Затвори очи

Глава 43 Пробуждането

Когато човек си счупи кост, не го боли толкова, както когато се разбие илюзията му, че е неуязвим.

Гърни нямаше представа колко време е прекарал в колата си, нито как е стигнал до мястото, където бе паркирана, нито колко е часът. Знаеше само, че е късно, защото навън вече бе тъмно, че има ужасно главоболие, замаян е и напрегнат и му се гади. Не си спомняше нищо от момента, в който изпи втората чаша вино по време на обяда. Погледна часовника си: 20:45. Никога досега алкохолът не бе имал подобно опустошително въздействие върху него, още по-малко когато ставаше дума за две чаши бяло вино.

Първото обяснение, което му хрумна, бе, че са го упоили.

Но защо?

Блъскаше си безрезултатно главата над този въпрос, което само увеличаваше безпокойството му. Безпомощно се взираше в празното пространство, което би трябвало да е изпълнено със спомени от следобеда, но така само влошаваше положението. А след това с изумление осъзна, че седи не зад волана на колата си, а на пътническата седалка до шофьорската. Фактът, че му бе отнело цяла минута да осъзнае това, превърна безпокойството му в нещо, което граничеше с паника.

Погледна през предното и задното стъкло и установи, че се намира на средата на дълга улица – вероятно квартална пресечка в Манхатън. Намираше се твърде далеч от двата ѝ края и не можеше да прочете името ѝ. Улицата бе нормално натоварена; по нея се движеха най-вече таксита, но почти не се забелязваха пешеходци. Отвори вратата и се измъкна предпазливо навън. Тялото му бе схванато и го болеше, все едно бе седял твърде дълго време на едно място в неудобна поза. Хвърли поглед по протежение на улицата и в двете посоки, търсейки нещо, по което да се ориентира къде се намира.

Точно срещу колата му се издигаше неосветена сграда, която приличаше на учебно заведение с широките си каменни стъпала и масивна порта, висока поне три метра. Фасадата бе класическа, обточена с колонада.

А после го видя.

Над високите елегантни колони в старогръцки стил, в средата на дългия фриз, който опасваше цялото четириетажно здание, под полускрития от сенките покрив бе гравирано мото, което едва се различаваше на оскъдната светлина: Deo et Patria.

Deo et Patria? Гимназия "Сейнт Джон Франсис"? Старото му училище? Какво, по дяволите...

Застина неподвижен, вторачен в тъмната каменна фасада. Примигна няколко пъти. Опитваше се да проумее ситуацията. Събудил се бе на пътническата седалка, съответно някой го бе докарал дотук. Кой? Нямаше представа. Нямаше и спомен да е шофирал или пък друг да е бил зад волана.

И защо точно тук?

Нямаше начин това да е съвпадение. Невъзможно бе да го докарат точно тук, точно на тази улица от хилядите в Манхатън, точно срещу училището, което бе завършил преди трийсет години – реномирано заведение, за което бе спечелил стипендия, до което бе пътувал всеки ден от дома си в Бронкс, което бе мразил и оттогава не бе посещавал. Училище, за което не говореше никога. Фактът, че бе учил в него, бе известен само на шепа хора.

Какво, за бога, ставаше тук?!

Отново огледа улицата и в двете посоки, сякаш очакваше от мрака да изникне някой познат и да му предложи съвсем просто обяснение. Никой не се появи. Върна се в колата си, но този път седна на шофьорската седалка. Намери ключа на таблото и изпита моментно облекчение – определено така бе по-добре, отколкото ако липсваше – но това не успя да го успокои, нито да укроти препускащите му мисли.

Соня! Може би Соня знаеше нещо. Възможно бе да се е чула с Джикинстил. Но ако Джикинстил бе отговорен за случилото се, ако той го бе упоил...

Дали Соня не бе замесена? Дали не му бе поставила капан?

Капан за какво? А и защо ѝ беше да го прави? Какъв бе смисълът? И защо да го докарват тук? Защо да си правят труда? Откъде знаеше Джикинстил къде е учил? И какво целеше? Да докаже, че може да получи всякаква лична информация за Гърни? Или да го накара да се замисли за миналото си? Да му напомни за нещо конкретно от тийнейджърските му години, за човек или събитие от онзи ужасен период в "Джон Франсис"? Да предизвика пристъп на паника у него? Но за какво му беше на световноизвестния колекционер Джей Джикинстил да прави подобно нещо? Идеята бе смехотворна!

От друга страна, загадките бяха много повече. Какви доказателства имаше, че мъжът, с когото се бе срещнал, действително е Джей Джикинстил? А ако беше някакъв самозванец, защо да замисля подобна сложна и трудно изпълнима измама?

А ако наистина го бяха упоили, какво бяха използвали? Дали бе нещо от рода на мощно успокоително или обезболяващо средство? Или пък беше лекарство като рохипнол, което имаше упойващо действие и водеше до амнезия – доста по-обезпокоителна възможност.

Или пък той самият имаше някакъв физически проблем? Острата дехидратация можеше да предизвика дезориентация, дори бели петна в паметта.

Но не и пълна липса на спомени за изминалите осем часа.

Тумор в мозъка? Емболия? Инсулт?

Възможно ли бе да е излязъл от къщата на Джикинстил, да се е качил в колата си и обхванат от някаква носталгична приумица, е подкарал към старото си училище, да е излязъл от колата и дори да е влязъл вътре?...

И после – какво? Върнал се е и може би е седнал на пътническото място, за да сложи или да извади нещо от жабката, след което е получил пристъп? Загубил е съзнание? Имаше ситуации, които можеха да доведат до припадъци и ретроактивна амнезия, да блокират спомените от времето преди и след пристъпа. Дали не бе това? Остра мозъчна патология? Проява на тежко заболяване, свързано с мозъка?

Само въпроси, които водеха до нови въпроси. И никакви отговори. Стомахът му се бе свил на топка, тежка като олово.

Надникна в жабката, но не забеляза нищо необичайно. Упътването за автомобила, няколко стари касови бележки и фактури за извършени поправки, фенерче, пластмасова капачка от бутилка за минерална вода.

Потупа джобовете на якето си и откри мобилния си телефон. Имаше седем гласови и едно текстово съобщение. Очевидно интересът към него през изминалите часове бе необичайно голям. Може би в съобщенията щеше да открие някакво обяснение за случилото се.

Първото, получено в 15:44 часа, бе от Соня: "Дейвид? Още ли си на обяд? Това трябва да е добър знак. Искам да знам всичко! Обади ми се в секундата, в която можеш да говориш. Целувки!"

Второто бе оставено от окръжния прокурор в 16:01 часа: "Дейвид, обажда се Шеридън Клайн. В знак на добра воля реших да те осведомя за последното развитие по въпроса, който ти повдигна относно "Кармала Фешън". Сигурно ще искаш да узнаеш, че вече ги проверихме и открихме интересна информация. Да знаеш нещо за семейство Скард? С-К-А-Р-Д. Веднага ми се обади!"

Скард? Странно име. Звучеше му познато, сякаш го бе виждал написано някъде, и то сравнително наскоро.

Номер три, в 16:32 часа, от Кайл: "Здрасти, татко! Какво става? Поне засега Колумбийският изглежда супер. Четене, четене, четене, после лекции, лекции, лекции, после пак четене, четене, четене. Обаче си струва. Наистина си струва. Имаш ли представа колко може да изкара един добър адвокат по колективни дела? Говорим за супер много кинти! Ох, трябва да тръгвам, закъснявам за следващата лекция. Все забравям колко е часът. Ще ти се обадя по-късно."

Четвъртото отново бе от Соня, в 17:05 часа: "Дейвид, какво става? Да не поставяш рекорд по най-дълъг обяд? Обади ми се. На всяка цена ми се обади!"

Номер пет, най-краткото, бе от Хардуик в 17:07 часа: "Хей, геният, върнаха ме в разследването!" Тонът му бе гаден, тържествуващ и, изглежда, беше пиян.

Шестото бе оставено в 17:50 часа от любимата съдебна психоложка на Клайн: "Здравей, Дейвид, Ребека Холдънфийлд е. Шеридън каза, че имаш някои идеи за убиеца с мачетето, които искаш да обсъдим. Доста съм заета, но ще отделя време. Сутрините ми са много натоварени, нека да е по-късно през деня. Обади се да ми кажеш кога си свободен и ще измислим нещо. От малкото, което разбрах, бих казала, че преследваш един много болен човек." В гласа ѝ се долавяше възбуда, която професионалният ѝ тон не бе в състояние да прикрие. Явно много ѝ допадаше идеята да гони много болен човек. Накрая му бе оставила телефонен номер за връзка, който започваше с кода на Олбъни.

Осмото, последно съобщение на гласовата му поща, бе от Соня, получено в 20:35 часа: "Мамка му, Дейвид, жив ли си?!"

Отново си погледна часовника: 20:58.

Прослуша пак последното съобщение, после още веднъж. Търсеше някакво скрито значение във въпроса на Соня. Такова обаче като че ли липсваше. Звучеше като раздразнен човек, който чака да му се обадят. Канеше се да ѝ звънне, но се сети, че е получил и текстово съобщение, и реши първо да прочете него.

Беше съвсем кратко, анонимно и двусмислено: "Такава страст! Такива тайни! Такива невероятни снимки!"

Седеше и се взираше в текста. Като се замислеше, съобщението въобще не бе двусмислено, макар да оставяше доста на въображението. В действителност онова, което трябваше да бъде попълнено от въображението му, бе пределно ясно.

Вече виждаше как въображаемото съдържание на въпросните снимки разтърсва живота му като гръмнала бомба.

Глава 44 Дежа вю

Като полицай, разследващ убийства, Гърни дължеше успеха си на способността да запазва самообладание, да се концентрира и да анализира безпристрастно фактите.

В момента обаче му беше ужасно трудно да приложи което и да било от тези умения. Умът му бе блокиран от безбройните неизвестни и ужасяващи възможности.

Кой, по дяволите, бе този Джикинстил? Или може би бе по-правилно да запита, кой по дяволите, бе този тип, който се преструваше на Джикинстил? С какво го заплашваше и защо? Гърни беше сигурен, че в това имаше някакъв престъпен замисъл. Надеждата, че просто се е напил, че е загубил съзнание вследствие на злоупотреба с алкохол и че текстът на съобщението е съвсем безобиден, сега изглеждаше абсурдна. Трябваше да приеме, че е бил упоен и че най-неприятният сценарий – този с рохипнола – е най-вероятен.

Рохипнол. Медикамент, който предизвиква загуба на съзнанието и на паметта, който наричаха "наркотик за изнасилване". Упойващо вещество, което премахваше задръжките и предпазливостта. Наркотик, който караше ума да забрави всички морални и практически ограничения, който пречеше на разума и съвестта да се намесят, който превръщаше човека в примитивно същество, водено единствено от първични желания. Наркотик, който претворяваше и най-безумните импулси в действия, независимо от разрушителните последствия за човека. Наркотик, който поставяше на първо място желанията на примитивния "гущеров мозък"[13], независимо от резултатите и цената, която човек щеше да плати, а след това забулваше случилото се в мъгла за шест до дванайсет часа и водеше до дълбока амнезия. Това лекарство сякаш бе създадено с единствената цел да способства за случването на катастрофални събития като тези, които Гърни си представяше, докато седеше в колата си безпомощен и разтърсен и се опитваше да осмисли фактите, които сякаш отказваха да се подредят в смислена картина.

Мадлин го бе накарала да повярва в ефективността на простите действия, в това да правиш нещата на малки стъпки, едно по едно. Когато в събитията липсваше логика и отвсякъде дебнеше мрачна и тайнствена заплаха, бе почти невъзможно да решиш в каква посока да направиш първата стъпка.

Все пак успя да проумее, че няма да постигне нищо, ако продължи да стои в колата на тази пресечка. Ако потеглеше нанякъде (макар все още да не бе решил точно накъде), поне щеше да разбере дали някой го наблюдава или следва. Затова, преди да му хрумнат куп заплетени причини да не го прави, запали двигателя, изчака светофара в края на улицата да светне зелено, остави три таксита да го изпреварят, включи фаровете, потегли бързо и пресече кръстовището с Медисън Авеню точно преди светофарът да светне червено. Известно време шофираше безцелно из случайни улици, за да се увери, че никой не го следва. Стараеше се единствено да се движи в източна посока.

След малко се озова на улицата, където се намираше жилището на Джикинстил, макар да не беше взимал предварително решение да ходи там. Мина от единия край на пресечката до другия, заобиколи и отново тръгна по нея. Никой от прозорците на голямата къща не светеше. Накрая спря на същото забранено за паркиране място, което бе използвал преди девет часа.

Беше нервен и уплашен и не знаеше какво да предприеме оттук нататък. Същевременно дори незначителните действия, които бе извършил досега, го успокояваха. Спомни си, че в портфейла си има телефонния номер на Джикинстил; Соня му го бе дала, за да предупреди, ако трафикът го забави. Сега набра номера, без са си прави труда да обмисля какво точно ще каже. Може би нещо от рода на: "Страхотно парти, Джей! Имаш ли снимки?" Или пък нещо в стила на Хардуик: "Ей, скапаняк, ако се ебаваш с мен, ще ти пусна един куршум между очите!" В крайна сметка не каза нито едното, нито другото, защото се включи запис, че номерът не може да бъде избран.

Страшно му се искаше да отиде до входната врата и да блъска по нея, докато някой му отвори. После си спомни думите на Джикинстил, че непрекъснато е в движение и никъде не се задържа за дълго. Изведнъж изпита сигурност, че къщата е празна и стопанинът ѝ го няма. Би било безсмислено да блъска по вратата.

Трябваше да се обади на Мадлин и да ѝ каже, че ще закъснее. Само че колко? Дали да ѝ каже за амнезията? И че се е събудил на улицата срещу гимназия "Джон Франсис"? И за заплахата със снимките? Или така само щеше да я уплаши до смърт?

Може би първо трябваше да потърси Соня и да види дали тя няма да хвърли светлина върху случващото се. Колко добре всъщност познаваше Джей Джикинстил? Имаше ли изобщо някаква истина в предложението за сто хиляди долара? Или пък то бе само уловка, с която да го накарат да дойде в града за среща очи в очи? Да дойде за обяд, за да могат да го упоят и... и после какво?

Или пък да отиде до най-близкото спешно отделение и да даде кръв за изследване – да разбере с какво е бил упоен, преди метаболизмът му да разгради веществото; да замени подозренията си с доказателства. От друга страна, резултатите от тези изследвания се вписваха и биха могли по-късно да предизвикат въпроси и усложнения. Имаше чувството, че е попаднал в клопката на Параграф 22: искаше да разбере какво е станало, преди официално да предприеме нещо, за да разбере какво е станало.

Точно когато усети, че го завладява нерешителност, един голям бял микробус спря на по-малко от десет метра от него, пред къщата. Фаровете на преминаваща кола осветиха зеления надпис отстрани на микробуса: "Фирма за почистване "Бяла звезда".

Гърни чу отварянето на плъзгащата се врата от другата страна на микробуса, после и няколко фрази на испански. Вратата се затвори и микробусът потегли, а в полумрака на тротоара пред къщата останаха мъж и жена в грозни жълто-кафяви униформи. Мъжът отключи вратата с ключ от връзката на колана си. Двамата влязоха вътре и миг по-късно във фоайето бяха запалени лампи. След малко светна още един прозорец на първия етаж, а после и още няколко. Лампите блесваха на интервали от приблизително две минути за всеки прозорец от четирите етажа на сградата.

Гърни реши да се вмъкне вътре чрез блъф. Приличаше на ченге, говореше като ченге, а картата му от асоциацията на пенсионираните следователи можеше да мине за служебна карта на действащ полицай.

Отиде до вратата и откри, че все още е отворена. Влезе в преддверието и се заслуша – не се чуваха нито стъпки, нито гласове. Натисна бравата на вратата – и тя не бе заключена. Отвори я и отново се заслуша. Не се чуваше нищо освен приглушения вой на прахосмукачката от горните етажи. Влезе и внимателно затвори вратата след себе си.

Служителите от фирмата за почистване бяха запалили всички лампи и на светлината фоайето изглеждаше по-голямо, голо и студено отколкото в спомените му. На яркото осветление грамадното махагоново стълбище, което бе най-забележителното нещо в помещението, сякаш се бе смалило и вече съвсем не бе така внушително. Дървените плоскости, с които бяха покрити стените, изглеждаха по-посредствени, сякаш светлината бе заличила благородната им патина.

Насреща си видя две врати. Доколкото си спомняше, едната бе за малкия асансьор, в който го бе въвела дъщерята на Джикинстил – ако наистина бе такава, в което той силно се съмняваше. Другата врата бе широко отворена. Стаята зад нея бе ярко осветена също като просторното фоайе, в което бе застанал. Това явно беше "мултимедийната" зала, както се изразяваха агенциите за недвижими имоти в рекламните си брошури. Основно място в нея заемаше огромният плосък видеоекран, пред който бяха разположени шест кресла. В насрещния ъгъл имаше мокър бар. Покрай едната стена се простираше дълъг шкаф, върху който бяха подредени чаши за коктейли и вино, както и купчина малки стъклени чинийки (от типа, в които се поднасяха изискани десерти или "магистрали" кокаин). Гърни провери чекмеджетата на шкафа, но не откри нищо в тях. Отделенията на мокрия бар и малкият хладилник, вграден в него, бяха заключени. Излезе от стаята толкова тихо, колкото и бе влязъл, и се насочи към стълбището.

Взимаше по две стъпала наведнъж. Дебелата ориенталска пътека заглушаваше звука от забързаните му стъпки. Качи се на втория етаж, а после и на третия. Тук прахосмукачката се чуваше по-ясно и той си каза, че всеки момент двамата чистачи може да приключат с работата си и да се спуснат долу при него. Времето му за разузнаване бе ограничено. През един оформен като арка вход се влизаше в коридор, в който имаше пет врати. Предположи, че онази в дъното е за асансьора, а останалите четири водят към спални. Приближи се до най-близката и натисна бравата възможно най-безшумно. В същия миг чу приглушен шум – асансьорът бе спрял на третия етаж, на метри от него, в дъното на коридора. Врата му започна плавно да се отваря.

Гърни влезе бързо в неосветената стая, за която бе предположил, че е спалня. Внимателно и безшумно затвори вратата след себе си с надеждата, че който и да бе слязъл с асансьора (вероятно един от чистачите), не е гледал в неговата посока.

В същото време осъзна, че се намира в доста неприятна ситуация: нямаше как да се скрие, защото в стаята бе прекалено тъмно и той не можеше да намери подходящо място; същевременно не биваше да пали лампата, защото тя би могла да го издаде. А ако го хванеха, докато се криеше като идиот зад вратата на спалнята, едва ли би успял да се измъкне, като размаха картата си на пенсиониран детектив. Въобще какво, по дяволите, правеше тук? Какво се надяваше да намери? Портфейла на Джикинстил с документ или друга следа, подсказваща самоличността му? Имейл, който да разкрива заговор? Снимките, за които се споменаваше в съобщението? Нещо, което да може да използва като улика срещу Джикинстил и така да неутрализира заплахата? Подобни неща се случваха само в глупавите криминални комедии. Тогава защо се бе поставил в тази идиотска ситуация? Защо се промъкваше и спотайваше в тъмното като някакъв малоумен крадец-аматьор?

Прахосмукачката започна отново да бучи, само че сега бе много по-близо – в коридора от другата страна на вратата. Сянката ѝ минаваше напред-назад и закриваше тънката ивица светлина, която се процеждаше през прага. Гърни се дръпна пъргаво назад, намери пипнешком стената и се прилепи плътно към нея. Чу отварянето на отсрещната врата, след което бученето на прахосмукачката отслабна. Най-вероятно чистачът бе влязъл с машината в отсрещната стая.

Очите на Гърни бяха започнали да се приспособяват към тъмнината (тя все пак не бе пълна благодарение на светлината, процеждаща се през пролуката под вратата) и той различи няколко по-едрите предмета: таблата на огромно легло, извито кресло в стил кралица Ана, тъмен гардероб на фона на стената.

Реши да рискува. Опипа стената зад себе си и откри регулиращ ключ за лампа. Завъртя го приблизително до средата, натисна го и веднага след това го пусна. Надяваше се, че чистачите са твърде заети и няма да забележат светлината, проблеснала над прага за не повече от половин секунда.

Онова пък, което той самият успя да види за това време, бе просторна спалня, обзаведена с мебелите, чиито очертания бе различил в полумрака. Имаше също и два по-малки стола, нисък шкаф с чекмеджета и огледало с разкошна рамка над него, както и две нощни шкафчета, върху които стояха две настолни лампи с изкусно изработени абажури. В сцената нямаше нищо необичайно – с изключение на собствената му реакция. В мига, в който я съзря, изпита силно чувство за дежа вю. Сигурен бе, че е виждал тази стая, точно такава, каквато я видя на светлината на лампата.

След няколко секунди интуитивното усещане за нещо познато бе изместено от смразяващ кръвта въпрос: дали не се бе озовал в тази стая по-рано днес? Започна да му се гади. Сигурно бе идвал тук. Откъде иначе би могъл да има такава ясна представа къде да търси леглото, как бяха разположени столовете, каква беше резбата на гардероба?

И което бе по-важно, колко далеч можеше да стигне човек под влиянието на премахващия задръжките рохипнол? До каква степен ценностите ти и онова, което обичаш и цениш, можеше да бъде заличено от химикала? През целия си живот не се бе чувствал така уязвим и отделен от самия себе си. Сякаш ставаше дума за непознат човек. Дори не бе сигурен какво беше в състояние да стори, докато е бил упоен.

Постепенно усещането за безпомощност и неразбиране, от което му се виеше свят, бе изместено от редуващи се пристъпи на страх и гняв. Направи нещо, което изобщо не му бе присъщо: избра гнева. Гневът с неговата мощ и устременост.

Отвори вратата и излезе на светло в коридора.

Монотонното бръмчене на прахосмукачката сега се чуваше от друга стая, по-далечна. Гърни бързо тръгна в обратна посока и се върна при широкото махагоново стълбище. От краткото си пътуване с асансьора по обяд бе почти сигурен, че всекидневната и гостната се намират на втория етаж. Той слезе по стълбите с надеждата, че нещо в тези стаи ще разбуди някакъв спомен в паметта му или ще му подскаже следа, която да може да използва.

Както и на горния етаж, и тук извит свод водеше към останалите помещения на етажа. Гърни мина под него и се озова в обзаведената във викториански стил всекидневна, където се бе срещнал с Джикинстил. И тук чистачите бяха запалили всички лампи. На светлината и това помещение изглеждаше по-безлично и пусто. Дори грамадните екзотични растения сякаш бяха изгубили пищността си. Прекоси всекидневната и отиде в гостната. Чиниите, чашите и сребърните прибори бяха изчезнали, както и портретът от Холбайн. Или може би фалшификатът на портрет от Холбайн.

Гърни осъзна, че не знае нищо със сигурност за обяда, който се бе състоял през този ден. Най-лесно бе да допусне, че всичко е било измама, особено разточителната оферта, която бе получил за снимките си на престъпници. Идеята, че никога не е имало нито пари, нито истинско възхищение от проницателността и таланта му, нанесе неочакван удар по егото му. След това го заболя при мисълта колко важни се бяха оказали за него ласкателствата и парите.

Спомни си нещо, което му бе казал един терапевт преди време: че единственият начин да прецениш колко държиш на нещо или колко го обичаш, е посредством силата на болката от неговата загуба. Сега разбра, че възможните придобивки от "илюзията Джикинстил" се бяха оказали толкова важни за него, колкото... колкото убедеността му, че изобщо не са важни. А това го накара да се почувства като двойно по-голям глупак.

Огледа гостната. Спомни си възторженото си видение за яхтата в пролива Пюджит – усещането бе като киселия вкус на вино, което се опитва да се върне там, откъдето е дошло. Огледа почистената повърхност на масата – не се виждаше никакво петънце, никакъв отпечатък. Върна се обратно във всекидневната. Във въздуха се долавяше слаба миризма, смесица от поне няколко различни. Усетил я бе и преди малко, когато прекоси стаята. Сега се опита да различи отделните компоненти: алкохол, застоял цигарен дим, пепел от камината, кожа, влажната почва на растенията, препарат за полиране, старо дърво. Нищо изненадващо. Нищо, което да нямаше място там.

Въздъхна, изнервен от безпомощността и провала си, от безрезултатния риск, който бе поел с влизането в къщата. Мястото излъчваше враждебна пустота; нищо не подсказваше, че тук живее някой. Всъщност Джикинстил бе признал, че води скитнически начин на живот. Един бог знаеше къде прекарват времето си така наречените му "дъщери".

Бученето на прахосмукачката на горния етаж се усили. Гърни хвърли последен поглед на помещението, след което тръгна към стълбището. Преполовил бе пътя до първия етаж, когато един ярък спомен го накара да се закове на място.

Мирисът на алкохол.

Малката чаша.

Господи!

Пое бързо обратно по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж, вмъкна се във всекидневната и отиде до грамадното кожено кресло, където седеше Джикинстил при пристигането му. Същото кресло, от което немощният дребен мъж се бе изправил, подпирайки се с две ръце на облегалките. А тъй като наблизо нямаше масичка, на която да остави чашката с абсента...

Гърни протегна ръка към основата на гъстото тропическо растение. Ето я! Скрита от погледа от високия ръб на саксията и провисналите тъмни листа. Уви я внимателно в носната си кърпа и я прибра в джоба на якето си.

Минута по-късно вече седеше в колата си, питайки се какво да прави с чашата.

Глава 45 Едно любопитно куче

Фактът, че Деветнайсето районно полицейско управление се намираше само на няколко пресечки от тук, на Източна шейсет и седма улица, накара Гърни да се замисли за връзките си там. Познаваше поне пет-шест детективи, двама от тях – достатъчно добре, за да ги помоли за лична услуга. Щеше да се окаже в неловко положение. Евентуалното сваляне на отпечатъци от открадната стъклена чаша и сравняването им с тези в база-данните на ФБР изискваше да се даде входящ номер на случая, а това щеше да наложи известно шикалкавене – още по-неловко. Нямаше намерение да обяснява защо иска да научи повече за домакина си от обяд, но и не желаеше да съчинява някаква лъжа, която по-късно да му излезе през носа.

Реши да подходи по друг начин. Остави внимателно чашката в специалната поставка, сложи телефона на седалката до себе си, запали двигателя и се насочи към моста "Джордж Вашингтон".

Първото му обаждане бе до Соня Рейнолдс.

– Къде беше, по дяволите? И какво, за бога, правиш цял следобед?! – Тя бе ядосана, напрегната и по нищо не личеше да знае какво е станало през деня. Гърни реши, че това е добър знак, и малко се успокои.

– Чудесни въпроси, само че не знам отговорите на нито един от тях.

– Какво е станало? За какво говориш?

– Колко добре познаваш Джей Джикинстил? Какво знаеш за него?

– За какво става въпрос? Какво е станало, по дяволите?!

– Не съм сигурен. Във всеки случай нищо хубаво.

– Не разбирам.

– Какво знаеш за Джикинстил?

– Знам онова, което се говори в медиите. Купува скъпи неща, подбира много внимателно. Има огромно финансово влияние на пазара. Предпочита да остане анонимен. Не позволява да го снимат. Харесва му да държи в тайна подробностите за личния си живот, включително къде живее. Не казва дори дали е гей или не. Харесва му да има колкото се може повече неяснота. Малко е откачен на тема неприкосновеност на личния живот.

– Тоест ти никога не си виждала негова снимка и не си го срещала, преди да се изтърси в галерията и да ти каже, че иска да купи моите работи?

– Накъде биеш?

– Откъде си сигурна, че мъжът, с когото си разговаряла, наистина е бил Джей Джикинстил? Защото той ти е казал ли?

– Не. Тъкмо обратното всъщност.

– Казал е, че не е Джей Джикинстил?

– Каза, че името му е Джей. Само толкова – Джей.

– Тогава как...

– Продължих да питам, казах му, че ще е много трудно да работя с него, без да знаем пълното му име, че е абсурдно да не знам как се казва купувачът, когато става дума за толкова много пари.

– И той? Какво отвърна?

– Каза, че се казва Джей Джавитс.

– Като Джейкъб Джавитс? Бившия сенатор?

– Да, обаче произнесе името така, все едно току-що му бе хрумнало. Все едно трябваше да даде някакъв отговор, след като правя такъв проблем. Дейв, казвай! Защо, по дяволите, ме питаш това? Искам веднага да знам какво стана днес!

– Стана това, че... че цялата сделка се оказа празна работа. Мисля, че ме упоиха, а обядът беше някаква клопка. Нямаше нищо общо със снимките.

– Това е абсурдно!

– Да се върнем пак на този мъж. Казал ти е, че се казва Джей Джавитс, от което ти си заключила, че всъщност е Джей Джикинстил, така ли?

– Не, естествено, че не. Не ставай глупав. Докато коментирахме колко е красиво езерото, той спомена, че го вижда от стаята си. Попитах го къде е отседнал и той каза, че бил в един много хубав хотел. Все едно не искаше да разбера как се казва. Така че по-късно звъннах в "Хънтингтън", най-хубавия и скъп хотел в близост до езерото, и попитах дали имат гост, регистриран под името Джей Джавитс. Човекът на рецепцията се смути и се засуети с нещо, а после попита дали не съм сбъркала името. Казах му, че е напълно възможно – че вече остарявам и слухът ми съвсем не е като едно време, така че понякога не чувам правилно. Опитах се да го размекна.

– И смяташ, че си успяла?

– Ами сигурно, защото ме пита дали не търся господин Джикинстил? Накарах го да ми повтори името буква по буква, а наум си казах: "Леле, боже, възможно ли е да е истина?!" Затова го помолих да ми опише въпросния гост – и очевидно ставаше дума за същия човек, който бе идвал в галерията. Така че, макар че той не искаше, разбрах кой е!

Гърни мълчеше. Според него бе много по-вероятно Соня да е била подведена да реши, че мъжът е Джикинстил, за да не остане и капка съмнение у нея. Измамата беше така умело изпипана, че умението беше дори по-притеснително от самата измама.

– Там ли си още, Дейвид?

– Трябва да проведа още няколко разговора, после пак ще ти звънна.

– Все още не си ми казал какво стана!

– Защото нямам представа какво стана – като изключим това, че ме излъгаха, упоиха ме и са ме разкарвали из града в безсъзнание, а накрая и ме заплашиха. Не знам кой и защо. В момента правя всичко по силите си, за да разбера. И наистина ще разбера!

Оптимизмът в последните му думи противоречеше напълно на гнева, страха и объркването му.

Обеща ѝ още веднъж да се свърже с нея и затвори.

Веднага след това се обади на Мадлин, преди да реши какво точно ще ѝ каже и да провери колко е часът. Едва когато тя вдигна и чу сънливата нотка в гласа ѝ, хвърли поглед към часовника на таблото и установи, че е 22:04 часа.

– Чудех се кога най-после ще се обадиш – произнесе тя. – Добре ли си?

– Общо взето. Съжалявам, че не звъннах по-рано. Днешният следобед беше малко откачен.

– Как така "общо взето"?

– Ъ? А-а, исках да кажа, че съм добре, но съм изправен пред малка загадка...

– Колко малка?

– Трудно е да се каже в момента. Изглежда обаче, че Джикинстил е някакъв мошеник. Цяла вечер търча насам-натам и се опитвам да науча нещо повече.

– Какво стана?

Тя вече бе напълно будна и говореше със съвършено спокоен тон, който едновременно прикриваше и издаваше загрижеността ѝ.

Гърни бе наясно, че има две възможности. Можеше да ѝ разкаже всичко, което знаеше, както и онова, от което се страхуваше, без да се съобразява с въздействието, което то щеше да окаже върху нея. Или пък можеше да ѝ представи една непълна и не така обезпокоителна версия. В пристъп на нещо, което по-късно щеше да се окаже изкусна самозаблуда, той избра втората възможност. Реши, че това е само първата стъпка и че ще ѝ разкаже цялата история по-късно, когато той самият разбере какво точно става.

– По време на обяда се почувствах странно. По-късно, когато вече бях в колата, не можах да си припомня ясно какво сме говорили.

"Това е истината – каза си той, – макар и в съкратена версия."

– Май си се напил.

Това бе по-скоро въпрос, а не твърдение.

– Може би. Обаче... не съм напълно сигурен.

– Смяташ, че си бил упоен?

– Това е една от възможностите. Не че има някаква логика. Както и да е, досега оглеждах мястото и проверявах някои неща и вече съм абсолютно убеден, че нещо не е наред в цялата работа. А предложението за 100000 долара почти със сигурност е измама. Както и да е, обаждам ти се да ти кажа, че сега тръгвам от Манхатън и ще се прибера у дома след около два часа и половина. Съжалявам, че не звъннах по-рано.

– Недей да караш прекалено бързо.

– Ще се видим скоро. Обичам те.

За малко да пропусне последния излаз към моста. Все пак се сети навреме, хвърли бърз поглед вдясно и рязко зави към рампата. Край него се разнесе гневният протест на клаксони.

Твърде късно бе да звъни на Клайн. Но ако наистина бяха върнали Хардуик в разследването, може би той щеше да знае нещо за "Кармала" и споменатото от Клайн семейство Скард. С малко късмет щеше все още да е буден, да вдигне телефона и да няма нищо против да разговарят по темата.

И трите му надежди се оправдаха.

– Какво става, Шерлок? Не можа да дочакаш утрото, за да ме поздравиш?

– Поздравления.

– Явно си убедил всички, че ученичките от "Мейпълшейд" гинат като мухи, затова всичко живо наоколо трябва да бъде разпитано. И понеже няма достатъчно хора, Родригес беше принуден да включи и мен! За малко да се пръсне от яд!

– Радвам се, че отново ще работиш по случая. Имам два въпроса към теб.

– За псето ли?

– Какво псе?

– Онова, дето е изровило Кики.

– За какво, по дяволите, говориш?

– За териера на Мариан Елиът, който обича да си вре носа навсякъде. Ти да не би да не си чул?

– Я ми разкажи.

– Ами Мариан Елиът работела в розовата си градина, а Мелпомена била вързана за някакво дърво.

– Кой?

– Териерът се казва Мелпомена. Много умна и изтънчена кучка. Та Мелпомена успяла някак да развърже каишката. Тръгнала да се разхожда и се озовала зад къщата на семейство Мълър. Започнала да рови зад бараката за дърва. Когато баба Мариан най-после я открила, Мелпомена вече била изкопала една доста сериозна дупка. И старата мярнала нещо вътре... Познай какво?

– За бога, Джак, просто ми кажи!

– Първо решила, че е една от градинарските ѝ ръкавици.

– Господи, Джак...

– Е, помисли малко, де! Какво би могло да прилича на гумена ръкавица?

– Джак...

– Разложена човешка ръка.

– И тази ръка е била прикрепена към Кики Мълър, жената, която уж избягала с Хектор Флорес?

– Същата.

Гърни запази мълчание в продължение на няколко секунди.

– Почна ли да ти просветва, Шерлок? Почна ли да схващаш картинката, да си вадиш заключенията или каквото там правиш обикновено?

– Как е реагирал съпругът на Кики?

– Лудия Карл ли? Машинистът под елхата? Никаква реакция. Мисля, че психиатърът му така го е надрусал с ксанакс, че буквално не е в състояние да реагира. Зомби, това е той. Или пък е адски добър актьор.

– Знае ли се причината или приблизителната дата на смъртта?

– Изровили са я тая сутрин. Обаче определено е прекарала доста време в земята. Може би няколко месеца, което съвпада приблизително с изчезването на Хектор.

– А причината?

– Съдебният патолог все още не е изготвил писмения доклад, но от онова, което видях, бих могъл да направя някои предположения.

Хардуик замълча. Гърни стисна зъби – знаеше какво следва.

– Бих казал, че смъртта ѝ вероятно е свързана с факта, че главата ѝ бе отрязана.

Глава 46 Нищо черно на бяло

Гърни се прибра късно след полунощ и макар че спа малко, се чувстваше така, все едно не е мигнал.

На другата сутрин, докато пиеше кафе заедно с Мадлин, каза, че безпокойството му се дължи на подозренията му към така наречения "Джикинстил" и нарастващото напрежение в разследването по случая "Пери". Предполагаше, че голяма роля имат и страничните ефекти от веществото, с което го бяха упоили, но това не го спомена.

– Трябвало е да отидеш до някоя болница и да се прегледаш.

– Нищо ми няма.

– Може би трябва да си легнеш пак и да се опиташ да поспиш.

– Не, твърде много неща стават в момента. Освен това съм напрегнат и няма да заспя.

– Какво ще правиш в такъв случай?

– Ще работя.

– Знаеш, че е неделя, нали?

– Знам.

Всъщност бе забравил. Изплаши се колко объркан се чувства. Трябваше да открие нещо конкретно, върху което да се съсредоточи, нещо, което да му донесе яснота, което изискваше да действа логично, стъпка по стъпка.

– Защо не се обадиш в кабинета на Диктър и да провериш дали не може да те приеме днес?

Той поклати глава. Диктър бе семейният им лекар. Доктор Диктър. Обикновено му ставаше смешно заради глупавата алитерация, но днес не му бе до смях.

– Каза, че може да са те упоили. Струва ми се, че не приемаш нещата достатъчно сериозно. За какъв наркотик говорим?

Нямаше намерение да я тревожи с рохипнола. Наркотикът носеше асоциация със сексуалните престъпления и щеше да предизвика куп тревожни въпроси, на които не се чувстваше в състояние да отговори.

– Не съм сигурен. Предполагам, че става дума за нещо, което има ефект на алкохол и предизвиква бели петна в паметта.

Тя го изгледа с характерния си преценяващ поглед, който го караше да се чувства напълно разголен.

– Каквото и да е – допълни той, – действието вече отминава.

Знаеше, че тонът му е твърде небрежен и че му личи колко иска да сменят темата.

– Може би трябва да вземеш някакво лекарство, за да неутрализираш страничните ефекти...

– Сигурен съм, че естествените процеси в организма ми ще се погрижат за детоксикацията. Междувременно ми трябва нещо, върху което да се съсредоточа.

Тази идея моментално насочи мислите му към случая "Пери", което пък го подсети за разговора с Хардуик предната вечер и така внезапно осъзна, че докато бяха обсъждали Мелпомена и разлагащата се ръка на Кики Мълър, той бе забравил защо всъщност се бе обадил на Хардуик.

Минута по-късно вече бе грабнал телефона.

– Скард? – недоволно изръмжа Хардуик. – Да-а, попаднах на името във връзка с "Кармала Фешън". Между другото, неделя сутринта е, мамка му. Колко е спешен тоя въпрос?!

Нищо с Хардуик не бе лесно. Но ако човек беше готов да се включи в играта му, това значително улесняваше нещата. Един от начините бе да вдигнеш летвата на вулгарността.

– Представи си, че са ти опрели пищов в топките.

Хардуик помълча няколко секунди, сякаш преценяваше колко е изкусен изразът и колко точки да му присъди.

– "Кармала Фешън" е много особена организация. Трудно е да им хванеш следите. Собственост е на друга компания, която пък е собственост на по-голяма компания, която е собственост на корпорация със седалище на Каймановите острови. Много трудно е да се определи с какво точно се занимават. Изглежда, обаче има някаква топла връзка със Сардиния, а пък сардинската връзка има някакво отношение към семейство Скард. За членовете на семейство Скард пък се говори, че са много лоши хора.

– Говори се?

– За това няма съмнение. Просто няма правни доказателства. Според нашите приятели от Интерпол никой от семейство Скард не е осъждан официално за каквото и да било. Свидетелите винаги размислят и оттеглят показанията си. Или изчезват.

– И тези Скард притежава "Кармала Фешън"?

– Вероятно. Всичко свързано с тях е "вероятно". Вероятно така, вероятно онака. Те не оставят нищо черно на бяло.

– Добре де, какво представлява тази организация все пак? С какво се занимава?

– Никой не знае. Не можем да намерим нито един доставчик на платове или търговец на дрехи на дребно, който някога да е работил с тях. Публикуват реклами за изключително скъпи дамски дрехи, но няма никакви доказателства, че наистина продават такива.

– А какво казват по въпроса представителите им?

– Не можем да открием нито един такъв.

– За бога, Джак, кой поръчва рекламите? Кой плаща за тях?

– Всичко става с имейли.

– И откъде са изпратени имейлите?

– Понякога от Каймановите острови, понякога от Сардиния.

– Ама...

– Да, да. Знам. Няма никаква логика. В момента го проследяваме. Чакаме и още данни от Интерпол. Както и от италианската полиция. И от Каймановите острови. Трудно е, защото никой не е обвинен в нищо, а пък изчезналите момичета не са обявени официално за изчезнали. А дори и да бяха, връзката им с "Кармала Фешън" не доказва нищо. На всичкото отгоре на хартия няма нищо, никакви документи, които да свързват "Кармала" със семейство Скард. Имат лоша репутация, и толкова. От законова гледна точка вървим през минно поле, докато наоколо се стели гъста мъгла. И освен това – благодарение на размислите и наблюденията, които си споделил с окръжния прокурор – в момента всички са се панирали и гледат да си покриват задниците.

– Тоест?

– Тоест, вместо двама души, на минното поле има една дузина, които се препъват един в друг.

– Джак, признай си, че на теб ти харесва.

– Майната ти!

– Така. Затова си мисля, че сега е най-подходящият момент да те помоля за една услуга.

– Каква услуга? – попита неочаквано кротко той.

Такъв си беше Хардуик – реагираше винаги наобратно, като свръхактивно дете, което противно на логиката се успокояваше от медикаменти, предизвикващи еуфория. Най-подходящият момент да го помолиш за услуга бе онзи, който би трябвало да е най-неудобен. И обратното. Същият опак принцип диктуваше и отношението му към риска. За него той беше положителен фактор във всяка ситуация. За разлика от повечето полицаи, които по природа бяха консервативни и се подчиняваха на йерархията, в Хардуик имаше нещо бунтарско. Имаше късмет, че все още е жив.

– Ще трябва да нарушиш няколко правила – заяви Гърни, който за първи път през изминалото денонощие се чувстваше стъпил на сигурна почва. Защо не се бе сетил по-рано за Хардуик? – Или ако си достатъчно ловък, да ги заобиколиш.

– За какво става дума?

Звучеше така, все едно неочаквано са му предложили особено апетитен десерт.

– Трябва да се снемат отпечатъци от една малка стъклена чаша и да се сравнят с тези в базата-данни на ФБР.

– Нека да позная – и никой не бива да научава защо, не трябва да се регистрира като нов случай и поръчката в никакъв случай да не се свързва с теб.

– Да, нещо такова.

– Къде и кога ще получа чашата?

– Да се видим пред магазина на Абелард след десет минути?

– Какъв си самонадеян задник!

Глава 47 Невъзможна ситуация

След като връчи чашата на Хардуик на малкия паркинг пред магазина на Абелард, на Гърни му хрумна да продължи до Тамбъри. В крайна сметка магазинът се намираше по средата на пътя дотам, а на местопрестъплението бе възможно да открие нещо ново. Освен това искаше да продължи да се движи, за да не се оставя напрежението от историята с Джикинстил да го завладее.

Замисли се за двете аристократки, които обичаха заниманията сред природата – Мариан Елиът и Мелпомена; представи си Мелпомена, която рие пръстта зад бараката за дърва на Мълър; ръката на Кики, която се подава от земята като стара мръсна ръкавица. Както и за Карл. Карл. Карл с неговите коледни песни, който като нищо можеше да бъде обвинен в убийството на съпругата си. Разбира се, фактът, че главата ѝ бе отрязана, щеше да насочи вниманието на полицията към Хектор. Ако обаче Карл бе умен...

Дали бе открил за връзката ѝ с Хектор и бе решил да я убие по същия начин, по който Хектор бе убил Джилиан Пери? Не бе невъзможно, но бе малко вероятно. Ако Карл бе виновен, убийството на Кики щеше да се разглежда отделно от историята с "Мейпълшейд". Освен това щеше да означава, че е бил достатъчно ядосан, за да убие жена си, достатъчно трезвомислещ, за да имитира Хекторовия модус операнди, а същевременно достатъчно тъп, за да зарови трупа в плитък гроб в собствения си заден двор. Гърни бе ставал свидетел и на по-странни поредици от събития, но това не правеше подобен сценарий правдоподобен.

Подозираше, че за убийството на Кики Мълър има много по-добро и логично обяснение от гнева на ревнивия ѝ съпруг, нещо, което го свързваше пряко с по-голямата загадка в "Мейпълшейд". Когато сви от Баджър Лейн по Хигълс Роуд, вече се чувстваше почти нормално. Не че се канеше да запее от щастие, но поне разсъждаваше като детектив. А и не изпитваше желание да повърне.

До купчината тор, която отделяше порутената къща от порутената плевня на Калвин Хардън, бяха застанали собственикът и два негови татуирани клонинга. Мътните им погледи проследиха с ленива злоба колата на Гърни.

Почти очакваше по пътя към къщата на Аштън да мерне Мариан Елиът и Мелпомена (сега прочута след изравянето на погребани грехове), да стоят в строга поза на верандата си. Не забеляза нито една от двете. И от дома на Мълър не се виждаха признаци на живот.

Когато излезе от колата и стъпи на паркинг алеята в имота на Аштън, отново му направи впечатление английската атмосфера на мястото. То някак излъчваше богатство и спокойствие, достъпно само за отбрани. Вместо да тръгне направо към входната врата, той заобиколи и отиде до обвитата с бръшлян арка, през която се излизаше на широката поляна зад къщата. Макар храстите, които заобикаляха тревната площ, да бяха все още зелени, сред короните на дърветата вече се мяркаха жълти и червени отблясъци.

– Детектив Гърни?

Извърна се към къщата. Скот Аштън бе застанал на прага на отворената странична врата. Гърни се усмихна.

– Извинявам се, че ви безпокоя в неделя сутрин.

Аштън му се усмихна в отговор.

– Не бих и очаквал да правите разлика между работен и почивен ден, когато разследвате убийство. Има ли нещо конкретно, което...

– Всъщност чудех се дали не мога да огледам по-внимателно района около бунгалото.

– По-внимателно ли?

– Да. Имате ли нещо против?

– Нещо конкретно ли ви интересува?

– Надявам се да го позная, когато го видя.

Усмивката на Аштън бе точно толкова премерена, колкото и гласът му:

– Съобщете ми, ако имате нужда от помощ. Ще бъда в кабинета заедно с баща си.

Някои хора имат дневни, а други – кабинети, помисли си Гърни. Кой твърдеше, че американското общество е безкласово? Не ще да е бил човек, който живее в къща от котсуолдски камък.

Отиде до тревната площ отстрани на къщата, мина под арката и се озова на голямата поляна отзад. До този момент умът му бе така зает с най-различни мисли, че не бе забелязал колко хубав е денят – един от онези прекрасни есенни дни, когато промененият ъгъл на слънчевите лъчи, листата, които започваха да се обагрят в нови цветове, и абсолютната неподвижност на въздуха обединяваха усилията си да създадат един свят на хармония, неподвижност и безвремие. Свят, който не изискваше нищо от него и от чиято красота и покой му спираше дъхът. Както всички безоблачни моменти в живота на Гърни, и този бе съвсем краткотраен. Дошъл бе тук, за да се съсредоточи върху едно брутално убийство, да почувства атмосферата на местопрестъплението. Не да се наслаждава на времето.

Продължи към задната част на къщата, към просторното каменно патио и малката кръгла масичка – същата, на която бе седял Скот Аштън в онзи следобед преди четири месеца, когато куршум 257 калибър бе строшил чашата му за чай. Зачуди се къде е Хектор Флорес в този момент. Можеше да е навсякъде. Може би се криеше в гората, наблюдаваше къщата, следеше Аштън и баща му – а също и самия Гърни.

Вниманието на Гърни се насочи към бунгалото и онова, което се бе случило в деня на убийството, на сватбата. От мястото, където бе застанал, се виждаше предната част на бунгалото и една от страничните стени, както и част от гората, която Флорес трябва да е прекосил, за да захвърли мачетето на мястото, където го бяха открили впоследствие. През май дърветата вероятно тъкмо са се разлиствали, а в момента листата им оредяваха, следователно видимостта в горичката вероятно е била като сегашната.

Както бе правил неведнъж през изминалата седмица, Гърни си представи един добре сложен латиноамериканец, който се покатерва на перваза и се измъква през задния прозорец, а после дриблира като футболист между дърветата и бодливите храсти. Стига на около сто и трийсет-сто и четирийсет метра навътре в горичката и скрива окървавеното мачете под набързо събрани листа. А после... после какво? Нахлузва найлонови терлици на краката си? Или пък напръсква обувките си с някакъв химикал, за да не могат кучетата-следотърсачи да проследят миризмата му? И да продължи безпрепятствено до друго място в гората или до пътя отвъд нея, където Кики Мълър го чака с колата си и го откарва, преди полицията да е пристигнала? Или пък го завежда в собствената си къща? Където той я убива и заравя зад бараката за дърва... Само че защо? Какъв бе смисълът? А може би Гърни си задаваше неправилен въпрос, изхождайки от предположението, че въпросният сценарий има някакъв смисъл? Ами ако приемеше, че не става дума за логика, а за патология? Че мотивите за случилото се са резултат от някаква извратена фантазия? Нямаше смисъл да разсъждава в тази насока. Нямаше как да проследи логиката на събитията, ако такава липсваше. Освен това имаше усещането, че зад паравана на безумна ярост и откровена лудост в действителност се крие някаква логична последователност.

Защо тогава мачетето бе прикрито само отчасти? Изглеждаше безсмислено да засипваш острието с листа, а дръжката да оставиш открита. Поради някаква причина именно това дребно противоречие го притесняваше най-силно. А може би "притесняваше" не бе правилната дума. В действителност много обичаше противоречията, защото от опит знаеше, че тъкмо те се явяват нишката, която водеше до истината.

Седна на масата и се загледа в гората, като се опита да си представи откъде бе минал бягащият мъж. Видимостта към тези сто и четирийсет метра от бунгалото до мачетето бе минимална. Пречеха му не само листата на дърветата, но и ивицата рододендрони, която отделяше поляната от лехите с цветя. Гърни се опита да прецени колко навътре се вижда и установи, че не много – човек можеше съвсем лесно да мине по пътя на Флорес, без да бъде забелязан от хората на поляната. Всъщност най-далечният предмет, който успя да съзре през растителността, бе тъмният ствол на една череша. При това виждаше само малка част от дънера през пролука в храстите отпред, широка приблизително десетина сантиметра.

Вярно, че въпросната видима част от дървото попадаше в евентуалната траектория на Флорес от другата страна на пътеката, по която би трябвало да е притичал. На теория бе възможно, ако някой е гледал към гората, да мерне за части от секундата преминаващия оттам човек. Но едва ли би отдал значение на видяното. А и вероятността някой да е гледал точно натам в онзи момент бе...

Исусе Христе!

Очите на Гърни се разшириха. За малко щеше да пропусне нещо толкова очевидно!

Вгледа се внимателно през короните на дърветата в грапавия черен ствол на черешата. След това, без да го изпуска от поглед, тръгна към него. Прекоси каменния заден двор, после мина през цветната леха, в която бе паднал Аштън след излизането си от бунгалото, и през ивицата рододендрони навлезе в горичката. Движеше се по траектория, приблизително перпендикулярен на онази, по която предполагаше, че е тичал Флорес от бунгалото до мястото на мачетето. Искаше да се увери, че няма начин той да не е минал пред черешата.

Когато стигна ръба на стръмното дере, което си спомняше от първия си оглед на горичката преди два дни, подозрението му се потвърди. Дървото растеше от другата страна на дола, който бе дълъг и доста дълбок, а склоновете му бяха почти отвесни. За да мине човек зад черешата, би трябвало да прекоси дерето поне два пъти – трудна задача, която би отнела твърде много време. Невъзможно бе да стане за краткото време, преди цялото място да се изпълни с хора след откриването на тялото. Освен това следата от миризма бе оставена по отсамната страна на дола, не по отсрещната. Това означаваше, че всеки, който отива от бунгалото до мястото на мачетето, би трябвало да мине пред дървото. Просто нямаше друг начин.

Този път пътуването от Тамбъри до Уолнът Кросинг отне на Гърни само петдесет и пет минути вместо обичайните час и четвърт. Бързаше да се прибере и отново да изгледа видеоматериалите от сватбения прием. Осъзнаваше, че една от основните причини да бърза толкова е желанието му да се потопи възможно най-пълно в разследването. Убийството, колкото и да бе ужасяващо, го тревожеше много по-малко от проблема с Джикинстил.

Колата на Мадлин бе паркирана до къщата, а колелото ѝ бе подпряно на стената на бараката за дърва. Той реши, че жена му е в кухнята, но когато влезе през страничната врата и извика "Прибрах се!", никой не му отговори.

Отиде направо до дългата маса, която отделяше голямата кухня от всекидневната. Върху нея все още бяха разпилени копията му от материалите по случая, което така нервираше Мадлин. Сред папките имаше комплект най-обикновени дивидита.

Върху най-горния (именно него бе гледал заедно с Хардуик) имаше етикет с надпис: "Сватбено тържество на Пери и Аштън, редактиран запис". Само че на Гърни му трябваше един от нередактираните оригинали. Имаше пет такива. Първият бе обозначен като "Хеликоптер; общи панорами от въздуха и близък план". Останалите четири бяха от четирите наземни камери и бяха надписани според посоката, в която бяха снимали.

Той занесе четирите диска във всекидневната, отвори лаптопа си, а после и "Гугъл Земя". Написа "Баджър Лейн, Тамбъри, Ню Йорк". Трийсет секунди по-късно се взираше в сателитната снимка на имота на Аштън, на която бяха отбелязани надморската височина и географските посоки. Виждаше дори малката масичка в каменния заден двор.

Избра онази точка от гората, където според него би трябвало да се намира видимата част от ствола на черешата. С помощта на компаса в "Гугъл" определи посоката на вектора от масата до дървото. Ъгълът бе 85 градуса – почти право на изток.

Прехвърли дисковете и взе последния, с надпис "Изток-североизток". Пъхна го в дивиди-устройството и намери момента, в който Джилиан Пери влиза в бунгалото. Настани се на дивана срещу екрана, за да проследи внимателно следващите четиринайсет минути от видеозаписа.

Изгледа го веднъж, после и втори път, а объркването му само нарастваше. След това го пусна за трети път и продължи да го гледа чак до минутата, когато Лунц, местният полицейски началник, вече бе оградил периметъра на местопрестъплението и пристигнаха представителите на щатската полиция.

Нещо не бе наред. Не – не просто не беше наред. Беше невъзможно.

Обади се на Хардуик, който явно не бързаше, защото вдигна чак след седмото позвъняване.

– Какво мога да направя за теб, шампионе?

– Напълно ли си сигурен, че са ви дали пълни оригинални видеозаписи от сватбеното тържество?

– Какво имаш предвид под "пълни"?

– Една от четирите наземни камери е била поставена така, че в обсега ѝ влизат бунгалото и голяма част от гората вляво. Този отрязък от гората покрива цялото пространство, което Флорес би трябвало да прекоси, за да захвърли оръжието на убийството там, където е било намерено.

– Е, ѝ?

– Ами в задната част на този отрязък има едно дърво. От патиото през пролуки в растителността се вижда част от ствола му. Дънерът попада и в обсега на камерата.

– И?

– Това дърво, повтарям, расте от другата страна на маршрута, който Флорес би трябвало да измине до мястото, където е било открито мачетето. Стволът на дървото се вижда съвсем ясно, и то по време на целия запис от тази камера.

– Какво точно се опитваш да ми кажеш с това?

– Гледах записа три пъти, за да съм абсолютно сигурен. Джак, никой не мина пред онова дърво.

– Не разбирам – каза мрачно Хардуик.

– Нито пък аз. Има ли някаква вероятност мачетето, намерено в гората, да не е оръжието на убийството?

– Имаме пълно съвпадение на ДНК. Прясната кръв върху мачетето е на Джилиан Пери. Възможността за грешка е приблизително едно на един милион. Да не говорим, че в доклада на съдебния патолог се споменава "мощен удар с тежко, добре наточено острие". А и какви други варианти може да има? Флорес тайно да се е отървал от второ окървавено мачете, истинското оръжие на убийството, а след това да е пренесъл част от кръвта по него върху първото ли? Дори да е било така, той пак е трябвало да го занесе до мястото, където го намерихме. За какво изобщо говорим? Как е възможно то да не е оръжието на убийството?

Гърни въздъхна.

– Значи сме изправени пред невъзможна ситуация.

Глава 48 Съвършени спомени

"Ако фактите си противоречат, значи някои от тях не са факти."

Така бе казал по време на час един от инструкторите му в Полицейската академия на Ню Йорк. Гърни никога не забрави думите му.

Ако наистина смяташе да си вади изводи от видеозаписа, първо би трябвало да провери по-внимателно достоверността му. На кутийката на диска видя телефонния номер на компанията "Съвършени спомени", която бе заснела събитието.

Набра номера и остави съобщение, в което спомена имената на Аштън и Пери. Едва бе затворил, когато мобилният му телефон звънна. Обаждаха се от "Съвършени спомени".

– С какво мога да съм ви полезна? – попита професионално учтив женски глас, в който се долавяше леко напрежение.

Гърни се представи и обясни, че се опитва да помогне на Вал Пери, майката на покойната булка. Подчерта какво голямо значение има видеозаписът на сватбеното празненство за залавянето на лудия убиец на Джилиан. Колко важен е той за разрешаването на случая и за да може семейството ѝ най-сетне да намери покой. И че му трябва само отговорът на един въпрос, но от човека, който е отговарял за проекта.

– Аз отговарях за проекта.

– А вие сте?

– Дженифър Стилман. Аз съм изпълнителният директор на фирмата.

– Добре, Дженифър. Искам да знам само едно: дали в някой от оригиналните записи има прекъсвания.

– Определено не! – отговорът ѝ бе мигновен и решителен.

– Дори за части от секундата?

– Отново – определено не!

– Говорите със забележителна увереност. Да не би вече да са ви задавали този въпрос?

– Не става дума за въпроса, а за конкретно изискване.

– Изискване ли?

– В договора бе изрично бе упоменато, че видеозаписът трябва да покрива цялото пространство по време на целия прием, от началото до края, без да се пропуска абсолютно нищо. Очевидно булката искаше запис на всеки сантиметър от мястото за всяка секунда от сватбеното тържество.

От тона на жената Гърни се досети, че това не е обичайно изискване. Или поне настойчивостта на клиента не бе обичайна. Все пак я попита, за да е напълно сигурен.

– Ами... – поколеба се тя – за тях бе наистина важно. Или поне за нея. Когато доктор Аштън ни предаде желанието ѝ, звучеше някак... Всъщност не би трябвало да коментирам това. Не мога да чета мисли.

– Дженифър, това е от огромно значение! Както знаете, разследваме убийство. Трябва да съм напълно сигурен, че от записите не липсва нищо – нито една секунда, нито един кадър.

– Нищо не липсва. Не сме изрязвали нито един кадър. Това би създало проблеми с времевия код и нашият компютър би го отразил.

– Добре, хубаво е да го знам. Благодаря. Канехте се да кажете нещо за доктор Аштън...

– Не, не е важно. Просто... ами стори ми се малко засрамен заради настойчивото желание на годеницата си да заснемем всеки миг от празненството. Имах чувството, че му е неловко от тази романтична сантименталност. Или може би го намираше за детинско, наистина не знам. Не е моя работа да съдя хората или да преценявам защо искат определени неща. Клиентът винаги е прав, нали така?

– Благодаря, Дженифър. Много ми помогнахте.

На Дженифър Стилман може да не ѝ влизаше в работата защо хората искат определени неща, но за Гърни важеше точно обратното. Мотивацията зад дадено събитие бе от огромно значение за неговата професия. В този миг му хрумна възможно обяснение, макар и изключително странно. Една от причините някой да иска пълно видеопокритие би могла да бъде сигурността, например, ако клиентът смята, че множеството камери на терена биха предотвратили някаква неприятна случка. Или пък защото иска да има неоспорими доказателства за всичко, което би могло да се случи.

Следваше въпросът кой точно е искал всички тези камери. На Гърни не му убягна фактът, че Аштън е представил изискването като молба от страна на Джилиан. Само че тя не беше отправена лично от Джилиан, а "предадена" на Дженифър Стилман от Аштън. Следователно бе възможно идеята да е негова и той да е решил да я представи като желание на Джилиан. Защо обаче би го сторил? Какво значение имаше чия е идеята?

Възможността той или тя, а може би и двамата, да са търсели сигурност, да са се опасявали от онова, което може да се случи в онзи ден, бе наистина интригуваща.

Най-вероятният обект на притесненията им би трябвало да е Флорес, който уж се държал странно в периода преди сватбата. Може би искането всичко да бъде заснето наистина бе на Джилиан, както бе казал Аштън. Може да е имала причини да се страхува от Флорес. В крайна сметка разпечатките от телефонните ѝ разговори през седмиците преди убийството ѝ показваха, че е получила много съобщения от Флорес – включително последното, единственото, което не бе изтрито. "Поради всички причини, които съм описал. Едуард Малъри". В светлината на разкритието за пиесата на Малъри и текста на пролога то определено можеше да бъде тълкувано като заплаха.

Когато Гърни бе зает да снажда и подрежда късовете информация, интерпретации, слухове и логически заключения (всички тези неща, които му помагаха да проумее дадено престъпление), процесът напълно завладяваше ума му и той губеше усещане за време и място. Затова, когато погледна часовника върху библиотеката във всекидневната и установи, че вече е 17:05, едновременно се изненада и не се изненада. Такава бе реакцията му и когато се изправи, и усети колко сковани са краката му.

Мадлин все още не се бе прибрала. Може би трябваше да започне да приготвя вечерята или поне да провери дали не е оставила на плота нещо, което трябва да сложи във фурната. Тъкмо се запъти към кухнята, когато телефонът му на бюрото звънна и го накара да се върне. На екрана бе изписано името на Джак Хардуик.

– Ей, суперченге! Мно'о готино приятелче си имаш! Направо тръпки да те побият!

– В смисъл?

– Надявам се, че не си се мотал край някое училище с тоя тип.

Гърни потръпна от лошо предчувствие.

– Джак, за какво точно говориш?!

– Леле, колко сме докачливи! Това сладурче близък приятел ли ти е?

– Стига глупости! Говори конкретно!

– Господинът, с когото сте пили заедно? Чиято чаша си отмъкнал? Чиито пръстови отпечатъци ме помоли да проверя? Стопли ли, Шерлок?

– Какво точно научи?

– О-о, доста.

– Джак...

– Разбрах, че се казва Сол Стек. Професионалният му псевдоним е Пол Старбък.

– И какво работи?

– В момента – нищо. Или поне не официално. Допреди петнайсет години е правил опити да пробие като актьор в Холивуд. Има телевизионни реклами, два филма. – Хардуик обясняваше с апломба на разказвач, изправен на сцената пред захласната публика. Правеше драматични паузи след всяко изречение. – После обаче се сблъскал с един дребен проблем...

– Джак, може ли да минеш по същество? Какъв проблем?

– Обвинен бил в изнасилването на малолетна. Щом от медиите надушили скандала, се появили и други жертви. Сол-Пол бил подведен под отговорност за няколко изнасилвания и случаи на блудство. Обичал да упоява четиринайсетгодишни момичета. После ги снимал – много красноречиви снимки. Това сложило край на актьорската му кариера. Можел е да влезе в затвора до края на живота си. Много жалко, че не е станало така. Точно там му е мястото на жалкия копелдак. Обаче семейството му развързало кесията и платили на разни лекари да кажат, че е за психиатрична клиника вместо за пандиза. Преди пет години без много шум излязъл от лудницата. После изчезнал от полезрението. Настоящият му адрес е неизвестен. Освен може би на теб... В крайна сметка, все от някъде си взел тази сладка малка чашка, нали така?

Глава 49 Малки момчета

Гърни застана пред френските прозорци, като се опитваше да осмисли последния трус от земетресението "Джикинстил". Междувременно гледаше лилавите ивици в небето, останали след великолепния залез, на който всъщност не бе обърнал никакво внимание.

Информация. Необходима му бе информация. Какво трябваше да научи първо? Най-добре да си вземе един бележник и да започне да си записва въпросите, а после и да ги подреди по значимост. Веднага му хрумна първият, който бе съвсем очевиден: чия собственост бе къщата, където го бяха упоили?

Как да подходи по въпроса не бе толкова очевидно.

Отново бе попаднал в Параграф 22. За да се измъкне от клопката, първо трябваше да открие кой я е заложил. Само че не можеше да се втурне презглава. Ако подходеше наивно, без да има ни най-малка представа какъв е отговорът, само щеше да затъне още повече. Не биваше да оставя първите въпроси без отговор, защото щеше да стане невъзможно да открие отговорите на следващите.

– Ехо!

Гласът на Мадлин. Глас, който имаше способността да те разбуди сутрин, да те върне рязко в настоящето, в точно този ден от седмицата, в тази конкретна стая.

Извърна се към малкия коридор, който отделяше кухнята от преддверието, където оставяха връхните дрехи и калните обувки.

– Ти ли си? – запита Гърни.

Разбира се, че беше тя. Глупав и напълно безсмислен въпрос. След като тя не му отвърна, той го зададе отново, този път по-високо.

В отговор тя се появи на прага на кухнята и се намръщи.

– Сега ли се прибираш? – попита я.

– Не, седя си в килера цял следобед! Какъв е този странен въпрос?

– Не те чух да влизаш.

– И въпреки това съм тук! – жизнерадостно му отвърна Мадлин.

– Да – съгласи се той, – тук си.

– Добре ли си?

– Добре.

Тя повдигна вежда.

– Добре съм. Малко гладен.

Съпругата му хвърли поглед към купата върху кухненския плот.

– Мидите вече трябва да са се размразили. Ще ги задушиш ли, докато аз приготвя водата за ориза?

– Разбира се.

Надяваше се чрез тази простичка задача да успее поне донякъде да се отърве от водовъртежа Сол-Пол, който заплашваше да погълне ума му.

Задуши мидите в зехтин с малко чесън, лимонов сок и каперси. Мадлин пък свари ориз "Басмати" и приготви салата от портокали, авокадо и нарязан на кубчета червен лук. Междувременно Гърни се бореше да запази концентрация, да остане тук и сега, в кухнята и настоящето. "Обичал да упоява четиринайсетгодишни момичета. После ги снимал – много красноречиви снимки."

Вече бяха преполовили вечерята, когато осъзна, че Мадлин му разказва за разходката си този следобед по лъкатушните пътеки, които свързваха техните петдесет акра с тези на съседа им, които бяха триста и петдесет. Не бе чул нито дума. Усмихна се енергично и направи усилие, макар и закъсняло, да слуша внимателно.

– ...невероятно наситено зелено, даже на сенчестите места. А пък под това покривало от папрати се гушеха невероятно дребнички лилави цветчета! – Докато говореше, в очите ѝ блестеше светлина, която засенчваше тази на лампите в стаята. – Почти микроскопични. Приличаха на миниатюрни синьо-лилави снежинки.

Синьо-лилави снежинки ли? Света Богородице! Напрежението, разминаването, пропастта, които разделяха въодушевлението на Мадлин и собствената му тревога бяха толкова големи, че без малко да простене на глас. Нейното поле от съвършени изумруденозелени папрати и неговият кошмар от отровни тръни. Нейната жизнена чистосърдечност и неговият... неговият какво?

Сблъсък с дявола?

Я се вземи в ръце, Гърни! Вземи се в ръце. От какво, по дяволите, се страхуваш толкова?

Но след като си отговори, бездната му се стори още по-дълбока, а стените ѝ като че бяха намазани с олио и невъзможни за изкачване.

Страхуваш се от себе си.

Останалата част от вечерята прекара в нещо като емоционална парализа. Опитваше се да яде достатъчно, за да прикрие факта, че няма апетит. Преструваше се, че слуша внимателно и с удоволствие разказа на Мадлин. Само че колкото повече се разпалваше нейният ентусиазъм при описанието на прекрасните цветя, великолепния аромат във въздуха, лазурната синева на дивите астри... толкова по-самотен, изолиран, разстроен и побъркан се чувстваше той. След малко осъзна, че Мадлин е спряла да говори и го наблюдава загрижено. Зачуди се дали не го е попитала нещо и сега да чака отговора му. Не искаше да си признае колко е разсеян, нито пък защо.

– Говори ли с Кайл?

Въпросът ѝ го свари неподготвен, защото нямаше нищо общо с предишната тема. А може би тя вече го бе задала веднъж? Или пък бе направила преход към друга тема, докато той не бе внимавал, погълнат от собствения си ад?

– Кайл?

– Синът ти.

Не произнесе името като въпрос, просто го повтори, за да го използва като котва, като начин да стъпи на брега и да се върне в настоящето. Беше твърде сложно и не можеше да ѝ обясни.

– Опитах се. Аз му звънях, той ми звъня. Разменихме си съобщения.

– Трябва да опиташ отново, докато се свържеш с него.

Той само кимна. Нямаше желание да спори, нито знаеше какво да каже.

Тя се усмихна:

– Ще е добре за него. И за двама ви всъщност.

Той отново кимна.

– Ти си му баща.

– Зная.

– Добре тогава.

С това тя приключи разговора и се зае да раздига масата.

Мадлин отиде два пъти до мивката с пълни ръце, а Гърни я наблюдаваше. После тя се върна с влажна гъба в ръцете и домакинска хартия, за да почисти масата.

– Парите имат твърде голямо значение за него – каза той.

Мадлин вдигна поставката за салфетки, за да избърше и под нея.

– И какво от това?

– Иска да бъде съдебен адвокат.

– Това не е непременно нещо лошо.

– Да, обаче неговите мотиви са свързани само с големите пари, голямата къща, голямата кола.

– Може би иска да го забележат.

– Да го забележат ли?

– Малките момчета обичат бащите им да им обръщат внимание.

– Кайл трудно би могъл да мине за малко момче.

– Само че е точно това – настоя тя. – И ако ти все така отказваш да го забележиш, ще му се наложи да се задоволи с това, да впечатлява останалата част от света.

– Не отказвам нищо. Това са някакви психоизмишльотини!

– Може и да си прав. Кой знае? – жена му се бе усъвършенствала в изкуството да отбягва атаките и да остава незасегната. Така той увисваше в празното пространство.

Продължи да седи безмълвно на масата, докато тя миеше съдовете. Очите му започнаха да се затварят. Както неведнъж преди бе установявал, прекомерното напрежение водеше до изтощение. Не след дълго се унесе в полудрямка.

Глава 50 Бомба със закъснител

– Най-добре ще е да си лягаш.

Гласът на Мадлин.

Гърни отвори очи.

Тя бе изгасила всички лампи освен една и тъкмо излизаше от кухнята с книга под мишница. Главата му беше клюмнала под много неудобен ъгъл и усещаше остра болка в ключицата си. Когато се изпъна, подобна болка прониза и тила му. Вместо да го освежи, кратката дрямка на масата сякаш само бе подхранила тревогите му.

Толкова бе напрегнат, че със сигурност нямаше да успее да заспи. Трябваше да се заеме с нещо, за да престане да скача от един ужасяващ сценарий със Сол Стек към друг.

Би могъл да се обади на Шеридън Клайн и да го попита за неясното съобщение за семейство Скард, което бе оставил на гласовата му поща. Вече бе научил някои неща от Хардуик, но може би окръжният прокурор знаеше повече. Разбира се, сега в кабинета му нямаше никого; в крайна сметка бе неделя вечер.

Имаше и номера на личния мобилен телефон на Клайн. Пазеше го от времето, когато бе разследвал убийството на Мелъри, и не му се струваше правилно да го използва без позволение във връзка с настоящия случай. Точно в този миг обаче протоколът му изглеждаше твърде маловажен в сравнение с това да запази здравия си разум.

Отиде във всекидневната, намери номера и се обади. Очакваше да се включи гласова поща, на която да остави съобщение. Смяташе, че има много по-голяма вероятност маниак на тема контрол като Клайн да предпочита да говори, когато той си реши. Затова много се учуди, когато окръжният прокурор вдигна веднага.

– Гърни?

– Извинявам се за късното обаждане.

– Мислех, че ще звъннеш по-рано. В крайна сметка разследването на "Кармала" бе твоя идея.

– Съжалявам, трябваше да реша един проблем. Оставил си ми съобщение, питаш ме за семейство Скард.

– Да, следата "Кармала" ни отведе до тях. Името познато ли ти е?

– И да, и не.

– Това не е отговор.

– Имам предвид, че ми е познато отнякъде, но не мога да се сетя откъде или защо. Джак Хардуик ме осведоми, че членовете на семейство Скард са все лоши хора и че произхождат от Сардиния. Все още не мога да си припомня обаче къде съм срещал това име. Знам, че трябва да е било съвсем скоро.

– Само това ли ти каза Хардуик?

– Обясни ми също, че нито един Скард не е бил осъждан за каквото и да било. И че с каквото и да се занимава "Кармала Фешън", то няма нищо общо с модата.

– Значи знаеш колкото мен. За какво друго ми звъниш?

– Искам да бъда включен официално в разследването.

– В какъв смисъл?

– Да получавам своевременно нова информация, да ми се съобщава за предстоящите срещи и да присъствам на тях.

– Защо?

– Да речем, че се чувствам силно ангажиран със случая. А и досега интуицията ми дава добри резултати.

– Това не е толкова сигурно.

– Слушай, Шеридън, казвам само, че можем да си помогнем един на друг. Колкото повече знам и колкото по-бързо го научавам, толкова по-полезен ще ти бъда.

Последва дълго мълчание. Интуицията подсказваше на Гърни, че Клайн просто иска да се наложи, а не че се колебае. Затова зачака търпеливо.

Прокурорът се разсмя невесело. Гърни продължи да чака.

– Знаеш, че Родригес не може да те понася, нали?

– Знам.

– Знаеш също, че и Блат не може да те понася, нали?

– Абсолютно.

– И че дори Бил Андерсън не ти е голям фен?

– Да.

– Следователно в Бюрото няма да те приветстват с отворени обятия. Ще си толкова добре приет, колкото пръдня в асансьор. Наясно си с това, нали?

– Въобще не се съмнявам.

Клайн отново замълча, после пак се изсмя студено.

– Ето какво ще направя. Ще кажа на всички, че имаме голям проблем, наречен Гърни. Гърни е непредвидим като бомба със закъснител. А най-добрият начин да контролираш такъв неуравновесен тип е да го държиш под око. Да му вържеш каишка около врата и здраво да стискаш повода. А моят начин да те държа под око е да те привиквам непрекъснато при себе си, да си ми под ръка и да споделяш "неуравновесените" си мисли с нас. Как ти звучи?

Да държиш неуравновесен тип на къс повод плътно до себе си звучеше на Гърни като симптом на психично разстройство.

– Мисля, че ще свърши работа, сър.

– Хубаво. Утре има среща в десет. Да си там.

И Клайн затвори.

Глава 51 Пълно объркване

През останалата част от вечерта Гърни се чувстваше едновременно зареден с енергия и успокоен от обещанието да участва официално в разследването.

За негово учудване и удоволствие установи, че се чувства по същия начин и след събуждането си призори на другата сутрин. Искаше да запази това усещане, да остане зад сравнително безопасните стени на света, в който той бе преследвачът, а не плячката, затова, докато пиеше сутрешното си кафе, за десети път прегледа информацията по случая "Пери". После се обади на Ребека Холдънфийлд и ѝ остави съобщение, в което питаше дали ще е удобно да се отбие в офиса ѝ в Олбъни следобед, след като приключи със срещата в Бюрото.

Разговорите по телефона, размяната на съобщения и уговорките за срещи му създаваха чувството за движение в определена посока, за инерция. Звънна на Вал Пери, но бе прехвърлен на гласовата ѝ поща. Едва бе произнесъл "Обажда се Дейв Гърни...", когато за негово учудване тя вдигна. Не си я представяше като човек, който става рано.

– Какво става? – запита тя веднага.

Тъй като не бе подготвен за разговор на живо, отвърна:

– Просто исках да се чуем.

– А-ха. И? – тонът ѝ бе напрегнат и раздразнителен, но като че ли не повече от обикновено.

– Името "Скард" говори ли ти нещо?

– Не. Трябва ли?

– Чудех се дали Джилиан не го е споменавала.

– Джилиан никога не "споменаваше" нищо. Тя не споделяше с мен. Мислех, че съм била достатъчно ясна по този въпрос.

– Да, каза ми го няколко пъти. Само че някои въпроси трябва да бъдат зададени дори да съм деветдесет и девет процента сигурен какъв ще е отговорът.

– Добре. Нещо друго има ли?

– Джилиан искала ли е ти или съпругът ти да ѝ купите скъпа кола?

– Едва ли има нещо, което Джилиан да не е искала в един или друг момент. Предполагам, че и за кола е настоявала. От друга страна, още когато бе на дванайсет години ни даде да разберем, че щастието ѝ не зависи от мен и Уитроу – че винаги може да си намери някой богат мъж, който да ѝ купи всичко, което поиска. Така че да вървим на майната си.

Жената замълча, вероятно за да се наслади на ефекта от шокиращото ѝ изявление.

– Трябва да излизам. Други въпроси има ли?

– Това е засега, госпожо Пери. Благодаря ви за отделеното време.

Както бе сторил и Шеридън Клайн предната вечер, Вал Пери направо затвори без поздрав. Очевидно приносът на Гърни за разследването на убийството на дъщеря ѝ не оправдаваше надеждите ѝ.

В 9:50 часа сутринта той спря на паркинга на приличната на крепост постройка, в която се намираше главното управление на щатската полиция и където щеше да се състои срещата от 10:00 часа. През краткото време, докато търсеше място за паркиране – не повече от минута-минута и половина – телефонът му звънна два пъти. Първият сигнал бе за обаждане, а вторият – за текстово съобщение. Надяваше се поне едно от тях да е от Ребека Холдънфийлд.

Веднага щом спря, извади телефона си. Първо провери съобщението. Номерът бе на мобилен телефон с код от Манхатън. Когато прочете текста, го обзе страх.

"Мислиш ли за моите момичета? Те си мислят за теб."

Прочете го втори път, после трети. Погледна изходящия телефонен номер, който изпращачът не си бе направил труда да скрие. Това със сигурност показваше, че става дума за предплатена карта, която не може да се проследи. Този факт обаче означаваше и още нещо: че може да изпрати отговор на съобщението.

Идеше му да напише нещо гневно и заканително, ненужна демонстрация на храброст, но в крайна сметка реши да изпрати три кратки, лишени от емоция думи:

"Кажи ми още".

Натисна бутона за изпращане и забеляза, че вече е 9:59 часа. Тръгна забързано към сградата.

Когато влезе в мрачната и безлична конферентна зала, каквито имаше в почти всяко държавно учреждение, шестте стола край продълговатата маса вече бяха заети. Единственият жест, напомнящ поне бегло на приветствие, дойде от Хардуик, който му посочи сгъваемите столове, подпрени на стената до масичката с каната за кафе. Родригес, Андерсън и Блат не му обърнаха никакво внимание. Гърни добре си представяше с какво неудоволствие са приели артистичното оправдание на Клайн за присъствието му на срещите им – "неуравновесеният" Гърни, който може да бъде контролиран единствено, ако го държат на "къс повод" и "под око".

Сержант Уиг от лабораторията на Бюрото – слаба и жилеста червенокоса жена, която бе координатор на екипа при разследването на случая "Мелъри" – седеше в другия край на масата и гледаше съсредоточено в екрана на лаптопа си. Точно по този начин си я спомняше Гърни. Вероятно основната ѝ задача бе да се увери в истинността на фактите и логическата последователност на събитията. Гърни взе един сгъваем стол и го сложи на срещуположния край на масата. Часовникът на стената показваше 10:05 часа.

Шеридън Клайн погледна ръчния си часовник и се намръщи:

– Добре, хора, вече закъсняваме. Днес програмата ми е страшно натоварена. Предлагам да не губим повече време. Има ли нещо ново? Значителен напредък или поне обещаващи неизследвани посоки?

Родригес прочисти гърло, но Хардуик не му позволи да вземе думата.

– Дейв има какво да ни съобщи – намеси се той. – Нещо странно по отношение на местопрестъплението. Мисля, че ще е добро като за начало.

Очите на Клайн се разшириха:

– Сега пък какво?

Първоначално Гърни не възнамеряваше да повдига този въпрос толкова рано, защото се надяваше по време на срещата да получи допълнителна информация, която да хвърли светлина върху проблема. Сега обаче Хардуик бе повдигнал темата и щеше да изглежда странно, ако се опиташе да я отлага повече.

– Предположението ни беше, че след като е убил Джилиан, Флорес е влязъл в гората и е отишъл до мястото, където е намерено мачетето, нали така?

Родригес намести очилата си с тънки метални рамки:

– Предположение ли? Аз бих казал, че имаме категорични доказателства за това.

– Проблемът е – въздъхна Гърни, – че разполагаме с видеоданни, които не подкрепят подобна хипотеза.

– Видеоданни? – примигна Клайн.

Гърни прилежно разказа за ствола на черешата, който се вижда по време на целия запис от сватбеното тържество, без никакво прекъсване, и обясни какво доказва това – че е невъзможно Флорес да е минал по въпросния маршрут през горичката. Ако го бе направил, със сигурност щеше поне за малко да застане между камерата и дървото. Движението щеше да се вижда на записа, дори то да трае само части от секундата, докато Флорес минава пред черешата.

Родригес се мръщеше с неприятното изражение на човек, който подозира, че са му извъртели номер, но не знае как точно е станало това. Андерсън се чумереше като човек, който прави усилия да не заспи. Уиг вдигна поглед от екрана на лаптопа си, което Гърни прие за знак на силен интерес.

– Ами значи е минал от другата страна на дървото – заяви Блат. – Не виждам какъв е проблемът.

– Проблемът, Арло, е теренът. Сигурен съм, че си се запознал с особеностите на местността.

– За какъв проблем и какъв терен говориш?

– За дерето. За да стигне човек от бунгалото до мястото, където е намерено мачетето, без обаче да минава пред онова дърво, би трябвало да направи следното. Първо, да тръгне в права линия от бунгалото, да се спусне по един доста дълъг и стръмен склон, покрит с камъни, да върви около сто и петдесет метра по неравното каменисто дъно на дерето, за да се добере до първото място, откъдето може да се изкатери обратно. А дори и след като се качи, няма да му е лесно да върви заради камънаците и рохкавата пръст. На всичкото отгоре точката, в която се излиза от дерето, е доста отдалечена от мястото, където е било мачетето.

Блат въздъхна, сякаш вече бе наясно с всичко това и то нямаше никакво значение.

– Какво като не е лесно? Това не значи, че не го е направил.

– Другият проблем е времето, което би му отнело.

– Тоест? – попита Клайн.

– Огледах района много внимателно. Би загубил адски много време, ако мине през дерето! А не смятам, че е имал особено желание да се мотае и катери толкова близо до бунгалото, след като тялото вече е било открито и хората са обикаляли наоколо на тълпи. При това възникват още два, още по-сериозни проблема. Първият – защо му е да си усложнява така живота? Можел е просто да захвърли мачетето, където му падне. И вторият – и най-сериозен аргумент – следата от миризма е оставена пред дървото, а не зад него.

– Чакай, чакай малко! – намеси се Родригес. – Не виждаш ли, че си противоречиш? Хем твърдиш, че със сигурност е минал пред дървото и ни изтъкваш толкова факти в полза на това, а после заявяваш, че видеото доказва обратното! Какво излиза накрая?

– Излиза, че има грешка в уравнението, само че не мога да я открия – обясни Гърни.

През следващия час и половината групичката го разпитваше за времевото кодиране на видеозаписа и доколко достоверно е то, дали не са изпуснати отделни кадри, къде точно се намира черешата спрямо бунгалото, мястото на мачетето и дерето. Извадиха скиците на местопрестъплението, предаваха си ги един на друг и задълбочено ги изучаваха. Разправяха си вицове за "легендарните" умения и постижения на екипите, работещи с кучета-следотърсачи. Обсъждаха други варианти за изчезването на Флорес, след като се е отървал от оръжието на убийството; за възможното съучастие на Кики Мълър, кога и защо е била убита. Обсъдиха няколко други хипотези за психопатологията на убиец, който отрязва главата на жертвата си. В крайна сметка обаче не се приближиха до разкриването на загадката дори с една стъпка.

– И така – обобщи Родригес възможно най-просто основната неразрешима мистерия, – според Дейв Гърни можем да сме абсолютно сигурни в две неща. Първо, Хектор Флорес е трябвало да мине пред черешата. Второ, няма начин да е минал пред черешата.

– Много интересна ситуация – заяви Гърни, наелектризиран от това противоречие.

– Май е най-добре да си починем малко и да обядваме – обяви капитанът, но при него се усещаше по-скоро раздразнение, отколкото въодушевление.

Глава 52 Факторът "Флорес"

Гърни не беше привърженик на обяда като светско събитие. Той не беше социално животно и странеше от хората толкова, колкото бе възможно за един женен мъж. И така, вместо да се струпат в столовата, всички се разпръснаха с намерението да посветят определения за почивка половин час на телефоните си "Блекбъри", лаптопите и прочее средства за комуникация.

Той самият щеше да е по-доволен, ако можеше да прекара тези трийсет минути в компанията на колегите си, вместо да седи сам на ледената пейка пред сградата. Но ето че стоеше тук и се опитваше да осмисли последното съобщение, което бе получил – очевидно отговор на неговото "Кажи ми още".

Новото съобщение гласеше: "Ти си такъв интересен човек, трябваше да се сетя, че дъщерите ми много ще те харесат. Толкова е хубаво, че дойде в града. Следващия път те ще дойдат при теб. Кога ли? Кой би могъл да каже? Те искат да бъде изненада."

Гърни гледаше втренчено думите, макар че те брутално го връщаха към смущаващите усмивки на онези млади жени, към наздравицата със светлото "Монтраше", към страховитата черна стена на амнезията.

Помисли си дали да не му прати друго съобщение, което да започва със "Скъпи Сол...", но реши да не разкрива, че знае каква е истинската самоличност на човека, изиграл ролята на Джикинстил. Поне засега. Нямаше представа дали това е важен коз, но във всеки случай не искаше да го проиграва, преди да разбере какво представлява играта. Освен това тази карта му даваше някакво чувство за власт, макар и незначителна. Беше като да носиш джобно ножче, когато отиваш в опасен квартал.

Когато влезе отново в заседателната зала, искаше възможно най-бързо да се съсредоточи върху случая "Пери". Клайн, Родригес и Уиг вече бяха заели местата си. Андерсън тъкмо отиваше към масата, без да изпуска от очи чашата кафе в ръцете си. Толкова я бе напълнил, че всяка стъпка представляваше предизвикателство. Блат пък бе застанал до малката масичка и се опитваше да изцеди последни капки черна течност от каната. Хардуик не се виждаше.

Родригес хвърли поглед на часовника си:

– Време е, хора. Някои от нас са тук, други ги няма, но това си е техен проблем. Да видим обобщения доклад след разговорите със семействата. Бил, ти си на ход – докъде стигнахте?

Андерсън остави кафето си на масата с концентрацията на човек, който обезврежда бомба.

– Добре – заяви той, седна, отвори някаква папка и започна да проучва и подрежда документите в нея. – Така. Ето какво сме свършили. Започнахме със списък на всички, завършили "Мейпълшейд" през двайсетте години, откакто функционира училището, после стеснихме кръга на търсене и съставихме нов списък със завършилите през последните пет години. Точно преди пет години ориентацията на училището се е променила. Вместо младежи с общи поведенчески проблеми, са започнали да приемат основно момичета със склонност към сексуално насилие.

– Извършителките осъдени ли са били?

– Не. Във всички случаи са се намесили членове на семейството, психолози-терапевти и лекари. Възпитаничките на "Мейпълшейд" са, най-общо казано, болни и извратени момичета, чиито семейства гледат да не ги осъдят като малолетни престъпници. Или пък просто искат да ги махнат от града или къщата си, преди някой да надуши какви ги вършат. Родителите ги изпращат в "Мейпълшейд", плащат таксата за обучение и се надяват Аштън да разреши проблемите им.

– А той успява ли?

– Трудно е да се каже. Семействата отказват да обсъждат този въпрос. Единственото, което можем да направим, е да проверим дали имената им фигурират в националната база-данни за сексуални престъпници, тоест дали някоя от девойките е имала проблеми със закона като пълнолетна, след като е завършила "Мейпълшейд". За момента не сме научили кой знае какво. Едно такова момиче е завършило преди пет години, друго – преди четири; за последните три години няма нито едно. Трудно може да се каже какво точно означава това.

– Може би просто Аштън знае какво прави – сви рамене Клайн. – Или пък, както често става, сексуалните посегателства, извършени от жени, не се докладват в полицията и обикновено не се преследват от закона.

– Колко често? – запита Блат.

– Моля?

– Колко често такива случаи не се докладват на полицията и не се преследват от закона?

Клайн се облегна назад на стола си. На лицето му бе изписано раздразнение – очевидно смяташе темата за безсмислено отклонение от основния им проблем. Тонът му бе рязък, строго академичен и нетърпелив:

– Според данните, с които разполагаме, приблизително 20% от всички жени и 10% от всички мъже са били малтретирани сексуално като деца. В 10% от всички случаи престъпленията са били извършени от жени. С други думи, говорим за милиони случаи на сексуално насилие, от които стотици хиляди са били дело на жени. Само че вие знаете не по-зле от мен, че има двоен стандарт – семействата не са склонни да съобщават на полицията, когато посегател е майката, сестрата или детегледачката. Полицията пък обикновено не обръща внимание на обвиненията към млади жени. В съда подобни дела се разглеждат рядко и съдиите не са склонни да осъдят извършителките. Обществото като че ли отказва да приеме, че има и жени – сексуални посегатели, а не само мъже. Някои проучвания обаче показват, че много от мъжете, осъдени за изнасилване, като деца са били сексуално насилвани от жени. – Клайн поклати глава и замълча за миг, сякаш се колебаеше. – Господи, мога да ви разкажа какви ли не истории от нашия окръг! Случаи, които стигат до съд заради социалните служби. Майки, които стават своднички на собствените си деца, продаващи порно, в което децата правят секс помежду си – сами знаете. Боже! А нещата, които стигат до съда, са само минимална част от онова, което се случва реално. Както и да е, наясно сте за какво говоря. Стига по този въпрос. Да се върнем на нашия случай.

Блат сви рамене.

Родригес кимна в знак на съгласие:

– Добре, Бил, нека продължим с доклада за телефонните обаждания.

Андерсън още веднъж започна да рови из документите си, които сега заемаха доста по-голяма част от масата.

– Използвахме най-скорошните адреси, телефонни номера и прочее информация за контакт, които открихме. През последните пет години са завършили 152 ученички, средно по 30 на година. Смятаме, че разполагаме с реални и актуални координати на 126 от тези 152 момичета. Обадихме се на всичките 126. В 40 от случаите веднага се свързахме или със самата ученичка, или с член на семейството ѝ. При останалите 86 обаждания оставихме съобщения. Към 9:45 тази сутрин бяхме получили 12 обаждания в отговор на съобщенията.

– Това означава 52 осъществени разговора – бързо изчисли Клайн. – Какъв е крайният резултат?

– Трудно е да се каже. – Съдейки по тона на Андерсън, всичко в живота му беше трудно.

– За бога, лейтенанте...

– Имах предвид, че резултатите са смесени. – Измъкна поредния лист от купчинката пред себе си. – От тези 52 разговора, 11 са проведени лично с момичето. В тези случаи няма проблем. Щом сме се свързали с тях, не може да са изчезнали.

– Ами останалите 41?

– В 29 от случаите човекът, с когото разговаряхме – родител, съпруг, съквартирантка, партньор – твърдеше, че знае къде се намира момичето и "Мейпълшейд" и поддържа връзка с него.

Клайн си водеше записки в един бележник.

– А останалите 12?

– Една от майките каза, че дъщеря ѝ е загинала при автомобилна катастрофа. Друга пък говореше много отнесено, вероятно бе дрогирана. Не можа да ни каже почти нищо смислено. Трета твърдеше, че знае точно къде е дъщеря ѝ, но отказа да ни даде повече информация.

Клайн надраска набързо нещо в бележника си:

– Другите 9?

– За другите 9 – говорихме или с родител, или с доведен такъв – казаха, че нямат представа къде са дъщерите им.

В стаята настъпи мълчание, което бе нарушено от Гърни:

– Колко от изчезналите са вдигнали скандал за кола преди това?

Андерсън погледна бележките си намръщено, сякаш те бяха виновни за умората му.

– Шест – каза накрая.

– Леле! – тихо възкликна Клайн.

Извади мобилния си телефон и запрехвърля иконките на екрана му, докато намери калкулатора. След двайсетина секунди обяви:

– До този момент сме се свързали с 52 семейства от общо 152. Ако и при останалите 100 случая имаме подобно съотношение, цифрата ще скочи на 18. Леле! Това са страшно много изчезнали млади жени. А положението може да е и по-лошо. Да не забравяме, че вероятността дъщерята да е изчезнала е много по-голяма при семействата, които не са отговорили на обажданията. Леле! Някой иска ли да каже нещо по въпроса?

– Смятам, че дължим на Дейв Гърни поне едно "Благодаря"! – заяви Хардуик, който незабелязано се бе вмъкнал в стаята, и хвърли многозначителен поглед към Родригес. – Ако той не ни бе подбутнал в тази посока...

– Колко мило от твоя страна да отделиш време за нас – сряза го капитанът.

– Нека не се увличаме в граденето на откачени теории – намуси се Андерсън. – Все още няма доказателства за отвличане, нито пък улики за извършването на каквото и да било престъпление, което да е свързано с тези случаи. Може би преиграваме. Може би просто става дума за няколко разглезени хлапачки, които са се наговорили срещу родителите си.

– Дейв – каза Клайн, без да обръща внимание на Андерсън, – ти искаш ли да кажеш нещо по темата?

– Имам един въпрос към Бил. Как са разпределени имената спрямо петте випуска?

Андерсън тръсна леко глава, сякаш не беше чул правилно:

– Моля?

– Момичетата, които са изчезнали – в кои точно випуски са били?

Андерсън въздъхна и отново се зае да прехвърля документите пред себе си.

– Каквото и да му трябва на човек, винаги е най-отдолу – измърмори той, без да се обръща към никого конкретно.

Обърна поне десетина листа, преди да се спре на търсения.

– Така... изглежда, че има... едно, две от миналата година. После едно... две от предната. И... едно от по-предишната. След това... не – това са. Преди това няма нищо, всичко са пет.

– И петте са от последните три години – заключи Клайн, който явно се опитваше да разбере доколко значим е този факт.

– Добре, изчезнали са през последните три години – обади се и Блат. – И какво трябва да значи това, по дяволите?

– Като за начало – обади се Гърни – изчезванията са започнали малко след появата на Хектор Флорес на сцената.

Глава 53 Онова, което променя играта

Клайн се обърна към Гърни:

– Съвпада с нещата, които ти е разказала секретарката на Аштън. Нали тя ти беше споменала, че двете завършили момичета, с които не успяла да се свърже, проявявали интерес към Флорес, докато той работел в "Мейпълшейд"?

– Да.

– Да допуснем – продължи въодушевено Клайн, – че Флорес е ключът към всичко. В такъв случай научим ли защо е дошъл тук, ще разберем и всичко останало. Ще проумеем убийството на Джилиан Пери и това на Кики Мълър, как и защо е скрил мачетето на онова конкретно място, защо камерата не го е записала, плюс изчезването на бог знае колко бивши ученички от "Мейпълшейд"...

– Може да става дума за някакъв вид харем – намеси се Блат.

– Вид какво? – не схвана Клайн.

– Като Чарли Менсън.

– Искаш да кажеш, че си е търсел последователи? Впечатлителни млади жени?

– Търсел е сексуални маниачки с проблеми. В крайна сметка, всички в "Мейпълшейд" са такива, нали?

Гърни хвърли поглед към Родригес, за да провери как ще реагира на забележката предвид сложната ситуация с дъщеря му. Каквото и да изпитваше обаче капитанът, беше добре прикрито под замислената му гримаса.

Умът на Клайн вече работеше на пълни обороти. Окръжният прокурор преценяваше ползата, която щеше да има от медийното отразяване на залавянето, съдебния процес и осъждането на неговия личен Менсън. След това се зае да разгърне идеята на Блат:

– Тоест, ти предполагаш, че Флорес си е спретнал комуна на някое закътано местенце и после е убедил тези млади жени да напуснат домовете си, да прикрият следите си и да отидат там, при него?

Извърна се към капитана, но като видя начумерената му физиономия, се обърна към Хардуик:

– Ти какво мислиш?

– Аз самият си мислех за Джим Джоунс – ухили се саркастично той. – Харизматичен лидер с последователки на възраст за женене.

– Кой, по дяволите, е тоя Джим Джоунс? – поинтересува се Блат.

– От града-призрак Джоунстаун – отговори му Клайн. – Най-големият случай на масово самоубийство в страната. Цианид в разтворими напитки. Повече от 900 загинали.

– А, да – разтегли устни в усмивка Блат. – Да, бе, Джоунстаун! Много скапана история.

Хардуик вдигна пръст в знак на предупреждение:

– Пазете се от мъже, които ви канят на място в джунглата, дето са го нарекли на самите себе си!

Лицето на капитана все повече заприличваше на буреносен облак.

– Дейв – обърна се Клайн към Гърни, – ти да имаш някакви идеи какво е намислил Флорес?

– Смятам, че създаването на комуна би било доста проблематично. Флорес е живеел в имота на Аштън. Ако наистина е събирал тези жени и ги е криел някъде, би трябвало да използва място в близост до къщата. Смятам, че тук става дума за нещо друго.

– С какво?

– Мисля, че той самият вече ни каза: "Поради всички причини, които съм описал."

– И какви са въпросните причини?

– Отмъщение.

– За какво?

– Ако приемем сериозно пролога към пиесата на Едуард Малъри, за някакво тежко сексуално престъпление.

Ясно бе, че Клайн обича конфликтите, затова Гърни не се изненада, когато окръжният прокурор насочи вниманието си към Андерсън:

– Бил?

Лейтенантът поклати глава:

– Отмъщението обикновено взима формата на физическа саморазправа – счупени кости, убийство. При всички тези случаи на предполагаеми изчезвания няма дори намек за подобно нещо. – Облегна се назад и наблегна: – Никакъв намек. Смятам, че трябва да предприемем друг подход, който се основава върху наличните доказателства – допълни той и се усмихна, явно доволен от гладкото си обобщение.

Погледът на Клайн се спря върху сержант Уиг, чиито очи както винаги бяха приковани в екрана на лаптопа:

– Робин, ти имаш ли да добавиш нещо?

Тя отговори веднага, без да поглежда нагоре към него:

– Твърде много неща не се връзват. Някои от данните не са читави.

– Кои данни?

Преди обаче сержант Уиг да успее да отговори, вратата на конферентната зала се отвори и в стаята влезе слаба, суха жена, която би могла да послужи като модел за някоя от картините на Грант Уд[14]. Тя спря сивите си очи върху капитана.

– Извинявам се, че ви прекъсвам, сър. – Гласът ѝ бе остър, като наточен от същите ледени ветрове, изсекли лицето ѝ. – Имаме развитие, при това сериозно.

– Влез и затвори вратата – нареди Родригес.

Тя изпълни заповедта, след което застана изпъната като войник, очакващ разрешение от висшестоящия да докладва.

На Родригес като че ли му допадаше това строго спазване на протокола и йерархията.

– Добре, Герсън, какво има?

– Научихме, че една от младите жени, които трябваше да издирим по телефона, е била убита преди три месеца.

– Преди три месеца?

– Да, сър.

– Знаеш ли подробности?

– Да, сър.

– Продължавай.

Изражението ѝ бе застинало и сковано като маска, като колосаната яка на ризата ѝ:

– Име: Мелани Стръм. Възраст: 18 години. Завършила академия "Мейпълшейд" на 1 май тази година. За последно е била видяна от майка си и втория си баща в Скарсдейл, Ню Йорк, на 6 май. Тялото ѝ било намерено в мазето на къща в Палм Бийч, Флорида, на 12 юни.

Родригес се намръщи:

– Причина за смъртта?

Устните на Герсън се изпънаха в тънка линия.

– Причина за смъртта? – повтори той.

– Главата ѝ е била отрязана... сър.

Родригес я изгледа втренчено:

– Как тази информация е стигнала до вас?

– По време на телефонните разговори, които провеждаме. Името на Мелани Стръм бе в онази част от списъка, която се падна на мен. Аз се обадих.

– С кого разговаря?

Жената се поколеба за миг:

– Може ли да си взема бележките, сър?

– Да, но побързай.

През минутата, в която я нямаше, говори само Клайн.

– Може би успяхме! – заяви той с въодушевена усмивка. – Може би това е пробивът, който ни трябва!

Андерсън изкриви уста, сякаш имаше афта. Хардуик изглеждаше силно заинтригуван. Уиг все така се занимаваше с лаптопа си, а изражението ѝ бе неразгадаемо. Гърни пък установи, че не се е разстроил особено от новината, макар че не искаше другите да разбират това. Каза си, че вероятно не изпитва шок или тъга, защото още в началото бе приел, че изчезналите момичета са мъртви. (Понякога, когато бе сам и прекалено изтощен, вътрешната му защитна система се сриваше. В такива моменти се поглеждаше отстрани и си казваше, че е толкова откъснат от живота и емоционалния свят на другите, така обсебен от манията си да разкрива загадки, че трудно би могъл да се нарече представител на човешкия род. Е, след като се наспеше хубаво, тази обезпокоителна представа потъваше във временно забвение. Тогава той решаваше, че липсата му на емоции се дължи на естеството на работата му.)

Герсън се върна в стаята с бележник в ръце. Кестенявата ѝ коса бе прибрана в стегната конска опашка, толкова силно опъната, че чертите на лицето ѝ изглеждаха напълно неподвижни.

– Капитане, получих информацията от разговора със семейство Стръм.

– Продължавай.

Тя хвърли поглед към бележките си.

– На обаждането отговори Роджър Стръм, пастрокът на Мелани. Когато обясних защо ги търсим, той първоначално изрази объркване, а после се ядоса, че все още не знаем за смъртта на Мелани. Съпругата му Дана Стръм се включи в разговора от друг апарат. И двамата бяха разстроени. От тях научих следното: полицията на Палм Бийч получила сигнал и нахлула в дома на Джордан Болстън, където открила тялото на Мелани в хладилна камера в мазето. Полицията...

Клайн рязко я прекъсна:

– Джордан Болстън, който се занимава с инвестиционни фондове ли?

– Не се спомена за инвестиционни фондове, но когато се обадих в полицейското управление на Палм Бийч, научих, че къщата на Болстън струва около десет милиона долара.

– В шибания хладилник, така ли?! – измърмори гнусливо Блат, сякаш му се гадеше от мисълта за замърсяването на храната.

– Добре – взе думата Родригес, – давай нататък.

– Господин и госпожа Стръм основно говореха за това колко са ядосани, защото Болстън бил пуснат под гаранция. На кого точно плащал? Дали е подкупил съдията? Неща в този дух. Господин Стръм заяви, че ако Болстън успее да се измъкне от отговорност за стореното, той лично "ще пръсне главата на копелето!". Повтори го няколко пъти. Разбрах, че наистина са се скарали с Мелани, преди тя да напусне дома си. Скандалът се състоял същия ден, на 6 май, а поводът бил колата, която искала да ѝ купят – порше "Бокстър" за 47000 долара. Когато ѝ отказали, побесняла. Разкрещяла им се, че ги мрази, че не иска да живее повече с тях, нито иска да разговаря с тях. Заявила, че ще живее със своя приятелка. На следващата сутрин я нямало. Видели я отново едва когато ги извикали да разпознаят тялото в моргата в Палм Бийч.

– Споменахте, че местната полиция е открила тялото след получен сигнал – обърна се към нея Гърни. – Знаем ли нещо повече по този въпрос?

Тя хвърли поглед към Родригес, явно за да разбере дали Гърни има право да задава въпроси.

– Кажи му – разреши ѝ капитанът, макар очевидно да изпитваше смесени чувства.

Герсън се поколеба, но все пак отвърна:

– Съобщих на главния следовател от Палм Бийч, че проявяваме интерес към делото и бихме искали да получим възможно най-изчерпателна информация. Той каза, че няма нищо против да разговаря с полицая, който води нашето разследване. Ще бъде свободен през следващия половин час.

След като изгубиха няколко минути в обсъждане на доводите "за" и "против", окръжният прокурор и капитанът се съгласиха, че всякаква обмяна на информация ще е от полза. Апаратът към стационарната линия в заседателната зала бе преместен в центъра на масата. Герсън набра директния номер, който ѝ бе дал детективът от Палм Бийч. Обясни му накратко кои са хората в стаята, след което включи високоговорителя, за да го чуват всички.

Родригес остави Клайн да говори. Окръжният прокурор изреди имената и позициите на присъстващите в залата и обясни, че едно лице може би е изчезнало, а разследването им е в начална фаза.

Мъжът от другата страна на линията имаше лек южняшки акцент, което навеждаше на мисълта, че е кореняк от Флорида – истинска рядкост в този щат и почти нечувано в Палм Бийч.

– Сериозно ме превъзхождате по численост, защото съм сам в кабинета си. Аз съм лейтенант Боби Бекър. От колежката ви разбрах, че искате да научите повече за убийството на Стръм.

– Ще сме изключително благодарни за всичко, което можеш да ни кажете, Боби – каза Клайн, който за краткото време от началото на разговора бе успял да възприеме и леко провлечения говор на Бекър. – Веднага имаме един въпрос. Какъв точно беше сигналът, който ви е насочил къде да откриете тялото?

– Ами не беше съвсем доброволен.

– В какъв смисъл?

– Господинът, който се обади, не бе съвестен гражданин, който помага на органите на реда в борбата им със злото. Сдобил се бе с информацията по един, да го наречем компрометиращ, начин.

– За какво, по дяволите, говори тоя? – измърмори Блат, без да си прави труда да снижи глас.

– В какъв смисъл? – повтори Клайн.

– Човекът е крадец. Изкарва си прехраната чрез кражби с взлом.

– И е бил заловен в къщата на Болстън?

– Не. Заловен бе на излизане от друга къща седмица след обира в дома на Болстън. Крадецът се казва Едгар Родригес – убеден съм, че няма никаква роднинска връзка с вашия капитан.

Блат избухна в нещо средно между смях и сумтене.

Капитанът стисна зъби. Забележката очевидно го бе ядосала много повече, отколкото бе нормално предвид очевидната ѝ безобидност.

– Нека да позная – каза Клайн. – Пред перспективата да прекара доста време в затвора Едгар е предложил да размени информация за мазето на Болстън срещу по-лека присъда?

– Да, това обобщава ситуацията, господин Клайн. Впрочем, как точно се пише името ви?

– Моля?

– Името ви. Как се изписва?

– К-л-а-й-н.

– А-а, значи с "К" – Бекър очевидно бе разочарован. – Реших, че може би е като на Патси.

– Моля?!

– Не е важно. Извинете ме за отклонението. Моля, продължете с въпросите си.

На Клайн му отне известно време да си спомни докъде бе стигнал.

– Значи... онова, което ви каза, бе достатъчно, за да получите заповед за обиск?

– О, да, напълно.

– И какво открихте по време на обиска?

– Мелани Стръм. На две части. Увита в алуминиево фолио, на дъното на голяма хладилна камера. Под стотици килограми замразени пилешки гърди. Имаше и доста замразено броколи.

Сега бе ред на Хардуик да изсумти развеселено, само че по-силно от Блат.

– Защо му е притрябвало на вашия крадец да развива пакети на дъното на някакъв фризер? – недоумяваше Клайн.

– Заяви, че винаги първо там гледа. Според него хората си мислят, че това е последното място, където би надникнал някой крадец, и затова там си крият ценностите. Каза, че ако човек търси диаманти, трябва да погледне в хладилника. Или в камерата. Каза, че е много смешно – всички тия хора, които си мислят, че им е хрумнала блестяща идея, че ще успеят да го заблудят, защото са по-умни от него. Добре се посмя.

– Значи намерил камерата, развил тялото и...

– Всъщност – прекъсна го Бекър – развил главата.

Край масата се разнесоха звуци на всеобщо отвращение. След това настъпи мълчание.

– Господа, там ли сте още? – по гласа на Бекър личеше, че ситуацията го забавлява.

– Тук сме – отвърна студено Родригес.

Последва ново мълчание.

– Господа, имате ли други въпроси, или с тези изчерпахте случая с изчезването?

– Аз искам да попитам нещо – взе думата Гърни. – Как точно установихте самоличността на жертвата?

– Чрез ДНК. Пробата ѝ почти съвпадна с една от базата-данни за сексуални престъпления.

– Съвпаднала е с ДНК на близък роднина ли?

– Да. Оказа се, че става дума за биологичния баща на Мелани, Деймиън Кларк, пристрастен към хероин. Осъждан е за изнасилване, сексуално нападение с утежняващи вината обстоятелства, сексуално насилие над непълнолетен, както и още няколко доста грозни престъпления, извършени преди десетина години. Открихме майката, която се бе развела със съпруга-изнасилвач и се бе омъжила за мъж на име Роджър Стръм. Тя дойде и идентифицира тялото. Взехме ДНК-проба и от нея и получихме съвпадение от първа степен, каквото бе и това с биологичния баща. Така че няма никакви съмнения за самоличността на убитото момиче. Други въпроси имате ли?

– А имате ли съмнения за самоличността на убиеца? – запита Гърни.

– Не особено. У господин Болстън просто има нещо.

– Изглежда, семейство Стръм са силно разстроени от факта, че е бил пуснат под гаранция.

– Не колкото мен.

– Успял е да убеди съдията, че няма опасност да избяга и да се укрие ли?

– Успя да плати гаранцията от 10 милиона долара, която му бе наложена от съда, след което се оттегли в нещо като домашен арест. Не трябва да напуска границите на имота си тук, в Палм Бийч.

– На вас като че ли не ви харесва особено тази ситуация.

– Да ми харесва ли? Споменах ли, че според доклада на съдебния патолог, преди да бъде обезглавена, Мелани Стръм е била брутално изнасилена поне двайсет пъти? Или че буквално всеки сантиметър по тялото ѝ бе накълцан с ножче за бръснене? Дали според вас съм щастлив от факта, че извършителят си седи край басейна за милион долара и се крие зад петстотиндоларовите си слънчеви очила, докато най-скъпоплатената адвокатска кантора в щата Флорида и най-известната агенция за връзки с обществеността в Ню Йорк правят всичко по силите си да го представят като невинната жертва на некадърното и корумпирано полицейско управление? Сериозно ли ме питате дали това ми харесва?

– Значи може да се каже, че той изобщо не сътрудничи на полицията?

– Да, съвсем определено. Твърде меко би било да се каже, че не сътрудничи на полицията. Адвокатите на господин Болстън заявиха, че клиентът им няма да каже и дума на никого от полицията или правосъдната система по повод изфабрикуваното срещу него дело.

– А преди да реши да не казва нищо, даде ли някакво обяснение защо в камерата в мазето му има труп на жена?

– Само това, че в дома му често влизат най-различни майстори, има множество домашни помощници и само господ знае колко хора в действителност са имали достъп до мазето и камерата – да не говорим за самия крадец.

Клайн огледа присъстващите. Подкани ги с жест, но никой нямаше какво да добави.

– Добре – каза накрая. – Благодаря ви за помощта, детектив Бекър. Както и за прямотата ви. Пожелавам ви успех със случая.

Последва кратко мълчание, после отново се разнесе мекият, провлечен говор:

– Чудех се... дали нещо от вашия случай няма да ни е от полза тук?

Клайн и Родригес се спогледаха. Гърни буквално виждаше как претеглят възможните рискове и печалби, ако решат да са откровени. Най-после капитанът се навъси и сви леко рамене, с което искаше да покаже, че прехвърля отговорността за решението на окръжния прокурор.

– Ами – тонът на Клайн подсказваше, че проблемът не е толкова сериозен, колкото изглежда, – възможно е да става дума за повече от едно изчезнало лице.

– Така ли?

Настъпи мълчание, което подсказваше, че Бекър или обмисля получената информация, или се чуди защо не му е била предоставена по-рано. Когато проговори отново, мекотата напълно бе изчезнала от гласа му:

– И за колко точно изчезнали лица говорим?

Глава 54 Неприятни истории

Гърни не спря да мисли за ситуацията в Палм Бийч по време на дългия път обратно към дома. Бе като обсебен от образа на Джордан Болстън, седнал край басейна си, от желанието да го спипа и да стигне до дъното на този странен случай. Това обаче нямаше да бъде лесно. Мъжът се бе скрил зад почти непреодолима стена от правни защитници и специалисти по връзки с обществеността. Болстън със сигурност нямаше да го покани да си побъбрят дружески за тялото, открито в мазето му.

Точно преди малкото селце Мъсгрейв спря пред магазина на Стюарт да си вземе кафе – наближаваше три следобед и той страдаше от кофеинов глад.

Докато се връщаше към колата си, понесъл голяма чаша, от която излизаше пара, телефонът му започна да звъни.

Беше Хардуик, за когото темата явно не бе приключила.

– Е, какво мислиш, Дейви? Нова игра ли започваме да играем?

– Играта е същата, само леко променяме фокуса.

– Да не би да видя нещо, което ти е убягнало?

– Да, възможност. Но не съм сигурен как точно да я оползотворя.

– Болстън? Мислиш си, че ще ти каже нещо ли? Пожелавам ти късмет!

– Той е ключът, Джак. Единственият, който имаме. Само че трябва да разбера как точно да отключа вратата...

– Мислиш, че той стои зад цялата история?

– Все още не знам достатъчно, за да си вадя каквито и да било изводи. Не мога да си представя как би успял да убие Джилиан Пери. Но както казах, той е единственият ключ, с който разполагаме. Името му е истинско, както и работата му и другите подробности от биографията му, а задникът му се намира на истински адрес. В сравнение с него Хектор Флорес е призрак.

– Добре, шампионе, уведоми ни, като откриеш начин да отключиш ключалката. Аз обаче не ти се обаждам за това. Току-що получихме още информация за "Кармала" и собствениците ѝ.

– Клайн ми каза, че в действителност не е фирма за дрехи.

Хардуик прочисти гърло:

– Това е върхът на айсберга, както се казва. Или по-точно, върхът на лудницата. Все още не знаем с какво точно се занимава "Кармала Фешън", но получихме някои данни за семейство Скард. Определено не са хора, с които да се ебаваш.

– Я задръж малко, Джак. – Гърни повдигна капачето на чашата и отпи голяма глътка. – Добре, казвай сега.

– Информацията идва на парче. Преди да дойде в Щатите и да се заеме с международен бизнес, семейство Скард се подвизавало в Сардиния, Италия. В Италия има три отделни полицейски служби, всяка от които поддържа отделни архиви; съществуват и разни местни управления, които също пращат по нещо. Интерпол има достъп до част от данните, но не до всички. Аз пък научавам тук-таме по нещо, дето го няма в никой архив – стари слухове, легенди и какво ли не – от един тип в Интерпол, на когото съм правил услуги. Та така разполагам с разни части от пъзела. Някои от тях се повтарят, други не се потвърждават от втори източник, трети са противоречиви. Някои са достатъчно надеждни, други не, но няма как да разбера кое.

Гърни чакаше. Хардуик нямаше да пропусне дългия увод, каквото и да му кажеше, така че нямаше смисъл да го прекъсва.

– Поне на повърхността фамилия Скард се занимава с международни инвестиции на високо ниво. Говорим за курорти, казина, хотели, в които плащаш по хиляда долара на нощ, компании, които строят яхти за милиони – такива простотии. Само че по всеобщо мнение парите за тези придобивки идват от другаде.

– От някакъв не дотам законен бизнес, който крият?

– Да. А пък семейство Скард са много добри в криенето. В цялата кървава история на семейството има само един арест – става дума за брутален случай на физическо насилие отпреди десет години – и нито една присъда. Затова и няма криминални досиета, нищо черно на бяло. Непрекъснато вървят слухове, че се занимават със скъпоплатени проститутки, секс робини, садо-мазо порнография в най-грозна форма, изнудване. Само че няма как да се докаже. Освен това адвокатите им са изключително агресивни и скачат с готови обвинения за клевета, веднага щом в пресата се появи и намек за критика. Не разполагаме дори с техни снимки.

– Какво е станало с полицейските снимки от ареста?

– Изчезнали тайнствено.

– И никой никога не е свидетелствал срещу тези типове, така ли?

– Всички, които може да знаят нещо или могат да бъдат убедени да свидетелстват, дори онези, които са били в близост до Скард в проблемните моменти – всички се чудят как да си запазят главите на раменете. Малцината, осмелили се да сътрудничат на пресата за семейство Скард, дори анонимните информатори, изчезвали до няколко дни. Скард имат само едно решение на проблемите – заличават ги от лицето на земята, безмилостно и без да ги е грижа за пострадалите невинни. Ето един пример: според моя познат в Интерпол преди десетина години Джото Скард (предполага се, че той е глава на фамилията) влязъл в пререкание заради някаква сделка с един израелец, собственик на фирма за недвижими имоти и строителство. След срещата им в малък нощен клуб в Тел Авив, където уж приел условията на израелеца, той му пожелал приятна вечер, излязъл от клуба, запречил изходите и запалил мястото. То изгоряло до основи, а в него загинали не само предприемачът, но и още петдесет и двама случайни посетители.

– Никоя служба ли не е успявала да внедри свой човек сред тях?

– Не, никога.

– И защо?

– Защото те не притежават организация в обичайния смисъл на думата.

– Какво имаш предвид?

– Семейство Скард са точно това: биологично семейство. Единственият начин да станеш един от тях, е да се родиш Скард или да сключиш брак с някой от членовете на фамилията. А, честно казано, аз не мога да си представя коя полицайка под прикритие ще е така отдадена на мисията си, че да се омъжи за един от банда масови убийци.

– Голямо семейство ли са?

Хардуик отново прочисти гърло:

– Учудващо малко. Смята се, че от най-възрастното поколение е жив само един от тримата братя, Джото Скард. Възможно е той да е убил другите двама. Само че никой не би казал подобно нещо, не би го прошепнал дори. Не би го споменал даже на шега. Джото има – или може би е имал – трима сина. Никой не знае колко от тях са още живи, нито пък на каква възраст са или къде може да се намират. Както вече казах, макар да са малко на брой, членовете на семейството се занимават с международен бизнес. Затова се предполага, че синовете са разпръснати на различни места по света, където трябва да се защитават интересите на фамилията.

– Чакай малко. Ако са замесени само членове на семейството, кой върши силовите задачи?

– Ами носят се слухове, че сами си решават проблемите. Действали много бързо и ефективно. Говори се, че семейство Скард лично са елиминирали поне двеста човека, които пречели на семейния бизнес. Без да броим жертвите от пожара в нощния клуб.

– Симпатични хорица. С трима сина Джото трябва да е имал и съпруга?

– О, имал е. Тирана Магдалена. Единствената от цялата прогнила Скардова менажерия, за която в действителност се знае нещо. Освен това тя е може би единственият човек на света, който е създал сериозни неприятности на Джото и е оцелял, за да разкаже за тях.

– И как го е постигнала?

– Тя била дъщеря на водача на едно албанско мафиотско семейство. По-точно казано, "е", тъй като е още жива. Трябва да е на около шейсет и пет години и в момента се намира в заведение за психично болни престъпници. Албанският дон пък е на около деветдесет години. Не че Джото особено го е страх от някакъв си албански дон. Според мълвата става дума за бизнес решение – Джото оставил жена си жива, защото не искал да губи време и пари да избива всичките разгневени албанци, които щели да хукнат да отмъщават за смъртта ѝ.

– Ти пък откъде знаеш всичко това?

– Всъщност не може да се каже, че го знам. Повечето са слухове от моя човек в Интерпол. Нищо чудно да са пълни глупости. На мен обаче ми звучат добре. Логично.

– Я чакай малко! Само преди секунди каза, че била единственият член на семейство Скард, за когото в действителност се знае нещо. Ти така каза – че се "знае".

– А! Просто още не съм стигнал до онази част, за която няма съмнения. Пазех я за накрая.

Глава 55 Тирана Магдалена Скард

– Тирана Магдалена е единствената дъщеря на Аднан Зог.

– Зог е въпросният дон, така ли?

– Да, Зог е въпросният дон – или както там наричат високопоставените мафиоти в Албания. Както и да е, не това е важното. Дъщеря му била невероятна красавица.

– А ти откъде знаеш?

– Красотата ѝ е била легендарна, поне в подземния свят на Източна Европа. Така твърди моят просветен информатор от Интерпол. Освен това има снимки, страшно много снимки. За разлика от Скард, членовете на фамилия Зог, и особено Тирана Магдалена, не бягат от известността. Тя била не само страшно красива, но и много нервна и избухлива, странна, непокорна, с претенции за артистичност и обсебена от желанието да стане танцьорка. На татко Зог обаче не му пукало какво иска. За него тя била просто предмет, който може да му послужи в определен момент. Затова, когато младият и амбициозен Джото Скард, който преговарял за бъдещо съдружие с баща ѝ, проявил интерес към шестнайсетгодишната Тирана, старият Зог просто я включил в сделката. Сигурно е решил, че и двамата печелят. Зог дава на Скард нещо, което Скард харесва и което не струва нищо на Зог, като същевременно се отървава от откачената си дъщеря, която му създава само проблеми. Така двамата с Джото стават нещо като кръвни братя, без обаче да им се налага да си пускат кръв от палците.

– Много ефикасно – отбеляза Гърни.

– Да, много ефикасно. И така, чалнатата шестнайсетгодишна девойка, отгледана от откачен албански убиец, се омъжила за откачен сардински убиец. А всичко, което искала, било да танцува. Обаче Джото имал други планове. Той искал синове – много синове. Добре е за бизнеса. Така че тя започнала да му ражда деца и всичките били момчета, точно както мъжът ѝ искал. Тициано, Рафаело, Леонардо. Джото бил много доволен. Обаче Тирана все така искала само да танцува. След всяко бебе още повече се побърквала. По времето, когато родила третото, била готова за лудницата. Тогава обаче направила голямото си откритие – кокаина! Установила, че смъркането на кокаин е почти толкова хубаво като танцуването. И почнала да смърка кока – много кока. Когато вече нямало как да отмъква пари от Джото – много опасно начинание, между другото – започнала да се чука с местния дилър на кока. Джото разбрал и го накълцал.

– Накълцал го?

– М-да. Буквално. На малки парченца. Това било един вид послание.

– Впечатляващо.

– Да. После Джото решил да се премести заедно със семейството си в Америка. Казал, че така е най-добре за всички им. В действителност имал предвид, че е добре за бизнеса. Единственото, от което се интересувал, бил бизнесът. Отишли в Америка и Тирана започнала да си ляга с американски дилъри, за да си набави кока. Джото ги правел на парченца всичките. Да, обаче тя се чукала с толкова много дилъри, че той едва насмогвал. В крайна сметка я изхвърлил заедно с третия им син Леонардо, който по онова време бил на около десет години. Освен това бил или шизофреник, или хомосексуалист, или просто твърде откачен и Джото не можел да се оправи с него. Тирана взела парите, които ѝ дал като прощален подарък, с който искал да каже "махай се и повече не се връщай", и си отворила модна агенция за хлапета, чиито родители искали да ги видят в телевизионни реклами, сериали или нещо от сорта. В агенцията се предлагали и курсове по танци и актьорско майсторство, които да подпомогнат бъдещите звезди. Междувременно Джото заедно с двамата си по-големи синове се заел да разшири и заздрави бизнес империята си, която печелела основно от секс и изнудване. Звучи като щастлив край за всички. Да, обаче в меда имало мърша.

– Муха.

– Какво?

– Казва се "муха в меда", а не мърша.

– Абе, муха, мърша – все тая! Проблемът бил с агенцията за модели на Тирана. Лудата наркоманка насилвала децата. Спяла не само с дилърите на кокаин, ами и с всяко десет, единайсет или дванайсетгодишно хлапе, до което успеела да се докопа.

– Боже! И как приключва историята?

– Ами в крайна сметка я арестували и я обвинили за около двайсет и пет случая на сексуално насилие, нападение, содомия, изнасилване – каквото се сетиш. Затворили я в щатската лудница, където си стои и до ден-днешен.

– А синът ѝ?

– Когато я арестували, той вече бил изчезнал.

– Изчезнал ли?

– Или избягал, или баща му си го прибрал. А може и да са го дали за осиновяване. Като се има предвид що за хора са Скард, може дори да е мъртъв. Джото надали би проявил сантименталност, когато се налага да разчисти някоя каша.

Глава 56 Въпрос на контрол

На средата на пътя между магазина на Стюарт и Уолнът Кросинг телефонът на Гърни звънна отново. Тонът на Ребека Холдънфийлд бе изнервен.

– Значи няма да дойдеш?

– Моля?

– Не си ли прослуша гласовата поща?

Сега си спомни. Сутринта бе получил две съобщения: едно текстово и едно на гласовата поща. Първо бе проверил есемеса, който го бе повлякъл във водовъртеж от предположения какво е станало, докато е бил под упойка. Така и не бе прослушал второто съобщение.

– Господи, Ребека, извинявай! Твърде много неща се случиха и на моменти изключвам. Днес следобед ли трябваше да дойда?

– Ами нали така каза в съобщението на гласовата ми поща. А аз ти отговорих да дойдеш.

– Дали не можем да се уговорим за утре? Впрочем, какъв ден е утре?

– Вторник. И съм заета през целия ден. Какво ще кажеш за четвъртък? Чак тогава имам свободно време.

– Не, тогава ще е късно. Може ли да поговорим сега?

– Свободна съм до пет часа. Което значи, че имаме около десет минути. Каква точно е темата?

– Темите са няколко: какъв ефект има върху децата безразборното сексуално поведение на майката? Какво можеш да ми кажеш за умствената и психологическата нагласа на жените, които насилват сексуално деца? После – за слабостите в психиката на убийците от мъжки пол, ръководени от сексуални мотиви. И за поведенческите модели на възрастни мъже, попаднали под въздействието на рохипнол – в какви граници варират проявите?

След като мълча около две секунди, тя избухна в смях.

– О, няма проблеми! А след това, ако ни остане време, можем да обсъдим причините за развод, как да постигнем световен мир и...

– Добре, добре – схванах картинката. Избери темата, която според теб имаме време да обсъдим.

– Да не би да възнамеряваш да вземеш рохипнол?

– Няма такова нещо.

– Тоест, проявяваш теоретично любопитство, така ли?

– Да, нещо такова.

– Хм-м. Като за начало не могат да бъдат определени стереотипи в реакциите след употреба на упойващи вещества. Това важи по принцип. Различните химически средства предизвикват различна реакция и променят поведението по различен начин. Кокаинът например често води до повишено либидо. Ако питаш обаче дали има ограничения в поведението след приемането на нехалюциногенен препарат, който потиска или премахва задръжките, отговорът е и "да", и "не". Няма категорични граници, които важат за всички хора по принцип – но има индивидуални.

– Какви по-точно?

– Няма как да знаем. Поведенческите ни модели и ограниченията им зависят от яснотата на възприятията, силата на инстинктивните желания и страховете ни. Ако приетият медикамент премахва страха от последствията, ще се проявят вътрешните ни потиснати желания. Единствените спирачки са задоволяването им, болката и изтощението. В един свят без последствия бихме направили какво ли не, но не и неща, за които нямаме желание. Този тип упойващи вещества освобождават вече съществуващите човешки импулси, но не създават нови, които не съответстват на индивидуалната психична структура. Отговорих ли на въпроса ти?

– С други думи, ако дадеш на някого подобно лекарство, той ще разиграе на живо фантазиите си?

– Възможно е да стори и неща, които се е страхувал дори да си представи.

– Разбирам – каза бавно той. Стомахът му се бе свил на топка, гадеше му се. – Нека сменим темата. Едно от изчезналите момичета е било намерено във Флорида. Била е изнасилена, измъчвана и обезглавена. Тялото е било в хладилната камера на заподозрения.

– Колко дълго?

Както обикновено, Ребека не бе впечатлена от гнусните кървави подробности или просто добре прикриваше емоциите си.

– Какво имаш предвид?

– Колко време е престояло тялото в камерата?

– Съдебният патолог смята, че може би става дума за няколко дни. Защо питаш?

– Чудех за какво му е трябвало, та е искал да го съхрани. Впрочем, говорим за мъж, нали?

– Джордан Болстън, голяма клечка в бизнеса с финансови инструменти.

– Болстън, богаташът? Спомням си, четох за случая. Обвинен е в убийство първа степен. Това обаче беше преди месеци.

– Да, но самоличността на жертвата е била пазена в тайна от медиите. Току-що открихме връзката с останалите изчезнали възпитанички на "Мейпълшейд".

– Сигурен ли си, че помежду им има връзка?

– Ако няма, съвпадението би било твърде голямо.

– Има ли как да разпитате Болстън?

– Явно няма. Скрил се е зад нахъсаните си адвокати.

– Тогава какво мога да направя за теб?

– Да предположим, че успея да се добера до него.

– Как?

– Все още не зная. Нека само допуснем, че успея.

– Добре. Допускам го. Сега какво?

– От какво би се страхувал той най-много?

– Докато е заобиколен от нахъсаните си адвокати ли? – Тя цъкна с език няколко пъти, все едно акомпанираше на препускащите си мисли. – Няма от какво толкова... освен ако...

– Освен ако какво?

– Освен ако не смята, че и някой друг знае какво е направил. Някой, чийто план пречи на неговия. Подобна ситуация би била пробив в периметъра, който той контролира. Садистичните сексуални убийци са маниаци на тема контрол; а единственото, което може да разтърси маниак на тема контрол, е да зависи от благоволението на друг. – Замълча за миг. – Можеш ли да се свържеш с Болстън?

– Не, все още не.

– Защо си мисля, че ще откриеш начин?

– Благодаря за доверието в способностите ми.

– Трябва да затварям. Съжалявам, че не мога да ти отделя повече време. Само това запомни, Дейв: колкото повече власт смята, че имаш над него, толкова по-вероятно е да го пречупиш.

– Благодаря, Бека. Наистина оценявам помощта ти.

– Надявам се, не съм те заблудила, че ще е лесно.

– Не се безпокой. Не си правя подобни илюзии.

– Добре. Дръж ме в течение, става ли? И късмет!

Емоционалното претоварване, заради което сутринта забрави да провери съобщението от Ребека, сега му попречи да види поредния невероятен планински залез. Когато зави по криволичещия път, който водеше към имота му, в небето на запад бяха останали само едва доловими отсенки на розово. Едва забеляза дори тях.

Стигна превала пред червената плевня, където калният междуградски път се превръщаше в тясна, обрасла с трева бразда, и спря до пощенската кутия, прикрепена към един от коловете на оградата. Протегна ръка да я отвори, но тогава мерна нещо жълто на хълма отпред. Яркото като пламък петно бавно се движеше по пътеката, която водеше на горната ливада. Беше Мадлин, облечена в жълтата си шуба.

Тялото ѝ се виждаше само от кръста нагоре заради избуялите над коленете райграс и млечка. Той обаче лесно си представяше спокойния, равномерен ритъм на леките ѝ стъпки. Продължи да я наблюдава, докато самотната ѝ фигура не се изгуби по криволичещата пътека, сред хълмистата местност и океана от високи треви.

Гърни остана до плевнята още известно време, загледан в пустия вече склон на хълма. Розовият нюанс в небето бе заместен от сиво, монотонно като равното пиукане на апарат, регистрирал липсата на сърдечен ритъм. Примигна и установи, че очите му са навлажнени. Изтри ги с опакото на ръката си и подкара нагоре към къщата.

Реши да си вземе душ с надеждата, че с това обикновено действие ще си върне усещането за нормалност. Застана под силната, гъделичкаща струя и се отпусна. Докато топлата вода масажираше раменете и врата му, той се потопи в мекия звук на летен порой. В продължение на една-две странни секунди умът му бе изпълнен с чистата и спокойна миризма на дъжда. Изми се със сапун и груба гъба, излезе и се избърса.

Беше толкова сънлив, че дори не се облече. Както бе затоплен от душа, дръпна кувертюрата на спалнята и се отпусна на хладния чаршаф. В продължение на една съвършена минута не съществуваше друго освен прохладният плат под тялото му, ветрецът с аромат на треви, който нахлуваше през отворения прозорец и въображаемата ярка слънчева светлина, която прониква през листата на огромни дървета. Постепенно се спусна по стъпалата на сънищата, изпълнени със свободни асоциации, докато не потъна в дълбок сън.

Събуди се по тъмно, без да има представа кое време е. Под главата му бе поставена възглавница, а завивката бе дръпната чак до брадичката му. Стана и светна нощната лампата: часовникът показваше 19:49. Облече дрехите, които бе свалил, преди да си вземе душ, и отиде в кухнята. От стереоуредбата тихо звучеше барокова музика. Мадлин седеше на по-малката от двете маси в помещението и четеше книга. Пред нея имаше купичка оранжева на цвят супа и половин багета. Когато Гърни влезе в кухнята, жена му вдигна очи:

– Мислех, че ще спиш до сутринта.

– Ами явно няма – измърмори той.

Гласът му бе прегракнал и той се изкашля, за да прочисти гърлото си.

Мадлин отново сведе поглед към книгата.

– Ако си гладен, в тенджерата има супа от моркови, а в тигана – задушено пилешко.

Той се прозя.

– Какво четеш?

– "Естествена история на молците".

– История на какво?!

Мадлин повтори думата, като този път оформяше внимателно всяка сричка, все едно говореше на глухоням, който чете по устните:

– На мол-ци-те. – Обърна нова страница. – Имаме ли поща?

– Поща ли? Ами... ъ-ъ... не знам. Мисля, че... А, да! Канех се да проверя, но те видях да се изкачваш по хълма и се разсеях.

– От известно време насам непрекъснато си разсеян.

– Така ли? – Моментално съжали заради защитната нотка в тона си, но недостатъчно, за да си признае.

– Ти не си ли на това мнение?

– Ами... предполагам – каза той, след като въздъхна нервно.

Отиде до печката и си сипа от супата.

– Има ли нещо, за което да искаш да поговорим?

Той не отвърна веднага. Предпочете първо да се настани срещу нея заедно с купичката супа и втората половина на багетата.

– Имаме сериозен напредък в разследването. Една бивша ученичка от "Мейпълшейд" е била открита мъртва във Флорида. Била е изнасилена и убита.

Мадлин затвори книгата си и се втренчи в него:

– И ти смяташ, че... какво?

– Възможно е и другите изчезнали момичета да са свършили по същия начин.

– Убити от същия човек ли?

– Има такава вероятност, да.

Тя се вгледа съсредоточено в лицето му, сякаш очакваше да открие там нещо, което той не ѝ казваше.

– Какво? – запита той.

– Това ли ти се върти в ума?

Стомахът му се сви.

– Да, но има и друго. От полицията не могат да измъкнат и дума от мъжа, който е обвинен за убийството – нищо освен категорично отричане да го е извършил. Междувременно адвокатската фирма и пиар агенцията му измислят какви ли не алтернативни сценарии за убийството и ги пробутват на медиите. Какви ли не невинни обяснения за факта, че обезглавеното тяло на една изнасилена и измъчвана млада жена се е озовало в хладилната му камера.

– И ти си мислиш: "Ех, само да можех да седна и да си поговоря с това чудовище..."

– Не твърдя, че ще изтръгна от него признание, но...

– Но ще се справиш по-добре от местните полицаи, нали?

– Това надали ще е особено трудно.

Вътрешно потръпна от арогантността си, но това не му пролича.

Мадлин се намръщи:

– Няма да е първият случай, при който звездният детектив се захваща с предизвикателството и разгадава загадката.

Той я погледна неловко.

Мадлин изучаваше лицето му, за да разбере скритото значение на изражението му.

– Какво? – запита той.

– Нищо не съм казала.

– Да, обаче си мислиш нещо. Какво? Кажи ми.

Тя се поколеба за миг:

– Мислех, че обичаш загадките.

– Признавам си, така е. И какво от това?

– Тогава защо изглеждаш толкова потиснат?

Въпросът го сепна.

– Може би просто съм изтощен. Нямам представа.

В действителност знаеше. Чувстваше се зле, защото не можеше да ѝ признае причината да се чувства така. Нежеланието да ѝ разкрие до каква степен се е разстроил от случката с упояването и колко се притеснява заради ефекта от рохипнола го караха да се чувства ужасно изолиран.

Тръсна глава, сякаш заявяваше, че няма да се вслуша в тънкото гласче в ума си. Че няма да разкаже всичко на жената, която го обича, както го молеше то. Страхът му бе толкова силен, че възпираше действието, което би го премахнало.

Глава 57 Планът

Колкото и напрегната да бе понякога, връзката с Мадлин бе основната опора на Гърни. Тя обаче зависеше от определена степен на откровеност, на каквато в момента той не бе способен.

С отчаянието на удавник той се хвана за единствената друга сламка, с която разполагаше – професията си на детектив, който разследва убийства. Опита се да насочи цялата си енергия в разкриването на престъплението.

Според него най-резултатната стъпка на този етап бе да проведе разговор с Джордан Болстън. Но трябваше да намери начин да я осъществи. Ребека бе подчертала, че страхът е ключовият фактор, който би му позволил да пробие бронята на богатия психопат. Гърни бе съгласен с нея. Съгласен бе и с другото – че това няма да е никак лесно.

Страхът.

Чувство, което Гърни изпитваше с невероятна сила и в момента. Брутално, първично, обсебващо и до болка познато. Може бе тези емоции щяха да са му от полза. Кое точно го плашеше толкова много? Намери в телефона си трите обезпокоителни съобщения и внимателно ги прочете отново.

"Каква страст! Какви тайни! Какви невероятни снимки!"

"Мислиш ли за моите момичета? Те си мислят за теб."

"Ти си такъв интересен човек, трябваше да се сетя, че дъщерите ми много ще те харесат. Толкова е хубаво, че дойде в града. Следващия път те ще дойдат при теб. Кога ли? Кой би могъл да каже? Те искат да бъде изненада."

Почувства гадене, някаква празнота в гърдите.

Какви грозни заплахи, обвити в банални изрази.

Така неопределени и същевременно наситени с отрова.

Така неопределени. Да, това беше отговорът! Спомни си коментара на любимия си преподавател по английска литература, който обясняваше силното емоционално влияние на Харолд Пинтър[15]: "Най-силен ужас у нас предизвикват не ясните, назовани и определени опасности, а онези, които се раждат във въображението ни. Смразяват ни не изблиците на гняв, а заплахата, криеща се в кроткия и спокоен глас."

Още тогава, преди години, той веднага бе осъзнал истината в думите му, а придобитият опит само бе доказал колко са верни. Онова, което си представяме, винаги е по-страшно от реалността. Най-силно се страхуваме от въображаемите чудовища, които се спотайват в тъмното.

Следователно, ако искаше Болстън да изпадне в паника, трябваше да му даде възможност да уплаши сам себе си. Фронталната атака щеше да бъде възпряна от армията юристи, които той държеше за целта. Гърни трябваше да открие задна вратичка, някаква дупка в огражденията, за да превземе крепостта.

Към момента отбранителната стратегия на Болстън се състоеше в това да твърди категорично, че не знае абсолютно нищо за Мелани Стръм – без значение мъртва или жива, плюс създаването на алтернативни хипотези – достъп до дома му имали най-различни лица, и именно това обяснявало как тялото е попаднало в мазето му. Тази стратегия обаче би се сринала, ако можеше да се установи някаква връзка между Болстън и момичето отпреди убийството. А това можеше да свърже убийствата на Мелани Стръм, Джилиан Пери и Кики Мълър, както и изчезванията на другите ученички от "Мейпълшейд". Но дори и да не станеше така, Гърни бе сигурен в едно: ако разбереше как тялото на Мелани се е озовало в хладилната камера на Болстън, щеше да направи огромна стъпка към окончателното разрешаване на случая. Със сигурност Болстън се страхуваше най-много именно от разкриването на тази връзка.

Въпросът бе как точно да отключи този страх. Как да го превърне в пролука, през която да проникне в психиката на Болстън, като заобиколи крепостната стена от адвокати? Дали съществуваше нещо – определен човек, място или предмет – чието споменаване щеше да отвори тази врата? "Мейпълшейд"? Джилиан Пери? Кики Мълър? Хектор Флорес? Едуард Малъри? Грегорио? "Кармала Фешън"? Джото Скард?

Още по-трудно от откриването на тази "магическа" дума щеше да е насочва диалога, който би последвал – изкусно като Пинтър да внушава, без да конкретизира, да изнервя отсрещния, без да предоставя подробности. Истинското предизвикателство щеше да е намирането на онова "тъмно място", в което Болстън да си представи най-големия си страх, ешафода, на който сам да се обеси.

Минаваше десет часът и Мадлин вече си бе легнала. Гърни обаче бе напълно буден и крачеше напред-назад из просторната кухня. Обмисляше разгорещено възможности, преценяваше рискове, разиграваше сценарии и анализираше. Стесни кръга на потенциалните "разковничета" и се спря на три от тях, които му се струваха най-обещаващи: "Мейпълшейд", Флорес и "Кармала".

В крайна сметка реши, че "Кармала Фешън" има превес над останалите, макар и с малко. Всички изчезнали момичета от "Мейпълшейд" се бяха снимали в почти порнографските реклами на "Кармала"; "Кармала" явно не се занимаваше с онова, с което твърдеше, че се занимава; "Кармала" бе свързана със семейство Скард, а за членовете му се говореше, че имат пръст в престъпната сексиндустрия – а убийството на Мелани Стръм бе сексуално престъпление. Всъщност факторът "Едуард Малъри" и това, какви момичета постъпваха в "Мейпълшейд", подсказваха, че всичко в този случай бе свързано със сексуално престъпление или бе резултат от такова.

Гърни бе наясно, че логическата верига, която свързва тези факти с "Кармала Фешън", не е особено солидна. Съвършената логика обаче (колкото и да му допадаше като идея) не водеше до намирането на решение. Напротив, тя водеше до блокаж. Научил бе, че в полицейската работа – също както в живота – най-важният въпрос не е Напълно ли съм сигурен в нещо?, а Достатъчно ли съм сигурен в нещо, за да действам?

В този случай отговорът на Гърни бе "да". Можеше да се обзаложи, че нещо във връзка с "Кармала Фешън" ще дестабилизира Джордан Болстън. Хвърли поглед към стария часовник на кухненския плот: тъкмо бе минало десет вечерта. Обади се в полицейското управление в Палм Бийч, за да вземе номера на Болстън, който не фигурираше в телефонния указател. Не откри никого, работил по случая "Стръм", но дежурният сержант му даде номера на мобилния телефон на Боби Бекър.

За негова изненада Бекър вдигна още след първото позвъняване. Гърни обясни какво иска.

– Болстън не говори лично с никого – сприхаво отсече Бекър. – Разговорите с него стават чрез адвокатите му от "Маркъм, Мъл и Стърнбърг". Мисля, че бях пределно ясен по този въпрос.

– Може да съм открил начин да се добера до него.

– Как?

– Ще му хвърля бомба през прозореца.

– Каква бомба?

– Такава, че със сигурност ще иска да я обсъдим.

– Това някаква игра ли е, Гърни? Имах много дълъг ден. Дай ми факти.

– Сигурен ли си?

Бекър не отговори.

– Слушай, ако успея да изкарам тоя нещастник от равновесие, това би било полезно за всички. В най-лошия случай отново ще се озовем там, откъдето тръгнахме. Ти ми даваш просто един телефонен номер, а не официално разрешение да правя каквото и да било. Ако стане някакъв гаф – в което се съмнявам – за теб няма да възникне проблем. Всъщност вече забравих откъде съм се сдобил с номера.

Последва кратко мълчание, след което се чу тракане на клавиатура. Бекър му продиктува телефонен номер, който започваше с кода на Палм Бийч, и затвори.

През следващите няколко минути Гърни се потопи в опростена версия на онзи вид многопластов персонаж, за който бе говорил на лекциите си за работата под прикритие. В случая ставаше дума за хладнокръвно влечуго, спотайващо се под лустрото на добрите маниери.

Когато вече бе доволен от поведението и тона на персонажа, в който да се въплъти, избра опцията за скриване на номера и позвъни в Палм Бийч. Включи се направо гласовата поща.

Записаният глас бе едновременно лигав и надменен: "Джордан е. Ако желаете да получите отговор, моля, оставете смислено съобщение за повода на обаждането ви." Думата "моля" бе пропита с такова дразнещо снизхождение, че придобиваше обратен на обичайния ѝ смисъл.

Гърни говореше бавно и тромаво, сякаш танцуваше някакъв непознат и сложен танц. Добавил бе и едва доловим южноевропейски акцент: "Поводът за обаждането ми е връзката ви с "Кармала Фешън", която трябва да обсъдим възможно най-скоро. Ще ви се обадя отново след около трийсет минути. Моля да вдигнете телефона и тогава ще бъда по-... конкретен."

Гърни разчиташе на три неща: че Болстън си е вкъщи, както изискваха условията на гаранцията му; че човек в подобна опасна ситуация записва и непрекъснато прослушва съобщенията си; и че реакцията и поведението му по време на очаквания разговор ще разкрие точно по какъв начин е свързан с "Кармала".

Да разчиташ на едно предположение бе рисковано. Да разчиташ на три – същинска лудост.

Глава 58 Минаване в действие

Гърни се обади за втори път в 22:55 часа. Отговориха му на третото позвъняване:

– Джордан е. – Тонът бе по-твърд и сух, а гласът сякаш принадлежеше на по-възрастен човек от онзи на записа.

Гърни се усмихна – очевидно "Кармала" действително бе магическата дума. Беше улучил от първия път и това предизвика прилив на адреналин у него. Чувстваше се като човек, спечелил участие в турнир с високи залози, след като бе успял да разгадае правилата на играта от поведението на противника си. Затвори очи и се вмъкна в кожата на персонажа си: змия, която се преструва на безобидна.

– Здравей, Джордан. Как си тази вечер?

– Чудесно.

Гърни не каза нищо.

– Какво... за какво става дума?

– А ти как мислиш?

– Моля?! С кого разговарям?

– Полицай съм, Джордан.

– Нямам какво да кажа на полицията. Мислех, че съм бил достатъчно...

– Включително и за "Кармала" ли? – прекъсна го Гърни.

Пауза.

– Нямам представа за какво говорите.

Гърни въздъхна, после отегчено изцъка с език.

– Нямам представа за какво говорите! – повтори Болстън.

Ако наистина нямаше, помисли си Гърни, вече щеше да е затворил. Или пък изобщо нямаше да вдигне слушалката.

– Виж, Джордан, ако споделиш с нас някаква информация, може и ние да ти помогнем.

Болстън се поколеба:

– Чуйте, полицай, защо... ъ-ъ... не ми кажете името си?

– Това не е добра идея.

– Извинете? Не раз...

– Виж, Джордан, в момента правя само предварително проучване. Разбираш ли?

– Не съм сигурен, че разбирам.

Гърни въздъхна отново, сякаш дори говоренето му тежеше.

– Не може да ти отправим официално предложение, ако преди това не получим знак, че то ще бъде сериозно обмислено. Ако ни предоставиш полезна информация за "Кармала Фешън", това много би променило начина, по който се води следствието по твоето дело. Трябва обаче да разберем дали си склонен да ни съдействаш, преди да обсъдим възможностите. Сигурен съм, че разбираш.

– Не, наистина не разбирам! – отвърна пресекващо Болстън.

– Така ли?

– Не знам за какво говорите! Никога не съм чувал за "Карамел Фешън", или както там се казва! Така че не мога да ви кажа нищо за нея!

Гърни меко се разсмя.

– Много добре, Джордан. Наистина, много добре.

– Сериозно говоря! Не знам нищо за тази компания или име, или каквото е там!

– Радвам се да го чуя. – В гласа на Гърни се промъкна нотка, която напомняше на спотайващо се влечуго. – Наистина е добре за теб. Добре е за всички.

Ефектът беше смайващ. Болстън не можа да издаде дори звук.

– Там ли си още, Джордан?

– Да.

– Тоест, приключихме с тази част, нали?

– С каква част?

– С тази част от ситуацията. Имаме обаче и други неща, за които да си говорим.

Нова пауза.

– Ти всъщност не си ченге, нали?

– Разбира се, че съм ченге! Защо да ти казвам, че съм ченге, ако не съм?

– Кой си в действителност и какво искаш?

– Искам да дойда при теб.

– Да дойдеш при мен ли?

– Не обичам особено телефоните.

– Не разбирам какво искаш!

– Само да се видим и да поговорим.

– За какво?

– Я стига простотии! Ти си умно момче. Не се дръж с мен като с глупак!

Болстън отново занемя. На Гърни му се стори, че дишането на онзи е станало накъсано. Когато Болстън заговори отново, гласът му се бе превърнал в уплашен шепот:

– Виж, не зная точно кой си, но... тук нещата са под контрол.

– Добре. Всички ще са много доволни да го чуят.

– Сериозно говоря! Нещата... са... под контрол.

– Хубаво.

– В такъв случай какво повече...

– Да поговорим малко. Очи в очи. Просто искаме да се уверим.

– Да се уверите? Ама защо? Тоест...

– Вече ти казах, Джордан... Не обичам шибани телефони!

Пак настъпи мълчание. Този път Болстън сякаш изобщо не дишаше.

Гърни снижи глас и тонът му стана спокоен и мек като кадифе:

– Добре, няма за какво да се притесняваш. Ето какво ще направим. Ще се кача при теб. Ще си поприказваме малко. Това е всичко. Разбираш ли? Няма проблеми. Съвсем лесно е.

– Кога искаш да стане?

– Какво ще кажеш за след половин час?

– Тази вечер ли?! – Гласът на мъжа всеки момент щеше да пресекне.

– Да, Джордан, тази вечер. Какво друго може да значи "след половин час", мамка му?!

Почти усещаше неподправения страх в мълчанието на Болстън. Това бе най-подходящият момент да прекъсне разговора. Затвори и постави телефона на края на масата.

На фона на приглушената светлина на прага на кухнята стоеше Мадлин. Облечена бе в горнище и долнище от различни пижами.

– Какво става? – запита го тя и сънливо примигна.

– Мисля, че уловихме риба на въдицата.

– Ние ли?

С известно раздразнение той перифразира изречението:

– Изглежда, че рибата от Палм Бийч се улови на въдицата – поне за момента.

Тя кимна замислено.

– И сега какво?

– Ами трябва да навием кордата и да я издърпам на брега. Какво друго?

– А с кого ще се виждаш?

– С кого ще се виждам ли?

– След половин час.

– А, чула си ме? Всъщност няма да се виждам с никого. Исках само да накарам господин Болстън да си мисли, че съм наблизо. Да усиля безпокойството му. Освен това му споменах, че ще се кача до къщата му. Исках да остане с впечатлението, че идвам с колата от Маналапан или Саут Палм.

– И какво ще стане, като не се появиш?

– Ще се притесни. Ще му е трудно да заспи.

– А после? – попита скептично Мадлин.

– Все още не съм го измислил.

Макар това да бе донякъде вярно, радарът на Мадлин засече неискреността му:

– Тоест? Имаш ли план, или не?

– Имам нещо като план.

Тя го гледаше очаквателно.

Гърни не можа да си представи друг начин за измъкване от ситуацията освен директния подход:

– Трябва да се доближа до него. Очевидно е, че има някаква връзка с "Кармала Фешън", че тя е опасна и го плаши. Трябва обаче да науча и много други неща – каква точно е връзката, с какво се занимава "Кармала", как се вписват "Кармала" и Джордан Болстън сред останалите "парчета" от пъзела. Няма как да стане по телефона. Искам да видя очите му, да анализирам изражението му, да наблюдавам езика на тялото му. Освен това трябва да се възползвам от момента, докато кучият син все още се гърчи на кукичката. В момента страхът му работи за мен, но това няма да продължи дълго.

– Значи тръгваш към Флорида?

– Не тази нощ. Може би утре.

– Може би?

– Най-вероятно утре.

– Във вторник.

– Точно така. – Зачуди се дали не е забравил нещо. – Да не би да имаме друг ангажимент?

– Това ще промени ли нещо?

– Добре де, имаме ли?

– Попитах те това ще промени ли нещо?

Въпросът бе елементарен, а на него му бе трудно да отговори. Или може би защото от него следваха по-сериозни въпроси, които не спираха да се въртят в главата на Мадлин: Някога ще имат ли значение плановете, които правим заедно? Дали някога някаква част от живота ни заедно ще бъде по-важна от следващата стъпка в поредното разследване? Дали това, да сме заедно, ще натежи над факта, че си детектив? Или преследването на разни неща винаги ще е в центъра на живота ти?

А може би просто си въобразяваше и отдаваше твърде голямо значение на една забележка, резултат от сприхаво настроение посред нощ.

– Виж, кажи ми дали се предполага утре да правя нещо, за което съм забравил – помоли я сериозно той, – и ще ти отговоря.

– Какъв разумен човек си само! – надсмя се тя над искреността му. – Връщам се в леглото.

Известно време след като тя излезе, Гърни се мъчеше да подреди приоритетите си. Отиде в неосветената част на помещението, където обикновено сядаха – между камината и желязната печка на дърва. Въздухът миришеше на студ и пепел. Потъна в тъмното кожено кресло. Мъчеше го безпокойство. Чувстваше се като отвързан от котвата кораб... Като човек без пристан.

После заспа.

Събуди се в два часа през нощта. Стана от креслото и изпъна ръцете и гърба си; беше се схванал.

Междувременно с привичния за ума му начин на работа бе отхвърлил съмненията и затвърдил плановете си за следващия ден. Измъкна кредитната карта от портфейла си, отиде до компютъра във всекидневната и провери в търсачката полетите от Олбъни, Ню Йорк, до Палм Бийч, Флорида.

Докато билетът му за отиване и връщане и туристическата карта на Палм Бийч се разпечатваха, той влезе под душа. Четирийсет и пет минути по-късно, след като бе написал набързо бележка за Мадлин (обещаваше да се прибере към седем часа същата вечер), вече пътуваше към летището. Със себе си носеше само портфейла, мобилния си телефон и принтираните билет и карта на града.

По време на близо стокилометровото пътуване по шосе 88 направи четири телефонни обаждания. Първото бе до денонощна компания за наем на луксозни автомобили, за да поръча подходяща кола, която да го чака в Палм Бийч. Следващото бе до Вал Пери, защото щеше да има доста сериозни, но необходими разходи, а платецът щеше да е тя. Искаше да я информира за това, пък било и чрез съобщение на гласовата ѝ поща, оставено през нощта.

Третото позвъняване, в 4:20 сутринта, бе до Боби Бекър. Колкото и да бе учудващо, Бекър не само отговори, но и, изглежда, бе напълно буден (доколкото е възможно провлеченият южняшки говор да звучи така на един северняк).

– Пътувам към фитнес залата – заяви той. – Какво става?

– Имам добри новини и ми трябва голяма услуга.

– Колко добри и колко голяма?

– Пробвах да нанеса удар на Болстън и улучих слабото му място. В момента отивам да се видя с него и да проверя какво ще стане, ако продължа да го удрям.

– Той не разговаря с ченгета. Какво, по дяволите, му каза, та успя да пробиеш?

– Дълга история. Обаче на тоя копелдак му е спукана работата!

В гласа на Гърни имаше много повече увереност, отколкото в действителност изпитваше.

– Впечатлен съм. Добре, каква е услугата?

– Трябват ми две едри момчета, най-едрите, които познаваш, и с възможно най-страшните физиономии. Искам да стоят до колата ми, докато съм в къщата на Болстън.

– Мислиш, че някой ще ти я открадне? – попита невярващо Бекър.

– Трябва да създам определено впечатление.

– И по кое време смяташ да го създаваш?

– Днес по обяд. Между другото, заплащането си го бива – по петстотин долара на час за всеки от тях.

– За това, че ще стоят до колата ти?

– За това, че ще стоят до колата и ще приличат на мафиотски бодигардове.

– За петстотин на час мога да го уредя. Ела да си ги избереш във фитнес залата в Уест Палм. Ще ти пратя адреса.

Глава 59 Под прикритие

Самолетът на Гърни излетя от Олбъни в 5:05 часа сутринта, както бе по разписание. Във Вашингтон той се прехвърли на друг самолет (времето между двата полета бе съвсем кратко, но успя да се качи) и пристигна на международното летище в Палм Бийч в 9:55 часа.

На мястото, където шофьорите на лимузини изчакваха пътниците си, имаше поне десетина униформени мъже. Един от тях (млад латиноамериканец с високи индиански скули, черна като мастило на сепия коса и диамантена обица на ухото) държеше табела с името на Гърни.

Първоначално шофьорът му като че ли се сепна или дори подразни заради липсата на багаж. Това продължи само до мига, в който Гърни му съобщи адреса на първата им спирка: "Джакомо Емпориум" на Уърт Авеню. Лицето на латиноамериканеца грейна. Явно бе съобразил, че човек, който пътува без багаж и за удобство си купува необходимото от "Джакомо", може би дава щедри бакшиши.

– Колата ви чака отвън, сър – каза той с акцент, който приличаше на централноамерикански. – Много е хубава.

Въртящата се врата ги запрати от внимателно поддържания, безсезонен климат, типичен за летищата по цял свят, в една истинска тропическа сауна. Гърни си спомни, че времето в Южна Флорида през септември няма нищо общо с есента.

– Ето тук е, сър – усмихна се шофьорът и разкри учудващо развалени за такъв млад мъж зъби. – Първата.

Както Гърни изрично бе поискал при обаждането си, колата бе "Мерцедес" S600 седан – едно от онези умопомрачително скъпи возила, каквито човек можеше да види в Уолнът Кросинг веднъж годишно. В Палм Бийч обаче колите за стотици хиляди долари бяха нещо толкова обичайно, колкото и очилата за петстотин долара. Гърни се плъзна на задната седалка в тихия удобен пашкул с контролирана влажност, мека кожена тапицерия, мек мокет и приятно затъмнени стъкла.

Шофьорът затвори вратата след него, качи се отпред и след миг колата безшумно се вля в потока от таксита и градски автобуси.

– Как е температурата?

– Добре.

– Желаете ли да пусна музика?

– Не, благодаря.

Шофьорът подсмръкна, изкашля се и намали скоростта, докато пълзяха през една локва с големината на езеро:

– Тоя гаден дъжд не спира!

Гърни не каза нищо. По принцип не обичаше да си бъбри с хората от учтивост, само и само да върви разговор. В компанията на непознати предпочиташе да мълчи. Не си размениха и дума повече, докато стигнат входа на елегантния търговски център, в който се помещаваше "Джакомо Емпориум".

Шофьорът го погледна в огледалото за обратно виждане:

– Знаете ли колко време ще ви трябва?

– Няма да е много – отвърна Гърни. – Най-много петнайсет минути.

– Тогава ще ви изчакам тук. Ако полицаите се опънат, ще направя едно кръгче и ще се върна. – Описа с показалеца си кръг, за да илюстрира думите си. – Правя кръгче и пак минавам оттук, докато дойдете. Става ли?

– Става.

Ефектът от влажния горещ въздух, който го блъсна на излизане от колата, се усилваше от рязката смяна на приглушената светлина в колата с яркото сутрешно слънце на Флорида. Край търговския център бяха засадени палми, папрати и лилиуми в саксии. Миризмата на въздуха напомняше сварени цветя.

Гърни побърза да влезе в магазина, където въздухът ухаеше по-скоро на пари. Клиентите – основно русокоси жени на възраст от трийсет до шейсет години – обикаляха сред старателно подредените дрехи и аксесоари. Продавачите, болезнено слаби младежи и девойки на по двайсетина години, много старателно се опитваха да подражават на кльощавите младежи и девойки от рекламите на "Джакомо".

Гърни толкова бързаше да се измъкне от това шикозно място, че приключи за десет минути. Никога не бе харчил толкова много пари за толкова малко неща: плати изумителните 1879.42 долара за дънки, мокасини, поло и слънчеви очила – избрани със съдействието на крехък младеж с модерното скучаещо излъчване на скорошна жертва на вампир.

В пробната Гърни свали износените си дънки, тениска, маратонки и чорапи и облече скъпата нова премяна. Свали етикетите и заедно със старите си дрехи ги подаде на продавача с молбата да ги опакова в кутия на "Джакомо".

Едва тогава по лицето на момчето се мерна някакъв намек за усмивка.

– Вие сте като Трансформър – каза той, явно имайки предвид популярната играчка-робот, която човек можеше за секунди да превърне от едно нещо в друго.

Мерцедесът го чакаше. Гърни се качи в него, погледна туристическата карта и пътеводител и съобщи на шофьора следващия адрес, който бе на по-малко от два километра разстояние.

"Нейлс Деликато" бе миниатюрно студио, което изглеждаше претъпкано заради четирите маникюристки с нагласени коси, чийто външен вид се колебаеше на тънката граница между скъпоплатените модели и скъпоплатените проститутки. На никого не му направи впечатление, че Гърни е единственият мъж; а може би не ги интересуваше. На служителката, която трябваше да се заеме с него, изглежда, ѝ се спеше. Тя се извини няколко пъти за прозяването си, но не каза нищо друго, докато работеше върху ноктите му. Чак накрая, докато поставяше слоя безцветен лак, спомена:

– Имате хубави ръце. Трябва да се грижите по-добре за тях.

Гласът ѝ бе едновременно младежки и уморен и подхождаше на тъжните ѝ очи.

Гърни спря на касата и преди да плати, взе малка туба гел за коса от изложените козметични продукти. Отвори тубичката, изстиска малко гел върху дланта си и го втри в косата си. Искаше да изглежда небрежно разрошена, както бе модерно напоследък.

– Какво мислите? – обърна се той към младата касиерка с банална, стереотипна красота.

Тя прие толкова сериозно въпроса му, че Гърни се изненада. Жената примигна няколко пъти, сякаш се събуждаше от дълбок сън, излезе иззад касата и започна да изучава прическата му от различни ъгли.

– Може ли да... – попита тя.

– Разбира се.

Тя прокара пръсти през косата му, разроши я първо на едната, после на другата страна, издърпа крайчетата на места и я оформи на кичури. След минута-две отстъпи назад. В очите ѝ блестеше задоволство.

– Това е! – обяви. – Това е истинското ви "аз"!

Гърни избухна в смях, а тя се обърка от реакцията му. Без да престава да се смее, той взе ръката ѝ в своята и импулсивно я целуна. Касиерката се обърка още повече, но този път – приятно. После той излезе насред флоридската сауна, качи се в мерцедеса и даде на шофьора адреса на фитнес залата, който бе получил от Боби Бекър.

– Ще вземем две момчета от Уест Палм – обясни. – А след това отиваме при един човек, който живее на Саут Оушън Булевард.

Глава 60 Танц с дявола

Както би се уверил всеки, който е идвал поне веднъж на лекциите на Гърни в академията, неговият подход към работата под прикритие бе много по-сложен и задълбочен, отколкото на повечето детективи. Не ставаше дума само да се "облечеш" в маниерите и поведението на възприетата самоличност и да се потопиш в "биографията" ѝ. Пътят към целта беше доста по-заобиколен и съответно осеян с много трудности. Неговият метод включваше създаването на многопластов персонаж, който човекът-мишена да "проумее", код, който уж да дешифрира; пътека, която да следва, за да повярва в онова, в което Гърни искаше той да вярва.

В настоящата ситуация обаче съществуваше още едно ниво на трудност, което да преодолее. В миналото винаги бе наясно какъв точно е крайният резултат, "фактът", в който мишената му трябваше да повярва. Сега не бе така. Изграждането на подходящата самоличност зависеше от същността на "Кармала" и връзката на Болстън с нея – а и двете се явяваха неизвестни в уравнението. Това налагаше да опипва пътя пред себе си. Дори една погрешна стъпка би била фатална.

Когато завиха по Саут Оушън Булевард, на около три километра от дома на Болстън, Гърни започна да проумява безумната трудност на целта, която си бе поставил. Щеше да влезе невъоръжен в дома на изнасилвач и убиец, психопат. Налагаше се да създава персонажа си в движение, като следи най-внимателно реакциите на Болстън, секунда по секунда. Само така можеше да си осигури защита. Беше като предизвикателство от "Алиса в страната на чудесата". Един нормален човек вероятно би обърнал колата. Нормален човек, който има съпруга и син, със сигурност би го направил.

Осъзна, че избързва, че реакциите му са продиктувани от адреналина. Това бе грешка, която лесно би могла да доведе до нови грешки. И което бе по-лошо, лишаваше го от основната му сила. Той разчиташе на отличните си анализаторски способности, а не на адреналина си. Трябваше да помисли. Запита се какво знае със сигурност, дали има някаква солидна отправна точка за разговора с Болстън.

Знаеше, че мъжът се страхува и че страхът му е свързан по някакъв начин с "Кармала Фешън". За "Кармала" се смяташе, че е контролирана от семейство Скард – чиито членове, освен множеството си други грозни занимания, бяха и сводници на елитни проститутки. Изглежда, Мелани Стръм бе изпратена да задоволи сексуалните нужди на Болстън. Изглеждаше логично "Кармала" да е имала някакво участие в това. Ако успееше да открие доказателства, които да свързват "Кармала" едновременно с Болстън и Стръм, Болстън със сигурност щеше да бъде осъден. Може би това бе обяснението за страха му. Само дето... Гърни бе останал с впечатлението, че той се е уплашил не просто от споменаването на "Кармала", а от самата "Кармала".

А и защо Болстън толкова настояваше по телефона, че всичко е "под контрол"? Подобно твърдение не би имало никакъв смисъл, ако Болстън вярваше, че Гърни е истински полицай. Но пък бе съвсем логично, ако онзи го смяташе за представител на "Кармала" или някоя друга опасна организация, с която бе работил.

Именно заради тези догадки бе наел двамата грамадни мъже със сурови, сякаш изсечени от гранит лица. От момента, в който се качиха в колата, не бяха обелили и дума. Само се представиха като Дан и Франк и казаха, че Бекър им е обяснил каквото трябва и са "наясно с програмата". Изглеждаха като полузащитници от някой затворнически отбор по ръгби, чиято идея за общуване е да се блъснат с всичка сила в нещо – за предпочитане – в друг човек.

Когато колата спря на адреса, сърцето на Гърни се сви. Сега осъзнаваше колко несигурни са предположенията му, за да служат за основа на действията, които предприемаше. С друго обаче не разполагаше... А пък трябваше да действа.

По негова молба двамата здравеняци се измъкнаха навън и единият му отвори вратата. Гърни погледна часовника си: 11:45. Сложи си слънчевите очила за 500 долара от "Джакомо", излезе от лимузината и застана пред портата от ковано желязо, до която стигаше алея за паркиране, застлана с дребни жълтеникави камъчета. Портата бе единственият вход във високата каменна стена, която ограждаше имота от три страни. Четвъртата гледаше към океана. Подобно на имотите в съседство, и този бе превърнат от къс пясъчна ивица, обрасла с жилава плажна трева и палми-джуджета, в пищна ботаническа градина с червен жасмин, хибискуси, олеандри, магнолии и гардении.

Според Гърни общото излъчване бе като от гангстерско погребение.

Двамата му наети придружители, излъчващи едва потисната агресия, останаха до колата. Гърни се приближи към домофона, оборудван с камера, на каменния стълб до портата. На специални стълбове от двете страни на алеята имаше други охранителни камери, поставени така, че да покриват всички подстъпи към портала, както и голяма част от булеварда. Освен това пряка видимост към портала осигуряваше и поне един от прозорците на втория етаж на къщата в испански стил, която се издигаше на другия край на жълтата алея. За маниакалността на собственика свидетелстваше още една подробност: независимо от цялата растителност наоколо, на земята не се виждаше нито едно паднало листенце, нито едно паднало цветче.

Гърни натисна копчето на интеркома – реакцията от другата страна бе мигновена.

– Добро утро. Моля, съобщете името и повода за посещението си.

– Кажи на Джордан, че съм тук.

Последва кратка пауза.

– Моля, съобщете името и повода за посещението си.

Гърни се усмихна, но след секунда усмивката му изчезна.

– Просто му кажи.

Отново кратко мълчание.

– Трябва да дам някакво име на господин Болстън.

– Разбира се – усмихна се повторно Гърни.

Знаеше, че се намира на кръстопът. Прехвърли наум възможностите и избра онази, която обещаваше най-голям успех, но и криеше най-сериозния риск.

Усмивката му пак изчезна.

– Казвам се "Да ти го начукам".

В продължение на няколко секунди не се случи нищо. После се чу приглушено щракване и металната порта безшумно се отвори.

В бързината Гърни бе пропуснал да провери в интернет как изглежда Болстън. Въпреки това въобще не се съмняваше в самоличността на мъжа, който му отвори вратата още преди да е стигнал до нея.

Външният му вид напълно отговаряше на представата за милиардер с престъпно-декадентски наклонности. Косата, кожата и дрехите му бяха старателно поддържани; устните му бяха надменно извити, сякаш целият свят не отговаряше на високите му стандарти; в очите му проблясваше егоистичен и жесток пламък. Ноздрите му често потрепваха, което вероятно бе знак за сериозна кокаинова зависимост. Пределно ясно бе, че за Джордан Болстън няма нищо по важно от задоволяването на собствените му желания – при това възможно най-бързо и независимо от цената, която другите щяха да платят за това.

Сега той гледаше Гърни със зле прикрита тревога. Носът му потрепна.

– Не разбирам защо е всичко това.

Хвърли поглед зад гърба на Гърни, към строго охранявания мерцедес, и очите му съвсем леко се разшириха.

Гърни сви рамене и се усмихна, сякаш вадеше нож от канията му:

– Искаш да говорим отвън, така ли?

Болстън явно възприе думите му като заплаха. Примигна, после нервно поклати глава.

– Заповядайте.

– Хубави камъчета – отбеляза Гърни, като пое към вътрешността на къщата.

– Моля?

– Жълтите камъчета по алеята за паркиране. Хубави са.

– О!

Личеше, че е объркан.

Детективът застана в средата на грамадното фоайе и огледа наоколо като професионален оценител, намиращ се на разпродажба заради просрочена ипотека. На стената срещу него, между двете огледално извити крила на стълбището, бе закачена огромна картина, изобразяваща плувен басейн. Спомни си я от курса по изучаване на изкуството, който бе посещавал с Мадлин преди година и половина – онзи, на който им бе преподавала Соня Рейнолдс и който го бе насочил към съдбоносното му "хоби", снимките на престъпници. Въпросната картина бе една от по-известните творби на Дейвид Хокни[16].

– Хубава е – обяви Гърни и посочи с пръст произведението, сякаш с дадената благословия го спасяваше от неминуемата съдба да попадне в кошчето.

Болстън като че ли се зарадва на одобрението му, макар да изглеждаше още по-объркан.

– Тоя е шибан педал – обясни Гърни, – ама боклуците му струват много пари.

Очите на Болстън се отвориха широко и той направи опит да се усмихне. Резултатът бе отвратителен. После прочисти гърло, но явно не можа да измисли какво да отвърне.

Гърни се обърна към него и намести слънчевите очила на носа си:

– Кажи, Джордан, имаш ли други такива педалски произведения?

Домакинът преглътна, подсмръкна, носът му потръпна.

– Имам няколко картини на Уорхол[17].

– А-ха. Добре, къде тук може да седнем и да си поприказваме?

От безбройните разпити, които бе провел, Гърни знаеше колко полезни може да са подобни небрежни забележки без никаква логична връзка с предната тема.

– Ъ-ъ-ъ. – Болстън започна да се оглежда, все едно се намираше в чужда къща. – Там? – и протегна предпазливо ръка към широка арка, през която се влизаше в елегантна всекидневна, обзаведена с класически мебели. – Можем да седнем там.

– Където на теб ти е удобно, Джордан. Ще седнем. Ще се отпуснем. Ще поговорим.

Със скована крачка Болстън го поведе към два бели фотьойла с бродирана тапицерия, разположени от двете страни на барокова масичка за карти.

– Тук?

– Става – каза Гърни. – Много хубава масичка.

Изражението му обаче показваше обратното. Седна и загледа как Болстън прави същото.

Мъжът неловко кръстоса крака, поколеба се, свали и двата на земята, подсмръкна.

– Коката направо ти разказва играта, а? – попита с усмивка Гърни.

– Моля?

– Не че ме е грижа.

Настъпи дълго мълчание.

Болстън прочисти гърло, което явно бе съвсем пресъхнало.

– И така, вие... Казахте по телефона, че сте полицай, нали?

– Да. Така казах. Добра памет имаш. Много важно нещо е тя.

– Тая кола отвън хич не прилича на полицейска.

– Естествено, че не прилича. В момента съм под прикритие, нали разбираш? Всъщност съм пенсионер.

– Винаги ли се движите с охрана?

– Охрана ли? Каква охрана? Защо ми е? Едни приятели ме докараха, това е.

– Приятели?!

– Да-а. Приятели.

Гърни се облегна назад и изпъна врат първо на едната, после на другата страна. Междувременно огледа стаята, която можеше да послужи за корица на списание за архитектура и обзавеждане. Чакаше Болстън да заговори първи.

Най-накрая мъжът попита приглушено:

– Някакъв проблем ли има?

– Ти ми кажи.

– Сигурно има нещо, щом сте дошли тук... Някакво конкретно притеснение.

– Намираш се под голямо напрежение. Стрес, нали знаеш?

Лицето на Болстън се изопна:

– Не е нещо, с което да не мога да се справя.

– Стресът е ужасно нещо – сви рамене Гърни. – Прави хората... непредвидими.

Сега не само лицето, а и цялото тяло на Болстън се изпъна и напрегна:

– Уверявам ви, че ситуацията тук ще бъде разрешена.

– Има много начини да решиш нещата.

– Уверявам ви, че ситуацията ще бъде разрешена по възможно най-благоприятния начин.

– Благоприятен за кого?

– За... за всички заинтересовани.

– Да предположим, че интересите се разминават.

– Уверявам ви, че това не е проблем.

– Радвам се да го чуя.

Гърни лениво насочи поглед към разглезеното, охолно прасе срещу себе си. Остави в изражението му да се промъкне част от отвращението, което изпитваше.

– Виж, Джордан, аз съм човек, който решава проблеми. Само че си имам достатъчно собствени. Не искам да се разсейвам с още един. Сигурен съм, че схващаш какво имам предвид.

– Няма да... има... други... проблеми.

– Откъде си толкова сигурен?

– Проблемът този път беше инцидент, вероятността да се случи е едно на един милион!

Този път? Боже, Господи, това е! Пипнах копелето! Само не го показвай! Успокой се. Поеми си въздух. Успокой се!

– Значи това е твоята гледна точка, а?

– Всичко стана заради един шибан крадец! Шибан крадец, който по някаква случайност решил да се вмъкне тук в най-неподходящата нощ, точно когато шибаната пачавра лежеше в шибания фризер!

– Тоест, било е нещо като съвпадение?

– Много ясно, беше си скапано съвпадение! Какво друго би могло да е?!

– Не знам, Джордан. И само този път нещо се е объркало, така ли? Един-единствен път? Сигурен ли си?

– Напълно!

Гърни продължи да прави упражненията с врата си.

– В тая скапана професия има твърде много напрежение! Някога опитвал ли си ония йога-простотии?

– Какво?

– Спомняш ли си Махариши[18]? Егати чекиджията!

– Кой?

– Не, това беше преди твоето време. Забравям колко си млад. И така, Джордан, кажи ми. Как да сме сигурни, че няма да изскочи нещо и да ни изненада?

Болстън примигна, подсмръкна и се опита да разтегли устни в някакво странно, насилено подобие на усмивка.

– Смешен ли ти се вижда въпросът ми? – попита Гърни.

Дишането на Болстън стана нервно и конвулсивно като тиковете, които разпъваха лицето му; после торсът му започна да се тресе, а от гърлото му изригна залп от остри, насечени звуци.

Смееше се. Отвратително.

Гърни изчака странният пристъп да се уталожи:

– Нещо против да ми кажеш какъв е майтапът?

– Да изскочи – произнесе Болстън, но думите предизвикаха нов залп от ненормалния, подобен на стрелба на картечница кикот.

Гърни чакаше. Не знаеше какво друго да направи или да каже. Припомни си мъдрия съвет на един от партньорите, с които бе работил под прикритие: "Когато се съмняваш, трай си!"

– Съжалявам – каза Болстън. – Не се обиждайте. Ама е толкова смешно, само като си го представиш! Да изскочи! Две тела без глави изскачат от скапания океан на средата на пътя до шибаните Бахами! Ама че гледка!

Мисията – изпълнена! Може би. Само може би. Продължавай да поддържаш достоверна фасада. Продължавай да си играеш ролята. Търпение. Първо виж накъде води това.

Гърни се вгледа съсредоточено в ноктите на дясната си ръка, после ги залъска в гладката повърхност на новите си дънки.

Веселието на Болстън секна изведнъж.

– Значи твърдиш, че всичко е под контрол, така ли? – запита Гърни, като не преставаше да лъска ноктите си.

– Напълно.

Гърни бавно кимна.

– А защо тогава още се тревожа?

Болстън не каза нищо, така че той продължи:

– Две неща. Съвсем лесни въпросчета. Сигурен съм, че ще отговориш правилно. Първо, да предположим, че наистина съм ченге или че работя за ченгетата. Как, по дяволите, ще разбереш дали не нося подслушвател?

Болстън се усмихна. Като че ли изпитваше облекчение:

– Виждате ли онова устройство върху бюфета, което прилича на плейър? И малката зелена светлинка? Щеше да свети червено, ако в стаята имаше действащо записващо устройство или предавател. Много е надеждно.

– Хубаво. Обичам надеждните неща. И надеждните хора.

– Да не би да намеквате, че на мен не може да се разчита?

– И откъде, по дяволите, си сигурен, че не съм ченге? Как може да си сигурен, че не съм дошъл да разбера именно онова, което изтърси току-що насред цялото това кикотене, откачено копеле такова?

Болстън заприлича на глезено момченце, което е било шамаросано през лицето. Шокът, разкривил чертите му в грозна гримаса, бе заместен от дори по-грозна усмивка:

– Независимо от мнението ви за мен аз умея да преценявам хората. Няма как да станеш толкова богат, ако се заблуждаваш в хората. Така че нека да ви кажа нещо. Шансовете да сте полицай са приблизително толкова големи, колкото на полицията да открие ония курви без глави. Не ме притеснява нито една от двете възможности.

Усмивката на Гърни бе огледално отражение на тази на другия:

– Увереност. Добре. Много добре! Харесвам увереността.

Изправи се внезапно. Болстън трепна.

– Успех, господин Болстън. Ще поддържаме връзка, ако има някакъв непредвиден развой на събитията.

И тъкмо когато излизаше през входната врата, Болстън добави нещо неочаквано и доста подвеждащо:

– Знаете ли, ако ви смятах за полицай, щях да ви наприказвам само глупости.

Глава 61 На път за дома

– А може би именно това е направил – провлече Бекър.

Докато говореше по телефона с него, Гърни излезе от прохладната вътрешност на наетия мерцедес и стъпи на нагорещения тротоар пред сградата на летището. Разказваше му за срещата си с Джордан Болстън, като се стараеше да предаде дословно разговора, с всички подробности.

– Не смятам, че си измисляше – заяви Гърни. – Имам опит с емоционално нестабилни психопати и мога да се обзаложа, че онзи смахнат смях не бе случаен. Беше проява на реална емоция, породена от представата за обезглавените жени. Не това обаче е важното в случая. В момента нямаме време да го обсъждаме. Препоръчвам ти да приемеш думите му за чиста монета и незабавно да предприемеш съответните действия.

– Предполагам, че нямаш предвид да претърсим Атлантическия океан. Така че какво имаше предвид?

– Копелето има яхта, нали? Със сигурност има. Намерете проклетата яхта и пратете на нея всички криминалисти, с които разполагате. Приемете, че с тази яхта е превозил поне две тела. Все трябва да са останали някакви улики – в някоя пукнатина, ъгъл, процеп. Не спирайте да търсите, докато не ги откриете.

– Чух те добре и разбрах. Само че за да внеса малко разум в цялата ситуация, държа да изтъкна, че дори не знаем със сигурност дали Болстън има яхта. Не зна...

– Казвам ти, че има – прекъсна го Гърни. – Дори никой друг в целия скапан щат да няма, той сто процента има!

– Както вече споменах – каза Бекър с провлачения си говор, – не разполагаме с доказателства, че той има яхта, да не говорим за модел или за това, къде е. Нямаме дори бегла представа кога е станало предполагаемото пренасяне на телата, нито чии са били, нито дори дали е имало тела. Схващаш ли какво искам да кажа?

– Боби, трябва да проведа още няколко разговора. За последен път ти казвам: Болстън има яхта. Качил е на нея телата на поне две жертви. Намерете яхтата. Открийте уликите. Направете го веднага! Трябва да накараме тоя изрод да проговори! Трябва да разберем какво точно става, по дяволите! Работата е много дебела, Болстън е само част от нея. Имам много лошо предчувствие. Лошо и неотложно! – Последва дълго мълчание и той попита: – Там ли си още, Боби?

– Нищо не обещавам. Ще видим какво можем да направим.

Докато си проправяше път през тълпата се обади на Шеридън Клайн. Телефона вдигна Елън Ракоф.

– Целия следобед е в съда – обясни тя. – Не може да бъде прекъсван по никакъв повод.

– А Стимел?

– Мисля, че е в кабинета си. Предпочитате да говорите с него, вместо с мен, така ли?

– Обстоятелствата го налагат, не става дума за лични предпочитания.

Всъщност Гърни не можеше да си представи причина да има желание да разговаря с вечно мрачния заместник на Клайн.

Щом Шеридън е зает, ще трябва той да се погрижи за няколко много спешни проблема.

– Добре, звъннете отново на този номер. Ако не вдигна, обаждането ще бъде прехвърлено при него.

Гърни направи каквото тя му каза и след трийсет секунди в слушалката се разнесе гласът на Стимел – толкова очарователен, колкото блато.

Разказа му достатъчно, за да обясни как вижда нещата: че случаят вероятно е изключително тежък, с елементи на безмилостна ефективност и сексуална лудост, че Хектор Флорес, Джордан Болстън и известните до момента смъртни случаи са само видимите части на едно подземно чудовище; както и това, че ако наистина са изчезнали петнайсет-двайсет възпитанички на "Мейпълшейд", почти със сигурност всичките ще свършат по същия начин: изнасилени, измъчвани и обезглавени.

– Или ти, или Клайн трябва да се свържете с прокурора на Палм Бийч в рамките на следващия час и да се разберете за следното – каза накрая Гърни. – Първо, полицията в Палм Бийч да отдели достатъчно хора и ресурси за откриването на яхтата на Болстън, която веднага да бъде огледана сантиметър по сантиметър. И второ, убедете прокурора на Палм Бийч, че общият успех зависи от доброто сътрудничество. Трябва много сериозно да подчертаете факта, че в Ню Йорк работата е по-дебела и може да се наложи да предложат на Болстън някакво споразумение, за да можем да се доберем до "Кармала Фешън" или която друга организация е в основата на всичко!

– И смяташ, че прокурорът на Флорида ще пусне Болстън ей така, само за да улесни живота на Шеридън? – Тонът на Стимел подсказваше, че смята идеята за абсурдна.

– Не става дума за такова нещо. Казвам, че Болстън трябва да разбере, че смъртоносната инжекция няма да му се размине, освен ако не ни окаже пълно съдействие. При това на мига.

– И ако се съгласи да ни сътрудничи?

– Ако го направи – но откровено и без да спестява нищо – прокуратурата може да му даде по-различна присъда.

– Доста трудна сделка.

Тонът на Стимел подсказваше, че ако той е на мястото на прокурора във Флорида, сделка нямаше да има.

– Истината е – продължи Гърни, – че съдействието на Болстън може да е единственият ни шанс.

– Единственият ни шанс за какво?

– Изчезнали са куп момичета. Ако не пречупим Болстън, не мисля, че ще намерим жива някоя от тях.

Напрежението от скорострелните развития през деня се отрази на Гърни през втората половина от полета към дома. Умът му започна да изключва. Равномерното бучене на двигателите го унасяше и откъсваше от реалността. Не след дълго в главата му нахлу поток от неприятни спомени и несвързани сцени, за които не се бе сещал повече от десетилетие: посещенията във Флорида, след като родителите му се бяха преместили от Бронкс и бяха наели малка къщичка в Магнолия – градче, което олицетворяваше упадъка, безсъдържателността и пустотата; кафява американска хлебарка с големината на мишка, която се шмугва в слоя гниещи листа на верандата на малката къща; чешмяната вода, която имаше вкус на пречистена канална, но родителите му настояваха, че няма никакъв вкус; случаите, когато майка му го дръпваше настрани, за да му се оплаче горчиво и през сълзи от брака си, от баща му, от егоизма на баща му, от мигрените си, от сексуалната си незадоволеност.

През остатъка от полета неспокойните сънища, мрачните спомени и все по-сериозното обезводняване го докараха до състояние на тревожна депресия. Веднага щом слезе от самолета в Олбъни, си купи еднолитрова бутилка минерална вода независимо от твърде надутата ѝ цена. Изпи половината, докато вървеше към тоалетната. Влезе в кабинката за инвалиди, която бе достатъчно просторна, и свали новите си дънки, поло и мокасини. Отвори кутията от "Джакомо Емпориум", която бе разнасял със себе си през цялото време, извади от нея собствените си дрехи и ги облече. После прибра новите в кутията и на излизане от кабинката я изхвърли в кошчето. Отиде до мивката и изплакна гела от косата си. Подсуши я, доколкото можа, с хартиена кърпа от апарата. После се вгледа в отражението си в огледалото, сякаш за да се увери, че отново е себе си.

Плати таксата си за паркинг (дванайсет долара) и хвърли поглед на часовника в будката: точно 18:00. Раираната жълто-черна бариера се вдигна и той пое на запад по шосе 88. Късното следобедно слънце напичаше през предното стъкло на колата.

Когато след около час стигна разклона за магистралата, която прекосяваше северната част на Кетскилс и отиваше към Уолнът Кросинг, вече бе изпил водата и се чувстваше по-добре. Винаги се бе чудил как нещо толкова просто и естествено – а по-просто от водата нямаше – успяваше да успокои ума му. Възстановяването му продължи и когато той стигна тесния път, който криволичеше нагоре през хълмовете до къщата му, вече се чувстваше почти нормално.

Влезе в кухнята и завари Мадлин да вади от фурната изпускаща пара тава. Тя остави съда върху печката и го погледна изпод вдигнатите си вежди.

– Леле, каква изненада! – заяви тя по-скоро саркастично, отколкото учудено.

– И аз се радвам да те видя.

– Случайно да имаш желание да вечеряш?

– Оставих ти бележка тази сутрин. В нея пишеше, че ще се прибера за вечеря – и ето ме, тук съм.

– Поздравления – каза тя, посегна да извади втора чиния от шкафа над главата си и я сложи на плота до първата.

– Май трябва да опитаме отначало – каза той с присвити очи. – Дали да не изляза и да вляза отново?

Мадлин му отвърна със същия поглед, само че по-дълъг. След миг омекна:

– Не, прав си. Прибра се. Вземи си нож и вилица и да сядаме да вечеряме. Гладна съм.

Напълниха чиниите си с печени зеленчуци и пилешки бутчета и ги отнесоха на облата маса до френските прозорци.

– Май е достатъчно топло, за да отворим – предложи тя.

Гърни изпълни молбата ѝ.

Отвън нахлу сладък, уханен въздух. Мадлин затвори очи и на лицето ѝ бавно се разля усмивка. На бузите ѝ се появиха бръчици. На Гърни му се стори, че чува тихото, нежно гукане на тъгуващи гълъби откъм дърветата от другата страна на ливадата.

– Колко е хубаво! – каза тя почти шепнешком.

Въздъхна щастливо, отвори очи и започна да се храни.

– И така, разкажи ми как мина денят ти – подкани го тя след около минута, загледана в късче пащърнак на върха на вилицата си.

Той се намръщи замислено.

Жена му го гледаше с очакване.

Той подпря лакти на масата и сключи пръсти под брадичката си.

– Денят ми. Ами... Най-запомнящият се момент бе, когато психопатът избухна в кикот. Беше си представил нещо смешно – две жени, които е изнасилил, измъчвал и обезглавил.

Мадлин се вгледа внимателно в лицето му, а устните ѝ се изпънаха в почти права черта.

– Такъв ден значи – каза тя след малко. – Постигна ли онова, което си бе поставил за цел?

Гърни бавно потърка устни с кокалчето на показалеца си:

– Така смятам.

– Означава ли това, че си разрешил случая "Пери"?

– Да кажем, че открих част от отговорите.

– Браво на теб.

Настъпи дълго мълчание.

Мадлин се изправи, взе чиниите им, а после и ножовете и вилиците.

– Тя се обади днес.

– Коя "тя"?

– Клиентката ти.

– Вал Пери? Разговаряхте ли?

– Каза, че се обажда, защото ти си ѝ звънял. Имала в себе си само домашния ти номер, не и този на мобилния ти телефон.

– И?

– И искаше да те уведоми, че няма нужда да я занимаваш със суми от порядъка на три хиляди долара. "Да похарчи колкото трябва, но да намери Хектор Флорес!" – цитирам. Това трябва да е идеалният клиент. – Пусна чиниите в мивката и те изтракаха. – Какво повече би могъл да искаш? А, да... като заговорихме за обезглавяване...

– Като заговорихме за какво?

– Твоят човек във Флорида, дето обезглавява разни хора... Напомни ми да те попитам за куклата.

– Кукла ли?

– Онази на горния етаж.

– На горния етаж?

– На "развален телефон" ли ще играем?

– Нямам представа за какво говориш.

– Питам те за куклата на леглото в стаята ми за шиене.

Той поклати глава и недоумяващо разпери длани.

– Куклата – каза тя със загриженост в очите. – Счупената кукла. На леглото. Не знаеш нищо за нея, така ли?

– Имаш предвид кукла за игра, като за малко момиченце?

– Да, Дейвид! Кукла за малко момиченце! – извиси тя тревожно глас.

Гърни стана и бързо тръгна към стълбището. Взимаше по две стъпала наведнъж и след секунди вече стоеше на прага на свободната спалня, която Мадлин използваше за шивашкото си хоби. Беше почти мръкнало и на приглушената сивкава светлина голямото двойно легло едва се различаваше. Той натисна ключа на стената до себе си и настолната лампа освети всичко достатъчно ярко.

На една от възглавниците бе поставена седнала обикновена кукла без дрехи – съвсем обикновена, ако не се брои фактът, че главата ѝ бе махната и сложена върху кувертюрата на около метър от тялото, с лице към него.

Глава 62 Потръпване

Сънят се разпадаше като нестабилните стени на картонена кутия, която вече не е в състояние да удържа съдържанието си.

Всяка нощ победата му с ятагана над Саломе ставаше все по-неясна, все по-несигурна. Все едно гледаше старо телевизионно предаване, прекъсвано от наслагването на второ от съседна честота. Гласове се бореха да се наложат и се заглушаваха едни други. Картината на танцуващата Саломе биваше заместена от ясните образи на друга танцьорка.

На мястото на успокоителното видение за Мисията и начина на изпълнението ѝ – смелостта и убеждението на Йоан Кръстител – се бяха появили късчета от спомени, неочаквано остри отломки, от които се свиваше ужасено; гадеше му се от болезнено познатите сцени и мигове.

Танцуваща жена, чиято копринена рокля се повдига и разкрива дългите ѝ крака. Жената показва на малките момичета как да танцуват като Саломе, как да танцуват пред малките момчета.

Саломе, танцуваща самба върху килим в прасковен цвят, заобиколена от тропически растения с огромни мокри листа, от които се откъсват едри капки. Показва на момчетата как да танцуват самба. И как да придържат тялото ѝ.

Килимът и тропическите растения се намираха в спалнята ѝ. Тя показваше на него и на най-добрия му приятел от училище как да танцуват самба. И как да придържат тялото ѝ.

Змията, която се плъзгаше от нейната уста в неговата, търсеше нещо, гърчеше се.

По-късно той повърна, а тя се разсмя. Повърна върху прасковения килим под гигантските тропически растения – задъхан, изпотен, борещ се за въздух. Светът край него бясно се въртеше, стомахът му се свиваше и бунтуваше.

Тя го заведе под душа. Краката ѝ се притиснаха към неговите.

Жената пълзеше по прасковения килим към едно момче и едно момиче, изтощена и неизтощима. "Изчакай в другата стая, скъпи." Накъсано, тежко дишане. "Ще дойда при теб след минута." Зачервено, лицето ѝ блестеше от пот. Захапа долната си устна. Очите ѝ диво горяха.

Глава 63 Точно като в бунгалото на Аштън

Хората от БКР пристигнаха на две "порции": Джак Хардуик дойде в полунощ, а час по-късно – криминалистите в специални бели костюми, предпазващи уликите от замърсяване.

Отначало криминалистите бяха скептично настроени, защото единственото "престъпление" тук бе необяснимото наличие на една счупена кукла. Те бяха свикнали с брутални зрелища, с кървави останки от побоища и убийства. Това вероятно обясняваше повдигнатите вежди и дискретните погледи, които си размениха.

Затова и първоначалните им предположения – че куклата може да е била оставена от някое дете или пък да става дума за някаква шега – бяха разбираеми. Това обаче не ги правеше по-приемливи за Мадлин. Съдейки по израженията им, те вероятно бяха чули нейния прям въпрос към Хардуик: "Тези пияни ли са, или просто са глупави?"

Все пак, след като Хардуик ги дръпна настрани и им обясни обезпокоителните сходства между куклата и тялото на Джилиан Пери, те свършиха работата си старателно и професионално. Изследваха стаята толкова щателно, все едно цялата бе надупчена с куршуми.

За съжаление обаче не откриха нищо. Цялото им щателно претърсване, ръсене с прах и събиране на отпечатъци, почистване със специалната "прахосмукачка" за влакна и късчета почва не доведе до почти нищо. В стаята имаше отпечатъци само от един човек, без съмнение – Мадлин. Същото важеше за няколкото косъма, открити на облегалката на стола край прозореца, където тя сядаше да плете. От вътрешната страна на касата на прозореца, който заяде и се наложи да викат Гърни да го отвори, намериха втори комплект пръстови отпечатъци – без съмнение, неговите. По тялото и главата на куклата нямаше никакви. Марката на играчката бе много разпространена, продаваше се във всеки голям магазин в Щатите. По входните врати на долния етаж имаше множество отпечатъци, до един съвпадащи с откритите в спалнята. Липсваха признаци да е насилвана която и да било врата или прозорец в къщата. Отпечатъци нямаше и по външната страна на стъклата. Огледът на подовете с ултравиолетова светлина не разкри наличието на ясни отпечатъци от стъпки, които да не отговарят на номерата на обувките на Мадлин или Дейв. Огледът за пръстови отпечатъци на всички врати, перила, плотове, кранчета и повърхностите в тоалетните помещения даде същия резултат.

Лабораторните техници събраха оборудването си и към четири часа сутринта си тръгнаха с микробуса си, като взеха куклата, кувертюрата на леглото и двете пътеки от пода край леглото.

– Ще проведем стандартните тестове – чу Гърни един от тях да казва на Хардуик на излизане, – но мога да се обзаложа при едно към десет, че всичко ще бъде чисто.

Всички изглеждаха изтощени и изнервени.

Хардуик се върна в кухнята и седна на масата срещу него и Мадлин.

– Точно като в бунгалото на Аштън – отбеляза Гърни.

– Да-а – отвърна колегата му с тона на уморен до смърт човек.

– Какво имате предвид? – запита Мадлин с враждебна нотка в гласа.

– Всичко е като дезинфектирано – обясни съпругът ѝ. – Няма отпечатъци, няма нищо.

Тя издаде нисък, измъчен звук. После си пое дълбоко въздух няколко пъти.

– И така... какво... какво ще правим оттук нататък? Имам предвид, че... не можем просто да...

– Една патрулна кола ще дойде, преди да си тръгна – каза Хардуик. – Ще имате защита в продължение на поне четирийсет и осем часа. Няма проблем.

– Няма проблем ли? – неразбиращо се вгледа в него Мадлин. – Как можеш да...

Не довърши изречението си и само поклати глава. После се изправи и излезе от стаята.

Гърни наблюдаваше оттеглянето ѝ, без да се сеща за никакви успокоителни думи. Бе толкова разтърсен от емоционалното ѝ състояние, колкото и от събитието, което го бе предизвикало.

Хардуик отвори бележника си на масата, намери страницата, която му трябваше, и извади химикалка от джоба на ризата си. Не написа нищо, само почукваше лениво с върха ѝ по отворената страница. На лицето му се четеше умора и някакво смътно напрежение.

– Така... – започна той, после млъкна и прочисти гърлото си. Когато проговори, думите му сякаш бяха камъни, които буташе нагоре по стръмен хълм. – Според онова, което записах по-рано... не си си бил вкъщи през целия ден.

– Точно така. Бях във Флорида. Изтръгнах от Болстън нещо съвсем близко до признание, което, надявам се, в момента се разследва.

Хардуик остави химикалката, затвори очи и започна да ги разтрива с палец и показалец. Когато ги отвори отново, погледна в бележника си:

– А съпругата ти ми каза, че не е била в къщата през целия следобед – приблизително от един часа до пет и половина. Карала колело, после се разхождала из гората. Често ли го прави?

– Да, често.

– В такъв случай имаме основания да предположим, че куклата е била... внесена и разположена, ако може така да се каже... през това време.

– Да, съгласен съм – отсече Гърни, подразнен, че Хардуик повтаря очевидното.

– Добре. Веднага щом застъпи сутрешната смяна, ще пратя някого да разговаря със съседите ви нататък по пътя. По тези места сигурно всяка преминаваща кола е събитие.

– Всъщност самите съседи са събитие. На този път има само шест къщи, а обитателите на четири от тях са от града. Идват тук само през почивните дни.

– Все пак. Човек никога не знае. Ще изпратя някого да провери.

– Добре.

– Като че ли не си настроен особено оптимистично.

– А имам ли причина да съм оптимист, по дяволите?

– Да, разбирам. – Взе химикалката си и отново започна да потропва с нея по бележника. – Тя каза, че със сигурност е заключила вратата, когато е излязла. Така ли е според теб?

– Какво имаш предвид – според мен?

– Ами това нормално ли е за нея, по принцип заключва ли вратите?

– За нея е нормално да казва истината. Щом твърди, че е заключила вратите, значи ги е заключила.

Хардуик се вгледа в него, сякаш се канеше да каже нещо, но се отказа и продължи да почуква с химикалката.

– Така... Ако наистина са били заключени и няма следи за насилствено влизане, това означава, че някой е влязъл с ключ. Дали ли сте ключове на някого?

– Не.

– Сещаш ли се за случай, при който ключовете ви да не са били с вас достатъчно дълго време, за да може да им се извадят дубликати?

– Не.

– Наистина ли? Един дубликат отнема около двайсет секунди.

– Знам за колко време става.

Хардуик кимна, все едно бе получил реална информация.

– Е, вероятно някой все пак е успял. Няма да е зле да си смените ключалките.

– Джак, с кого, по дяволите, си мислиш, че говориш? Това не е сбирка на родителско-учителската асоциация на тема "Безопасност у дома"!

Хардуик се усмихна, после се облегна назад.

– Да. Така е. Говоря с Шерлок Гърни. И така, кажете ми, господин гениален детектив, имате ли някакви блестящи идеи?

– Във връзка с куклата ли?

– Да, във връзка с куклата.

– Нищо, за което вече да не си се сетил и сам.

– Че някой се опитва да те сплаши и да те накара да се откажеш от случая?

– Ти да не би да имаш по-добра идея?

Хардуик сви рамене. Спря да потропва с химикалката и започна да я изучава съсредоточено, сякаш държеше изключително важна улика.

– Нещо друго странно да се е случвало напоследък?

– Какво например?

– Ами... странно. В живота ви да е имало нещо... необичайно?

Гърни се изсмя кратко и невесело.

– Ако не броим всеки един аспект на този ужасно странен случай и ужасно странните хора, замесени в него, всичко си е напълно нормално.

Това не бе отговор и той подозираше, че и Хардуик го знае. Макар да бе невъздържан и отвратително вулгарен, Джак бе един от най-умните хора, които бе срещал през всичките си години в полицията. Лесно можеше да е станал капитан на трийсет и пет години, ако го беше грижа и правеше нещата, които един капитан трябва да прави.

Хардуик вдигна поглед към тавана и се загледа в него, сякаш именно той бе предмет на разговора.

– Спомняш ли си оня тип, чиито отпечатъци открихме на чашата?

Гърни усети, че го обзема лошо предчувствие.

– Сол Стек, познат още и като Пол Старбък?

– Същият. Помниш ли какво ти казах за него?

– Каза ми, че бил актьор, който проявявал гнусен интерес към млади момичета. Затворили го в психиатрична клиника, после го пуснали. И какво за него?

– Тоя, дето ми помогна да снема отпечатъците и да ги проверя в системата, снощи ми се обади и ми каза нещо интересно.

– Така ли?

Хардуик присви очи, като че се опитваше да види нещо в най-отдалечения ъгъл на тавана.

– Изглежда, че известно време преди да го арестуват, Стек имал порносайт. Освен това "Старбък" не бил единственият му псевдоним. Порносайтът му, на който се подвизавали непълнолетни момичета, се наричал "Бърлогата на Грег".

Гърни изчака Хардуик отново да го погледне, преди да каже:

– Направило ти е впечатление съвпадението? Това, че името може да е съкратено от "Грегорио"?

– Да, нещо такова – усмихна се той.

– Светът е пълен със случайни съвпадения, Джак.

Хардуик кимна, после се изправи и се загледа през прозореца.

– Патрулката е тук. Както казах, ще ви охраняват поне четирийсет и осем часа. След това ще видим. Добре ли е така?

– Да.

– Тя ще се оправи ли?

– Да.

– Трябва да поспя малко. Ще ти звънна по-късно.

– Добре. Благодаря ти, Джак.

Хардуик се поколеба:

– Пазиш ли си още пистолета от полицията?

– Не. Никога не ми е харесвало да го нося. Всъщност изобщо не обичах да е край мен.

– Ами... като се има предвид ситуацията... няма да е зле да си набавиш огнестрелно оръжие.

Гърни остана на масата, дълго след като стоповете на колата на Хардуик бяха изчезнали по пътя, водещ надолу през ливадата. Седеше и попиваше шока от откриването на куклата; обмисляше промените, които бяха настъпили в "пейзажа" на случая.

Възможно бе, естествено, имената "Грег" и "Грегорио" да са съвпадение. Така обаче се изкушаваше да вярва в онова, което му се иска. Един реалист би трябвало да приеме, че Грег, бившият фотограф в порнографския сайт, съвсем спокойно би могъл да е Грегорио, настоящият фотограф на полупорнографските реклами на "Кармала Фешън". А също, че и двете имена са псевдоними на сексуалния престъпник Сол Стек.

Кой обаче бе Хектор Флорес?

И защо бе обезглавена Джилиан Пери?

А Кики Мълър?

Дали бяха открили нещо за "Кармала"? Или за Стек? Или пък за самия Флорес?

И защо Стек го беше упоил? За да го снима с "дъщерите" си? За да го заплашва с публично унижение... или нещо по-лошо? За да се сдобие с оръжие, посредством което да попречи на разследването? Или за да получава вътрешна информация за напредъка му?

Или пък упояването му целеше същото като обезглавената кукла – да покаже колко лесно може да се добере до него и колко е уязвим? Да го уплаши достатъчно, за да се оттегли сам от разследването?

А може би двете събития бяха предизвикани от нещо още по-извратено. Дали не бяха част от играта на някой маниак на тема контрол, един възбуждащ начин да демонстрира силата и пълното си господство? Дали не го бе направил само за да докаже, че може? Само заради тръпката?

Дланите на Гърни бяха замръзнали. Той ги разтри силно в бедрата си, за да ги стопли. Като че ли нямаше голям ефект. Започна да трепери. Изправи се, потри ги в гърдите и в ръцете над лактите си. Опита с ходене напред-назад. Отиде в другия край на стаята, където се намираше желязната печка. Понякога тя запазваше топлината на огъня дълго след като той бе угаснал. Сега обаче прашният метал бе по-студен и от дланта му и щом го докосна, Гърни се разтрепери отново.

Чу щракването на ключа за лампата в спалнята и миг по-късно вратата на банята изскърца. Щеше да поговори с Мадлин и да я успокои – но след като сам се успокоеше. Хвърли поглед навън през прозореца. Патрулната кола пред страничната врата му вдъхна увереност.

Пое си въздух възможно най-дълбоко и бавно издиша. Бавно, контролирано дишане. Целенасоченост, внимателно обмисляне от всички възможни страни, решителност. Положително мислене. Мисли за постижения и способности.

Напомни си, че разполагаха с пръстовите отпечатъци на Стек и съответно – със следа, благодарение на неговата инициативност и решението му да се добере до чашата при онези трудни обстоятелства.

Освен това откритието му хвърляше мост между загадката с упояването му и убийствата и тайнствените изчезвания на бившите ученички от "Мейпълшейд". А тъй като бе отчасти наясно с всички тези късчета от пъзела, той имаше уникалния шанс да използва всяко от тях, за да хвърли светлина върху останалите.

Проницателността му, първоначалните му прозрения и упоритостта му да ги следва бяха измъкнали разследването от дупката, в която бе затънало – търсенето на луд мексикански черноработник – и го бяха извели на нова пътека.

След настояването му да се свържат с всички бивши възпитанички на "Мейпълшейд" стана ясно не само, че твърде много от тях са в неизвестност, но и каква е съдбата на Мелани Стръм.

Догадката му, че "Кармала Фешън" вероятно играе важна роля в случая, бе накарала Джордан Болстън да изгуби равновесие и да признае нещо, което можеше да доведе до окончателното разрешаване на случая. Дори само фактът колко време, енергия и ресурси влага убиецът, за да попречи на усилията му, доказваше, че е на прав път.

Отново чу скърцането на вратата на банята и двайсет секунди по-късно – щракването на ключа за лампата в спалнята. Навярно сега, когато пак бе стъпил здраво на земята, когато студът си отиваше от пръстите му, би могъл да поговори с Мадлин. Първо обаче взе предпазни мерки – заключи не само обикновената брава на страничната врата, но и секретната, която никога не използваха. После залости и всички прозорци на първия етаж.

Върна се в спалнята в добро разположение на духа, по негова преценка. Приближи се в тъмното към леглото.

– Мади?

– Копеле такова!

Беше решил, че си е легнала и се намира точно пред него. Вместо това гласът ѝ, стряскащо гневен, се разнесе от другия ъгъл на стаята.

– Какво?

– Какво си направил? – ниският ѝ шепот показваше колко е вбесена.

– Да съм направил? Какво...

– Това е моят дом. Моето убежище!

– Да, и какво?

– "Какво" ли? Как можа? Как можа да донесеш този ужас в дома ми?!

Гърни остана без думи заради въпроса и напрежението в него. Тръгна опипом покрай ръба на леглото и светна настолната лампа.

Старомодният люлеещ се стол, който обикновено бе до долната табла на леглото, сега бе избутан в най-отдалечения от прозорците ъгъл. Мадлин седеше на него напълно облечена, със свити и притиснати към тялото крака. Гърни се стресна първо от бушуващите в очите ѝ емоции, а после и от острите ножици, които стискаше в свитите си юмруци.

Имаше богат опит в разговора с превъзбудени и разстроени хора и знаеше как да ги успокои, но в случая нито една техника не му изглеждаше удачна. Седна на ръба на леглото, възможно най-близо до нея.

– Някой е нахлул в дома ми. Защо, Дейвид? Защо?

– Не зная.

– Разбира се, че знаеш! Знаеш много добре какво става!

Наблюдаваше я, наблюдаваше и ножиците. Кокалчетата ѝ бяха побелели.

– Предполага се да ни пазиш – продължи тя с треперещ шепот. – Да закриляш дома ни, да се грижиш за безопасността му. Вместо това си сторил обратното. Точно обратното! Позволил си на някакви ужасни хора да влязат в живота ни, да дойдат в дома ни. В МОЯ ДОМ! – изкрещя тя с пресекващ глас. – ПУСНАЛ СИ ЧУДОВИЩА В ДОМА МИ!

Гърни никога не я бе виждал изпаднала в такава ярост. Не каза нищо. Не намираше думи, не можеше дори да мисли. Не помръдваше, почти не дишаше. Емоционалният изблик сякаш премахна от стаята – от целия свят – всички други реалности. Чакаше. Не му хрумваше никаква друга възможност.

След известно време – не бе сигурен колко точно – тя каза:

– Не мога да повярвам какво направи.

– Нямах подобно намерение. – Гласът му звучеше странно в собствените му уши. Тих. Незначителен.

Мадлин издаде звук, който би могъл да бъде сбъркан със смях, но на него му прозвуча като кратко конвулсивно свиване на дробовете ѝ.

– Това отвратително занимание с портретите на престъпници... това бе началото. Снимки на най-отвратителните чудовища на земята. Само че на теб не ти бе достатъчно. Не ти стигаше да ги държиш в компютъра ни, да се взират в нас от екрана.

– Мади, кълна ти се... Който и да е влязъл в къщата ни, ще го открия. Ще го унищожа. Това никога няма да се повтори!

– Твърде късно е – поклати глава тя. – Не разбираш ли какво направи?

– Разбирам, че ни обявиха война. Нападнаха ни.

– Не! Ти... Наистина ли не разбираш какво направи ти?!

– Сритах един камък и изпод него изпълзя гърмяща змия.

– Ти докара това в живота ни!

Той не отвърна нищо, само наведе глава.

– Преместихме се в провинцията. На едно прекрасно място. С люляци и ябълков цвят. С езеро.

– Мади, обещавам ти, ще убия змията!

Тя като че ли не го слушаше.

– Не виждаш ли какво направи? – бавно махна с една от ножиците към тъмния прозорец до него. – Тази гора, гората, в която се разхождам... той се е крил в тази гора и ме е наблюдавал.

– Защо смяташ, че някой те е наблюдавал?

– Божичко, съвсем очевидно е! Оставил е онова отвратително нещо в стаята, в която работя, където чета, където е любимият ми прозорец. Прозореца, до който сядам да плета. Стаята, която гледа към гората. Знаел е, че използвам тази стая. Ако беше оставил онова нещо в свободната спалня до всекидневната, можеше да не го открия цял месец. Така че е знаел. Видял ме е на прозореца. А единственият начин да ме види на прозореца е от гората. – Замълча и го погледна обвинително. – Разбираш ли какво имам предвид, Дейвид? Ти унищожи гората ми. Как бих могла отново да се разхождам там?

– Ще убия онази змия. Всичко ще бъде наред.

– Докато не ритнеш следващия камък и под него не изпълзи друга змия. – Тя поклати глава и въздъхна. – Не мога да повярвам какво стори с най-прекрасното кътче на земята!

На Гърни му се струваше, че от време на време елементите на иначе безразличната вселена се наговаряха и го караха да потръпва. Така се случи, че тъкмо в този момент някъде зад къщата, на север оттатък горната ливада, койотите започнаха да вият.

Мадлин затвори очи и смъкна крака на пода. Отпусна пестници в скута си и спря да стиска толкова здраво ножиците. Кръвта се върна в ръцете ѝ. Мадлин наклони глава и я облегна на стола. Устните ѝ се отпуснаха. Като че ли воят на койотите, който друг път ѝ се струваше странен и тревожен, сега я разчувства по един съвсем различен начин.

Когато през гледащия на изток прозорец на спалнята нахлу първият сивкав предвестник на утрото, тя заспа. След известно време Гърни измъкна ножиците от ръцете ѝ и загаси лампата.

Глава 64 Един много странен ден

Докато сутрешните слънчеви лъчи падаха косо над ливадата, Гърни седеше на масата за закуска и пиеше втора чаша кафе. Няколко минути по-рано беше наблюдавал пристигането на дневната смяна, която замести патрулната кола, повикана от Хардуик. Предложи закуска на новия полицай, но младият човек беше отказал с категорична военна любезност:

– Благодаря, сър, но вече закусвах.

В левия крак на Гърни се беше загнездила тъпа болка, като от ишиас. Неспособен да заспи, той се терзаеше с въпроси, чиито отговори му се изплъзваха като хлъзгави риби.

Трябваше ли да поиска от Хардуик да му намери копие от полицейската снимка, направена при ареста на Сол Стек, за да е сигурен, че става дума за същия човек; или разните документи и протоколи, които трябваше да се попълнят, щяха да повдигнат твърде много въпроси?

Дали да помоли Хардуик или някого от старите си партньори в нюйоркската полиция да провери в данъчния регистър на кого принадлежеше аристократичната къща, или дори това банално действие щеше да повдигне редица неприятни въпроси?

Имаше ли основание да се съмнява в твърдението на Соня, че и тя като него е била измамена – освен факта, че според Гърни тя не беше жена, която да се остави да бъде измамена от когото и да било?

Трябваше ли да вземе ловна пушка, която да държи у дома, или наличието на оръжие щеше да разстрои Мадлин, а не да я успокои?

Дали да се изнесат и да живеят на хотел, докато случаят не бъде разрешен? Ами ако се проточеше със седмици или месеци?

Трябваше ли да поддържа връзка с Боби Бекър, за да следи как върви търсенето на яхтата на Болстън?

Да поддържа ли връзка с Бюрото относно напредъка с обажданията до възпитаничките на "Мейпълшейд" и/или семействата им?

Дали всичко случило се – от пристигането на Хектор Флорес в Тамбъри, убийствата на Джилиан и Кики и изчезванията на всички онези момичета, чак до изнасилванията и убийствата на Болстън, измамата в аристократичната къща на "Джикинстил" и обезглавената кукла – дали всичко това бе плод на един-единствен ум? И ако беше така, дали мотивацията на този ум бе рационална, или бе някаква психотична мания?

И най-смущаващото за Гърни: защо тези възли му се струваха толкова трудни за разплитане?

И най-простият въпрос – дали да продължи да претегля алтернативите, или да се върне в леглото и да изпразни ума си, да си намери физическо занимание. Той се бе оплел в примката на мисловен процес, който пораждаше възражение на всяко евентуално действие. Дори идеята да вземе няколко таблетки ибупрофен за болката в седалищния нерв се сблъска с нежеланието му да влезе в спалнята, за да вземе флакона.

Загледа се навън към приличните на папрат листа на аспержите, неподвижни в безмълвното спокойно утро. Чувстваше се изолиран, сякаш обичайните му връзки със света бяха прекъснати, сякаш бе откъснат от котвата – точно така се чувстваше, когато първата му жена обяви, че ще се разведе с него, и години по-късно, когато малкият Дани загина, после пак, когато баща му умря. И сега...

И сега, когато Мадлин...

Очите му се напълниха със сълзи. И в този момент, когато зрението му бе замъглено, в ума му за първи път от много време просветна ясна мисъл. Беше толкова просто – щеше да се откаже от случая.

Чистотата и правилността на решението му донесоха незабавно чувство за свобода, незабавен импулс за действие.

Влезе в кабинета и се обади на Вал Пери. Попадна на гласовата ѝ поща. Изкушаваше се да остави съобщение за оттеглянето си, но реши, че е твърде безлично, твърде много прилича на бягство от отговорност. Затова каза само, че трябва да говори с нея възможно най-скоро. После си наля чаша вода, влезе в спалнята и взе три таблетки ибупрофен.

Мадлин се беше преместила от люлеещия се стол в леглото. Все още беше облечена, лежеше върху кувертюрата, вместо под нея, но спеше спокойно. Той легна до нея.

Когато се събуди по обяд, вече я нямаше. Прободе го лек страх, който изчезна миг по-късно, когато чу шума на течаща вода в кухнята. Отиде в банята, наплиска си лицето, изми си зъбите и се преоблече – неща, които щяха да му донесат усещането за нов ден.

Когато влезе в кухнята, Мадлин прехвърляше супа от голяма тенджера в пластмасова кутия за храна. Остави кутията в хладилника, а тенджерата – в мивката и подсуши ръцете си с кърпа за съдове. Изражението ѝ не разкриваше нищо.

– Взех решение – заяви той.

Тя му отправи поглед, който му подсказа, че знае какво се готви да каже.

– Оттеглям се от случая.

Тя сгъна кърпата и се наведе над ръба на сушилника за съдове.

– Защо?

– Заради всичко, което стана.

Тя го гледа внимателно в продължение на няколко секунди, после се обърна и се взря замислено през прозореца до мивката.

– Оставих съобщение на Вал Пери – добави той.

Мадлин се обърна отново към него. Загадъчната ѝ като на Мона Лиза усмивка се мярна и изчезна подобно на листо, трепнало при докосването на вятъра.

– Денят е прекрасен – каза тя. – Искаш ли да отидем на кратка разходка?

– Разбира се.

Обикновено би отказал или най-малкото би я придружил неохотно; в този момент обаче не изпитваше никаква вътрешна съпротива.

Беше един от онези меки септемврийски дни, когато температурата навън е същата като вътре. Единствената разлика, която долови, когато излязоха на малката странична веранда, беше мирисът на листа в есенния въздух. Полицаят, седнал в патрулната си кола край лехата с аспержи, смъкна стъклото и ги погледна въпросително.

– Просто ще се поразтъпчем – каза Гърни. – Няма да ходим надалече.

Младият човек кимна.

Тръгнаха по крайгорската ивица, която поддържаха окосена, за да попречат на младите дръвчета да завземат полето. Бавно описаха кръг надолу до пейката край езерцето, където седнаха мълчаливо.

През септември около езерото беше тихо, за разлика от май и юни, когато крякащите жаби и пронизително цвъртящите косове непрестанно вдигаха шум из района.

Мадлин взе ръката му в своята.

Той загуби представа за времето, станало жертва на емоцията.

– Съжалявам – каза меко тя.

– За какво?

– За това, че очаквах всичко винаги да е... точно както искам.

– Може би така трябва да бъде. Може би начинът, по който искаш да бъдат нещата, е правилен.

– Ще ми се да мисля така. Но... съмнявам се, че е вярно. И не мисля, че е редно да се отказваш от работата, която си се съгласил да свършиш.

– Вече реших.

– Тогава трябва да размислиш.

– Защо?

– Защото си детектив и нямам право да изисквам като по чудо да се превърнеш в нещо друго.

– Не разбирам нищо от чудеса... но ти имаш пълното право да искаш от мен да погледна на нещата по друг начин. А и господ ми е свидетел, аз нямам никакво право да поставям каквото и да било над твоята безопасност и щастие. Понякога... се замислям за нещата, които съм правил... ситуациите, които съм създал... опасностите, на които не съм обърнал достатъчно внимание... и си мисля, че сигурно не съм наред.

– Може би понякога – каза тя. – Само малко.

После се загледа в езерцето с тъжна усмивка и стисна ръката му.

Въздухът бе съвършено неподвижен. Дори върховете на високия папур бяха неподвижни като на снимка. Тя затвори очи, но изражението ѝ стана по-горчиво.

– Не биваше да те нападам така, не биваше да казвам, каквото казах, да те наричам "копеле". Това е последното нещо, в което някой може да те упрекне. – Тя отвори очи и го погледна право в очите. – Ти си добър човек, Дейвид Гърни. Честен човек. Блестящ. Удивително талантлив. Може би най-добрият детектив в целия свят.

Той се изсмя нервно:

– Господ да ни е на помощ!

– Говоря сериозно. Ти си може би най-добрият детектив в целия свят. Тогава как мога да искам да престанеш да бъдеш това, да бъдеш нещо друго? Не е честно. Не е правилно.

Той се загледа над гладкото като стъкло езеро към обърнатите отражения на кленовете, които растяха в далечния му край.

– Аз не разсъждавам по този начин.

Тя не обърна внимание на думите му.

– Така че ето какво трябва да направиш. Ти се съгласи да поемеш случая "Пери" за две седмици. Днес е сряда. Твоите две седмици изтичат тази събота. Само още три дни. Довърши работата.

– Няма нужда да го правя.

– Знам. Знам, че си готов да се откажеш. И именно затова е правилно да не го правиш.

– Я повтори?

Тя се засмя, пренебрегвайки въпроса му.

– Какво щяха да правят без теб?

– Надявам се, че се шегуваш – поклати глава той.

– Защо?

– Последното, което ми е нужно, е да подсилваш арогантността ми.

– Последното, което ти е нужно, е съпруга, която смята, че трябва да бъдеш някой друг.

След малко, хванати за ръце, тръгнаха бавно през ливадата, кимнаха приятелски на охранителя и влязоха в къщата.

Мадлин запали огън от черешови дърва в голямата каменна камина и отвори близкия прозорец, така че в стаята да не стане прекалено топло.

Следобеда правиха нещо, което вършеха рядко: бездействаха. Изтегнаха се на канапето, оставяйки се да бъдат лениво хипнотизирани от огъня. По-късно Мадлин заобмисля на глас какво може да промени в градината следващата пролет. Още по-късно, може би за да удържи тревогите, които заплашваха да нахлуят, му прочете на глас една глава от "Моби Дик" – едновременно доволна и озадачена от произведението, което продължаваше да нарича "най-чудатата книга, която съм чела".

Тя поддържаше огъня, а той ѝ показваше снимки на градински павилиони и остъклени беседки от една книга и обсъждаха дали да си построят такава другото лято, може би край езерото. От време на време задрямваха и така следобедът отмина. Вечеряха рано супа и салата, докато залезът още ярко осветяваше небето и кленовете по хълма насреща. Легнаха си по здрач, любиха се с нежност, която бързо прерасна в отчаяна настойчивост, спаха повече от десет часа и се събудиха едновременно при първата сива светлина на утрото.

Глава 65 Съобщение от изрода

Гърни беше довършил бърканите яйца и препечената филийка и се канеше да отнесе чинията си до мивката, когато Мадлин вдигна поглед от купичката си с овесена каша и стафиди и каза:

– Предполагам, вече си забравил къде ще ходя днес.

Предишната вечер той я беше убедил, макар и трудно, да прекара следващите два дни при сестра си в Ню Джърси, докато той приключи работа по случая. Сега обаче той съсредоточено бърчеше лице, преструвайки се на объркан. Тя се разсмя на престараването му.

– Под прикритие техниката ти трябва да е била много по-убедителна. Или си имал работа с идиоти.

След като довърши овесената си каша и изпи втора чаша кафе, тя си взе душ и се облече. В осем и половина го прегърна силно и го целуна, изгледа го разтревожено, после го целуна пак и потегли към палата на сестра си в предградията на Риджууд.

Когато колата ѝ се отдалечи, той се качи в своята и я последва. Тъй като знаеше по кой маршрут ще поеме, успяваше да поддържа значително разстояние между тях, като я зърваше само от време на време. Целта му не беше да я следи, а да се увери, че никой друг не го прави.

След като измина няколко километра по пустия път, вече беше сигурен и се върна вкъщи.

Паркира до колата на патрулния полицай и двамата си размениха кратки, приятелски поздрави.

Преди да влезе в къщата, спря до страничната врата и се огледа. За миг изпита чувство за безвремие, сякаш беше част от картина. Когато влезе в къщата, чувството на покой бе смутено от краткото иззвъняване на мобилния му телефон – беше получил есемес. Самото съобщение разби напълно спокойствието:

Съжалявам, че те изпуснах онзи ден. Ще пробвам пак. Надявам се, че куклата ти харесва.

Гърни изпита импулсивно желание да се втурне в гората, сякаш човекът, изпратил съобщението, в този момент се спотайваше зад ствола на някое дърво и го наблюдаваше, да закрещи обиди в лицето на невидимия си враг. Вместо това прочете отново есемеса. И този път номерът не беше скрит, което потвърждаваше, че мобилният телефон е с предплатена карта и не можеше да бъде проследен.

Можеше да е от полза да разбере от коя предавателна кула е излъчен сигналът, но това можеше да доведе до неприятни усложнения.

Откакто полицията бе уведомена за подхвърлената в къщата кукла, по случая се водеше официално разследване. В този контекст анонимният есемес бе доказателство и за него трябваше да се докладва. Но една заповед за изваждане на разпечатка от мобилните разговори и проверката на данните щеше да извади на бял свят и предишните есемеси – двете, които Гърни бе получил от същия телефон, както и неговия отговор ("Кажи ми още") на първото. Чувстваше се хванат в капан, който сам беше създал, капан, в който всяко решение щеше да породи още по-голям проблем.

Наруга се, задето, подтикнат от егото си, бе приел да разследва още един случай на убийство, който никой друг не можеше да разреши; за това, че бе допуснал Соня Рейнолдс обратно в живота си; за това, че бе останал сляп за измамата "Джикинстил". Заради егото си бе скрил от Мадлин снимките и последиците от срещата с Джикинстил; затова сега се намираше в това затруднено положение.

Доникъде обаче нямаше да стигне, като се проклинаше за провалите си. Трябваше да направи нещо. Но какво?

Иззвъняването на телефона върху кухненския бюфет му донесе отговора.

Обаждаше се Шеридън Клайн, преливащ от мазен ентусиазъм:

– Дейв! Радвам се, че вдигна. Скачай на коня, приятел. Нужен си ни на секундата!

– Какво става?

– Става това, че Боби Бекър от Палм Бийч откри яхтата на Болстън, точно както предрече ти. Отгатни какво друго намери.

– Не си падам по гаданията.

– Ха! Всъщност ти направи дяволски сполучлива догадка за тази лодка – и за вероятността криминалистите от Палм Бийч да намерят нещо на борда ѝ. Е, намериха. Миниатюрно петно кръв... чрез което бе направен ДНК-профил... което почти съвпадна с друг профил от система за ДНК-данни на ФБР... което пък накара господин Болстън да обърне плочата. Или поне да преосмисли правната си стратегия. Сега двамата с адвоката му превключиха на режим "пълно сътрудничество, за да се избегне смъртоносната инжекция".

– Върни се назад за секунда. Каза, че профилът почти е съвпаднал с друг от системата – чие име изникна?

– Стана като с Мелани Стръм – роднинска връзка от първа степен, в този случай, осъден педофил на име Дуейн Доукър. Три месеца преди Мелани е изчезнало момиче на име Ким Доукър, пак от "Мейпълшейд". Дуейн Доукър е по-големият брат на Ким. Адвокатите на Болстън може и да са достатъчно добри, за да измислят нещо и да го измъкнат за убийството на едно момиче, но не и на две.

– Удивително е как едно петънце кръв може да промени всичко – каза Гърни. – Сега какво?

– Днес следобед Бекър ще проведе официален разпит на Болстън, на който той се съгласи. Поканиха ни да участваме чрез конферентна връзка. Гледаме разпита на компютърния монитор и предаваме всички въпроси, които искаме да бъдат зададени. Настоях да те включат.

– Каква е моята роля?

– Да зададеш правилния въпрос в правилния момент? Да разбереш доколко е готов да съдейства? Ти най-добре познаваш тоя изрод. Хей – като говорим за изроди – чух, че си имал малък инцидент в къщата си, незаконно влизане.

– Може да се нарече така. Малко стряскащо отначало, но... Сигурен съм, че ще го разнищим.

– Изглежда, че някой не иска да работиш по случая – това ли е причината според тебе?

– Не знам какво друго може да бъде.

– Е... можем да го обсъдим, като дойдеш тук.

– Да.

Всъщност Гърни нямаше никакво желание да говори за това. Откакто се помнеше, винаги избягваше да обсъжда каквото и да било, свързано със собствената му уязвимост. Именно този неадекватен метод на контрол на пораженията го възпираше да сподели с Мадлин страховете относно рохипнола.

Видеооборудването в полицейската академия бе по-ново от това в Бюрото по криминални разследвания, затова всички се събраха в телеконферентния център на академията малко преди два същия следобед. "Центърът" представляваше конферентна зала, в която основният апарат бе С-монитор, монтиран на предната стена. Срещу екрана бе поставена полукръгла маса с дузина столове. Гърни познаваше всички присъстващи. Някои, като Ребека Холдънфийлд, се радваше да види повече от други.

С облекчение забеляза, че всички са погълнати от очакването на онова, което предстоеше да се случи – твърде погълнати, за да започнат да разпитват за куклата и какво би могла да означава тя.

Сержант Робин Уиг седеше на отделна малка маса в един ъгъл на стаята, с два отворени лаптопа, мобилен телефон и клавиатура, с която, изглежда, контролираше монитора на стената. Щом затрака по клавишите, на екрана се появиха поредица дигитални изображения и цифрови кодове, после той оживя и образът с висока разделителна способност бързо се превърна в център на внимание.

На екрана се виждаше стандартна стая за разпити с бетонни стени. В центъра ѝ имаше сива метална маса. От едната ѝ страна седеше детектив Боби Бекър, а срещу него имаше двама мъже. Единият изглеждаше като излязъл от статия на списание "Джентълменс Куотърли" за най-добре облечените адвокати в Америка. Другият беше Джордан Болстън, в когото бе настъпило съкрушително преображение. Беше потен и разрошен, тялото му бе прегърбено, устата му – леко отворена, а пустият поглед на хлътналите му очи беше прикован върху масата.

Бекър се обърна енергично към камерата.

– Почти сме готови да започнем. Надявам се, че се чуваме високо и ясно. Моля, потвърдете – каза той и се вгледа в екрана на лаптопа, поставен срещу него на масата.

Гърни чу Уиг да трака по клавиатурата си.

Няколко мига по-късно Бекър се усмихна от екрана си и щастливо вдигна палци в победоносен жест.

Родригес, който се съвещаваше шепнешком с Клайн, пристъпи напред.

– Слушайте внимателно, хора. Тук сме, за да се включим в разпита, който ще се състои. Понеже в имуществото му са намерени нови доказателства...

– Петна от кръв по лодката, открити благодарение на упоритото ровене на Гърни – прекъсна го Клайн, който обичаше да налива масло в огъня, да поддържа враждите.

Родригес примигна и продължи:

– След намирането на това доказателство подсъдимият промени версията си. За да се опита да се спаси от неизбежното смъртно наказание във Флорида, той предлага не само да се признае за виновен в убийството на Мелани Стръм, но и да предостави подробности относно един по-мащабен престъпен замисъл, който може би е свързан с изчезванията на други възпитанички на "Мейпълшейд". Обърнете внимание, че подсъдимият прави това изявление, за да спаси живота си, и може да е мотивиран да каже повече, отколкото всъщност знае за тази така наречена конспирация.

Сякаш за да омаловажи предпазливостта на капитана, Хардуик се провикна към Гърни, който седеше в отсрещния край на масата с форма на полумесец:

– Поздравления, Шерлок! Трябва да помислиш за кариера в областта на правораздаването. Имаме нужда от мозъци като твоя.

От монитора на стената се чу глас, който привлече вниманието на всички.

Глава 66 Чудовищната истина според Болстън

– Часът в момента е 14:03, датата – 20 септември. Аз съм детектив-лейтенант Робърт Бекър от Полицейското управление на Палм Бийч. Заедно с мен в стая за разпити номер едно се намират Джордан Болстън и адвокатът му Станфорд Мъл. Разпитът се записва. – Бекър хвърли поглед от камерата към Болстън. – Вие ли сте Джордан Болстън, живущ на Саут Оушън Булевард в Палм Бийч?

Запитаният отговори, без да повдига очи от масата:

– Да.

– Съгласен ли сте след консултация с адвоката си да направите пълни и искрени самопризнания във връзка с убийството на Мелани Стръм?

Станфорд Мъл постави длан върху ръкава му:

– Джордан, трябва да...

– Да.

Бекър продължи:

– Съгласен ли сте да отговаряте изчерпателно и честно на всички въпроси, които ще ви бъдат зададени в тази връзка?

– Да, съгласен съм.

– Моля, опишете с пълни подробности как се свързахте с Мелани Стръм и всичко, което се случи след това, включително как и защо я убихте.

– За Бога, Джордан... – извика Мъл.

Болстън за първи път повдигна поглед:

– Стан, достатъчно! Взех решение. Не си тук, за да ми пречиш. Искам само да си в течение на това, което ще кажа.

Мъл поклати глава.

Болстън сякаш изпита облекчение от мълчанието на адвоката си. Погледна към камерата:

– Колко голяма е публиката ми?

– Има ли значение? – попита с отвращение Бекър.

– Какви ли не неща се озовават в "Ютюб".

– Не и това.

– Много жалко. – Той се усмихна ужасяващо. – Откъде да започна?

– От началото.

– Например от момента, когато на шест години заварих чичо си да чука майка ми?

Бекър се поколеба:

– Защо първо не ни разкажете как сте срещнали Мелани Стръм?

Болстън се облегна назад на стола си и произнесе с един почти замечтан тон към някаква точка високо на стената зад Бекър:

– Сдобих се с Мелани посредством специалния процес на "Кармала". Процесът включва пътуване през редица свързани интернет портали. Така всеки от тези портали...

– Чакай малко. Обясни ни го на прост език. Какво, по дяволите, е "портал"?

Гърни искаше да посъветва Бекър да се успокои и да остави разпитвания да говори, а въпросите да задава по-късно. Ако му кажеше обаче какво да прави, щеше напълно да го извади от равновесие.

– Говоря за връзки между уебсайтове, входове и канали, по които се минава. Интернет страници, които предлагат възможност за избор на други страници; чат-стаи, през които се отива в други. Всеки преход позволява стесняване на интересите, докато накрая се стига до пряка кореспонденция чрез имейли или есемеси между клиента и доставчика.

За Гърни професионалният тон и жаргонът на Болстън звучаха направо сюрреалистично предвид темата, за която се отнасяха.

– Тоест, казваш им какво момиче искаш и те ти го доставят, така ли?

– Не, не – съвсем не така директно и грубо. Както вече споменах, при "Кармала" процесът е много специален. Цената е висока, но изпълнението е изтънчено. Ако кореспонденцията между двете страни се окаже задоволителна...

– Задоволителна? В какъв смисъл?

– В смисъл да постигнат взаимно доверие. Хората от "Кармала" се убеждават, че клиентът има сериозни намерения, а клиентът се уверява, че представителите на "Кармала" са легитимни.

– Легитимни ли?

– Какво? А, разбирам проблема ви. Под "легитимни" имах предвид, че са онези, за които се представят – а не, да речем, тъпи агенти под прикритие.

Гърни бе запленен от начина, по който се развиваше разпитът. Болстън, който в момента разкриваше участието си в углавно престъпление и се бореше да получи различна от смъртоносна инжекция присъда, на практика направляваше разговора благодарение на спокойния си разказ. Макар че на теория Бекър "държеше юздите", именно той, а не Болстън, изглеждаше разтърсен.

– Добре – каза Бекър, – приемаме, че всички вярват в "легитимността" на останалите. После какво следва?

– После – Болстън направи драматична пауза и за първи път го погледна право в очите – идват последните, елегантни щрихи: рекламите на "Кармала" в "Сънди Таймс".

– Я пак?

– "Кармала Фешън". Най-скъпите дрехи на планетата; единствени по рода си облекла, правени по поръчка специално за вас. Цените започват от сто хиляди долара. Чудесни реклами. Чудесни момичета. Много възбуждащи.

– И каква е ролята на тези реклами?

– Ами помислете.

Противната му учтивост започваше да лази по нервите на Бекър.

– Мамка му, Болстън, нямам време за игрички!

Болстън въздъхна:

– Смятах, че е очевидно, лейтенант. Рекламите не са за дрехите. За момичетата са.

– Твърдите, че момичетата от рекламите се продават?

– Точно така.

Бекър примигна, изпълнен с недоверие:

– За сто хиляди долара?

– И повече.

– А след това какво? Пращаш чек за сто бона и ти пращат по куриер най-скъпата проститутки на света?

– Нищо подобно, лейтенант. Човек не си поръчва ролс-ройс от реклама в списание.

– Тогава... какво тогава? Отиваш в изложбената зала на "Кармала" ли?

– Може и така да се каже. Само дето изложбената зала всъщност е прожекционна. Всяко от момичетата, които са на разположение в момента, включително онова от конкретната реклама, се представя чрез собствен интимен видеоклип.

– За лични порнофилми ли става дума?

– За нещо много по-добро. "Кармала" предлага обслужване от най-висока класа. Тези момичета и видеоклиповете са изключително интелигентни, приятно изтънчени и внимателно подбрани, така че да отговарят съвършено на емоционалните нужди на клиента.

При тези думи Болстън лениво прокара върха на езика си по горната си устна. Бекър сякаш щеше всеки момент да скочи от стола си.

– Лейтенанте, струва ми се, че има нещо, което не разбирате. Тези момичета имат много интересна сексуална история и ненаситен сексуален апетит. Те не са проститутки, лейтенанте, а много специални момичета.

– И затова струват по сто хиляди долара, така ли?

Болстън въздъхна снизходително:

– И повече.

Бекър кимна безизразно. Според Гърни вече бе тотално объркан.

– Сто бона... за нимфомания... изтънченост...?

Болстън се усмихна меко:

– За това, че са точно каквото искаш. Защото ти пасват като ръкавица.

– Обясни ми.

– Човек може да си купи много добро вино за 50 долара бутилката – вино, което постига 90% съвършенство. Вината, които постигат 99% съвършенство, са значително по-малко; те струват по 500 долара бутилката. Но за онзи последен 1%, който прави виното наистина съвършено, плащаш по 5000 долара бутилката. Някои хора не могат да направят разликата. Други могат.

– По дяволите! А пък аз, наивникът, си мислех, че скъпата проститутка си е просто скъпа проститутка.

– Лейтенанте, убеден съм, че за вас това е самата истина.

Бекър застина на стола си, а лицето му се скова и стана напълно безизразно. През дългата си кариера Гърни неведнъж бе ставал свидетел на подобна ситуация. Обикновено се случваше нещо много неприятно, което можеше да сложи край на нечия кариера. Надяваше се, че камерата и присъствието на Станфорд Мъл, адвоката, ще бъдат достатъчни да възпрат Бекър.

Очевидно беше така, защото той бавно се отпусна, в продължение на цяла минута оглеждаше стаята, като спираше очи върху всичко в нея – всичко, освен Болстън.

Гърни се чудеше каква точно игра играе Болстън. Дали не се опитваше нарочно да провокира полицейско насилие, за да го използва в съда? Или небрежната му снизходителност бе жалък опит да докаже превъзходството си в момент, когато животът му се сриваше?

Бекър заговори с необичайно фамилиарен тон:

– И така, разкажи ми за "прожекционната зала", Джордан – натърти името така, все едно произнасяше обида.

Дори и Болстън да го бе възприел по този начин, не му пролича:

– Малка, удобна, прекрасен килим.

– Къде се намира?

– Не знам. Когато ме взеха от летище "Нюарк", ми дадоха превръзка за очите – маска за сън, като онези в старите черно-бели филми. Шофьорът ми каза да си я сложа и да не я свалям, докато не ми кажат, че вече сме в прожекционната зала.

– И ти не се опита да го изиграеш, така ли?

– "Кармала" не поощрява подобни практики.

Бекър кимна и се усмихна.

– Как мислиш, дали ще сметнат днешния ти разговор с нас за вид изиграване?

– Страхувам се, че е възможно.

– Значи, гледаш тези... видеоклипове и... си харесваш. Какво следва?

– Съгласяваш се устно с условията на сделката, слагаш си отново превръзката на очите и колата те връща на летището. Превеждаш сумата на една сметка на Каймановите острови и след няколко дена момичето на мечтите ти се появява на прага.

– И после?

– После... Каквото искаш да се случи... се случва.

– И накрая момичето на мечтите ти е мъртво.

– Разбира се – усмихна се Болстън.

– Разбира ли се?

– Нали именно за това си плащаш. Не знаехте ли?

– Плащаш си, за да... да ги убиеш?

– Момичетата, които получаваш от "Кармала", са много лоши. Правили са ужасни неща. Във видеоклиповете си подробно разказват какво точно са сторили. Наистина ужасяващи неща.

Бекър едва забележимо се отдръпна назад. Очевидно бе разтърсен и не можеше да асимилира чутото. Дори лицето на Станфорд Мъл, което иначе бе безизразно, сега като че бе замръзнало. Реакциите им сякаш заредиха Болстън с енергия. Животът се завърна в него, помръкналите му очи просветнаха.

– Ужасни неща, за които се полагат ужасни наказания.

Настъпи мълчание. В продължение на около две-три секунди сякаш никой в Палм Бийч и в зала на академията не дишаше.

Боби Бекър прекъсна мълчанието с един фактологичен въпрос, зададен с рутинен делови тон:

– Нека да сме наясно. Ти ли уби Мелани Стръм?

– Да.

– И от "Кармала" ти пратиха и други момичета?

– Да.

– Колко?

– Две.

– Какво знаеше за тях?

– За баналните подробности от живота им – нищо. За страстите и прегрешенията им – всичко.

– Знаеше ли откъде са?

– Не.

– Как ги набира "Кармала"?

– Не знам.

– Изобщо опита ли се да научиш?

– Това би предизвикало силно неодобрение.

Бекър се отдръпна от масата и заизучава лицето на Болстън.

На Гърни му се струваше, че Бекър е попаднал в задънена улица; че не знае как да продължи, защото никога не се е сблъсквал с подобно извращение.

Обърна се към Родригес – капитанът изглеждаше също толкова смаян и объркан от разкритията и безразличието на Болстън, колкото и Боби Бекър.

– Родригес? – повтори Гърни. – В първия момент той сякаш не го чу. – Родригес, бих искал да изпратя един въпрос до Палм Бийч.

– Какъв въпрос?

– Искам Бекър да попита Болстън защо е отрязал главата на Мелани.

Лицето на капитана потръпна от отвращение.

– Защото е извратен садистичен изрод и убиец!

– Смятам, че ще е полезно да разберем.

Родригес сякаш изпитваше физическа болка от думите, излизащи от собствената му уста:

– Какво може да е, освен част от гнусния му ритуал?

– Както отрязването на главата на Джилиан е било просто част от гнусния ритуал на Хектор?

– Какво точно имаш предвид?

– Въпросът е съвсем прост и трябва да бъде зададен – каза по-твърдо Гърни. – Времето ни изтича.

Знаеше, че неприятностите на Родригес с пристрастената му към кокаина дъщеря му пречат в този случай, който толкова напомняше неговата ситуация. Не това обаче беше най-голямото притеснение на Гърни.

Лицето на Родригес поаленя. Ефектът се усилваше заради контраста с колосаната му бяла яка и боядисаната му в черно коса. След миг той се обърна към Уиг с изражение, което разкриваше поражението му:

– Човекът има въпрос: "Защо Болстън ѝ е отрязал главата?" Изпрати им го.

Пръстите на Уиг запрепускаха по клавиатурата.

На екрана Бекър продължаваше да притиска Болстън в опит да разбере как "Кармала" се сдобива с момичетата. Болстън все така твърдеше, че няма никаква представа.

Бекър сякаш обмисляше нов подход за достигане на търсения отговор, когато вниманието му бе привлечено от лаптопа; вероятно бе получил съобщението от Уиг. Той вдигна поглед към камерата и кимна.

– И така, Джордан, кажи ми... защо го направи?

– Защо съм направил какво?

– Защо уби Мелани Стръм точно по този начин?

– Това е твърде личен въпрос.

– Личен, друг път! Сключихме сделка – ние задаваме въпроси, а ти отговаряш!

– Ами... – Оживеността на Болстън започна да се топи. – Трябва да ви попитам нещо, лейтенанте. Целия... процес ли... имате предвид... или само отстраняването на главата?

Бекър се поколеба. Небрежният тон на разговора очевидно изкривяваше представата му за реалността.

– Засега... да кажем, че ни интересува само отстраняването.

– Разбирам. Ами може да се каже, че то бе един вид проява на любезност.

– На какво?!

– На любезност. На джентълменско споразумение.

– Споразумение за... за извършването на какво?

Болстън поклати отчаяно глава като ерудиран частен учител пред твърде глупав ученик:

– Мислех, че съм обяснил каква е договорката, както и специализацията на "Кармала". Те доставят стоки, задоволяващи психологически потребности, и предлагат единствен по рода си продукт. Разбрахте ли, лейтенанте?

– Да, много добре разбрах.

– "Кармала" е идеалният източник на един идеален продукт.

– Да, схванах.

– Те поставиха едно малко условие за запазването на добри бизнес взаимоотношения.

– И под "малко условие" имаш предвид отрязването на главата на жертвата?

– След приключването на целия процес. Нещо като анекс, ако предпочитате.

– А целта на този анекс... каква беше?

– Кой знае? Всеки си има предпочитания.

– Предпочитания?

– Беше ми намекнато, че това е важно за някого от "Кармала".

– Господи! Не им ли поиска обяснение?

– Уф, лейтенанте! Вие всъщност не знаете главното за "Кармала", нали?

Странното спокойствие на Болстън беше правопропорционално на смайването и ужаса на Бекър.

Глава 67 Майчина любов

Когато приключи първоначалният разпит на Джордан Болстън – първият от общо три – вторият и третият засягаха въпросите, повдигнати или пропуснати в началото, така че всеки аспект на взаимоотношенията между Болстън и "Кармала" да бъде изследван и документиран – телеконферентият разговор беше преустановен.

След като мониторът опустя, първи проговори Блат:

– Леле, какво дяволско изчадие!

Родригес извади от джоба си една чиста носна кърпа, свали очилата си с телени рамки и започна разсеяно да ги бърше. Гърни за първи път го виждаше без очила. Така очите му изглеждаха по-малки, а кожата около тях – по-състарена.

Клайн дръпна стола си назад.

– По дяволите! Не мисля, че някога съм бил свидетел на подобен разпит. Ти какво мислиш, Бека?

Холдънфийлд повдигна вежди:

– Какво по-конкретно искаш да знаеш?

– Ти вярваш ли на тази невероятна история?

– Ако ме питаш дали е казал истината такава, каквато я разбира той – да, така смятам.

– На подобни дяволски изчадия не им пука за истината! – заяви Блат.

Ребека се усмихна и му отговори, както би отговорила на дете, което не цели нищо лошо:

– Наблюдението ти е съвсем точно, Арло. Господин Болстън не смята искреността за особена ценност... Освен ако не е решил, че тя ще му спаси живота.

– Не бих му имал доверие дори да изхвърли боклука! – упорстваше Блат.

– Ще ви кажа аз пък как виждам нещата – обяви Клайн. После изчака, докато всички насочиха вниманието си към него. – Ако приемем, че твърденията му са верни, "Кармала" може да се окаже една от най-ужасяващите престъпни организации, на които сме попадали. Колкото и да е отвратителна частта, свързана с Болстън, тя е само върхът на айсберга – а това е един наистина дяволски айсберг!

Хардуик се изсмя, като се опита да замаскира смеха с кашлица. Клайн обаче бе твърде погълнат от драматичното си изложение и продължи нататък:

– Очевидно "Кармала" е голяма, дисциплинирана, безмилостна операция. Властите във Флорида са хванали само една миниатюрна издънка: един клиент. Ние обаче имаме възможност да разкрием цялата организация. Ако успеем, ще спасим живота на бог знае колко млади жени. Като заговорихме за това, Род, сега вероятно е най-подходящият момент да докладваш докъде стигнахме с изчезналите ученички.

Капитанът свали очилата си, после отново ги сложи на носа си. Очите му бяха мрачни и загрижени, сякаш обратите в случая и личните му проблеми пречеха на работата му.

– Бил – произнесе той с известно усилие, – би ли ни съобщил данните от телефонните обаждания?

Андерсън отхапа голямо парче от поничката си и го преглътна с глътка кафе:

– От 152-те имена в списъка успяхме да се свържем със самата ученичка или член на домакинството в 112 случая. – Започна да преглежда документите в папката си. – Разделили сме ги на няколко категории според получените отговори, например...

– Може ли да минем направо на въпроса? – прекъсна го нетърпеливо Клайн. – Просто ни кажи броя на момичетата, чието местонахождение е неизвестно – особено ако са имали скандал заради кола, преди да си тръгнат.

Андерсън се суети още известно време с документите пред себе си – прехвърли няколкото листа по няколко пъти и накрая обяви, че не се знае къде се намират 21 момичета, 17 от които са се скарали с близките за кола.

– Както в предишните случаи – отбеляза Клайн, след което прехвърли вниманието си върху Хардуик. – Нещо ново около връзката с "Кармала"?

– Не, няма нищо ново освен това, че организацията със сигурност е контролирана от семейство Скард, а от Интерпол смятат, че напоследък членовете му се занимават основно с трафик на хора.

Блат като че ли се заинтригува:

– За какъв точно "трафик на хора" става дума?

Изненадващо Родригес отговори веднага, с преливащ от гняв глас:

– Мисля, че всички знаем за какво точно става дума – най-отвратителният бизнес на света. Най-големите отрепки на земята продават, най-големите отрепки на земята купуват. Помисли, Арло. Когато започне да ти се повръща, значи си напипал истината.

Емоционалният му изблик предизвика неловко мълчание в стаята.

Клайн прочисти гърлото си и заговори с лице, сгърчено от пресилено отвращение:

– Като стане дума за трафик на хора, се сещам за селски момичета от Тайланд, доставяни на дебели араби. За това ли говорим в случая с момичетата от "Мейпълшейд"? Малко ми е трудно да си го представя. Някой ще ме осветли по въпроса? Дейв, ти имаш ли някакви коментари?

– Коментари – не, но имам два въпроса. Първо, приемаме ли със сигурност, че Флорес е свързан със семейство Скард? И ако да, като се има предвид, че бизнесът е семеен, възможно ли е Флорес...

– Да е член на семейство Скард? – Клайн удари с длан по масата. – Защо не, по дяволите?

Блат се почеса по главата в несъзнателна пародийна имитация на объркване:

– Какво имате предвид? Че Хектор Флорес всъщност е едно от момчетата, чиято майка се чукала с разни дилъри на кокаин?

– Леле! – възкликна Клайн. – Това би дало нов фокус на цялата история!

– По-скоро два фокуса – поправи го Гърни.

– Два ли?

– Парите и сексуалната патология. В крайна сметка, ако това бе само финансова операция, защо да се включва откачената част за Едуард Малъри?

– Хм-м. Добър въпрос. Бека, ти какво мислиш?

Тя хвърли поглед към Гърни:

– Да не би да смяташ, че има противоречие?

– Не е противоречие, а въпрос – кое точно е началото и кое – краят.

– И до какъв извод стигна? – попита тя с още по-жив интерес.

– Научил съм се никога да не подценявам силата на патологията – сви рамене той.

Ребека се усмихна съвсем леко в знак на съгласие.

– Според предоставената ми от Интерпол информация Джото Скард имал трима синове: Тициано, Рафаело и Леонардо. Ако Хектор Флорес е един от тях, въпросът е кой точно.

Клайн я погледна съсредоточено:

– Ти как смяташ?

– Става дума по-скоро за предположение, а не за професионално мнение. Ако приемем, че сексуалната патология е водещ мотив в случая, вероятно везните биха се наклонили в полза на Леонардо.

– Защо?

– Когато Джото я е изхвърлил, майката е взела именно него. Той е прекарал най-дълго време с нея.

– Имате предвид, че подобно нещо може да те превърне в убиец-маниак? – запита Блат. – Близостта с майката?

– Зависи от майката – сви рамене Ребека. – Близостта с нормален родител от женски пол е много различна от това да си обект на продължително сексуално малтретиране от страна на пристрастена към наркотиците майка с патологични наклонности като Тирана Зог.

– Това го разбирам – намеси се Клайн, – но как се вписват ненормалните резултати от подобно възпитание – лудост, гняв, неуравновесеност – в една толкова добре структурирана и дисциплинирана престъпна организация?

– Лудостта невинаги е пречка за постигането на целите – отговори с усмивка Ребека. – Йосиф Сталин не е единственият параноичен шизофреник, издигнал се до върха. Понякога се получава една ужасна синергия между патологията и преследването на материални цели. Особено в такава брутална индустрия като сексуалната.

Блат отново се заинтригува:

– Тоест, смятате, че от откачалките стават добри бандити?

– Невинаги. Да допуснем обаче за миг, че вашият Хектор Флорес наистина е Леонардо Скард. И фактът, че е бил отгледан от побъркана, развратна и склонна към кръвосмешение майка, е отговорен за лудостта му. Да приемем също, че организацията "Скард" чрез "Кармала" е замесена в бизнеса със скъпоплатени проститутки и сексуално заробване, както твърди Интерпол. Тази информация се потвърждава от самопризнанията на Джордан Болстън.

– Станаха твърде много предположенията – заяви Андерсън, докато се опитваше да измъкне нова поничка от салфетката, в която бе обвита.

– Затова пък основателни – заяви Клайн.

– Ако тези предположения се окажат верни – каза Гърни, – явно Леонардо си е намерил най-подходящата работа.

– Каква е тази най-подходяща работа? – запита Блат.

– Такава, която съчетава семейния бизнес с омразата му към жените.

Обърканото изражение на Клайн бе заменено от удивление:

– Сводник!

– Точно така – съгласи се Гърни. – Да предположим, че Скард, тоест Флорес, е дошъл в "Мейпълшейд" с конкретна цел: да открие и привлече млади жени, които да се съгласят да задоволяват сексуалните нужди на богати мъже. Естествено, той би трябвало да опише сделката по такъв начин, че да отговаря на нуждите и фантазиите на тези момичета. А те твърде късно ще разберат, че ги предават в ръцете на сексуални садисти, които възнамеряват да ги убият – като Джордан Болстън.

Очите на Блат се разшириха:

– Ама че извратено!

– Печалбата и патологията вървят ръка за ръка – каза Гърни. – Някога познавах един наемен убиец, който възприемаше себе си като бизнесмен, който по една случайност се занимава с работа, от която повечето хора биха се погнусили. Беше нещо като балсаматор. Той говореше така, все едно става дума най-вече за източник на доходи, а убиването е нещо второстепенно. Естествено, истината е съвсем различна. Човек убива заради самото убиване. Убива заради несдържана омраза, която превръща в търговия. Може би именно за това става дума и тук.

Андерсън смачка салфетката от поничката на топка.

– Твърде много теория, не смятате ли?

– Мисля, че Дейв е абсолютно прав – отсече Ребека. – Патология и практичност. Леонардо Скард, скрит зад маската на Хектор Флорес, може би си изкарва прехраната, като организира измъчването и обезглавяването на жени, които му напомнят за майка му.

Родригес бавно стана от стола си:

– Моментът ми се струва подходящ за почивка. Съгласни ли сте? Десет минути. Тоалетна, кафе и прочее.

– Едно последно нещо – обади се Ребека. – С всички тези коментари, че Джилиан е убита в сватбения си ден, някой сети ли се, че е това е бил и Денят на майката?

Глава 68 "Буена Виста Трейл"

Клайн, Родригес, Андерсън, Блат, Хардуик и Уиг излязоха от стаята. Гърни се канеше да ги последва, когато видя Ребека да изважда от куфарчето си комплект фотокопия и да ги разпростира пред себе си. Бяха фотокопия на реклами на "Кармала". Той заобиколи масата и се вгледа в тях. Сега, след като Болстън беше разкрил целта им, въздействието им бе различно – представяха един по-суров образ на психични разстройства и измама.

– Не разбирам – каза той. – Предполага се, че "Мейпълшейд" по някакъв начин лекува болните сексуални желания. Господи! Ако лицата на тези момичета отразяват ползата от терапията, как са били преди нея, по дяволите?

– По-зле.

– Исусе.

– Чела съм някои от статиите на Аштън. Целите му са скромни, дори минимални. Критиците му твърдят, че подходът му граничи с неморалното. Терапевтите, които практикуват лечение чрез внушение, не могат да го понасят. Той вярва, че лечението трябва да има за цел не някакви дълбоки обрати, а малки промени – колкото и незначителни да са. По време на един професионален семинар прави коментар, който става известен – всъщност печално известен. Аштън обича да шокира колегите си. Казал, че ако успее да убеди десетгодишно момиче да направи фелацио на дванайсетгодишното си гадже вместо на осемгодишния си братовчед, терапията можела да се смята за успешна. В някои кръгове този подход се смята за леко противоречив.

– Стреми се към напредък, а не към съвършенство, а?

– Точно така.

– И все пак, като гледам тези изражения...

– Едно нещо, което трябва да запомниш: успехите в тази област не са големи. Сигурна съм, че дори Аштън има повече провали, отколкото успехи. Това е просто житейски факт. Когато си имаш работа със сексуални престъпници...

Но Гърни бе престанал да я слуша.

Мили боже, защо не се бе усетил по-рано?

Ребека се взираше в него.

– Какво има?

Той не отговори веднага. Трябваше да обмисли някои евентуални последствия, да реши колко точно да сподели. Ставаше дума за съдбоносни решения. В този момент обаче не бе способен да вземе каквото и да било решение. Беше почти парализиран от осъзнаването, че стаята на снимката беше спалнята, в която беше влязъл да се скрие от чистачите в нощта, когато прибра чашата. Беше я видял само за частица от секундата, когато светна и загаси лампата, за да се ориентира. В онзи момент гледката беше отключила странно усещане за дежа вю. Вече беше виждал стаята на снимката на Джилиан върху стената на Аштън, но онази нощ в сградата от кафяв камък не беше успял да "сглоби" двата образа.

– Какво има? – повтори Ребека.

– Трудно е за обяснение – каза той с напрежение в гласа.

Това не бе лъжа. Не можеше да откъсне очи от реклама, поставена най-близо до него. Момичето, свито на легло с измачкани чаршафи, изглеждаше едновременно изтощено и неизтощимо – подканващо, заплашително, дръзко. В ума му просветна разтърсващ спомен от една религиозна служба през първата му година в "Сейнт Джон Франсис": проповедник с широко отворени очи, бълващ гневни тиради за адския огън. Огън, който гори цяла вечност, който разяжда пищящата ти плът, като звяр, чийто глад се усилва с всяка хапка.

Хардуик се върна пръв в конферентната зала. Хвърли поглед към Гърни, към рекламната снимка и към Ребека и явно веднага долови напрежението във въздуха. След това се върна Уиг и зае позицията си пред лаптопа, последвана от мрачния Андерсън и нервния Блат. Клайн влезе, говорейки по клетъчния си телефон. Плътно зад него вървеше Родригес. Хардуик седна срещу Гърни, като го наблюдаваше с любопитство.

– Добре – каза отново Клайн с излъчването на човек, извършващ истински подвиг. – Обратно на работа. Род, мисля, че след като бе повдигнат въпросът за истинската самоличност на Хектор Флорес, трябваше да се проведат още няколко разговора със съседите на Аштън, за да се уверим, че не сме пропуснали нещо. Как върви това?

За момент Родригес изглеждаше така, сякаш се канеше да избухне и да обяви цялото начинание за пилеене на време. Вместо това обаче той се обърна към Андерсън:

– Нещо ново?

Андерсън скръсти ръце.

– Нищо важно.

Клайн стрелна Гърни с предизвикателен поглед – идеята за повторните разпити беше негова.

Гърни се насили да насочи мислите си към дискусията и се обърна към Андерсън.

– Успяхте ли да отделите показанията на очевидци, които са оскъдни, от клюките, които са безкрайно много?

– Да, успяхме.

– И?

– Има проблем с данните от очевидци.

– Какъв? – остро попита Клайн.

– Повечето очевидци са мъртви.

Прокурорът примигна:

– Моля?

– Повечето очевидци са мъртви.

– За бога, чух те! Кажи какво имаш предвид.

– Имам предвид – кой всъщност е говорил с Хектор Флорес? Или с Леонардо Скард, или както там, по дяволите, го наричаме сега? Кой го е виждал лице в лице? Джилиан Пери, а тя е мъртва. Кики Мълър, и тя е мъртва. Момичетата, които Савана Листън е видяла да говорят с него, когато е работел като градинар в "Мейпълшейд", а те до една са изчезнали – вероятно мъртви, ако са попаднали на типове като Болстън.

Изражението на Клайн беше скептично.

– Мислех, че хората са го видели в колата с Аштън, или в града.

– Това, което са видели, е бил мъж с каубойска шапка и слънчеви очила – каза Андерсън. – Никой от тях не може да даде физическо описание, което да струва и пет пари, извинете ме за езика. Разполагаме с колоритни анекдоти, които стигат да се натовари цяла лодка, но, общо взето, това е всичко. Изглежда, всички ни преразказват истории, които някой друг им е разказал.

– Това се връзва напълно с репутацията на Скард – кимна Клайн.

Андерсън го изгледа.

– По всеобщо мнение – продължи Клайн – Скард са безмилостни при елиминирането на свидетелите. Изглежда, че всеки, който може да посочи с пръст някой от тях, в крайна сметка се оказва мъртъв. Ти какво мислиш, Дейв?

– Съжалявам, какво?

Клайн го изгледа странно:

– Питам те дали според теб намаляващият брой на хората, които могат да идентифицират Флорес, подкрепя идеята, че той може да е от фамилията.

– Честно да ти кажа, Шеридън, на този етап не съм сигурен какво мисля. Непрекъснато се чудя дали има поне едно вярно нещо в това, което уж знаем. Опасявам се, че ми убягва нещо важно, което би обяснило всичко. Разследвал съм адски много убийства, но никога не съм работил по случай, в който да има нещо толкова гнило. Сякаш има нещо, което изобщо не пасва на картината, но никой от нас не го вижда.

Клайн замислено се облегна назад:

– Не знам дали става дума за същото нещо, но има един въпрос за изчезналите момичета, който все ме гризе. Разбирам това с колата, това, че по закон момичетата са пълнолетни, че са казали на родителите си да не се опитват да ги намерят. И все пак не намираш ли за странно, че никой родител не е уведомил полицията?

– Боя се, че има един тъжен, прост отговор на въпроса ти – каза бавно Ребека след дълго мълчание. Странно смекченият тон на гласа ѝ привлече вниманието на всички. – След като дъщерите им са им дали правдоподобно обяснение за заминаването си и са поискали да не ги търсят, подозирам, че тайно в себе си родителите са били доволни. Много родители на агресивни, проблемни деца изпитват ужасен страх, който се срамуват да признаят: че завинаги ще останат обременени с малките си чудовища. Когато чудовищата най-накрая се изнесат, все едно по каква причина, аз лично смятам, че родителите изпитват облекчение.

На Родригес сякаш му прилоша, той се изправи и тръгна към вратата. Бледото му лице бе станало пепеляво. Гърни предположи, че Ребека току-що беше засегнала най-чувствителното му място, нерв, който бе оголен, пробождан и смазван от мига, в който случаят се бе превърнал от преследване на мексикански градинар в проучване на объркани семейства и болни момичета. Родригес и без това не се отличаваше с особена адаптивност, а след като болното му място бе така раздразнено през изминалата седмица, нищо чудно, че той бе станал безпомощен.

Вратата се отвори, преди Родригес да стигне до нея. Влезе Герсън и решително му препречи пътя:

– Извинете, сър, спешно обаждане.

– Не сега – промърмори той. – Да го поеме Андерсън... или...

– Сър, случаят е спешен. Още едно убийство, свързано с "Мейпълшейд".

Родригес се втренчи в нея.

– Какво?

– Убийство...

– Кой?

– Момиче на име Савана Листън.

Изглежда, му трябваха няколко секунди да асимилира новината – сякаш слушаше превод.

– Ясно – каза накрая и я последва извън стаята.

Когато се върна пет минути по-късно, на мястото на смътните предположения, които се бяха обсъждали, се възцари нетърпеливо внимание.

– Добре. Присъстват всички, които трябва – обяви той. – Ще разкажа за случилото се само веднъж, така че предлагам да си водите записки.

Андерсън и Блат извадиха еднакви малки бележници и химикалки. Уиг постави пръсти на клавишите на лаптопа.

– Беше шефът на полицията в Тамбъри, Бърт Лунц. Обади се от мястото – бунгало, наето от Савана Листън, служителка в "Мейпълшейд". – Гласът на капитана звучеше силно и решително, сякаш задачата да предаде информацията му осигуряваше твърда почва под краката, поне за момента. – Приблизително в пет часа тази сутрин на началник Лунц му се обадили вкъщи. С акцент, който приличал на испански, обаждащият казал: "Буена Виста 78, поради всички причини, които съм описал". Когато Лунц попитал обаждащия се как се казва, онзи отговорил: "Едуард Малъри ме нарича "Испанският градинар". След това затворил.

Андерсън погледна намръщено часовника си.

– Това е било в пет сутринта – преди десет часа – защо едва сега научаваме?

– За лош късмет Лунц не се разтревожил от обаждането. Предположил, че е грешка или че човекът, който се обажда, е пиян, или може би двете. Той не е запознат с детайлите от нашето разследване, така че името Едуард Малъри не му говори нищо. После, преди около половин час, му се обадил някой си доктор Лазаръс от "Мейпълшейд", който казал, че една тяхна служителка, която била отговорен човек, днес не се явила на работа и не си вдигала телефона. Предвид всички откачени неща, които стават, помолил Лунц да изпрати патрулна кола до къщата ѝ, за да се увери, че всичко е наред. После дал адреса "Буена Виста Трейл" 78. Лунц се сетил за сутрешното обаждане и отишъл лично дотам.

Клайн се беше навел напред като спринтьор на стартовата линия:

– И намерил Савана Листън мъртва?

– Намерил задната врата отключена, а Листън – на кухненската маса. Същото разположение като при Джилиан Пери.

– Абсолютно същото? – попита Гърни.

– Явно да.

– Къде е сега Лунц? – попита прокурорът.

– В кухнята, с няколко униформени от Тамбъри; готвят се да отцепят сцената на местопрестъплението. Вече е претърсил къщата, за да се увери, че няма никой друг. Не е докосвал нищо.

– Каза ли дали е забелязал нещо странно? – попита Гърни.

– Едно нещо. Ботуши до вратата. От онези, дето ги нахлузваш върху обувките. Да ти звучи познато?

– Пак тези ботуши. Боже. Това не е случайно. – Гърни се обърна към Родригес: – Капитане, знам, че не ми е работа да... да влияя на разпределянето на ресурсите, но... може ли да предложа нещо?

– Казвай.

– Бих препоръчал да занесете веднага ботушите на вашите хора в лабораторията, да ги държите там цяла нощ, ако трябва, за да направят всеки проклет химически тест за разпознаване, който могат.

– И какво да търсят?

– Не знам.

Родригес направи гримаса, но не толкова неприятна, колкото Гърни се опасяваше.

– Това е изстрел в тъмното, Гърни.

– Вече два пъти попадаме на тези ботуши. Преди да се появят пак, бих искал да знам защо.

Глава 69 Задънени улици

Андерсън, Хардуик и Блат бяха изпратени на местопрестъплението на "Буена Виста" заедно с екип за събиране на веществени доказателства, подбран от сержант Уиг, и екип с куче-следотърсач. Уведомиха патолога. Гърни поиска разрешение да придружи хората от Бюрото на местопрестъплението. Както можеше да се предположи, Родригес отказа, но все пак възложи на Уиг координирането и изпълнението на лабораторното изследване на ботушите. Клайн спомена нещо, че трябва да изготвят стратегия за контрол на щетите и съответно да планират пресконференция, и двамата с капитана се оттеглиха да се съвещават, оставяйки Гърни и Ребека сами в конферентната зала.

– Е, какво? – обърна се към него тя полуразвеселено, полувъпросително.

– Какво? – повтори той.

Тя сви рамене, хвърли поглед към куфарчето си, в което бе сложила фотокопията от рекламите на "Кармала".

Гърни предположи, че тя иска да разбере какво го бе смутило по-рано. Вече ѝ беше казал, че е трудно за обяснение, и все още не беше готов да говори за това, още не беше преценил евентуалните последици, ако разкриеше всичко, не беше обмислил вариантите за ограничаване на щетите.

– Дълга история – каза.

– Бих я чула с удоволствие.

– Много бих искал да ти я разкажа, но... сложно е. – Първата част беше по-малко вярна от втората. Зачуди се защо ли го каза. – Може би друг път – усмихна се той.

– Добре – усмихна се и тя. – Друг път.

Тъй като нямаше шанс да се свърже пряко с лабораторните техници, нито друга належаща причина да се мотае около полицейското управление, Гърни се отправи към дома си в Уолнът Кросинг. Докато пътуваше, в главата му неспирно се блъскаха различни епизоди от деня.

Странното самопризнание на Болстън, вежливият и възпитан глас, излъчващ се от един дяволски ум, описващ как се е съгласил от любезност да изпълни искането на "Кармала"; обезглавяването на Савана Листън, което възпроизвеждаше обезглавената кукла на леглото, което пък възпроизвеждаше обезглавената булка. И гумените ботуши. Отново гумените ботуши. Наистина ли мислеше, че лабораторните тестове ще донесат потресаващо разкритие? Беше твърде изтощен, за да знае какво мисли наистина.

Обаждането, което получи от Шеридън Клайн, докато дояждаше купа спагети, само добави нови факти, без да допринесе за напредъка на случая. Клайн повтори информацията на Родригес след разговора с Лунц и спомена, че екипът с кучета-следотърсачи открили окървавено мачете в гориста местност зад бунгалото. Медицинският експерт определил приблизителния час на смъртта някъде в рамките на промеждутък от три часа, през които Лунц бе получил закодираното обаждане преди разсъмване.

В кариерата си Гърни бе имал много случаи, когато се бе чувствал изправен пред предизвикателство. Понякога, както при неотдавнашния ужас "Мелъри", вярваше, че човекът, отправил предизвикателството, може и да победи. Никога обаче не се беше чувствал толкова надхитрен. Разбира се, имаше теория за това, което ставаше, и кой може да стои зад него – цялата операция на Скард, в която "Хектор Флорес" набираше "лоши момичета" за смъртоносните наслади на най-извратените мъже на земята. Това обаче си оставаше само теория. А дори и да беше обоснована, тя далеч не обясняваше начина на действие при самите убийства. Не обясняваше невъзможното местонахождение на мачетето. Не обясняваше ролята на ботушите. Не обясняваше избора на местните жертви.

Защо се бе наложило да умрат Джилиан Пери, Кики Мълър и Савана Листън?

И най-лошото: без да знае защо тези три жени бяха убити, как щеше да предпази другите, които може би бяха в опасност?

След като се лута из едни и същи задънени мисловни улици, изтощен, около полунощ Гърни заспа.

Когато се събуди седем часа по-късно, буен вятър блъскаше вълни от сив дъжд в прозорците на спалнята. Прозорецът до леглото му – единственият в къщата, който бе оставил незалостен – беше открехнат петнайсет сантиметра отгоре, недостатъчно, за да пропусне дъжда вътре, но през него влизаше влажно течение, от което усещаше чаршафите и възглавницата си студени и лепкави.

Мрачната атмосфера, липсата на светлина и цвят в света го изкушаваха да остане в леглото, колкото и неудобно да беше то. Знаеше обаче, че това ще бъде грешка в емоционално отношение, затова се насили да стане и отиде в банята. Краката му бяха ледени. Пусна душа.

"Слава богу за първичната магия на водата на Бог" – помисли си отново.

Пречистваща, възстановяваща, опростяваща. Докато гъделичкащите горещи пръски масажираха гърба му, мускулите на врата и раменете му се отпуснаха. Успокояващата струя на водата започна да разтваря заплетените му, бушуващи мисли. Като пяна, съскаща по пясъка... Като благотворен опиат... Трополенето на капките вода по кожата му караше живота да изглежда прост и хубав.

Глава 70 На видно място

След скромна закуска, състояща се от две яйца и две филии препечен хляб, Гърни реши да стъпи отново на солидна основа, на първоначалните факти по случая, колкото и скучно да бе това.

Разпръсна документите на голямата маса и напук на всичко взе онзи, върху който още при първото четене му бе най-трудно да се съсредоточи. Ставаше дума за списък от 57 страници на всички сайтове и стотиците думи, които Джилиан бе търсила в интернет през мобилния си телефон или лаптопа си в последните шест месеца от живота си. Повечето бяха свързани с луксозни пътешествия и туристически дестинации, изключително скъпи хотели, коли и бижута.

След като от Бюрото се бяха сдобили с тази информация за интернет страниците, които бе посещавала, и онова, което бе търсила, никой не ги бе анализирал. Гърни подозираше, че това е поредният елемент от разследването, който бе потънал в дълбоката пукнатина, разделяща двата периода на разследване – единия, ръководен от Хардуик, и другия, ръководен от Блат. Единственият знак, че някой друг освен самия него бе поглеждал списъка, бе малка бележка, залепена на първата страница. На нея на ръка бе написано: "Пълна загуба на време и ресурси."

Ефектът ѝ върху Гърни бе точно обратният. Подозрението му, че е написана от капитана, само засили интереса му и го накара да се съсредоточи върху всеки ред от тези 57 страници. Ако не бе станало така, можеше да пропусне една кратка петбуквена дума в средата на страница 37.

Скард.

Имаше я и на следващата страница, както и на някои други в комбинация със "Сардиния".

Откритието накара Гърни забързано да прегледа останалата част от документа, а после да се върне в началото и още веднъж да изчете всичките петдесет и седем страници. По време на второто четене направи следващото си откритие.

Отначало бе асоциирал автомобилите с имената на суперлуксозни курорти, бутици и бижутерски магазини като част от общата картина на разточителен разкош. Сега обаче скъпите марки коли, разхвърлени сред останалите търсения, формираха отделен образ. Марките съвпадаха с онези, заради които изчезналите момичета се бяха скарали с родителите си.

Възможно ли бе да е съвпадение?

С какво, по дяволите, се бе занимавала Джилиан?

Какво бе искала да открие за тези коли? И защо?

И по-важното – какво се бе опитвала да разбере за семейство Скард?

Как бе узнала за съществуването им?

И какви точно бяха взаимоотношенията ѝ с мъжа, когото бе познавала под името Хектор Флорес?

С работа ли бяха свързани? Или с удоволствие? Или с нещо много по-извратено?

Когато проучи по-внимателно интернет страниците, установи, че принадлежат на компаниите, предлагащи съответната марка автомобил. На тях имаше данни за модела, характеристиките и цените.

Търсенето на "Скард" го отведе до сайт, в който бе представен малък град в Норвегия, както и до още няколко страници, които нямаха връзка с престъпното семейство от Сардиния. Това означаваше, че Джилиан бе научила от другаде за съществуването на семейството – или най-малкото самото име – а проверката в интернет бе опит да открие нещо повече.

Гърни насочи отново вниманието си към списъка и отбеляза в него датите, на които бе търсила информация за колите и за Скард. Установи, че е посещавала автомобилните страници месеци преди да потърси "Скард". Всъщност бе започнала да търси информация за колите още в началото на шестмесечния период, обхванат в доклада. Зачуди се колко дълго време е издирвала подобни данни. Отбеляза си да предложи на Бюрото да поискат достъп до онова, което е търсила поне две години преди това.

Гърни се вгледа в мокрия пейзаж навън. В ума му започваше да се оформя интригуващ, макар и твърде теоретичен, сценарий. Сценарий, според който Джилиан може би е изпълнявала много по-важна и активна...

Откъм шосето под плевнята се разнесе ниско боботене, което прекъсна мисълта му. Отиде до прозореца на кухнята, откъдето имаше най-добра видимост към плевнята, и установи, че патрулната кола е изчезнала. Хвърли поглед към часовника: четирийсет и осемте часа, през които им бе обещана полицейска защита, бяха изтекли. Междувременно на мястото, където шосето преминаваше в тесния път към къщата на Гърни, се бе появило друго превозно средство. Именно ръмженето на неговия двигател, което сега бе значително по-силно, бе чул Гърни.

Автомобилът бе червен "Понтиак", класически модел от 70-те години, а Гърни познаваше само един човек с такова возило – Джак Хардуик. Фактът, че използва червения понтиак, а не черен форд "Краун Виктория" означаваше, че в момента не е на служба.

Гърни отиде до страничната врата и го изчака. Хардуик излезе от колата, беше със стари сини дънки, бяла тениска и много износено мотористко яке: старомодно "лошо момче" със своята машина на времето.

– Каква изненада – посрещна го Гърни.

– Ами реших да се отбия и да се уверя, че не си получил още някоя кукла за подарък.

– Какво внимание от твоя страна! Хайде, влизай.

След като го последва вътре, Хардуик не каза нищо, само оглеждаше стаята.

– Карал си дълго в дъжда – отбеляза Гърни.

– Дъждът спря преди цял час.

– Така ли? Явно не съм разбрал.

– Като те гледам, все едно умът ти е на друга планета.

– Ами сигурно е така – отвърна Гърни значително по-остро, отколкото бе възнамерявал.

Хардуик не реагира.

– С тая печка на дърва спестяваш ли много?

– Какво?

– Спестяваш ли пари от газ с тая печка на дърва?

– Откъде, по дяволите, да знам? За какво всъщност дойде, Джак?

– Какво, не може ли човек да се отбие при стар приятел ей така, за да си поговорят глупости?

– Никой от двама ни няма навика да се отбива "просто ей-така". Нито пък да дрънка глупости. Тъй че за какво точно си дошъл?

– О-о, искаш да минем направо на въпроса. Добре, разбирам и го приемам. Няма да губим излишно време. Какво ще кажеш да направиш кафе и да ми покажеш къде да седна?

– Хубаво – съгласи се Гърни. – Ще направя кафе. Сядай където искаш.

Хардуик бавно отиде в другия край на голямата стая и се загледа в каменната облицовка на старата камина. Гърни включи кафемашината в контакта и натисна копчето.

Няколко минути по-късно двамата седяха един срещу друг на креслата пред камината.

– Не е зле – отбеляза Хардуик, след като отпи от кафето.

– Всъщност е направо чудесно. Какво, по дяволите, искаш, Джак?!

Другият мъж отпи още веднъж, преди да отговори:

– Реших, че можем да обменим малко информация.

– Не смятам, че имам нещо, достойно за обменяне.

– О-о, определено имаш! Е, какво ще кажеш? Аз ти давам нещо, ти ми даваш нещо.

Неочаквано Гърни изпита гняв.

– Добре, Джак. Защо не, мамка му? Ти започваш.

– Говорих отново с онези от Интерпол. Натиснах ги за "Бърлогата на Грег". И знаеш ли какво? Моят човек я наричаше и "Бърлогата на Грегорио". Понякога едното, понякога другото. Случайно да си изненадан?

– Че защо да съм изненадан?

– Последния път като говорихме, ти май бе напълно сигурен, че е само съвпадение. Нали вече не мислиш така?

– Явно не. Надали има кой знае колко хора на име Грегорио в бизнеса със секси снимки.

– Така е. Значи, взел си онази малка чашка от Сол Стек, който по една случайност работи под псевдонима Грегорио като фотограф за "Кармала Фешън". Снима момичета от "Мейпълшейд", които скоро след това изчезват. И така, шампионе, кажи ми какво си намислил? А, да. И докато ми обясняваш, защо не вземеш да ми кажеш и какво точно значеше изражението ти, докато зяпаше над рамото на Холдънфийлд рекламата на "Кармала"?

Гърни се облегна назад, затвори очи и бавно поднесе чашата с кафе към устните си. Беше най-хубавото, което бе пил от дълго време насам. Без да бърза, отпи още няколко глътки, после отвори очи. Погледна към Хардуик, без да отдръпва чашата от устата си. Другият мъж бе заел почти същата поза: с вдигната пред лицето чаша и поглед, вперен в Гърни. Двамата се разсмяха едновременно и оставиха чашите на облегалките на креслата.

– Ами – започна Гърни, – когато всичко друго се провали, дори и най-големите майстори понякога се принуждават да прибягнат към истината като единствен възможен изход.

Като прогони от мислите си възможните последствия, той разказа на Хардуик цялата история за Соня, фотопортретите на престъпници, Джикинстил и рохипнол, включително за последвалите съобщения и това, че на рекламите на "Кармала" бе разпознал (макар и твърде късно) спалнята от къщата на Джикинстил. Когато приключи, установи, че кафето му е изстинало. На вкус обаче още бе добро, така че го изпи.

– Мили Боже! Дяволите да го вземат! – бе реакцията на Хардуик. – Осъзнаваш ли какво ми причини току-що?

– Какво съм ти причинил ли?

– Ами като ми разказа всички тия простотии, ме постави в същата шибана позиция като теб самия!

Гърни изпита огромно чувство на облекчение, но предпочете да не го споделя.

– Е, как мислиш? – попита вместо това. – Какво трябва да предприемем?

– Какво мисля аз ли?! Ти си шибаният гений, дето е пропуснал да представи новите и много важни доказателства по углавно престъпление – а това само по себе си е углавно престъпление. А сега, като ми ги каза тия неща, ме постави в ситуацията да... познай какво? Да прикривам новоизникналите много важни доказателства по углавно престъпление, което само по себе си е углавно престъпление! Освен ако, разбира се, не хукна веднага при Родригес и не те накисна. За бога, Гърни! И сега ме питаш какво да направим?! И не си мисли, че не съм забелязал това твоето "ние", както уж случайно се изрази. Ти си скапаният гений, дето я е забъркал тая каша. Кажи ми ти какво мислиш, че трябва да се направи?

Колкото повече се вълнуваше Хардуик, толкова по-голямо облекчение изпитваше Гърни – защото, колкото и да бе странно, това означаваше, че колегата му е решил да запази признанията му в тайна, поне за момента.

– Смятам, че ако разрешим случая – спокойно заяви Гърни, – цялата каша ще се оправи от само себе си.

– О, да, мамка му! Много ясно. Що не се сетих сам? Просто да разрешим случая! Каква чудесна идея!

– Нека поне да го обсъдим, Джак. Да видим за кои неща сме съгласни, за кои не сме, да изследваме възможностите. Може би се намираме по-близо до разрешението, отколкото си мислим.

В момента, в който произнесе думите, си даде сметка, че не вярва в тях. Не можеше обаче да си позволи да се откаже от тях, защото щеше да изглежда, че губи контрол. А може би именно това ставаше.

Хардуик го изгледа със съмнение:

– Добре, Шерлок, давай! Целият съм в слух. Само се надявам тая дрога, дето получаваш амнезия от нея, да не ти е изпържила мозъка!

Щеше му се Хардуик да не бе казвал подобно нещо. Наля си втора чаша кафе.

– Добре, ето как виждам аз нещата. Малко прилича на буквата "Н".

– Кое прилича на "Н"?

– Онова, което се случва. Имам склонността да си представям нещата като геометрични фигури. Една от вертикалните черти на това "Н" е солидният бизнес на семейство Скард, които в общи линии осигуряват незаконни, извънредно скъпи сексуални услуги на клиенти по цял свят. Твоите хора в Интерпол твърдят, че Скард са несравнимо зли и ужасяващи престъпници. Според Джордан Болстън пък чрез "Кармала" те управляват най-гнусните и смъртоносни садо-мазо ниши в сексбизнеса – продават внимателно подбрани млади жени на богати сексуални психопати.

Хардуик кимаше в знак на съгласие.

– Другата вертикална линия – продължи Гърни – е академията-пансион "Мейпълшейд". Вече знаеш главното, но нека още веднъж да повторим. В "Мейпълшейд" се лекуват момичета с ужасни сексуални отклонения и мании, които водят до безразсъдно и хищническо поведение. През последната година училището се е фокусирало основно върху този тип "клиентела" и е много добре познато в сферата благодарение на невероятната академична репутация на Скот Аштън. Той е голяма звезда в тази област на психопатологията. Да предположим, че семейство Скард са узнали за съществуването на "Мейпълшейд" и са видели потенциала му.

– Потенциала за тях самите, така ли?

– Именно. В "Мейпълшейд" се грижат за жертви и извършителки на сексуално насилие, които се отличават с изключително висока сексуалност. За семейство Скард училището вероятно би било – извини ме за израза – най-добрият пазар на деликатесни меса. Мечтата на гастронома.

Бледосините очи на Хардуик сякаш търсеха пролуки в логиката на Гърни.

– Да, представям си го – каза той след няколко секунди. – А кое е напречната линия на твоето "Н"?

– Напречната линия, която свързва семейство Скард с "Мейпълшейд", е мъжът, който нарича себе си Хектор Флорес. За да се вмъкне в училището, изглежда, се е постарал да бъде полезен за Аштън, да спечели доверието му и да предложи да изпълнява дребни задачи там.

– Спомни си обаче, че нито едно от момичетата не е изчезнало, докато все още е учило в "Мейпълшейд".

– Не. Това моментално би задействало алармата. Има огромна разлика между изчезването на "дете" от пансион и "възрастен", който е решил да напусне дома си. Предполагам, че се е обръщал към момичета, които скоро ще завършат, опипвал е почвата, подхождал е много предпазливо. Правел е предложения само на онези, за които е бил сигурен, че ще приемат, а след това им е давал указания как да напуснат домовете си, без да предизвикат подозрения и може би дори им е организирал превоза. Или пък за това се е грижел някой друг от организацията, например онзи, който е снимал видеоклиповете на момичетата, докато говорят за сексуалните си мании.

– Това би трябвало да е твоето приятелче Сол Стек – познат още като Грегорио и Джей Джикинстил.

– Напълно е възможно – съгласи се Гърни, без да обръща внимание на подигравателното "приятелче".

– Как Флорес ги е убедил, че е необходимо да вдигнат скандал заради кола?

– Може да им е казал, че е предпазна мярка, за да са сигурни, че няма да ги обявят за изчезнали, полицията да ги издирва и да ги открие при новия им благодетел, което би поставило всички в неудобно положение и би провалило сделката.

– Значи Флорес залага капана на тия откачени мацета, все едно работи в агенция за запознанства – уредил ги е със супер подходящи партньори. Естествено, когато младата дама влезе в дома на господина – без да остави следи къде е отишла – разбира, че уговорката не е точно каквото си е представяла. Само че вече е прекалено късно да се откаже. Щото извратеният боклук, дето я е купил, няма никакви намерения да я пуска пак на бял свят. Самите Скард нямат нищо против. Всъщност не – явно дори ги устройва, ако вярваме на историята на Болстън за черешката на тортата, така нареченото "джентълменско споразумение" накрая момичетата да бъдат обезглавени.

– Да, това обобщава нещата – съгласи се Гърни. – Тоест, теорията е следната. Хектор Флорес, или Леонардо Скард, ако това е истинската му самоличност, е основният посредник в запознанства, завършващи със смърт, между опасни сексманиаци – някои от тях по-опасни от другите. Разбира се, засега това е само теория.

– Не е никак лоша – отсъди Хардуик, – поне дотук. Естествено, тя не обяснява защо Джилиан Пери е била заколена в деня на сватбата си.

– Смятам, че Джилиан се е забъркала с Хектор Флорес и може би в някакъв момент е открила кой е в действителност и че истинското му име е Скард.

– Забъркала – как? И защо?

– Може би на Хектор му е трябвал помощник. Може да е била първата, която е измамил след пристигането си в "Мейпълшейд" преди три години, когато тя все още е била ученичка там. Може би ѝ е обещал нещо. Може да е била неговата "къртица" сред останалите ученички, да му е помагала да подбира подходящи кандидатки. И накрая вече да е нямал нужда от нея или пък тя да е била достатъчно луда да се опита да го изнудва, след като е открила кой е. Майка ѝ ми каза, че обичала да живее на ръба – а най-сигурният начин да се доближиш до ръба е да заплашиш член на фамилия Скард.

На Хардуик като че ли не му се вярваше:

– Та затова ѝ е отрязал главата на сватбения ѝ ден?

– Или в Деня на майката, както посочи Бека.

– Бека? – повдигна цинично вежда Хардуик.

– Не се дръж като задник!

– Ами Савана Листън? Още една къртица на Хектор Флорес, от която вече е нямало нужда?

– Има основания за такава хипотеза.

– Мислех, че именно тя миналата седмица ти е казала за двете момичета, с които не може да се свърже. Защо да прави подобно нещо, ако наистина е работела с Флорес?

– Може той да я е накарал. Може би целта е била да ми внуши, че мога да ѝ вярвам, да ѝ разкажа нещо поверително. Възможно е да е осъзнал, че разследването върви с пълна пара, а това, естествено, значи, че ще разпитаме някои възпитанички на "Мейпълшейд". Следователно е само въпрос на време – и то не кой знае колко – да открием, че много от тези момичета не могат да бъдат открити. Нищо чудно да е позволил на Савана да ме осведоми за този факт само два дена преди ние тъй или иначе да разберем – и по този начин да ни остави с впечатлението, че тя е от "добрите".

– Смяташ ли, че е знаела... че и двете с Джилиан са знаели...

– Какво става с момичетата, които са набирали за Флорес ли? Съмнявам се. Вероятно са се вързали на онова, което им е дрънкал – че представят момичета със специални интереси на мъже със специални интереси, за което ще получават много прилична комисиона. Естествено, не съм съвсем сигурен за никое от тези неща. Спокойно може да се окаже, че целият случай е врата към ада и аз нямам никаква представа какво точно се случва.

– Мамка му, Гърни! Сам не си вярваш на теориите – много обнадеждаващо! Какъв предлагаш да е следващият ни ход?

Точно в този момент мобилният телефон на Гърни звънна и му спести неудобството да отговаря.

Обаждаше се Робин Уиг. Както обикновено, тя пропусна встъплението:

– Имам предварителните резултати от лабораторните тестове на ботушите, намерени в дома на Листън. Капитан Родригес ми даде разрешение да ги обсъдя с вас, тъй като вие предложихте да бъдат анализирани. Моментът удобен ли е?

– Да. Какво разбрахте?

– Доста неща, които се очакваха, както и едно неочаквано. Да започна ли с него? – Гърни винаги бе харесвал спокойния, професионален контраалт на Уиг. Без значение какво точно казваше, тонът ѝ говореше, че редът може да победи хаоса.

– Да, ако обичате. Обикновено разрешението се крие именно в изненадите.

– Да, и аз така смятам. Изненадата в случая е наличието на един специфичен феромон върху ботушите: метил парахидроксибензоат. Какви познания имате в тази област?

– В гимназията бягах от часовете по химия. Най-добре ще е да започнете от самото начало.

– В действителност е съвсем просто. Феромоните са секрети, отделяни от жлезите, чиято роля е да предават информация от едно животно на друго. Феромоните, отделени от дадено животно, могат да привлекат, предупредят, успокоят или възбудят друго. Метил парахидроксибензоатът е много силен кучешки феромон за привличане и бе открит във висока концентрация и на двата ботуша.

– А ефектът му е?

– Всяко куче, и особено куче-следотърсач, лесно и охотно би последвало дирята, оставена от тези обувки.

– А как може да се сдобие човек с въпросния феромон?

– Някои от кучешките феромони се продават, защото ги използват в приютите за животни и в центровете за обучение и промяна на поведението. Другият начин да си го набави човек е направо от разгонена кучка.

– Интересно. Сещате ли се как подобно вещество би могло да попадне случайно върху нечии обувки?

– В тази концентрация? Ако изключим възможността ботушите да са се озовали случайно във взривена фабрика за феромони – не.

– Много интересно. Благодаря ви, сержант. Сега ще ви дам Джак Хардуик. Ще съм ви много благодарен, ако повторите още веднъж онова, което казахте на мен – в случай, че той има въпроси, на които аз не мога да отговоря.

Хардуик имаше един въпрос:

– Под "кучешки феромон за привличане от разгонена кучка" имаш предвид сексуалната миризма на женска, която никое мъжко куче не може да пренебрегне, нали така?

Изслуша краткия ѝ отговор, затвори и върна телефона на Гърни. Изглеждаше развълнуван:

– Леле, майко! Неустоимата миризма на разгонена кучка! Е, какво ще кажеш за това, Шерлок?

– Пределно ясно е, че Флорес е държал кучето-следотърсач да се втурне като стрела по следата.

– Което пък очевидно значи, че е искал да намерим мачетето.

– Без съмнение – съгласи се Гърни, – при това е искал да го открием бързо. И двата пъти.

– Добре, какъв е сценарият? Отрязва им главите, нахлузва ароматизираните галоши, припва в гората, зарязва там мачетето, връща се на местопрестъплението, събува галошите и... после какво?

– В случая със Савана, просто се маха оттам, пеша или с кола, няма значение. – Ситуацията при Джилиан е невъзможната.

– Заради видеозаписа ли?

– Да, както и заради въпроса без отговор – къде може да е отишъл, след като се е върнал в бунгалото?

– Както и заради главния въпрос: защо изобщо му е трябвало да се връща?

Гърни се усмихна:

– Това е една малка част от цялата работа, която мисля, че ми е ясна. Върнал се е да остави ботушите на видно място, така че кучето-следотърсач да се възбуди от миризмата, която моментално да го отведе до оръжието на убийството.

– Което пак ни връща към голямото "Защо?".

– Връща ни и към самото мачете. Казвам ти, Джак, разберем ли как се е озовало на мястото, където сте го открили, без камерата да улови никого на записа – всичко останало ще си дойде на мястото.

– Наистина ли смяташ така?

– А ти не си ли съгласен?

Хардуик сви рамене:

– Някои казват да се върви по следата на парите. Ти пък държиш на това, дето му викаш "несъответствия". Тоест, искаш да следваме онова, в което няма никаква логика.

– А ти какво предлагаш?

– Аз бих казал да следваме онова, което се появява отново и отново. В този случай нещото, което непрекъснато изниква, е сексът. Всъщност, доколкото мога да преценя, всичко в тоя гаден случай по един или друг начин е свързано със секс. Едуард Малъри. Тирана Зог. Джордан Болстън. Сол Стек. Цялата престъпна организация на Скард. Психиатричната специалност на Скот Аштън. Снимките, дето може да са ти направили и заради които си откачил от страх. Дори шибаната следа до мачетето е свързана със секс – невероятното сексуално привличане на разгонена кучка. Знаеш ли какво си мисля, шампионе? Мисля, че е крайно време да се замъкнем до епицентъра на това сексуално земетресение – "Мейпълшейд".

Глава 71 Поради всички причини, които съм описал

Не бе доволен от детайлите по последното разрешение, което грубо отстъпваше на елегантната простота на острото като бръснач острие. Само че не виждаше друг, по-ясен начин да стигне края на пътя. Ужасен бе от неточността на всичко това, от изоставянето на ясните разграничения, които бяха неговата сила, но бе стигнал до извода, че е неизбежно. Допълнителните човешки жертви бяха необходимо зло. Утешаваше се, доколкото бе възможно, като си напомняше, че планираните му действия са определението, сърцето и душата на една справедлива война. Онова, което трябваше да стори, безспорно бе необходимо; а ако едно действие бе необходимо, неизбежните последици бяха оправдани. Смъртта на невинни деца наистина бе за съжаление. Но кой би могъл със сигурност да каже, че са невинни? Нито едно момиче от "Мейпълшейд" не бе наистина невинно. Човек би могъл да спори дали изобщо са деца. По закон може и да не бяха възрастни, но не бяха и деца. Не и в нормалния смисъл на думата.

И така, дошъл бе денят; събитието предстоеше; ако пропуснеше тази възможност, друга едва ли щеше да има. Неговото мото трябваше да бъдат думите "дисциплина" и "обективност". Сега не бе време да се колебае. Трябваше да се придържа към реалността.

Едуард Малъри бе съзрял реалността съвършено ясно.

Героят от "Испанският градинар" не се бе колебал.

Сега бе негов ред да нанесе последния удар по курвите и лъжкините, по тези парчета от дявола.

"Тя е хубаво малко парче" – фраза, която разкриваше много. Да помислим за въпроса, който повдигаше: Парче какво?

Гласът на змията. Хлъзгава уста. Пот върху устните.

Глава 72 Още един пласт

– Ами онова нещо в дзен стил, дето винаги го разправяш? Че проблемът не е в грешните отговори, ами в грешните въпроси?

Гърни и Хардуик пътуваха през ниските предпланински части на север от Кетскилс към Тамбъри. В продължение на доста време Хардуик мълчеше, но сега нещо в тона му подсказваше, че има още какво да каже.

– А може би не трябва да се питаме как Хектор е занесъл оръжието на убийството от бунгалото в гората. Защото според видеото въобще не е правил такова нещо. Може би именно от това трябва да изходим.

Гърни усети някакъв странен бодеж в тила си, някакво очакване.

– А какъв според теб е правилният въпрос?

– Да се запитаме следното: как може мачетето да се озове на мястото, където е било намерено?

– Добре. Това е малко по-отворен подход, но не разбирам...

– И как кръвта ѝ се е озовала върху него?

– Какво?

Хардуик замълча за миг, за да си издуха носа. Направи го с обичайния си ентусиазъм и не каза нищо повече, преди да прибере носната кърпа в джоба си.

– Сметнахме, че това е оръжието на убийството, защото кръвта на Джилиан е върху него. Можем ли обаче да сме сигурни, че е така? Ами ако съществува и друг начин...

– Нали вече обсъждахме този вариант и не стигнахме до никъде?

Хардуик сви рамене – явно не бе убеден.

Гърни погледна към него и попита:

– Как иначе кръвта ѝ ще се озове върху него? А и ако мачетето не е било занесено от бунгалото, откъде се е взело?

– И кога?

– Кога ли?

Хардуик подсмръкна, извади отново кърпата и избърса носа си:

– Вярваш ли, че видеозаписът е достоверен?

– Разговарях с агенцията, която го е направила, както и с лабораторията на Бюрото. Техниците, които са го анализирали, смятат, че записът е точен и автентичен.

– В такъв случай не е възможно мачетето да бъде изнесено от бунгалото в промеждутъка между убийството и момента на откриването му. Точка по въпроса. Следователно не е оръжието на убийството. Точка. А скапаната кръв трябва да се е озовала по друг начин върху него.

Гърни почти физически усещаше как мислите му се пренареждат. Знаеше, че Хардуик е прав.

– Ако убиецът си е направил труда да постави кръвта отгоре му – каза сякаш на себе си, – това би повдигнало редица нови въпроси. Не просто как и кога, а и по-важното, защо?

Защо наистина убиецът би хвърлил толкова усилия да организира подобна сложна измама? На теория смисълът на всяко действие, ако бе извършено по план, би могъл да се разбере от неговия резултат. В такъв случай какъв беше резултатът, запита се Гърни, от поставянето на мачетето именно на онова място, при това с кръвта на Джилиан върху него?

После отговори на глас на собствения си въпрос:

– Като за начало – по този начин е било открито бързо и лесно и всички веднага са стигнали до извода, че именно то е оръжието на убийството. Това пък е предотвратило по-нататъшното търсене на друго оръжие. Дирята от миризма между бунгалото и мачетето е изглеждала убедително доказателство и е подсказвало, че Флорес се е измъкнал по този път. Изчезването на Кики Мълър подкрепя идеята, че Флорес е напуснал местността вероятно заедно с нея.

– Ами сега? – попита Хардуик.

– Сега няма никаква причина да вярваме в което и да било от тези неща. Всъщност целият престъпен сценарий, приет за истина от Бюрото, явно е измислен от Флорес. – Замълча, докато обмисляше този последен извод и предположенията, които той извикваше. – Господи!

– Какво има?

– Причината, поради която Флорес е убил Кики и я е заровил в собствения ѝ заден двор...

– За да излезе, че е избягала с него?

– Да. И в светлината на този факт убийството на Кики изглежда като най-хладнокръвната и прагматична екзекуция, която човек може да си представи.

– Ако наистина е била толкова прагматична – попита недоумяващо Хардуик, – защо е използвал такъв варварски метод?

– Може би това е още един пример за двойствената мотивация на убиеца: практическа полза плюс подхранвана от гняв патология.

– Плюс талант за измисляне на простотии, които хората да разпространяват наоколо.

– Какви простотии?

Въодушевлението на Хардуик бе очевидно:

– Ами само си помисли! Целият случай е пълен с разни пикантни истории, още от самото начало. Спомняш ли си оная възрастна съседка – Мириам, Мариан, както там се казваше... онази с териера?

– Мариан Елиът.

– Да, точно така, Мариан Елиът, с всичките ѝ истории за Хектор Флорес – Хектор, звездата от приказката за Пепеляшка; Хектор, звездата от разказа за Франкенщайн. А ако си чел преписите от разговорите със съседите, сигурно си видял разказите за Хектор – латиноамериканския любовник и Хектор – ревнивия педал. Ти самият дори добави един: Хектор – отмъстителя за минали неправди.

– Какво точно искаш да кажеш?

– Нищо не казвам. Питам.

– Добре, какво питаш?

– Откъде се пръкват всичките тия истории, мамка му? Те са наистина интересни, но...

– Но какво?

– Но за нито една от тях няма грам доказателства!

Хардуик рязко млъкна, но явно не бе приключил.

– И... – подкани го Гърни.

Хардуик поклати глава, сякаш не искаше да казва нищо повече. После обаче продължи:

– Някога вярвах, че първата ми съпруга е истинска светица. – Отново замълча и сякаш се оттегли някъде далеч, загледан в пейзажа, който преминаваше покрай прозореца – потъмнелите от дъжда полета и старите провинциални къщи. – Сами си разказваме истории. Пропускаме истинските доказателства, това е проблемът. Така са устроени умовете ни. Просто твърде много обичаме историите. Имаме нужда да вярваме в тях. И знаеш ли какво? Тая нужда те засмуква в шибания канал!

Глава 73 Дверите на рая

Когато минаха отбивката за Хигълс Роуд, джипиесът на Гърни ги осведоми, че ще пристигнат в "Мейпълшейд" след четиринайсет минути. Взели бяха консервативното зелено субару на Гърни, което изглеждаше по-подходящо за случая от спортно изглеждащия червен понтиак на Хардуик, чийто двигател ръмжеше и димеше, гръмко се давеше. Мъглата бе преминала в ситен дъжд, затова Гърни увеличи скоростта на чистачките. Преди няколко седмици една от тях бе започнала да скърца изнервящо; крайно време бе да я подмени с нова.

– Как точно си представяш тоя тип, дето му викаме Хектор Флорес? – попита Хардуик.

– Лицето му ли имаш предвид?

– Всичко. С какво си представяш, че се занимава?

– Ами представям си го застанал гол в поза от йога в беседката на Аштън.

– Разбираш ли сега какво имам предвид? – каза Хардуик. – Прочел си за това в резюметата от разговорите, нали? Обаче сега си го представяш толкова живо, все едно ти самият си го видял.

– Това е нещо, което правим непрекъснато – сви рамене Гърни. – Умовете ни не само свързват точките от пунктира, ами дори създават нови точки. Както сам каза, Джак, така сме устроени – обичаме историите, обичаме да навързваме нещата.

След миг му хрумна нещо, което сякаш нямаше връзка с темата:

– Кръвта още влажна ли беше?

Хардуик примигна:

– Коя кръв?

– Кръвта върху мачетето. Кръвта, за която преди минута заяви, че няма как да е направо от местопрестъплението, защото мачетето не е оръжието на убийството.

– Естествено, че беше влажна... тоест така изглеждаше. Чакай да помисля. Онази част, която видях, изглеждаше влажна, обаче върху нея бяха полепнали пръст и листа.

– Господи! – прекъсна го Гърни. – Може би това е причината...

– Причината за какво?

– Флорес да зарие мачетето, макар и само наполовина. Зарил е острието под слой влажни листа и почва.

– За да не засъхва кръвта по него?

– И за да не се окисли по различен начин от кръвта край тялото в бунгалото. Ако кръвта по мачетето е била във видимо по-напреднал стадий на окисляване от онази по сватбената рокля на Джилиан, ти или лабораторните техници със сигурност щяхте да забележите. Ако кръвта по мачетето е била по-стара от кръвта по жертвата...

– ...щяхме да разберем, че то не е оръжието на убийството.

– Именно. Обаче влажната почва върху острието би забавила засъхването на кръвта и би прикрила окисляването и видимата разлика в цвета.

– А и в лабораторията не биха забелязали подобно нещо – вметна Хардуик.

– Не, разбира се. Анализът на кръвта е бил направен най-рано на следващата сутрин, а по това време разлика от един или два часа не би могла да бъде засечена – освен ако не направят специален тест за установяване именно на този фактор. Само че няма причина да го правят, ако ти или съдебният патолог не го предложите.

Хардуик бавно кимаше. Погледът му бе едновременно остър и замислен:

– Това буквално слага кръст на предположенията ни... но накъде ни води?

– Ха! Добър въпрос – бе коментарът на Гърни. – Може да е просто още един признак, че всички първоначални предположения са били грешни...

Деловият женски глас, който звучеше от джипиеса, упъти Гърни да кара още 800 метра направо, а после да завие вляво.

Завоят бе отбелязан с прост черно-бял знак върху черен дървен стълб: "ЧАСТЕН ПЪТ". Тясната, гладко павирана алея минаваше през борова горичка. Клоните на дърветата от двете страни се спускаха ниско и създаваха усещането за изкуствено оформен градински тунел. След още осемстотин метра минаха през отворена порта във висока телена ограда и спряха пред пропускателен пункт, чиято бариера бе спусната. Будката бе много представителна, облицована с кедрови плоскости. На стената откъм Гърни имаше елегантна табела в синьо и златисто, на която пишеше: "Академия-пансион "Мейпълшейд". Посещения само след уговорена среща." От будката излезе набит мъж с рядка сива коса. Черните панталони и сивата риза създаваха впечатлението за неофициална униформа, а погледът му бе характерен за пенсиониран полицай – неутрален и преценяващ.

– Мога ли да ви помогна с нещо? – попита той с учтива усмивка

– Дейв Гърни и детектив Джак Хардуик, полиция на щата Ню Йорк. Тук сме да се видим с доктор Аштън.

Хардуик извади портфейла си и протегна ръка през прозореца, за да покаже картата си от Бюрото за криминални разследвания.

Пазачът я разгледа внимателно и изражението му стана кисело:

– Добре, останете тук, а аз ще се обадя на доктор Аштън. – Без да изпуска посетителите от поглед, набра някакъв номер на телефона си и каза: – Господине, детектив Хардуик и господин Гърни са дошли за среща с вас. – Пауза. – Да, тук са в момента. – Пазачът ги стрелна нервно с очи, след което отново каза: – Не, с тях няма други. Да, господине, разбира се.

После подаде телефона на Гърни, който притисна слушалката към ухото си.

Говореше Аштън:

– Детективе, боя се, че в момента съм зает. Не съм сигурен, че ще мога да...

– Искаме само да ви зададем няколко въпроса, докторе. И може би някой от служителите ви да ни разведе из територията на училището след това. Да добием впечатления.

Аштън въздъхна.

– Добре. Ще ви отделя няколко минути. Ще пратя човек да ви вземе, ще дойде след малко. Моля, дайте телефона отново на пазача.

След като получи потвърждение от Аштън, охранителят посочи неголямо пространство до будката, насипано с чакъл.

– Паркирайте там. Не е разрешено да се влиза с коли по-навътре. Изчакайте да дойде придружителят.

След миг бариерата се вдигна и Гърни подкара към малкия паркинг. Оттам се виждаше по-голяма част от телената ограда. С изненада установи, че отгоре по цялото ѝ протежение, с изключение на мястото около пътя и будката, има спираловидно навита бодлива тел.

Хардуик също я бе забелязал:

– Как мислиш, дали целта е да държат момичетата вътре, или да не пускат местните момчета да влязат?

– Не се бях замислял за момчетата – отвърна Гърни, – но може и да си прав. Пансион, пълен с вманиачени по секса млади жени, дори и маниите им да са извратени, трябва да е истински магнит за тях.

– Особено ако са извратени. Колкото по-сатанински, толкова по-добре – заяви Хардуик, докато излизаше от колата. – Айде да идем при оня на входа, да го омотаем с приказки.

Пазачът, който все още стоеше пред будката, ги изгледа с любопитство. Сега, след като им бяха разрешили да влязат, бе настроен по-приятелски.

– Заради младата жена, която работеше тук ли сте дошли?

– Познавахте ли я? – поинтересува се Хардуик.

– Не, не я познавах, но знаех коя е. Работеше за доктор Аштън.

– А него познавате ли?

– И него познавам само по физиономия, не съм разговарял много с него. Той е леко... как да кажа... резервиран?

– Надут и дръпнат?

– Да, "дръпнат".

– Значи не ви е пряк началник?

– Не-е. Аштън всъщност няма много вземане-даване с когото и да било тук. Прекалено е значим, ако разбирате какво имам предвид. Повечето служители са подчинени на доктор Лазаръс.

Гърни забеляза почти неприкритата му антипатия и зачака Хардуик да подпита пазача за това. Когато той не го направи, въпроса зададе Гърни:

– Що за човек е този Лазаръс?

Пазачът се поколеба, сякаш се чудеше как да каже нещо, без да си докарва неприятности заради казаното.

– Чувал съм, че май не се усмихва много-много – каза Гърни, спомняйки си за неособено ласкавото описание на доктора, което бе дал Саймън Кейл.

Лекото окуражаване се оказа достатъчно, за да се пропука стената.

– Да се усмихва ли? Божичко, не! Не че е лош човек, но... тоест...

– Но не е особено приятен? – натисна го Гърни.

– Ами просто... ъ-ъ, как да кажа... Той сякаш живее в собствения си свят. Понякога, докато говориш с него, имаш чувството, че деветдесет процента е някъде другаде. Помня как веднъж... – млъкна рязко, когато се разнесе звук на гуми, триещи се в чакъла.

И тримата погледнаха към малкия паркинг и тъмносиния микробус, който тъкмо спря до колата на Гърни.

– Я, това е той самият – измърмори охранителят.

Мъжът, който се появи от микробуса, изглеждаше без възраст, но съвсем не беше млад. Чертите му бяха правилни и симетрични, но не го правеха красив – изглеждаха твърде изкуствени. Цветът на косата му беше прекалено черен, за да е естествен. Контрастът с бледата му кожа бе поразителен. Той посочи задната врата на микробуса:

– Господа полицаи, качете се, ако обичате.

Настани се обратно на шофьорското място и зачака. Опитът му да се усмихне (ако наистина бе такъв) напомняше изражението на човек, който смята дневната светлина за неприятна.

Гърни и Хардуик се качиха зад него.

Лазаръс караше бавно, съсредоточен в пътя пред себе си. След неколкостотин метра направиха завой и тъмната борова гора отстъпи място на подобна на парк местност с окосена трева и кленове, растящи на доста голямо разстояние един от друг. Алеята стана абсолютно права. В края ѝ се виждаше голяма сграда в неоготически викториански стил, край която бяха разположени още няколко по-малки със същия тип архитектура. Пред постройката пътят се разделяше на две. Лазаръс пое надясно. Минаха покрай лехи от декоративни храсти и стигнаха до гърба на сградата. Там алеята отново се събираше и водеше – доста изненадващо – до голям параклис от тъмен гранит. В някой по-приятен ден тесните му прозорци от цветно стъкло вероятно биха изглеждали като триметрови червени моливи, но в момента на Гърни му приличаха на кървави резки в сивия камък.

– Училището си има църква? – запита Хардуик.

– Не. Вече не е църква. От доста време се използва за светски нужди. Това в известен смисъл никак не е хубаво – добави докторът с тон, в който се долавяше частица от онази липса на връзка с реалността, за която бе споменал пазачът.

– Как така?

– Църквите са свързани и с доброто, и със злото – отвърна бавно Лазаръс. – С вината и с наказанието. – Сви рамене, спря пред параклиса и изключи двигателя. – Но със или без църква, всички по някакъв начин плащаме за греховете си, нали?

– Къде са всички? – поинтересува се Хардуик.

– Вътре.

Гърни вдигна поглед към внушителната постройка, чиято каменна фасада бе с цвета на мрачни сенки.

– Доктор Аштън там ли е? – посочи той към извитата арка на входа.

– Ще ви покажа.

Лазаръс излезе от микробуса.

Последваха го по гранитните стъпала и през вратата в просторно, слабо осветено преддверие, чиято миризма напомни на Гърни за енорийската църква от детството му в Бронкс: смесица от зидария, старо дърво и каменни стени, почернели от множеството свещи, изгорени там през годините. Самата миризма имаше странен ефект върху него, объркваше го и предизвикваше у него желание да шепне и да пристъпва възможно най-тихо. Иззад тежка дъбова порта, която вероятно водеше към основния кораб на църквата, долиташе ниско мърморене на множество сливащи се гласове.

В каменната плоча над двукрилата врата бе изсечен смелият надпис: "Дверите на рая".

– Доктор Аштън вътре ли е? – попита Гърни.

– Не. Там са момичетата. В момента търсят успокоение. Всички са твърде чувствителни днес – разстроени са от новината за Савана Листън. Доктор Аштън е в галерията за органа.

– Галерията за органа ли?

– Да, някога там е имало орган. Сега, разбира се, мястото не се ползва за това. Превърнато е в кабинет. – Посочи към другия край на преддверието, където един тесен вход водеше към подножието на тъмно стълбище. – Вратата в края на стълбите.

Тръпки побиха Гърни. Не бе сигурен дали са предизвикани от естествения хлад, идващ от камъните наоколо, или от нещо в очите на Лазаръс. Сигурен бе, че мъжът не откъсва поглед от тях, докато се изкачваха по мрачните гранитни стъпала.

Глава 74 Отвъд разума

Тясното стълбище завършваше с малка площадка, обляна от почти свръхестествена светлина, идваща от един от тесните червени прозорци. Гърни почука на единствената врата, която се виждаше. Също като другата долу в преддверието, и тази бе тежка, мрачна и не предизвикваше особено желание да я отвориш.

– Влизайте – мелодичният глас на Аштън сега звучеше напрегнато.

Вратата бе тежка и човек очакваше скърцане и запъване, но тя се отвори плавно и тихо. Зад нея се разкри удобна стая с приятно разположение, която спокойно би могла да бъде личният кабинет на някой епископ. Покрай две от стените, на които нямаше прозорци, бяха наредени шкафове за книги с цвят на кестен. Имаше и малка камина от покрити със сажди камъни; подпорките за дърва в нея бяха медни и много стари. Подът бе покрит почти изцяло от износен персийски килим; в краищата се виждаше широка две-три стъпки ивица от лакирано черешово дърво. Няколко големи лампи, поставени на масите, обливаха иначе мрачния интериор с кехлибарен блясък.

Намръщен и разтревожен, Скот Аштън седеше на покрито с дърворезба бюро от черен дъб, което бе разположено перпендикулярно на вратата. Зад него, върху стар дъбов бюфет с крачета, оформени като лъвски глави, бе поставен единственият знак на почит към модерните времена – голям плосък компютърен монитор. Аштън махна с ръка към два стола срещу себе си – кресла с високи облегалки, тапицирани с червено кадифе, каквито човек би очаквал да види само в ризницата[19] на някоя катедрала.

– Става все по-зле и по-зле – произнесе Аштън.

Гърни предположи, че говори за убийството на Савана Листън предната вечер, и се канеше да изрази съгласието си и да предложи своите съболезнования.

– Честно казано – продължи Аштън и се извърна настрани, – за мен този подход като към организирано криминално деяние е почти неразбираем.

В този момент Гърни забеляза слушалката му за блутут и осъзна, че той всъщност говори по телефона. "Да, разбирам. Разбирам. Имам предвид, че буквално всяка крачка напред прави случая все по-странен и по-странен. Да, лейтенанте. Утре сутринта. Да. Да, разбирам. Благодаря, че ме уведомихте."

После Аштън се обърна към посетителите си, но за известно време мислите му изглеждаха заети с току-що приключилия разговор.

– Новини ли има? – попита Гърни.

– Запознат ли сте с тази... тази теория за престъпен заговор? Тази грандиозна схема, която може би включва дори мафиоти от Сардиния?

Напрегнатото изражение на Аштън бе комбинация от тревога и пълно недоверие.

– Чух, че се обсъжда – отвърна Гърни.

– Смятате ли, че има някаква вероятност да е истина?

– Вероятност – да.

Аштън поклати глава, вгледа се объркано в бюрото си, после пак вдигна очи към двамата детективи:

– Мога ли да попитам защо сте тук?

– Просто следваме интуицията си – обясни Хардуик.

– Интуиция ли? Какво имате предвид?

– При всеки случай има една обща точка, където се събират всички елементи. Така тя се превръща в ключ. Ще ни бъде от голяма полза, ако ни позволите да се разходим наоколо и да огледаме.

– Не съм сигурен, че...

– Изглежда, всичко случило се има някаква връзка с "Мейпълшейд". Съгласен ли сте с това?

– Ами... предполагам. Може би. Не зная.

– Твърдите, че не сте се замисляли по този въпрос? – в тона на Хардуик се промъкна рязка нотка.

– Естествено, че съм си го мислил! – смути се Аштън. – Просто не мога... не ми е съвсем ясно как. Може би защото съм твърде близо до цялата история.

– Името "Скард" говори ли ви нещо? – попита Гърни.

– Детективът, с когото говорих по телефона току-що, ми зададе същия въпрос. Отговорът е "не".

– Сигурен ли сте, че Джилиан никога не го е споменавала?

– Джилиан ли? Не. Защо да го споменава?

Гърни сви рамене:

– Възможно е това да е истинското име на Хектор Флорес.

– Скард? И откъде би могла да го знае Джилиан?

– Нямам представа, но явно е търсила информация за него в интернет.

– За името Скард ли?

– Да.

Аштън отново поклати глава. Жестът му напомняше на неволно потреперване.

– Колко по-ужасна ще стане тази история, преди да ѝ се види краят? – Това беше по-скоро протестен стон, отколкото въпрос.

– Преди малко по телефона казахте нещо за утре сутринта?

– Какво? А, да. Още един обрат. Лейтенантът смята, че заради тази конспирационна теория случаят става много по-належащ и важен, затова иска да премести разпитите на ученичките за утре сутрин.

– А те къде са?

– Моля?

– Ученичките ви. Къде са те?

– О! Извинете разсеяността ми, но донякъде именно това е причината за нея. Те са долу, в главния кораб на параклиса. Там обстановката е успокояваща. Денят бе изпълнен с бурни събития. Официално ученичките от "Мейпълшейд" не поддържат никаква връзка с външния свят. Тук няма телевизия, радио, компютри, мобилни телефони, айподи, нищо. Но винаги се появяват пукнатини, все някой успява да вмъкне незабелязано някакво устройство, така че те, естествено, са научили за смъртта на Савана и... Можете да си представите реакцията им. Затова преминахме на нещо, което в някое по-строго учреждение вероятно биха нарекли "затворен режим" или просто заключване. Разбира се, ние не го наричаме така. Стараем се всичко тук да е по-неагресивно.

– С изключение на бодливата тел – намеси се Хардуик.

– Задачата на оградата е да държи проблемите отвън, а не хората вътре.

– А-а, чудехме се каква точно е причината.

– Уверявам ви, че целта ѝ е сигурността на обитателите, не затварянето им вътре.

– И така, в момента всичките са в църквата, на долния етаж? – запита Хардуик.

– Точно така. Както вече споменах, намират обстановката там за успокояваща.

– Трудно ми е да си представя, че са религиозни – заяви Гърни.

– Религиозни ли? – невесело се усмихна Аштън. – Не бих казал. Просто в каменните църкви, готическите прозорци и приглушената светлина има нещо... Успокояват душата, макар че това няма нищо общо с теологията.

– А не се ли чувстват наказани? – зачуди се Хардуик. – Впрочем какво правят онези, които не са изпаднали в истерия?

– Ами тези, които се превъзбудиха, сега се поукротиха и се чувстват по-добре. На онези пък, които поначало си бяха добре, бе обяснено, че именно те вдъхват покой на останалите. В крайна сметка така разстроените не се чувстват изолирани, а спокойните усещат, че са полезни и ценни.

Гърни се усмихна:

– Вероятно сте вложили много мисъл и усилия, за да ги накарате да възприемат събитието така.

– Това е част от работата ми.

– Предоставяте им рамка, която да им помогне да разберат какво се случва?

– Да, може и така да се каже.

– Така правят фокусниците – заяви Гърни, – както и политиците.

– А също и всички добри проповедници, учители, лекари – меко каза Аштън.

– Между другото – Гърни реши да провери какъв ефект ще има един рязък обрат в разговора, – Джилиан случайно да се е наранявала в дните преди сватбата? Нещо, което би могло да предизвика кървене?

– Кървене? Не, или поне на мен не ми е известно. Защо питате?

– Възникна въпрос относно начина, по който кръвта се е озовала върху окървавеното мачете.

– Въпрос ли? Как така въпрос? Какво имате предвид?

– Имам предвид, че мачетето може би не е оръжието на убийството.

– Не разбирам.

– Възможно е да е било оставено в гората преди убийството на съпругата ви, а не след него.

– Но... на мен ми казаха, че... кръвта ѝ...

– Вероятно някои от заключенията са били прибързани. Само че ето къде е проблемът – ако мачетето е било оставено в гората преди убийството, тогава кръвта по него трябва също да е дошла от Джилиан преди убийството. Въпросът е дали имате представа как може да е станало това?

Аштън смаяно отвори уста. Устните му трепнаха, сякаш щеше да каже нещо, но се отказа, а накрая все пак произнесе:

– Ами... да, май се сещам... поне на теория... Както може би знаете, Джилиан се лекуваше от биполярно разстройство. Лекарствата, които взимаше, налагаха периодично да ѝ се правят кръвни тестове, за да е сигурно, че дозата е в рамките на необходимото. Веднъж месечно ѝ взимаха кръв.

– Кой го правеше?

– Една местна лаборантка-флеботомист. Доколкото знам, работеше в клиниката на някакъв лекар в покрайнините на Купърстаун.

– И каква ставаше после с кръвната проба?

– Отнасяше я в лабораторията, където нивата на литий се изследваха и записваха.

– Веднага ли я отнасяше там?

– Предполагам, че е спирала поне няколко пъти по маршрута си – какъвто и да е бил той – за да посети всичките си пациенти. Вероятно в края на деня е доставяла пробите в лабораторията.

– Имате ли името ѝ и тези на лекаря и лабораторията?

– Да, имам ги. Преглеждам... всъщност преглеждах – копие от доклада всеки месец.

– Да сте си отбелязали случайно кога е била взета последната проба?

– Не, не съм го записвал, но това ставаше винаги на втория петък от месеца.

Гърни се замисли за миг:

– Това означава два дни преди да бъде убита.

– Смятате, че Хектор Флорес се е намесил и се е сдобил с кръвта ѝ? Но защо? Боя се, че не разбирам онова, което казвате за мачетето. Какъв е смисълът?

– Не съм сигурен, докторе. Имам обаче чувството, че отговорът на този въпрос е липсващото парче от центъра на пъзела.

Аштън вдигна вежди – изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото скептичен. Очите му сякаш следваха обезпокоителния релеф на някакъв вътрешен пейзаж. В крайна сметка той ги затвори и се облегна назад. Дланите му стискаха краищата на изкусно резбованите облегалки за ръцете, дишаше дълбоко и преднамерено бавно, сякаш практикуваше някакво мисловно упражнение или техника за релаксация. Когато ги отвори обаче, изглеждаше дори по-зле.

– Какъв кошмар! – каза.

Прочисти гърло, но звукът прозвуча като скимтене, а не като кашляне.

– Кажете ми нещо, господа. Някога изпитвали ли сте усещането за пълен провал? Точно така се чувствам аз в момента. Всеки нов ужас... всяка смърт... всяко ново нещо за Флорес или Скард, или както се казва този човек... всяко странно откритие за случващото се тук, в училището... всичко това само доказва пълното ми поражение. Какъв празноглав идиот съм бил само!

Поклати глава – много бавно, все едно някакво странно подводно течение я люшкаше напред-назад.

– Такава глупава, фатална гордост! Да си въобразявам, че мога да изцеря епидемия с такава невероятна, първобитна сила!

– Епидемия?

– Това не е терминът, с който в моята професия се описват кръвосмешението и унищожителните последици от него, но аз лично го намирам за доста удачен. Колкото по-дълго работя в тази сфера, толкова по-силно се убеждавам, че от всички престъпления, извършвани от едно човешко същество спрямо друго, най-ужасното и разрушителното е сексуалното насилие на възрастен над дете – особено когато насилникът е родител на детето.

– Защо казвате това?

– Защо ли? Просто е. Двата примитивни и основни модела на човешките взаимоотношения са родителството и чифтосването. Кръвосмешението унищожава ясната структура на тези два типа връзки, защото ги сблъсква и слива една с друга и в крайна сметка омърсява и двете. Аз лично вярвам, че тази травма уврежда нервните структури, поддържащи естественото за всеки от двата модела поведение, което отговаря за разделението и границите им. Разбирате ли какво казвам?

– Да, така мисля – отвърна Гърни.

– На мен лично ми е трудно да го схвана – заяви Хардуик, който досега безмълвно бе следил дългата размяна на реплики между Аштън и Гърни.

Аштън го погледна с недоверие и обясни:

– За да дава резултати, терапията на подобна травма трябва да възстанови границите между реакциите, характерни за връзката родител-дете, и онези, типични за сексуалната връзка. Трагедията е, че не съществува лечение, което да съответства по сила на разрушителното насилие, чиито последици се опитва да излекува. Това е все едно да се опитваш да построиш с лъжица стена, бутната от булдозер.

– Но... не е ли именно това проблемът, към който сте избрали да насочите кариерата си?

– Да. И сега е пределно ясно, че съм се провалил. Тотално.

– Няма как да сте сигурен в това.

– Защото не всяка възпитаничка на "Мейпълшейд" е решила да изчезне в подземния свят на извратения секс? Защото не всичките са заколени заради нечие гнусно удоволствие? Защото не всяка ражда деца, които после да изнасилва? Не всичките излизат толкова болни и побъркани, колкото са били, когато са влезли? Няма как да съм сигурен ли? В момента съм сигурен само в едно: че по време на моето ръководство, водена от моята интуиция и решения, академията се е превърнала в магнит за ужас и убийства, в резерват, където ловува чудовище. Под моето ръководство училището "Мейпълшейд" е напълно унищожено! Да, това го знам със сигурност.

– И сега какво? – остро попита Хардуик.

– Какво следва? Гласът на един практичен ум.

Аштън затвори очи и не каза нищо в продължение на цяла минута, може би повече. Когато проговори отново, очевидно се насилваше да звучи нормално:

– Сега какво ли? Каква ще е следващата стъпка? За мен това ще е да сляза долу в църквата, да се покажа пред момичетата и да видя какво мога да сторя, за да успокоя нервите им. А каква ще е вашата следваща стъпка... нямам представа. Казвате, че сте дошли тук, водени от интуицията си. Най-добре ще е пак да се обърнете към нея за насоки.

Аштън стана от масивния, тапициран с кадифе стол и извади от чекмеджето на бюрото си нещо, което приличаше на дистанционно управление за врата на гараж.

– Осветлението и ключалките на долния етаж се контролират по електронен път – обясни той.

Тръгна към вратата, но пред нея спря и се върна. Включи големия монитор на бюфета зад бюрото си. Появи се картина: вътрешността на църквата. Подът бе каменен, както и високите стени, чиято безцветна суровост бе нарушавана от дълги драперии в бургундско червено и гоблени, чийто сюжет не се виждаше ясно. Тъмните дървени пейки не бяха подредени в обичайните за църква редици. Вместо това бяха обособени нещо като сепарета, шест на брой, всяко включващо три пейки във формата на триъгълник. Очевидно целта бе да се улеснят общуването и разговорите. Навсякъде седяха момичета в тийнейджърска възраст. От колонките на монитора се разнасяше глъчката на множество женски гласове.

– Долу има камера с висока резолюция, както и микрофони, които предават на този компютър – каза Аштън. – Гледайте и слушайте, и ще добиете известна представа за ситуацията.

После се обърна и излезе от стаята.

Глава 75 Затвори очи

На компютърния екран Гърни и Хардуик видяха Скот Аштън да влиза през страничната врата на параклиса, зад образуваните от пейки триъгълници. Тя се затвори зад гърба му с глухо тупване. Все още държеше в ръка малкото дистанционно. Момичетата заемаха почти всичките места на пейките – някои седяха нормално, други бяха спуснали крака от двете страни или пък ги бяха кръстосали в йога пози, имаше и коленичили. Част от тях бяха потънали в собствените си мисли, но повечето разговаряха помежду си – някои по-тихо, други по-отчетливо.

Онова, което изненада Гърни, бе колко обикновени са тези момичета. На пръв поглед приличаха на повечето нормални, погълнати от себе си тийнейджърки, а не на обитателките на институция, оградена с бодлива тел. При това разстояние от камерата не бе възможно да се забележи зловредното и пагубно поведение, което ги бе довело тук. Гърни предположи, че само очи в очи, наблюдавайки внимателно израженията им, можеш да разбереш, че са различни – по-егоистични, погълнати от себе си, безразсъдни, жестоки и обсебени от секса. В крайна сметка (точно както при снимките на убийци) белегът за опасност – ледът, вероятно се виждаше не другаде, а в очите.

После забеляза, че ученичките не са сами. Във всеки от триъгълниците имаше по един или двама по-възрастни – вероятно учители или съветници, или както се наричаха в "Мейпълшейд" хората, които предлагаха напътствия и лечение. В другия край на помещението, почти невидим в сенките, се бе изправил доктор Лазаръс, със скръстени ръце и неразгадаемо изражение.

Почти веднага след влизането на Аштън присъстващите го забелязаха и глъчката започна да стихва. Едно от по-големите и по-хубави момичета се приближи към застаналия в дъното Аштън. То бе високо, русо, с бадемовидни очи.

Гърни хвърли поглед към Хардуик, който се бе привел напред на стола си и внимателно се взираше в екрана.

– Видя ли дали я повика? – запита Гърни.

– Май направи жест с ръка – отвърна детективът. – Все едно махна. Защо?

– Просто съм любопитен.

На качествения монитор профилите на Аштън и високата блондинка се различаваха много ясно, виждаше се дори движението на устните им. Гласовете им обаче не се чуваха добре, думите се смесваха с разговора на групата ученички наблизо.

Гърни също се наведе към екрана:

– Имаш ли някаква представа какво казват?

Хардуик се съсредоточи върху лицата им, дори наклони глава, сякаш така щеше да чува по-добре.

Момичето на екрана каза нещо и се усмихна, Аштън ѝ отвърна и махна с ръка. После целенасочено тръгна по пътеката, около която обикновено бяха разположени пейките в църквите, и се покачи на нещо като подиум, където някога се бе намирал олтарът. Обърна се с гръб към камерата и с лице към събраните ученички. Мърморенето бързо стихна и настъпи пълна тишина.

Гърни погледна въпросително към Хардуик:

– Успя ли да чуеш нещо?

Другият мъж поклати глава:

– Може да ѝ е казал всичко. Не успях да различа думите заради шума наоколо. Не мога да чета по устните.

На екрана Аштън започна да говори с непринуден авторитет. Шоколадовият му баритон се лееше плавно и спокойно, гладък като коприна и някак по-дълбок от обичайното заради ехото в готическата черква:

– Дами – произнесе думата с почти благоговейна учтивост, – случиха се ужасни неща, плашещи неща, и всички са разстроени. Ядосани, уплашени, объркани и разстроени. Някои от вас може би имат проблеми със съня, да изпитват безпокойство, да сънуват кошмари. Най-лошото е може би това, че не знаете какво точно става. Всички искаме да разберем срещу какво сме изправени, а никой не ни казва.

Мъжът направо излъчваше тревогата, която описваше. Превърнал се бе в олицетворение на емоция и разбиране, като в същото време – вероятно чрез дълбокия и и нетрепващ глас, чрез мелодичния си като виолончело тембър – успяваше да вдъхне на другите дълбоко спокойствие.

– Я го виж ти, бива го да дрънка! – заяви Хардуик с тона на човек, който се възхищава на ловкостта на майстор-джебчия.

– Да, определено е професионалист – съгласи се колегата му.

– Не толкова добър като теб, шампионе.

Гърни изкриви лице в неразбираща, въпросителна гримаса.

– Обзалагам се, че може да научи това-онова от твоето шоу в академията.

– Какво знаеш ти за моето академи...

Хардуик посочи монитора:

– Ш-ш-шт! Да не изпуснем нещо.

Думите на Аштън се плъзгаха като бистра вода по гладки камъни:

– Някои от вас ме попитаха за напредъка на криминалното разследване. Колко знае полицията, какво точно прави, колко близо е до залавянето на виновника? Това са логични въпроси, които всички си задаваме. Ще е добре да научим повече, всеки от нас да може да сподели притесненията си, да зададе въпросите, които го вълнуват, да получи отговори. Затова помолих главните детективи, които работят по случая, да дойдат в "Мейпълшейд" утре сутринта – да поговорят с нас, да ни обяснят какво става и какво вероятно ще стане по-нататък. Те ще имат въпроси, ние също ще имаме, така че смятам, че разговорът ще е много полезен за всички ни.

– Какво мислиш за това? – попита ухилено Хардуик.

– Мисля, че е...

– Мазен като прасе, залято с олио?

– Бих казал, че го бива да контролира начина, по който хората виждат нещата.

Хардуик посочи екрана – Аштън тъкмо сваляше мобилен телефон от халката на колана си. Погледна го, намръщи се, натисна някакво копче и го доближи до ухото си. Каза нещо, но момичетата по пейките отново бяха започнали да говорят помежду си и думите му за пореден път се изгубиха във врявата наоколо.

– Долавяш ли нещо? – попита Гърни.

Хардуик се вгледа внимателно в устните на Аштън, после поклати глава:

– Същото като преди малко, докато говореше с блондинката. Може да е всичко.

Обаждането приключи и Аштън прибра телефона в джоба си. Едно момиче в задната част на помещението вдигна ръка. Той не го забеляза (или може би нарочно не му обърна внимание), така че то се изправи и започна да маха с ръка, при което успя да привлече погледа му.

– Да? Дами... Мисля, че някой има въпрос или пък коментар.

Момичето – оказа се, че това е блондинката с бадемовидните очи, за която Хардуик току-що бе споменал – попита:

– Чух, че Хектор Флорес е бил видян тук днес, точно тук, в параклиса. Вярно ли е?

Аштън се развълнува и смути, което изобщо не бе характерно за него:

– Какво... кой ти го каза?

– Нямам представа. Едни момичета говореха на стълбището в главната сграда – не съм сигурна кое от тях точно беше. Не можах да видя от мястото, където бях застанала. Обаче тя каза, че го е видяла – видяла е Хектор. Ако това е вярно... наистина е страшно!

– Ако бе вярно, наистина щеше да е страшно – заяви Аштън. – Може би онази, която е казала, че го е видяла, ще ни разкаже нещо повече. В момента всички сме тук. Тя също би трябвало да е тук.

Замълча в очакване и огледа събраните момичета. Изминаха пет дълги секунди, след което той добави с добродушно разбиране:

– На някои хора може би просто им харесва да разпространяват страшни слухове. – Все пак той не изглеждаше съвсем спокоен. – Други въпроси има ли?

Едно от по-малките момичета вдигна ръка и запита:

– Колко време още трябва да останем тук?

Аштън се усмихна като любящ баща:

– Докато има полза, и нито минута повече. Надявам се, че във всяка от групите споделяте своите мисли, притеснения, чувства – особено страховете, които са съвсем естествени след смъртта на Савана. Искам да изразите всичко, което ви минава през ума, и да се възползвате от помощта на сътрудниците на групата, както и да си помогнете една на друга. Процесът работи. Всички знаем, че работи. Имате доверие в него.

Аштън слезе от платформата и започна да обикаля из помещението. От време на време казваше по някоя окуражителна дума, но преди всичко наблюдаваше груповите дискусии по пейките. Понякога се заслушваше много внимателно, друг път сякаш потъваше в собствените си мисли.

Докато Гърни наблюдаваше случващото се, вниманието му отново бе привлечено от факта, че в сцената има нещо фундаментално сбъркано и странно. Сградата може и да се използваше за светски цели, но все още изглеждаше, миришеше и създаваше усещането за църква. Комбинацията с необузданата и извратена енергия на настоящите обитателки на "Мейпълшейд", особено на фона на вероятния случай на серийни убийства, бе изключително смущаваща.

Аштън продължаваше бавно да се разхожда между ученичките и техните "сътрудници", но Гърни бе спрял да обръща внимание на екрана.

Затвори очи и отпусна глава на кадифената облегалка на стола си. Съсредоточи се възможно най-пълно върху простото усещане за въздуха, който взлизаше и излизаше през ноздрите му. Опита се да прочисти ума си, да изхвърли бъркотията от отломки. Почти успя, но имаше нещо дребно, което не успяваше да прогони.

Едно съвсем дребно нещо.

Коментарът на Хардуик, който отказваше да напусне ъгъла на съзнанието му, беше се вклинил там и го тормозеше... Коментарът му на въпроса на Гърни какво според него е казал Аштън на блондинката.

Хардуик бе отговорил, че гласът на Аштън се слива с останалите в параклиса и думите му не могат да се различат.

"Може да ѝ е казал всичко."

Именно това притесняваше Гърни.

А сега знаеше причината.

Тези думи бяха събудили в него спомен, първоначално на подсъзнателно ниво.

Сега обаче той се върна, ярък и конкретен.

Друго време. Друго място. Скот Аштън, който говори сериозно с млада блондинка на една просторна, грижливо окосена морава. Разговорът им не може да се чуе. Разговор, който потъва в гълчавата от стотици гласове, без думите да могат да се различат. Разговор, по време на който Скот Аштън би могъл да каже всичко на Джилиан Пери.

Може да ѝ е казал какво ли не. И този единствен факт бе в състояние да промени цялата картина.

– Добре ли си? – попита Хардуик, докато го наблюдаваше.

Гърни кимна съвсем леко, сякаш се опасяваше, че всяко по-рязко движение би могло да разруши крехката верига от възможности, които обмисляше.

Можеше да е казал всичко. Нямаше какво е казал в действителност, защото гласовете не се чуваха. И така, какво можеше да е казал?

Да предположим, че е казал: "Каквото и да става, не казвай нито дума."

Да предположим, че е казал: "Каквото и да става, не отваряй вратата."

Да предположим, че е казал: "Имам изненада за теб, затвори очи."

Мили боже, да допуснем, че е казал именно това: "Затвори очи за най-голямата изненада в живота си!"

Глава 76 Поредният пласт

– Какъв, по дяволите, е проблемът? – настоя Хардуик.

Гърни само поклати глава, защото все още не бе готов да отговори. В момента следваше логическата верига от възможности в ума си с животинско настървение, което го накара да скочи на крака. Започна да крачи, първо бавно, напред-назад по персийския килим пред бюрото на Аштън. Порцелановата лампа на ръба откъм него хвърляше кръг мека светлина върху сложния рисунък на килима, напомнящ цветна градина.

Ако беше прав – а това бе най-малкото възможно – какво следваше от този извод?

На екрана се виждаше Аштън, застанал до една от тъмночервените завеси, които покриваха отделни участъци от стените на параклиса. Благият му поглед бавно обхождаше събраните вътре момичета.

– Какво има? – продължаваше Хардуик. – За какво мислиш, мамка му?

Гърни спря да крачи и леко намали звука на колонките, за да се съсредоточи по-добре върху собствените си мисли.

– Онзи коментар преди малко... че Аштън може да е казал всичко?

– Да? И какво за него?

– С него ти може би срина едно от ключовите ни предположения за убийството на Джилиан.

– Кое предположение?

– Основното. Предположението, че знаем защо е влязла в бунгалото.

– Е, знаем с каква цел тя самата е казала, че отива. На видеоклипа казва на Аштън, че иска да убеди Флорес да излезе за сватбения тост. А Аштън спори с нея. Казва ѝ да не се занимава с него. Обаче тя тъй или иначе влиза право вътре, мамка му!

Очите на Гърни проблеснаха:

– Да допуснем, че този разговор не се е състоял.

– Е, нали е записан на видеото! – Хардуик явно бе колкото подразнен от възбудата му, толкова и объркан от думите му.

Гърни заговори бавно, сякаш всяка сричка беше скъпоценност:

– В действителност разговорът не е записан на видеото.

– Естествено, че е!

– Не. На записа се вижда как Скот Аштън и Джилиан Пери разговарят на поляната, на заден план на картината. Застанали са твърде далеч и камерата не може да улови гласовете им. "Разговорът", за който се сещаш – за който всички, видели записа, се сещат – всъщност е преразказ на въпросния разговор, който по-късно Скот Аштън прави пред Бърт Лунц и съпругата му. На практика няма как да разберем какво му е казала Джилиан в действителност, нито какво ѝ е казал Аштън. А и до този момент нямахме повод да се съмняваме в каквото и да било. Но всъщност знаем само онова, което Аштън твърди, че е било казано. А както ти спомена преди малко по повод неразбираемия разговор с блондинката в параклиса – той може да е казал всичко.

– Добре – несигурно произнесе Хардуик, – Аштън може да е казал всичко. Това го разбирам. Ти обаче какво смяташ, че ѝ е казал наистина? Тоест, какъв е смисълът на това? Защо да лъже за причината Джилиан да отиде до бунгалото?

– Хрумва ми поне една, при това ужасна причина. Така за пореден път се оказва, че не знаем онова, което си мислехме, че знаем. Сигурно е само това, че са разговаряли, след което тя е влязла в бунгалото.

Хардуик нетърпеливо започна да потропва по облегалката на приличния си на трон стол.

– Това не е всичко, което знаем. Доколкото си спомням, една жена отиде да я повика. Почука на вратата, нали така? Сервитьорка от фирмата за кетъринг. По онова време Джилиан вече би трябвало да е мъртва, или поне да не е в състояние да отвори вратата. И не разбирам накъде, по дяволите, биеш с това!

– Нека започнем от самото начало. Ако погледнеш действителните, визуални доказателства и забравиш преразказа, който чухме, остава въпросът има ли друг разказ, заслужаващ доверие? Описание, което да съответства на реално случващите се на екрана събития?

– Какъв например?

– На видеозаписа изглежда сякаш Джилиан прави знак на Аштън и посочва часовника си. Добре. Да предположим, че я е помолил да му напомни, когато дойде моментът за сватбения тост. Да допуснем също, че когато е отишъл при нея, ѝ е казал, че има голяма изненада за нея и я е накарал да отиде до бунгалото – точно преди наздравицата. Така че Джилиан трябва да отиде там, да заключи вратата и да запази пълно мълчание. Който и да дойде до вратата, не бива да я отваря и не бива да казва дори дума. Всичко е част от голямата изненада, а тя ще разбере каква е по-късно.

Сега Хардуик слушаше съсредоточено:

– Искаш да кажеш, че си е била съвсем добре, когато сервитьорката е почукала на вратата?

– А после, когато самият Аштън отваря вратата със собствения си ключ, да допуснем, че казва нещо от рода на: "Затвори очи! Затвори очи – предстои най-голямата изненада в живота ти!"

– А след това какво?

Гърни замълча за миг.

– Помниш ли Джейсън Стрънк?

– Серийния убиец? – попита намръщено Хардуик. – Той пък какво общо има?

– Спомняш ли си как убиваше жертвите си?

– Това не беше ли оня тип, дето нарязваше телата и ги пращаше по пощата на местните ченгета?

– Същият. Аз обаче имах предвид оръжието, което е използвал.

– Сатър за месо, нали така? Нещо японско и остро като бръснач.

– Който носел в обикновен пластмасов калъф под якето си.

– Тоест... накъде биеш? О, хайде бе! Нали не твърдиш, че... че Скот Аштън е влязъл в бунгалото, наредил е на новоизлюпената си съпруга да затвори очи, след което ѝ е резнал главата?

– Ако се основаваме само на визуалните доказателства, тази история е точно толкова възможна, колкото и първата, която чухме.

– Боже, то много неща са възможни, ама... – Хардуик поклати глава. – И след това какво? След като отрязва главата на булката си, я наглася внимателно на масата, започва да крещи, мушва окървавения сатър в джоба си, излиза от къщичката и се строполява на земята?

– Точно така. Последната част е записана на видеоклипа – как крещи и пада в розовите храсти. Всички се втурват към него, надничат в бунгалото и стигат до извод, който предвид обстоятелствата е съвсем логичен. Изводът, до който Аштън е искал да стигнат. Следователно не е имало причина да го претърсват. Ако в джоба си е криел сатър или някакво по-дребно оръжие, никой не би разбрал. А пък след като кучето-следотърсач е открило окървавеното мачете в гората, всичко е изглеждало пределно ясно. Разказът за Хектор Флорес се превръща в установена истина, която чака само печат на одобрение от Род Родригес.

– Мачетето... с кръвта на Джилиан... Но как...

– Кръвта спокойно може да е дошла от пробата за определяне на нивото на лития в кръвта ѝ, тестът е бил два дена по-рано. Аштън може да е отменил уговорката с лаборантката и лично да ѝ е взел кръв. А може и да се е сдобил с нея по друг начин, да е засякъл лаборантката по пътя – така както мислехме, че може да е направил Флорес. Колкото до мачетето, може да го е оставил в гората сутринта преди приема. Представи си, че размазва кръвта по него, отнася го до задния прозорец на бунгалото, поръсва няколко капки кръв на перваза, после оставя следата със сексуалния феромон, за да подведе кучетата да вървят по нея, а накрая се връща през бунгалото. В този момент, преди празненството, на поляната не е имало камери, а това би обяснило как мачетето се е озовало в гората, без камерите да са записали някой да минава пред онова проклето дърво!

– Чакай малко, забрави нещо. Как, по дяволите, е успял да ѝ пререже гърлото със сатър – и да прекъсне сънната артерия – без кръвта да го оплиска целия? Да, знам какво пише в доклада на съдебния патолог, че кръвта се е стекла от другата страна на тялото, а идеята, че убиецът е използвал главата ѝ, за да се предпази от струята, бе моя. Обаче със сигурност ще го опръска поне малко, нали?

– А може и да е имало кръв по него.

– И никой не я е забелязал?

– Ами помисли, Джак – помисли за сцената на видеозаписа. Аштън бе облечен с тъмен костюм. Пада в кална леха с цветя. Розови храсти с тръни. Целият е бил изцапан. Доколкото си спомням, услужливи гости го заведоха до къщата. Залагам си пенсията, че веднага се е насочил към някоя баня. Там е можел да се отърве от сатъра и дори да смени костюма си с друг подобен, предварително изцапан с пръст. Така че, когато излиза отново, пак е измърлян, но по него няма и следа от кръвта на жертвата.

– Мамка му! – измърмори замислено Хардуик. – Наистина ли вярваш във всичко това?

– Честно казано, Джак, нямам причини да вярвам в каквото и да било. Но смятам, че е възможно да е станало така.

– Не мислиш ли, че някои моменти от тази теория не се връзват?

– Това, че знаменит психиатър може да се окаже хладнокръвен убиец?

– Всъщност тая част ми допада най-много – заяви Хардуик.

Гърни се усмихна за първи път през този ден.

– Има ли друго, което да не ти се връзва? – запита той.

– Да. Ако Флорес не е бил в бунгалото, когато е убита Джилиан, къде, по дяволите, е бил?

– Може вече да е бил мъртъв – каза Гърни. – Може би Аштън го е убил, за да излезе, че Флорес е виновен и е избягал. А може сценарият ми да е съшит с бели конци, както и всички останали теории в разследването.

– Следователно тоя тип е или престъпник от световна класа, или невинната жертва на такъв. – Хардуик хвърли поглед към монитора зад бюрото на Аштън. – За човек, чийто свят уж се срутва, изглежда много спокоен. Къде отидоха отчаянието и безнадеждността?

– Явно са се изпарили.

– Не разбирам.

– Може да е емоционално устойчив. Или умее да се прави на храбър.

Хардуик изглеждаше все по-озадачен:

– Той защо поиска да гледаме това?

Аштън бавно обикаляше из параклиса с властно, почти арогантно излъчване, подобно на гуру сред последователите си. Собственически. Уверено. Невъзмутимо. С всяка изминала минута излъчваше все повече задоволство и удовлетворение. Човек, който разполага с власт, който всява респект. Ренесансов кардинал. Американски президент. Рокзвезда.

– Скот Аштън явно е скъпоценен камък, който дава множество отражения – заяви очарован Гърни.

– Или шибан убиец! – парира го Хардуик.

– Трябва да решим кое точно.

– Как?

– Като сведем уравнението до основните му съставни части.

– А те са?

– Да допуснем, че Аштън наистина е убил Джилиан.

– И че Хектор не е бил замесен?

– Да – каза Гърни. – Какво би следвало, ако приемем това за изходна точка?

– Че Аштън е изключително добър лъжец.

– И съответно може би е казал и много други лъжи, но ние не сме забелязали.

– Лъжи за Хектор Флорес ли?

– Именно – отвърна Гърни и се намръщи замислено. – За... Хектор... Флорес.

– Какво има?

– Просто... си мисля за нещо.

– За какво?

– Възможно ли е да...

– Какво? – попита Хардуик.

– Само минута. Искам само да...

– Какво?

– Само... опростявам уравнението. Редуцирам го до най-простото... възможно...

– Боже, не млъквай по средата на изреченията! Изплюй камъчето!

Господи! Не би могло да е толкова просто, нали?

А може би беше! Може би наистина бе така съвършено, смехотворно просто!

Защо не си бе дал сметка по-рано?

Разсмя се.

– За бога, Гърни...

Не си бе дал сметка, защото търсеше липсващо парче в пъзела. И не успяваше да го открие. Естествено, че нямаше как да го открие! Защото такова парче нямаше. Никога не бе имало ЛИПСВАЩО парче. Имаше ДОПЪЛНИТЕЛНО парче. Онова парче, което непрекъснато се пречкаше на всичко останало. Парчето, което още от самото начало бе препречвало пътя на истината. Парчето, което бе измислено специално за да попречи на истината да излезе наяве.

Хардуик го гледаше изнервено.

Гърни се обърна към него с лудешка усмивка.

– Знаеш ли защо никой не е успял да открие Хектор Флорес след убийството?

– Защото вече е бил мъртъв?

– Не, не мисля. Има три възможни обяснения. Първо, да е избягал, както всички смятат, че е направил. Второ, да е мъртъв – убит от истинския убиец на Джилиан Пери. Или, трето... никога да не е бил жив.

– За какво говориш, мамка му?

– Възможно е Хектор Флорес никога да не е съществувал. Никога да не е имало такъв човек, Хектор Флорес, а той да е само мит, създаден от Скот Аштън.

– Но всички онези истории...

– Може източникът на всичките да е самият Аштън.

– Какво?

– А защо не? Историите имат начало, разпространяват се, сдобиват се със собствен живот – ти самият неведнъж го каза. Защо да не е възможно всичките истории да са започнали от един и същи човек?

– Но нали има свидетели, които са видели Флорес в колата на Аштън?

– Видели са наемен мексикански работник със сламена каубойска шапка и слънчеви очила. Може да е бил нает от Аштън за конкретния ден.

– Не виждам как...

– Наистина ли не виждаш? Възможно е Аштън да е измислил сам всички истории, всички слухове. Да е предоставил идеалната храна за слуховете. Необикновеният нов градинар. Удивително прилежният и работлив мексиканец. Мъжът, който научавал всичко невероятно бързо. Мъжът с огромен потенциал. Пепеляшката от мъжки пол. Протежето. Личният асистент, който се ползва с такова доверие. Геният, който започнал да проявява дребни чудатости. Мъжът, който стоял гол и на един крак в градинската беседка. Толкова много истории, така интересни, така колоритни и живи, така шокиращи, възхитителни и лесни за повтаряне. Наистина, идеална храна за клюките. Божичко, не разбираш ли? Разказал е на съседите си една неустоимо интересна сага и те са хукнали да я разправят насам-натам, едни на други и на напълно непознати. Създал е Хектор Флорес от нищото и го е превърнал в легенда, добавяйки глава след глава. Легенда, за която в Тамбъри не спирало да се говори. Този човек станал толкова голям и значим, че бил по-истински от истината.

– Ами куршумът, изстрелян по чашата за чай?

– Това е най-лесното нещо на света. Аштън може да е стрелял сам, после да е скрил пушката и да я е обявил за открадната. Хората лесно ще повярват, че откаченият и неблагодарен мексиканец е отмъкнал скъпата пушка на доктора.

– Ами момичетата, с които Хектор е разговарял в "Мейпълшейд"...

– Всички момичета, с които уж е разговарял, много удобно са или мъртви, или изчезнали. Следователно как можем да разберем дали изобщо е говорил с някого? Не разполагаме със свидетел, който да потвърди, че го е виждал лично. Всъщност това само по себе си не е ли изключително странно?

Двамата се спогледаха, а после погледнаха към монитора, където Аштън казваше нещо на две от момичетата – може би им даваше някакви указания, тъй като сочеше към различни части на помещението. Изглеждаше спокоен и отпуснат като главнокомандващ на победна армия в деня, когато врагът капитулира.

Хардуик поклати глава.

– Наистина ли смяташ, че Аштън е измислил цялата тази невероятно сложна схема – дори несъществуващ митичен персонаж – и е успял да поддържа измислицата си цели три години само за да има кого да обвини в случай, че някой ден реши да се ожени и да убие жена си? Това не е ли нелепо?

– Да, от твоите уста наистина звучи абсурдно. Да предположим обаче, че е имал друга причина за "създаването" на Хектор.

– Каква?

– Не зная. Някаква по-голяма, по-значима причина. И по-прагматична.

– Не ми изглежда много вероятно. Ами оная работа със Скард? Не се ли градеше всичко на теорията, че един от братята, вероятно Леонардо, се преструва на Хектор и убеждава непокаяли се момичета от "Мейпълшейд" да напуснат дома си, за да си докарат пари и тръпка след завършването? Ако Хектор не съществува, какво става с целия сценарий за сексуалните робини?

– Нямам представа.

Гърни знаеше, че този въпрос наистина е от изключително значение. Какъв смисъл имаха всичките им теории, които зависеха от идеята, че Леонардо Скард е действал като Хектор Флорес, ако такъв човек никога не бе съществувал?

Глава 77 Последен епизод

– Между другото – подхвърли Гърни, – случайно да си носиш служебното оръжие?

– Винаги го нося – отвърна Хардуик. – Глезенът ми все едно е гол, ако кобурът не виси на него. По моето скромно мнение понякога куршумите са не по-лошо средство за решаване на проблема от ума. Защо питаш? Каниш се да предприемеш нещо зрелищно ли?

– Не, нищо зрелищно засега. Трябва да сме доста по-уверени в това, какво точно става.

– Само преди малко звучеше много уверен в себе си!

Лицето на Гърни се изкриви в гримаса:

– Сигурен съм, че моята версия за убийството на Пери е възможна. Или поне, че не е невъзможна. Скот Аштън може да е убил Джилиан Пери. Възможно е да го е направил. Трябва обаче да се разровим повече, нужни са ни още факти. В момента нямаме никакви улики и никакви мотиви. Не разполагаме с нищо освен с моите разсъждения, които са просто упражнение за ума.

– Ами ако...

Въпросът на Хардуик бе прекъснат от звука на тежката църковна врата, която се отвори и се хлопна. Чу се рязко металическо щракване. Двамата инстинктивно се приведоха към мрачните стълби отвъд прага на кабинета и се ослушаха за стъпки.

Миг по-късно се появи Скот Аштън и влезе в стаята. Излъчваше същата властност и усещане за контрол, които бяха наблюдавали на монитора. Докторът потъна в тапицирания с кадифе стол зад бюрото си, свали слушалката за блутут от ухото си и я пусна в най-горното чекмедже. Постави ръце на солидния черен плот на бюрото и бавно преплете пръсти с изключение на палците. Тях задържа изпънати паралелно един на друг, сякаш така по-лесно можеше да ги сравни – сравнение, което очевидно му бе много интересно. След като известно време се усмихваше мълчаливо на собствените си мисли, той раздели ръце и ги разпери в странен, нехаен жест – с обърнати нагоре длани и косо отпуснати пръсти.

После бръкна в джоба на сакото си и извади малокалибрен пистолет. Действието бе абсурдно небрежно – толкова напомняше на ваденето на кутия цигари, че за момент Гърни си помисли, че именно това е направил.

С почти сънливо движение Аштън насочи малкия полуавтоматичен 25-калибров пистолет "Берета" в някаква точка между Гърни и Хардуик. Погледът му обаче бе прикован в Хардуик.

– Направете ми една услуга, моля. Поставете ръце на облегалките на стола си. Веднага, ако обичате. Благодаря. Сега, без да ставате, вдигнете бавно крака от пода. Благодаря. Наистина оценявам високо съдействието ви. Вдигнете ги по-високо. Благодаря. Сега, ако обичате, протегнете крака напред, към бюрото ми. Продължете да ги протягате, докато не ги поставите върху бюрото. Благодаря. Така е много добре, много любезно от ваша страна.

Хардуик следваше наставленията му със спокойната съсредоточеност на човек, който слуша инструктора си по йога. Когато качи стъпалата си на бюрото, Аштън се наведе от другата страна, бръкна под десния му крачол и извади от кобура малък пистолет Kel-Tec P32. Огледа го, претегли го в ръка, после го остави в най-горното чекмедже.

Седна отново и се усмихна:

– Е, така е много по-добре. Твърде много въоръжени хора в една и съща стая – няма начин да не се случи някаква трагедия. Детективе, свалете крака от масата, ако желаете. Смятам, че сега вече всички можем да се отпуснем, след като изяснихме какъв е редът.

Той мързеливо насочи погледа си първо към единия, после към другия и каза развеселено:

– Трябва да отбележа, че днешният ден става все по-приятен. Направо прекрасен. Толкова много нови... развития. А пък вие, детектив Гърни, наистина преуморихте миниатюрния си мозък – мъркаше той с меден сарказъм. – Описахте такъв сензационен сценарий... Направо като филмов сюжет! Скот Аштън, прославен психиатър, убива съпругата си по време на сватбеното си тържество в присъствието на стотици гости. Достатъчно било само да ѝ каже: "Затвори очи!" Хектор Флорес никога не е съществувал. Окървавеното мачете било хитра уловка. В джоба му имало месарски сатър. Гмурване в розовите храсти, маскирано като случайно произшествие. Ловко преобличане в банята. И така нататък, и така нататък. Разкрит е един майсторски замислен заговор. Разрешен е сензационен случай на убийство. Изобличени са търговци на перверзии. Мъртвите получават правосъдие. Живите живеят щастливо до края на дните си. Достатъчно добре ли възпроизведох нещата?

Ако бе очаквал шок или страх след обобщението на разговора им, със сигурност остана разочарован. Гърни притежаваше умението да запазва спокойствие, когато бе натясно, да се държи кротко и да говори с един особен, леко отнесен тон, който би бил по-подходящ за друга, не толкова опасна ситуация. Именно така постъпи сега.

– Да, доста изчерпателно обобщение – каза просто той.

Не показа да е изненадан от факта, че докато е бил на долния етаж, Аштън е слушал разговора им, вероятно чрез предавател в слушалката и микрофон, скрит в стаята. Не, не вероятно, а със сигурност. Гърни тайничко се смъмри задето не бе обърнал внимание на странната аномалия – по-рано в параклиса Аштън бе говорил по телефон, който придържаше с ръка към ухото си; следователно ползваше слушалката за друго. Да пропусне нещо така очевидно бе болезнено, но Гърни никога не би позволил да му проличи.

Трудно му бе да прецени какъв точно е резултатът от нехайния му отговор. Надяваше се да е постигнал целта си и поне малко да е разтърсил Аштън. Дори най-лекото съмнение, което би могъл да посее у него за това, кой контролира ситуацията, щеше да е от полза.

Аштън премести поглед към Хардуик, който съсредоточено гледаше пистолета. Поклати глава, сякаш предупреждаваше непослушно дете:

– Както казват по филмите, детективе, не си го и помисляй! Ще ти вкарам три куршума в гърдите, преди да успееш да станеш от стола. – После със същия тон се обърна към Гърни: – А ти, детективе, си като муха, която незнайно как се е вмъкнала в къщата. Бръмчиш насам-натам, ходиш по тавана. Бръм-м-м! Виждаш, каквото може да се види. Бръм-м-м! Обаче не проумяваш онова, което виждаш. Бръм-м-м! А после – ЦАП! Цялото това бръмчене наоколо – за нищо. Цялото търсене и гледане – за нищо! Защото не си в състояние да разбереш какво виждаш. А и как би могъл? Та ти си само една муха! – и започна да се смее беззвучно.

Гърни знаеше, че от стратегическа гледна точка най-важното е да забави нещата, да ги отложи. Ако Аштън наистина бе убиецът, както изглеждаше, съревнованието на умовете им щеше да бъде борба за емоционално надмощие. Следователно най-належащата задача за Гърни бе да проточи нещата възможно най-дълго – да въвлече противника си в играта и да я продължи до мига, в който се появи възможност да я приключи благоприятно. Облегна се назад и се усмихна:

– Обаче в този случай, Аштън, мухата позна, нали? Този пистолет нямаше да е в ръката ти, ако не бях улучил.

Аштън спря да се смее.

– Да си улучил ли?! Майсторът на умозаключенията се фука, че е улучил? И то след като аз ти поднесох всички онези дребни факти? Факта, че някои от възпитаничките ни липсват, споровете за коли, това, че въпросните млади дами до една са участвали в реклами на "Кармала"? Ако не се бях изкушил да те подразня, да ти възбудя любопитство... да направя по-интересно състезанието... нямаше да стигнеш по-далеч от тия кретени, колегите си!

Сега бе ред на Гърни да се засмее:

– Въобще не си целял да направиш състезанието по-интересно. Знаеше, че следващата ни стъпка ще бъде да разговаряме с бившите ученички и всички тези факти веднага щяха да излязат наяве. Тъй че не си ни дал дори частица информация, до която не бихме се добрали и сами след още ден-два. Жалък опит да купиш доверието ни с информация, която няма как да скриеш!

Гърни наблюдаваше внимателно изражението на Аштън – замръзнала маска, опит да демонстрира невъзмутимост – и се убеди, че е улучил право в десятката. Понякога обаче в подобни ситуации не бе добре да си прекалено прав или да улучиш точно целта.

Следващите думи на Аштън предизвикаха у него ужасното предчувствие, че случаят е именно такъв:

– Няма смисъл да губим повече време. Искам да видиш нещо. Искам да видиш как приключва историята.

Той се изправи и със свободната си ръка завлече тежкия си стол съвсем близо до отворената врата на кабинета, като по този начин оформи триъгълник между себе си, големия плосък монитор на шкафа зад бюрото и двата стола срещу бюрото, на които седяха Гърни и Хардуик. От тази позиция, докато седеше с гръб към вратата, можеше да наблюдава едновременно екрана и тях двамата.

– Не гледай мен – каза Аштън и посочи монитора. – Гледай към екрана. Предаване на живо. "Мейпълшейд": Последен епизод". Не такъв завършек бях предвидил, но при предаването на живо човек трябва да е гъвкав. Добре. Всички са заели местата си. Камерата работи, действието започва, но ми се струва, че там долу ще ни трябва повечко светлина.

Извади малкото дистанционно управление от джоба си и натисна някакво копче.

В параклиса грейнаха стенни лампи и вътре стана значително по-светло. Глъчката от разговорите стихна, докато момичетата от "дискусионните групи" се взираха в лампите.

– Така е по-добре – заяви Аштън и се усмихна доволно. – Като се има предвид приносът ти, детективе, искам да съм сигурен, че виждаш всичко съвсем ясно.

Какъв принос? – искаше да попита Гърни, но вместо това притисна ръка към устата си и сподави една прозявка. После хвърли поглед към часовника си.

Аштън го изгледа продължително и хладно:

– Няма да скучаеш още дълго. – По лицето му премина вълна от леки тикове. – Ти си образован човек, детективе. Кажи ми нещо: знаеш ли какво значи "съответстващо възмездие"?

Странно, но знаеше – от един курс по философия в колежа: наказание, което отговаря точно на извършеното престъпление; наказание, което е съвършено подходящо.

– Да, зная – отговори, с което предизвика изненада в очите на Аштън.

А после с периферното си зрение засече нещо друго – бързо движеща се сянка. Или може би беше част от тъмна дреха, ръкав? Каквото и да беше, изчезна в нишата на площадката, оттатък прага на кабинета, където бе тясно и човек трудно можеше да се побере.

– В такъв случай може да си в състояние да оцениш пораженията, причинени от невежеството ти.

– Разкажи ми – подкани го Гърни с изражение на усилващ се интерес, което, надяваше се, щеше да прикрие страха му по-добре от престорената прозявка преди малко.

– Устройството на ума ти е наистина изключително, детективе. Много е ефективен. Забележителна изчислителна машина, която обхваща всички вектори и вероятности.

Тази характеристика бе диаметрално противоположна на мнението на Гърни за собствените му способности в момента. Зачуди се дали Аштън е преценил душевното му състояние толкова добре, че да е отправил последната забележка като шега. При мисълта за това го полазиха тръпки и започна да му се повдига.

Самият Гърни имаше чувството, че умът, на който дължеше значимите си професионални победи, в момента се плъзга по наклонена плоскост. Губеше тяга и посока, защото се опитваше да сглоби и напасне твърде много неща едновременно. Измисления Хектор. Измисления Джикинстил. Обезглавената Джилиан Пери. Обезглавената Кики Мълър. Обезглавената Мелани Стръм. Обезглавената Савана Листън. Обезглавената кукла в стаята за шиене на Мадлин.

Къде бе центърът на тежестта на всичко това; точката, в която се събираха всички линии? Дали бе тук, в "Мейпълшейд"? Или в къщата от кафяв камък, за която се грижеха "дъщерите" на Стек? Или пък в някое мрачно кафене в Сардиния, където може би точно в момента Джото Скард отпиваше от горчивото си еспресо, спотайваше се като някакъв съсухрен паяк в средата на мрежата си, където се събираха всички нишки на организацията му?

Въпросите без отговор бързо се трупаха.

А сега следваше един съвсем личен: защо не се бе сетил, че стаята може да се подслушва?

Винаги бе смятал, че идеята за "предсмъртното желание" е твърде изтъркана, повърхностна и достъпна. В момента обаче се чудеше дали това грозно клише не е най-доброто обяснение за собственото му поведение. Или пък харддискът на ума му бе прекалено задръстен от необработени подробности?

Необработени факти, колебливи теории и убийства.

Когато всичко се провали, върни се в настоящето.

Постоянният съвет на Мадлин: бъди тук и сега. Внимавай.

Осъзнаването на настоящето: Светия Граал на съзнанието.

В момента Аштън бе по средата на изречението:

– ...трагикомичната тромавост на правосъдната система, която уж се бори против престъпността – и която нито носи правосъдие, нито е систематична, но затова пък със сигурност е престъпна. Когато си има работа със сексуални престъпници, тази система се оказва идиотски политизирана и безумно неадекватна. Не помага на нито един от насилниците, които залавя, а само прави повечето по-лоши. Освобождава всички, които са достатъчно умни, за да заблудят така наречените професионалисти, преценяващи състоянието им. Публикува обществено достъпни списъци на сексуални престъпници, които са непълни и безполезни. Под прикритието на тази измама, която само замазва очите на обществеността, тя пуска на свобода змии, които поглъщат деца! – Изгледа свирепо Гърни, после Хардуик, после пак Гърни. – Именно на тази скапана, перверзна система в крайна сметка служи невероятно устроеният ти ум, цялата ти логика, всичките ти следователски способности, цялата ти интелигентност.

Според Гърни речта беше странна, изкусна филипика, която Аштън очевидно бе упражнявал и произнасял и преди – може би по време на срещи със съмишлениците си. Същевременно обаче тя бе вдъхновявана от осезаема ярост, която съвсем не беше фалшива. Когато се взря в очите му, разпозна този гняв, защото го бе наблюдавал и преди. Виждал го бе в очите на жертви на сексуално насилие, а най-ярко и живо си го спомняше в очите на една петдесетгодишна жена. Беше я гледал, когато тя призна, че е убила с брадва своя седемдесет и пет годишен доведен баща, който я изнасилил едва петгодишна.

В своя защита тя бе заявила пред съда, че иска да е сигурна, че внучката ѝ няма защо да се страхува от него, че ничия внучка няма защо да се страхува. Очите ѝ горяха от буйна, закрилническа ярост и независимо от опитите на адвоката ѝ да я укроти и да я накара да млъкне тя продължи да се кълне, че единственото ѝ желанието е да ги избие всичките – всяко чудовище, всеки насилник, да ги изколи, да ги накълца на парчета. И докато я извеждаха от съда, не спираше да крещи, че ще ги причаква на вратите на затворите и ще убива всеки освободен насилник, че ще заколи и последния, когото пуснат на свобода. Че ще използва сетните сили, дадени ѝ от Господ, за да ги "накълца на парчета!".

Едва тогава Гърни най-после направи връзката – уравнението бе толкова просто, обясняваше всичко.

Погледна към Скот Аштън, който бе кацнал на масивния си църковен стол като ястреб с пламтящи от ярост очи; и за първи път осъзна кой в действителност е този мъж.

– Няма никаква вероятност да пуснат Тирана на свобода и да погълне когото и да било – каза той с равен глас, сякаш бяха обсъждали темата цяла вечер.

Първоначално мъжът не реагира по никакъв начин. Сякаш дори не бе чул думите Гърни, още по-малко бе доловил обвинението в убийство зад тях.

Тогава Гърни отново засече някакво движение на прашната площадка зад него. Този път успя да различи ръка, показваща се от кафяв ръкав, в чийто край проблясваше нещо метално. След миг, точно както бе станало преди малко, ръката изчезна в нишата от другата страна на вратата.

До този момент Аштън бе държал главата си наклонена леко вляво. Сега той я изправи и безкрайно бавно я наклони вдясно. След това премести пистолета от дясната си ръка в лявата, която почиваше в скута му. Повдигна дясната си ръка към главата, пръстите му докоснаха ухото и слепоочието и останаха там. Жестът бе едновременно деликатен и смущаващ. В съчетание с ъгъла, под който бе наклонена главата му, създаваше странното усещане, че се е заслушал в някаква едва доловима мелодия.

В крайна сметка очите му срещнаха тези на Гърни и мъжът сведе ръка към страничната облегалка на стола си, като в същото време вдигна другата, в която държеше пистолета. На лицето му разцъфна усмивка, която увехна като някакво мимолетно, уродливо цвете.

– Ти си един много умен мъж.

Приглушените гласове, които долитаха от колонките на монитора зад него, се усилиха.

Той като че ли не го забелязваше:

– Толкова умен, толкова схватлив, изпълнен с такова желание да впечатли. Да впечатли кого, чудя се?

– Нещо гори – намеси се Хардуик високо и настоятелно.

– Ти си дете – продължи Аштън да следва собствената си мисъл, – дете, което е научило един номер с карти и го показва отново и отново на едни и същи хора, като се опитва да предизвика отново реакцията, която са демонстрирали първия път.

– Нещо гори, по дяволите! – повтори Хардуик и посочи екрана.

Гърни наблюдаваше ту пистолета, ту измамно спокойните очи на мъжа, който го държеше. Каквото и да ставаше на монитора, щеше да почака. В момента искаше Аштън да продължи да говори.

Нещо на площадката отново се раздвижи, след което един дребен мъж с кафява жилетка бавно и тихо пристъпи прага на кабинета. На Гърни му бе необходима цяла секунда, преди да разпознае Хобарт Аштън.

Гърни нарочно не отместваше очи от пистолета в ръката на Скот Аштън. Зачуди се колко ли от случващото се разбира баща му – ако изобщо проумяваше нещо. Какво възнамеряваше да прави, ако изобщо имаше някакви намерения? Защо се промъкваше крадешком? Какво знаеше той или какво подозираше, че да се изкатери по стълбището и да се скрие на площадката? И което бе по-важно, дали виждаше пистолета на сина си от мястото, където бе застанал? Разбираше ли изобщо какво означава оръжието? До каква степен бяха разстроени възприятията му? И може би най-неотложният въпрос: ако старецът направеше нещо (независимо дали нарочно или по невнимание) и разсееше за миг сина си, дали Гърни щеше да успее да се добере до пистолета, преди Аштън да стреля срещу него?

Тези отчаяни разсъждения бяха прекъснати от внезапно избухване:

– Мамка му! Църквата гори! – изкрещя Хардуик.

Гърни погледна екрана, като същевременно следеше с периферното си зрение Скот Аштън и баща му. На монитора ясно се виждаше как от лампите на стените излиза дим. Някои момичета бяха станали от пейките, други се препъваха една през друга да се измъкнат от местата си. Опитваха се да стигнат в средата на централния кораб, върху подиума близо до камерата.

Като видя това, Гърни инстинктивно скочи на крака, а Хардуик го последва.

– Внимателно, детективе – предупреди го Аштън, прехвърли пистолета в дясната си ръка и го насочи към гърдите на Гърни.

– Отключи вратите! – нареди Гърни.

– Не точно сега.

– Какво си мислиш, че правиш, по дяволите?!

От колонките избухнаха писъци. Гърни се обърна точно навреме, за да види как пожарогасителят в ръцете на едно от момичетата се превръща в огнепръскачка и залива с горяща течност най-близката дървена пейка. Друго момиче се втурна към мястото с втори пожарогасител, но резултатът беше същият – струята се възпламени веднага, щом докосна огъня. Очевидно някой бе повредил пожарогасителите и сега те имаха обратен ефект. Това му напомни за един палеж в Бронкс отпреди двайсет години: установи се, че един от пожарогасителите в малък магазин за хардуер е бил изпразнен и напълнен с домашно приготвен напалм.

В параклиса настъпи паника.

– Отключи шибаните врати, копеле такова! – кресна Хардуик на Аштън.

Бащата на Аштън бръкна в джоба на жилетката си и извади нещо с блестящ край. Когато от дръжката изскочи късо острие, Гърни осъзна, че става дума за най-обикновено джобно ножче, с което момчетата дялкат пръчки. Възрастният мъж отпусна ножа отстрани на тялото си и остана така, с безизразно лице и поглед, вперен в облегалката на стола на сина си.

Очите на Скот Аштън пък бяха приковани в Гърни:

– Не е точно предпочитаният от мен финал, но отличната ти намеса изисква именно такъв край. При тези обстоятелства това е най-добрият вариант.

– Господи, пусни ги да излязат, шибан откачалник такъв! – изкрещя Хардуик.

– Направих най-доброто, на което бях способен – спокойно заяви Аштън. – Имах надежди. Всяка година успявахме да помогнем на няколко; но след известно време бях принуден да призная, че повечето не се повлияваха. Излизаха от тук точно толкова покварени, колкото бяха влезли; напускаха ни и тръгваха по света да тровят и унищожават други.

– Нищо не си можел да направиш – увери го Гърни.

– И аз така си мислех... преди да получа Мисията си и Начина на изпълнението ѝ. Ако някоя избереше да води покварен живот, можех най-малкото да огранича времето, да намаля периода, в който трови другите.

Писъците и виковете, които долитаха от колонките, ставаха все по-хаотични. Хардуик започна да се придвижва към Аштън със свъсено като буреносен облак лице. Гърни протегна ръка пред него да го спре. Аштън спокойно вдигна пистолета и го насочи към гърдите на Хардуик.

– За Бога, Джак! – каза Гърни. – Дай да не решаваме въпроса с куршуми, когато нямаме такива!

Хардуик застина и стисна зъби, челюстта му се напрегна.

– И се стигна до "джентълменското споразумение"? – попита Гърни с възхитена усмивка.

– А! Явно господин Болстън се е разприказвал.

– За "Кармала", да. Бих искал да науча повече.

– Вече знаеш много.

– Кажи ми и останалото.

– Историята е съвсем проста, детективе. Идвам от проблемно семейство – каза той с отвратителна усмивка, изразяваща кошмарите, които се криеха зад този клиширан израз от популярната психология. По устните му минаваха тикове, сякаш под кожата пълзяха странни насекоми. – В крайна сметка ме измъкнаха от него, бях осиновен, получих образование. Привлече ме определена сфера на работа. В повечето случаи се провалях. Пациентите ми продължаваха да изнасилват деца. Не знаех какво да сторя – докато не ми хрумна, че връзките на семейството ми ми предоставят начин да събера най-ужасните момичета на света с най-ужасните мъже на света. – Ухили се отново. – "Съответстващо възмездие". Идеалното разрешение. – Усмивката се стопи. – Каквато беше умна, Джилиан научи малко повече, отколкото трябваше. Подочу няколко думи от един телефонен разговор, който не трябваше да чува. Поддаде се на злочестото си любопитство и се превърна в заплаха за целия процес. Естествено, тя така и не разбра всичко, но си въобрази, че може да използва малкото информация, с която се бе сдобила, за да извлече изгода за себе си. Бракът бе първото ѝ искане. Знаех, че няма да е последното. Намерих удовлетворително решение на ситуацията. Съответстващо удовлетворително. За известно време всичко бе наред. А после се появи ти. – Насочи пистолета към лицето на Гърни.

На екрана се виждаха две пейки, обгърнати от пламъци; пламъци бликаха и от половината лампи; част от завесите пушеха. Повечето момичета бяха на пода; някои бяха покрили лицата си, други се опитваха да дишат през парчета плат, откъснати от дрехите им; някои плачеха, други кашляха, трети повръщаха.

Хардуик сякаш всеки момент щеше да избухне.

– А после се появи ти – повтори Аштън. – Умният Дейвид Гърни. И ето какво стана! – Махна с пистолета към монитора. – Защо тази интелигентност не ти подсказа, че историята ще свърши така? И как иначе би могла да свърши? Да не би наистина да смяташе, че ще ги пусна? Възможно ли е умният Дейвид Гърни в действителност да е толкова глупав?

Хобарт Аштън направи няколко крачки и спря зад стола на сина си.

– Това ли е разрешението, Аштън? – изкрещя Хардуик. – Това ли е, откачено копеле такова?! Да изгориш живи сто и двайсет момичета? Това ли е шибаното ти решение?!

– О, да, да, да – това е! Нима наистина смятахте, че ще ги пусна да си вървят, след като най-сетне съм ги вкарал в капана? – Гласът му се извисяваше все повече, хвърляше се неконтролируемо към Гърни и Хардуик като нещо диво, сдобило се със собствен живот. – Мислехте, че ще пусна това гнездо от змии на свобода, да нападнат всички дечица по света? Тия отровни твари, тия отвратителни, слузести, зли твари! Побъркани, гнусни, покварени, слузести твари! Тия хлъзг...

Случи се толкова бързо, че за момент Гърни реши, че не е видял добре. Иззад облегалката на стола се стрелна ръка, светкавично описа дъга – това бе всичко. Невъздържаният изблик на Аштън секна посред дума. После възрастният мъж пристъпи пъргаво и атлетично встрани, сграбчи дулото на пистолета, изви го и рязко го издърпа. Чу се остро изпукване от счупена кост; кокалче на пръст. Главата на Аштън клюмна на гърдите му, а тялото му започна да се накланя напред, прекатури се настрани на пода и застина в ембрионална поза. Едва след като около гърлото му се образува локва кръв, стана ясно какво точно го е убило.

Мускулите по челюстта на Хардуик играеха.

Дребният мъж с кафявата жилетка избърса острието на джобното си ножче в тапицерията на стола, на който допреди малко седеше Аштън, сгъна го умело с една ръка и го прибра в джоба си.

После погледна към Аштън и сякаш благославяше отлитащата душа на сина си, каза меко:

– Ти си едно лайно.

Глава 78 Единственото, което му остава

Силното отвращение, което Гърни бе изпитвал като начинаещ полицай към насилието и кръвта, особено към кръвта от смъртоносни рани, се бе притъпило за двайсетте години в отдел "Убийства" – точно както се притъпява слухът на човек, работил цял живот край пневматични чукове. Бе научил много добре да прикрива истинските си чувства, когато се налагаше, – или поне да маскира ужаса си като обикновена погнуса. Точно така постъпи и този път.

Коментарът му по повод бавно разрастващата се кървава локва, която попиваше в красивия персийски килим, като че се отнасяше за птичи курешки върху предното стъкло на кола:

– Ама че каша.

Хардуик примигна и го изгледа така, сякаш не вярваше на ушите си, убеден, че не е чул правилно. Премести поглед от Гърни към тялото на пода, после към огнения хаос, отразен на монитора. Накрая, недоумяващ, спря очи върху бащата на Аштън:

– Защо не отключваш шибаните врати?!

Гърни и възрастният мъж се гледаха със зловещо равнодушие. Неведнъж в миналото, когато бе изпадал в затруднено положение, способността му да демонстрира пълно хладнокръвие се бе оказвала много полезна и му бе давала преимущество. Явно обаче сега случаят не бе такъв. Старецът излъчваше спокойна, брутална увереност. Убийството на Аштън като че ли го бе изпълнило с дълбок покой и му бе дало сила – сякаш по този начин най-сетне бе възстановил равновесието.

Това не бе човек, срещу когото можеш да спечелиш състезание кой първи ще отклони поглед. Гърни реши да вдигне залога и да промени правилата. Знаеше, че трябва да действа много бързо, ако иска някой да излезе жив от сградата. Време бе да предприеме нещо драстично.

– Това ми напомня за Тел Авив – заяви Гърни и махна с ръка към екрана.

Дребният мъж примигна и разтегли устни в празна усмивка.

Гърни усети, че рискованият му удар бе попаднал в десятката. Сега обаче какво?

Хардуик ги гледаше яростно, без да разбира какво става.

Гърни все така бе съсредоточен върху мъжа с пистолета:

– Много кофти, че не дойде по-рано.

– Какво?

– Кофти, че не дойде по-рано. Например преди пет месеца, вместо преди три.

Дребният мъж изглеждаше искрено заинтригуван:

– Теб какво те засяга?

– Можеше да предотвратиш тая глупост с Джилиан.

– А! – старецът кимна бавно, почти разбиращо.

– Естествено, ако се беше намесил още по-рано, още тогава, когато е трябвало, сега всичко щеше да е различно. И то по-добре според мен – не си ли съгласен?

Дребничкият мъж продължаваше да кима, но някак отнесено, без да влага особен смисъл в действието. После се намръщи:

– Не знам за какво говориш.

Гърни бе обзет от ужас, че може да е на погрешен път. Нямаше обаче избор, трябваше да продължи напред. Нямаше време за колебание. Е, тогава – пълен напред!

– Може би е трябвало да го убиеш много, много отдавна. Да го удушиш още при раждането, преди Тирана да впие зъби в него. Малкият копелдак си е бил шантав още от самото начало, също като майка си – а не бизнесмен като теб.

Вгледа се в лицето му, търсейки някаква реакция. То обаче не показваше нищо, бе все така безизразно и нечовешко, също като пистолета в ръката му. За втори път Гърни нямаше друг избор и даде ход "Пълен напред".

– Нали затова се появи тук след драмата с Джилиан? Едно е Леонардо да я убие, това може да е добро бизнес решение, но да ѝ отреже главата в деня на сватбата... мамка му, това е нещо друго. Затова предполагам, че си дошъл да държиш ситуацията под око. Да се погрижиш да се действа делово. Не си искал откаченото копеленце да прецака всичко. Но ако трябва да сме честни, Леонардо си имаше своите добри страни – умен, с богато въображение. Нали?

Отново никаква реакция, само пуст, безизразен поглед.

– Трябва да признаеш – продължи Гърни, – че идеята за Хектор бе много добра. Той намери съвършената изкупителна жертва в случай, че някой забележи изчезването на всички тия момичета от "Мейпълшейд". И така, митичният Хектор се появява на сцената точно преди момичетата да започнат да изчезват. Това показва умението на Леонардо да мисли в перспектива. Да поема инициатива. Показва добро планиране. Обаче си има цена. Той просто беше твърде луд, нали? Затова накрая трябваше да го направиш. Притиснат беше в ъгъла. Наложи се да ограничиш щетите. – Гърни поклати глава и погледна с отвращение голямото кърваво петно на килима помежду им. – Твърде късно, Джото. Твърде късно, по дяволите!

– Как ме нарече, мамка му?

Гърни отвърна на твърдия му като гранит поглед и не отклони очи в продължение на няколко дълги секунди.

– Я не ми губи времето – каза накрая. – Предлагам ти сделка. Имаш пет минути да решиш дали ще я приемеш. – Стори му се, че вижда миниатюрна пукнатина в гранита, може би за четвърт от секундата.

– Как ме нарече, мамка му?

– Джото, набий си го в главата! Край, всичко приключи. Със Скард е свършено. Свършено е, мамка му! Схващаш ли? Часовникът тиктака. Ето я сделката. Даваш ми имената и адресите на всички клиенти на "Кармала", всички перверзни изроди като Джордан Болстън, с които търгуваш. Особено държа на онези адреси, където момичетата от "Мейпълшейд" може да са още живи. Даваш ми ги, а пък аз ти гарантирам, че ще оживееш по време на ареста си.

Дребният мъж се разсмя – звукът беше все едно трошиш чакъл под одеяло.

– Голям си куражлия, Гърни! Мамка му, направо си си сбъркал професията.

– Да, знам. Остават ти четири минути и половина. Времето лети. Лети! И така, ето какво ще се случи, ако не ми кажеш адресите, които ми трябват. Ще последва много внимателен, изпълнен като по учебник опит да бъдеш задържан. Ти обаче ще сглупиш и ще се опиташ да избягаш. С тези си действия ще застрашиш живота на полицейски служител, който няма да има друг избор, освен да стреля по теб. Ще има два изстрела. Първият деветмилиметров куршум с кух връх ще ти отнесе топките. Вторият ще прекъсне гръбначния ти мозък между първия и втория шиен прешлен, с което ще предизвика необратима парализа. С тези рани ще седнеш в инвалидна количка и няма да излезеш от затворническата болница до края на скапания си живот. Освен това ще даде възможност на съкилийниците да ти пикаят по лицето всеки път, когато си поискат. Е? Разбираш ли сделката?

Отново същият смях – смях, в сравнение с който отвратителното стържене на Хардуик звучеше като нежна мелодия.

– Знаеш ли защо си още жив, Гърни? Защото направо нямам търпение да чуя следващото, което ще изтърсиш!

Гърни хвърли поглед към часовника си:

– Остават три минути и двайсет секунди.

От колонките вече не се чуваха гласове – само стенания, раздираща кашлица, кратък остър писък, плач.

– Какво става, по дяволите? – обади се Хардуик. – Мамка му, какво става?!

Гърни погледна към екрана, вслуша се в сърцераздирателните звуци и се обърна към Хардуик. Говореше преднамерено ясно и спокойно:

– В случай, че забравя, запомни, че дистанционното за вратите е в джоба на Аштън.

Хардуик го изгледа странно, явно схвана скритото послание в думите му.

– Времето изтича – каза Гърни, този път към Джото Скард.

Възрастният мъж отново се разсмя. Подобен блъф не можеше да го заблуди. Сделка нямаше да има.

На монитора се появи лицето на едно момиче, наполовина закрито от разчорлена руса коса, изпълнено с ужас и ярост. Лицето изглеждаше огромно, разкривено и грозно заради близостта с камерата:

– Шибаняк такъв! – изкрещя момичето с пресекващ глас. – Шибаняк! Шибаняк! Шибаняк!

После избухна в кашлица, започна да се дави и да се задъхва.

Бледият като мъртвец Емил Лазаръс се появи иззад една преобърната пейка и започна да пълзи като грамаден черен бръмбар по обгърнатия от пушек под.

Джото Скард наблюдаваше екрана. Лицето му изразяваше нещо по-лошо от безразличие: той, изглежда, се забавляваше.

Гърни реши, че няма да получи по-добра възможност от това незначително разсейване. Това бе единственият шанс, който му оставаше.

Нямаше кого да обвинява. Нямаше кой да го спаси. Собствените му решения го бяха довели дотук. До това място, най-опасното, на което бе попадал. До това малко място, което едва се крепеше на ръба на ада.

Портата на Рая.

Можеше да направи само едно. Надяваше се, че то ще е достатъчно.

А ако се окажеше недостатъчно, дано един ден Мадлин да му прости.

Глава 79 Последният куршум

В полицейската академия не преподаваха какво е да стрелят по теб. От разказите на онези, които го бяха преживели, човек добиваше известна представа; когато се случеше пред очите ти, към нея се прибавяше ново, обезпокоително измерение; но както става с повечето силни преживявания, представата и реалността бяха две коренно различни неща.

Планът му, доколкото имаше такъв, бе замислен в рамките на една-две секунди и бе съвсем прост, като това да скочиш през прозореца. Смяташе да се хвърли срещу дребния мъж с пистолета, който бе застанал на три-три и половина метра от него, до празния стол на Аштън, точно пред отворената врата. Надяваше се да се блъсне в него достатъчно силно, за да го избута назад и понесени от инерцията, двамата да прелетят и да се стоварят надолу по стълбите. А цената, която щеше да плати, бе куршум в тялото, може би и повече от един.

Докато Джото Скард наблюдаваше блондинката, която крещеше "Шибаняк!", Гърни се метна към него с гърлен рев. Поставил бе едната си ръка на гърдите, над сърцето, а другата – пред челото си. 25-калибровият пистолет на Скард нямаше достатъчно огнева мощ, за да нанесе големи поражения, освен в тези две области – а Гърни бе решил да понесе каквито други наранявания се наложеше.

Оглушителният звук от първия изстрел прозвуча почти веднага и изпълни малкото помещение. При ужасно болезнения сблъсък куршумът разтроши дясната китка на Гърни, притисната към гръдната му кост точно над сърцето.

Вторият куршум се впи като огнен кол в корема му.

Истинската беля беше третият.

Електрическа експлозия. Ослепителна зелена искра, която приличаше на избухването на звезда. Крещене. Крясък, който изразяваше шок и ужас, вик, който се превръщаше в яростна лудост. Светлината е вик, викът е светлина.

Няма нищо. И има нещо. Отначало е трудно да се разбере кое какво е.

Бяло пространство. Може да не е нищо. А може и да е таван.

Някъде под бялото пространство, някъде над самия него, има една черна кукичка. Малка черна кука, която прилича на извит в подканващ жест показалец. Жест с твърде много значения. Твърде необхватен, за да може да се изрази с думи. В момента всичко е необхватно и не може да се изрази с думи. Той не се сеща за нито една. Забравя какво представляват. Думите – малки, покрити с бабунки предмети; черни пластмасови насекоми; идеи, схеми; късчета от нещо; супа от букви.

От кукичката виси безцветна прозрачна торба. Торбата е издута от безцветна прозрачна течност. От нея се спуска прозрачна тръбичка – като тръбичката за горивото на самолетче-играчка в парка. Сега усеща мириса на самолетното гориво. Вижда как един сръчен показалец опитно врътва перката и малкият двигател започва да работи и да се дави. Звукът става все по-силен и висок, двигателят бучи и вие, воят преминава в нескончаемо пищене. На връщане от парка, на път към дома, докато върви по петите на баща си, на своя необщителен баща, той пада върху купчина камъни. Разранява си коляното, то е цялото окървавено. Кръвта се процежда по пищяла му и кваси чорапа. Той не плаче. Баща му изглежда щастлив, горд с него, по-късно разказва на майка му за това голямо постижение – че е стигнал възрастта, когато вече не плаче. Рядко се случва баща му да го гледа с гордост. Майка му отвръща: "За бога, той е само на четири години, позволено му е да плаче!" Баща му не казва нищо.

Вижда себе си, докато шофира. Познат път, Кетскилс. Една сърна, която пресича пред него и застава в полето от другата страна на шосето. А после, след нея неочаквано се спуска сърнето ѝ. Глухият удар. Образът на изкривеното тяло, майката, която извръща поглед назад, чака насред полето.

Дани в канавката, червеното беемве, което се отдалечава с висока скорост. Гълъбът, след който Дани бе тръгнал и бе излязъл на улицата, разперва криле и отлита. Дани бе само на четири години.

Музиката на Нино Рота. Затрогваща, иронична, шеметна. Като тъжен цирк. Соня Рейнолдс бавно танцува. Падат есенни листа.

– Сега дали ни чува?

– Възможно е. Вчерашните изследвания със скенер показаха значителна мозъчна дейност във всички сетивни центрове.

– Значителна? Но...

– Но моделите са все така хаотични.

– Какво означава това?

– Мозъкът му показва признаци на нормална дейност, но те се появяват и изчезват. Има и признаци, че сетивата му превключват от едно на друго, което може да е временно. Напомня малко на преживяването след употреба на наркотични халюциногенни вещества, когато човек вижда звуци и чува цветове.

– И каква е прогнозата?

– Госпожо Гърни, при травматични увреждания на мозъка...

– Знам, че не може да кажете със сигурност. Кажете ми обаче какво смятате?

– Не бих се учудил, ако се възстанови напълно. Виждал съм случаи на неочаквана спонтанна ремисия...

– Но и не бихте се учудили, ако не оздравее?

– Съпругът ви е прострелян в главата. Истинско чудо е, че изобщо е жив.

– Да. Благодаря ви. Разбирам. Може да се подобри, може и да се влоши. А вие нямате представа какво ще стане, нали?

– Правим всичко, което ни е по силите. Когато мозъчният оток спадне, вероятно ситуацията ще стане по-ясна.

– Сигурен ли сте, че не изпитва болка?

– Не, не изпитва болка.

Обля го топлина, после прохлада – като морска вълна, която идва и се отдръпва, или като сменящ посоката си летен бриз.

Сега прохладата ухаеше на свежа, окъпана в роса трева, а топлината носеше финия аромат на огрени от слънцето лалета.

Прохладата идваше от хладните чаршафи, а топлината – от топлите женски гласове.

Топлината и прохладата се съчетаха в мекото докосване на нечии устни до челото му. Великолепна сладост и нежност.

Съдът в щата Ню Йорк. Отвратителна съдебна зала, неприветлива и безлична. Съдията – карикатура на изтощението, цинизма и проблемите със слуха.

– Детектив Гърни, срещу вас са повдигнати множество обвинения. Признавате ли се за виновен?

Той не може да говори, не може да отвърне, не е в състояние дори да се движи.

– Присъства ли обвиняемият?

– Не! – едновременно се провиква хор от гласове.

Един гълъб излита от пода и изчезва в изпълнения с дим въздух.

Той иска, опитва да говори, да докаже, че е там, обаче не може да говори, не може да произнесе дори дума, да помръдне дори пръст. Напряга се, бори се да изкара от гърлото си поне една сричка, поне един задавен вик.

Залата гори. Тогата на съдията пуши. Той обявява прегракнало, с хъхрещи гърди:

– Обвиняемият ще бъде задържан за неопределен период от време в мястото, където е в момента, чиито размери ще бъдат намалени, и ще остане там, докато умре или полудее.

Стои в една стая без прозорци, тясна стая със застоял въздух и неоправено легло. Търси врата, но единствената врата води към някакъв килер – долап, дълбок само сантиметри, зад който има бетонна стена. Трудно му е да диша. Удря по стената, но ударът всъщност не е удар, а проблясък на огън и дим. После отстрани на леглото забелязва цепнатина в стената, а в пролуката – очи, които се взират в него.

След това се озовава в пространството зад стената, на мястото, откъдето го гледаха очите, но пукнатината е изчезнала и наоколо е съвсем тъмно. Опитва се да се успокои. Опитва се да диша бавно и равномерно. Опитва се да се раздвижи, но пространството е твърде малко. Не може да повдигне ръце, не може да сгъне колене. Прекатурва се настрани и се блъсва в пода, но сблъсъкът не е сблъсък, а е вик. Не може да помести ръката, озовала се под тялото му, не може да се надигне. Пространството тук е още по-тясно, не може да помръдне. Усилващият се ужас му пречи да диша, едва си поема дъх. Само да можеше да издаде някакъв звук, да говори, да извика.

Някъде далеч койотите започнаха да вият.

– Сигурен ли сте, че ме чува? – Гласът ѝ бе изпълнен с надежда.

– Със сигурност мога да кажа само, че диаграмата на мозъчната дейност, която виждам при сканирането, съответства на сетивния център на слуха. – Гласът му бе хладен като лист хартия.

– Възможно ли е да е парализиран? – Сега гласът ѝ сякаш бе увиснал на ръба на мрака.

– Доколкото виждам, двигателният център не е пряко засегнат. Въпреки това при подобни наранявания...

– Да, зная.

– Добре, госпожо Гърни. Ще ви оставя насаме с него.

– Дейвид – меко произнесе тя.

Той все още не можеше да се движи, но паниката му вече изчезваше, разпръсната от гласа на жената. Тясното пространство, в което се намираше, каквото и да бе то, вече не го смазваше.

Той познаваше гласа на тази жена.

А с гласа ѝ се появи и образът ѝ.

Отвори очи. Първоначално не виждаше нищо, освен светлина.

А после видя нея.

Тя го гледаше и се усмихваше.

Той се опита да помръдне, но нищо не помръдна.

– В гипс си – обясни му тя. – Отпусни се.

Изведнъж той си спомни безумното си втурване към Джото Скард, първия оглушителен изстрел.

– Джак добре ли е? – запита с дрезгав шепот.

– Да.

– Ти добре ли си?

– Да.

Сълзи изпълниха очите му и лицето ѝ се замъгли.

След известно време паметта му го върна и по-назад:

– Пожарът...

– Всички се измъкнали.

– Ах! Добре. Добре. Джак е намерил... – не можа да си спомни думата.

– Дистанционния ключ, да. Ти си му напомнил да провери в джоба на Аштън. – Тя успя да се засмее, макар звукът да бе кратък, задавен и да напомняше на плач.

– Какво беше това?

– Просто току-що ми хрумна, че виж в джоба на Аштън можеха да са последните ти думи.

Той също започна да се смее, но моментално извика от болката в гърдите си, после се разсмя отново и извика пак.

– О, Боже, не, не, не ме карай да се смея!

По бузите му се стичаха сълзи. Гърдите ужасно го боляха. Започваше да се уморява.

Тя се наведе към него и изтри очите му с една разпадаща се хартиена кърпичка.

– Ами Скард? – попита той едва доловимо.

– Джото ли? Подредил си го толкова зле, колкото и той теб.

– Стълбището?

– О, да. Това вероятно е първият път, когато е бил хвърлен по стълбите от човек, когото е прострелял три пъти.

В гласа ѝ се долавяха толкова много неща, толкова много съперничещи си емоции, сред които и една наивна гордост. Това го накара да се разсмее. Сълзите му отново бликнаха.

– Почини си сега – каза му тя. – Много скоро хората ще се наредят на опашка, за да разговарят с теб. Хардуик е разказал в Бюрото за всичко, което се е случило, за всичко, което си открил – за това кой кой е, кое какво е и какъв невероятен герой си, живота на колко много хора си спасил, но те държат да го чуят от твоята уста.

Известно време той не каза нищо, докато се опитваше да си спомни колкото се може повече.

– Кога си говорила с тях?

– Днес стават точно две седмици.

– Не, имах предвид за... за Скард и пожара.

– Днес стават две седмици от онзи ден – същия ден, когато се върнах от Ню Джърси.

– Божичко! Тоест...

– Ти не беше на себе си. – Тя замълча за миг и очите ѝ внезапно се изпълниха със сълзи, а дъхът ѝ започна да излиза на пресекулки. – За малко да те изгубя! – добави и по лицето ѝ премина нещо диво и отчаяно, нещо, което никога преди не бе виждал.

Глава 80 Светлината на света

– Спи ли?

– Не, не спи наистина. Само е замаян и дремва по малко. Временно му включиха дилодид в системата, за да облекчат болката. Ако му кажеш нещо, ще те чуе.

Вярно беше, помисли си той и се усмихна. Само че лекарството не просто намаляваше болката, то буквално я премахваше. Изтриваше я с вълна от... от какво? От усещането, че всичко е наред. Усмихна се.

– Не искам да го безпокоя.

– Просто му кажи онова, което имаш да му казваш. Той ще те чуе, няма да го обезпокоиш.

Познаваше тези гласове. Гласовете на Вал Пери и Мадлин. Красиви гласове.

– Дейвид? – каза красивият глас на Вал Пери. – Дойдох да ти благодаря.

Последва дълго мълчание. Мълчанието на платноходка в далечината, която бавно прекосява синия хоризонт.

– Предполагам, че само това имам да ти казвам. Оставям ти един плик. Надявам се да е достатъчно. Това е десет пъти повече от сумата, за която се разбрахме. Ако не стига, обади ми се.

Отново мълчание. Лека въздишка. Въздишката на ветрец, преминаващ над поле оранжеви макове.

– Благодаря ти.

Не беше сигурен къде свършва тялото му и къде започва леглото. Не беше сигурен дори дали диша.

А после вече бе буден и се взираше в лицето на Мадлин над него.

– Джак е – казваше тя. – Джак Хардуик от Бюрото. Можеш ли да говориш с него? Или да му кажа да дойде пак утре?

Хвърли поглед покрай нея към фигурата на прага. Забеляза късата сива коса, червендалестото лице, ледените бледосини очи.

– Сега става.

Имаше нужда да проумее нещата с помощта на Хардуик, да се съсредоточи и благодарение на тази нужда нещата в главата му започнаха да се избистрят.

Тя кимна, отстъпи встрани, а Хардуик се приближи до леглото.

– Ще сляза долу да си взема от онова отвратително кафе – каза Мадлин. – Връщам се след малко.

– Знаеш ли какво – каза Хардуик със стържещия си глас, след като тя излезе от стаята – един от тия шибани куршуми мина през теб и улучи и мен – добави и вдигна превързаната си ръка

Гърни хвърли поглед към нея, но не видя кой знае какви поражения. Спомни си как Мариан Елиът бе нарекла Хардуик: "хитър носорог". Започна да се смее. Очевидно обаче бяха намалили дозата на обезболяващите му, защото от смеха го заболя.

– Имаш ли да ми съобщаваш нещо, което да ме интересува?

– Леле, че си студен, Гърни! Никаква любезност! – поклати глава Хардуик, като се преструваше на опечален. – Знаеш ли, че строши гръбнака на Джото Скард?

– Когато го бутнах по стълбището ли?

– Ти не го бутна по стълбите. Ти го яхна надолу по стълбите, все едно е шибана шейна! Та сега е в оная инвалидна количка, с която го заплашваше. Предполагам, че се е замислил и за другите неприятни нещица, които спомена – например възможността съкилийниците му да му пикаят в лицето, когато им скимне. Така че в крайна сметка той сключи сделка с окръжния прокурор за доживотен затвор без право на замяна плюс гаранция, че ще бъде отделен от останалите затворници.

– Каква е сделката?

– Даде ни адресите на специалните клиенти на "Кармала". На онези, дето обичат да отиват докрай.

– И?

– И някои от момичетата, които открихме там, бяха... бяха още живи.

– Това ли беше сделката?

– Трябваше да предаде и останалата част от организацията. Незабавно.

– Предал е другите си двама сина?

– Без дори да се замисли. Джото Скард не е сантиментален човек.

Гърни се усмихна на това омаловажаване на суровия характер на Скард.

– Аз обаче имам един въпрос към теб – продължи Хардуик. – Като се вземе предвид колко... практичен е той в бизнес делата си и колко луд беше Леонардо, защо Джото не го е пречукал още първия път, като е чул какво иска от клиентите на "Кармала"? Като е разбрал за онова странно условие за обезглавяване, което Леонардо е вкарал в сделката?

– Много просто. Не убивай кокошката, която снася златните яйца.

– А под "кокошката" имаш предвид Леонардо, познат още като доктор Скот Аштън?

– Аштън е бил голяма работа в своята сфера... Най-големият коз на "Мейпълшейд". Ако го беше убил, училището можеше и да затвори врати... и така да спре достъпа до удобно събраните болни млади жени. – Гърни затвори очи за миг. – Това не е... не е в интерес на Джото.

– Защо тогава в крайна сметка го уби?

– Ами всичко излезе наяве... цялата организация отиде по дяволите, така или иначе. Няма вече... златни яйца.

– Добре ли си, шампионе? Звучиш ми замаяно.

– Никога не съм бил по-добре. Без златните яйца... лудата кокошка... се превръща в пасив. Съотношение на риск и печалба. В параклиса Джото реши, че Леонардо носи вече само риск, не печалба. Везните се наклониха в другата посока... по-голяма полза да го убие, отколкото да го държи жив.

– Да, много практичен откачалник – изсумтя замислено Хардуик.

– Да.

– Джото предаде ли и някой друг? – попита след дълго мълчание Гърни.

– Сол Стек. Отидохме с няколко момчета от нюйоркската полиция, открихме го в оная къща в Манхатън. За нещастие се гръмна, преди да го пипнем. А, да, нещо интересно за Стек. Помниш ли, казах ти, че преди години бил затворен в психиатрична клиника, след като го арестували за множество изнасилвания? Познай кой е бил консултиращият психиатър в програмата за рехабилитация в болницата?

– Аштън?

– Същият. Сигурно много добре е опознал Сол. Сметнал е, че той има достатъчно потенциал, за да се превърне в изключение от правилото "Само за членове на семейство Скард". Като се замислиш, тоя тип наистина е умеел да преценява добре хората. Сигурно е забелязвал полезен психопат от километър разстояние.

– Разбра ли кои са били "дъщерите" на Сол?

– Може би току-що завършили ученички от "Мейпълшейд", стажуващи в организацията. Кой знае? Когато ние пристигнахме, вече се бяха изнесли. Много бих се учудил, ако се появят отново.

На Гърни това му прозвуча донякъде успокоително, но дори и през леката мъгла на болкоуспокояващите успокоението не беше пълно. Настана неловко мълчание.

– Намери ли нещо интересно на терена? – попита накрая той.

– Интересно ли? О, да, определено. Много интересни видеоклипове. Млади дами, които подробно описват любимите си занимания. Разни перверзни гадории. Ама наистина извратени.

– Нещо друго?

Хардуик преувеличено сви рамене:

– Може и да е имало. Кой знае? Човек се старае да описва всички иззети улики, ама понякога някои просто изчезват. Никога не влизат в списъците с доказателствени материали. Биват унищожени случайно... знаеш как е.

В продължение на няколко секунди двамата мълчаха.

Хардуик огледа стаята внимателно, после отново спря очи върху Дейв на болничното легло. На лицето му се изписа замислено изражение, а после той сякаш се развесели:

– Знаеш ли, Гърни, ти си по-откачен, отколкото си мислят повечето хора.

– Не е ли така с всички ни?

– Не, по дяволите! Вземи мен например – аз изглеждам напълно ненормален. Обаче отвътре съм като скала. Добре настроена и идеално балансирана машина.

– Ти ако си идеално балансиран... – при нормални обстоятелства Гърни би завършил изречението си с някаква остроумна забележка, но в момента обезболяващите му пречеха и гласът му просто заглъхна.

Двамата се гледаха още няколко секунди, след което Хардуик направи крачка назад:

– Е, ще се видим пак, става ли?

– Естествено.

Хардуик се канеше да излезе, обаче спря и се обърна за миг:

– Спокойно, Шерлок. Всичко е наред.

– Благодаря ти, Джак.

Известно време след като Хардуик си тръгна, Мадлин се върна в стаята с чаша кафе в ръка. Сбърчи нос и я остави на металната масичка в ъгъла.

– Не е ли хубаво? – усмихна се Гърни.

Тя не отговори, само дойде до леглото му, взе ръцете му в своите и здраво ги стисна. Дълго време остана до него така, без да пуска дланите му. Може би минута, а може би час – той не бе в състояние да определи. Единственото, което ясно осъзнаваше, бе нейната нетрепваща, разбираща, любяща усмивка – усмивката, която бе присъща само на нея. Тя го обгръщаше, топлеше го и му носеше удоволствие, несравнимо с нищо друго на земята.

Удивен бе от факта, че жена, която вижда всичко толкова ясно, в чиито очи искри светлината на целия свят, намира у него нещо, достойно за подобна усмивка. Тази усмивка можеше да накара един мъж да повярва, че животът е хубав.