Затворникът и Шестопръстият

6

— Слушай, Затворнико, ти всичко знаеш — какво е това любов?

— Интересно къде си чул тази дума? — попита Затворникът.

— Ами когато ме гонеха от социума, някой попита обичам ли каквото се полага. Аз казах, че не знам.

— Ясно. Знаеш ли, едва ли ще успея да ти обясня. Ето представи си, че си паднал в бъчва с вода и потъваш. Представи ли си?

— Ъхъ.

— А сега си представи, че за секунда си изплувал, видял си светлина, глътнал си въздух и нещо се е докоснало до ръцете ти. И ти си се хванал за него и се държиш. И така, ако смятаме, че цял живот потъваш (а това е вярно), то любовта е това, което ти помага да държиш главата си над водата.

— За любовта към това, което трябва да се обича ли говориш?

— Не е важно. Макар че това, което трябва, можеш да го обичаш и под водата. Както искаш. Каква е разликата за какво си се хванал — стига то да издържи. Най-лошо е, ако това е някой друг — той, виждаш ли, винаги може да отдръпне ръката си. Накратко, любовта е това, заради което всеки се намира там, където се намира. С изключение, разбира се, на мъртвите. Макар че…

— Според мен аз никога нищо не съм обичал — прекъсна го Шестопръстият.

— Не, с теб това също се е случвало. Помниш ли как рева половин ден, мислейки за онзи, който ти е помахал в отговор, когато ни хвърляха от стената? Ето това беше любов. Нали ти не знаеш защо е направил така. Може би е смятал, че се подиграва с теб по-изтънчено от другите. Лично на мен ми се струва, че е било точно така. Значи ти си се държал много глупаво, но напълно правилно. Любовта придава смисъл на това, което правим, макар че всъщност такъв няма.

— Значи любовта ни мами? Тя нещо като сън ли е?

— Не. Любовта е нещо като любов, а сънят си е сън. Всичко, което правиш, го правиш само от любов. Иначе щеше просто да седиш на земята и да виеш от ужас. Или от отвращение.

— Но нали мнозина правят това, което правят, изобщо не от любов.

— Глупости. Те не правят нищо.

— А ти обичаш ли нещо, Затворнико?

— Обичам.

— Какво?

— Не знам. Нещо, което понякога идва при мен. Понякога това е някаква мисъл, понякога гайките, понякога вятърът. Главното е, че аз винаги го разпознавам, както и да се е маскирало, и го посрещам с най-доброто, което имам в себе си.

— С какво?

— С това, че ставам спокоен.

— А през цялото останало време се безпокоиш?

— Не. Аз винаги съм спокоен. Просто това е най-доброто, което имам в себе си, и когато онова, което обичам, идва при мен, аз го посрещам със своето спокойствие.

— А как мислиш, кое е най-доброто в мен?

— В теб? Изглежда, когато мълчиш някъде в ъгъла и не се виждаш никакъв.

— Наистина ли?

— Не знам. Ако говоря сериозно, можеш да разбереш кое е най-доброто в теб, като видиш с какво посрещаш това, което си обикнал. Какво чувстваше, когато мислеше за онзи, който ти помаха с ръка?

— Печал.

— Ето, значи най-доброто в теб е твоята печал, и ти винаги ще посрещаш с нея това, което обичаш.

Затворникът се огледа и се вслуша в нещо.

— Искаш ли да погледнеш боговете? — неочаквано попита той.

— Само, моля те, не сега — изплашено отвърна Шестопръстият.

— Не се бой. Те са тъпи. Гледай, ето ги там.

По прохода покрай конвейера бързо вървяха две огромни същества — те бяха толкова големи, че главите им се губеха някъде в полумрака под тавана. След тях крачеше още едно подобно същество, само че по-ниско и по-дебело — то носеше в ръката си съд във формата на пресечен конус, обърнат с тясната си част към земята. Първите две спряха недалеч от мястото, където седяха Затворникът и Шестопръстият, и започнаха да издават ниски боботещи звуци („Говорят“, — досети се Шестопръстият), а третото се приближи до стената, постави съда на пода, натопи в него прът с четина на края и прокара по мръсносивата стена свежа мръсносива линия. Замириса на нещо странно.

— Слушай — едва чуто прошепна Шестопръстият, — ти казваше, че знаеш езика им. Какво си говорят?

— Тези двамата ли? Ей сега. Първият казва: „Ще я изям“. А вторият казва: „Повече не се приближавай до Дунка“.

— А какво е това „Дунка“?

— Област от света някаква.

— Аха… А първият какво иска да изяде?

— Дунка, естествено — след като помисли, отговори Затворникът.

— Че как ще изяде област от света?

— Нали затова са богове.

— А тази, дебелата, какво говори?

— Тя не говори, а пее. За това, че след смъртта си иска да стане върба. Любимата ми божествена песен, между другото. Някога ще ти я изпея. Жалко само, че не знам какво е върба.

— Нима боговете умират?

— Разбира се. Това е основното им занимание.

Двамата продължиха нататък. „Какво величие!“ — потресен си мислеше Шестопръстият. Тежките крачки на боговете и ниските им гласове стихнаха; настъпи тишина. Вятърът въртеше праха над фаянсовите плочки на пода, и на Шестопръстия му се стори, че той гледа от невъобразимо висока планина към прострялата се долу странна каменна пустиня, над която милиони години става едно и също: носи се вятърът, и с него летят остатъци от нечии животи, изглеждащи отдалеч като сламки, хартийки, тресчици или нещо друго. „Някога — мислеше Шестопръстият — някой друг ще гледа оттук надолу и ще си помисли за мен, без да знае, че мисли за мен. Така, както аз сега мисля за някого, който е чувствал същото, каквото и аз, Бог знае кога. Във всеки ден има точка, която го скрепя с миналото и бъдещето. Колко е печален този свят…“

— Но в него има нещо, което оправдава и най-тъжния живот, — каза изведнъж Затворникът.

„Да стана след смъртта върба-а-а“ — протяжно и тихо пееше дебелата богиня до кофата с боята; Шестопръстият, положил глава на лакътя си, усещаше печал, а Затворникът беше напълно спокоен и гледаше в празното пространство сякаш над хиляди невидими глави.