Затворникът и Шестопръстият

4

Сега, когато вървяха по гигантската черна лента, Шестопръстият видя, че Затворникът бе казал истината. Наистина светът, който те напуснаха, бавно се движеше заедно с тази лента спрямо другите неподвижни космически обекти, природата на които Шестопръстият не разбираше, а светилата бяха неподвижни — достатъчно бе да слезе от черната лента, и всичко му стана ясно. Сега изоставеният от тях свят бавно се приближаваше към зелената стоманена врата, под която влизаше лентата. Затворникът каза, че точно това е входът на Цех номер едно. Странно, но Шестопръстият изобщо не бе поразен от величието на запълващите вселената обекти — обратно, по-скоро у него се събуди чувство на леко раздразнение. „Това ли е всичко?“ — гнусливо си мислеше той. В далечината се виждаха два свята, подобни на оня, който напуснаха — те също се движеха заедно с черната лента и оттук изглеждаха доста мизерно. Отначало Шестопръстият мислеше, че те със Затворника ще се насочат към друг свят, но на половината път Затворникът изведнъж му заповяда да скочи от неподвижния бордюр на лентата, по който вървяха, надолу, в тъмната бездънна пропаст.

— Там е меко — каза той на Шестопръстия, но онзи отстъпи назад и отрицателно поклати глава. Тогава Затворникът мълчешком скочи надолу и за Шестопръстия не остана нищо друго, освен да го последва.

Този път той едва не се размаза в студената каменна повърхност, съставена от големи кафяви плочи — те се простираха до хоризонта, и всичко това изглеждаше много красиво.

— Какво е това? — попита Шестопръстият.

— Фаянс — отговори с непозната дума Затворникът и смени темата. — Скоро ще започне нощта — каза той, — а ние трябва да стигнем ей до онези места. Ще се наложи да преминем част от пътя на тъмно.

Затворникът изглеждаше сериозно загрижен. Шестопръстият погледна в указаната посока и видя далечни кубични скали с нежножълт цвят (Затворникът каза, че те се наричат „кашони“); те бяха много и между тях се виждаха празни пространства, посипани с планини от светъл талаш — отдалеч всичко това приличаше на пейзаж от щастлив детски сън.

— Да тръгваме — каза Затворникът и бързо закрачи напред.

— Слушай — попита Шестопръстия, който се пързаляше по фаянса до него, — а как разбираш кога ще настъпи нощта?

— По часовника — отвърна Затворникът. — Това е едно от небесните тела. Сега той е отдясно и нагоре — ей онзи диск с черните зигзаги.

Шестопръстият погледна твърде познатия, макар и никога да не бе привличал особено вниманието му, детайл на небесния свод.

— Когато част от тези черни линии заемат особено положение, за което ще ти разкажа някога по-късно, светлината изгасва — каза Затворникът. — Това ще се случи ей сега. Брой до десет.

— Едно, две… — започна Шестопръстият и изведнъж стана тъмно.

— Не изоставай от мен — каза Затворникът, — ще се загубиш.

Той можеше и да не казва това — Шестопръстият едва не го настъпваше по петите. Единственият източник на светлина във вселената остана наклоненият жълт лъч, идващ изпод зелената врата на Цех номер едно. Мястото, накъдето се бяха насочили Затворникът и Шестопръстият, се намираше съвсем близо до тази врата, но според уверенията на Затворника беше най-безопасното.

Видими останаха само далечната жълта ивица под вратата и няколко плочи наоколо. Шестопръстият изпадна в странно състояние. Почна да му се струва, че тъмнината ги притиска със Затворника точно така, както неотдавна ги притискаше тълпата. Отвсякъде извираше опасност, и Шестопръстият я усещаше с цялата си кожа като духащ от всички страни едновременно вятър. Когато страхът му ставаше съвсем непоносим, той вдигаше поглед от фаянсовите плочи към ярката ивичка светлина отпред, и тогава си спомняше социума, който отдалеч изглеждаше точно така. Струваше му се, че вървят в царството на някакви огнени духове, и той вече искаше да каже това на Затворника, когато той изведнъж се спря и вдигна ръка.

— Тихо — каза той, — плъхове. Отдясно.

Нямаше накъде да бягат — наоколо на всички страни се простираше еднакво фаянсово пространство, а ивицата пред тях все още бе прекалено далеч. Затворникът се обърна надясно и зае странна поза, като заповяда на Шестопръстия да се скрие зад гърба му, което той изпълни с удивителна скорост и желание.

Отначало той нищо не забелязваше, а после по-скоро усети, отколкото видя, движението на голямо бързо тяло в тъмнината. То се спря точно на границата на видимост.

— Той чака — тихо каза Затворникът, — как ще постъпим нататък. Ако направим само една крачка, ще се хвърли върху нас.

— Аха, ще се хвърля — каза плъхът, излизайки от тъмнината. — Като буца зло и ярост. Като истинска рожба на нощта.

— Ух — въздъхна Затворникът. — Едноокият. А вече мислех, че наистина сме загазили. Запознайте се.

Шестопръстият недоверчиво погледна умната конусовидна муцуна с дълги мустаци и две черни блестящи очи.

— Аз съм Едноокият, — каза плъхът и размаха неприлично голата си опашка.

— Шестопръстият — представи се Шестопръстият и попита: — А защо си Едноок, щом и двете ти очи са здрави?

— Защото е отворено третото ми око — каза Едноокият, — а то е едно. В известен смисъл всички, на които е отворено третото око, са еднооки.

— А какво е това… — започна Шестопръстият, но Затворникът не му даде да довърши.

— Не бихме ли могли да стигнем — учтиво предложи той на Едноокия — ето до тези сандъци? Нощният път е скучен, ако нямаш до себе си събеседник.

Шестопръстият много се обиди.

— Да тръгваме — съгласи се Едноокият, обърна се настрани към Шестопръстия (чак сега той разгледа огромното му мускулесто тяло) и забърза до Затворника, на когото се наложи да върви доста бързо, за да не изостава. Шестопръстият подтичваше отзад, поглеждайки лапите на Едноокия и играещите под кожата му мускули, мислеше как можеше да свърши тази среща, ако Едноокият не се бе оказал познат на Затворника, и с всички сили се стараеше да не го настъпи по опашката. Ако се съди по това колко бързо тяхната беседа започна да прилича на продължение на някакъв отдавнашен разговор, те бяха стари приятели.

— Свобода? Господи, че какво е това? — питаше Едноокият и се смееше. — Когато ти, смутен и самотен, бягаш из целия комбинат, измъкнал се за десети или кой точно път изпод ножа? Това ли е свободата?

— Ти пак подменяш всичко, — отговаряше Затворникът. — Това е само търсене на свободата. Никога няма да се съглася с тази инфернална картина на света, в която ти вярваш. Навярно тя е дошла от това, че се чувстваш чужд в тази вселена, създадена за нас.

— А плъховете вярват, че тя е създадена за нас. Казвам това не защото съм съгласен с тях. Ти, разбира се, си прав, но не до края и не в най- главното. Казваш, че тази вселена е създадена за вас? Не, тя е създадена заради вас, но не за вас. Разбираш ли?

Затворникът наведе глава и известно време вървя мълчаливо.

— Добре — каза Едноокият. — Искам да се сбогуваме. Наистина мислех, че ще се появиш малко по-късно, но все пак се срещнахме. Утре заминавам.

— Къде?

— Извън границите на всичко, за което може да се говори. Една от старите дупки ме изведе в празна бетонна тръба, която стига толкова далеч, че дори е трудно да се помисли за това. Аз срещнах там няколко плъха — те казват, че тази тръба отива все по-дълбоко и по-дълбоко и там, далеч надолу, води до друга вселена, където живеят само самци на боговете в еднакви зелени дрехи. Те извършват сложни манипулации около огромни идоли, които стоят в гигантски шахти.

Едноокият се спря.

— Аз съм надясно — каза той. — Значи, такова ядене има там — не мога да ти опиша. А цялата тази вселена може да се събере в една тамошна шахта. Слушай, искаш ли да дойдеш с мен?

— Не — отвърна Затворникът, — нашият път не е надолу.

— Е, какво пък — каза Едноокият, — тогава искам да ти пожелая успех по твоя път, какъвто и да е той. Нали знаеш колко те уважавам.

— Аз също много те уважавам, Еднооки — каза Затворникът, — и се надявам, че мисълта за теб ще ме поддържа. Желая ти успех.

— Довиждане — каза Едноокият, кимна на Шестопръстия и изчезна в тъмнината също така мигновено, както се появи.

Остатъка от пътя Затворникът и Шестопръстият преминаха в мълчание. Като се добраха до сандъците, те пресякоха няколко планини от талаш и накрая достигнаха целта си. Това бе слабо осветена от светлината изпод вратата на Цех номер едно яма, в която лежеше купчина от меки и дълги парцали. До стената над нея се издигаше огромна ребриста конструкция, за която Затворникът каза, че едно време излъчвала такава топлина, че било трудно дори да се приближи към нея. Очевидно Затворникът бе в лошо настроение. Той се зарови в парцалите, приготвяйки се за нощта, и Шестопръстият реши да не го безпокои с разговори, още повече че също му се спеше. Като се зарови криво-ляво в парцалите, той заспа.

Събуди го далечно скърцане, удар на стомана по дърво и викове, пълни с такава неизразима безнадеждност, че той веднага се хвърли към Затворника.

— Какво е това?

— Твоят свят преминава през решителния етап — отвърна Затворникът.

— ???

— Смъртта е дошла — просто каза Затворникът, обърна се, хвърли върху себе си още парцали и заспа.