Здрач

4. Покани

В сънят ми беше много тъмно, и каквато и мъглява светлинка да имаше, изглежда се излъчваше от кожата на Едуард. Не можех да видя лицето му, само гърбът му, докато се отдалечаваше от мен, оставяйки ме в нищото. Без значение колко бързо бягах, не можех да го настигна — колкото и силно да виках, той не се обърна. Събудих се обезпокоена посред нощта и ми се стори, че мина доста време преди да заспя отново. След това той присъстваше почти всяка вечер в сънищата ми, но винаги из пространството, никога достатъчно близо.

Месецът, който последва след инцидента беше неспокоен, напрегнат и отначало — смущаващ.

За мое слисване се намерих в центъра на вниманието за повече от седмица. Тайлър Кроули беше невъзможен, преследваше ме навсякъде, обсебен да ми се реваншира някак си. Опитах се да го убедя, че повече от всичко останало искам от него да забрави за това — особено след като нищо лошо не ми се бе случило — но той остана настоятелен. Вървеше до мен в междучасията и стоеше на нашата вече претрупана маса за обяд. Майк и Ерик бяха още по-недружелюбни към него, отколкото един към друг, което ме накара да се притеснявам, че се бях сдобила с нежелан фен.

Никой не изглеждаше разтревожен за Едуард, въпреки че през цялото време обяснявах как той е героят — как ме бе избутал от пътя и насмалко също да бъде прегазен. Опитах се да бъда убедителна. Джесика, Майк, Ерик и всички останали винаги коментираха как изобщо не са го видели, докато колата не била отместена.

Чудех се как така никой друг не го бе видял да стои толкова далеч, преди внезапно, невъзможно да спаси живота ми. С огорчение осъзнах причината — никой друг не забелязваше Едуард по начина, по който аз го забелязвах. Никой не го наблюдаваше така, както аз правех. Колко жалко.

Едуард никога не бе заобиколен от тълпи от любопитни зяпачи, тръпнещи за историята от първа ръка. Хората го избягваха както обикновено. Семейство Кълън и Хейл стояха на същата маса както винаги, без да ядат, разговаряйки само помежду си. Никой от тях, най-вече Едуард, не погледна повече в моята посока.

Когато седеше до мен в клас, отдалечен доколкото му позволяваше масата, изглеждаше така сякаш изобщо не забелязва присъствието ми. Само понякога юмруците му се свиваха — кожата му изпъната дори още по-бяла върху костите му — и се чудех дали наистина е толкова разсеян на колкото се преструва.

Искаше му се да не ме бе измъквал от сблъсъка с колата на Тайлър — това беше единственото заключение, до което успях да стигна.

Много исках да говоря с него и денят след инцидента опитах. Последният път като го видях, извън спешното, и двамата бяхме прекалено разярени. Аз все още бях ядосана, че не можеше да ми довери истината, дори и след като бях спазила безукорно моята част от сделката. Но той все пак бе спасил живота ми, без значение как го беше направил. И за една нощ горестният ми гняв се превърна в благоговейна признателност.

Той вече бе заел мястото си, когато влязох в кабинета по биология, гледайки право напред. Седнах до него, очаквайки го да се обърне към мен. Не показа какъвто и да е признак, че ме е забелязал.

— Здравей, Едуард — казах приветливо, за да му докажа, че щях да се държа прилично.

Той извърна съвсем леко глава към мен без да среща погледа ми, кимна веднъж, и продължи да гледа настрани.

И това беше последният контакт, който имах с него, въпреки че той беше там, на стъпка разстояние от мен всеки ден. Понякога го гледах без да мога да се спра — от разстояние все пак, в закусвалнята или на паркинга. Гледах как златните му очи стават все по-тъмни с всеки изминал ден. Но в клас не давах вид, че той съществува, по начина, по който той се държеше с мен. Бях нещастна. И сънищата продължаваха.

Въпреки пълните ми лъжи, смисълът на и-мейлите ми беше подсказал на Рене депресията ми, и тя се обади няколко пъти разтревожена. Опитах се да я убедя, че просто времето ми разваляше настроението.

Майк поне изглеждаше доволен от очевидно студените отношения между мен и партньорът ми биология. Можех да видя, че се тревожи да не би да съм впечатлена от дръзкото спасяване на Едуард, и беше облекчен, че резултата беше точно обратният. Той стана по-уверен, като седеше на ръба на масата ми, за да си говорим преди началото на биологията, игнорирайки Едуард така, както той игнорираше нас.

Снегът се изми хубаво веднага след онзи опасно леден ден. Майк беше разочарован, че така и не успя да осъществи снежната си битка, но радостен, че екскурзията до плажа ще настъпи по-бързо от очакваното. Дъждът продължаваше усилено все пак, и седмиците се влачеха.

Джесика ме осведоми за още едно мержелеещо се събитие на хоризонта — тя ми се обади през първият вторник от март, за да помоли за разрешението ми да покани Майк на пролетните танци в стил «дами канят» след две седмици.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против… че не си планирала да го поканиш? — упорстваше тя, когато й казах, че нямам нищо против.

— Не, Джес, аз няма да ходя — уверих я аз. Танцуването очевидно бе извън сферата на възможностите ми.

— Ще бъде много забавно. — Опита се да ме убеди тя с половин уста. Подозирах, че Джесика се наслаждаваше повече на необяснимата ми популярност, отколкото на реалната ми компания.

— Забавлявай се с Майк — окуражих я аз.

На следващият ден се изненадах, че Джесика не е обичайният шемет по тригонометрия и испански. Тя мълчеше, докато вървеше до мен през междучасията, а аз се страхувах да узная защо. Ако Майк я беше отхвърлил, аз щях да бъда последният човек, на когото тя щеше да каже.

Страховете ми се затвърдиха по време на обяд, когато Джесика седна възможно най-далеч от Майк, говорейки оживено с Ерик. Майк беше необичайно тих.

Майк все още мълчеше, докато ме изпровождаше до клас, със стеснителен поглед на лицето си като лош знак. Само че той не повдигна темата, докато не седнах на мястото си и той не кацна на масата ми. Както винаги настръхнала осъзнавах, че Едуард стои достатъчно близо до мен, че да го докосна, и все пак толкова далечен, сякаш бе плод на въображението ми.

— Та значи — каза Майк, гледайки в пода, — Джесика ме покани на пролетните танци.

— Това е страхотно. — Опитах се да звуча живо и ентусиазирано. — Ще си изкарате весело с Джесика.

— Ами… — Той се запъна, изучавайки усмивката ми, очевидно не особено щастлив от отговора ми. — Казах й, че ще си помисля.

— И защо си направил това? — Оставих неодобрение да оцвети тонът ми, въпреки че бях облекчена, че не й е дал категорично не.

Лицето му бе ярко червено, когато погледна отново надолу. Състраданието разтърси решителността ми.

— Чудех се дали… ами, дали може би планираш да ме поканиш.

Замълчах за момент, мразейки вълната от вина, която ме заля. Само че видях с крайчеца на окото си как главата на Едуард се накланя в моя посока.

— Майк, според мен трябва да й кажеш «да» — казах аз.

— Да не би да си поканила вече някого? — Дали Едуард забеляза как погледа на Майк припламна в неговата посока?

— Не — уверих го аз. — Няма да ходя на танците изобщо.

— Че защо не? — настоя Майк.

Не исках да изпадам в подробности каква опасност представляваха танците за мен, така че бързо съставих новите си планове.

— Ще ходя в Сиатъл същата събота — обясних аз. И без това трябваше да се измъкна от града — внезапно това се оказа най-идеалното време за заминаване.

— Не можеш ли да отидеш някой друг уикенд?

— Съжалявам, но не — казах аз. — Та, не трябва да караш Джесика да чака дълго — грубо е.

— Да, права си — измърмори той, и се обърна, отхвърлен, да седне обратно на мястото си. Затворих очи и притиснах пръсти към слепоочията си, опитвайки се да избутам вината и симпатията от главата си. Господин Бенър започна да говори. Въздъхнах и отворих очи.

И Едуард ме зяпаше любопитно, със същата позната нотка на разочарование още по-ясно изразена сега в черните му очи.

Отвърнах на погледа му, изненадана, очаквайки да измести бързо глава встрани. Но вместо това той продължи да се взира с проучващо напрежение в очите ми. Нямаше начин да погледна настрани. Ръцете ми започнаха да треперят.

— Господин Кълън — каза учителят, търсейки отговор на въпрос, който не бях чула.

— Цикълът на Кребс — отговори Едуард, който изглежда с неохота се обърна да погледне господин Бенър.

Погледнах надолу към учебника си веднага щом очите му се отместиха, опитвайки се да намеря мястото си. Страхлива, както винаги, прехвърлих косата си през дясното си рамо, за да скрия лицето си. Не можех да повярвам прилива на емоции, който ме обзе — само защото се случи да ме погледне за пръв път от половин дузина седмици. Не можех да допусна да ми влияе до такава степен. Беше жалко. Повече от жалко, беше нездравословно.

Опитах се да не му обръщам внимание през останалата част от часа, и тъй като това се оказа невъзможно, поне да не му позволя да разбере, че го усещах. Когато звънецът удари най-накрая, му обърнах гръб, за да събера нещата си, очаквайки го да си тръгне незабавно както обикновено.

— Бела? — Гласът му не би трябвало да ми е толкова познат, сякаш съм познавала този звук през целият си живот наместо от няколко кратки седмици насам.

Обърнах се бавно към него с нежелание. Не исках да почувствам това, което знаех, че ще почувствам, когато погледна към прекалено идеалното му лице. Изражението ми бе предпазливо, когато накрая се извърнах — неговото беше неразбираемо. Той не каза нищо.

— Какво? Отново ли ми говориш? — попитах накрая, с неволна нотка на сприхавост в гласа ми.

Устните му потрепнаха, борейки се с усмивка.

— Не, всъщност не — призна той.

Затворих очи като бавно вдишах през носа си, осъзнавайки че съм стиснала зъби. Той чакаше.

— Тогава какво искаш, Едуард? — попитах, като продължавах да стискам очи — така беше по-лесно да говоря смислено с него.

— Съжалявам. — Звучеше искрен. — Държа се ужасно грубо, знам. Но така е по-добре, наистина.

Отворих очи. Лицето му бе много сериозно.

— Не знам какво имаш предвид — казах предпазливо.

— По-добре ще е да не сме приятели — обясни той. — Повярвай ми.

Присвих очи. Бях го чувала това и преди.

— Жалко само, че не го разбра по-рано — изсъсках през стиснати зъби. — Можеше да си спестиш съжалението.

— Съжаление? — Думата и тонът ми очевидно го бяха хванали неподготвен. — Съжаление за какво?

— Задето не остави онази тъпа кола да ме прегази.

Той беше удивен. Гледаше ме без да вярва.

Когато накрая проговори, звучеше почти разярен.

— Мислиш си, че съжалявам, че съм спасил живота ти?

— Знам, че е така — срязах го аз.

— Не знаеш нищо. — Определено беше разярен.

Извърнах рязко глава от него със стисната челюст, потискайки всички диви обвинения, които исках да му отпратя. Събрах книгите си, след това се изправих и тръгнах към вратата. Имах намерение да изфуча драматично от стаята, но разбира се палеца на ботуша ми заседна на прага на вратата и изпуснах всичките си книги. Стоях там за момент, мислейки си да ги оставя. След това въздъхнах и се наведох да ги събера. Той вече беше там — и вече ги бе подредил на купчинка. Подаде ми ги със сурово изражение.

— Благодаря — казах ледено.

Очите му се присвиха.

— Няма за какво — отвърна той.

Изправих се бързо, отново му обърнах гръб и закрачих горделиво към салона без за поглеждам назад.

Физическото бе брутално. Бяхме преминали на баскетбол. Моят отбор така и не ми подаде топката, което беше добре, само дето падах много. Понякога даже повличах хора с мен. Днес бях дори по-зле от обикновено, защото главата ми беше пълна с Едуард. Опитах се да се концентрирам върху краката си, но той продължаваше да пропълзява в мислите ми точно тогава, когато най-се нуждаех от равновесието си.

Беше облекчение, както винаги, да изляза. Почти притичах към пикапа — имаше толкова много хора, които исках да избегна. Пикапът почти не бе пострадал от инцидента. Трябваше да сменим задните мигачи и може би да го пребоядисаме, за да тушираме общият ефект. Родителите на Тайлър им се наложи да продадат колата му за скрап.

Почти получих удар, когато завих зад ъгъла и видях висока, тъмна фигура да се обляга на пикапа ми. Тогава осъзнах, че е просто Ерик. Започнах да вървя отново.

— Здрасти, Ерик — обадих се аз.

— Здрасти, Бела.

— Какво става? — казах, докато отключвах вратата. Не бях обърнала внимание на стеснителната нотка в гласа му, затова следващите му думи ме хванаха неподготвена.

— Ъ, питах се… дали би отишла с мен на пролетните танци. — Гласът му изневери на последната дума.

— Мислех си, че дами канят — казах аз, прекалено стресната, за да бъда тактична.

— Ами, да — призна той засрамен.

Възвърнах самообладанието си и се опитах да му се усмихна топло.

— Благодаря ти за поканата, но ще ходя в Сиатъл този ден.

— Оу — каза той. — Е, може би следващият път.

— Разбира се — съгласих се аз, прехапвайки устна. Надявах се да не го е приел буквално.

Той се отправи обратно към училище. Чух тих смях.

Едуард минаваше пред пикапа ми, гледайки право напред, с плътно затворени устни. Отворих рязко вратата и скочих вътре, затръшвайки я шумно след мен. Форсирах оглушително двигателя и минах на задна, за да се включа в колоната. Едуард вече беше в колата си, няколко места по-надолу, намествайки се плавно пред мен. Той спря там, за да изчака семейството си — можех да видя останалите четирима да вървят насам, но все още покрай закусвалнята. Обмислих възможността да отнеса задницата на лъскавото му волво, но имаше прекалено много свидетели. Погледнах в огледалото си за задно виждане. Започваше да се формира колона. Точно зад мен Тайлър Кроули се намираше в новопридобитата си използвана нисан сентра, махайки в моя посока. Бях прекалено раздразнена, за да му обърна внимание.

Докато стоях там, гледайки навсякъде освен към колата пред мен, чух почукване на стъклото ми. Погледнах — беше Тайлър. Хвърлих поглед към огледалото за задно виждане объркана. Колата му все още беше запалена, лявата врата отворена. Наведох се, за да отворя прозореца. Беше заклещен. Свалих го наполовина, след което се отказах.

— Извинявай, Тайлър, заклещена съм зад Кълън. — Бях ядосана — очевидно е, че задръстването не беше по моя вина.

— О, знам — просто исках да те попитам нещо, докато си тук — ухили се той.

Това не се случваше.

— Ще ме поканиш ли на пролетните танци? — продължи той.

— Няма да съм в града, Тайлър. — Гласът ми беше малко остър. Опитвах се да си напомня, че не е негова вината, че Майк и Ерик вече бяха изразходили търпението ми за днес.

— Да, Майк спомена нещо — призна той.

— Тогава защо…

Той сви рамене.

— Надявах се, че това е начина ти да ги разкараш тактично.

Добре, беше напълно негова вината.

— Съжалявам, Тайлър — казах, опитвайки се да скрия раздразнението си, — но аз наистина ще съм извън града.

— Е, няма проблеми. Можем да отидем заедно на бала.

И преди да мога да отвърна нещо, той се върна към колата си. Можех да усетя шока по лицето си. Погледнах напред, за да видя Алис, Розали, Емет и Джаспър да се качват във волвото. В огледалото за задно виждане, Едуард бе приковал погледа си върху мен. Той без съмнение се тресеше от смях, сякаш бе чул всяка дума, която Тайлър бе казал. Кракът ми трепна върху педала за газта… един малък удар нямаше да ги нарани, само щеше да ожули лъскавата сребърна боя. Форсирах двигателя.

Но те се бяха качили и Едуард изфуча право напред. Карах бавно и внимателно към къщи, мърморейки си през целият път.

Когато се прибрах, реших да направя пиле енчилада за вечеря. Беше дълъг процес и щеше да ме държи заета. Докато пържех лука и чилито, телефона звънна. Почти се страхувах да вдигна, но можеше да бъде Чарли или майка ми.

Беше Джесика, при това ликуваща — Майк я бил настигнал след училище, за да приеме поканата й. Празнувах кратко с нея, докато бърках. Тя трябваше да затваря, искаше да се обади на Анджела и Лорън, за да им разкаже. Предложих й — с небрежна невинност — че може би Анджела, срамежливото момиче, с което карах биология, може да покани Ерик. И Лорън, неприветливо момиче, което винаги ме игнорираше на масата за обяд, можеше да покани Тайлър — бях дочула, че е още свободен. Джес реши, че това е страхотна идея. Сега, когато бе сигурна за Майк, ми се стори наистина искрена, когато каза, че й се искало да дойда на танците. Дадох й извинението си за Сиатъл.

След като затворих, се опитах да се концентрирам върху вечерята — най-вече докато кълцах пилето — не исках още една разходка до спешното отделение. Но главата ми се въртеше, опитвайки се да анализира всяка дума, която Едуард бе казал днес. Какво имаше предвид като каза, че ще е по-добре, ако не сме приятели?

Стомахът ме присви, когато осъзнах смисълът на думите му. Може би е забелязал колко съм погълната от него — може би не иска да ме подвежда… затова не можем да сме приятели… защото изобщо не го интересувам.

Разбира се, че не го интересувам, помислих си ядосано, когато очите ме засмъдяха — закъсняла реакция от рязането на лук. Аз не бях интересна. А той беше. Интересен… и брилянтен… и мистериозен… и перфектен… и красив… и вероятно можеше да вдига кола в естествен размер с една ръка.

Е, нямах проблеми с това. Можех да го оставя намира. Щях да го оставя намира. Щях да излежа самоналожената си присъда тук в чистилището, и след това с малко повече късмет някой югозападен колеж, или най-вероятно Хавай, щеше да ми предложи стипендия. Фокусирах мислите си върху слънчевите плажове и палмовите дървета, докато приключвах с енчиладата и я слагах в печката.

Чарли изглеждаше подозрителен, когато се прибра и помириса люти чушки. Не можех да го виня — най-близката ядна мексиканска храна вероятно се намираше в южна Калифорния. Но той бе ченге, било то и от малко градче, така че бе достатъчно смел, за да опита първата хапка. Изглежда му хареса. Беше забавно да го гледаш как лека-полека започва да ми се доверява в кухнята.

— Тате? — попитах аз, когато бе почти привършил.

— Да, Бела?

— Ъм, исках да знаеш, че ще ходя в Сиатъл в събота след една седмица… ако нямаш нищо против? — Не исках разрешение — изглеждаше като лош прецедент — но се почувствах груба, така че го добавих бързо накрая.

— Защо? — Изглеждаше изненадан, сякаш не можеше да си представи това, което Форкс не можеше да предложи.

— Ами, исках да си взема няколко книги — библиотеката тук е доста ограничена — и може би да разгледам за дрехи. — Имах повече пари, отколкото бях свикнала, тъй като, благодарение на Чарли, не ми се наложи да плащам за кола. Не че пикапа не ме охарчваше доста откъм бензин.

— Тоя пикап надали побира достатъчно гориво — каза на глас той мислите ми.

— Знам, затова ще спра през Монтесано или Олимпия… и Такома, ако ми се наложи.

— Сама ли ще ходиш там? — попита той, и не можех да реша дали подозира, че имам тайно гадже или просто се тревожеше да нямам проблеми с колата.

— Да.

— Сиатъл е голям град — можеш да се изгубиш — заяде се той.

— Тате, Финикс е пет пъти по-голям от Сиатъл — а и мога да разчитам карти, не се тревожи за това.

— Искаш ли да дойда с теб?

Опитах се хитро да скрия ужаса си.

— Няма проблеми, тате, вероятно просто ще вися цял ден в пробните… ще бъде доста скучно.

— О, ами добре. — Мисълта за стоене в магазин за женски дрехи за какъвто и да е период от време веднага го отказа.

— Благодаря ти — усмихнах му се аз.

— Ще се върнеш ли навреме за танците?

Аргх. Само в такъв малък град един баща би знаел кога са училищните танци.

— Не… аз не танцувам, тате. — Той, от всички хора, би трябвало да разбере това — не съм наследила проблемите си с равновесието от майка ми.

Той наистина ме разбра.

— О, правилно — осъзна той.

На следващата сутрин, докато навлизах в паркинга, преднамерено паркирах възможно най-далеч от сребристото волво. Не исках да се поддавам на изкушението и накрая да се окаже, че му дължа нова кола. Докато слизах от кабината, се заиграх с ключа си и той падна в локвата в краката ми. Като се навеждах да го взема, една бяла ръка бързо изскочи и го грабна преди аз да съм успяла. Изправих се рязко. Едуард Кълън стоеше точно до мен, облегнал се небрежно върху пикапа ми.

— Как го правиш това? — попитах в изумено раздразнение.

— Да правя какво? — Той ми подаде ключа, докато говореше. Като се протягах за него, той го пусна в дланта ми.

— Да се появяваш от нищото.

— Бела, не съм виновен, че ти си изключително ненаблюдателна. — Гласът му беше тих както обикновено — като кадифе.

Намръщих се на перфектното му лице. Очите му отново бяха светли днес, в дълбоко, златисто меден цвят. Трябваше да погледна надолу, за да подредя разбърканите си мисли.

— За какво беше задръстването снощи? — настоях аз, все още гледайки настрани. — Мислех си, че трябва да се преструваш, че не съществувам, а не да ме дразниш до смърт.

— Това беше заради Тайлър, не за мен. Трябваше да му дам шанса му — изкиска се той.

— Ти… — ахнах аз. Не можех да се сетя за достатъчно лоша дума. Чувствах се така, сякаш пламъците на гнева ми можеха физически да го изгорят, но той само изглеждаше по-развеселен.

— И не се преструвам, че не съществуваш — продължи той.

— Значи наистина се опитваш да ме дразниш до смърт? Тъй като колата на Тайлър не свърши работата?

Гняв проблесна в жълтеникавите му очи. Устните му се стиснаха в сурова линия, всички признаци на смях изчезнаха.

— Бела, държиш се крайно нелепо — каза той, от ниският му глас лъхаше студ.

Дланите ме сърбяха — ужасно исках да ударя нещо. Бях изненадана от себе си. Обикновено не бях човек, който прибягва до насилие. Обърнах му гръб и започнах да се отдалечавам от него.

— Чакай — извика той. Продължавах да вървя, жвакайки гневно през дъжда. Само че той беше вече до мен, лесно поддържайки темпото.

— Съжалявам, това беше грубо — каза той, докато вървяхме. Игнорирах го. — Не казвам, че не е истина — продължи той, — но така или иначе не трябваше да го казвам.

— Защо не ме оставиш на мира? — изроптах аз.

— Исках да те попитам нещо, но ти ме разсея — изсмя се той. Изглежда бе възвърнал чувството си за хумор.

— Да не би да имаш раздвоение на личността? — попитах сурово.

— Отново го правиш.

Въздъхнах.

— Добре тогава. Какво искаш да ме питаш?

— Чудех се дали другата събота… нали знаеш, в деня на пролетните танци…

— Да не се опитваш да бъдеш забавен? — прекъснах го аз, извръщайки се рязко към него. Лицето ми се измокри, когато го вдигнах, за да видя изражението му.

Очите му бяха пакостливо развеселени.

— Ще ми позволиш ли да довърша?

Прехапах устни и кръстосах ръце, сключвайки пръстите си, за да не направя нещо прибързано.

— Чух, че ще ходиш в Сиатъл този ден и се чудех дали се нуждаеш от превоз.

Това беше неочаквано.

— Какво? — Не бях сигурна какво цели.

— Искаш ли превоз до Сиатъл?

— С кого? — попитах аз озадачена.

— С мен, очевидно. — Той произнесе ясно всяка сричка, сякаш говореше на някой умствено ограничен.

Аз все още бях поразена.

— Защо?

— Ами, планирах да отида до Сиатъл през следващите няколко седмици, а и ако трябва да сме честни, не мисля, че пикапът ти ще издържи.

— Пикапът ми си върви много добре, мерси много за загрижеността. — Започнах отново да вървя, но бях прекалено изненадана, за да запазя същото ниво на гняв.

— Но може ли пикапът ти да стигне дотам само с един резервоар с бензин? — Отново ме настигна.

— Не виждам защо това изобщо те интересува. — Тъпанар с лъскаво волво.

— Разходите на ограничени ресурси са в интереса на всеки.

— Сериозно, Едуард. — Почувствах вълнение, докато казвах името му, и се намразих заради това. — Не мога да те разбера. Мислех си, че не искаш да си ми приятел.

— Казах, че ще е по-добре да не сме приятели, не че не искам да съм.

— О, благодаря, сега всичко ми е изяснено. — Тежък сарказъм. Осъзнах, че пак бях спряла да вървя. Бяхме под навеса на закусвалнята сега, така че бе по-лесно да видя лицето му. Което определено не помогна на яснотата на мислите ми.

— Ще бъде по-… благоразумно от твоя страна да не ми бъдеш приятелка — обясни той. — Но вече съм уморен, да се опитвам да стоя далеч от теб, Бела.

Очите му бяха възхитително напрегнати, докато казваше последното изречение, гласът му поразително привлекателен. Не можех да си спомня как се диша.

— Ще дойдеш ли с мен в Сиатъл? — попита той, все още напрегнат.

Все още не можех да говоря, така че само кимнах.

Той се усмихна бързо, след което лицето му стана сериозно.

— Наистина трябва да стоиш далеч от мен — предупреди той. — Ще се видим в час.

Той се обърна рязко и се върна по пътя, от който бяхме дошли.