накара продавача да й отреже шест сандвича със шунка. Докато той режеше, тя ходеше из магазина, взе две
ябълки, няколко зрели банана, парче млечен шоколад и две бутилки от онази чудесна напитка, подкрепяща ме в
моето детство, «Желязното питие», от бара. Всичко това струваше около два шилинга и шест пенса и ни го
сложиха в торба от амбалажна хартия, съвсем удобна за носене.
Сега тръгнахме да се изкачим на хълма, поехме по една пътека през шубрак от млада лиственица. По клоните
вече се виждаха меки червени китки. Следвахме Ардънкейпълската рекичка, придвижвахме се непоколебимо
нагоре през гъсти папрати и храсти от дива азалия, докато накрая излязохме на една поляна, а от нея започваха
голи хълмове. Малко, забравено поле, обрасло с орлова папрат и защитено от вятъра със здрава каменна дига.
През средата на ливадата се спускаше поток и падаше над светли скали в кехлибарен вир, заобиколен с бял
пясък. Бреговете, цели в огъваща се трева и китки безстеблена иглика, склонили глави, свлекли се над водата, а
венчелистчетата им се полюшваха като малки лодки. Тук витаеше топлата атмосфера на едно потайно място.
Седнахме на сухата трева, подпрели гърбове на стената до вира, сред меките зелени пера на младата орлова
папрат. Зад нас се издигаха планините, а Лох с нашия подобно на играчка малък параход, спуснал котва далече
долу, лежеше като огледало в краката ни. Обля ни слънчева светлина. Пламнал и нетърпелив, аз пъхнах
бутилките в течащия поток, а Алисън махна мушамата си и нареди нещата за ядене. Сандвичите бяха от пресен
хляб и селска шунка, по-хубави не можеха да бъдат. Желязното питие се разливаше ободрително по гърлото ми.
Алисън ме накара да изям почти всички банани. Говорехме малко, но щом свършихме с яденето, тя ми се
усмихна със загадъчната си усмивка.
— Не е ли по-добре отколкото в стария хотел ?
Кимнах безмълвно, разбирайки, че ако не бяха нейното спокойствие и решителност, още можехме да се мъчим
долу.
С доволна въздишка Алисън махна баретата си, притвори очи и се излегна на дигата.
— Тук е чудесно — каза тя. — Мога да заспя.
Здравото й младо тяло се отпусна. Косата й, тази дълга виеща се коса с искри в нея, която винаги ти се струва
малко разбъркана, небрежно се отпусна по раменете и придаде плам на вече загорялото й от слънцето лице.
Малката бенка високо на бузата й странно подчертаваше нежния ефект от спуснатите й ресници върху светлата,
нагрята от слънцето кожа. Бялата й блуза се отваряше на врата и разкриваше твърдата извивка на шията. На
горната й устна като чиста роза се образуваха капки пот.
Радост и ужас, така добре познати ми чувства, отново ме обхванаха.
— Така не ти е удобно, Алисън — преглътнах с пресъхнало гърло, приближих се до нея и поставих ръката си
под главата й.
Тя не се възпротиви, остана отпусната и спокойна, очите й още притворени, а устните леко усмихнати. След миг
прошепна:
— Имаш много шумно сърце, Роби. Отдалече се чува как тупти.
Какво начало за един хубав разговор! Но защо не го проведох? И защо, о, защо не я сграбчих здраво в
прегръдките си? Уви, това бе трагедията на невинната ми напрегнатост! Бях много наивен и недодялан. Освен
това, щастието ми беше толкова голямо, че не смеех да мръдна. Езикът ми се върза, задавен от вълнение, аз
продължавах да подкрепям главата и с буза съвсем близо до нейната, чувствувах лекото повдигане и спускане на
гърдите й, когато дишаше и тогава лакираният й колан слабо скърцаше. Слънцето щедро ни заливаше с
топлината си, нагряваше грубия плат на полата й, той издаваше миризмата на вълнена материя и се смесваше с
аромата на мащерка. Въздухът беше мек, отпускащ и от гората долу долиташе дразнещото ехо на кукувица.
Накрая възторгът ме принуди да прошепна:
— Това имах предвид оная вечер, Алисън. Ти и аз, заедно, ето така. И винаги.
— А какво щеше да стане ако валеше?
— Какво значение има дъждът — отговорих аз пламенно, — щом ние. . .
Прекъснах думите си. Алисън отвори очи и ме загледа предизвикателно отстрани. Пауза. После с решителен
вид тя се изправи и седна.
— Роби! Искам да поговорим сериозно. Безпокоя се за теб. Мистър Рийд също.
Значи съм бил прав тази сутрин на гарата. Макар да се натъжих, когато тя се отдръпна, чувствувах се горд, че е
загрижена за мен.
— На първо място — продължи тя намръщена, — ние мислим, че страшно, страшно прахосваш силите си, като
си се забил така в тоя завод. Съвсем забрави биологията. Знаеш ли, че от Карузо са искали да направят
инженер? Но се е измъкнал.
— Мила моя Алисън — вдигнах рамене с изкуствено безразличие. — Имам си чудесна работа.
Тя мълчеше, вперила поглед напред. А може би малко попрекалих с героичната си поза, за да й покажа колко
съм доволен? Погледнах скришом профила й.
— Разбира се, признавам, страшно съм уморен. . . понякога сякаш с длето дълбаят главата ми. Пък и. . .
кашлицата ми.
Тя се обърна към мен с израз, който ме смути. Поклати глава.
— Роби, скъпи. . . ти си ужасно момче.
Какво съм казал? Вълна на отчаяние изпълни гърдите ми. Защо се отнасяше към мен с такава укорителна
добрина? В топлия въздух се чувствуваше чистият шепот па потока. Сърцето ми лудо биеше, а сега се сви.
— Обидих ли те?
— Не, не, разбира се — тя захапа устни, борейки се с чувствата си. — Ти просто ме накара да разбера колко
различни сме ние с теб. Аз съм толкова практична, може би твърде много, а ти си и винаги ще си останеш в
облаците. Един господ знае какво ще стане с теб, когато мистър Рийд замине от Ливънфорд.
Погледнах я учуден и объркан.
— Рийд ли? Да замине?
Тя наведе очи и започна да върти един стрък иглика в ръката си.
— Кандидатира се за едно място в Англия, някакво училище до Хоршам, в Съсекс. Твърде дълго остана в
Академичното. Училището е малко, но работи със съвременни методи и там той ще има повече възможности.
— Искаш да кажеш, че Рийд вече е назначен там? — възкликнах аз.
— М-м, да. . . Мисля, че всъщност въпросът е решен. Възнамеряваше да ти го каже тази вечер.
Стана ми студено. Макар и от време на време Рийд да ми е загатвал за такова нещо, това за мен бе внезапен и
неочакван удар. И защо го е уредил и решил без да ми каже нито дума? Може би не е искал да ми стане болно. И
все пак обзе ме нещастното чувство на отритнат. Преди да успея да дам израз на мислите си, Алисън продължи
тихо, отбягвайки погледа ми, като ту почервеняваше, ту пребледняваше.
— Знам как си огорчен от заминаването на мистър Рийд. Ужасно е човек да загуби приятелите си. Макар и,
разбира се, хората да могат да поддържат връзка помежду си и след раздялата.
Странна тишина.
— Всъщност, Роби. . . — изведнъж Алисън вдигна глава, — ние с мама също заминаваме.
Трябва да съм пребледнял, устните ми едва изрекоха думата:
— Къде?
Накланяйки се към мен, тя заговори бързо и сериозно.
— Главното са заниманията ми. Знаеш, че мама гледа на тях като на нещо много важно и трябва да се водят от
специалист. Мис Крамб не може повече нищо да ме научи. В Уинтън няма никой друг много по-добър от нея.
Решено е да отида в Кралската музикална консерватория в Лондон.
— В Лондон? — това бе на другия край на света и близо, много близо до Съсекс.
Сега Алисън не можеше да скрие червенината си, беше ужасно, почти до болка смутена.
— Толкова си умен, а си страшно сляп за това, което става. Всички знаят, само ти не знаеш. Мама и мистър
Рийд ще се женят.
Вцепенен, не намирах какво да кажа. Разбира се, трябваше да призная, че мисис Кийт е все още привлекателна
жена, че двамата с Рийд имат еднакви вкусове и интереси. Но вместо да се зарадвам, аз се ужасих.
Продължително мълчание.
Накрая казах, чувствувайки се много зле;
— Ако заминеш, вече никого няма да имам.
— Не отивам завинаги — гласът й звучеше меко, изпълнен с доброта и обич. — Знаеш, че трябва да мисля за
пеенето. Но не е настъпил краят на света, Роби. И не прави преждевременни изводи — запомни, утрото е по-
мъдро от вечерта.
Опечален и самотен аз гледах втренчено напред, слънцето започна да се плъзга зад планините, от парахода на
пристана долетяха три резки изсвирвания — предупреждение, че скоро ще отпътува.
— Трябва да бързаме! — възкликна Алисън. — Тръгват съвсем скоро.
Неочаквано тя ми се усмихна нерешително, почти с молба, и протегна ръка да ми помогне да се изправя. Докато
бързахме надолу към кораба, имах странното чувство, че въпреки цялата й твърдост, неувереност, същата като
моята, владееше и нея. Параходът отново изсвири, продължително като сирената на завода. Празникът ми
свърши. Изведнъж със замряло сърце аз се видях сам и изгубен. Бъдещето се издигаше пред мен подобно на
стена.
ОСМА ГЛАВА
Последната събота на юли . . . Обхванат от собствените си горести, бях забравил, че на този ден ставаше
изложбата на цветя и едва по обяд, след работа на път за в къщи си спомних за нея. Когато стигнах Луамънд вю,
нямах никакво настроение за следобедните събития. Но обещах на Мърдок да отида и в два часа влязох в стаята
си да се приготвя. Шумът от тежки, макар и несигурни стъпки над мен един-два пъти ме накара да се спра и
накрая се принудих да се кача горе.
Старецът, измит и спретнато облечен, се гласеше пред огледалото, с треперещи пръсти и зачервено лице се
опитваше да завърже вратовръзката си. Дрехите му бяха изчеткани, обувките — хубаво лъснати, като в онези
честити дни. Сложил си бе колосана бяла риза, стегната около врата
— Ти ли си, Робърт? — въпреки че пръстите му трепереха, гласът му звучеше равно и той не премести очи от
огледалото.
За миг останах безмълвен, изстинах, независимо от жегата, когато го видях какво прави.
— Къде отиваш?
— Къде отивам ли? — най-после успя да направи възела и протегна врат. — Какъв въпрос! Отивам на
изложбата на цветя, разбира се.
— Не . . . не ... Не се чувствуваш толкова добре, за да ходиш.
— Никога в живота си не съм се чувствувал по-добре.
— Страшно е горещо. Сигурно ще ти стане зле. Трябва да почиваш.
— Цяла седмица почивам. Нямаш представа колко уморително е да се почива.
— А кракът . . — опитах и последният аргумент. — Много куцаш, как ще вървиш?
Той се извърна от огледалото и макар главата му леко да се поклащаше, спокойно ми се усмихна.
— Скъпо мое момче, разликата между двама ни е, че ти много лесно се предаваш. Колко пъти съм ти казвал да
не се даваш така лесно. Нима очакваш аз, главата на семейството, да стоя настрана през този най-голям за
Мърдок ден? Освен това винаги съм обичал цветята. Цветята и хубавите жени.
Изчервих се при неговия анализ на характера ми — просто усетих колко е точен и сега ужасен го гледах как
облича сакото си и важно измъква твърдите си маншети. През последните седмици се чувствуваше зле, а сега с
огромно безразличие се готвеше да се забавлява. Само това беше достатъчно да парализира всичките ми
дипломатически способности. Оказа се невъзможно да го откажа от целта му . . .
— Е, добре — каза той, най-после доволен от външния си вид и взе бастуна си,— ще имам ли удоволствието да
се радвам на твоята компания? Или би желал да отида сам?
Трябва да отида с него, разбира се. Как мога да го пусна да се загуби сред толкова хора и в такъв ден като
днешния? Последвах го, а той, държейки се здраво за перилата и не съвсем сигурен в краката си, слезе по
стълбите.
Навън множество граждани, мъже със сламени шапки, жени с леки рокли, се движеха по пътя към градината на
Овъртън хауз, където се провеждаше изложбата. Смесихме се с безгрижния поток от хора и аз си помислих, че
поне в тая тълпа няма да срещнем някой от дядовите приятели с лоша репутация. Облекчен малко от тая мисъл,
но опасявайки се от малко неуверения му вървеж, аз предложих ръката си.
Ужасна нетактичност. Раздразнен, дядо отказа помощта ми.
— За какво ме мислиш? Изкопаемо . . . мумия? — правейки всичко възможно да прикрие влачещия се крак, той
изопна тяло и се опита да издуе гърди както по-рано. — След пет години вероятно ще те помоля да ми поръчаш
стол на колела. Но сега — такова нещо с мен — по никакъв начин!
Даже и най-лекият намек, че силите му чезнат, беше страшна грешка. Мразеше дори да помисли как отслабва и
твърдо затваряше очите си пред факта, че не може да живее вечно. Всъщност той успяваше да се носи изправен
— въпреки тревогите си, принуден съм да призная това. Облечен по-добре от обикновено, дори и да допуснем,
че влачи крака си и поклаща слабо главата си, той представляваше внушителна фигура. Наистина, бялата му
коса, която се подаваше изпод шапката, го правеше удивителен — към него се обръщаха погледи, дядо се
чувствуваше център на внимание, перчеше се и вървеше редом с мен.
— Забележи, Робърт — прошепна ми той с възвърнато самодоволство, — онези двете дами в ляво. Много са
елегантни. А и какво красиво слънце. За нищо на света не бих пропуснал това.
Щом приближихме входа, където временно бяха монтирани дървени турникети, дядо показа със замах два
безплатни пропуска, предварително получени от Мърдок. Той е непоправим.
Приятно беше в това оградено място, една от най-хубавите и най-големите градини в графството, придобило
сега празничен вид от половин дузината големи палатки на червени ивици за експонатите, от няколкото малки,
поставени за изложба на семена и градински инструменти и от площадката за кафе на открито, където,
разположен край фонтана, градският оркестър свиреше нежен валс. Подрязаните тревни площи и сенчести
дървета, движението на ярките дамски рокли, аленото и златистото в униформите на оркестрантите, звуците на
музиката и фонтана, шумът от благовъзпитаните разговори — всичко това накара дядо да разцъфне още повече.
Краката му потъваха в меката трева. Ноздрите му се разшириха.
— Винаги съм имал вкус към аристократичното. То е стихията ми.
Той се поклони на няколко души, които изглежда не го познаха, после, без ни най-малко да се смути, започна да
си тананика и накуцвайки, да оглежда мястото.
— Красиво, много красиво — вълнението малко го удряше в главата. Остана любезен и въздържан. Но започна
да приема, че всичко тук е устроено в негова чест. — Виж! Тая там не е ли мисис Босъмли?
— Не! — той винаги бъркаше хората, «далекогледството», с което толкова се гордееше, завинаги го беше
изоставило.
— Е, нищо. Но и тя е хубава жена. По-късно ще поговоря с нея. Заведи ме при карамфилите на Мърдок сега.
Винаги съм обичал карамфили. А и искам да видя дали е спечелил наградата.
Поведох го с облекчение. В далечината забелязах Алисън и майка й и най-голямото ми желание сега бе да
избегна срещата с тях. Влязохме в големите палатки, пълни с цветя, оранжерийни плодове и отбрани зеленчуци.
Не трябва да забравяме, че шотландците са известни градинари. В една палатка имаше наредени рози с чуден
аромат и цвят, а друга, от купчина сладък грах се издаваше ухание, нежно като самите му цветове. Полюбувахме
се на кошници мъхести праскови, великолепни аспержи, завързани със сини панделки, гроздове сочен мискет,
гигантска тиква, пращяща от собствения си сок. Дядо ги разглеждаше с нарастващо удоволствие, придавайки си
вид на познавач, лицето му бе по-червено от всякога поради задухата под нагорещения брезент. Виждайки го
толкова щастлив, аз се засрамих заради опасенията си и се радвах за гдето този час не му бе отнет.
Стигнахме изложбата на карамфили. Тук, сред доста голяма група хора, събрани да разгледат с любопитство и
респект един голям букет цветя на щанда, намерихме Кейт и Джеми с малкия Люк. След миг от кабината на
участниците в изложбата излезе Мърдок, придружен от мис Юинг. Старецът беше много доволен от срещата със
семейството. Здрависа се с всички, дори с детето на Кейт, което с обич наричаше Роби. После, поглеждайки
околните наблюдатели, сякаш благосклонно им се доверяваше, високо прошепна на Мърдок, така че всички да
чуят:
— Каква е присъдата, моето момче? Получи ли медала?
Мърдок кимна самодоволно към щанда.
— Виж сам!
На централния букет карамфили, необикновено красиви цветя в нежен оттенък на жълто с бледомораво по края
на листенцата, висеше картичка с позлатени краища и едва засъхнало мастило: «Сребърният медал на Бауърс за
най-добра изложба на цветя — мистър Мърдок Леки от Далримпъл и Леки, пепиниерист, Драмбък».
— Не е по-лош от Александровския — обясни бързо мис Юинг. — Много сме доволни.
Макар и добре да се бе представил, Мърдок не беше осъществил амбициите си докрай. Но за дядо това нямаше
значение. За него медалът си е медал. Лицето му зачервено гореше.
— Мърдок, гордея се с теб! Правиш ми чест, ако ми дадеш предимството пръв да си окача красивото ти цвете . .
Мърдок протегна ръка, взе един карамфил от букета, откъсна стеблото и го пъхна в петлика му.
Типичен жест и въпреки че Мърдок не изглеждаше особено доволен, петликът несъмнено завърши видът на
дядо. Той се усмихна на всекиго от нас, после устните му трепнаха.
— Заведете ме, където ще раздават наградите. Не съм уморен, запомнете! Но ще поседя там и ще чакам докато
ни дадат медала.
Щом дядо се настани на градинския стол под сянката на една висока акация, по-близо до оркестъра и редом с
Кейт и Джеми, почувствувах, че временно мога да снема отговорността от себе си и се възползвувах от това, за
да се изплъзна. През следващия половин час няма да му липсвам; той вече взе на коленете си сина на Кейт и с
лека снизходителна усмивка го питаше:
— Роби, помниш ли оня ден, когато ходихме с теб да караме кънки на езерото?
Докато прекосявах поляната, чух пискливия глас на момченцето:
— Остави кънките, дядо. Разкажи ми за зулуите.
Обиколих безцелно из няколко палатки, но с крайчеца на окото си гледах за тях. Следващата седмица Рийд
заминаваше на юг, а няколко дни по-късно Алисън и мисис Кийт щяха да се присъединяват към него — сватбата
щеше да стане тихо в края на месеца в Лондон. Интересно, нещастието ми се увеличи от факта, че след
последната ни среща Алисън беше пяла чудесно в залата «Свети Андрю». Наранен, останал вече сам, аз
избягвах срещата с приятелите си, но чувствувах необходимост да им кажа довиждане.
— Моля те, не гледай така трагично, Роби. Трябва да се гордееш с успеха на Мърдок.
Мисис Кийт, с широка шапка от мека слама и бяла гарнитура, стоеше с Рийд до оркестъра, гледаше ме отстрани
и леко ми се усмихваше — не така критично, както напоследък.
— Трагично ли гледам? — сепнах се аз и заекнах. — Мърдок не спечели златния медал.
— А нима можеше — каза Джейсън, — след като аз месеци наред тайно отглеждах тиквички в едно сандъче на
прозореца?
— Мило мое момче — тъмните очи на мисис Кийт гледаха весело. — Напълно си прав. И все пак, хубаво ще е,
ако се поразвеселиш поне малко.
Шепнешком направих твърд опит да се защитя.
— Естествено, човек не може да очаква да му се хиля в лицето, когато някои хора, които обичам, заминават.
Рийд поклати глава.
— Животът е ужасно нещо, Роби. Не би ли дошъл с нас да хапнем ягоди и крем. След половин час имаме среща
с Алисън в градината за чай.
— Да, ела ..... каза мисис Кийт. —- Ще бъдем там в четири часа.
— Добре.
Когато отминаха, аз се обърнах, влязох в друга палатка и там дълго се взирах в китка пащърнак. Мразех
пащърнака и всъщност не мислех за него. Леката ирония, която проникваше в искрено приятелския тон на
Джейсън, изведнъж ме накара да се видя такъв, какъвто трябва да съм в очите на другите. О, господи! Какъв
глупак съм! Не знаех нищо за живота, не разбирах най-главното в него. Съществувах в света на мечтите, малка
жертва на собствената си фантазия. Благодаря на бога само, че не се разревах и не се показах идиот пред тях.
В четири без пет се отправих към градината за чай.
И тогава, провирайки се пред тълпата, забелязах как Кейт ми маха от мястото, където седеше дядо. Нещо
повелително в знаците й ме накара да забравя безкрайното си нещастие и аз бързо се втурнах напред.
— Дядо не е добре —- задъхано говореше тя. — Изпратих Джеми за лекар, но сега е още по-зле. Изтичай до
входа и телефонирай за файтон.
Заобиколен от няколко добри самаряни, старецът лежеше на тревата, която преди час газеше. Беше се превил
настрани, ръката му лежеше извита, сякаш изкълчена. Очите му, загледани в една посока, бяха отворени, едната
половина на устата му дишаше шумно, другата беше неподвижна. Бялата му коса бе разрошена. Имаше дивия
тъжен вид на останалия без трон Лир след нощната буря. Макар и да не знаех много за тия неща, разбрах, че е
получил удар. Когато се затичах към входа, вече се готвеха да обявят наградите. Оркестърът, завършил
програмата си, изсвири за финал «Боже, краля пази!» и той прозвуча ужасно в ушите ми.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Неделя е, наближава полунощ. Този път грешка няма — старецът умира. Това усещане владее стаята му, където
седя и го наблюдавам, владее заспалата къща, владее дори нощта отвъд дома. Цял ден цари атмосфера на
очакване, на благовъзпитано държание — Мърдок и Джеми разговарят долу тихо с татко, Кейт шътка на
малкото си момче, щом то енергично викне, докато играе на топка в задната градина, баба на пръсти пече цяла
камара кифли. Това се нарича «в очакване на края» и семейството се прибира с чувството на почтително
разочарование, че старецът «се бави», въпреки трите поразяващи, последвали един след друг удара и
предричането на доктор Галбрайт, че няма да го бъде дълго. Никой не протестира срещу привилегията ми да
седя при него, всички признават това мое право, резултат от привързаността ми, пък и е удобно, когато някой
има желание да се лиши една нощ от хубав сън.
Тишината плаши, макар да дръпвам щорите и да отварям прозореца; нахлуването на топлия въздух отвън и
беззвездната нощ не ми донасят облекчение. Дядо лежи по гръб, вече не хърка, а едва диша през отворената си
уста, цялата му физиономия се е опънала. Преди да се прибере, баба избърсва изостреното, почти безчувствено
лице, причесва белите коси и съживява у мен едно неясно впечатление от онази негова великолепна поява на
изложбата за цветя. Възрастта беше превърнала тялото му в развалина, без обаче да успее да го смали.
Гледам го тъжно, но с облекчение, защото той решава един лош проблем по най-лекия начин и неволно изпадам
в размисъл: сигурно този е мигът, когато човек преценява стойността на живота си, ужасния момент на раздяла,
през който всички ние трябва да минем. Какви безумства, какви грехове беше извършвал! Никой по-добре от
мен не познава слабостите и твърдоглавието на стареца, защото вече с примесено с ужас чувство започвам да
различавам в това тъжно и глупаво момче, в мен самия, същите черти, наследени от него. Но аз ги отстоявам,
тези неспокойни дълбини на индивидуалността, защото като дядо вече и аз се съмнявам в общоприетите норми.
Плахите, облагородяващи добродетели никога да не постъпваш подло, да си добър, да вдъхваш обич, навярно
тежат повече от сто основни недостатъка.
Трябва да съм задрямал до леглото. Разбудих се от опита на стареца да говори. Наведох се ниско и успях да
доловя думата:
— Алкохол. . .
Това не бе разкаяние на смъртния одър, нито обръщение към светия дух. Имаше предвид онова питие, към което
отдавна се бе пристрастил и от което сега изпитваше остра нужда. То нямаше да му помогне, както нямаше да
му помогнат и другите му наклонности, но тъй като лекарят не си стори труда да наложи забрана върху него, аз
заопипвах пътя си към салонния бюфет. Там намерих вече купена, макар не без неодобрението на татко, бутилка
за посетителите, които тежката загуба щеше да доведе у дома и които като мистър Маккелър «щяха да вземат
участие в погребението». Налях малко в една чаша, чисто — не понасяше вода в него — и си помислих: каква
ирония, накрая старецът щеше да пийне чашка от собственото си погребално угощение.
Благодарен е за уискито, което глътва много трудно. И промърморва;
— Ядене и пиене.
Тези са последните му думи. В тази случайна фраза откривам странно значение, сбита оценка на философията
му за живота.
Часовникът бие три часа и аз се залюлявам, клюмнал от умора. Виждам как сега старецът бързо умира,
минутата, в която ще премине към вечността, наближава. Изведнъж вратата се отваря и баба със свещ в ръка, с
шапчица и дълга бяла «нощница» влиза в стаята, водена от инстинкта, селският инстинкт, който безпогрешно и
със страхопочитание усеща приближаването на смъртта. Този път тя не чете на глас «книгата». Премества
поглед от умиращия към мен, тихо взема стола ми и аз отивам до прозореца.
Чувствува се приближаването на зората: невидимо раздвижване, птица се движи непредпазливо, забелязват се
слабите очертания на трите кестена. Баба се държи великолепно. Сега тя се страхува от тъмния призрак в стаята
пред нас, напомнящ й, че и тя самата е смъртна. Но от омразата се е очистила. Горчивината, враждебността,
някога преобладавали в този малък свят, обитаван от нас тримата, сега изглеждаха нелепи и далечни. През
последните месеци, докато той отслабваше, тя се извисяваше и не от жалост, а по-скоро тъжно осъзнала
собствената си стойност, тя силно заобича стария си неприятел.
Ето, най-сетне. Нещо изчезна. Смъртта на човек в пълния разцвет на силите му е нещо страшно, насилствено,
нежелано. Но този старец е уморен. Една лодка се откъсва лесно от брега, без да пръска. Баба ме. поглежда,
леко кимва, за да потвърди, и става.
Наблюдавам я как закрепя нагоре провисналата брадичка, поставя две монети върху затворените му очи — още
един селски обичай. С дълбока мъка гледам лицето, навеки застинало и неподвижно. Стигнал е вече до онова
място — тъмно или светло, не знам, но там повече безумства не могат да се вършат. Избягва от всичките си
преследвачи и ищци, и най-вече от себе си.
Баба шепнешком ми дава нареждания, аз се обръщам и спускам щорите. Зазорява се, кестените се очертават
ясно, полята не са така сгушени едно в друго, на изток — тъмно, оранжево петно. Духвам свещта. Изведнъж от
фермата на хълма, сякаш подигравайки се на загасналия пламък, се надига високото дръзко предизвикателство
на един петел.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Във вторник след гробищата всички насядахме в гостната на лека вечеря от шунка с яйце. Макар и не
разточително, по нареждане на татко погребението се извърши хубаво, от почти най-добрия гробар в града.
Потривайки ръце и изпълнен с куртоазия, татко доведе мистър Маккелър от гробищата направо у дома. Баба
седеше в дясно от адвоката, а Кейт вляво, Мърдок и Джеми се намираха в дъното на масата от двете му страни,
Адъм — начело, до татко.
— Мисля, че всичко мина много добре — нетърпелив да получи одобрение, татко питаше Маккелър с очи. —
Вземете си две яйца приятелю. Да, не ми се искаше да се перча. А от друга страна винаги съм обичал да правя
каквото трябва. Освен това в известен смисъл, ако ме разбирате, дължахме му го.
Очакваше се някакъв отговор от адвоката. Той пое от Кейт чашата си чай и сухо каза:
— Мисля, че погребението съответствуваше на обстоятелствата.
Татко изглеждаше малко смутен: досадно е, но никога не можа да накара Маккелър да го хареса. Благодарен
беше загдето Адъм отбеляза:
— По-добро никой не може да желае. Маккелър повдигна широките си рамене:
— Когато човек стигне до там, той изобщо нищо не желае.
Татко и Адъм си размениха погледи, изпълнени с разбиране, сякаш сключваха съюз срещу този груб натрапник.
Въпреки че пристигна едва тази сутрин, Адъм вече успя да увери татко, да го успокои по въпроса за къщата; в
крайна сметка тя вероятно ще бъде продадена на детската градина и той спокойно му предложи, а когато татко
се поколеба, също така спокойно откъсна чек и всъщност до такава степен изцяло го спечели, че във файтона на
път за в къщи те тихо изпаднаха в обсъждане на възможните «случаи» за новия капитал на татко, застраховката,
дошла най-сетне при него.
— Опитайте кифличките ми, мистър Маккелър — каза баба.
— Да, наистина ще ги опитам. Адвокатът си похапваше добре и макар пред татко и Адъм да мълчеше, с Кейт и
старата дама разговаряше оживено на тежкия си стил. Той беше пламенен защитник на шотландското
самоопределение и тук с баба намериха общ език. Изглеждаше приведен ниско над чинията си, а очите му
шареха по масата и объркваха всички.
Трябва да призная, че отбягвах стоманения му поглед. При гроба, една плитка дупка на моравата, бях удостоен с
почетната длъжност «да държа връвта» и аз, с моята слаба воля и нелепо държание, се показах ужасен глупак.
Щом спуснахме ковчега, тялото ми започна да се тресе, избухнах в силен рев. . . и това на моята възраст! Този
спомен ме караше да провеся засрамен глава.
— Имате ли точната сума на полицата? — попита Адъм небрежно.
— Да, имам я — Маккелър говореше официално. Тези двамата .......- представителят на застрахователната
компания в големия град, любителят на чудатите дела, и адвокатът — статистик в малкото градче -...... не се
обичаха. Интересен тип е този Маккелър: от няколко години вече винаги, щом ме видеше на улицата, ми
кимваше с глава. Бавен, солиден, твърд като скала, той по-скоро би умрял, отколкото да промени и половин пени
в баланса на сметките си. Да се каже, че е честен, ще е абсурдно недооценяване. Той беше верен страж на
честността; винаги, когато му се предлагаха повече от полагаемите три процента, той клатеше глава и за това
имаше една особена фраза: «Лоша работа. Да, да, лоша работа». Явно не се доверяваше на Адъм като на
опортюнист, младеж, който напусна кантората му почти без предупреждение, и винаги се е изтласквал нагоре за
сметка на другите.
— Каква ли сума може да се е натрупала? — продължаваше да настъпва Адъм.
— Седемстотин осемдесет и девет лири, седем шилинга и три пенса. . .точно.
Адъм наклони глава, а татко прибледня при размера, огромния размер на сумата. Не можех да не си помисля за
дядо, който толкова мразеше тази полица, че ми беше забранил изобщо да я споменавам в негово присъствие.
Слава богу, че не може да чуе радостния шепот на татко.
— Кога можете да я изплатите?
— Веднага — Маккелър остави бавно вилицата и ножа и бутна чинията си настрани.
— Още чай, мистър Маккелър?
— Не, благодаря. Добре си похапнах.
— Тогава глътка уиски — предлагаше гостоприемно татко — педантичният трезвеник.
— Е, добре, щом настоявате.
Когато сложиха първата чашка пред Маккелър, аз тихо се надигнах от стола си с намерението незабелязано да
се измъкна. Но този упорит и проницателен поглед падна на мен като прожектор.
— Къде отиваш ?
На помощ ми дойде татко:
— Още е малко разстроен. . .може би забелязахте на погребението. Добре, ще те извиним, Робърт.
— Седни, момче! — Маккелър решително глътна уискито. — Не е голямо уважение към паметта на стария
човек да се измъкнеш по средата на церемонията. Ако изобщо го зачиташ, а ти си единственият тук с тези
претенции, би могъл от приличие да изчакаш, докато свърша.
Смутен, потънах в стола си. Никога преди това Маккелър не е разговарял с мен с такъв тон. Той ме оскърби и
унижи.
— Тогава да продължим — каза рязко Адъм.
— Както искате — Маккелър извади от вътрешния си джоб някакви документи. — Ето я полицата, номер 57
430, дарение от Александър Гау. А ето и завещанието. Ще ви го прочета.
— А това за какво е? — Адъм се ядосваше на педантичното бавене на юриста. — Защо е целият този брътвеж?
Бях във вашата кантора, когато го съставихте, аз съм му свидетел и го знам наизуст.
Маккелър даде вид на изненадан.
— По-правилно ще е ако го прочета. Няма да отнеме и минута.
— Разбира се — позамаза нещата татко.
Маккелър сложи очилата си и с бавен, отчетлив глас прочете завещанието. То беше кратък обикновен документ.
Дядо оставяше всичко на мама, а в случай на смърт, на нейния наследник — на татко.
— Добре — изпусна доволна въздишка татко. — Точно както трябва. Сега вече няма какво да ни пречи.
— Почакайте! — Маккелър почти изкрещя тая дума и в същото време удари с големия си юмрук по масата.
Последва тишина. Той се огледа, наведе се над документите с онази бавна, ехидна усмивка, внимателно
скривана досега, сбърчи гъстите си вежди, опъна строгите си устни. Приличаше на човек, комуто най-после са
разрешили да разкрие и да се наслади на някаква чудна тайна.
Погледът му отново ме намери и с не-скривана доброта се задържа върху мен. После той каза:
— Има допълнение към завещанието, саморъчно написано допълнение с дата двадесети юли 1910 година.
Татко възкликна, но аз почти не го чух. Колко ясно помнех този ден, ден на мъка до смърт, когато загубих
стипендията Маршъл и загина Гавин.
Маккелър продължи, като оставяше всяка дума да проникне до съзнанието, сякаш му доставяше удоволствие да
терзае татко, с всяка отделна дума да му нанася удар.
— В този ден, двадесети юли, Денди Гау влезе в кантората ми. Наричам го Денди, защото въпреки всичките му
несполуки и беди, аз се гордея да кажа, че той ми беше приятел. Направо ме попита дали мога да изменя
условията на полицата. Дълго разговаряхме с него този следобед. И в резултат всичките пари, до последното
пени, казвам ви, до последното пени, и се кълна в бога, именно до последното пени, остават на това момче тук,
Робърт Шанън, под мое опекунство да му дам възможност да завърши Медицинския факултет на Уинтънския
колеж.
Мъртва тишина. Пребледнях, гърлото и сърцето ми се свиха. Не можех да повярвам. Толкова бях свикнал с
нещастието, толкова бях съсипан — просто това бе още един похват на сляпото небе, което се прави, че ме
издига, за да мога пак, но още по-жестоко да се сгромолясам.
— Опитвате се да ме измамите! — изскимтя татко. — Не може да е направил такова нещо. Не е имал право!
Ехидната усмивка се разшири.
— Имаше всички права по тази полица. Не можеше да я залага, нито да погасява частични дългове с нея, докато
е жив, но тя беше негова, за да може по желание да я прехвърля и завещава.
Татко метна жален поглед към Адъм.
— Така ли е?
— Мама се съгласи само при тия условия — Адъм гледаше Маккелър свирепо. — Не е бил с всичкия си.
— Но не и преди две години, когато състави допълнението към завещанието. Беше толкова нормален, колкото и
вие сега.
— Ще оспорвам завещанието — каза татко с висок и странен глас. — Ще го отнеса в съда.
— Направете го — Маккелър престана да се усмихва. Той погледна Адъм, после татко с много заканителен
поглед. — Да, направете го. А аз ви обещавам, че ще се боря с вас по своя собствена инициатива, ще се боря,
дори ако трябва да отида в съда на графството и във Върховния съд. И в самия парламент ще го отнеса.
Лошо ще е за вас, Леки. Тогава, скъпи приятелю, няма да има никакво водохранилище за вас — той помълча,
наслаждавайки се на тази малка мелодрама, с която му се случи да се сблъска след толкова години сериозна
практика. — Жена ви не пожела да премахне полицата, въпреки че по-голямата част тя сама плащаше. А колкото
до стария човек, той нямаше възможност да вземе и един фартинг от нея. Но искаше тя да послужи за една
добра и полезна цел. И ще послужи за тая цел или името ми да не е Дънкън Маккелър.
О, господи, нима наистина е вярно. . .този чудесен дар от дядо, и за него той не ми е споменавал нито дума?
Продължавах да стоя с наведени очи. Едва дишах. Мускулите на лицето ми потрепваха от постоянна
напрегнатост. Изведнъж чух гласа на Кейт, почувствувах ръката й на раменете си:
— Не знам какво мислят другите. . .според мен това е най-хубавото, което може да се направи с тези пари. . .да,
най-полезното.
— Правилно, да, правилно — добави Джеми със силен шепот.
Благословена Кейт с лошия си характер и бучки на челото, и Джеми, който прави парите да изглеждат чисти и
почтени. . . скромно се надявам тяхното момченце да израсне в по-малко затруднения от мен. Нагъвайки
документа, Маккелър се обърна към мен и стана:
— Утре в десет в кантората! Но междувременно сега можем да повървим заедно по пътя. Глътка чист въздух
няма да ти навреди.
Излязох с него от къщата като сляп. Идва такъв момент, когато нервите на човек се опъват до скъсване и той
повече не може да издържа.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Късно тази вечер един развълнуван бозайник от вида Homo sapiens1, обитател на малкото градче, се връща от
дома на адвоката Маккелър изпълнен с вяра, онова злочесто, но с гореща кръв гръбначно Робърт Шанън.
Въпреки че това своеобразно двуного същество е всъщност на осемнадесет години и неотдавна на собствените
си приведени плещи чувствуваше ужасния товар на годините, на една почти несподелена любов и на безброй
други беди, той още не е закоравял и възмъжал. А сега, усещайки спокойната тиха красота на нощта, на
огромната ясна нощ, в която звездите пеят, а под тях пее и неговото сърце, той гледа право напред, зачервен и
съсредоточен.
....................................................................................
1 Homo sapiens (дат.) — разумен човек — Б. пр.
....................................................................................
Бъдещето е широко отворено пред него. Сухият шотландски адвокат, който толкова дълго разговаря с него, ще
действува като негов опекун и съветник, като негов приятел. Вече няма никога да се върне в завода. В началото
на новата учебна година следващия месец ще отиде в университета, ще живее в студентските общежития, с
радост ще се залови с медицинските науки. Биология . . . практическа зоология . . . тези магически имена
предизвикваха яркия цвят на бузите му. Вече долавя задушливия мирис на формалин и канадски балсам, вижда
дългия ред цайсови микроскопи, всеки един с чудесните си имерсионни обективи, и един от тях ще бъде негов -
- напук на бедния мистър Смит, когото той ще се радва отново да види. Само като помислиш! Защо пък, ако има
късмет, още първия семестър може да му разрешат дисекция на малка акула — mustelus canis.
Имаше достатъчно пари да завърши; малкото дългове, оставени от дядо, Маккелър ще покрие с не повече от
двадесет лири. Ако у дома му говорят неприятни неща — тук изразът на лицето му става груб, — каза му да не
обръща никакво внимание. Скоро завинаги щеше да напусне Луамънд вю.
Да, бъдещето му е открито и бляскаво. Рийд и Алисън може да заминават, но той също заминава . . . Ще им
покаже, че не му е съдено да бъде неудачник. Чувствата му към Алисън малко се промениха, увлечението му
стана по-сдържано. Може би в живота на великия зоолог няма място за жени? А може пък някой ден във Виена
една известна примадона ще пее в главната роля на Картен, а един сериозен знаменит лекар с лентичка в
петлика и малка подстригана брадичка тихо ще влезе в ложата на авансцената.
Не, не, тези мечти принадлежат към времето на юношеството, което момчето е оставило зад себе си. Напред
имаше работа . . . сериозна, да, славна работа в лабораторията.
Но, почакайте, . .още един миг накрая, една последна непоследователност на момчето, преди да го оставим.
Минавайки по църковната улица, от дясната му страна се издига тъмната, презирана от него сграда на църквата
«Светите ангели». И той, този светъл дух вече не се нужае от нищо в това място, което повече не го примамва.
Храбро се бе съпротивлявал на всички хитрини на каноник Рош да го върне към него. Тъгата не го свали на
колене . . . Мина времето, когато беше с капаци на очите, практически сега той бе на път да стане
свободомислещ човек.
Но в този миг неочаквано го сграбчва и задушава една непреодолима сила. Запомнете — чел е всичко: от
«Произход на видовете» до «Животът на Исус» от Ренан , смял се е над басните за Адамовото ребро, съгласявал
се е с остроумния френски кардинал, чието име бе забравил, че християнството почива на един прелестен мит.
Но надигналото се сега в него бе нещо, от което не ще може никога да е освободи, нещо, което ще го преследва
до мига на смъртта му.
Изправени сме пред един спад на интереса от първа величина. Но се заклехме независимо от всичко да казваме
истината. Още колко пъти в бъдеще този Робърт Шанън ще снове между апатията и разпалеността, ще се издига
и отново ще се проваля, не можем да предскажем, както и не можем да кажем още колко често ще се помирява и
ще се кара с онова същество, към което са устремени всички човешки пориви. Но факт е, че сега неудържимо
почувствува необходимост да изрази възторга на душата си в кънтящата тишина на храма. Изведнъж усети, че
благодарствената му молитва няма да иде напразно. И засрамен, той се спусна в тъмната черква.
Последно можем да кажем, че там не се бави дълго. Вероятно той остава само да запали свещ за едно пени или
да прошепне няколко несвързани думи пред мрачния олтар. А може и да е нещо повече. Когато се появява, леко
замаян от ярките звезди и северното сияние, озарило сега полярното небе, той тръгва по-живо и стъпките му
ясно кънтят по безлюдната улица.
.............................................................................................................................
сканиране и разпознаване Л. Спасов ( bulljo)