Завръщането на резидента

Глава 10Вторият колет и пръстенът с изумруд

Галя Нестерова четеше книга в леглото, когато телефонът звънна. Тя чу в слушалката гласа на Светлана необикновено развълнуван.

— Галка, сама ли си? Майка ти върна ли се от Москва?

— Не.

По това време Олга Михайловна беше в Москва, където замина да се консултира с някакъв професор за болестта си, а Николай Николаевич беше в института.

— Слушай — продължи Светлана, — Виктор Андреевич се върна. Просто не зная какво да правя. Кошмарна история.

Преди две седмици Виктор Андреевич им беше казал, че заминава за Италия.

— Какъв кошмар? — попита Галя.

— Донесе огромен пакет. Не мога да го отнеса в къщи. Майка ми ще я хванат дяволите.

— Може да дойдеш при мен — нерешително предложи Галя. — Само че по-скоро.

— Затова те и моля. Но защо по-скоро?

— Татко ще си дойде.

— Не е голяма беда. Идвам веднага.

Светлана се появи развълнувана, зачервена не от студа и бързането.

— Ох, едва го домъкнах — каза тя и постави на масата голям кожен куфар.

Съблече се, хвърли палтото и шапката на Галиното легло и двете запрехвърляха съдържанието от куфара. Имаше велурени поли и жакети, вълнени блузки, кожени чанти, различни цветове чорапогащи в лъскава опаковка и много други дребни неща. Имаше и дъвка. От чантичката си Светлана извади златен пръстен. Този път тя не се съмняваше, че е истински.

За първи път Галя виждаше приятелката си така възбудена. А и тя самата не можеше да се начуди.

Започнаха да мерят дрехите. Разбраха, че почти всичко е изпратено в по два екземпляра.

— Просто не разбирам — каза Галя, — и за мен ли е изпратил?

Светлана й подаде писмото.

— Прочети.

С букви, каквито пишат първокласниците, Пиетро беше съставил цяло послание. Пишеше, че не може да живее без Светлана. А в послепис беше казано: „Зная, че не приемате подаръци. За да ви е по-леко, изпращам също така и за Галя“ — ето защо всичко, освен пръстена беше в два екземпляра.

— Колко ли може да струва това? — попита Галя.

Започнаха да смятат, като оставиха настрани дреболиите. Сумата ги зашемети: около четири хиляди рубли.

— И все пак не разбирам… — разсеяно заговори Галя.

— Може би това е любовта? — прекъсна я Светлана с думите от песента, но без присъщата й самоувереност в гласа.

Галя се замисли, оглеждайки се в огледалото: отива ли й синият велурен костюм, изпратен от Пиетро? Светлана мереше пръстена. Хвана се на безименния й пръст.

— Къде да денем всичко това? — каза Галя.

— Няма да го връщаме, я. — Светлана вече напълно се владееше.

— Какво ще кажем на майките си?

— Глупости. Ще го скрием при теб, тук има място. Ще се подновяваме постепенно, първо едно, после друго. Ти нали имаш спестявания, а аз на моята ще кажа: купувам на кредит. Най-важното — постепенно. Девизът на умерените и благонравните.

— При мен също не е много сигурно. Майка ми тършува, нали знаеш.

— Хайде тогава в кабинета на баща ти. Нали правиш този номер.

— Това, разбира се, е по-добре. Но какво да правим с куфара?

— Ще го продадем. В оказионния магазин. За какво ни е? Много е луксозен.

Кабинетът на Николай Николаевич беше голям, около тридесет квадратни метра, с два прозореца. Бюрото беше в най-отдалечения от вратата ъгъл. Две от стените бяха от пода до тавана с полици, пълни с книги. Старият поизтъркан кожен диван, покрит с одеяло, заемаше тъмния ъгъл до вратата. Имаше още два ниски широки шкафа и старинно малко бюро. Галя знаеше, че баща й не отваря шкафовете, защото там бяха студентските му учебници и стари ръкописи. Не му трябваха, но ле разрешаваше да се изхвърлят. В шкафовете и малкото бюро се намери достатъчно място за вещите. Наистина щяха да се понапрашат, но това не е беда.

Светлана взе кожената чанта с орнаменти, изпратена от Пиетро — старата се беше съвсем разпрала по шевовете. Пръстена лесно го скри в къщи.

— Щях да забравя — каза тя на излизане. — Виктор Андреевич иска да се видим утре вечер. Не се крий…

Трябва да отбележим, че по това време Виктор Андреевич беше установил с момичетата такива отношения, които бяха приятни и за двете страни. Той умело изпълняваше ролята на добър опитен чичко. В тяхно присъствие просто се разтапяше и затова срещите им бяха много чести и винаги по негова инициатива. Виктор Андреевич призна, че има слабост към виното и при всяка среща се стараеше да нагости добре Светлана и Галя. Скоро не остана нито един ресторант в града, където да не са били. В някои ресторанти ги посрещаха като постоянни клиенти.

Виктор Андреевич, доколкото му беше възможно, насаждаше у приятелките доста банално отношение към вещите, като често повтаряше, че трябва да се живее по-просто, да се гледа леко на живота, да не се прави проблем от всяка дреболия и да не се миели за бъдещето. Когато Светлана казваше, че за това са нужни много пари, Виктор Андреевич възразяваше: това не е задължително за жените, мъжете трябва да имат пари. Необходимо е умение, за да намериш този, който е готов да харчи заради прекрасните женски очи. Като например италианеца Пиетро Матинели.

Всичко това се казваше полушеговито, полусериозно, но все нещо оставаше в крехките души на момичетата.

Когато не ходеха на ресторант, Виктор Андреевич возеше Светлана и Галя в колата си — те правеха разходки извън града. Тези авто разходки не прекъснаха и с настъпването на зимата.

Майката на Светлана сякаш не забелязваше, че за половин година дъщеря й съвсем промени своя начин на живот. След срещите с Виктор Андреевич Светлана се връщаше късно в къщи, Вера Сергеевна вече спеше. Галя беше без какъвто и да е надзор, тъй като Олга Михайловна трябваше продължително да лекува нервите си.

Светлана просто израсна през последните шест месеца в общуването си с Виктор Андреевич и предишната й дружба с Льоша й се струваше като някаква детска глупост.

Съвсем друг беше въпросът за Пиетро Матинели. Да се каже, че самолюбието и се ласкаеше от чувствата, които възбуди в младия интересен италианец, е половината истина. Първата пратка тя оцени като знак на внимание. Втората укрепи в нея съзнанието, че има власт над хората, особено над мъжете. И заедно с това след втората пратка тя за първи път беше склонна да се подчини на мъжка воля. Изпитваше към Пиетро най-нежни чувства.

Не се знаеше какво щеше да изпитва, ако изпратените вещи не бяха толкова скъпи и толкова много, но ако някой се опиташе да й намекне, че искат да я подкупят, тя, без да се замисля, би го плеснала по лицето. Както всички, които не искат да чуят явната истина, така и Светлана не искаше да види обратната страна на медала. Болшинството от нас, когато са в добро настроение, са склонни да разсъждават така: да, в живота се случват много лоши неща, но това става с другите, с мен никога не може да се случи.

С една дума, Светлана мислеше, че постъпва не по-добре и не по-лошо от другите. Но да оставим това на моралистите и да се върнем към нашия разказ…

… Виктор Андреевич отиде за Светлана в универмага в осем часа вечерта. Там вече беше и Галя. Каза, че ще ги чака в колата си, и слезе долу. „В колата си“ значеше, че днес няма да отидат на ресторант.

Светлана седна на предната седалка до Виктор Андреевич, Галя отзад.

Виктор Андреевич потегли по централната улица, след това зави към московското шосе.

— Е, харесват ли ви? — попита той, имайки предвид изпратените вещи.

— Иска ли питане — каза Светлана. — Но все пак с Галя си мислим: за какво е тази щедрост?

— Харесвате ми, Светланочка.

Виктор Андреевич погледна към Галя.

— Мама още ли не се е върнала?

— Не.

— А татко все работи?

— Работи.

— Няма ли да наминем към вас?

— Какво ще правим там? — каза Светлана.

— Ще поседим. Галя ще ни нагости с чай. Какво ще кажеш, Галя?

Тя се поколеба. Какво ще каже на баща си, ако види в къщи непознат възрастен мъж? Галя се опита да види в полутъмната кола колко е часът.

— Сега е осем и половина — подсказа Виктор Андреевич.

— Баща ми си идва в десет и нещо — пресметна Галя. — За около час може.

Виктор Андреевич завъртя колата. В девет без десет те бяха у Галини.

Галя затвори вратата след себе си и хвърли ключовете на масичката под огледалото.

Предложи им не чай, а кафе. С баща си пиеха кафе, само когато Олга Михайловна не беше в къщи, защото тя много се дразнеше от миризмата на кафето.

Докато Галя беше в кухнята, Виктор Андреевич поведе със Светлана доверителен разговор.

— Искам да се посъветвам с вас — каза тихо той. — Работата е деликатна.

— Ние сме приятели.

— Сигурно си мислите, че аз безплатно ви возя в колата си? — кисело се пошегува Виктор Андреевич.

— Кажете направо — предложи тя.

— В последно време малко се поизхарчих. — Той замаха с ръце, предугаждайки нейната възможна реплика. — Не, не, нашите невинни посещения в ресторантите тук нямат нищо общо. Има други причини.

— С какво мога да помогна? — сериозно попита Светлана. — Аз наистина нямам никакви спестявания.

Виктор Андреевич бързо бръкна в малкото джобче на жилетката си и показа на Светлана блестящ сребърен пръстен с голям зелен камък и попита:

— Как мислите, колко струва?

— Нямам представа. Трябва да попитаме Галя, тя знае, специалистка е.

— Аз също знам. Струва не по-малко от хиляда рубли. Но на мен са ми необходими седемстотин. Отново ми предстои командировка.

— Искате да го продадете?

— Да. Но там, където се купуват такива неща, не бих искал да се появявам. Пътувам зад граница… Изобщо…

— Разбирам — каза Светлана. — Искате аз да го продам?

— Ще ви бъда вечно признателен.

— Могат да ме излъжат. Ще го направим с Галина.

— Благодаря. — Виктор Андреевич й подаде пръстена. Тя го сложи в чантата си.

След това Виктор Андреевич стана, разходи се из хола и отбеляза с одобрение:

— Уютен дом.

— Благодарение на старанията на Олга Михайловна — усмихна се Светлана.

— Като че ли не ви харесва майката на Галина?

— Родителите не се избират — така се казва, струва ми се. Аз бих избягала от нея.

— Защо?

— Тя дресира Галя още от пелени. Направила я е потисната.

— Нима? Не забелязвам такова нещо.

— Малко се поотърси. Да я бяхте видели преди три години!

— А баща й?

— Какво може да направи той? Подслажда живота на Галя с подаръчета. А вие пак ли зад граница, а?

— Не сега, малко по-късно.

— И отново в Италия?

— По всяка вероятност.

— Върви им на хората.

— Не искате ли да му пишете? — попита Виктор Андреевич.

— Разбира се, че ще му пиша.

Светлана изтича до Галината стая, върна се с лист и писалка, седна на масичката.

Получи се кратко, но делово писмо:

Виктор Андреевич сгъна листа, прибра го в портмонето и каза:

— Между впрочем, помните ли първия ни разговор за Пиетро?

— Разбира се.

— Тогава казахте, че той е прям и открит.

— Нима не е така?

— Не съвсем. Той е много по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед. Имал съм случаи да се убедя в това.

Светлана искаше да попита нещо, но Виктор Андреевич видя влизащата Галя и бързо каза:

— Впрочем това са глупости.

Галя се появи със сребърен поднос (скорошно нововъведение на Олга Михайловна), върху който имаше чашки кафе и захарница.

— Виктор Андреевич отново се готви за Италия — каза Светлана. — Написах писъмце. С поздрави и от тебе.

— Добре — отвърна Галя.

Виктор Андреевич пресрещна Галя, взе подноса и каза:

— Казвам на Светлана, че имате прекрасен дом. Не бях виждал как живеят академиците.

— Искате ли да го разгледате?

— Да, но нека си изпием кафето.

След кафето Виктор Андреевич подхвана нов разговор.

— Ще направя едно признание, мили момичета. Не мога да премълча.

— Винаги е много интересно, когато някой признае, че не е добър човек. Нали, Галя? — каза Светлана, поглеждайки с ирония към Виктор Андреевич.

— Имате хаплив език, струва ми се, че ви го казах вече, но сте доста проницателна. — Виктор Андреевич я погледна отстрани и добави: — Може и да кажа нещо неприятно за себе си.

— Моля, моля.

Той погледна към Галя.

— Ненапразно измолих да дойдем у вас. Зад кормилото не може да се говори сериозно.

— Не ни измъчвайте, Виктор Андреевич — каза Светлана.

— Ще ми разрешите ли един нескромен въпрос?

— Моля.

— Ние се познаваме от доста време и аз се убедих, Галя, че си нямате приятел. Защо? Вие сте красиво момиче. Това не е естествено.

Вместо Галя отговори Светлана:

— Едно момче вече зададе такъв въпрос на Галя.

Виктор Андреевич разбра, че постъпи малко необмислено, но продължи да развива тази тема:

— Аз питам с определена цел, а не от празно любопитство.

— Става все по-интересно — каза Светлана.

— Наистина! — искрено възкликна Виктор Андреевич. — Аз нито съм сват, нито сводник, но писмото на един мой племенник ме наведе на тази мисъл… подтикна ме…

— Вие имате племенник?

— Да, живее в Москва. Той е на тридесет и пет години. Миналата година се разведе и е самотен.

— Какъв е? — въпросите задаваше Светлана. Галя мълчеше.

— Летец. Служи в гражданската авиация.

— Чуваш ли, Галя?

Галя попита:

— Да ви налея ли още?

— Не искам повече — отказа Светлана.

Разговорът за племенника приключи без резултат…

Виктор Андреевич погледна часовника си.

— Десет без четвърт. Скоро ще се върне баща ви, а ние още не сме разгледали къщата.

Галя ги заведе в кухнята, оттам в своята стая, после в стаята на майка й и накрая в кабинета на баща си. Виктор Андреевич се задържа за няколко секунди пред старинното бюро. Между впрочем, той през цялото време издаваше одобрителни възклицания и хвалеше обстановката, което накара Галя да го погледне с недоумение: поведението му не отговаряше на досегашната й представа за него. Възторгът беше явно преувеличен.

Върнаха се в антрето.

— Трябва да вървим — каза Виктор Андреевич.

— Почакайте ни за минутка — помоли Светлана и приятелките го оставиха сам: Светлана трябваше да вземе някои неща от подаръците, скрити в кабинета на Николай Николаевич.

Виктор Андреевич моментално се преобрази. И следа не остана от солидното спокойствие и плавните жестове. Той скочи до масичката, където Галя беше хвърлила ключовете, извади от джоба тежък като хокейна шайба парче сив пластилин и бързо взе отпечатъци на двата ключа…

Прощавайки се с Галя, Виктор Андреевич напомни:

— Помислете по въпроса за моя племенник. Може да ви хареса.

— Какво има да се мисли? Като дойде, ще ни запознаете — отново вместо приятелката си отговори Светлана.

— Непременно.

По пътя Виктор Андреевич напомни деликатно за молбата си относно пръстена:

— Няма да протакате дълго, нали? Човек изнемогва.

— Няма какво да приказваме, Виктор Андреевич. — Светлана този път беше съвсем сериозна. — Толкова сме ви задължени…

Те не протакаха. В обедната почивка Галя отиде при Светлана в универмага и двете се отправиха към бижутерийния магазин — единствен в града, където изкупуваха скъпоценности от граждани.

Старецът, в изтъркано черно сако и омърляна бяла риза, с лошо завързана вратовръзка, пъхна на окото си окуляра, каквито ползуват в часовникарските магазини, огледа камъка, повъртя пръстена в ръцете си и каза:

— Ще ви дадат около две хиляди. Само за камъка, без да се смята платината.

— Благодаря — каза Светлана и дръпна Галя за ръкава на коженото палто. Те напуснаха магазина.

Отвън Светлана каза:

— Аз мислех, че това е сребро.

— Не, платина е. Веднага се познава.

— Жалко е да го продаваме.

— Да, камъкът е много хубав. — Галя въздъхна. — А той очаква да получи само седемстотин?

— Толкова са му нужни.

— Странно.

— Ти смяташ, че Виктор Андреевич знае истинската цена?

— Та той да не е малък, и едно дете би разбрало. Нещо не разбирам тук… За какво е всичко това?

— Може би ни изпитва?

— Кой го знае! Най-обикновен човек, във всеки случай не е скъперник, но нищо повече не знаем за него.

Те свиха в уличката, водеща към универмага, повървяха малко мълчаливо.

— Много ли ти харесва? — попита Светлана.

Галя кимна.

— Тогава няма какво да му мислим. Вземи го.

— Откъде у мене толкова пари?

— Баща ти ще ти даде.

— Не мога да искам толкова много… Виж, ако майка ми…

— Льошка казва: ако бикът имаше виме, щеше да бъде крава.

— Ти не ме разбра… Аз мисля дали да го предложим на мама? Тя цени такива неща.

Досега Светлана не беше показвала своето раздразнение, но този път не издържа:

— И ти си една! Не бих пропуснала такава възможност.

Галя сгърчи рамене.

— Е, какво да правим? Ще се наложи да го дадем…

Светлана подаде на Галя пръстена.

— Просто не ми се дава. По-добре го предложи на майка си.

Галя взе пръстена, искаше да го сложи в чантичката, но Светлана каза:

— Сложи го на пръста си, иначе ще го загубиш.

Галя свали ръкавиците, сложи го на един пръст, после на друг.

— Голям ми е.

Светлана се засмя.

— Сложи го на големия пръст. Ще въведеш нова мода.

Сериозният разговор премина в празни приказки и докато стигнаха до магазина, те почти забравиха по какъв незначителен повод беше започнал.

Олга Михайловна си пристигна скоро. Галя показа пръстена на майка си, като съчини благовидна история за родителите на нейна колежка, които боледували и спешно се нуждаели от пари за лечение.

Олга Михайловна разгледа пръстена и попита:

— Колко струва?

— Аз го показах на специалист. Повече от две хиляди.

— А тя иска седемстотин?

— Да.

— Глупачка. Добре, аз ще го взема, но й дай деветстотин.

Същия ден Олга Михайловна изтегли от спестовната си книжка деветстотин рубли.

Вечерта Светлана връчи седемстотин рубли на Виктор Андреевич, който остана много доволен.