Здрач

13. Признания

Едуард на слънчевата светлина беше шокиращ. Не можех да му свикна, макар да го зяпах цял следобед. Кожата му, бяла въпреки бледата руменина от вчерашният лов, буквално блещукаше, сякаш хиляди малки диаманти бяха закрепени върху него. Той лежеше напълно мирен в тревата, ризата му разкриваше изваяният му, нажежен гръден кош, искрящите му ръце голи. Лъщящите му, бледо лилави клепачи бяха затворени, въпреки че не спеше разбира се. Перфектна статуя, издълбана от някакъв непознат камък, гладка като мрамор, блестяща като кристал.

От време на време устните му се движеха толкова бързо, че изглеждаха, сякаш трепереха. Но когато попитах, той ми каза че си тананика — беше прекалено ниско за мен, за да го чуя.

Аз също се наслаждавах на слънцето, макар въздуха да не бе достатъчно сух за предпочитанията ми. И на мен би ми харесало да се излегна като него и да позволя слънцето да топли лицето ми. Но останах свита, с брадичка опряна върху коленете ми, като не желаех да сваля очите си от него. Вятърът беше нежен — разпиля косата ми и надипли тревата, което се поклащаше около безжизнената му форма.

Ливадата, която ми се струваше толкова грандиозна отначало, сега бледнееше пред неговото великолепие.

Колебливо, винаги уплашена, дори сега, че ще изчезне като мираж, прекалено красив, за да е истински… колебливо протегнах ръка и погалих опакото на блещукащата му ръка, която стоеше близо до мен. Отново се замаях от перфектната тъкан, атлазено гладка, студена като камък. Когато вдигнах поглед отново, очите му бяха отворени и ме наблюдаваха. Днес бяха карамелени, по-светли, по-топли след лова. Бързата му усмивка повдигна краищата на безукорните му устни.

— Не те ли плаша? — попита закачливо той, но можех да чуя истинското любопитство в мекият му глас.

— Не повече от обикновено.

Той се усмихна по-широко — зъбите му проблеснаха на слънцето.

Примъкнах се по-близо, като протегнах цялата си ръка сега, за да проследя контурите му от китката до лакътя с пръстите си. Видях, че пръстите ми треперят, и знаех, че това няма да му убегне.

— Имаш ли нещо против? — попитах, когато той затвори очите си отново.

— Не — каза той без да отваря очи. — Не можеш да си представиш какво е чувството — въздъхна той.

Леко прокарах ръката си през перфектните мускули на ръката му, проследих бледите дири от синкави вени от вътрешната страна на лакътя му. С другата си ръка се пресегнах да обърна ръката му. Разбирайки какво желаех, той обърна дланта си нагоре в едно от онези шеметно бързи, объркващи негови движения. Стреснах се — пръстът ми замръзна върху ръката му за една кратка секунда.

— Извинявай — промърмори той. Вдигнах поглед, за да видя отново златните му очи. — Прекалено лесно е да бъда себе си с теб.

Вдигнах ръката му, като я обърнах по този начин и се загледах как слънцето блести по дланта му. Приближих я по-близо до лицето си, като се опитвах да открия скритите кристалчета в кожата му.

— Кажи ми за какво си мислиш? — прошепна той. Вдигнах глава, за да видя очите му, които ме гледаха, внезапно напрегнати. — Все още ми е много странно, да не знам.

— Знаеш ли, останалата част от нас се чувстват така през цялото време.

— Труден живот. — Дали си въобразих следата от скръб в гласът му? — Но не ми отговори.

— Иска ми се да знаех ти за какво си мислиш… — поколебах се аз.

— И?

— Иска ми се да можех да повярвам, че си истински. И ми се иска да не се страхувах.

— Не искам да се страхуваш. — Гласът му беше тих шепот. Чух това, което той наистина искаше искрено да отвърне, че няма нужда да се страхувам, че няма от какво да се страхувам.

— Е, нямах предвид точно този тип страх, въпреки че това определено е нещо върху което да се замислиш.

Толкова бързо, че пропуснах движението, той вече беше полуседнал, подпрял се на дясната си ръка, докато лявата му длан все още бе в моите ръце. Ангелското му лице бе на няколко сантиметра от моите. Щях — или трябваше — да се отдръпна назад от неочакваната му близост, но не можех да помръдна. Златните му очи ме омагьосваха.

— От какво се страхуваш тогава? — прошепна внимателно той.

Но не можех да отговоря. Точно както веднъж преди това, усетих студеният му дъх в лицето си. Сладка, неустоима, миризмата накара устата ми да се напълни със слюнка. Не бях изпитвала подобно нещо. Инстинктивно, без да се замислям, се наведох напред, вдишвайки.

И той бе изчезнал, ръката му откъсната от моята. Докато очите ми успяха да се фокусират, той бе на двайсетина крачки от мен, като стоеше на ръба на малката ливада, в гъстата сянка на едно голямо чамово дърво. Той ме гледаше, очите му тъмни в сенките, изражението му непроницаемо.

Можех да почувствам болката и шока по лицето ми. Празната ми ръка бе като ужилена.

— Аз… съжалявам… Едуард — прошепнах аз. Знаех, че можеше да ме чуе.

— Дай ми момент — извика той достатъчно силно за моите не толкова чувствителни уши. Стоях абсолютно неподвижно.

След десет невероятно дълги секунди, той се върна обратно, вървейки бавно. Той се спря, все още на няколко крачки от мен, и после потъна грациозно в тревата, кръстосвайки крака. Очите му не напуснаха моите. Той си пое два дълбоки дъха, след което се усмихна извинително.

— Толкова съжалявам — поколеба се той. — Ще ме разбереш ли какво имам предвид, ако ти кажа, че съм само човек?

Кимнах веднъж, без да мога съвсем да се усмихна на шегата му. Адреналинът пулсираше през вените ми, докато реализацията за опасност бавно изплуваше на повърхността. Можеше да помирише това от мястото си. Усмивката му стана подигравателна.

— Аз съм най-добрият хищник на света, не съм ли? Всичко в мен те привлича — гласът ми, лицето ми, дори мирисът ми. Сякаш имам нужда от това! — Внезапно той бе скочил на крака, като се отдалечи грубо, веднага изчезвайки от поглед, само за да се появи отново под същото дърво като преди, след като бе обиколил ливадата за половин секунда.

— Сякаш би могла да ме надбягаш — засмя се горчиво той.

Той се пресегна с една ръка, и с оглушително пропукване, без усилие той отчупи един клон дебел около шейсетина сантиметра от ствола на смърча. Балансира го в ръката си за момент, след което го захвърли с шеметна скорост, като го разби в едно друго огромно дърво, което се разтресе от удара.

И после отново беше пред мен, само на две крачки разстояние, все още мирен като скала.

— Сякаш би могла да ме пребориш — усмихна се нежно той.

Стоях неподвижно, по-изплашена от него, отколкото някога съм била. Никога не го бях виждала толкова напълно освободен от внимателно изградената си фасада. Никога не е бил по-малко човек… или по-красив. Лицето ми мъртвешки бледо, очите ми разширени, стоях като птичка прикована от очите на змия.

Очарователните му очи сякаш за момент заблестяха с безразсъдна възбуда. След това като минаха няколко секунди, те се замъглиха. Изражението му бавно се превърна в маска от древна тъга.

— Не се страхувай — промърмори той, кадифеният му глас неволно съблазнителен. — Обещавам… — Той се поколеба. — Заклевам се да не те нараня. — Той изглеждаше по-загрижен да убеди себе си отколкото мен. — Моля те прости ми… Мога да се контролирам. Просто ме хвана неподготвен. Но сега ще се държа по-добре.

Той изчака, но аз все още не можех да говоря.

— Не съм жаден днес, наистина — смигна ми той.

Трябваше да се засмея на това, въпреки че звукът бе треперещ и накъсан.

— Добре ли си? — попита деликатно той, като се пресегна бавно, внимателно, за да постави мраморната си ръка обратно в моята.

Погледнах към гладката му, студена ръка, и след това в очите му. Бяха нежни, разкаяни. Сведох глава обратно към ръката му, и тогава бавно се върнах към проследяването на линиите по ръката му с пръста си. Вдигнах поглед и се усмихна плахо.

Той ми отвърна с омайваща усмивка.

— Та докъде бяхме преди да проявя такава грубост? — попита той с благата напевност на отминалият век.

— Честно казано не си спомням.

Той се усмихна, но лицето му бе засрамено.

— Мисля, че говорехме за това защо те е страх, освен очевидните причини.

— А, да.

— Е?

Погледнах надолу към ръката му, като безцелно закръжих по гладката му длан, оцветена като дъгата. Секундите минаваха бавно.

— Колко лесно се ядосвам — въздъхна той. Погледнах в очите му, внезапно усещайки, че това беше точно толкова ново за него, колкото и за мен. Колкото и години на неизмерим опит да бе имал, това беше трудно и за него. Внезапно се окуражих от тази мисъл.

— Страхувах се… защото, е, за очевидните причини. Не мога да остана с теб. А ме е страх, че искам да остана с теб, много повече отколкото би трябвало. — Гледах ръцете му, докато говорех. Беше ми трудно да го кажа на глас.

— Да — съгласи се той бавно. — Това е действително нещо, от което трябва да се страхуваш. Да искаш да бъдеш с мен. Това наистина не е в твой интерес.

Намръщих се.

— Трябваше да си тръгна много отдавна — въздъхна той. — Трябва да си тръгна сега. Но не знам дали ще мога.

— Не искам да си тръгваш — смутолевих жалко аз, все още гледайки надолу.

— И именно заради това трябва да го направя. Но не се тревожи. Аз съм невероятно егоистично същество. Копнея за компанията ти прекалено много, за да направя това, което би трябвало.

— Радвам се.

— Недей! — Той отдръпна ръката си, този път по нежно — гласът му бе по-груб от обичайното. Груб за него, но все още по-красив от който и да е друг човешки глас. Беше ми трудно да съм на една вълна с него — внезапните му смени на настроенията винаги ме оставяха крачка назад, замаяна.

— Не копнея само за твоята компания! Никога не забравяй това. Никога не забравяй, че съм по-опасен за теб от колкото за останалите. — Той се спря, и го видях да се вглежда невиждащо в гората.

Замислих се за момент.

— Не мисля, че разбирам какво точно имаш предвид — поне в последната част — казах аз.

Той погледна обратно към мен и се усмихна, настроението му отново се смени.

— Как да обясня? — замисли се той. — И без да те плаша отново… хмм. — Без да се замисля, той постави отново ръката си в моята — този път я задържах здраво с и двете си длани. Той погледна ръцете ни. — Това е невероятно приятно, топлината — въздъхна той.

Мина още един момент, докато той събираше мислите си.

— Нали знаеш как на всеки му харесва различен вкус? — започна той. — Някои хора обичат шоколадов сладолед, а други предпочитат ягодов?

Кимнах.

— Извинявай за аналогията с храната — не можех да се сетя за друг начин да обясня.

Усмихнах се. Той отвърна печално на усмивката ми.

— Виждаш ли, всеки човек ухае различно, има различна есенция. Ако заключих алкохолик с стая пълна със студена бира, той с удоволствие би я изпил. Но би могъл да устои, ако иска, ако е бивш алкохолик. Сега да кажем, че поставяш в стаята чаша от сто годишно бренди, най-редкият, най-добрият коняк — и изпълниш стаята с ароматът му — как мислиш, че би преживял това?

Стояхме мълчаливо, като се гледахме в очите — опитвахме се да прочетем взаимно мислите си.

Той пръв наруши мълчанието.

— Може би това не е правилното сравнение. Може би би било прекалено лесно да откаже брендито. Може би трябваше да направя алкохолика наркоман вместо това.

— Та това, което казваш е, че аз твоят тип хероин? — подразних го аз, като се опитвах да развеселя настроението.

Той ми се усмихна бързо, като изглежда че оцени усилието ми.

— Да, ти си точно моят тип хероин.

— Това често ли се случва? — попитах аз.

Той погледна към върховете на дърветата, обмисляйки отговорът си.

— Говорих с братята ми за това — той все още се вглеждаше в далечината. — За Джаспър всички вие си приличате. Той се присъедини най-наскоро в семейството ни. За него е трудно да се въздържа изобщо. Не е имал време да развие чувствителност към разликата в миризмите, вкусовете. — Той погледна бързо към мен, изражението му съжалително. — Извинявай — каза той.

— Нямам против. Моля те, не се тревожи, че ще ме обидиш, или изплашиш, или каквото и да е там. Това е начинът, по който мислиш. Мога да те разбера, или поне да се опитам. Просто обясни доколкото можеш.

Той си пое дълбоко въздух и се загледа отново в небето.

— Та Джаспър не беше сигурен дали някога е срещал някой, който е — той се поколеба, търсейки правилната дума, — толкова неустоим, колкото си ти за мен. Което ме кара да си мисля, че не е. Емет е бил по-дълго на влака, така да се каже, и ме разбра какво имам предвид. Той каза, че го е имал два пъти, единият по-силен от другият.

— Ами ти?

— Никога.

Думата увисна за момент в топлият бриз.

— Какво е направил Емет? — попитах аз, като наруших мълчанието.

Не трябваше да задавам този въпрос. Лицето му помръкна, ръката му се сви в юмрук в моята. Той погледна настрани. Изчаках, но той нямаше да ми отговори.

— Предполагам, че знам — накрая казах.

Той вдигна очи — изражението му тъжно, умоляващо.

— Дори и най-силните от нас падат от влака, нали така?

— Какво чакаш? Позволението ми? — Гласът ми бе по-остър, отколкото възнамерявах. Опитах се да направя тонът си по-мил — можех да предположа какво му струва откровеността му. — Имам предвид, това означава ли, че няма надежда? — Колко спокойно съм можела да обсъждам собствената си смърт!

— Не, не! — Гласът му беше мигновено гузен. — Разбира се, че има надежда! Имам предвид, разбира се, че няма… — Той остави изречението да виси. Очите му изгаряха моите. — Нашето е различно. Емет… това са били просто непознати, които е срещнал. Било е преди много години, и той не е бил така… трениран, така предпазлив, какъвто е сега.

Той притихна, докато ме наблюдаваше напрегнато, докато премислях нещата.

— Значи, ако се бяхме срещнали… о, не знам, в тъмна алея или нещо такова… — гласът ми затихна.

— Костваше ми всичко, което имах, за да не скоча по средата на часа пълен с деца и… — Той спря рязко, като извърна поглед. — Когато мина покрай мен, можех да проваля всичко, което Карлайл бе изградил за нас, точно тогава и точно там. Ако не бях отричал жаждата си през последните, е, прекалено много години, нямаше да успея да се спра. — Той замълча, като се мръщеше срещу дърветата.

Той погледна към мен мрачно, когато и двамата си спомнихме.

— Сигурно си си помислила, че съм луд.

— Не можех да разбера защо. Как можа толкова бързо да ме намразиш…

— За мен беше, сякаш ти си някакъв демон, призован право от собственият ми Ад, за да ме унищожи. Мирисът, който идваше от кожата ти… мислех си, че ме доведе до умопомрачение през този ден. В този един час измислих стотици начини да те подмамя от стаята, за да дойдеш с мен, да те хвана сама. И се борих с всеки един от тях, като мислех за семейството си, какво бих им причинил. Трябваше да избягам, да изчезна преди да изговоря думите, които да те накарат да ме последваш…

Той вдигна поглед към слисаното ми изражение, докато се опитвах да възприема горчивите му спомени. Златните му очи ме изгаряха изпод миглите му, хипнотични и смъртоносни.

— Ти щеше да ме последваш — обеща той.

— Без съмнение — опитах се да говоря спокойно.

Той се намръщи на ръцете ми, като ме освободи от силата на погледа си. — И тогава, когато се опитвах да пренаредя програмата си в безсмислен опит да те избегна, ти беше там — в близост в онази малка, топла стая, мирисът ти беше влудяващ. Насмалко да те взема още тогава. Имаше само още един крехък човек там — толкова лесен за елиминиране.

Потреперих под топлото слънце, като виждах спомените си с наново през неговите очи, едва сега усещайки опасността. Горката госпожица Коуп — потреперих отново при мисълта колко близо съм била до нехайната отговорност за смъртта й.

— Но устоях. Не знам как. Насилих се да не те чакам, да не те последвам след училище. Беше по-лесно навън, когато не можех да те усетя повече, да мисля по-ясно, да взема правилните решения. Оставих останалите до вкъщи — бях прекалено засрамен, за да им кажа колко съм слаб, само усетиха, че нещо не е както трябва — и отидох право към Карлайл, в болницата, за да му кажа, че заминавам.

Изгледах го изненадана.

— Разменихме си колите — той имаше бензин до горе, а аз не исках да спирам. Не смеех да се прибера вкъщи, да се изправя в лице с Есме. Тя нямаше да ме остави да си тръгна, без да направи сцена. Щеше да се опита да ме убеди, че не е нужно… До следващата сутрин бях в Аляска. — Той звучеше засрамен, сякаш бе признал голямо малодушие. — Прекарах два дни там с някои стари познати… но бях обзет от носталгия по дома. Мразех се задето бях разстроил Есме и останалите, осиновеното ми семейство. В чистият въздух на планините ми беше трудно да повярвам, че си толкова неустоима. Убедих се, че бе проява на слабост да избягам. И преди се бях справял с изкушенията, не от такава величина, дори не беше близо, но аз бях силен. Че коя беше ти, едно незначително малко момиче… — ухили се той внезапно, — … да ме прогони от мястото, където исках да съм? Затова се върнах… — Той се загледа в пространството.

Не можех да говоря.

— Взех предпазни мерки, ловувах, хранех се повече от обикновено преди да те видя отново. Бях сигурен, че съм достатъчно силен, за да те третирам като всеки друг човек. Бях прекалено арогантен. Без съмнение беше сложно, защото не можех просто да прочета мислите ти, да знам каква е реакцията ти към мен. Не бях свикнал да вземам такива заобиколни мерки, като да подслушвам думите ти в умът на Джесика… а нейният ум не е много оригинален, и беше досадно да се унижавам до това. А и не можех да знам дали наистина имаш предвид това, което казваш. Всичко това беше крайно дразнещо. — Той се намръщи при мисълта. — Исках да забравиш отношението ми от първият ден, ако бе възможно, затова се опитах да говоря с теб така, както бих говорил с който и да е. Бях нетърпелив всъщност, като се надявах да дешифрирам някоя от мислите ти. Но ти беше прекалено интересна, осъзнах, че съм погълнат от изразяването ти… и от време на време раздвижваше въздуха с ръка или с косата си, и мирисът пак ме зашеметяваше… Разбира се, ти бе почти прегазена до смърт пред очите ми. По-късно измислих едно наистина добро обяснение за начина, по който бях реагирал тогава — защото, ако не те бях спасил, ако кръвта ти беше разляна пред мен, не мисля, че бих се спрял да разкрия какви сме всъщност. Обаче се сетих за това извинение по-късно. По онова време, единственото, което можех да мисля е, «Само не нея».

Той затвори очи, изгубен в агонизиращото си признание. Слушах го, повече жадна отколкото рационална. Разумът ми казваше, че би трябвало да съм ужасена. Наместо това бях облекчена да разбера най-накрая. И бях изпълнена със съчувствие към страданията му, дори сега, когато признаваше желанието си да отнеме живота ми.

Чак сега възвърнах гласът си, който обаче бе немощен.

— В болницата?

Очите му проблеснаха към мен.

— Бях ужасен. Не можех да повярвам, че ни бях изложил на опасност въпреки всичко, че се бях оставил на твоята власт — от всички възможни хора. Сякаш се нуждаех от още един мотив да те убия. — И двамата трепнахме, когато се изплъзна тази дума. — Но имаше обратният ефект — продължи той бързо. — Скарах се с Розали, Емет и Джаспър, когато те предложиха, че сега му е времето… най-ужасната кавга, която сме имали. Карлайл беше на моя страна, както и Алис — той направи гримаса, когато спомена името й. Не можех да си представя защо. — Есме ми каза да направя това, което сметна за редно, за да ме накара да остана. — Той поклати глава снизходително. — На следващият ден подслушвах умовете на всички, с които говори, шокиран, че държиш на думата си. Не те разбирах изобщо. Но знаех, че не мога да се замесвам повече с теб. Направих всичко възможно, за да стоя колкото се може по-надалеч от теб. И всеки ден ароматът на кожа ти, дъхът ти, косата ти… удряше ме толкова силно, колкото и първият ден.

Той отново срещна очите ми, и неговите бяха неочаквано топли.

— И въпреки това — продължи той, — щеше да се окаже по-добре, ако бях разкрил всички ни в онзи пръв момент, отколкото сега, тук — без свидетели и нищо да ме спре — да те нараня.

— Защо? — бях достатъчно човечна, за да попитам.

— Изабела. — Той произнесе името ми внимателно, след това игриво разроши косата ми със свободната си ръка. Шок премина през тялото ми при небрежното му докосване. — Бела, не бих могъл да живея със себе си, ако някога те нараня. Не знаеш колко много ме измъчваше. — Той погледна надолу, отново засрамен. — Мисълта за теб, неподвижна, бяла, студена… да не видя никога как се изчервяваш ярко отново, никога да не зърна онзи блясък на интуицията в очите ти, когато разкриеш преструвките ми… би било непоносимо. — Той вдигна възхитителните си, измъчени очи към мен. — Ти си най-важното нещо за мен сега. Най-важното нещо за мен изобщо.

Главата ми се въртеше от рязката смяна на посоката, която разговорът ни бе поел. От веселата тема за неизбежната ми смърт, внезапно се обяснявахме един на друг. Той чакаше, и въпреки че гледах надолу към ръцете ни между нас, знаех че златните му очи са върху мен.

— Ти вече знаеш какво чувствам аз, разбира се — накрая казах. — Аз съм тук… което, грубо преведено, означава, че предпочитам да умра, отколкото да стоя далеч от теб. — Намръщих се. — Аз съм идиот.

— Наистина си идиот — съгласи се той през смях. Очите ни се срещнаха и аз също се засмях. Смеехме се заедно на идиотщината и на очевидната невъзможност на подобен момент по това време.

— И така лъвът се влюби в агнето… — промърмори той. Погледнах настрани, скривайки очите си тъй като се развълнувах от думата.

— Какво глупаво агне — въздъхнах аз.

— Какъв извратен, мазохистичен лъв. — Той се вгледа в тъмната гора за дълъг момент, и аз се зачудих къде са го отвели мислите му.

— Защо…? — започнах аз, и след това замълчах, несигурна как да продължа.

— Да?

— Кажи ми защо избяга от мен преди малко?

— Знаеш защо — усмивката му отслабна.

— Не, имам предвид, къде точно сгреших? Виждаш ли, трябва да съм подготвена, затова е по-добре да знам какво не трябва да правя. Това, например — погалих опакото на ръката му — изглежда е наред.

Той се усмихна отново.

— Не си направила нищо лошо, Бела. Вината е моя.

— Но аз искам да помогна, ако мога, за да не го правя толкова трудно за теб.

— Е… — той се замисли за момент. — Беше по-скоро близостта ти. Повечето хора инстинктивно се отдръпват от нас, сякаш отблъснати от неземността ни… Не очаквах да се приближиш толкова. А и мирисът на гърлото ти. — Той се спря, като погледна да види дали ме е разстроил.

— Добре тогава — казах вятърничаво, като се опитвах да облекча внезапно напрегнатата атмосфера. Свих брадичката си. — Няма повече гърло.

Проработи — той се засмя.

— Не, наистина, бях по-скоро изненадан.

Той вдигна свободната си ръка и я постави нежно върху шията ми. Стоях неподвижно, студът на допирът му бе естествено предупреждение — предупреждение, което ми казваше да съм ужасена. Но нямаше чувство на страх в мен. Но имаше, въпреки това, други чувства…

— Виждаш ли — каза той. — Всичко е наред.

Кръвта ми препускаше и ми се иска да можех да я забавя, като усещах, че това навярно прави всичко много по-трудно — туптенето на пулса във вените ми. Определено можеше да го чуе.

— Руменината на страните ти е очарователна — промърмори той. Той нежно освободи и другата си ръка. Ръцете ми увиснаха в скута ми. Той нежно докосна бузата ми, след което задържа лицето ми в мраморните си ръце. — Стой мирно — прошепна той, сякаш не бях замръзнала вече.

Бавно, без да откъсва очи от моите, той се наведе към мен. След това внезапно, но много внимателно, той опря студената си буза срещу вдлъбнатината в основата на гърлото ми. Не можех да помръдна дори и да исках. Заслушах се в звука на равното му дишане, като гледах как слънцето и вятъра си играят с бронзовата му коса, по-човешка от която и да е друга част в него.

Преднамерено бавно, ръцете му се спуснаха отстрани на шията ми. Трепнах и го чух да улавя дъха си. Но ръцете му не спряха, докато бавно се придвижиха към раменете ми, и след това спряха.

Лицето му се придвижи, носът му опираше ключицата ми. Той се установи с едната страна на лицето му притисната леко срещу гръдният ми кош.

Той слушаше сърцето ми.

Въздъхна.

Не знаех колко време стояхме без да се движим. Можеха да бъдат часове. Евентуално туптенето на пулсът ми се забави, но той не мръдна, нито проговори, докато ме държеше. Знаех, че във всеки момент може да му дойде в повече, и че животът ми щеше да свърши — толкова бързо, че можех дори да не разбера. А не можех да се накарам да ме е страх. Не можех да мисля за нищо друго, освен за това, че ме докосваше.

И тогава, прекалено рано, той ме пусна.

Очите му бяха спокойни.

— Вече няма да е толкова трудно — каза той доволно.

— Това много трудно ли ти беше?

— Дори не беше и наполовина толкова лошо, колкото си представях, че ще е. Ами ти?

— Не, не беше лошо… за мен.

Той се усмихна на интонацията ми.

— Знаеш какво имам предвид.

Усмихнах се.

— Ето. — Той взе ръката ми и я постави върху бузата си. — Усещаш ли колко е топла?

И наистина беше почти топла, обичайно студената му кожа. Само че почти не забелязах, защото докосвах лицето му, нещо за което си мечтаех непрекъснато още от първият ден, когато го видях.

— Не мърдай — прошепнах аз.

Никой не може да бъде неподвижен като Едуард. Той затвори очи и застана като камък, скулптура изпод ръката ми.

Движех се дори по-бавно от него, като внимавах да не направя едно неочаквано движение. Погалих страните му, деликатно докоснах клепачите му, лилавата сянка под очите му. Проследих формата на идеалният му нос, и тогава, все толкова внимателно, на безукорните му устни. Устните му се разтвориха изпод ръката ми, и можех да усетя студеният му дъх върху пръстите ми. Исках да се наведа, да вдъхна аромата му. Затова пуснах ръката си и се отдръпнах, без да искам да го притискам много.

Той отвори очи, а те бяха гладни. Не по начин, който да ме накара да се страхувам, а по-скоро да присвие мускулите на стомаха ми и да накара пулсът ми да забие през вените ми отново.

— Иска ми се — прошепна той, — иска ми се да можеше да усетиш… сложността… объркването… което изпитвам. Да можеше да разбереш.

Той вдигна ръка към косата ми и внимателно я отметна от лицето ми.

— Обясни ми.

— Не знам дали ще мога. Казах ти, от една страна, гладът — жаждата — онова окаяно същество, което съм, съчувствам ти. И мисля, че можеш да разбереш това до известна степен. Макар че — той почти се усмихна, — тъй като не си пристрастена към каквито и да е нелегални субстанции, вероятно не можеш да вникнеш напълно в смисъла. Но… — Пръстите му докоснаха леко устните ми, карайки ме да потреперя отново. — Има и друг вид глад. Глад, който дори не разбирам, който ми е чужд.

— Мисля, че разбирам това по-добре отколкото си мислиш.

— Не съм свикнал да се чувствам толкова човешки. Винаги ли е така?

— За мен? — Замълчах. — Не, никога. Никога преди това.

Той задържа ръцете ми в своите. Чувствах ги толкова слаби в желязната му хватка.

— Не знам как да съм близо до теб — призна той. — Не знам дали мога.

Наведох се много бавно напред, предупреждавайки го с очите си. Поставих бузата си срещу каменната му гръд. Можех да чуя само дишането му и нищо друго.

— Това е достатъчно — въздъхнах аз, като затворих очи.

По един много човешки начин, той ме обви с ръцете си и притисна лицето си о косата ми.

— По-добър си, отколкото си мислиш — отбелязах аз.

— Имам човешки инстинкти — може да са дълбоко заровени, но са там.

Седяхме така за един неизмеримо дълъг момент — чудех се дали не му се мърдаше като на мен. Но можех да видя как светлината отслабва, сенките на дърветата започнаха да ни достигат, и аз въздъхнах.

— Трябва да тръгваш.

— Мислех си, че не можеш да четеш мислите ми.

— Просто ми става по-ясен — можех да чуя усмивката в гласът му.

Той хвана раменете ми и аз погледнах лицето му.

— Може ли да ти покажа нещо? — попита той, като внезапна възбуда освети очите му.

— Да ми покажеш какво?

— Ще ти покажа как аз пътувам из гората. — Той видя изражението ми. — Не се тревожи, ще бъдеш в безопасност, пък и ще стигнем до пикапа ти много по-бързо. — Устата му се изви в онази крива усмивка, толкова красива, че сърцето ми почти спря.

— В прилеп ли ще се превърнеш? — попитах предпазливо.

Той се засмя толкова силно, колкото не го бях чувала досега.

— Сякаш не съм го чувал това и преди!

— Да бе, сигурно го ти го казват през цялото време.

— Хайде, малка страхливке, качи се на гърба ми.

Исках да видя дали се шегува, но очевидно, той бе сериозен. Той се усмихна, когато видя колебанието ми и се пресегна към мен. Сърцето ми реагира — дори и да не можеше да чете мислите ми, пулсът ми винаги ме издаваше. След това продължи да ме вдига върху гърбът си, със съвсем малко усилие от моя страна, пък и, когато се настаних на място, го обвих толкова силно с краката и ръцете си, че нормален човек би се задушил. Все едно да се сграбча за скала.

— Малко по-тежка съм от една раница — предупредих аз.

— Ха! — изсумтя той. Почти можех да видя как извърта очи. Не го бях виждала толкова оживен досега.

Той ме стресна, като внезапно сграбчи ръката ми, притисна дланта ми към лицето си и вдиша дълбоко.

— Става все по-лесно — смутолеви той.

И след това започна да тича.

Ако някога се бях страхувала от смъртта в негово присъствие, било е нищо в сравнение с това, което чувствах сега.

Той профуча през тъмните, гъсти дъбрави на гората като куршум, като призрак. Нямаше нито звук, нито доказателство, че краката му докосваха земята. Дишането му не се промени, никога не показа някакво усилие. Но дърветата летяха покрай нас с опасна скорост, винаги пропускайки ги с няколко сантиметра.

Бях прекалено ужасена, за да затворя очи, въпреки че студеният горски въздух плющеше в лицето ми и го изгаряше. Чувствах се, сякаш бях глупаво подала главата си през прозореца на самолет по време на полет. И за пръв път в живота ми, почувствах замайващата слабост на гадене от движението.

И изведнъж свърши. Бяхме се катерили с часове, докато стигнем ливадата на Едуард, а сега, въпрос на няколко минути, се бяхме върнали до пикапа.

— Ободряващо, нали? — Гласът му беше висок, развълнуван.

Той застана неподвижно, докато чакаше да сляза. Опитах, но мускулите ми не ме слушаха. Ръцете и краката ми стояха сключени около него, докато главата ми се въртеше неудобно.

— Бела? — попита той, вече разтревожен.

— Мисля, че трябва да полегна — задъхах се аз.

— О, извинявай — той все още ме чакаше, но аз не можех да помръдна.

— Мисля, че имам нужда от помощ — признах аз.

Той се засмя тихо, и внимателно отпусна хватката ми около вратът си. Нямаше съпротивление срещу желязната сила на ръцете му. След което ме извъртя, за да се обърна към него, гушвайки ме в ръцете си, сякаш бях малко дете. Задържа ме за момент, след което внимателно ме постави на гъвкавата папрат.

— Как се чувстваш? — попита той.

Не можех да знам как се чувствам, когато главата ми се въртеше толкова бързо.

— Замаяна, струва ми се.

— Сложи глава между коленете си.

Опитах това и помогна малко. Вдишвах и издишвах бавно, като държах главата си мирна. Усещах, че седи до мен. Мина време, и евентуално открих, че мога да вдигна главата си. Имаше кух звънтящ звук в ушите ми.

— Предполагам, че това не беше добра идея — замисли се той.

Опитах се да бъда позитивна, но гласът ми беше немощен.

— Не, беше много интересно.

— Хах! Бяла си като призрак… не, бяла си като мен!

— Май че трябваше да си затворя очите.

— Спомни си го това следващият път.

— Следващият път! — простенах аз.

Той се засмя, настроението му все още лъчезарно.

— Фукльо — измърморих аз.

— Отвори очи, Бела — каза тихо той.

И той беше точно там, лицето му толкова близо до моето. Красотата му ме порази — беше прекалено много, прекаленост към която не можех да свикна.

— Мислех си, докато тичах… — Той замълча.

— Да не удариш някое дърво, надявам се.

— Глупава Бела — изкиска се той. — Бягането ми е втора природа, не е нещо, за което трябва да мисля.

— Фукльо — измърморих отново.

Той се усмихна.

— Не — продължи той. — Мислех си за нещо, което исках да опитам. — И той пак взе лицето ми в ръцете си.

Не можех да дишам.

Той се поколеба — но не по нормалният начин, по човешкият начин.

Не по начина, по който мъжът се спира преди да целуне една жена, за да прецени реакцията й, да види как ще бъде приет. Навярно би се позабавил, за да удължи момента, този идеален момент на очакване, който понякога е по-добър и от самата целувка.

Едуард се бавеше, за да се провери, за да види дали е безопасно, да се убеди, че все още има контрол над нуждата си.

И тогава студените му, мраморни устни се притиснаха нежно към моите.

Това, което никой от нас не очакваше, беше моят отговор.

Кръвта закипя изпод кожата ми, изгори устните ми. Дишането ми се превърна в диво задъхване. Пръстите ми се преплетоха в косата му, притискайки го към мен. Устните ми се разтвориха, докато вдишвах опияняващия му аромат.

Незабавно почувствах как той се превръща в неотзивчива скала изпод устните ми. Ръцете му нежно, но с настоятелна сила, избутаха лицето ми назад. Отворих очи, за да видя сдържаното му изражение.

— О-па — издишах аз.

— Това е меко казано.

Очите му бяха диви, челюстта му стисната в остро въздържание, обаче не промени перфектното си изражение. Той задържа лицето ми на сантиметри от неговото. Омайваше очите ми.

— Дали да… — опитах се да се отдръпна, за да му дам малко пространство.

Ръцете му отказаха да ми позволят да помръдна и със сантиметър.

— Не, поносимо е. Изчакай за момент, моля те. — Гласът му беше учтив и сдържан.

Държах очите си върху неговите, като наблюдавах как възбудата в тях отслабва и се смекчава.

Тогава се усмихна изненадващо дяволито.

— Така — каза той, очевидно доволен от себе си.

— Поносимо? — попитах аз.

Той се изсмя силно.

— По-силен съм, отколкото си мислех. Хубаво е да се знае.

— Иска ми си да мога да кажа същото за себе си. Извинявай.

— Ти си само човек, все пак.

— Много благодаря — казах язвително аз.

Той беше на крака с едно от гъвкавите си, почти невидими бързи движения. Той ми подаде ръка, един неочакван жест. Бях толкова свикнала със стандартното ни, внимателно недокосване. Поех ледената му ръка, като се нуждаех повече от опората, отколкото си мислех. Равновесието ми все още не се бе завърнало.

— Все още ли си изтощена от бягането? Или от целувката? — Колко безгрижен, колко човечен изглеждаше, докато се смееше сега, ангелското му лице необезпокоено. Той беше различен Едуард, от този който познавах. И се почувствах още по-увлечена по него. Сега би ми причинило физическа болка да бъда разделена от него.

— Не бих могла да съм сигурна, все още ми е замаяно — успях да отговоря. — Мисля, че е по малко и от двете.

— Може би трябва да ми дадеш аз да карам.

— Ти да не си луд? — възразих аз.

— Карам по-добре от теб в най-добрите ти дни — подразни ме той. — Имаш много по-бавни рефлекси.

— Убедена съм, че е вярно, но не мисля, че нервите ми, или пикапът ми, биха го понесли.

— Някакво доверие, моля те, Бела.

Ръката ми беше в джоба, стиснала здраво ключът. Стигнах устни, помислих за момент, след което поклатих глава със стисната усмивка.

— Мне. Няма шанс.

Той повдигна недоверчиво вежда.

Започнах да го заобикалям, насочвайки се към шофьорското място. Може би щеше да ме пусне да мина, ако не се клатушках леко. Но може би пък нямаше. Ръката му създаде неизбежна примка около кръста ми.

— Бела, вече изразходих голямо количество лични усилия да те запазя до този момент жива. Няма да те оставя да седнеш зад волана, когато дори не можеш да вървиш в права линия. Освен това, приятели не оставят приятели да карат пияни — цитира той с изкискване. Можех да усетя неустоимо сладката миризма да идва от гърдите му.

— Пияна? — възразих аз.

— Опиянена си от самото ми присъствие. — Той се хилеше със закачливо самодоволство отново.

— Не мога да споря с това — въздъхнах аз. Нямаше начин — не можех да му устоя по какъвто и да е начин. Вдигнах високо ключа и го пуснах, като гледах как ръката му проблесна като светкавица, за да го хване безшумно. — Карай внимателно — пикапът ми е възрастен гражданин.

— Много ясно — одобри той.

— А ти изобщо не си ли засегнат? — попитах смутено аз. — От присъствието ми?

Отново подвижните му черти се промениха, изражението му стана меко, топло. Отначало не ми отговори — просто наведе лицето си към моето, като прокара устни по челюстта ми, от ухото ми до брадичката, нагоре и надолу. Трепнах.

— Въпреки това — накрая прошепна той, — аз имам по-добри рефлекси.