Затворникът и Шестопръстият

9

— Ух, че се разкудкудякал, — каза един гръмовен глас. — Този ли е?

— Не — отвърна друг глас. — До него.

Над Стената на Света се появиха две огромни лица. Това бяха боговете.

— Ей че боклук — съкрушено забеляза първото лице. — Не знам какво да правим с тях. Ами те всички са полумъртви.

Над света се понесе огромна ръка в бял, зацапан с кръв и осеян с прилепнал пух ръкав, и побутна хранилката-поилка.

— Семьон, твойта мамка, къде гледаш? Хранилката им е счупена!

— Здрава беше — отговори един бас. — В началото на месеца проверих всичките. Какво, ще ги колим ли?

— Не, няма. Бягай да включиш конвейера, докарай друг контейнер, а на този утре да си поправил хранилката. Как само не са измрели…

— Добре.

— А този, който има шест пръста — и двете крачета ли ще му отсечеш?

— Давай и двете.

— Аз исках едното за мен.

Затворникът се обърна към Шестопръстия, който внимателно слушаше, но почти нищо не разбираше.

— Слушай — прошепна той, — струва ми се, че те искат…

Но в този момент огромната бяла ръка отново се стрелна в небето и хвана Шестопръстия.

Шестопръстият не разбра какво искаше да му каже Затворникът. Дланта го обхвана, откъсна го от земята, после пред него се мярна огромната гръд със стърчаща от джоба химикалка, яката на ризата и накрая — чифт големи изпъкнали очи, които се втренчиха в него.

— Их, какви криле. Като орел! — каза устата с небивали размери, в която блестяха жълти неравни зъби.

Шестопръстият отдавна бе свикнал да седи в ръцете на боговете. Но сега от дланите, които го държаха, излизаше някаква странна, заплашителна вибрация. От разговора той разбра само, че става дума ту за ръцете му, ту за краката му, а после някъде отдолу долетя лудият вик на Затворника:

— Шестопръсти! Бягай! Клъвни го право в мутрата!

За пръв път откакто се познаваха, в гласа на Затворника звучеше отчаяние. И Шестопръстият се уплаши, уплаши се до такава степен, че всички негови действия придобиха сомнамбулична безпогрешност — с всичка сила той клъвна ококореното срещу него око и веднага започна с невероятна скорост да бие с ръце от двете страни потната муцуна на бога.

Раздаде се рев с такава сила, че Шестопръстият го възприе не като звук, а като налягане върху цялата повърхност на тялото си. Дланите на бога се разтвориха, а в следващия момент Шестопръстият забеляза, че се намира под тавана и без да се опира в нищо, виси във въздуха. Отначало той не разбра в какво се състои работата, но после видя, че по инерция продължава да маха с ръце и именно те го удържат във въздуха. Оттук се виждаше какво представлява Цех номер едно: това беше ограден от двете страни участък от конвейера, до който стоеше дълга маса на червени и кафяви петна, обсипана с пух и пера, и лежаха на купчинки прозрачни пакети. Светът, където остана Затворникът, изглеждаше просто като голям правоъгълен контейнер, запълнен с множество мънички тела. Шестопръстият не видя Затворника, но бе сигурен, че той го вижда.

— Ей! — развика се той, летейки в кръг под самия таван, — Затворнико! Ела тук! Махай с ръце колкото можеш по-бързо!

Долу, в контейнера, нещо се раздвижи и бързо нараствайки, почна да се приближава — и ето Затворникът се озова до него. Той направи няколко кръга след Шестопръстия, а после извика:

— Да отидем ето там!

Когато Шестопръстият долетя до квадратното петно с мътен белезникав цвят, пресечено от тесен кръст, Затворникът вече седеше на перваза.

— Стена — каза той, когато Шестопръстият се приземи до него, — светеща стена.

Затворникът бе външно спокоен, но Шестопръстият отлично го познаваше и видя, че той е потресен от случилото се. Същото беше и с Шестопръстия. И изведнъж го осени.

— Слушай — извика той, — ами точно това е полет! Ние летяхме!

Затворникът го гледаше известно време, а после кимна с глава.

— Като че ли да — каза той. — Макар че е прекалено примитивно.

През това време безпорядъчното движение на фигурите долу малко се успокои и се видя, че двама в бели престилки държат третия, който стискаше с ръце лицето си.

— Кучка! Извади ми окото! Кучка! — викаше той.

— Какво означава „кучка“? — попита Шестопръстият.

— Това е способ за обръщане към една от стихиите — отвърна Затворникът. — Иначе думата няма собствен смисъл. Но сега май лошо ни се пише.

— А към коя стихия се обръща той? — попита Шестопръстият.

— Сега ще видим — каза Затворникът.

Докато Затворникът произнасяше тези думи, богът се измъкна от удържащите го ръце, хвърли се към стената, откачи червения балон на пожарогасителя и го метна към седящите на перваза — той направи това толкова бързо, че никой не успя да му попречи, а Затворникът и Шестопръстият едва успяха да излетят в различни посоки.

Разнесе се звън и грохот. Пожарогасителят разби прозореца и изчезна, и в помещението нахлу вълна от свеж въздух — чак тогава се разбра как смърдеше там. Стана невероятно светло.

— Да летим! — извика Затворникът, изгубил изведнъж цялата си невъзмутимост. — По-живо! Напред!

И като отлетя по-далеч от прозореца, той се засили, събра криле и изчезна в лъча жълта гореща светлина, идващ от дупката в замазания с боя прозорец, откъдето духаше вятър и се носеха нови, непознати звуци.

Засилвайки се, Шестопръстият се понесе в кръг. За последен път долу се мярна осмоъгълния контейнер, залятата с кръв маса и размаханите ръце на боговете — и като събра криле, той със свистене прелетя през дупката.

В първата секунда той ослепя — толкова ярка бе светлината. После очите му свикнаха и съзря отпред и нагоре кръг от жълто-бял огън с такава яркост, че бе невъзможно да гледа към него дори с крайчеца на очите си. Още по-нагоре се виждаше тъмна точка — това беше Затворникът. Той зави, за да може Шестопръстият да го настигне, и скоро те вече летяха един до друг.

Шестопръстият се огледа — далеч долу остана огромното и уродливо сиво здание, което имаше само няколко замазани с блажна боя прозорци. Един от тях беше счупен. Всичко наоколо бе в такива чисти и ярки цветове, че за да не полудее, Шестопръстият се загледа нагоре.

Летенето бе удивително лесно — за него отиваха не повече сили, колкото при ходене. Те се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, и скоро всичко отдолу се превърна просто в разноцветни квадратчета и петна.

Шестопръстият обърна глава към Затворника.

— Накъде? — извика той.

— На юг — кратко отвърна Затворникът.

— А какво е това? — попита Шестопръстият.

— Не зная — отговори Затворникът, — но е ето натам.

И той махна с крило по посока на огромния блестящ кръг, напомнящ само по цвят онова, което те някога наричаха светила.