Завръщането на резидента

Глава 25Среща с Брокман

Всеки що-годе проницателен наблюдател, ако си постави безсмислената задача да класифицира Линда Николаевна Стачевска, трябва да признае, че тя принадлежи към онзи рядък за нашето време род хора, които се наричат авантюристи от висока класа, хора, чиито ярки представители са били, да кажем, Григорий Отрепов и подобни самозванци — негови предтечи и епигони от раба Клемент, представящ се за умъртвения си господар Агрип Постум и опитващ се да вземе властта от римския император Тиберий, до корнет Савин, който едва не седна на българския трон. От жените можем да посочим така наречената княгиня Тараканова и толкова злополучната Мата Хари.

Историята не е запазила сведения относно това, дали гореспоменатите прекрасни дами са правели утринна гимнастика. Затова пък точно знаем, че Линда Николаевна редовно я правеше в продължение на трите годишни времена — есен, зима, пролет. Лете физзарядката тя заменяше с работата в градината и цветарника.

Всяко постоянство, с изключение на малкото особени случаи — е признак на педантизъм, а педантизмът не се съчетаваше с авантюризма. Въпреки това в Линда Николаевна тези несъчетаеми качества се съчетаваха и може би заради това тя, за разлика от своите предшественички, съумя да доживее до преклонна възраст.

На 5 юли 1972 година Линда Николаевна стана в пет и половина и в шест вече се занимаваше с обикновената си работа в градината. Денят обещаваше да бъде много горещ. Още от сутринта небето загуби синевата си и стана стоманеносиво. Обилно полетите вчера лехи с божури, флокси, латинки и гладиоли въпреки ранния час вече бяха изсъхнали и земята беше станала сива.

Изтръгвайки от лехите появилите се през нощта стръкове бурени, Линда Николаевна си мислеше, че това лято ще бъде тежко за цветята. Но мислите за цветята веднага се смениха с други, по-важни. Отново и отново, както обикновено правеше в последно време, повтаряше мислено маршрутите и действията, предприети по нареждане на нейния обожаван наемател, преценяваше значението им, съпоставяше и се опитваше да предвиди прогнозата за близките дни. Главна изходна позиция и доминанта на тези изчисления беше, което не е трудно да се досетим, нейното собствено участие в предстоящите събития. Както е известно, Линда Николаевна жадуваше за активна дейност, неограничена от примитивните куриерски задължения. Изострената възприемчивост й позволяваше да чете мислите на квартиранта като отворена книга. И тя отдавна беше прочела, че наближава срокът, когато той ще й повери истинска работа. Оставаше още малко да потърпи, неизбежното ще стане. То може да дойде всеки божи ден…

Ето защо в онова безветрено слънчево утро на 5 юли Линда Николаевна не беше изненадана, когато видя Брокман да влиза в градината при нея, макар стрелките на часовника да показваха шест и нещо. Брокман, който никога не се събуждаше по-рано от седем, сега беше избръснат, измит и свеж. Впрочем, като го обхвана с одобрителен поглед, Линда Николаевна успя да забележи в израза на лицето му нетърпение и загриженост. При това в края на устните му димеше цигара и това говореше за неспокойно състояние на духа, тъй като той никога не пушеше преди закуска.

Като огледа сивото безоблачно небе, напрашените листа на ябълките и накрая Линда Николаевна, Брокман каза:

— Днес ще е не по-малко от тридесет градуса.

— Ако не и повече — откликна Линда Николаевна. — Вие ще ходите ли някъде?

— Аз не. Но ще се наложи вие да отидете до Москва.

Линда Николаевна отвърза престилката и я свали. Тя помнеше наизуст съдържанието на картичката, която беше написала под диктовка до непознатия й Воробьов. Затова тя попита:

— В един часа на обяд трябва да бъда на площад „Пушкин“?

— Да.

— Тогава по-добре да не губим време. Ще приготвя закуска.

— Да влезем за малко при мен.

В стаята Брокман извади от сакото си, което седеше в гардероба, бележник, а от бележника — снимка. Подаде я на Линда Николаевна.

— Запомнете го!

Това беше снимката на известния ни вече Воробьов-Блиндер. Най-обикновено лице.

— Той е доста висок, малко по-висок от вас — каза Брокман, прибирайки върнатата му от Линда Николаевна снимка. — Носи кафяв шлифер. Веднага ще го познаете, дори да е сред тълпа от хора… Днес не се предвижда дъжд, едва ли всички ще бъдат с шлифери.

— В градинката при Пушкин обикновено няма тълпи.

— Още по-добре…

— И никаква парола? — попита Линда Николаевна.

— Каква парола ви е нужна, щом видяхте снимката?

— Ами ако се окаже, че не е той?

— Не бързайте, всичко ще ви обясня — каза Брокман. — Значи така. Виждате, че този човек чака, приближавате се и без всякаква парола казвате: „Да отидем в къщи“. Ще го доведете при мен, но не тук, а на пазара, на автобусната спирка. Аз ще бъда там. В колко часа ще можете да пристигнете?

— Трябва да видя разписанието.

Линда Николаевна донесе разписанието на крайградските влакове и двамата го разгледаха. Прецениха, че Линда Николаевна и Воробьов могат да пристигнат с електричката в 15,53.

— До пазара е десет минути пеша — каза Линда Николаевна.

— Ще ви чакам в четири. Ще го доведете до автобусната спирка и ще си отидете. Мен няма да ме видите — не се вълнувайте, аз сам ще го видя.

Брокман запали нова цигара.

— А сега за другия вариант. Може да дойде не този човек, но името му трябва да бъде същото. Ще се приближите и ще попитате: „Вие ли сте другарят Воробьов?“ Той ще каже: „Да“. Вие питате: „Отдавна ли ме чакате?“ Той трябва да отговори: „Точно седемнайсет минути“. Това е паролата.

— Всичко е ясно — каза Линда Николаевна. — Но ако този друг Воробьов ми каже други думи?

Брокман загаси цигарата в пепелника и се усмихна.

— Тогава — моля за извинение. Ще бъде много лошо.

Линда Николаевна нямаше нужда от уточнение защо ще бъде много лошо и кой ще пострада най-напред. Тя мислеше не за себе си, тя се безпокоеше за него.

— А ако все пак ме докарат дотук? Къде да ги водя? В къщи ли?

— У дома, като в капан — каза той. — По-добре на спирката.

— Как ще ви подскажа, че е чужд?

Той се замисли и след това попита:

— Ще вземете ли със себе си някаква чанта?

— Непременно.

— Ако все пак ви докарат дотук, хайде да се условим така: ще държите чантата в дясната ръка. Ако всичко е нормално — в лявата, ако не е — в дясната.

— Добре.

— Ще чакам до четири и половина.

— Безсмислено е — възрази Линда Николаевна. — Електричката може да закъснее.

Брокман имаше възможност и по-рано да се убеди в предаността и изпълнителността на Линда Николаевна. Сега тя показа, че може да бъде хладнокръвна и пресметлива.

— Вярно — съгласи се той. — Хайде да се договорим за краен срок — пет часа.

След това Линда Николаевна приготви закуска, ядоха, тя изми съдовете, изобщо както в обикновен ден. До нейното тръгване не промълвиха нито дума за предстоящата работа. Необикновено беше само неговото напътствие:

— Сбогом — каза Брокман, като й стисна ръката.

— По-добре с чантата в лявата ръка — каза тя и отвори вратата.

Семьонов дойде в градинката на Пушкиновия площад в един без десет.

Той беше със светъл костюм от тънка лятна материя, синя риза без вратовръзка. На ръката му преметнат кафявият шлифер на Воробьов-Блиндер, в чиито джобове имаше по две тубички паста за зъби.

Беше развълнуван. Знаеше, че отдалеч го наблюдават двама верни другари, които по-скоро ще загинат сами, отколкото да позволят да загине той, по от това още повече се вълнуваше. Първо, никаква опасност не го грозеше тук, в центъра на Москва, в този ясен летен ден. Второ, той сам можеше да се защити. Затова невидимото присъствие на другарите само го смущаваше — той се чувствуваше неловко като дебютант на сцена. Ако ги нямаше тях, не би изпитвал такова притеснение. Всички други случайни свидетели на това, което щеше да се разиграе тук, не влизат в сметката, тъй като нямат никаква представа за него.

Семьонов се разхождаше на площадката зад паметника на Пушкин. В такава горещина на този припек това може да прави само човек, дошъл на среща. Но странно нещо, заедно с него тук се разхождаха много хора, жени и мъже. Изобщо цялата градинка, почти лишена от сянка, гъмжеше от хора в този час, на пейките нямаше нито едно свободно място.

Той познаваше Линда Николаевна по снимките, направени от скрита кинокамера, и можеше да я забележи отдалеч, но Семьонов умишлено не се оглеждаше, за да не се издаде. Затова нейното появяване за него беше малко неочаквано. Той обаче забеляза, че тя не пристигна точно в един часа, а в един и пет. Той не знаеше, че тя го беше оглеждала преди това.

Приближавайки се, Линда Николаевна каза:

— Извинете, вие ли сте другарят Воробьов?

Той каза:

— Да.

Тя след пауза попита:

— Отдавна ли ме чакате?

Той смутено сви рамене.

— Как да ви кажа?… Около десет-петнадесет минути.

Линда Николаевна, която досега го гледаше в очите, сега погледна встрани.

— Извинете, като че ли съм сбъркала.

И тръгна със своята величествена походка към Моссъвета.

Тя не произнесе думите, предназначени за истинския Воробьов: „Да отидем в къщи“. Както щеше да каже Павел Синицин, тук и на таралежа би му станало ясно, че Линда Николаевна е разшифровала подмяната без много труд. По какъв начин е сторила това, нямаше време да се гадае. За такъв случай Семьонов си имаше доста разгърнат план на действие. Той си поглади косата с ръка — това беше знак за тези, които наблюдаваха срещата: „Аз съм разкрит“.

Той догони Линда Николаевна до Елисеевския магазин. Като го видя до себе си, тя забави крачка, очаквайки той да я задмине, но Семьонов каза:

— Трябва да побързаме, Линда Николаевна… Да се върнем на площада, да се опитаме да вземем такси?

Линда Николаевна не отговори нищо, спря, обърна се и също така величествено закрачи в обратна посока.

Семьонов, който беше придобил обикновената си увереност, отново почувствува известно притеснение, но вече от друг род. Спокойствието и високомерието на тази възрастна жена бяха така подчертани, че той почувствува раздразнение. Ако беше по-млада, щеше да й избие бързо тази надутост, но от почит към възрастта се наложи да спазва ритуал, който в създалата се ситуация се свеждаше до насилие над здравия смисъл.

Така разсъждаваше Семьонов, докато вървяха до спирката за такси срещу кино „Русия“. За съжаление той не можеше да знае какво става в главата и душата на Линда Николаевна. Заблуждаваше го маската на невъзмутимост, а всъщност под нея изобщо не беше спокойно. И Линда Николаевна не отговаряше на неговите опити да разговарят не само поради високомерието, усвоено от най-добрите берлински образци от 1941–1942 година.

Тя се стараеше да се съвземе от неочакваното объркване.

Макар че при обсъждането с Брокман на това пътуване тя първа допусна именно такъв най-лош за нея вариант и разглеждаше последствията с естествено хладнокръвие, но това беше в нейната къща на четири очи с нейния обожаван квартирант. Едно е да си представиш само собствените действия, а съвсем друго е да действуваш в реална обстановка.

С една дума, Линда Николаевна беше извадена от релсите и се стараеше по-бързо да си върне присъствието на духа. Семьонов търсеше верния тон, за да се освободи по-бързо от напрежението и да се заеме със същността на работата, която го сблъска с тази горделива особа.

На улицата сред потока от хора не беше много удобно да се води поверителен разговор, но все пак някои неща можеха да се кажат.

— Зная разписанието на вашата електричка — миролюбиво каза Семьонов, когато стигнаха до спирката, на която около пет-шест човека чакаха такси.

Линда Николаевна и този път замълча. Семьонов и не чакаше друго.

— Трябва да побързаме за тринадесет и петдесет и осем — каза той напълно благодушно.

Тя мълчеше. Тогава той попита строго:

— В определен ли час ни чакат? Или както дойде?

— Все едно — каза най-после Линда Николаевна и Семьонов разбра, че тя лъже:

— Не е вярно.

— Щом знаете всичко, защо питате?

— Зная много неща, но не всичко. И за вас, и за мен ще бъде по-добре, ако кажете истината.

Вероятно отстрани те изглеждаха като леля и племенник, които обсъждат някакъв семеен въпрос.

— Даже не зная с кого имам честта… — Тя каза това твърде високо, околните можеха да чуят.

Семьонов се наведе към нея.

— Моля, говорете по-тихо. Ще ви покажа документ, само че по-късно.

Той си помисли, че Линда Николаевна, ако пожелае, може да изпадне в истерия тук, на спирката, ще стане публичен скандал и тогава всичко замислено ще отиде по дяволите. Но за щастие тя органически не беше способна на истерия, даже подправена.

Дойде им редът. Двамата седнаха на задната седалка.

— Към Курската гара — каза Семьонов на шофьора.

След това той показа на Линда Николаевна служебната си карта. Стигнаха на гарата в два без десет, мълчаха.

Семьонов си купи билет. (Линда Николаевна каза, че тя има билет, но забрави да каже, че когато тръгна за Москва, заради икономията на време тя беше купила билет и за Воробьов.)

Щом се качиха в електричката, и тя веднага потегли. Вагоните бяха полупразни и те се настаниха в третия отзад напред, до прозореца откъм сенчестата страна, един срещу друг.

— У вас ли ще отидем? — попита Семьонов, възобновявайки прекъснатия разговор.

— Няма какво да правим в къщи, там няма никой.

— Аз говоря сериозно, Линда Николаевна. Струва ми се, че се договорихме с вас.

Сега вече Линда Николаевна беше наистина спокойна. Нещо беше решила твърдо за себе си и не изпитваше колебания. Но и Семьонов придоби подобно настроение, което той наричаше работно.

— Аз също не се шегувам — каза тя.

— Къде трябва да стане срещата?

— На пазара. На автобусната спирка.

— В колко часа?

— От четири до пет.

Линда Николаевна казваше чистата истина и й беше спокойно и добре.

— За да не задавам излишни въпроси, може би ще обясните как ще стане всичко? — каза Семьонов.

— Нищо особено. Ще ви заведа до спирката и ще си отида. А той сам ще ви види и ще дойде.

— И повече никакви пароли?

— Представете си, никакви.

Тя не смяташе да казва за чантата.

— От гарата на какво ще се качим? — поинтересува се той.

— Там е близо.

Тя го оглеждаше много открито, а това на всеки е неприятно.

— Написано ли е нещо върху мен? — попита Семьонов.

— А, не — обръщайки се към прозореца, каза тя. — Обикновен труженик.

— Апропо, как разбрахте, че аз ме съм този, когото очаквахте?

— Не отговорихте както трябва.

— А как трябва?

— Много искате да знаете.

— Това вече няма значение, щом пътуваме заедно.

— Кой знае…

Тя гледаше към прозореца и Семьонов също си позволи да я разгледа добре. Тя беше младолика, но това не можеше да скрие, че пред него седеше възрастна жена. Но се държеше и изглеждаше великолепно. Светлолилав костюм от плътна коприна, тъмна плетена блузка с висока яка, скриваща шията. На главата — сива сламена шапка с букетче лилави цветя… Сивата кожена чанта на Линда Николаевна беше върху коленете й, прикрепяна с двете ръце…

Той разглеждаше Линда Николаевна не заради простото любопитство. Подробности от облеклото, както е известно, даже на учениците може да служи като условен знак. Най-простото обяснение е: щом тя води него, контраразузнавача, на среща с Брокман, те сигурно си имат някакъв знак, с който тя ще му подскаже за грозящата опасност. Но какъв? Може би тя има миниатюрен предавател за работа на близки разстояния?

— Разрешете да погледна чантата ви — каза Семьонов.

Без да променя позата си, тя му подаде чантата.

Нищо подобно на радиопредавател той не откри.

Повече нямаше за какво да говорят. Останалият половин час в горещия вагон щеше да им се стори непоносимо скучен в друго време. Но сега всеки имаше за какво да мисли и двадесетте спирки минаха неусетно, като че ли електричката се движеше безспирно.

В 15.53 часа пристигнаха. От гарата Линда Николаевна поведе Семьонов по една права тиха улица, засадена от двете страни с липи, и невисоки двуетажни къщи с дореволюционна архитектура. След това завиха по по-оживена улица и на около сто метра още Семьонов, забеляза дървената арка с избелели червени букви: „Колхозен пазар“. Вляво от арката — полукръгла площадка, пълна с автобуси, и в дълбочината — белият павилион на автогарата.

— Къде ще бъде той? — попита Семьонов.

— Не зная. Вече ви обясних.

Семьонов все още си мъчеше мозъка над въпроса: по какъв начин Линда Николаевна ще сигнализира Брокман, че води чужд човек? Кърпичка ли ще извади от чантата? Или ще свали шапката?

Като изказваше предположения, Семьонов веднага ги опровергаваше, като сам се ругаеше с груби думи. Ако имаха условен знак, той щеше да бъде такъв, че да не се забележи от страничен човек. Нито за секунда Семьонов не се съмняваше, че имат знак, но не можеше да го отгатне.

Крачеше до Линда Николаевна и я поглеждаше косо. До пазара оставаха някакви си петдесетина метра, когато му хрумна, че единствената вещ, която може да служи за сигнал, трябва да бъде чантата. Нищо друго не може да бъде.

Линда Николаевна я държеше в дясната ръка — още от самата гара. Семьонов реши следното: ако тя, пристигайки на пазара, премести чантата от дясната ръка в лявата, той ще й заповяда да не прави това. И обратно — ако Линда Николаевна не направи това, той ще заповяда да вземе чантата в лявата ръка.

Стигнаха до арката на пазара, която беше на другата страна на улицата, спряха се, за да изчакат минаващите коли. И тук Семьонов каза:

— Вземете чантата в лявата ръка.

Линда Николаевна се направи, че не чува, следейки потока от коли.

— Казах ви да вземете чантата в лявата ръка — повтори Семьонов.

— Защо сте така нервен? — попита Линда Николаевна.

— Моля ви — вече през зъби каза Семьонов.

Тя взе чантата в лявата ръка.

Потокът от коли се прекъсна. Те пресякоха улицата и тръгнаха покрай арката, после покрай площадката откъм широката й дъга — отдясно са наредени магазинчетата и работилничките, а отляво — наредени автобуси върху лъхащия на масло и бензин нажежен асфалт.

— Къде трябва да се разделим? — тихо попита Семьонов.

— Ей там, при автогарата.

— Вие оттук си отидете направо в къщи. Така ще бъде най-добре.

— Нима ме пускате сама? — Въпросът на Линда Николаевна беше пълен с ирония.

— Не се безпокойте, ще имате подходяща компания. Само че много ви моля, когато се разделим, не прехвърляйте чантата от ръка в ръка.

Тя не отговори нищо.

При сградата на автогарата Семьонов се настани под сянката на широката козирка над входа, а Линда Николаевна продължи по дъгообразния тротоар, който опасваше площада. След нея тръгна един от другарите на Семьонов. Като измина десетина метра, тя все пак премести чантата в дясната ръка. Семьонов я проследи със зъл поглед, докато тя се скри зад ъгловата сграда. Той се спогледа с другия си колега. Онзи даде знак, че е разбрал.

В този миг той чу зад гърба си спокоен глас:

— Другаря Воробьов?

Като се обърна, той видя пред себе си Брокман и попита:

— Вие сте Никитин?

Вместо отговор Брокман зададе въпрос:

— Донесохте ли нещо за мен?

Семьонов потупа джоба на преметнатия през ръка шлифер.

— Четири тубички. И още нещо устно. Къде можем да поговорим?

— Да вървим.

Брокман го заведе зад автогарата. Семьонов, който го следваше на две крачки зад него, обърна внимание, че Брокман беше без багаж. В ръката си носеше сгъната като тръба карирана торбичка, която не беше съвсем празна, беше завито нещо в нея.

Като обиколиха сградата, те излязоха на малка пясъчна площадка, обиколена с повехнали млади тополи, които не хвърляха сянка.

— Да ги дам ли? — попита Семьонов.

— Почакай, не тук. Какво искаш да ми кажеш устно?

Семьонов отново потупа по джобовете на шлифера.

— С това трябва много внимателно.

— Добре. Какво още?

— Оттатък се вълнуват — от тебе няма никакви съобщения.

— Кой се вълнува?

— Монаха.

— Така-а-а… Това ли е всичко?

— Казаха, че ти трябва да предадеш нещо.

— Какво?

В интонацията на Брокман имаше двусмислие. Не може да се разбере дали приема разговора за сериозен, или разиграва комедия. Но работата е започната, трябва да се опита продължението.

— Чакат някакви равносметки — каза Семьонов. — За какво става дума, не зная.

Брокман го погледна замислено.

— Така, така… Виж какво, Воробьов, хайде да се повозим извън града.

След около десет минути те пътуваха в прашния, задушен, скърцащ и стенещ автобус по шосето за село Пашино, недалеч от което през май Брокман си беше изкопал тайник под дъба.

Слязоха на същата спирка и закрачиха към гората. Брокман вървеше отзад.

— Още много ли ще вървим?

— Крачи, крачи!

— Аз нямам много време.

— Да вървим нататък — каза Брокман и посочи с ръка Семьонов да върви напред, както досега. Семьонов забеляза, че в ръката му я няма торбичката, вероятно я е изхвърлил по пътя, но ръката му не е празна, нещо стиска в юмрука.

— Ти какво ме конвоираш? — пошегува се Семьонов.

— Давай-давай.

Трябваше да свършва. Нямаше смисъл от продължение. Брокман го водеше в гората не за да сподели секретни работи.

Семьонов даде сигнал на другаря си, а самият той, като замахна рязко с шлифера в лицето на Брокман, за да го заслепи, с една хватка на джудо го повали на земята. Дотичалият другар му помогна да обезоръжат Брокман и да му вържат ръцете.