i cccf0a6d3b0f4480

— Тц-тц! Не се предавай толкова лесно. Ще видим какво може да се направи.

Избрал момента, когато пътят бе свободен, той слезе до навеса зад килера и качи една дървена кутия със стари

пирони, болтове, брави за врати и ръждясали кънки — тъй като нищо, повтарям, нищо никога не се е

изхвърляло в Луамънд вю, те са се трупали в продължение на много години. Седнах по чорапи на пода, а дядо,

настанил се в креслото с лула в устата, барникаше нещо с един ключ, като се опитваше да пригоди към обувките

ми най-малкия чифт кънки «Акме». Голямо беше разочарованието ми, щом разбрах, че не може. И когато всичко

изглеждаше загубено, на дъното на кутията той намери чифт дървени кънки на Кейт от детските й години.

Каква радост! Завинтени към токовете на обувките ми, те прилягаха точно. Вярно, нямаха каишки, но дядо пък

имаше големи количества здрав канап, който също щеше да ни послужи. Той отвинти кънките, обух си обувките

и оживени тръгнахме към езерото.

Каква приятна и вълнуваща сцена! Ледено поле, сигурно около половин миля дълго и четвърт миля широко,

покрито с кънкьори, които се спускаха, връхлитаха, поклащаха се, весело се носеха, очертаваха сложни фигури,

блъскаха се, падаха и пак ставаха под чистото синьо небе, към което се носеше силното непрекъснато хрустене

на леда и виковете на кънкьорите

Дядо стегна кънките на краката ми и се залови търпеливо, с много научни обяснения да ме обучава как се пази

равновесие. Той се движеше тромаво до мен, водеше ме и ме прикре-

пяше докато не се научих сам да се задържам. Тогава дядо се оттегли, присъедини се към мистър Боук и Питър

Дики на брега, запали цигара и започна да ме наблюдава.

Очарован от този нов начин на придвижване, аз се препъвах на леда. В един тих ъгъл на езерото няколко добри

кънкьори бяха поставили портокал върху леда и той се очертаваше като ярко цветно петно върху сивата

повърхност на пързалката, а те правеха фигури около него. Между тях беше мис Джулия Блеър, а за моя

изненада и Алисън Кийт с майка си. Двете наистина се пързаляха много хубаво. След малко Алисън се

приближи, кръстоса ръце и ме хвана. Тя ме водеше по езерото, аз й подражавах, попадах в ритъма на нейните

движения и наистина започнах да бележа напредък. В отговор на моята благодарност тя се усмихна, леко

поклати глава и се спусна към майка си и портокала. По време на обиколката ни по леда Алисън не каза нито

дума.

По-късно дядо ме извика на брега със загадъчната си усмивка.

— Хареса ли ти?

— О, дядо, чудесно, просто чудесно. По-късно тази вечер, сънен, аз промених

едно мнение. . . Не мисля, че ми са нужни онези разбързани след мен сервитьори. Какво щастие бяха тези стари

кънки и дядовите парчета канап. Жалко е само, че не видях Гавин на езерото. Да, дядо, утре ще бъда добро

момче. Извинявай за неблагодарността ми. Искрено ти обещавам в бъдеще да ценя доброто. Но сега. . . сега ми

се спи.

ОСМА ГЛАВА

Тази година пролетта дойде рано и трите кестена пред къщата кимаха с белите си китки пред едно момче,

омаяно от свободата, опиянено от някаква непозната досега, нечувана радост.

Както обикновено на петнадесети април баба замина да прекара няколко месеца при роднините си в Аиршир.

Вече споменах, че тя разпределяше годината съвсем по равно — есента и зимата в Ливънфорд, пролетта и

лятото, месеците за работа на полето — в Килмърнок.

Двамата с нея отбелязвахме напредък в тържествените ни уединени молитви. Никой, и подчертавам това, никой,

при моето деликатно положение не можеше да е по-сдържан в отношението си към мен от баба. Тя членуваше в

малка, но дейна секта, в която на времето я въвел мъжът й, имаше неоспорими убеждения и неведнъж се опита

да ми ги наложи. Но никога не прехвърли приличните граници на търпеливата надежда. Най-решителните й

действия се проявяваха в неделя следобед. Тогава тя ме отвеждаше в стаята си, караше ме да седна до коляното

й и да чета на глас откъси от Библията.

Одобрявайки разказа ми за войната между Саул и Давид, тя спокойно се полюляваше на стола си до прозореца,

по който сънено жужаха мухи, гледаше редовните неделни разходки отвън по пътя към Драмбъкското гробище,

смучеше бонбон, но не от плоските меки бонбони, които безразсъдно предпочиташе дядо, а твърд, кръгъл,

«императорски» и той дълго тракаше между зъбите й. (Струваше ми се, че противоположното естество на

любимите им бонбони съответствуваше на различията между двамата ми прародители.) От време на време баба

прекъсваше четенето ми, за да даде кратки наставления за това как да се живее, за опасността от запек и преди

всичко да ме убеди твърдо да се противопоставям на сатаната.

Сатаната, злият дух, Луцифер, или както тя още го наричаше Звярът, за баба беше личен враг, който вечно точи

зъби за праведника. И в действителност, тъй като суровата й теология незабелязано подкрепи наученото по-

рано, за мен дяволът започна да се превръща в ужасяваща реалност.

През тези зимни вечери, когато баба излизаше по някои религиозни работи, мое задължение оставаше да занеса

в леглото един каменен съд с топла вода, който тя наричаше «грейката ми» и ако не се върнеше до осем часа, да

се съблека сам и сам да легна. Горният етаж бе слабо осветен. Дядо също често излизаше, но не за църква,

разбира се. Лежах в тъмната, изпълнена с някакъв шепот спалня, страхувах се от призрачните стени навсякъде

около мен, от скърцащата ламперия и с всеки свой напрегнат нерв долавях, че не съм сам. Там беше злият дух,

криеше се в бабиния «шкаф», готов да скочи отгоре ми в мига, в който се отпусна.

Дълго страдах така неподвижен и притаен, докато накрая повече не издържах. С опази слаба храброст, скрита

зад естествената ми плахост, скачах и заставах пред ужасния шкаф. Там, с разтреперани колене аз, една малка

бяла фигурка, едва осветена от слабия блясък, издаван от уличния фенер навън, надигах разтреперания си глас в

заклинание:

— Излизай, Сатана. Знам ти номера, Звяр!

После, като се прекръствах три пъти за по-сигурно, бутвах вратата. За миг сърцето ми преставаше да бие. . . Но

не, там нямаше нищо, нищо освен неясните очертания на бабините дрехи. С въздишка на облекчение се

обръщах и се хвърлях под чаршафа.

Баба никога не научи за тези мои нощни конфликти, но мисля, че беше доволна от тактическия си ход при

оформянето на нежната ми и неосъзната душа. Когато заминаваше за Кил-мърнок с нова шапка, тя пъхна в

ръката ми монета от шест пенса, изкопчи от мен обещание да си вземам лекарството и след много

предупреждения и съвети «да се пазя», измърмори:

— Когато се върна, агънцето ми, ще видим какво може да се направи за теб.

Сърцето ми преливаше като фонтан от обич към баба. Но странно: отсъствието й породи у мен едно

необикновено чувство на облекчение и то се засили, когато мама ме прехвърли в походното легло зад завесата

на кухненската ниша. Тази сладка усамотеност на малкото уединено място, почти моя собствена стая!

Дядо сякаш също се почувствува свободен. Първата му работа беше да вземе голямото шише с лекарство,

оставено ми от баба, и с непроницаема усмивка да го изхвърли през прозореца. Почти веднага папратта отдолу

пожълтя и загина, което накара Мърдок да се мръщи и мърмори съвсем неправилно против дядовите скрити

наклонности.

Но нищо, нищо от това. Живеещите в Луамънд вю започнаха да намират временно спокойствие в чудото на

сивото възродяване на земята. Успокоен от тишината на горния етаж, дядо всеки ден кротко ходеше на поляната

да бие Садлър Боуг на марлис. Татко сложи хубава бяла чоха на униформената си шапка и в неделя следобед ме

водеше до водохранилището да се полюбувам през червената островърха ограда на големия резервоар и

красивата административна сграда, в която той се надяваше да се настани, когато мистър Глегхорн,

надзирателят, се пенсионира. Мама се притесняваше по-малко, престана с онези непрекъснати дребни

пресмятания за всяко пени, за да свърже двата края. Сутрин можеше да се чуе как Мърдок, докато намалява

мъхестата си брадичка, напява мелодично: «Обичам девойче, хубаво шотландско девойче. . .» Обезпокоена

изглеждаше само Кейт, дразнеше се от бързо течащата мъзга, от стремителния полет на червеноший-ките,

пренасящи сламки за гнездата си, от далечното очарователно цвилене на жребеца във фермата на Сноди.

Преди да ви открия собственото си щастие, трябва да проникна внимателно и нежно в тая загадка Кейт.

Прозорецът е отворен, до нас достига ухание на люляк от задната градина, седим около масата на обед и ядем

десерта си в пълно разбирателство. Мама, която мрази да види нещо неизядено, вдига с лъжицата последните

сливи от сладкото, останали върху блюдото.

— Кой ще ги вземе? — пита тя. — Много са полезни за кръвта през пролетта.

Предлага ги нерешително па мрачната Кейт, но като не получава отговор, ги пуска в чинията на Мърдок. В този

миг Кейт скача, буците на челото й пламват червени! като петна при главоболие. Тя истерично крещи.

— Аз не съм нищо в тази къща. А аз също

печеля. . .Нося добри пари. . .По цял ден уча онези вонящи зверчета. Никога вече дума няма да проговоря с

когото и да е от вас.

Тя изскача от стаята; смаяна, мама я последва, но след миг се връща, клати глава разочаровано и въздиша:

— Странно момиче е Кейт.

Мърдок великодушно желае да отстъпи сливите, но мама приготвя универсалното си лекарство — чаша чай —

и ме моли да го занеса на Кейт в стаята. Избира мен, защото е сигурно, че аз не бих могъл да я обидя. Намирам

Кейт върху леглото, цяла в сълзи, поомекнала, изпаднала в самосъжаление.

— Всички ме мразят, всички до един — тя сяда на леглото и обръща към мен покритото си със сълзи лице.

— Кажи ми, мили, мислиш ли, че съм ужасно грозна?

— Не, Кейт, не. . .нищо подобно! — така се сепнах от въпроса, че излъгах.

— Майка ти беше много по-хубава от мен. Направо чудесна — тя клати тъжно глава. — А имам и такова ужасно

име. Помисли. . . Кейт. Кой би завел Кейт на разходка при лунна светлина. . .или на естрада в Поинт. Ако някога

ме видиш в компанията на непознат млад мъж, наричай ме Айрин. Обещай ми!

Обещавам послушен, но изумен. Иначе Кейт е толкова разумна, съзнателна учителка с похвални отзиви от

педагогическия колеж, играе добре хокей, плете чудесно, посещава женския институт. В нея се проявява до

съвършенство онова чудесно шотландско качество — «непреклонността». Борейки се да премахне гнидите от

главите на бедните си ученици, тя, която е толкова чиста, често измъква по някое насекомо от самата себе си и

когато си дойде, трябва да стои в банята, пребледняла от отвращение, мрачна, но без да се оплаква, да изтърсва

дрехите си. Страничните хора одобрително отбелязват за Кейт: «такова достойно момиче». На Кейт дължа

здравите си зъби. Когато преди месец те започнаха да се развалят, тя, без много приказки, ме заведе при мистър

Странг, ливънфордския зъболекар. Тя ми дава от малката си библиотека солидни книги като «Айвън-хоу» и

«Хиъуорд».1 Но аз знам, че там, в същото чекмедже, има, и със затаен дъх съм ги прилиствал, томове, където в

последната глава тъмният красив герой коленичи и несвързано шепне пред любимата — една нежна фигура в

бяла лъскава рокля, която досега той не е забелязвал. . .

— Виж какво, Роби — с въздишка завърши тя разговора, — мисля, че е все едно дали ще гнием тук, или някъде

другаде.

Слязох и казах на мама, че сега Кейт е много по-добре. Но тя не беше. В продължение на две седмици

ограничаваше семейните разговори с надраскани съобщения върху парченца хартия. Бурно се скара с най-

добрата си приятелка Беси Юинг, а Беси, вярната очилата Беси, късно вечерта влезе за дълъг тревожен

поверителен разговор насаме с мама в килера. Бе- си, момичето, което още от ученическите годиние търпяло

темперамента на Кейт, е интелигентната дъщеря на едно изтънчено семейство от Ноксхил Цяла седмица тя

работи в местната телефонна централа, а в събота вечер облича униформата на Армията на спасението в синьо

и червено. Ниска и анемична, но с хубава бухнала коса, тя има ангелски нрав и по особен начин гледа Мърдок,

когато се срещнат в кухнята.

Сега я чувам да казва сериозно на мама:

— Наистина, мисис Леки, обезпокоена съм. Липса на интерес. Само ако можехме да я накараме да се залови с

мандолината, да кажем . . . или дори с банджо . . .

Като малък клюкар изтпчвам при дядо с

новината.

— Дядо! Дядо! Мисля, че Кейт ще се учи да свири на банджо.

Той се взира в мен, лека ирония изкривява златистия му мустак.

— Страхувам се, че този инструмент няма много да й помогне, момчето ми

Вторачвам се в него безизразно. Може би иска да каже, че Кейт трябва да се учи да свири на пианото в гостната,

рояла с желязно устройство, производство на фирмата «Братя Маккилъп». Няма значение. Аз тръсвам глава и се

втурвам навън, просто за да потичам. Изпълнявам поръчките на всички: на мисис Босъмли например, и когато

се връщам, тя ме награждава с усмивката си на зряла жена и препечена филия с консервирано месо и от този

сандвич лигите ми потичат. Забравяйки несигурното си положение, че съм един жалък бездомник, когото почти

не забелязват, застанал на края на неизвестността, аз съм щастлив . . . щастлив, че обичам Гавин и че той ме

обича.

Заедно с Гавин започнахме да се провираме по хълмовете: тези смели експедиции направиха предишните ми

разходки с дядо наистина детински. Без да спира, Гавин страстно търсеше единствения липсващ в колекцията

му екземпляр — яйцето на дъждосвиреца — най-рядката от всички птици в Уинтън. И, наумили си да го

търсим, ние пресичахме по-ниските гори, а той имаше търпението да ме учи; заради мен в скрити и неочаквани

места той откриваше гнездата на най-обикновени птици, разтваряше клоните на гло-гинките и спокойно

шептеше: «Имелов дрозд с пет яйца», а аз със светнали очи надничах в чистата чашка от сламки и кал, където

лежаха яйца — топли, чупливи, със сини петънца по тях. Посвети ме в деликатното изкуство на

«продухването». Закле ме с клетвата на лесничеите: никога да не вземам повече от едно яйце от гнездо. Малкото

му лице побеля от гняв, когато говореше за онези момчета, които ограбват целите гнезда и принуждават птицата

майка «да напусне» местността.

После изкачихме Драмбъкската височина. Добрахме се сякаш до нова страна, с бриз — хладен и приятен,

който като пролетна вода брулеше бузите ми. Далече под нас лежеше една ширнала се необхватна

панорама на света, нарязана от бели пътища, разсечена от устието на река Клайд — широка преграда от

трепкащо сребро с малки кораби по нея. Град Ливънфорд се губеше в милостива мъгла, а от нея се издигаше

закръглената гърбица на замъка Рок. Далече, далече долу в краката ни лежаха сгушени малките като

играчки къщи на село Драмбък. Вълни от зелени площи се виеха на запад и докато погледът ми следеше тези

ливади, започнах почти със страх да виждам едно очертание. — огромно, високо, извисяващо се остро и синьо

над движещите се бели облаци.

— Гледай, Гавин, гледай! — извиках про-низително, приближих се до него и показах към планината.

Той сериозно кимна:

— Това е Бен.

Бих могъл да гледам така цял живот, но той ме примами към падината на ловния участък покрай една боядисана

в бяло ферма с кравар-ник и пристройки, струпани около нея във формата на правоъгълник. В двора миришеше

на крави и сено; един ракитов храст, вече ярко жълт, засенчваше задната веранда. Пресичахме землището на

фермата, над главите ни кръжаха навяци, пчели жужаха сред ярки прещипи, кравите лежаха на сянка, обърнали

глави в една и съща посока, едва преживяха и само потрепваха с уши, за да прогонят мухите и ни гледаха изкосо

с големите си влажни очи.

Стигнахме края на полето и започнахме да се изкачваме нагоре към по-високите върхове.

Ловният участък, до който ме доведе Гавин, беше почти в небето — пустош, изпълнена с музика, на места

блатиста и нарязана от варовити върхове. Напредвахме, приведени напред, очите ни търсеха, опипвайки между

пурпурния са-леп и влажната блатна мирта и ни се струваше, че се надхитряме с пухестите облаци, носещи се в

синьото небе точно над главите ни. От време на време Гавин се спираше, за да ми посочи мълчаливо някоя

рядкост: росенката — растение, което омотава и поглъща насекоми, чисто белият салеп с невероятен аромат.

Веднъж на пътеката ни се стрелна пепелянка и преди да успея да извикам, Гавин й смаза главата с тока на

обувката си. Обядвахме на една плоска скала, Ветровития зъбер, до която стигнахме след най-шеметното си

изкачване.

В продължение на месец с цялото си умение и решимост Гавин търси яйцето, но безрезултатно. Един следобед,

когато обезкуражени се връщахме от най-далечната си експедиция, аз се забавих в някакво мръсно блато.

Странно, но започнаха да ме интересуват тези планински блата, гъмжащият живот, изобилстващ в техните води.

Наведох се да загреба малко попови лъжички с ръцете си. После, като в сън, погледът ми попадна върху груба

слама, небрежно разпръсната по някакъв мъх наблизо. Върху сламата лежаха три яйца — големи, златисто-

зелени с пурпурни петна.

Нададох вик, който накара малката тъмна фигура на Гавин на фона на небето да се спре. Беше уморен. Но

дивашки размахваните ми ръце го върнаха с тежка походка при мен. Без да говоря, посочих мъха. Не можах да

видя лицето му, но по внезапното вцепенение почувствувах, че най-после сме намерили гнездото.

— То е! — той нагази до колене и донесе едно яйце. Седнахме в края на блатото и с изключително внимание,

пускайки го първо във водата, за да види дали не е развалено, Гавин го продуха и го сложи в ръката ми. — Ето!

Красиво е, нали?

— Изключителна красота! — радвах се аз. — Толкова съм щастлив, че най-после го намерихме - полюбувах му

се и го подадох: — Заповядай, Гавин

Не! - и той се вторачи право напред в останалите яйца, а аз знаех, че по-скоро би умрял, отколкото да ги

докосне. ¦-- То е твое, а не мое.

— Недей, Гавин, твое е.

— Не, твое е! — настоя той стоически. — Ти го намери, и който го е намерил, негово е.

— Никога не бих го намерил, ако не беше ти — уговарях го аз, — твое си е, само твое.

— Твое е — настоя той леко.

— Твое е — извиках аз.

— Твое е — смотолеви Гавин.

— Твое е — почти изплаках аз. Отчаяно се препирахме, докато накрая, доведен до капитулация, изтърсих голата

истина:

— Гавин, повярвай ми, яйцето е чудесно. Но не го искам. Аз нямам колекция, а ти имаш. Това, което наистина

ме интересува, са жабите, поповите лъжички, водните кончета и тем подобните. Ако не вземеш яйцето,

заклевам се, ще го . . . ще го хвърля.

Тази страшна заплаха най-после го убеди. Той се обърна и ме погледна — сивите му очи светеха от задоволство.

Гласът му трепереше.

— Тогава ще го взема, Роби. Но не така, за нищо. Няма да е справедливо. В замяна ще ти дам нещо . . . Нещо,

което имам и знам, че на теб ти харесва.

Той уви скъпоценното яйце в памук, сложи го в колекционерската си кутия и ми се усмихна под полуспуснатите

си ресници с онази срамежлива и малко печална усмивка, която изпълни сърцето ми с радост.

Същата вечер изнесох от стаята му единствения предмет, който желаех, откакто под указанията на Гавин се бях

научил да работя с него. Това бе един стар сложен метален микроскоп. Някога той е принадлежал на сестра му

Джулия, защото тя като момиче минала курса по естествени науки в Уинтънския колеж. По устройст-

во прост, той имаше два окуляра, два обектива и лещите, макар закрепени неподвижно, бяха на фирмата «Смит

и Бек» — дори и в малките неща кметът Блеър трябваше да има най-доброто. Към уреда имаше няколко

елементарни диапозитива и една плесенясала книга с пожълтели страници. Първата глава се наричаше «Какво

можете да видите в капка вода », втората—«Структурата на крилото на муха».

Поставих прибора на масата в дядовата стая и докато той тайно ме наблюдаваше, аз започнах да изучавам

диапозитивите един по един. Откак се сприятелихме с Гавин той малко охладня към мен. Никой не можеше така

лесно «да се надува» като дядо. Мисля, че в сърцето си одобряваше скитанията ми из блатата, но тъй като не

участваше в тях, даваше вид, че се отнася към тях с презрително неодобрение. Сега обаче любопитството му

надделя.

— Що за ултрамодерна глупост имаш там, Робърт?

Назова ме с пълното ми име, а това означаваше, че не е в най-добри отношения с мен. Обясних му с готовност и

скоро той вече седеше до мен, притиснал око към тайнствената тръба, въртеше приспособленията за регулиране

и се правеше, че има ненадминати познания за този апарат. Виждах, че той го очарова и когато след вечеря

надникнах в стаята му, дядо със задълбочен израз на лицето още седеше прилепен към тръбата.

— Сили небесни! — извика той. — Виждаш ли тези твари в сиренето?

Така за дядо и мен започна една ера на удивителни приключения, когато размахвахме крила в неизвестното.

Скоро изчерпахме всичко от избелелия учебник на мис Джулия Блеър; тогава дядо, движейки се към

библиотеката като някой новопоявил се Хъксли , донесе някои по-солидни книги: «Елементарна биология» на

Брук, «Живи водни бурени» на Стийд и най-внушителната от всички — «Животът в езерото с трийсет цветни

снимки» на Грант. През деня, докато бях на училище, той се ровеше из околните застояли вирове и вечер,

свършил с уроците си, аз сядах до него, за да сравняваме съществата, попаднали под нашите магически лещи с

илюстрациите в книгите. Представете си как се вълнувахме, когато идентифицирахме някоя бавно подвижна

амеба и се смайвахме от извиването на някоя ротатория. Запомнете — още нямах .девет години, още таблицата

за умножение не знаех добре.

................................................................................

1 Хъксли —последовател на Дарвин — Б. пp.

................................................................................

Как съм опиянен от чудесата на новия живот. Гнездата са пълни с новооперени птичета, протягащи вратлета за

храна, в полето, зад кестените стоят жребчета, в пасбищата па фермата Сноди до овцете блеят агънца. Има една

дума в книгите ми, значението на която смътно долавям — възпроизводство. Някои от моите малки същества се

размножават чрез просто деление, други — чрез един по-сложен процес на сливане. Объркан чувствувах, че съм

на прага на велико откритие. Кой ще разкрие тази неизвестна тайна? Навярно от всички хора само Бърти

Джамисън може. Гавин, спокойно освободен от училище от всемогъщия си баща, замина за една седмица в Лас,

за да използува времето на движението на пролетната сьомга по Лох. Всяка вечер се връщам в къщи е

Джамисън и тайфата му, но край тяхната къща, близо до Драмбък роуд, те ме оставят със забележката, че съм

«много малък», за да отида с тях и изчезват в пералнята, заключват вратата и спускат капаците на прозореца.

Стоя отвън печален и отвътре, а там трябва да е тъмно, чувам шум и кикоте-не. Когато се появяват, Бърти ми

казва глуповато, че в знак на огромно благоразположение, следващата вечер мога да вляза с тях.

Вън от себе си съм от радост. И когато сядаме с дядо пред диапозитивите, му споменавам за това.

— Какво! — скача той, обръща скъпоценния микроскоп и удря с ръка по масата. — Няма да ходиш в тази

пералня. Само през трупа ми! Никога, никога!

Другата вечер аз излизам от училище, а той ме чака навън. Хваща ме за ръка и когато Джамисън изтичва покрай

нас, нанася такъв удар на нещастното момче, че едва не го събаря па земята. Влачи ме сърдит, а аз не мога да не

мисля колко странни и невероятни са проявленията на пролетта.

ДЕВЕТА ГЛАВA

А пролетта продължава. От Драмбък роуд излизаше една сляпа уличка, къса, незабележима, с малки къщички и

носеше разочароващото име "Банкс лейн". Тя накърняваше малко скованата аристократичност на централния

път, населен с видни личности и чиновници от градчето, като се започне от кмета, мине се през началник-

гарата, началника на пожарната команда и се стигне до самия здравен администратор Леки. На «Банкс лейн»

живееха няколко мъже, механици и техници, които хвърляха леко петно върху съседите си, защото вършеха

«мръсната работа» в котелния завод. За щастие в пет часа сутринта, когато заводската сирена ги вдигаше от

леглата, никой не можеше да ги види, но по обяд и вечер подкованите им обувки неуместно отекваха по чистия

паваж, мръсните им дочени дрехи, омазнените ръце и лица изглеждаха страшно не на място например до бялата

униформена шапка и лъскавите метални копчета на мистър Леки.

Бяха тихи хора, работата им бе тежка, но може би защото получаваха по-големи заплати, успяваха да се

забавляват по свой безобиден начин. Всяка събота следобед човек можеше да види как ярките им карирани

шапки се присъединяват към потока, стичащ се в ревностно очакване към парка Богхед — базата на местния

футболен отбор. Спретнати!, в най-хубавите си дрехи, те често вземаха влака до Уинтън само за един чай,

баница с месо и една вечер във вариетето. В хубавите неделни вечери те се разхождаха невъзмутимо на малки

групички по селските пътища и някой от тях с голямо умение импровизираше нещо на акордеон или устна

хармоника. В началото след идването ми в Луамънд вю често, както си лежах потиснат от тъмнината и тежкото

дишане на баба, една миризма на цигарен дим и весела шеговита мелодия, достигнала до мен, повдигаше духа

ми, караше ме да се усмихна без никой да ме види и ми даваше увереност, че все още всичко в този свят е наред.

Сред тази котлостроители един, на име Дже-ми Ниг, започна да показва към мен признаци на внимание. Беше

възнисък мъж, около трийсетгодишен, широкоплещест, с големи провиснали ръце и огромни меланхолични очи.

С необичайна далновидност предположих, че е тъжен заради краката си, изключително криви: те образуваха

идеален овал, през който се виждаше ясният ден, и въпреки че с походката си правеше всичко възможно да го

скрива, недостатъкът беше достатъчно голям, за да смекчи и най-твърдото сърце. На обяд, когато тичах обратно

за училище, този кривокрак котлостроител често ме спираше, поглеждаше ме с питащия поглед на спаньол и

бавно триеше брада с мазолестата си длан — въпреки че се бръснеше всеки ден, брадата му така бързо растеше,

че бузите и брадичката му бяха винаги в мрачна синя сянка.

— Как си?

— Добре съм. Благодаря, Джеми.

— В къщи всички добре ли са?

— Да, благодаря, Джеми.

— А мистър Леки и семейството му?

— И те, Джеми.

— Мърдок скоро ще се явява на изпит, нали?

— Точно така, Джеми.

— Баба ти още ли я няма?

— Да, Джеми.

— Видях прадядо ти на поляната миналата неделя.

— Така ли?

— Изглежда добре.

— Да, Джеми.

— Днес денят е хубав.

— Така е, Джеми.

На това място разговорът прекъсваше. Пауза. После, като бръкваше в джоба си, Джеми изваждаше едно пени,

без да се усмихва ми го връчваше с една от най-старите и забавни Ли-вънфордски шеги: «Не ги харчи всичките

наведнъж!». Аз рипвах, пристъпвах и отминавах нататък подскачайки, здраво стиснал монетата, а той, изкривен

и неподвижен, извикваше след мен:

— Поздрави всички в къщи!

С някакво неясно чувство приписвах великодушието на Джеми на факта, че както кмета, мис Джулия Блеър и

някои други в града, показали добрина към мен, той също е познавал майка ми. Наистина тази фраза «Познавах

майка ти» като рефрен в някое музикално произведение, малка, но необикновено сгряваща душата ми, често в

моето детство се явяваше ненадейно и винаги носеше със себе си чувството за сигурност и доверие в присъщата

на хората добрина в живота.

Обикновено живо хуквах към магазина на Тиби Минс и зелените й стъклени буркани с бонбони в розова

обвивка, вместо да разсъждавам върху причините за интереса на Джеми. Опитът ми с монетата от половин лира

на Адъм остави у мен някакво смътно недоверие: ако не изхарча своето пени, някой непременно ще ми го вземе

или то ще изпадне от панталоните ми когато се събличам вечерта, ще се изтъркули от нишата по лъскавия

линолеум при татко, той ще се наведе и ще го вдигне с праведното намерение «да го спести» за мен. Освен това

тялото ми — тяло на младо, лошо хранено животно — ревеше за захар. Зверовете в полето и гората биха умрели

макар и сред явно изобилие, само ако са лишени от някои прости и незначителни на пръв поглед вещества.

Когато си спомня как в детството ми ме измъчваше глад, как неспокойно ставах от масата след като сме се

наобядвали, чувствам, че и аз съм можел да умра, ако не бяха бонбоните на мис Минс.

В последната събота на май срещнах Джеми, при това не случайно. В същност той ме чакаше на ъгъла на Банкс

лейн «облечен» и той с костюм в морско-синьо, със светлокафяви обувки и кепе на червени и черни карета.

— Искаш ли да дойдеш на мач? Сърцето ми се преобърна пред тази радост,

внезапно нахлула един следобед, който поради продължителното отсъствие на Гавин, а той още беше с баща си

в Лас, ми изглеждаше пуст и безразличен. Футболен мач! Голямата игра на възрастните — никога не бях я

виждал и никога не бях се надявал да я видя.

— Хайде тогава — каза Джеми Ниг и тръгна, като загребваше в кръг с кафявите си обувки.

Притиснал корем на въжето, заграждащо игрището Богхед, аз седях до Джеми и неговата тайфа приятели, виках

до прегракване, а разноцветните фланелки бягаха и се размес-ваха по зелената трева. Ливънфорд играеше с най-

омразния си противник — клубът от съседния Ардфилъи. Имаше ли някъде такива хитреци, грубияни и убийци

като тези ардфилънци с подигравателното прозвище «плюскачи на желе заради долния им навик да пускат

малките момчета в игрището по време на мач не срещу пари, а за празни буркани сладко, които после клубът

продаваше в местния пункт за вторични суровини? Слава богу, че справедливостта възтържествува. Ливънфорд

победи!

След мача тръгнахме с Джеми към къщи като много добри приятели. После, още силно разгорещени,

наближихме мястото, където пътищата ни се разделяха, и Джеми измъкна един пакет — той цял следобед му

пречеше. Лицето му съвсем почервеня, гласът му изведнъж стана дрезгав.

— Дай го на вашата Кейт — каза той. — От мен . . .

Погледнах го съвсем объркан. Кейт! «Нашата» Кейт. Какво общо има тя с нас и нашето красиво ново

приятелство?

— Точно така — пламна той повече от всякога. — Просто го отнеси в стаята й.

Джеми се обърна и ме остави с пакета в ръце.

Кейт не се виждаше в Луамънд вю. Само Мърдок седеше, мърмореше и пъшкаше над книгите си в кухнята.

Тогава, подчинявайки се на инструкциите на Джеми, аз занесох в стаята й големия продълговат пакет и го

сложих на шкафа. Никога не съм бил в стаята на Кейт, освен при специална покана и сега с любопитство и с

чувство на привилегирован поради специалната си мисия, аз се забавих, разглеждайки няколкото шишенца

тоалетна вода и кутийката крем за лице до огледалото. Имаше и няколко подвързани книжки. Вдигнах ги:

Красотата на лицето без увреждащи операции, Методът на мадам Болсъвър или как да развием бюста си след

дванадесет урока. И още една с тайнственото, нo заинтригуващозаглавие: Момичета без кавалери'} Готвех се да

ги разгледам по-задълбочено, когато вратата се отвори и влезе Кейт. Грубата кожа на лицето й почервеня от

гняв. Подутините на челото й моментално се уголемиха. Спаси ме само бързото ми и умело обяснение.

— О, Кейт, имам нещо за теб, истинска изненада.

Тя се спря, ушите й горяха, очите още гледаха сърдито.

— Каква изненада? — запита тя подозрително.

— Подарък, Кейт — и аз посочих пакета върху шкафа.

Тя погледна недоверчиво. После, спирайки се само за да ме смъмри нерешитело с думите: «Запомни, Робърт,

никога, никога не трябва да влизаш в спалнята на жена без да са те повикали», тя се приближи до пакета, вдиша

го и седна с него на леглото. Наблюдавах я как го развива. Показа се красива, завързана с панделка кутия, а в нея

трифунтови скъпи шоколадови бонбони. Убеден бях, че никога в живота си Кейт не е имала такъв красив

подарък. Поздравих я, наведох се над кутията с вид на съучастник.

— Нали са красиви, Кейт? От Джеми са. Този следобед той ме заведе на мач. Нали познаваш Джеми Ниг?

Изразът на лицето й беше любопитен — странна смесица от удоволствие, изумление и разочарование. Тя каза

доста високомерно:

— Значи така. Ще трябва да му ги върнеш!

— Не, Кейт, не. Това ще го нарани. Пък и . . . — и аз преглътнах слюнката си.

Кейт неволно се усмихна, а когато се усмихваше дори с тази кратка суха усмивка, тя ставаше неочаквано

приятна.

— Добре тогава. Вземи си един. Но аз не мога да ги докосна.

Не се забавих, възползувах се от разрешението и моментално захапах сочния оранжев крем, а устата ми веднага

се изпълни с приятния му вкус.

— Хубави ли са? — попита Кейт и на свой ред странно преглътна.

Издадох някакви несвързани звуци. — Само ако ги беше изпратил някой друг, а не Джеми Ниг ... — обясни

Кейт.

— Защо? — спорех аз като верен приятел. — Джеми е най-хубавото момче, което можеш да срещнеш. Трябваше

да го видиш с всичките му приятели на мача. А и познава централния нападател на Ливънфордския отбор.

— Но той стои много ниско — само някакъв си котлостроител. Върши мръсната работа. И освен това казват, че

по малко си посръбва.

Разбрал, че този израз означава, че пие по малко, аз непоколебимо цитирах дядо по въпроса:

— Това не е чак толкова лошо, Кейт.

— Добре, но . . . — Кейт отново пламна объркана. — Краката му . . .

— Краката му нямат никакво значение! — настоявах аз сериозно.

— Краката са нещо много важно, как да нямат значение, особено когато «се разхождаш» . . .

Млъкнах смутен.

— Друг ли ти харесва, Кейт?

— Е, добре . . .да . . . — погледът на Кейт се плъзна замечтано в пространството над пам-

флета «Защо сте без кавалера» и аз се възползувах от разсеяността и да си взема още един бонбон. — Разбира

се, имала съм много предложения, във всеки случай поне няколко, две-три да кажем, без да се хваля. Но сега аз

говоря малко или много за моя идеал — зрял мъж, тъмен, възпитан, разговорлив . . . като преподобния мистър

Спръул например.

Загледах Кейт изумен. Пасторът беше мъж на средна възраст, с шкембе, поетичен поглед, гръмък глас и четири

деца.

— Но, Кейт, аз бих предпочел Джеми все пак ... — спрях да говоря, пламнах, осъзнал, че от всички най-малко аз

имам право да критикувам нейния пастор.

— Нищо, нищо — каза Кейт с царствено разбиране. — Вземи си още един бонбон. Яж, яж, не ми обръщай

внимание. Аз няма да допра устните си до тях. В същност любовта ме отвращава. Да, отвращава ме. Жената

винаги плаща. Този бонбон с твърд пълнеж ли е, или с мек?

— С твърд, Кейт — отговорих сериозно. — Някаква чудесна нуга, такава в живота си не си вкусвала. Виж, още

един, съвсем същия. Да ти го дам, моля те, много те моля!

— Не, не, не бих и помислила — и докато протестираше, тя съвсем разсеяно и някак си оставила мислите за

после, прие бонбона, който упорито й давах, и го пъхна в устата си.

— Нали са много вкусни, Кейт? — попитах нетърпелив.

— Никакъв мъж не може да ме купи, Робърт. Но трябва да ти кажа, че са страшно хубави.

— Вземи си още, Кейт.

— Добре, но знам, че после ще ми е тежко на стомаха. Е, щом настояваш. Намери ми от онези, от които яде

най-напред, с оранжевия пълнеж.

Седнали на леглото с кутията помежду ни, ние за половин час изядохме целия горен ред.

— И какво да кажа на Джеми? — попитах накрая с въздишка.

Кейт сръчно завърза кутията с розовата панделка и изведнъж се разсмя. Най-необикновеното нещо в света е да

чуеш това странно, мрачно, раздразнително момиче да се поддаде на най-естествен смях.

— Какви лицемери сме и двамата, Робърт. Или най-малкото аз. Да изядем бонбоните на бедното момче, а те

сигурно са му стрували цяло състояние, да седим тук и да го съдим. Просто му кажи истината. Кажи му, че

бонбоните много са ни харесали. Благодари му любезно. И сложи край на тая работа!

Слизах надолу, като вземах по три стъпала наведнъж, твърдо решен Джеми да получи поне първата част от

думите на Кейт.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Дойде юли, а заедно с него перспективата за лятната ваканция и топлия вятър, люлеещ зреещото зърно. Двамата

с Гавин тичахме боси зад поливъчната кола под топлия намокрен прах по пътищата на село Драмбък. Качихме

се до най-високата точка Гаршейк хил. събирахме боровинки, а те растяха там, мама ги вземаше с благодарност

и правеше от тях конфитюр, много по-хубав от нашето обикновено сладко от ревен. Къпехме се във воденичния

яз и

аз, режейки прохладната вода с ръце, за пръв път преплувах през най-дълбокия му край, после пъхнах глава под

малкото водопадче, струята падаше в устата, в носа ми и пасажи подгонена дребна риба се вдигаха от пясъчното

дъно и гъделичкаха краката ми. Преизпълнен с удоволствие, аз чух собствения си звънък, възторжен смях. Нима

водата е толкова хубава? Тя сякаш изми и последните следи от печал в душата ми. Излизахме на брега,

скачахме, играехме, накрая се хвърляхме по корем в тревата и с някакво изгарящо ни въодушевление се

заглеждахме в светлото небе. Каква радост! Този чист, мек, топъл въздух, светлината, зеленината на дърветата и

онези сили, които събуждаха у мен радостта, че дишам, най-висшата радост, че живея!

Бях много щастлив в този мой езически живот. Вятърът по блатата издуха бога от главата ми. На бабините

пощенски картички не обръщах достатъчно внимание. Вече не зовях злия дух да се появи от тъмните ъгли на

къщата, а веднага заспивах, едва измънкал най-кратката молитва. Да, аз се бях отвърнал от бога. Но небето ми

готвеше нови нещастия.

Най-напред дойде новината, че Гавин пак трябва да ме остави. Всяко лято баща му наемаше квартира в

Пъртшир край малко блато, предлагащо риболов и лов на дивеч — още един разкош, който по-късно като позор

щеше да се стовари върху главата на това олимпийско божество кмета. Разбира се, Гавин щеше да прекара

ученическата ваканция там, сред пурпура на пирена и синевата на далечните хьлмо-ве.

И не един намек оt страна па мис Джулия

Блеър, че мога да отида с него, но мизерният ми гардероб, цената на влаковия билет и редица други

обезсърчаващи обстоятелства караха тази топла душа да замълчи. На гарата се сбогувахме с Гавин, очите ни

подозрително блестяха и с едно особено ръкостискане, твърдо като стомана, с едно специално съзаклятническо

сключване на палците си дадохме обет за вечна дружба.

После, на връщане към къщи по Хай стрийт като гръм от ясно небе открих, че пътят ми бе препречен. Вдигнах

поглед и сепнат от неизка-зан ужас се намерих пред високата тъмна фигура на каноника Рош. Той се подпираше

на разпънатия си чадър и ме пронизваше с тъмните си немигащи очи на василиск1, както навярно аз вцепенявах

някой малък организъм под микроскопа.

..................................................................................................

1 Василиск (гр.) — Митическо чудовище с тяло на петел, опашка на змия и корона на главата, което убивало

само с поглед — Б. пр.

.................................................................................................

Въпреки че досега тактически го отбягвах, каноникът беше една от най-видните личности в града. Беше млад, в

действителност най-младият каноник в епархията. Имаше слабо лице, гърбав нос и хубаво чело —

забележителният му научен успех в шотландския колеж в Рим явно потвърждаваше особената му

интелигентност. При встъпването си на длъжност в паството на църквата «Светите ангели» той открил, че е

страшно трудна работа да посади семето в една енория, винаги непокорна поради раз-месването на различни

националности в нея — работата и добрите заплати, предлагани в котелния завод, по различно време са

привлекли полски, литовски, словашки и ирландски емигранти в града. Каноникът бързо разбра, че само едно

оръжие е в състояние да ръководи тази груба, малограмотна тълпа. И той не се поколеба да го използува. Със

суровост, несвойствена за природата му, сипеше огън и жупел срещу тях от амвона, засягаше ги жестоко със

сатирата си по стълбите на църквата, заговаряше ги и ги изобличаваше по улиците. За дванадесет месеца той

усмири паството, спечели приятелството на братя Маршъл, собствениците на котелния завод, завоюва

пестеливото уважение на по-голяма част от либерално настроените градски власти — нещо много трудно в една

малка шотландска община, където католиците биваха презирани и ненавиждани. Странно е още, но успя не

само да внуши страхопочитание в паството си, но и възхищение. Ужас, свещен ужас беше каноникът, бог да го

поживи и да върви по дяволите!

Не е за учудване, че въпреки мекия му тон, сега аз потреперах при мисълта, че такъв човек ме е набелязал.

— Нали ти си Робърт Шанън?

— Да, отче.

О, това «отче». Издадох се. Той леко ми се усмихна.

— И католик, разбира се.

— Да, отче.

Започна да свива разпънатия си чадър. — Получих писмо за теб от един мой колега в Дъблин ...отец

Шанли... Пише ми и ме моли да те наглиждам — и той хвърли бърз поглед към мен — Идваш на литургия в

неделя, нали?

Провесих глава. Вече бях страдал заради верността си към римската католическа църква — отпечатъкът й се

намираше в душата ми, — но сам и плах, откак дойдох в Ливънфорд не бях посещавал храма.

— А — само колко неприятности му създа-паше този чадър — първото си причастие сигурно вече си направил?

— Не, отче.

— Тогава първата си изповед?

Болестта на родителите ми бе попречила да изпълнят това огромно задължение. Искаше ми се земята да се

отвори и да ме погълне заедно със срама ми.

— Не, отче.

— Господи! Печален пропуск за човек, носещ името Шанън. Трябва да го направим, Робърт. Веднага, веднага.

Ще ми простиш тези думи, защото, сигурен съм, че ти си съгласен, те ни най-малко не са остроумни, а и повече

подобават на някой достоен владишки свещеник, отколкото на мен, недостойния.

Защо се усмихва? Защо не сипе огън и жупел върху мен? Очите ми вече смъдяха, пълни със сълзи. Гавин

замина и сега това\ А и знаех, че сме предмет на много любопитни погледи от страна на минувачите,

многобройни по това време, защото беше по обяд. Скоро скандалният разказ за този разговор щеше да се пръсне

надлъж и нашир и още веднъж щеше да ме провали в очите на съучениците ми и да преобърне всичко в

Луамънд вю.

— Следващият месец в манастира започваме обучението на тези, които ще получават първото си причастие.

Всеки вторник и четвъртък след четири часа. Много удобно наистина. Майка Елизабът Джозефина ги води. . .

Мисля, че тя ще ти хареса, ако дойдеш — а той

ми се усмихна с властните си черни очи. — Ще дойдеш ли, Робърт?

— Да, отче — смотолевих аз със сковани устни.

— Какво симпатично момче — чадърът му, макар сгънат в страхотен безпорядък, изглежда вече го задоволи.

Накрая той го огледа добродушно и започна да го върти, като в същото време говореше накъсо за задълженията

ми. Завърши с едно последно разпореждане:

— Има нещо, Робърт, и то никак не е лесно, щом човек живее като теб с роднини, които не са католици. Но то е

много важно. Ето какво — не яж месо в петък. Строг закон на църквата е. Запомни. . .никакво месо в петък!

За раздяла един искрящ лъч от тези строги, но мили очи и той си отиде.

Затътрих се в обратна посока, все още замаян от тази злополучна среща. Бях унищожен, бях заловен и обвинен

в престъпление. Помрачи се светлият ден. Нито за миг не ми мина през ума, че мога да пренебрегна

разпорежданията на каноника. Не, не, сега той ме преследваше, появяваше се пред мен с цялата си духовна и

светска власт, толкова наблизо и така страшен — невъзможно бе да не му се подчиниш. И всички онези

старателни бабини занимания, с които тя обработваше лозето на моята душа, бяха унищожени като от ураган.

Чувствувах, че нещастието, тегнещо над мен по рождение, накрая ме настигна. Оставаше ми само да страдам и

да се покорявам.

После, когато наближих задния вход на Луамънд вю, една внезапна мисъл ме порази и хладна пот изби по

челото ми. Днес, точно днес беше петък. Във въздуха долавях миризмата

на любимото ми ядене — говеждо задушено. Изстенах. Боже господи и канонико Рош! Какво да правя?

Влязох в кухнята нерешително и заех мяс-тото си на масата. Мърдок и Кейт вече седяха там. Както и се

опасявах, мама сложи пред мен пълна чиния задушено говеждо, а порцията наистина ми изглеждаше по-голяма

от обикновено и съдейки по парата, къде по-вкусна. Погледнах я като обезумял.

— Мамо — казах накрая едва чуто, — днес нещо не ми се яде това задушено.

Изведнъж станах център на въпросителни погледи. Мама ме заоглежда недоверчиво:

— Да не си болен?

— Не знам. Май малко ме боли глава.

— Вземи си тогава поне сос и картофи. Сос. . . та това също е забранено. Поклатих

глава с лека усмивка.

— Мисля, че може би ще е по-добре нищо да не ям.

Мама цъкна леко с език, както правеше, когато не е убедена в нещо. Преди да се върна на училище, защото

занятията ни продължаваха още няколко дни, тя ми даде една лъжица от сместа на Грегъри. Минавайки през

килера, аз тайно пъхнах в джоба на панталона си комат хляб и на път за училище лакомо го изядох. Но цял

следобед стомахът ми мъчително къркореше празен.

Вечерта цялото семейство се събра около масата и мама, с най-доброто желание да ме покровителства и в

същото време да направи нещо хубаво, сложи пред мен едно дебело парче от варената главичка, приготвена за

мистър Леки — по това време той винаги получаваше, както тук се изразяваха, някакъв «специалитет» за

вечеря. После погледна останалите, сякаш се оправдаваше.

— Днес Робърт нещо не е добре.

Душата ми се сви. Гледах с изцъклени очи крехките парченца месо под прозрачното желе, покрило деликатеса.

Защо не им казах истината? О, не, не, хиляди пъти не. Не можех да го направя. Необикновената и трагична

история на моята връзка с римската църква беше твърде болезнена тема за разговор в това семейство. Беше

забулена, погребана. Да я съживя би означавало да навлека на главата си беда и катастрофа, сравними само с

разрушенията, причинени от Самсон от бабината картина горе в стаята. Само при мисълта за физиономията на

татко. . .

Но сега именно той ме спаси.

— Момчето се е натъпкало със зелено цариградско грозде — обяви той сърдито. — Пуснете го да си ляга рано

— и той вдигна варената главичка от чинията ми и я сложи обратно в своята.

Не бях се доближавал до зеленото му цариградско грозде. Но се зарадвах на тази несправедливост и се оставих

да ме изпратят без вечеря в малката ми отделена със завеса ниша.

В неделя, преди семейството да се разбуди, аз се примъкнах през тъмния вестибюл и изскочих навън, забързан

за литургията в седем часа. Седнах най-отзад, скрих лицето си, когато минаха покрай мен с кутията за събиране

на пожертвования. Църквата беше хубава, в прост готически стил, строена, както по-късно разбрах, от Пюджин,

много «благочестива», със стьклени прозорци, оцветени с голлм вкус, висок бял олтар, добре разположен отзад

и редица високи арки, придаващи й величието на неф1. Но тази сутрин, нареждайки задъхан магическите думи,

аз не намерих утешение в тях. Когато каноник Рош се качи на амвона, коленете ми се разтрепераха. Сигурно ще

изобличава мен, този безбожен отстъпник, който няма смелостта да отстоява вярата си. Каква радост. . . не го

направи! Но и това, което съобщи, не по-малко наруши покоя на душата ми. Следващата седмица започваха

светите пости. Сряда, петък и събота — дни на пост и въздържание. Господ няма да има милост за онези слаби

и безбожни души, осмелили се да си угаждат с месо през тези дни. Отидох си в къщи, очите ми мигаха, бях

покрусен до дъното на душата си, повтарях си замаян: «сряда, петък, събота». Да обидиш бог е много лошо,

наистина. Но не това, а страхът пред ужасния каноник ме тласкаше към непосилната задача.

В сряда ми провървя. Мама, погълната от предстоящия «ден за пране», прие без никакви подозрения тихите ми

извинения, че по обяд трябва да оправям книгите си в училище и наведена край кухненския бойлер, разсеяно ме

помоли да си взема и намажа няколко филии със сладко. Но в петък тя беше в друго настроение и когато опитах

същата хитрост, тя строго заповяда да се върна в къщи за топъл обед. Този път мама сложи пред мен кълцано

месо и излезе от кухнята с такъв вид, който не предвещаваше нищо хубаво, ако не изпразня чинията си докато

се върне.

.................................................................................................................

1 Неф (фр) — Главната и най-голяма средна част на храм. — Б. пр.

.................................................................................................................

О, господи, как страдах! Нито един брадат евреин, пред когото инквизицията е поставяла парчета печено

свинско, не е изпитвал такива мъчения като мен. Погледнах отчаяно Мърдок насреща ми. Той ме наблюдаваше с

любопитство и дъвчеше. Сега Мърдок учеше в къщи и тъй като Кейт оставаше в училище за обедната почивка,

на масата бяхме само двамата с него.

— Мърдок! — пзпъшках аз. — От това месо получавам страшно стомашно разстройство — взех бързо чинията

му и прехвърлих в нея цялото парче.

Той се опули срещу мен. Но обичаше да си похапва и не се възпротиви, само отбеляза с известно подозрение:

— През последните дни си станал истински вегетарианец.

Нима се досещаше? Трудно е да се каже. Разтреперан, навел глава, аз изядох картофите и внимавах да не се

докосвам до онези, които бяха напоени от соса.

На следващия ден достигнах края на възможностите си. Бях обезкуражен и гладен, вече никаква хитрост не ми

идваше на ум. По обяд просто не се прибрах в Луамънд вю, изобщо не се явих, скитах из пристанището с

помътен поглед и като куче душех тръпчивата миризма на смола и нефт. Вечерта се завлякох към къщи,

премалял от глад. Обхванат от разкъсващи болки в стомаха, забравих тревогата си, че ще трябва да обяснявам на

мама отсъствието си. Исках да ям, да ям.

Мисис Босъмли стоеше с писмо в ръка пред портата си. Помоли ме да изтичам до пощенската кутия и да го

пусна. Невъзможно беше да бягам. И все пак, колкото и слаб да бях, не можех да откажа една услуга на тази

добросърдечна приятелка. Пуснах писмото в кръглата червена пощенска кутия на ъгъла на Банкс лейн. На

връщане тя ми махна от отворения прозорец. Очите ми светнаха. Да, даваше ми обичайното възнаграждение —

голям топъл двоен сандвич: препечена филия с консерва «Боврил».

Свих залитайки зад алпинеума с дебелия златист сандвич в ръка. И само от аромата му едва не загубих

съзнание. Седнах и разтворих младите си челюсти, по които вече се стичаше слюнка. И тогава, о, безмилостни

боже, спомних си! «Боврил»! Месо, чисто месо. На железопътния мост има рекламен афиш на тази фирма.. В

ярки цветове той изобразява огромен вол, а значи от него има във всяка кутия.

Цяла минута, парализиран от ужас, аз гледах вцепенен вола, стиснат между малките ми ръце, олицетворение на

всичко месно, повод за грях. После с вик лакомо се нахвърлих отгоре му. Зъбите ми захапваха, разкъсваха,

унищожаваха. Колко е хубаво! Забравих за отмъстителния ангел и каноника Рош. С грешни устни смучех

соления сос от месото. Облизах пръстите си със светска радост. Когато привърших п последната коричка, от мен

се изтръгна голяма въздишка на задоволство и тържество.

После ужасен разбрах какво съм направил. Грях! Смъртен грях. Минута на ужасна тишина. Тогава една след

друга ме обхванаха, вълни на разкаяние. Тъмните очи на каноника светеха пред мен. Повече не можех да

издържам. Избухнах в плач и побягнах нагоре по стълбите при дядо.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Когато налетях отгоре му, дядо седеше, забил лице в микроскопа с вид на учен. И в тази академична поза, без да

продума, той ме изслуша докрай. Добре направи, че не ме погледна. Избърсах очите си и го загледах, а той стана

и започна да върви напред-назад из стаята с изтърканите си зелени чехли. В неговите ръце се чувствувах

спокоен. Как ми се искаше в бъдеще той, а не каноника, да предопределя вярата ми.

— Твоите петъци много лесно ще се оправят, момчето ми. Само една дума да кажа на мама и готово. Но — и с

едно поклащане па главата той помрачи радостта ми — това е само началото. За известно време нещата ще се

оправят. Тук си в трудно положение, не може да се отрече. . . Съвсем сам. . . Необикновено наследство ти е

оставила твоята бедна майка — той замълча, поглади брадата си и ми хвърли особен поглед. — Може би най-

лесно разрешение за теб ще бъде просто да се присъединиш към останалите. Искам да кажа. . . да ходиш с

другите в църквата на Ноксхил.

Необяснимо защо горещи сълзи отново бликнаха от очите ми.

— Не, не мога, дядо. Човек трябва да е такъв, какъвто се е родил, дори да е трудно, . .

Той настояваше, като ми посочваше всички блага па земята:

— Ако ходиш в Ноксхил, баба така ще те обича. Кълна ти се и те уверявам, че за теб би направила всичко.

— Не, дядо, не мога.

Странна тишина. После той се усмихна, при това не безразлично, а с онази рядка, бавна, сърдечна и сгряваща

усмивка. Пристъпи напред и разтърси ръката ми.

— Браво, Роби. Юнак!

Без да бърза, дядо избра два ментови бонбона от малкия си запас в кутията и ги пъхна в ръката ми. Не можах да

разбера каква е тая проява на върховно одобрение. «Роби, юнак» ме наричаше само в най -редки случаи, като

знак на най-голямо внимание.

— Сега мога да ти кажа становището си — дядо взе бонбон и за себе си и величествено се разположи на стола.

— Аз съм за свобода на вероизповеданието. Нека всеки вярва в каквото си иска, само да не се меси в което

вярвам аз. Не го разбираш, моето момче. Просто ще ти кажа, че ако ти беше отишъл в Ноксхил, аз веднага щях

да се отрека от теб.

Дълбокомислено мълчание, докато запали лулата си.

— Нямам нищо против католиците, освен може би срещу техните папи. Не, моето момче, не мога да кажа, че

одобрявам вашите папи . , . някои от онези там Борджии с отровните пръстени и тем подобни, са съвсем тъмни

личности. Но стига за това, ти не си виновен. Ти вярваш в същия всевишен, както и баба ти, само че тя не ще ти

разреши да му се кланяш със свещи и тамян. А аз ще ти позволя, момчето ми, ще ти позволя. Защищавам

правото ти на това. Ще ти кажа още, че и ти имаш толкова възможност да влезеш през «златните порти» или

през каквито и да е там други порти с твоето богослужение и църковни одежди, колкото и тя с нейните псалми

и боботене на библейски текстове.

Никога не съм виждал дядо така възбуден. Той, който презираше прозаичността в другите, който рязко

отхвърляше всеки оратор като «много отегчителен», можеше, колкото и да е странно, сам да бъде учудващо

многословен. В продължение на половин час най-разгорещено и театрално морализаторствува, от устата му се

изливаха парещи, безсмъртни думи като «свобода», «либерал», «търпимост», «свободомислещ човек», «вечно

наследство», «човешко достойнство». Той изразяваше такива чудесни, такива възвишени чувства и знам,

сигурно погрешно ми се е сторило, но на няколко пъти сам си противоречеше — например, превъзнасяйки

добродетелите на любовта между хората, удари с юмрук по масата и заяви, че «ние», имаше предвид себе си и

мен, със сигурност ще хързулнем старата вещица, имайки предвид баба.

Независимо от това главният ефект на беседата му бе, че тя ме успокои. И оттогава в петък, без дума да каже,

мама ми даваше малко зеленчуци за ядене, а когато татко го нямаше, и твърдо сварено яйце. На първи август по

дядов съвет, без никому нищо да кажа, започнах да посещавам малкия манастир «Светите ангели» и да се готвя

за първото си причастие.

Бяхме малък клас под грижите на майка Елизабът Джозефина, само шест-седем подсмърчащи момиченца и още

едно момченце, Анджело Антонели, син на италианеца, който продаваше сладолед в града. Красиво дете с

прилична на праскова кожа, с големи тъмни, блестящи очи и мека къдрава кестенява коса. Съвсем като дете от

картина на Мурило, въпреки че тогава, разбира се, не знаех това. Знаех само — той ми харесва, и защото беше

малък, повече от година по-малък от мен, веднага го взех под покровителството си.

Понякога занятията се провеждаха в тихия полумрак на църквата пред страничния олтар под цветния прозорец,

изобразяващ как «Спасителят носи своя кръст», друг път в официалната приемна на манастира, но най-често,

ако времето беше хубаво, на тревата в манастирската градина. Тук ние, децата, сядахме на затревения склон под

сянката на цъфтящия филчев храст, а добрата монахиня, с книга върху коленете, пъхнала ръце в широките

ръкави на дрехата си — на едно сгъваемо столче пред нас. В градината с високите стени беше безкрайно тихо,

сякаш се намираше на милиони мили от шумния град. От време на време по някоя пътечка можеше да се види и

друга сестра — забулена в бял монашески вимпел, тя се движи нагоре-надолу, прехвърляйки с пръсти

молитвената си броеница. Надиплената й дреха се замяташе бавно и грациозно. Охранени гълъби се перчеха

доверчиво съвсем близо до нас. Из въздуха, около белите цветове на филчевия храст, се носеше тихото спокойно

бръмчене на насекоми, а мирисът на тези цветове, напомнящ мириса на портокалов цвят. хармонираше

необикновено с това тихо място и тези благочестиви монахини, всяка от които носеше златна халка на

четвъртия пръст на дясната си ръка и се смяташе за съпруга на бога. През полюляващите се дървета, на фона на

небето се виждаше каменният кръст на черквата, чиито рамене сякаш бяха свързани в кръг - кръстът на свети

Андрей. После нашата сестра вдигаше палец към устните си за тишина и докато ние я гледахме с покорни

ококорени очи, започваше да ни говори за младенеца Христос. Такъв миг на невинност се запомня — никога

преди нито след това не съм изпитвал подобен покой, подобно чувство на тихо щастие.

Майка Елизабът Джозефина беше доста възрастна, с набръчкано, почти сурово лице. Беше добра учителка. Тя

направи онези дни в Палестина да оживеят пред нас. Слушахме, затаили дъх, и виждахме бедните ясли и детето

в тях. Виждахме как светото семейство на магаре, помислете — на едно жалко магаре! — бяга от злодеянието на

Ирод. Може би заради малко съмнителното ми минало тя сякаш отделяше на мен повече внимание и това ме

изпълваше с гордост, особено когато ме хвалеше за бързите ми отговори. Каноник Рош наминаваше да ни

поздрави; с учудваща благост преподобната майка и той ще съберат глави и ще отправят поглед към мен. След

това добрината й към мен се увеличаваше. Тя ми даваше амулети и малки свещени изображения, които носех

под ризата си. Заобичах Исус с цялото си сърце и мислех, че той трябва да прилича на малкия Анджело, който

седеше доверчиво до мен. Мечтаех за деня, когато по обясненията на майка Елизабът Джозефина Той ще дойде

при мен във формата на грееща нафора, която ще поставят на езика ми.

После тя започваше да ни предупреждава, да говори за ужасите на едно лошо причастие. Цитира много печални

примери. Имало някакво малко момче, което безразсъдно «нарушило постенето» и преди да приближи олтара

изхрупало няколко трохи, търкалящи се в джоба му» друг небрежен малък негодник глътнал капки вода от

четката си за зъби. Тези неща бяха много лоши, но третата история просто ни накара да потреперим. Едно

момиченце от проклето любопитство преместило нафората от езика в носната си кърпичка . . . После намерило

кърпичката си напоена с кръв.

Никой не следеше, обучението ми с такова задълбочено внимание както дядо. Започна с въпроса дали майка

Елизабът Джозефина изглежда добре и на това бях принуден да кажа не. Когато му разказах за чудото на

окървавената кърпичка, той дори не мигна.

— Учудващо е! — възкликна замислен.— Мисля да се причестя заедно с теб. Ще бъде много интересно

преживяване.

— О, не, не, дядо! — извиках ужасен. — За теб това ще бъде смъртен грях. Първо ще трябва да се изповядаш ...

да разкажеш на каноник Рош за всичко лошо, което си извършил през живота си.

— Това, Робърт — каза нежно той, — ще е много дълга беседа.

Към края на юли преподобната майка се почувствува малко неразположена и мястото й на сгъваемото столче до

филчевия храст зае една млада монахиня със свежи бузи — сестра Сицилия. Мила, ласкава, тя ни учеше дори

по-интересно от преподобната майка. Щом [заговореше за Спасителя, сините й очи ставаха далечни и

замислени и не ни плашеше с ужасни истории. Тя ме очарова и аз изтичах в къщи да съобщя новината на дядо.

— Дядо, имаме нова учителка, млада монахиня. И страшно хубава.

Дядо не отговори веднага. Той засука мустак с онзи добре познат ми жест, после каза:

— Струва ми се, че досега пренебрегвах задълженията си, Робърт. Утре ще те заведа в класа. Иска ми се да се

запозная с твоята сестра Сицилия.

— Но, дядо — казах със съмнение, — мисля, че в манастира не пускат мъже.

Той ми се усмихна спокойно, уверено и продължи да суче мустак.

— Ще видим!

Следващия следобед, верен на думата си, дядо изчетка дрехите си, лъсна обувките, сложи невъзмутим шапката

на главата си и като взе най-хубавия си бастун с кокалена дръжка, ме придружи до манастира. Там, след

известни колебания от страна на младата прислужница, която обаче дядо много бързо спечели с блестящите си

обноски, ни пуснаха в приемната. Тук дядо седна, сложил шапка на коленете, изопнат като църковна колона.

Кимна ми веднъж, за да ми покаже, че стаята е спечелила одобрението му, че не е безразличен и към

атмосферата в нея. После отправи целомъдрен, но любопитен поглед към синьо-бялата статуя на Мадоната под

един стъклен похлупак върху полицата над камината.

Сестра Сицилия влезе, той стана и направи най-изискан поклон.

— Извинете ме за натрапничеството, мадам. Дължи се на факта, че силно се интересувам от благополучието —

той доброжелателно положи ръка на главата ми — на малкия ми внук тук. Казвам се Александър Гау.

— Да, мистър Гау — малко неуверено измърмори сестра Сицилия. Макар този манастир да не беше затворен,

защото бе предназначен за

учебни занятия, тя не бе свикнала па посетители от типа на дядо. — Няма ли да седнете?

— Благодаря, мадам — Дядо отново се пок-лони и преди да се настани пак на стола, почака първо сестра

Сицилия да седне. — Най-напред трябва открито и честно да призная, че не принадлежа към вашата вяра. Вие

вероятно сте забелязали изключителните обстоятелства около малкия ми внук тук — И отново сложи ръка на

главата ми. — Може да не знаете, че аз го изпратих при вас.

— Прави ви чест, мистър Гау.

Дядо махна с ръка, протестирайки. Видът му бе доста тъжен.

— Бих желал да се чувствувам достоен за вашите похвали. Но, уви, моите мотиви, поне в началото, бяха

мотиви, продиктувани от разума, от хладния разум на един светски човек. Но, мадам, или може би мога да ви

наричам сестро?—той помълча, докато сестра Сицилия, леко смутена, кимна с глава. — Но, сестро, откак

момченцето ми започна да идва тук, особено откак вие, сестро, поехте класа, открих, че се вълнувам ... че все

повече ме привличат красивите и прости истини, излезли от вашите уста. .

Сестра Сицилия пламна от удоволствие.

— Разбира се — продължи дядо още по-тъжен, но с най-завладяващня си маниер, — животът ми не е бил

безупречен. Поскитах из света, Приключенията ми . . . — С отворена уста аз го гледах неспокоен няма ли

отново да докара тук зулуите. Но не, не го направи. Приключенията ми, сестра Сицилия, са ме изправяли пред

жестоки съблазни, а. на тях още по трудно се противоставаш, когато за бедния дявол, о, простете, когато за

бедния клетник няма кой да се погрижи. Няма по-печална загуба в живота на един мъж от липсата на любов от

страна на някоя добра жена — Той въздъхна. — Учудвате ли се сега ... че на човек може да му се прииска да

дойде тук ... да потърси покой?

Виждах как сестра Сицилия е дълбоко трогната. Свежите й бузи още пламтяха, замаяните й очи изразяваха

дълбока загриженост за душата на дядо. Притиснала ръце една към друга, тя мърмореше:

— Много е поучително. Сигурна съм, че ако имате искрено желание да се покаете, каноник Рош ще бъде

щастлив да ви помогне.

Дядо издуха носа си, после с усмивка и съжаление поклати глава.

— Каноник Рош е хубав човек, изключително хубав, но като че ли малко студен. Не, чувствувам, че ако мога да

идвам с Робърт в клас, да сядам кротко там и да слушам . .

Сянка на съмнение се изписа по лицето но сестра Сицилия като облак върху кристално езеро. Но преди всичко

изглежда тя се тревожеше да не обезкуражи дядо или да не го обиди.

— Страхувам се, че това може да разсейва децата, мистър Гау. Но сигурно има начини и средства. Аз

непременно ще поговоря с преподобната майка.

Дядо подари най-чаровиата си усмивка — да, повтарям ви — въпреки носа му, това бе една неотразимо чаровна

усмивка. Той стана, стисна ръката й или по-скоро подържа пръстите й в своите, сякаш искаше да се наведе и

почтително да ги целуне. Въпреки че се въздържа, лицето на сестра Сицилия още дълго след като той си отиде

гореше и по време на занятието, докато ни разказваше историята за блудния син, сериозните й очи се

навлажниха.

Излизайки, видях, че дядо ме чака пред, манастира, разхожда се напред-назад в най-добро настроение, върти

бастуна и си тананика. На път за в къщи той ми изнесе лекция за облагородяващото влияние на хубавите жени,

като от време на време прекъсваше, тананикаше си или внезапно възкликваше: «Прелест, прелест!». Слушах го

с известно вълнение, тъй като в последните седмици сам преживявах страхотни затруднения, при това точно

заради жените — но по този въпрос по-късно. Все пак се радвах, че сестра Сицилия и строгото изтънчено

спокойствие в манастирската приемна направиха такова хубаво впечатление на дядо.

Той тактически пропусна една седмица и за следващото си посещение избра един слънчев ден, когато по

неговите думи «градината ще бъде особено хубава». Вече се виждаше до мен на поляната. Приготви се по-

внимателно от всякога, дълго се въртя през огледалото, подряза брадата си както понякога правеше преди да

посети мисис Босъмли. Той имаше слабост към чистото бельо и сега облече най-хубавата си бяла риза, която

сам бе колосал и изгладил. Даже в петлика пъхна малко стръкче незабравка — яркият жив син цвят на това

цвете така подхождаше на очите му. И ние бързо се отправихме към манастира.

Уви! В малката приемна не дойде сестра Сицилия, а майка Елизабът Джозефина — още по- сурова и не съвсем

оправила се от жълтеницата. Лицето на дядо посърна, откритата му усмивка застина, задушена още в зародиша

си, когато преподобната майка бързо и рязко ме отпрати от стаята да заема мястото си в клас на поляната.

След миг, седнал на тревистия склон, чух, .че входната врата се хлопна, затворена от твърда ръка. После през

дърветата видях как дядо слиза по стълбите и върви надолу по алеята. Въпреки че от такова разстояние едва ли

можех да видя ясно, изглеждаше ми смутен и ужасно съкрушен. Когато след кратко мъчително занятие

преподобната майка ни пусна, той не ме чакаше навън. По-късно същата вечер забелязах, че е махнал синята си

незабравка.

Горкият дядо! Тревожех се, че готовността му за покаяние толкова бързо ще прекъсне, но празникът на тялото

господне, последният четвъртък на месеца, не беше далеч и сега аз се намирах в състояние на екзалтация, което

се менеше между мъка и блаженство. Преди да вкуся от възторга на причастието, трябваше да мина през

изпитанието на първата си изповед. Няколко пъти вече каноник Рош беседва с малкия ни клас по този въпрос и

макар да говореше сдържано, смътно започвах да долавям какви ужасни капани е приготвила природата за нищо

неподозпращите деца. В мен се зараждаше и някакво неясно познание за различията в пола. Думата

«непорочност» се изговаряше от нашия пастор тихо, но непоколебимо. И тогава, от мъглата, изведнъж изникна

съзнанието за моя грях. О, господи, колко съм грешен, най-лошия, непростим грях извърших. Никога, никога не

ще мога да го кажа на каноника.

И все пак ще трябва. Проклятието, тешещо над «лошата» изповед, беше по-страшно дори от проклятието след

«лошото» причастие. Със замряло сърце разбрах, че трябва да разкрия позора си . . . Какво мъчение е да знаеш:

няма къде да избягаш.

Най-сетне денят и фаталният час наближиха. Цял в пот от мъчителен срам, аз се закла-тушках към тъмната

изповедня под оцветеното стъкло на прозореца, изобразяващо как «Спасителя носи своя кръст», където ме

чакаше каноник Рош. Голите ми колене се подкосиха и глухо тупнаха на голия под. Започнах да плача.

— Отче, отче, прости ми. Толкова съм лош, така се срамувам!

— Какво има, мило дете? — Нежното поощрение в скрития строг глас увеличи мъката мек — Лоша дума ли си

казал?

— Не, отче, по-лошо, далеч по-лошо.

— Какво е то, дете?

Изрекох го изведнъж.

— Отче, спах при баба.

Весел смях ли чух зад тайнствената решетка ? Или това беше просто ехото на моите ридания?

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Празникът на тялото господне дойде. Утринното небе е сиво, сиво като тялото па мъртвия Христос, когато са го

свалили от кръста. Прекарвам неспокойна нощ на сламения си дюшек в кухненската ниша, задрямвам само за

малко и тогава ми се присънва как живият младенец. Христос спи до мен, положил хубавата си глава на

възглавницата ми, а меката му 6уза е допряна до моята. Събуждам се стреснат с надеждата сънят ми да не е

грях. Напоследък ме измъчват съмнения: нима не е «безсрамие» когато се събличам! Не гледам ли с «нечист»

поглед разпятието, статуята на Мадоната или нещо друго? Сложил печат на очите и усните си, аз вървя

неуверено по земята и се страхувам да не изпадна в грях. Така отчаяно желая да направя не просто «добро», а

отлично причастие, че дори свиквам да търся небесни знаци и предзнаменования. Гледам небето и си казвам:

«ако видя облак, наподобяващ лицето на свети Йосиф, ще направя славно причастие». Вдигам глава нагоре,

свивам очи и се опитвам да открия сред небесната мъгла профил на светия или поне брада. Или пък вземам три

камъчета от пътя, по едно за всеки от светата троица, и си казвам, че ако с едно от тях ударя стълба с лампата на

ъгъла, със сигурност ще се причестя великолепно. Не, не! Бързо се спирам от страх да не извърша светотатство.

Тази сутрин обаче съм необикновено спокоен, мислите ми са изпълени с любов и тайно се учудвам, че именно

аз от всички, които ме обкръжават в тази къща и викат за закуска, за топла вода, за лъснати обувки и за всякакви

ежедневни дреболии, само аз съм избран за сладката и радостна чест да вкуся от тялото на сина божи.

Снощи измих устата си внимателно; не е проблем за мен да се откажа от закуската. Въз-можно ли е дядо да се е

доверил на мама? Тя не ме насилва да ям. Бос, аз се качвам горе и виждам, че дядо се готви да ме съпроводи до

черквата. Той е възбуден и дори не би помислил да изпусне, както сам се изразява, «церемонията». Макар да се

засяга бързо, дядо не е злопаметен и вече напълно е простил на майка Елизабът Джозефпна за изгонването си. В

манастира решиха, че съм твърде «голям» за бял костюм: милостиво решение, защото дори с белите обувки и

чорапи, които трябва да нося, трудно мога да се снабдя. Доставя ми ги чудесният ми прадядо, а как — сам не

зная, тъй като няма пари, а когато го питам, той свива рамене и подмята, че заради мен е направил голяма

жертва. По-късно се намери една заложна квитаниция ... за синята ваза от гостната.

Но междувременно аз гордо обувам новите чорапи и обувки. Излизаме с дядо и скоро стигаме в черквата.

Високият олтар е украсен с бели лилии, струва ми се красив и величествен. Аз седя най-отпред, до Анджело,

който е облечен в бял моряшки костюм, а срещу нас са шестте момиченца. С отвращение отбелязвам, че едно от

тях се хили нервно под белия си воал, прикрепен с венче от изкуствени бели цветя. Непосредствено зад нас, на

седалките, са роднините на тези, които днес ще получат първото си причастие. Там е дядо, седнал до мистър и

мисис Антонели, близо до чичото и сестрата на Анджело, силно заинтересуван и надявам се, без голямо

презрение към това, което става, въпреки че вече направи всичко не както трябва — не успя да коленичи, не се

поръси със светена вода. И все пак се радвам за него — зная, той иска да ми е полезен. Чувам го как се навежда

и вдига ръкавицата на мисис Антонели. . . или молитвеника й.

Камбаната на храма бие и богослужението започва. Следя всичко точно,чета молитвата преди причастието, по

очаквам, очаквам само онзи момент, който ще направи тази служба по-различна от другите преди или след това.

Колко малко време остава! Чувствувам някакъв вътрешен трепет. И тогава «Domine non sum dignus» Най-после,

най-после! Удрям се три пъти в гърдите, сетне с разтреперани колене ставам заедно с Анджело и другите,

приближавам перилата на олтара. Чувствувам погледите на богомолците върху себе си. Нещастната ми глава се

върти замаяна, щом виждам да се приближава каноникът Рош, облечен в красивите си одежди с потира в ръка, и

напразно се опитвам да си спомня как се извършва поклонението, надявам се да не се посрамя, затварям очи,

вдигам глава, разтварям разтрепераните си устни както ни е учила преподобната майка и шепна наум последна

молитва: просто думата «Исусе».

Нафората ме изненадва — толкова голяма и суха върху езика ми, а очаквах да е влажна и необикновена. Трудно

ми е да я разположа в пресъхналата си уста, да я глътна. Връщам се на мястото си пламнал, държа с ръце

разтупканите си слепоочия и накрая я гълтам. Нищо не ми се случва, не чувствувам никакъв приток на благодат,

никаква видима промяна в душата си. Вълна на разочарование ме залива. Нима «лошо». . .не, не, спирам хода на

мислите си в тази страшна посока и със страст се залавям за молитвеника си. Благодарствената молитва ме

успокоява. Вдигам глава и нежната, отправена към мен усмивка на Анджело до мен и дядовата кашлица отзад

ми вдъхват увереност. Започва да ме завладява чувството на гордост от извършеното. Присъединявам се към

всички в молитвата след богослужението.

.....................................................................................................................

1 Domine non sum dignus (лат.) — Господи, аз съм недостоен — Бел. пр.

.....................................................................................................................

Навън сега грееше слънце и след като за миг си разменихме усмивки с манастирските сестри, дядо и семейство

Антонели ме заобиколиха, поздравиха ме, разтърсиха ръцете ми и горещо ме прегърнаха. Моят забележителен

роднина вече беше близък приятел на италианското семейство. Те изглеждаха във възторг от него, не, очаровани

от него. Той ме представи на мистър и мисис Антонели, на по-голямата им дъщеря Клара и на чичото на

Анджело — Виталиано, около петдесетгодишен мургав мъж, тих и далечен, както е при напълно глухите хора.

Всички ми се усмихваха, а мисис Антонели, пълна черноока дама с тъмен бретон с малки златни халки на

ушите и зелена кадифена рокля, сияеща, майчински ме гледаше и повтаряше:

— Какъв хубав приятел си има малкият ни Анджело!

После мистър Антонели, мургав като жена си, но по-нисък от нея и вече оплешивяващ изведнъж удари юмрук в

дланта си обърнаа към дядо големите си тъжни очи съвсем като очите на Анджело, само че с торбички под тях

— Мистър Гау — възкликна той пламенно, но просто, — ще ви помоля за една услуга. Момчетата са вече добри

приятели. . . Ако не се големеете много. . . елате с нас на закуска.

Дядо прие веднага Мистър и мисис Антонели много се зарадваха. Тръгнахме:Анджело и аз вървяхме отпред ,

дядо и другите зад нас.

Антонели живееха над своя магазин, боядисан в светложълто и яркочервено с горда табелка с блестящи златни

букви: „Ливънфордски първокласен магазин за сладолед, Антонио Антонели, единствен собственик“. Този

тропически блясък продължаваше и горе. Виждаха се пъстри килими, завеси в чудни нюанси на жълто и зелено.

Антонели бяха силно вярващи и навсякъде у тях висяха цветни религиозни картини, но от двете страни на

украсената с пискюли полица над камината две светски картини — пейзажи от Капри и Неапол — примамваха

погледа с блещукащите си сини цветове. И тук, боже господи, свети изригналият Везувий. От позлатената

поставка на стената ми се усмихваше малка статуйка, облечена бляскаво в розово и бяло, също като кукла.

Никога до сега не съм ходил в къща, толкова различна от нашата и толкова богата на тайнствени миризми.

Аромат на непозната кухия дразнeше ноздрите ми, дъх на плодове, парливи, тръпчиви, остри миризми, миризми

на лук и пот, на вряща мазнина и влажни стърготини, а долу от мазето се издигаше сладкия аромат на ванилия

от сладоледения прах.

Докато мисис Антонели и Клара възбудени възклицаваха и бързаха да сервират закуската, Анджело ме хвана за

ръка и срамежливо ме поведе към края на коридора на първия етаж. Тук той с многообещаващ вид се спря пред

полуотворената врата на една стая, която, както по-късно стана ясно, бе на чичо му. Сърцето ми подскочи при

вида на една закачена на стената латерна, истински старинен инструмент, върху който със седеф бе

инкрустирано: «Орган на Орфей». А за следващата изненада бях съвсем неподготвен.

—Николо, Николо! — извика нежно Анджело

От леглото скочи маймунка в червено сако, заситни по пода и се хвърли в ръцете на Анджело ......малка чиста

маймунка с тъжни очи и дребно, сбръчкано, разтревожено лице. Тя имаше точно такова изражение, каквото след

много години щях да виждам по лицата на новородените: смазано, учудено, обезпокоено и в същото време

раздразнено. Междувременно Анджело нежно я милваше и предложи на мен същата приятна привилегия.

— Погали я, Роби. Няма да те ухапе. Знае, че си ми добър приятел. Нали, Николо, Николо? Няма бълхи. На чичо

ми Вита е. Вита го обича повече от всичко на тоя свят. Казва, че в него ни е късмета. Когато най-напред

дойдохме в Ливънфорд, бяхме много бедни и чичо ходеше из улиците с латерната и с Николо. И много пари му

даваха. Но сега, след като сме богати, поне достатъчно богати, мама не му разрешава да обикаля и да свири на

латерната, въпреки че той иска. Тя казва, че това не е хубаво, че сега сме се издигнали над тия обикновени неща.

Но ние оставихме Николо при нас като наш любимец, като най-голям наш любимец. Беше на три години, когато

чичо го доведе тук. Сега е на десет, а това значи, че е млад, много млад за една маймунка.

Тук мисис Антонели ни повика. Очарован, аз последвах Анджело. Той още държеше маймунката и я занесе в

стаята, където се бяха събрали другите.

— Не с Николо! —- запротестира мисис Антонели щом влязохме. —Остави го днес, Анджело, имаме такава

хубава компания.

— Но, мамо — настоя Анежело, — днес е денят на първото ми причастие.

— Е, добре — Мисис Антонели погледна изкосо чичо Вита, после бързо се усмихна на дядо. — Той е любимец

на Анджело.

Анджело каза молитвата и ние седнахме край масата с бродирана покривка, отрупана с много неща, които

никога не са се появявали на закуска у нас в Луамънд вю. Имаше големи подноси с месо и ориз, макарони с

доматен сос, баница с пиле, желиран език, маслини, сардини, аншоа, фруктиера с плодове и голяма глазирана

торта с надпис «Боже, благослови нашия Анджело», а около нея като стража — няколко високи бутилки вино.

Дядо, седнал между Клара и мисис Антонели, се тъпчеше с видимо удоволствие. Начело на масата, сияещ,

седеше мистър Антонели. Изглеждаше доволен, поласкан от присъствието ни.

— Малко вино, мистър Гау, само малко. Нещо специално. «Фраскати». От Неапол е!

Чашите се напълниха, дори тази на мургавия мълчалив чичо Виталиано, който изглежда заемаше по-

второстепенно положение в семейството. Дядо стана от стола и предложи тост.

— За нашите малки момчета! Честит да ни е този свят случай!

Всички пихме, дори ние — децата, — и за нас с Анджело имаше по няколко капки. Виното беше сладко и ме

сгря.

— Харесва ли ви нашето «Фраскати», мистър Гау? — попита неспокойно мистър Антонели, като се наведе

напред.

— Много освежаващо — отвърна сърдечно дядо и добави. — И леко.

— Да, да, много леко. Хубаво и леко. Още една чаша, мистър Гау?

— Благодаря ви, мистър Антонели.

Маймунката изглеждаше доста отегчена на коляното на Анджело. Неочаквано тя се протегна и си взе банан.

Гледах я омаян как го бели и започва да го яде — съвсем като малък човек. Анджело гордо се наведе към мен и

ми прошепна:

— После още номера ще ти покаже.

— Разрешете да ви напълня чашата, мисис Антонели! — настоя дядо. — И вашата, драга мис Клара — Въпреки

че отказваха и смеейки се, покриха чашите си с ръце, дядо имаше огромен успех пред двете дами. Той отново

напълни своята и след като прошепна нещо на Клара, а тя пак се засмя, сериозен, продължи да разказва на

домакинята за последните си светски прояви в дома на кмета и в някои други големи къщи по пътя за

гробищата. Явно мисис Антонели беше възхитена, че можеше, макар и само в разговор, да общува с такава

знатна личност.

Смехът се увеличаваше. Сега дядо дразнеше Клара за приятеля и.

— Тия младежи нищо не представляват в сравнение със старото поколение — обяви той високомерно.

Дядо и мисис Антонели започнаха да разменят тостове: «За Италия», «За Шотландия», а на нас с Анджело

разрешиха да станем от масата. Заедно с Николо ние се вмъкнахме в стаята на чичо Виталиано. Натиснахме

копчето на регистъра с маркировка «piano» и започнахме тихо да свирим на латерната. Имаше четири мелодии:

«Шотландски камбанки», «Напред. Христови воини», «Боже, пази краля» и «О, Мария днес те венчаем с цветя»

Николо също се наслаждаваше на музиката. «Шотландски камбанки» беше любимото ми парче и когато до

ушите му достигнаха познатите трели и звънтене, той започна да танцува и подскача пред нас. Тъй като се

почувствува в центъра на вниманието, стимул, който му липсваше в другата стая, и старанието му нарасна, той

побягна по коридора и подскачайки, се върна с една шапка — дядовата шапка. . . После заситни нагоре-надолу с

нея като някое голямо конте, от време на време я сваляше и се покланяше. Смехът ни го поощряваше. Започна

да бръщолеви нещо, закрепи шапката на опашката си, а после, надминал себе си, я пусна на главата си. Давайки

си вид на разгневен, той с вик я махна от главата си, започна да я рита из стаята, прекатури се през нея, сетне се

сви и се престори, че спи в нея.

Двамата с Анджело се тресяхме от смях, когато вратата се отвори и в стаята влезе чичо Вита. Мрачното му

безмълвно лице изразяваше недоволство. Той вдигна Николо, погали го и го сложи в кошницата в ъгъла на

стаята. После вдигна дядовата шапка, изчисти я с маншета си и изрече нещо на италиански. Анджело се обърна

към мен:

— Каза, че дори глухите ще чуят подобен шум в стаята. При това днес е такъв свят ден. . . Иска да седнем и да

изпеем някой химн — И Анджело добави вече от себе си. — Чичо Вита е много набожен.

— Той ти каза и нещо друго?

— Е, добре. . .каза, че дядо ти вече е изпил три бутилки вино. . .сам. И че стиска ръката на нашата Клара под

масата,

Притихнал, седнах на пода до Анджело, а чичо Вита с маниера на истински виртуоз завъртя дръжката на

латерната. Запяхме:

«О, Мария, днес те венчаем с цветя, царице ангелска, царице на май. . .» Щом свършихме, чичо Вита се

усмихна. Анджело преведе:

— Той казва, че никога, никога не трябва да забравяме колко чудесно е човек да има божията милост. И нищо

ако в този момент паднем мъртви, убият ни или ни нарежат на парчета. Ще отидем право на небето.

Тогава чух, че долу ме викат. Беше време да си вървя. В антрето дядо се сбогуваше. Той многократно разтърси

ръцете на мистър и мисис Антонели, с бащински жест прегърна Клара през кръста и отбеляза:

— Наистина, мила моя, трябва да позволите това приятно право на човек, достатъчно стар да ви бъде баща.

— Довиждане, довиждане!

Всички се смееха весело освен приятеля на Клара, Тадиъс Геръти, който тъкмо влизаше и силно почервеня,

когато видя как дядо целуна Клара.

Вървяхме с дядо по улицата. Главата ми се въртеше от радостните събития в този паметен ден. Дядо също

изглеждаше развълнуван, очите му светеха, бузите му пламтяха, а от време на време леко, само леко се

затрудняваше с равновесието.

Божията милост! Думите на чичо Вита се върнаха при мен като устремена птица вестител. Не е ли причина

виното «Фраскати», още клокочещо в стомаха ми, изведнъж за миг да ми се подобри настроението и сърцето ми

да се изпълни с неясен светъл възторг? Знам. Да, знам, че се причестих добре, да, може би дори отлично. Дълго

задържани баналности се събират като топка на езика на дядо. Но изведнъж, неспособен да се въздържа, аз го

изпреварвам. Поривисто стискам ръката му.

— О, дядо, много обичам благословения ни спасител. . . Но не забравяй, че и теб обичам!

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

През август скитаме из полята с обгорени стърнища и прашен жив плет. Редките блуждаещи ветрове полюляват

клюмналите дървета и те само уморено въздишат — това е протестът на земята, изтощена от голямото

плодородие. Повечето състоятелни жители на Ливънфорд се намират със семействата си край морето.

Опустелият град ми изглежда непознат, стъпките ми отекват по пазарния площад, видът на безлюдните

калдъръми, на покривите, издигащи се един над друг на фона на назъбените стени на замъка създават

впечатлението за един обсаден град.

Гавин още го няма, искрените му пощенски картички ме карат все повече да копнея за завръщането му.

Наистина, през този период на бездействие не могат да се отбележат никакви драматични произшествия и все

пак, под покрива на нашия дом, макар и бавно, като риба, вече изтощена, но още способна на внезапно и буйно

раздвижване, се развиват някои събития.

Всяка вечер, когато излизах да подишам чист въздух преди да се заловя с? домашната си работа, дадена ми за

през ваканцията — едно дълго есе на тема «Мария — кралица на шотландците», — намирах Джеми Ниг, седнал

на ниската ни каменна ограда и с подчертана напрегнатост обърнал гръб на къщата. С хармоничка в уста той

нежно и с пълно безразличие свиреше увлекателна мелодия и тъй като не можа да ми каже нито как се казва,

нито от къде е, аз я нарекох просто «Песента на Джеми». Каква заразителна мелодия! Той продължаваше да

свири, а аз седях мълчаливо до него и се радвах на хладните капки роса по жълтата трева около нас и на ниско

падналата мъгла, пълзяща като подкрепление по изсушените от слънцето поля.

След седем часа Кейт излизаше от входната врата — всяка вечер тя посещаваше приятелката си Беси Юинг — и

обикновено без шапка, облечена в светлосивия си шлифер с вдигната яка на врата и ръце в джобовете. Повече

от седмица тя не ни обръщаше никакво внимание, ако не се смята лекото, хладно, едва забележимо кимване към

мен. Нито пък Джеми я забелязваше — седеше неподвижен, единствено устната му хармоничка нежно свиреше.

Само когато тя изчезваше, музиката ставаше по-силна, следваше я неумолимо надолу по улицата. Неясно

чувствах, че въпреки липсата на опиянение у двамата влюбени, липсата на балкон и китара, това е серенада,

шотландска серенада — бавна, настойчива, непреклонна.

Неочаквано една вечер, почти неохотно, сякаш против волята си, Кейт се спря. Изгледамe сурово:

— Сега ти трябваше да се занимаваш с есето си!

Преди да успея да отговоря Джеми извади хармониката от устата си и с рязко движение на ръката я изтърси от

насъбралата се в нея влага:

— Момчето не върши нищо лошо.

Кейт трябваше да го погледне. И го направи сърдита, сърдита на много неща, сърдита на присъствието му и на

това, че той седи там спокойно, а тя стои права и най-много за това, че си е сърдита. Но тя първа сведе поглед.

Тишина.

— Хубава вечер — каза Джеми.

— Сигурно ще вали — отвърна Кейт рязко.

— Може би, може би. Има нужда от един хубав дъжд.

Пауза.

— За това ли ме задържате, за да ми говорите за времето? — но не се помръдна от мястото си. Въпреки че

грозното й лице беше намръщено, за пръв път забелязах, както стоеше там в мрака, смело сложила крак напред

и явно стиснала пръсти в джобовете, сякаш готова за бой, каква елегантна и силна фигура, какъв красив крак и

тънък глезен имаше тя. Сигурно и Джеми го забеляза. Разсеяно той изсвири няколко такта от мелодията си и

отново тръсна хармониката.

— Просто си мислех, че нощта е хубава за разходка.

— Наистина ли? А, къде, ако мога да запитам?

— Където и да е, все едно.

— Благодаря ви, наистина много ви благодаря — Кейт сухо тръсна глава.—-Голяма чест. Но там е работата, че

отивам при приятелката си, мис Юинг — и тя пристъпи, готова да тръгне,

— Тъкмо ми е на път — отбеляза Джеми, стана от стената и се изтърси. — Просто ще дойда с вас до тяхната

порта.

Съвсем изненадана, Кейт не можа да възрази. Бузите й продължаваха да горят, държанието й говореше, че е

възмутена. Но интересно, чувствувах как не й е съвсем неприятно да вървят заедно и те вървяха по паважа на

разстояние един от друг. Сгъстяващият се мрак беше милостив към краката на Джеми.

Стоя сам, наслаждавам се на самотата си и дишам още малко чудесен влажен въздух, после, сякаш някой ме

гони, изтичвам в къщата и започвам да вадя книгите от закърпената си чанта.

Мърдок, вече прилежно приведен, рядко отгръща страниците, но обилно ги посипва с пърхут. Често се чудя

дали той наистина учи: никога, под никакъв предлог не показа ерудиция и един два пъти видях, че между

кориците крие каталог от семена — доказателство за скритата му страст към всичко, свързано с градинарството.

През деня непрекъснато скача неспокойно от книгите си, уригва се високо (въпреки че има железен стомах,

всички са убедени, че героически понася възпалението на жлъчката, ходи до огледалото да стиска черните точки

от брадичката си или до градината и се шляе там като някоя забравена душа. Понякога несъзнателно ми

разрешава да надникна в мислите му.

— Знаеш ли, в Холандия отглеждат лалета на цели квадратни мили. Помисли само — цели мили лалета!

А сега в ъгъла зад него, на стола, мълчалив и изопнат, сякаш възседнал кон, седи баща му. С приближаването на

изпитите за мястото в пощенската служба следващия месец татко затяга юздите на нещастния младеж, появи се

даже и камшик. Не само за бъдещето на Мърдок, но и за престижа на инспектора той трябва да успее. С цялата

настойчивост на човек, смазан, необичан от другите, той желае да обяви на кмета, на мистър Маккелър, на

шефа си доктор Леърд, медицинския окръжен инспектор, комуто така раболепно завижда, да обяви всъщност на

целия град: «Синът ми, вторият ми син . . .е на държавна служба. . .»

Тихо, за да не обезпокоя Мърдок, слагам книгите си на масата срещу него. Учебниците ми, надписани с тънкия

калиграфски почерк на дядо, са обвити в амбалажна хартия и пришити от мама, за да се запазят, «да останат в

добър вид»—всичко в тази къща трябва да се съхранява, никога, никога нищо да не се разсипва. От три месеца

съм в по-горен клас. Новият ми учител, мистър Сингър, плешив, бавен и .методичен човек е ласкав към мен,

насърчава ме. Освободен от тиранията на мистър Далглиш, аз вече не зацапвам тетрадките си, не стоя като

идиот, когато ме изпитват, а показвам удивителни способности. Всъщност в този момент от учебника ми по

история изпадна едно картонче, което пазех тайно за мое собствено удовлетворение и това ме накара виновно

да се изчервя под погледа на татко. Той вижда, че се изчервявам, вижда картончето и веднага става

подозрителен. Прави ми безмълвен жест да му дам изобличителния картон.

Дълга пауза. Татко проучва това картонче, картонче е бележките ми за първата четвърт от учебната година,

вписани от ръката на мистър Сингър .

Р. ШАНЪН

Аритметика— 1

География — 1

История — 1

Английски — 1

Френски —- 1

Рисуване — 2

Поведение — 1

Подпис: Дж. Сингър, магистър на изкуствата1

Виждам, че татко е слисан. Всъщност, първо ме поглежда с пронизващ поглед, сигурен, че това е номер, евтина

измама. Но не, тук е вписано наименованието на учебното заведение, има разлят подпис. . . Чета мислите му:

«Трябва да е истина». Не изглежда да е доволен. Покорно, с вид на обиден, той ми връща картончето и аз с

чувство на вина го пъхам обратно в учебниците.

..................................................................................................................

1 Най високата оценка в английските училища е единица — Б. пр.

..................................................................................................................

В кухнята цари тишина. Чува се само тракането на часовника, разгръщането на страниците, неспокойното

мърдане на татковия стол. . . и разбира се, забравих тракането на мамините куки _ свършила работата си в

килера, сега тя плетеше шалче за Адъм. Каквото и да плетеше, то винаги беше за Адъм.

В девет часа се връща Кейт, не влиза в кухнята, а направо от входа отива в стаята си. Боже господи! Сигурно

греша. Струва ми се, че тя тананика, тананика малък откъс от мелодията на Джеми.

След половин час мама многозначително ме. поглежда. Слагам учебниците настрана, много внимателно, да не

се ударя в нещо и да не раздразня татко, отивам в малката, отделена със завеса стаичка и започвам да се

събличам. Страшно съм гладен, струва ми се, че векове са минали откак пих чай и изведнъж ме обзема вълчи

апетит, замечтавам за комат хляб и сладко от ревен. Една бяла коричка, о, една чудесна бяла коричка! Без

съмнение мама би ми дала, но да я моля в такъв късен час е немислимо. Коленича, казвам молитвата и после се

озовавам в леглото. През тънката завеса чувам спокойния пулс на дома, който ме е приютил — мама и татко си

разменят по някоя дума, шумоли страница, шурти кранът в банята, някой стъпва над главата ми.

Понякога лежа буден, загледан в бледия таван и в просъница чувам как Мърдок се качва горе, а там, в кухнята

започват онези дълги разговори на тих глас между мама и татко преди да си легнат. До мен в стаичката достигат

неясно изречени думи: «ардфилънското хигиенно общество. . .поканило татко да изнесе доклад по въпроса за

предаването на отпадъците. . . колко е платила днес за говеждото? Какви цени!. . . Никакво ходене на море тази

година. . . по-добре парите да се вложат в строителното дружество, и когато мама нежно моли, той казва: «Е,

може би догодина, ако Адъм «напредне» или ако повишат татко в службата. . . Междувременно трябва да се

пести. . . да се пести. . да се пести. . .»

Но аз вече не се учудвам, свикнах с татковата пестеливост, тази поглъщаща всичко страст, която с всеки изминат

ден добиваше сякаш все по-голямо надмощие над него, заставяше ума му да измисля начини за нови икономии,

придаваше му вид на аскет, който винаги и от всичко се отказва, тласкаше мама към безкрайни домакински и

кулинарни хитрости. Мама би желала да пазарува от «хубавите» магазини, например от «Доналдсън» или

«Брюс», чиито огромни стъклени витрини вечно са я примамвали. Ако й дадат продукти, тя е отлична готвачка

— палачинките й (в онези редки случаи, когато имаше излишни яйца), бяха наистина чудесни. Тя с радост би ни

готвила хубави ястия. Но погледне ли черното си портмоне, обикновено отстъпва пред ечемичения хляб и ме

изпраща в магазина на Дърган във Венел да купя кокали за едно пени («И го помоли да остави малко месо по

тях, скъпи»), после пак в онзи беден квартал в магазина на Лоугън за моркови и ряпа на стойност половин пени

общо — на прост английски това значи по един фартинг за всяко от тях. Бедната мама! Миналия понеделник,

когато счупи новия похлупак, слагайки го на газената лампа в антрето (това беше винаги деликатна операция),

тя даде воля на сълзите си.

Днес съм уморен, готов съм да заспя. Докато се унасям в сън, си мисля, че утре с дядо сигурно ще посетим

Антонели.

През седмиците, в които Гавин отсъствуваше, играх много с малкия Анджело Антонели. Хубаво е човек да има

някакво развлечение в такъв мъчителен сезон, а Анджело винаги така трогателно се радваше да ме види. Беше

като момиченце — жив и нежен, с чудесни влажни очи и очарователни маниери. Бягахме из двора, той ме

държеше за ръка и винаги плачеше, когато дойдеше време да си вървя.

Естествено, беше много разглезено дете — имаха дванайсет години разлика с Клара, Постоянно искаше нещо от

дебелия си любезен и обожаващ го баща и вечно получаваше играчки, сладкиши, плодове, изобщо всичко.

Разпореждаше се напълно в магазина, би опустошил кутия шоколадови бисквити или би отворил консервирани

круши с по-малко угризение, отколкото аз бих взел чаша вода в Луамънд вю. Цял ден във въздуха звучеше

детското му сопрано: «Мамо, искам резен диня, татко, искам, лимонада». Веднъж със самодоволна усмивка ми

каза, че е накарал майка си да стане посред нощ и да му направи шунка с яйца. И въпреки това никога не

изяждаше сложеното в чинията и винаги беше болнав.

Понякога, когато си мислех за студената сурова ярост на отсъствуващия Гавин, за времето, в което той упорито

мълчеше, за презрението му към кротките и нищожните, обхващаше ме вътрешно безпокойство. Но като се

изключат глезотиите, Анджело беше приятна компания; маймунката силно ме привличаше и ние играехме с нея

безспир, шапката на Анджело насърчаваше посещенията ми.

Сега, след като мъжът и, когото тя командваше, беше натрупал пари, мисис Антонели проявяваше амбициозност

по отношение на семейството си. презирано от начало в Ливънфорд заради бедността му. Дебелата Клара

встъпваше в изгоден брак с Тадиъс Геръти, чиито баща ръководеше крупна фирма за доставка на мебели. Уверен

съм, че тя ми се усмихваше (хубаво момченце:до от Академичното училище, при това католик) и черпеше дело

с вино и кекс (а той редовно я посещаваше следобед), защото ние представлявахме аристократичния квартал

Драмбък роуд и градското чиновничество, нещо винаги важно за манталитета на чужденците.

Трябва да призная, че от време на време, когато слушах как дядо се «разпуща» от виното «Фраскати» пред

енергичните, внушителни Клара и мисис Антонели, изпитвах лека тревога. Погледнех ли мисис Антонели

неочаквано, забелязвах колко суров вид има лицето й; и толкова черно беше то, та в наивността си допусках, че

тя редовно се бръсне. Но очевидно дядо от нищо не се смущаваше: продължаваше да говори гладко и плавно,

без да се запъва, като величествен барк1 пред лек вятър.

Успокоен, изтичвах навън с Анджело, за да послушаме оркестъра в общинския парк, да покараме лодка в

езерото или да се разходим с чичо Вита до «Светите ангели» за служба — с този странен, скромен, простодушен

Вита, когото в семейството едва търпяха. Половината от времето си той прекарваше в грижи по любимата си

маймунка, а другата половина в молитви.

..............................................................................

1 Барк — голям ветроходен кораб, — Бел. пр

..............................................................................

Наближаваше краят на месеца. Една вечер, когато по молба на мама намалявах газта в коридора, така че само

«леко да осветява», влезе доста закъсняла Кейт.

— Ти ли си, Роби? — смути я сякаш дори мъждукането в коридора, но гласът й звучеше топло и дружелюбно.

— Да, Кейт.

Щом слязох от стола, на който се бях качил, за да достигна газовия полилей, тя ме хвана под ръка.

— Милото ми момче!

Пламнах от удоволствие. От доста време вече Кейт е особено мила към мен.

— Слушай, Роби — тя се спря, засмя се и после внезапно продължи пак. — Много смешно. . . Джеми Ниг иска

да ме заведе на Ардфилънскпя панаир — тя отново се засмя при мисълта за абсурдното желание. — Разбира се,

не мога да отида с него сама, не подхожда много на една дама. Той и сам го разбра, затова. . . той. . . тоест ние. .

.ще се радваме да те вземем с нас, ако искаш да дойдеш.

Дали искам да отида! Нима не съм чувал, не съм мечтал за блажените удоволствия на Ардфилънския панаир,

където веднъж в годината за развлечение на цялата община се струпваха всякакъв род представления,

забавления, увеселения.

— О, Кейт! — прошепнах аз.

— Тогава решено! — тя отново стисна ръката ми и вече започна да се качва по стълбите, когато нежно се

обърна, сякаш изведнъж си спомни нещо: — Приятелят ти Гавин си дойде. Току-що го видях да идва от гарата.

Гавин си е дошъл! Най-после. Два дни по-рано. Значи утре сутринта ще го видя. Тази мисъл ме развълнува и се

смеси с мисълта за Ардфилънския панаир. Дишах бързо. Изгарящ от очакване, аз леко открехнах входната врата

и се взрях в тъмнината. Звезди нямаше, облаци закриваха небето, но мекият прохладен ветрец беше пълен с

обещания. Колко чудесен може да бъде животът, просто чудесен!

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

На следващата сутрин излязох рано. Обещах да върна на Анджело куп списания, които той ми беше дал, и исках

да се освободя колкото е възможно по-скоро. Но докато тичах надолу по пътя за гробищата, срещнах Гавин,

тръгнал към Луамънд вю.

— Гавин!

Нищо не каза, но страшно стисна ръката ми, Все още опитвайки се да овладее пламенната си усмивка, която

навярно презираше като проява на слабост. Не бе пораснал много, но беше позагорял и изглеждаше по-здрав от

всякога. Само щом го видях, щом почувствувах как сивите му очи търсят моите, цял се изпълних с топлина.

Исках бързо да му кажа колко ми е липсвал. Но това се забраняваше. Трябваше да бъдем спокойни, силни и да

говорим само за най-главното.

— Идвах да те взема — обяснявайки появяването си в този ранен час, той погледна в далечината към нашите

Уинтънски възвишения. — Мислех си, че можем да се качим на Ветровития зъбер. Има един орел там. Горският

казал на татко. Ще стигнем до зъбера преди пладне и ще го издебнем. Взех и обед със себе си.

Видях раница на гърба му. Орел и Гавин, цял ден на хълма. . . Сърцето ми подскочи.

—- Просто грандиозно! Но първо трябва да занеса тези списания на Анджело.

— На Анджело ли? — повтори той с недоумение.

— На Анджело Антонели — обясних бързо, — нали го знаеш, онова малкото италианче. Често се виждахме с

него, докато те нямаше. Разбира се, той е много малък. . .

Спрях да говоря, смутен от недоверието и обидата в очите му.

— Единствените италианци, които познавам в Ливънфорд, са онези търговци на сладолед. Един от тях даже се

мъкнеше из града с латерна и маймунка и просеше.

Ушите ми пламнаха от това осъдително отношение към чичо Вита, Николо и приятелите ми. Гавин добави:

— Да не би да искаш да кажеш, че си се сдружил с някое тяхно келеме.

— Анджело се отнасяше много добре към мен — казах аз със странен глас.

— Анджело ли? — още по-силно засегнат, той презрително се усмихна на името. — Хайде! Да се качваме на

зъбера. Там горе ще можем да поговорим кой какво е правил.

Наведох глава, забих упорито поглед в паважа.

— Обещах да ги върна. «Сфиър», «График», «Илюстрейтид лондон нюз» — Устните ми пресъхнаха. Аз бранех

списанията с надеждата, че с това ще защитя Антонели. — Тази седмица в тях имаше някои чудесни снимки как

от пашкула се излюпва пеперудата Мъртвешка глава. Всяка събота мисис Антонели ги изпраща на свои роднини

в Италия. Трябва да сварят пощата. Много мило от страна на Анджело, че ми ги дава първо аз да ги видя.

Гавин пребледня. Гласът му звучеше напрегнато и ревниво.

— Разбира се. Щом предпочиташ новоизлюпените си приятели пред мен. . .твоя работа. Само че аз се качвам на

Дългия зъбер сега. Ако искаш, ела. Ако не искаш — остани си с твоя Анджело.

Почака малко, без да ме погледне, с гордо, студено чело, а устната му потреперваше. Сърцето ми се късаше,

исках да му извикам, че бърка, да го помоля да ме разбере. Но чувството за неговата несправедливост ме накара

да пребледнея и ме направи упорит като него. Мълчах. Следващия миг той крачеше към Дългия зъбер.

Обхванат oт тревога, все още зашеметен от неочакваното скарване, продължих към града. Реших просто да

оставя списанията и да си отида. Но когато стигнах Ливънфордския специализиран магазин, намерих Анджело

съкрушен от-мъка, невярно по-голяма от моята. — Николо е болен, много болен. Сред хлипания той ми разказа

какво е станало. Клара, проклетата Клара е виновна. Вечер чичо Вита ходел да се моли в «Светите ангели»,

понякога с цели часове, и имал навика да оставя Николо на двора, за да може в негово отсъствие да се радва на

прохладния въздух в тези задушни нощи. Но винаги оставял прозореца си отворен и ако времето се развали,

Николо, който лесно се изкачва по водосточната тръба като по стълба, да може веднага да се прибере в стаята

си. Преди две нощи се разразила силна буря и Клара, с мисълта да запази пердетата, бързо затворила всички

прозорци на къщата. Чичо Вита бил на църква, магазинът затворен и бедният Николо се озовал цял час под

проливния дьжд. Когато в десет и половина Вита се върнал намерил мократа до кости маймунка сгушена в

ъгъла на двора.

Последвах Анджело горе. В къщата цареше покруса и суматоха. В кухнята обърканата мисис Антонели

изстискваше кърпи в топла вода. Клара лежеше по корем на дивана в гостната. Мистър Антонели стоеше в

спалнята на чичо Вита с болка в големите си очи, а чичо Вита по риза, възбуден се трудеше около Николо.

Маймунката лежеше в леглото, не в коша си, а в голямото бяло легло на чичо Вита, точно в средата, подпряна с

възглавници, облечена в най-хубавата си вълнена жилетка с мека неаполитанска шапка с вълнен пискюл.

Малкото му измъчено лице, открояващо се на фона на огромното легло, изглеждаше по-измъчено от всякога. От

време на време зъбите на Николо потракваха, трепереше силно и на свой ред разтревожено ни поглеждаше.

Чичо Вита разтриваше гърдите му с някакво парливо масло. Работеше над болния и през цялото време говореше

ту на себе си, ту на маймунката, но най-вече с укоряващ глас на мистър Антонели. Погледнах Анджело. И той

като мен беше сломен от внушителността на тази сцена и даже престана да плаче. Преведе ми шепнешком:

— Чичо Вита казва, че това е присъда над нас за гдето сме забравили бога. . .божие наказание за татко, че мисли

твърде много за бизнеса, мама за обществото, а Клара за мъжете. Казва, че Николо и той са положили основите

на нашето състояние, че двамата са работили за няколко пени, когато нямахме дори хляб. Казва, че ако Николо

умре. . . — на това място той плачеше — никога, никога вече няма да имаме късмет.

Мисис Антонели влезе забързана с леген кърпи, изпускащи пара и покорно застана до леглото. Клара изплува на

вратата като призрак и със зачервени очи започна да наблюдава как чичо Вита налага кърпите.

Но очевидно те малко помагаха на Николо. Изведнъж Вита, благочестивият, скромният Вита, вдигна ръце и

изпусна поток от думи. Анджело изсъска в ухото ми.

— Казва, че Николо се нуждае от лекар, най-добрия лекар в града. Клара, проклетата, грешната Клара, трябва

веднага да го доведе.

Клара започна да протестира.

— Тя казва, че никой лекар няма да дойде заради една маймунка. Ще опита да доведе ветеринарния.

По дивия израз върху лицето на чичо Вита веднага разбрах: ветеринарният няма да свърши работа.

— Да — кимна ми Анджело, — само хуманен лекар трябва да бъде. И трябва да му заплатим каквото поиска,

всичкото злато, което имаме. Да бъде най-добрият лекар в града.

Клара си сложи шапката и разплакана, но смирена излезе с голяма пачка пари, които мистър Антонели й даде.

Седяхме по столовете около Николо, наблюдавахме маймунката и чакахме лекаря, всички освен Вита, който с

молитвеник в ръце и с мърдащи устни стоеше коленичил до леглото.

След половин час Клара се върна сама. Вита скочи и след като я разпита, а тя пак се разплака, нададе страшен

рев, грабна шапката си и изскочи навън.

— Клара е ходила при четирима лекари, но никой не искал да дойде. Сега чичо Вита отиде сам.

Почти час чакахме в стаята на болния, после външната врата се отвори и всички се надигнахме. Идваше чичо

Вита и чули, че някой го придружава, ние въздъхнахме облекчено.

Лекарят влезе. Беше доктор Галбрайт — възрастен съсухрен човек с малка козя брадичка. В града го признаваха

за опитен лекар, но не го обичаха много заради грубото му държание. До какви хитрини е прибягнал глухият и

неграмотен Вита, за да принуди този раздразнителен медик да дойде, остана в тайна и най-чудното беше, че той

не идваше заради парите.

За миг лекарят ни погледна, сякаш щеше да заповяда на всички да излезем от стаята. Но изостави тази идея и

насочи вниманието си към маймунката. Измери температурата и пулса на Николо, опипа го навсякъде, прегледа

гърлото му, после с един къс дървен стетоскоп дълго прослушва гърдите му. Маймунката се държеше отлично,

гледаше доктора с широко отворените си подплашени очи и дори без лъжица даде да й отворят устата.

Подръпвайки козята си брадичка, доктор Галбрайт гледаше пациента си със странен интерес и одобрение,

напълно забравил, че стаята е пълна с хора и те, впечатлени от усърдието му, не пропускаха нито едно негово