i cccf0a6d3b0f4480

задълженията ми да разнасям кифлите, но в склада на Блеър не достигаше работна ръка. Качих се в ниския

открит фургон сред чувалите с брашно и потеглихме под спокойния тропот на конете.

По безлюдните неравни улици се чувствуваше, свежестта на утрото. Една жена прибираше млякото, някакъв

мъж по риза дърпаше транспаранта на горния прозорец, момиче сънливо тупаше рогозка пред полуотворената

врата -- всичко това създаваше сияйното чувство, че сме тръгнали на поход. Отивах на риба с Гавин последното

ми буйство преди да залегна да зубря за стипендията.

Слънцето изгря, но не проби. Беше един от онези тихи сребристи дни, изпълнени с топлина и мека лъчезарна

светлина, когато звуците, макар и приглушени, се чуват отдалече, а настъпващата в промеждутъците тишина е

изпълнена с шума от струенето на жизнените сокове в зелените листа. Гърбът на коня неясно се повдигаше и се

спускаше между вдлъбнатините също като кораб; покрай нас се плъзгаше околността — мъгливи гори, части от

паркове, една сива сграда с високи комини, тераси и оранжерии между бързо преминаващи дървета.

Помагах на Том да разтовари чувалите и фуража при задните входове на тези големи провинциални къщи. Той

беше космат, непохватен мъж и на няколко пъти изпадаше в затруднение да омилостиви някой сърдит коняр,

оплакващ се, че «поръчката му» не е добре изпълнена. Веднъж, повдигайки една тежка кутия, установихме, че

стокилограмовият чувал с брашно отдолу се е разкъсал и съдържанието му се е разсипало по дъното на

фургона. Той изруга, почеса се по главата и после с желанието да заглади нещата, ми каза:

— Нищо, нищо, няма да забележат!

В Лае се дотътрихме следобед, а Гавин, без да показва нетърпеливост, седеше на километричния камък в

началото на късата селска улица. Носеше строгата униформа на своето специално училище — сиви вълнени

панталони и риза, мека както при играчите на крикет шапка, също сива, открояваща се или по-скоро украсена с

тънки лентички в синьо и бяло — цветовете на Ливънфорд. Невъзможно е да се предаде изяществото на тази

чакаща фигура — пораснал е, както и аз, но все още е слаб, — на сдържаната, несъзнателна гордост в това вече

загоряло от слънцето лице под небрежно нахлупената шапка. Но мога да отбележа безмълвната радост на

силното ни ръкостискане.

— Страхувам се, че довечера няма да ловим риба — промърмори Гавин, когато фургонът се отдалечи. — Няма

вятър, а е и много светло.

Вървяхме през тихото село край езерото, минахме между десетки къщи, всичките ниски, със сламени покриви,

боядисани в бяло, наредени на известно разстояние една от друга по късия бял път, започващ от полите на

зеленото възвишение и завършващ до сребристите води на Лох. Обички и пълзящи рози обвиваха къщите и се

губеха в жълтите сламени покриви. Обичките вече цъфтяха и заливаха с яркочервен душ бяло боядисаните

стени. Едно овчарско куче лежеше в белия прахоляк, проснато на земята и замечтано. До нас долиташе сладкото

жужене на пчелите. През омарата се виждаше малкият като играчка дървен пристан с гребните лодки, завързани

с избелели въжета. Пред такава красота си разменяхме редките тайни погледи.

Седяхме с Гавин на една обърната лодка пред ловната хижа на баща му, докато скритото зад облаците слънце не

залезе, разпределяхме рибарските принадлежности и икономисвахме думите — за това си бяхме дали обет. В

седем часа, след като мисис Глен, стопанката на къщата, хубаво ни нахрани с току-що изпечени кифли и пресни

варени яйца, залети с гъсто мляко, ние обърнахме лодката и я тикнахме във водата. Все още беше много рано,

но бледоморавата блещукаща светлина по Лох предвещаваше мрак. Взех веслата, изведох лодката в тиха

прохлада, спрях да греба и я оставих да се носи по течението след тишината между високите възвишения.

Светлината изчезна, бледоморавото се превърна в тъмночервено, започнахме да не различаваме лицата си и

тогава от изгубващия се бряг долетя слабия звук на гайда като далечния глас на човек, изгубил всичко освен

душата си. Почувствувах как Гавин замира от мъчителни чувства. Нищо, дори стоическите ни клетви не можеха

да устоят на този миг и на този звук. Скрит от нарастващия мрак, изведнъж с тих глас Гавин заговори:

— Разбрах, че се готвиш за стипендията Маршъл, Роби.

Трепнах силно изненадан.

— Да . . . Откъде знаеш?

— Мисис Кийт казала на сестра ми — Гавин замълча, дишаше тежко. — Аз също ще опитам.

Погледнах го онемял, сякаш даже планините споделяха изненадата и объркването ми.

— Но, Гавин ... на теб не ти е нужна стипендия!

В тъмнината долавях смръщения му израз.

— Ще се учудиш – говореше той бавно, силно смутен. - Напоследък татко има неприятности в работата. Когато

човек купува на едро зърно или фураж, по някога търпи тежки загуби. Не е толкова лесно, както си мислят

някои....Искам да кажа онези, които завиждат на баща ми и го одумват, че поддържа, както те се изразяват,

охолен живот – той замълча. - Баща ми не обича да се показва, Роби. Но той заема някакъв пост и като кмет

трябва да се поддържа – последва дълго мълчание. - Толкова е направил за мен.... Сега, когато е така затруднен,

изкам аз да направя нещо за него.

Мълчах. Отдавна знаех че Гавин боготвори баща си и бях чул да се мълви, че не всичко в работите на кмета

върви добре. Но вестта, че двамата трябва да се борим за наградата, която желаех с цялото си сърце, дойде като

неочакван удар. Преди да успея да заговоря, той продължи:

— Ще се състезаваш с най-умните момчета в графството и какво значение има, ако те са с едно в повече. Освен

това, става дума за честта на града. Знаеш ли, че от дванадесет години все момче от Ливънфорд е получавало

стипендията! — той решително и силно пое въздух. — Един от нас трябва да я спечели!

— И този един можеш да бъдеш само ти, Гавин! — казах аз с пресилен глас; прекрасно знаех, че той е отличен

ученик.

Сега не се заехме с онова обичайно за нас от по-рано страстно отричане на собственото си превъзходство. Гавин

отвърна мрачно:

— Признавам, че искам да спечеля заради баща си. Но мисля, ти имаш по-голям шанс . . . трудно ми е да го

кажа, защото съм горд . . . сигурно заради шотландската ми кръв . . и имам такъв чудесен баща — Замълча. —

Ако спечелиш, ще учиш ли за лекар . . . или . . .—

той сниши глас, сякаш някой можеше да ни подслушва -- Още ли искаш да станеш свещеник?

Не успял още да се съвзема от изненадата след предишното съобщение, с достойнство посрещнах въпроса.

Гавин беше единственият човек на света, пред когото можех да разкрия душата си.

— Не мисля, че от мен ще излезе достатъчно , добър свещеник — казах аз. — А трябва да призная, че с цялото

си сърце желая да стана медик-биолог, нали знаеш, доктор, занимаващ се с научна работа. Разбира се, когато си

мисля за отец Дамиен и за Cure d'Ars, особено по време на благословия, ми се ще да се откажа от всичко, даже

от любовта си към някое добро и красиво момиче — заля ме вълна на себеотрицание. — Да, тогава просто

копнея да се махна и да се опитам да стана истински велик светец, да ям плесенясали картофи, да се отнасям

към парите като към боклук — особено това ще бъде чудесно, — да водя суров живот и да изпадам в транс пред

олтара. Иска ми се да те накарам и ти да разбереш какво нещо е, Гавин, когато се изповядваш при причастие.

— Представям си — измърмори Гавин смутено, — разбира се ... би било ужасно за теб, ако не е това, което ти

си мислиш — И добави: — Искам да кажа, ако в последна сметка се окаже само хляб.

— Да! — съгласих се аз. — Би било ужасно. Но, молейки се, ти не мислиш за това. Молитвата е наистина

чудесна, Гавин. Не можеш да си представиш до какви неща се добираш чрез нея. А мога да ти дам стотици, е,

добре, дузина други примери. Нали познаваш мисис Рок, съдържателката на млекарницата. И така, татко щеше

да я съди, че му продава непълноценно мляко. Видях я как се молеше и молеше в църквата. И знаеш ли, Гавин,

бутилката с мляко, която татко взе за проби, се пръсна. Да, пръсна се нацяло по време на пробата. А през целия

му живот такова нещо с татко не се е случвало -- Поех си отново дъх. — Разбира се, човек не трябва да се моли

за недостойни желания.

Въпреки че се говори например колко красиви били зелените очи на мадам Помпадур, ти знаеш как ненавиждам

цвета на моите, но не можеш да се молиш за такава промяна, поне за една нощ не може да стане.

— Ще се молиш ли за стипендията Маршъл? — попита Гавин категорично.

— Да . . . боя се, че ще се моля, Гавин! — наведох глава и добавих с порив на великодушен ентусиазъм: — Но

ако не ми се отдаде да я спечеля, ще се моля за теб. Ти си толкова добър, Гавин, не си като повечето хора от

града и като някои от роднините ми даже . . .Знаеш ги как отвисоко гледат на католиците. Не е ли абсурд? Е,

добре, само преди два дни каноник Рош ми показа в един алманах, че в света има трийсет и двама херцози

католици. Само помисли — трийсет и двама херцози ... а всичко, което човек може да чуе в в Ливънфорд е . . .

няма значение. Затова искам да успея, просто да им покажа — в гласа ми прозвуча трагична нотка ... — как един

човек, когото те презират, може да стане велик . . . може да стане чудесен учен . . .

Завладян от собствената си изумителна идея, аз замълчах.

— Да — каза бавно Гавин, — просто е отвратително, че трябва да си оспорваме един-друг стипендията. Нищо,

разбира се, няма да попречи на приятелството ни. Но борбата ще е голяма — и той леко се усмихна, — аз също

знам някои молитви . . .

Луната излезе от кадифения мрак и започна да се показва зад Бей, после меката й светлина падна над водата и

нашари черната й гладка повърхност с непрестанната си игра. Бяхме се приближили до брега. Тук дърветата

стояха още тъмни като пера, вдигнати при погребението на някой бог. Не, това бяха просто дървета . . . дървета,

растящи на тиха прекрасна земя, окъпани в първия здрач на съзиданието.

Изведнъж в тъмната плитчина скочи невидима риба и в миг настроението ни се промени. Неясно видях как

Гавин посяга за въдицата и го чух да прошепва:

— Най-после една ни падна.

Тихо водех лодката край брега, безшумно загребвах с веслата. Затаих дъх, когато Гавин, седнал неумолим и

неподвижен, започна да мята и само дясната му ръка бавно и ритмично се движеше. От време на време погледът

ми улавяше проблясва нето на пръта, трептенето на мократа корда, когато тя прорязва тъмнината в сребриста

дъга и тихо пада далеч във водата.

Изведнъж — още един плисък, по-силен от първия. Трепнах от възбуда и видях как краят на въдицата на Гавин

се извива като кафява дъга, чувствувах потрепващите движения на ръцете му, докато закачаше рибата, Когато

макарата се завъртя в тишината, Гавин каза през зъби:

-— Дръж я по-надалеч, Роби! Не й давай да отиде под лодката!

Сега рибата скачаше и се мяташе в тъмната вода като луда и когато прорежеше повърхността, изпращаше

нагоре сноп безценни пръски. Гребейки в противоположна на трепкащата гавинова въдица страна, направих

всичко възможно да не разреша на рибата да се пъхне под нашия кил. Сега не бе нужна тишина. Веслата

пляскаха лудо кото самата риба. При всяко нейно втурване аз яростно пъхах греблата във водата.

— Отлично — каза запъхтян Гавин, — сьомга, и то хубава — И след малко добави: — Прибери веслата.

От борбата ръцете на Гавин бяха като откъснати, но макар и да знаеше каква тънка нишка го свързва с рибата,

той не отстъпи нито на един инч.

Бавно, внимателно започна да навива макарата. Луната очерта изопнатото му тяло и решителното му младо

лице, в което горещо впих поглед, очаквайки следващата му заповед.

Сьомгата вече се мяташе по-малко, Гавин я издърпваше все по-близо.

— Виждам я! — каза Гавин с тих, хриптящ глас. — Съвсем млада е. Дай куката, под

седалката е.

Наведох се и протегнах ръка за куката, но когато несръчно се свих, кракът ми се подхлъзна на мократа седалка.

Паднах с цял ръст на нея, ожулих брадата си и едва не обърнах лодката.

Гавин не каза ни го дума, нито един упрек за моята несръчност. Едва когато се вдигнах и разлюляната лодка се

успокои, той попита:

— Намери ли я?

— Да, Гавин.

Мълчание. Все още тихо, но с нарастваща настойчивост, той прошепна.

— Леко се е закачила. Виждам мухата извън устата и. Зависим от случая. Вземи куката и щом извадя рибата, не

я промушвай, а само пъхни върха под хрилете и.

Взех куката със засилващо се вълнение и коленичих в рибника на лодката. Сега виждах сьомгата дълбоко във

водата, бляскава, с такива размери, че даже се уплаших. Никога в живота си не съм вадил толкова голяма риба.

Ваденето е коварна работа. Гавин, който е вършил това по време на риболов с баща си, често ми е разказвал

колко сьомги са изпускали при това последно трудно действие. Заклатих се, очите ми се затваряха, ушите ми

също започнаха ужасно да мърдат.

Рибата е близо . . . все по-близо . , . толкова близо, че може да се докосне. Изведнъж се паникьосах, страшно ми

се прииска да пронижа с куката си това огромно хлъзгаво същество. Но, блед като мъртвец, потръпващ в треска,

аз изчаках докато Гавин я преобърне и чак тогава плъзнах рибарската кука под устата на рибата и спокойно я

извадих върху планшира на лодката. Сега и Гавин се наведе до мен. Луната изплува високо в нощното небе и

очерта две момчета, едно до друго, мълчаливо вторачени в благородната риба, която се извиваше и проблясваше

в дъното на лодката.

Но докато се взирахме в победената сьомга, изведнъж почувствувах как сърцето ми тъжно се свива и си

помислих: «Гавин и аз . . . единият трябва да бъде победен.»

ШЕСТА ГЛАВА

Следващата сутрин спахме до късно на леглата в рибарската къщичка и след закуската на мисис Глен, Гавин взе

ловджийския нож на баща си и при ярката слънчева светлина пред хижата раздели сьомгата на две равни

половини. Твърдото розово месо, по-тъмната вътрешност и гръбнака като седефено копче показваха, че рибата е

в отлично състояние.

— Ще хвърляме чоп! — каза Гавин. — Така е по-честно. Според мен всяко парче тежи шест фунта, но частта с

опашката е по-хубава.

Той завъртя една шестпенсова монета и аз познах от коя страна ще падне. Гавин се усмихна великодушно:

— Запомни! Ще я вариш само двайсет минути. Става великолепно ядене.

Завихме парчетата в зелен папур и ги поставихме в кошницата, прикачена към велосипеда на Гавин. После

казахме довиждане на мисис Глен и се настанихме на колелото — Гавин на педалите, а аз отзад. През целия път

до Ливънфорд се редувахме да въртим педалите, разделяхме труда си както разделихме и рибата.

Когато стигнахме в Луамънд вю, беше време за обяд. Мама и татко седяха на масата, а аз влязох в кухнята.

Разбирах, че съм се проявил като беглец, но знаех — тази драгоценна половин сьомга, която по думите на мама

«ще стигне» поне за няколко дни, ще ни помири.

— Къде беше? — говореше татко, отпуснат леко в креслото, сдържан и доста мрачен, нещо, станало му вече

привичка, датираща сякаш от онази сутрин преди няколко месеца, когато със странен вид се отказа от варените

яйца за закуска и решително обяви на мама: «Иска ми се да престанеш да ми даваш своята «гастрономия». Ядем

твърде много. Лекарите казват, че тази тежка храна е вредна за теб.»

— Казах ти, татко — намеси се мама. — Роби е бил на Лох. Спомена, че може да не се върне, вечерта.

Поставих бързо вързопа на масата.

— Погледнете какво ви нося! Гавин я хвана, но аз я издърпах.

Мама разгъна зелените папурени листа а възкликна приятно изненадана:

— Браво, Роби!

Успокоих се от думите й. С нетърпение очаквах татко също да каже нещо. Той гледаше втренчено рибата с

някакъв далечен поглед, но странно прехласнат. Татко рядко се смееше, смехът беше нещо съвсем чуждо за

него, но сега някакъв слаб лъч освети лицето му:

— Хубаво парче! — И след малко: — Но за какво ни е сьомга? Много е тлъста. Само ще разстрои стомасите ни

— и добави: — Занеси я след обед а магазина на Доналдсън.

— Не, татко — мамините очи помръкнаха, челото и се смръщи, — нека да си оставим поне няколко парченца.

— Цялата я занеси! — каза татко разсеяно. — Сьомгата е рядка риба. Дават по три шилинга и шест пенса за

фунт. Очевидно има глупаци да плащат такава сума. Доналдсън ще ни даде най-малко по половин крона.

Стоях втрещено Да взема тази чудесна сьомга, която би украсила бедната, ни маса и да я продам на търговеца.

Сигурно татко не е искал да каже това. Но той се залови отново за яденето си и мама, нервно свила устни, каза

докато ми сипваше от останалите в голямата чиния печени картофи:

— Ето обяда ти, скъпи. Сядай. Следобед занесох рибата при Доналдсън на Хай стрийт. Нещастен, аз подадох

увития в папур вързоп на дебелия червендалест мистър Доналдсън със синя раиранаа престилка, бяло сако

и черна сламена шапка. Нямах никакви търговски способности, не умеех да се пазаря, но явно татко беше

«надникнал» тук на път за службата. Без да каже нито дума, мистър Доналдсън сложи сьомгата на белия

емайлиран кантар. Точно шест фунта. Вярното око на Гавин не се беше излъгало.Поглаждайки мустак,

огромният търговец на риба ме погледна особено.

— В Лох ли си я уловил? Кимнах.

— Силно ли се дърпаше?

— Да! — споменът за последната нощ, за Лох, за лунната светлина, за приятелството, за чудесната борба, ме

накара да наведа очи.

Доналдсън излезе от касата, намираща се в малка стъклена преграда в задната част на магазина и ми каза:

— Шест фунта по половин крона правят точно петнадесет шилинга. Петнадесет сребърника, момче. Предай ги

на мистър Леки заедно с моите благодарности — той стоеше и ме гледаше докато излязох от магазина.

Вечерта, веднага щом татко се върна, аз му дадох парите, които цял следобед ми тежаха в джоба. Той кимна и ги

изсипа от свитата си във форма на чаша ръка в коженото портмоне. Много изкусно умееше да отделя монетите

по големина.

По време па чай беше в отлично настроение. Каза на мама, че на път за вкъщи срещнал мистър Глигхорн.

Управителя на водохранилището изглеждал много зле, всъщност съвсем свършил и се мълвеше, че страда от

камъни в бъбреците. Имаше основателни причини да се вярва, че дори и болестта му да не го умори, оставката

му е само въпрос на на месеци.

Татко обсъждаше вероятната смърт на мистър Глегхорн с необикновено бодър тон. Надигна се и каза:

— Ела в гостната, Робърт. Искам да ти кажа нещо.

Седнахме в неизползуваната стая до прозореца край вазата с изсъхнал ковил и дантелените пердета. Навън

зелените клони на кестените се люлееха от вятъра като устремени коне. Свил бледите си устни, притиснал

върховете на пръстите си един о друг, татко ме изучаваше със замислен и добър поглед.

— Вече ставаш голям, Робърт. В училище се учиш добре. Много съм доволен от теб!

Изчервих се — татко не ме хвалеше често. Той добави:

— Надявам се, разбираш, че добре сме те възпитали.

— Да, татко. Много съм благодарен за всичко.

— Мистър Рийд дойде днес в службата ми и искаше да подпиша един документ. Дълго говорихме за бъдещето

ти— татко се изкашля. — Имаш ли ти самият някакви планове по въпроса?

Сърцето ми щеше да изхвръкне.

— Мистър Рийд сигурно ти е казал, татко .. . бих . . . бих дал всичко, за да уча медицина в Уинтънския

университет.

Татко сякаш се сви малко, по-право казано се смали. Навярно просто е седнал по-дълбоко в креслото.

Принудено се усмихна.

— Знаеш, парите не ги ринем, Робърт!

— Но, татко . . . Мистър Рийд не ти ли е казал за стипендията на Маршъл?

— Каза ми, Робърт — На бледите, почти прозрачни таткови бузи избиха цветни петна. Погледна ме сериозно,

сякаш възмутен ме защищаваше от някаква измама. — И му съобщих, че е крайно неразумно да повдига

надеждите ти за такава безумна идея. Мистър Рийд много си въобразява, не ми харесват радикалните му

възгледи. Изходът от никакъв изпит не може да се предскаже, както показа опитът с Мърдок. При това за

Маршъл. Да, конкуренцията за стипендията е огромна. Откровено казано, без да искам да те обидя, не вярвам,

че можеш да я спечелиш.

— Но ще ми разрешиш да опитам, нали? — обхванат от внезапна тревога задавено изрекох аз.

Слабото лице на татко още повече се «изостри». Отмести очи от мен и погледна през прозореца.

— В твой собствен интерес е да не ти разреша, Робърт. Това са само лоши приумици в главата ти. Дори да

спечелиш, не мога да си позволя да те оставя още пет години без да спечелиш нито едно пени. В толкова

разноски сме влезли заради теб. Крайно време е да започнеш да ги изплащаш.

— Но, татко ... — молех отчаяно, после млъкнах, почувствувах как пребледнявам и ми прималява. Исках да му

обясня, че двойно ще му се изплатя, само да ми даде да опитам възможностите си, да му кажа, че каквото ми

липсва като интелект, ще го компенсирам с упорита работа. Но аз седях смачкан и безмълвен. Знаех колко е

безполезно — с татко не можеше да се спори. Както повечето слаби хора, той отдаваше изключително значение

на това решението му да не се променя. Не се държеше злобно— към мен никога не се е отнасял сурово; в

действителност се гордееше, че нито веднъж в живота си не е вдигнал ръка срещу мен. Воден от неизвестни

сили, които го държаха в своя власт, всъщност той беше убеден, че «го прави за добро».

— В действителност — продължи той утешително, — миналата седмица говорих за теб с главния хронометрист.

Ако отидеш в завода това лято, преди да си навършил двадесет и една година вече ще имаш професия. И през

цялото време ще печелиш добре, ще помагаш да поддържаме домакинството. При дадените обстоятелства не е

ли това най-разумното, което можеш да направиш?

Измърморих нечленоразделно. Не исках да се отдам на техниката, подозирах, че не ставам за тригодишен

чираклък в леярната. Дори и да е прав, никакви разсъждения на тоя свят не можеха да облекчат раздиращата

горчивина в сърцето ми.

Татко стана.

— Несъмнено си разочарован — въздъхна той, потупа ме по рамото и излезе от стаята. — Бедняците не могат

да избират, момчето ми.

Останах да. седя с наведена глава. За всичко се бе разпоредил в завода. Без съмнение за тази новина е писала

мама на Кейт оня ден. Спомних си за оптимистичните надежди, за разговорите с Алисън и Гавин, за глупавите

въздушни кули, които си бях изградил, и носът ми потече. Изстенах.

Исках да приличам на Юлий Цезар и Наполеон. Но аз още си бях аз.

СЕДМА ГЛАВА

Дните се влачеха. Бях в отчаяние. В четвъртък, малко преди края на великденската ваканция, косях тревата в

задния двор на мисис Босъмли — татко се беше договорил със съседката за шилинг месечно да поддържам

тревата в ред и да я подрязвам. Тази дребна моя печалба не се изплащаше на татко — би било недостойно, но

тъй като мисис Босъмли беше собственичка и на двете къщи — и на нашата, и на своята (двойната собственост

й бе останала от съпруга), — всяко тримесечие татко внимателно записваше и удържаше тази сума от чека за

наема.

Този следобед, след като свърших и прибрах машината, тя дойде до прозореца, извика ме вътре и сложи пред

мен студен ябълков сладкиш и чаша чай.

Пиеше силния си чай без захар и ме наблюдаваше с израз на явно неодобрение. Беше станала по-едра и по-

внушителна, лицето й с мрежата от изящни венички по бузите изглеждаше някак съсипано като на стар боксьор,

но очите й блестяха, а устните й насмешливо се свиваха — свидетелство за живия й характер.

— Робърт — каза тя най-после, — съжалявам, но трябва да ти кажа, че ти все повече и повече започваш да ми

приличаш на кон.

— Наистина ли, мисис Босъмли? — унило заекнех аз.

Та кимна.

— Лицето ти се издължава с всеки ден. Защо, за бога, си такова меланхолично момче?

— Навярно просто по природа съм; тъжен, мисис Босъмли,

— Харесва ли ти да си нещастен?

— He . . . — задъвках сухо сладкиша, макар той да бе напоен от плода. — Не винаги, мисис Босъмли. Но

понякога в едно и също време съм и тъжен, и щастлив.

— Сега тъжен и щастлив ли си?

— Не . . . страхувам се, че съм просто тъжен.

Мисис Босъмли поклати глава и запали цигара. Тя толкова много пушеше, че пръстите и бяха оцветени от

никотина — едно от нещата, отличаващи я от по-обикновените обитатели на Драмбък роуд. Говореха се разни

истории за нея, но тя изглежда ни най-малко не се интересуваше от общественото мнение. Беше оригинална,

избухлива, мила. Мърдок ми е казвал как често яростно се карала с мъжа си, хвърляла чинии по него — Мърдок

чувал това през стената, — в следващата минута можела да се разхожда с него из градината и с ръка около

кръста му да го нарича с гальовни имена.

Тя рязко се наклони към мен.

— Дай да ти погледам на чаша да видя дали няма да открия нещо весело в нея.

Завъртайки празната ми чаша между пръстите си, с цигара в ъгъла на устата, за да пази очите си от дима, тя

разглеждаше фигурите от чая по дъното. Гледаше отлично на чаша, тълкуваше сънища, гадаеше по линиите на

ръката, а можеше да предсказва бъдещето и на карти.

— Мно-о-го интересно. Твоят цвят е зелен. . . . нежен оттенък. Голям успех ще имаш i ' 'иля^а и горите. Но не.

се шляй там по тъм-к . . Лчаго не пораснеш още малко. По отноше-ш слабия пол си буен и ревнив. Аха. Какво е

;? На двайсет и една години ще срещнеш

красива тъмна жена с хубава фигура — тя вдигна глава. — Не си ли доволен?

— Страхувам се, че не съм, мисис Босъмли.

— Ще бъде изключително любяща . . . испански тип . .. луда по червените коси.

Просто пламнах, а тя остави чашата и започна да се смее.

— Мило мое момче, чак ме боли за теб. Какво те безпокои?

— Нищо особено, мисис Босъмли — отвърнах вяло аз.

— Нищо не мога да измъкна от теб — тя събра приборите за чай и стана. — Защо не поговориш за тези неща с

дядо си? — в гласа й прозвуча нотка на леко стеснение. — Каквото и да говорят за него, мистър Гау е

изключителен човек.

За нещастие сега ие споделях нейното мнение. Обичах дядо, но дните, когато тичах при него с детските си

болки, отминаха. А и придобих способността да се затварям като стрида в собствените си тревоги и да се

сражавам в стоическо уединение, както това мекотело може да се бори със седефените си дразнители. Не можех

да се заставя да говоря с мама, която изглеждаше разтревожена и нещастна заради мен — вероятно разбирах, че

каквото ида кажех, само щях да влоша нещата.

Но явно мисис Босъмли беше «разменила някоя дума» с дядо и на другия ден той ме отведе встрани и ме накара

да разкажа какво има.

Дълго няма да забравя изражението, с което ме слушаше, втренчените, сбърчени като при болка очи. Човек с

много грехове, вършил е щуротии, бягал е, но на дребна подлост не беше способен и сега не можеше да разбере

това. Когато посегна за шапката и бастуна си, лицето му имаше величествен вид.

— Хайде, моето момче. Да отидем при онзи твой мистър Рийд.

Не ми се искаше да ме видят с дядо на улицата — неговите странности засилваха ужасната ми стеснителност,

но бях твърде потиснат, за да му се противя много и след миг, въпреки убедеността ми, че нищо няма да излезе

от неговата намеса, ние тръгнахме по улиците, окъпани в съботната следобедна тишина, към квартирата на

Рийд.

Повечето преподаватели в Академичното училище заемаха прилични вили в «хубавите» квартали като Ноксхил

и Драмбък роуд. Но Джейсън Рийд живееше във висока опушена сграда, далеч от прехвалената част на града,

близо до стария Венел, населен предимно от поляци и работнически семейства, докери и други скромни хора.

Задната му стая гледаше към покрит със сажди двор; отвореше ли прозореца на предната стая, обикновено

мрачна, понеже не се почистваше, се откриваше чудесна гледка към трите блестящи метални топки на сградата

на Ливънфордското дружество за взаимопомощ и към интересната процесия, която всяка вечеп се изнизваше,

през люлеещите се врата на пристанищната кръчма. Рийд обичаше тази квартира заради пълната свобода, която

му предоставяше, и защото тя пристъпваше условностите на установената практика и утвърждаваше

социалистическите му възгледи.

В Академичното училище Рийд дойде преди две години като заместник на мистър Дъглас, когото назначиха за

директор на Ардфилънската гимназия. Сам Рийд даде да се разбере, че е тук временно — не обичаше да се

застоява дълго на едно място, — а и ректорът не се впечатляваше от небрежното облекло на Джейсън, от

неортодоксалните му методи и дразнещата липса на почитание. Но Джейсън остана. Беше блестящ и

оригинален преподавател. Дори ректорът трябваше да признае това. Освен по разните науки той можеше, а това

бе особено удобно, да води и английски език в горните класове, имаше степени магистър на изкуствата и

бакалавър на науките, получени в колежа Тринити. А колкото до самия Рийд, когато след много години го

попитах защо остана толкова дълго в този никакъв Ливънфорд, той отговори с особената си усмивка,

подчертаваща плоския му нос и волски очи:

— Квартирата беше много удобна.

Тази несериозност представляваше една упорита поза, наложена му от обстоятелствата на неговия живот. Бил

син на свещеник от Северна Ирландия и въпреки леко уродливото му лице го готвели за църквата, но по средата

на обучението си попаднал под влиянието на Хъксли и отрекъл «книгата-битие». Рийд никога не споменаваше

за последвалото семейно отчуждение, но аз чувствувах, че този катаклизъм го е принудил да надене маската на

безразличието, ла презрението към условностите в поведението, проникнали дори в преподавателската му

работа. Когато за пръв път се появи при нас в час по английски, ние, следвайки практиката на мистър Дъглас,

ставахме поред и излагахме мнението си по зададената тема, а този следобед тя беше: «Какво ще правя

следващата неделя». Рийд ни изслуша, излегнат на стола с крака върху бюрото — една не съвсем подходяща

позд за преподаване, а всички ние се държахме изключително целомъдрено и чинно. Тогава замислен, той

обяви:

— Следващата неделя ли? Да, мисля, че ще лежа в леглото си и ще пия бира.

Въпреки цялото си бабаитство, той беше нещастна и самотна душа. Държеше се настрана от другите

преподаватели, нямаше нищо общо с тях. Понякога посещаваше събранията на местното Фабианско

дружество1, по всички останали ливънфордски клубове, включително навестния «Клуб на философите», той

отминаваше с насмешка, просто като «пиянски свърталища». Очевидно интерес към жените нямаше. През

цялото това време никога не го видях да разговаря или да се разхожда с някоя по улиците. Но поради любовта си

към музиката се сприятели с мисис Кийт и малкия й кръг. Домът на Синклер Драйв изглежда беше

единственият, конто той обичаше да посещава.

..........................................................................................

1 Английска реформистка организация, според която е възможно мирното преминаване от капиталистически

строй към социалистически. - Б. пр.

..........................................................................................

Възможно е Рийд да си е мислел, че имам заложби на учен, а още по-вероятно е присъщата и за двама ни

скромност да бе породила интереса му към мен. Често в неделя сутрин той ме вземаше на закуска и ме хранеше

с най-различни и много вкусни пържени салами. Не говореше много, никога не показваше и най-малка

демонстративност. Напротив, от чувствата правеше пародия. Имаше строг литературен вкус и вършеше всичко

по силите си, за да избие от мен купешките фрази. Обичаше Едисон, Лок, Хазлит и Монтен. Обожаваше Шилер.

Позовавайки се на собствената си изолация в този ограничен град, той цитираше философа: «Единствената

връзка с обществото, за която човек никога не съжалява, е войната». Но понякога с изненада откривах в

големите му очи не войнствен, а дружелюбен поглед.

Когато се качихме с дядо по тясното стълбище, тъмно и нехигиенично, чухме музика от стаята на Рийд. Дядо

почука с бастуна си по вратата. Един глас зад панела извика:

— Влез!

Джейсън лежеше уморен в плетеното кресло де прозореца, без сако, панаталоните му запретнати, с дебели

чорапи на краката и в черни колоездачни обувки с връзки, а върху масата имаше чаша пенливо питие, грамофон

с плоска въртяща се плоча и дълга фуния с форма на цвете. Дядо започна учтиво да му се представя. Джейсън с

предупредителен жест го накара да замълчи и ни посочи да седнем. Плочата свърши, той бързо стана, обърна я

и после се метна обратно на плетения си стол. От време на време правеше гримаси с чело и пиеше от чашата.

Разбрах, че се е завърнал от поредната си бурна колоездачна разходка — понякога, когато чувствуваше нужда от

движения, сам се мяташе на велосипеда си и привел глава, бясно караше по гори и долини, лудо въртеше с

крака, реки от пот течаха от челото му, а зад него на мили разстояние се носеше прах във въздуха. После, върнал

се благополучно в къщи, той се успокояваше с много храна и пиене, с плочи от бетховеновите симфонии в

изпълнение на Лондонската филхармония, пуснати неотдавна от компанията «Колумбия». Рийд обичаше

музиката, свиреше на пиано доста хубаво, но рядко, понеже намираше таланта си за незадоволителен и

дилетантски.

Симфонията свърши, той спря грамофона и върна плочата в албума.

— Е, сър — обърна се той любезно към дядо, — с какво мога да ви помогна?

Леко раздразнен от чакането и от отсъствието на «блясък» при посрещането, дядо каза заядливо:

— Напълно ли сте свободен да ни приемете?

— Напълно — отвърна Рийд.

— Е, добре, искаше ми се да поговорим за това момче и за стипендията Маршъл.

Джейсън премести погледа си от дядо на мен, после отиде до бюфета под книжните лавини, донесе още една

бутилка бира и докато я накланяше, за да налее, погледна дядо отстрани.

— Инструкциите ми са да държа нашия млад приятел възможно по-далеч от стипендията, а, разбира се, един

презрян помощник-учител, какъвто съм аз, може само да се подчинява на инструкциите.

Дядо се усмихна с мрачна и величествена усмивка и се облегна на дръжката на бастуна си. Чаках нажален и

нетърпелив, разбрах, че ще последва заключителна реч, една от най-цветистите му речи.

— Драги сър, може наистина да сте получили такива инструкции. Но аз съм тук да ги отменя. И не само от свое

име, а в името на приличието, свободата и справедливостта. Има в края на краищата, сър, дори в този

непросветен век. някои съществени свободи, позволени и на най-скромния индивид. Свобода на вярата, свобода

на словото, свобода да развиваш дарбите си,дадени от Великия изобретател. И ако, сър, има някой човек,

достатъчно низък, достатъчно подъл да ви откаже тези свободи, аз не бих стоял настрана и не бих го

насърчавал.

Дядовият глас се издигаше величествено, а Джейсън слушаше с удоволствие и когато дядо употреби думите

«Великият изобретател», лека усмивка разтегна белега на горната му устна.

— Чувате ли го, чувате ли го! — каза той възхитен. — Ето, приятелю, сигурно гърлото ви е пресъхнало —

Подаде му чаша бира и добави: -- Реториката настрана, но никак не виждам какво може да се направи.

Дядо смукна пяната от мустаците си и каза бързо с променен глас:

—- Да се яви тайно! Никому нищо не казвайте.

Рийд поклати глава:

— Невъзможно. Вече си имам достатъчно неприятности. Освен това молбата за участие трябва да се подпише

от наставника му.

— Аз ще подпиша! — рече дядо. Джейсън прие това някак странно, започна да ходи напред-назад из стаята с

меките си колоездачни обувки, сбърчи чело, устните му повече не се усмихваха. Гледах го напрегнато. Разбрах,

че прехвърля в ума си дядовата идея и с почти мъчителна надежда, надигнала се в мен, забелязах у него

признаци на нарастващ ентусиазъм.

-— Дявол да го вземе! —- изведнъж спря той и вторачил поглед пред себе си, започна да размишлява на глас. —

Чудесно ще е, ако успеем. И ще си мълчим за всичко. Ще работим като бесни . И после . , . ако стане . . . ще

наблюдаваме лицатa на всички тях, от ректора до този завързак Леки . . . при неочаквания резултат — и се

завъртя към мен, — ако я получиш, никой не може да ти попречи да учиш в колежа. Боже мои! Това се казва

номер. Все едно черен кон да спечели на дерби състезание.

Изучаваше ме с големите си очи, сякаш претегляше всичките «за» и «против» у мен, а аз видимо се изчервих и,

въртейки неспокойно шапката си в ръце, се опитах да издържа погледа му. Каквото и да мислеше мисис

Босъмли за моите конски наклонности, не се чувствувах като победител в дерби състезание. Мама, която винаги

сама ме подстригваше, за да спести парите за бръснар, вчера така ме окастри, че скалпът ми отдолу блесна и

главата ми се смали до главата на най-големия глупак. Но Джейсън винаги, от самото начало, е бил мой приятел.

И сега ирландската му кръв се разпалваше, разпалваше се пред този нов, хазартен елемент в случая. Удари във

въздуха със свит юмрук.

— Честна дума! — възкликна той и бузите му пламнаха от вълнение. — Ще опитаме. Ако се давиш, в дълбока

вода се дави. Знаеш, че винаги съм искал да опиташ, Шанъи. Но сега искам повече от всякога. И никому нито

дума. Просто ще се явим и ще спечелим]

Такъв момент в живота не се повтаря. Смъкна се непоносимото разочарование, пред мен се откри

великолепието на едно бъдеше, съзнавах, че Рийд вярва в мен —- всичко това роди в сърцето ми чувството, че

пея от радост. Дядо подаде ръка на Джейсън, всъщност ние възбудено си стиснахме един-друг ръцете. Да, това

беше наистина чудесен миг. Но Джейсън разумно го прекрати.

Нека не ставаме смешни. И издърпа стола си по-близо до нас. — Дяволски трудно ще ти бъде, Шанън. Ти си

само на петнайсет години, а ще се състезаваш с момчета две-три години по-големи от теб. А си пълен и с

недостатъци. Знаеш как се хвърляш на нещата, правиш заключения без точна обосновка. Трябва да оправиш

всичко това.

Гледах го със зяпнала уста и блеснали очи, не смеех да говоря, по с мълчанието си изразих всичко.

— Добре си представям нещата -..... започна отново Рийд с такъв доверителен тон, та цял потреперих. —

Картината, както я виждам тази година, е такава: по-малко на брой участници от обикновено, но на високо,

много високо ниво. От три момчета особено се страхувам . . . и той изброи на пръсти — Блеър от Ларчфилдския

колеж, Алардайс от Ардфилънската гимназия и един младок на име Макюън, учил частно. Познаваш Блеър,

отличен ученик, всестранно развит. Алардайс е на осемнайсет години, състезавал се е и преди и това му дава

огромни предимства. Но опасността, истинската опасност, е Макюън — Джейсън внушително замълча. Как

мразех този непознат Макюън! — Той е млад, горе-долу твоя възраст, син е на преподавател по класическа

литература в Ардъншоуз и баща му специално го е подготвял години наред. Разбрах, че на дванадесет години

вече е можел да говори свободно гръцки. А сега знае половин дузина езици. Истинско дете-чудо, с високо чело

и големи очила. В същност тези, които го познават, мислят, че стипендията му е в джоба.

Леката горчивина в гласа па Рийд, ироничната нотка не можаха да прикрият факта колко сериозно се страхува

от това ужасно момче, което на санскритски моли баща си да му подаде печена филийка на закуска. Какво друго

можех да направя, освен да стискам зъби и да мълча.

— Нали разбираш, млади приятелю Шанън.....- заключи Джейсън с по-благ тон, — трябва наистина много да

работим. Не, няма да те претрепя от работа, не чак толкова. Всеки ден ще имаш по един свободен час да се

раздвижиш. Когато стигнеш до състояние на пълна истерия, няма да искаш да ползуваш този час, но аз ще

настоявам. Трябва да проветряваш мозъка си, бог да ти е на помощ, да се разхождаш пеш извън града, а може да

вземаш и колелото ми, само внимавай да не го спукаш. Ще ти давам много книги. Дръж ги в спалнята си. За

предпочитане е там да учиш. Нищо не може да те задържи над работата повече от една гола стена. Ще направя

програмата ти. В бюрото си в училище имам изпитните работи от последните десет години. Ще минем всички

въпроси. Започваме утре . . . Мисля, че това е всичко. Някакви забележки ?

Гледах го вторачен, очите ми светеха с белия пламък на възторга, цялото ми тяло се тресеше под напора на

чувствата ми. Как можех да му благодаря? Как можех да му кажа, че ще работя, ще се боря и ще умра за него.

— Да, сър — заекнах аз, — обещавам ви . . . Безполезно, но съм сигурен, че ме разбра.

Той енергично стана и започна да отделя за мен книги от лавицата.

Дядо ми помогна да ги занеса в къщи. Намирах се между земята и небето, ходех сякаш по въздуха.

ОСМА ГЛАВА

В началото на юни се случи събитие, незначително само по себе си, но толкова полезно за намерението ми, че

го сметнах за намеса на провидението, пряк отговор на молбите, с които бомбардирах небесния престол.

Не много дълго след славното ни решение в стаята на Рийд аз се върнах от утринната си «обиколка с кифлите»

и намерих Адъм в къщи — изглежда той винаги пристигаше рано сутрин. Седеше па закуска свеж, гладко

избръснат и разговаряше с мама и татко. Бързал да пристигне с първокласния спален вагон на вечерния експрес

от Лондон — винаги, когато пътуваше на служебни разноски, Адъм правеше това по царски. Въпреки че

търговските му работи в Уинтън изискваха тези периодични завръщания на север, сега Адъм бе ходил в Лондон:

беше назначен за представител на застрахователната компания «Колодония» в Южна Англия. Макар промяната

да не му донесе увеличение на заплатата, Адъм твърдеше, че тя се дължи на търговската му находчивост и е

една стъпка напред към велики неща. Сега живееше в хотела на Хенгър хил в Илинг.

Залових се със закуската си — каша и мътеница, а той поднови забележките, прекъснати, за да ми поднесе

обичайните си сдържани поздрави.

— Да, мамо, мисля, че ще е интересно за теб да видиш къщата.

Каква къща, скъпи? — запита мама. Адъм се усмихна.

— Е. добре, къщата, която си купих . . .

— Купил си къща? -...... попита татко с жив, почти професионален интерес на член от Ливънфордското

строително дружество, в което в същност бяха вложени всичките му спестени с много труд пари. — Къде?

— На Бейсуотър роуд — небрежно каза Адъм. — Първокласно място с изглед към парка. И къщата е

първокласна, гипсова мазилка, кремаво боядисана, седем етажа, махагоново стълбище, мраморна веранда —

много горда къща и мое неотменимо право. Но ето, тя не ви интересува.

— Интересува ни, скъпи — въздъхна мама? — Това е най-вълнуващата новина.

Адъм се разсмя и подаде чашата си за още чай.

— Е, да, бях хвърлил око на този имот от известно време, всеки ден на път за службата минавах покрай него. От

шест месеца там висеше дъсчица с надпис «Продава се» и една сутрин видях съобщение: «Разпродажба на търг

следващата седмица». О-хо, помислих си. Сигурно ще е интересно! Откак дойдох на юг, все търся подходящо

истинско имение да вложа парите си. И така, следващия понеделник се отбих в къщата за разпродажба.

Обикновено място, хубава ламперия, много джентълмени с цилиндри. Търговският агент също с цилиндър —

Адъм погледна яйцето и бекона пред себе си. — След като обяви, че къщата струва шест хиляди, а в случая

наистина толкова струва, поглеждайки ме, той започна наддаването при три хиляди лири. Цената се качваше все

повече и повече, цилиндрите наддаваха един срещу друг, докато тя стигна пет хиляди и петстотин. Дълго-дълго

вися на тая сума, докато не я продадоха на най-лъскавия цилиндър. Аз седях отзад и мълчах — смешно само как

се опитваха да ме предизвикат. Но, разбирате ли, бях направил справка. Знаех, че банката е дала ипотека от две

хиляди лири и имаше опасност да я обяви за пресрочена. На следващия ден получих писмо от лъскавия

цилиндър. Предлагаше да ми отстъпи собствеността си за четири хиляди. Хвърлих писмо го в кошчето за

отпадъци. Тогава . . .

Стъпка по стъпка той ни преведе по нечестните и дълги пътища, които само преди седмица за хиляда и

деветстотин лири в брой го бяха направили абсолютен собственик на тази великолепна сграда.

— Господи! — ахна мама очарована и наплашена, защото въпреки славната сделка, дадената сума беше за нея

колосална, ужасна, а в същност тя представляваше и повечето капитал на Адъм, спестен за последните десет

години. — Сигурно си ги надхитрил ... и лондончани също. Какво ще правиш с къщата сега, скъпи? Ще живееш

ли в ея?

— 0, не, мамо — Адъм прие с внимание това наивно предположение, достатъчно да накара и ангелите да се

разсмеят. — В сегашния си вид тя е истински бял слон1. Но идеята ми е да я преустроя. Осем самостоятелни

квартири пот наем от седемдесет до сто и петдесет лири всяка. Изчислих —- чисто шестстотин, след като платя

таксите и заплатата на пазача. Да кажем, двадесет процента печалба. Не е лошо като първо мое истинско

рисковано предприятие извън службата

.....................................................................................................

1. Бял слон – искал ли да разори някого, кралят на Сиам му подарявал свещен бял слон. Б.пр.

....................................................................................................

Татко слушаше с напрегнато внимание. Облиза устните си.

— Двайсет процента? А строителното дружество ми плаща три.

Адъм се усмихна небрежно.

Частното предприятие плаща по-високи дивиденти. А, разбира се, и за преустройството ще отидат пари.

Вероятно още деветстотин. И неприятното е, че трябва да ги намеря отнякъде. Не ми се ще да посвещавам

всички в такава хубава работа.

Слаба червенина се плъзна по татковото чело. Уважението му към Адъм винаги е било смесено с леко

недоверие, недоверието на предпазливия човек към неясните финансови операции. Но сега тази къща, солиден

махагон и мрамор, предлагаше разкошен доход — той се затрудняваше да говори.

— Винаги съм вярвал в тухлите и хоросана. Жалко, че не мога да я погледна с теб, Адъм.

— Не разбирам защо да не можеш . . . Няма да сбъркаш! — Адъм замълча замислен. -Защо не дойдете с мама да

прекарате две седмици при мен това лято? Може и месец, ако е необходимо, ще съчетаем работата с

удоволствията. Ще ви настаня в Илинг. Нали имате отпуск?

— О, Адъм! - възкликна мама и плесна с ръце при тази дългоочаквана покана.

Последваха дълги разисквания; татко, крайно предпазлив, никога не вземаше бързи решения. Но преди

отпътуването на Адъм въпросът се реши. С радостен трепет разбрах ..... заминават и през последния етап от

подготовката ми по време на изпитите ще ме освободят от всякакви наблюдения и огорчения. Нищо не можеше

да бъде така чудесно и навременно.

Дните летяха и скоро, както си работех в стаята, дочух странен звук в къщата. Няколко минути трябваше да

мисля преди да разбера, че мама пее тихо, разбира се, фалшиво, по все пак пее. Официалните дрехи на татко

висяха изгладени и готови, двете пътнически чанти бяха лъснати до блясък. По някакъв начин мама бе успяла

да си купи от малкото магазинче на мис Доби, търгуващо с «остатъци», едно парче тъмнокафяв воал и на бърза

ръка си бе «измайсторила» лятна рокля. Но най-голямото й безразсъдство беше кожата — проскубаната кожена

яка, която тя имаше поне от четвърт век, но всяка пролет гордо я измъкваше от нафталиненото й убежище.

Мамината кожена яка! Кой знае какво животно бе умряло, за да съществува тя сега, но винаги дълбоко в

мислите си, без да говоря за това, съм си представял някаква нещастна котка, смачкана от също такава огромна

тежест, каквато бе унищожила бедния Самуел Леки. Мама я подплати отново с една лента муселин, икономисан

от парчето плат за рокля, и леко я прекрои, за да я направи по-модерна. Видях я да се проветрява върху въжето

за пране в затревената част на задния двор, да я тръска щастлива, да духа в кожата, за да надигне малкото пух по

нея. От пет години не е ползувала отпуска.

Винаги, когато имаше опасност «да разпаше пояса», татко я връщане па земята е предупредителните думи

«помисли за разноските»!

Toй мислеше, че ако не я възпира, при сегашното и настроение няма да има край на разходите, на страшните

загуби, в които може да го въвлече. Мисълта да се хранят в ресторант, да са принудени при някакви лоши

стечения на обстоятелствата да нощуват в хотел, стана кошмар за него. С удвоено внимание той обмисляше

всичко. Ще си вземат за из път достатъчно храна в картонената кутия за шапки и цялата нощ до Лондон ще

седят в третокласното купе. Татко вече носеше в джоба на сакото си малък бележник с надпис: «Разходи по

посещението при Адъм». Мисля, той имаше илюзорната надежда, че Адъм ще му ги възтанови. На първия

ред беше написано: «два билета за влака . . . седем лири, девет шилинга и шест пенса». От време на време татко

поглеждаше към тази сума с мрачния вид на човек, направил пагубни разноски. По-късно научих от Мърдок, че

по пътя на унизителното излагане татко успял да си осигури «привилегировани билети», които безплатно се

дават на някои длъжностни лица.

В навечерието на заминаването им мама дойде в стаята ми, седна на леглото и мълчаливо ме загледа.

— Много си зает тези дни, момчето ми — леката й усмивка стана по-топла и тя добави: — Несъмнено така ще е

докато сме в Лондон.

Знаеше ли мама? Не й ли е намекнал нещо дядо? Наведох глава, а тя продължи:

— Обувките ти не са в съвсем добро състояние. Подметките няма да изкарат дълго. Ако свършат преди . . е, да,

преди да се върнем, в долапа под стълбите са онези хубави здрави кафяви обувки на Кейт.

— Добре, мамо — прикрих тревогата си при споменаването на тези дълги тесни обувки, с които някога Кейт

играеше, хокей, жълти, с връзки почти до колената и толкова женски на вид, че при мисълта за тях кожата ми

настръхваше.

— Запазени са — мърмореше мама и ме убеждаваше. — Оня ден ги гледах.

— Мисля, че ще се оправя, мамо - - казах аз.

Мълчание.

—Обикновено се оправяш, нали Роби ? — топло се усмихна мама.

Тя стана и ме погали с ръка по главата. Спря за малко поглед на мен и като излизаше, прошепна:

-- Желая ти успех .... моето момче.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Още щом татко и мама заминаха, дядо премести масата и всичките ми книги в гостната, която никой никога не

използуваше, и тя се поддържаше единствено като белег на аристократичност. Колко добре си спомням тази

свещена стая! В нея имаше кръгла мраморна камина с огледало в позлатена рамка и азиатска момина сълза

върху чугунената решетка. До едната стена — бюфет, покрит с дантелени покривчици, а върху тях лежаха

японско ветрило, три раковини и стъклено преспапие с надпие: «Подарък от Ардфилън». В средата на кръглата

маса, застлана е червена груба покривка, лежеше екземпляр от «Пътуването на поклонника» с позлатена

катарама, сложен под ъгъл, според добрия вкус, до една ваза с ковил. Наблизо се намираше пианото с въртящия

се стол, а върху него в зелена плюшена рамка ..... снимка на мама и татко в сватбено облекло. Имаше една

картина с маслени бои, наречена «Монархът на Глен».

Широката ниша, образувана от издадения навън прозорец ми стана чудесен кабинет. Тук аз сядах сам или с

Рийд, който сега можеше свободно да идва и да си отива когато поиска. Къщата беше много тиха и това

впечатление се усилваше от прекомерното внимание, с което се движеше дядо. Мама беше уредила мисис

Босъмли да идва понякога да ни помага, но дядо за моя изненада сам се оказа находчив домакин ....... по

време на онази част от живота си, когато бил принуден сам да се грижи за себе си, той се научил да изпипва

някои ястия, особено супите. Никаква видима ексцентричност, никакво лошо държание. Той сякаш се

наслаждаваше на свободата в празната къща — сега можеше да се разтакава навсякъде, без да се бои от

заяждане и ограничения. Както може да се досетите, над нас бяха наложени забрани. Повечето порцеланови

съдове и прибори за маса бяха заключени, кухненските също, тъй като мама се страхуваше да не би дядо «да

загори» тенджерите. Написала ни бе точни инструкции как да си готвим с малкото продукти, доставяни ни

всеки понеделник от магазините. Оставиха ни и дребни пари на ръка. Въпреки всичко дядо успяваше да излезе

от тези затруднения. Стана му навик да се отбива в разсадника и макар отношението на Мърдок към дядо едва

ли можеше да се. нарече дружелюбно, ние често имахме на масата си хубаво цветно зеле, нещо, което не

фигурираше в менюто на мама, или голяма тенджера ронливи картофи, които дядо вареше превъзходно, а аз

така обичах. Един-два пъти надвечер той замечтан се отправи към фермата на Сноди и на другия ден за обяд

имахме варено пиле, сякаш паднало от небето.

Дядо показа изключително уважение към моите занимания, въпреки че се опитваше да не дава видим израз на

това. Много почиташе «науките» и книгите изобщо — доста странно нещо, защото той самият имаше само три

книги. Няма да отмина без да спомена тези верни приятели. Първата, «Стихотворения» от Робърт Бърнс -—

повечето дядо знаеше наизуст; втората, «Приключенията на Хаджи Баба» — една парцалива книга, която той

често препрочиташе и се смееше под мустак; третата, «Евтина енциклопедия» на Пиърс в начупена червена

подвързия и фронтиспис със зацапани дебели букви: «Многоуважаеми господа, преди десет години използувах

вашия сапун и от тогава не съм употребявал друг». Все още виждам как оня дядо от моето детство с вид на

начетен човек посяга към този чудесен компендиум1 с думите: «Да видим какво ще ни каже Пиърс!».

Очевидно сега вече времето му на всезнаещ бе свършило, но той все още високомерно си даваше вид, че ме

направлява покрай подводните камъни и се радваше, когато го молех да «изслуша» уравненията ми или

латинските стихове. В края на първата ни седмица той ме накара да се откажа от сутрешното разнасяне на

кифлите — сериозна пречка за заниманията ми, тъй като ставаше в най-хубавите часове, когато главата ми е

най-свежа. Отдали се бяхме вече здравата на работа и само успехът можеше да сложи край. Влязох в гостната и

при бледата светлина на зората заех мястото си пред книгите, пренесох се в жертва на терзанията от

неуморимото учение. Рийд ме освободи съвсем от часовете в училище и аз цял ден се трудех сам в угнетяващо и

замайващо уединение в тази парадна стая, наведен над малката си маса със страстно прилежание. Оставаше

малко време. Съперниците ми работеха непрекъснато, къде повече от мен. А имаше само една стипендия. Как

можех да се надявам да я спечеля, ако даже за миг вдигнех очи от страниците?

Всяка вечер в шест часа пристигаше Рийд. Поздравяваше кратко, продължително ме разглеждаше, да разбере,

как понасям натоварването и сядаше до мен. Учеше ме до десет часа, тогава дядо донасяше чаши с какао, което

понякога изстиваше недокоснато до лактите ни между книгите. Твърдостта ми се възвръщаше от разсъдливата

увереност на Джейсън, от здравото му, миришещо на тютюн, тебешир и пот тяло, от познатия маниер да

заглажда назад светлата си руса коса, която винаги изглеждаше току-що измита, и от човешката топлина на

доста «лошия» му дъх, примесен с миризмата на тялото му — всичко това създаваше впечатлението, че от него

сякаш се отделя една неизчерпаема жизненост.

Когато накрая Рийд си отива, настоявайки да легна, но знае, че няма да го направя, аз се изтеглям по-близо до

масата, борейки се с умората и ужасното желание да спя. Може би за миг ще изтичам до банята и ще пъхна

главата си под водата, почти топличка през лятото, понеже водоемът се намира точно под покрива. Връщам се

отпуснат, но някаква вътрешна сила ме заставя да продължавам, да изстисквам себе си до последен предел.

Винаги преди да се заема oтново с книгите, аз шепна молитва, пренасяйки целия си труд в жертва на бога. За да

стоя буден, ръгам крака си с писеца или чукам челото си с кокалчетата на пръстите, сякаш го придумвам да

разбере материала. Минутите отминават тихо в нощната тишина, а неподвижната ми фигура със смъкнато сако

и навити ръкави за прохлада, с голи лакти, опрени на масата, и с ръце, притиснали замаяната ми глава, още стои

под газовото осветление.

Удря два часът. Ставам и се олюлявам към стаята. Обикновено заспивам като пребит още щом легна. Но

понякога ми се присънват кошмари, че не съм подготвен за изпита, че не мога да отговоря на някои въпроси. А

има и други нощи, най-лошите, когато макар и мъртво уморен мозъкът ми отказва да почива и с упорита,

неестествена яснота продължава да работи, да решава трудни уравнения, да разплита сложни въпроси по

тригонометрия, нещо, което нормално изисква цели страници изчисления — и всичко това се оказва нищо,

детска игра за нещастния ми ум, кръжащ и носещ се като ракета из полето на науката, докато тялото ми лежи

безпомощно като на каталептик и чака кога първите светлини зад решетката на прозореца пак ще ме поведат

към тиранията на моите амбиции.

Почивка си давах единствено към пет часа следобед, когато дядо насила ме караше да изляза за кратък отдих.

През вечерите, в които Гавин се връщаше от Ларчфилд, използувах този час да го посрещна на Далрохската

спирка -тя му беше по-удобна от централната Ливънфордска гара и там докато той излизаше от влака и

пресичаше товарната гара, аз го чаках при голямата бяла порта, за да закрача до него и да разменя мисли по

изученото.

В другите дни слизах в двора на Академичното училище. Там имаше висока стена с удобни подпори и двамата с

мистър Рийд играехме хандбал. Джейсън играеше добре и според думите му на времето участвувал в открития

училищен шампионат, организиран от «Клуба на кралиците». Играта ни рядко отговаряше на общоприетите

правила, тъй като игрището не беше хубаво, но ние тичахме много и от това винаги се чувствувах по-добре.

Тогава, в щастливи за мен следобеди, виждах Алисън. Обикновено я срещах на Драмбък роуд, когато тя, без

шапка, със свита на руло лачена папка под мишница, бавно се прибираше от уроците си по пеене. В топлото

време се обличаше с лека рокля и при лек вятър тя очертаваше фигурата й. Не се гледахме един друг и

говорехме само за най-обикновени неща. Разказваше ми какво става в училище, какво е казал мистър Рийд този

ден — към него тя винаги изпитваше огромно възхищение. Въпреки хладнокръвието й, от време на време очите

й като че ли ставаха по-големи и топли, устните й пламваха. На Синклер Драйв пътищата ни се разделяха — аз

препусках към къщи и се спирах само за да вдигна някой камък и го захвърля с всичка сила. С пламнали бузи се

нахвърлях на книгите си. При мен всичко вървеше добре. И дядо, донесъл чаша чай сега на масата ми, беше

най-добрият, най-хубавият старец, роден някога на света.

Не, не, съвсем не съм прав. Той е чудовището, което седмица по-късно ме хвърли в пъкъла.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Беше топъл, тих следобед, във въздуха се чувствуваше как ще загърми. До изпита оставаха само четири дни. Бях

възбуден, нервите ми — изопнати до скъсване. Отидох да пъхна главата си под водата, после, бършейки лицето

си, чух ехото на дядовия смях. Излязох от банята на площадката и му извиках, но не получих отговор. Нима

имах халюцинации? Господи, сигурно напрежението ме е довело до състояние «да чувам разни неща». Изкачих

се бавно до отворената врата на мамината стая, откъдето, както ми се стори, дойде приглушено звука. Влязох в

стаята. Беше съвсем празна, но в същия миг — гласът на мисис Босъмли и след него отново дядовият смях.

Стреснах се. И тогава разбрах — в този тих следобед звуците преминаваха през общата стена — идваха от

съседната къща. Разбира се . . . спомних си, че веднага след като се наобядвахме видях как дядо си подрязва

брадата. Тъкмо се готвех да се махна и друг звук ме накара да се спра внезапно. Объркан, но ужасно напрегнат,

аз се вторачих в бялата стена, нашарена с виещи се рози, разбрал, че стаята зад стената е спалнята на мисис

Босъмли. А там — дядо и мисис Босъмли, заедно. Вцепенен от надигащия се в мен ужас, аз неволно се

заслушах. О, господи, не може дабъде . . . Опитах да се отърва от тази мисъл. Но грешка нямаше, ни най-малка.

Конвулсивно се откъснах от това място, избягах от стаята и от там право навън. Цял се тресях и тичах като сляп

по улицата. Какъв е смисълът да се бориш, да воюваш, какъв е смисълът на каквото и да е? Човек може да

греши дори в любовта — чиста и красива. Но той се предава пред злото само в краен случай, при последно

дихание, и то с вик на ужас. Но да подстригваш брадата си пред огледалото и да потеглиш подсвирквайки с

израз на човек, предвкусваш приятното, о, господи, такова предателство от този, когото обичах и комуто се

доверявах — това съвсем ме унищожи.

Решен единствено да избягам от мъчителните видения, не гледах къде отивам. Инстинктивно бях поел пътя по

хълма и когато минах покрай разсадника, едно извикване ме накара да се опомня от хаоса в мислите ми. Мърдок

подрязваше живия плет от двете страни на входа на градината. Спрях, поколебах се и пресякох към него.

— Какво има? — той спря да подрязва и ме загледа, изтривайки чело с опакото на голямата си загоряла ръка. —

Ограбил ли си някого?

Не отговорих на тази ужасна закачка -— в действителност бях съвсем неспособен да говоря.

...... Нещо в работата ли не е в ред?

Поклатих глава отрицателно, гърдите ме бяха все още преизпълнени с твърде много чувства, за да говори.

Мърдок ме гледаше е пптс-j ее, любопитството му растеше.

— Да, разбирам — каза той накрая. - Старецът пак се е натряскал ..... Гадаеше по лицето

ми. — Не? Е, тогава някои друг негов номер?

— Номер ли? — вбеси ме тази нищо незначеща дума, нов пристъп на гняв ме разтресе. — Не би казал номер,

ако знаеше. О, Мърдок! — почти избухнах в сълзи. - Ако хората не могат, поне да се опитват да живеят

прилично .. . и на неговата възраст . . .

— Аха — възкликна Мърдок кротко, изяснил си каква е работата, доволен от собствената си досетливост. Той се

уригна, извади от джоба си корен от лакрица, отхапа едно парче и с наслаждение започна да дъвче.

Обърнах бледото си лице встрани, упорито загледан в каруцата, движеща се по пътя. По някакви странни

причини тази самотна каруца, влачеща се на фона на летния пейзаж, ме накара да си помисля, че животът е

безкраен в неговата монотонност, че всичко, което преживях сега, беше повторение на нещо случило се с мен

преди стотици години.

- Знаеш ли, млади човече каза Мърдок след известно мълчание, — време ти е вече да пораснеш. Умен си, а аз

винаги във всичко освен в градинарстовото съм бил тъп и все пак на твоите години не бях толкова наивен. Дядо

винаги си е бил такъв, Дон Жуан цял живот, дори и когато жена му беше жива, а трябва да ти кажа, че тя много

го обичаше.

Мълчах отчаян.

— Това си е той — продължи Мърдок.— И сега, макар и на възраст, нищо не може да стори. Не мисля, че за

такова нещо трябва да се вълнуваш.

—Ужасно е — едва чуто казах аз.

—Да, но нищо не можем да направим — Макдок. явно мъчейки се да не ми се изсмее дружески ме потупа по

рамото. — Не е настъпил краят на света. Когато пораснеш още малко, ще го забравиш. Ела с мен да ти покажа

последния си карамфил. Цветните пъпки са истинско удоволствие.

Той пъхна ножицата под мишница и отвори портата. След миг колебание аз влязох и мрачен го придружих до

новата оранжерия. Тук той ми показа половин дузина саксии със светлозелени стебла, вече напъпили, и гордо

обясни как е получил хибрида. Имаше нещо успокояващо в уверените движения на големите му умели ръце

докато подреждаше глинените саксии, посягаше за сгъваемия нож, сръчно клъцваше случаен стрък и нежно

завързваше стъбълцата с лико.

— Ако излезе успешен, ще го нарека «Мърдок Леки». Това е вече нещо, нали? Заслужава си за него да се мисли

повече, отколкото ... — и Мърдок изрази мислите си с още едно добродушно потупване по гърба ми.

Отидох си успокоен, но възмущението ми беше толкова абсурдно, колкото и мутиращият ми глас — още един

белег на възрастта, — че не ми позволяваше веднага да се върна към учебниците. Както и трябваше да се

очаква, аз се повлякох по Хай стрийт обратно към църквата.

Тук цареше тишина и спокойствие. Неясната фигура на майка Елизабът Джозефина се занимаваше с цветята

върху страничния олтар и до пътеката между редиците достигаха звуците на леко дрънчене. Тя навлече

ризницата и познала ме, се усмихна одобрително. Коленичих в тишината и мрака под високия прозорец, който

винаги ме е успокоявал, пред фигурата, също понесла едно бреме, пред лицето, изкривено от болка.

И сега, в тази черковна атмосфера, наситена с миризмата на тамян и восъчни свещи, в мен се разгоря дълбоко и

справедливо негодувание срещу дядо, осквернил единствената наистина ценна добродетел. Мислех за Алисън в

бялата рокля, за Алисън, която моята любов, тази първа любов на юношеството издигна до недосегаеми

ангелски висоти. Лицето ми гореше от срам. Как ще се отнася тя към едно момче, чийто дядо се държи така?

Гняв нахлу в сърцето ми и спомнил си как Христос изгонил грешниците от храма, се надигнах, решен да

поговоря с дядо и веднъж завинаги да скъсам отношенията си с него.

Когато стигнах в къщи, именно той ме посрещна във вестибюла и много радушно ме поздрави. Зад него се

носеше чудесен аромат от нещо готвено.

— Радвам се, че си решил да се поразходиш. После ще работиш по-добре.

Погледнах го хладно и презрително — така навярно архангелът е пронизвал с поглед гърчещият се Луцифер.

— Какво прави днес следобед?

Той се усмихна съвсем безгрижно и небрежно отговори:

-— Както обикновено, играх на топка край гробищата.

О-хо! Та той е и лъжец! Лъжец и развратник!

Но преди да успея да му го кажа, той отиде във вестибюла.

— Ела в кухнята — бършеше ръцете си дядо, изпълнен със спокойствие, добродушие и душевно равновесие. —

Имам такава зеленчукова супа, та пръстите си ще оближеш.

Влязох в кухнята. Той изчезна в килера, а аз седнах на масата. Въпреки всичко лошо, бях ужасно гладен.

След миг дядо влезе и ми поднесе гореща супа, от която се вдигаше пара. За да ме разсее и да обърне внимание

на кулинарните си постижения, той сложи мамината престилка и около покварените си и почтени коси зави

салфетка, като шапка на главен готвач. Значи е и клоун, жалък палячо, този негодник, който ако не съвсем, то

почти развали всичко.

Пъхнах лъжицата си в гъстата супа, пълна с грах, рязани моркови и накълцано пилешко месо. Вдигнах я до

устата си, а той ме наблюдаваше с любящ, очакващ израз:

— Хубава ли е? — запита.

Беше вкусна. Изядох я до дъно. После се взрях в този абсурден старец, спечелил презрението ми, предал

свещената вяра на младостта, от него трябваше да се отвърна като от източник и причина за грях. Моментът на

изобличаването беше дошъл.

— Може ли още една супа, дядо? — попитах кротко.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Утрото в деня на изпита беше дъждовно. Предишния ден, четвъртък следобяд, Джейсън събра всичките ми

книги и ги скри.

— Само някои учили - недоучили зубрят до последния момент — каза той. — Ще ги видиш забили нос в

записките преди да влязат. Такива никога не печелят.

Струваше ми се, че каквото съм научил, е вече част от мен. Нищо повече не можех да асимилирам. Сега в ума

ми е пълен мрак. Но то е там, достигнало до мозъка на костите ми. Преизпълнен с отчаяна решителност, и

макар да изглеждах блед, бях съвсем спокоен. Облякох най-хубавите от старите дрехи на Мърдок: един не лош

син костюм, въпреки че прозираше на лактите и отзад. С отмерен замах лъснах и приготвих обувките си,

причинили толкова тревоги на мама — за тях ще трябва да поговоря по-късно. Дядо се суетеше около мен и за

кураж ми откъсна цвете за петлика. Ах, тези любими дядови цветя в петлика! Ясно си спомням тая пъпка розова

мъхава роза, още с дъждовните капки по нея.

Подаде ми я и с недвусмислен вид извади малък правоъгълен плик.

— Някой го остави за теб.

— Кои?

Сви рамене, като че искаше да каже: «Мило мое момче, аз съм джентълмен и не се пъхам в работите ти». Но с

ъгъла на окото си ме наблюдаваше и имаше доволен вид, сякаш затвърдявах някакъв одобрен от него модел. В

това време с нервни пръсти аз отворих писмото.

Беше от Алисън — кратка бележка с добри пожелания. Пламък обгърна сърцето ми . . . Изчервях се, пъхнах

писмото в джоба, а дядо, подсвирквайки си, усмихвайки се сам на себе си, ми поднесе закуската.

Първата сутрин Джейсън дойде с мен в колежа. Уж не искал големия град да ми завърти главата. Добрината на

Джейсън към мен, скрита на под маската на небрежността, безгрижното му великодушие — а трябва да знаете,

че три месеца уроци, преподавани безплатно и с радост, са естествено рядко явление в един малък шотландски

град, — подкрепата, приятелството и преди всичко пълното му разбиране за затрудненията ми, всичко това, щом

си спомнех за него, пълнеше очите ми със сълзи, даваше ми по-голяма надежда за бъдещето на човешката раса

от всички високо идейни разсъждения.

На гарата към нас се присъедини Гавин, малко блед като мен, но спокоен, дори се усмихваше. И той е работил

упорито, не съм го виждал поне десет дни. Чувство за съперничество между нас сега нямаше: бяхме партньори

в едно огромно дело. Чувствувах изблик на топло приятелство и докато стискахме ръцете си, тихо, за да не чуе

Джейсън, измърморих: — Единият от нас, Гавин! Сега знаех: този един трябва да бъда аз, но ако не. . .мили

боже, ужасна мисъл. . . тогава нека бъде Гавин.

Влакът на съдбата полетя. Купето ни беше празно, миришеше на цигари и дим от тунели, по пода бяха

разхвърляни клечки кибрит, дървената част — надраскана с грубите остроумия на чираците, пътуващи по тази

линия. Рийд не искаше да хабим енергията си в разговори и ни купи по едни «Странд магазин» и ние, всеки в

своя ъгъл, давайки вид, че ни е много интересно, държахме списанията пред очите си. Моето служеше за

чудесен щит на безмълвно движещите ми се устни, защото през цялото време се молех и увещавах небесата да

не ме изоставят в последния момент. Рийд седеше до мен, съвсем близо до мен, гледаше корабостроителниците,

заводските комини и резервоарите за светилен газ, профучаващи покрай нас в дъжда, и ми даваше смелост, като

притискаше в мен мускулестото си рамо, не го отдръпваше, когато влакът ни блъскаше един в друг, и се

опитваше, струва ми се, да ми предаде като последен дар собствената си сила, дух и интелектуални

възможности. Макар от време на време да правеше безполезни усилия да ме пренесе при мистър Шерлок

Холмс, герой, от когото той силно се възхищаваше, беше възбуден, да, беше безкрайно напрегнат. Чувствувах го,

въпреки че се контролираше. Той искаше аз да спечеля, желаеше го с всяка жива фибра на силния си жизнен

организъм.

Зданията на колежа, измити от дъжда, се издигаха старинни, с остри кули, сиви върху един хълм с изглед към

парка в западната част на града и се оказаха внушителни за едно петнадесетгодишно момче, което ги е виждало

само в мечтите си. Старата ми слабост, проклятието на моя живот, започна да ме измъчва. Щом излязохме от

жълтия трамвай, довел ни от централната гара до подножието на Гилмор хил, почувствувах се нищожен,

уплаших се. Когато минахме по тихата улица с къщите на професорите от двете страни и навлязохме през

ниските сводове в чудесен квадратен двор, започнах да се питам има ли право едно бедно, презряно момче да

проникне в такова светилище Но не, не ме презирайте напълно. Макар че цветето в петлика и малката

правоъгълна бележка във вътрешния ми джоб трябваше да поддържат духа ми, лявята обувка вече започва да ми

създава грижи, принуди ме да стъпвам така сякаш бях дюстабанлия, та Джейсън ме попита.

— Крака ли си удари?

Изчервих се.

— Навярно съм си навехнал коляното.

И ето, бяхме вече на бойното поле. Другите кандидати се трупаха около вратата на залата.

— Празни глави — обясни Джейсън, нашият съюзник, с толкова убеденост, колкото можеше да си позволи,

въпреки несъгласието ми с него, и ни остави настрана от другите. Това бе хубава, ярка група момчета, живи и

интелигентни. Мисля, че различих Макюън, дребничък,с очила, облегнал се на колоната с ръце в джобовете, той

се смееше, господи, да, той се смееше — все едно за нищо не го е грижа.

Накрая нещо глухо изтропа — възможно да е било от собственото ми сърце: дъбовите врати се залюляха и

отвориха, момчетата започнаха да се отделят от двете страни. Изведнъж, когато тръгнах, усетих как Джейсън

сграбчи като в менгеме ръката ми. Наведе се, доближи глава да моята и върху бузата си почувствувах топлия му

«лош» дъх.

— Вземи часовника ми, Шанън. Не се доверявай на стария им будилник. И спокойно — Шепотът му започна да

преграква, изпъкналите му очи с ужасна напрегнатост се впиха в моите.

— Знам, че можеш да спечелиш.

Залата е много голяма, с оцветени прозорци като в черква, тръбите на органа мрачно блестят на балкона, по

стените — парцаливи знамена, но по високите греди висят по-нови, по-ярки флагове. Тази сутрин обаче в

другия край на залата се вижда позната картина: лакирани жълти чинове около сто па брой, номерирани и

подредени пред подиума на изпитващите. Аз съм девети номер, в средата на предния ред. Няколко тетрадки с

бежови корици, писалка, молив, мастило и попивателна хартия — всичко, разположено пред мен. Прибавям към

тях и сребърния часовник на Джейсън. Показва десет часа без три минути. Скърцането и шумоленето около мен

престава. Изпитващият, мрачен, бавен човек в избеляла мантия, вече раздава първия билет. Тригонометрия.

Затварям очи за последна отчаяна молитва и когато ги отварям, пред мен лежи билетът, напечатан с дребен, ясен

шрифт. Вдигам го и с радост разбирам, че първият въпрос е този, който с невероятна прозорливост предвиди

Джейсън. Отговорът знаех почти наизуст. Със стиснати устни и малко разтреперани пръсти вдигам писалката и

придърпвам първата нова тетрадка към мен. Тогава идва забравата. . . нищо не съществува освен този сигурен

поток знания, дошъл от приведената ми, бледа, изпаднала в транс фигура.

Късно следобед, когато двамата с Гавин се връщахме за Ливънфорд, влакът беше толкова пълен, че почти

нямаше възможност да сравним отговорите, макар и двамата да се съгласихме, че въпросите по алгебра и

основи на геометрията бяха страшно трудни. Сега, тревожейки се дали не съм пропуснал нещо, аз се чувствувах

потиснат, изтощен, беше ми студено. Особено студено ми беше на краката и тук е по-добре да си призная —

обувките ми не само отвратително течаха, но подметката на едната, лявата, беше съвсем скъсана, имаше дупка,

в която свободно можеха да се пъхнат трите ми пръста. И все пак, в суетата си предпочетох тези развалини пред

островърхите високи обувки на Кейт, които, макар и здрави, имаха връзки почти до коленете. С голяма

изобретателност покрих най-зеещата дупка със стелка от кафяв картон, а него от-

рязах от една стара кутия за шапки, която извадих изпод леглото на мама. Но дъждът и твърдият паваж скоро

разкриха безполезността на изобретението ми. След десет минути картонът се разкъса, чорапите ми също и

вървях все едно на бос крак. Нищо чудно, че когато стигнах до това наситено с изпарения купе, притиснат

между работници с мушами, от които се стичаше вода, аз се чувствувах цял подгизнал.

Джейсън посрещна влака на Ливънфордската гара и веднага ме завладя. Докато стоях в стаята му с топлите

пържоли и картофи пред мен, той с някакъв странен глас, настойчив и в същото време неспокоен, ме

разпитваше за изпита. Седнал на бюрото зад металната си работна лампа, с помоща на логаритми и таблици той

изчисли всички отговори. После дойде и ги сложи пред мен, без да каже нито дума. Сравних резултатите с

моите и вдигнах поглед към напрегнатото му лице.

— Да — казах аз.

— До един ли?

— Да — повторих скромно, но въодушевен от дългата въздишка, откъснала се от него.

На другия ден, в събота, имахме изпити по френски, английски и приложна химия. За последния предмет,

физиката, ще трябва да чакаме до понеделник. Сложих в обувката по-дебел картон и като предпазна мярка в

случай на най-лошото, намазах ходилото си с мастило. Много любопитно, но пай-голямата ми грижа сега беше

да не се покажа пред другите кандидати в този неприличен вид с полуобути крака. Щом тръгнахме от

последната трамвайна спирка, ни настигна силен дъжд. Гавин подели с мен мушамата си, но обувките, разбира

се, не можеше.

Какво от това? Веднъж озовали се в изпитната зала, всички тези незначителни неща се, забравиха, загубиха се в

трескавия устрем на моите стремежи. За мокрите си крака дори не помислих, докато отново не се намерих във

влака. Треперех, сложих ръка на челото си и изведнъж разбрах какво страшно главоболие имах. Бях сам. Гавин

остана в Уинтън да посрещне сестра си и през целия път подавах главата си през прозореца с надеждата от

струята свеж въздух да ми мине.

Преданото лице на чакащия ме на Ливънфордската гара Джейсън танцуваше пред очите ми.Усмихнах му се да

му покажа, че не съм го изложил много. Той пак сграбчи ръката ми, по-скоро покровителствено, отколкото

грубо, и ме поведе по стъпалата към стоянката за файтони.

— Преуморил си се. . . нищо чудно. Слава богу, че имаш утре цял ден да почиваш.

Заведе ме в къщи с файтон, луксозно, а дядо ни даде обяд, на който, така да се каже, аз бях почетен гост. По

време на яденето говорех без задръжки, не както обикновено. Подтикнат от Джейсън, повторих съдържанието

на работата си по френски и разказах почти дума по дума написаното от мен есе по английски.

— Добре. . .добре — продължаваше да мънка Джейсън, да потрива ръце неспокойно и с всеки миг възбудата му

растеше. — Чудесно, че си вмъкнал тези цитати. Добре си се справил, .бих казал дори много добре — От

възбуда по устните на Джейсън имаше суха бяла пяна. Не по-малко се трогна и дядо; толкова развълнуван

никога не бях го виждал. Не ядеше нищо, ловеше всяка моя дума. Беше не само мой наставник и покровител,

но чрез мен сам се подмлади, отново изживяваше младостта си — той също се явяваше на изпити и сам той ги

печелеше. Засия насреща ми, когато накрая Рийд обяви;

— Не искам да говоря неща, за които после ще съжалявам, Шанън. Но ти не излезе глупав. Изпитът ти в

понеделник е по предмет, по който си най-силен. И ако в събота и неделя бог не те лиши от разсъдък, а това е

напълно възможно, защото аз самият вече се чувствувам така, няма да набереш по-малко от деветдесет и пет

процента, глух, сляп или ням. Сега, за бога, отивай и си отспи.

Качих се бавно по стълбите и ясно чух как Рийд казва на дядо, сякаш сам не можеше да повярва:

— Никаква грешка. По-добре. . . далеч по-добре от очакванията ми.

Каква радост, най-висш благословен възторг! Затворих очи и премалял от толкова похвали се притиснах към

перилата на стълбището.

На другата сутрин, в неделя, се събудих в седем и половина и станах, за да отида на църква за службата в осем

часа — нещо, което правех така автоматично, че едва по средата на Драмбък роуд разбрах как странно се

чувствувам. Главата, още замаяна, ме болеше, гърлото ми бе до болка пресъхнало и макар сивия ден да

обещаваше, че ще е топъл, аз не преставах да треперя. Да, знаех, напрежението от изпитите се е отразило на

нервите ми. Трябва да отида на причастието тази сутрин не само от дълбока благодарност за получената

благосклонност, но и защото то е част от тържествения обет, коПю поех, за да си осигуря успех.

Щом се върнах от църква, разбрах колко трудно преглъщам закуската и ме тресеше повече от всякога.

— Дядо — казах, — страшно ми е студено. Колкото и глупаво да е, бих желал да се сгрея на огън.

Той ме изгледа изпитателно изпод вежди и. макар лицето му да изразяваше изненада, не възрази. Бавно

отбеляза:

— Мисля, че си заслужил един огън. И ще го имаш. В най-хубавата стая на къщата.

Дядо стъкми и запали огъня в гостната: напоследък я използувахме много — доколкото знам, единственото

време, когато този ненужен мавзолей достигна статута на човешко жилище. В креслото до огъня се

почувствувах по-добре, стоплих се. Но скоро цял изгарях в огън.

— Какво искаш за обяд?

Цяла сутрин дядо влизаше и излизаше от стаята, поддържаше огъня, поглеждаше към мен.

— Мисля, че нищо не бих ял. Никак не съм гладен.

— Както искаш, момчето ми — подвоуми се той малко, но нищо повече не каза. Следващия път се появи с

шапка и такъв небрежен вид, който не би заблудил никого. — Ще изляза да се поразходя. Няма да се бавя.

След половин час се върна с Рийд. Влязоха в стаята, а аз ги погледнах от мястото си, погинал в креслото.

Джейсън изглеждаше и сърдит, и разтревожен.

— Здравей, здравей! Какво значи това? — възкликна той с груб глас съвсем несвойствен за него — Опитваш се

да се разболееш, а ? Да, но тая няма да я бъде, приятелю! Ако мислиш да избягаш в последния момент грешиш

много. Продължавайки да вика, Джейсън издърпа стола си към креслото, взе рязко ръката ми като човек, който

не ще търпи никакви глупости.

— Да, възможно е да те тресе. Но няма да мерим температурата. Нямам термометър, пък и не искам да ти пъхам

в главата глупави идеи. Просто си се простудил.

— Да, сър — изрекох с труд. — До утре ще ми мине.

— Надявам се. Не се жали чак толкова. Предупреждавах те, че ще станеш истерик. Стегни се и опитай да

хапнеш нещо — После се обърна към дядо: — Донеси му малко от оная, снощната млечна пита с плодове —

Старецът излезе, а той продължи: — След всичко, през което минахме заедно, ще те замъкна в тази изпитна

зала, дори ако трябва до ушите да те налея с бренди. Бистър ли е умът ти?

— Напълно, сър. . .само малко ми се върти главата.

Дядо се върна с чинийка ябълкова пита с крем. Надигнах се, решен да направя всичко възможно, но след като

опитах няколко лъжички, погледнах мрачно Рийд.

— Гърлото ме боли, сър.

— Гърлото ли? — мълчание. — Е, добре, поне можем да го погледнем. Ела тук.

Заведе ме до прозореца и далеч не нежно обърна главата ми така, че светлината да пада в устата, а аз с усилие я

държах широко отворена. Той надникна за миг и после, от това как изведнъж се промени и отпусна ръцете си,

разбрах: има някаква болест.

— Какво ми е, сър?

— Нищо. . .не съм сигурен — извърна лицето си, гласът му звучеше безжизнен, съвсем смачкан. —Ще повикаме

лекар.

Излезе, а аз отново се свих в креслото. Сега знаех, че съм много болен. А най-лошото беше ужасният страх,

растящ в мен, изпълващ трескавата ми глава, страхът, че утре няма да се чувствувам достатъчно добре, за да

довърша изпитите си. Срещу мен неподвижен и мълчалив седеше изопнат дядо.

След час Джейсън се върна с доктор Галбрайт. Лекарят с опитно око погледна гърлото ми и кимна на Джейсън.

— Сложете го да легне.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

След като острото възпаление утихне и ципицата започне да се отделя от гърлото, дифтеритът вече не е нито

болезнен, нито продължава дълго. След първите няколко дни в треска, следва състояние на замаяност — пулсът

бие бавно, нервите са приятно отпуснати. Понякога то трае толкова дълго, че ларингса, дори сърцето отказват да

функционират и карат лекаря да дойде бързо с подкожна инжекция. Но при моя случай такава драма нямаше.

Боледуването не беше тежко и доктор Галбрайт обеща след по-малко от две седмици да се вдигна от леглото.

След месеци мъчителни усилия колко успокоително действуваше просто да полежиш по гръб, съвсем

неподвижен, с ръце, отпуснати върху юргана, загледан в снопа слънчева светлина, проникващ през тесния

прозорец на спалнята с настъпването на деня, който бавно се въртеше, изпълнен с танцуващи прашинки.

Не мислете, че ме тормозеше разочарование и отчаяние — не, съвсем не. Имах твърдата увереност, родена от

изтощението ми и близкото общуване, което още поддържах с божествата, непоклатимата вяра, че бог в

неговата безкрайна добрина няма да разбие своеволно бъдещето на едно момче, което го обича и го е

омилостивявало ден и нощ на колене. Чудо не се искаше, нито бурна манифестация на божествената сила,

просто справедливост, малко справедливост. Комисията само трябва да ми постави средна оценка за

пропуснатия изпит. Дори Джейсън подхвърли, че такова нещо не е невъзможно. Когато се обявят резултатите . .

.затворих очи, слабо, доверчиво се усмихнах и пак тихо зашепнах молитва.

Татко и мама още не бяха се върнали. По мамините пощенски картички до дядо съдехме, че посещението в

Лондон е успешно. Тя гордо намекваше как татко «е вложил пари в къщата на Адъм» и по силата на това

обстоятелство, което изглежда почти е ударило татко в главата, на път за в къщи те прекъсваха пътуването си, за

да прекарат още една седмица с братовчедите на баба в Килмарнок. Щяха да се върнат след десет дни заедно с

баба. По календара изчислихме, с дядо, че е възможно да се вдигна от леглото преди да се върнат —- щастливо

предзнаменование — и двамата бяхме доволни.

Дядо се оказа много добър болногледач. В първите дни на боледуването ми го забелязвах, макар и като през

мъгла, как се движи из стаята по чехли и на всеки час през нощта са навежда над мен, за да ми даде лекарство и

да почисти гърлото ми. Чух и гласа на мисис Босъмли зад напоения с карбол чаршаф, провесен

от външната страна на вратата, когато му подаваше желе или «формичка» от нишесте с мляко, собствено

производство. Сега не се чувствувах ангел-унищожител по отношение на нея.

Макар да лежах изолиран, не оставах без посетители. Д-р Галбрайт, сух, неразговорчив и малко груб човек,

идваше всеки ден и дори и да позна в мен един от участниците в онзи странен епизод у Антонели, нито веднъж

не спомена за това. Няколко пъти до входа дойде Кейт, но не влезе, страхувайки се да не предаде инфекцията на

детето си. Мърдок имаше по-малко основания за предпазливост, но дори и така честите му посещения ме

радваха и ласкаеха. Започнах с нетърпение да чакам тромавите му стъпки, несвързаната му, изпълнена с дълги

паузи реч, плоските вицове (знаех ги наизуст), съобщенията му за развитието на новия сорт карамфили. Гавин,

разбира се, много искаше да ме посети и дядо едва не разби сърцето ми като отказа да го пусне. Но аз се

оправях бързо и скоро щях да го видя.

Наближаваше денят, който повече не може да се премълчава, двадесети юли, един незабравим ден. Има дни, за

които човек нищо не може да разкаже освен отделни банални, абсурдни неща, извършвани от всяко момче в

хода на неговия растеж. Но този ден, този двадесети юли . . той е жив в паметта ми, за него и след много години

пак ще говоря като за ужасен ден.

Сряда. Предиобедът мина без никакви събития, ако не се смята това, че се облякох, излязох от стаята и

всъщност направих няколко крачки из градината. Времето беше толкова хубаво, та след храна дядо инсталира

един шезлонг на тревата в задния двор, аз седнах и с дъска под краката и одеяло на коленете, се наслаждавах на

топлото слънце. Когато здравето се възстановява, в сърцето на човек понякога може да се надига радост, дори от

забравената яркост на външния свят, от онова внезапно появяване на птича песен, долитаща, щом небето се

проясни след дъжд. Дядо отстраняваше следите от моето боледуване в къщата, те можеха само да разстроят

татко, а след като мистър Рийд заплати на лекаря, нямаше нужда да го занимават с това.

След малко чух стъпки по настланата с камъчета пътека, енергичните скърцащи стъпки на Джейсън. Той

обиколи зад ъгъла на къщата, усмихна се и седна на тревата.

— По-добре ли се чувствуваш?

— Вече съм съвсем добре.

— Хубаво — той кимна, отскубна една тревичка и я захвърли.

Настъпи тишина. Рийд се замисли, погледът му се движеше някак особено от един предмет на друг.

— Представил си се изключително добре, Шанън. По-добре от мен някога. Да ти призная, когато се разболя,

идеше ми да се разплача с кървави сълзи. Но трябва да надживеем разочарованието си, в това е умението да се

живее. Междупрочем, чел ли си «Кандид»?

— Не, сър.

— Трябва да ти я дам. Ще разбереш как благодарение на милостта на провидението всичко се развива най-

добре.

Гледах го втренчен, без да мога да схвана накъде клони, но се развълнувах, по-скоро се смутих от тази на място

спомената намеса на провидението. Изведнъж той каза:

— Резултатите от конкурса няма да излязат още една седмица — помълча, после уверено продължи, — но току-

що видях професор Грант. Съобщи ми бележките.

Сърцето ми, макар и подкрепено от стрихнина на доктор Галбрайт, подскочи разтуптяно, чувствувах как силно

стискам ръцете си, как се изтеглям напред, а гърлото ми пресъхва. Сякаш разбрал това, Рийд с неочаквана

язвителност, спрял големите си кръгли очи почти прочувствено върху мен, бързо рече:

— Макюън.

Вундеркиндът победи. Тези момчета винаги печелят стипендиите, въпреки че понякога за това може да им

помогне и някое заболяване от дифтерит.

Пронизан в сърцето, гледах Рийд, а той продължи да говори, като късаше трева и я хвърляше:

— Събрал е само деветстотин и двайсет точки бал.

Видях като в мъгла как дядо минава през кухненската врата и се присъединява към нас на тревата в задния двор,

разбрах също, че той знае. Рийд му е казал на влизане. Наведох глава, изведнъж тя така ме заболя, та чак не

виждах. С пребледнели устни попитах:

— Кой е втори? Пауза.

— Ти . . . с двайсет и пет точки след него . . . без изпита по физика. Опитах се, едва ли не на колене ги

убеждавах да ти сложат «среден». Предложих да им покажа оценките ти от училище. Казах им, че не двайсет и

пет точки, а деветдесет и пет щеше да изкараш! — Гласът му спадна, прозвуча с горчивина. — Никаква полза.

Не можели, не можели да нарушат закона или не искат.

Отново тишина. И все пак не можех напълно да проумея, че съм се провалил окончателно. Сигурно предстоеше

да ми разкрият още нещо. Сякаш желаейки да укроти мъчителното биене на сърцето ми, Джейсън добави:

— Трети е Блеър, една точка след теб. Две момчета в една лодка в осветеното от луната езеро Лох. «Единият от

нас, единият от нас трябва да победи!» В миг забравих своето нещастие и объркване, изведнъж ми домъчня за

Гавин.

— Той знае ли? Рийд поклати глава:

— Още не.

Изведнъж с развълнуван глас заговори дядо, но не като дребен клюкар, а с гласа на човек, сам познал

нещастието, съобщавайки против волята си нещо тъжно, което рано или късно трябва да се каже. Дядо никога

неми е изказвал съчувствието си направо. Но в този момент мисля, че му се искаше да ме отвлече от

мъчителното страдание поради собствения ми провал.

— Страшен удар сполетя кмета Блеър. Погледнах го вцепенен.

— Какво искаш да кажеш?

— Фалирал, накрая претърпял банкрут в бизнеса.

Седях като парализиран, притиснат от още една тревога. Бащата на Гавин банкрутирал, разорен, опозорен . . .За

Гавин да загуби стипендията Маршъл в сравнение с това е нищо. Изведнъж видях бледото гордо лице на това

момче, което се прекланяше пред баща си като пред бога на Олимп. Знаех — трябва веднага да отида при него.

Бях достатъчно разумен да не спомена за намеренията си. Никой изглежда нямаше какво повече да каже.

Изчаках дядо и Джейсън да влязат в къщата, после, без да моля за разрешение, изскочих на пътя. Почти не

забелязах колко слаби са краката ми, как треперят. Исках да намеря Гавин.

Нямаше го. В голямата къща на кмета изглежда нямаше никого — нито прислужници, нито градинар — зад

официалните стълбове на фенерите цареше атмосфера на големи промени и бъркотии. Почуках три пъти. Мис

Джулия едва открехна вратата, сякаш се страхуваше да не би да се покаже някаква нова беда. Каза ми заекваща,

че Гавин заминал за няколко дни с приятели в Ардфилън. Телефонирала му. Връща се с влака в четири часа.

Знаех — ще слезе на Далреохската гара. Небето беше побеляло от зной. Мъжете се разхождаха по ризи, носеха

саката си на ръце, ветрееха си с шапките. Влачех се напред, борех се със слабостта в краката и стигнах входа на

гарата, когато Ардфилънския влак пристигна. Чаках там, на обикновеното място, напрягах очи през горещия

прахоляк, пресечен от лъскави линии.

Той беше там. Видях го как скочи от стъпалото на спрелия влак и започна да пресича товарната гара. Не ме

видя. Лицето му — по-бяло и от бялото небе, очите му гледаха право напред. Знаеше.

Началник-гарата изсвири и махна с ярко зеленото си флагче. Товарният локомотив бавно преместваше вагоните.

От един останал на мястото си вагон бавно се търкаляха в някаква

каруца бурета с картофи. И досега виждам тази картина, запечатана в паметта ми.

Пътническият влак потегли. Гавин, изцяло погълнат от мислите си, живеещ със собствената си болка,

пресичаше кръстосаните линни и изглежда не виждаше бавно преместващия се на другата линия влак. Не

гледаше къде върви. Отиваше право към приближаващия локомотив. Уплаших се и нададох див предупре

дителен вик. Чу ме. Видя локомотива. Но, о боже! Спря се. Изглежда обувката му се е зах ванала между

релсите, навежда се, върти се дърпа с всички сили.

— Гавин, Гавин! — извиках аз и хукнах напред.

Очите му, тъмни върху бялото му лице, срещнаха моите през маранята на гарата. Той ярост но се опитваше да се

отмести от линията, но не можеше. Тогава локомотивът връхлетя върху него. Преди да извикам отново, чух

неговия вик и червена мъгла падна върху мен.

Когато дойдох на себе си, на гарата се тълпяха хора; гласове, бъркотия. Локомотивния машинист въртеше в

развълнуваните си ръце някакви парчета въглища и обясняваше на полицейския чиновник, че не е виновен.

Хората казваха с ужасени гласове: «Каква трагедия Баща му ...» Опитваха се да изкарат, че Га вин сам се е убил.

Замъкнах се към къщи, подпирах се по стените, стисках зъби от страшна слабост, копнеех по-скоро да се

стъмни. Но когато нощта настъпи, не можах да заспя. Там, под мъката в мен започна да действува някакво

смътно негодувание. Колко наивен, колко доверчив съм бил Мъчителните ми мисли още не бяха ясни, и

понесен от един бавен обрат в чувствата си, съзнавах, че съм стигнал до криза в живота си.

На другия ден се върнаха татко, мама и баба. Останал сам, заключен в спалнята си, чух раздвижването при

пристигането им. Баба ме викаше. Не отговорих.

Отбягвайки ги, аз излизам, спускам се бавно по пътя покрай трите кестена, открояващи се на фона на небето,

към къщата, където транспарантите на прозорците са дръпнати, сякаш срещу твърде натрапчивата красота на

света.

Вървя вторачен, уморен, пъхнал ръце в джобовете и пръстите ми попадат на малкия медал, «медал-чудо», даден

ми, когато аз, доверчивото дете, седях до манастирския филчев храст и вярвах в приказки. В мен се надига

силно ридание, преминава от гърдите в гърлото ми. Вземам свещената дреболия и с треперещи пръсти я

захвърлям. Стига вече за този бог, който съсипва деца, убива ги, разбива сърцата им. Няма бог, няма

справедливост на земята! Изчезва всякаква надежда. Нищо не остава, освен сляпото предизвикателство на

небето.

Гавин лежи на леглото в стаята си, дълбоко заспал в сън, от който никога няма да се събуди. Сънят го е

обгърнал, очите му са затворени, лицето му е спокойно, необезпокоявано. Все още горд и решителен, но далече,

далече от всичко.

Джулия Блеър със зачервени от плач очи тихо ми показва обувката на Гавин, здравият ток почти се бе изкъртил

при усилията му да освободи крака си, захванат между релсите. Не, не беше се предал! Дори в съня си това

храбро сърце още лежи непобедено!

Трета част

ПЪРВА ГЛАВА

Когато една февруарска вечер минах през заводския портал и земята звънтеше под подкованите ми обувки, а

уличните лампи имаха леден ореол, видях Люк — момченцето на Кейт. Сложило новата си синя академична

шапка, то чакаше баща си с цялата гордост на момче, току-що тръгнало на училище. Този неочакван факт ме

изненада, подействува ми почти като удар. Господи, остарявам! На седемнадесет години съм.

— Дай ми едно пени, Роби — Той изтича към мен здрав, румен, със светнали от съзнанието за собствената си

значимост очи.

Порових със загрубелите си пръсти из джобовете на мръсния работен комбинезон и намерих една монета.

— Трябва да кажеш моля.

— Моля.

— А знаеш ли кой ми даваше монети, когато бих на твоите години?

Говорех като старец, а той, с поглед върху парата, ни най-малко не се интересуваше от това. Нищо. Да му давам

пенито, да го водя в събота следобед на футболен мач, където, забравил мрачната си важност, виках лудо като

него, бяха едни от утехите ми в живота, в този живот, вече напреднал с годините, обременен от нещастия и

всъщност практически изживян.

— Баща ти ще излезе след пет минути — казах му през рамо и отминах. — Тази вечер ме пусна по-рано.

— За да отидеш на концерт ли? — извика той след мен.

Моето кимване се изгуби в тъмното. Но сърцето ми спотайваше тази мисъл и аз вече не така унило се мъкнех

през мразовития общински парк. Перспективата за предстоящата вечер пропъди дори непреодолимата

неизбежна умора у мен. Довечера няма да заспя на масата веднага след вечеря. Погълнат от тази мисъл минах

покрай тъмната грамада на църквата «Светите ангели» без обичайния за мен предизвикателен жест — театрално

свит юмрук в тъмнината.

Скоро след смъртта на Гавин, точно преди да завърша Академичното училище, каноник Рош ме извика в

свещеническата къща. Прие ме в стаята много приятелски и след като повървя напред-назад с ръце в джобовете

на черното си расо, се обърна към мен:

— Мили ми Шанън —- тъмните му очи съчувствено горяха, — а може би всичко това е начин бог да ти докаже,

да ти покаже по кой път трябва да вървиш.

Погледнах надолу.

—В завода ли мислиш да отидеш?

— Да. Почти нищо друго не ми остава да правя.

— Наистина в малък град като Ливънфорд няма много възможности – Той се замисли.-- Робърт.... мислил ли си

някога за свещенически сан?

Пламнах силно c все още прикован в килима поглед.

— Да, мислил съм.

— Това е един чудесен живот, скъпото ми момче. Велика радост и привилегия е да служиш на бога като един от

избраните му ученици --Приведен над мен той топло ме гледаше. — Не ти давам празни обещания. Епархията

има фонд, посветен на прекрасната задача да обучават бедни момчета за свещеници. Фондът не е голям. А

естествено и избраните кандидати са малко. Но в твоя случай — за теб писах на епископа, — ако искаш, веднага

ще те приемат и следващата седмица можеш да заминеш за семинарията.

Седях без да говоря, срамувах се. Разбрах, че каноник Рош очаква да подскоча при предложението. Преди шест

седмици можеше да го направя, но сега всичко се бе променило. Цялата ми пламенна вяра се бе превърнала в

суха горчилка.

— Е ... — усмихна се каноникът, — какво ще кажеш?

— Извинете — произнасях задавено думите, — не бих желал.

На лицето му се появи израз на изненада. Той бързо каза:

— Нима не искаш да получиш духовен сан?

— Някога исках. Но сега не.

Настъпи тишина. Изглежда за пръв път той разбра какво става с мен. Но беше твърде умен, за да възразява.

Вместо това, скри разочарованието си и замислен, с убедителен глас започна да ми описва щастието на един

живот, отдаден в служба на бога. Откриваше ми широки духовни хоризонти, говореше за културата и знанията,

безплатно раздавани от светата майка-църква. Унесе се в приятни спомени за своите студентски дни в

шотландския колеж във Валадолит, където, разбира се, ако искам, аз също мога да отида. Нарисува ми картина

на сградата на семинарията, на испанския пейзаж и в заключение, с обезоръжаваща усмивка си спомни за

специалната лозница, под която обикновено си почивал следобяд и в същото време се освежавал с вкусно

сладко грозде, а то почти само падало в устата му.

Чувствувах, че се увличам. Обичах каноник Рош и се възхищавах от него. И при моята чувствителност,

подкупващата му доброта беше неудържима. Но нещо в мен отказваше да се предаде. Устните ми побеляха

решителни.

— Не мога — отчаяно казах аз. -- Не искам да отида.

Последва още по-дълга тишина. После каноник Рош заговори с друг глас.

— Нямам желание да ти влияя. Трябва сам да решиш. Но искам да ти кажа, че такава духовна и материална

милост няма да срещнеш на пътя си всеки ден. И разбира се, не можем безкрайно да пазим мястото свободно.

Помоли се на Всевишния да те наставлява и в събота ела пак при мен.

В сивия следобед излязох навън. В края на седмицата не се върнах в свещеническата къща. Моята смелост да се

противопоставя на каноник Рош ме изуми. Но семената на бунта бързо растяха в гърдите ми. Щом бог не

позволява да стана учен, не виждам никакъв смисъл да му се покоря и стана свещеник. Всичко друго

изглеждаше по-добро. И наистина, при сегашните обстоятелства перспективата да. постъпя в завода придоби

особена привлекателност. С осуетени планове и изпълнен с горчивина, гъмжащ от нови и ужасни идеи,

безразсъдно желаех да изтърпя най-лошото, което съдбата можеше да ми стори. И преди всичко исках да

покажа, че за нищо не ме е грижа.

Пак е вечер, осемнадесет месеца по-късно, много от тези въздействия са изживени. Все още драматизирах

положението си. Но в душата ми растеше безпокойство, не се чувствувах вече същия герой. Нима никога няма

да достигна богатото, блестящо бъдеще, за което жадувах и което изглежда винаги ще ми се изплъзва.

Обхванат от такива мисли, нямах намерение да срещам никого, но щом свърнах по Драмбък роуд, от тъмната

сянка на стената в ъгъла се отдели една фигура, много позната фигура, и със сдържан поздрав закрета до мен.

Товарът ми, наследен от бедната мама — дядо.

— Днес е малко по-свежо, Робърт. Отвърнах му едва чуто и се питах какво ли пък има сега. Преди седмица го

намерих пред бара на техниците, говореше на тълпа чираци за избирателните права на жените.

— Чудя се, момчето ми, дали ще ми дадеш един малък аванс. Нищо работа. Шест пенса. За пощенски марки.

Продължих упорито да вървя и неодобрително мълчах. Тези конкурси, на които посвещава половината си

време, са част от онова, което той нарича своята «нова ера». За да покаже цялата находчивост на преклонната си

възраст, дядо иска да забогатее — чиста дреболия за човек с неговите възможности. В читалнята на

обществената библиотека, под самия нос на строгата библиотекарка, той простодушно изрязва всяка реклама,

обещаваща му богатство, и трябва да видите разнообразието от тези изрезки, за да повярвате. В стаята си води

обширна кореспонденция, попълва липсващи думи, римува фрази, последни редове на хумористични

петостишия, съставил е цял речник за шестте букви на азбуката, внимателно подбрани от редактора на «Хоум

уикли». Даже по стълбите не мога да го отмина, без да ме заговори и с доверителен вид да извади от джоба си

някоя смачкана хартия.

— Ще имаш ли добрината да чуеш това, Робърт? — ще се изкашля и ще цитира:

От Туикънкъм беше младата дама.

Стискаха и обувките — едва пристъпва.

Спира до стъпалата,

за миг си отдъхва,

и победоносно ще извади най-големия си удар:

събува се бавно, в тях е ужасно.

Пликовете му падаха в червената пощенска кутия като снежинки в огъня. Разгневен от липсата на успех, той

обяви хумористичните стихотворения за абсолютно мошеничество и с ентусиазъм се обърна към

«импровизирането» — един мебелист в съседния град от «импровизиране» спечелил хиляда лири.

И сега ние вървяхме в мрака, гласът му убедително предлагаше увереност в победата.

— Ще ти се издължа от печалбата. Пощата затваря в шест и половина, а утре е последният ден.

— Няма да ти дам и един меден фартинг — отвърнах кратко. — И нещо повече, отивай си право в стаята.

Довечера излизам и ако объркаш работите ми със своите глупости, щети скъсам врата.

Мълчание. Покорно мълчание. Най-лошата особеност на дядовата «нова ера» е новата чувствителност на

нейния изобретател към укора. Ядосан на себе си, аз свърнах в Луамънд вю. За щастие не бях говорил много

рязко, за да го разстроя. Гледах го как бавно изкачва стълбите — сега той се задъхваше, при всяко изкачване се

затрудняваше, — почаках да се убедя, че вратата му се хлопна, и влязох в кухнята.

Татко седеше на масата, мажеше тънко и равномерно филията си с маргарин и ми кимна за поздрав. А докато аз

се миех над мивката, баба, станала през последните дванадесет месеца, през които пое отговорността по

домакинството, мека, издръжлива, жива, тихо, но с умение ми донесе от фурната запазената за мен вечеря.

Мама, душата на тази къща, почина, свърши внезапно в онази зимна вечер преди една година, когато татко

направи сцена за писмото на Адъм относно парите. Никой освен тя самата не подозираше, че е болна. Но сега,

поглеждайки назад и сам упреквайки се, ти си спомняш оня жест, повтарящ се все пo- често, онова пробягване

на ръката към лявата страна на гърдите при вълнение, сякаш с натиска на пръстите си се опитваше да задържи

някаква болка, да подкрепи някакво отслабнало сърце.

Така притискаше страната си п когато я намерих в гостната, сама, посиняла, почти без дъх,

— Мамо, ти си болна. Да отида за лекар?

— He! — задъхана отвърна тя. — Само още повече ще разстроим татко.

— Но трябва. Ти наистина си зле . . .

Имах време само да изтичам до д-р Галбрайт. Върнах се с него, но тя вече беше изпаднала в кома.

— Съвсем е изтощена — кратко обясни Галбрайт, когато и слабото пулсиране на артерията се изгуби под

пръстите му.

— Ще дойдете ли утре докторе? — попита едва чуто татко, объркан, но и оскърбен за необичайните разноски.

— He! -- отвърна грубо д-р Галбрайт. — Утре нея няма да я има. Имате късмет, че няма да ви вкарвам в разходи

и за аутопсия.

Потреперах при мисълта за светотатството над това беззащитно тяло върху плочата в моргата. Но татко, даже

след като тя почина, седмици след погребението, макар и с гордост да си спомняше колко венци са й изпратили,

сякаш още не вярваше, че е посмяла да го напусне.

— Винаги казваше, че ще я надживея — често отбелязваше той с болка.

За моя изненада не продаде мамините неща и свикна всяка неделя следобед да отива в спалнята, да изважда

малкото й рокли от гардероба, внимателно да ги изчетква и пак да ги връща обратно. Тя започваше да му

липсва.

Аз също не съм разбирал колко много й дължа, когато тя, плаха и покорна, шеташе из къщи, опитвайки се

винаги да прави всичко възможно, за да сплотява семейството, да предразполага татко, да прави ужасната му

стиснатост по-умерена, да държи главата си изправена пред хората в града, на всекиго да е приятно — тази

слаба, бледа робиня, тази героична душа. Мама не беше идеална, паричните грижи често я правеха рязка и

раздразнителна. Докато учех в Академичното училище тя понякога задържаше няколкото шилинга за таксата ми

и тогава в клас влизаше ректорът, устремяваше поглед в мен и за мой най-голям срам обявяваше: «В този клас

едно момче не си е платило таксата». А когато агентът я навестяваше за дядовата застраховка или пък кашата й

загореше, и следователно се развалеше, обхващаха я пристъпи на изтерзано мъченичество— стиснала устни в

ужасно смирение, наклонила глава настрани, кичурът коса почти паднал във ведрото с насапунена вода, тя

търкаше къщата от покрива до мазето. Въпреки това по-свят човек от нея не познавах. И само защото ми беше

много тъжно, аз с любов, осъзната твърде късно, се заставих да си я представям такава, каквато беше преди

отпуската си, когато тръскаше кожената яка на слънце и се усмихваше . . .

— Това е просто невероятно — татко внимателно отхапа от хляба с маргарин и ме трогна с ясна, почти

дружелюбна усмивка; откак започнах да нося добри надници в къщи, той показваше открити признаци на

уважение и често на вечеря проявяваше доверие към мен. — Цената на маслото е единадесет пени и половина

фунта. Не знам накъде отива тоя свят. За щастие този нов заместител е не по-малко вкусен, дори е по-

хранителен.

Баба, с чаша чай пред себе си, усърдно плетеше — образец на сдържаност и стабилност. Все още енергична

жена, тя умело водеше домакинството с помощта на едно момиче за през деня, препоръчано й от организацията

за социални грижи в града. Имаше сили да се противопостави на повечето таткови нелепи икономии и настоя

пред необходимостта от тази помощ за през деня.

— Адъм не пише — продължи тихо татко. — А така повече не може да продължава. Помолих Кейт и Мърдок

следващата неделя да дойдат насам и да поговорим за тия неща. Бих желал ти също да си тук, Робърт.

Измънках нещо в отговор и продължих да ям, дадох знак на баба с вилицата и тя веднага изпълни желанието ми

— исках още зеле. Въпреки че храната ни беше бедна, тя ми стигаше. Дори получавах и допълнително от

старицата. Всъщност сега между баба и мен съществуваше съюз. И това сигурно бе доказателство за моя

напредък. То ми доставяше точно толкова мрачно задоволство, колкото и загрубелите ми ръце, изпочупените ми

нокти, непрестанната ми умора, кашлицата, която започна да ме души, а аз преднамерено я усилвах с пушенето.

Свърших и се качих горе. Софи Голт, прислужницата за през деня, отнесла вече подноса с вечерята на дядо,