Двайсет и осем отвратителни дни, мамка му! С купчина гнусни отрепки! Отрепки с изпържени мозъци! Единственото, за което мислих през тези двайсет и осем дни, бе как ще откъсна главата на копелдака! Е, достатъчно откровен ли бях сега?

– Напълно, Джак. Проблемът е, че разследването е поело в неправилна посока. Всичко трябва да започне от нулата, за да има напредък. А за целта хората, които се занимават със случая, трябва да си гледат работата, а не да си въртят номера.

– А-а, така ли? Е, късмет тогава, господин Здрав разум!

И връзката рязко прекъсна.

Гърни остави телефона върху папката по случая. Тогава чу тракането на куките за плетене на Мадлин и я погледна.

Тя се усмихна, без да вдига поглед:

– Проблеми ли има?

– Ами! – изсмя се невесело той. – Само това, че разследването трябва да бъде организирано наново и да поеме в нова посока. А аз не разполагам с властта да го направя.

– Ами помисли. Ще намериш начин.

Той наистина помисли.

– Чрез Клайн ли имаш предвид?

– По време на предишния случай спомена, че е много амбициозен – сви рамене Мадлин.

– Не бих се учудил, ако се вижда като президент някой ден. Или губернатор, най-малкото.

– Ами какво повече ти трябва?

– Какво повече ми трябва за кое?

В продължение на около минута тя се съсредоточи върху плетивото си, после вдигна към него очи – по погледа ѝ личеше, че се забавлява от неспособността му да види очевидното:

– Само трябва да му подскажеш как този случай може да допринесе за осъществяването на амбициите му...

Колкото повече мислеше, толкова по-хитро му се струваше хрумването ѝ. Клайн бе политическо животно, следователно отдаваше огромно значение на медиите при всяко разследване. Това бе и най-прекият и сигурен начин да му повлияе.

Гърни взе отново телефона и набра номера на окръжния прокурор. Попадна на гласова поща. Записът предлагаше три възможности: да се обади отново между 08:00 и 18:00 часа от понеделник до петък; да остави името и телефонния си номер, на който да бъде потърсен в работно време; или да се обади на номера за спешни случаи, който бе на разположение двайсет и четири часа в денонощието.

Гърни записа номера за спешни случаи в указателя на телефона си, но реши да изчака. Преди да се обади, искаше да подреди по-добре онова, което възнамеряваше да каже – първо на дежурния сътрудник, а после и на самия Клайн, ако се съгласяха да прехвърлят обаждането му. Щеше да успее само ако хвърли правилната "бомба".

Ритмичното тракане на куките внезапно спря.

– Чуваш ли го? – попита Мадлин и леко наклони глава към близкия прозорец.

– Кое?

– Слушай.

– Какво трябва да чуя?

– Ш-ш-т...

Точно когато се канеше да обясни, че не долавя нищо, го чу: далечния вой на койоти. После отново настъпи тишина. Той обаче вече си представяше животните, приличащи на дребни кльощави вълци, които тичат в рехава редица. Бягат – диви и свирепи като вятъра – през посребреното от лунната светлина поле отвъд северния планински рид.

В този миг телефонът в ръката му звънна. Погледна дисплея – обаждаха се от галерия "Рейнолдс". Погледна към Мадлин: изражението ѝ с нищо не подсказваше, че подобно на ясновидец е разбрала кой го търси.

– Ало?

– Искам да си лягам. Да поговорим – каза Соня.

Последва неловко мълчание, след което Гърни каза:

– Първо ти кажи.

Тя се разсмя – мек, интимен смях, който приличаше повече на мъркане.

– Имах предвид, че искам да си легна рано и да се наспя. Затова реших, че ако ще желаеш да говорим за утре, по-добре да е сега, а не по-късно, когато се сетиш.

– Добра идея.

Отново се разнесе кадифеният смях.

– Ето какво смятам аз. Съвсем просто е. Не мога да те посъветвам какво да кажеш на Джикинстил, защото не знам какво ще те пита. Затова най-добре ще е да бъдеш себе си: мъдрият детектив, който разследва убийства. Мълчаливият мъж, който забелязва всичко. Човекът, който е на страната на ангелите, бори се с дявола и винаги побеждава.

– Невинаги.

– Е, ти все пак си само човек, нали така? Важно е да си само човек. Това те прави истински, а не някакъв измислен герой. Така че бъди себе си. Ти си много по-впечатляваща личност, отколкото си мислиш, Дейвид Гърни.

– И това е всичко? – попита той след кратко колебание.

Този път смехът бе по-мелодичен и развеселен. Тя се забавляваше с него.

– Да, това е – що се отнася до теб. Сега, за мен. Чел ли си договора ни, онзи, който подписа миналата година по повод изложбата?

– Да, мисля, че го прочетох тогава. Напоследък не съм го поглеждал.

– В него пише, че галерия "Рейнолдс" получава четирийсет процента от стойността на изложените в нея творби, трийсет процента от онези, които са публикувани в каталога, и двайсет от всички бъдещи работи на твореца, създадени по поръчка на клиенти, с които се е свързал посредством галерията. Това звучи ли ти познато?

– Имам някакъв смътен спомен.

– Смътен, а-ха. Добре. Съгласен ли си обаче с формулировката, или сега ти изглежда неприемлива? Говоря за бъдещите произведения.

– Не, нямам проблеми с нея.

– Добре. Защото ще си прекараме много добре, докато работим заедно, просто го усещам! А ти?

Мадлин имаше неразгадаемо изражение и изглеждаше напълно погълната от сложната плетка на шала, който бавно нарастваше в ръцете ѝ. Бримка след бримка, после още една и още една. Трак-трак-трак.

Глава 41 Големият ден

Есенната утрин бе великолепна като илюстрация от календар. Небето бе яркосиньо, без нито един облак. Мадлин вече бе излязла на една от редовните си разходки с колело през криволичещата речна долина, която се простираше на почти трийсет километра в източна и западна посока от Уолнът Кросинг.

– Прекрасен ден – отбеляза тя, преди да потегли.

По тона ѝ личеше, че смята Гърни за луд за това, че иска да прекара подобен ден в града, в разговор за грозни произведения на изкуството за баснословни суми. Не по-малко луд от самия Джикинстил.

От друга страна, възможно бе да си въобразява. Или да е стигнал сам до този извод и несправедливо да го приписва на нея.

В момента седеше на масичката до френските прозорци, загледан в плевнята. Старата постройка изглеждаше кървавочервена на фона на ведрото сутрешно небе. Той отпи първата глътка от кафето си, после взе телефона и набра номера за спешни случаи на Шеридън Клайн.

Гласът на човека, който вдигна слушалката, бе мрачен и безцветен и моментално събуди у Гърни ярък спомен за човека от другата страна на линията.

– Стимел. Кабинетът на окръжния прокурор.

– На телефона е Дейв Гърни.

Изчака малко, сигурен, че Стимел го помни от случая "Мелъри". Не се изненада, че мъжът не го показва по никакъв начин. Стимел не бе никак разговорлив и излъчваше топлината и отзивчивостта на жаба, а и изглеждаше също толкова умен.

– Да?

– Трябва да говоря с Клайн веднага.

– Така ли?

– Въпросът е на живот и смърт.

– Чия?

– Неговата.

– Какво означава това? – попита той още по-несговорчиво.

– Запознат си със случая "Пери", нали? – Реши да приеме мълчанието му за съгласие. – Много скоро ще се превърне в медиен цирк, може би най-сериозният случай на серийни убийства в историята на щата. Помислих си, че Шеридън ще иска да знае за това предварително.

– За какво говориш?

– Вече ме пита и аз ти отговорих.

– Кажи ми фактите, умнико, а аз ще ги предам на когото трябва!

– Няма време да повтаряме едно и също два пъти. Трябва да се чуя с него веднага, дори да трябва да го измъкнеш от тоалетната! Кажи му, че в сравнение с това случаят "Мелъри" ще изглежда като дребна хулиганска проява.

– Дано да не дрънкаш глупости!

Гърни прецени, че по този начин Стимел искаше да му каже "Дочуване, ще се свържем с теб", така че направо затвори, остави настрани телефона и взе кафето си. Отпи отново – все още бе топло и хубаво. Загледа се в лехите с аспержи, чиито прилични на папрат листа се бяха привели почти до земята под лекия западен ветрец. Въпросът за торенето – кога, с какво и колко – който бе изпълвал ума му само допреди седмица, в момента му изглеждаше безкрайно далечен и определено можеше да почака. Надяваше се да не е преувеличил важността на ситуацията пред Стимел.

Две минути по-късно се обади Клайн, въодушевен като муха, кацнала върху прясна купчинка тор:

– Какво става? За каква медийна бомба говориш?

– Дълга история. Имаш ли време да говорим?

– Дай съкратената версия с едно изречение.

– Представи си вестникарска статия, която започва по следния начин: "Полицията и окръжният прокурор безпомощни пред сериен убиец, който отвлича момичета."

– Нали го обсъдихме вчера?

– Имам нова информация.

– Къде си в момента?

– Вкъщи съм, но тръгвам към града след час.

– Сериозно ли е? Не е някаква твоя откачена теория?

– Много сериозно.

Кратка пауза.

– Телефонът ти защитен ли е от подслушване? – поиска да знае Клайн.

– Нямам представа.

– Можеш ли да отидеш до града по магистралата?

– Мога.

– И пътьом да се отбиеш в кабинета ми?

– Мога.

– А можеш ли да тръгнеш веднага?

– След десетина минути.

– Ще те чакам в кабинета си в 9:30 часа. И, Гърни?

– Да?

– Надявам се това, което ще ми казваш, да е истина!

– Шеридън?

– Какво?

– На твое място щях да се моля да не е!

След десет минути Гърни вече шофираше в източна посока, към слънцето. Първо спря до магазина на Абелард, за да си вземе голяма чаша прясно и хубаво кафе, тъй като в бързината бе зарязал първото на масата в кухнята.

За известно време остана в колата си на неголемия, покрит с чакъл участък пред магазина, който играеше ролята на паркинг. Спусна малко седалката си назад, облегна се и затвори очи. Опита се да се съсредоточи само върху аромата на кафето, за да даде възможност на ума си да си почине. Тази техника по принцип не даваше кой знае колко добри резултати при него и той се зачуди защо все още я прилага. Тя наистина му помагаше да насочи мислите си към нещо друго, но това "друго" обикновено бе също толкова притеснително. В този случай мислите му се прехвърлиха от една ужасна каша – разследването – върху друга, а именно отношенията му с Кайл и нарастващата необходимост да му се обади.

Нелепо бе, наистина. Трябваше само да спре да отлага и да вдигне телефона. Много добре осъзнаваше, че отлагането е само временно решение, което всъщност създава още повече проблеми. То завладяваше все по-голяма част от съзнанието му и го караше да се чувства все по-зле. На теория, две мнения по въпроса нямаше. На теория добре знаеше, че по-голямата част от проблемите в живота му се дължат на желанието да избегне неприятните задължения.

Номерът на Кайл бе запаметен в списъка за автоматично избиране. За бога, просто го направи!

Извади телефона си и натисна копчето. Включи се гласова поща: "Здравейте, аз съм Кайл. В момента не мога да ви отговоря. Моля, оставете съобщение."

"Здрасти, Кайл, баща ти е. Реших да ти се обадя, да разбера какви са впечатленията ти от Колумбийския университет. Как се разбираш със съквартирантите си, всичко наред ли е?" Поколеба се за миг, чудеше се дали да не попита за Кейт, бившата съпруга на Кайл, но в крайна сметка реши да не го прави. "Нищо спешно няма, само исках да разбера как си и какво правиш. Обади ми се, когато имаш възможност. Дочуване засега!". Натисна копчето за прекратяване на разговора.

Интересно преживяване, което предизвикваше смесени и объркващи чувства. Това впрочем важеше за емоционалния живот на Гърни като цяло. Изпита облекчение – от една страна, защото най-после се обади, а, от друга – защото бе попаднал не на сина си, а на гласовата му поща. Но може би сега щеше да успее да спре да мисли за това. Или поне за известно време. Отпи още няколко глътки кафе, провери колко е часът – 8:52 – и отново пое по пътя.

Паркингът пред окръжния административен център бе почти празен, нещо съвсем обичайно за събота сутрин. Виждаше се само едно лъскаво черно ауди, както и няколко не толкова лъскави форда и шевролета. Надвисналата над тях мрачна сграда изглеждаше грозна, заплашителна и студена. Приличаше точно на онова, което някога е била – приют за душевноболни.

Клайн се измъкна от аудито точно когато Гърни изключи двигателя на своята кола. Още един автомобил, този път форд "Краун Виктория", влезе в паркинга и спря от другата страна на аудито. Зад волана седеше капитан Родригес.

Гърни и Родригес се приближиха към Клайн от две противоположни посоки. И двамата кимнаха на окръжния прокурор, но не се поздравиха помежду си. Клайн ги поведе към сградата и отключи с личния си ключ една странична врата. Мълчаливо започнаха да изкачват някакво тясно стълбище. Никой не произнесе и дума, преди да влязат в кабинета на Клайн и да седнат на кожените канапета край масичката за кафе. Родригес скръсти ръце пред гърдите си. Тъмните му очи зад очилата със стоманени рамки не издаваха нищо.

– Добре – отсече Клайн и се приведе напред. – Да минем направо на въпроса.

Изгледа остро Гърни, сякаш беше свидетел на противниковата страна в съда.

– Тук сме, защото ти, приятелю, ни обеща истинска бомба. Дай да я видим.

– А, да бомбата – кимна Гърни. – Няма да е зле да си водите записки.

Появилият се под окото на капитана тик му подсказа, че за Родригес предложението му е неприкрита обида.

– Просто ни кажи за какво става дума – подкани го Клайн.

– Добре. В момента обаче бомбата е на парчета. Аз ги хвърлям на масата, а вие ги сглобявате. Първо, оказа се, че Хектор Флорес е името на герой от една пиеса от Елизабетинската епоха... Герой, който се преструва на испански градинар. Интересно съвпадение, а?

– Каква пиеса? – намръщи се въпросително Клайн.

– Стигаме до интересната част. Сюжетът се върти около едно от най-сериозните сексуални табута – кръвосмешението. То от своя страна е общ елемент в детството на повечето сексуални насилници.

– Накъде биеш? – намръщи се още повече прокурорът.

– Опитвам се да обясня, че мъжът, който е живял в бунгалото на Аштън, най-вероятно е избрал името Хектор Флорес от въпросната пиеса.

Капитанът изсумтя недоверчиво.

– Смятам, че първо трябва да научим малко повече, преди да си вадим изводи – заяви Клайн.

– В пиесата се говори за кръвосмешение. Героят Хектор Флорес се предрешва като градинар. Освен това... – Гърни не устоя на изкушението и направи драматична пауза. – Освен това по една случайност убива провинилата се героиня, като ѝ отрязва главата.

– Какво? – попита Клайн, като разшири очи.

Родригес втренчи в Гърни изпълнен с недоверие поглед.

– И къде, по дяволите, е тази пиеса?

Вместо да затъва в продължителен спор, какъвто със сигурност щеше да последва, ако им разкриеше, че пълният текст на произведението вече не съществува, Гърни продиктува на капитана името и телефона на някогашния преподавател на Пеги Мийкър.

– Уверен съм, че професорът с удоволствие ще обсъди въпроса с вас. А, да, и още нещо. Няма никакви съмнения, че пиесата е свързана с убийството на Джилиан Пери. Името на автора ѝ е Едуард Малъри.

На Клайн му бяха необходими няколко секунди, докато направи връзката:

– Името, с което е подписан есемесът?

– Точно така. Следователно вече знаем със сигурност, че "мексиканският черноработник" е лъгал за самоличността си от самото начало. И е успял да заблуди абсолютно всички.

Капитанът изглеждаше толкова гневен, че сякаш всеки момент щеше да избухне като буре с барут.

– Този тип е дошъл в Тамбъри, въоръжен с дългосрочен план и много търпение – продължи Гърни. – Произведението, на което се позовава, не е много известно, което значи, че си имаме работа с един доста изтънчен човек. А съдържанието на пиесата на Малъри е почти сигурно доказателство, че причината за убийството на Джилиан Пери е сексуалното ѝ минало.

Клайн изглеждаше така, сякаш се опитва да прикрие изумлението си.

– Добре, значи... Значи имаме ново развитие по случая.

– За съжаление това е само върхът на айсберга.

– Какъв айсберг? – попита прокурорът, като разшири очи.

– Изчезналите възпитанички на "Мейпълшейд".

– Казах го вчера, ще го кажа и днес: няма никакви доказателства, че някой е изчезнал! – тръсна глава капитанът.

– Съжалявам – поправи се Гърни. – Без да искам използвах неточен правен термин. Прав си – все още нито едно име не присъства в официалната база-данни с изчезнали лица. Тогава да ги наричаме... Как всъщност? Бивши възпитанички на "Мейпълшейд", чието местонахождение е неизвестно? Това определение повече ли ти допада?

Родригес се наведе напред и изръмжа:

– Изобщо не съм длъжен да те слушам как се правиш на умник!

Клайн вдигна ръка досущ като регулировчик:

– Род, Род, по-спокойно... Всички сме малко... Нали разбираш... Както и да е, просто запази спокойствие. – Изчака другият мъж да си поеме дълбоко въздух и да се отпусне обратно на стола си, преди да насочи вниманието си към Гърни: – Да приемем за миг, само условно, разбира се, че едно или повече от тези момичета наистина са изчезнали. Не могат да бъдат открити, местонахождението им е неизвестно или както там е правилно да се каже. Ако случаят наистина е такъв, какви заключения би си извадил ти?

– Ако са отвлечени от мъжа, наричащ себе си Хектор Флорес, допускам, че или са мъртви, или скоро ще бъдат.

Родригес отново се приведе рязко напред:

– Няма доказателства! Ако, ако, ако... Само трупаш предположения!

Клайн бавно си пое въздух:

– Този извод и на мен ми се струва малко пресилен, Дейв. Ще ни обясниш ли логиката си?

– Основната идея на пиесата, както и на двете съобщения, подписани с "Малъри", навеждат на мисълта, че убийството на Джилиан Пери е отмъщение за минало сексуално насилие. Много от възпитаничките на "Мейпълшейд" имат подобно минало, били са сексуални насилници през детството или юношеството си. Това ги превръща в потенциални мишени. Поради тази причина "Мейпълшейд" е идеалното място, където убиецът да търси жертви.

– Потенциални мишени – нали го чу? Само го каза – "потенциални"! Точно това казвам и аз! – Родригес поклати глава. – Всички тези...

– Задръж малко, Род, моля те – намеси се Клайн. – Разбирам какво искаш да кажеш. Повярвай ми, съгласен съм с теб. И аз като теб държа да имам доказателства. Нека обаче го изслушаме. Не бива да остава и един камък, който да не сме преобърнали. Хайде да чуем какво има да ни каже, а?

Родригес замълча, но продължи да клати глава, сякаш искаше да подчертае, че не знае защо е склонил. Клайн леко кимна на Гърни в знак да продължи.

– Относно изчезналите момичета. Сходните скандали с родителите, вследствие на които са се изнесли от къщи, подсказва наличието на предварителен замисъл. Това, че всички са поискали скъпа кола, не може да е съвпадение. Най-смисленото обяснение е това за заговор, чиято цел е била да улесни похищението им.

Клайн изглеждаше като човек, който е прекалил с лютивия сос върху яденето си, и сега то се опитва да се върне обратно.

– Разполагаш ли с някакви други факти, които да подкрепят хипотезата за отвличането? – попита той.

– Хектор Флорес сам е помолил Аштън да му намери работа в "Мейпълшейд", а момичетата, чието местонахождение е неизвестно, са били забелязани да разговарят с него в училището.

– Тази връзка е твърде несигурна – поклати глава Родригес.

– Прав си, капитане – уморено се съгласи Гърни. – Всъщност повечето неща, които уж знаем, са твърде несигурни. Всички изчезнали или отвлечени момичета са участвали в еротичните реклами на "Кармала Фешън", също като Джилиан. Ние обаче не знаем нищо за въпросната компания. Нямаме представа как са били наети за модели, това дори не е проверявано. Не ни е известен точният брой на изчезналите към днешна дата момичета. Не знаем дали тези, с които не можем да се свържем, са живи или мъртви. Не знаем дали в момента, докато ние с вас си седим тук, някой не отвлича още момичета. Аз само ви казвам онова, което си мисля, от което се страхувам. Може и да съм откачил, капитане. Всъщност моля се да е така, защото иначе истината ще се окаже ужасяваща.

Клайн преглътна с усилие, сякаш гърлото му изведнъж бе пресъхнало:

– Следователно признаваш, че твоята... хм-м... гледна точка до голяма степен се гради на предположения, така ли?

– Аз съм детектив, който разследва убийства, Шеридън. Ако не работех с предположения... – сви рамене Гърни.

Възцари се дълго мълчание.

Родригес сякаш се бе смалил – като балон, от който са изпуснали част от гнева, но без да го заменят с нещо друго.

– Да допуснем, само за целите на този разговор, че си абсолютно прав – каза Клайн, като разпери леко ръце с обърнати нагоре длани, сякаш да покаже, че е готов да изслуша и най-абсурдната теория. – Как би постъпил ти в такъв случай?

– Най-належащата задача е да уточним кой точно е изчезнал. Да се доберем до списъците с ученици на "Мейпълшейд" и координатите на семействата им. Ако е възможно, да ги вземем от Аштън още днес сутринта. Да се свържем с всяко от семействата на момичетата от випуска на Джилиан, а после и с тези от предходната и следващата година. Ако роднините на някоя не знаят къде е тя, веднага да се набавят пълно описание и подробности за обстоятелствата, при които е била видяна за последно. После информацията да се въведе е базата-данни на съответните органи. Специално внимание да се обърне на случаите, при които момичето е изчезнало след скандал заради кола.

Клайн стрелна Родригес с поглед:

– Това така или иначе трябва да го направим.

Капитанът кимна.

– Добре, продължавай.

– Ако някое момиче не може да бъде открито, да се вземат ДНК-проби от биологичен роднина от първа степен – майка, баща, брат или сестра. Веднага щом БКР изготви съответния профил, той да бъде сравнен с профилите на всички неидентифицирани трупове на жени на тази възраст, чиято смърт е настъпила след датата на изчезването.

– Териториален обхват?

– Цялата страна.

– Господи! Даваш ли си сметка какво предлагаш? Тази информация се събира и съхранява отделно за всеки щат, понякога дори за всеки окръг! А има и райони, които изобщо не го правят. Някои дори не събират подобни данни!

– Прав си – неприятна работа е. Струва много пари, отнема доста време и на всичкото отгоре системата няма пълно покритие. Още по-неприятно ще стане обаче, ако по-късно се наложи да давате обяснения защо работата не е била свършена.

– Добре! – възкликна с отвращение Клайн. – После какво?

– Да се издирят Грегорио и "Кармала Фешън". И фотографът, и компанията са твърде потайни и неуловими. Това не е нормално за сферата на рекламата. После: всички настоящи ученици в "Мейпълшейд" да бъдат разпитани за Хектор, Грегорио, "Кармала" или изчезналите момичета. След това да се разговаря с всички настоящи и наскоро напуснали служители на "Мейпълшейд".

– Имаш ли представа колко човекочаса ще са нужни за това?

– Шеридън, това ми е работата! – Осъзна грешката си и млъкна за миг. – Тоест, това ми беше работата. Бюрото за криминални разследвания трябва да отдели най-малко десет-дванайсет следователи за целта, при това веднага. Когато от медиите надушат случая, ще ви разкъсат живи, ако не сте направили поне това!

Очите на Клайн се присвиха:

– Така както представяш нещата, излиза, че каквото и да направим, ще ни разкъсат живи.

– Медиите ще тръгнат по онази следа, която привлича най-голямо публично внимание – каза Гърни. – Така наречените "новинарски репортажи" са като анимационните филмчета. Подхвърли на репортерите една гореща и сочна история, и те ще се възползват от нея. Гарантирам ти.

– Каква история например? – попита предпазливо Клайн.

– Ето какво трябва да гласи вашата версия: предприели сте всички необходими стъпки и сте положили всички възможни усилия. Действали сте своевременно, без никакво забавяне. Веднага щом ти и екипът от Бюрото сте установили, че някои от родителите не могат да открият дъщерите си, двамата с Род сте били тревога на национално ниво. Мобилизирали сте всички ресурси, прекратили сте отпуските на служителите и сте предприели най-мащабното разследване на серийни убийства в историята!

Процесорът в главата на Клайн претегляше възможните последствия.

– Ами ако се заядат заради средствата, които сме изразходвали?

– Тук отговорът е лесен: "В такива ситуации действието струва пари. Бездействието пък струва човешки живот." Подобен довод е трудно да бъде оспорен. Достатъчно е да им подхвърлите историята за "масова мобилизация", и няма да пуснат история за "неадекватно разследване".

Клайн стискаше и разпускаше юмруците си, няколко пъти изпъна пръсти, докато размишляваше. Несигурността в очите му бе заменена от вълнение.

– Добре – отсече най-накрая. – Най-добре да започнем да обмисляме пресконференцията.

– Преди това трябва наистина да задвижиш нещата – намеси се Гърни. – Ако медиите разберат, че всичко е само димна завеса, от герои на нацията ще се превърнете в най-големите нещастници. От този момент нататък трябва да разглеждате този случай като особено важен – какъвто сигурно ще се окаже – или да се сбогувате с кариерите си.

Може би стиснатата челюст на Гърни най-сетне убеди Клайн или пък той зърна частица от сценария, който евентуално предстоеше, и това проби бронята на самовлюбеността му. Каквато и да бе причината, той примигна, разтърка очи, облегна се назад и изгледа мрачно Гърни.

– Значи наистина смяташ, че си имаме работа с психопат, така ли?

– Да, така смятам.

Родригес се отърси от мрачните размисли, които до този момент занимаваха ума му, каквито и да бяха те:

– И защо си толкова сигурен? Заради някаква пиеса, написана преди четиристотин години?

Откъде наистина бе толкова сигурен? Гърни се замисли. Интуиция? Макар това да бе едно от най-изтърканите клишета в неговата професия, в него имаше много истина... Но имаше и нещо друго.

– Главата.

Родригес го гледаше безмълвно.

Гърни си пое дълбоко въздух:

– Начинът, по който бе разположена... Внимателно нагласена на масата, с лице към тялото.

Клайн отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но не издаде звук. Родригес продължаваше да гледа втренчено.

– Вярвам, че който и да го е направил – продължи Гърни, – по този начин е искал да демонстрира, че е човек с мисия.

– Искаш да кажеш, че ще убие отново? – попита намръщено Клайн.

– Или че вече го е сторил. Струва ми се, че му е харесало.

Глава 42 Магията на господин Джикинстил

През останалата част на утринта, докато Гърни пътуваше от Кетскилс към Ню Йорк, времето остана все така хубаво. Той се възползва от предимствата на магистралата и увеличи скоростта. Свежият прозрачен въздух и чистото небе се отразяваха благотворно на мислите му и будеха у него необичаен оптимизъм. Надяваше се, че думите му са оказали достатъчно силно въздействие върху Клайн и някакво върху Родригес.

Искаше му се да продължи да работи с Клайн, за да е сигурен, че ще го държат в течение и че проблемът ще бъде решен. Искаше и да се обади на Вал и да ѝ разкаже за развитието, но трябваше да се съсредоточи върху предстоящата среща. Срещата с човек от "света на изкуството", който беше готов да му връчи чек за сто хиляди долара за снимка на луд, обработена така, че да е по-изразителна. Мъж, който може би бе също толкова луд, колкото престъпника на тази снимка.

Адресът, който Соня му бе дала, бе в квартал "Ийст Сикстиз"[9]. Целият район излъчваше дискретен аромат на пари и престиж, който го изолираше от прашната шумотевица на съседните улици. Самата къща бе внушителна, изградена от масивни кафеникави камъни, и се издигаше в средата на една от тихите, почти скрити от зеленина пресечки.

Паркира точно пред сградата на място, обозначено като "Забранено за паркиране". Соня му бе предала уверенията на Джикинстил, че няма да има проблеми и някой ще се погрижи за колата му.

Изправи се пред огромна и лъскава черна врата, която водеше към просторно преддверие. Подът бе покрит с красива мозайка, а стените – с огледала. В дъното се виждаше втора врата. Гърни тъкмо се канеше да натисне звънеца на стената до нея, когато вратата се отвори и той видя пред себе си удивителна млада жена. Когато се вгледа по-внимателно в нея, установи, че всъщност тя има сравнително обикновени черти. Онова, което я правеше изключителна, бяха поразителните ѝ очи. В момента тези очи го гледаха изпитателно, все едно преценяваха кройка на спортно яке или колко пресен е изложеният на рафта сладкиш.

– Вие ли сте творецът? – В тона ѝ се долавяше нещо особено, нещо, което Гърни не можеше точно да определи.

– Казвам се Дейв Гърни.

– Последвайте ме.

Влязоха в обширно фоайе, в което се виждаха закачалка за палта, стойка за чадъри, няколко затворени врати и широко махагоново стълбище, което водеше към горния етаж. Тъмната лъскава коса на младата жена напомняше на тъмното дърво. Двамата се изкачиха по стълбището и спряха пред някаква врата. Жената я отвори, зад нея се разкри втора, която се отваряше с фотоклетка и водеше към малък асансьор.

– Елате – подкани го със странно смущаваща усмивка.

Влязоха вътре, вратата на асансьора безшумно се плъзна зад гърбовете им, след което поеха нагоре. Движението почти не се усещаше.

– Коя сте вие? – наруши мълчанието Гърни.

Тя се обърна към него – великолепните ѝ очи блестяха, сякаш се наслаждаваше на някаква шега, известна само на нея:

– Аз съм дъщеря му.

Асансьорът бе спрял толкова плавно, че Гърни не бе разбрал кога са пристигнали. Вратата се отвори и младата жена прекрачи прага:

– Елате.

Стаята бе обзаведена във стила на богат дом от викторианската епоха. В саксии на пода от двете страни на грамадна камина бяха разположени тропически растения с широки листа, още няколко имаше до креслата. През свод на отсрещната стена се минаваше в грижливо подредена официална гостна с тежка маса, столове, плот и резбовани дървени шкафове – всичките от лакиран тъмен махагон. Завеси от тъмнозелена дамаска закриваха високите прозорци и в двете помещения и създаваха илюзията за уединен елегантен свят, в който не съществуват часове и сезони, а коктейлите се сервират по всяко време на денонощието.

– Добре дошли, Дейвид Гърни. Хубаво е, че изминахте такова дълго разстояние и дойдохте толкова бързо.

Гърни последва гласа със странния акцент и се озова пред дребен, безцветен мъж, който изглеждаше като джудже в огромното кожено кресло и извисяващото се над него тропическо растение. В малката си ръка държеше миниатюрна чашка, пълна с бледозелен на цвят ликьор.

– Простете, че няма да се изправя и да ви посрещна подобаващо. Имам проблеми с гърба. По някакво странно стечение на обстоятелствата се чувствам най-зле, когато времето е хубаво. Много странно, не мислите ли? Моля, седнете – мъжът махна с ръка към идентично кресло, поставено срещу неговото. Между двете лежеше малко ориенталско килимче.

Дребният мъж бе с избелели дънки и виненочервена спортна блуза с дълъг ръкав. Косата му бе съвсем къса, рядка, прошарена и небрежно сресана. Набръчканите му клепачи създаваха измамното впечатление за сънливост и незаинтересованост.

– Сигурно ще искате питие. Едно от момичетата ще ви донесе нещо – заяви той с неопределимия си акцент, който можеше да е от няколко европейски държави едновременно. – Аз самият отново направих грешката да избера абсент. – Повдигна чашката със зелената течност и я погледна с такова изражение, сякаш гледаше неверен приятел. – Не ви го препоръчвам. Откакто стана законно, според мен изгуби душата си.

Допря ръбата на чашата да устните си и пресуши около половината от съдържанието ѝ.

– А защо продължавам да го пия ли? Интересен въпрос. Може би съм сантиментален. Вие обаче очевидно не сте такъв. Вие сте голям детектив, човек, който гледа трезво на нещата, неподатлив на глупави емоции. Така че за вас няма да е абсент. Нека го заменим с нещо друго – каквото пожелаете.

– Малко вода?

– Acqua minerale? Mineralwasser? L'eau gazéifiée?[10]

– От чешмата.

– Разбира се! – Внезапната му усмивка блестеше като отдавна оголени кости. – Трябваше да се сетя.

– Чаша студена чешмяна вода за госта ни! – разпореди се той, повишавайки съвсем леко глас, като човек, който е свикнал да разполага с прислуга.

Момичето със странната усмивка, което се бе представило като негова дъщеря, излезе от стаята.

Гърни седна спокойно на стола, който му бе посочен.

– И откъде се предполага да се сетите, че ще искам чешмяна вода?

– Ами госпожица Рейнолдс ми разказа някои неща за характера ви. Току-що се намръщихте: още нещо, което трябваше да предвидя. В момента ме наблюдавате с детективския си поглед и се питате: "Какво точно знае за мен този Джикинстил?" Колко и какво точно му е казала онази Рейнолдс?" Прав ли съм?

– О, много избързахте. Само се чудех каква е връзката между чешмяната вода и характера ми.

– Тя ми каза, че вътрешният ви свят е толкова сложен, че предпочитате нещата от външния да бъдат съвсем прости. Съгласен ли сте с това твърдение?

– Да, защо не.

– Много добре – заяви Джикинстил с изражението на познавач, който опитва ново вино. – Освен това ме предупреди, че винаги мислите за нещо и винаги знаете повече, отколкото казвате.

– Проблем ли е това? – сви рамене Гърни.

Някъде зад тях зазвуча музика – чело. Тихата като шепот мелодия бе бавна, меланхолична и пасторална и напомни на Гърни за едва доловимия аромат на провинциална английска градина, който изпълваше вътрешността на къщата на Скот Аштън.

Дребничкият мъж с оредялата коса се усмихна и отпи от абсента си. Една млада жена с невероятно тяло, щедро разкрито от дънките с ниска талия и дълбоко изрязаното деколте на блузата, влезе през арката в другия край на стаята и се приближи към тях. Изражението на очите и устата ѝ подхождаха повече на някой циник, два пъти по-възрастен от нея. В ръцете ѝ на сребърен поднос проблясваше кристална чаша с вода. Гърни я взе.

– За мен със сигурност не е проблем – отговори на въпроса му Джикинстил. – Аз харесвам хората с характер, които мислят повече, отколкото приказват. Вие сте именно такъв човек, нали?

Гърни не отговори и другият мъж се засмя – сухо, невесело.

– Виждам също така, че сте човек на действието. Искате да минем направо на въпроса и да разберете точно защо сте тук. Много добре, Дейвид Гърни. Ето за какво става дума. Аз съм може би най-големият ви почитател. Защо ли? Причините са две. Първо, убеден съм, че сте невероятен портретист. Второ, възнамерявам да спечеля много пари от творбите ви. Моля, обърнете внимание на приоритета – коя от двете причини изтъквам като първа. От произведенията ви разбрах, че притежавате един изключително рядък талант. Вие умеете да разкривате ума и мислите на даден човек чрез чертите на лицето му, да покажете душата чрез очите му. Това е талант, който се подхранва от чистотата и процъфтява само в чиста среда. Той не е присъщ на хора, които са алчни за пари или внимание, които всячески се стараят да се харесат на другите или имат навика да говорят много, и то безсмислици. Това е талантът на човек, който цени истината във всички сфери на живота си – и професионалната, и артистичната, и когато става дума за сделки. Подозирах, че сте такъв човек, но исках лично да се уверя.

Гърни го гледаше право в очите, Джикинстил също отвърна погледа си.

– Какво ще желаете за обяд? Има студен морски костур в сос "Ремулад", севиче[11] от стриди с лайм, кнедли с телешко, чудесен стек тартар с говеждо от Кобе... Какво предпочитате или може би ще опитате от всичко?

Докато говореше, започна бавно да се измъква от креслото си. Спря за миг, като се оглеждаше за място, където да остави малката чашка с абсента. Накрая сви рамене и деликатно я положи в огромната саксия до стола. После сграбчи ръкохватките и със забележително усилие се избута нагоре. Успя да се изправи и поведе Гърни към гостната.

Най-впечатляващото в помещението бе един портрет в цял ръст, поставен в позлатена рамка, който висеше в средата на дългата стена точно срещу арката. Ограничените познания на Гърни по история на изкуството не му подсказаха кой е авторът или как се казва творбата. Все пак успя да определи, че е характерна за холандския Ренесанс. Или може би беше немския?

– Забележителна е, нали? – отбеляза Джикинстил.

Гърни се съгласи.

– Радвам се, че ви харесва. Ще ви разкажа за нея, докато обядваме.

На масата бяха поставени чинии, чаши и прибори за двама. Местата бяха едно срещу друго. Ястията, които Джикинстил бе изредил преди малко, бяха подредени по средата между тях на четири големи плата от китайски порцелан. До тях имаше бутилки с "Пулини-Монтраше" и "Шато Латур" – вина, които дори неособено опитният в сферата на енологията Гърни оценяваше като безумно скъпи.

Избра "Монтраше" и костур, а Джикинстил предпочете "Латур" и стек.

– И двете момичета ли са ви дъщери?

– Да, точно така.

– И живеете заедно тук?

– От време на време. Не сме обвързани с едно семейно жилище. Аз идвам и отпътувам, просто такъв живот водя. Дъщерите ми живеят тук, когато не живеят с друг човек. – Тонът, с който описваше организацията на битието си, бе измамно небрежен също като погледа в сънливите му очи.

– А основно къде прекарвате времето си?

Джикинстил остави вилицата на ръба на чинията си, сякаш тя му пречеше да се изразява правилно и преди да отговори, се налагаше да се освободи от нея:

– Аз не възприемам така нещата. Не разсъждавам в понятия като "за определен период от време съм тук" и "за определен период от време съм там". Просто съм... в движение. Разбирате ли?

– Отговорът ви е значително по-философски, отколкото бе въпросът ми. Нека го задам по различен начин: имате ли жилища като това и на други места?

– Понякога членове на семейството ми в други държави ме приютяват, или по-скоро се примиряват с присъствието ми. На английски тези две фрази си приличат, но значението им се различава доста, нали така? В моя случай обаче и двете като че ли са верни. – Последва повторна демонстрация на студената усмивка с цвят на слонова кост. – Може да се каже, че съм бездомник с множество домове. – Неразпознаваемият акцент, който можеше да бъде отвсякъде или отникъде, сякаш се усили. Нищо чудно домакинът да искаше по този начин да подчертае твърдението за номадския си начин на живот. – Подобно на забележителния господин Уърдсуърт, и аз скитам като облак самотен и търся златни нарциси. Имам доста набито око, когато става дума за тях. Това обаче не е достатъчно. Човек трябва и да се оглежда. Ето я двойната ми тайна, Дейвид Гърни: имам набито око и винаги се оглеждам. Това е много по-важно за мен, отколкото да живея на точно определено място. И поради тази причина не живея тук или там. Живея в и чрез действието, в движението. Не съм жител и обитател. Аз съм човек, който търси и се вглежда. Това донякъде напомня на собствения ви живот и професията ви. Прав ли съм?

– Разбирам какво имате предвид.

– Разбирате мисълта ми, обаче не сте напълно съгласен. – Джикинстил не изглеждаше обиден, по-скоро му бе забавно. – И като всички полицаи, предпочитате вие да задавате въпросите, вместо да им отговаряте. Това е характерно за професията ви, нали?

– Да, така е.

Мъжът отсреща издаде леко сподавен звук, който би могъл да бъде както смях, така и кашляне. Погледът му не се измени и не показа кое от двете е.

– В такъв случай нека отговарям, вместо да ви питам. Мисля си, че бихте искали да знаете защо този луд мъник държи да ви даде толкова много пари за портретите, които вероятно правите бързо и с лекота.

У Гърни припламна леко раздразнение:

– Нито става особено бързо, нито пък е лесно.

Веднага след като изрече думите, раздразнението му се насочи към самия него, защото бе изказал мислите си на глас.

Джикинстил примигна:

– Не, разбира се, че не. Простете недобрия ми английски. Мисля си, че говоря езика добре, а всъщност не е така. Нюансите ми убягват. Да опитам ли отново, или разбрахте какво имах предвид?

– Мисля, че схванах.

– В такъв случай нека се върнем към основния въпрос: защо предлагам толкова много пари за вашите произведения? – Млъкна за миг и пусна още една ледена усмивка. – Защото си струват. И защото ги искам всичките, без изключения и без да се налага да се съревновавам с някого, за да ги получа. Затова ви правя това предложение преди всички останали. Можете да го приемете без въпроси, увъртане и без преговори. Разбирате ли?

– Да, така ми се струва.

– Добре. Мисля, че забелязахте картината на стената зад гърба ми. Холбайн, имам предвид.

– Имате предвид... Това е оригинален Ханс Холбайн[12], така ли?

– Оригинален ли? Да, разбира се. Аз не притежавам репродукции. Какво мислите за картината?

– Липсват ми подходящи думи.

– Кажете първото, което ви идва на ума.

– Стряскаща. Изумителна. Жива. Изнервяща.

Джикинстил се вгледа внимателно в него. Измина дълго време, преди да проговори отново:

– Нека ви кажа две неща. Първо, тези няколко думи, които току-що произнесохте и за които твърдите, че не са подходящи, се доближават много повече до истината, отколкото купищата дрънканици на всички прехвалени професионални критици на изкуството. И второ, на мен ми хрумнаха същите изрази, когато видях вашия портрет на Пигърт, убиеца. Абсолютно същите думи. Вгледах се в очите на вашия Питър Пигърт и усетих присъствието му. Все едно бе до мен в стаята. Стряскащ. Изумителен. Жив. Изнервящ. Всички тези неща, които току-що казахте за портрета на Холбайн. За същия Холбайн, за който платих повече от осем милиона долара. Всъщност цената е тайна, но аз така или иначе ще ви я разкрия: осем милиона и сто и петдесет хиляди долара – за един златен нарцис. Възможно е някой ден да го продам за тройно по-голяма сума. Затова сега ви плащам по сто хиляди долара за всеки нарцис "Дейвид Гърни", а някой ден може би ще ги продам за десет пъти по-голяма сума. Кой би могъл да каже? Ще вдигнете ли тост за бъдещето с мен, моля? Тост – нека всеки от нас получи от тази размяна удовлетворението, което търси!

После обаче като че ли усети скептицизма на Гърни:

– Само ви се струва, че парите са много, защото още не сте свикнали с подобни суми. Не е защото творбите ви не си струват. Запомнете това! Получавате финансовото изражение на невероятната си проницателност и способността да изразявате прозренията си чрез портрети. Всъщност по това много си приличате с Ханс Холбайн. Вие сте детектив, който разкрива потайностите не само на ума на престъпниците, но и на човешката природа като цяло. Нима има причина да не ви се заплаща според способностите ви?

Джикинстил вдигна чашата си с вино. Гърни последва примера му, макар да не изпитваше кой знае каква увереност в правотата на домакина си.

– Наздраве! Да пием за проницателността и произведенията ви, за бъдещия ни бизнес и споразумението ни, както и за самия вас, детектив Дейвид Гърни!

– И за вас също, господин Джикинстил.

И двамата отпиха. Гърни бе приятно изненадан – макар далеч да не беше познавач, реши, че това бе най-хубавото вино, което някога е опитвал. А и едно от малкото, от които му се искаше веднага да изпие втора чаша. Когато привърши първата, до стола му изневиделица се появи младата жена, която го бе качила с асансьора. Докато му наливаше от бутилката, в очите ѝ проблясваше странно пламъче.

Следващите няколко минути мъжете мълчаливо обядваха. Студеният костур бе великолепен, а виното сякаш подчертаваше вкуса. Преди два дни, когато Соня бе споменала за интереса на Джикинстил към работите му, за кратко Гърни се бе отдал на фантазии какво точно би могъл да си позволи с парите от сделката. Те до една бяха свързани с градове, местности и природни забележителности – Сиатъл и пролива Пюджит, островите Сан Хуан, окъпани в слънчева светлина: искряща синя вода и ясно синьо небе, на чийто фон се издигат Олимпийските планини. Сега тези фантазии се завърнаха, подклаждани от изгледите да осребри проекта "Изкуството в снимките на престъпници". Подклаждани и от втората чаша вино, донесла му още по-голямо удоволствие.

Джикинстил отново заговори: възхваляваше специфичния начин на Гърни да възприема света, способността му да долавя и най-фините психологически нюанси, усета му към детайлите. Сега обаче вниманието на Гърни бе приковано не от значението на думите, а от ритъма им, който го понесе, залюля го нежно. Сега младите жени се усмихваха кротко и ведро, докато раздигаха масата. Джикинстил пък описваше някакви екзотични десерти: нещо с много сметана, розмарин и кардамон; друго с гладка глазировка и аромат на шафран, мащерка и канела. Гърни се усмихна, представяйки си странния и сложен акцент на домакина като смесица от подправки, които обикновено не се използват заедно.

Самият той изпитваше някакъв необичаен, възбуждащ прилив на свобода, оптимизъм и гордост от постиженията и възможностите си. Винаги бе искал да се чувства по този начин – силен, с ясно съзнание. Усещането се разтвори във великолепната синева на водата и небето. Сякаш платноходка се носеше устремено напред на крилете на бриз, който никога нямаше да стихне.

А след това вече не усещаше нищо.