Здрач

23. Ангелът

Докато бях в безсъзнание, сънувах.

Където се носех, под тъмните води, чух най-щастливият звук, който умът ми можеше да произведе — колкото красив и извисяващ, толкова и ужасен. Беше друго ръмжене — по-дълбок, по-див рев, в който отекваше ярост.

Бях върната почти на повърхността от острата болка, която разсичаше вдигнатата ми ръка, но не можех да намеря пътя си обратно, за да отворя очите си.

И тогава разбрах, че съм мъртва.

Защото, въпреки буйните води, чух звукът на ангел, който викаше моето име, викаше ме в единственият рай, който исках.

— О, не, Бела, не! — извика гласът на ангела в ужас.

Зад дълго очакваният звук имаше друг шум — страховита врява, която умът ми не можеше да понесе. Злокобно басово ръмжене, шокиращ звук от счупено, и големи пламъци, които внезапно се бяха разгорили…

Опитах се наместо това да се концентрирам върху гласът на ангела.

— Бела, моля те! Бела, чуй ме, моля те, моля те, Бела, моля те! — умоляваше ме той.

Да, исках да кажа. Каквото и да е. Но не можех да открия устните си.

— Карлайл! — извика ангелът, агонията обагряше перфектният му глас. — Бела, Бела, не, о, моля те, не, не! — И ангелът плачеше без сълзи, в разбито ридаене.

Ангелите не трябва да плачат, това беше грешно. Опитах се да го открия, да му кажа, че всичко е наред, но водата беше прекалено дълбока, притискаше ме и не можех да дишам.

Нещо притискаше главата ми. Болеше. Тогава, когато болката проби тъмнината към мен, нахлуха други болки, по-силни болки. Изпищях, задъхана, като излязох на повърхността на тъмните води.

— Бела! — извика ангелът.

— Изгубила е кръв, но раната на главата не е дълбока — спокоен глас ме информира. — Внимавай с кракът й, счупен е.

Вой на ярост се изви на устните на ангела.

Почувствах остро прорязване. Това не можеше да е раят, нали? Имаше прекалено много болка.

— Няколко ребра също, струва ми се — продължи методичният глас.

Но острите болки отминаха. Имаше нова болка, пареща болка в ръката ми, която надминаваше всичко друго.

Някой ме гореше.

— Едуард — опитах се да му кажа, но гласът ми беше прекалено тежък и бавен. Не можех да се разбера.

— Бела, ще се оправиш. Можеш ли да ме чуеш, Бела? Обичам те.

— Едуард — опитах отново. Гласът ми беше малко по-ясен.

— Да, тук съм.

— Боли — изхленчих аз.

— Знам, Бела, знам — и тогава, встрани от мен, измъчено попита — не можеш ли да направиш нещо?

— Чантата ми, моля… Задръж дъхът си, Алис, ще помогне — обеща Карлайл.

— Алис? — простенах аз.

— Тя е тук, тя знаеше къде да те намерим.

— Ръката ме боли — опитах се да им кажа.

— Знам, Бела. Карлайл ще ти даде нещо, за да спре болката.

— Ръката ми гори! — изпищях аз, като най-накрая излязох от мрака, очите ми се отвориха рязко. Не можех да видя лицето му, нещо тъмно и топло замъгляваше очите ми. Защо не можеха да видят огъня и да го изгасят?

Гласът му беше изплашен.

— Бела?

— Огънят! Някой да спре огъня! — пищях, докато ме гореше.

— Карлайл! Ръката й!

— Ухапал я е. — Гласът на Карлайл вече не бе спокоен, беше потресен.

Чух Едуард да се задъхва от ужас.

— Едуард, трябва да го направиш. — Беше гласът на Алис, близо до главата ми. Студени пръсти изтриха влагата от очите ми.

— Не! — изрева той.

— Алис — простенах аз.

— Може би има шанс — каза Карлайл.

— Какъв? — помоли го Едуард.

— Виж дали можеш да изсмучеш отровата обратно. Раната е сравнително чиста. — Докато Карлайл говореше, можех да усетя натиска на главата си, нещо бодеше и дърпаше скалпа ми. Болката бе изгубена пред болката от огъня.

— Това ще проработи ли? — Гласът на Алис беше напрегнат.

— Не знам — каза Карлайл. — Но трябва да побързаме.

— Карлайл, аз… — Едуард се поколеба. — Не знам дали ще мога да се справя. — Отново имаше агония в красивият му глас.

— Решението е твое, Едуард, и в двата случая. Не мога да ти помогна. Трябва да спра кървенето й тук, ако ще взимаш кръв от ръката й.

Гърчех се от хватката на огненото мъчение, като движението накара болката в кракът ми да се обади болезнено.

— Едуард! — изпищях аз. Осъзнах, че очите ми отново са затворени. Отворих ги, отчаяна да открия лицето му. И го намерих. Най-накрая можех да видя перфектното му лице, което се взираше в мен, сгърчено в маска от нерешителност и болка.

— Алис, донеси ми нещо да превържа кракът й! — Карлайл се наведе над мен, като все още работеше върху главата ми. — Едуард, трябва да го направиш сега, или ще е прекалено късно.

Лицето на Едуард беше измъчено. Наблюдавах очите му, когато съмнението бе внезапно заменено от огнена решителност. Челюстта му се сви. Почувствах студените му, силни пръсти върху горящата ми ръка, като я задържаше на място. Тогава главата му се наклони и студените му устни се притиснаха към кожата ми.

Отначало болката беше непоносима. Пищях и се борех срещу студените ръце, които ме държаха. Чух гласът на Алис, който се опитваше да ме успокои. Нещо тежко задържа кракът ми за пода и Карлайл държеше главата ми заключена в хватката на железните си ръце.

И тогава, бавно, гърченето ми се успокои и ръката ми стана все повече и повече вкочанена. Огънят утихваше, като се концентрираше във все по-малка точка. Усетих съзнанието ми да се изплъзва, когато болката спадна. Страхувах се да не падна отново в черните води, страхувах се, че ще го изгубя в тъмнината.

— Едуард — опитах се да кажа, но не можех да чуя гласът си. Те ме чуваха.

— Той е тук, Бела.

— Остани, Едуард, остани с мен…

— Ще остана. — Гласът му беше напрегнат, но някак си триумфиращ.

Въздъхнах доволно. Огънят го нямаше, другите болки бяха притъпени от летаргията, която се вливаше в тялото ми.

— Всичката ли е вън? — Карлайл попита някъде далеч.

— Кръвта й е чиста — каза тихо Едуард. — Можех да усетя морфина.

— Бела? — повика ме Карлайл.

Опитах се да отговоря.

— Ммм?

— Огънят няма ли го вече?

— Да — въздъхнах аз. — Благодаря ти, Едуард.

— Обичам те — отвърна той.

— Знам — прошепнах аз, толкова уморена.

Чух най-любимият си звук на света — тихият смях на Едуард, изпълнен с облекчение.

— Бела? — попита Карлайл отново.

Намръщих се — исках да спя.

— Какво?

— Къде е майка ти?

— Във Флорида — въздъхнах аз. — Той ме измами, Едуард. Гледал е видеокасетите ни. — Гневът в гласът ми беше жалко слаб.

Но това ми припомни нещо.

— Алис. — Опитах се да отворя очите си. — Алис, видеото — той те познаваше, Алис, знаеше откъде си дошла. — Опитах се да говоря загрижено, но гласът ми беше слаб. — Мирише ми на бензин — добавих, изненадана премина мъглата на мозъкът ми.

— Време е да я преместим — каза Карлайл.

— Не, искам да спя — оплаках се аз.

— Можеш да спиш, любов моя, аз ще те нося — успокои ме Едуард.

И бях в ръцете му, свита срещу гърдите му — летяща, цялата болка изчезнала.

— Спи сега, Бела — бяха последните думи, които чух.