i cccf0a6d3b0f4480

движение. Анджело ми прошепна:

— Чичо Вита мисли, че той е чудесен лекар.

После, опомнил се, докторът написа две рецепти и иронично изкриви устните си докато отбелязваше: «Мистър

Ник Антонели». Прибра нещата си в малката чанта и каза:

Лекарството ще давате на всеки четири часа. Дръжте болния на топло в леглото, вечер и сутрин правете лапа от

ленено семе, да поема само течности. Хубав екземпляр на североамериканската макаки. За нещастие, като

порода са със слаби гърди. Този има двойна пневмония. Лека нощ!

И излезе. Чичо Вита го следва през целия път до края на улицата, но той не прие и едно пени. Тогава разбрах, че

интересът му е чисто научен — онова странно, чудесно и съвсем безкористно чувство, което вече ме вълнуваше,

когато сядах пред микроскопа, и което в по-късните години трябваше да ме дари с някои от най-редките радости

в моя живот. В този миг, разчувстван поради близостта ми по националност и интереси с този мълчалив

шотландски лекар, не можах да сдържа гордостта си. Как чудесно се държеше той сред тези възбудени южняци!

Посещението му остави едно чувство на оптимизъм; имаше указания какво да се прави. Изпратиха ме да

изтичам до аптеката за лекарствата. Мисис Антонели и Клара започнаха да приготвят лапите, сам Вита сложи

едно пиле да ври за бульон. Маймунката се съгласи да глътне малко мляко. Изглежа след лекарстовто й се

спеше. Излязохме на пръсти от стаята.

За жалост вече бях компетентен за опасностите при гръдните смущения и усещах, че те не разбират напълно

сериозността на двойната пневмония. И наистина, на другата сутрин Николо се чувствуваше по-зле. Неспокоен,

изгарящ в треска, той надаваше крясъци от болка, мяташе се из голямото легло, а до него коленичил стоеше

чичо Вита. Цял ден почти не се докосна до пилешкия бульон, а вечерта започва да диша пресекливо и дрезгаво.

Цяла седмица положението постепенно се влошаваше и над къщата се възцари влудяваща тишина, нарушавана

само от внезапните истерични викове на жените и от дивите непоколебими изблици на чичо Вита. Още във

ваканция, отхвърлен от Гавин, аз свързах съдбата си с Антонели. Станах един вид паж при пострадалата

маймунка. Всеки следобед в три часа идваше много тържествен и сериозен дядо, за да изрази съболезнованията

си. Чакаше в гостната и по мое мнение се надяваше на някой съчувствен разговор с Клара, а ако е необходимо и

с мисис Антонели, а може би и на чаша «Фраскати» за възстановяване и поддържане на духа. Но във въздуха се

чувствуваше първият лек полъх на мистрала1. Високопарните съчувствия на дядо с кисело лице прие самият

мистър Антонели. И никакво «Фраскати» нямаше.

............................................................................................

1 .Мистрал (фр.) ..... Студен и силен вятър — Б. пр.

............................................................................................

По-зле, още по-зле. Сега бедният Николо едва дишаше, станал бе кожа и кости. Лекарят дойде пак и

категорично заяви, че маймунката е обречена. Мистър Антонели говореше пребледнял, че ще затвори магазина,

ще разпръсне слама отвън на улицата.

В събота чичо Вита погледна свирепо мистър Антонели в очите. Анджело преведе:

— Казва: само бог може да спаси Николо. Затова трябва да се молим, страшно да се молим за някакво чудо.

Татко трябва да отиде при каноника Рош, а той да се моли и отслужи литургия за маймунката. Манастирските

сестри трябва девет дни поред да се кланят, да дойдат тук в къщата и да се молят за Николо. О, господи, чичо

Вита казва такива страшни неща на татко.

Очевидно възложеното поръчение не се хареса па мистър Антонели. Но сега в къщата господствуваше Вита, а

маймунката по някакъв странен начин се беше превърнала в суеверие, в страшен символ — от нейния живот

или смърт зависеше катастрофата или процъфтяването на семейното състояние на Антонели. Мистър Антонели

взе шапката си и бавно излезе.

На другата сутрин, в неделя, каноникът Рош обяви от амвона на «Светите ангели», че започва служба по молба

на мистър Вита Антонели. Бях малко разочарован за гдето не спомена името на Николо, но скоро се успокоих,

защото този следобед в дома на Антонели пристигнаха майка Елизабът Джозефина и още една сестра от

манастира. Антонели щедро даряваха манастира и двете монахини, милостиви и загрижени, сега правеха всичко

възможно, за да помогнат. Коленичихме в гостната и за да не безпокоим умиращата маймунка тихо повтаряхме

тридесетдневната молитва и «Мемораре».

Следващия ден, един влажен и ужасен понеделник, Николо изживяваше последното си дихание — бе точно

деветият ден на болестта му. Сега чичо Вита не пускаше никого в болничната стая и единствено той не изостави

нито за миг леглото на маймунката. Но в девет часа тази сутрин, малко след като пристигнах, той се появи,

влезе в гостната, където всички се бяхме събрали, и като луд посочи с пръст Клара:

— Свети Йосифе! — простена Анджело. — Чичо казва, че Клара, която единствено е виновна, трябва веднага да

изкачи триста шейсет и петте стъпала. Това е единствената ни надежда!

Докато всички се вълнуват, докато напразно увещават чичо Вита, ще ви дам някои обяснения. Тази добра,

проста душа, рожба на слънчева Италия, отживелица на средните векове, която сред уличното движение на Хай

стрийт изведнъж ще застане неподвижна като дънер и ще се загледа изпод черната си увиснала широкопола

шапка към прекрасното небе на светии и мадони е измислила за себе си на тази чужда земя най-изумителния

обред, мога да кажа дори наказание. При Замъка на скалата, историческа забележителност, за която вече

споменах, стара крепост с изоставени оръдия, охраняваща широкото устие, защищавана в миналото от Брюс и

Уолис, а сега забравено светилище, се извиваше една външна стръмна стълба от подвижната вертикална

решетка на крепостната врата долу към разрушеното укрепление на замъка горе и за да се чудят следващите

поколения, се състоеше точно от триста шестдесет и пет стъпала, по едно за всеки ден от годината. Ето какво

наказание си бе измислил чичо Вита — спира на всяко стъпало, повтаря «Аве Мария» и на колене изкачва

стълбите.

След десет минути двамата с Клара се отправихме в дъжда към Замъка на скалата. Клара, гордата, прокълнатата

Клара беше почти примряла пред предстоящото изпитание и унижение. Но трябваше да се подчини на чичо

Вита. Беше много мокро за Анджело да я придружи и изпратиха мен да я съпровождам и да служа като

«наблюдател» на тази хубава, разкаяла се грешница. Ако се появи някой екскурзиант или група екскурзианти,

трябваше веднага да я предупредя, за да стане бързо, да се облегне на укреплението и да заеме позата на

интелигентен човек, проявяващ интерес към околността.

Но замъкът беше безлюден, дъждът бе прогонил всички и не се виждаше ни един случаен наблюдател. Решихме

и аз да мина през изпитанието. Един до друг редяхме нашата «Хвала тебе, Мария», нахалните чайки връхлитаха

отгоре ни, а ние се изкачвахме като раци под дъждовното небе. Клара, въпреки нещастието, тактично е взела със

себе си мека възглавничка и малко чадърче. Но аз, не толкова предвидлив и предпазлив, скоро се намокрих до

кости, голите ми крака се издраха, но ние се изкачвахме все по-нагоре страстно, мъчително под връхлитащите

чайки, дъждовните облаци, разтревожените сенки на Брюс и Уолис и всемогъщия бог.

Най-после край! Стигнахме върха. Едва стоях па краката си . . . нито пък виждах нещо. В последната минута

Клара, съвсем случайно и жестоко навря чадъра си в окото ми. Но все пак успяхме, изкачихме триста шестдесет

и петте стъпала. Върнахме се в магазина със съзнанието за достойно изпълнен дълг.

По мъченическия вид на Клара чувствувах, че тя очаква някакво явно признание за усилията си. Но съвсем не и

искряща радост, похвали, каквито се изсипаха върху й на прага. Вратата се люшна отворена и цялото семейство

се хвърли отгоре й. Как й благодаряха! Как се радваха! Докато сме отсъствували, кризата преминала. По-късно

щях да наблюдавам и да се чудя над изумителните пробразования, които придружават разнасянето на

пневмоничната инфекция. Внезапни и магически... Нищо чудно защо със светнали очи чичо Вита високо

викаше, че добрият бог се е намесил в полза на малкия Николо. В единадесет и двадесет — по изчисленията

това време съвпадаше с края на нашето изпитание а впоследствие аз реших, че по-скоро то се. доближаваше до

момента, когато ръчката на клариния чадър се навря в окото ми, Николо изведнъж престанал да се задъхва.

Лека, добра пот избила по него, усмихнал се без сили на покровителя си, после започнал да диша спокойно и

дълбоко заспал.

Маймунката се възстановяваше бързо. В паметта ми изплува лицето на чичо Вита, цялото усмихнато, и той

добавя-:

— Току-що Николо изяде първия си банан!

Вита вече се върна в обикновеното си положение да се подчинява, равновесието в къщата бързо се

възстановяваше. Клара си уши няколко рокли в ярки цветове. Добрите сестри получиха хубаво дарение, а

каноникът Рош — пожертвование към фонда за новия страничен олтар. На доктора посред нощ подариха три

каси най-хубави консервирани праскови —домашната му прислужница признала пред мисис Антонели, че

докторът има необикновена слабост към този плод; и отсъдили: той би отказал някой по-традиционен подарък.

Само към мен, към незабележимия, но достоен за награда Робърт Шанън се проявяваше неразбираема

студенина, най-малкото поне нула, пълно отсъствие на внимание. Нима с привити голи колене не помогнах поне

наполовина да стане това чудо? Нима не претърсвах Драмбъкската гора за меки зелени гъсеници, които

капризният болен страстно обичаше? И нито дума, нито капка благодарност! Вместо това — странни погледи,

разговори межу Клара, мисис Антонели и клариния приятел и когато с Анджело се качвахме в магазина горе, те

веднага прекъснаха. Мистралът духаше по-силен от преди. Рано трябваше да узная една от най-горчивите

истини в живота.

След няколко дни, когато двамата с Анджело изведохме почти напълно възстановилия се Николо на разходка из

двора, някой ме блъсна и аз се завъртях към стената.

— Ей, ти, махай се от маймунката! — Тадиъс, приятелят на Клара ме гледаше с навъсен и отмъстителен поглед.

— Не искаме нито теб, нито който и да е от вашите тук! Хайде, махай се!

Вцепенен от ужас дори не можах да му отговоря. Но въпреки това кръвта ми бавно закипя. Отказах да напусна.

Почаках да останем насаме с Анджело в слънчевия двор.

— Анджело — казах аз спокойно, но настойчиво, — има нещо. С какво съм се провинил? Кажи ми, Анджело!

Не можеше да ме погледне. После изведнъж вдигна глава. Розовото му лице беше прежълтяло, придобило цвета

на пачи крак. В сантименталните му очи имаше злоба.

— Вече не те обичаме! — извика той с писклив глас. —- Мама казва да не играя с теб. Тя казва, че дядо ти е

пияница, налива се с вино, няма никакви пари, нито една лира, лъже за големите къщи, в тях никога не е влизал,

всъщност практически той е най-големият лъжец на света . . .

Загледах го втрещен. Това ли е детето, до което стоях при първото си причастие, чудесното дете, което ценях, на

което угаждах, заради което дори в предаността си пожертвувах приятелството на Гавин, скъпият, добрият,

верният Гавин?

— Да — изпищя той. — Тад разкри всичко. Дядо ти е измамник, бедняк, скитник. Знаят го в цял Ливънфорд.

Ходи по жени и това на неговата възраст! Но най-лошото — пуска ръка на нашата мила Клара, за да възбужда у

Тадиъс лоши, низки чувства . . .

Повече не можех да търпя. Смътно разбирах, че между мене и Анджело всичко е свършено. Обърнах се. Но

преди това с всичка сила го ударих с юмрук по ангелското носле. Може би този смъртен грях щеше да причини

болка на такъв ангел. Споменът за воя, който той нададе, докато тичаше при майка си, радостно живееше в

съзнанието ми в продължение на много горчиви седмици. И досега го чувам.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Дойде седмицата за изпитите на Мърдок и ето, този верен изследовател на каталози от семена стои в коридора с

най-хубавите си обувки и празничния си костюм, мама го четка, отпуска се на колене на пода, за да изчисти

петното отзад на маншета на панталона му, четката равномерно се движи в зачервената й от работа ръка, на

умореното й напрегнато лице е изписана гордост. Мама ни обслужва докато душа не й остане, готви, кърпи,

търка, лъска, чисти, всяко пени използвува, сякаш са три, става първа, ляга последна и за всичко това явно

никаква отплата няма. Със свръхчовешки сили издържа на татковите постоянно нарастващи икономии, но

намира време да покаже сърдечната, си доброта и към стареца горе, и към проклетото момче, хвърлено на

ръцете й . . . Но, това е седмицата на Мърдок, няма време за венцеславене. Сега, с настъпването на

съдбоносните дни, той показва някаква приятна увереност. Сериозният разговор с татко предната вечер никак

не му подействува и излизайки от там, ми каза:

— Повече нищо не мога да направя!

Сигурно тази непрекъсната работа е наблъскала доста знания под покрития му с пърхот скалп. В джоба си има

пари за обяд, два чифта очила, в случай че едните се счупят, писалка, гума, комплект триъгълници, накратко

казано, всичко. Замислен той тръгна да хване в девет и двадесет влака за Уинтън, където се провеждаха

изпитите за държавната служба. Стоим двамата с мама на вратата, махаме му и от сърце му желаем успех.

Всяка вечер Мърдок се връщаше с местния влак в четири часа и баща му, който тези дни си идваше от работа

рано, вече го чакаше неспокоен.

— Как изкара?

— Чудесно, татко, наистина чудесно! Дните напредваха, увереността на Мърдок растеше. Всички ние упорито

очаквахме думите му, а той флегматично поглъщайки големи количества чай, ни подхвърляше спокойно някакви

кратки коментари за деня.

— Наистина се изненадах . . . Темата тази сутрин беше отвратително лесна. Изписах цял топ хартия . . .

Трябваше да поискам втора тетрадка. Някои не изпълниха дори и половината от първата . . .

— Браво! . . .Браво! — неохотно, но със светнали очи баща му изрече тази рядка похвала.

Мама, без да трепне, се наведе и даде на Мърдок голяма като на татко порция задушена главичка. Аз знаех, а и

всички ние знаехме, че успехът му е сигурен. Това ме радваше, но ме и натъжаваше. Не можех да не се

съпоставям с него и си мислех колко жалко щях да се представя аз при подобни обстоятелства. А имах и други

причини за потиснатото си настроение. Разривът с Антонели, плод на фалшиво приятелство и неблагодарност,

още ме гнетеше. Не посмях да спомена за това пред дядо. Но най-лошото е, че не съм виждал Гавин от две

седмици. Само веднъж се срещнахме на Хай стрийт и се разминахме бледи като платна, вперили поглед напред.

Жадувах за това момче, което предадох, жадувах за него с цялата си душа.

Само един слаб лъч осветяваше хоризонта. Следващата сряда се откриваше Ардфилънския панаир и аз

трябваше да придружа Кейт и Джеми на «спектаклите». В миналото дядо бил редовен посетител на тези

представления и той с жарки фрази ми описа удоволствията там. Когато замислен отбелязах, че сигурно добре

ще се забавлявам, той възторжено ми отговори:

— Ще се забавляваме, моето момче. Ще се забавляваме.

Джеми обеща да ни вземе в два часа с колата с надлъжни седалки. Пристигна навреме, но с друг превоз. Ние с

Кейт го чакахме до прозореца на гостната и ахнахме изумени, когато един жълт автомобил изфуча.

— Щом брат ти Адъм може да кара такава кола, защо аз да не мога! — с ново карирано кепе и по-весел от

обикновено, Джеми веднага обясни. Сем Лайтбоди, механик от Аргайлскня завоод, му бил приятел. Сем наел

колата и щял да ни закара в Ардфилън.

Здрависахме се със Сем — той остана на шофьорското място със слънчеви очила на очите,здраво стиснал двата

вертикални лоста, сякаш подхранваше работата на машината с пулсирането на собствената си кръв. По негово

предложение Кейт изтича в къщи за воал, с който да върже шапката си. После, преди да заемем местата си, ние

обикаляхме възхитени около колата, когато изчеткан, натъкмен, с най-хубавия си бастун в ръка, през портата

бавно се подаде дядо.

— Забележително . . . забележително! — каза той, загледан в колата, после строго се обърна към Джеми: -— Как

си представяте, че ще ви оставя да заведете внучката ми в Ардфилън . . . до толкова късно . . и само някакво

дете да я придружава?

— О, дядо! — каза Кейт раздразнена. — Ти не си поканен.

Но Джеми избухна в силен смях. Той познаваше дядо. Няколко пъти съм ги виждал как излизат заедно от

«Драмбъкския герб» и бършат устни с опакото на ръцете си.

— Нека дойде. Колкото повече сме, толкова по-весело. Скачайте!

След няколко предварителни потръпвания колата се разтресе и плавно се понесе по Драмбък роуд. Кейт и

Джеми седяха на високата предна седалка до шофьора, перата по яката й от боа грациозно трептяха на вятъра.

Ние с дядо се разполагахме в голямата задна част на автомобила. Едва тръгнахме и една ръка, ръката на Джеми

се протегна назад с голяма пура. Дядо прие, запали, нагласи единия си крак на седалката и се облегна царски.

—Очарователно, Робърт! — говореше той с благовъзпитания си глас. — Надявам се, че ще ни повозят из града.

И хората ще могат да ни видят.

Всъщност, ние се спуснахме под жедезопътния мост и се отправихме към Хай стрийт. Изведнъж див вик ме

накара да се надигна. Видях Мърдок, застанал на гаровия изход. Махаше ни с ръце да спрем. Профучахме край

него, той свали бомбето си и като продължаваше още да ни маха с ръка, започна тежко да върви след нас.

— Спри, Сем, спри! — извиках аз. — Това е нашият Мърдок.

Колата спря с ужасен тласък, застана на едно място и всички ние заподскачахме като грахови зърна върху

барабан. Сем също подскачаше и с измъчен израз на лицето се обърна — очевидно той смяташе, че такива

извънредни спирания и тръгвания не влизаха в нормалното управление на автомобила. Но ето го Мърдок, пуф-

тящ, задъхан, с дебелите си празнични дрехи. Качи се и като се тръшна на седалката отзад, обясни:

— Идвам с вас.

Мълчание. Нямаха ли край тези самопоканили се гости? Дядо особено беше засегнат от това натрапничество,

но натискайки лоста, Сем разреши трудното положение и ние изхвръкнахме напред, след като ни разтресе

няколко пъти. Скоро вече бързо се носехме из града.

— Как изкара, Мърдок? — изкрещах аз, надниквайки вятъра, който приятно свистеше край ушите ни.

— Чудесно! — каза Мърдок. — Просто чудесно — Все още задъхан, той се сви на седалката с полуотворена

уста, вдигна яката на сакото си над ушите, които днес стърчаха повече от всякога. Изглеждаше блед. Помислих

си, че е от силното тичане. Вееше си с шапката някак си без нужда. Отвори по-широко устата си, сякаш да каже

нещо, после пак я затвори.

Сега разговорът стана невъзможен. Излязохме извън града и се спуснахме по брега на река Ли. Пред нас,

простряно чак до морето, лежеше широкото устие, залято от подобни на пайети отражения на силното слънце.

Покрай брега, през равните зелени пасбища и пясъчни дюни се извиваше бяла лента — пътят, по който

трябваше да минем. На запад над синята мъгла се виждаше един по-наситено син силует — вечно изправен там

като на стража, — планината Бен. Такава красота, такава спокойна и светла благодат! Защо не можех да гледам

всичко това без в сърцето ми да се прокрадват тъга и болка? Нещастно дете, у което красотата винаги ще ражда

тази далечна тягостна мъка. Въздъхнах и се предадох на тъжния сладък възторг от нашия летеж.

Колата работеше отлично. По надолнище достигахме до двадесет мили в час. Когато се носехме през селата,

хората изтичваха на вратите и гледаха след нас. Мъжете, заети с работа на полето, се изправяха и махаха с

мотики към тази новост на техниката. Само животните от околността сякаш ни посрещаха с негодувание. Сем

употреби цялото си умение да заобиколи една упорита крава, разлаяни кучета яростно ни експортираха, изпод

колелата изхвърчаха възмутено кокошки — веднъж имаше и пера, но облаците бял прахоляк зад нас милостиво

оставиха убийството под съмнение. Можем да отбележим само едно-единствено унижение — смелото сърце на

колата ни се запъна на един склон. Успоредно с нас вървяха някакви селски грубияни, тръгнали за

представленията. Невеж смях:

— У-у-у, слизайте и бутайте!

В Артфилън налетяхме в четири часа, твърде рано за удоволствията на представленията,

защото всъщност те започваха вечер. Кейт прекоси улицата, за да купи на мама нещо от специалния шапкарски

магазин в този хубав морски курорт, Сем изключи мотора, а ние се загледахме в галактиката подредени върху

зелената площ до пътя край брега сергии, палатки и въртележки с плажа и плискащите се вълни отзад.

Изведнъж, свит на седалката, бледен и нещастен, Мърдок силно се раздвижи, та чак разтърси колата. Помислих

си, че пак тръгваме. Но не, експлозията идваше от душата на Мърдок.

— Ще се самоубия!

Той изрече заплахата така високо, почти изкрещя, та веднага привлече вниманието на всички ни върху себе си.

Удряше седалките с юмруци, пулеше очи и продължаваше:

— Казвам ви, ще се самоубия! Не искам никаква служба в пощенската централа. Грешката е само таткова. Ще се

убия и той ще е виновен. Убиец!

— В името на бога, човече! — сепна се дядо. — Какво ти е?

Мърдок загледа и него, и всички нас с онзи тъп поглед в късогледите си очи. Изведнъж не издържа и се разрева.

— Скъсаха ме. Комисията ме прати да си вървя. Просто ми казаха да не се връщам повече. Да не се връщам.

Трябва да е грешка. Представих се чудесно, чудесно!

Скъсан. Мърдок скъсан! Мълчахме вцепенени. От силните му ридания сега всички се тресяхме. Имаше

опасност навън да се събере тълпа.

— Слушай! — хвана го дядо за яката на палтото. — Съвземи се.

— Има нужда от нещо подкрепително — този трезв съвет дойде от Сем.

— Ей богу, прав си. Трябва му нещо да го направи мъж.

Дядо и Джеми изкараха безпомощния Мърдок от колата, а Сем отвори двукрилата врата към крайморската

винарска изба точно отсреща. Преди да изчезнат в прохладното помещение, Джеми извика през рамо:

— Поразтъпчи се наоколо, момче. Няма да се бавим!

Постоях известно време така и си мислех: «Бедният Мърдок». После печален прекосих пътя. Панаирният

площад започна да се изпълва, тъй като тук се стичаха хората от съседните райони. Познах някои ливънфордци.

Изведнъж погледът ми улови една фигура — малка, загоряла, решителна. Беше Гавин!

Стоеше сам край малка група и с присъщото за него презрение наблюдаваше усилията на един амбулантен

търговец да продаде часовници от чисто злато на някакъв изпълнен с благоговение фермер. После се обърна и

погледите ни се срещнаха над главите на тази безлична тълпа. Силно се изчерви, сетне пребледня и въпреки че

отмести поглед, не помръдна от мястото си. След малко направи няколко стъпки към мен и застанал настрана от

другите, започна съсредоточено и неподвижно да изучава афиша, рекламиращ парните люлки на Уилмът.

И аз почувствувах притегателната сила на афиша. Въпреки примитивния му печат и въпреки че в него нямаше

нищо, което да не знаех наизуст, скоро аз също го гледах, застанал до Гавин, съвсем блед, а бузата ми започна да

трепка — една ужасна моя особеност. Тя винаги се проявяваше, когато съм неспокоен и напрегнат. Невъзможно

ми е да кажа кой проговори пръв. И двамата дишахме тежко, погледите ни останаха приковани върху този

разкъсан афиш с неясните очертания на една лодка-люлка, застанала на носа си.

— Вината е моя!

— Не, моя е!

— Моя е!

— Не, Роби, наистина е моя! Ревнувах, че имаш друг приятел. Не искам да имаш нито един приятел на тоя свят

освен мен.

— Ти си единственият ми приятел, Гавин. И винаги ще бъдеш! Кълна ти се. Кълна се още, че аз съм виновен,

само аз, глупакът.

— Не, аз.

— Не, аз.

Последната дума той остави на мен, велика жертва — знае, че аз съм по-слабият от двамата. Афишът загуби

притегателната си сила. Осмелихме се да погледнем един към друг. В очите му прочетох, че и той е бил

нещастен като мен. Този така неудържимо желан миг на подновяване на нашата дружба разруши бариерата на

сдържаността ни и пробуди у нас една изява на чувствата ни, по-силна дори от крепкото ни ръкостискане.

Хванах го здраво, здраво под ръка и така, блажено усмихнати и мълчаливи, отминахме, сляхме се с тълпата и се

загубихме в нея.

Засвири музиката на въртележките, пронизително запищяха свирките на люлките. Удряха цимбали в такт с

живия негърски танц, фанфари оповестиха за Клео, най-дебелата жена на земята. По сцената извън палатката

гръмогласни господа с високи яки и фльонги на вратовете започнаха да размахват малките си бастуни: «Насам,

дами и господа! Насам, при Лео — човекът -леопард! Насам към перуанските джуджета! Към единствения

говорещ кон! Насам, насам!» Спектаклите оживяха пред нас. Бутахме се замаяни напред. Джеми ми даде един

флорин за харчене. И Гавин имаше толкова. Беше дошъл с влак от Ливънфорд, но сега можеше да се върне с

мен. Не трябваше да се разделяме. От тази мисъл ми стана още по-радостно.

Опитахме късмета си в мятането на кокосови орехи и скоро всеки от нас получи по три хубави млечни ореха.

Гавин проби единия с джобното си ножче и ние поред пихме от чистия сладък сок, а той се стичаше в гърлата

ни. Посетихме лотарийните сергии, атракциите във вода, стрелбището. Обсипаха ни с трофеи — игли, копчета,

дребни лъскави предмети и пера. Спусна се мрак и нафтовите лампи заблещукаха. Тълпата нарастваше,

музиката гърмеше, ускоряваше ритъма. «Хуп, хуп, хууп» — носеше се от люлките. Веднъж погледът ми попадна

на Кейт и Джеми. Близо един до друг те се смееха и смело усвояваха веселия негърски танц. И пак видях дядо,

Сем и Мърдок, яхнали три дървени коня, те шеметно се въртяха, строени на един ред, спускаха се и се издигаха

под светлините и грохота на оркестъра. Бомбето на Мърдок беше килнато, между зъбите му се крепеше пура,

изцъклените му очи ликуваха. От време на време той се надигаше от стремето и нечовешки крещеше.

Става късно, много късно. Накрая, уморени, но щастливи, всички се събираме в колата. Особено щастлива е

Кейт. Тя често поглежда Джеми и очите й нежно светят. Мърдок глуповато хвърля свиреп поглед към Гавин и

обявява:

— Не ме е грижа, казвам ви, хич не ме е грижа, всичко това няма никакво значение за човек с моята

интелигентност.

После топло разтърсва ръката му. Когато Сем, незаменимият Сем застава под капака и подкарва колата, Мърдок

и дядо подхващат мелодичен дует: «Дженивива . . . Джени ... ви . . . ва. . .». По средата Мърдок бързо се спуска

навън в тъмнината и оттам чувам звуци на продължително и ужасно повръщане.

Вече сме на път за къщи, движим се в прохладния нощен въздух далеч от блясъка и врявата. Дядо спи на

задната седалка, а бледен, Мърдок се е отпуснал на рамото му. На другата седалка един до друг седят Кейт и

Джеми. Ръката му е обгърнала кръста й и двамата наблюдават новолунието.

Отпред сме двамата с Гавин. Дружбата ни се възстанови и никога вече няма да се разделим . . . Поне докато . . .

Но, слава богу, ние не знаем за това. Щастливи сме и самоуверени. Чува се само равномерният ход на мотора,

славното съскане на ацетиленовите лампи. Сем, нашият недостъпен шофьор, мълчаливо седи сам. Все по-

натътък и по-нататък в нощта. Две момчета заедно покоряват мрака и неизвестното под непокорните звезди.

— Ето, това ми харесва! —шепне Гавин.

Знам точно какво иска да каже.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Дядовата философия, несъмнено основана на печалния опит, е, че човек трябва да плаща за всичките си

удоволствия. Когато прекалено се въодушевявах, той ме предупреждаваше «А, бе, човек, ще си пострадаш за тая

работа!». И сутринта след пътешествието ни на панаира наистина страшно си изпатихме. Събудих се по-късно

от обикновено, а в къщата вече цареше съдбовна тишина. Мърдок беше още в леглото, татко бе излязъл на

работа, мама вършеше нещо в кухнята. Дядо пушеше възбуден със зачервен нос и изглежда никак не му беше до

мен сега.

После слязох долу, входната врата се отвори и влезе баба. Беше се върнала вчера следобед, без аз да знам, и с

хубавата си шапка и обшитата с мъниста наметка, вече беше успяла да прескочи до котелния завод за пенсията

си.

— О, бабо! — извиках аз. — Не знаех, че си се върнала!

Тя не отговори на радостния ми и развълнуван поздрав, а продължи напред с някакъв странен, напрегнат израз

на лицето. Спря се точно срещу мен и от мрачната загриженост в погледа й ме обхвана неспокойно тревожно

чувство.

— Робърт, Робърт— каза тя със спокоен, но неестествен глас. — Не мога да повярвам такова нещо за теб.

Свих се до стената. Разбрах — без съмнение беше научила от мис Минс за измяната ми към всички онези нейни

пламенни часове на молитви. Неясно макар, но аз бях подготвен за разгрома над баба. Но горчивата й мъка,

позеленялото й лице и безумно изтеглените напред устни ме удивиха и изплашиха.

— Някой ден пак ще ти се иска да се върнеш при баба си — не каза нищо повече, но тонът й, огорчен и тъжен,

ме накара да потреперя. Разтворил уста, аз я наблюдавах как се качва по стълбите. Почука на вратата и

решително влезе в стаята на дядо.

Изтичах в гостната. Защо ли религията, с която съм се родил, предизвиква у баба такава мрачна и дива ярост?

Отговорът ме унищожи. Тази достойна, почтена жена в целия си живот е разговаряла може би само с трима

представители на моята вяра, невевежеството и погрешните й схващания за нея бяха съвсем абсурдни. И все пак

тя ме ненавиждаше. Няма лесно да прости на дядо съучастието му в първото ми причастие.

И наистина, в този миг аз чух гръмки гласове над мен, а след малко, коленете ми още трепереха, до слуха ми

достигнаха стъпките на дядо във вестибюла. Надникнах. Той бързо и неспокойно си слагаше шапката.

— Ела с мен, момче! — каза ми той рязко. — Време е двамата с теб да се махаме от тук.

Навън разбрах, че е разтревожен. Несъмнено тя здравата го е нахокала заради отстъпничеството ми, ала се

оказа, че за вълненията му имало по-силна причина. Заседяла се до късно край прозореца на спалнята си, тя

ясно видяла «положението», в което се върнал Мърдок предната вечер и сметнала за свое задължение по време

на закуската да каже за това на татко.

Дядо винаги гледаше да стои по-настрана от татко, тъй като знаеше, че зет му го ненавижда. В паметта ми има

само един случай татко и дядо да са заедно за по-дълго време, и то когато татко в пристъп на великодушие,

умело насърчаван от мама, разведе двама ни с дядо из новото ливънфордско стопанство, поливано с водата от

нечистите канали, и тогава случаят приключи печално. Изпълнен с гордост, татко ни разказваше за различните

окислителни и филтриращи пластове, обясняваше ни с разпалеността на истински хигиенист как, независимо от

началния продукт, при тази система крайният резултат е чиста питейна вода. Напълни една чаша и ми я

предложи.

— Опитай и ще видиш!

Аз се поколебах над мътната течност.

— Не съм жаден — запънах се аз. Тогава татко предложи чашата на дядо, а на

неговото лице цял следобед трептеше добре познатата ми усмивка.

— Никога не съм бил любител на водата — заговори меко дядо, — А на това питие още по-малко.

— Не. ми ли вярвате — изкрещя татко.

— Ще повярвам — усмихна се дядо, — ако сам я изпиеш.

Татко изля водата и си отиде.

Обикновено двамата мъже рядко се срещаха, пътищата им не се пресичаха, и ако дядо видеше инспектора в

града, той веднага правеше стратегическа обиколка. Но сега стълкновението беше неизбежно. Вчера лудорията

на Мърдок изглеждаше съвсем допустима, но сега в прохладната сутрешна светлина тя доби много зловещ

характер. Пълен въздържател, татко смяташе пиенето за проклятие, грешно пилеене на пари. Той бе разярен от

провала на Мърдок в изпитите, никой не знаеше докъде може да стигне той в наказанието си към негодника,

повел сина му по кривия път.

Когато достатъчно се отдалечихме от къщи, дядо намали крачка и доста високомерно се обърна към мен:

— За щастие имаме си собствени ресурси, Роби. И приятели, които ще ни дадат залък хляб, ако ги помолим.

Отиваме да навестим Антонели.

Спрях се съвсем объркан.

— Не, дядо, това не!

— И защо?

— Защото ... — млъкнах. Все пак трябваше да му кажа. Не можех да понеса да го унижат и да тръшнат вратата

под носа му.

Нищо не каза, нито дума. При всичката си любов към ораторствуване, той имаше и дарбата мълчаливо да

изтърпява унижението. Но ударът беше тежък. Лицето му се покри със странни петна. Помислих, че ще се

върне в Драмбък и ще се събере със Садлър и Питър Дики. Но не, той продължи по Хай стрийт, покрай Ноксхил

и ме заведе до едно непознато място в южната част на града.

— Къде отиваме, дядо?

¦— Да се измием във водата на огорчението — отвърна той рязко.

Дали така мислеше, или солените Ардфилънски ветрове събудиха у него желанието да види морския бряг, или

пък просто искаше да се отдалечи колкото може повече от всичко, което го огорчаваше, не знам. Но скоро ние

минахме покрай ноксхилската поляна и се озовахме на брега на устието, точно под пристанището.. Брегът тук

не беше идиличен, а представляваше протежение от тъмни ивици нанос, на места нарязани от снопчета зелени

водорасли и плоски скали, сиви от полепналите по тях млади миди. Имаше отлив и водата се виждаше

медносива. Още се забелязваха високите комини на котелния завод; тракането на чуковете от

корабостроителницата, струята, изтичаща от водопровода на пералнята — всички тези звуци, непосредствено

напомнящи промишления живот, не намаляваха, а напротив, увеличаваха пустотата на мястото.

Но във вятъра се чувствуваше някакъв дъх, солен дъх. Изведнъж около нас беше оная самота, толкова желана от

дядо. Той седна, свали обувките и чорапите си, нави панталоните до коленете и шляпайки по мокрия пясък,

нагази в плиткото. Гледах как сивите вълни галят кокалестите му глезени. Тогава сам събух обувките и чорапите

си, тръгнах по влажните следи от краката му и започнах да газя до него.

След малко той свали шапката си, оная чудна шапка, която неизменно отъждествявах с дядо — голяма,

квадратна, избеляла, с три металически дупки за проветряване от всяка страна, от дългото носене станала

твърда като желязо, онази шапка, държала в себе си толкова много редки ценности, като се започне от главата на

дядо и се стигне до един фунт крадени малини, шапка, която е служила и още ще служи за толкова много и

разнообразни цели. В нея, сега навеждайки се, той започна да слага сърцевидни и обикновени миди, намерени

по този тъжен бряг . . .

Сърцевидните миди бяха съвсем бели и надиплени и само леката издутина с големина на шестпенсова монета

издаваше присъствието им под залетия с вода пясък. Другите, с пурпурен седефен блясък, полепваха здраво на

гроздове в цепнатините на скалите. Събрахме пълна шапка най-различни миди и дядо се изправи:

— Момче — отбеляза той, сякаш се обръщаше към меланхоличната вода, — може да е лошо . . . но не чак

толкова.

На сухата част на брега, покрита с изхвърлени от морето водорасли и плавеи, с продънени сандъци и един

сламен матрак от някой кораб, ние запалихме пращящ огън. Докато се печаха обикновените миди, дядо ми

показваше как да ям сърцевидните. Държиш я над огъня докато се отвори и бързо гълташ соленото съдържание.

Намирал ги вкусни, много по-хубави от стридите, ми каза той и тъжно изгълта много миди, сякаш, солени и

стипчиви, те подхождаха на сегашното му настроение. На мен не ми харесаха, но обикновените миди излязоха

съвсем по вкуса ми. Те широко се разтваряха, много широко и върху седефените черупки се показваше

опеченото съдържание: влакнесто като месо и сладко като орех.

— И чинии няма да мием — забеляза дядо с мрачна усмивка след като свършихме. Запали лулата, легна

подпрян на лакътя си, погледът му блуждаеше замечтано наоколо, и той добави на себе си, сякаш ожаднял от

соленото меню. — Сега бих си пийнал нещо.

Тук, преди следващите събития, трябва да се опитам да покажа една важна черта от характера па дядо. Той

имаше една любов, една слабост — пиенето. Понякога вечер чувах неравните му стъпки по стълбите и заедно с

тях блъскане и веселите възклицания на човек, несмущаван от това, че се удря в разни предмети из тъмното. Но

не беше пияница. Да го считаш за «стар пияница», както рязко се изразяваше Адъм, беше голяма

несправедливост. Наистина, здравата се е напивал, но между две пиянства винаги е имало дълги периоди

на трезвеност, никога не е участвувал в ливънфордските съботни оргии, когато улиците се напълваха с

олюляващи се фигури. През целия си живот с. такава упоритост е искал да върши смели, храбри, чудесни

постъпки, та напоследък сам започна да си вярва, че наистина ги е вършил. А в действителност кариерата му е

съвсем банална. Дедите му са били изключително състоятелни — баща му, в съдружие с двама чичовци,

притежавал известната спиртна фабрика в Глен Невис. В семейния албум ми попадна пожълтяла снимка на

младеж с пушка и две кучета сетери, застанал на стъпалата на внушителна селска къща. Представяте ли си

изумлението ми, когато мама ми каза, че това е дядо край дома от детството му и тя добави с лека усмивка и

въздишка: «На времето Гау бяха много уважаваш! хора, Роби.» Данъкът за малца разорил семейството и сега аз

знам, че след «фалирането», още младеж, дядо бил принуден да започне скромен живот в Ливънфорд като чирак

при едни механик. Но «занаята не научил». Бил нетърпелив, а и принудителната женитба (и за нея никога не е

съжалявал) за едно обикновено момиче от народа, което го боготворяло, го отправя в железарския бранш. Не

успял и тук, но с висок дух, той работил поред и като чиновник, и като общ работник във фермата, като

мебелист, търговец на шотландски манифактурни стоки, касиер-домакин на един параход по Клайд, докато

накрая, с помощта на връзките си с Глен Невис, също като поета, когото толкова; силно обожавал, станал

акцизен чиновник в митницата.

Разочарованието от себе си, умението да завързва приятелства, а и фактът, че «работел сред спиртните

напитки», го превърнали в пияница, но никога в груб пияница. Влечението му към бутилката не беше вкоренено

в него, то се проявяваше на периоди и произтичаше от особеностите в характера му, от онова странно

преплитане на противоположни качества, което ще го накара в един миг да защищава като лъв невинността ми,

а в следващия . . . но за това ще чуем много по-късно.

Сега, както бе потиснат, имаше причини да се вярва, че влечението му излиза наяве, подтикнато от горчивото

чувство за бабиното предателство.

— Някаква си особа — заяви изведнъж той — не ми дава да дишам още щом стъпи в къщи. Но аз й дължа нещо

за всичко, което ми е направила. «Води Мърдок към гибел!» —- тук дядо спира, за да посочи раздразнено с

влажната дръжка на лулата си. — Ей го, пристига «Кралят на островите ... на обиколка из Шотландия . . .

Превъзходен кораб.

Гледахме как претъпканият параход за разходки се движеше по реката, витлата отблъскваха водата, проблясваха,

развяваха се знамена, от двата наклонени червени комина се проточваха струи дим, към нас от борда се носеше

нежна, приятна музика на «немски оркестър» и дълго още продължаваше тъжно да звучи, докато вълните се

надигаха и връхлитаха към брега. Нещастни лентяи, отхвърлени без нито едно пени, ни се искаше и ние да сме

на борда.

-..... В началото — с горчивина поднови разката си дядо,........когато дойдох да живея в Луамънд

вю, след смъртта на жена си, се правеше, че е приятелски настроени към мен. Кърпеше чорапите ми, слагаше

чехлите ми край огъня. После ме помоли да престана с пушенето — не й харесвала миризмата. Аз отказах и

оттук започна. Оттогава действува срещу мен. Разбира се, тя печели. Независима е. Обядва долу, взема

«Ливънфорд хералд» преди мен. В събота вечер за нея има топла вода, сутрин първа влиза в банята. Казвам ти,

момчето ми, от това може съвсем да се вкиснеш.

Минаха и други кораби: няколко натоварени шлепа, старо крайбрежно корабче, речен ферибот на котвена

верига, който правеше курсове между пристанището и пясъчния бряг, първокласният, с бели комини параход от

Инверъри «Куин Александра». После дойде един океански параход, невероятно голям, «параходът-месарница»,

построен от братята Маршъл за търговия с Аржентина. Той мина бавно, тайнствено зад шумния влекач, на

мостика, както ми каза дядо, стоеше лоцманът. Проследих парахода с насълзени очи, докато той се превърна в

тъмна точка върху далечната повърхност на разширяващото се устие, зад което сега слънцето залязваше в

пурпурна мъгла.

Дядо размишляваше мрачно. Никъде няма като корабите на Маршъл, а Клайд е най-благородната река в света,

Робърт Бърнс — най-великият поет. . .един шотландец може да набие трима англичани. . . даже ако едната му

ръка е вързана зад гърба. . .а да се справи с една жена за всеки мъж е трудно. Дълго мълчание. Изведнъж дядо се

изправи и с непоколебима решителност се плесна силно с ръка по бедрото.

— Ей богу, ще го направя!

Обърнах се стреснат към дядо. Умът ми все още беше изпълнен с благородни размисли, с бавната и

величествена картина на отпътуването и предполагах, че неговите мисли също бяха с подобна нагласа. Той вече

не се чувствуваше унил и потиснат. Мрачна решителност озаряваше цялото му лице, излъчваше се дори от носа

му. Стана.

— Хайде, момче! — повтори той няколко пъти съвсем тихо, сякаш с някакво страхопочитание към собственото

си откритие. — Ей богу, какъв маскарад ще бъде.

Докато той бързо ме мъкнеше обратно през града и спря само да свери часовника си с църковната кула, аз ще си

позволя още едно обяснение. Думата «маскарад» на местно наречие, което по съвсем обясними причини

използувам умерено, по своята същност изразяваособен акт на отмъщение, отмъщение, отличаващо се с

дяволска хитрост. Само не мислете, че то е нещо дребно, някаква обикновена шега. Наистина «маскарадът»

носи удовлетворение на изпълнителя и обърква жертвата, но дотук слабото сходство свършва. «Маскарадът» е

потресаващ, традиционен, справедлив изблик на омразата. Ако в Корсика при подобни обстоятелства се хващат

за оръжието и стават партизани, в Ливънфорд сядат на безлюдния плаж, замислят се и после пускат в

изпълнение «маскарада».

— Къде отиваш, дядо?

— Първо да навестя тези чудесни Антонели — и за да намали уплахата ми, добави с тон, неподлежащ на

описание. — От задния вход!

Изплашен, аз останах на ъгъла, а той обиколи за Антонели откъм задния двор. Нямаше го само няколко минути

и въпреки това облекчено се отпуснах, щом отново се появи, явно невредим и дори мрачно усмихнат. Тръгнахме

в сгъстяващия се мрак и дядо пое по безлюдния общински път.

От време на време му хвърлях въпросителни погледи отстрани, чувствувах как се движи с необикновена

напрегнатост, с оная странна жива неподвижност на носачите, понесли цели кули от безброй кошници на

главите си. После видях как шапката му сама се повдига, завъртва се и спокойно се настанява обратно на

челото. Но все още не се досещах. Едва когато от края й се изви тънка опашка, вплетена като плитка в дядовите

кичури, разбрах, че в шапката му беше Николо.

Толкова се изненадах, та дори не можах да продумам. Но дядо почувствува, че забелязах маймунката и лукаво

ми смигна:

— Шапката ми му хареса. Не представляваше никаква трудност да го примамя в нея.

Почти беше се стъмнило, когато малко преди осем часа стигнахме в Луамънд вю.. Тогава разбрах цялата

тънкост на дядовия план. В четвъртък вечер в седем и тридесет обикновено татко ходеше на събрание в

строителното дружество. Стигнахме до стаята на дядо без никой да ни види.

Николо не беше съвсем здрав. Добре ни познаваше — едно щастливо обстоятелство, тъй като при вида на

непознати винаги се вълнуваше. В същото време новата обстановка изглежда му хареса. Движеше се из стаята,

оглеждаше нещата, приятно изнанадан. Мисля, че току-що го бяха нахранили и навярно на това се дължеше

доброто му настроение. Дядо му предложи ментов бонбон, но той отказа. Дядо равнодушно съзерцаваше

маймунката. Отнасяше се резервирано към животните, с чувство за собствено достойнство, никога не стигаше

до интимничене. Разбира се, макар в присъствието на мисис Босъмли да показваше голямата си любов към

Микадо, виждал съм как с отвращение е ритал котката, срещнеше ли я сама в тъмното.

Девет часът. . . Шумът на площадката показваше, че баба отива в банята. Дядо чакаше мрачен, нащрек и веднага

се задействува. Със забележителна за човек на неговите години бързина, той вдигна Николо и изчезна през

вратата. Няколко секунди и отново се върна, но без маймунката.

Пребледнях. Най-после разбрах целия смисъл на неговия «маскарад». Треперех и съзнавах с ужас, че очаквам

какво ще стане. Седнах до дядо. Той гризеше ноктите си. Напрегнато се ослушвахме как баба отново тежко

пресича площадката. Чухме я да влиза в стаята, доловихме отмерения шум при събличането, скърцането на

леглото, когато ляга. Тишина, ужасна тишина. После въздухът се процепи от вик, още един. . .и още един.

Какво се бе случило, баба сама трябва да разкаже. Следващите години баба неведнъж щеше да повтаря тази

история, най-вече пред приятелката си мис Тиби Минс и винаги със страшна сериозност. Нищо чудно, че за

случая винаги си мисля като за «бабината среща с дявола». Ето как е станало:

«Значи, Тиби, в тази страшна нощ, когато нечестивият дойде при мен, аз бях в най-добро здраве и разум.

Съблякох се, прилично сгънах дрехите си на люлеещия се стол, облякох нощницата, сложих шапчицата. Като

християнка прочетох глава от библията, махнех си зъбите

и запалих свещта — знаеш, аз винаги държа през нощта запалена свещ до себе си. После сложих глава на

възглавницата и както винаги се готвех да заспя в обятията на спасителя, но почувствувах как нечестивият скочи

на гърдите ми. Отворих очи. А от там, дори и пред съда ще го кажа, до мъждукащата свещ, втренчил поглед в

мен, стоеше сатаната.

Не, не, не беше сън, Тиби, съвсем не беше. Не спях. При това не съм и фантазьорка. Там беше той, сатаната —

опашат, ухилен, скимти и скърца с големите си зъби срещу мен, сякаш ще направи всичко, за да ме завлече в

пъкъла. Но, трябва да се съгласиш, Тиби, аз лесно не се плаша, но за миг кръвта ми съвсем се смрази в жилите.

Дъх не можех да си поема да извикам, камо ли да прошепна молитва. Просто лежах като труп, кокорех се срещу

звяра и той се кокореше срещу мен.

Изведнъж той нададе писък и започна да се друса по гърдите ми, сякаш аз бях някакво пони. Казвам ти, Тиби,

ако преди това не можех дъх да си поема, то сега останах съвсем без въздух. Той сграбчи ушите ми с двете си

лапи и започна да тръска главата ми, сякаш тя беше бидон с мляко. Той се друсаше и се клатеше, клатеше се и се

друсаше докато всичкият ми въздух излезе. И през цялото време от очите му изскачаха искри като въглени.

Тиби, женице, уплаших се, кожата ми настръхна. А звярът усети това, защото започна да ме халосва, да скимти,

да прави каквото си иска с мен, докато не ми смъкна косата и въпреки че не е прилично, ще кажа — докато и

ризата от гърба ми не съдра.

О, само ако имах самообладание да го назова по име, но горкият ми ум съвсем не беше на място. Можах само да

прошепна с едва чут глас, сякаш изпод земята: «Отивай си, сатана, отивай си!».

Колкото и слабо да съм го казала, мисля, че това възпря звяра. Във всеки случай той престана да ме бъхти,

ухили се и хвана зъбите ми, които винаги държах до леглото. И после, както се надявам бога да срещна, така не

го видях, как се изправи на леглото и започна да извършва всякакви движения със зъбите ми, да прави гримаси,

сякаш ги вади и слага в устата си.

Казвам ти, Тиби, вероятно това ме спаси. Когато видях как този звяр се гаври с двойната ми златна челюст, при

вида на това светотатство, кръвта в мен се надигна, аз се раздвижих от вцепенението си, седнах па леглото и го

ударих с юмрук.

— Ах, ти, звяр такъв, звяр! — извиках аз. — Господ ще те върне пак там, долу.

Още щом чу името на всевишния, тъй като обикновения ми човешки юмрук не можеше да го възпре, той нададе

писък, който може да те вкамени. Скочи от леглото и продължаваше да пищи и вика. За щастие нощта беше

топла и тъй като исках да подишам чист въздух, съм оставила вратата леко открехната. Той излезе от стаята като

проблясък на адски пламък, а аз лежах, цялата се тресях и благодарях на провидението за милостивото ми

избавление. Не можах да се съвзема повече от минута. Но когато и това стапа, запалих газта и възхвалявах

небето, че не пострадах много. Тогава видях, господи спаси помилуй, видях, дано бог ми

помогне да го понеса, казвам ти, видях какво е направил звярът. Не ми беше откраднал челюстите, не, не това,

пито пък ги беше строшил. Но със задна злонамереност и отмъстителност ги беше пуснал под леглото в

нощното ми гърне.»

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Следващия вторник лятната ваканция свърши. Кейт поднови занятията в началното училище, а аз отново

тръгнах в Академичното. Спомням си ясно деня — той бележи върха на онова настроение. - дълбокото униние,

което обхващаше дядо като облак. Това настроение аз наследих от него и когато пораснах, то ме измъчваше –

настроение, което ме обземаше, щом животът миставаше мрачен и недостоен.

Времето продължаваше да бъде тягостно жежко. Баба остана уединена в стаята. Мърдок странеше от другите

той тайно започна да работи в разсадника на мистър Далримпъл.

Дядо не проявяваше никакво желание да се среща с приятелите си. Нямаше и нищо за преписване оставаше

само да се понася жегата и татковото възмущение.Със стареца се заяждаха, тормозеха го. Само един малоумен

може да измисли такова нещо да не му дават цигари. Мисля, че именно това породи у него тази последна

забележка, докато той тъжно въртеше между пръстите си празната лула:

— Какъв е смисълът, момче ... какъв е смисълът....

На следващата сутрин, докато аз се облечах а татко закусваше недоволен и ругаеше стареца, мама слезе долу

и възкликна с изненадан, а заедно с това и смутен глас:

— Дядо го няма горе! Къде ли може да е отишъл?

Тишина и после татковата изненада се превърна в негодувание:

— Чашата преля! На обяд да е тук или ще му дам да разбере!

Объркан, но все още не много разтревожен, аз тръгнах с Гавин към Академичното училище и там разбрахме, че

не само ще сме в един клас, но и ще седим един до друг. Това и новите учебници, които старателно занесох на

мама да подвърже, ме занимаваха цял ден. Но когато вечерта седнахме на чай, по зачервените очи на мама и

сдържаността на татко разбрах, че е станало нещо сериозно.

— Никаква следа ли няма от него досега? Мама тъжно поклати глава.

Татко започна да барабани с пръсти по масата и да хруска препечената си филия хляб, сякаш захапваше главата

на дядо.

Тишина. Тогава влезе Мърдок и унило забеляза:

— Може нещо да му се е случило.

Татко погледна кръвнишки нещастния младеж.

— Млъкни, глупако! Вече имаше възможност да покажеш колко ти е ума.

Мърдок се сви и настъпи още по-мъчителна тишина. От яд татко отново заговори:

— Трябва да кажа, че е много трудно постоянно да се издържа такова бреме. Но когато той започне да се

застоява извън къщи, да пиянствува. . .

Накрая предизвикана мама го прекъсна, от възмущение по бузите й избиха петна.

— Откъде знаеш, че върши такива неща. . . Татко изненадан втрещи в нея поглед.

— Бедният старец няма и един фартинг за себе си — продължи мама. — Всички го тормозят, наричат го какво

ли не. Пияница е наистина. Както се отнасяха с него напоследък, никак няма да се учудя, ако е направил някоя

отчаяна стъпка! — и заплака.

Мърдок погледна разстроен като човек, доказал правотата си, а Кейт отиде да успокои мама.

— Наистина, татко — каза тя с предупреждаваща нотка, — ти трябва да предприемеш нещо. Той няма пари и не

може да е отишъл далече.

Лицето на татко изразяваше нещастие.

— И да накараме всички съседи да приказват. . . Не ни ли стига вече? — и стана от масата. — Казал съм на

моите хора да си отварят очите в града. Повече от това не мога да направя.

Хората на татко бяха един дългурест помощник на име Арчибалд Джап с вид на човек винаги ревностно готов

да извърши всичко, защото се надяваше да заеме татковото място, и едно момче, което така бавно се движеше,

та работниците в котелния завод и разни други иронични младежи го наричаха бързоногият вестител. Въпреки

че не излязох прав, не се надявах много на това съдружие. Спомних си настроението на дядо за уединяване в

последно време и страшно се разтревожих.

На следващата сутрин — от него никаква следа. Над дома тежеше тягостна, напрегната атмосфера. По обяд все

още нямаше новини. Тогава татко удари не много силно по масата с длан и каза с тон на човек, съобщаващ

решението си:

— Ще телеграфираме на Адъм!

Да, да, да се извика Адъм, добро, логично действие. Но една телеграма. . .0, този страшен вестител, почти

неизползуван в дома ни, сякаш беше предзнаменование, почти предвестник на нещастие. Отказвайки се от

помощта на Мърдок, мама сложи шапката си, и наклонила глава на една страна, сама отиде до Драмбъкския

пощенски клон, за да изпрати телеграмата. След час дойде отговорът: «Идвам утре четвъртък три часа следобед.

Адъм.»

Лека-полека, при такъв бърз отклик и такова делово решение, духът ни се повдигна. Мама сложи телеграмата в

чекмеджето, специално предназначено за нещата на Адъм — за писмата му, ученическите доклади, стари

пликове от заплатата му и даже завързан с панделка кичур коси — и забеляза:

— На Адъм можеш да се осланяш.

На следващия ден, преди пристигането на Адъм, дойде страшна вест. Както се шляех отчаян из къщи, татко се

върна посред бял ден от работа, придружен от Арчи Джап. Младежът остана във вестибюла, а татко се

приближи до мама и след известно колебание с мрачен, дори загрижен израз, рече:

— Майко, приготви се. Намерили са шапката на дядо. . .да плава в общинското езеро.

Беше я открил Джап и сега пред уплашените ни погледи той показа съсипаната и подгизнала от водата шапка на

стареца.

— Плаваше на най-дълбокото място, мисис Леки. Срещу навеса за лодки — говореше с предразполагащ,

съболезнователен тон той. — Имах ужасното чувство, че и той е там.

Гледах втрещен със страх и мъка мократа реликва, а когато мама схвана целия смисъл на това, по бузите й

започнаха да капят сълзи.

— Успокойте се, мисис Леки — утешаваше я Арчи Джап. — Може и нищо да не е станало

, . .изобщо нищо.

Татко отиде да направи чай на мама в кухнята. Той нежно я караше да пие, успокояваше :, изчака я да го изпие и

излезе с Арчи Джап.

Следобед, облечен в раирани панталони, тъмно сако и сива вратовръзка, закопчана с перлена игла, Адъм,

веднага след пристигането си овладя положението. Седнал на масата, решителен и спокоен, той изслуша всички

показания, дори и моя несвързан разказ за мрачното меланхолично настроение на дядо и последните му

съдбоносни думи:

—Трябва да съобщим на полицията – каза Адъм

При тази зловеща дума ние замлъкнахме.

—Но Адъм - възпротиви се татко – моето положение...

—Скъпи татко – хладно отговори Адъм – ако един старец си е наумил да се дави ти не можеш да го скриеш .

Запомни аз не се наемам. Но те сигурно ще искат да претърсят езерото.

Мама цялата трепереше.

—Адъм да не искаш да кажеш, да не мислиш, че...

Адъм сви рамене.

—Не мисля, че е пуснал шапката си в езерото за да се пошегува.

—О Адъм!

— Извинявай, че говоря така безцеремонно, мамо. Знам какво ти е. Но в края на краищата за какво да живее?

Ще сляза да се видя с началника на полицията Мюър. За щастие той ми е приятел.

Започнал бе да пуши бирмански пури и сега извади една от кутията си от крокодилска кожа. Гледах го със силна

тревога, а той издърпа, жълтата сламка, която обгръщаше пурата и внимателно запали. Като погледна и татко,

той с внушителен вид се обърна към мама:

...... Хубаво, мамо, много хубаво, че те уговорех да продължиш застраховката. Виждаш ли. . . застраховка с

изгода. И той извади с лявата ръка сребърния си молив и започна да смята по покривката — пет години по три. .

прибави двадесет и пет. . . това прави чисто сто и шестнадесет лири.

— Не искам парите! — изплака мама.

— Идват точно навреме — рече татко с дрезгав глас.

Скръбта, засилващото се в мен чувство, че съм загубил нещо, ме задушаваше. Адъм сложи молива настрана и

стана.

— Ще навестя и Маккелър в строителното дружество. Той може да отстрани някои дребни

затруднения по незабавно изплащане. Всъщност, смятам да го доведа с мен тук. Би могла да ни приготвиш

хубава вечеря с чай мамо, нещо пикантн кото яйца на очи и задушено месо. Това ще хареса на Маккелър. Но .

Не слагай масата в гостната , недей още – и излезе .

Мама послушно се зае да изпълни разпорежданията на Адъм, суетеше се между кухнята и килера, сякаш се

опитваше в напрегната работа да забрави най-лошото. Тя опече цели камари кифлички. Татко, който не

понасяше и най-малкото разточителство, сега я насърчаваше да направи и палачинки, въпреки че щеше да

пожертвува половин дузина яйца. Въздухът се изпълни с несравнимата миризма на богати ястия. На масата

сложиха най-хубавата покривка и сервиза за гости.

В пет часа Адъм се върна и със задоволство потри ръце.

— Ако до края на седмицата тялото не изплува, в понеделник започват претърсването. Разноските поема

дружеството на хуманистите. Мюър казва, че общинското езеро става страшно място. През последните десет

години са се удавили трима, има и един нещастен случай на леда. Маккелър не може да дойде преди седем часа.

Костелив орех е той. Да вечеряме, мамо.

Седнахме пред най-хубавото ядене, което някога съм ял в Луамънд вю — месо, яйца, кифлички, палачинки и

силен топъл чай.

— В такъв момент — каза татко и с щедър поглед огледа масата — не ми се свиди.

— Мислиш ли, че ще изплува, Адъм? — попита Мърдок с глас, издаващ отвратително любопитство.

— М-м-м, не се знае — отвърна Адъм със заинтересоваността на добре осведомен човек. — Според Мюър

понякога до двадесет и четири часа тялото само изплува. Изпълнено е с газове — Мама потрепера и закри очи.

— Просто изплува тихо и най-любопитното, винаги с лицето надолу. Но понякога труповете са упорити и си

стоят долу. Мнозина се забият в пясъка или във водораслите а в езерото има много водорасли и не могат да се

помръднат, въпреки че газовете се мъчат даги издигнат. Казаха ми, в такъв случай, хвърлиш ли във водата хляб с

живак в него, той често потъва точно към това място.

Не можех да понасям повече това ужасно видение на бедния ми дядо, омотан в зелени водорасли, подут от

дългото седене във водата. И изведнъж на входа се позвъни. Всички се надигнахме, Кейт отиде до вратата и

доведе Арчи Джап.

— Извинете за безпокойството — Арчи замлъкна скромно при вида на цялото семейство, насядало на вечеря. —

Но мисля, вие трябва да знаете . . . има още едно доказателство.

Арчи е бързал. Избърса челото си. Беше възбуден, въпреки че изразяваше дълбоко съчувствие.

— Мистър Паркин, дето дава лодки под наем, си спомни, че в сряда късно през нощта ясно чул плисък срещу

навеса за лодки, а днес следобед излязъл с риболовната си лодка и хванал някаква дреха, едно мъжко сако.

Занесъл го в полицейското. Току-що го видях — сакото на мистър Гау.

От подпухналите ми очи отново бликнаха сълзи. Разбира се, мама пак плачеше, тихо, безшумно.

Татко направи благороден жест и покани госта.

— Седни и похапни с нас, Арчи.

Арчи почтително издърпа един стол. Поемайки чашата от ръцете на мама, той тихо измърмори на татко.

— Правел го е много често преди, мистър Леки.

За моя изненада татко се намръщи.

— Не, не мога да ти разреша да говориш така, Джап. Неуместно е. Всички си имаме недостатъци. Не беше лош

старец. Ако си помислиш, имаше и достойнства. Как вървеше по улиците и размахваше бастун! — той се наведе

напред и ме потупа по рамото, без да ме осъжда за гдето подсмърчам; по-скоро одобряваше това и ласкаво

измърмори. — Горкото момче ... И ти го обичаше.

Ново позвъняване на входа, което ни стресна, и макар да го очаквахме, то потвърди страховете ни. Ужасна

тишина, тишина на сигурност. Кейт стана и отново отиде до вратата. Върна се по-бледа от всякога.

— О, татко — прошепна тя, — човек от полицията иска да те види.

През полуотворената врата на вестибюла зад нас забелязах страшната фигура на полицай. Червендалест и

тържествен, той въртеше фуражката в ръцете си.

Татко стана веднага. Блед, но внушителен, той направи знак на Адъм, който също стана. Двамата отидоха във

вестибюла и затвориха кухненската врата зад себе си, сякаш спускайки завеса на сцената, искаха да ни пощадят.

До нас достигаше само неясно мърморене; ние седяхме безмълвни, сякаш вестителят на смъртта е поразил нас

самите.

След доста време татко се върна в стаята. Тишина. Тогава Кейт, най-умната между нас, събра достатъчно сили и

запита:

— Намерили ли са го?

— Да — татко говореше тихо, по-блед от преди. — При тях е.

-— В моргата ли? — зяпна Мърдок.

— Не, в Ардфилънския затвор — каза татко. Огледа ни с безизразните си очи, напипа стола си и безсилен седна

на него. — Пиянствувал с ония некадърници от Скеокската гора изгубил шапката и сакото си при едно сбиване

под навеса за лодки . . . един господ знае какво е правил тези два дни . , . прибран в Ардфилънския затвор . . ,

обвинен в пиянство, безредие и нарушаване на закона. Адъм отиде да го освободи под гаранция.

Сянката на нощта вече се спускаше, когато Адъм и дядо се показаха на пътя. Без шапка, със стара полицейска

куртка вместо загубеното сако, разкопчан и разгърден, дядо вървеше горд, но смирен. Очите му горяха — една

пукнатина в бронята му, която издаваше вътрешното му безпокойство. Стоях наведен на прозореца в гостната,

възбуден и самотен, и само един поглед беше достатъчен да ме прати бързо горе, в убежището на стареца.

Там се заслушах напрегнат, чух шума на входната врата, след това ужасна какофония — гръмогласните

обвинения на Адъм, мамините сълзи и жалби, татковите горчиви оплаквания и нито дума, нито звук от дядо.

Накрая той се качи бавно горе и влезе в стаята си. Видът му беше плачевен — брадата му имаше нужда от

подстригване, от него лъхаше странна и неприятна миризма.

Хвърли ми бърз поглед, започна да обикаля стаята, неуспешно се опитваше да тананика и се правеше, че от

нищо не го е грижа. После вдигна съсипаната и все още прогизнала от водата шапка, която рано тази сутрин

мама почтително беше сложила на леглото му. Погледна я замислен за миг и простодушно се обърна към мен.

— Трябва да се оправи. Винаги е била голяма шапка.

Втора част

ПЪРВА ГЛАВА

Пак цъфтяха кестените, залязващото слънце изпращаше слаби цветни оттенъци в небето зад Бен, когато в един

априлски следобед на 1910 година, възбуден и горд, аз бързах от Академичното училище към къщи. Най-малко

поне трябва да допусна, че това бях аз, макар понякога и на мен самия да ми се струваше, че е някой непознат,

недодялан непознат. Оная сутрин, на излизане от Бакстър след ранната си «обиколка», изведнъж зърнах един

призрак в огледалото на млекарницата — бледо, дългуресто, петнадесетгодишно момче, неимоверно израснало,

прегърбено, с тънки китки и трудно подвижни крака, с непознат профил, замислено и меланхолично, с мъжки

нос и момчешко лице -— и даже трепнах от изненада и болезнено недоверие.

Но сега аз мислех само за своите чудесни способности, съзнанието ми беше погълнато от разрговора с мистър

Рийд от преди пет минути, в навечериетото на кратката, великденска ваканция. „Джейсън“ Рийд ме остави

след часовете и ме повика, с пръст до бюрото. Класният ми ръководител беше млад, тридесет и две годишен

мъж, яката му фигура пращеше от сдържана енергия, на горната си устна имаше белег и диагонална бяла резка с

малки бели точици — следи от шевове, симетрично разположени от двете страни. Този белег, предполагам в

резултат от операция на заешка устна, сякаш дърпаше носа му надолу, сплескваше го, като че беше без кост,

разширяваше ноздрите му, дори сините му очи изглеждаха по-изпъкнали, почти изхвръкнали под хубавата му

мека руса коса. Имаше приятен тен на лицето, влажна кожа, тъй като лесно се потеше , ходеше гладко

избръснат, считайки под достойнството си да скрива с мустаци тази леко обезформена горна устна, сякаш с това

поощряваше, а в същото време презираше жестокото просташко любопитство. Във всеки случай говорът му го

издаваше и онази неправилна артикулация на звуците, която може да се възпроизведе при поставяне на езика на

небцето в устата и всички твърди „с“-та се омекотяваха до „ф“-та, в същност даде и прозвището на мистър

Рийд, родило се в деня, когато започнахме да учим за аргонафтите в третата ода на Пиндар и той прочувствено

говореше за „Джейфън“.

— Шанън — той барабанеше с пръсти, а аз го гледах с благоговеене, — за теб не бих казал, че си „празна

глава“— обикновеното му обръщение към учениците от класа. — Искам да ти предложа нещо....

Стигнах Луамънд вю и още се чувствах замаян от думите , толкова важни за мен.

Исках да съм сам, да запазя тайната си, но горе, при отворения прозорец с наредена пред него дама, ме чакаше

дядо.

— Защо се забави? — попита той нетърпеливо.

— Няма нищо — станал съм прекомерно потаен. Освен това за мен вече дядо не беше химерната фигура от

онова време, а съобщението ми беше твърде ценно, за да го «прахосам» пред него.

В същност през това време дядо се промени много по-малко от мен. Още се движеше енергично, въпреки че

забелязвах как метално-червеният цвят на брадата му избледнява, а по жилетката му от небрежност се появиха

няколко петна. Не беше достигнал още онзи етап от живота си, за който по-късно, когато неговата

ексцентричност стане мое проклятие, ще трябва да говоря с болка. Неотдавна близкият му приятел Питър Дики,

застигнат от участта на никому ненужните старци, се пресели в приюта за стари хора в Гленууд. Това отрезви

дядо. Той винаги се е плашел от наближаването на старостта и самото споменаване на думата «смърт»

чувствуваше като лично оскърбление. Но все още изглеждаш съвсем бодър. И понеже баба замина за поредното

си посещение в Килмарнок, той се наслаждаваше на ежегодната си блажена почивка. Описваният период е

всъщност дядовото циганско лято. Но точно сега той беше в лошо настроение, струваше му се, че аз се опитвам

да «изклинча» от любимата му игра.

— Какво ти е? Стоиш като на тръни.

Предадох се и седнах срещу него. Той се наведе намръщен и съсредоточен над дъската и с ужасна

предпазливост заобмисля хода си, подготвяше ми капан, който лесно можех да предвидя, премести с невинен

вид фигурата си и подчерта тая своя явна хитрост като изтърси недопушения тютюн, заразглежда тръбата на

лулата си и започна да тананика.

Естествено мисълта ми не беше в играта. Тя летеше при онова чудесно предложение на Джейсън, вдъхнало ми

нова надежда за бъдещето. Подобно на повечето момчета пред прага на завършването, аз много се притеснявах

за бъдещето. Бях амбициозен, знаех какъв искам «да стана», но обстоятелствата на моя живот, макар и да

засилваха този стремеж, не ми даваха много надежди.

В Академичното училище свикнах да съм пръв в класа, минах през ръцете на разни учители, които

безпристрастно ми предсказваха успехи. Имаше един мистър Ъруин, висок, слаб, превзет, страдаше страшно от

главоболие при простуда. Той ми вдъхваше вяра, че съчиненията по английски ми се отдават, хвалеше ги,

четеше в клас с гъгнещия си глас моите бомбастични, образни есета на такива теми като «Битка в морето»,

«Един пролетен ден». После дойде мистър Колдуел, известен сред момчетата като «Карфицата» заради късата

дървена протеза, придържаща изсъхналия му крак. Кротък, възрастен човек с благородни жестове и малка

побеляла остра брадичка, винаги облечен като свещеник в сиво, той живееше със света на класиците и ме заведе

настрана, за да ми каже, че ако съм прилежен, мога да стана латинист. И други също така доброжелателно ме

объркваха с противоречивите си съвети.

Но щом попаднах в ръцете на Джейсън, почувствах топлината на личната заинтересованост. Той пръв обърна

внимание, че аз не на шега се интересувам от естествена история. Как добре помня началото, онзи летен ден

през отворения прозорец в класната стая влетяха две пеперуди, обикновени сини пеперуди и всички спряхме

работа, за да ги наблюдаваме.

— Защо са две? — безцелно попита Джейсън Рийд колкото себе си, толкова и класа.

Тишина. После се чу скромният ми глас:

— Защото са съпружеска двойка. Ироничният поглед в изхвръкналите очи на Джейсън ме намери.

— Празна глава, да не би да допускаш, че пеперудите имат любовен живот!

— Да, сър. Пеперудата може да открие другаря си от цяла миля разстояние само по особената миризма. Тя се

отделя от подкожните жлези. Прилича на миризмата на върбинка.

— Работата става дебела — говореше бавно Джейсън, все още не съвсем сигурен в познанията ми. — А как

усещат тази приятна миризма, моля?

— Имат специални топчици в края на пипалата — усмихнах се, увлечен от любимата тема, — Но това е нищо,

сър. Червеният адмирал всъщност изпитва вкусови усещания с крачетата си.

Силен подигравателен рев в класа. Но Джейсън го успокои:

— Тихо, глупаци! Тая празна глава знае туй-онуй, а такова нещо за другите не може да се каже. Продължавай,

Шанън. А двете ни сини приятелки тук не се ли виждат една-друга, без за това да е необходима миризмата на

върбинка?

— Вижте какво, сър — тук аз се изчервих, —окото нл пеперудата е доста любопитно устроено . Състои се от

три хиляди отделни елемента, всеки със своя роговица, лещи и ретина. И макар добре да различават цветовете,

те са съвсем късогледи, виждат само на около четири стъпки разстояние.

Спрях да говоря, а и Рийд не ме подтикна повече, но в края на часа, когато вкупом излязохме от стаята, той ми

се усмихна леко, проницателно, за пръв път изобщо ми се усмихваше и измърмори под носа си:

— И колкото и да е странно . . не е самодоволен.

От тогава, поощрявайки ме по биология, той започна да ми дава задачи по физика извън програмата и след

няколко месеца ме пусна в лабораторията за серия оригинални изследвания върху пропускливостта на

кололоидите. Нищо чудно, че му бях предан и с кучешката преданост на едно самотно момче аз слушах в клас с

отворена уста всяка негова дума и даже в разговорите с Гавин замислено се мръщех и копирах неговото

фъфлене и леко заекване.

Преди една година бащата на Гавин премести сина си от Академичното училище в Ларчфилдския колеж. Беше

голям удар за мен. Разположен в съседния град Ардфилън, Ларчфилдския колеж представляваше недостъпен

скъп пансион, толково взискателен в подбора си, че ставаше почти непостижим за обикновените момчета.

Директорът му е завършил в Бейлиъл и е бил капитан на известния клуб на крикетистите в Лордз. Макар и да се

радваше на бърза популярност сред новото обкръжение, Гавин ми остана верен приятел. През летните

следобеди аз вземах велосипеда на мистър Рийд и изминавах цели петнадесет мили, за да го погледам как ще

отбележи сто точки за училището си, а той, при завършването на мача, ще се отдели от ласкаещите го зрители и

свободно ще дойде на другия край на чудесното игрище, където аз, незначителният чужденец тук, лежах

прикрит, ще се хвърли на тревата до мен и така, както си е в спортна фланелка и бели спортни панталони, ще

дъвче тревичка и ще отбележи през стиснатите си устни: — Как са у дома?

Въпреки че сега нашата дружба се разгоря още по-силно, въпреки че, щом Гавин се върнеше, ние всичко

правехме заедно, имаше дълги периоди на раздяла, когато вместо да се задоволявам с някой второстепенен

приятел, аз се залавях със собствените си влечения и давах воля на отвратителния си талант за уединение.

Бродех сам из околността на цели мили разстояние. Познавах всяко гнездо, всеки зъбер, всяка следа, оставена от

овцете по Уинтънските възвишения. Ловях риба в придошлите потоци, хващах писия и треска в плитчините

край устието. Направих карти на неизследваните досега блата, разпрострели се зад Уинди пик — една пустош

от торф и пирен. Всички лесничеи ме познаваха и ми предоставяха онази рядка привилегия — правото

безпрепятствено да се движа. Колекцията ми растеше. Някои от екземплярите ми бяха изключителна рядкост.

Имах например отлично препарирана хидра, размножаваща се чрез пролиферация —нещо необикновено,

наполовина растение, наполовина живо същество, което отделя яйце; няколко некласифицирани вида

пресноводни медузи и онова великолепно водно конче, наречено pantalа flavescens, което, доколкото можах да

си изясня, досега не е намирано в Северна Британия. Благодарение на тези скитания аз не пропуснах нито една

«ваканция край морето», а другите момчета очакваха за това само лятото. Въображението ми ме отведе далече

зад тези банални курорти и за мен блатата се превръщаха в диви пампаси или в татарски равнини, из които се

движех предпазливо, вглеждах се далеч в хоризонта за някой лама. . . и понякога, уви, за изпаднали в беда

мисионери.

Да, трябва да се признае печалния факт — по това време бях силно набожен. Навярно дългите часове самота

подхраниха този жар. Но по-вероятното беше, защото, поради характера си, като кон с товар по нагорнище аз се

напрягах по-силно. През ден, макар това да бе много неудобно за мен, аз отслужвах литургия при каноника Рош.

Бях в най-приятелски отношения със сестрите и размахвах кандилото по процесиите, които зад мигащите

свещици се извиваха край манастира. По време на великите пости извършвах чудеса на себеотрицание. Горещо

благодарях на всевишния за гдето ме е включил в числото на онези, принадлежащи към единственото право

лоно на църквата, и изпитвах най-дълбоко съжаление към всички нещастни момчета, по рождение причислени

към друга религия, които почти със сигурност ще бъдат погубени. Потрепервах при мисълта, че ако не е била

божията благосклонност към мен, можело е да дойда на тоя свят като презвитерианец или мохамеданин със

съвсем слаба надежда да заслужа вечно спасение!

Няма да се задържам дълго на този въпрос, но религиозните ми изпитания не свършиха и в календара имаше

дни, от които се страхувах — не толкова от чувството за физически страх, колкото от страданието, което те

причиняваха па душата ми. Нека сме откровени. Ливънфорд, както повечето шотландски градове, беше един

малък Везувий на нетърпимостта. Протестантите не обичаха католиците, на католиците не се нравеха

протестантите, а и едните, и другите ненавиждаха евреите (повечето от тях бяха поляци, една малка и безобидна

общност във Венел). В деня на свети Патрик1, когато всички предизвикателно се кичеха с трилистните

детелини, а древният Орден на хибернийците2 шествуваше с развени знамена по Хай стрийт зад оркестър

гайдари, препасани със зелени платнени колани през рамо, враждата между сините и зелените се разразяваше в

неописуема ненавист и многобройни сбивания. Още по-голямо възбуждение цареше на дванадесети юли3 с

масовата процесия на оранжийските ложи, преданите ордени на великия и добър крал Уилям. Те също се

движеха с оркестър и знамена, а най-отпред на бял кон яздеше човек с цилиндър на главата, в оранжево расо с

позлатени краища и известяваше «спасение от бедност, робство и измамничество», а тълпата пееше:

Хей, псета, псета, свещени псета,

вие и вашата вода светена

крал Уилям прогони папската паплач

там, де на Боин водите стенат.

..............................................................................................................

1 Овети Патрик — Покровител на ирландците, приел християнската вяра през V век. Празникът е на 17 март —

Б. пр.

2 Орден на хибернийците — Назован така в чест на Хиберния — древната Ирландия, която не са могли да

завладеят даже римляните — Б. пр.

3 Дванадесети юли — На този ден през 1690 г. е станала битката на река Боин между краля Яков II — католик, и

протестантския крал Уилям Орлеански, завършила с победата на протестантите Б, пр.

..............................................................................................................

Когато минавах покрай църквата «Светите Ангели», достатъчно бе само да си повдигна шапката и си докарвах

присмех и презрение, но в ония дни на разпри, особено на дванадесети юли, смятах, че ми е провървяло, ако не

се заплетях в тези сбивания.

Но не мислете, че пропилявах дните си само в защита на вярата си и в блажено бягане след пеперуди и светии.

Татко следеше повечето от свободното ми време след училище да бъде заето. Откак станах на възраст годен за

работа, той ме главеше за разни полезни дейности. Сега мое задължение беше да ставам в шест часа сутринта,

да въртя педалите на велосипеда с три колела по безлюдните улици и с фургона на Бакстър да разнасям

пресните кифлички из още неразбудилия се град. Малките ми надници получаваше той, като отбелязваше ,че

парите ще улеснят издръжката ми, а после сериозен и блед продължаваше да говори на мама как трябва да

намали разноските, макар те да бяха огроничени до край. Наистина напоследък татко пое в свои ръце месечните

сметки и вбесяваше търговците с настояванията си за отстъпки или пък с опитите си да смъкне малко цената,

когато сам правеше покупки за домакинството. Щом ставаше дума за нещо „полезно“ той винаги бързаше да го

купи ако е изгодно. Но по често в последната минута някакъв инстинкт го задържаше и той се връщаше с

празни ръце, но, както сам тържествено обявяваше, „все още с пари в джоба“....

Но в този миг едно победоносно възкликване на противника върна моите блуждаещи мисли на земята. Докато

аз си мечтаех, дядо изчистил и последните ми две фигури от дъската

— Знаех, че ще те бия! — ликуваше той. — А те смятат за най-умното момче в града!

Станах бързо, за да не забележи, а следователно и да не изтълкува погрешно радостния поглед в очите ми.

ВТОРА ГЛАВА

Още неспокоен и възбуден, аз изтичах долу. Бях свободен до осем часа вечерта, когато имах специален

неотложен ангажимент. Мислех да се поуспокоя, като отида на дневното филмово представление,

осъществявано още с първите кинематографични апарати, но в джоба си нямах нито един фартинг, по-точно в

джоба на Мърдок, защото бях толкова пораснал, че можех да нося старите му отдавна захвърлени, но запазени в

нафталин из чекмеджетата на тавана костюми.

Отидох в килера. Там мама навлажняваше дрехите до бойлера и ги слагаше на дъската за гладене. Косата и

очите й бяха още по-клюмнали, лицето й по-посърнало и набръчкано от умора, но пак нежно и търпеливо.

Стоях и почти притаил дъх я гледах многозначително.

— Почакай, мамо — казах нежно, — да, само почакай.

Тя ми се усмихна странно, начумерено.

— За какво да чакам? — попита тя след като провери горещата ютия до бузата си.

— М-да — заекнах аз, но казах подчертано,— Някой ден ще мога да направя нещо за теб . , ,

нещо голямо

—А сега ще направиш ли нещо за мен? Да занесеш тая бележка у Кейт.

— Разбира се. мамо.

Често носех бележки на Кейт от мама (така тя спестяваше разноските за пощенски марки) в другия край на

града, близо до бариерата, или на Мърдок, солидно устроил се в разсадника на мистър Далримпъл. Там той се

проявяваше изключително добре и явно беше доволен, че се е отделил от Луамънд вю. Тези писма бяха част от

мама, сърдечни съобщения, съдържаха новини, поръчения, съвети, дори молби, изпращаше ги с търпеливо

упорство и с неуморими усилия да запази целостта на семейството.

Почаках докато ютията й изстине. После тя влезе в кухнята и се върна със запечатан плик.

— Вземи тогава. Иска ми се да й изпратя и малко палачинки по теб. Но ... — тя отмести капака на глинения съд

и тревожно надникна в него, — Да, май нямам брашно. Е, поздрави ги от мен.

Излязох, тръгнах по Драмбък роуд, прекосих общинския парк, свих на ляво, заобиколих големия черен масив на

котелния завод, частично притихнал поради приближаващия празник, но дълбоко вътре той още гореше, още

живееше и плашеше.

Кейт живееше в една от онези нови малки къщички, построени по зеления хълм до старата бариера в западния

край на града. И когато тръгнах нагоре по хълма, изведнъж зърнах Кейт. Тя вървеше по една равна странична

уличка и буташе детска количка пред себе си — хубава количка в морско синьо и Кейт обичаше да я бута.

Сигурен съм, че всяка седмица тя изминаваше цели мили с нея през града, по магазините, из Ноксхил парк,

спираше, за да се наведе гордо и оправи небесносиньото одеялце с избродираната в ъгъла с бяло буква «Н».

Спрях се да я погледам, усмихнах сее разбиране, когато дойде до мен, без да ме забележи. Беше понапълняла

малко, сега ходеше леко приведена, усмихваше се, цъкаше с език и не сваляше очи от бебето.

— Здравей, Кейт — измърморих срамежливо, когато тя почти ме отмина.

— Я, Роби — топло ме приветствува тя. — Бедният. Дори не виждам, че си на пътя. Заради бебето е, Роби, няма

да повярваш, но му расте втори зъб, а дори не хленчи. Просто златно дете . . .—тя пак се наведе. — Миличко,

ненагледно, агънцето на мама . . .

Ах, Кейт, милата Кейт, колко си щастлива с несравнимото си детенце. А само като си помисля, че ти

препоръчваха мандолина!

Домът на Кейт беше светъл и чист със съвременните удобства на топлата и студената вода, с острата миризма на

боя и лак, а това говореше каква къщовница е станала тя. Бракът й беше сполучлив, независимо от татковите

предсказания. Понеже губеше заплатата й, той обявяваше, че тя погубва и себе си, и кариерата си. Кейт положи

бебето в креватчето, сложи тигана на голямата газова печка и скоро въздухът се изпълни с пикантния аромат на

пържено месо и лук.

— Почакай и похапни с нас — настоя тя, като сръчно обръщаше месото с нож и държеше главата си встрани, за

да се пази от пръските мазнина. — Джеми е горе, в банята. Напоследък работи много извънредно, иначе

сигурно щеше да те заведе на мач — Каква изключителна тактичност от грубата някога Кейт! —Няма да се

бави. Трябва да си прегладнял — каза това, погледна ме бързо, но и също така бързо премести погледа си.

Джеми слезе чист, с мокра сресана коса, сложил си самодоволно крещяща червена карирана връзка.

— Ти ли си, момчето ми? — За едно чувствително сърце в това и в лекото кимване имаше повече топлина и

гостоприемство, отколкото във всички тържествени изявления в света.

Веднага седнахме да вечеряме. Месото, а Кейт ми даде голямо парче, беше крехко и сочно, много хранително и

то ме насити, като че ми преляха кръв. Джеми продължи да трупа в чинията ми хрупкав пържен лук. Имаше и

дебело намазани с масло препечени филии и силен запарен чай.

Струва ми се, Кейт и Джеми отлично знаеха колко бедна и оскъдна е станала храната у дома. Особено Джеми

непрекъснато ме канеше и когато вече нищо повече не можех да хапна, той спря укорителен поглед върху мен.

— Е, както искаш, момчето ми — каза той просто.

Цялото ми детство в Луамънд вю премина под господството на един чудовищен закон — да се пестят пари, дори

ако за това трябва да се пожертвуват най-необходимите неща в живота. Само ако можехме да преживеем без

пари, без тази северняшка пестеливост, която предпочиташе пари в банката пред хубава храна в стомаха, която

поставяше аристократичността пред щедростта, без това проклето скъперничество, което ни задушаваше.

Когато въпросът за парите ме объркваше и измъчваше, аз си спомнях за Джеми Ниг. Джеми никога не е бил

заможен, но винаги добре използуваше спечелените си с труд пари — било то за хубаво месо или да заведе едно

забравено от всички момче на мач. И нещо още по-хубаво — в неговите ръце парите изглеждаха чисти.

Когато всички допихме чая си, Джеми започна да ме занася. Сигурен бях, че той гледа не само със съчувствие,

но и с тревога на срамежливата ми непохватна меланхолия. Усетил сдържаното ми възбудено настроение, той

каза сериозно на Кейт:

— Професорът си е наумил нещо. Тези тихи умници ... те са най-опасни.

Кейт кимна, после ми се усмихна крадешком, сякаш ме съветваше да не обръщам внимание.

— Хитреци — каза Джеми, — способни са на всякакви дяволии. Особено ако скачат добре.

Този деликатен намек за неотдавнашните ми спортни успехи в училище, когато победих на откритите

състезания по висок скок, ме сгря вътрешно, и макар да наведох очи, в себе си пак трябваше да призная, че съм

подобрил училищния рекорд с инч и четвърт. Но този огън не беше нищо в сравнение с нажежения пламък в

мен, когато Джеми с умерен глас добави:

— Ако, разбира се, искате да знаете моето мнение, той е влюбен.

Ах, този чист, светъл пламък на гордостта, на дълбокото тайно съзнание, че той е прав! Все още с наведени очи

аз почувствувах как една топла вълна на щастие обля сърцето ми.

— А какво става в къщи? — попита Кейт, за да сложи край на шегите му.

Бързо извадих и предадох маминото писмо.

— Извинявай, съвсем забравих за него.

Кейт го отвори, прочете го два пъти и за моя изненада лицето и потъмня от гняв двете бучки на челото и, които

сматах завинаги изчезнали, се наляха. Тя подаде писмото на Джеми и той тихо го прочете.

— Наистина, много лошо. За татко то става просто болест.

Кейт се опита да се освободи от някаква очевидно много неприятна мисъл. Джеми ме гледаше някак странно.

Неловко мълчание.

В този момент бебето се събуди и Кейт, явно зарадвана от прекъсването на разговора, го взе на коленете си и му

даде шишето с мляко. В знак на внимание от тяхна страна ми разрешиха да взема за малко този безценен товар в

ръцете си.

— Хареса те — насърчително каза Кейт. — Почакай, и ти ще си имаш едно такова.

Усмихнах се неуверено. Страшен парадокс: обичах, но как можех да й разкрия — от някои неща, за които не се

говори, станали с мен през нощта, бях убеден, че съм обречен никога да нямам деца?

Върнаха бебето в креватчето му и аз казах, че е време да си вървя.

Кейт ме изпрати до вратата. Когато останахме сами, тя отново внимателно ме огледа:

— Мама не ти ли каза какво пише?

— Не, Кейт — усмихнах й се аз. — В същност сега вниманието ми е погълнато до голяма степен от някои мои

новини.

— Хубави или лоши? — попита тя, навела глава встрани.

— Хубави, Кейт . . . много хубави, мисля . . . Разбираш ли, Кейт ... — спрях да отворя, силно се изчервих,

загледан в тайнствената нощ, изпълнена с мъгливи светлини, заслушан в далечната свирка на влака и

пронизващия като ехо зад нея звук на корабна сирена откъм реката ,

— Добре, Роби — Кейт поклати глава и се усмихна почти против волята си. — Задръж твоите новини за себе си,

а аз моите.

Стиснах ръката й и без да мога да се сдържа, с всички сили хукнах надолу по пътя. Колкото и да обичах Кейт, не

можех първо на нея да кажа. От невидимата река отново долетя слабият звук на потеглящия параход и той ме

накара да потреперя от странно удоволствие.

ТРЕТА ГЛАВА

Бързах, при всяка стъпка сърцето ми се надигаше в гърдите и така стигнах Драмбък роуд. Тогава внезапно, с

ускорен пулс влязох в Синклер Драйв, една тясна уличка, засенчена от младите липи, а нападалите от тях

цветове разтилаха жълт килим по тротоара. Въпреки че по тези познати места, които в детството ми не

извикваха никакви дълбоки вълнения у мен, че нищо ново не се виждаше, въпреки че лъкатушещите стари

къщи носеха в себе си същата спокойна атмосфера на отминали по- добри дни, сега.... о, сега тайнственото и

прелестно нозвание на улицата бе гравирано в сърцето ми. Беше почти осем часа, когато недостойните ми крака

отново стъпиха върху нападалите меки липови цветове по тази любима уличка и щом видях светлината зад

спуснатите щори на гостната в крайната къща, кръвта в жилите ми закипя. Приближих се и чух песента на

Алисън.

По това време тя се упражняваше, започна вече сериозно да разгръща таланта си, за който говорише целият

град. За тази вечер беше свършила с гамите и упражненията — в тях нямаше мелодия, но тези чисти, точни ноти

пленяваха с хармонията си като нежната песен на птичка. Сега майка й акомпанираше на пианото, а тя пееше

«Тъга по Флодън» — една от онези прости шотландски песни, които ми се струваха ненадминати.

Аз съм ги чувал как пеят щастливо

преди зазоряване посред стадата . . .

Сега по зелените хълмове само въздишат,

по цветята изсъхнали вече в гората . ..

Кристален звън проехтя в нощта, толкова чист, толкова нежен, та чак притаих дъх. Затворих очи и видях

певицата, не момиченцето, с което често съм играл, а една висока, стройна девойка. Тя вече не размахваше ръце,

а вървеше спокойно, сдържано, сякаш с чувството за ново, пробуждащо се в нея достойнство. Видях я такава,

каквато ми се стори в онзи удивителен ден преди шест месеца, когато заедно с другите момичета излезе от

съблекалнята и тръгна по училищния коридор. Носеше къс тренировъчен костюм в морскосиньо, над бялата й

блуза се кръстосваха презрамки, на дългите си здрави крака имаше черни чорапи и черни гимнастически

обувки. Колко често съм минавал покрай нея само с едно бързо и небрежно кимване. Но сега стоях учтиво до

стената, за да направя път на приближаващата група, а Алисън още продължаваше да говори с приятелките си и

изведнъж вдигна ръка към спускащата се на кичури около тънкия й врат кестенява коса и с това несъзнателно

движение ми откри формата на младите си гърди. В същото време, като минаваше бързо покрай мен, сгорещена

от неотдавнашните упражнения, тъмнокафявите й очи ми се усмихнаха приятелски и нежно. Господи, какво

направи с мен само за един миг това божествено същество, което досега всъщност бях пренебрегвал? Топли

вълни на опиянение се разляха по тялото ми. Объркан, но очарован, аз стоях облегнат на стената в безлюдния

коридор още дълго след като тя си бе отишла. О, Алисън, Алисън, със спокойни кафяви очи и чиста, бяла,

изящна шия! И сега, застанал скрит в нощта и в дълбоките сенки на липите, аз съм обхванат от същия възторг.

Слушах, докато и последната нота не отлетя трепетно с криле към небето.

Настъпи тишина. Напрегнах сили и минах желязната врата. Градината, заобиколена с висока стена, беше

голяма, сенчеста от клонестите дървета, с широки тревни площи от двете страни на алеята, на места малко

занемарени храсталаци от рододендрон. Въпреки че след смъртта на мъжа си майката на Алисън останала

материално осигурена, тя не беше здрава и имота не се поддържаше с педантичността на вилите в Драмбък

роуд. Позвъних на входа и след миг Джанет, възрастната госпожица, която вече повече от десет години служеше

при мисис Кийт, ме пусна да вляза. Тя винаги се отнасяше към мен с онова недоверие, характерно за старите и

привилегировани слуги, но тогава аз го чувствувах като нещо, насочено специално против мен. Въведе ме в

гостната. Там Алисън беше вече разположила книгите си на масата, а мисис Кийт, седнала на нисък стол край

камината, се занимаваше с ръкоделие, сложено в зелена ленена торба на скута й.

Каква светла и приятна стая, а след тъмнината навън тя изглеждаше съвсем ослепителна- на светло боядисаните

стени в бели рамки висяха акварели на мисис Кийт , бели муселинени завеси се диплеха над дръпнатите щори.

Две чаши със син зюмбюл изпълваха въздуха с приятна миризма. На отвореното пиано висеше копринен шал с

ресни, а мебелите бяха покрити с басма. На светлината от камината, под товара на разни вехтории, предимно от

слонова кост, проблясваше един бронзов Бенариз, донесен от капитан Кийт от Индия. По дъската над камината,

строени по големина, уверено шествуваха бели слонове.

— Както винаги си точен, Робърт! —- аз стоях и мигах, а мисис Кийт се опитваше да ме предразположи. — Как

е нощта навън?

— Много е хубава, мисис Кийт — запънах се аз, — има мъгла, но звездите се виждат.

Придърпах един стол до Алисън на масата, а тя ми се усмихна.

— Ти винаги ще виждаш звездите, Робърт. Всъщност ти си цял звездоброец.

Тази снизходителна усмивка се задържа върху милото и бледо, леко иронично лице. Започнах объркан да работя

с Алисън и чувствах как тя ме наблюдава.

Мисис Кийт беше слаба и доста висока тридесет и пет годишна жена, облечена просто, но показваше добро

възпитание и вкус. Произхождаше от известно в графството семейството и след смъртта на съпруга си се бе

посветила на възпитанието на дъщеря си. Излизаше рядко, задоволяваше се с дружбата на няколко близки

приятели, а между тях Джулия Блеър, мисес Маршал – майката на Луиза, онази мъничка мъчителка от

детството ми, и моя класен ръководител Джейсън Рийд. Вероятно към усамотяване я подтикваше и лошото и

здраве – често имах странното чувство, че зад нейната благост се крие болка – тя страдаше от главоболие. Но

мисля, че главно заради Алисън криеше болнавостта си или с леко свиване на раменете кротко й се

присмиваше. Отдадена изключително на дъщеря си,тя се гордееше с таланта й и се нагърби да го развие, но тъй

като беше умна жена и с ясно чувство за разум, изглежда разбираше колко е опасно да задоволява

собственическия си инстинкт над нея. Подтикваше Алисън към подходящи приятели на нейната възраст и от

самото начало, след едно проницателно критично оглеждане, което, трябва да призная, завърши със сдържано

развеселяване, тя започна да насърчава моите посещения. В ранното си детство идвах често, но доста боязливо,

обременяван от проклетата си стеснителност, за да играя сериозни и скучни игри с малката Алисън. На

слънчевите полянки, когато през отворения прозорец до нас долитаха приглушените звуци на пианото, или по

уличката свиеше каретата с мисис Маршъл, дошла да пие чай с майката на Алисън, ние устройвахме пикник за

куклите или хранехме златните рибки. Ако валеше, влизахме в къщата, а там, изпълнена с подозрение, Джанет

ни даваше филии с масло и настърган шоколад отгоре, сядахме на масата, дъждът барабанеше по стъклата на

прозорците и ние, заети с известната под името «Въпроси и отговори» състезателна игра, редяхме малки кръгли

картончета с абсурдните запитвания от рода на: «Таблата старинна игра ли е» и същият безсмислен отговор «Да,

играли са я древните друиди1». Понякога на тези игри присъствуваше и Луиза, винаги печелеше и ме сразяваше

с презрението си. После, когато пораснахме, с Алисън започнахме заедно да «готвим» домашните си работи. Тя,

един много практичен човек, беше слаба по математика, а аз, абсурден фантазьор — добър в тази наука. И

мисис Кийт, загрижена Алисън да получи диплома за средно образование, без която не би могла да постъпи в

Уинтънския колеж по музика, неотдавна ми предложи редовно да идвам и да я подготвям по този предмет.

........................................................................

1 Друид — древнокелтски жрец — Б. пр.

........................................................................

— Какво ще дадеш на недоразвитата ми и своенравна дъщеря тази вечер, Робърт? — мисис Кийт говореше с

нежна ирония, без да откъсва поглед от работата си.

— Евклид, мисис Кийт — отвърнах аз неловко. — За сумата от квадратите на страните на правоъгълния

триъгълник. . .нали знаете. . .

— Не знам, Робърт, но съм сигурна, че ти знаеш! — не се усмихна, но още се опитваше да ми помогне да

преодолея ужасната си стеснителност. Тя винаги ми помагаше без да го показва, даваше ми идеи, които не

можех да намеря и в книгата по етикеция, взета от обществената библиотека специално с цел да

усъвършенствувам държанието си.

— Глупаво е, че трябва да го уча, мамо — отбеляза спокойно Алисън. — Това са такива измишльотини.

— Не, Алисън — казах бързо аз, — напълно логично е. Щом приемеш правата за най-късото разстояние между

две точки, всичките тринадесет тома на Евклид автоматически следват.

— Вярвам някой ден ти сам да напишеш четиринадесетия — каза мисис Кийт. — Или нещо повече, например

«История за живота на бръмбарите».

— И ще напише, мамо! — укорително възкликна Алисън. — Знаеш ли, миналата седмица в час при мистър

Рийд той доказа, че един отговор в учебника по алгебра е грешен.

Двете се усмихнаха, а аз наведох глава от гордост и смущение, благодарен на Алисън за гдето разказа това, и с

тих и дрезгав глас поднових обясненията на теоремата.

Седях близо до нея, коленете ни се докосваха под масата и аз усещах една слабост, която караше сърцето ми да

замре. Ръцете ни се допряха върху страниците на учебника и прелестна тръпка премина по тялото ми. Небрежно

сресаната й коса, която тя от време на време нетърпеливо разтърсваше, спусната по раменете, ми се струваше

нещо чудесно и божествено. Хвърлях крадешком бързи погледи на свежите й бузи, наблюдавах влажната й

долна устна, докато тя, замислена и намръщена, смучеше молива си. Нито размишлявах, нито можех да

размишлявам над думата «любов». Надявах се, че може би й харесвам, чувствувах, че живея, разговарям,

усмихвам се като насън.

Часът мина невероятно бързо. Беше почти девет. Мисис Кийт вече сподави една прозявка и я улових да

поглежда часовника. Не посмях да кажа високо, нито да прошепна на Алисън какво имах на ум. Изведнъж с

разтреперана ръка аз взех парче хартия и написах: «Алисън, какам да говоря с теб. Ще ме изпратиш ли до

шегата тази вечер?а

Алисън прочете бележката и в погледа и се появи изненада. Взе молив и написа:

«3а какво?»

цял разтреперан аз отново написах:

«Имам нещо да ти кажа».

Тишина. После Алисън чистосърдечно ми се усмихна и с твърда ръка написа:

«Добре».

Радостен трепет премина в мен. Страхувайки се мисис Кийт да не разбере, че съм предал доверието й, аз взех

парчето хартия, плътно го нагънах, напъхах го в устата си и го глътнах. В този момент Джанет донесе поднос с

мляко и ронливи бисквити — недвусмислен знак, че урокът по геометрия е завършил.

След десет минути станах и казах лека нощ на мисис Кийт. Вярна на обещанието си, Алисън ме придружи до

входната врата.

— Хубава нощ! — тя гледаше влажната нощ със спокоен, необезпокояван; поглед. — Ще дойда с теб до портата.

Слязохме на алеята, вървях бавно, за да удължа този топъл, задушаващ ме възторг от нейната близост. Алисън

се движеше изправена н гледаше право пред себе си. Минахме покрай един тъмен, но познат храст, тя откъсна

листо и го смачка — въздухът се изпълни с аромата на цъфнало френско грозде.

Главата ми се въртеше, целият свят се люлееше пред мен. Със страшни усилия владеех неравномерното си

дишане.

— Чух те да пееш тази вечер, Алисън.

Баналността на тези думи, изречени с треперещ глас, една груба пародия на чистата ми, но унищожителна

страст в същност ме ужаси в момента, в който ги изговорих, но изглежда тя не забеляза това.

— Да, залових се сериозно за работа. Мис Крамб започна да разучава с мен песните на Шуберт. Те са просто

чудесни.

Песните на Шуберт: виждах пред себе си Рейн, замъците по брега, Алисън и аз плуваме надолу на малък речен

кораб под мостове с арки, спираме в едно старо ханче, градина с малки масички. . . Казах ли й всичко това? Не.

Изграчих със «заекващия» си глас:

— Напредваш много добре, Алисън.

Тя се усмихна в несъгласие и заразказва за приумиците на учителката си по пеене, една всъщност взискателна

и кисела стара мома.

— Трудно може да се у годи на мис Крамб. Отново тишина. Стигнахме портата, мястото,

където трябваше да се разделя е нея. Видях у да хвърля крадешком въпросителен поглед към мен. Слабост

обхвана цялото ми тяло, трепетна топлина се разля в сърцето ми. Поех развълнувано дъх. Върховен миг на

посвещение, мигът, в който разцъфтява рицарството.

— Алисън. . . сигурно те интересува. . . но днес се случи нещо с мен. . . Мистър Рийд ми каза, че мога да се явя

на конкурса за стипендията Маршъл.

— Роби!

В учудването и заинтересоваността си тя искрено изрече умалителното ми име. Стиснах ръце, бледите ми бузи

горяха, разбрах, че тя напълно успя да оцени какво значение имаше за мен тайната, която най-после разкрих.

Стипендията Маршъл, разбира се, е голямо нещо и за нея никога, никога не трябва да се говори напразно. Това е

стипендия в Уинтънския колеж, учредена от сър Джон Маршъл преди един век, предназначена само за човек от

Уиитънското графство, възлиза на огромната сума от сто лири стерлинги годишно и се дава в продължение на

пет години. Тя изразява страшното желание на шотландците за прогрес, просвета, за решимостта да се даде

възможност и на бедното «местно» момче да опита. Някои велики хора за пръв път са проявявали величието си,

спечелвайки наградата — когато умря един известен държавник, човек от Уинтън, и неговото име като ехо се

разнесе през моретата до всички краища на света, най-висока почит му се отдаде с онази единствена тъжна

мисъл, изречена от негов съвременник от Академичното училище: «Да. . . помня деня, когато получи

стипендията Маршъл».

— Никога няма да я спечеля — казах аз тихо. — Но искам първа ти да знаеш, че ще опитам.

— Мисля, че имаш чудесна възможност — каза великодушно Алисън. — Ако я спечелиш, в живота ти ще

настъпи огромна промяна.

—Да. Всичко ше бъде другояче.

Гледах я без да я виждам. Нежни думи напираха на езика ми. Но не можех да ги изрека. Още по- развълнуван, аз

пристъпях от крак на крак.

— Надявам се, ще продължим да учим след ваканцията — казах аз.

— И аз се надявам.

— В неделя заминаваме с Гавин на Лох.

— Така. ли?

Трепетно мълчание.

—Е, лека нощ, .Алисън!

—Лека нетд, Роби!

Разделихме се изведнъж и сухо. Както винаги изпортих всичко. Но аз бързах по Драмбък роуд и чувствавах, че

светът още е чудесен, пълен с прекрасни обещания.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

С тази сладка раздяла трябваше да свърши и денят ми. Но уви, останало ми бе едно странно и мъчително

изпитание преди да легна. Тази нощ беше моята «нощ на лъвовия мост». Въпреки умората от необикновеното

вълнение, аз твърдо се заставих да отмина Луамънд вю и да продължа по тъмния селски път към моста на две

мили от града. Нима не описахме подробно как си ляга баба. Тогава защо да щадим това момче, този Робърт

Шанън, щом нашата цел е да го покажем правдиво, да го представим с всичките му мечти, стремежи и

безразсъдства, използувайки същото безпристрастно и безмилостно ножче, с което той сам е разсичал

нещастните жаби — Rana temporaria.

Вечерта стана по-хладна и неприветлива. Когато стигнах моста, влажни облаци затъмниха полумесеца,

поривист вятър полюляваше младите листа. Закопчах плътно якето си, якето на Мърдок, и продължих напред.

На мястото, където река Ливън се спускаше от възвишенията, я пресичаше старият мост, свързан с тесен

каменен зид, издигнат над потока във формата на три полукръгли свода. Във всеки край на зида имаше

изградени водоливници, похабени от времето. разрушени, но все още наподобяващи озъбени лъвски глави.

Наоколо нямаше никой, изкачих се на високия зид и после, поемайки дълбоко въздух, започнах да се движа по

тесния парапет. Докато се промъквах така, далече отдолу чувах невидимия грохот на водата. Най зле беше при

сводовете. Тук ми се струваше, че се задържам над дълбока тъмна пропаст, а зидът, мостът и целият свят се

люлеят и въртят около мен.

От височината ми се виеше свят; това беше най-страшното изпитание, което можех да.измисля. Най-после и то

свърши — преминах веднъж напред и после обратно. Върнах се на твърдата земя и затворил очи, безсилен се

облегнах върху изображението на озъбения лъв. Нищо чудно, че царят на зверовете се забавляваше с отчаянието

ми. Лудост, да, лудост. . . Но когато си беден и презрян, когато трепериш и се изчервяваш пред внезапния смях

на минаващите покрай теб непознати, когато имаш нервни тикове и мърдаш темето и ушите си, е необходимо,

да, много е необходимо да докажеш единствено на себе си, че не си страхливец.

Вървях към къщи отчасти успокоен. Домът беше тъмен — сега не се разрешаваше газта, в коридора дори леко

да мъждука. Качих се на пръсти по стълбите, влязох в банята, тихо заключих вратата и тъй като татко не

позволяваше да се хаби и капка вода, съвсем внимателно си взех една студена вана.

Водата беше ледена, дори пръстите едва издържаха, но щом се съблякох, аз легнах неподвижен в нея. Зъбите ми

тракаха, но стоях така, докато тялото ми се вкочаняса и не стана безчувствено. С това не доказвах мъжество, а

вземах предпазни мерки, може да се каже дори, че бе заклинание против окаяното положение, което може да

обхване човек през нощта.

Замъкнах се дебнешком нагоре. Сега заемах старата стая на Мърдок — по време на няколкото зимни месеци,

през които спеше в къщи, той из-ползуваше по-голямата и по-хубава стая, принадлежаща някога на Кейт.

Премръзнал, почти без да чувствувам тялото си, аз запалих парченцето лоена свещ, останало в емайлирания

свещник. Наоколо, призрачни като мен самия, стояха училищните ми награди, ненужни книги в претенциозни

подвързии — имаше най-малко три екземпляра от «Шотландските вождове» на Портър, скъпоценният ми

микроскоп, колекцията ми по естествена история, събрана в картонени кутии, сандъчета, които сам съм си

правил, и всичко това сега нищо не струваше. Върху скрина лежаха материали за писане на писма и още една

книга със заглавие «Лекуване на стеснителността», взета от обществената библиотека.

Вдигнах книгата и я отворих на десетото упражнение.

«Застанете спокойно пред огледалото — прочетох аз. — Свийте ръцете си и упорито гледайте изображението

си. После присвийте очи и придайте на погледа си безстрашен вид. Вие сте силен, спокоен, хладнокръвен.»

Безспорно сега бях хладнокръвен. «След това поемете дълбоко дъх, издишайте рязко и три пъти повторете тихо,

но убедително: Юлий Цезар и Наполеон. Ще бъда! Ще бъда!! Ще бъда!!!

Изпълних инструкциите безусловно, въпреки че очите ми сълзяха и зеленият им цвят малко ме обезсърчи. Дори

взех един лист от тетрадка, написах с големи букви «Ще бъда» и го забодох на стената, за да може безстрашният

ми поглед да попада на него, щом се събудя. После коленичих до леглото.

Молитвите ми бяха дълги и сложни. Мъчех се да не се отвличам и не ги отправях към неясния брадат бог от

моето детство, а пламенно ги концентрирах върху спасителя Христос. Понякога виновно си спомнях за Отца и

Сица и Светаго духа и бързах да ги омиротворя. Но Исус с безкрайната си любов и доброта беше пазител на

доверчивото ми сърце. И когато мислех за майка му, а нейното лице напоследък подозрително започна да

прилича на лицето на Алисън, от затворените ми очи бликваха сълзи на копнеж. Не забравях и светиите.

Непрекъснато намирах нови, на които исках да се моля. И, разбира се, щом веднъж съм започнал, от страх да не

ги обидя, вече не можех да ги изоставя. Последният в нарастващия ми календар беше Антони, покровителят на

младостта.

Наближава последното действие — възможност за онзи смях, онзи внезапен нежелан смях, често чуван в

театъра, когато авторът иска да предаде нещо с тих патос, правдиво, а не успява, или може би е неправилно

разбран. Да се посмеем заедно; поглеждайки назад ще видим как това дългуресто, треперещо глупаво момче,

едва прочистило душата си с изпитанието на моста и ледената баня, взема от едно потайно място в дъното на

чекмеджето някакво странно съоръжение — връв, завързани за нея две парчета старо желязо, два тежки ключа,

дръжка за врата и счупена част от кънка. С бързо привично движение той ги завързва на кръста си така, че

неприятните метални предмети да останат отзад. По такъв начин, ако легне на гръб, а това е обикновеното

положение при спане, веднага ще се събуди. Най- после той е под закърпения чаршаф, непоколебимо извит

на една страна. Загасил е свеща. Препасан е като отшелник — около мършавия му врат -- молитвена броеница.,

четири истински чудесни медала. единият благословен от самия господ, освен това кафяв скапуларий и още

един, син, а ако имаше розов или светловиолетов, сигурно щеше да си сложи и такива. Направи всичко, което

можеше. Успокоен от тази мисъл, той повика съня — малкото умиране с едно последно желание.

— Мили боже . . . моля те, помогни ми да спечеля стипендията на Маршъл.

ПЕТА ГЛАВА

През ваканцията утрините идват рано и радостно. В понеделник, преди още бялото небе да покаже признаци на

просветляване, тихо излязох от къщи и зачаках Том Дрин на ливънфордския кръстопът — той трябваше да ме

смъкне в Лае, разнасяйки продукти край езерото.

Том закъсня и беше в лошо настроение. Днес той не трябваше да работи — дори и мен освободиха от