Затворникът и Шестопръстият

2

— Днес с теб ще преминем зад Стената на Света, разбра ли? — каза Затворникът.

Тъкмо тогава Шестопръстият дотичваше до убежището за душата. Самата постройка се получаваше вече почти като тази на Затворника, но скокът му се удаваше само след дълга засилка, и сега той тренираше. Смисълът на казаното дойде до него именно тогава, когато трябваше да скочи, и в резултат той се вряза в мекото съоръжение така, че торфът и стърготините, вместо да покрият цялото тяло с равен мек слой, се превърнаха в натрупана над главата му купчина, а краката му загубиха опора и безсилно увиснаха в пространството. Затворникът му помогна да се измъкне и повтори:

— Днес ще се отправим зад Стената на Света.

През последните дни Шестопръстият се наслуша от него на такива неща, че в душата му през цялото време нещо поскърцваше и трещеше, а предишният живот в социума му изглеждаше като трогателна фантазия (а може би лош кошмар — още не бе решил точно), но това вече бе прекалено.

Затворникът между другото продължаваше:

— Решителният етап настъпва след всеки седемдесет затъмнения. А вчера беше шейсет и деветото. Числата управляват света.

И той показа дългата верига от сламчици, стърчащи от почвата до самата Стена на Света.

— Че как можем да се изкатерим зад Стената на Света, щом тя е Стена на Света? Нали самото название… Зад нея нали няма нищо…

Шестопръстият бе така зашеметен, че дори не обърна внимание на тъмните мистични обяснения на Затворника, които иначе обезателно щяха да му развалят настроението.

— Какво като няма нищо — отговори Затворникът. — Това трябва само да ни радва.

— А какво ще правим там?

— Ще живеем.

— Че какво не ни харесва тук?

— Това, глупако, че „тук“ скоро няма да го има.

— А какво ще има?

— Ако останеш, ще разбереш. Нищо няма да има.

Шестопръстият усети, че напълно е загубил увереност в ставащото.

— Защо през цялото време ме плашиш?

— Стига си хленчил — промърмори Затворникът, вглеждайки се загрижено в някаква точка на небето. — Зад Стената на Света никак не е лошо. Според мен там ще ни е много по-добре, отколкото тук.

Той се приближи до останките на построеното от Шестопръстия убежище за душата и започна да ги разхвърля настрани с крака.

— Защо? — попита Шестопръстият.

— Преди да напуснем който и да било свят, трябва да обобщим опита от своето пребиваване там, а след това да унищожим всичките си следи. Това е традиция.

— А кой я е измислил?

— Каква е разликата. Е, аз. Ето така…

Затворникът огледа резултата от труда си — на мястото на разрушената постройка сега стоеше идеално равно място, с нищо неотличаващо се от повърхността на останалата пустиня.

— Това е — каза той, — унищожих следите. Сега трябва да обобщим опита. Твой ред е. Качвай се на тази буца и разказвай.

Шестопръстият почувства, че са го измамили, оставяйки му най-тежката и главно най-непонятната част на работата. Но след случая със затъмнението той реши да слуша Затворника. Като сви рамене и се огледа — не се ли скита тук някой от социума — той се качи на буцата.

— Какво да разказвам?

— Всичко, което знаеш за света.

— Дълго ще седим тука, — подсвирна Шестопръстият.

— Не мисля — сухо отговори Затворникът.

— Значи така. Нашият свят… Ех че идиотски ритуал имаш…

— Не се отвличай.

— Нашият свят представлява правилен осмоъгълник, движещ се равномерно и праволинейно в пространството. Тук ние се готвим за решителния етап, венеца на нашия щастлив живот. Това, във всеки случай, е официалната формулировка. По периметъра на света преминава тъй наречената Стена на Света, обективно възникнала в резултат от действието на законите на живота. В центъра на света се намира двуетажна хранилка-поилка, около която отдавна съществува нашата цивилизация. Положението на всеки член на социума относно хранилката-поилка се определя от неговата обществена значимост и заслуги…

— Това не го бях чувал по-рано — прекъсна го Затворникът. — Какви са тези заслуги? И обществена значимост?

— Е… Как да кажа… Това е когато някой попадне до самата хранилка- поилка.

— А кой попада до нея?

— Нали ти казвам: тези, които имат повече заслуги. Или обществена значимост. Аз например преди имах някакви заслуги, а сега — съвсем никакви. Ти какво, народния модел на вселената не го ли знаеш?

— Не го знам — каза Затворникът.

— Какво?.. А как тогава си се готвил за решителния етап?

— После ще ти разкажа. Давай нататък.

— Това е почти всичко. Имаше там още нещо… След областта на социума се намира великата пустиня, а тя свършва със Стената на Света. Около нея се подслоняват отцепници като нас.

— Ясно. А вие самите откъде сте се взели?

— Е, ти прекаляваш… Това дори и Двайсетте Най-близки не могат да ти кажат. Тайна на вековете.

— Е, добре. А какво е това тайна на вековете?

— Закон на живота — отговори Шестопръстият, стараейки се да говори меко. Нещо в интонацията на Затворника не му харесваше.

— Добре. А какво е това закон на живота?

— Тайна на вековете.

— Тайна на вековете? — повтори Затворникът със странно тънък глас и бавно започна да се приближава по дъга към Шестопръстия.

— Ей, ти какво? Стига! — изплаши се Шестопръстият. — Това е твой ритуал!

Но Затворникът вече сам се бе взел в ръце.

— Добре — каза той, — всичко е ясно. Слизай.

Шестопръстият слезе от буцата и Затворникът със сериозен и съсредоточен вид зае неговото място. Известно време той мълча, сякаш се ослушваше за нещо, а след това вдигна глава и заговори.

— Аз дойдох тук от друг свят — каза той, — в дните, когато ти си бил още съвсем малък. А в онзи, другия свят, дойдох от трети, и тъй нататък. Бил съм в общо пет свята. Те са същите като този и практически не се отличават с нищо един от друг. А вселената, в която се намираме, представлява огромно затворено пространство. На езика на боговете тя се нарича „Бройлерен птицекомбинат «Луначарски»“, но какво означава това не е известно.

— Ти знаеш езика на боговете? — попита изумен Шестопръстият.

— Малко. Не ме прекъсвай. Във вселената има общо седемдесет свята. В един от тях сега се намираме ние. Тези светове са прикрепени към безмерна черна лента, която бавно се движи в кръг. А над нея, на повърхността на небето, се намират стотици еднакви светила. Така че не те плават над нас, а ние плаваме под тях. Опитай се да си го представиш.

Шестопръстият затвори очи. На лицето му се изписа напрежение.

— Не, не мога — каза накрая той.

— Добре, — каза Затворникът, — слушай нататък. Всичките седемдесет свята, които са във вселената, се наричат Верига на Световете. Във всеки случай спокойно могат да се нарекат така. Във всеки от тях има живот, но той не съществува там постоянно, а циклично възниква и изчезва. Решителният етап протича в центъра на вселената, през който минават поред всички светове. На езика на боговете той се нарича Цех номер едно. Нашият свят се намира точно в неговото преддверие. Когато завърши решителният етап и обновеният свят излезе от другата страна на Цех номер едно, всичко започва отначало. Възниква живот, преминава цикъла и след определения срок отново попада в Цех номер едно.

— Откъде знаеш всичко това? — с тих глас попита Шестопръстият.

— Много съм пътешествал — каза Затворникът — и зрънце по зрънце събирах тайни знания. В един свят е известно едно, а в друг — друго.

— Може би знаеш откъде сме се взели ние?

— Знам. А какво казват за това във вашия свят?

— Че това е обективна даденост. Закон на живота.

— Ясно. Ти питаш за една от най-великите тайни на мирозданието, и аз дори не знам дали мога да ти я доверя. Но тъй като освен с теб няма с кой друг да я споделя, ще ти я кажа. Ние се появяваме на света от бели кълба. Всъщност те не са точно кълба, а са леко издължени и единият им край е по- тесен от другия, но сега това не е важно.

— Кълба. Бели кълба, — повтори Шестопръстият и както стоеше, падна на земята. Товарът на узнатото сякаш се стовари върху него с физическа тежест, и за секунда му се стори, че ще умре. Затворникът скочи до него и с всичка сила го разтресе. Постепенно яснотата на съзнанието се върна у Шестопръстия.

— Какво ти става? — изплашено попита Затворникът.

— Ох, спомних си. Точно така. По-рано бяхме бели кълба и лежахме на дълги полици. На това място беше много топло и влажно. А после почнахме да чупим отвътре тези кълба и… Някъде отдолу се приближи нашият свят, а след това бяхме вече в него… Но защо никой не помни това?

— Има светове, където го помнят — каза Затворникът. — Петата и шестата перинатални матрици. Не толкова дълбоко, и освен това само част от истината. Но все едно — онези, които помнят това, ги крият по-надалеч, за да не пречат на подготовката за решителния етап или както се нарича там. Навсякъде различно. При нас например се наричаше завършване на строителството, макар че никой нищо не строеше.

Явно споменът за неговия свят хвърли Затворника в печал. Той замълча.

— Слушай — попита след известно време Шестопръстият, — а откъде се вземат тези бели кълба?

Затворникът го погледна одобрително.

— На мен ми потрябва къде-къде повече време, за да узрее в душата ми този въпрос — каза той. — Но тук всичко е много по-сложно. В една древна легенда се казва, че тези яйца се появяват от нас, но това спокойно може да е и метафора…

— От нас? Не разбирам. Къде си чул това?

— Сам го съчиних. Нима тук можеш да чуеш нещо такова? — каза Затворникът с неочаквана мъка в гласа.

— Нали каза, че това е древна легенда.

— Правилно. Просто я съчиних като древна легенда.

— Как така? Защо?

— Разбираш ли, един древен мъдрец, може да се каже — пророк (този път Шестопръстият се досети за кого става дума), е казал, че не е толкова важно какво точно е казано, колкото от кого то е казано. Част от смисъла на онова, което исках да изразя, се заключава в това, че моите думи са представени като древна легенда. Впрочем ти едва ли ще разбереш…

Затворникът погледна към небето и се прекъсна:

— Време е. Трябва да вървим.

— Къде?

— В социума.

Шестопръстият ококори очи.

— Че нали щяхме да се прехвърляме през Стената на Света. За какво ни е социумът?

— Искаш ли да знаеш какво е това социум? — попита Затворникът. — Това е именно приспособление за прехвърляне през Стената на Света.