Здрач

19. Сбогувания

Чарли ме очакваше. Всички лампи в къщата бяха светнати. Умът ми беше празен, докато се опитвах да измисля начин, за да го накарам да ме пусне. Това нямаше да е особено приятно.

Едуард паркира бавно, далеч от пикапа ми. И тримата бяха остро нащрек, изпънати в седалките си, ослушвайки се за всеки звук от гората, вглеждайки се във всяка сянка, улавяйки всеки мирис, като търсеха нещо, което не си е на мястото. Двигателят спря и аз стоях неподвижно, докато те продължаваха да се ослушват.

— Не е тук — каза Едуард напрегнато. — Да тръгваме.

Емет се пресегна да ми помогне със закопчалките.

— Не се тревожи, Бела — каза той с нисък, но весел глас, — ще се погрижим бързо за нещата тук.

Почувствах влага да пълни очите ми, докато гледах Емет. Почти го познавах и все пак, по някакъв начин, да не знам кога ще го видя отново след тази вечер беше мъчително. Знаех, че това е едва слабо предвкусване на сбогуванията, които ми предстояха да преживея през следващият час, и мисълта за това, накара сълзите ми да потекат.

— Алис, Емет. — Гласът на Едуард беше заповеднически. Те се разпръснаха безшумно в тъмнината, бързо изчезвайки. Едуард отвори вратата ми и взе ръката ми, след което ме придърпа в защитната прегръдка на ръцете си. Той ме изпрати сковано към къщата, очите му претърсваха нощта.

— Петнайсет минути — предупреди ме той изпод дъха си.

— Мога да го направя — подсмръкнах аз. Сълзите ми ме бяха вдъхновили.

Спрях се под навеса и взех лицето му в ръцете си. Погледнах яростно в очите му.

— Обичам те — казах с нисък, напрегнат глас. — И винаги ще те обичам, без значение какво ще се случи.

— Нищо няма да ти се случи, Бела — каза той също толкова разгорещено.

— Просто следвай плана, става ли? Пази Чарли заради мен. Той няма да ме харесва много след това, и искам да мога да му се извиня по-късно.

— Влизай вътре, Бела. Трябва да побързаме. — Гласът му беше напрегнат.

— Още едно нещо. — Прошепнах страстно. — Не ме слушай изобщо какво ще ти кажа тази вечер! — Той се бе навел, така че всичко, което трябваше да направя, бе за се изправя на пръсти, за да целуна изненаданите му, замръзнали устни с колкото сила можех. След което се обърнах и ритнах вратата.

— Махай се, Едуард! — извиках му, като изтичах вътре и затръшнах вратата пред все още шокираното му лице.

— Бела? — Чарли бе обикалял всекидневната и вече бе на крака.

— Остави ме на мира! — креснах му аз през сълзи, които се стичаха неудържимо сега. Побягнах нагоре по стълбите към стаята ми, като затръшнах вратата и я заключих. Притичах към леглото си, като се метнах на пода, за да взема сака си. Бързо бръкнах изпод матрака, за да взема завързаният стар чорап, където държах тайните си спестявания.

Чарли чукаше на вратата ми.

— Бела, добре ли си? Какво става? — Гласът му беше изплашен.

— Отивам си вкъщи — извиках аз, като гласът ми се пречупи на идеалното място.

— Той посегна ли ти? — Гласът му клонеше към гняв вече.

— Не! — изпищях няколко октави по-високо. Обърнах се към скрина ми, и Едуард вече беше там, като тихо вадеше купища случайни дрехи, които той хвърляше към моята посока.

— Да не би да е скъсал с теб? — Чарли беше объркан.

— Не! — изкрещях, малко по-бездиханна, докато тиках всичко в чантата. Едуард хвърли още няколко неща от скрина към мен. Сакът беше доста пълен вече.

— Какво се случи, Бела? — Чарли извика през вратата, като удряше отново по нея.

— Аз скъсах с него! — извиках обратно, като дърпах ципа на сака. Способните ръце на Едуард избутаха моите и дръпнаха плавно ципа. Той сложи внимателно ремъка през рамото ми.

— Ще бъда в пикапа — тръгвай! — прошепна той и ме избута към вратата. Той изчезна през прозореца.

Отключих вратата и грубо избутах Чарли, като се борех с тежката си чанта, докато слизах надолу по стъпалата.

— Какво стана? — извика той. Той беше точно зад мен. — Мислех си, че го харесваш.

Той ме хвана за лакътя в кухнята. Въпреки че все още бе объркан, хватката му бе здрава.

Той ме завъртя, за да го погледна, и можех да разбера от лицето му, че той нямаше никакво намерение да ме пусне да си ида. Можех да се сетя само за един начин, за да се измъкна, и той включваше да го нараня толкова много, че вече се мразех само заради това, че го обмислях. Но нямах време, а и исках да го запазя в безопасност.

Изгледах баща си, с пресни сълзи в очите, породени от това, което се канех да направя.

— Харесвам го — и точно там е проблема. Не мога повече така! Не мога да се обвързвам повече с това място! Не искам да се окажа в капан в този тъп, скучен град като мама! Няма да направя същата тъпа грешка като нея. Мразя това място — не мога да остана и минута повече!

Той пусна ръката ми така, сякаш го бе ударил ток. Извърнах се от шокираното, наранено лице и се отправих към вратата.

— Белс, не можеш да тръгнеш сега. Вечер е — прошепна той иззад мен.

Не се обърнах.

— Ще спя в пикапа, ако се изморя.

— Почакай само още една седмица — помоли ме той, все още зашеметен. — Рене ще се е върнала дотогава.

Това напълно ме извади от релси.

— Какво?

Чарли продължи бързо, почти бърборещ от облекчение, докато се колебаех.

— Тя се обади, докато ти беше навън. Нещата не вървят така добре във Флорида, и ако не подпишат договора на Фил до края на седмицата, те ще се върнат в Аризона. Помощник треньора там им казал, че може да намерят място за него.

Поклатих глава, като се опитвах да пренаредя сега обърканите си мисли. Всяка минаваща секунда поставяше Чарли в по-голяма опасност.

— Имам ключ — промърморих аз, като завъртях дръжката. Той беше прекалено наблизо, на една ръка разстояние от мен, лицето му смаяно. Не можех да губя повече време в спорове с него. Щеше да се наложи да го нараня още повече.

— Просто ме пусни да си ида, Чарли. — Повторих последните думи на майка ми, както когато тя си е тръгвала през тази врата преди много, много години. Казах ги доколкото гневно можах, и отворих рязко вратата. — Не се получи, ясно? Наистина, наистина мразя Форкс!

Жестоките ми думи свършиха работата — Чарли замръзна на прага, поразен, докато аз избягах в нощта. Бях чудовищно изплашена от празният двор. Бягах диво към пикапа, като си представях тъмна сянка зад мен. Хвърлих чантата си в коритото и отворих вратата. Ключът ме чакаше в запалителя.

— Ще ти се обадя утре! — извиках аз, като желаех повече от всичко, да мога да му обясня нещата още тогава, като знаех, че нямаше да мога. Форсирах двигателя и потеглих.

Едуард се пресегна за ръката ми.

— Спри колата — каза той, когато къщата и Чарли бяха изчезнали зад нас.

— Мога да карам — казах през стичащите се сълзи.

Дългите му ръце внезапно сграбчиха талията ми и кракът му отмести моя от педала за газта. Той ме придърпа през скута си, като отмести ръцете ми от кормилото, и внезапно той бе на шофьорското място. Пикапът не помръдна встрани и със сантиметър.

— Няма да можеш да откриеш къщата — обясни той.

Внезапно зад нас проблеснаха светлини. Обърнах се към задният прозорец с очи разширени от ужас.

— Това е просто Алис — увери ме той. Отново взе ръката ми.

Умът ми беше изпълнен с образи на Чарли на прага на вратата.

— Преследвача?

— Той чу края на твоето изпълнение — каза Едуард безрадостно.

— Чарли? — попитах уплашено.

— Преследвачът тръгна след нас. Сега бяга зад нас.

Тялото ми изстина.

— Можем ли да го надбягаме?

— Не. — Но той усили скоростта, докато говореше. Двигателят на пикапа изви протестиращо глас.

Планът ми внезапно не изглеждаше вече толкова брилянтен.

Гледах назад към фаровете на Алис, когато пикапът потрепери и тъмна сянка се изправи отвъд прозореца.

Смразяващият кръвта писък продължи само за част от секундата, преди ръката на Едуард да запуши устата ми.

— Това е Емет!

Той пусна устата ми и обхвана талията ми с ръка.

— Всичко е наред, Бела — обеща той. — Ще бъдеш в безопасност.

Спринтирахме през тихият град към северната магистрала.

— Не бях осъзнал, че все още намираш животът в малкият град за скучен — каза той общително, и знаех, че се опитва да ме разсее. — Изглеждаше така, сякаш се приспособяваш доста добре — особено напоследък. Може би сам се хвалех, че правя животът ти малко по-интересен.

— Не бях мила — признах аз, като игнорирах опитът му за развлечение, гледайки към коленете си. — Това беше същото нещо, което майка ми му е казала, когато го е напуснала с мен. Можеш да го наречеш удар под кръста.

— Не се тревожи. Той ще ти прости. — Усмивката му бе малка, но не докосваше очите му.

Вгледах се отчаяно в него и той видя голата паника в очите ми.

— Бела, всичко ще е наред.

— Но няма да е наред, когато не съм с теб — прошепнах аз.

— Ще сме отново заедно след няколко дни — каза той, като стегна ръката си около мен. — Не забравяй, че идеята беше твоя.

— Беше най-добрата идея — разбира се, че е моя.

Усмивката, с която ми отвърна беше безрадостна и изчезна незабавно.

— Защо се случи това? — Попитах аз, гласът ми заразителен. — Защо аз?

Той гледаше мрачно към пътят пред нас.

— Вината е моя — бях глупак да те изоблича така. — Гневът в гласът му бе насочен вътрешно.

— Нямах това предвид — настоях аз. — Бях там, голяма работа. Това не притесни останалите двама. Защо този Джеймс реши да убие мен? Има толкова много хора тук, защо аз?

Той се поколеба преди да отговори.

— Огледах доста добре умът му тази вечер — започна той с нисък глас. — Не знам дали е имало начин да избегна това, веднага щом те видя. Наистина вината е твоя отчасти. — Гласът му беше ироничен. — Ако не миришеше толкова привлекателно сочно, може би нямаше да обърне такова внимание. Но когато те защитих… е, това влоши нещата. Той не е свикнал плановете му да се осуетяват, колкото и незначителен да е предмета. Той гледа на себе си като на ловец и като на нищо друго. Съществуването му е погълнато от преследване и едно предизвикателство е всичко, което иска от живота. Внезапно му предоставихме едно прекрасно предизвикателство — голям род от силни бойци, всички загрижени да защитят единственият раним елемент. Нямаш си и на представа в каква еуфория е в момента. Това е любимата му игра, и ние я направихме още по-вълнуваща за него. — Тонът му беше изпълнен с отвращение.

Той се спря за момент.

— Но ако не бях застанал пред теб, той щеше да те убие още тогава — каза той с безнадежден гняв.

— Мислех си… мислех си, че не мириша за останалите така… както за теб — казах колебливо.

— Това е така. Но това не означава, че не си изкушение за всеки един от тях. Ако беше привлякла преследвача — или който и да е от тях — по същият начин, по който привличаш мен, това щеше да означава битка още там.

Потреперах.

— Мисля, че нямам друг избор освен да го убия сега — промърмори той. — На Карлайл няма да му хареса това.

Можех да чуя гумите да минават през моста, макар че не можех да видя реката в тъмното. Знаех си, че наближаваме. Трябваше да го попитам сега.

— Как можеш да убиеш вампир?

Той ме погледна с неразгадаеми очи и гласът му внезапно бе остър.

— Единственият начин, за който може да си сигурен, е да го разкъсаш на късове, и после да подпалиш парчетата.

— И другите двама ще се бият с него?

— Жената определено. Не съм сигурен за Лорън. Нямат много силна връзка — той е с тях само за удобство. Той беше засрамен от Джеймс на поляната…

— Но Джеймс и жената — те ще се опитат да те убият? — попитах аз със суров глас.

— Бела, да не си посмяла да си губиш времето в тревоги за мен. Единствената ти грижа е да се пазиш и… моля те, моля те — опитай се да не бъдеш безразсъдна.

— Той все още ли ни следва?

— Да. Въпреки това няма да атакува къщата. Не и тази вечер.

Той сви по невидимата алея, като Алис ни следваше отзад.

Паркирахме пред колата. Лампите отвътре бяха светнати, но те почти не разпръскваха мрака на заобикалящата гора. Емет отвори вратата ми преди пикапа да е спрял — той ме издърпа от седалката, придърпа ме като футболна топка към гръдният си кош, и притича с мен към вратата.

Нахлухме в огромната бяла стая, Едуард и Алис бяха от двете ни страни. Всички бяха там — вече бяха станали на крака при звука от приближаването ни. Лорън стоеше в средата им. Можех да чуя тихо ръмжене дълбоко в гърлото на Емет, докато ме поставяше до Едуард.

— Той ни следи — обяви Едуард, като гледаше опасно към Лорън.

Лицето на Лорън бе безрадостно.

— Страхувах се от това.

Алис изтанцува до страната на Джаспър и прошепна нещо в ухото му — устните й трептяха от скоростта на тихата й реч. И двамата изтичаха нагоре по стъпалата. Розали ги изгледа, след което бързо застана до Емет. Красивите й очи бяха напрегнати и — когато неволно проблеснаха към моето лице — яростни.

— Какво ще направи той? — Карлайл попита Лорън със смразяващи нотки.

— Съжалявам — отговори той. — Страхувах се, че когато момчето ви я защити, това ще го настрои още повече.

— Можеш ли да го спреш?

Лорън поклати глава.

— Нищо не може да спре Джеймс веднъж щом е започнал.

— Ние ще го спрем — обеща Емет. Нямаше съмнение какво имаше предвид.

— Не можеше да го спрете. Никога не съм виждал нещо подобно на него през тристата ми години живот. Той е абсолютно смъртоносен. Затова и се присъединих към групата му.

Неговата група, помислих си аз, разбира се. Парадирането на лидерство на поляната беше само това, парадиране.

Лорън клатеше глава. Той погледна към мен, объркан, и после обратно към Карлайл.

— Сигурни ли сте, че си заслужава?

Яростният рев на Едуард изпълни стаята — Лорън се отдръпна назад.

Карлайл погледна сериозно Лорън.

— Опасявам се, че ще ти се наложи да направиш избор.

Лорън разбра. Замисли се за момент. Лицето му обходи всяко лице, след което огледа ярката стая.

— Заинтригуван съм от живота, който сте създали тук. Но няма да се намесвам в това. Не търся вражда с никой от вас, но няма и да се изправя срещу Джеймс. Мисля да се насоча на север — към този Денали клан. — Той се поколеба. — Не подценявайте Джеймс. Той има брилянтен ум и сетива, които нямат равни на себе си. Той се чувства точно толкова удобно в човешкият свят, колкото и вие изглеждате, но той няма да излезе наглава с вас… Съжалявам за това, което се случва тук. Наистина съжалявам. — Той наклони главата си, но го видях да хвърля още един озадачен поглед към мен.

— Върви си с мир — беше официалният отговор на Карлайл.

Лорън отново се огледа дълго около себе си, и побърза да излезе.

Мълчанието продължи по-малко от секунда.

— Колко близо? — Карлайл погледна Едуард.

Есме вече се движеше — ръката й докосна незабележим ключ на стената и със рев, огромни метални капаци започнаха да се затварят около стъклената стена. Облещих се.

— На около пет километра отвъд реката — обикаля наоколо за да се срещне с женската.

— Какъв е планът?

— Ще го подведем, след което Джаспър и Алис ще я отведат на юг.

— И тогава?

Гласът на Едуард беше категоричен. — Веднага щом Бела е в безопасност, започваме лова.

— Предполагам, че няма друг начин — съгласи се Карлайл с мрачно лице.

Едуард се обърна към Розали.

— Качете се горе и си разменете дрехите — заповяда Едуард. Тя го изгледа с ясно недоверие.

— Че защо да го правя? — изсъска тя. — Каква ми е тя на мен? Освен заплаха — една опасност, която ти избра да натресеш на всички ни.

Отдръпнах се назад от отровата в гласът й.

— Роуз… — промърмори Емет, като сложи ръка на рамото й. Тя се отдръпна от него.

Наблюдавах Едуард внимателно, като знаех какъв ме темперамента, разтревожена за реакцията му.

Но той ме изненада. Той погледна встрани от Розали, сякаш не бе проговорила, сякаш не съществуваше.

— Есме? — попита спокойно той.

— Разбира се — прошепна Есме.

Есме ме бе взела в ръцете си за по-малко от един сърдечен удар, и бе притичала нагоре по стълбите преди да ахна от шок.

— Какво правим? — попитах бездиханно, когато тя ме постави на крака в тъмна стая нейде из вторият етаж.

— Опитваме се да объркаме миризмата. Няма да проработи за дълга, но може да помогне да те изведем оттук. — Можех да чуя дрехите й да падат на пода.

— Не мисля, че сме еднакъв размер… — поколебах се аз, но ръцете й рязко издърпаха блузата през главата ми. Бързо свалих джинсите от себе си. Тя ми подаде нещо, беше като риза. Борех се да уцеля правилните дупки, докато вкарвах ръцете си. Веднага щом свърших, тя ми подаде панталоните си. Скочих в тях, но не можех да изкарам краката си — бяха прекалено дълги. Тя сръчно нави крачолите няколко пъти, преди да успея да се изправя. Някак си тя вече се бе озовала в дрехите ми. Тя ме издърпа обратно към стълбите, където стоеше Алис с малка кожена чанта в едната си ръка. И двете ме сграбчиха за лактите и почти ме носеха, докато прелетяха надолу по стълбите.

Изглежда всичко долу бе приготвено в отсъствието ни. Едуард и Емет бяха готови за тръгване, Емет носеше тежко на вид раница през рамото си. Карлайл подаваше нещо малко на Есме. Той се обърна и подаде на Алис същото нещо — беше малък сребрист мобилен телефон.

— Есме и Розали ще вземат пикапа ти, Бела — каза ми той, докато минаваше. Кимнах като погледнах предпазливо към Розали. Тя гледаше Карлайл с възмутено изражение.

— Алис, Джаспър… вземете мерцедеса. Ще имате нужда от черните прозорци на юг.

Те също кимнаха.

— Ние ще вземем джипа.

Бях изненадана да видя, че Карлайл имаше намерение да отиде с Едуард. Внезапно осъзнах, с прорязващ страх, че те образуваха ловната група.

— Алис — попита Карлайл, — ще се хванат ли на стръвта?

Всички се вгледаха в Алис, когато тя затвори очи и застана невероятно неподвижна.

Накрая очите й се отвориха.

— Той ще ви проследи. Жената ще последва пикапа. Би трябвало да можем да тръгнем след това. — Гласът й беше сигурен.

— Да тръгваме. — Карлайл тръгна към кухнята.

Но Едуард внезапно бе застанал до мен. Той ме улови в желязната си хватка, притискайки ме до себе си. Той сякаш не обръщаше внимание на семейството му, което го гледаше, и той придърпа лицето ми към своето, като повдигна краката ми от пода. За най-кратката секунда, устните му бяха ледени и твърди срещу моите. След което свърши. Той ме пусна на земята, все още държейки лицето ми, като величествените му очи изгаряха моите.

Очите му внезапно станаха пусти, странно угаснали, като се обърна настрани.

И вече ги нямаше.

Стояхме там, другите гледаха далеч от мен, докато сълзите ми се стичаха безшумно по лицето ми.

Мълчаливият момент се проточи, след което телефонът на Есме започна да вибрира в ръката й. Той се стрелна към ухото й.

— Сега — каза тя. Розали изчезна през вратата без да поглежда към мен, но Есме докосна бузата ми, докато минаваше.

— Пази се. — Шепотът й остана след нея, докато те се изнизваха през вратата. Чух как пикапът ми потегли гръмогласно и после се отдалечи.

Джаспър и Алис почакаха. Телефонът на Алис се оказа до ухото й още преди да е звъннал.

— Едуард казва, че жената е по следите на Есме. Ще взема колата. — Тя изчезна в сенките по същият начин като Едуард.

Джаспър и аз се спогледахме. Той стоеше от другата страна на входа срещу мен… биваше предпазлив.

— Грешиш, да знаеш — каза той тихо.

— Какво? — ахнах аз.

— Мога да почувствам какво чувстваш сега — и ти си заслужаваш.

— Не е вярно — промърморих аз. — Ако нещо им се случи, ще бъде за едното нищо.

— Грешиш — повтори той, като ми се усмихваше мило.

Не чух нищо, но тогава Алис прекрачи входната врата и се понесе право към мен с протегнати ръце.

— Може ли? — попита тя.

— Ти си първата, която иска разрешение — усмихнах й се кисело.

Тя ме повдигна с със същата лекота като Емет с тънките си ръце, като ме обгръщаше защитнически, след което излетя през вратата, като остави светлините зад нас.