библиотека «когато бях малък»
АРЧИБАЛД КРОНИН ЗЕЛЕНИ ГОДИНИ
РОМАН
ПЪРВО ИЗДАНИЕ
ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ ЖИВКА РУДИНСКА
РЕДАКТОР ЛИЛИЯ РАЧЕВА
ИЛЮСТРАЦИИ ХРИСТО ЖАБЛЯНОВ
ХУДОЖЕСТВЕН РЕДАКТОР ЙОВА ЧОЛАКОВА
ТЕХНИЧЕСКИ РЕДАКТОР ПЕТЪР СТЕФАНОВ
КОРЕКТОР МАЯ XАЛАЧЕВА
КОД 6256—11—81" НАЦИОНАЛНОСТ АНГЛИЙСКА
ИЗДАТЕЛСТВО «ОТЕЧЕСТВО» СОФИЯ 1981
Арчибалд Кронин
3ЕЛЕНИ ГОДИНИ
РОМАН
Превод от английски Живка Рудинска
Първа част
ПЪРВА ГЛАВА
Хванал здраво мамината ръка, аз напуснах мрачните сводове на гарата и навлязох в светлите улици на
непознатия град. Склоних да се доверя на тази мама, която до днес не бях виждал и нейното уморено, угрижено
лице с посърнали очи никак не приличаше на лицето на моята майка. И въпреки че ми купи от автомата
шоколадов сладолед на клечка, не успя да ми внуши обич. По време на бавното ни пътуване от Уинтън, седнала
в третокласното купе срещу мен в износена сива рокля, забодена с голяма брошка от светлочервен кварц, с
тънка яка и провиснала над ушите широкопола шапка, тя се взираше през прозореца, наклонила глава встрани, а
устните й мърдаха, сякаш разговаряше сама със себе си, безмълвно, но оживено, и от време на време докосваше
края на окото си с кърпичката, като да прогони някоя муха.
Сега, когато слязохме от влака, тя се опита да оправи настроението си. Усмихна се и стисна ръката ми.
— Ти си истински мъж, ето, не плачеш. Как мислиш, ще можеш ли да вървиш пеш до в къщи? Не е много
далече.
Със силното желание да и угодя, аз отговорих, че ще мога. И така, ние не взехме единствения файтон пред
гарата, а се спуснахме пеша по Хай стрийт. Мама се опитваше да привлече вниманието ми към
забележителностите на града, покрай които минавахме.
Тротоарът под краката ми продължаваше ту да се издига, ту да се спуска надолу; грохотът на вълните в
Ирландския канал още бучеше в главата ми; чувствувах ушите си заглъхнали от дрънкането на витлото на
«Вайпър». Пред една красива сграда с лъскави гранитни колони, разположена навътре от улицата зад две
железни оръдия и един флагщок, чух мама да казва с лека гордост:
— Това е Ливънфордската община, Робърт. Мистър Леки . . . татко . . . работи там, завежда здравния отдел.
«Татко ... — помислих си зашеметен — мъжът на мама . . . бащата на моята майка . . .»
Вече влачех краката си, а мама ме гледаше угрижено.
— Много лошо, че днес няма трамваи — каза тя.
Бях далеч по-уморен, отколкото си мислех. И доста уплашен. Септемврийският следобед безжалостно
осветяваше града, пълен с калдъръми и всякакъв шум, който съвсем не успокояваше както познатато постоянно
бучене на колите, профучаващи пред отворения прозорец на дома ни на Феникс теръс. Откъм
корабостроителницата се носеше силното тракане на чукове, а откъм завода за котли, който мама ми показа с
напукания си, покрит с ръкавица пръст, се издигаха ужасни струи пламъци и пара. На улицата подменяха
трамвайните линии. По ъглитe леки вихрушки хвърляха праха във възпалените ми очи и отново започнах да
кашлям.
След малко обаче шумът и бъркотията останаха зад нас. Прекосихме един открит общински парк с езеро и
кръгла естрада за оркестър, навлязохме в тихо предградие, което приличаше на част от малко селце, уютно
разположено зад горист хълм. Тук имаше и дървета, и зелени поля, няколко старомодни магазинчета и къщички,
една ковачница, отвън с корита за поене на коне и педантични вили с боядисани железни огради, кокетни цветни
лехи и внушителни надписи от рода на «Халънсвил» и «Гленелг», изписани със златисти букви върху цветните
стъклени прозорчета над входните врати.
Най-после, на половината път по Драм-бък роуд, спряхме пред висока къща-близнак, построена от сив
пясъчник. На прозорците висяха жълти дантелени пердета, а над вратата надпис «Луамънд вю». Това беше най-
незабележимата къща на тихата улица — само около вратите и прозорците имаше зидан камък и малко
неугледния й вид се компенсираше от предната градинка, изумително пламтяща от жълти хризантеми.
— Ето че дойдохме, Робърт — мисис Леки се обърна към мен със същия загрижен и радушен тон, подсилен от
чувството, че вече сме пристигнали. — В ясен ден се открива красив изглед към Бен Хубаво е при нас, пък е и
близо до Драмбък Ливънфорд е стар, задимен град, но имa чудесни околности. Избърши си очите, така, милото
ми дете, сега влизай.
Хвърляйки бисквити на чайките, бях загубил носната си кърпа. Послушно свих покрай къщата, сърцето ми
отново силно туптеше от страх пред неизвестното. В ушите ми още звучаха майчинските, но не на място
изречени думи на дъблинската ни съседка мисис Чапмън, когато ме целуваше за сбогом онази сутрин на
Уинтънското пристанище, преди да ме предаде на мама: «Горкичкият, какво ли ще стане с теб?»
Мама се спря пред вратата на задния двор; един младеж на около деветнадесет години работеше, коленичил над
току-що прекопана леха. Щом се приближихме, той се надигна без да изпуска лопатата от ръцете си. Имаше
съсредоточен и флегматичен вид и това чувство се подсилваше от бледото му лице, гъстата черна коса и
големите дебели очила, които подчертаваха късогледите му очи.
— Пак с тая работа, Мърдок! — възкликна мама с нежен упрек. После, като ме поведе напред, каза: — Това е
Робърт.
Мърдок продължи да ме гледа безизразно, застанал като в рамка сред грижливо подрязаните зелени площи с
железни пръти по ъглите, на които бяха прикрепени телове за простиране — от едната страна леха от ревен, а от
другата — алпинеум от шуплеста сива лава с разстлана по него пепел против голите охлюви. Накрая с голяма
тържественост той рече:
— Да, да! Значи това е той. Най-после.
Мама кимна, тревога и тъга отново докоснаха очите й. След миг, почти с театрален жест, Мърдок ми подаде
голямата си, изпоцапана и лепкава от пръстта ръка.
— Радвам се да се запозная с теб, Робърт. Можеш да разчиташ на мен - и сериозен обърна големите лещи
на очилата си към мама. - Ето, тези димитровчета ми дадоха от разсадника, мамо. Нищо не ми взеха за тях.
— Добре, скъпи — каза тя и се обърна, — само гледай да се измиеш преди да си е дошъл татко. Знаеш как ще се
ядоса, ако те завари така.
— Вече свършвам. Идвам след минутка — Готвейки се отново да коленичи, Мърдок продължи да успокоява
мама, докато тя ме въведе през вратата. — Сложих да се варят картофи, мамо.
През помещението за миене на съдове минахме към кухнята, подредена като всекидневна с неудобни гравирани
мебели от махагон и лъскави тапети на кубчета, в които се отразяваше бясното кънтене на часовника с махало.
Мама ми каза да седна и да си почина, а тя махна дългите игли от шапката си и ги задържа в уста докато нагъне
воала. После го забоде към шапката, а нея заедно с палтото закачи в нишата зад завесата, облече синия пенюар,
който висеше зад вратата, и започна с по-голяма увереност да снове напред назад по изтъркания кафяв
линолеум, от време на време ми отправяше нежни, окуражителни погледи, а аз седях неподвижен и притихнал
на края на покрития с росер стол до печката в тази чужда къща.
— Ще ядем вечерта, мило дете. Нали разбираш, нямаше ме до сега. Гледай татко да не те види разплакан, когато
се върне. И за него това е голяма мъка. А той има много грижи — заема такъв отговорен пост в града. И Кейт,
другата ми дъщеря, всеки момент ще си дойде. Тя е учителка . . . Може би майка ти ти е казвала — Тъй като при
тези думи устната ми
потрепера, тя продължи бързо: — Да, знам, че дори голямо момче като теб може да се обърка, ако трябва да
види за пръв път роднините на майка си. Но това не е всичко — Въпреки своята угриженост, тя се опитваше да
ме накара да се усмихна. — Адъм, най-големият ми син, се оправя чудесно в застрахователния бизнес в Уинтън.
Той не живее с нас, но се отбива, когато успее. И още, майката на татко . . . Сега тя не е тук, гостува на някакви
приятели . . . но прекарва половината от годината при нас. И накрая, моят баща живее тук постоянно. Той е
прадядо ти Гай — Главата ми вече се въртеше от тая бъркотия непознати роднини, а тя отново си позволи да се
усмихне леко. — Искам да ти кажа, че не всяко момче има прадядо. Това и голяма чест. Можеш да го наричаш
просто «дядо», така, за по-кратко. Сега ще му приготвя подноса, а ти му го отнеси горе. Хем ще му се
представиш, хем и на мен ще помогнеш.
Освен, че слагаше масата за петима, тя с опитна ръка приготвяше и един олющен японски поднос с овална
форма и роза нарисувана по средата, поставяйки върху него порцеланова чаша на ивици пълна с чай, чиния с
конфитюр, сирене и три филии хляб.
Гледах я, чудех се и с малко дрезгав глас попитах:
— Дядо не се ли храни долу?
Мама изглеждаше леко смутена
— Не мило дете той яде в стаята си - тя вдигна подноса и ми го подаде - Ще се оправиш ли? Направо, до
последния етаж. Внимавай да не паднеш.
С поднос в ръце, аз неуверено се заизкачвах по непознатите стълби, объркан пред стръмните стъпала и
излъсканата мушамена пътека. Високият тавански прозорец пропускаше само частица от светлината на
превалящия следобед. На площадката на втория етаж срещу вградения бойлер бутнах първата от двете врати.
Беше заключена. Другата обаче се отвори при неувереното ми бутане. Влязох в непознатата интересна и ужасно
разхвърляна стая. Високият железен креват в ъгъла с шарен юрган и изкривени топки още не беше оправен,
мечата кожа пред камината бе събрана, кърпата висеше захвърлена на изцапания махагонов умивалник.
Погледът ми се спря на черния мраморен часовник — какъвто човек може да получи само като подарък и никога
не би си купил сам — легнал на една страна върху разхвърляната полица на камината и всичките му части бяха
извадени навън. Почувствувах странния дъх на тютюнев дим, престояло ядене и смесица от сложни, объркани
миризми, които определяха аромата на една отдавна обитавана стая.
Със скъсани зелени чехли и раздърпан груб домашен халат, прадядо ми беше потънал дълбоко в тежките
развалини на покритото с росер кресло край старата камина и равномерно движеше писалката по дълъг дебел
лист хартия, поставен заедно с оригиналния документ, от който преписваше, пред него на ниската масичка с
жълто-зелена покривка. От едната му страна стоеше грамадна колекция бастуни, от другата — кутия с хартия за
палене на лула и дълга редица лули с метални чибуци» напълнени и готови за употреба.
Той беше грамаден мъж, на ръст доста по-висок от средния, навярно около седемдесетгодишен, с розов тен на
лицето и гривеста, все още леко червеникава коса, която красиво се спускаше зад яката му. Всъщност, косата му
е била червена и сега е загубила малко от яркостта си, но без още да е побеляла е придобила удивителен
оттенък, златист при определена светлина. Същият оттенък имаха и брадата, и войнствено извитите му
мустаци. Въпреки че бялото на очите му беше цялото в жълти точици, зениците оставаха ясни, проницателни,
сини, но не като посърналите сини очи на мама, а живи, поразително сини, сини като незабравки, много
обаятелни и веднага правят впечатление. Но най-забележителната му черта беше носът — голям нос, голям,
червен и камбест, гледах го с благоговение и ми мина през ума, че мога да го сравня само с огромна зряла ягода
— същия на цвят и дори осеян със същите дребни дупчици, съвсем като дупчиците за семките на този вкусен
плод. Той се налагаше на цялото му лице. Никога, никога досега не съм виждал такъв странен нос.
Сега дядо спря да пише, сложи писалката си зад ухото и бавно се обърна да ме поздрави. При това движение
счупените пружини на стола, въпреки напъханата амбалажна хартия между тях, мелодично изскърцаха като
въведение към драмата на нашето запознанство. Мълчахме, гледахме се един друг и забравил моментното
очарование на носа му, пламнах цял при мисълта каква жалка картина представлявам, застанал там в черния си
костюм, купен от магазина за конфекция, с един провиснал чорап, развързани обувки, с бледо, изцапано от
сълзите лице и тази моя неизбежно червена коса. Все още без да продума, той бутна листовете настрана, с
неспокоен, но енергичен жест посочи към очистеното място на масата и аз сложих там подноса. Почти без да
отмести поглед от мен, той бързо и с безкрайно безразличие започна да яде, като вземаше безразборно и сирене,
и конфитюр, мачкаше хляба, топеше корите в чая, а после го изпи на един дъх. Избърса бакенбардите си с длан,
инстинктивно протегна ръка и сякаш «яденето» е просто встъпление към «тютюна» или към нещо още по-
приятно — запали лула.
— Значи ти си Робърт Шанън — гласът му звучеше сдържано, но дружелюбно.
— Да, дядо — Отговорът ми прозвуча неестествено, като че ли се оправдавах, но помнех напътствията да
пропусна сричката «пра».
— Добре ли пътува?
— Да, дядо.
— Ех, хубави кораби са това Адър и Вай-пър. Виждал съм ги на котва, когато бях в армията. Адър има бяла
лента на долния стрингер. По това се и различават. Играеш ли дама?
— Не, дядо.
Той кимна насърчително, но все още с известно снизхождение.
— Много скоро ще се научиш, моето момче, ако останеш да живееш тук. Разбрах, че ще
останеш.
— Да, дядо. Мисис Чапмън каза, че няма къде другаде да отида - Обля ме гореща вълна на отчаяние и
самосъжаление. Изведнъж почувствах див копнеж за неговото съчувствие, непоносимо желание да му разкрия
душата си, ужасното положение в което се намирах. Знаеше ли той, че баща ми умря от туберколоза,
наследствена болест, която като призрак беше отнесла преди него в гроба двете му сестри. Зарази и с ужасна
бързина погуби майка ми, и се говореше, че подло е оставила отпечатък и върху мен. . .
Но дядо пусна замислен няколко кълба дим, продължи внимателно да ме оглежда, изкривил иронично устни,
и смени темата.
— На осем години си. нали?
— Почти, дядо.
Искаше ми се да изглеждам колкото може по-малък, но дядо беше непреклонен.
— На тази възраст всяко момче трябва да може само да се оправя ... въпреки че, да ти призная, не си пораснал
много. Обичаш ли да се разхождаш?
— Никога не съм опитвал по много, дядо. Когато ходихме в Портръш за ваканцията, вървяхме пеш до «Джайънт
куузуей», но на връщане взехме теснолинейката.
— Това е то. Е, ще се поразходим няколко пъти заедно, ти и аз, и ще видиш как хубаво ще ни подействува
шотландският въздух — Той замълча и за пръв път заговори за себе си. — Радвам се, че имаш моята коса.
Пламъкът на Гау. И майката ти, бедната, имаше такава коса.
Не можех повече да задържам топлината, която напираше отвътре — почти по навик избухнах в сълзи. От
погребението на майка ми у мен се пораждаше този рефлекс, подхранван от съчувствието, което винаги
извикваше.. Но сега не получих нито сърдечните милувки на мисис Чапмън, нито дъхащите на емфие
съболезнования, с които щедро ме обсипваше отец Шанли от църквата «Свети Доминик». Скоро съзнанието, че
прадядо ми не одобрява сълзите, ме накара да се смутя до болка. Опитах се да спра, задавих се и започнах да
кашлям. Кашлях, кашлях, докато ме прободе, та трябваше да се хвана за гърдите. Това беше най-силната ми
кашлица, съперничеше дори на най-жестоките пристъпи на татко. Откровено казано, аз даже се гордеех с нея, и
когато кашлицата спря, погледнах дядо в очакване.
Но той не започна да ме утешава, не изрече нито дума. Просто извади от джоба на сакото си една тенекиена
кутия, отвори капака и избра отвътре един голям плосък ментов бонбон. Помислих, че ще ми го предложи, но за
моя изненада и огорчение той спокойно го сложи в устата си. После сурово обяви.
— Ако има нещо, което не мога да понасям, то е дете да ми реве. Робърт, изглежда торбичката със сълзите ти е
много близо до очите. Трябва да се стегнеш, момче — Той махна писалката от ухото си и изпъчи гърди. — В
живота трябваше да преодолявам много трудности. Мислиш ли, че щях да успея, ако се бях огънал пред тях?
Струва ми се, дядо се готвеше да се впусне в задълбочена и високопарна реч, но в този момент се чу звънеца от
долния етаж. Той прекъсна, според мен разочарован, и ми направи знак с лулата си, че трябва да напусна стаята
и да сляза долу. Старецът поднови писането, а аз взех празния поднос и се помъкнах засрамен към вратата.
ВTОРА ГЛАВА
Мистър Леки, Кейт и Мърдок вече си бяха дошли и заедно с мама ме чакаха долу, в кухнята. Тишината, сковала
изведнъж стаята, показа, че съм бил предмет на разговора им. Като повечето сами деца в семейството, бях
болезнено срамежлив и сегашното ми положение подсилваше още повече това чувство. И досещайки се объркан
какво дълбоко отчуждение е съществувало между моята майка и (гози татко, когато след известна пауза той,
накуцвайки, пристъпи към мен, взе ръката ми, подържа я, а след миг се наведе и ме целуна ио челото, аз се свих
замаян.
— Радвам се да се запознаем, Робърт. Много съжалявам, че не сме се виждали по-рано.
Гласът му не беше сърдит, както смътно се опасявах, а унил и сподавен. Казах си, че не трябва да плача, но
когато и Кейт се наведе и неумело, но от душа ме целуна, трудно се сдържах.
— Сега да седнем! — мама ме заведе до моето място и отново надяна маската на добро настроение. — Почти
шест и половина е. Сигурно си прегладнял, сине?
Седнахме. От централното място на масата татко наведе очи и занарежда молитвата, дълга, странна молитва,
каквато никога преди това не бях чувал. Пък не се и прекръсти. Започна да реже пред себе си горещото осолено
говеждо в голяма овална чиния. На другия край на масата мама сипваше картофи и зеле.
— Ето на теб —- каза татко с такъв вид, Сякаш на мен даваше някое хубаво парче. Движенията му бяха точни и
отмерени. Беше нисък, доста незначителен четиридесет и седемгодишен мъж с тясно бледо лице и малки очи.
Тъмните му мустаци бяха дълги и щръкнали, а косата бе сресана на темето така, че да прикрие плешивостта му.
В изражението му се четеше едва уловимия отпечатък на примирието, нещо, което може да се види върху
лицата на хора, съзнателни и трудолюбиви, но не получили признание или по тяхно мнение недостатъчно
възнаградени от живота. Носеше ниска колосана яка, черна връзка и неочакван за него, но интересен двуреден
костюм от син шевиот с метални копчета. На шкафа зад него лежеше униформена шапка с лъскава козирка като
на морските офицери.
— Яж и зелето с месото, Робърт — Той се наведе и ме потупа по рамото. — Много е хранително.
Разбрах, че под всички тези погледи ще ми е трудно да се справя със странните нож и вилица с кокалени
дръжки, плъзгави и доста по-дълги от моите преди. Пък и не обичах зеле, а малкото парче месо беше ужасно
солено и жилаво. Моят баща с характерния за него весел маниер настояваше на масата ни във Феникс Кресънт
да се появява «само най-доброто» и често се връщаше от работа с някои суперделикатеси като желе от гуава или
стриди. Бях наистина съвсем разглезено дете, толкова капризно и придирчиво в яденето, че често през
последните шест месеца, за да изям парчето пиле, майка ми ме подкупваше с монета от шест пенса или с
целувка. Но сега чувствах, че не трябва да разочаровам татко и с усилие преглъщах безвкусните зеленчуци.
Вниманието ми очевидно беше отклонено в яденето татко погледна мама на другия край на масата и
предпазливо, но с безпокойство се върна към прекъснатия разговор.
— Нищо ли не поиска мисис Чапмън?
— Не — отговори тихо мама, — въпреки че трябва да се е охарчила за билетите и какво ли не още. Има вид на
добра, сърдечна жена.
Татко леко въздъхна.
— Добре, че на света са останали още свестни хора. Трябваше ли да наемате файтон?
— Не, нямаше много нещо за носене. Повечето дрехи са му омалели. Пък изглежда и ония нехранимайковци са
отмъкнали всичко.
Сякаш някакъв вътрешен спазъм обхвана татко, той вторачи поглед в нещо мъчително и
промърмори:
— Прахосничество едно след друго. Не се учудвам, ако нищо не е останало.
— О, татко, при толкова много болести!
— Но без капчица здрав разум. Защо не са се застраховали? Една нормална полица и всичко щеше да е наред.
Безизразният му поглед се спря върху мен и аз, още по отмалял, с мъка се опитах да изпразня чинията си.
— Ти си юнак, Робърт. В тази къща нищо
не се хвърля.
На масата срещу мен седеше Кейт и мрачно гледаше здрача зад прозореца, сякаш за нея разговорът беше
съвсем безинтересен. По едно време тя ми се усмихна окуражително. Чудех се Кейт бе на двадесет и една
година, само три години no-млада от майка ми, а колко малко приличаше на нея. Моята майка беше хубава, а тя
изглеждаше грозна, с безцветни очи, изпъкнали скули и суха, напукана румена кожа. Безцветната й коса сякаш
бе уловила средното положение между червения цвят на Гау и черния на Леки.
— Ти сигурно ходиш на училище? — попива Кейт.
— Да — пламнах цял, просто защото ми заприказваха; големи усилия се изискваха от мен, за да говоря. — В
Кресънт в училището на мис Барти.
Кейт кимна с разбиране. — Харесваше ли ти там?
— Да, много. Ако отговорим правилно по катехизис или по общообразователните предмети, мис Барти ни дава
бонбонени дражета от кутията в долапа.
— Тук, в Ливънфорд имаме хубаво училище. Мисля, че ще ти хареса.
Татко се изкашля.
— Смятам, че началното училище на Джон стрийт . . . при теб Кейт ... ще е напълно подходящо.
Кейт отмести погледа си от прозореца и го вторачи право към татко — настойчиво, почти враждебно.
— Знаеш, че училището на Джон стрийт е малко и мизерно. Той трябва да учи в Академичното училище като
всички нас. Човек в твоето положение не може да постъпи другояче.
— Е — наведе очи татко, — може би . . . ио от следващия срок . . . Сега е четиринадесети октомври, нали?
Поизпитай го малко и виж за кой клас е.
Кейт решително тръсна глава.
— Сега той е уморен до смърт и трябва да ляга. При кого ще спи?
Дрямката все по-силно ме завладяваше, но при тези думи аз се сепнах, запремигвах към мама, а тя в това време
размишляваше, сякаш другите трудности й бяха попречили да обмисли този въпрос по-рано.
— Много е голям да спи при теб, Кейт . . . а твоето легло е тясно, Мърдок . . . освен това често учиш до късно.
Защо да не го сложим в бабината стая, татко? Искам да кажа, докато я няма.
Татко отхвърли предложението, като поклати отрицателно глава.
— Тя плаща за стаята си добре. Не можем да се вмъкнем без нейно съгласие. А и скоро ще се върне.
Досега Мърдок бе мълчал. Ядеше флегматично, внимателно оглеждаше храната си отблизо, проучваше като
детектив всяко парче хляб и от време на време вдигаше разтворения до чинията му учебник и го държеше
толкова близо до лицето си, сякаш искаше да го помирише. Сега той вдигна глава с делови вид.
— Нека спи при дядо. Въпросът е ясен. Татко направи знак, че е съгласен, но при споменаването на дядо,
лицето му помръкна.
Беше решено. Макар да бях полузаспал, сърцето ми се сви от ужас при тази нова перспектива, тази нова брънка
във веригата от нещастия, която ме свързваше със странната и страшна личност горе. Но се страхувах да
протестирам и бях толкова уморен, че очите ми се затваряха. Тогава Кейт бутна стола си назад.
— Хайде, скъпи. Топла ли е водата, мамо?
— Да, но трябва да мием и чиниите. Не източвай много.
В тясната баня Кейт ми помогна да се съблека. Лицето й странно пламна при вида на голото ми тяло. На дъното
на вградената вана, пожълтяла от употреба и неравна от повторното емайлиране, имаше само шест инча хладка
вода. Тя се наведе и започна да ме мие с гъбата и твърдия жълт сапун. Главата ми клюмаше, очите ми вече не
можеха да плачат от умора. Стоях послушно, тя ме бършеше, после облякох всекидневната си риза. Резето на
банята щракна. Качихме се горе. Там, на площадката, изскочил от мъглата изпод вълните след клатушкането на
парахода и бученето в тунелите, протегнал ръка да ме поеме, стоеше дядо.
ТРЕТА ГЛАВА
Трудно се спеше при дядо. Хъркаше силно, мяташе се по неравния, натъпкан с дреб дюшек и ме
притискаше към стената. Въпреки това спах здраво, но на разсъмване ми се присъни лош сън. Видях баща си с
дълга бяла нощна риза да издишва зеления си чай през инхалатора, онзи малък месингов апарат с червени
гумени тръбички, който му бе препоръчал един негов колега след като останалите лекарства вече не помагаха.
От време на време баща ми спираше, кафявите му очи гледаха закачливо, смееше се и се шегуваше с майка ми, а
тя седеше и го наблюдаваше, неспокойно стиснала ръце. После влезе лекарят — възрастен човек с мрачно,
намръщено лице. След миг се разнесе гръм и огромен черен кон с развети черни пера по главата се втурна в
стаята. Скрих лицето си от мъка и ужас, а майка и татко го възседнаха и се отдалечиха в галоп.
Отворих очи цял в пот, чувствах туптенето на сърцето си в гърлото и видях утринното
слънце да залива стаята. До прозореца, почти облечен, стоеше дядо и вдигаше скърцащите щори.
— Събудих ли те? — обърна се той към мен. — Денят днес е чудесен и отдавна е време да ставаш.
Станах и започнах да навличам дрехите си, а той ми обясни, че Кейт вече е тръгнала за училище и Мърдок е
отишъл да хване влака за колежа Шери в Уинтън, където се подготвя за някаква държавна служба в пощите.
Щом татко излезе на работа, теренът ще се очисти и ние ще слезем долу. Малко се изненадах, когато дядо ми
съобщи, че въпреки хубавата си униформа, татко е само участъков санитарен инспектор. Голямата му амбиция
била да стане управител във водохранилището, а сегашната му служба — тук дядо се усмихна двусмислено —
бе да следи дали всички поддържат в ред боклукчийските кофи и клозетите.
Почти в същото време чухме хлопването на входната врата и мама ни извика долу.
— Как я карате двамата? — тя ни поздрави с лека съучастническа усмивка на неспокойното си лице, сякаш
виждаше пред себе си ученици, готови за какви ли не лудории.
— Отлично, Хана, благодаря — отговори дядо учтиво и седна на татковия стол с дървените облегалки па
централното място на масата. Скоро разбрах, че той се храни извън стаята си само сутрин на закуска, затова й
отдава голямо значение. Печката гореше и в кухнята бе много уютно. На мястото на Мърдок имаше петна и
трохи. И тримата се чувствувахме близки. Мама сипа в чашите какао от кутията и наля вода от големия чайник с
черен похлупак.
— Чудя се, тате — каза тя, — ще вземеш ли Робърт със себе си тази сутрин.
— Разбира се, Хана — любезно, но сдържано отговори дядо.
— Знам, че ще ми помогнеш с каквото можеш — говореше тя, сякаш това се отнасяше за някой друг, а не за мен.
— В началото може да е малко трудно.
— Тц . , . — дядо вдигна чашата с две ръце към устата си. — Защо предварително да отстъпваме пред
трудностите, момичето ми!
Мама продължи да го гледа с оная тъжна, едва уловима усмивка. По този особен израз и по лекото поклащане на
главата разбрах колко много го обича. Привършихме закуската, тя излезе за малко и се върна с бастуна му,
твърдата квадратна шапка и документите, които го видях да преписва вчера. Тя внимателно изчетка старата
износена шапка, после стегна по-здраво документите с тънкия червен ширит.
— Това не е работа за тебе, татко, с твоите способности. Но ти знаеш колко ни помагаш с това.
Дядо се усмихна неопределено, стана от масата и важно сложи шапката си. Мама ни изпрати до вратата. Тук тя
дойде съвсем близо до дядо и се загледа дълго, многозначително и неспокойно в сините му очи. После тихо
каза.
— Обещаваш ми, нали, татко.
— Ех, Хана! Каква неспокойна жена си! — Той и се усмихна снизходително, хвана ме за ръка и тръгнахме по
пътя.
Скоро стигнахме последната трамвайна спирка. Там чакаше един червен трамвай — все още новост по това
време, кондукторът наместваше пръта и сред пукот от сини искри се опитваше да го свърже с горната жица.
Дядо ме заведе до предната седалка на откритата горна платформа. Още по-силно стиснах ръката му, а той ми
хвърли изкосо предразполагащ и пламенен поглед. Набрали скорост, ние се спуснахме по слабия наклон от Тол,
понесохме се бързо и уверено към Ливънфорд, а утринният полъх свистеше в ушите ни.
— Билети, моля. Моля, билети — Чух щракането на кондукторските клещи наблизо, дрънкането на монетите в
чантата му, но дядо продължаваше да гледа напред, подпрял брада на бастуна. Вятърът развяваше косата му,
беше изпаднал в транс и нито моят умоляващ поглед; нито подканата на кондуктора можеха да го извадят от
него. Беше така погълнат от мислите си, така неподвижен, че кондукторът се спря нерешително. Тогава дядо,
без да помръдне, придаде на неподвижната си поза такъв възмутен вид, като да каже «и това ми било стар
приятел, с когото си се споразумял тайно», и като връх на всичко така съучастнически и многообещаващо
намигна, че човекът се ухили глупаво.
— Ти ли си, Денди? — каза той и след миг колебание бързо ни отмина.
Бях потресен от този пример за дядовия престиж, но след малко разбрах, че се намираме на Хай стрийт, срещу
общината. Тук дядо с достойнство слезе и тръгна към ниската сграда с няколко външни стъпала и голяма
метална табела с почти изтрита фирма «Дънкън Макке-лър, адвокат». Прозорците от двете страни на вратата
бяха наполовина закрити с някаква мрежа, на единия от тях се четяха избелели златисти букви: «Ливънфордско
строително дружество», а на другия — «Застрахователна компания Рок». Щом дядо влезе в кантората, на-
переността му отстъпи място на кристална кротост. Това обаче не му попречи да направи смешна гримаса,
когато една непривлекателна жена с излъскани ръкавели подаде глава през прозорчето и строго каза, че мистър
Маккелър е зает с кмета Блеър и ние ще трябва да почакаме. Скоро разбрах—дядо не можеше да понася кисели
жени и те го караха да прави тази гримаса.
След около пет минути вратата към стаята се отвори и един едър мъж с черна брада мина през чакалнята,
слагайки шапката си. Внимателният му поглед ме смути. Изведнъж, намръщил се неодобрително на дядо, той
застана пред нас.
— Това ли е момчето?
— Да, кмете — отвърна дядо.
Кметът Блеър отново внимателно ме заглежда като човек, който по-добре от мен самия знае историята ми. Явно
си припомняше събитията, свързани с мен, случки, толкова ужасни и недостойни, че аз почувствувах как
краката ми треперят от срам.
— Още ли не си успял да се сприятелиш с някои момчета на твоята възраст? — запита той меко.
— Не, сър.
— Можете да си играете с моето момче,Гавин.
Не е много по-голям от теб. Ела тия дни у дома. Съвсем близо е, на Драмбък роуд.
Наведох глава. Не можех да му кажа, че нямам никакво желание да играя с този непознат Гавин Той постоя още
малко, поглади нерешително брадичката си, после се поклони и излезе.
Сега мистър Маккелър се освободи и можеше да ни обърне внимание. Вътрешният му кабинет,макар и
старомодно подреден, беше наистина красив с махагоновото бюро, килима с червена шарка, в който краката
потъваха, няколкото чаши над камината, а на бледо зелените стени— рамки с портретите на важни личности.
Седнал на въртящия се стол, мистър Маккелър говореше без да вдига глава:
— Оставили са те да чакаш, Денди. Свърши ли работата? Или някоя нещастница те е призовала в съда ... — но
като повдигна глава и ме забеляза, млъкна, сякаш му бях развалил шегата. Беше солиден, червендалест, около
петдесетгодишен мъж, гладко избръснат, късо подстриган, облечен в тъмен костюм. Очите му бяха сухи и
проницателни под рижите гъсти вежди, но в тях се криеше добродушие. Той взе документите от дядо, критично
издаде напред алената си пълна долна устна и ги погледна.
— Добре пишеш, Денди, слава богу. Бих желал всичките ти работи да вървят като тези дела по прехвърлянията.
Дядо се засмя малко пресилено.
— Човек предполага, бог разполага, ад-вокате. Благодаря за работата, която ми даваш.
— Тогава се пази от дявола — Мистър Маккелър отбеляза нещо в книгата пред себе си. — Ще впиша парите
заедно с останалите. Нашият приятел Леки — каза той иронично, — ще получи чека в края на месеца. Виждам,
че при вас е пристигнал нов човек.
Той се облегна на стола и погледът му се спря върху мен, може би дори по-пронизващ отколкото погледа на
кмета. После, допуснал сякаш нещо против убежденията си, подразбрал изглежда, че в същност като резултат
от ужасната верига обстоятелства, преминали през съзнанието му, е очаквал пред него да застане някой
страхлив, нещастен чудак, той измърмори:
— Момчето изглежда добро. Няма да ти създава неприятности, ако не се лъжа.
След като помисли малко, той избра един шилинг от дребните пари в джоба си и го подаде през бюрото на дядо.
— Купи лимонада на малкия син на Билайъл1, Денди. И тръгвай. Мис Глени ще ти даде друго дело. Адски
бързам.
Дядо излезе от кантората в отлично настроение, издувайки гърди, сякаш поглъщаше свежия бриз. Слязохме по
стълбите и той привлече вниманието ми към другата страна на улицата. Две бедни жени обикаляха по къщите с
кошници и други плетени изделия. Едната, по-младата — здрава, мургава, с онази огненорижа коса, толкова
често срещана сред скитащите шотландски цигани — носеше товара си на главата и докато вървеше, леко се
полюляваше, а вдигнатите нагоре ръце подчертазаха твърдата й силна гръд.
— Е, момче — възкликна дядо почти с благоговение, — не е ли приятна такава гледка в един хубав, свеж есенен
ден.
Не разбрах какво искаше да каже — в същност, двете загърнати в шалове циганки съвсем не ме интересуваха.
Бях много отчаян от някои неясни намеци в адвокатската кантора, чувствувах повече от всякога, че съм забулен
от някаква тайна. Не започнах да споря, а сбръчках чело и бавно тръгнах с дядо по обратния път. Защо всички
тези хора толкова се интересуваха от мен? Какво ги караше да клатят глави, когато ме видеха?
.................................................................................................................................................
1 Билайъл - един от пропадналите ангели в поемата на Милтън Изгубеният рай
.................................................................................................................................................
Истината, въпреки че не се досещах за нея, беше проста. В този малък, пропит от предразсъдъци шотландски
град, всички смятаха, че майка ми, хубаво, ползуващо се с успех момиче, което можело да «завърти главата на
когото си поиска», се опозорило и се оженило за баща ми Оуен Шанън. Чужденец, срещнала го по време на
ваканцията, човек от Дъблин в същност без никакви роднински връзки: заемал някаква незначителна длъжност
в една фирма за износ на чай; човек, чиито единствени качества били хубавата външност и добрият характер,
ако това изобщо може да се приеме за качества. Но съвсем не вземаха под внимание няколкото щастливи години
след това. На смъртта му, последвана тъй скоро и от нейната, се гледаше като на справедливо възмездие, а на
появата ми в дома на Леки без средства за съществуване — като на някакво доказателство за присъдата на
провидението.
Дядо пое по общинския път, откъдето се виждаше езерото. След половин час, като сви неочаквано, той ни
отведе до село Драмбък, точно когато сирените от останалия далеч зад нас завод приятно завиха за обяд. Покрай
това село минахме вчера с мама.
Хубаво място, разположено зад гористо възвишение и пресечено от рекичка, която течеше под два каменни
моста. Минахме покрай магазинче, пълно с торбички с късметчета, захарни фигурки, пръчки от лакрица и с
табелка на входа: "Тоби Минс. Продажбата на цигари разрешена";
после покрай отворената врата на една къщичка, където някакъв тъкач работеше на стана си. Отсреща на пътя
видях как ковачът подковава бял кон — приведен, с подкова в кожената престилка, а зад него тъмната наковалня
светеше нажежена до червено и наоколо се носеше приятният мирис на горен рог.
Дядо сякаш познаваше всички, дори амбулантния търговец на пушена треска и жената, която крещеше: «Ревен,
желе от ревен! Четвърт за пени!». По улиците на селото хората най-сърдечно го поздравяваха и аз имах
чувството, че той наистина е велик човек.
— Здравей, Садлър!
— Как си, Денди?
Грамадният червендалест мъж, застанал по риза на стъпалото на «Драмбъкския герб», толкова приятелски
поздрави дядо, че той спря, бутна назад шапката си и обърса чело в доволно очакване.
— Да не забравим лимонадата ти, момче. Той влезе в «Герба», а аз седнах на топлото
каменно стъпало към отворената странична врата и започнах да наблюдавам как белите пиленца лакомо и бързо
като неканени гости кълвяха пръснатото в мръсния двор зърно, усещах сънливото пладнешко спокойствие в
селото и погледът на мис Минс, съдържателката на магазинчето, която надничаше зад зеленото стъкло на
витрината. Тъмната й сянка, неясна и леко изкривена от стъклото на фигури, приличаше на малко морско
чудовище, което плува в аквариум.
След малко дядо ми донесе чаша лимонада. Тя щипеше езика и възбуждаше апетитно слюнката ми.
Гледах го как се връща на мястото си сред мъжете, събрани по обяд в хладната мрачна кръчма. Първо с едно
единствено изкусно движение изпразни малка тумбеста чаша, после започна да говори много надменно и важно
с останалите, като пиеше на бавни глътки от голямата разпенена халба, плискаше и добавяше още към изпитата
преди това по-силна златиста течност.
В това време вниманието ми привлякоха виковете и търченето на две момиченца, които мятаха обръчи на
селската поляна срещу кръчмата. Тъй като бях сам, а дядо очевидно много се заседя там, аз станах и леко, по
обиколния път приближих края на поляната. Не обичах много непознатите момчета, но повечето от учениците
на мис Барти бяха момичета и сред тях се чувст-вувах почти добре.
Докато другарката й продължаваше да удря ожесточено обръча си надалеч, по-малката спря да бяга и седна на
пейката. Беше приблизително моя възраст, носеше карирана вълнена пола с презрамки и пееше, пееше си сама.
Тя пееше, а аз седнах дискретно на самия край на пейката и започнах да разглеждам една драскотина на
коляното си. Песента свърши и настъпи тишина. Тогава, както се и надявах, момичето се обърна към мен
приятелски и с любопитство.
— Можеш ли да пееш?
Тъжно поклатих глава. Не можех да изпея нито една нота правилно. В същност единствената песен, която
знаех, беше песента за красивата дама умряла в немилост — татко се беше опитвал да ме научи на тази песен. И
все пак това чернооко момиченце с къдрава черна коса, опъната с полукръгъл гребен на бялото й чело, ми
харесваше. Много исках разговорът ни да продължи.
— Желязно ли е колелото ти?
— Разбира се. Но защо го наричаш «колело»? Ние му казваме обръч. А пръчката, с която го караме, е клик.
Засрамен от невежеството си, което така бързо разкри, че съм чужденец, погледнах другарката й. Сега тя
търкаляше обръча си право към нас.
— Сестра ли ти е?
Момичето се усмихна спокойно и добродушно.
— Луиза ми е братовчедка, от Ардфилън. Аз се казвам Алисън Кийт. Живеем с мама ей там — и тя показа един
внушителен покрив сред дърветата от другата страна на селото.
Объркан от новата грешка и разбрал, че тя живее в такова превъзходно жилище, аз поздравих дотичалата при
нас Луиза с предпазлива усмивка.
— Здравей — Луиза задържа обръча с голямо умение и задъхана ме погледна.
— Ти откъде се взе?
Беше около дванадесетгодишна, с дълга руса коса, която тръскаше назад с деспотична важност, та ми се
прииска да блесна пред нея заради мен самия и заради Алисън.
— Пристигнах от Дъблин вчера.
— Дъблин ли? Всевишни боже! — вмъкна тя с напевен глас. — Та Дъблин е столицата на Ирландия — После
замълча. — Там ли си роден?
Кимнах, почувствувал интереса в погледа й.
— Трябва да си ирландец тогава.
— И ирландец, и шотландец—хвалех се аз. Но на Луиза това не направи никакво впечатление и тя ме изгледа с
покровителствен вид.
— Не можеш да бъдеш две неща едновременно, съвсем е невъзможно. Звучи много странно - _ Сякаш внезапно
я споходи някаква мисъл, тя се изправи и ме изгледа с пронизващата подозрителност на инквизитор.
— На каква църква ходиш?
Засмях се високомерно — що за въпрос? В «Свети Доминик» — щях да кажа, когато изведнъж блясъкът, огънят
в очите й пробуди у мен първичния инстинкт за защита.
— В най-обикновена църква. С голяма камбанария. И съвсем близо до нас, на Феникс Кресънт.
Опитах се объркан да сменя темата, скочих и започнах да се обръщам през глава — единственото ми
постижение по физкултура, — три пъти да се прекатурвам.
Когато зачервен се изправих, отново срещнах смущаващият ме луизин поглед. В тона й продължаваше да звучи
една невинност, по-жестока от всякакво обвинение.
— Започнах да се опасявам, че си католик — усмихна се тя.
Зачервен повече от всякога, казах неуверено :
— Това пък от къде ти дойде на ума?
— Не знам. Но добре, че не си.
Сломен гледах обувките си, още по-мъчително объркан от факта, че в погледа па Алисън се четеше нещо от
моето собствено нещастие. Още усмихната. Луиза тръсна назад дългата си коса.
— Тук ли ще останеш?
— Да — отговорих аз през зъби и неохотно. — И ако искате да знаете, след три седмици тръгвам в
Академичното училище.
— Академичното училище ли? В твоето училище, Алисън. О, господи! Добре, че не си такъв за какъвто те взех.
Е, не вярвам да има макар и един от тях в цялото Академично училище. Нали, Алисън?
Алисън поклати глава, забила поглед в земята. Усетих, че очите ми смъдят. А Луиза приклекна и весело и
широко се засмя.
— Трябва да си тръгваме за обяд — вдигна тя превзето обръча си и ме смрази с ведрото си състрадание. — Не
гледай толкова нещастно. Всичко ще се оправи, ако си казал истината. Хайде, Алисън.
Тръгнаха. Алисън ми хвърли през рамо поглед, пълен с тъга и съчувствие. Но той съвсем не ме зарадва, толкова
съкрушен се чувствах от тази ужасна и непредвидена катастрофа. Вцепенен от унижение, аз стоях и наблюдавах
сякаш в просъница отдалечаващите се фигури, когато забелязах, че дядо ме вика от другия край на улицата.
Той се смееше широко, очите му блестяха, а шапката му бе самодоволно килната назад. Тръгнахме към
Луамънд вю и той одобрително ме потупа по гърба.
— Изглежда имаш голям успех с дамите, Роби. Това беше момиченцето на Кийт, нали?
— Да, дядо — измънках аз.
— Добри хора са— говореше дядо самодоволно и с неподозиран снобизъм. — Баща й беше капитан па
Равалпинди . . . преди смъртта си. Майката е прекрасна жена, макар и не много здрава. Свири чудесно на пиано
... а момиченцето пее като чучулига. Но какво има?
— Нищо, дядо. Нищо няма.
Той поклати глава и за мое най-голямо недоумение започна да си свири с уста. Свиреше
добре, чисто, мелодично, но без ни най-малко да се тревожи, че е твърде шумен. Наближихме къщата и той си
затананика тихо.
«О, моята моята любима е червена роза, пищно разцъфнала през юни»
Сложи един карамфил в устата си и измърмори поверително:
— Само да не си споменал пред мама, че сме си пийнали малко. Страшно ще се тревожи.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Мисля, че да ме държи настрана от другите в къщи беше мамина стратегия. Често се случваше да не видя татко
до вечерта, защото, когато правеха проби на комините или изследваха пълноценността на млякото, той не се
връщаше за обяд. Предаността му към работата беше за пример, дори вечер рядко се отпускаше, сядаше на
стола си в ъгъла с официалния отчет за водопроводната инсталация или за доброкачествените продукти. Само в
четвъртък излизаше вечер, за да присъства на седмичните събрания на Ливънфордското строително дружество.
Мърдок прекарваше почти целия ден в колежа. Щом влезеше в къщи, започваше да вечеря, при това колкото е
възможно по-дълго; после, макар често да ми се струваше, че иска да говори с мен, той разпръскваше книгите
си по цялата маса и с мрачно примирение се настаняваше сред тях.
За обяд Кейт се връщаше от училище, но страшно неразговорлива и вечер рядко се присъединяваше към
семейния кръг. Ако не отиваше при приятелката си Беси Юинг, качваше се в стаята си да преглежда тетрадки
или да чете, тръшваше вратата след себе си, а онези странни подутини на челото й грозно изпъкваха като
доказателства за душевния й смут.
Не е за учудване, че докато чаках да тръгна в Академичното училище, все по-често попадах в ръцете на дядо.
Освен документите за преписване, той нямаше друга работа и макар външно да се правеше, че съм му дошъл до
гуша, съвсем не пренебрегваше компанията ми. При хубаво време повечето следобеди ме извеждаше до
Драмбъкската поляна да погледам как печели на «марли» — една игра с порцеланови топки, която той играеше
величествено с двама приятели: Садлър Воуг, едър сприхав господин, от тридесет години собственик на
селската сарачница, и Питър Диги, дребен, подвижен като врабец човек, бивш пощаджия, който /това той сам
ми каза/ на младини изминал разстояние, равно на половината обиколка на света, а сега силно се интересувал от
Халеевата комета и се опасявал, че всеки момент тя може да се удари в земята. Дядовите топки бяха
бледорозови с кафяви квадратчета. Беше просто чудесно да го набюдаваш как вдига последната топка на
височината на очите си и със спокойна иронична усмивка «бута белите» на мистър Бо-уг, а той страшно мрази
да губи — «три топки липсват».
Друг път дядо ме вземаше да разглеждаме обществената читалня или да погледаме тренировките на
ливънфордската пожарна команда — тях той винаги остро критикуваше. Веднъж, когато мистър Паркин,
човекът, който даваше лодки под наем, отсъстваше, дядо ме заведе на чудесна разходка по общинското езеро.
В неделя програмата се сменяше и това във всеки случай ми причиняваше едно особено тъпо усещане в
стомаха. Този ден мама винаги ставаше по-рано от обикновено, занасяше на татко чая в леглото, слагаше
филиите във фурната и изваждаше раираните му панталони и фрака. Тогава започваше всеобщото препускане и
суе-тене по обличането: Кейт тичаше по комбинезон нагоре-надолу по стълбите, мама се опитваше да си напъха
пръстите в свитите от прането ръкавици, в последната минута Мърдок, по риза и тиранти, пъхнал рошавата си
глава в перилата на стълбището, викаше:
— Мамо, къде си сложила чистите чорапи? Татко пък с колосана яка, която убиваше на врата му, раздразнен, с
часовник в ръка, повтаряше от коридора:
— Камбаните всеки момент ще ударят. Съзнавайки повече от всякога каква голяма трудност представлявах за
тези добри хора, аз стоях в дядовата стая, докато далечният камбанен звън не започнеше да гали спокойния
утринен въздух, онзи нежен, натрапчив камбанен звън който винаги засилваше чувството ми за самота. Дядо не
ходеше на църква. Изглежда нямаше желание за това, пък и дрехите му не бяха особено хубави. Когато другите
тръгваха към протестантската църква на Ноксхил, посещавана за богослужение и от кмета, и от градските
старейшини, той поверително ми даваше знак с очи да го придружа и се «мушкаше» на утринна визита при
приятелката си мисис Босьмли, собственичката на съседната къща.
Мисис Босъмли, вдовица на месар, някога е била главна изпълнителка в една пътуваща театрална трупа и най-
забележителното й изпълнение останала ролята на Жозефина в "Невестата на императора." Беше около пет-
десетгодишна жена, доста едра, с кестенява, накъдрена с маша коса, с широко лице, малки добри очи, които
съвсем изчезваха, щом се засмееше, а по бузите й личаха дребни червени ве-нички. Често, като надничах през
плета, я виждах как крачи из малката си градина, следвана от жълтата котка Микадо, как спира, заема някоя поза
и рецитира нещо на глас. Веднъж отдалеч я чух да казва: «Борете се за зелените гробове на прадедите си!
Борете се за родната земя!»
Но Ливънфорд не беше родната й земя. Произходът и първите години от живота й бяха забулени в мъгла. По-
късно момчетата в училище ми подхвърлиха, че в същност тя никога не е играла на сцената, а е пътувала с цирк
и има татуировка на стомаха. За мисис Босъмли ще говоря пак, но засега е достатъчно да кажа, че нейното
гостоприемство беше в пълен контраст със спар-танската икономия в нашата къща. Сядахме в гостната, на мен
даваше мляко и сандвичи, а те с дядо пиеха кафе. Страшно ме стресна, когато запали цигара — за пръв път
виждах дама да пуши. До ден днешен стои запечатана в съзнанието ми марката на плоския зелен пакет «Див
здравец».
В неделя следобед, когато татко със стегната яка и с връзка дремеше на дивана в хладния хол, а .Мърдок и
Кейт тръгнаха за неделното училище, дядо отново ми даде знак и ние се запътихме към потъналото в сънлива
апатия село. Свихме по пътя зад поляната и той с независим и решителен вид спря до глогинковия плет на
далримпъловия разсадник — красива градина с напукана от слънцето табела на входната врата «А. Далримпъл.
Пепиниерист», със зеле и моркови в лехите, с овошки, натежали от круши и ябълки. Дядо огледа първо
безлюдната улица, после внимателно надникна през плета и накрая изцъка с език, за да изрази огорчението си.
— Жалко. Милият човек пак го няма — обърна се, свали шапката си и ми я подаде с вежлива усмивка. —
Прескочи плета, Робърт, ще си спестиш едно отиване до входа. Набери от крушите-меденки, те са най-хубави. И
си навеждай главата!
Следвайки нашепнатите ми указания, аз се промъкнах, напълних шапката със зрели жълти круши, а дядо
стоеше посред улицата, внимателно оглеждаше околността и си тананикаше.
Когато се върнах при него и започнахме да ядем, а сокът се стичаше по брадите ни, той забеляза сериозно:
— Далримпъл е готов да ми даде и последния си залък. Толкова ме обича милият човек.
Макар да бях меланхолично дете, няма да отрека, че в общуването с дядо, дори и да бе временно, намирах
голяма разтуха. За нещастие едно странно обстоятелство накърни удоволствието от експедициите ни, изненада
ме и ме разстрои. Навсякъде поздравяваха дядо сърдечно, навсякаде го приветстваха, но някаква група младежи
от църковната общност го посрещна с викове и невероятен присмех.
Нашите мъчители не бяха момчета от Академичното училище като Гавин например — него дядо ми показа на
улицата, и това ме накара жестоко да се изчервя, а момчетата от селцето, които се събираха на моста да ловят
риба с шапките си. Отминахме, а момчетата грубо ни изгледаха и започнаха да се подиграват:
— Хей го там просяка Гау! И на нашия въпрос ще отговори той, откъде е тоз ужасен нос.
Пребледнах от срам, докато дядо продължи да върви с високо вдигната глава и с ужасното припяване след
него. Отначало се направих, че нищо не чувам, но накрая любопитството ми взе връх над страха и аз го помолих
с широко отворени очи.
— Наистина, откъде имаш такъв нос, дядо? Мълчание. Дядо ме погледна отстрани сдържано и с достойнство.
— От войната със зулуите, момчето ми.
— О, дядо! — срамът ми преля в бърз изблик на гордост и яд към онези невежи момченца. — Моля те, разкажи
ми за това, дядо.
Той ми отправи покровителствен поглед. Макар и да нямаше желание да разказва, интересът ми изглежда го
ласкаеше.
— Ех, момче, не обичам да се хваля ... — каза той.
Подтичвах очарован до него и виждах как един голям военен кораб, оставил много разпла-кани красиви жени
зад себе си, се промъква в открито море и безшумно акостира на пуститен остров, а от него слизат
«Шотландските бели конници» на полковник Дугъл Макдугъл и един джентълмен-кларнетист от този
изключителен отряд. Заради смелото сражение срещу крепостта Метабъл бързо повишили дядо и скоро той се
издигнал толкова, че станал дясната ръка на полковника и когато отрядът на Белите конници се откъснал, го
избрали да разнася съобщенията от обсадения гарнизон. Затаявах дъх, когато слушах как в мрака на нощта, с
револвери в двете ръце и нож между зъбите, дядо пълзял през каменистата равнина. Почти минавал вражеската
линия и луната — о, тази коварна луна! — изплувала от облаците. В миг дивашката орда се нахвърлила върху
наго. Бум-бум-бум! Димящите му револвери останали без патрони. Тогава, прикрит до един речен камък, «гой
посичал врага с ножа си. Наоколо лежали черни кървави гърчещи се трупове, а дядо мелодично подсвирнал и
любимият му бял кон изскочил в нощта. Ох, тази пълна неизвестност на среднощната езда. Преследвали го
бързоногите зу-луи. Полетели копия, въздухът потъмнял от тях. С-с-с! Но накрая, изтощен, цял в кръв, той
здраво хванал врата на коня и се добрал до военния пункт. Знамето било спасено.
Поех дълбоко въздух. Вълнение и възхищение изпълниха душата ми.
— Лошо ли те раниха, дядо?
— Да, момчето ми, да.
— От тогава ли е такъв . . . носът ти, дядо? Той кимна тържествено и погали носа си
със замечтана нежност.
— Копие . . . момчето ми , . . отровно . . . точно попадение — И като килна шапката си над очите, за да се запази
от слънцето, той замечтано заключи: — Самата кралица изрази съжалението си, когато ме удостои с
Шотландската барета.
Гледах го с ново чувство на благоговение и нежност. Дядо е чудесен, той е герой! Здраво стисках ръката му
през целия път обратно от «Драмбъкския герб» до Луамънд вю.
Влязохме в къщата. Във вестибюла мама четеше картичка, току-що получена със следобедната поща този ден
— първи октомври.
— Утре се връща баба — обърна се към мен тя. — С нетърпение очаква да те види, Робърт.
Новината подейства странно на дядо. Нищо не каза, но направи на мама специфичната си гримаса, като да е
глътнал нещо кисело, и тръгна нагоре по стълбите.
Обърнала лице към него, сякаш да го утеши мама продължи:
— Искаш ли яйце с чая си, татко?
— Не, Хана, не — каза унило храбрият боец от войната със зулуите. — След всичко това нищо не ми се яде.
И се качи горе. Чух тъжния звук на пружините, когато се отпусна на креслото.
Независимо от дядовата реакция, аз бях в очакване. На следващия ден, събота, изпълненият с драматизъм звук
на файтона ме накара да изтичам до прозореца.
Развълнуван наблюдавах как баба навежда глава, притиска с една ръка чантичката си към черната навървена
пелерина с качулка, а с другата повдига полата над високите обувки с ластик и слиза внимателно от файтона.
Изглежда кочияшът не беше в настроение. Когато баба му плати, той размаха ръце, но накрая, сякаш признал
поражението си, се съгласи да пренесе
пътните чанти. Дядо тихомълком беше отишъл на разходка в необичайно за него време, но Кейт и Мърдок
излязоха да я посрещнат. Във вестибюла мама викаше:
— Роби, къде си? Ела да помогнеш на прабаба си.
Изскочих навън и в общата суетня понесох по-леките пакети към площадката на горния етаж, като хвърлях
бързи, срамежливи, но изпълнени с интерес погледи към баба. Тя беше грамадна, по-грамадна от дядо, с плоски
ходила, с дълго, строго, жълтеникаво, много набръч -кано лице, което бялата набрана подплата на черното й
боне подчертаваше. Косата й, все още тъмна, се разделяше на път по средата, а в ъгъла над дългата й сбръчкана
горна устна имаше кафява бенка и от нея растяха кестеняви косъмчета. Тя говореше с мама, разказваше й за
пътуването си, като показваше едрите си пожълтели зъби, които обаче трудно контролираше и те леко
потракваха.
Тайнствената врата горе се отвори и докато баба се ободряваше с чаша чай долу, аз седнах върху една чанта на
прага на стаята и задоволявах толкова дълго сдържаното си любопитство. Стаята беше чиста и добре подредена,
миришеше на камфор и пчелен восък, върху боядисаните дъски две извити черджета образуваха кръгли
островчета, между тях — тежко махагоново легло със извити крака и дебел пурпурен пухен юрган, а отдолу,
дискретно мушнато, блестеше нощно гърне. В единия ъгъл имаше шевна машина; до прозореца стоеше в
очакване стол-люлка с олющена облегалка и постлан с покривка. На стената висяха три цветни литографии,
разкошни и ужасяващи: «Самсон разрушава храма», «Евреи преминават Червено море», «Последният съд». До
вратата, в черна абаносова рамка във форма на надгробен камък, висеше обградено в черно стихотворение със
заглавие: «Благоприятният ден». То възхваляваше Абрахам, че е приел Самуел Леки под закрилата си, макар да
е причинил толкова силна мъка на безутешната му любима съпруга.
Баба се качваше бавно, но тежко и стъпалата със скърцане подчертаваха всяка нейна крачка. Аз се въртях насам-
натам против волята си, като хипнотизиран, по-скоро подобно на онези малки риби, които повече инстинктивно,
отколкото по желание смирено следват големите морски животни от дълбините. Тя преглеждаше стаята си да
види дали нещо не е пипано, преместваше по малко столовете, провери с крак педала на шевната машина и през
цялото време ме наблюдаваше с ведър, проницателен поглед.
Накрая, не съвсем доволна, тя поклати глава, отвори ръчната си пътна чанта, извади кутията с очилата, библията
и множество шишенца с лекарства и внимателно ги подреди на масичката с дантелена покривчица до леглото.
После се обърна и ме заговори с широкия си «провинциален» акцент.
— Послушен ли беше докато ме нямаше?
— Да, бабо.
— Радвам се да го чуя, мило момче — Въздържаността й отстъпи място на една по-топла нотка. — А сега
можеш и да ми помогнеш да си оправя нещата. Един ден не мога да оставя тази къща, без някой да рови и
барника тук.
Помогнах й да разопакова багажа и тя прибра в един дълбок шкаф всичките си изпрани и
нагънати дрехи. После ми подаде вълнен парцал, каза, че чистотата е нещо почти свято и ме накара да изтъркам
плочите на камината, а тя самата взе от същия шкаф бърсалката за прах от пера и започна да почиства
порцелановите кученца върху полицата над камината.
Доволна от работата ми, баба още повече отслаби строгостта си и ме дари с дълбок, многозначителен,
съчувствен поглед.
— Ти въпреки всичко си добро момче. Баба има нещо хубаво за теб.
Тя извади от горното чекмедже вляво на шкафа шепа твърди ментови бонбони, наречени «императорски»,
отдели един за себе си, а останалите ме накара да взема аз.
— Смучи ги, не ги дъвчи — посъветва ме тя. — Така за по-дълго време ще ти стигнат — и покровителствено ме
погали по челото. — Ще бъдеш момчето на баба и ще живееш при мен, агънцето ми. Ще излизаме заедно да
пием чай.
Вярна на думата си, през по-голямата част от деня баба ме държеше при себе си, от време на време разговаряше
с мен и дори ми разказа нещо за себе си. Била от добро провинциално потекло: племенникът, на когото
гостувала, бил производител на картофи в Аиршир. Мъжът й бил главен хронометрист в Ливънфордския завод,
«светец», който й помогнал да я стигне божията милост. В един с нищо незаличим в съзнанието и ден, както си
пресичал двора, цял тон стомана се стоварила от подемния кран върху ставата му. Бедният Самуел! Но той е
отишъл при бога и братята Маршъл се отнесли много добре към нея: успяла да измъкне от завода пожизнена
пенсия за всяко тримесечие. И слава богу, сега не е зависима от никого и може да плаща прилично и за
квартирата, и за храната.
В четири часа следобед баба ми каза да си измия ръцете и лицето. След половин час тръгнахме към село
Драмбък.
Бабината строгост и християнски дух вече ми бяха подействували и в желанието си да спечеля благоволението
й, станах сериозен, старомоден, дори започнах като нея превзето да клатя глава. Вървях редом с баба, обхванат
от сладкото чувство за собствено достойнство. Въпреки топлия ден, баба беше възстановила цялата пищност на
дрехите, с които пристигна, държеше в ръце като скиптър дългия си, плътно свит чадър с дръжка от злато и
седеф: Никой не смееше да крещи след нея.
— Запомни, мили — предупреди ме тя, когато наближихме магазинчето между коритото за водопой и
ковачницата, — трябва да се държиш добре. Мис Минс ми е много добра приятелка. С нея заедно ходим на
богослужение. Пий чая си без да сърбаш и отговаряй когато те питат.
Не съм и мислил, когато неотдавна притисках замечтан лицето си в ниския зеленикав прозорец на мис Минс, че
толкова скоро ще имам честта да й гостувам. Баба блъсна вратата, тя изскърца, аз тръгнах след нея и ние се
спуснахме в прекрасната, слабо осветена вътрешност на малката пещера, дъхаща на ментови и анасонени
бонбони, ухаещ сапун и лоени свещи. Мис Минс, дребна, приведена жена с черна вълнена рокля и стоманени
очила, вдигнати на челото, седеше зад тезгяха и плетеше; щом влязохме, тя нададе изумителни възгласи на обич
и почуда.
— За бога, мила, нима си се върнала!
— Ай, ай, Тоби! Аз съм, че кой друг може да бъде.
Доволна, че намира приятелката си неподготвена, баба с неочаквана закачливост й дари нежни целувки,
примесени с много прочувст-вени викове от страна на мис Минс.
После, накуцвайки поради ревматизма си, мис Минс ни поведе към стаичката зад магазинчето и много бързо
нареди чаши и чинийки върху кръглата маса, сложи чайника на огъня и през цялото време внимателно слушаше
разказа на баба за гостуването в Килмарнок и на първо място за богослуженията, на които присъствала.
— Да, мила — въздъхна в заключение мис Минс с покорно и хитро ласкателство, — полезно си прекарала
времето си. Само ако можех да чуя мистър Далгети. Но по-добре, че ти си го слушала, а не аз.
Тя наля чая и започна да разказва на баба за всичко случило се в нейно отсъствие: кой се е родил, кой умрял, и
противно на очакванията ми, дори кой е забременявал през това време. А когато изредиха тези постоянни и
банални теми, настъпи тишина. Погледнаха ме с изражението на чревоугоднички, които след като са изяли
ордьовъра, сега с изострен апетит се обръщат към главното ядене на трапезата.
— Той е добро момче — каза открито мис Минс. — Вземи си още едно парче кейк, момчето ми. Много е
полезен.
Почувствувах се поласкан от това извънредно внимание. Мис Минс вече ми беше дала отделна чиния с
бисквити и ми сложи още една възглавничка на стола, за да ме повдигне. После видя, че не пия чая, и ми донесе
от магазина бутилка вкусна жълта газирана вода, наречена «желязно питие» — етикетът изобразяваше как един
силен мъж в леопардова кожа вдига огромни тежки гири.
— О, скъпи — каза тя любезно, — разкажи на двете ни с баба ти как живееш. Доста време беше при дядо си.
— Да, наистина. Почти през цялото време. Двете дами си размениха многозначителен
тъжен поглед. После с тон, сякаш да скрие лошото си предчувствие, баба попита:
— И какво правихте почти през цялото време?
— Много неща — съобщих малко важно и сам посегнах за бисквита. — Играхме кегли с мистър Боуг. Гонихме
Зулуите, брахме плодове от градината на мистър Далримпъл . . . Разбира се, дядо имаше позволение да ме
прехвърли през оградата — Поласкан от вниманието, аз отдавах пълната си почит към дядо, не забравих и
посещението ни в «Драмбъкския герб», споменах дори и двете циганки, които дядо бе харесал на Хай стрийт.
Настъпи тишина. Баба продължи да ме гледа с искрено съчувствие. Сетне, много предпазливо, сякаш твърдо
решена да научи и най-лошото, започна да изучава по-далечното ми минало, като измъкваше от мен разказ за
живота ми в Дъблин. Подвеждаше ме така мило, че скоро, без да мога да се опомня, открих, че й давам пълен
отчет за възпитанието си. Когато свърших, двете жени се спогледаха странно смълчани.
— Е — каза накрая мис Минс сдържано, — разбираш ли каква е работата, мила?
Баба строго поклати глава и ме погледна.
— Робърт, скъпи, изтичай да поиграеш малко пред вратата. Имаме нещо да обмислим с мис Минс.
Казах довиждане на мис Минс, застанах до коритата за водопой и с нарастващо безпокойство зачаках баба.
Накрая тя се появи. През целия път не каза нищо, макар че стискаше ръката ми с някакво въздържано
съчувствие. Веднага ме заведе в стаята си, затвори вратата и свали наметката си.
— Робърт, ще кажеш ли молитвата заедно с мен?
— Да, бабо — уверих я развълнувано, с жар. Въпреки че сърцето й кървеше, тя пое ръката ми, свали ме на
колене, после сама приклекна тежко до мен сред сгъстяващия се мрак в стаята. Молеше се разпалено, с вяра за
моето блогополучие. Развълнувах се, от възбуда лицето ми се изопна, трогна ме тази непоколебима, съвсем
лична по своя характер молитва и очите ми се напълниха със сълзи, когато баба след като измоли опрощение за
грешника и безкрайно търпение за себе си, нежно ме възхвали пред бога. Завърши, стана, усмихна се ведро,
дръпна пердетата и загаси газта.
— Този ти костюм, Робърт ... е просто позор. Не знам какво ще си помислят в Академичното училище за теб —
Тя ме повика и хвана с два пръста изтъркания евтин плат. — Утре ще се заловя да ти измина нещо на машината.
Донеси ми сантиметъра от чекмеджето.
Стоях мирно, а тя ми взимаше мярка от всички страни и с наплюнчен молив драскаше разни цифри върху
някаква кройка, която взе от едни брой на «Уелдънски домашен шивач». После отвори долапа и започна да
размишлява на глас.
— Имах някъде фустанела от шевиот. Точно каквото ми трябва.
Докато тарашуваше, на вратата се почука.
— Роби — чу се отвън гласът на дядо, — време е да лягаш.
Баба се обърна:
— Аз ще сложа Робърт да легне.
— Но той спи при мен.
— Не, ще спи при мен.
Мълчание. Откъм вратата долетя гласът на дядо.
— Нощната му риза е в стаята ми.
— Ще му дам риза.
Отново тишина, тишината на поражението, и след миг чух дядовите чехли — той се оттегляше. Сега вече
съвсем се уплаших и трябваше да съм го показал с пребледнялото си лице, защото баба започна да се държи по-
спокойно и още по-покровителствено. Тя ме съблече, наля вода от каната си, накара ме да се измия, наметна ме
с вълнено елече и ми помогна да легна във високото легло. Седна до мен, погали ме по челото, сякаш се
изправяше пред неприятна задача.
— Горкото ми момче — въздъхна тя с искрено съжаление. — Искам да се подготвиш да чуеш нещо. Дядо ти
никога в никаква воина не е участвал. През целия си живот не се е отдалечавал и на петдесет мили от Уинтън.
Какво говори тя? Зениците ми се разшириха от уплаха и недоверие.
— Не ми е в природата да говоря лошо за някого — продължи тя, — но това е мое тежко задължение, което
засяга бъдещето ти — Гласьт и продължаваше да звучи, цялото ми същество се съпротивляваше, опитвах се да
не я слушам, но от време на време думите безжалостно проникваха до мен. — . . .Неудачник във всичко, за което
се е залавял . . . изхвърлен от всякакви служби . . . акцизен чиновник в склада на митницата . . . ден за ден в
продължение на години .. . това довършило бедната му жена . . . после и пиенето . . . вижда се по лицето му ... а
носът . . . Дори и компанията му . . . Боуг, три пъти фалирал, и Дики, с единия крак в приюта за бедни ... И нито
пени на негово име . . добре, че е великодушието на сина ми . . .
— Не, не — извиках аз, закрих лицето си с ръце и забих глава във възглавницата.
— Ти трябва да знаеш това, Робърт — и тя оправи завивките — Та той не може да окаже добро влияние върху
едно малко момче. Не плачи, агънцето ми. Ще се погрижа за теб.
Тя търпеливо изчака да се успокоя, стана и като заяви, че и тя е уморена, издекламира: «Рано пиле рано пее,
здраве, богатство и ум вещае» и отиде да се съблече.
Замаян, въпреки нещастието си, не можех да не я наблюдавам. Започна с черната си шапка — малкото черно
боне върху сресаната на кок все още кестенява коса. После откопча от врата си малкия златен часовник,
внимателно го нави и го закачи на една кукичка над камината. Сетне дойде ред на топлия бял шал върху
раменете й. Пауза, докато разкопчае стегнатия черен корсаж с дълги ръкави — и него нагъна върху люлеещия се
стол. Последва комбинезона, бели волани от батиста, може би четири, украсени с ширит по края, докато най-
после видях баба опасана в тъмен корсет високо до тъмните ями на подмишниците.
На това място тя спря. С едно бързо, почти магическо движение на лявата ръка махна зъбите си —
изключителна сръчност, която накара лицето й да се изкриви по изумителен начин. Строгите й черти приеха
израза на мила нежност. Щом обаче постави зъбите в чаша с вода до леглото, баба бързо си сложи бяла нощна
шапчица и здраво завърза панделките под брадичката, сякаш да възстанови отчасти строгостта на лицето си.
Сега тя пусна полата си надолу, прекрачи я и това движение повтори с всичките си фусти. В онези ранни
години на живота ми броят на бабините фусти предизвикваше у мен голямо недоумение: първо, черна вълнена с
примес от памук и коприна, после три бели памучни, две от мек вълнен плат ... но никога не успях да реша
тази най-голяма и неуловима загадка, защото тук баба ме поглеждаше строго, но сдържано.
— Робърт, обърни се към стената. Подчинявах се и чувствувах как баба продължава да излиза от фустите, как
тракат банели и долавях какви ли не още звуци, после газта угасваше и тя лягаше до мен. Спеше спокойно,
тихо, но краката й — тях тя веднага поставяше върху мен — бяха много студени. Лежах на една страна в
тъмнината и страхливо изучавах зъбите й, които ми се хилеха бляскави от нощното шкафче; два реда големи
зъби, зеленикави, старомодни, но много силни, със здрава свързваща пружина. Дядо нямаше такива зъби, но
въпреки всичките му недостатъци, изведнъж закопнях с цялата си душа да се върна при него.
ПЕТА ГЛАВА
Сивото каменно Академично училище с високите си квадратни часовникови кули, с изтритите каменни
стълби, с дългите влажни коридори и горещите класни стаи, изпълнени с миризмата на тебешир, деца и
светилен газ, вече повече от сто години разкриваше на Хай стрийт дълбоката си тъмна арка, един вход, сравним
в неспокойното ми въображение само с тясното дефиле на планината Хамелин, когато се разтворила от звуците
на вълшебната флейта.
Сутринта, когато трябваше да мина през този вход, аз се събудих изпълнен с безпокойство и вълнение, а баба
ми съобщи, че костюмът ми е готов. Тя ме заведе самодоволно до прозореца, където го беше поставила, вече
завършен, върху тънка хартия, за да ме изненада.
Още щом погледнах очаквания с нетърпение нов костюм, аз така се слисах, че едва ли можех да кажа нещо. На
цвят зелен, но не тъмно, убито зелено, а силно, ярко, маслинено. Вярно, видях този плат, когато баба натискаше
педала на машината, но в наивността си го взех за подплатата.
— Облечи го — каза гордо тя.
Беше голям, жакетът ме обвиваше цял, широкият брич падаше равно надолу като чифт много дълги
панталони, отрязани под коляното.
— Добре, добре — потупваше ме баба и ме придърпваше ту тук, ту там. — Добре ти стои. Направила съм ти го
по мярка.
— Но, бабо, цветът — плахо запротестирах.
— Цветът ли? -— тя махна един бял конец и продължи да говори през зъби, защото в устните си стискаше
карфица. — Какво му е на цвета? Чудесна материя, пада добре. Няма и да се изтърка.
Пребледнях. Погледнах ръкава отблизо и забелязах на плата леки ивици от малки кардирани извити фигури —
о, боже, рози, красиви за някоя бабина фуста, но едва ли подходящи за мен.
— Нека си облека стария костюм тази сутрин, бабо.
— Какви са тези глупости! Нарязах го на парцали за прах снощи.
Баба така превъзнасяше произведението си, че ме отпрати от стаята отчасти успокоен, но Мърдок веднага ме
попари като с вряла вода. Срещна ме по стълбите, спря се ужасен, подигравателен, разтърка очи, облегна се на
перилата и диво се закикоти.
— Най-после и тя си показа рогата.
В кухнята странното мълчание на мама, изключителната й любезност докато ми подаваше кашата, не върна
спокойствието ми.
Излязох в студената сива утрин обезкуражен, със съзнанието, че на целия този мръсен, студен шотландски
пейзаж имаше само една чужда пролетна нотка — аз самият. Хората се обръщаха и ме оглеждаха. Плах и
засрамен избягах от главната улица и поех по общинския път, по-тих, но по-дълъг и затова закъснях за училище.
Загубих се в коридорите и след известни затруднения открих втори клас — според препоръките на Кейт бях за
тук. Когато влязох, разпределението беше направено и двойният клас събран: мистър Далглиш вече беше предал
първия урок. Опитах се да се промъкна незабелязано до свободния чин, но учителят ме спря по средата. По-
късно открих, че не винаги беше такъв тиранин, че имаше дни на чудесна непринуденост, когато ни обогатяваше
с интересни познания. Но имаше и други периоди — горчиви и мрачни, когато сърдитият дявол сякаш беснееше
в него. Сега аз с ужас разбрах от начина, по който дъвчеше края на мустака си, че настроението му е
неблагоприятно. Очаквах да ме смъмри за закъснението. Но той не ми крещеше. Вместо това слезе от бюрото,
заобиколи ме бавно, с леко наклонена на една страна глава. Класът седеше стреснат и възбуден.
— Да — каза той накрая, — ние сме значи новото момче. Струва ми се, че имаме и нов костюм. Векът на
чудесата не е свършил.
Разнесе се нетърпеливо кикотене. Мълчах.
— Ела, седни, не се цупи. Откъде си го купил? От Милън на Хай стрийт или от кооперативния магазин?
С пребледнели устни промълвих:
— Баба ми го направи, сър.
Взрив от смях в класа. Мистър Далглиш, с намръщен, смразяващ кръвта ми поглед, продължаваше да ме
обикаля.
— Забележителен цвят. Но подходящ. Разбрах, че си ирландец по произход.
Силен смях в класа. В целия този амфитеатър от озъбени лица, оголени от моята боязън и чувствителност до
широтата на колизей, но възприет ясно и в подробности, имаше само двама, които не се смееха. Гавин Блеър на
предния чин гледаше учителя със студено презрение и Алисън Кийт, застанала сериозно над учебника, не
сваляше тъмните си тревожни очи от мен.
— Отговорихте ли на въпроса ми, сър. Не сте ли последовател на свети Патрик?
— Не знам.
— Не знае — подигравателната нотка прие формата на удивление, на едно още по-неприятно разискване.
Класът наляга по чиновете от смях. — Появява ни се в гирлянди, с детелини1, живото олицетворение на онази
прочувствена балада «Облечен в зелено», а се срамува да признае, че светената вода още мокри челото му.
Това продължи докато изведнъж той се обърна и със студен поглед усмири класа. После ми заговори с естествен
глас.
— Може да ти е интересно да знаеш, че аз съм учил майка ти. Сега ми се струва, че съм си губил времето.
Седни ей там.
Разтреперан и унизен, пристъпих неуверено към мястото си. Надявах се, че това е краят на мъките ми. Уви, бе
само началото. В междучасието ме заобиколи злорада присмехулна банда. Вече ме бележеха . като човек, по-
различен от другите, сега бях признат за «особняк» сред масата.
Бърти Джамисън и Хамиш Боуг се оказаха най-лошите ми мъчители.
— Окраската му зелена, майката — синя2! Това остроумие беше по-жестоко и от остроумието на мистър
Далглиш, но в същия стил. Нещастната фуста на старицата разрови стара расова и религиозна омраза. По време
на обяда се заключих в тоалетната, хлябът, намазан с конфитюр от ревен и увит в хартия, остана непокътнат на
коленете ми. Но ме откриха и насила ме изтикаха навън.
.......................................................................................................................
1 Детелината е емблемата на Ирландия. - Б- пр.
2 Националният цвят на Ирландия е зелен, а на Англия син. — Б. пр.
.......................................................................................................................
Следобед имахме гимнастика в училищния салон. Водеше я портиерът, бивш сержант от доброволческата
армия. Щом съблякох жакета си заедно с другите, Бърти Джамисън и Хамиш Боуг се приближиха
заплашително. Бърти беше грубо момче с изпъкнало чело. Той винаги гонеше момичетата и се биеше с тях.
— После ще ти дадем да разбереш.
— За какво? — заекнах аз.
— Защото си мръсно католиче.
Целия час след това изпълнявах командите «ръцете горе», «подвий коленете» в трескаво предчувствие. Щом
тренировката свърши и портиерът си отиде, притиснаха ме в съблекалнята. Повечето по-големи момчета бяха
там. Блъснаха ме, ритнаха ме в ъгъла, Джамисън ми хвана ръката и болезнено я изви зад гърба ми. Опитах се да
избягам, но се подхлъзнах и паднах. Хамиш Боуг веднага хвана краката ми, а Джамисън седна на гърдите ми и
заблъска главата ми в пода.
— Дай му да разбере, Бърти — викаха няколко гласа. — Смачкай му фасона.
Това роди у Джамисън нова идея. Той пусна краката ми и хвърли поглед на другите.
— Кой има нож? Да видим дали и отвътре е зелен.
— Не, Бърти, не — виках аз.
Едва говорех. Сърцето ми уплашено тупаше. Изведнъж звънецът удари и те се принудиха да ме пуснат. Стигнах
коридора, откъдето трябваше да закрачим към класната стая. Мистър Далглиш, сложил пръст върху езика на
звънеца, ни чакаше. Той погледна мръсния ми размъкнат вид и каза:
— Какво става?
Другите подлизурски отговориха в хор вместо мен.
— Нищо, сър.
Тогава малкият Хауи, пъргав като катерица, извика отзад:
— Току-що се възхищавахме на новия зелен костюм на Шанън, сър.
Мистър Далглиш се усмихна кисело.
През цялата седмица се чувствах страшно нещастен. Издевателствата над мен нямаха край. След чаровете
една хищна банда се събираше срещу църквата «Светите ангели», съвсем близо до Академичното училище.
Въпреки че никога не бях влизал вътре в тази сграда, те цинично ме караха да се отбия вътре, да получа
опрощение на греховете си, да обера кутията за събиране на помощи, да целуна пръстите на краката па пастора
и някои други негови анатомични органи. Мъчителите ми бяха безжалостни и ако в отчаянието си замахнех към
тях, шайката винаги ме смазваше.
За да не се натъкна на тях, постояно нащрек и готов да побегна, аз поемах по обиколни и безлюдни пътеки —
по-точно по общинския път, който минаваше покрай завода. Но дори и тук не бях в безопасност — този ужасен
зелен костюм беше на гърба ми и младите техници и монтьори от завода викаха:
— Хей, Зелен брич. Знае ли майка ти, че си излязъл?
Забележките им бяха чистосърдечни, но по това време аз бях много наплашен, за да различавам шегата от
оскърблението. Потънах в още по-дълбоко отчаяние, обърквах домашните си работи, зацапвах тетрадките си в
клас, държах се като малоумен. Веднъж, когато мистър Далглиш ми каза да стана и издекламирам ученото
стихотворение, аз толкова дълго се колебах, че той извика:
— Какво чакаш? Отговорих разсеяно и тъпо.
— Моля, сър, за зеления си костюм. Всички се втрещиха. Тишина. После смях от
цяло гърло.
Не можех да издържам повече. Тази вечер се втурнах в дядовата стая. Още щом усетих дъха на познатата
обичана миризма на спарено, сълзите бликнаха от очите ми. Откак баба ме прие при себе си, с него съвсем се
бяхме отчуждили. Въпреки че се приготвих да го моля за прошка, той със студена, сдържана, презрителна
усмивка ми направи знак с глава да вляза. Несвързаните ми обяснения прие с безразличие.
— Спи си при когото искаш, момчето ми — забеляза дядо.
Сега той седеше дълбоко замислен, но с известно чувство на апатия и нищо не вършеше.
— Дядо — плачех аз.
Той бавно се обърна. Бърках ли? Или очите му светнаха, като ме видя? Тишина.
— Знаех, че ще се върнеш — каза той просто. После не можа да се сдържи от ужасните си нравоучения и
добави:
— Старите приятели винаги са по-добри.
ШЕСТА ГЛАВА
Най-сетне успокоен, аз седнах на дядовите колене — радостно доказателство за нашето помиряване — и му
излях душата си. Той ме слушаше тихо. После, с уверено движение взе пълната лула от полицата.
— Има само един изход — каза той замислено. О, как благославях спокойната му логика след
толкова дни на влудяване. — Но въпросът е дали ще го направиш.
— Ще го направя — извиках разгорещен. — Ще го направя, ще го направя.
— Кое е най-силното . . . най-якото . . . най-решителното момче в класа ви?
Трябваше ми само миг да се замисля. На този въпрос имаше един единствен отговор. Без да се двоумя
отговорих:
— Гавин Блеър.
— Кметският син ли? Кимнах с глава.
— Тогава ... — и той извади лулата от устата си — ще трябва да се биеш с Гавин Блеър.
Опулих се ужасен. Гавин в същност не се числеше към мъчителите ми. Държеше се презрително, в
Академичното училище е говорил с мен само два пъти. Беше превъзходно момче — умен, но необщителен, най-
добрият ученик в класа, любимец дори на Далглиш. На първо място във всички игри. Известно беше, че с една
ръка може да набие Бърти Джамисън. Опитах се да обясня това на дядо.
— Страхуваш ли се? — попита ме той. Наведох глава. Мислех за жилавото тяло на Гавин, малката му, но
решителна брадичка, ясните му сиви очи. За разлика от онези смели момчета в представите ми, аз ужасно се
страхувах.
— Не умея да се бия.
— Ще те науча. За една седмица ще те науча. Не ръстът е важен, духът — Той сви рамене. — Да напишем
писмо на Далглиш, ако искаш, и да го помолим да поговори с момчетата. Но за това те още повече ще ти се
присмиват. Въпросът е принципен — да нападнеш и набиеш най-силния между тях. Ще го направиш ли?
Потреперах. Но чудно, стигнал до крайна нетърпимост, аз намерих определено решение. Измърморих
несвързано.
—Да.
Още същата вечер, след като помогнах на мама да избърше чиниите, започнахме тренировките. Разбрахме се
да държим баба в пълно неведение за плана ни. Дядо ме поставяше в редица неестествени и неудобни пози —
юмруците напред, брадичката толкова извита навътре, че виждах само обувките си. После, застанал срещу
мен в същата поза, той коман-дуваше «извивай лявата» и аз го направих с такава бързина, че го засегнах
право в диафрагмата и той, останал без дъх, се присви на стола.
— О, дядо! — извиках уплашен. — Не исках да те заболи.
Дядо беше много ядосан. Не защото го бях ударил, а защото съвсем не по джентълменски се възползувах и го
засегнах «под кръста». След като отново си пое дъх, той строго започна да ми чете нотацни за нарушенията на
правилата, после ме изпрати да потичам до края на пътя и обратно, за да заякват краката ми.
Следващите дни дядо положи големи усилия, за да напредна в благородното изкуство на самозащитата.
Разказа ми жестоки и внушителни истории за Джем Мейс, Джим Джентълмена и Били Касапина, който се бил
осемдесет и два рунда със счупена челюст и едно увиснало ухо. Нареди ми да не пия вода или да пия колкото
може по-малко, та да укрепне кожата ми. Пожертва дори сиренето си от обеда — любимо-
то му ядене — и ме накара бавно да го изям, застанал срещу него, докато слюнките капеха по мустаците му.
— Нищо не дава толкова енергия, момчето ми, колкото дънлопското сирене.
Не се съмнявах в това, но ужасно страдах от киселини в стомаха.
В събота следобед той ме взе със себе си до гробищата, за да ме покаже на приятелите си. Когато избумках
боксьорските си пози пред тях, той мрачно обясни причините за приближаващия конфликт. Чух Садлър да се
смее неприятно.
— Какво става с великите ти идеи, Гау? Винаги си казвал: живей и остави другите на спокойствие, а сега ти
започваш бой.
— Садлър — каза рязко дядо, — понякога е необходимо да се бием, за да можем да живеем.
Това накара мистър Боуг да млъкне, но виждах, че има много лошо мнение относно моите шансове за успех.
Съдбовният ден настъпи. Когато пресичах площадката на стълбището, дядо ме извика в стаята си и
тържествено разтърси ръката ми.
— Запомни — погледна ме той в очите, — каквото и да е . . . само не се страхувай.
Ревеше ми се — въпреки дядовото сирене, крехките детски години под грижите на бедната ми майка още си
казваха думата. И нещо по-лошо; макар преследванията ми да продължаваха, напоследък Гавин даваше
признаци, че взема моята страна — залепи плесница на Бърти Джамисън загдето много грубо се блъска на
«прескочи кобила» и веднъж в клас, като забеляза, че ми трябва гума, тихо бутна към мен своята. Но дадох дума
на дядо и сега нищо, нищо не трябва да ме спре. Наставникът ми избра времето — четири часа, веднага след
излизане от училище. Цял ден с непрекъснат трепет наблюдавах спокойното, съсредоточено, умно лице на
Гавин отсреща в класната стая. Беше красив, с дълбоки очи, тъмни дълги мигли и малка горда горна устна;
типично лице на планинец — баща му беше от Пърт, а покойната му майка — потомка на рода Кампбел от
Инверъри. Може би защото вечерта щеше да излиза с голямата си сестра, днес беше облечен ь характерната за
семейство Блеър фустанела от тъмен кариран вълнен плат, носеше строга кожена кесия1 и черни обувки. Един
два пъти погледът му улови моя: трябва да съм гледал странно умоляващо. На сърцето ми беше тежко. Почти
чувствувах, че го обичам. А трябваше да се бия с него.
Четири удара на стария часовник от високата сива кула на Академичното училище. . . .Изчезна и последната ми
надежда мистър Далглиш да ме задържи след часовете. Пусна ме заедно с другите. Пресичах игрището, Гавин
вървеше пред мен, небрежно метнал чантата на гърба си. Необходимостта да направя нещо, ако не искам да се
върна при дядо като жалък страхливец, ме подтикваше, независимо от чувствата ми. Изведнъж изтичах напред и
силно блъснах Гавин. Той се завъртя и ме видя насреща си — стисках юмруци един върху друг, сякаш държах
свещ по време на процесия.
— Разделяй юмруците! — изкрясках фразата, която е традиционната покана за бой в Ливънфорд. Веднага вик на
почуда и очакване се изтръгна от другите момчета.
— Бой! Гавин и Шанън. Бой! Бой!
...................................................................................................................................
1 Кесия, която виси отпред —част от шотландската народна носия. — Б. пр.
..................................................................................................................................
Гавин пламна — светлата му кожа лесно по-червеияваше — и огледа с досада струпалите се вече в кръг около
нас момчета. Той трябваше да приеме предизвикателството, колкото и слабо да бе то. С дланта си раздели
юмруците ми. Веднага ги вдигнах отново и ги задържах встрани от тялото си.
— Е, плюй над тях! Гавин изкусно се изплю.
Продължих ритуала. С обувките, които ми се струваха отделени от треперещите ми крака, аз начертах крива
линия по чакълестата повърхност на игрището.
— Хайде, прекрачи я!
С ужас разбрах, че Гавин се ядоса. Бързо я прекрачи.
Цял потреперах. Оставаше само последното действие. Мъртва тишина от страна на заобиколилите ни
момчета. С пресъхнали устни прошепнах:
— Удряй, страхливецо!
И той без колебание ме удари в гърдите. Как на кухо прокънтяха те, сякаш костите ми бяха от шперплат! И
колко слаб се чувствах! Но връщане назад нямаше. Стиснах тракащите си зъби и се спуснах към обичния Гавин.
Забравих всичко, на което ме бе учил дядо, всичко. Слабите ми ръце махаха във въздуха, правеха диви
кръгови движения. Често удрях Гавин, но винаги в твърдите и най-неуязвими места — в лактите, бузите, и
особено в квадратните метални копчета на фустанелата му. Нелоялността на тези копчета събуди у мен чувство
на нарастваща мъка. След всеки мой удар ми се струваше че на него причинявам по-мамко болка, отколкото на
себе си. А неговите удари — обратно — болезнено потъваха в най-нежните ми места.
На два пъти той ме събори под одобрителните викове на околните. Никога преди това не съм познавал
чувството на ярост. Тези подли викове ме накараха да го открия. Да, сигурно най-подлите човешки същества са
тези, които стоят настрана и се наслаждават на борбата и болката на подобните им. Ярост към действителните
ми врагове ме изпълни до мозъка на костите. Неясните им озъбени лица ме подтикваха да им покажа от какво
тесто съм замесен. Станах от чакъла и отново се хвърлих към Гавин.
Той падна пред мен. Мъртвешка тишина. После стана и се чу гласът на малкия Хауи Катерицата.
— Ти само се подхлъзна, Гавин. Дай му да разбере! Дай му да разбере.
Сега Гавин внимаваше повече. Обикаляше дълго, изглежда моите връхлитания не му харесваха. И двамата
изтощени пуфтяхме като парни машини. Бях цял зачервен и сгорещен, изчезнала бе влажната хладина на кожата
ми. Със странно недоумение наблюдавах как едното му око, моравочервено, бързо се затваряше. Нима наистина
аз причиних толкова зло на такъв герой? Тогава, през омарата, врявата, бъркотията, до ушите ми несвързано
достигна нечий глас. Едно «голямо момче» от горните класове . . . На път за гимнастическия салон една група
се спря.
..... Господи! Зеленият брич здравата се бие.
Радост и възторг! Не опозорих дядо. Не съм бил такъв страхливец, за какъвто се мислех. Отново се втурнах
към обичния Гавин, сякаш готов да го прегърна. Изведнъж, но без умисъл, докато се борехме, той изправи глава.
Получих зашеметяващ удар по носа. Потече ми кръв. Усещах топлия, солен вкус в устата си, чувствах как като
река тече от ноздрите ми и отпред цял ме изпръска. Господи! Никога не съм знаел, че в слабото ми тяло има
толкова много кръв. Но това ни най-малко не ме безпокоеше. Въпреки че краката ми отново престанаха да ме
слушат, главата ми наистина все повече се проясняваше. Зашеметен, аз пак стоварих ко-калчетата на пръстите
си върху копчетата на Гавин. Заслепяваща светлина, викове, ракети в небето . . . Може би е Халеевата комета!
Още размахвах ръце, когато открих, че някой ме крепи отзад. А друго от големите момчета държеше по същия
начин Гавин за яката.
— Стига засега, момчета. Стиснете си ръцете. Дяволски хубаво сбиване. А сега някой да изтича за ключа на
салона. Това малкото кърви като прасе.
Лежах проснат по гръб на игрището с огромния студен ключ, притиснат на врата ми, а Гавин се наведе над
мен с изцапано, загрижено лице. Дрехите ми се намокриха, големите момчета се разтревожиха, че кръвта не
спира. Накрая натопиха една разкъсана кърпа във вода и сол и напъхаха парченцата в ноздрите ми. Успяха.
— Полежи така двайсетина минути, момче, ще ти мине като на куче.
И си отидоха. Постепенно се пръснаха и всичките ми съученици. Всички, освен Гавин. Бяхме сами на
необичайно празното игрище едно бойно поле, изцапано, набраздено, запушено от прахоляка под краката ни.
Замаян, аз се опитах да му се усмихна, но натъпканият ми нос и твърдата кора засъхнала кръв по лицето ми
пречеха.
— Не мърдай — каза нежно той. — Не исках да те ударя така с глава. Беше фал.
Поклатих глава в несъгласие и кръвта почти заструи отново. Успях да се усмихна някак си.
— Съжалявам, че окото ти се затвори.
Той внимателно опипа притвореното си око и се усмихна с топлата си красива усмивка, която цял ме обля като
слънчева светлина.
Когато краищата на кърпата от носа ми престанаха да капят, той внимателно ги измъкна. После ми помогна да
се изправя и заедно, без да говорим, започнахме дългото си пътуване към Драмбък роуд. Халеевата комета още
проблясваше по небето. Пред тяхната къща Гавин спря.
— Не можеш да си отидеш в такъв вид. Влез да се измиеш.
Следвах го неуверено между двата еднакви входни фенера с градския герб върху стъклата на всеки от тях —
отличителен белег за дома на кмета, а после по внимателно утъпканата пътека с храсти от двете страни.
Градината бе голяма и чудесно поддържана. В далечината, до една ръчна количка, работеше човек.
Приближихме голямата пристройка за коли в задния двор на вилата с чешма отвън. Когато започнахме да се
оправяме, една девойка с чиста униформа в бяло и черно ни забеляза неспокойно от прозореца и след малко
дама с кафява дреха излезе и забърза към пас.
— Милите ми момчета. Нещастие ли ви се случи?
Беше Джулия Блеър, голямата сестра на Гавин, която се грижеше за бащиното домакинство след смъртта на
майка им. Един въпросителен поглед и престана да задава въпроси. Тя ме заведе в стаята му — красива стая и
само негова, пълна със снимки, въдичарски пръти и принадлежности и собственоръчно изработена дърворезба.
Там тя ме накара да съблека отвратителните си дрехи. И докато не без погнуса ги слагаше настрана, за да ги
завие в амбалажна хартия, ме принуди да облека един хубав сив вълнен костюм на Гавин.
— Познавах майка ти много добре, Робърт — каза тя с нежния си майчински глас. — Защо не наобиколиш
Гавин, когато . . . — огледа се, но той се бавеше в кухнята, за да си сложи нещо на окото — ... когато и двамата
се оправите — Долу, на входа тя ми подаде пакета. Червенина изби по сериозното лице на тази зряла жена: —
Само не искаме да връщаш костюма на Гавин, Робърт. Съвсем му е малък. Тя постоя още малко сама на
стълбите. Гледаше ме как изчезвам в здрача.
Вървях бавно по пътя към Луамънд вю. Сега почувствувах пълно изтощение. Всичко ме болеше, главата ми се
въртеше, едва влачех краката си. И заедно с нарастващата ми физическа отпадналост, настроението ми също
спадаше. Голямата къща на Гавин ме бе потиснала. Това особено униние, което по-късно в живота ми щеше
внезапно да се явява и по този начин да проваля дори най-явните ми успехи, започваше да ме терзае сега. След
като вече всичко бе свършило, аз разглеждах неотдавнашната си проява с нарастващо недоволство. В края на
краищата, ако големите момчета не бяха спрели борбата . . . Стигнах до входната порта. Дядо ме чакаше там
сам.
— Победи ли?
— Не, дядо — запънах се аз. — Според мен изгубих.
Без да каже нито дума, той ме заведе в стаята си и ме настани в креслото си.
— Не се страхувах — извиках аз — ... след като започнахме . . .
Измъкна от мен неуверения ми разказ за боя. Не разбирах възбудата му. Щом завърших, той някак си
възторжено разтърси ръката ми. После стана и вземайки пакета, които още криеше причината за цялото ми
нещастие, го захвърли в огъня. Много време трябваше на зеления ми костюм да се запали и стаята ужасно се
задими. Накрая изгоря.
— Виждаш ли сега! — каза дядо.
СЕДМА ГЛАВА
Последваха мразовити зимни седмици с дълги мрачни вечери. Враждата между дядо и баба, която водеше
началото си от различните им гледища и неравните им права, продължаваше да се проявява в тихата борба за
власт над мен.
Баба беше много засегната от смяната на костюма. През нощта, в леглото, както си лежахме заедно, тя ми
зашлеви хубава плесница и ми изнесе сериозна лекция за черната неблагодарност, каза ми, че трябва да се
държа много по-добре, ако искам да си остана «нейното момче». Опасенията й за здравето ми, и без това винаги
сериозни, сега изглежда се увеличиха и не можех дори да кихна, без да ми припише възпаление на дробовете и
щедро да ме натъпче с лекарства, които сама приготвяше от пчелинок
и сена. Въпреки това сега бях по-щастлив от преди.
В Академичното училище сбиването много ми помогна и вероятно не толкова сбиването, колкото моята
омировска загуба на кръв. Имаше опасност тя да стане нещо историческо. Момчетата вече говореха за някои
събития като за нещо, станало преди или след «деня, в който тече кръв от носа на Шанън». Във всеки случай, аз
бях сега прилично облечен в сив костюм /а за това благославях мис Джулия Блеър/ и вече не ми се присмиваха.
Дори Бърти Джамисън и тайфата му, всички се мъчеха да ми покажат уважението си. Стана ясно, че Гавин е
мой приятел.
Гавин, както вече подхвърлих по-рано, странеше от другите момчета и не от снобското чувство, че материално е
по-добре от тях — баща му отдавна държеше в ръцете си житната търговия в града, — а просто заради
характера и нрава си, всъщност поради вътрешния си мир. Всички обикновени игри той играеше умело, но го
правеше рядко, защото имаше други вкусове и развлечения, далеч над общото ниво. В библиотеката в уютната
си стая имаше томове книги по естествена история, пълни с лъскави цветни картини на насекоми, горски цветя
с напечатани под тях наименования. Имаше си и превъзходна колекция от птичи яйца. На едната стена, в рамка,
висеше снимка: той, облечен в къс голф, с голяма риба в ръка. Баща му, известен въдичар, често го водеше на
Лох Луамънд и предишната есен Гавин. още не навършил девет години, извадил с рибар ска кука
дванадесетфунтова сьомга.
Но всички тези великолепни умения на Гавин не бяха нищо пред вътрешната му природа, пред онази духовна
същност, за която не могат да се намерят подходящи думи. Беше мълчаливо момче, мълчалив и спартанец по
характер. Твърдата линия на устните му, малката решителна брадичка, сякаш спокойно казваха на живота:
«никога няма да се дам».
Следващия петък след сбиването той ме изчака след часовете и без да каже дума, само се усмихна
стеснително и тръгна до мен по Хай стрийт. Как радостно трепнах при това внимание след толкова седмици, в
които изчезвах по задните улици! Спряхме за половин час в магазина на баща му. Отзад в конюшнята гледахме
как Том Дрин, главният колар, лекуваше един болен кон, възстановяващ се след копривна треска. Излизахме,
когато кметът Блеър ни повика през големите складови помещения, пълни с фураж, сандъци жито, струпани
чували брашно, боб, овес. Тук се навъртаха и общи работници в бели престилки.
— Я, вие двамата сте се спогодили! — и той ни дари със загадъчната си олимпийска, божествена усмивка и с
две пълни шепи сладки рожкови семена, дето им казваме «бяла акация».
Ядяхме семената, вървяхме заедно към къщи в мрака, а аз се опитвах да кажа на Гавин колко е хубаво, какво
щастие е да имаш баща като неговия и това го накара да се изчерви от гордост — най-хубавото нещо, което съм
могъл да кажа. После застанахме пред входната порта на Луамънд вю. Гледайки в обувките си, той леко
поритваше по края на тротоара.
— Напролет отивам да търся гнезда.... на Уинтънските възвишения. . . за яйце от златен дъждосвирец и ако
искаш да дойдеш. . .
Каква радост е да те изберат като най-добър другар на Гавин по време на многообещаващите скитания из
Уинтънските възвишения! И яйцето на златния дъждосвирец. Тази нощ почти не можах да спя — все за това
мислех. Пред мен се откриваше перспективата за едно вълнуващо чудо. . .
Но почакайте. . Преди да премина към тези удоволствия трябва покорно да ви съобщя за едно посещение, когато
се запознах и с последния член на семейство Леки.
В началото на януари, след поредната си вечерна проверка в пощенската кутия, мама нададе радостен вик,
сякаш беше получила съобщение от самия архангел.
— От Адъм е! — тя донесе писмото в кухнята, където бяхме седнали на вечеря. — Пристига в събота, в един
часа. За малко, по работа.
Татко ревниво посегна и тя неохотно му отстъпи писмото. То обиколи всички в къщи. Само дядо, който явно
отдаде малко значение на новината, и Кейт, която отново мрачно сбърчи чело, останаха безразлични.
Открих, че възбудата ми растеше, докато мама разказваше как като момче Адъм печелел на топчета, колко
«уравновесен» бил, как още преди да навърши тринадесет години купил и продал велосипед с десет шилинга
печалба, как година по-късно постъпил в кантората на мистър .Маккелър без каквито и да е предимства и как
само след часове вече вършел вечерната колекционерска работа в застрахователната компания на Рок, как
пестял всичките си пари и все още ненавършил двайсет и седем години вече сам създал положение в
застрахователния бизнес и представлявал както Каледонийската компания. така и компанията на Рок към.
една кантора в «сградата на прецизността» в Уинтън и печелел най-малко четиристотин лири годишно, повече
дори — мама затаи дъх — от татко.
Мама с гордост ми показа и подаръка му — жълтата златна брошка, която, както сам Адъм й казал, струвала
много пари.
В събота, в един без нещо, пред вратата спря автомобил. Нека не създавам погрешни представи и надежди —
той не принадлежеше на Адъм. Но все пак автомобил. От първите модели «Аргайл», яркочервен, с малък
радиатор с месингов предпазител, с щампован аргайловски син лъв, много широка каросерия, красиви
странични седалки и врата отзад. . .
Адъм влезе самоуверен и усмихнат, облечен в палто с кафява кожена яка. Прегърна мама, която го чакаше и още
в зори беше станала, за да се приготви за него, енергично се здрависа с татко и съответно почете и нас
останалите. Беше тъмнокос, среден на ръст, вече започнал да дебелее, а от карането в зимния ден по гладко
избръснатите му бузи беше избила хубава руменина. Като седна пред бифтека, цветното зеле и картофите,
приготвени от мама със страстно разточителство, извадени направо от фурната и сложени пред него, той обясни,
че мистър Кей, партньор от новия завод «Аргайл» пътувал от Уинтън за Александрия и го докарал. За по-малко
от два часа взели петдесет мили.
Бяхме се наобядвали преди час — за нас имаше баница с месо — и сега всички седяхме около него и
наблюдавахме соловия му пир. Той ни разказа, че вече е прекарал половин час в града и е договорил някаква
застрахователна работа с мистър Маккелър. Очите му, малки като на татко, но светлокафяви, уловиха почти
закачливо погледа ми. Пламнах от удоволствие.
В това време мама, измъкнала се в антрето, за да разгледа новото красиво палто на сина си с кожена яка, се
върна и го обслужваше с благоговение.
— Трябва да обсъдим нещо — Адъм прекъсна думите си, за да се усмихне. — Полицата на стареца.
— Да, Адъм — татко, който беше отскочил от работа, дръпна стола си към масата по-близо до Адъм. Гласът му
звучеше поверително, с уважение.
— Почти излиза вече — говореше Адъм замислено. — На седемнадесети февруари. . . чисти четиристотин и
петдесет лири, платими, както е договорено, на мама.
— Добра сума! — задъхано рече татко.
— Даже доста добра — съгласи се Адъм. — Но бихме могли да вземем и повече — Усмихвайки се леко на
татковия сериозен вид, той продължи да обяснява: — Ако отсрочим съществуващата полица, а това лесно мога
да уредя, то сумата, при положение, че се плати на седемдесет и пет годишна възраст или по-рано в случаи на
смърт, ще възлиза с лихвите някъде около шестстотин лири.
— Шестстотин? — татковият глас звучеше като ехо. — Но това означава сега да не пипаме парите.
Адъм сви рамене:
— Това е то. Застрахователната компания Рок е сигурна като самата банка. Екстра възможност. Какво ще кажеш,
мамо?
Мама изглеждаше много нещастна, ръцете й
нервно мърдаха.
— Казвала съм и преди. . . Не ми харесва да печеля от баща си. .. И не по този начин.
— Е, хайде пък сега, мамо — усмихна се Адъм снизходително. — Отдавна всичко сме оправили. Та той ти
дължи за храната и квартирата. Освен това, да погледнем историята на тази полица. Когато преди години дядо
я откри, тя възлизаше само на някакви си мизерни пет шилинга при старата компания Касъл. И знаеш, че беше
прекратена и погребана заедно с компанията Касъл, когато постъпих при Рок. И още щеше да е там, ако не бях я
изровил и не бях накарал Маккелър, като лична услуга, да я сложи за основа на нова дядова застраховка за
живот.
Мама въздъхна, но не каза нищо.
— А ще искаш ли комисионна за отсрочката? — попита татко предпазливо.
— Да, естествено — засмя се Адъм без ни най-малко да се засегне. — Бизнесът си е бизнес навсякъде по света.
Тишина за размисъл. После татко заговори
нерешително:
— Да. . . Адъм. Мисля, че трябва да я отсрочим.
Адъм кимна одобрително.
— Умен човек си ти! — той отвори чантата в краката си и извади някакъв сгънат документ. — Тук е извлечено
всичко за полицата. Ще ти го оставя, мамо. Накарай дядо да го подпише преди седемнадесети.
— Добре, Адъм — в гласа на мама още имаше
лек упрек.
Макар деловата находчивост на Адъм да ми
направи дълбоко впечатление, нищо не разбрах от този разговор. После, когато татко се върна на работа, преди
да тръгне за експреса в два и трийсет, Адъм намери време да поприказва с мен насаме.
— Надявам се, че ще ме изпратиш до гарата, Робърт — той стана, човъркайки зъбите си с клечка, а малките му
очи гледаха мило, приятелски. — Искам да ти направя дребен подарък. Да ознаменуваме първата си среща. Виж
това! — от портмонето, прикрепено на часовниковата му верижка, той с два пръста измъкна монета от половин
лира и я вдигна нагоре. — Пари. . .Нови, направо от монетния двор. . . И много полезно нещо, въпреки
пренебрежителните забележки на тези, които ги нямат. Не е лошо още от малък да имаш представа за цената на
парите, Робърт. Не ме разбирай погрешно. Не съм от стиснатите. Обичам да получавам блага от парите си. . .да
ям най-хубавото, да се обличам с най-доброто, да отсядам в най-хубавите хотели и всички да бягат след мен.
Това е моята представа за нещата. А другата. . . ето, погледни дядо. . .пукната пара няма, храни се с хляб и
сирене на тавана, дори за долнопробния си тютюн е зависим от другите. . . — тук той прекъсна, погледна
часовника си, усмихна се така заразително, че не можах да не се усмихна и аз в отговор. Чакайки го в антрето,
разбрах, че горещо одобрявам възгледите му за сериозността на живота и значението на парите.. Мечтаех за оня
миг, когато и аз, с дрънкащи джобове ще си поръчам бифтек, а сервитьорите ще се суетят пред моите повели.
Потръпнах в радостно предчувствие за подаръка, който той щеше да ми купи с тази чудесна монета от половин
лира.
— Нямаш нищо против да ми поносиш чантата, нали? — попита безгрижно Адъм след като мама му помогна да
си облече палтото.
Изразих горещото си желание да му служа и вдигнах пътническата чанта, издута от неща, които не можеха да
бъдат нито книги, нито документи. Тя се оказа по-тежка, отколкото очаквах. Мама пак целуна Адъм Тръгнахме
за гарата. Адъм вървеше с пружинираща стъпка, а аз почти подтичвайки, постоянно сменях чантата ту в едната,
ту в другата ръка и успявах да не изоставам от него.
— А сега какъв подарък би искал?
— Каквото и да е, Адъм — казах любезно и задъхано.
— Не, не — настоя той, — трябва да е нещо, което ти искаш, мой млади приятелю.
Каква щедрост! Какво разбиране! Така окуражен, аз се осмелих да изкажа предпочитанията си. Общинското
езеро беше здраво «замръзнало», покрито с хубав, четири инча дебел лед, и на път за Академичното училище и
обратно често се спирах да погледам кънкьорите от положението на човек, който не може да изпита такова
щастие.
— Много ще се радвам, на чифт кънки, Адъм. При Лангленд, на витрината на Хай стрийт има такива.
— Кънки ли? Е, не знам. Не можеш да караш кънки през лятото, пали?
Разочарован, аз все пак трябваше да приема логиката на този аргумент.
— Футболна топка ще е по-добре — продължи той. — Бедата е само, че трябва да играеш с другите момчета.
Ще й разгонят фамилията, ще я пукнат, ще я изгубят. В същност това не е нещо лично твое. Какво ще кажеш за
джобно Ножче? — предложи после Адъм, като се поздрави с някого отсреща на улицата. — Не, може да се
порежеш. Опасно е. Измисли нещо друго.
Тежката чанта вече ме погубваше. Потях се зад него изкривен, едното ми рамо едва не стигаше до земята.
— Не. . . не мога да измисля, Адъм,
— Ще ти кажа какво — помисли и възкликна той. — Мама ще се зарадва, ако ти подаря нещо полезно. В
същност. . . — и той изрече бързо, с ентусиазъм. — Да, мисля, че точно това е.
— Благодаря ти, Адъм — надявах се само да стигна жив до гарата с този товар.
Топ погледна часовника си.
— Остават две минути до и половина. По-бързо, младеж. И не удряй чантата.
Той се спусна напред, а аз с мъка се изкачих по стъпалата след него. Влакът вече беше на коловоза. Адъм скочи
в първокласното купе за пушачи, пое чантата, която му предадох с въздишка на облекчение, и се зарови в нея.
После се наведе през прозореца, сложи върху малките ми влажни длани солиден метален календар, грубо излят
— приличаше на златен, блестящ като мамината брошка, с копчета за превъртане дните на седмицата и с
красиво гравиран надпис:
ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ РОК SEMPER FIDELIS'
............................................................................
Semper fidelis (лат.) — Винаги верен - Б. пр.
...........................................................................
— Ето — каза Адъм, — сякаш ми подаваше скъпоценностите на короната — не е ли красив?
— О, да, благодаря, Адъм — отговорих аз стреснат.
Кондукторът наду свирката; той замина.
Тръгвах си от гарата изпълнен с благодарност към Адъм, но леко опечален и малко объркан от тази нова вещ и
краткотрайните чудатости на днешния ден. Прибрах се у дома, качих се горе и показах трофея си на дядо. Той го
погледна мълчаливо и странно повдигна вежди.
— Това не е злато, нали, дядо?
— Не е — каза той. — Щом е свързано с Адъм, може да бъде само месинг.
Кратка пауза, докато пак прочета надписа.
— Дядо, а той има ли нещо общо с твоята полица?
Дядо силно почервеня, лицето му се изкриви, доби израз на обида, оскърбление, на него се изписа гняв. Високо
отговори:
— Никога не споменавай пак пред мен за това мошеничество или ще ти извия врата.
Настъпи тишина. Дядо стана и силно разстроен започна да се разхожда напред-назад из стаята. Величествен във
възмущението си, той обяви: