Завръщането на резидента

Глава 6Под малтийски кръст

Трябва да отделим място и на политическата хроника, макар и с няколко изречения.

По онова време народът на една от последните колонии на някогашната голяма португалска колониална империя водеше упорита въоръжена борба за своята свобода, за създаване на независима държава.

Работите на наследниците на фашисткия салазарски режим вървяха зле. Насила мобилизираните войници дезертираха при първия удобен случай. Наложи се да вербуват наемници.

Наемниците бяха най-различни — в зависимост от задачите, които им се поставяха. Заплащането също се колебаеше и амплитудата достигаше значителни отклонения. Имаше и редовно обучени войници, чиято кървава заплата, пресметнато в долари, беше около двеста на месец. Но имаше и професионалисти, подобно на Карл Хайнц Вайсман от Нюрнберг, на които трябваше да се плаща по хиляда и повече, тъй като те умееха не само да се подчиняват при провеждане на кървави акции, но и да командуват. На такива хора ненапразно плащаха — там, където ги изпращаха, се водеше война не на живот, а на смърт. Тези, които търсеха силни усещания и екзотика, получаваха пълна дажба. Понякога, поради липса на съвременно оръжие, африканците стреляха със стрели, чиито върхове бяха намазани с кураре — отрова, парализираща дишането.

Когато Михаил посети лисабонската агенция по разпространение на печата, там нямаше много хора и изобщо бяха внимателни с него. Мъжът в светлосив костюм, към когото го отпратиха, погледна Михаил без всякакъв интерес.

— На колко сте години? — попита той.

— На четиридесет — отвърна Михаил и си помисли, че не му повярва.

— Националност?

— Руснак.

— Откъде идвате?

— От Франция?

— Преселник ли?

— Не. Баща ми е емигрирал от Русия през осемнадесета година.

Мъжът се облегна на креслото и погледна Михаил отдалече.

— Кой ви даде нашия адрес?

— Казва се Хайзелс. От Белгия.

Светлосивият забарабани с пръст по масата и попита:

— Как мислите, аз на колко години съм?

Михаил реши да го поласкае:

— Според външността, на тридесет.

В отговор се чу непринуден смях. След като се насмя, светлосивият каза:

— Мисля, че сме връстници. Вие сте около петдесет?

Оставаше само удивлението.

— Отдавна не съм се поглеждал в огледалото — каза Михаил. — Но аз бях…

— Оставете — прекъсна го светлосивият. — Аз не съм си у дома, не трябва да ме подмладявате. Какво искате от нас?

— Искам да спечеля нещо. А вие какво бихте искали от мен?

— Не се ли страхувате от червеи под кожата, въшки, коремен тиф и десетки болести, непознати за европейската медицина? Не се ли страхувате да умрете, преди да сте стигнали шестдесетте?

— Искам да спечеля. А дали се страхувам, или не — това зависи от цената.

— Не знаем какво можете да правите.

— При всички случаи стрелям добре.

— Е, това могат и малчуганите. А на вашата възраст е малко трудно да се научите на нещо друго.

— Със здравето съм добре — възрази Михаил. — И после, по време на войната, ми се е налагало не само да стрелям.

— Какво например?

— Бил съм на Източния фронт — излъга Михаил.

— В немската армия?

— Да.

— В какви части?

Михаил реши да рискува и да направи смел ход извън правилата:

— В СД. Служих под командуването на Гюнтер Хофман. Чули ли сте за него?

Светлосивият наведе поглед и каза с лека ирония:

— Кой не е чувал за човека, който има смъртни присъди в три страни? — Той замълча и после добави: — Но вероятно вие сте първият, който афишира връзката си с него.

Михаил помисли, че рисковано започна играта, но реши да не отстъпва.

— И сега бих искал да работя с Гюнтер. Жалко, че не знам къде е.

Това остана без внимание. Събеседникът се върна към целта.

— В какъв чии завършихте войната?

— Фелдфебел.

— Колко смятате да получите от нас?

— Ако ми дадете три хиляди западногермански марки на месец…

— Това е твърде много.

— Две и петстотин.

— Добре. Но вие трябва да подпишете договор, който ще ви лиши от правото да разполагате със себе си най-малко една година.

— Точно за една година си мислех и аз.

— Добре. Елате вдругиден по това време и ще решим останалото.

Михаил беше вече до вратата, когато собственикът на фирмата каза, без да скрива своята насмешка:

— Ако търсите Хофман, защо не попитате Хайзелс? Нали той ви е подучил да се обърнете към нас?

Михаил почувствува, че всичко пропада.

— Хайзелс не е от тези, които афишират връзките си.

— Добре — усмихна се светлосивият, — това няма значение…

Когато излезе от агенцията, Михаил почувствува досада. Но след станалото оставаше да чака резултата. Посещението при „разпространителя на печата“ в края на краищата се оказа полезно в едно отношение — успя да напипа следата на Хофман. Хайзелс познава Хофман. Хайзелс познава и Карл Брокман.

Работата така се нареждаше, че търсейки Брокман, Михаил можеше да изпълни и поставената му задача и да постигне страстно желаната лична мъст.

На другия ден той се яви в агенцията, където му дадоха да подпише документ, подобен на клетва, и го питаха къде би искал да бъде. Михаил, разбира се, избра колонията, където воюва Брокман, и след една седмица заедно с петдесет души като него (наистина, всички бяха твърде по-млади от него) слезе на африканския бряг.

Отведоха ги във военен лагер, на вратите му се извисяваше железен малтийски кръст — символ на Лузтания, както някога в Португалия, разпределиха ги по двама в стая в дълга бяла барака: два кревата с матраци от морски водорасли, две нощни шкафчета и закачалка, която служеше едновременно за окачване на карабините.

Общо взето, му провървя: съквартирант му бе бившият капрал от гвардейския шотландски батальон на английската армия, младеж на около двадесет и пет години. Капралът търсеше приключения, но, разбира се, и пари. Повечето от останалите бяха отрепки и углавни престъпници. Капралът Боби притежаваше безценно за съжителство качество — никога не заговаряше пръв.

Още на следващия ден новопристигналите бяха разпределени. Лагерното началство проверяваше новобранците по два показателя: интелектуалност, ако може така да се каже, имайки предвид тестовете за съобразителност (например да се различи квадрат от триъгълник), и физически способности, които имаха преимуществено значение. Но все пак главното беше опитът във военните действия. Михаил попадна сред първите шестима. Би следвало да се радва на това, защото го зачислиха в категорията на мислещите, а не при човекоподобните негодяи. Сред останалите имаше и джебчии, и непреуспели сутеньори, и бандити, криещи се от съдебно преследване, и даже един многоженец на име Езар, който се представяше за агент на някаква тайна организация (скоро се изясни, че той е обикновен шизофреник, но не го върнаха заради това).

Сутрин ги водеха на стрелбището, където прекарваха по два часа, после ги занимаваше един инструктор по джудо, след обяд друг специалист по борба срещу партизаните им изнасяше лекции, а след лекцията следваха практически занимания. Така ги гонеха, че вечер здравеняците едва влачеха краката си. За две седмици всеки трябваше да скочи четири пъти с парашут — два пъти групово през нощта, при което и двата пъти в гората. Един новобранец си скъса в клон сънната артерия и умря в ръцете на капрал Боби, без да дочака лекарска помощ. Този случай ги угнети все пак, но сутринта след опелото, извършено от гарнизонния свещеник, главният началник произнесе високопарна реч за благородната мисия на цивилизованите народи на територията на Черна Африка, за опасността от разпространението на комунистическите идеи и така нататък, и най-важното — обеща на всички повишение на заплатите…

За Михаил не беше трудно да изпъкне сред останалите. Към края на първата седмица той се сприятели с инструктора по противопартизански действия, към което впрочем се и стремеше. Те бяха почти връстници. Инструкторът, когото наричаха Фернанду Рош, му предложи веднъж да пийнат по чашка, а Михаил имаше френски коняк. Изпиха коняка в дома на инструктора, който имаше едностайна квартира във виличките извън лагера.

Дружбата им стигна дотам, че скоро на Михаил предложиха да замести един инструктор по стрелба, когото бяха изпратили в Лисабон за операция на гноен апендикс.

От този ден нататък Михаил и Фернанду Рош си пийваха всяка вечер, тъй като Михаил зае квартирата на заболелия инструктор и му стана съсед, пък и в гарнизонния магазин имаше всичко, което им беше необходимо.

Фернанду Рош не се оказа такъв циник, какъвто си го помисли Михаил в началото. Той изпълняваше задълженията си добре, но не беше расист, не смяташе предалия богу дух Салазар и неговия приемник Каетану за велики вождове на португалската нация. Той даже се изпусна да каже с какво се занимават тук, че войната, която водят, е против законните владетели на африканската земя, но това е недостойна тема за разговор между истинските мъже, когато седят на масата и си пийват хубаво винце.

— Това разваля виното — усмихвайки се, завърши речта си Фернанду.

Моментът беше подходящ за откровен разговор и Михаил реши да се възползува.

— Не искам и да знам за вашата политика — каза той.

— А защо си дошъл тук? Старичък си за любител на екзотиката… Вероятно за пари?

— Разбира се.

— Но ти не приличаш на тези подлеци, които за три долара ще затрият и родната си майка.

Михаил въздъхна.

— Какво да се прави? Такъв като мене в Европа не може да преживее.

Фернанду му смигна.

— Нищо, старче, докато на света има келяви политикани, за нас с тебе ще се намери работа.

— Това е така… Виж какво, Фернанду — каза Михаил, без да се преструва, че се е сетил между другото. — Не ти ли се е случило да се срещнеш с човек на име Брокман? Казват, че бил тука някъде.

Фернанду премрежи очи.

— Познаваш ли този екземпляр?

— Аз — не. Но съдейки по въпроса, е явно, че ти го познаваш.

— О, да! — с погнуса възкликна Фернанду. — Даже много добре — аз съм го обучавал.

— Отдавна ли беше това?

— Не много отдавна… Не помня… За какъв дявол заговори за него?

— Помолиха ме да го поздравя.

— Кой пък те помоли?

— Има един Хайзелс…

Фернанду подсвирна.

— И таз добра! Значи се познаваш с Хайзелс?

Излезе, че Михаил трябваше да се оправдава заради своите познанства.

— Случайно се срещнахме в Париж. Имах неприятности и той ми съчувствува.

— Пари ли ти даде?

— Не взимам пари от първия срещнат. Той ми прошепна адреса на лисабонската агенция за разпространение на печата.

— Значи не си му досаждал много. Могло е и по-лошо да стане.

Фернанду започваше все повече и повече да се харесва на Михаил.

Намекът за принадлежността на Хайзелс към тъмния свят беше съвсем прозрачен и Михаил попита:

— Според тебе приличам ли на овца? Накъдето ме поведат, натам да тръгна?

— Не мисля така. Но такива като Хайзелс… — Фернанду не се доизказа.

— А къде е сега Брокман? — попита Михаил.

— Там, в джунглата.

— С такива „воини“ като нас?

— А-а, не. Той е по други работи.

— Тайна ли е?

Фернанду изведнъж изтрезня. — Виж какво, искам да ти дам съвет.

— Казвай.

— Щом като си попаднал тук, старай се да не си пъхаш носа в чужди работи. Ще си по-спокоен.

— Аз изобщо нямам такъв навик.

Фернанду продължи, сякаш не е чул отговора на Михаил.

— Но за Брокман мога нещичко да ти кажа. Специалната част, в която той работи, е предназначена да хваща партизански командири.

Разделиха се след полунощ.

— Всичко, което дрънкахме тук, да си остане между нас — каза Фернанду на тръгване.

— Можеш и да не ме предупреждаваш…

Като си легна и премисли отново и подробно разговора, Михаил не можеше да не се учуди на откровеността на Фернанду Рош. Та нали бяха познати от някакви си три седмици, а Фернанду му разказа толкова неща, че ако на мястото на Михаил беше подставен провокатор, то инструкторът по борбата срещу партизаните щяха да изправят до стената без съд и следствие.

Да се обяснява доверчивостта на Фернанду с това, че Михаил го черпеше, нямаше да бъде вярно: доколкото Михаил можа да забележи, инструкторът не беше алчен и имаше достатъчно пари, при това беше ерген и нямаше за какво да пести. По-скоро доста дълго беше мълчал и ето че при първия удобен случай се сприятели с човека, различен от полухората, с които се налагаше дълго да общува, Фернанду искаше поне веднъж да разкрие душата си. Михаил не намери друго правдоподобно обяснение…

Той посъбра някои сведения, въз основа на които можеше да направи отчет за Монаха, отразяващ истинското положение в колониалните войски.

Работата с Брокман доста се усложни. Не беше съдено да се срещнат очи в очи в близко време, а нямаше смисъл да протака престоя си в колонията. Но все още не беше решил как да се измъкне оттук.

Мислейки за отмъщението, Михаил стигна до извода, че наистина това е низко чувство, но винаги намираше и контраоправдание: Брокман трябва да бъде премахнат, макар и заради това, че не е човек, а опасен бесен вълк. Как другояче може да се нарече изродът, избрал за своя професия изтребването на хора? Трябваше да уреди сметките си с убиеца. И ако саморазправата се забранява от закона, по съвест Михаил я оправдаваше. Наистина той не беше напълно уверен, че ръката му няма да трепне в решителния момент. Оставаше главното — да се срещне с Брокман и чрез него да намери следите на Хофман. Но как да стане това?

Михаил с нетърпение чакаше да се върне оперираният инструктор, но ето че се случи едно непредвидено събитие.

По време на обедната почивка Фернанду изтича при него и му съобщи, че трябва срочно да излети в джунглата и по всяка вероятност Михаил ще има щастието скоро да види Брокман — жив или мъртъв.

Михаил скочи от леглото — канеше се да си ляга.

— Какво е станало?

Но Фернанду изтича, като викна през рамо:

— Въртолетите чакат!

Слагайки бялата си шапка, Михаил излезе от къщи, пресече под палещото слънце пустия каменен площад, който жареше ходилата даже през дебелата гьонена подметка, и влезе в сградата на щаба.

Дежурният, с когото се познаваше, не можа да му каже нищо смислено. Дошло съобщение по радиото с молба за срочна помощ — някой там е изпаднал в беда, а кой и къде, не знае. Не можеше да отиде при радиста на втория етаж — за там трябваше специален пропуск.

Михаил се върна в къщи и легна на кревата, без да се съблича.

Въртолетите долетяха в 16:00 часа. Като ги чу, Михаил се отправи към казармата, където бяха новобранците — тя беше близо до летището. Върналите се от джунглата ще минат покрай нея, а Михаил много искаше да ги види.

Не се наложи да чака дълго. Скоро по пътеката, водеща към летището, се показаха два джипа с опнати светли брезенти. Профучаха и се насочиха към лагера на специалното командуване. Михаил забеляза, че на задните седалки на джиповете седяха мъже с окъсани маскировъчни униформи. Мярна му се нещо бяло — навярно бинтове, превръзки.

След десетина минути на пътя се появиха още няколко джипа. На предната седалка до шофьора седеше Фернанду. Той махна на Михаил.

Михаил, без да бърза, тръгна за къщи.

Скоро Фернанду пристигна и веднага отиде в банята. През отворената врата той разказваше на седящия до масата Михаил.

— Те бяха петима, в това число и твоят Брокман… Разположили базата в джунглата… Излизали на разузнаване, търсели подходящ момент. А такъв няма и няма… — Той правеше паузи, пухтейки под душа. — Тази сутрин на тях се натъкнал някакъв негър с момченце… Старец и момченце. Стареца разстреляли, а малчуганът офейкал. Били разкрити. Те дали сигнал по радиото да се прибират. Е, нататък е ясно…

— Имало ли е сражение? — попита Михаил.

Фернанду не чу.

— Какво?

— Сражение имало ли е, казвам?

— Глупости! Е, малко ни наплашиха. Онези, разбира се, не са очаквали, че толкова бързо ще се оправим, и държаха нашата команда в обсада с малко сили — около десет човека. Там, между дърветата, беше чисто, седяхме спокойно, а ние бяхме тридесетина човека — какъв ти бой?

— Мисля, че от нашите има ранени?

— Трима. И Брокман също.

— Тежко ли?

— Глупости, драскотина… В лявата ръка… — Фернанду се изплакна и затвори крана. — Честно казано, ако зависеше от мен, нямаше да ги изтегля оттам…

— Ще изпратят ли Брокман в болница?

— Ако поиска — без да придава някакво особено значение на този въпрос, добродушно отговори Фернанду. — Аз, между впрочем, му предадох поздрави от теб.

— Той не ме познава.

— Наистина. Брокман така и каза: кой е пък този?

— Запознай ни, ако е възможно.

— Ще опитам… Но никак няма да ми е приятно…

Същата вечер Фернанду доведе в квартирата си Брокман, а Михаил ги чакаше, отрупал масата с бутилки, сокове и чаши. Брокман се появи гол до кръста, на лявата си ръка малко под лакътя имаше мек тампон, залепен с лейкопласт. Дон беше казал истината в Париж: на вид Брокман беше около тридесетте. Светли коси, загорял не на плажа, а както работник по пътищата: лицето под веждите, шията, ръцете до над лактите имаха кафеникав цвят, а тялото и челото — млечнобели. Светли коси и черно лице — това правеше впечатление. Михаил очакваше да види нещо подобно на горила, но пред него стоеше добре сложен, красив младеж с малко презрителна гримаса на лицето. Той не поглеждаше събеседника си.

— Привет — по немски поздрави Брокман, сядайки. — Казвам, се Карл.

— Привет — отговори Михаил, зарадван, че този тип не му подаде ръка.

— Казват, че ме познавате.

— Марк Хайзелс ме помоли да ви предам поздрави.

— А-а, още тича старата лисица. Как е той?

— За малко се видяхме. Но разбрах, че си има пари.

— Хайзелс винаги е имал пари — небрежно забеляза Брокман. — Ще пием ли, или само ще гледаме бутилките?

— Какво предпочитате?

— Нещо по-силно…

Михаил взе голямата бутилка джин, погледна Фернанду, който стоеше, подпрял ръце на гърба на стола, Фернанду кимна одобрително. Михаил наля в трите чаши. Пиха.

— Сериозно ли е? — попита Михаил, показвайки ранената ръка на Брокман.

— Достатъчно е, за да изчезвам оттук — каза Брокман.

— Значи към Европа?

— Утре. Имам право. — Брокман повъртя празната чаша. — Ще получа и застраховка.

— Вие сте щастливец.

— И на вас желая същото.

— На мене ми се спи — каза Фернанду.

Михаил се обърна към Брокман.

— В такъв случай може би ще се преместим у мен?

— Благодаря. Трябва да си почина. — Той погледна часовника си на дясната ръка.

Михаил си спомни думите на патологоанатома: „Ако ударът е бил нанесен не отзад, то убиецът е бил левак.“

Брокман стана. Михаил реши да рискува, както при разговора с вербовчика в лисабонската агенция по разпространение на печата.

— Един въпрос, Карл…

— Да.

— Познато ли ви е името Гюнтер Хофман?

Като че ли над ухото на Брокман гръмна патрон: той трепна.

— Защо ви интересува?

— Вижте, аз някога, по време на войната, служих с него. Бих искал да го намеря. Предполагам, че сега има друго име…

— Правилно предполагате.

— Нищо ли не ви е известно за него?

— Последното му име е Алоиз. А от презимето не съм се интересувал.

— А къде е сега?

— Беше в Америка. — Брокман се обърна към вратата. — Време е.

— Време е.