Завръщането на резидента

Глава 26Очна ставка

Както трябваше да се очаква, на разпитите Брокман си призна само онези неща, за които имаше убедителни доказателства. Това ставаше постепенно, от малкото към голямото. При това полковник Марков от самото начало се придържаше към следната тактика: задавайки въпроса, той изхождаше като че ли от това, че разпитваният обезателно ще отрича всичко и след всеки отрицателен отговор той предлагаше съвместно да направят разбор защо отговорът е неверен и в какво се изразява слабата позиция на разпитвания. Подобна система изисква много време и търпение, затова пък не остава място за недомлъвки и неяснота.

Основното в избраната тактика на Марков беше преднамереното самоограничаване: разпитвайки Брокман, той не използуваше за разобличаването му никакви сведения, получени по-рано от Михаил Тулев. Това поставяше двете страни в равни условия и по такъв начин всяко придобито признание беше резултат на открита борба и затова имаше особена доказателствена сила.

Ако кажеха на Марков, че един от мотивите, подбудили го да избере именно този начин на действие, е желанието да покаже сам себе си, че той както преди желае да върви не по линия на най-малкото, а на най-голямото съпротивление и с това ще успокои професионалното си самолюбие, засегнато от батумския епизод — ако някой беше изказал такова мнение, Марков, слагайки ръката на сърцето си, нямаше да го опровергае. Но все пак главният мотив на неговите действия беше съвсем друго, твърде по-важно съображение: предвиждайки поведението на Брокман, той пази фактите, събрани от Михаил Тулев, за последен удар. Нека Брокман се подхранва от илюзията, че на следствието е известен само малък откъс от неговия живот — от 28 май до 5 юли 1972 година. Толкова по-силно ще почувствува той несигурността на своето положение, когато ще изложат целия му живот и когато самият Тулев ще го погледне в очите.

А засега следствието се развиваше по този ред.

Като начало Брокман, заяви, че е изпратен в Съветския съюз с единствена задача — да дочака и посрещне човек на име Воробьов, който трябвало да му предаде нещо, а той, Брокман, това нещо трябва да го скрие на закътано място, например да го закопае в земята. За съдържанието в тубичките той нямал никакво понятие. Дали допуска, че това „нещо“ може да бъде биологическо или химическо средство за война? За това той не се е замислял.

У Брокман е намерен пистолет, който стреля с игли като перца, чието острие е отровно. За какво му е нужен този пистолет? За самоотбрана. А микрофотоапаратът? Така, за всеки случай. А домакинският сатър, затънат в карираната торба? За да изкопае с него дупка в земята и да закопае пратката — това беше правилен отговор.

Когато показаха на Брокман „Спидолата“, той заяви, че я вижда за първи път. На въпроса дали смята за неопровержими данните от дактилоскопичната експертиза, Брокман отговори утвърдително. Марков попита: „Държали ли сте някога този приемник в ръцете си?“ Брокман каза: „Не“. Тогава му взеха отпечатъци на пръстите и дланите и в негово присъствие проявиха оставените следи върху кутията на „Спидолата“, които бяха много. След това наместиха на екрана отпечатъците на Брокман и тези върху „Спидолата“. Те съвпадаха толкова точно, че Брокман, като прекъсна специалиста, който беше започнал да дава технически обяснения, призна, че „Спидолата“ се е намирала у него от 17 май до 6 юли.

След този водевилен пролог Марков показа на Брокман документален филм за пристигането му в град К. и посещението му в дома на академик Нестеров. Брокман призна, че той е имал не една, а две задачи.

След това Марков му показа кадри с Линда Николаевна Стачевска и дипломата с таксата. Брокман заяви, че той не може нищо да каже по този повод, тъй като няма никакво отношение към това. На него съвсем не му е понятен смисълът на действията на неговата хазяйка и предназначението на празната цигарена кутия. На въпроса къде е филмчето от дома на Нестеров, Брокман заяви, че се е осветил и го е изхвърлил.

С това първият сеанс с Брокман завърши.

Линда Николаевна се държа малко по-другояче. На първия разпит тя заяви, че е принципен противник на съветската власт, която смята за незаконна, и е готова да понесе за това всякаква отговорност, но не е извършила никакви практически действия в ущърб на държавата. На въпроса за Брокман каза, че се е запознала с него случайно, а след това й станал симпатичен и изпълнявала някои дребни негови поръчения. Съзнавала ли е, че тези поръчения са свързани с неговата нелегална дейност? Не. Тези поръчения не съдържали нищо престъпно. Получавала ли е пари за своите услуги? Не. Само за квартирата.

Марков каза, че на контраразузнаването е известно миналото на Линда Николаевна и потвърди това с документи. Тя не се отказваше от миналото си, но направи уговорка, че и по време на войната не е извършила нито една постъпка, която би могла да бъде подсъдна. Тя не счита своето поведение за измяна към родината по същата причина, че не признава за законна съветската власт.

Марков каза, че нейното екстравагантно обяснение служи за великолепно доказателство, че няколкото управляващи от разстояние малки диктатори на дребни държави, които не признават Съветския съюз, имат в лицето на Линда Николаевна Стачевска верен съюзник, но това за Марков никак не е интересно.

За Линда Николаевна също беше организиран документален киносеанс. Но това не я разубеди: тя продължаваше да твърди, че е изпълнявала поръченията на своя квартирант, не виждайки в тях нищо криминално.

За да се отърве от излишно губене на време, Марков устрои очна ставка между Брокман и Линда Николаевна и стана свидетел на не много приятна сцена. Не, той не си правеше илюзии относно моралните качества на тези хора, срещу които се бореше според служебния дълг, по убеждение, но отблизо да наблюдава тази човешка сган му беше противно.

Когато Линда Николаевна видя в кабинета на Марков своя квартирант, тя се постара да не показва учудване, но не скри огорчението си. Вероятно до последния момент се е надявала, че все пак сигналът й за тревога (прехвърлената чанта в дясната ръка) е забелязан и му е помогнал да избегне срещата с мнимия Воробьов, тоест с чекиста.

Марков, подпомогнат от Семьонов и Павел Синицин, уточни и затвърди показанията, отнасящи се до срещата с Воробьов. Тук Брокман и Линда Николаевна не си противоречаха и подробно изложиха всичко, включително и паролата, за която Семьонов не знаеше.

След това Марков каза, обръщайки се към Брокман:

— И така, вие както преди ли твърдите, че Стачевска е пътувала до Москва и се е обаждала в посолството по собствено желание?

— Да — отговори Брокман.

— Не сте ли й давали телефонен номер?

— Не.

— Празната цигарена кутия, която тя хвърли на улица „Първа Брестка“, не сте ли я дали вие?

— Не.

— Следователно тези действия Стачевска е предприела без вашето участие? Вие не сте знаели нищо за тях?

— Да, това е така.

Линда Николаевна седеше на стола изправена като струна, гледайки пред себе си с трескаво блестящи немигащи очи. Но при последните думи на Брокман просто цялата се свлече. Раменете й се отпуснаха, гърбът й се изкриви.

— Какво ще кажете на това вие, Линда Николаевна? — попита Марков.

— Всичко това е лъжа и пошлост — с глас, пълен с отвращение, отговори тя.

— Такива формулировки са хубави за роман, но ние пишем протокол на очна ставка — каза Марков. — Отговорете на въпросите: Първият: Защо се обаждахте до посолството?

— Помоли ме този гражданин. Но аз не знаех къде и на кого се обаждам.

Ето как просто за миг се промени отношението й към обожавания квартирант, когото сега наричаше „този гражданин“.

— Кой ви даде телефонния номер?

— Той, разбира се.

— Вашият квартирант ви е известен като Никитин. Моля, така го наричайте — каза Марков.

— Добре. Телефонният номер ми даде Никитин.

— Откъде взехте празната цигарена кутия?

— Даде ми я Никитин.

— Благодаря ви. — Марков извика часовоя и Линда Николаевна напусна кабинета. Даже не погледна към бившия си повелител. Тя го презираше…

Юридически тези показания на Линда Николаевна при очната ставка в дадения момент нямаха такава сила, че да объркат позицията на Брокман, отнасяща се до епизода с дипломата. Задачите на Линда Николаевна той поставяше насаме, без никакъв свидетел и твърденията на Стачевска тежаха точно толкова, колкото и твърденията на Брокман. А той категорично отричаше участието си в историята с цигарената кутия. Но по-късно, когато делото на Брокман се оформи окончателно, тази очна ставка ще намери своето място.

Сега Марков искаше да поговори с Брокман за епизода, който той не отричаше — за посещението му в дома на Нестерови. Тук имаше някои моменти, които не се връзваха с представите на Марков за квалификацията на задочно познатите му дейци на Разузнавателния център, които разработваха операциите против Съветския съюз, и за методите, използувани от техните агенти в ежедневната практика. Откровено казано, до случая с Нестеров Марков имаше по-високо мнение за Разузнавателния център и неговата агентура. Полезно беше да разбере някои подробности, за да си обясни несъгласуваността в действията на Брокман.

— Кажете, Никитин, как смятате, не сте ли допуснали грешка в епизода с академик Нестеров?

Брокман не се беше още избавил от раздразнението, предизвикано от срещата с Линда Николаевна, затова не можа веднага да превключи на съвсем друга тема и с друг тон.

— Моята грешка е, че съм тук — каза той доста рязко.

— Това е лирика. Такива думи повече подхождат на Линда Николаевна, а вие сте мъж — забеляза Марков. — Да говорим конкретно. За пътуването до Нестеров.

— Правех всичко според обстановката.

— Но вие сте действували доста необмислено. Позвънили сте няколко пъти по телефона, никой не отговаря — решили сте, че в апартамента няма никой, можете да влезете. Но има вероятност телефонът да е повреден. Вие даже не сте проверили в пощата. А що се отнася до обаждането ви в службата, там, сам знаете…

— Да, това беше глупаво.

— Изобщо как ще влизате в апартамента, като нямате точни сведения къде е стопанинът?

— С телефона е моя грешка, но всичко останало правех според инструкцията.

— В непознат град без всякакъв помощник как така?

— Работех по аварийната схема. Беше ми подготвен помощник, но той отпадна. Защо — не зная.

— Името на помощника?

— Кутепов.

— Кога получихте заповед за работа по аварийната схема?

— Не помня датата. Това беше около три дни след като получих ключовете.

— Ключовете Линда Николаевна ви е донесла на двадесет и осми май. А кой и как ви предаде заповедта?

— По радиото.

Вероятно квалификацията на специалистите от Разузнавателния център все пак е на висота. Принудени са били да използуват аварийния вариант. Марков знаеше това, което Брокман не знаеше: неочакваното пристигане на Пиетро Матинели в град К. е накарало Кутепов да бърза, а в бързината той е извършил непоправими грешки. И изпадна от операцията, в която трябваше да помага на Брокман. Тези неща съвпадаха.

— Сега кажете, Никитин, как трябваше да действувате не по аварийната схема? Каква беше задачата?

— Задачата беше една — да взема ръкописите на Нестеров — каза Брокман и замълча.

— Не отговорихте на първия въпрос — напомни Марков.

— Е, ако всичко вървеше нормално, щях да играя ролята на племенник на Кутепов. Щях да ухажвам дъщерята на Нестеров. Като че ли подстъпите бяха готови.

Марков отново почувствува, че плановете на Разузнавателния център изглеждаха несолидни, щом за всичко са разчитали на „племенника“.

— Слушайте, Никитин — каза Марков, — отклонявате се от дипломата, аз не ви преча. Но бъдете последователен там, където сте оставили следи. Много неща премълчавате. Племенник, ухажване — това прилича на млечен кисел.

Брокман се усмихна.

— Добре, ще кажа. За племенника е истина, но след това аз и Кутепов трябваше да действуваме по поръчение на чуждестранен разузнавач. Той е италианец, момичетата го познават. И двете са вече замесени…

— Заедно с ключовете са ви предали и писмото на Светлана. Защо?

— Обикновен шантаж. Това никога не е излишно.

— Надявали сте се да получите ръкописите на Нестеров. Ами ако той откажеше?

— Можех да приложа сила.

— Какво значи това?

— Да го ликвидирам.

— Почакайте, това ще го запишем подробно — каза Марков и стана, за да вземе от чекмеджето нова касетка за магнитофона.

После той чу от Брокман това, което беше чул от Кутепов. Всички краища на тази история напълно съвпадаха…

След напълно открития разговор за Нестеров можеше да се очаква от Брокман да бъде искрен и във всичко останало. Но Марков не разчиташе на това и беше прав.

На седмия ден след арестуването на Брокман при поредния разпит Марков най-после се докосна до основната, най-страшна тема за Брокман. Като каза, че за изясняване на някои моменти е необходимо да се върнат на епизода с Воробьов, Марков попита:

— Не допускахте ли, че в тубичката може да има отровно вещество?

— Всичко може да се подозира.

— Питаме ви направо: вие знаехте ли?

— Не.

— Лабораторният анализ показа, че съдържанието на тубичките е съставна част на силно действуващо отровно вещество. Така да се каже, едната половина. Нашите химици знаят приблизително състава на втората половина. Двете половини поотделно са почти абсолютно безвредни и притежават висока инертност. Само като се съединят, стават страшни.

— Не съм химик, но вярвам на всичко това.

— Тубичките ги донесе самият Воробьов. Имаме право да смятаме, че втората половина е у вас.

— Това не можете да ми припишете — решително заяви Брокман. — Не зная за никакви половинки. Нищо от никого не съм получавал, Воробьов не можа да стигне до мен.

Като го остави да се изкаже, Марков продължи:

— Стачевска разказа, че от деветнадесети май, тоест от деня на вашето пристигане при нея, до четвърти юни, значи до пътуването ви при Нестеров, вие нито веднъж не сте се отлъчвали от нейния дом. Това вярно ли е?

— Вярно е.

— Стачевска добави, че някъде между деветнадесети и двадесет и осми май все пак вие през деня сте ходили до някъде и сте отсъствували няколко часа. Това също ли е вярно?

За първи път Брокман не отговори веднага, а след малка пауза:

— Не помня.

— Спомнете си. Тя ви е приготвяла храна. Вие сте взели и сатърче със себе си.

— Не помня — повтори Брокман.

— Но вие помните думите си при задържането ви защо този сатър се оказа у вас?

— Помня ги.

— Повторете ги, моля. Аз съм ги забравил.

— За да закопая това, което Воробьов ще ми донесе. Ако ми донесе.

Той здраво се захвана за думата „ако“.

— А тогава, първия път — за каква цел? Дърва ли да си насечете?

— Друг път не е имало. Не ме подвеждайте, гражданино началник.

Марков никога не позволяваше на чувствата, които изпитваше към противника си, да се покажат наяве. Той си остана спокоен и сега.

— Кой ви научи на това обръщение — гражданино началник?

— Имах добри инструктори.

— Моля да не употребявате този израз. Вашите началници са останали оттатък. А по въпроса за „другия път“ ще поговорим още.

Това беше на 12 юли. Извикан на разпит на 14, Брокман заяви, че няма да дава повече никакви показания, тъй като е казал всичко, което му е известно.

Марков остави Брокман на спокойствие. Той чакаше Михаил Тулев, който трябваше всеки момент да се върне след дълго пребиваване зад граница.

Не тревожен от обикновените викания в кабинета на полковника, Брокман започна да нервничи.