Зимата на света

I

Абъроуен се беше променил. По улиците се движеха коли, камиони и автобуси. През двадесетте, когато като дете идваше на гости на баба си и дядо си, паркираната кола беше рядкост и събираше сума зяпачи. Над града все още господстваха двете кули на шахтата с величествено въртящите се колела на елеватора. Нямаше нищо друго — нито фабрики, нито служебни сгради, никаква друга индустрия освен въгледобива. Почти всички мъже в града работеха в мината. Имаше и изключения — неколцина бакали, множество духовници от всички деноминации, деловодителят на общината, лекарят. Щом търсенето на въглища спаднеше както през тридесетте и мъжете останеха без работа, не им оставаше нищо друго. Затова и най-настойчивото искане на Лейбъристката партия беше помощ за безработните, та мъжете да не изживяват агонията и унижението да не могат да хранят семействата си. Лейтенант Лойд Уилямс пристигна с влака от Кардиф в една априлска неделя на 1940 година. С малко куфарче в ръка, той изкачи хълма до Тай Гуин. Беше прекарал осем месеца в обучаване на новобранци — същото като в Испания — и в трениране на боксовия отбор на Уелските стрелци; армията най-накрая установи, че той говори свободно немски, прехвърли го в разузнаването и го прати на курс за подготовка. До момента армията се беше занимавала само с обучение. Никакви британски части не се бяха сблъсквали с неприятеля в по-значително сражение. Германия и СССР завладяха Полша и си я поделиха, а съюзническите гаранции за полската независимост се бяха оказали без стойност. Хората в Британия наричаха това „Странната война“ и нямаха търпение за нещо сериозно. Лойд не изпитваше сантиментални илюзии към войната — беше чувал гласовете на умиращите, които молят за вода на бойните полета на Испания — но независимо от това силно искаше да се започне окончателното разчистване на сметките с фашизма. Армията се готвеше да изпрати още хора във Франция при положение, че немците нахлуеха там. Все още не се бе случило и всички бяха в готовност, но междувременно не спираха с обучението. Въвеждането на Лойд в тайнствата на военното разузнаване щеше да стане в имението, което толкова време бе свързано със съдбините на семейството му. Богатите и знатни собственици на много подобни дворци ги бяха предоставили на военните, може би заради страха си, че в противен случай имотите ще бъдат конфискувани за постоянно. Армията със сигурност бе променила вида на Тай Гуин. На моравата бяха паркирани десетина маслиненозелени коли; гумите им бяха намачкали сочната трева на графа. Елегантната входна алея, с извитите си гранитни стъпала, беше станала склад. Грамадни тенекии с варен боб и мас стояха на камари там, където по-рано окичени с бижута дами и мъже във фракове бяха излизали от кабриолетите си. Лойд се усмихна — харесваше му изравняващият ефект на войната. Той влезе в къщата. Поздрави го дундест офицер в намачкана и зацапана униформа. — Идвате за подготвителния курс за разузнавачи, лейтенант?

— Тъй вярно. Лейтенант Лойд Уилямс.

— Майор Лаутър.

Лойд бе чувал за него. Маркизът на Лаутър, наричан от приятелите си Лаути. Лейтенант Уилямс се огледа. Картините по стените бяха наметнати с огромни чаршафи. Богато украсените мраморни камини бяха грубо обковани; само малко пространство бе оставено за решетките. Потъмнелите стари мебели, понякога споменавани с обич от майка му, бяха изчезнали, заменени от стоманени чинове и евтини столове.

— Боже мой, изглежда различно — отрони той.

Лаутър се усмихна.

— Бил сте тук по-рано. Познавате ли семейството?

— Учих в Кембридж заедно е Бой Фицхърбърт. Там се запознах и с госпожа виконтесата, при все че още не бяха женени. Предполагам, че са се изнесли за времето на войната.

— Не съвсем. Няколко стаи са запазени за тях. Но те не ни притесняват въобще. Та Вие сте идвал тук на гости? — А, не. Не ги познавам добре. Не, разведоха ме из сградата през детските ми години, един ден, когато фамилията не беше тук. Майка ми е работила тук известно време.

— Наистина? Какво, наглеждала е библиотеката на графа или нещо подобно? — Не, била е камериерка — още щом думите излязоха от устата му, Лойд разбра, че е допуснал грешка.

По лицето на Лаутър се изобрази отвращение.

— Мда — каза той. — Колко интересно.

Лойд усети, че веднага са го картотекирали като парвеню от работническата класа. По време на целия му престой щяха да го третират като гражданин втора класа. Трябваше да мълчи за миналото на майка си — знаеше за високомерието на армията.

Лаути произнесе:

— Сержант, заведете лейтенанта в стаята му. На таванския етаж. Дадоха му стая в някогашните помещения за прислугата. Всъщност нямаше нищо против. „Та нали майка ми е живяла тук“, помисли си той. Докато изкачваха стълбите, сержантът съобщи на Лойд, че няма задължения до обяда в офицерската столова. Лойд запита дали някой от Фицхърбъртови е в имението в момента, но човекът нямаше представа. Разопаковането на багажа му отне две минути. Среса се, облече чиста униформена риза и отиде да види баба си и дядо си. Къщата на улица „Уелингтън“ изглеждаше по-малка и по-сива от всякога, въпреки че вече имаше топла вода в килера и външен клозет с течаща вода. Подредбата не се беше променила, откак Лойд се помнеше — прокъсаният килим на пода, избелелите вълнени завеси, твърдите дъбови столове в единствената стая на долния етаж, която служеше за всекидневна и кухня. Старците обаче се бяха променили. И двамата бяха към седемдесетте и изглеждаха слаби. Дядо му страдаше от болки в краката и с нежелание напусна работата си в миньорския профсъюз. Баба му имаше слабо сърце — доктор Мортимър й беше наредил да си почива по четвърт час след всяко ядене.

Стана им приятно да го видят в униформа.

— Лейтенант, нали? — запита баба му. През целия си живот е била политически осъзната, но не можеше да скрие гордостта си че внукът й е офицер. В Абъроуен новините вървяха бързо — фактът, че е дошъл внукът на Дай Профсъюзния, сигурно беше стигнал до половината градче преди Лойд да е изпил и първата чаша от силния чай на баба си. Той не се изненада от появата на Том Грифитс. — Лени щеше да бъде лейтенант като теб, ако се беше върнал от Испания — каза Томи. — И аз мисля така — съгласи се Лойд. Не беше срещал офицер, който да е бил миньор в цивилния живот, но започнеше ли войната като хората, всичко можеше да стане.

— Беше най-добрият сержант в Испания, да знаеш.

— И двамата преживяхте много.

— Минахме през ада — обясни Лойд. — И загубихме. Но този път фашистите няма да победят.

— Пия за това — изрече Томи и пресуши чая си.

Лойд отиде със старите на вечерната служба в параклиса „Витезда“. Религията не заемаше много място в живота му и със сигурност не беше съгласен с догматизма на дядо си. „Вселената е неразбираема“, помисли си Лойд, „и хората просто можеше да се съгласят с това.“ Но и двамата бяха щастливи, че е дошъл с тях на църква. Импровизираните молитви бяха изразителни и гладко връзваха библейските фрази към разговорната реч. Проповедта бе леко досадна. Но пеенето въодушеви Лойд. Уелсците пееха на четири гласа; бяха ли в настроение, можеха да отнесат покрива. Докато пееше заедно с тях, Лойд усети как във варосаната черквица бие сърцето на Великобритания. Хората около него бяха бедно облечени и необразовани, живееха в непрестанен тежък труд — мъжете вадеха въглищата изпод земята, а жените отглеждаха следващото поколение миньори. Но хората бяха издръжливи, с остър ум и бяха изградили начин на живот, който придаваше смисъл на това да живееш. Надеждата им идваше от неконформистката им християнска вяра и от основания на нея социализъм; наслаждаваха се на ръгбито и мъжкото многогласно пеене; свързваше ги ведростта в добри времена и солидарността в усилни дни. Щеше да се сражава за това — за тези хора и за това градче. Ако трябваше да даде живота си за тях, щеше да го е дал за нещо добро. Дядо му прочете последната молитва. Застана прав със затворени очи, подпрян на бастуна си. — Боже, Ти виждаш сред нас твоя млад слуга Лойд Уилямс, седнал тук в униформата си. Молим Те в милостта и мъдростта Си да го върнеш у дома жив и здрав. Да бъде волята Ти, Господи. Конгрегацията потвърди с едно сърдечно „амин“ и Лойд избърса една сълза. Изпрати старците до дома — слънцето залязваше зад планината и над редичките от сиви къщи се спускаше здрач. Отклони поканата за вечеря, забърза към Тай Гуин и стигна навреме за яденето в офицерската столова. Имаха задушено говеждо, варени картофи и зеле. Не се отличаваше от обичайната армейска храна и Лойд се натъпка, като си даваше сметка, че е била платена от хора като дядо му и баба му, а те щяха да ядат хляб с мас. На масата имаше бутилка уиски; Лойд си сипа малко, за да бъде по-общителен. Изучаваше другите от курса и опитваше да запомни имената им. По пътя към стаята си мина през Залата със скулптурите — опразнена от произведенията и обзаведена с черна дъска и дванадесет евтини чина. В нея видя майор Лаутър да беседва с една жена. Загледа се още веднъж и установи, че тя е Дейзи Фицхърбърт. Толкова се изненада, че спря. Лаутър се огледа около себе си раздразнено. Видя Лойд и с неохота произнесе: — Лейди Абъроуен, смятам, че познавате лейтенант Уилямс. „Ако отрече“ — помисли си Лойд — „ще й припомня как ме целуна дълго и силно на една улица в Мейфеър посред нощ.“ — Много ми е приятно да Ви видя отново, господин Уилямс — каза тя и протегна ръка за поздрав. Кожата й беше топла и мека на пипане. Сърцето му заби по-силно.

Лаутър се намеси:

— Уилямс ми каза, че майка му е работила тук като камериерка. — Знам — потвърди Дейзи. — Каза ми го на бала на „Тринити“. Упрекваше ме за снобизма ми. Неприятно ми е да го призная, но беше напълно прав. — Много сте мила, лейди Абъроуен — смутено промълви Лойд. — Наистина нямам оправдание за това, което Ви казах. Стори му се, че вече не е толкова язвителна — може би бе съзряла.

Дейзи се обърна към Лаутър:

— Днес майката на господин Уилямс е депутат.

Лаутър се слиса.

Лойд запита Дейзи:

— Как е еврейската ти приятелка Ева? Помня, че се беше омъжила за Джими Мъри.

— Вече имат две деца.

— Тя измъкна ли родителите си от Германия?

— Много мило от твоя страна е, че ги помниш — но не, за съжаление Ротманови не могат да получат изходни визи.

— Ужасно съжалявам. За нея сигурно е истински ад.

— Така е.

Лаутър видимо губеше търпение от разговорите за прислужници и евреи.

— Да се върнем на думите ми, лейди Абъроуен… Лойд се сбогува:

— Пожелавам ви лека нощ.

Излезе от стаята и изтича нагоре по стълбите.

Приготвяше се за лягане и усети, че си пее последния химн от литургията:

II

Три дни по-късно Дейзи завършваше писмото до природения си брат Грег. При избухването на войната той й бе изпратил притеснено писмо и оттогава си пишеха горе-долу веднъж месечно. Каза й, че е видял старата си любов Джаки Джейкс на улица „Е“ във Вашингтон, и питаше сестра си какво би могло да накара едно момиче да избяга по този начин. Дейзи нямаше представа; написа му го, пожела му късмет и сложи точка на писмото. Погледна часовника. Имаше час до вечерята на курсантите; занятията им бяха свършили и тя имаше голям шанс да намери лойд в стаята му. Качи се в старите апартаменти на прислугата на таванския етаж. Младите офицери седяха или пък лежаха на леглата си, четяха или пишеха. Намери Лойд в тясна стая със старо огледало в цял ръст; седеше до прозореца и четеше някаква книга с илюстрации.

— Нещо интересно ли четеш? — попита го тя.

Той направо скочи.

— Здравей, това е изненада.

Изчерви се. Вероятно още си падаше по нея. От нейна страна бе много жестоко да го целува при положение, че не възнамеряваше да задълбочава връзката им. Но това бе станало преди четири години; и двамата бяха все още хлапаци. Вече трябваше да го е преживял. Погледна книгата в ръката му. Беше на немски и съдържаше цветни изображения на нашивки и отличителни знаци. — Трябва да познаваме немските отличителни знаци — обясни той. — Голяма част от разузнавателните данни се събират при разпитите на военнопленниците веднага след залавянето им. Някои, разбира се, няма да говорят, тъй че разпитващият трябва да може да каже само след един поглед към униформата на човека какъв е чинът му; от кой армейски корпус е; дали е пехотинец, кавалерист, артилерист, от специализирано поделение — например, ветеринарно — и тъй нататък. — Това ли учите тук? — скептично го запита тя. — Значението на немските нашивки?

Той се засмя.

— Това е едно от нещата, които учим. Мога да ти кажа за него, без да издавам военна тайна.

— А, разбирам.

— Защо си в Уелс? Изненадан съм, че не правиш нещо, свързано с войната. — Хайде пак — отвърна му Дейзи. — Четем морал. Да не би някой да те е учил да омайваш жените така? — Извини ме — сковано каза той. — Нямах намерение да те порицавам. — Както и да е, особено военно усилие няма. Баражните балони се носят по въздуха като препятствие за немските самолети, които така и не се появяват.

— В Лондон поне ще имаш светски живот.

— Знаеш ли, за мен това бе най-важното нещо на света, а сега вече не е — съобщи му тя. — Сигурно остарявам. Явно имаше друга причина да напусне Лондон, но тя нямаше да му я каже. — Представях си те в униформата на медицинска сестра. — Тук бъркаш. Не обичам болни хора. Обаче преди да ме погледнеш още веднъж с неодобрение, погледни тук. И тя му подаде снимката в рамка, която носеше със себе си.

Лойд изучи фотографията със смръщено изражение.

— Къде я намери?

— Разглеждах една кутия със стари снимки в стаята за вехтории на приземния етаж. Снимката беше групова, направена на източната ливада на Тай Гуин една лятна сутрин. В центъра беше застанал младият граф Фицхърбърт; в краката му стоеше голямо бяло куче. Момичето до него вероятно бе сестра му Мод, която Дейзи не бе виждала. От двете им страни се бяха наредили четиридесет или петдесет души, облечени в разнообразни дрехи на прислужници.

— Виж датата — каза му тя.

— Хиляда деветстотин и дванадесета година — прочете Лойд на висок глас. Тя го гледаше и следеше реакциите му по отношение на снимката.

— Майка ти снимана ли е тук?

— Вярно! Може и да е тук.

Лойд се загледа по-внимателно.

— Мисля, че я намерих — обяви той след минута.

— Покажи ми я.

Лойд посочи.

— Мисля, че е тя.

Дейзи видя слабичко, хубаво момиче на около деветнадесет години, с къдрава черна коса под бялата шапчица на прислужницата, с усмивка, която съдържаше повече от намек за пакостливост.

— О, очарователна е! — възкликна тя.

— Тогава е била — уточни Лойд. — Днес хората поскоро биха я определили като внушителна. — Виждал ли си лейди Мод? Как мислиш, дали не е жената до Фиц? — Сякаш съм я познавал откакто се помня. Тя и майка ми са били заедно в движението за политически права на жените. Не съм я виждал, след като си тръгнах от Берлин през 1933 година, но жената на снимката определено е тя.

— Не е толкова красива.

— Може би, но изглежда много уравновесена и облечена с отличен вкус.

— Все едно, мислех, че може да поискаш снимката.

— Мога ли да я задържа?

— Разбира се. Никой не я е искал — затова и е била в кутията в сутерена.

— Благодаря ти!

— Няма нищо — Дейзи отиде до вратата. — Продължавай да се учиш. Докато слизаше по задното стълбище, се надяваше, че не е флиртувала. Може би въобще не биваше да отива да го види. Беше се поддала на импулса си да е щедра. Дано той не изтълкуваше погрешно жеста й. Почувства остра болка в корема и се спря посред стълбищната площадка. През целия ден усещаше слаба болежка в гърба — и я отдаваше на евтиния матрак, на който спеше — но това беше нещо различно. Припомни си какво е яла през деня, но не можеше да се сети за нищо, което да й докара неразположение, като недоварено пиле или зелени плодове. Не беше яла и стриди — къде такова щастие! Болката отшумя бързо, както се беше появила, и тя си каза да я забрави. Върна се в стаята си в сутерена. Живееше в апартамента на иконома — малка спалня, дневна, малка кухня и хубава баня с вана. За къщата се грижеше старият лакей Морисън, а на нея прислужваше едно младо момиче от Абъроуен. Наричаха я Малката Мейзи Оуън, въпреки че беше доста едра. — Й майка ми е Мейзи, та винаги са ме викали Малката Мейзи, нищо, че вече съм по-висока от нея — обясни момичето. При влизането на Дейзи телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката и разпозна гласа на съпруга си.

— Как си? — попита я той.

— Отлично. Кога ще си дойдеш?

Беше отлетял на някаква мисия до голямата военновъздушна база Сейнт Ейтън край Кардиф и обеща да намине и да изкара нощта при нея.

— Няма да стане, съжалявам.

— О, колко неприятно!

— В базата има официална вечеря, на която съм длъжен да присъствам. Не звучеше особено наскърбен, че няма да я види, и тя се почувства засегната.

— Е, хубаво — беше коментарът й.

— Ще бъде скучно, но не мога да си тръгна.

— Няма да е и наполовина на скуката от това да съм съвсем сама тук. — Със сигурност е еднообразно, но в твоето положение е по-добре да си там. Хиляди хора напуснаха Лондон след обявяването на войната, но повечето се върнаха, след като очакваните бомбардировки и газови атаки не се случиха. Беа, Мей и дори Ева обаче бяха единодушни, че бременността на Дейзи означава тя да е в Тай Гуин. Дейзи им обърна внимание, че всеки ден множество жени си раждат най-спокойно в Лондон; наследникът на графската титла беше, разбира се, нещо друго. В действителност не й беше толкова противно, колкото бе очаквала. Може би бременността я бе направила нетипично пасивна. Но от започването на войната светският живот на Лондон течеше с понижено настроение, сякаш хората смятаха, че нямат право да се забавляват. Приличаха на свещеници в кръчма — знаят, че би трябвало да е забавно, но не могат да уловят настроението. — Все пак ще ми се мотоциклетът ми да беше тук — произнесе тя. — Поне щях да мога да пропътувам Уелс.

Бензинът беше нормиран, но не строго.

— Дейзи! — произнесе той строго. — Не можеш да караш мотоциклет — докторът го забрани абсолютно. — Както и да е, открих литературата — продължи виконтесата на Абъроуен. — Библиотеката е превъзходна. Някои от редките и ценни книги са изнесени, но почти всички още си стоят на полиците. Сега получавам образованието, което така усърдно гледах да не получа в училище. — Отлично — бе неговият коментар. — Добре, настанявай се с някоя хубава криминална книга и се наслаждавай на вечерта.

— Днес имах лека болка в корема.

— Може би затруднено храносмилане.

— Надявам се да си прав.

— Предай почитанията ми на оня мърляч Лаути.

— Не прекалявай с портвайна на вечерята.

Точно щом окачи слушалката, Дейзи получи нов пристъп на болка в корема. Този път продължи по-дълго. Мейзи влезе, видя лицето й и попита:

— Добре ли сте, милейди?

— Просто малко ме заболя.

— Бях дошла да питам дали сте готова за вечеря.

— Не съм гладна. Мисля, че днес ще пропусна вечерята. — Направила съм Ви хубав селски пай — укорително й каза Мейзи. — Покрий го и го прибери в килера. Ще го изям утре.

— Да направя ли един хубав чай?

Само за да я отпрати, Дейзи каза:

— Да, моля те.

Дори и след четири години в страната още не можеше да понася силния чай с мляко и захар. Болката отзвуча, тя седна и отвори Воденицата на река Флос. Остави се да изпие чая на Мейзи и се почувства малко по-добре. Когато приключи с него и Мейзи изми чашата и чинийката, тя я пусна да си върви. Момичето трябваше да извърви една миля в тъмното, но носеше фенерче и каза, че не се притеснява. След един час болката се появи отново и този път не изчезна, Дейзи отиде в тоалетната — надяваше се да облекчи тежестта в коремната област. Изненада се и се притесни, когато видя петна тъмночервена кръв по бельото си. Преоблече се и отиде до телефона; вече беше сериозно разтревожена. Намери номера на Сейнт Ейтън и се обади в базата. — Трябва да говоря с лейтенант пилота виконт Абъроуен. — Не е разрешено да свързваме офицерите за лични разговори — отвърна й някакъв педантичен уелсец. — Случаят е спешен. Трябва да говоря със съпруга си. — В стаите няма телефони. Това не е хотел Дорчестър. Може би си въобразяваше, но човекът изпитваше задоволство, че не може да й помогне. — Съпругът ми е на официалния банкет. Моля Ви, изпратете някой ординарец да го доведе при телефона. — Не разполагам с ординарци, а и няма никакъв банкет.

— Няма банкет? — Дейзи изведнъж се видя в чудо.

— Обичайната вечеря в офицерската столова — обясни операторът. — А тя свърши преди един час. Дейзи тресна слушалката. Нямало банкет? Бой ясно произнесе, че му се налага да присъства на официална вечеря в базата. Трябва да е излъгал. Идеше й се да заплаче. Беше решил да не я вижда; предпочел е да излезе да пие с приятелите си или може би да посети някоя жена. Причината беше без значение. Дейзи не беше важна за него. Тя пое дълбоко дъх. Имаше нужда от помощ. Не знаеше номера на доктора в Абъроуен, ако изобщо имаше такъв. Какво да направи?

При последното си заминаване Бой й беше казал:

— Ще имаш на разположение сто или повече офицери от армията, които да се грижат за теб, ако е необходимо. Но тя не можеше да съобщи на маркиза на Лаутър, че има кръвотечение. Болката се усилваше и тя можеше да усети нещо топло и лепкаво между краката си. Отиде отново в банята и се изми. Видя, че в кръвта има съсиреци. Нямаше дамски превръзки — беше смятатала, че една бременна жена няма нужда от такива. Отряза парче от някаква кърпа за ръце и я използва вместо превръзка.

Тогава се сети за Лойд Уилямс.

Той беше любезен. Беше отгледан от жена — убедена феминистка. Харесваше Дейзи. Щеше да й помогне. Качи се в приемната. Къде беше той? Курсантите трябва да бяха свършили с вечерята си. Можеше да е горе. Стомахът я болеше толкова, че не вярваше, че ще може да измине пътя до тавана. Може би беше в библиотеката. Курсантите я използваха, за да учат на спокойствие. Влезе вътре. Един сержант се беше съсредоточил над някакъв атлас. — Бихте ли имал добрината — обърна се тя към него — да намерите лейтенант Лойд Уилямс? — Разбира се, милейди — мъжът затвори книгата. — Какво да му предам? Попитайте го дали би могъл да слезе в сутерена за малко.

— Добре ли сте, госпожо? Изглеждате малко бледа.

— Ще се оправя. Просто пратете Уилямс възможно най-бързо.

— Веднага.

Дейзи се завърна в стаите си.

Усилието да изглежда нормално я беше изтощило и тя се просна на леглото. От дълго време усещаше как кръвта се просмуква през дрехите й, но болката бе такава, че просто не обръщаше внимание. Погледна часовника си. Защо Лойд не бе дошъл? Може би сержантът не е могъл да го намери. Къщата беше толкова голяма. Може би просто щеше да си умре тук. На врата се почука и тогава, за огромно свое облекчение, тя чу гласа му.

— Лойд Уилямс е.

— Влизай — покани го тя. Той щеше да я види в ужасно състояние. Може би това щеше да го отблъсне завинаги от нея.

Чу го как влиза в съседната стая.

— Отне ми малко време да намеря стаите ти — обясняваше той. — Къде си?

— Мини оттук.

Лойд влезе в спалнята.

— Божичко! — възкликна той. — Какво е станало?

— Потърси помощ — каза тя. — Има ли доктор в градчето? — Разбира се. Доктор Мортимър. Тук е направо от векове. Но може и да няма време. Дай… — поколеба се. — Може и да имаш кръвоизлив, но не мога да кажа, докато не погледна, затвори очи. — Давай — беше твърде стресната, за да изпитва неудобство.

Усети как той повдига полите на роклята й.

— Боже мой — промълви Лойд. — Горката.

После смъкна долните й гащи.

— Съжалявам — каза той. — Има ли някъде вода?

— В банята — упъти го тя.

Той влезе в банята и завъртя крана. Миг по-късно тя усети Лойд я почиства с топла влажна кърпа.

После Лойд рече:

— Тече слабо. Виждал съм хора да кървят до смърт, а ти не си в такава опасност.

Тя отвори очи и видя как той спуска полата й.

— Къде е телефонът? — попита я той.

— В дневната.

Тя чу как той произнася:

— Свържете ме с доктор Мортимър колкото се може по-бързо.

Пауза.

— На телефона е Лойд Уилямс. Намирам се в Тай Гуин. Мога ли да говоря с доктора…? О, здравейте, госпожо Мортимър, кога го очаквате да се върне…? Става дума за жена с болки в коремната област и вагинално кръвотечение… Да, наясно съм, че повечето жени го изпитват веднъж месечно, но това очевидно е извънредно… двадесет и три годишна… да, омъжена… няма деца… ще я питам.

И той повиши глас.

— Възможно ли е да си бременна?

— Да — отвърна Дейзи. — Трети месец.

Той повтори отговора й, след което се възцари дълга тишина. Най-накрая окачи слушалката и се върна при нея.

Седна на ръба на кревата.

— Докторът ще дойде веднага, щом може, но оперира премазан от обърната вагонетка миньор. Жена му обаче е съвсем сигурна че си пометнала.

Взе ръката й в своята.

— Съжалявам, Дейзи.

— Благодаря ти — прошепна му тя. Болката май беше понамаляла, но тя се чувстваше много тъжна. Наследникът на графската титла си беше отишъл. Бой щеше да се чувства много разстроен.

Лойд продължи:

— Според госпожа Мортимър било доста често срещано и повечето жени имали едно-две помятания между бременностите си. Нямало опасност, стига кръвотечението да не било изобилно.

— А ако се влоши?

— Тогава трябва да те откарам в болницата в

Мъртър. Но десетмилна разходка в армейски камион ще ти се отрази доста зле, тъй че трябва да се избягва, освен ако животът ти не е в опасност.

Тя не изпитваше повече страх.

— Толкова се радвам, че се оказа тук.

Мога ли да предложа нещо?

— Разбира се.

— Мислиш ли, че можеш да направиш няколко крачки?

— Не знам.

— Нека напълня ваната. Ако успееш, чиста ще се почувстваш много по-добре.

— Да.

— Тогава може би ще можеш да импровизираш и някаква превръзка.

— Да.

Той се върна в банята и тя чу шума на течащата вода. Седна на кревата. Усещаше се замаяна и постоя около една минута; после главата й се проясни. Свали крака на пода. Седеше сред съсирваща се кръв и се отвращаваше от себе си. Крановете бяха завъртяни. Той се върна и я хвана за ръката. — Ако усещаш слабост, просто ми кажи — рече той. — Няма да те оставя да паднеш. Беше изненадващо силен и всъщност наполовина я носеше, докато влизаше в банята. В някакъв момент скъсаното й бельо падна на пода. Тя застана до ваната и го остави да разкопчае копчетата на гърба на дрехата й. — Можеш ли да се оправиш с останалото? — попита той.

Тя кимна и той излезе.

Облегна се на коша за пране, бавно свали дрехите си и ги остави в кървава купчина на пода. Влезе във ваната. Водата беше топла точно колкото трябва. Болката намаля, когато се облегна по гръб и се отпусна. Заля я благодарност към Лойд. Беше толкова кил — идваше й да се разплаче. След няколко минути вратата се открехна и се появи ръката му с някакви дрехи. — Нощница и тъй нататък — обясни той, остави ги на коша и затвори. Водата започна да изстива и тя се изправи. Отново изпита световъртеж, но само за миг. Подсуши се с кърпата, после облече донесените от него нощница и бельо. Постави кърпа за ръце вместо превръзка, за да попива кръвта, която продължаваше да капе. Когато се завърна в спалнята, креватът й беше застлан с чисти чаршафи и одеяла. Изкатери се върху него, седна и придърпа одеялото до врата си.

Той влезе откъм всекидневната.

— Май си по-добре — прецени господин лейтенантът. — Изглеждаш притеснена. — Това не е точната дума — отговори тя. — Може би смазана, макар че и това ми звучи слабо. Истината не беше толкова проста. Свиваше се, винаги когато се сетеше в какво състояние я е видял — но пък от друга страна не изглеждаше отвратен. Лойд влезе в банята и вдигна пуснатите й на пода дрехи. Явно не се превземаше по въпроса за менструалната кръв.

Тя го попита:

— Къде остави чаршафите?

— Намерих голям умивалник в зимната градина. Оставих ги да киснат в студена вода. Да накисна ли и дрехите?

Тя кимна.

Той изчезна отново. Къде се беше научил да е толкова компетентен и да се оправя така добре? Предположи, че по време на гражданската война в Испания. Чу го как се върти в кухнята. Появи се с две чаши чай. — Може и да не ти харесва, но ще се почувстваш по-добре. Тя взе чашата. Той й посочи две бели хапчета в дланта си. — Аспирин? Може да облекчи малко стомашните спазми. Тя ги взе и ги преглътна с горещия чай. Лойд винаги й беше правил впечатление на по-зрял от възрастта си човек. Спомни си как уверено отиде да открие пияния Бой във Веселие. — Винаги си бил такъв — каза му тя. — Наистина пораснал, докато останалите само се преструвахме.

Изпи чая и се почувства уморена. Той изнесе чашите.

— Може да притворя очи за малко — каза му тя. — Ще останеш ли тук, ако заспя?

— Ще остана толкова, колкото искаш — каза той.

После добави още нещо, но гласът му се стопи и тя заспа.

III

След това Лойд започна да прекарва вечерите в малкия апартамент на иконома.

През целия ден очакваше този момент.

Слизаше по стълбите няколко минути след осем, след края на вечерята в столовата, когато прислужницата на Дейзи вече си беше тръгнала. Сядаха един срещу друг в двете стари кресла. Лойд носеше някоя книга, по която да учи — винаги имаха домашни работи и тестове сутринта; Дейзи четеше някой роман, но най-вече разговаряха. Споделяха какво им се е случило през деня, обсъждаха прочетеното и си разказваха едни на друг за живота си.

Той си спомни за битката на улица „Кейбъл“.

— Докато се бяхме събрали най-мирно, ни нападнаха конните полицаи, които викаха разни неща за мръсните евреи — разказа й той. — Биеха ни с палките и ни избутваха към стъклените витрини. Тя беше с останалите фашисти в градината на Тауър и не бе видяла нищо от сблъсъците. — Не го съобщиха така — обясни тя. Бе повярвала на вестниците, според които ставало дума за организиран от хулигани уличен бунт.

Лойд не беше изненадан.

— Майка ми гледала кинопрегледа в салона

Есолдо седмица по-късно — припомни си той. — Превзетият глас на коментатора казал: „Безпристрастните наблюдатели нямат друго освен похвала за полицията.“ Според майка ми публиката избухнала в смях.

Дейзи бе изненадана от скептицизма му по отношение на новините. Той й разказа, че повечето британски вестници са премълчавали истории за жестокостите на армията на Франко в Испания, а са преувеличавали всяко съобщение за лошо държане на правителствените войски. Тя призна, че е приела гледната точка а граф Фицхърбърт — бунтовниците били идеалистично настроени християни, които освобождавали Испания от заплахата на комунизма. Тя не знаеше нищо за масовите екзекуции, изнасилванията и грабежите, извършвани от хората на Франко. Явно никога не й беше минавало през ума, че притежаваните от капиталистите вестници могат да премълчават новини, които се отразяват зле на консервативното правителство, на военните или на бизнеса и да се възползват от всеки случай на лошо поведение от страна на хората от профсъюзите или левите партии. Лойд и Дейзи си говореха за войната. Най-накрая имаше някакви действия. Британски и френски войски бяха извършили десант в Норвегия и се сражаваха за контрол над страната с немците, които бяха направили същото. Вестниците не можеха да прикрият факта, че нещата се развиваха зле за съюзниците. Отношението на Дейзи към Лойд се беше променило. Тя не флиртуваше повече. Винаги се радваше да го види и недоволстваше, ако той идва по-късно; понякога се шегуваше с него, но никога не кокетничеше. Каза му колко разочаровани са били всички за бебето, което е загубила — Бой, Фиц, Беа, майка й в Бъфало, дори баща й Лев. Не можеше да се отърси от необяснимото чувство, че е извършила нещо срамно и го попита дали според него това е глупаво. Той й каза, че не е. За него нищо, вършено от нея, не беше глупаво. Разговорите им бяха лични, но спазваха физическа дистанция. Той не се възползва от изключителната интимност на нощта, в която тя пометна. Разбира се, сцената щеше завинаги да живее в сърцето му. Бърсането на кръвта от бедрата и корема й не беше нещо, което да предизвика страстта — в никакъв случай — но бе изпълнено с нежност. Това обаче беше медицински случай и следователно не му даваше възможност да си позволява волности по-нататък. Толкова се боеше да не създаде погрешно впечатление по въпроса, че внимаваше дори да не я докосне. В десет вечерта тя правеше какао и за двамата; той обичаше напитката, а тя твърдеше, че и тя я обичала, при все че той се чудеше дали тя просто не е любезна. После той й пожелаваше лека нощ и се качваше в таванската си спалня. Държаха се като стари приятели. Не това искаше Лойд, но тя бе омъжена и той не можеше да получи нищо повече. Започваше да забравя положението й. Една вечер се смая, когато тя обяви, че ще посети пенсионирания иконом на графа, Пийл — той живееше в къщичка извън имението.

— Та той е осемдесетгодишен! — каза тя на Лойд. —

Сигурна съм, че Фиц съвсем го е забравил. Трябва да видя как е.

Лойд направо вдигна вежди от изумление и тя добави: — Трябва да се убедя, че е добре. Това е мое задължение като член на фамилията Фицхърбърт. Грижата за старите служители на семейството е задължение при богатите семейства — това не ти ли е известно?

— Пропуснал съм го.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се.

Следващият ден беше неделя и двамата излязоха сутринта — Лойд нямаше лекции. И двамата бяха смаяни от състоянието на малката постройка — боята се лющеше, тапетите падаха, а завесите бяха посивели от въглищния прах. Единствената украса беше редичката снимки от списания, заковани на стената — кралят и кралицата, Фиц и Беа, други хора от аристокрацията. Мястото не беше почиствано като хората с години; носеше се миризма на урина, пепел и западане. Лойд предположи, че това не е необичайно за някой възрастен човек с малка пенсия. Веждите на Пийл бяха побелели. Той погледна Лойд и го поздрави:

— Добро утро, милорд — мислех си, че сте мъртъв!

Лойд се усмихна:

— О, аз съм просто посетител!

— Така ли, сър? Бедният ми мозък е направо като бъркани яйца. Старият граф умря кога — преди тридесет и пет или преди четиридесет години? Е, добре, кой сте Вие тогава, млади господине? — Аз съм Лойд Уилямс. Преди години сте познавали майка ми, Етел.

— Ти си момчето на Ет? Е, в този случай, разбира

се…

Дейзи попита:

— В този случай какво, господин Пийл?

— О, нищо. Мозъкът ми наистина е като бъркани яйца! Питаха го дали няма нужда от нещо; той настояваше, че има всичко, което трябва на един мъж: Не ям много, а бира пия рядко. Имам пари да си купувам тютюн за лулата и вестника. Хитлер ще нахлуе ли, как мислиш, млади Лойд? Надявам се да не доживея да видя това. Дейзи поразчисти малко кухнята му, макар че домакинстването не беше силната й страна. — Не мога да го повярвам — прошепна тя на Лойд. — Да живее тук по този начин и казва, че има всичко — мисли се за щастлив! — Много хора на неговата възраст са по-зле — каза й Лойд. Говориха си с Пийл цял час. Преди да си тръгнат, той се сети за нещо, което да поиска. Погледна към снимките на стената. — На погребението на стария граф беше направена снимка започна той. — Тогава бях обикновен лакей, а не иконом. Бяхме се наредили покрай ковчега. Имаше голям фотоапарат с черен плат отгоре, а не като днешните малки машинки. Това стана през хиляда деветстотин и шеста година. — Обзалагам се, че зная къде е тази снимка — каза Дейзи. — Ще отидем и ще я потърсим. Върнаха се в имението и слязоха до сутерена. Стаята за вехториите, разположена до избата за вино, беше доста обширна. Пълна беше с кутии, сандъци и безполезни декорации — кораб в бутилка, модел на Тай Гуин от кибритени клечки, миниатюрен скрин с чекмедженца, меч в натруфена ножница.

Започнаха да преглеждат старите снимки и картини.

От праха Дейзи закиха, но настоя да продължат.

Намериха исканата от Пийл снимка. Заедно с нея в кутията имаше още по-стара снимка на предишния граф. Лойд я гледаше със смайване. Изображението в сепия беше пет на три инча и показваше млад мъж в униформата на армейски офицер от годините на кралица Виктория.

Напълно приличаше на Лойд.

— Я виж това — каза той и подаде снимката на Дейзи. — Можеше да си ти, ако носеше бакенбарди — отговори тя. — Май старият граф ще да е имал любовна история с някоя от прабабите ми — насмешливо произнесе Лойд. — Ако е била омъжена, може да е представила детето на графа като дете на съпруга си. Мога да ти кажа, че няма да бъда особено доволен да науча, че съм незаконороден потомък на аристокрацията — та аз съм социалист!

Дейзи го попита:

— Лойд, толкова ли си глупав?

Той не можеше да прецени дали тя е сериозна. Освен това носът й беше зацапан с прах. Изглеждаше толкова сладко, че искаше да го целуне. — Е — започна той. — Доста пъти съм се държал глупаво, но… — Слушай ме сега. Майка ти е била прислужница в това имение. Изведнъж през четиринадесета година тя отива в Лондон и се омъжва за мъж на име Теди, за когото никой не знае нищо, освен дето фамилията му била Уилямс, точно като нейната, та не се налагало да променя моминското си име. Тайнственият господин Уилямс умира, преди който и да е да се е срещнал с него и неговата застраховка „живот“ й купува къщата, в която тя все още живее.

— Точно така — потвърди Лойд. — Накъде биеш?

— И тогава, след смъртта на господин Уилямс, тя ражда син, който прилича изключително на покойния граф Фицхърбърт. Той започна да схваща какво вероятно има тя предвид:

— Продължавай.

— Не ти ли е минавало през ума, че цялата история може да има напълно различно обяснение?

— Досега не…

— Какво прави едно знатно семейство, когато някоя от дъщерите забременее? Непрекъснато се случва, знаеш го. — Предполагам, че такива неща се случват, но не знам как се оправят. За това не се чува. — Разбира се. Момичето изчезва за няколко месеца — Шотландия, Бретан, Женева — заедно с прислужницата си. Когато се завърнат, прислужницата носи малко бебе, което, според нея, родила по време на почивката. Фамилията се отнася изненадващо мило с нея, въпреки че е признала за развратното си поведение и я изпращат да живее на безопасно разстояние, с малка издръжка. Приличаше на приказка, която няма никаква връзка с истинския живот, но въпреки това Лойд бе заинтригуван и притеснен. — И ти смяташ, че аз съм бил бебето в някаква подобна история? — Смятам, че лейди Мод Фицхърбърт е имала връзка е някой градинар, миньор или просто чаровен лондонски негодяй. Забременяла е. Отишла е някъде, за да роди тайно. Майка ти се е съгласила да заяви, че бебето е нейно и в замяна е получила къщата.

Лойд бе посетен от изненадваща мисъл.

— Винаги се е измъквала, когато съм я питал за истинския ми баща.

Това вече му изглеждаше подозрително.

— Ето! Теди Уилямс никога не е съществувал. За да поддържа доброто си име, майка ти е казала, че е вдовица. Нарекла е несъществувалия си покоен съпруг Уилямс, за да избегне проблема със смяната на фамилията.

Лойд недоверчиво поклати глава.

— Изглежда ми твърде фантастично.

— Тя и Мод са останали приятелки и Мод й е помогнала да те отгледа. През тридесет и трета година майка ти те е завела в Берлин, понеже истинската ти майка е искала да те види. Лойд имаше чувството, че сънува или тъкмо се пробужда. — Смяташ, че аз съм детето на Мод? — невярващо попита той. Дейзи почука по рамката на снимката, която все още държеше.

— А ти просто приличаш на дядо си!

Лойд беше направо смаян. Не можеше да е истина — и все пак звучеше смислено. — Наясно съм, че Бърни не е истинският ми баща — отпочна той. — И Етел ли не е истинската ми майка? Дейзи сигурно беше видяла безпомощността на лицето му, наведе се напред, докосна го — нещо, което по принцип не правеше — и попита: — Извинявай, сигурно съм била брутална. Просто искам да виждаш това, което става под носа ти. Ако Пийл подозира за истината, не мислиш ли, че и други може да са го направили? А такива неща на човек му се иска да научи от някого, който… от приятел. Дочу се далечният звън на гонг. Лойд механично произнесе.

— Трябва да отивам в офицерската столова за обяд.

Извади снимката от рамката и я пъхна в един от джобовете на куртката си. — Разстроен си — притеснено се обърна към него Дейзи.

— Не, не. Просто… изненадан.

— Мъжете винаги отричат, че са разстроени. Моля те, ела да се видим по-късно.

— Добре.

— Не лягай да спиш, без да сме говорили.

— Няма.

Излезе от помещението за стари вещи и се изкачи до голямата трапезария, където сега беше столовата. Изяде си консервираното кълцано месо автоматично; в ума му цареше бъркотия. Не се включи в дискусията за битката в Норвегия. — Нещо сте се размечтал, Уилямс? — запита майор Лаутър. — Простете, сър — механично отговори Лойд и импровизира някакво извинение. — Опитвах да си припомня кой от чиновете при немците е по-висок — генерал-лейтенант или генерал-майор. — Генерал-лейтенант е по-високият чин — отговори му Лаутър а след това тихо добави — Но не забравяйте и разликата между meine Frau и deine Frau.[1]

Лойд установи, че се изчервява. Явно приятелството му с Дейзи не е било толкова дискретно, колкото е смятал. Дори Лаутър го беше забелязал. Заля го негодувание — той и Дейзи не бяха сторили нищо неприемливо. Но все пак не протестира. Чувстваше се виновен, въпреки че не беше. Не можеше да сложи ръка на сърцето си и да се закълне, че намеренията му са били чисти. Знаеше какво би казал дядо му: — Всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си.[2]

Това беше поучението на Христос и в него имаше много истина. Мисълта за дядо му и баба му го накара да се запита дали те знаят за истинските му родители. Съмненията за истинските му баща и майка го накараха да се почувства безпомощен, както когато сънуваше, че пада отвисоко. Ако са го лъгали за това, можеше да са го заблуждавали за всичко. Реши да попита старците. Можеше да го направи днес — беше неделя. Щом можа да се измъкне от столовата с някакво прилично извинение, слезе надолу до улица „Уелингтън“. Мина му през ума, че ако ги попита направо дали е син на Мод, те може просто да отрекат всичко. Може би постепенният подход щеше да изясни нещата. Намери ги седнали в кухнята. За тях неделята беше ден на Бог, посветен на вярата; в този ден те не четяха вестници и не слушаха радио. Беше им приятно да го видят обаче, и както винаги, баба му направи чай.

Лойд започна:

— Ще ми се да науча повече за истинския си баща. Според мама Теди Уилямс служил при Уелските стрелци, знаете ли?

Баба му отговори:

— О, защо искаш да се ровиш в миналото? Бърни е твоят баща.

Лойд не я оспори:

— Бърни Лекуит е бил всичко, което трябва да бъде един баща.

Дядо му кимна:

— Евреин, но добър човек, няма съмнение.

Явно смяташе, че проявява великодушие.

Лойд не повдигна въпроса.

— Все пак съм любопитен. Познавахте ли Теди Уилямс?

Дядо му изглеждаше ядосан.

— Не — отговори той. — Това ни наскърби.

Баба му продължи:

— Дойде в Тай Гуин като камериер на един от гостите. Не знаехме, че майка ти го обича, докато тя не отиде в Лондон да се омъжи за него.

— Тогава защо не сте отишли на сватбата им?

И двамата се умълчаха. После дядо му каза:

— Кажи му истината, Кара. От лъжите не идва нищо добро. — Майка ти се поддаде на изкушението — започна баба му. — След като камериерът напусна Тай Гуин, тя разбра, че е бременна. Лойд го беше подозирал и си каза, че може би това обяснява уклончивостта й.

— Дядо ти беше много ядосан — добави баба му.

— Прекадено ядосан — уточни дядо му. — Забравих думите на Христа: „Не съдете, и няма да бъдете съдени“[3]. Нейният грях беше похот, ала моят беше гордостта.

Лойд се изненада от сълзите в светлосините очи на дядо си.

— Господ й прости, но не и аз; поне дълго време.

Тогава зет ми беше мъртъв, убит във Франция.

Лойд беше още по-объркан от преди. Ето ти друга история с подробности, в някои отношения различна от историята на майка му и съвсем различна от теорията на Дейзи. Нима дядо му плачеше за някакъв зет, който не е съществувал?

Той продължи.

— Ами семейството на Теди Уилямс? Според майка ми той бил от Суонси. Вероятно е имал родители, братя, сестри…

Баба му продължи:

— Майка ти не говореше за семейството му. Мисля, че я е било срам. Независимо от причината, тя не искаше да се сближава с тях. Не беше наша работа да й се месим за това. — Но аз може би имам баба и дядо в Суонси; чичовци, лели, братовчеди, които никога не съм виждал.

— Да — съгласи се дядо му. — Но ние не знаем.

— Е, майка ми знае.

— Предполагам, че знае.

— Тогава ще питам нея — заключи Лойд.

IV

Дейзи беше влюбена.

Вече знаеше, че не е обичала никого освен Лойд. Не бе обичала Бой наистина, въпреки че той я бе привлякъл. Що се отнася до горкия Чарли Фаркарсън, в най-добрия случай е била привързана към него. Тя беше смятала, че любовта е нещо, което може да дарява на когото си ще, като при това главната й отговорност е да избира разумно. Вече разбираше, че това не е било вярно. Умът нямаше нищо общо с това и тя нямаше избор. Любовта беше непредвидима като земетръсите. Животът й бе празен, като се изключат двата часа с Лойд всяка вечер. Останалото време от деня минаваше в очакване, а нощта в спомени. Лойд бе като възглавницата, на която тя отпуска глава. Той бе хавлията, с която тя се подсушаваше всеки път, когато излезеше от ваната. Той бе кокалчето на пръста й, което тя поставяше в устата си и замислено смучеше. Как бе могла да не му обръща внимание четири години? Любовта на живота й се беше появила пред нея на бала на „Тринити“, а тя бе забелязала само това, че носеше дрехите на друг! Защо не го прегърна, не го целуна и не поиска да се оженят веднага? Тя предполагаше, че той е знаел през цялото време. Трябва да се е влюбил в нея от началото. Беше я помолил да зареже Бой. „Зарежи го“ — каза й той в нощта, когато посетиха мюзикхола Веселие. — „Стани моя приятелка.“ А тя му се беше изсмяла. Той обаче бе забелязал истината, за която тя е била сляпа. И все пак някаква интуиция дълбоко вътре в нея й каза да го целуне там, на улицата в Мейфеър, в мрака между двете улични лампи. Тогава тя го възприемаше като някакъв каприз — а всъщност е било най-смисленото извършено от нея нещо, понеже вероятно е направило любовта му постоянна. Понастоящем, в Тай Гуин, тя отказа да мисли по въпроса какво ще се случи по-нататък. Живееше от ден за ден, хвърчеше от радост и се усмихваше на всичко. Получи притеснено писмо от майка си в Бъфало — Олга беше разтревожена за здравето и умственото й равновесие след помятането. Дейзи й отговори с успокоително писмо. Майка й съобщи и някои новини — Дейв Рузрок починал в Палм Бийч, Мъфи Диксън се омъжила за Филип Реншоу, а съпругата на сенатора Дюър, Роза, написала бестселър със заглавието Зад кулисите в Белия дом; снимките били направени от Уди. Месец по-рано тези вести щяха да я накарат да тъгува за дома; сега само пробудиха в нея лек интерес. Изпитваше тъга само при мисълта за изгубеното бебе. Болката бе отшумяла още на същия ден; кървенето бе спряло седмица по-късно; загубата я измъчваше. Вече не плачеше, но от време на време се усещаше как гледа в празното пространство и се пита дали е щяло да бъде момче или момиче и как е щяло да изглежда, тогава с ужас разбираше, че не е помръднала цял час. Пролетта дойде и Дейзи излизаше на ветровития склон на хълма в непромокаеми ботуши и шлифер. Понякога, когато беше сигурна, че никой освен овцете няма да я чуе, тя викаше с цяло гърло:

— Обичам го!

Притесняваше се от реакцията му на въпросите й за неговите родители. Може би не постъпи добре, когато повдигна въпроса — това само го направи нещастен. Но обяснението й беше точно — рано или късно истината вероятно щеше да излезе наяве, а бе по-добре да разбереш това от някого, който те обича. Болезненото му объркване трогна сърцето й и я накара да го обикне още повече. Тогава той й съобщи, че си е уредил отпуск. Отиваше в южното курортно градче Борнмут за ежегодната конференция на Лейбъристката партия през втория уикенд на май, по празника Света Троица. Каза, че и майка му щяла да бъде там, та щял да може да я допита за родителите си; на Дейзи й се стори, че изглежда едновременно нетърпелив и уплашен. Лаутър със сигурност щеше да му откаже разрешение, но още през март, когато го бяха зачислили към курса, Лойд беше говорил с полковник Елис-Джоунс. Полковникът или беше харесал Лойд, или симпатизираше на лейбъристите, или пък и двете; той му даде разрешение, и Лаутър не можеше да го отмени. Разбира се, ако немците нахлуеха във Франция, никой нямаше да може да излезе в отпуск. Дейзи бе необяснимо уплашена от вероятността Лойд да напусне Абъроуен без тя да му е казала, че го обича. Не беше сигурна защо, но трябваше да му каже, преди той да замине. Лейтенант Уилямс трябваше да тръгне в сряда и да се върне след шест дни. По съвпадение Бой съобщи, че ще я посети в сряда вечерта. Дейзи се радваше — не можеше да си обясни причината — че двамата няма да са едновременно в имението. Тя реши да се обясни в любов на Лойд във вторник, преди да е отпътувал. Нямаше си и представа какво ще каже на съпруга си на следващия ден. Докато си представяше разговора, който ще проведе с Лойд, тя разбра, че той сигурно ще я целуне; целунеха ли се, чувствата им щяха да ги обземат и щяха да се любят. След това щяха да прекарат цялата нощ в прегръдките си. В този миг в мечтанията й се прокрадна мисълта, че е нужна дискретност. И за двамата беше по-добре никой да не вижда Лойд да излиза от апартамента й сутринта. Лаути вече имаше подозрения — тя можеше да го долови по отношението му към нея, едновременно неодобрително и нахално, като че ли смяташе, че тя е трябвало да хлътне по него, а не по Лойд. Би било много по-добре, ако тя и Лойд можеха да се срещнат някъде другаде за съдбовния си разговор. Помисли си за неизползваните спални в западното крило и дъхът и спря. Той можеше да излезе по изгрев — ако някой го видеше, нямаше да разбере, че е бил с нея. Тя можеше да се появи по-късно, напълно облечена, и да се престори, че търси някакво загубено семейно притежание — например картина. „Всъщност“ — помисли си тя, докато доизпипваше евентуалната си лъжа — „може да занеса нещо от стаичката за вехтории и предварително да го оставя в спалнята та да може да го използвам като конкретно доказателство.“ В девет часа сутринта във вторник, докато курсантите бяха в час, тя крачеше из горния етаж с комплект шишенца за парфюм с потъмнели сребърни капачета и огледало с дръжка от същия вид. Вече изпитваше вина. Килимът бе вдигнат и стъпките й тропаха по паркета, сякаш съобщаваха за пристигането на някаква библейска блудница. За щастие, в спалните нямаше никой. Отиде в апартамента Гардения — имаше смътния спомен, че в него са складирани завивки. Влезе вътре; в коридора нямаше никого. Бързо затвори вратата след себе си. Беше задъхана. Все още нищо не съм сторила, каза си тя. Явно споменът й е бил точен — из цялата стая, опряни на тапетите с гардении на тях, си стояха спретнати купчини чаршафи, одеяла и възглавници, увити в грубо памучно платно и опаковани с канап като големи пощенски колети. Стаята миришеше на мухъл, и тя отвори един прозорец. Старите мебели още си стояха вътре — леглото, гардеробът, скринът, писалището и бъбрековидната тоалетна масичка с три огледала. Остави шишенцата за парфюм на масичката и застла кревата с част от прибраните завивки. Чаршафите бяха хладни на допир. „Сега вече направих нещо“, рече си тя. „Застлах леглото за себе си и за любовника си.“ Тя погледна белите възглавници и поръбените със сатен розови одеяла, и видя как двамата с Лойд са сплетени в прегръдка и се целуват страстно. Мисълта я предизвика толкова, че усети замайване. Дочу стъпки отвън; чаткаха по паркета като нейните преди малко. Кой ли можеше да бъде? Може би Морисън, старият лакей, за да поправи някой пропускащ канал или пукнат прозорец? Тя чакаше; сърцето й биеше тежко от усещането за вина, докато стъпките доближаваха, а после отминаха. Уплахата я успокои и отслаби огъня вътре в нея. Огледа стаята за последен път и излезе.

В коридора нямаше никого.

Тя потегли и обувките възвестяваха придвижването й; сега обаче изглеждаше напълно невинна, каза си тя. Можеше да отиде навсякъде — имаше повече право да бъде тук от всекиго; беше си у дома, а съпругът й щеше да наследи цялото имение. Съпругът, когото внимателно планираше как да предаде. Знаеше, че би трябвало да е парализирана от вина, но всъщност желаеше да го стори, обзета от страст. Оставаше да съобщи на Лойд. Вчера вечерта, както обикновено, й беше дошъл на гости; тя не можеше да уговори срещата тогава, понеже той щеше да очаква обяснение; в този случай — тя нямаше съмнения — щеше да му каже всичко, да го привлече в кревата и да провали целия план. Тъй че се налагаше да му говори накратко днес. Обикновено не го виждаше през деня, освен ако не се срещнеха случайно в приемната или в библиотеката. Как можеше да направи така, че да го срещне? Изкачи се по задното стълбище до таванския етаж. Курсантите не бяха по стаите си, но във всеки момент някой от тях можеше да се появи отново, за да вземе нещо, което е забравил. Следователно, тя трябваше да е бърза. Влезе в стаята на Лойд. Ухаеше на него. Не можеше да определи точно съставките на аромата. Не видя шишенце с одеколон, но до бръснача му имаше бурканче с някакъв лосион за коса. Тя го отвори и помириса — да, точно това беше, цитрус и подправки. „Дали е суетен?“ — запита се тя. „Може би малко.“ Обикновено изглеждаше добре облечен дори и в униформа. Щеше да му остави бележка. Върху тоалетната масичка имаше евтин бележник. Тя се огледа за нещо за писане. Знаеше, че има писалка с името му, гравирано на корпуса, но явно я беше взел със себе си, за да си води бележки в час. В горното чекмедже намери молив. Какво можеше да напише? Трябваше да внимава, за да не го прочете някой друг. В края на листа просто написа: „Библиотеката“. Остави тефтерчето отворено на масичката, където нямаше как да не го забележи. После си излезе.

Никой не я видя.

„Вероятно в някакъв момент щеше да се прибере в стаята си“ — размишляваше тя — „може би, за да зареди писалката е мастило от шишето на тоалетната масичка.“ Тогава щеше да види бележката и да дойде при нея.

Отиде в библиотеката, за да чака.

Сутринта беше дълга. Напоследък четеше викториански писатели — явно разбираха как се чувства тя точно сега — но днес госпожа Гаскел не можеше да задържи вниманието й, та прекара повечето време в гледане през прозореца. Навън беше май и в градините на Тай Гуин обикновено цъфтяха разкошни пролетни цветя; ала повечето от градинарите бяха в армията, а останалите отглеждаха зеленчуци вместо цветя. Неколцина курсанти дойдоха в библиотеката преди единадесет и насядаха в зелените кожени кресла с бележници в ръце; Лойд не беше сред тях. Тя знаеше — последната лекция за сутринта приключваше в дванадесет и половина. В същия миг хората станаха и излязоха от библиотеката, но Лойд не се появи. „Сигурно щеше да отиде до стаята си“ — помисли си тя — „за да остави книжата и да си измие ръцете в банята.“

Минутите минаваха и гонгът иззвъня за обяд.

Той влезе и сърцето й подскочи.

Изглеждаше притеснен.

— Видях бележката ти — започна той. — Добре ли си? Най-напред мислеше за нея. За него нейният проблем не бе пречка, а възможност да й помогне, от която не гледаше да се измъкне. Никой мъж не се бе отнасял така грижовно към нея, дори и баща й. — Всичко е наред — каза тя. — Знаеш ли как изглежда гарденията?

Беше репетирала думите си цялата сутрин.

— Май да. Нещо като роза. Защо?

— В западното крило има един апартамент, наречен Гардения. На вратата има нарисувана бяла гардения, а вътре е пълно със завивки. Смяташ ли, че ще можеш да го намериш?

— Разбира се.

— Нека се срещнем там тази вечер, вместо в апартамента долу. В обичайното време.

Той я изгледа и опита да проумее какво става.

— Ще дойда — съгласи се той. — Но защо?

— Имам да ти казвам нещо.

— Колко вълнуващо — бе коментарът му; изглеждаше озадачен. Можеше да предположи какво минава през ума му. Беше въодушевен от мисълта, че тя може би възнамерява да проведе романтична среща с него, и същевременно си казваше, че това е някаква безнадеждна мечта.

— Отивай да обядваш — подкани го Дейзи.

Лойд се поколеба.

Тя продължи:

— Ще те видя довечера.

— Нямам търпение — отговори той и излезе.

Тя се върна в апартамента си. Мейзи — не особено веща в готвенето — й беше направила сандвич от две филии хляб и резен свински бут от консерва. Стомахът й се бунтуваше — нямаше да може да го изяде, дори и да беше прасковен сладолед. Легна да си почине. Мислите й за предстоящата нощ бяха толкова откровени, че се почувства неудобно. Беше научила доста за интимния живот от Бой, който явно имаше достатъчно опит с други жени, и вече знаеше доста по въпроса какво харесват мъжете. Желаеше да направи всичко с Лойд — да целуне всяка част на тялото му; да направят това, което Бой наричаше шестдесет и девет; да погълне семенната му течност. Всичко това бе толкова привлекателно, че й потрябва цялото усилие на волята, за да устои на порива да си достави удоволствие сама. В пет часа си сипа кафе, после си изми косата и дълго стоя в банята; обръсна подмишниците си и оформи окосмяването на интимните си части, което беше твърде изобилно. Подсуши се и се натри с лосион за тяло, парфюмира се и започна да се облича. Сложи си ново бельо. Изпробва всички рокли. Харесваше й фасонът на дрехата на бели и сини райета, но предната й страна бе заета от малки копчета, чието разкопчаване щеше да отнеме много време, а тя знаеше, че ще иска да се съблече бързо. „Мисля като някоя паднала жена“, каза си тя, и не знаеше дали това трябва да я забавлява или да я изпълва със срам. Най-накрая реши да си сложи проста наситенозелена кашмирена рокля до коленете, която разкриваше изящните й крака. Огледа се внимателно в тясното огледало от вътрешната страна на вратата на гардероба. Изглеждаше добре. Седна на ръба на кревата, за да обуе чорапите си, и в стаята влезе Бой. Дейзи се почувства зле. Ако не седеше, щеше да падне. Погледна го невярващо. — Изненада! — весело добави той. — Дойдох си ден по-рано. — Да — изрече тя, когато най-накрая можеше да говори. — Изненада е. Той се наведе и я целуна. Тя никога не бе харесвала особено езика му в устата си, понеже винаги имаше вкус на алкохол и пури. Той не обръщаше внимание на противенето й; всъщност явно му харесваше да се налага.

Заради чувството си за вина, сега и тя отвърна на езика му.

— Брей! — изкоментира той, когато остана без дъх. — Много си весела. „И идея си нямаш“, помисли си Дейзи; „поне се надявам да нямаш.“ — Изместиха учението с един ден напред — обясни той. — Нямах време да те предупредя.

— Тъй че си тук за вечерта — заключи тя.

— Да.

А Лойд си тръгваше сутринта.

— Не изглеждаш особено щастлива — отбеляза Бой. Погледна роклята й. — Да си планирала нещо? — Като например? — отговори му тя. Трябваше да си върне самоконтрола. — Може би една вечер в кръчмата Двете корони? — въпросът й звучеше саркастично. — Като стана дума за това, нека пийнем — и той излезе от стаята, за да намери някакво питие. Дейзи зарови лице в дланите си. Как можеше да стане така? Планът й се беше провалил. Трябваше някак да предупреди Лойд. Не можеше да му се обяснява в любов с едно бързо нашепване на ухото, докато Бой е наблизо. Каза си, че цялата работа просто ще бъде отложена. Ставаше дума за няколко дни — щеше да си дойде следващия вторник. Забавянето щеше да бъде агония, но тя щеше да го преживее, както щеше да направи и любовта й. И все пак, почти се разплака от разочарование. Приключи обуването на чорапите и обувките си и отиде в малката всекидневна стая. Бой беше намерил бутилка уиски и две чаши. Тя си сипа малко за да може да поддържа разговора. Той поде: — Виждам, че момичето приготвя пай с риба за вечеря. Умирам от глад. Тя добре ли готви?

— Не, но ако си гладен, става за ядене.

— Нищо де, винаги има уиски — завърши той и си сипа още едно питие. — Какво правихте? — тя отчаяно се стремеше да го разприказва, за да не й се налага да говори. — Летя ли до Норвегия? Немците печелеха там първата сухопътна битка на войната. — Слава Богу, не. Онова е истинска катастрофа. Тази вечер в Камарата на общините има голям дебат. После Бой се впусна в обяснения за грешките на британските и френските командири. Вечерята беше готова и той слезе до избата, за да донесе вино. Дейзи видя възможност да предупреди Лойд.

Но къде ли щеше да бъде той? Погледна часовника си.

Беше седем и половина. В момента вечеряше в столовата. Не можеше да отиде там и да му зашепне в ухото, докато той седи на масата с останалите офицери — все едно щеше да обяви на всички, че са любовници. Нямаше ли начин да го изкара някак оттам? Напъваше си ума, но преди да е измислила каквото и да е, Бой триумфално се завърна с бутилка Дом Периньон от реколтата 1921 година.

— Първата им реколта — обясни той. — Историческа. Седнаха на масата и опитаха пая с риба на Мейзи. Дейзи изпи чаша шампанско, но установи, че й е трудно да яде. Побутваше храната си из чинията, за да изглежда нормално. Бой си сипа втора порция. За десерт Мейзи им поднесе компот от праскови и кондензирано мляко. — Войната се отрази зле на британската кухня — установи Бой. — Не че преди нея беше нещо особено — включи се Дейзи, която все още работеше върху това да изглежда нормално. Лойд вече трябваше да е в апартамента Гардения. Какво ли щеше да направи, ако тя не можеше да му предаде съобщение? Щеше ли да остане през нощта в очакване с надеждата, че тя ще се появи? Или в полунощ щеше да се откаже и да се върне в леглото си? Или щеше да слезе тук, за да я потърси? Това можеше да е неприятно. Бой извади голяма пура и запуши с удоволствие, като от време на време топваше другия й край в чаша коняк. Дейзи опита да измисли извинение, с което да го остави и да се качи нагоре, но нищо не й дойде наум. Какъв ли претекст можеше да изтъкне, за да посещава помещенията на курсантите по това време на вечерта? Все още не бе сторила нищо, когато той извади пурата си и каза: — Е, време е за лягане. Искаш ли да минеш през банята най-напред? Тя не знаеше какво да прави, стана и отиде в спалнята. Бавно съблече дрехите, които толкова внимателно беше подбирала за Лойд. Изми лицето си и постави най-обикновената си нощница. После влезе в леглото. Когато се качи при нея, Бой беше умерено пийнал, но все още имаше желание. От мисълта за това й прилоша. — Съжалявам — каза тя. — Доктор Мортимър забрани интимните контакти за три месеца. Това не беше вярно. Мортимър й каза, че може, след като кървенето спре. Чувстваше се ужасно непочтена. Беше планирала да го направи с Лойд тази нощ. — Какво? — гневно попита Бой. — Защо?

Тя импровизираше:

— Ако го направим много скоро, явно може да засегне възможността да забременея.

Това го убеди. Той много силно искаше наследник.

— Да, разбира се — отвърна той и се обърна на другата страна.

След една минута беше заспал.

Дейзи лежеше будна, а умът й направо бръмчеше. Можеше ли да се измъкне сега? Щеше да се наложи да се облече — явно не можеше да обикаля нагоре-надолу из имението по нощница. Бой спеше тежко, но често се будеше и отиваше до банята. Ами ако го направеше, докато тя не е тук, и я видеше как се връща облечена? Каква вероятна история би могла да разкаже? Всички знаеха, че има само една причина някоя жена да се разхожда из провинциално имение посред нощ. Лойд щеше да му се наложи да се поизмъчи. И тя щеше да страда заедно с него, докато си мисли как той е сам и разочарован в мухлясалата стая. Щеше ли да легне и да заспи в униформа? Щеше ли да се простуди, освен ако не издърпа някое одеяло, за да се завие. Щеше ли да си помисли, че нещо спешно е станало или просто щеше да си каже, че тя от разсеяност го е оставила да бодува сам? Може би щеше да се чувства подведен и да й се ядоса. По лицето й се стекоха сълзи. Бой хъркаше, тъй че нямаше да узнае. Задряма в малките часове на нощта и засънува, че гони влака, но разни глупави дреболии непрестанно я бавеха — таксито я откара на грешното място, наложи й се да извърви пеша неочаквано дълго разстояние с куфар в ръка, не можеше да си намери билета, а когато стигна перона, видя, че за нея чака старомоден екипаж, на когото щяха да трябват дни, за да стигне до Лондон.

Когато се събуди, Бой беше в банята и се бръснеше.

Тя падна духом. Стана и се облече. Мейзи приготвяше закуската; Бой ядеше яйца, бекон и препечени филийки. Приключиха в девет часа. Лойд й бе казал, че тръгва в девет. Можеше да е в приемната с куфар в ръка. Бой стана от масата и отиде в тоалетната с вестника. Дейзи познаваше сутрешните му навици — щеше да прекара там между пет и десет минути. Изведнъж апатията я напусна. Излезе от апартамента и изтича по стълбите нагоре към преддверието. Лойд не беше там. Вече трябваше да е излязъл. Сърцето й помръкна. Но му предстоеше да стигне до гарата пеш — само състоятелните или хората с крехко здраве поръчваха такси, което да ги вози една миля. Може би щеше да успее да го догони. Излезе през главната врата. Видя го четиристотин ярда по-надолу по алеята — ходеше уверено и си носеше куфара — и сърцето й подскочи от радост. Заряза предпазливостта и хукна подире му. Пред нея по алеята пърпореше леко армейско камионче от модела, който наричаха Тили. За нейна изненада машината забави ход покрай Лойд. — Не! — каза тя, но лейтенант Уилямс бе твърде далеч, за да я чуе. Той хвърли куфара си отзад и скочи в кабината до шофьора. Тя не спря да тича, но работата беше безнадеждна. Малкото возило тръгна и ускори. Дейзи спря. Стоеше и гледаше как Тили минава през портите на Тай Гуин и изчезва от погледа й. Опита да не плаче.

Миг по-късно се обърна и се върна в имението.

V

По пътя към Борнмут Лойд прекара една нощ в Лондон. Вечерта на същия ден, сряда, осми май, той беше в галерията за посетители на Камарата на общините и наблюдаваше дебата който щеше да реши съдбата на премиер-министъра Невил Чембърлейн. Приличаше на театър — седалките бяха тесни и твърди; от гледката към драмата долу на човек му се завиваше свят. Тази нощ галерията беше претъпкана. Лойд и баща му Бърни си взеха билети трудно, само заради влиянието на майка му Етел, която седеше заедно с чичо му Били сред лейбъристките депутати в претъпканата камара. Лойд още не бе имал шанс да попита за истинските си баща и майка — всички бяха прекалено заети с политическата криза. Лойд и Бърни искаха Чембърлейн да подаде оставка. Умиротворителят на фашизма не беше убедителен като военен водач, а разгромът в Норвегия само го подчертаваше още повече. Дебатите бяха започнали още предната вечер. Според Етел. Чембърлейн бил подложен на яростни нападки — не само от лейбъристите, но и от своите. Консерваторът Лио Еймъри се беше обърнал към него с думите на Кромуел: „Достатъчно дълго бяхте тук за доброто, което сте сторили. Вървете си, казвам ви, и нека свършим с вас. За Бога, вървете си!“ Думите бяха жестоки, тъй като идваха от съпартиец, и нараняваха още повече заради възгласите „Слушайте!“, които се ранасяха и от двете страни на камарата. Майката на Лойд и останалите жени-депутати се бяха събрали в стаята си в Уестминстър и решиха да прокарат вот на недоверие. Мъжете не можеха да ги спрат и се присъединиха към тях. Когато това беше съобщено в сряда, дебатите прераснаха в балотаж за кабинета на Чембърлейн. Премиер-министърът прие предизвикателството и — Лойд прецени това като белег на слабост — призова приятелите си да застанат до него. През вечерта нападките продължиха. Лойд им се наслаждаваше. Той не обичаше Чембърлейн заради испанската му политика. В продължение на две години, от 1937 до 1939, той налагаше „ненамеса“ от английска и френска страна, докато Германия и Италия подпомагаха армията на метежниците с оръжие и хора, а американски ултраконсерватори продаваха петрол и камиони на Франко. Ако имаше някой британски политик, който носи вина за извършваните понастоящем от Франко масови убийства, то той беше Невил Чембърлейн. — И все пак — обърна се Бърни към Лойд по време на едно прекъсване — Чембърлейн не е истинският виновник за фиаското в Норвегия. Уинстън Чърчил е Първи лорд на адмиралтейството, а според майка ти той е настоявал за десанта. След стореното от Чембърлейн — Испания, Австрия, Чехословакия — ще бъде забавно, ако падне от власт заради нещо, което не е негова грешка. — Все пак, това си е грешка на министър-председателя — възрази Лойд. — Ето какво означава да си лидер. Бърни се усмихна кисело и Лойд знаеше какво минава през ума му — младежите виждат нещата твърде опростено. Баща му обаче не го каза. Дебатите бяха шумни, но камарата се умълча, когато се изправи бившият министър-председател Дейвид Лойд Джордж. Лойд беше кръстен на негово име. Седемдесет и седем годишен, белокос старши държавник, той говореше с авторитета на човека, спечелил Голямата война.

Беше безмилостен.

— Въпросът не е в това кои са приятелите на министър-председателя — започна той и съобщи очевидното с убийствен сарказъм. — Въпросът е много по-важен. Още веднъж Лойд се окрили от одобрителните възгласи и от консервативните, и от опозиционните скамейки. — Той призова към жертви — продължи Лойд Джордж, а носовият му северноуелски акцент сякаш заточваше острието на неговото презрение. — В тази война нищо не може да допринесе повече за победата от това той да се откаже от заеманата длъжност. Опозицията изрази одобрението си с викове; Лойд можеше да види как майка му аплодира. Чърчил приключи дебатите. Като оратор той бе равен на Лойд Джордж, и Лойд се боеше, че неговото дар слово може да спаси Чембърлейн. Камарата обаче бе настроена срещу него — прекъсваха го и му се подиграваха, понякога толкова високо, че гласът му не можеше да бъде чут над шумотевицата. Той седна на мястото си в единадесет часа вечерта и гласуването започна. Системата за гласуване беше тромава. Вместо да вдигат ръце или да отбелязват гласа си на листче хартия, депутатите трябваше да излизат от Камарата и да бъдат броени, докато минават през една от двете врати за „да“ и „не“. Процесът отне петнадесет или двадесет минути. Етел казваше, че това може да бъде измислено само от хора, които нямат достатъчно работа за вършене и беше сигурна, че скоро процедурата ще бъде осъвременена. Лойд чакаше като на тръни. Падането на Чембърлейн щеше да му достави истинско удоволствие, но въобще не беше гарантирано. За да се поразсее, той си помисли за Дейзи — както винаги, приятно занимание. Последните му двадесет и четири часа в Тай Гуин бяха много странни — първо бележката „Библиотеката“; после бързият разговор с изкушаващото предложение за среща в апартамента Гардения; после чакането цялата нощ, премръзнал, отегчен и изненадан, очакващ една жена, която не се появи. Беше останал там до шест часа сутринта, окаян, но твърдо решен да оставя надежда, до мига, в който трябваше да се измие, обръсне, да се преоблече и да си събере багажа за пътуването. Явно нещо се беше объркало или пък тя беше променила мнението си, но най-важното бе — какви всъщност са били намеренията й? Каза, че искала да му съобщи нещо. Дали е планирала да изрече нещо разтърсващо, та да си струва целия драматизъм? Или пък нещо толкова тривиално, че е забравила и за него, и за срещата? Трябваше да чака до следващия вторник, за да я попита. Не беше казал на семейството си, че Дейзи е в Тай Гуин. Това щеше да наложи да обясни какви са отношенията им в момента, а не можеше да го направи, понеже самият той наистина не го разбираше. Беше ли влюбен в една омъжена жена? Не знаеше. Какви бяха чувствата й към него? Не знаеше. През ума му минаваше, че той и Дейзи са двама добри приятели, които са пропуснали люнпвта си, но просто не искаше да го признава пред никого, понеже изглеждаше непоносимо окончателно.

И той попита Бърни:

— Кой поема поста, ако Чембърлейн се оттегли?

— Залаганията са за Халифакс.

Лорд Халифакс бе външният министър.

— Не! — ядосано произнесе Лойд. — Не можем да имаме граф за министър-председател в такъв момент. На всичкото отгоре той е умиротворител, точно като Чембърлейн!

— Вярно е — съгласи се Бърни. — Но тогава кой?

— Чърчил?

— Знаеш ли какво е казал Стенли Болдуин за Чърчил? — Болдуин, консерватор, беше премиерът преди Чембърлейн. — Когато Уинстън се родил, много орисници се събрали край люлката му с дарове — въображение, красноречие, усърдие, талант. Тогава дошла още една орисница и казала: „Никой няма правото на толкова много дарове“; взела го, и така го раздрусала, че го лишила от разсъдък и мъдрост.

Лойд се усмихна:

— Остроумно, но дали е вярно?

— Има нещо вярно в това. По време на последната война той отговаряше за Дарданелската операция, която беше страшно поражение за нас. Сега ни натика в норвежката авантюра — още един провал. Чудесен оратор е, но фактите показват, че има наклонност да взема желаното за действително.

Лойд възрази:

— Беше прав за нуждата от превъоръжаване през тридесетте години — когато всички останали бяха против това, включително лейбъристката партия. — Чърчил ще призовава за превъоръжаване и в рая, когато лъв ще лежи до агнето.[4]

— Според мен ни трябва човек с нападателна жилка; министър-председател, който ще лае, а няма да скимти. — Е, желанието ти може и да е изпълнено. Преброителите се връщат. Обявиха подадените гласове — двеста и осемдесет „за“ и двеста „против“. Чембърлейн бе спечелил. В камарата се надигна рев. Поддръжниците на премиера се радваха, но другите му викаха да подаде оставка.

Лойд беше силно разочарован.

— Как може да искат да го задържат след всичко?

— Не бързай със заключенията — посъветва го Бърни, когато министър-председателят напусна и шумът намаля. Той правеше някакви изчисления с молив в полето на Ивнинг Нюз. — Правителството обикновено има мнозинство от около двеста и четиридесет гласа. Спаднало е до осемдесет. — Той дращеше цифри, събираше и изваждаше. — Като държим сметка за приблизителния брой на отсъстващите депутати, стигам до извода, че около четиридесет от поддръжниците на правителството са гласували срещу Чембърлейн, а други шестдесет са се въздържали. За един министър-председател това е ужасен удар — сто човека от неговата партия му нямат доверие. — Достатъчно ли е да го застави да се оттегли? — нетърпеливо попита Лойд.

Бърни безпомощно разпери ръце и каза:

— Не знам.

VI

На следващия ден Лойд, Етел, Бърни и Били отидоха до Борнмут с влак. Композицията беше пълна с делегати от цяла Британия. Денят на всичките мина в обсъждане на последните парламентарни дебати и на бъдещето на министър-председателя на всевъзможни акценти — от твърдия говор на Глазгоу до провлачвания кокни. И този път Лойд нямаше възможност да повдигне пред майка си тормозещия го въпрос. Подобно на повечето делегати, и те не можеха да си позволят луксозните хотели по скалистите хълмове, тъй че останаха в един пансион в покрайнините. Вечерта и четиримата отидоха на кръчма, седнаха в един спокоен ъгъл и Лойд видя своя шанс. Бърни донесе питиетата. Етел се чудеше какво ли става с приятелката й Мод в Берлин — нямаше повече новини, понеже войната сложи край на пощенските връзки между двете страни.

Лойд отпи от своята пинта бира и попита решително:

— Бих искал да знам повече за истинския си баща.

Етел му отвърна остро:

— Бърни е твоят баща!

Отново измъкване! Лойд потисна мигновено надигналия се в него гняв. — Не е нужно да ми го казваш — отговори й той. — Също така не е нужно да казвам на Бърни, че го обичам като баща, защото той вече го знае. Господин Лекуит го тупна по рамото — недодялан, но искрен израз на привързаност.

Лойд настоя:

— Любопитен съм за Теди Уилямс.

Били го прекъсна:

— Трябва да говорим за бъдещето, а не за миналото — във война сме. — Точно така — съгласи се Лойд. — Затова искам да получа отговори на въпросите си сега. Не искам да чакам, понеже скоро ще вляза в битка и не желая да умра в незнание.

Етел му каза:

— Знаеш всичко, което е за знаене.

Но не смееше да го погледне в очите.

— Не, не е така — възрази той и се насили да бъде търпелив. — Къде са другите ми дядо и баба? Имам ли чичовци, лели и братовчеди?

— Теди Уилямс беше сирак.

— В кое сиропиталище е бил отгледан?

— Защо си толкова упорит? — раздразнено запита тя.

Лойд си позволи същия тон:

— Защото приличам на теб!

Бърни не можа да потисне усмивката си:

— Това си е вярно!

Лойд обаче не беше в добро настроение:

— Кое сиропиталище?

— Може и да ми е казал, но не помня. Мисля, че в Кардиф.

Били се намеси:

— Лойд, момчето ми, вече докосваш болно място. Пий си бирата и остави тая работа.

Лойд му отговори ядосано:

— Много ти благодаря, чичо Били, но и аз си имам болно място. Писнало ми е от лъжи. — Хайде, хайде — обади се Бърни. — Хайде да не говорим за лъжи. — Извинявай, тате, но трябваше да бъде казано — Лойд вдигна ръка, за да не го прекъсват. — Последния път, когато попитах мама ми каза, че семейството на Теди Уилямс било от Суонси, но много пътували насам-натам заради работата на баща му. Сега ми казва, че бил отгледан в някакво сиропиталище в Кардиф. Една от двете истории е лъжа — освен ако и двете не са лъжливи.

Най-накрая Етел го изгледа в очите:

— Бърни и аз те хранихме, обличахме те, пращахме те на училище и в университета — гневно проговори тя. — Нямаш от какво да се оплакваш. — И винаги ще ви бъда благодарен и ще ви обичам — отговори Лойд.

Били попита:

— Е, тогава защо е цялата тази история?

— Заради нещо, което някой ми каза в Абъроуен.

Майка му не отговори, но в очите й светкавично се отрази страх. „Някой в Уелс знае истината“, каза си Лойд.

Той продължи неумолимо.

— Казаха ми, че през четиринадесета година Мод Фицхърбърт може би е забременяла, че бебето й е било представено за твое, за което ти си получила къщата на „Нътли“.

Етел издаде презрителен звук.

Лойд вдигна ръка.

— Това обяснява две неща — заяви той. — Първо, невероятното приятелство между теб и лейди Мод.

После бръкна в джоба си.

— Второ, тази моя снимка с бакенбарди.

И им показа фотографията.

Майка му я гледаше, без да говори.

— Може и да съм аз, нали? — каза той.

Били сприхаво го пресече:

— Да, Лойд, би могъл. Но очевидно не си, тъй че спри да го усукваш и ни кажи кой е. — Бащата на граф Фицхърбърт. Сега вие спрете да го усуквате — ти, чичо Били, и ти, мамо. Аз син на Мод ли съм?

Етел започна:

— Приятелството между мен и Мод беше преди всичко политически съюз. Развалихме го, когато се разделихме по въпроса за стратегията на движението за политически права на жените, после го подновихме. Харесвам я много, а и тя ми даде хубави възможност в живота, но няма нещо тайно, което да ни обвързва. Тя не знае кой е баща ти. — Добре, мамо — отговори синът й. — Бих могъл да повярвам на това. Но тази снимка…

— Обяснението за това сходство… — тя се задави.

Лойд нямаше намерение да я остави да се измъкне.

— Давай — безмилостно изрече той. — Кажи ми истината.

Били се намеси отново:

— Сбъркал си адреса, момче.

— Нима? Ами тогава насочи ме към верния адрес, а?

— Това вече не е моя работа.

Това практически беше признание.

— Значи сте лъгали.

Бърни изглеждаше смаян. Той попита Били:

— Искаш да кажеш, че историята с Теди Уилямс не е истина? Явно беше вярвал във въпросната история точно като Лойд.

Били не му отговори.

Всички загледаха Етел.

— Ох, да върви по дяволите — отрони тя. — Баща ми казваше: „Знай, че греховете ти ще те намерят“. Е, искахте истината и ще я имате, макар че няма да ви хареса.

— Опитай — безгрижно произнесе Лойд.

— Ти не си дете на Мод — обясни майка му. — Ти си дете на Фиц.

VII

На следващия ден — петък, десети май — Германия нахлу в у Холандия, Белгия и Люксембург. Лойд чу новините по радиото, докато закусваше с родителите си и с чичо си Били в пансиона. Не беше изненадан — всички в армията бяха уверени, че офанзивата предстои. Много повече го смаяха откровенията от предишната вечер. През нощта не мигна часове наред, ядосан, че са го подвеждали толкова време, стреснат от това, че е син на аристократ и умиротворител от дясното крило; на всичкото отгоре той беше и свекър на очарователната Дейзи. — Как си могла да хлътнеш по него? — бе попитал той майка си в кръчмата.

Тя му отвърна остро:

— Не бъди лицемерен. Ти беше направо пощурял по богатата си американка, а пък тя беше с такива политически убеждения, че се омъжи за фашист. Лойд искаше да спори, че е различно, но бързо схвана, че не е. Каквито и да бяха отношенията му с Дейзи сега, нямаше съмнение, че някога беше влюбен в нея. Любовта не бе логична. Ако той можеше да се поддаде на една ирационална страст, то и майка му е можела да й се поддаде; всъщност и двамата са били на една и съща възраст, когато това се е случило — двадесет и една години. Тогава я упрекна, че е трябвало да му съобщи истината от самото начало, но тя имаше доводи и по този въпрос: — Как щеше да реагираш като малко момче, ако ти бях казала, че си син на богат човек, на един граф? Колко време щеше да изтраеш, преди да се похвалиш на останалите момчета в училище? Я си помисли как щяха да се подиграват те на детската ти фантазия. Помисли си и колко щяха да те ненавиждат, задето си по-нависоко от тях.

— Но по-късно…

— Не знам — уморено произнесе тя. — Сякаш никога нямаше подходящ момент. Най-напред Бърни направо побледня от изненада, но скоро се стегна и се върна към обичайното си флегматично състояние. Заяви, че разбира защо Етел не му е казвала:

— Споделена тайна не е тайна.

Лойд пък се питаше за отношенията на майка си с графа.

— Сигурно го виждаш непрекъснато в Уестминстър.

— От време на време. Перовете си имат свое крило в двореца, свои ресторанти и барове и обичайно се срещаме с тях по уговорка. През нощта Лойд беше твърде изненадан и смутен, за да си даде сметка какви чувства изпитва. Баща му беше

Фиц — аристократ, тори, бащата на Бой и свекърът на Дейзи. Трябваше да е тъжен, ядосан или пък да се потисне? Признанието беше толкова смазващо, че се усещаше вцепенен. Приличаше на тежка травма, при която най-напред няма болка.

Сутрешните новини му дадоха нова храна за размисъл. В малките часове германската армия бе извършила светкавичен удар в западна посока. Въпреки че го предвиждаха, Лойд знаеше — и най-сериозните опити на съюзническото разузнаване не бяха могли да установят точната дата; армиите и на трите малки държави бяха напълно изненадани. Въпреки това те се биеха храбро. — Това сигурно е вярно — изкоментира чичо Били — но Би Би Си така и така ще го каже. Министър-председателят Чембърлейн бе свикал заседание на кабинета, което течеше в момента. Френската армия пък, подсилена от десетте разположени във Франция британски дивизии, отдавна бе разработила план за пресрещане на такова нахлуване и той бе автоматично задействан. Съюзническите войски пресякоха френската граница с Холандия и Белгия от запад и напредваха, за да се срещнат с немците.

Притиснати от съдбоносните новини, семейство

Уилямс взеха автобуса от центъра на града и отидоха до Павилиона, където се провеждаше партийната конференция.

Там научиха и новостите от Уестминстър. Чембърлейн се вкопчил във властта. Били разбра, че премиерът е помолил председателя на Лейбъристката партия Клемънт Атли да стане министър, та по този начин правителството да стане коалиция на трите водещи партии. И тримата бяха ужасени от перспективата. Чембърлейн, умиротворителят, щеше да остане начело на кабинета, а лейбъристите щяха да са длъжни да го подкрепят като коалиционни партньори. Самата мисъл за това беше трудно поносима.

— Какво е казал Атли? — попита Лойд.

— Че ще трябва да се консултира с Националния изпълнителен комитет — отговори Били. — Тоест с нас — Лойд и Били бяха членове на комитета; заседанието му беше насрочено за четири часа следобеда. — Така — добави Етел. — Хайде да се хващаме за работа и разберем каква подкрепа може да има планът на Чембърлейн в Изпълнителния ни комитет.

— Мен ако питаш, никаква — каза Лойд.

— Не бъди толкова сигурен — спря го майка му. — Ще има хора които искат на всяка цена да не допуснат Чърчил във властта. За Лойд следващите няколко часа минаха в непрекъснати политически ходове — разговори с членовете на Комитета, с техните приятели и сътрудници, из кафенетата и баровете на Павилиона и покрай морския бряг. Не хапна нищо за обяд, но изпи толкова чай, та му се стори, че може да потъне. Беше разочарован, че не всички споделят възгледите му за Чембърлейн и Чърчил. Имаше останали неколцина пацифисти от предишната война, които искаха мир на всяка цена и одобряваха политиката на премиера. От друга страна, уелските депутати все още мислеха за Чърчил като за вътрешния министър, изпратил военни части да потушат една миньорска стачка в Тонипанди. Това е било преди тридесет години, но Лойд научаваше, че в политиката спомените могат да траят дълго. В три и половина Лойд и Били минаха под свежия бриз по морския бряг и влязоха в хотела Хайклиф, където щеше да се проведе заседанието. Смятаха, че мнозинството е против предложението на Чембърлейн, но не можеха да бъдат напълно сигурни, и Лойд все още се тревожеше за резултата. Влязоха в залата и седнаха на дългата маса заедно е останалите членове на Комитета. Точно в четири влезе председателят на партията. Клемънт Атли беше слаб, спокоен, непретенциозен човек, спретнато облечен, плешив и с мустаци. Приличаше на адвокат — баща му е бил такъв — и хората обикновено го подценяваха. Със своя сух и неемоционален маниер той обобщи пред Комитета събитията от последните двадесет и четири часа, включително предложението на Чембърлейн за коалиционен кабинет.

След това попита:

— Трябва да ви задам два въпроса. Първият е — ще служите ли в коалиционно правителство с министър-председател Невил Чембърлейн? Хората около масата високо извикаха „Не!“, посилно, отколкото Лойд беше очаквал. Той се зарадва.

Чембърлейн, приятелят а фашистите, предателят на Испания, бе свършен. На света имаше някаква справедливост.

Лойд си отбеляза и как ловко ненастоятелният Атли контролираше заседанието. Той не повдигна въпроса за общо обсъждане; не попита — какво да правим? Не остави на хората възможност да показват неувереност и колебливост. По скромния си начин изправи всички до стената и ги застави да избират. И Лойд разбираше, че полученият отговор е бил неговото желание.

Атли попита отново:

— Тогава вторият въпрос е — ще служите ли в коалиция под управлението на друг министър-председател? Отговорът не беше толкова звучен, но беше „Да“. Лойд се огледа и му стана ясно, че почти всички насядали на масата хора бяха „за“. Дори и да имаше хора на противното мнение, те не поискаха гласуване. — В този случай — продължи Атли — аз ще съобщя на Чембърлейн, че партията ни ще участва в коалиционно правителство, но само ако той подаде оставка и бъде назначен друг министър-председател.

Около масата се понесе одобрителен шепот.

Лойд обърна внимание колко внимателно Атли избягна да ги пита кой според тях трябва да бъде новият премиер.

Господин Атли заключи:

— Отивам да проведа телефонен разговор с „Даунинг“ №10.

И излезе от стаята.

VIII

Същата вечер, в съгласие с традицията, Уинстън Чърчил беше повикан в Бъкингамския дворец и кралят го помоли да стане министър-председател. Лойд възлагаше големи надежди на Чърчил, въпреки членството на последния в Консервативната партия. През уикенда новият премиер взе решението си. Той сформира петчленен Военен кабинет, в който влизаха Клемънт Атли и Артър Грийнуд, съответно председателят и заместник-председателят на Лейбъристка та партия. Профсъюзният водач Ърнест Бевин стана министър на труда. Лойд бе на мнение, че Чърчил възнамерява да създаде наистина многопартийно правителство. Лойд опакова багажа си, за да може да хване влака за Абъроуен. Стигнеше ли там, очакваше бързо да го разпределят, вероятно за Франция. Но на него му трябваха само час или два. Отчаяно искаше да узнае причината за поведението на Дейзи от миналия вторник. Знаеше, че скоро ще я види и това само засилваше нетърпението му и желанието му да разбере. Междувременно германската армия се придвижваше през Холандия и Белгия и преодоляваше ожесточената съпротива с бързина, която смайваше Лойд. В неделя вечерта Били говори по телефона със свой познат в Министерството на войната; след това той и Лойд взеха стар училищен атлас от собственичката на пансиона и проучиха картата на Северозападна Европа. Показалецът на Били тегли черта от Дюселдорф през Брюксел и Лил. — Немците удрят по най-уязвимата част на френската отбрана — северната част от границата с Белгия — пръстът му продължи да се движи по страницата. — Южна Белгия свършва в Ардените — широка зона хълмист и горист терен, практически непроходим за модерните механизирани армии. Така твърди приятелят ми във Военното министерство.

Пръстът поднови движението си.

— Но по на юг, френско-немската граница е защитена от фортификационна система, известна като Линията Мажино — тя достига до Швейцария.

Показалецът се завърна в горната част на страницата.

— Но между Белгия и Северна Франция няма укрепления.

Лойд беше изненадан.

— Никой ли не е помислил по този въпрос досега?

— Разбира се, че е било помислено. Имаме и стратегия за случая — Били понижи глас. — Нарича се План „Д“. Повече не можем да го считаме за секретно, понеже вече го прилагаме на практика. Най-добрите части от френската армия плюс целият Британски експедиционен корпус навлизат в Белгия през границата. Те ще установят здрава отбранителна линия по реката Дил. Това ще спре немското настъпление.

Трова не успокои Лойд.

— Тоест ние отделяме половината си сили за План „Д“?

— Трябва да сме сигурни, че ще проработи.

— По-добре да проработи.

Прекъсна ги собственичката на пансиона — тя връчи на господин лейтенанта телеграма. Трябва да беше от армията. Той беше оставил на полковник Елис-Джоунс адреса, преди да излезе в отпуск; даже се изненада, че не е получил съобщението по-рано. Скъса плика. Телеграмата гласеше:

Нямаше да се връща в Тай Гуин. Саутхамптън беше едно от най-големите британски пристанища, обичайна точка за дебаркиране на континента; намираше се на брега само на няколко мили от Борнмут, може би на един час с влак или автобус. С болка в сърцето Лойд разбра, че няма да види Дейзи утре. Може би така и нямаше да научи какво искаше да му каже тя. Сбогуването A BIENTOT на полковник Елис-Джоунс утвърждаваше очевидното.

Лойд отиваше във Франция.

I

Ерик фон Улрих прекара първите три дни от френската кампания посред задръстване. Той и приятелят му Херман Браун служеха в медицинска част, придадена към Втора танкова дивизия. При преминаването през Южна Белгия не видяха бойни действия — само миля след миля хълмове и дървета. Дадоха си сметка, че се намират в Ардените. Движеха се по тесни пътища, много от тях направо без настилка, и някой повреден танк можеше да сътвори петдесеткилометрова опашка след себе си за отрицателно време. Стояха неподвижни във върволици по-дълго, отколкото се движеха. Луничавото лице на Херман бе изкривено от притеснена гримаса; той промърмори на Ерик полугласно, така че никой друг да не може да чуе:

— Това е глупаво!

— Не бъди толкова глупав и не говори така — бил си в Хитлеровата младеж — заговори тихо Ерик. — Имай вяра във фюрера. Не беше достатъчно ядосан, за да издаде приятеля си. Тръгнеха ли, придвижването биваше неудобно и болезнено. Седяха на твърдия дървен под на армейски камион, докато возилото подскачаше по коренищата на дърветата и заобикаляше дупките на пътя. Ерик жадуваше за битка, само и само да може да излезе от проклетия камион.

Херман запита на по-висок глас:

— Какво правим тук?

Началникът им, доктор Райнер Вайс, седеше на истинска седалка до шофьора. — Следваме нарежданията на фюрера, които, разбира се, винаги са правилни. Произнесе думите си с каменно лице, но Ерик нямаше съмнение, че е саркастичен. Майор Вайс, слабичък чернокос и очилат мъж, често говореше цинично за правителството и военните, но винаги тъй енигматично, че нищо не можеше да послужи за доказателство срещу него. А и в този момент армията не можеше да си позволи да загуби добър лекар. В камиона седяха още двама санитари и двамата по-големи от Ерик и Херман. Единият, Кристоф, имаше по-добър отговор на питането на Херман. — Може би французите не очакват да ги атакуваме тук, понеже теренът е много труден.

Приятелят му Манфред добави:

— Предимството на изненадата ще е на наша страна и ще имаме насреща си слаба отбрана.

Вайс саркастично заключи:

— Благодаря и на двама Ви за лекцията по тактика — беше много поучително.

Но не каза, че са сбъркали.

Въпреки всичко, за учудване на Ерик все още имаше хора, които не вярваха във фюрера. Семейството му продължаваше да си затваря очите за победите на партията. Баща му, някога човек с положение и власт, беше жалка фигура. Вместо да се радва на завладяването на варварска страна като Полша, той мрънкаше за лошото третиране на поляците — за което трябва да беше чул от незаконно слушана чужда радиостанция. Такова нещо можеше да докара неприятности на всички тях, включително и на Ерик, който беше виновен, задето не докладва на местния блоков отговорник на партията. Майката на Ерик не беше по-различна. Непрекъснато изчезваше някъде с малки пакети пушена риба и яйца. Не обясняваше нищо, но синът й беше сигурен, че ги носи на госпожа Ротман — нейният съпруг, евреин, вече нямаше право да практикува медицина. Въпреки това, Ерик пращаше у дома голяма част от армейската си заплата — знаеше, че родителите му ще гладуват и ще студуват, ако не го направи. Не приемаше политическите им възгледи, но ги обичаше. Те изпитваха абсолютно същото по отношение на него. Сестра му Карла искаше да стане лекар като него; направо беше побесняла, когато й демонстрираха, че в днешна Германия това е мъжка работа. Сега тя се учеше за медицинска сестра — много по-подходящо за едно немско момиче. И тя помагаше на родителите им с нищожната си заплата. Ерик и Херман най-напред искаха да постъпят в пехотни поделения. Представата им за битката бе да тичат срещу врага, да стрелят с пушка, да убиват или да бъдат убити за родината. Ала нямаше да убиват никого. И двамата имаха по една година в медицинската академия — такава подготовка не биваше да се похабява, тъй че ги направиха санитари. Четвъртият ден в Белгия — понеделник, тринадесети май — премина като първите три до следобеда. Над рева и ръмженето на стотици двигатели на танкове и камиони те започнаха да дочуват друг, по-висок звук. Ниско над главите им летяха самолети и хвърляха бомби по някого не особено надалеч. Ерик си гърчеше носа от миризмата на експлозивите. Спряха за следобедната почивка на възвишението над една лъкатушна речна долина. Майор Вайс им съобщи, че реката е Мьоз и че се намират на запад от града Седан. Значи бяха навлезли във Франция. Над тях един след друг прореваваха самолетите на Луфтвафе, снишаваха се към разположената на няколко мили река и бомбардираха и обстрелваха разпръснатите по бреговете селца, където се предполагаше, че се намират френските отбранителни позиции. От безчетните пожари из разрушените къщички и хамбари се издигаше дим. Обстрелът беше непрекъснат и Ерик почти съжали хората, приклещени в този ад. За пръв път виждаше битка. Скоро щеше да се включи в нея и може би някой млад френски войник щеше да погледне от безопасната си позиция и да изпита съжаление към осакатяваните и убивани немци. От мисълта сърцето на Ерик заблъска като голям барабан в гърдите му. Погледна на изток, където подробностите от пейзажа се губера заради разстоянието; можеше да види самолетите като петънца и издигащите се през въздуха стълбове дим; разбра, че битката се води на няколко мили по-нататък по реката. Докато гледаше, въздушната бомбардировка свърши, самолетите свърнаха, насочиха се на север към дома и прелитайки над своите, размахаха криле, за да им пожелаят късмет. По-близо до Ерик, на простиращата се до реката плоска равнина, немските танкове влязоха в бой. Бяха на две мили от неприятеля, но френската артилерия вече ги обстрелваше от града. Ерик се изненада, че толкова много артилеристи са оцелели от въздушния обстрел. Но сред руините проблясна огън, над нивите се разнесе оръдеен гърмеж и падащите снаряди надигнаха фонтани от френската пръст. Ерик видя един танк да експлодира от пряко попадение — от отворилия се кратер изхвърчаха пушек, метал и телесни части; на младия санитар му прилоша. Френският обстрел обаче не спря настъплението. Танковете неумолимо пълзяха към реката източно от града, който според Вайс се наричал Доншери. Следваше ги пехотата, пеша и в камиони.

Обади се Херман:

— Въздушната атака не е била достатъчна. Къде е нашата артилерия? Трябват ни, за да унищожат тежките оръдия от града и да дадат на танковете и пехотата ни възможност да прекосят реката и да установят предмостие. Ерик искаше да го халоса, за да прекрати мрънкането му. Предстоеше им да почнат работа — трябваше да са положително настроени!

Вайс обаче изкоментира:

— Прав сте, Браун — но нашите артилерийски муниции са на сред Арденските гори. Имаме само четиридесет и осем снаряда. Покрай тях претича някакъв червендалест майор и се развика:

— Изнасяйте се оттук! Изнасяйте се оттук!

Майор Вайс посочи с ръка и разпореди:

— Ще настаним превързочния си пункт по на изток, при оная селска къща. Ерик забеляза нисък и сив покрив на около осемстотин ярда от реката.

— Хайде, движение!

Скочиха в камиона и се понесоха с рев надолу по хълма. Щом достигнаха равното, свърнаха наляво по един черен път. Ерик се питаше какво ли щяха да направят със семейството, обитаващо бъдещата армейска болница. Може би щяха да ги изхвърлят от дома им и да ги разстрелят, ако създават неприятности. Но къде щяха да отидат тези хора? Намираха се посред бойно поле. Безпокойството му излезе безпочвено — обитателите вече си бяха тръгнали. Ерик установи, че постройката беше на половин миля от най-ожесточения сблъсък. През ума му мина, че няма смисъл от създаването на превързочен пункт в обсега на вражеските оръдия. — Носачите да тръгват — извика Вайс. — Когато се върнете, ние вече ще сме готови. Ерик и Херман хванаха една сгъваема носилка и комплект за първа помощ от камиона с медицинските материали и се насочиха към боя. Кристоф и Манфред бяха току пред тях; следваха ги десетина от другарите им. „Ето“, помисли си въодушевено Ерик; „това е шансът ни да станем герои. Кой ще остане хладнокръвен под огъня и кой ще се паникьоса, ще изпълзи до някоя дупка и ще се скрие в нея?“ Тичаха през нивите до реката. Дистанцията беше дълга; на връщане, с някой ранен, щеше да им се стори още по-дълга. Подминаха обгорели танкове, но нямаше оцелели; Ерик връщаше поглед от размазаните по разкривения метал обгорени човешки останки. Около тях падаха снаряди, макар и не много — реката беше слабо отбранявана, а въздушната атака извади от строя много оръдия. Независимо от това, за пръв път в живота му някой стреляше по Ерик; обзе го абсурдният детински импулс да закрие очите си с ръце, но въпреки това не спря да тича напред.

Тогава пред тях падна снаряд.

Чу се страховит тътен и земята се разтресе, сякаш някакъв великан бе тропнал с крак. Кристоф и Манфред бяха улучени пряко — Ерик видя как телата им хвръкват във въздуха като в безтегловност. Ударната вълна го повали. Както лежеше по гръб на земята, засипа го пръст от експлозията, но остана невредим. Изправи се. Точно пред него бяха обезобразените тела на Кристоф и Манфред. Кристоф лежеше като счупена кукла; изглежда всичките му крайници бяха извадени от ставите. Главата на Манфред бе отделена от тялото и стоеше до обутите в ботуши крака. Ужасът парализира Ерик. В медицинската академия не му се беше налагало да работи с осакатени и кървящи тела. Бе свикнал с труповете в часовете по анатомия — на двама студенти се падаше един, а той и Херман бяха работили с тялото на съсухрена старица; беше гледал и как разрязват живи хора на операционната маса. Нищо от това не го беше подготвило за такива работи.

Искаше само да избяга.

Обърна се. В ума му не бе останало нищо, освен страх. Закрачи с дълги и уверени стъпки по обратния път към гората, далеч от битката.

Херман го спаси. Той застана пред Ерик и произнесе:

— Какво правиш? Не постъпвай глупаво!

Ерик продължи напред и опита да подмине приятеля си. Херман го удари наистина здраво в стомаха, Ерик се сгъна и падна на колене. — Не бягай! — притеснено продължи Херман. — Ще те разстрелят като дезертьор! Стегни се! Покрай опитите да поеме дъх, Ерик дойде на себе си. Разбра, че не може да избяга, че не бива да дезертира и че трябва да остане тук. Постепенно силата на волята му надви страха. Изправи се на крака.

Херман го гледаше внимателно.

— Извинявай — произнесе Ерик. — Паникьосах се. Вече съм наред.

— Вземай носилката и да вървим.

Ерик хвана сгънатата носилка, постави я на рамо, обърна се и затича. Когато приближиха реката, двамата се озоваха сред пехотинците. Някои вадеха надути гумени лодки от каросериите на камионите и ги носеха към водата, а танковете опитваха да ги прикрият със стрелба по френските позиции. Ерик обаче скоро осъзна, че това е загубена битка — французите бяха зад стените и вътре в сградите, а немската пехота беше на открито на речния бряг. Пуснеха ли някоя лодка във водата, тя веднага попадаше под силен картечен огън. По-нагоре реката свиваше надясно, тъй че пехотата не можеше да излезе от обсега на французите, без да се отдалечи прекалено много.

На земята вече имаше много убити и ранени.

— Да вземем този — решително произнесе Херман и Ерик се наведе. Развиха носилката си на земята до един стенещ пехотинец. Ерик му поднесе вода от манерката, както бе научен. Лицето ца мъжа бе покрито с повърхностни рани, а ръката му — отпусната. Ерик предположи, че го е ударил картечният огън, като за щастие не е засегнал жизненоважните области. Не видя кървава струя и затова не опитаха да превържат раните му. Положиха мъжа на носилката, вдигнаха я и се понесоха към превързочния пункт. При придвижването раненият надаваше агонизиращи викове; когато спряха, той извика: „Давайте, давайте!“ и стисна зъби. Носенето на човек на носилка се оказа не толкова лесно, колкото изглеждаше. Още на половината път на Ерик му се стори, че ръцете му ще се откачат; можеше да види обаче, че пациентът им изпитва по-голяма болка и просто продължи да тича. С облекчение отбеляза, че около тях не падат повече снаряди. Французите съсредоточаваха огъня си на речния бряг и опитваха да попречат на немците да прекосят реката. Най-накрая Ерик и Херман достигнаха къщата с товара си. Вайс беше подготвил мястото — стаите разчистени от ненужни мебели, на пода отбелязани места за пациентите, кухненската маса подредена за операции. Показа на двамата къде да оставят ранения и ги изпрати за още един. Тичането обратно към реката беше по-лесно — нямаха товар и се движеха по лек наклон. Докато наближаваха брега, Ерик уплашено се питаше дали няма да се паникьоса отново. С трепет видя, че сражението се развива зле — по средата на реката имаше няколко пробити лодки; по брега лежаха много повече тела. На отсрещния бряг обаче нямаше немци.

Херман започна:

— Това е катастрофа. Трябваше да се изчака артилерията!

Гласът му звучеше пискливо.

Ерик му възрази:

— Тогава щяхме да изгубим предимството на изненадата и французите щяха да имат време да доведат подкрепления; дългото минаване през Ардените щеше да е безсмислено.

— Както и да е, това не води доникъде.

Дълбоко в себе се Ерик започваше да се пита дали плановете на фюрера наистина бяха безпогрешни. Мисълта отслаби решимостта му и заплашваше напълно да го извади от строя. За късмет нямаха време за повече разсъждения. Спряха се край човек с почти цял откъснат крак. Беше приблизително на тяхната възраст — двадесет — с бледа луничава кожа и медночервена коса. Десният му крак беше като разкъсан чукан в средата на бедрото. За тяхна изненада човекът беше в съзнание и ги изгледа, сякаш бяха ангели. Ерик намери точката за натиск в слабините и спря кръвта, а Херман извади турникета и го сложи. После положиха ранения на носилката и затичаха назад. Херман беше лоялен немец, но понякога позволяваше на отрицателните чувства да го овладеят. Ерик пък внимаваше да не изразява подобни емоции, дори и да ги изпитва. По този начин той не понижаваше ничий дух и се пазеше от неприятности. Не можеше да не се замисля обаче. Явно преминаването през Ардените не даде на немците очакваната лесна победа. Отбраната по Мьоз не беше кой знае какво, но французите се биеха ожесточено. Нима първата му среща с боя щеше да разруши вярата му в неговия фюрер? Самата мисъл го уплаши. Питаше се дали немските части на изток са малко по-добре. Първа и десета танкова дивизии бяха точно до втора, дивизията а Ерик, когато доближаваха границата.

Май именно те би трябвало да атакуват нагоре по реката.

Ръцете вече го боляха непрестанно.

За втори път се връщаха в превързочния пункт. Вече беше много натоварено и се работеше с трескава бързина. На пода не беше останало място от стенещи и викащи мъже, навсякъде кървави превръзки, Вайс и асистентите му бързо се местеха от едно осакатено тяло на друго. Ерик никога не беше и помислял, че е възможно толкова страдание да се събере на толкова малко място. Някак си, когато фюрерът говореше за войната, през ума на Ерик не минаваха такива работи. Тогава той забеляза, че очите на пациента му са затворени.

Майор Вайс потърси пулса му и заключи рязко:

— Оставете го в плевника — и ви моля да не губите време да ми носите мъртъвци! На Ерик му идеше да заплаче от безсилие и от болката в ръцете; започваха да го болят и краката. Оставиха тялото в плевника и видяха вътре още десетина мъртви млади мъже. Това беше по-лошо от всички предвиждания. При размислите си за битките си беше преставял смелост пред лицето на опасността, стоицизъм при страданието, героизъм при нещастието. Днес виждаше агония, писъци, сляп ужас и пълна липса на вяра в разумността на мисията.

Върнаха се при реката.

Слънцето вече залязваше, а и нещо на бойното поле се беше изменило. От отсрещния бряг на реката обстрелваха френските защитници на Доншери. Ерик предположи, че по-нагоре по течението Първа танкова дивизия е имала повече късмет и си е изградила предмостие на южния бряг; сега идваше на помощ на хората по фланговете си. Явно тази дивизия не бе зарязала мунициите си в гората. Окуражени, Ерик и Херман измъкнаха още един ранен. При връщането им в превързочния пункт им дадоха по едно тенекиено канче хубава супа. Десет минути почивка при пиенето на супата — и на Ерик му се прииска да легне и да спи цяла нощ. С огромно усилие се изправи, хвана своя край на носилката и затича към бойното поле. Сега съзряха друга сцена. Танковете прекосяваха реката на салове. Немците на далечната страна бяха подложени на тежък огън, но му отвръщаха с помощта на подкрепленията от Първа танкова. Ерик разбра, че неговата армия все пак има възможност да постигне целта си. Окрили се и започна да се срамува, задето се е усъмнил във фюрера. Двамата с Херман продължиха да спасяват ранени, час след час, докато не забравиха какво значи да не те болят ръцете и краката. Някои от ранените бяха в безсъзнание, някои им благодаряха, други ги ругаеха; много просто крещяха; някои оживяваха, други умираха. Към осем часа вечерта имаше немско предмостие на отсрещния бряг на реката; към десет часа то вече беше сигурно. Когато се спусна мрак, сражението спря. Ерик и Херман продължиха да прибират ранени от бойното поле. Последния пренесоха в полунощ. После легнаха под едно дърво и заспаха от изтощение. На следващия ден те двамата, заедно с останалите от Втора танкова, се обърнаха на запад и пробиха през остатъците от френската отбрана. Два дни по-късно бяха на петдесет мили по-напред, на реката Оаз, и се придвижваха бързо през незащитената територия. На двадесети май, седмица след неочакваната им поява от Арденските гори, те достигнаха брега на Ламанша.

Майор Вайс обясни всичко на Ерик и Херман:

— Виждате ли, атаката ни срещу Белгия е била маньовър за заблуда на противника. Целта е била да примами французите и англичаните в капана. Нашите танкови дивизии са били челюстите му и сега противниците ни са между зъбите ни. Голяма част от френската армия и почти целият Британски експедиционен корпус са в Белгия, обкръжени от германската армия. Те са откъснати от снабдяване и подкрепления, безпомощни са — и са победени.

Ерик тържествено произнесе:

— Та това е бил планът на фюрера!

— Да — отговори му Вайс, и Ерик както обикновено не можеше да каже дали е искрен. — Никой не мисли като фюрера!

II

Лойд Уилямс се намираше на някакъв футболен стадион, някъде между Кале и Париж. Заедно с него имаше още хиляда или повече британски военнопленници. Нямаха укритие от изгарящото юнско слънце, но се радваха на топлите нощи, понеже нямаха одеяла. Нямаше и тоалетни, нито вода за миене. Лойд копаеше дупка с ръце. Беше организирал някои от уелските миньори, за да направят тоалетни в единия край на футболното игрище и работеше с тях, за да им покаже готовността си. Присъединиха се още мъже, които нямаха нищо друго за правене и скоро стотина души помагаха. Когато един от пазачите доближи, за да види какво става, Лойд му обясни. — Говориш добър немски — любезно отбеляза войникът. — Как се казваш?

— Лойд.

— Дитер.

Лойд реши да се възползва от скромната проява на приятелско отношение. — Можем да копаем по-бързо, ако имаме инструменти.

— За какво такова бързане?

— По-добрата хигиена ще е от полза и за вас, и за нас.

Дитер сви рамене и подмина.

Лойд се чувстваше доста негероичен. Не бе участвал в битка. Уелските стрелци бяха изпратени във Франция като резерви, за да облекчат натоварването на други поделения в очакваното дълго сражение. Но на немците им бяха потребни само десет дни, за да разгромят ядрото на съюзническата армия. Много от победените британски войски бяха евакуирани у дома от Кале и Дюнкерк, но хиляди не стигнаха до корабите — Лойд беше един от тях. Изглежда немците вече настъпваха на юг. Доколкото знаеше, французите продължаваха да се бият; най-добрите им войски обаче бяха унищожени в Белгия. Охраняващите ги немци изглеждаха тържествуващи — сякаш победата им беше вързана в кърпа. Лойд беше военнопленник, но колко дълго щеше да остане такъв? В момента британското правителство трябва да беше подложено на мощен натиск, за да сключи мир. Чърчил нямаше да го стори, но той бе бунтар, различен от останалите политици и можеше и да бъде отстранен от поста си. За хора като лорд Халифакс нямаше да е трудно да сключат мир с нацистите. „Това се отнася“ — с горчивина размишляваше лейтенант Уилямс — „и за заместник-министъра на външните работи граф

Фицхърбърт“, когото вече знаеше, че е негов баща.

Дойдеше ли скоро мирът, нямаше да е военнопленник дълго време. Можеше да го изкара тук, на този френски стадион. Щеше да се прибере у дома измършавял и изгорял от слънцето, но инак невредим. Продължеше ли Британия да воюва, работата щеше да е различна. Последната война бе продължила повече от четири години. За Лойд мисълта да загуби четири години от живота си във военнопленнически лагер бе непоносима. Реши, че за да се спаси от това, ще опита да избяга.

Появи се Дитер с шест лопати.

Лойд ги раздаде на най-силните мъже и работата потръгна по-бързо. В някакъв момент пленниците трябваше да бъдат прехвърлени в постоянен лагер. Това щеше да е моментът на бягството. На основата на испанския си опит, Лойд предположи, че армията няма да се занимава много с охраняването на пленниците. Ако някой искаше да се измъкне, можеше или да успее, или да го убият; и в двата случая, едно гладно гърло по-малко. Изкараха остатъка от деня в довършване на тоалетните. Освен че подобри хигиената, работата повдигна духа на хората; през нощта Лойд лежеше, гледаше звездите и мислеше за други дейности, които би могъл да организира. Реши да проведе атлетическо състезание — Олимпиада за военнопленници. Той обаче нямаше възможност да го свърши, тъй като на следващата сутрин ги подкараха. В началото не беше сигурен накъде са поели, но скоро стъпиха на двупосочната улица „Наполеон“ и потеглиха на изток. Лойд прецени, че най-вероятно ще изминат пеш целия път до Германия. Знаеше, че бягството оттам ще е много по-трудно. Трябваше да се възползва от тази възможност — и колкото по-скоро, толкова по-добре. Беше уплашен — пазачите им бяха въоръжени — но и решен. Нямаше много автомобилно движение, освен някоя и друга немска щабна кола; пътят обаче гъмжеше от пешеходци, които вървяха в обратното направление. Натоварили покъщнината си в ръчни колички, някои — подкарали и добитъка пред себе си, те явно бяха бежанци; домовете им са били разрушени по време на сражение. „Това е нещо хубаво“, каза си лейтенант Уилямс — „един избягал пленник можеше да изчезне сред тях.“ Охраняваха ги слабо. За колоната от хиляда души отговаряха само десет немци. Те имаха кола и мотоциклет; останалите ходеха пеш или се движеха на велосипеди, които сигурно бяха от местните хора. Независимо от това, отначало бягството изглеждаше безнадеждна работа. Покрай пътищата нямаше живи плетове кат в Англия, които да те направят невидим; канавките бяха твърде плитки, за да може човек да се крие в тях. Беглецът щеше да е лесна мишена за някои добър стрелец. Влязоха в някакво село. Тук за пазачите беше малко по-трудно да наблюдават всеки. Местните хора стояха край колоната и гледаха пленниците. С тях се смеси малко стадо овце. Покрай пътя имаше къщички и магазини. Лойд се оглеждаше с надежда за удобна възможност. Трябваше му място, където да се скрие веднага — отворена врата, пасаж между две къщи или някой храст зад който да се укрие. Освен това трябваше да го направи, когато никой от пазачите не е наоколо. След няколко минути напусна селото, без да е успял да намери възможност. Ядосваше се и си каза да бъде търпелив. Щеше да има още шансове. Пътят до Германия е дълъг. От друга страна — с всеки изминал ден немците щяха да затягат контрола над завоюваната територия, да подобряват организацията си, да наложат полицейски час, пропуски и контролни пунктове и да спрат движението на бежанците. Бягството щеше да е по-лесно в началото и да става по-трудно с течение на времето. Беше горещо; той свали униформената си куртка и вратовръзката. Щеше да се отърве от тях при първа възможност. Вероятно отблизо все още приличаше на британски войник със своите панталони и риза в цвят каки; надяваше се, че от разстояние няма да е толкова очевидно. Минаха през още две села и стигнаха до малко градче. Лойд нервно си каза, че то ще предостави няколко пътя за бягство. Разбираше, че част от него се надява да няма подходяща възможност и да не се излага на опасност пред карабините. Дали вече не привикваше с пленничеството? Беше много лесно да продължиш да маршируваш с подбити крака, но в безопасност. Трябваше да се отърси от това. За съжаление, пътят вътре в града беше широк. Колона се движеше по средата и от двете й страни оставаха широки пространства, които трябваше да бъдат пресечени, преди някой беглец да може да се скрие. Някои от магазините бяха затворени; в някои прозорците и вратите бяха обковани с дъски, но Лойд виждаше улички с обещаващ вид, кафенета с отворени врати, църква — но не можеше да се добере до тях, без да го забележат. Наблюдаваше лицата на гражданите, които ги гледаха. Бяха ли им симпатични? Щяха ли да си спомнят, че тези мъже са се били за Франция? Или щяха да са разбираемо уплашени от немците и да откажат да се изложат на опасност? Вероятно и едното, и другото. Някои биха рискували живота си, за да помогнат, други веднага биха го предали на немците. А той нямаше да може да установи разликата навреме. Стигнаха до центъра на града. Вече изпуснах половината от възможностите си, каза си той. Трябва да действам. Видя един кръстопът по-нагоре. Движението чакаше, за да свие наляво; пътят му беше зает от маршируващите мъже. Лойд видя един цивилен пикап сред колите на опашката. Прашен и очукан, изглежда принадлежеше на някой строител или пътен работник. Каросерията бе отворена, но Лойд не можеше да погледне вътре — страните й бяха високи. Реши, че може да успее да се набере на страната и да се прехвърли през нея в камиона. Окажеше ли се вътре, нито минувачите, нито пазачите можеха да го видят; обаче хората, които гледаха от прозорците на сградите покрай улиците, щяха да го забелязват отлично. Щяха ли да го издадат?

Доближи камиона.

Погледна назад. Най-близкият от пазачите беше на двеста ярда зад него. Погледна напред. Двадесет ярда пред него се намираше един от пазачите, който беше с велосипед.

Обърна се към човека до него:

— Ще я подържиш вместо мен, нали?

И му подаде куртката си.

Изравни се с предницата на камиона. На кормилото седеше мъж с отегчен вид в работни дрехи и с барета; от устната му висеше цигара. Лойд го подмина. Достигна страната на камиона. Нямаше време отново да проверява пазачите. Без да спира крачка, Лойд постави и двете си ръце на страната на камиона, набра се, прехвърли последователно и двата си крака и падна вътре, като се удари в пода на каросерията; звукът му се стори ужасно силен, въпреки трополенето на хиляда чифта крака. Незабавно се притисна към пода. Лежеше неподвижно и следеше за викове на немски, ръмженето на приближаващ мотоциклет или пушечен изстрел. Чуваше неравномерното пърпорене на мотора на камион, тропането и тътренето на краката на военнопленниците, шумовете от движението и жителите на малкото градче. Беше ли му се разминало? Огледа се, без да вдига глава. Около него в камиона имаше кофи, дъски, стълба и ръчна количка. Надяваше се на чували, за да се покрие, но такива нямаше. Чу мотоциклет. Изглежда, спираше наблизо. После само на няколко инча от главата му някой заговори на френски със силен немски акцент:

— Къде отиваш?

С разтуптяно сърце Лойд установи, че някой от пазачите говори с шофьора. Щеше ли войникът да погледне в каросерията? Чу отговора на шофьора — гневен поток бърза френска реч, която Лойд не можеше да разгадае. Почти сигурно и немският войник не можеше да го разбере. Той повтори въпроса си. Лойд погледна нагоре и видя две жени на висок прозорец над улицата. Гледаха го, направо зинали от изненада. Едната го сочеше; ръката й стърчеше от отворения прозорец. Лойд опита да срещне погледа й. Без да става, той поклати ръка в отрицателен жест. Тя схвана. Изведнъж прибра ръката си и закри уста с длан, сякаш ужасено разбра, че посочването й може да се окаже смъртна присъда. Лойд искаше и двете жени да се махнат от прозореца, но надеждата му бе прекалена — и двете продължиха да зяпат. Тогава мотоциклетистът явно реши да не продължава с разследването, защото миг по-късно моторът изръмжа и се отдалечи. Тропането на краката утихна. Пленниците бяха отминали. Свободен ли бе Лойд? Скоростите изтрещяха и камионът тръгна. Лойд усети, че машината свърна и увеличи скоростта. Лежеше, без да мърда, твърде уплашен, за да се движи. Гледаше как преминават покривите на къщите и следеше да не го забележи някой друг, въпреки че не знаеше какво да направи, ако това стане. За да се окуражи, си каза, че всяка изминала секунда го отдалечава от пазачите. За негово разочарование, камионът спря съвсем скоро. Двигателят бе изключен, после шофьорът отвори вратата и я затръшна. После — нищо. За миг Лойд остана неподвижен, но шофьорът не се върна. Лейтенант Уилямс погледна към небето. Слънцето беше високо — сигурно преваляше пладне. Шофьорът вероятно обядваше. Лойд обаче продължаваше да е видим от високите прозорци от двете страни на улицата. Останеше ли на сегашното си място, рано или късно щяха да го забележат; не можеше и да каже какво би станало тогава. Видя една завеса на таванско прозорче да помръдва и това го изпълни с решимост. Изправи се и погледна над преградата на каросерията. По улицата вървеше господин в делови костюм; той погледна любопитно, но не се спря. Лойд се изкатери по преградата и скочи на земята. Намери се току пред един бар-ресторант. Явно шофьорът бе дошъл тук. За свой ужас видя двама мъже в немски униформи — те седяха на една от масите на витрината с чаши бира в ръцете. По някакво чудо те не го погледнаха.

Той бързо се отдалечи.

Вървеше и се оглеждаше напрегнато. Всички, които го срещаха, го гледаха особено — те много добре знаеха какъв е той. Една жена изпищя и избяга. Лойд осъзна, че в следващите няколко минути трябва да смени панталоните и ризата в цвят каки с нещо по-френско. Един млад мъж го хвана за ръката. — Елате с мен — произнесе той на английски със силен френски акцент. — Ще Ви помогна да се скриете. И свърна в една странична улица. Лойд нямаше основание да му вярва, но се налагаше да вземе мигновено решение и той го последва. — Оттук — каза човекът и въведе Лойд в малка къща. В необзаведена кухня седеше млада жена с бебе. Мъжът се представи като Морис, жената бе неговата съпруга — Марсел, а бебето — дъщеря им Симон. Лойд си позволи момент на облекчение. Беше избягал от немците! Все още бе в опасност, но поне далеч от улиците и в приятелски дом. Безукорният литературен френски, усвоен от Лойд в училище и в Кембридж, бе станал по-разговорен при излизането му от Испания и особено през двете седмици гроздобер в Бордо.

— Много сте мил — започна той. — Благодаря Ви.

Морис отвърна на френски, явно облекчен, че не се налага да говори на английски:

— Предполагам, че бихте хапнали.

— Със сигурност.

Марсел бързо отряза няколко филии от голям самун хляб и ги постави на масата заедно е бучка сирене и бутилка вино без етикет. Лойд седна и лакомо занагъва. — Ще Ви дам стари дрехи — продължи Морис. — Освен това обаче трябва да опитате да ходите по различен начин. Вървяхте и се озъртахте толкова напрегнато и с такова любопитство, все едно че носехте на врата си знак с надпис „посетител от Англия“. По-добре е да тътрите крака и да гледате към земята. — Ще го запомня — каза Лойд с пълна с хляб и сирене уста. Имаше малка книжна лавица с френски преводи на Маркс и Ленин. Морис забеляза как Лойд ги гледа и обясни:

— Бях комунист до пакта между Хитлер и Сталин.

Това вече приключи — и той енергично отсече с ръка. — Независимо от това, трябва да победим фашизма.

— Аз бях в Испания — обясни му Лойд. — Дотогава вярвах в обединения фронт на всички леви партии. Вече не вярвам. Симон заплака. Марсел извади една едра гърда от разкопчаната си рокля и започна да кърми бебето. Лойд си припомни, французойките не страдат от британските превземки по въпроса. Когато свърши е яденето, Морис го отведе на горния етаж. От не твърде пълния гардероб той извади тъмносин гащеризон, светлосиня риза, бельо и чорапи — износени, но чисти. Добротата на този очевидно беден човек порази Лойд. Той нямаше представа как да му каже „благодаря“. — Оставете униформата си на пода — каза му Морис. — Ще я изгоря. На Лойд щеше да му дойде добре да се поумие, но нямаше баня. Предположи, че е в задния двор. Облече новите си дрехи и проучи вида си в окаченото на стената огледало. Сините френски дрехи му стояха по-добре от армейския цвят каки, но все още изглеждаше като англичанин.

Върна се на долния етаж.

Марсел караше бебето да се оригне.

— Шапка — отбеляза тя.

Морис извади типична тъмносиня френска барета и Лойд си я сложи. Тогава домакинът му притеснено изгледа здравите армейски обуща от черна кожа, прашни, но несъмнено висококачествени.

— Издават Ви — каза той.

Лойд не искаше да се разделя с обувките си. Чакаше го много ходене. — Може би ще успеем да ги състарим? — запита той.

— Как? — Морис изглеждаше скептичен.

— Имате ли остър нож?

Морис извади сгъваем нож от джоба си.

Лойд се събу. Проби дупки на бомбетата, а после направи разрези на глезените. Извади връзките и ги наниза отново, но размърдано. Сега вече изглеждаха като нещо, носено от някой несретник, но продължаваха да му стоят удобно; имаха и дебели подметки, които щяха да изтраят много мили.

Морис го попита:

— Къде ще отидете?

Имам две възможности — започна Лойд. — Мога да тръгна на север, към брега, с надеждата да убедя някой рибар да ме прекара през Ла Манша. Мога да тръгна и на югозапад и да мина границата с Испания. Испания бе неутрална и в големите градове все още имаше Британски консулства. Испанският път ми е познат — два пъти съм минавал по него. — Ла Маншът е много по-близо от Испания — разсъди Морис. — Но мисля, че немците ще затворят всички големи и малки пристанища.

— Къде минава линията на фронта?

— Немците превзеха Париж.

Лойд изживя истински потрес. Париж вече бе паднал! — Френското правителство се пренесе в Бордо — Морис сви рамене. — Но ние сме победени. Вече нищо не може да спаси Франция.

— Цяла Европа ще бъде фашистка — добави Лойд.

— Освен Британия. Тъй че трябва да се върнете у дома. Лойд се умисли. Север или югозапад? Не можеше да каже кое ще е по-добро.

Морис продължи:

— Имам приятел, бивш комунист, който продава на селяните храна за добитъка. Днес следобеда отива до едно село на югозапад оттук. Ако решите да отидете в Испания, той може да Ви откара двадесет мили.

Това помогна на Лойд да вземе решение:

— Отивам с него — каза той.

III

Дейзи бе изминала дълъг път, но се беше въртяла в кръг. Когато изпратиха Лойд във Франция, тя беше сломена. Пропусна възможността да му каже, че го обича — дори не го беше целунала! Друга възможност можеше и да не се появи. След Дюнкерк бе официално съобщено, че е изчезнал в битка. Това означаваше, че тялото му не е било открито и разпознато, но и че същевременно не е бил регистриран като военнопленник. Най-вероятно бе мъртъв, разкъсан на неразличими парченца от някой снаряд, или пък лежеше, незабелязан, под развалините на разрушена селска къща. Тя плака дни наред. През следващия месец се навърташе в Тай Гуин с надеждата да чуе нещо повече, но не се получиха други новини. Тогава започна да изпитва вина. Пълно беше с жени в нейното положение, че и по-зле. Някои трябваше да се изправят пред перспективата да гледат две или три деца без мъж, който да издържа семейството. Нямаше право да изпитва съжаление към себе си, само задето мъжът, с когото смяташе да изневери на съпруга си, е изчезнал. Трябваше да се вземе в ръце и да свърши нещо смислено. Съдбата не желаеше тя да е заедно с Лойд — това бе ясно. Вече имаше съпруг и той всеки ден рискуваше живота си. Каза си, че е длъжна да се грижи за Бой. Върна се в Лондон. Отвори къщата в Мейфеър, доколкото можеше с малобройната прислуга, и я превърна в приятен дом за Бой, когато е в отпуск. Трябваше да забрави Лойд и да бъде добра съпруга. Може би дори щеше да забременее отново. Много жени постъпваха на военни работи — в Спомагателните женски части към авиацията; други вършеха селскостопанска работа в Женската териториална армия; други служеха без заплащане в Доброволната женска служба за оповестяване на въздушни нападения. Тук обаче работата беше малко; а и Таймс публикуваше читателски писма с оплаквания, че бездруго службата за оповестяване е просто загуба на пари. Войната в континентална Европа явно беше приключила. Германия победи. Европа беше фашистка от Полша до Сицилия и от Унгария до Португалия. Никъде нямаше битки. Според слуховете британското правителство беше обсъждало условията на мира. Но Чърчил не сключи мир с Хитлер и през лятото започна Битката за Британия. Първоначално цивилното население не бе засегнато кой знае колко. Заглушиха църковните камбани — звънът им трябваше да извести за очакваното нахлуване на германците. Дейзи следваше указанията на правителството и постави кофи с пясък и вода на всички стълбищни площадки за в случай на пожар. От тях обаче нямаше нужда. Немската авиация бомбардираше пристанищата с надеждата да пререже пътищата за снабдяване на Британия. После се прехвърлиха на военновъздушните бази и опитваха да унищожат Кралската авиация. Бой летеше на Спитфайър и се сражаваше с неприятелските авиатори в небесни сблъсъци под погледите на зиналите фермери от Кент и Съсекс. В едно от редките писма до вкъщи той гордо съобщи, че е свалил три немски самолета. В продължение на седмици нямаше отпуск и Дейзи си седеше сама в къщата, която бе изпълнила с цветя за него.

Най-накрая, на седми септември, събота, сутринта

Бой се появи с отпуск за уикенда. Времето беше прекрасно — горещо и слънчево, последното топло време, което хората наричаха циганско лято.

Точно това се оказа и денят, в който Луфтвафе смени тактиката си. Дейзи целуна съпруга си и провери дали в стаята му има чисти ризи и изпрано бельо. От разказите на другите жени смяташе, че войниците в отпуск искаха любов, алкохол и хубава храна — в този ред. С Бой не се бяха любили от помятането. Това щеше да бъде първият път. Изпитваше вина, тъй като мисълта не я привличаше истински. Обаче нямаше да се откаже да изпълни дълга си. Част от нея очакваше той да я събори в кревата още с пристигането си, но господин виконтът не беше толкова закъсал. Съблече униформата си, изкъпа се, изми си косата и се облече отново в цивилен костюм. Дейзи беше наредила на готвача да не пести купоните, за да приготви добър обяд. Бой извади от избата една от най-старите бутилки кларет. Тя беше изненадана и засегната, когато след обяда той заяви:

— Излизам за няколко часа. Ще се върна за вечеря.

Тя искаше да е добра съпруга, но не и да бъде пасивна. — Това е първата ти отпуска от месеци! — възрази тя. — Къде ще ходиш, по дяволите?

— Да разгледам един кон.

Звучеше добре.

— О, чудесно — ще дойда с теб.

— Не, недей. Ако се покажа в компанията на жена, ще решат, че съм мека Мария, и ще вдигнат цената.

Дейзи не можеше да прикрие разочарованието си.

— Винаги съм си мечтала как го правим заедно — купуваме и отглеждаме породисти коне.

— Това нещо не е женска работа.

— О, я стига! — възнегодува тя. — Знам за конете точно колкото теб.

Той изглеждаше раздразнен.

— Може би, но все пак не искам да си около мен, докато се пазаря с ония проклетници — и точка по въпроса.

Тя отстъпи.

— Както искаш — и си излезе от трапезарията.

Инстинктивно усещаше, че лъже. Фронтоваците в отпуск не си мислеха за купуване на коне. Тя бе решена да открие какво точно е намислил. Дори героите трябваше да бъдат верни на жените си. В стаята си обу панталони и ботуши. Бой слезе по централното стълбище до предната врата; тя изтича по задното стълбище, през кухнята, през двора и до старата конюшня. Там нахлузи коженото яке, очилата и каската. Отвори вратата на гаража навътре и изкара мотоциклета си —Триумф Тигър 100, наречен така заради максималната си скорост от 100 мили в час. Задейства го с един удар по педала и с лекота излезе от двора. Тя бързо се прехвърли на мотоциклета при въвеждането на ограниченията за бензина през септември тридесет и девета. Харесваха й свободата и независимостта, които й предоставяше машината. Излезе на улицата тъкмо навреме, за да види как кремавият Бентли Еърлайн на Бой изчезва зад следващия ъгъл.

Тя го последва.

Съпругът й караше през площад „Трафалгар“ и театралния район. Дейзи се държеше на дискретно разстояние, понеже не искаше да бие на очи. В центъра на Лондон все още имаше сериозен трафик — стотици коли се движеха по официална работа. Освен това, дажбите бензин за частни автомобили не бяха прекалено малки, особено за хора, които просто искаха да покарат из града. Бой продължи на изток, през финансовия център. В събота следобед движението тук беше по-малко и Дейзи се постара повече да остане незабелязана. Все пак не можеше да бъде разпозната лесно с очилата и каската. А и Бой не обръщаше много внимание на нещата наоколо — караше с отворен прозорец и пушеше пура. Навлезе в Олдгейт и Дейзи изпита изключително неприятното чувство, че знае защо. Той сви в една от по-малко западналите улици на Ийст Енд и паркира пред хубава къща от осемнадесети век. Наоколо нямаше никакви конюшни — тук не търгуваха със състезателни коне. Толкова за историята му. Дейзи спря мотоциклета си на края на улицата и се загледа. Бой излезе от колата и тръшна вратата. Не се огледа и не потърси номера на улицата — явно е бил тук и преди и знаеше точно къде отива. Тръгна наперено с пурата в уста, изкачи се до входната врата и я отключи.

На Дейзи й се доплака.

Бой изчезна в къщата.

Някъде на изток се чу експлозия.

Дейзи погледна нататък и видя самолети в небето. Днешния ден ли бяха избрали немците, за да бомбардират Лондон? И тъй да е, не я беше грижа. Нямаше да остави Бой да се да се наслаждава на неверността си на спокойствие.

Подкара до къщата и паркира возилото си зад колата му. Свали каската и очилата, качи се до входа и почука.

Чу още една експлозия, този път по-наблизо; после сирените за въздушна тревога подеха мрачната си песен. Вратата се открехна и тя я бутна силно. Млада жена в черна рокля на прислужница изпищя, отстъпи назад и Дейзи влезе. Затръшна вратата зад себе си. Намираше се във вестибюла на обикновена лондонска къща за средната класа, само че украсен в екзотична нотка, с ориенталски килими, тежки завеси и картина с изображение на голи жени в баня. Дейзи отвори най-близката врата и влезе в приемната — оскъдно осветена, кадифените завеси не пропускаха слънчевата светлина. В стаята имаше трима души. Застанала права, смаяно я гледаше жена на около четиридесет години, облечена в широка копринена наметка, но с внимателно положено червило — очевидно майката. Зад нея на канапето само по бельо и чорапогащи седеше момиче на шестнадесет, което пушеше цигара. До момичето седеше Бой; ръката му лежеше на бедрото й над чорапа. Той виновно я дръпна. Жестът беше смехотворен — все едно отместването на ръката му от нея щеше да придаде невинен вид на тази жива картина.

Дейзи възпря сълзите си.

— Обеща ми, че ще ги оставиш! — каза тя. Искаше да е студена и ядосана, като някакъв ангел на отмъщението, но чуваше, че гласът й е просто наранен и тъжен.

Бой почервеня и доби уплашен вид.

— Кой дявол те докара тук?

По-старата изкоментира:

— О, по дяволите, това е жена му.

Дейзи си спомни името й — Пърл; дъщерята пък беше Джоуни. Колко отвратително — да знае имената на такива жени.

Прислужницата дойде до вратата на стаята и обясни:

— Не съм пускала тая мръсница вътре, тя направо влетя покрай мен! Дейзи се обърна към Бой: — Толкова се постарах да направя дома ни хубав и приветлив за теб — и ти все още предпочиташ това! Той започна да говори нещо, но изпитваше затруднения с намирането на думите. В продължение на минута-две ломотеше несвързано. Тогава силна експлозия наблизо разтърси пода, а прозорците издрънчаха.

Прислужницата ги запита:

— Да не сте глухи? Това е въздушно нападение!

Никой не я погледна.

— Слизам в мазето — обяви тя и изчезна.

Всички трябваше да търсят укритие. Но Дейзи имаше да каже нещо на Бой, преди да си тръгне: — Моля те, не влизай повече в леглото ми. Не желая да пипна нещо.

Госпожицата на канапето — Джоуни — започна:

— Та това е само забавление, хубавице. Защо не дойдеш и ти? Може и да ти хареса.

Пърл, по-старата, огледа Дейзи отвсякъде:

— Тялото й си го бива.

Дейзи разбра, че ще продължат да я унижават, ако им даде възможност за това. Без да им обръща внимание, тя се обърна към Бой: — Ти си направил своя избор. А аз взех решението си. Излезе от стаята с високо вдигната глава, въпреки че се усещаше унизена и тежко засегната.

Дочу как Бой произнася:

— По дяволите, каква бъркотия.

„Бъркотия?“, помисли си тя. „Това ли е всичко?“ Излезе през входната врата.

Погледна нагоре.

Небето беше пълно със самолети.

Гледката я накара да трепери от страх. Машините бяха нависоко, на около десет хиляди фута, и все пак сякаш закриваха слънцето. Бяха стотици — дебелите бомбардировачи и тънките като оси изтребители; цялата флотилия изглеждаше разпростряна върху двадесет мили. На изток, в посока на доковете и арсенала в Удич, от бомбардирания участък се издигаха облаци дим. Взривовете се сливаха в непрекъснато бучене, като шума от разярено море. Дейзи си спомни, че миналата сряда Хитлер държа реч в германския парламент, декламираше за злодейските нападения на Кралската авиация срещу Берлин и заплаши като отплата да заличи британски градове. Явно е бил сериозен. Намерението им беше да сравнят Лондон със земята. Така и така денят беше най-лошият в живота й; тя осъзна, че може да се окаже и последният. Не можеше да се върне в тази къща и да използва тяхното скривалище. Трябваше да се измъкне. Трябваше да си отиде вкъщи, където можеше да плаче насаме. Забързано си сложи каската и очилата. Устоя на безумния, но силен порив да се хвърли зад най-близката стена. Яхна мотора и се отдалечи.

Не стигна далеч.

Две улици по-нататък една бомба падна право върху къщата точно пред нея и Дейзи рязко наби спирачките. Видя дупката в покрива, усети удара от експлозията и след няколко секунди видя пламъците вътре — сякаш керосинът от някаква печка се беше разлял и запалил. Миг по-късно навън излезе пищящо момиче на около дванадесет години; косата му гореше; то се затича право към Дейзи. Тя скочи от машината си, свали коженото яке и плътно покри с него главата на детето, за да потуши пламъка. Писъците спряха. Дейзи свали якето. Момичето плачеше. Вече не агонизираше, но бе загубила косата си. Дейзи се огледа по улицата. Дотича мъж със стоманена каска и лента на Оповестяването на въздушни нападения, който носеше тенекиена кутия с белия кръст на Първа помощ.

Момичето погледна Дейзи, отвори уста и извика:

— Майка ми е вътре!

Дежурният от Оповестяването й каза:

— Успокой се, скъпа, нека те погледна.

Дейзи остави момичето с него и изтича до входната врата на къщата. Приличаше на стара постройка, разделена на евтини апартаменти. Горните етажи горяха, но тя успя да влезе в антрето. Помисли малко, изтича до дъното и се намери в кухнята. Там видя жена в безсъзнание на пода и едно бебе в креватче. Грабна детето и изтича навън.

Момичето с изгорялата коса извика:

— Това е сестра ми!

Дейзи й подаде бебето и се върна обратно.

Жената на пода бе твърде тежка, за да може да я вдигне. Дейзи застана зад нея, изправи я до седнало положение, хвана я под ръцете и я издърпа по пода на кухнята и през антрето до улицата. Беше дошла линейка — приспособен автомобил — седан; от задната страна на мястото на каросерията беше поставен платнен покрив с отвор. Човекът от

Оповестяването помагаше да внесат обгорялото момиче в колата. Шофьорът дотърча при Дейзи. И двамата повдигнаха майката и я вкараха в линейката.

Шофьорът се обърна към Дейзи:

— Има ли още някой вътре?

— Не знам!

Той влетя в антрето. В същия момент цялата сграда рухна. Пламналите горни етажи се срутиха чак до партера. Шофьорът на линейката изчезна в този ад.

Дейзи се чу как пищи.

Закри устата си с ръка и се загледа в пламъците; търсеше го, макар че не можеше да му помогне, а и щеше да е самоубийство да опитва.

Човекът от Въздушното оповестяване каза:

— Боже, убиха Алф.

Чу се друга експлозия — на сто ярда от тях на улицата падна бомба.

Мъжът продължи:

— Сега нямам шофьор и не мога да тръгна оттук.

Той погледна и в двете посоки по улицата. Пред някои от къщите имаше малки групички хора, но повечето вероятно бяха в скривалищата.

Дейзи се включи:

— Аз ще шофирам. Къде да карам?

— Можеш ли да караш?

Повечето жени във Великобритания не можеха да шофират — това се водеше мъжка работа. — Не задавай глупави въпроси — отговори му Дейзи. — Къде да закарам линейката? — Болницата „Св. Вартоломей“ или Бартс. Знаеш ли къде е?

— Разбира се.

Ставаше дума за една от най-големите болници в Лондон, а Дейзи живееше тук вече четири години. — Западен Смитфийлд — добави тя, за да е сигурна, че ще й повярват.

— Входът на спешното отделение е отзад.

— Ще го намеря.

Тя скочи вътре. Двигателят все още работеше.

Човекът й извика: — Как се казваш?

— Дейзи Фицхърбърт. А ти?

— Ноби Кларк. Внимавай с линейката ми.

Колата имаше стандартна предавка със съединител. Дейзи постави на първа и подкара. Над тях самолетите продължаваха да бучат, а бомбите падаха безспир. Дейзи много бързаше да заведе ранените в болницата, а и Бартс бе на не повече от миля, но пътят бе ужасяващо труден. Караше по улица „Ледънхол“, по „Поултри“ и „Чийпсайд“, но на няколко пъти имаше задръствания и трябваше да намира друг маршрут. Сякаш на всяка улица имаше по една разрушена къща. Навсякъде се стелеше дим, беше пълно с ранени и крещящи хора. С огромно облекчение достигна болницата и последва друга линейка до входа за спешното отделение. Мястото беше невероятно оживено, с дузина возила, които предаваха на грижата на носачите с окървавени престилки осакатените и обгорели пациенти. Май спасих майката на тези деца, помисли си Дейзи. Не съм съвсем безполезна, макар и съпругът ми да не ме иска. Момичето без коса носеше сестричката си на ръце. Дейзи ги извади от колата. Една сестра помогна на Дейзи да повдигне загубилата съзнание майка и да я внесе вътре.

Дейзи обаче забеляза, че жената не диша.

Обърна се към сестрата:

— Двете момичета са нейни деца!

Сама долавяше истеричната нотка в гласа си.

— Какво ще стане сега?

— Аз ще се занимавам с това — рязко отговори сестрата. — Трябва да се върнете.

— Трябва ли? — попита я Дейзи.

Стегнете се — продължи жената. — Преди края на нощта ще има още много мъртви и ранени. — Добре — съгласи се Дейзи, върна се зад кормилото и откара колата.

IV

В един топъл средиземноморски следобед през октомври Лойд Уилямс пристигна в заляното от слънцето френско градче Перпинян, само на двадесет мили от границата с Испания. Изкара септември в бране на грозде в околностите на Бордо, точно както през ужасната тридесет и седма година. Сега имаше в джоба си пари за автобуси и трамваи и можеше да се храни в евтините ресторанти, вместо да живее на недозрели зеленчуци или сурови яйца, откраднати от хорските градини и курници. Вървеше отново по пътя, по който се бе придвижвал след напускането на Испания преди три години. Достигна юга от Бордо през Тулуза и Безие, като от време на време се возеше на товарни влакове, а повечето пъти молеше шофьорите на камиони да го качат. Беше седнал в едно крайпътно кафене на главната магистрала, проснала се на югоизток от Перпинян към испанската граница. Все още издокаран в синия гащеризон и баретата на Морис, той носеше малка торба от зебло с ръждива мистрия и оцапан с хоросан нивелир — доказателство, че е испански зидар, който се прибира вкъщи. Молеше се никой да не му предлага работа — нямаше си и представа как се строят стени. Тревожеше се как ще се ориентира през планините. Преди три месеца в Пикардия си беше казал самодоволно, че ще може да намери пътя през Пиренеите, по който водачите му го бяха прекарали в Испания през тридесет и шеста година. Бе изминал част от него и в обратната посока при завръщането си през следващата година. Но докато на хоризонта лилавите планински върхове и зелените проходи ставаха все по-големи, перспективата изглеждаше все по-обезкуражаваща. Беше си въобразявал, че всяка стъпка от маршрута се е врязала в паметта му, но при опити да си спомни пътеки, мостове и завои откриваше, че картината е неясна, а точните детайли вбесяващо изчезваха от ума му.

Приключи обяда си — подлютена рибена яхния.

После тихо поде разговор с шофьорите на съседната маса:

— Трябва ми да стигна до Сербер.

Това беше последното село преди испанската граница.

— Някой отива ли натам?

Изглежда всичките отиваха натам — това беше единствената причина да се намират на югоизточния път. Въпреки това се колебаеха. Това беше Франция на Виши, технически независима на практика под контрола на немците, окупирали другата половина от страната. Никой не се престараваше да помага на непознат пътник с чужд акцент. — Аз съм зидар — каза той и вдигна торбата. — Връщам се в Испания. Казвам се Леандро.

Един дебел мъж по долна риза каза:

— Мога да те взема за половината път.

— Благодаря.

— Готов ли си да тръгваме сега?

— Дадено.

Излязоха навън и влязоха в мърляв микробус Рено с името на магазин за електроуреди и резервни части на каросерията. Докато тръгваха, шофьорът запита Лойд женен ли е. Последва серия неприятно лични запитвания и Лойд разбра, че човекът направо е прехласнат по креватния живот на останалите хора. Явно затова се беше съгласил да го вози — така можеше да му задава нахални въпроси. Няколко от хората, които го бяха качили на стоп, имаха подобен долен мотив. — Не съм спал с жена — каза му Лойд и това беше вярно; но оттук последва разпит за задявките с ученички. Лойд имаше опит в тази област, но нямаше намерение да го споделя. Не казваше подробности и се опитваше да не бъде рязък, докато шофьорът не се отчая.

— Трябва да обръщам тук — заяви той и спря.

Лойд му благодари за возенето и тръгна пеш.

Беше се научил да не ходи като войник и си бе изградил — по свое мнение — доста правдоподобно изглеждаща походка на селянин. Никога не носеше книга или вестник. Последната му подстрижка беше дело на изключително некадърен бръснар в най-бедния квартал на Тулуза. Бръснеше се веднъж седмично; обикновено имаше набола брада, която изненадващо добре го правеше незабележим. Спря да се мие и последвалият остър мирис не насърчаваше хората да си говорят с него. Малцина от работниците във Франция и Испания имаха часовници, тъй че подареният от Бърни за дипломирането му стоманен часовник с квадратен циферблат трябваше да изчезне. Не можеше да го даде на някого от помогналите му французи, понеже такава вещ би уличила и тях. Най-накрая с голяма мъка го хвърли в едно езерце. Най-голямата му слабост беше липсата на документи за самоличност. Беше опитал да купи от един мъж, с когото имаха слаба прилика; беше планирал да открадне документите на други двама, но — напълно очаквано — сега хората бяха предпазливи за такива неща. По тази причина стратегията му беше да се държи далеч от ситуации, в които може да му бъде поискано да се представи. Държеше се незабележимо, при възможност ходеше през полетата, а не по пътищата, и не се возеше с пътнически влакове, тъй като по гарите често имаше контролни пунктове. Засега имаше късмет. Един селски жандарм бе поискал документите му. Когато Лойд обясни, че му ги откраднали в една кръчма в Марсилия, след като се напил и загубил съзнание, полицаят му повярва и го остави да си върви.

Но ето че късметът му свърши.

Вървеше през беден селски район. Намираше се в подножието на Пиренеите, близо до Средиземно море, и почвата беше песъчлива. Прашният път минаваше през бедни фермички и селца. Мястото беше рядко населено. От лявата си страна долавяше сините отблясъци на морето през хълмовете. Най-малко очакваше зеления Ситроен с тримата жандарми вътре, който спря до него. Стана съвсем внезапно. Чу как колата приближава — единствената, след като дебелакът го беше оставил. Продължи да се тътри като уморен работник, който се прибира вкъщи. И от двете страни на пътя имаше сухи ниви с проскубани насаждения и недорасли дървета. При спирането на колата за миг помисли дали да не хукне през полето. Отказа се при вида на пистолетите на двамата жандарми, които изскокнаха от колата. Вероятно не бяха кой знае какви стрелци, но можеше и да им провърви. Шансовете му да се измъкне с приказки от цялата работа бяха по-добри. Тези бяха селски полицаи, по-добродушни от строгата френска градска полиция. — Книжа? — попита го на френски най-близкият от тях.

Лойд разпери ръце в безпомощен жест.

— Господине, толкова съм нещастен, книжата ми бяха откраднати в Марсилия. Аз съм Леандро, испански зидар, отивам в…

— Влизай в колата.

Лойд се поколеба, но положението беше безнадеждно. Вероятността да се измъкне беше много по-малка от преди. Единият от жандармите го хвана здраво за ръката, бутна го на задната седалка и седна до него.

Лойд помръкна, когато колата тръгна.

Жандармът до него го попита:

— Ти англичанин ли си, или някакъв друг?

— Аз съм испански зидар. Казвам се… Човекът махна с ръка и го прекъсна:

— Стига.

Лойд осъзна, че е бил прекадено оптимистичен.

Беше чужденец без книжа, тръгнал за испанската граница — просто бяха решили, че е британски войник, който бяга. Дори и да се колебаеха, щяха да намерят доказателство, щом му наредяха да се съблече. На врата му щяха да видят плочката с името и номера на поделението му. Не го беше изхвърлил, тъй като без него веднага щяха да го разстрелят като шпионин.

А сега беше в колата с трима въоръжени мъже, като вероятността да намери начин да избяга бе нула. Продължиха да карат в неговата посока, докато слънцето залязваше над планините откъм дясната им страна. Оттук до границата нямаше големи градове, та си каза, че смятат да го пъхнат в някой селски затвор за през нощта. Може би щеше да избяга от него. Ако не успееше, несъмнено утре щяха да го откарат в Перпинян и да го предадат на тамошната полиция. И после? Щяха ли да го разпитват? Само от мисълта за това изстина от страх. Френската полиция щеше да го бие, а немците щяха да го изтезават. Оцелееше ли, щеше да свърши в някой лагер за военнопленници, където щеше да остане до края на войната — или докато умре от недохранване. И всичко това му се случваше само на няколко мили от границата! Влязоха в малко градче. Можеше ли да се отскубне между колата и затвора? Не беше в състояние да състави план — не познаваше терена. Не можеше да направи нищо освен да бъде нащрек и да се възползва от всяка възможност. Колата сви от главната улица в една уличка зад редица магазини. Нима смятаха да го застрелят и да изхвърлят тялото? Колата спря от задната страна на един ресторант. Дворът беше пълен с кутии и огромни варели. През малко прозорче Лойд съзря ярко осветена кухня. Жандармът, който седеше до шофьора, излезе и отвори вратата откъм Лойд — тя беше откъм страната на сградата. Това ли беше шансът му? Трябваше да избяга покрай колата и по уличката. Бе паднал здрач; след първите няколко ярда той нямаше да е лесна мишена. Жандармът се подаде навътре в колата, хвана ръката на Лойд и го задържа, докато той излизаше и се изправяше. Вторият веднага застана зад Лойд. Възможността не бе достатъчно добра.

Но защо го бяха довели тук?

Въведоха го в кухнята. Готвачът бъркаше яйца в купа, а някакъв юноша миеше посудата в дълбок умивалник. Единият от жандармите каза: — Ето един англичанин. Казва, че се наричал Леандро.

Без да спира работа, готвачът вдигна глава и изрева:

— Тереза! Идвай тука!

Лойд си спомни за друга Тереза — красивата испанска анархистка, която учеше войниците да четат и пишат.

Вратата на кухнята се отвори широко и тя влезе.

Лойд я гледаше сащисано. Нямаше и възможност за грешка — никога нямаше да забрави големите очи и гъстата черна коса, нищо, че сега носеше бялата памучна шапчица и престилката на келнерка. В първия момент тя не го погледна. Остави голям куп чинии на тезгяха до младия мияч на чинии, обърна се усмихната към жандармите, целуна ги по двете бузи и се осведоми:

— Пиер! Мишел! Как сте?

Тогава се обърна към Лойд, погледна го и каза на испански:

— Не — не е възможно. Лойд, наистина ли си ти?

Той можа само да кимне безмълвно.

Тя го прегърна и го целуна по двете бузи.

Единият от жандармите се обади:

— Толкоз. Всичко е наред. Трябва да си ходим. Късмет!

Връчи на Лойд торбата му и тримата си тръгнаха.

Лойд се възвърна дар слово.

— Какво става? — запита той Тереза на испански. — Мислех, че ме водят в затвора! — Мразят нацистите и затова ни помагат — обясни му тя.

— Кои са те!

— Ще ти обясня по-късно. Ела с мен — и тя отвори вратата към стълбището и го заведе в оскъдно обзаведена стая на горния етаж.

— Чакай тук. Ще ти донеса нещо за ядене.

Лойд легна на кревата и се замисли върху изключителния си късмет. Преди пет минути очакваше изтезания и смърт. Сега чакаше една хубава жена да му донесе вечеря. Но си рече, че всичко може отново да се промени точно толкова бързо. Тя дойде след половин час с омлет и пържени картофи в дебела чиния. — Имахме много работа, но скоро затваряме — каза Тереза. — Ще се върна след няколко минути.

Той бързо се нахрани.

Нощта падна. Слушаше разговорите на излизащите клиенти и тракането при раздигането на приборите. После Тереза дойде с бутилка червено вино и две чаши.

Лойд я попита защо е напуснала Испания.

— Там нашите хора ги избиват с хиляди — отговори му тя. — А за ония, които не са убили, приеха Закона за политическата отговорност. Той обявява за престъпници всички, които са подкрепяли правителството. Можеш да загубиш всичките си притежания, ако си се противопоставял на Франко дори посредством „прекалена пасивност“. Човек е невинен, само ако може да докаже, че го е подкрепял. Лойд с горчивина си помисли за уверенията, дадени от Чембърлейн в Камарата през март, че Франко е спрял с политическите репресии. Министър-председателят се бе оказал злостен лъжец.

Тереза продължи:

— Много от другарите ни са в отвратителни затворнически лагери. — Едва ли имаш представа какво е станало с приятеля ми сержант Лени Грифитс.

Тереза поклати глава:

— Не го видях след Белчите.

— А ти…?

— Избягах от хората на Франко, дойдох тук, намерих си работа като келнерка… и открих, че мога да върша и друга работа.

— Каква?

— Превеждам бягащи войници през планините. Затова и жандармите те доведоха при мен. Лойд се ободри. Планираше да го направи сам и се тревожеше как ще намери пътя. Сега може би щеше да има водач. — Още двама души чакат — добави тя. — Британски артилерист и канадски пилот. И двамата са в една селска къща сред хълмовете.

— Кога смятате да минавате?

— Тази нощ. Не пий много вино.

Тя отново излезе и се върна половин час по-късно със старо, окъсано палто за него. — Там, където отиваме, е студено — обясни домакинята му. Излязоха през вратата на кухнята и минаха през малкото градче под светлината на звездите. Оставиха къщите зад себе си и заизкачваха една стръмна разкаляна пътека нагоре. Час по-късно стигнаха малка групичка каменни сгради. Тереза изсвири, отвори вратата на плевнята и от нея излязоха двама мъже. — Винаги използваме фалшиви имена — произнесе тя на английски. — Аз съм Мария, а тези двамата са Фред и Том. Новият ни приятел е Леандро.

Мъжете си стиснаха ръцете. Тя продължи:

— Не говорим, не пушим, а който изостане, не се връщаме за него. Готови ли сме? Оттук насетне пътеката стана по-стръмна. Лойд се хлъзгаше по някакви камъни. От време на време се хващаше за храстчетата пирен от двете страни на пътеката и се издърпваше нагоре с тяхна помощ. Дребничката Тереза вървеше с такава стъпка, че скоро и тримата мъже пъхтяха и издишваха тежко. Тя носеше фенерче, но отказа да го използва при ярката светлина на звездите и заяви, че трябвало да пази батерията. Въздухът стана по-студен. Минаха през леден поток; краката на Лойд после така и не се стоплиха.

Час по-късно Тереза каза:

— Внимавайте и вървете по средата на пътеката.

Лойд погледна надолу и схвана, че се намира върху хребета между два стръмни склона. Щом видя колко надалеч може да падне, леко му се зави свят. Веднага погледна нагоре и напред към бързоподвижния силует на Тереза. При нормални обстоятелства щеше да се радва на всяка минута ходене след такава фигура. Сега беше толкова уморен и измръзнал, че нямаше енергия дори да хвърля влюбени погледи. Планините не бяха необитаеми. В един момент далеч от тях се разлая куче; после дочуха звъна на тайнствени камбани, които стреснаха мъжете; Тереза им обясни, че планинските овчари окачат хлопки на овцете, за да могат да намират стадата си. Лойд си мислеше за Дейзи. Беше ли тя още в Тай Гуин? Или се бе върнала при съпруга си? Надяваше се да не се е завърнала в Лондон, тъй като според френските вестници го бомбардираха всяка нощ. Жива ли беше или мъртва? Щеше ли да я види отново? И ако това станеше, какво щеше да изпитва тя към него? На всеки два часа спираха за почивка, за да пият вода и да опънат по няколко глътки от бутилката вино, носена от Тереза. Призори заваля. Земята под нозете им веднага почна да ги подлъгва. Всички се спъваха и хлъзгаха, но Тереза не забави ход.

— Радвайте се, че не е сняг — успокои ги тя.

Светлината на деня показа обраснал с храсталаци пейзаж, посред който парчетата скала стърчаха като надгробни камъни. Дъждът продължи и студена мъгла скри гледката. След малко Лойд разбра, че слизат надолу. При следващото спиране за почивка Тереза им съобщи:

— Вече сме в Испания.

Лойд трябваше да изпита облекчение, но просто се чувстваше изтощен. Постепенно пейзажът се промени; скалите отстъпиха пред жилава трева и шубраци.

Изведнъж Тереза се просна на земята.

Тримата й спътници мигновено направиха същото без подкана. Лойд проследи погледа на Тереза и съзря двама мъже в зелени униформи и с особени шапки — явно испански граничари. Осени го мисълта, че идването в Испания не означава липса на неприятности. Хванеха ли го да влиза нелегално в страната, можеха просто да го върнат обратно. Дори по-зле, можеше да изчезне в някой от лагерите на Франко. Граничарите ходеха по една планинска пътека право към бегълците. Лойд се приготви за бой. Щеше да се наложи да се движи бързо, за да ги обезвреди, преди да успеят да извадят оръжията си. Питаше се колко ли ще ги бива другите двама в едно сбиване. Но тревогата му бе излишна. Двамата граничари стигнаха някаква неотбелязана линия и се обърнаха. Тереза се държеше, сякаш е знаела, че това ще стане. Когато войниците се скриха от погледа им, тя стана и четиримата потеглиха. Скоро мъглата се вдигна. Лойд видя рибарско селце около песъчлив залив. Беше идвал тук по-рано, при пристигането си в Испания през тридесет и шеста. Дори си припомни, че имаше железопътна гара. Влязоха в селото — сънливо място, без следи от съществуване-то на институции — без полиция, войници или контролни пунктове. Несъмнено Тереза го беше избрала по тази причина. Отидоха на гарата и Тереза купи билети; флиртуваше с касиера все едно са стари приятели. Лойд седна на пейка на сенчестия перон — с подути крака, уморен, благодарен и щастлив.

Час по-късно взеха влака за Барселона.

V

Досега Дейзи не беше разбирала значението на думата „работа“.

На думата „умора“.

На думата „трагедия“.

Седеше в една класна стая и пиеше сладък английски чай от чаша без чинийка. Носеше стоманена каска и гумени ботуши. Беше пет часа следобед, а тя все още бе изтощена от предната нощ. Бе зачислена към сектора на Оповестяването за Олдгейт. На теория караше работна смяна от осем часа, следвана от осем часа готовност и осем часа почивка. На практика работеше за цялата продължителност на въздушното нападение и докато имаше ранени, които трябва да бъдат откарани в болницата. Всяка нощ на октомври 1940 г. Лондон бе подложен на бомбардировки. Дейзи винаги работеше с друга жена — помощник на шофьора — и съставения от четирима мъже екип за първа помощ. Центърът им се намираше в училищна сграда; в момента седяха на чиновете, чакаха идването на самолетите, воя на сирените и падането на бомбите. Караше приспособен за линейка американски Бюик. Имаха и нормална кола с шофьор, за да превозват тъй наречените „седящи случаи“ — хора, които могат да седят без чужда помощ, докато ги возят към болницата. Помагаше й Наоми Ейвъри, привлекателна руса лондончанка, която харесваше мъжете и другарството на екипа. В момента си говореше с отговорника на поста Ноби Кларк, пенсиониран полицай. — Началникът на Оповестяването е мъж — започна тя. — Отговорникът на районното поделение е мъж. Ти си мъж. — Надявам се да е така — изкоментира Ноби, а останалите се захилиха. — В Оповестяването има много жени — отново започна Наоми. — Как така нито една от тях не е на ръководна длъжност? Мъжете се разсмяха. Един плешивец с дълъг нос, наричан Джордж Хубавеца, обобщи:

— Хайде пак, правата на жените.

У него имаше някаква жилка на женомразец.

Дейзи също се включи:

— Нали не мислите наистина, че всички мъже сте по-умни от нас, жените?

Ноби й отговори:

— Всъщност има някои жени, които са старши отговорници.

— Не съм срещала такива — възрази му Наоми.

— Това е традицията, не е ли така — отвърна й той. — Жените винаги са въртяли къщата. — Като Екатерина Велика от Русия — саркастично каза Дейзи.

Наоми продължи:

— Или кралица Елизабет Английска.

— Амелия Еърхарт.

— Джейн Остин.

— Мари Кюри — единственият учен, получил два пъти Нобеловата награда. — Екатерина Велика? — поинтересува се Джордж Хубавеца. — Нямаше ли някаква история за нея и коня й?

— Не пред дамите — неодобрително го спря Ноби.

— Както и да е, аз мога да отговоря на въпроса на Дейзи.

Тя искаше да му опонира и му каза:

— Давай.

— Приемам, че някои жени могат да са умни колкото един мъж — поде той с вида на човек, който прави изключително великодушно признание. — И все пак има една много разумна причина почти всички служители в Оповестяването да са мъже.

— И каква е тази причина, Ноби?

— Много е проста. Мъжете няма да приемат заповеди от жена. И той седна с тържествуващо изражение, уверен, че е надвил в спора. Забавното беше, че под падащите бомби, докато копаеха през развалините, за да спасят ранените, те бяха равни. Тогава нямаше йерархия. Ако Дейзи извикаше на Ноби да вдигне другия край на някоя греда, той щеше да го свърши, без да гъкне. Дейзи обичаше тези мъже, даже и Джордж. Те щяха да дадат живота си за нея, както и тя за тях. Отвън до ушите й достигна нисък виещ звук. Той бавно се издигна до болезнено познатата сирена, която предупреждаваше за въздушно нападение. След секунди се чу и тътенът на далечна експлозия. Често предупреждението идваше късно — понякога прозвучаваше едва след падането на първите бомби.

Телефонът иззвъня и Ноби го вдигна.

Всички станаха. Джордж уморено постави въпроса:

— Немците нямат ли поне един проклет почивен ден?

Ноби постави слушалката и обяви:

— Улица „Нътли“.

— Знам къде е — каза Наоми, докато бързаха навън. — Нашият депутат живее там. Скочиха в колите. Дейзи включи линейката и подкара; седналата до нея Наоми обобщи:

— Прекрасни дни.

Тя се подиграваше, но — странно — Дейзи бе щастлива. „Много е необичайно“, помисли си тя, докато вземаше един завой с бясна скорост. Всяка нощ виждаше разрушение, трагична смърт ужасно осакатени тела. Възможността тя самата да загине в някоя горяща сграда тази нощ бе голяма. И все пак се чувстваше прекрасно. Работеше и страдаше за някаква кауза, и по някакъв парадоксален начин това беше по-добре, отколкото да угаждаш на себе си. Беше част от група, която рискува всичко, за да помага на другите — това бе най-хубавото чувство на света. Дейзи не мразеше немците, задето опитват да я убият. Свекър й, граф Фицхърбърт, й обясни защо те бомбардират Лондон. До август Луфтвафе атакували само пристанища и летища. В един миг на изненадваща откровеност Фиц й обясни, че британците нямали такива скрупули — през май правителството одобрило бомбардирането на цели в градовете на Германия, и Кралската авиация пускала бомби над жени и деца по домовете им. Немците били вбесени и настоявали за възмездие. В резултат започна Блицът. Дейзи и Бой поддържаха фасадата, но тя заключваше вратата на спалнята си, когато съпругът й си беше вкъщи; той не възразяваше. Бракът им бе само фасада, но и двамата бяха твърде заети, за да направят нещо по въпроса. Помислеше ли си за това, Дейзи се натъжаваше; беше загубила и Бой, и Лойд. За щастие, нямаше никакво време за мислене. „Нътли“ гореше. От Луфтвафе хвърляха едновременно запалителни бомби и бризантни експлозиви. Огънят нанасяше повече щети, но бризантните вещества улесняваха разпространението му като унищожаваха прозорците и кислородът усилваше пламъците. Дейзи наби спирачки със скърцане и всички се захванаха за работа. Закарваха хората с леки наранявания до най-близкия пункт на Първа помощ. По-сериозно ранените отиваха в Бартс или в Лондонската болница в Уайтчапъл. Дейзи правеше непрекъснати курсове. След падането на тъмнината тя включи фаровете. Бяха замаскирани и пропускаха само ивица светлина, въпреки че изглеждаше излишна предпазливост при положение, че Лондон гори като подпалки. Бомбардировката продължи до зори. На дневна светлина бомбардировачите бяха твърде уязвими за изтребителите, пилотирани от Бой и другарите му, и нападението постепенно утихна. Студената сива светлина заливаше развалините; Дейзи и Наоми се върнаха на „Нътли“ и установиха, че няма повече хора за откарване в болница. Седнаха уморено на останките от тухлена градинска ограда. Дейзи свали стоманената каска — мръсна и очукана. „Какво ли биха си помислили момичетата от Яхтклуба на Бъфало за мен сега?“, попита се тя; и разбра, че вече не я интересува особено какво мислят те. Дните, в които одобрението им бе най-важното нещо за нея, бяха отминали отдавна.

Някой произнесе:

— Ще пиеш ли чаша чай, хубавице?

Тя определи акцента като уелски. Погледна нагоре и видя привлекателна жена на средна възраст с поднос в ръцете. — О, Боже, точно това ми трябва — каза тя и си взе. Постепенно се научи да харесва питието — горчеше на вкус, но имаше забележителен възстановяващ ефект.

Жената целуна Наоми и тя обясни:

— Роднини сме. Дъщеря й Мили е омъжена за брат ми Аби. Дейзи гледаше как жената разнася подноса сред малката група хора от Оповестяването, пожарникари и съседи. Тя реши, че сигурно е някакъв местен първенец — имаше авторитетно излъчване. И едновременно с това бе жена от народа — говореше на всички сърдечно и ги караше да се усмихват. Познаваше Ноби Джордж Хубавеца и ги поздрави като стари приятели. Взе си последната чаша от тавичката и приседна до Дейзи:

— Звучите като американка — любезно каза тя.

Дейзи кимна:

— Омъжена съм за англичанин.

— Живея на тази улица — но през нощта бомбите пощадиха къщата ми. Аз съм представителят на Олдгейт в парламента. Казвам се Ет Лекуит. Сърцето на Дейзи спря за миг. Това беше прочутата майка на Лойд! Тя протегна ръка за поздрав.

— Дейзи Фицхърбърт.

Етел повдигна вежди.

— О! — отговори тя. — Вие сте Виконтесата на Абъроуен.

Дейзи се изчерви и сниши глас.

— В Оповестяването не знаят това.

— Няма да разкрия тайната Ви.

Дейзи колебливо продължи:

— Познавах сина Ви Лойд.

Тя не можеше да спре сълзите в очите си при спомена за времето, прекарано в Тай Гуин и за това как той се грижеше за нея при помятането. — Беше много добър с мен веднъж, когато имах нужда от помощ. — Благодаря — каза й Етел. — Но недейте да говорите, все едно е мъртъв. Упрекът беше мек, но Дейзи усети, че е била ужасно нетактична. — О, извинете ме! Знам, че го водят изчезнал в битка. Колко глупаво от моя страна. — Само че вече не е изчезнал — отвърна й Етел. — Измъкнал се е през Испания. Дойде си у дома вчера. — О, Боже мой! — сърцето на Дейзи препускаше. — Той добре ли е? — Направо отлично. Всъщност, изглежда много добре, въпреки всичко, през което е преминал.

— Къде… — Дейзи преглътна. — Къде е той сега?

— А, тука някъде — и Етел се огледа.

— Лойд? — въпросително се обади тя.

Дейзи се заоглежда из тълпата. Можеше ли да е истина?

Появи се мъж в опърпано кафяво палто и попита:

— Да, мамо?

Дейзи го гледаше. Лицето му бе изгоряло от слънцето и беше слаб като клечка, но изглеждаше попривлекателен от всякога.

— Ела насам, момчето ми — повика го Етел.

Лойд пристъпи напред и тогава видя Дейзи.

Изведнъж лицето му се преобрази, той се усмихна щастливо и я поздрави:

— Здравей.

Дейзи подскокна.

Етел започна:

— Лойд, тук има един човек, когото може би си спомняш… Дейзи не можеше да се удържа. Тя изтича до Лойд и се хвърли в ръцете му. Прегърна го, после надзърна в зелените му очи, целуна кафявите му бузи, счупения нос и го целуна по устата. — Обичам те, Лойд — самозабравено каза тя. — Обичам те.

— И аз те обичам, Дейзи — отговори й той.

Зад гърба си Дейзи чу ироничния глас на Етел:

— Да, спомняш си.

VI

Лойд закусваше с препечени филийки и мармалад; Дейзи влезе в кухнята на къщата на улица „Нътли“. Седна на масата с изтощен вид и свали стоманената каска. Лицето й беше оцапано със сажди; косата — посипана с пепел и прах и на Лойд му изглеждате неустоимо хубава. Повечето сутрини идваше след края на бомбардировката и след откарването на последния ранен човек в болницата. Майката на Лойд й бе казала, че няма нужда от покана, и Дейзи повярва на думата й.

Етел й сипа чаша чай и се осведоми:

— Тежка нощ, мила?

Дейзи кимна мрачно:

— Една от най-лошите. Сградата „Пийбоди“ на улица „Ориндж“ изгоря. — О, не! — Лойд се ужаси. Познаваше постройката — огромно пренаселено здание, пълно с многодетни бедни семейства.

Бърни изкоментира:

— Сградата е голяма.

— Беше — поправи го Дейзи. — Стотици хора направо изгоряха, а Господ знае колко деца са сираци. Почти всичките ми пациенти умряха по пътя към болницата.

Лойд се пресегна над масата и хвана ръката й.

Тя надигна поглед от чашата си с чай.

— С това не се свиква. Мислиш си, че ще закоравееш, но не се получава.

Усещаше се поразена от тъга.

За миг Етел състрадателно постави ръка на рамото й.

Дейзи продължи:

— А ние правим същото на семействата в Германия.

Етел потвърди:

— И на старите ми приятели Мод и Валтер, и на децата им, смятам. — Не е ли ужасно? — Дейзи отчаяно поклати глава. — Какво става с нас?

Лойд се намеси:

— Какво става с човешката раса?

Бърни, практичен както винаги, каза:

— По-късно ще отида до „Ориндж“, за да проверя дали правят всичко за децата.

— Идвам е теб — рече Етел.

Бърни и Етел мислеха еднакво и действаха заедно с лекота; често изглеждаше, че взаимно четат мислите си. От прибирането си Лойд ги бе наблюдавал внимателно, притеснен, че бракът им може да е бил засегнат от изненадващото разкритие, че Етел никога не е имала съпруг на име Теди Уилямс, и че бащата на Лойд е граф Фицхърбърт. Лойд надълго беше обсъдил цялата история с

Дейзи, която вече знаеше истината. Как ли се усещаше Бърни след като е бил лъган двадесет години? Синът му обаче не виждаше признаци това да има някакво значение. Бърни обожаваше Етел по несантименталния си начин и тя не можеше да му стори зло. Беше убеден, че никога няма да го нарани, и бе прав. Това караше Лойд да се надява, че някой ден и той ще има такъв брак.

Дейзи обърна внимание, че Лойд е с униформа.

— Къде си тръгнал тази сутрин?

— Имам повикване от Военното министерство.

Той погледна часовника на полицата на камината.

— По-добре да тръгвам.

— Май вече им даде отчет.

— Ела при мен и ще ти обясня, докато си слагам вратовръзката. Вземи си чая. Качиха се на горния етаж. Дейзи гледаше с интерес и той си даде сметка, че досега тя не е била в спалнята му. Лойд погледна единичното легло, лавицата с романи на немски, френски и испански, бюрото с редичката подострени моливи на него, и се запита какво ли си мисли тя за това.

— Каква хубава малка стая — бе нейният коментар.

Стаята не беше малка, а с размера на останалите спални в къщата. Стандартите на Дейзи бяха различни. Тя взе една снимка в рамка. Виждаше се семейството на морския бряг — малкият Лойд по къси гащета, Мили в цял бански, младата Етел с голяма клюмнала шапка, Бърни в сив костюм, бяла риза без вратовръзка и вързана на главата носна кърпа. — Саутенд — обясни Лойд. Той взе чашата й, постави я на тоалетката. После я прегърна. Целуна я в устата. Тя също го целуна нежно и уморено, погали бузата му и отпусна тялото си върху неговото. Миг по-късно той я пусна. Беше твърде уморена за ласки, а и имаше среща.

Тя изу ботушите и легна на леглото му.

— От Военното министерство ме викат отново — започна той, докато си връзваше вратовръзката.

— Последния път изкара там часове.

Вярно беше. Трябваше да прерови паметта си буквално за всяка подробност от времето на бягството си от плен във Франция. Искаха да научат чина и полка на всеки немец, с когото се е срещнал. Лойд, разбира се, не можеше да си припомни всичките, но се бе учил прилежно на курса в Тай Гуин и успя да им предостави много информация. Това бе обичайният разбор на военното разузнаване. Те обаче го бяха разпитали и за бягството му, за пътя му и за това кой му е помогнал. Бяха заинтересувани и от Морис и Марсел и му направиха забележка, че не е взел фамилното им име. Бяха живо заинтересувани от Тереза, която очевидно можеше да помогне много на бъдещи бегълци. — Днес ще говоря с други хора — Лойд погледна машинописната бележка на тоалетната си масичка. — В хотел Метропол на булевард „Нортъмбърланд“, стая 424. Адресът беше недалеч от площада „Трафалгар“, в квартал с правителствени сгради. — Явно става дума за някакъв нов отдел, който се занимава с британските военнопленници.

После си сложи фуражката и се огледа в огледалото.

— Достатъчно ли съм елегантен?

Не последва отговор. Той погледна към кревата. Тя беше заспала. Наметна я с одеяло, целуна я по челото и излезе. Каза на майка си, че Дейзи спи в леглото му, и тя обеща, че ще провери по-късно, за да е уверена, че гостенката му е добре.

Взе метрото до центъра на Лондон.

Беше обяснил на Дейзи истината за родителите си и я бе освободил от погрешната теория, че е дете на Мод. Тя му повярва веднага, понеже си спомни думите на Бой, че Фиц има незаконнородено дете. — Това е странно — замислено бе казала тя. — Двамата англичани, в които съм се влюбила, се оказват полубратя.

После погледна оценяващо Лойд.

— Наследил си хубавата външност на баща си. Бой е наследил само егоизма му. Лойд и Дейзи все още не се бяха любили. Първата причина бе, че тя нямаше свободни нощи. Освен това, в единствения случай, когато имаха шанса да са насаме, нещата се развалиха. Случи се миналата неделя, в дома на Дейзи в Мейфеър. Прислугата бе освободена за неделния следобед, и тя го заведе в спалнята си в празния дом. Само че беше нервна и притеснена. Целуна го, а после извърна глава настрана. Когато той постави ръце на гърдите й, тя ги отблъсна. Лойд се обърка — ако не биваше да се държи така, тогава защо бяха в спалнята й? — Съжалявам — каза тя най-накрая. — Обичам те, но не мога да го направя. Не мога да предам съпруга си в собствената му къща.

— Но той е предал теб.

— Поне е ставало някъде другаде.

— Добре.

Тя го изгледа.

— Нали не мислиш, че съм глупава?

Той сви рамене.

— След всичко, през което сме минали заедно, това наистина изглежда като нещо прекалено от твоя страна, но — така се чувстваш. Бих бил истински негодник, ако те накарам да го правиш, когато все още не си готова.

Тя го прегърна здраво и рече:

— Казвала съм го и преди. Ти си възрастен човек.

— Да не си разваляме следобеда — предложи той. — Да отидем на кино. Гледаха Чарли Чаплин във Великият диктатор и се пукнаха от смях, а после тя се върна, за да кара дежурство. Докато Лойд вървеше до станцията на метрото „Имбанкмънт“, а после по „Нортъмбърланд“ към Метропол, Дейзи не излизаше от ума му. От хотела бяха махнали имитациите на антикварна мебел и го бяха обзавели с утилитарни маси и столове. След няколко минути чакане, Лойд бе отведен при един енергичен полковник. — Прочетох отчета Ви, лейтенант — започна той. — Добра работа.

— Благодаря, сър.

— Очакваме още хора да направят като Вас и бихме искали да им помогнем. Особено ни интересуват свалените пилоти. Обучението им е скъпо и искаме да ги върнем, за да могат да летят отново. — На Лойд това му се стори жестоко. Ако някои е оцелял при принудително кацане, трябва ли да се иска от него да се изложи на риска да премине през всичко отново? Само че ранените ги изпращаха отново в битка веднага след възстановяването им. Войната бе точно това.

Полковникът продължи:

— Организираме нещо като подземна железница по целия път от Германия до Испания. Виждам, че говорите немски, френски и испански; по-важното е, че сте видели нещата откъм дебелия им край. Бихме желали да Ви вземем на работа в нашия отдел. Лойд не бе очаквал това и не беше сигурен какво точно изпитва. — Благодаря Ви, сър. За мен е чест. Това кабинетна работа ли е?

— Въобще не. Искаме да се върнете във Франция.

Сърцето на Лойд направо препусна. Не бе мислил, че ще му се наложи отново да се среща с тези опасности.

Полковникът забеляза смайването му.

— Знаете колко е опасно.

— Да, сър.

Полковникът рязко му съобщи:

— Можете да откажете, ако желаете.

Лойд си помисли за Дейзи и за Блица, за изгорелите хора в сградата „Пийбоди“ и усети, че няма желание да отказва. — Ако смятате, че е важно, сър, тогава ще го направя с най-голямо желание.

— Добре — каза полковникът.

Половин час по-късно Лойд замаяно вървеше към станцията на метрото. Вече беше на работа в отдела МИ 9. Щеше да се върне във Франция с фалшиви документи и големи суми пари. Вече десетки немци, холандци, белгийци и французи на окупираните територии бяха завербувани за смъртно опасната задача да помагат на пилотите от Британия и от Общността да се завръщат у дома. Той щеше да е един от множеството агенти на МИ 9, които разширяваха мрежата.

Хванеха ли го, щяха да го изтезават.

Въпреки уплахата си той беше и въодушевен. Щеше да лети за Мадрид — първото му возене в самолет. Щеше да навлезе във Франция през Пиренеите и да се свърже е Тереза. Щеше да се движи дегизиран сред неприятеля и да спасява хора под носа на Гестапо. Щеше да гарантира, че вървящите по стъпките му няма да са самотни и без подкрепа като него. Върна се на „Нътли“ в единадесет часа. Намери бележка от майка си: „Мис Америка не е помръднала“. След посещението на удареното от бомбата място, Етел трябваше да отиде в Камарата, а Бърни в градския съвет. Къщата бе оставена на него и на Дейзи. Лойд се качи в стаята си. Дейзи все още спеше. Коженото яке и тежките вълнени панталони бяха небрежно хвърлени на пода. Тя лежеше в леглото му само по бельо. Досега такова нещо не се беше случвало.

Той свали куртката и развърза вратовръзката си.

Един сънен глас от леглото произнесе:

— И останалото.

Той я изгледа:

— Какво?

— Свали си дрехите и влез в леглото.

Къщата бе празна; никой нямаше да ги безпокои.

Той свали обущата, панталона, ризата и чорапите, после се поколеба. — Няма да ти е студено — продължи тя. Размърда се под завивките и хвърли към него чифт копринени кюлоти. Той очакваше това да бъде тържествен момент на изгаряща страст, но Дейзи явно мислеше, че човек трябва да се смее и да се забавлява. Лойд нямаше нищо против да я следва. Свали фланелката и долните си гащи и се мушна в леглото до нея. Тя бе топла и отпусната. Лойд се поизнерви — всъщност, въобще не й бе казал, че е девствен. Винаги бе чувал, че мъжът трябва да поеме инициативата, но Дейзи очевидно не знаеше това. Тя го целуваше и милваше, след което хвана члена му. — О, Боже — каза тя. — Надявах се да притежаваш нещо такова.

След това нервността му изчезна.

I

В една студена зимна утрин Карла фон Улрих отиде заедно с прислужницата им Ада на свиждане със сина й Курт в Дома за деца във Ванзее — край езерото в западните покрайнини на Берлин. Дотам с влака се стигаше за един час. Карла винаги носеше сестринската си униформа при тези посещения, понеже хората в Дома говореха по-открито за Курт със свой колега. През лятото езерото се изпълваше със семейства и деца, които играеха на плажа и се плискаха в плитчините; днес имаше само няколко човека на разходка, добре увити срещу студа, и един закален плувец, чиято притеснена жена го чакаше на брега. Домът, специализиран в грижата за деца с тежки увреждания, представляваше някога импозантна сграда; елегантните й салони бяха разделени, боядисани в бледозелено и обзаведени с болнични легла и детски креватчета. Курт беше осемгодишен. Можеше да ходи и да се храни като дете на две години, но не можеше да говори и все още носеше пелени. В продължение на години не бе показал признаци на поправяне. И все пак радостта му, щом зърнеше Ада, не подлежеше на съмнение. Той излъчваше щастие, бърбореше възторжено и протягаше ръце, за да го хванат, да го прегърнат и целунат. Разпознаваше и Карла. Винаги, когато го видеше, тя си спомняше страховитата драма на раждането му — тогава тя го изроди, а брат й Ерик отиде да повика доктор Ротман. Играха си с него около час. Курт обичаше влакчета, коли и книжки с ярко оцветени картинки. Наближи времето за следобедния му сън; Ада му пееше, докато детето не заспа.

На излизане една сестра се обърна към Ада:

— Госпожо Хемпел, моля Ви, елате с мен в кабинета на господин професор доктор Вилрих. Той би желал да говори с Вас. Вилрих беше директорът на Дома. Карла не го беше виждала и не беше сигурна дали и Ада го е срещала.

Ада нервно попита:

— Някакъв проблем ли има?

Сестрата й обясни:

— Смятам, че директорът желае да поговори с Вас за напредъка на Курт.

Ада съобщи:

— Госпожица фон Улрих ще дойде с мен.

Сестрата не хареса това:

— Професор Вилрих настоя само Вие да дойдете.

При необходимост обаче Ада можеше да бъде упорита. — Госпожица фон Улрих ще дойде е мен — твърдо повтори тя.

Сестрата сви рамене и отвърна рязко:

— Последвайте ме.

Въведоха ги в приятно обзаведен кабинет. Тази стая не е била подложена на разделяне. Зад решетката на камината горяха въглищата, а еркерният прозорец откриваше гледка към езерото. Карла видя, че някой плава с лодка и реже с носа й вълничките под напора на силния бриз. Вилрих седеше зад тапицирано с кожа бюро. Държеше кутия с тютюн и поставка с различни лли. Беше около петдесетгодишен, висок и с масивно телосложение. Чертите на лицето му изглеждаха едри — голям нос, квадратна челюст, огромни уши, куполообразна плешива глава. Той поглед Ада и попита:

— Госпожа Хемпел?

Тя му кимна. Вилрих се обърна към Карла:

— А вие сте госпожица…?

— Карла Фон Улрих, господин професор. Аз съм кръстница на Курт.

Той вдигна вежди:

— Не сте ли малко млада, за да бъдете кръстница?

Ада се намеси гневно:

— Тя го изроди! Беше само на единадесет, но свърши работата по-добре от доктора, понеже още не беше дошъл! Вилрих не й обърна внимание. Той продължаваше да гледа Карла и надменно произнесе: — Виждам, че се надявате да станете медицинска сестра. Карла бе облечена в униформата на първокурсница, но смяташе, че не само се надява: — Аз се уча за медицинска сестра — обясни тя. Не хареса Вилрих. — Седнете, моля — и той отвори тънка папка. — Курт е на осем години, но в развитието си е достигнал нивото едва на двегодишно дете.

Домакинът им спря. И двете жени мълчаха.

— Това е незадоволително — продължи той.

Ада погледна Карла. Карла не знаеше накъде бие той и го показа с повдигането на раменете си. — Има ново лечение за случаи от този тип. То обаче ще наложи преместването на Курт в друга болница. Вилрих затвори папката. Погледна към Ада и за пръв път се усмихна. — Уверен съм, че ще се съгласите Курт да изкара терапия, която може да подобри състоянието му. Карла не хареса усмивката му — изглеждаше й противна. Тя попита: — Бихте ли могъл да ни кажете повече за лечението, господин професор? — Боя се, че ще надхвърли Вашето разбиране — отвърна й той. Въпреки че учите за медицинска сестра. Карла нямаше намерение да го остави да се измъкне така. — Убедена съм, че госпожа Хемпел би искала да знае дали става дума за хирургия, лекарства или електричество например.

— Лекарства — изтърси той с явно нежелание.

Ада попита:

— Къде трябва да отиде?

— Болницата е в Акелберг, Бавария.

Географските познания на Ада бяха слаби и Карла разбра, че тя няма представа колко далеч е мястото.

— Намира се на двеста мили — обясни й тя.

— О, не! — реагира Ада. — Как ще го посещавам?

— С влак — нетърпеливо изрече Вилрих.

Карла започна:

— Ще отнема четири или пет часа. Вероятно ще трябва да остава за през нощта. Ами цената на пътуването? — Не мога да се занимавам с такива неща! — ядосано произнесе Вилрих. — Аз съм лекар, а не пътнически агент.

Ада беше на път да заплаче.

— Ако това означава, че Курт ще бъде по-добре, ще се научи да произнася няколко думи и да не се цапа… някой ден може би ще го доведем у дома. — Точно така — потвърди Вилрих. — Бях сигурен, че няма да поискате да го лишите от възможността за подобрение само заради егоизма си. — Това ли имате предвид? — попита Карла. — Че Курт може и да живее нормално? — Медицината не дава гаранции — отвърна й той. — Дори и една курсистка в сестринското училище трябва да е наясно с това. От родителите си Карла бе научила да не понася извъртането. — Не искам от Вас гаранция — остро рече тя. — Питам Ви за прогнозата Ви. Трябва да имате такава, иначе нямаше да предлагате лечението.

Професорът почервеня.

— Лечението е ново. Надяваме се, че ще подобри състоянието на Курт. Именно това ви обяснявам.

— Експериментално ли е?

— Цялата медицина е експериментална. Всяко терапевтично средство работи при някои пациенти, но не работи при други. Хубаво е да ме слушате, когато казвам, че медицината не дава гаранции. Карла искаше да му опонира само заради арогантносттаму, но тя беше наясно, че само на основата на това не може да прави заключения. Освен това не беше сигурна, че Ада наистина има избор. Докторите можеха да действат противно на волята на родителите в случай, че здравето на детето бе изложено на риск — всъщност, можеха да правят каквото си поискат. Вилрих не искаше разрешението на Ада — той нямаше нужда от него. Той говореше с нея, само за да избегне вдигането на шум.

Карла попита:

— Можете ли да кажете на госпожа Хемпел кога Курт ще се върне от Акелберг в Берлин?

— Доста скоро — отвърна Вилрих.

Това въобще не бе отговор, но Карла усети, че ако го притисне, той отново ще се ядоса. Ада изглеждаше безпомощна. Карла й съчувстваше — самата тя не знаеше какво да каже. Не им дадоха достатъчно информация. Карла бе забелязала, че докторите често се държаха така — сякаш искаха да задържат знанието за себе си. Предпочитаха да пробутват баналности на пациентите си и минаваха в отбрана при въпроси.

В очите на Ада имаше сълзи.

— Е, ако има шанс да стане по-добре… — Това е правилното отношение — изрече Вилрих.

Ада обаче не бе свършила.

— Ти какво мислиш, Карла?

Професорът изглеждаше вбесен от това консултиране на мнението на една обикновена медицинска сестра.

Карла й отговори:

— Съгласна съм с теб, Ада. Трябва да се възползваме от тази възможност за доброто на Курт, независимо от това, че ще ти е тежко. — Много разумно — приключи Вилрих и се изправи. — Благодаря ви за посещението. Отиде до вратата и я отвори. Карла усети, че гледа да се отърве колкото може по-бързо от тях. Излязоха от Дома и се върнаха на гарата. Докато почти празният им влак потегляше, Карла повдигна една листовка, оставена на седалката. Заглавието гласеше КАК

ДА СЕ ПРОТИВОПОСТАВИМ НА НАЦИСТИТЕ и изброяваше десет неща, които хората можеха да извършат, за да ускорят края на режима; първото беше да забавят темпото на работа.

Карла беше виждала подобни листчета и преди, макар и рядко. Разпространяваше ги някакво нелегално съпротивително движение. Ада грабна хартията от ръцете й, смачка я и я изхвърли през прозореца. — Могат да те арестуват за четенето на такива неща! — каза тя. Преди години беше бавачка на Карла и понякога се държеше така, сякаш нейната възпитаница не е пораснала. Самата Карла не се дразнеше от редките прояви на командорене, тъй като знаеше, че идват от любов. Както и да е, в този случай Ада не прекаляваше. Човек можеше да бъде арестуван не само за четенето на такива работи, но дори и ако не е съобщил за намирането им. Ада можеше да си има неприятности, само задето изхвърли позива през прозореца. За щастие, в купето нямаше други хора, за да видят какво е направила.

Ада все още се притесняваше от чутото в Дома.

— Мислиш ли, че постъпихме правилно?

— Не зная — честно й отговори Карла. — Така мисля. — Ти си сестра и разбираш тези работи по-добре от мен. На Карла й харесваше да е медицинска сестра, при все че още се ядосваше, задето не са й позволили да се учи за лекар. При толкова много млади мъже в армията към момента отношението към жените-студентки по медицина се промени и повече жени отиваха да учат медицина. Карла отново можеше да кандидатства за стипендия — но не и когато семейството й беше толкова отчайващо бедно, че зависеше дори от нищожната й заплата. Баща й изобщо нямаше работа, майка й даваше уроци по пиано, а Ерик пращаше вкъщи всичко, което можеше да си позволи да отдели от армейската заплата. Семейството не бе плащало на Ада от години. По природа прислужницата им бе стоик и когато се прибраха вкъщи, вече преодоляваше потиснатостта си. Влезе в кухнята, сложи си престилката, започна да приготвя вечеря и приятният навик явно я утеши. Карла нямаше да вечеря. Имаше планове за вечерта. Разбираше, че изоставя Ада сама с мъката й, и изпитваше известна вина; но не достатъчно, за да пожертва вечерта си. Облече си рокля за тенис до колената, която си бе направила сама, подрязвайки оръфания ръб на една стара дреха на майка си. Нямаше да играе тенис; щеше да танцува, и целта й беше да изглежда по американски. Сложи си червило и пудра и разпусна коси въпреки официалното предпочитание към плитките. Огледалото й показа едно модерно момиче с красиво лице и предизвикателно излъчване. Знаеше, че увереността и самоконтролът й отблъскват много момчета от нея. Понякога й се искаше да бъде едновременно прелъстителна и умна — номер, който майка й винаги умееше да направи; това обаче не беше в природата й. Отдавна се бе отказала да бъде привлекателна — това я караше да се чувства глупава. Момчетата трябваше да я приемат такава, каквато е. Някои от тях се стряскаха от нея, но други биваха привлечени; на партитата често приключваше с малка групичка обожатели. Тя също харесваше момчета, особено щом престанеха с опитите да впечатляват околните и заговореха нормално. Най-обичаше онези, които я караха да се смее. Досега не бе имала сериозен приятел, при все че се беше целувала с доста момчета. За да дооформи вида си, тя облече раирания блейзър, купен от амбулантен търговец на дрехи втора употреба. Знаеше, че родителите й няма да одобрят външния й вид и ще кажат, че е опасно да се пренебрегват предубежденията на нацистите. Следователно трябваше да си излезе от къщи, без да ги види. Щеше да е доста лесно. Майка й даваше урок по пиано — Карла можеше да чуе болезнено колебливото свирене на ученика й. Баща й четеше вестника си в същата стая — не можеха да си позволят да отопляват повече от една стая в къщата. Ерик беше във войската, въпреки че бяха разквартирувани край Берлин, и скоро предстоеше да си дойде в отпуск. Облече се с обикновен дъждобран и пъхна белите си обувки в джоба. Слезе до хола, отвори входната врата, извика „Довиждане, до скоро“, и изхвърча навън. Срещна се с Фрида на гарата „Фридрихщрасе“. Приятелката й бе облечена по подобен начин — раирана рокля под обикновено светлокафяво палто, разпусната коса; основната разлика между тях бяха новите и скъпи дрехи на Фрида. На перона две момчета в униформата на Хитлеровата младеж ги гледаха със смесица от неодобрение и желание. Слязоха от влака в северното предградие Вединг — работнически квартал, в миналото бастион на левицата. Тръгнаха към залата Фарус — някога комунистите провеждаха там конференциите си. Днес, разбира се, въобще нямаше политическа активност. И все пак, сградата бе станала център на младежите, които се наричаха Суинг хлапетата. По улиците около залата вече се събираха млади хора между петнадесет и двадесет и пет години. Момчетата носеха карирани сака и разхождаха чадъри, за да имат английски вид. Оставяха косата си дълга, за да демонстрират презрение към военните. Момичетата бяха силно гримирани и носеха американски спортни дрехи. Всичките смятаха връстниците си от Хитлеровата младеж за глупави и отегчителни с тяхната народна музика и традиционни танци. На Карла й се струваше иронично — когато беше малка, другите деца я закачаха и я наричаха чужденка, понеже майка й беше англичанка; днес същите деца, малко пораснали, смятаха, че е модно да си като англичаните. Карла и Фрида влязоха в залата. Вътре имаше най-обикновен, невинен младежки клуб — момичета в плисирани поли и момчета по къси гащета играеха тенис на маса и пиеха лепкав портокалов ликьор. Веселбата течеше в страничните стаи. Фрида бързо заведе Карла в голям вещеви склад с наредени покрай стените столове. Там брат й Вернер беше включил грамофона. Петдесет или шестдесет момчета и момичета танцуваха джайв. Карла позна мелодията на „Мамичко, той ме заглежда“. Тя и Фрида започнаха да танцуват. Джазът беше забранен, понеже повечето от най-добрите музиканти бяха негри. Нацистите трябваше да омаловажават всичко, което неарийците вършеха добре — то заплашваше теориите им за расовото превъзходство. За тяхно нещастие обаче немците обичаха джаза като всички останали. Хората на връщане от чужбина носеха плочи вкъщи, а човек можеше да си ги купи и от американските моряци в Хамбург. Черният пазар беше много оживен. Вернер, разбира се, имаше множество плочи. Той имаше всичко — кола, дрехи по модата, цигари, пари. Карла все още си мечтаеше за него, въпреки че той излизаше с по-големи от нея момичета — всъщност, с жени. Общото убеждение бе, че той спи с тях. Карла беше девствена. Хайнрих фон Кесел, приятел на Вернер и сериозен момък, веднага дойде при тях и започна да танцува с Фрида. Беше облечен с черно сако и жилетка, които пасваха чудесно на дългата му черна коса. Той обожаваше Фрида. Тя го харесваше — харесваше й да говори с умни мъже — но не излизаше с него, понеже той беше твърде стар, на двадесет и пет или двадесет и шест. Скоро при Карла дойде едно непознато момче, затанцува с нея и вечерта започна съвсем добре. Тя се остави на музиката — на неустоимия прелъстителен ритъм на барабана, на многозначително поднесения текст, на въодушевяващите тромпетни сола, на веселия полет на кларинета. Тя се въртеше и подритваше, хвърляше се в ръцете на партньора си и се оттласкваше оттам. След около един час танци Вернер пусна някаква по-бавна мелодия. Фрида и Хайнрих започнаха да танцуват плътно прегърнати. Нямаше свободни кавалери, които Карла да харесва достатъчно за бавен танц, тъй че тя излезе от стаята и отиде да си сипе една кола. Германия не воюваше с Америка, та в страната внасяха и бутилираха течността. За нейна изненада Вернер я последва и за малко остави някой друг да сменя плочите. Беше поласкана, че най-привлекателният мъж в стаята иска да говори с нея. Тя му разказа за преместването на Курт в Акелберг; той й каза, че същото е станало с брат му Аксел, който беше петнадесетгодишен. Аксел беше роден със спина бифида. — Може ли едно и също лечение да върши работа и при двамата? — намръщено запита той. — Съмнявам се, но всъщност не зная — отговори му Карла. — Защо ли медиците не обясняват какво правят? — ядосано продължи Вернер.

Карла се засмя сухо.

— Мислят си, че ако обикновените хора разберат медицината, повече няма да се кланят пред докторите. — Същото като при илюзионистите — впечатлява повече, ако не знаеш как е направено — обобщи Вернер. — Докторите са егоцентрични като всички останали. — Повече от останалите — поправи го Карла. — Знам го, понеже съм медицинска сестра. Тя му каза за прочетената във влака листовка. Вернер я попита:

— Какво мислиш за това?

Карла се поколеба. Опасно беше да се говори открито за подобни работи. Но тя познаваше Вернер от най-ранна възраст — той винаги е бил с леви убеждения, а и беше един от суинг хлапетата. Можеше да му се довери и продължи: — Радвам се, че някой се съпротивлява на нацистите. Това показва, че не всички немци са парализирани от страх. — Има много неща, които човек може да прави срещу нацистите — спокойно произнесе Вернер. — Не само да си слага червило. Тя си помисли, че той има предвид разхвърлянето на подобни листовки. Можеше ли Вернер да е замесен в подобна работа? Не, той бе влязъл прекалено много в ролята на плейбой. Хайнрих можеше и да е различен — беше много емоционален. — Не, благодаря — каза Карла. — Твърде съм уплашена. Изпиха си колата и се върнаха във вещевия склад. Помещението вече беше претъпкано и почти нямаше място за танцуване. За изненада на Карла Вернер я покани за последния танц. Той пусна Бинг Кросби и неговата „Само завинаги“. Карла се развълнува. Той я държеше плътно до себе си и двамата по-скоро се олюляваха, вместо да танцуват на музиката на бавната балада. Най-накрая по традиция някой изключи осветлението за минута, за да могат двойките да се целуват. Карла се притесни — с Вернер се познаваха от детинство. Той обаче винаги я бе привличал и тя страстно вдигна лице нагоре. Както и очакваше, той я целуна опитно и тя отвърна на целувката му с ентусиазъм. За свое удоволствие тя усети как ръката му нежно притиска гърдите й. Насърчи го, като отвори уста. Тогава осветлението бе запалено и всичко свърши.

— Е — задъхано каза тя. — Това беше изненада.

Той й даде най-очарователната си усмивка.

— Може би някой друг път отново ще мога да те изненадам.

II

Карла минаваше през антрето към кухнята, за да закусва, когато телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката:

— Карла фон Улрих.

Чу се гласът на Фрида:

— О, Карла, малкият ми брат е мъртъв!

— Какво? — Карла не можеше да повярва. — Фрида, толкова съжалявам! Къде е станало това?

— В онази болница — Фрида плачеше.

Карла си спомни как Вернер й обяснява, че Аксел е бил изпратен в същата болница в Акелберг, в която и Курт.

— Как е починал?

— Апендицит.

— Това е ужасно.

Карла бе тъжна заради приятелката си, но също тъй и подозрителна. Изпитала беше лошо предчувствие, когато преди месец професор Вилрих им разказваше за новото лечение на Курт. Дали не е било по-експериментално, отколкото бе съобщил? Можеше ли всъщност да е било опасно?

— Знаеш ли нещо повече?

— Получихме кратко писмо. Баща ми е разярен.

Обади се в болницата, но не можа да говори с някого от началниците.

— Ще намина към вас. Ще съм там след няколко минути.

— Благодаря ти.

Карла окачи слушалката и отиде в кухнята.

— Аксел Франк е починал в болницата в Акелберг — съобщи тя.

Баща й Валтер преглеждаше сутрешната им поща.

— О! — изрече той. — Горката Моника.

Карла си спомни, че според семейното предание майката на Аксел, Моника Франк, някога е била влюбена във Валтер. Загрижеността на лицето му беше толкова сериозна, че дъщеря му се запита дали пък все още не изпитва слабост към Моника, въпреки любовта си към Мод. Любовта наистина беше нещо сложно. Майката на Карла, понастоящем най-добрата приятелка на Моника, добави:

— Сигурно е смазана.

Валтер отново погледна към кореспонденцията и изненадано каза:

— Има и писмо за Ада.

Стаята утихна.

Карла гледаше белия плик, който Ада взе от баща й.

Ада не получаваше много писма.

Ерик си беше вкъщи — последният ден от кратката му отпуска — тъй че четирима души гледаха, докато Ада отваряше плика. Карла затаи дъх. Ада извади писмо, напечатано на машина върху хартия с емблема. Тя бързо прочете съобщението, пое дъх и изпищя.

— Не! — промълви Карла. — Не може да бъде!

Мод подскочи и прегърна Ада.

Валтер взе писмото от ръцете й и го прочете.

— О, мила моя, толкова е тъжно — каза той. — Горкичкият малък Курт.

И остави хартията на масата.

Ада заплака.

— Мъничкото ми момченце, милото ми мъничко момченце, умрял е без майка си — не мога да го понеса!

Карла сдържаше сълзите си. Усещаше се смаяна.

— Аксел и Курт? — произнесе тя. — По едно и също време? Взе писмото. Беше напечатано с името на болницата и адреса й в Акелберг. Там пишеше следното:

(цитат)

„Скъпа госпожо Хемпел,

С прискърбие Ви съобщавам за смъртта на сина Ви Валтер Хемпел, на осем години. Той почина на 4 април в тази болница като следствие от спукан апендикс. За него бе направено всичко възможно, но нямаше резултат. Моля Ви да приемете най-дълбоките ми съболезнования.“

Беше подписано от главния лекар.

Карла вдигна поглед. Майка й седеше до Ада, прегръщаше я с една ръка и държеше ръката й, докато жената плачеше. Карла страдаше, но беше по-бдителна от Ада. Тя заговори на баща си с разтреперан глас:

— Нещо не е наред.

— Какво те кара да го кажеш?

— Виж отново — тя му подаде писмото. — Апендицит.

— Какво е значението на това?

— Апендиксът на Курт беше отстранен.

— Спомних си — съгласи се баща й. — Направиха му спешна операция точно след шестия му рожден ден. Мъката на Карла бе примесена с гневно подозрение. Нима бяха убили Курт при някой опасен експеримент, който болницата се опитваше да прикрие?

— Защо ли биха излъгали? — попита тя.

Ерик удари с юмрук по масата.

— Защо каза, че е лъжа? — извика той. — Защо винаги обвиняваш властите? Това е очевидна грешка! Някоя машинописка е направила печатна грешка!

Карла не бе толкова уверена.

— Машинописка, която работи в някоя болница, вероятно ще знае какво е апендикс.

Ерик продължи яростно:

— Готова си да се възползваш дори от тази лична трагедия, за да нападнеш хората във властта!

— Тихо, вие двамата — прекъсна ги баща им.

Те го погледнаха. В гласа му се усещаше нов тон.

— Ерик може и да е прав — започна той. — Ако е така, от болницата с голяма готовност ще отговарят на въпроси и ще съобщят повече подробности за смъртта на Курт и Аксел.

— Ще съобщят, разбира се — отговори Ерик.

Валтер продължи:

— Ако Карла е права, те ще опитват да пречат на разследванията, да укриват информация и да сплашват родителите на мъртвите деца, като им внушават, че въпросите им са някак си незаконни.

Ерик не изглеждаше толкова доволен от тези думи.

Преди половин час баща му беше един смазан човек. Сега сякаш отново връщаше старата си осанка. — Ще открием, веднага щом започнем да задаваме директни въпроси.

Карла добави:

— Отивам да видя Фрида.

Майка й я попита:

— Не трябва ли да ходиш на работа?

— Днес съм следобедна смяна.

Карла се обади на Фрида, каза й, че и Курт е починал и че идва да говори с нея за това. Надяна палтото, шапката и ръкавиците и изкара велосипеда навън. Караше бързо и пътят до вилата на франк в Шьонеберг й отне само четвърт час. Икономът я въведе и й каза, че семейството е все още в трапезарията. Още щом влезе, Лудвиг Франк, бащата на Фрида, изрева към нея:

— Какво ти казаха в Дома за деца във Ванзее?

Карла не харесваше особено Лудвиг — беше грубиян, с десни убеждения, и бе подкрепял нацистите в ранните им дни. Може би беше променил възгледите си — към момента много хора от деловите среди бяха стигнали дотам — но те показваха много малко от смирението, което трябваше да произлиза от огромната им грешка. Тя не му отговори веднага. Седна на масата и изгледа семейството — Лудвиг, Моника, Вернер, Фрида и иконома, който се спотайваше. Събираше мислите си. — Хайде, момиче, отговори ми! — настоя той. В ръката си държеше писмо, което много приличаше на полученото от Ада, и го размахваше яростно. Моника постави ръката си, за да успокои своя съпруг.

— Спокойно, Луди.

— Искам да знам! — отговори той.

Карла погледна розовото му лице и малките черни мустачки. Видя, че агонизира от скръб. При други обстоятелства щеше да откаже да говори с толкова груб човек; той обаче имаше извинение за ужасното си държане и тя реши да не му обръща внимание: — Директорът, професор Вилрих, ни каза, че имало някакво ново лечение за деца с увреждания като на Курт. — Същото каза и на нас — потвърди Лудвиг. — Какво лечение? — Зададох му този въпрос. Отвърна ми, че нямало да мога да разбера. Настоях, и той ми заяви, че включвало лекарства, но не ми даде никаква допълнителна информация. Мога ли да погледна писмото Ви, господин Франк? Изражението на Лудвиг говореше, че той трябва да задава въпросите, но подаде писмото на Карла. Беше съвсем същото като на Ада и Карла изпита странното чувство, че машинописката е направила няколко от тях и просто е сменила имената.

Господин Франк попита:

— Как може две момчета да умрат от апендицит по едно и също време? Това не е заразно заболяване.

Карла продължи:

— Курт със сигурност не е умрял от апендицит, тъй като нямаше апендикс. Бяха му го махнали преди две години.

— Ясно — изкоментира Лудвиг. — Стига приказки.

Той дръпна писмото от ръцете на Карла.

— Отивам да си поговоря с някого от правителството за това — и излезе.

Моника го последва; същото направи и икономът.

Карла отиде при Фрида и взе ръката й.

— Толкова ми е мъчно — каза тя.

— Благодаря ти — прошепна Фрида.

Тогава Карла отиде при Вернер. Той стана и я прегърна. Тя усети на челото й да пада сълза. Изцяло я обзе неописуемо и много силно чувство. Сърцето й бе изпълнено с мъка, но тя тръпнеше от допира на тялото му до нейното и от нежното докосване на ръцете му. След един дълъг миг Вернер направи крачка назад и произнесе ядосано: — Баща ми звънна два пъти в болницата. Втория път му казаха, че не разполагали с повече информация и му затвориха. Но аз ще разбера какво е станало с брат ми и мен няма да ме пренебрегнат.

Фрида се включи:

— Разбирането няма да го върне обратно.

— Все пак искам да знам. Ако трябва, ще отида до Акелберг.

Карла проговори:

— Питам се дали в Берлин има някой, който би могъл да ни помогне. — Ще трябва да е някой от правителството — уточни Вернер. Фрида добави:

— Бащата на Хайнрих е в правителството.

Вернер щракна с пръсти.

Това е точният човек. Беше от партията на Центъра, но сега е нацист и заема някакво важно място във Външното министерство.

Карл а попита:

— Хайнрих ще ни отведе ли, за да се видим с него?

— Ще го направи, ако Фрида го помоли — обясни Вернер. — Хайнрих ще направи всичко за Фрида. На Карла това й звучеше вероятно. Хайнрих винаги е бил много отдаден на всичко, с което се захващаше.

— Ще му звънна сега — каза Фрида.

Тя отиде в антрето, а Карла и Вернер седнаха един до друг. Той я обгърна с ръка, а тя облегна глава на рамото му.

Не знаеше дали проявите на привързаност са страничен ефект на трагедията, или нещо повече.

Фрида се върна и им съобщи:

— Бащата на Хайнрих ще ни види веднага, ако отидем там сега. Всичките влязоха в спортната кола на Вернер и се набутаха на предните седалки. — Не разбирам как продължаваш да поддържаш тази кола в движение — отбеляза Фрида, докато тръгваха. — Дори баща ни не може да си осигури бензин за лично ползване.

— Казвам на началника си, че е за служебни нужди — обясни Вернер. Той работеше за един важен генерал. — Но и аз не съм наясно колко време още номерът ми ще може да минава.

Семейство фон Кесел живееха в същото предградие. Вернер Стигна дотам за пет минути. Къщата бе обзаведена с разкош, макар и по-малка от дома на семейство Франк. Хайнрих ги посрещна на вратата и ги въведе във всекидневната стая, пълна с книги в кожени подвързии и украсена със стара дърворезба с изображение на орел.

Фрида го целуна.

— Благодаря ти, че го направи — каза тя. — Вероятно не е било лесно — знам, че не си в особено топли отношения с баща си.

Хайнрих засия от удоволствие.

Майка му поднесе кафе и сладкиш. Жената изглеждаше дружелюбна и несложно устроена. След като ги почерпи, тя си излезе — като прислужница. Влезе Готфрид, бащата на Хайнрих. И той имаше същата гъста остра коса, но неговата бе сива, а не черна.

Хайнрих започна:

— Татко, това са Вернер и Фрида Франк; баща им произведе апаратите Народен приемник. — А, да — произнесе Готфрид. — Срещал съм баща ви в Дворянския клуб. — А това е Карла фон Улрих — мисля, че познаваш и нейния баща. — Работехме заедно в посолството в Лондон — предпазливо каза Готфрид. — Това беше през четиринадесета година. Явно не бе особено доволен да му напомнят за връзката му с един социалдемократ. Той си взе парче сладкиш, непохватно го изтърси на килима, безуспешно опита да вдигне трохите, после се отказа и седна.

Карла се попита — „от какво ли го е страх?“

Хайнрих веднага премина към повода за посещението.

— Татко, смятам, че си чувал за Акелберг.

Карла внимателно наблюдаваше господин фон Кесел-старши. За частица от секундата в израза му се мярна отблясък на нещо, но той бързо възприе поза на безразличие.

— Малко градче в Бавария? — уточни той.

— Там има болница — обясни му Хайнрих. — За хора с умствени увреждания.

— Не мисля, че съм запознат с това.

— Смятаме, че там става нещо странно, и се питахме дали евентуално не знаеш нещо по въпроса.

— Със сигурност не знам. Какво става там?

Вернер се намеси:

— Брат ми почина там от апендицит — официалната версия. Детето на прислужницата на господин фон Улрих е починало по същото време в същата болница от същото заболяване.

— Това е много тъжно — но сигурно е съвпадение?

Карла каза:

— Синът на прислужницата ми нямаше апендикс. Бяха му го отстранили преди две години. — Разбирам защо толкова настоявате да проверите фактите — започна Готфрид. — Работата е изключително неудовлетворителна. Все пак, най-вероятното обяснение изглежда канцеларска грешка.

Вернер отговори:

— Ако е това, бихме искали да разберем.

— Разбира се. Писахте ли до болницата?

Карла отвърна:

— Писах им, за да питам кога прислужницата ми може да посети сина си. Отговор не се получи.

Вернер добави:

— Баща ми се обади в болницата тази сутрин. Главният лекар му затворил слушалката. — Боже мой. Какви отвратителни маниери. Все пак, това не е нещо, което влиза в сферата на дейност на Външното министерство.

Вернер се наклони напред.

— Господин фон Кесел, възможно ли е и двете момчета да са били използвани в таен експеримент, който се е провалил?

Готфрид седна отново.

— Абсолютно невъзможно — отговори той и Карла почувства, че им казва истината. — Такова нещо не се върши.

Звучеше облекчено.

Вернер изглеждаше, все едно въпросите му са се изчерпали, но Карла не бе удовлетворена. Чудеше се защо ли Готфрид е толкова щастлив от уверението, което току-що им е дал. Дали не бе, защото криеше нещо много по-лошо? През ума й мина възможността — толкова ужасяваща, че почти не можеше да си я въобрази.

Готфрид започна: — Е, ако това е всичко… Карла попита:

— Господине, Вие сте напълно уверен, че не са били убити от някаква експериментална терапия, която се е провалила, нали?

— Напълно уверен съм.

— За да знаете със сигурност, че това не е вярно, Вие трябва да имате някакви сведения за онова, което се извършва в Акелберг. — Не е задължително — възрази той, но напрежението в него се вдигна, и тя знаеше, че е попаднала на нещо. — Спомням си един пропаганден плакат на Националсоциалистическата партия — продължи Карла.

Въпросният спомен предизвика ужасяващата й мисъл. — Имаше снимка на санитар и на умствено изостанал човек. Текстът гласеше приблизително: „Този човек, който страда от наследствени увреждания, струва на националната общност шестдесет хиляди райхсмарки. Другарю, това са и твои пари!“ Мисля, беше реклама за някакво списание.

— Виждал съм образци от тази пропаганда — презрително произнесе Готфрид, като че ли това нямаше нищо общо е него.

Карла се изправи.

— Вие сте католик, господин фон Кесел, и Вие сте възпитали Хайнрих в католическата вяра.

Господин фон Кесел изсумтя презрително:

— Хайнрих заявява, че е атеист.

— Вие обаче не сте. И Вие вярвате, че човешкият живот е свещен.

— Да.

— Казвате, че лекарите в Акелберг не изпитват опасни нови лечения върху хора с увреждания, и аз Ви вярвам.

— Благодаря Ви.

— Но правят ли те нещо друго? Нещо по-лошо?

— Не, не.

— Дали преднамерено не убиват хората с увреждания?

Готфрид мълчаливо поклати глава.

Карла го доближи и понижи глас, сякаш в стаята нямаше други хора освен тях. — Като католик, който вярва, че човешкият живот е свещен, ще сложите ли ръка на сърцето си, за да ми кажете, че в Акелберг не убиват умствено изостанали деца? Събеседникът й се усмихна, направи успокоителен жест и отвори уста, за да каже нещо, но думи не излязоха.

Карла коленичи на килима пред него.

— Ще го направите ли, моля? Веднага? Тук, в дома Ви, заедно с Вас са четирима млади немци, синът Ви и трима негови приятели. Просто ни кажете истината. Погледнете ме в очите и кажете, че нашето правителство не убива деца с увреждания. Тишината в стаята беше абсолютна. Готфрид изглеждаше на път да заговори, но промени решението си. Стисна очи, изкриви устата си в гримаса и наведе глава. Четиримата младежи смаяно наблюдаваха конвулсиите на лицето му. Най-накрая той отвори очи. Изгледа ги един по един и спря поглед върху сина си.

После стана и излезе от стаята.

III

На следващия ден Вернер каза на Карла:

Това е ужасно. Говорим за тази работа повече от двадесет и четири часа. Ще полудеем, ако не вършим нещо друго. Хайде да отидем на кино. Отидоха на „Курфюрстендам“ — улица с театри и магазини, която хората винаги наричаха Ку‘дам. Повечето от добрите немски режисьори и сценаристи бяха отишли в Холивуд преди години и понастоящем местните филми бяха второ качество. Гледаха лентата Трима войници със сюжет от време на френската кампания. Тримата войника бяха — корав фелдфебел-партиец; мрънкало с леко еврейски вид; добросъвестен младеж. Последният задаваше въпроси от типа на „Ама евреите наистина ли ни вредят?“ и в отговор получаваше дълги и неумолими лекции от фелдфебела. Щом влязоха в боя, мрънкалото призна, че е комунист, дезертира и стана на парченца при едно въздушно нападение. Добросъвестният младеж се би храбро, произведоха го във фелдфебел и стана поклонник на фюрера. Сценарият бе кошмарен, но баталните сцени си ги биваше. По време на прожекцията Вернер държа Карла за ръката. Тя се надяваше, че ще я целуне в тъмното, но той не го направи.

Лампите светнаха и той обобщи:

— Е, беше ужасно, но поне ме разсея за два часа.

Излязоха от киносалона и намериха колата му.

— Да излезем на разходка, а? — попита той. — Може и да ни е за последно. Тази кола ще застане на трупчета от другата седмица.

Той подкара към Грюневалд. По пътя мислите на

Карла се върнаха на вчерашния разговор с Готфрид фон Кесел. Независимо колко пъти го превърташе през ума си, нямаше начин да избегне от ужасното заключение, до което и четиримата бяха стигнали в края. Курт и Аксел не се бяха оказали случайните жертви на опасен медицински експеримент, както тя мислеше отначало. Готфрид го бе отрекъл убедително. Той обаче не посмя да отрече, че правителството преднамерено убива умствено увредените хора и лъже семействата им по въпроса. Беше трудно за вярване, дори за толкова безмилостни и брутални хора като нацистите. И все пак отговорът на господин фон Кесел бе най-ясният образец за гузна съвест, който Карла бе наблюдавала.

Когато минаваха през гората, Вернер отби от пътя и подкара по една пътека, докато шубраците не скриха колата. Карла предположи, че е водил други момичета тук. Той изключи светлините и двамата седяха в пълна тъмнина. — Ще говоря с генерал Дорн — каза той. Дорн беше неговият началник, важен офицер от авиацията. — А ти? — Според баща ми вече няма политическа опозиция, но църквите още са силни. Нито един искрен във вярата си човек няма да одобри извършваното.

— Религиозна ли си? — попита я Вернер.

— Всъщност не. Баща ми е религиозен. За него протестантската вяра е част от немските традиции, които той обича. Майка отива на църква с него, макар че според мен богословието й е малко неортодоксално. Вярвам в Бог, но не мога да си представя че за Него е от значение дали хората са протестанти, католици, мюсюлмани или будисти. Освен това ми харесва да пея църковни песни.

Гласът на Вернер се сниши до шепот.

— Не мога да вярвам в Бог, Който позволява на нацистите да убиват деца.

— Не те упреквам.

— Какво ще направи баща ти?

— Ще говори с пастора на енорийската ни църква.

— Добре.

За малко се умълчаха. Той я обгърна с ръка.

— Всичко наред ли е? — попита я той полушепнешком. Тя бе напрегната от очакване и гласът сякаш й изневери. Отговорът беше под формата на промърморване. Опита отново и успя да произнесе:

— Ако това ще намали тъгата ти… да.

Тогава той я целуна.

Тя му отвърна страстно. Той погали главата, а после гърдите й. В този момент — тя си даваше сметка — повечето момичета щяха да спрат. Общото мнение бе, че ако човек отиде по-надалеч, ще загуби самоконтрол.

Карла реши да рискува.

Тя докосна бузата му, докато той я целуваше. Погали го по гърлото с върховете на пръстите си и се наслаждаваше на усещането на топлината на кожата. Пъхна ръката си под сакото му и изследва тялото му с ръка върху лопатките на раменете и гръбнака. Той въздъхна, щом усети ръката си под полата върху бедрото й. Щом я докосна между краката, тя разтвори колене. Всеобщото мнение сред момичетата бе, че едно момче ще те смята за долнопробна при такова нещо, но тя не можеше да се удържи. Той я докосна на точното място. Не опита да пъхне ръка под бельото й, а я погали леко през памучната тъкан. Тя чу как в гърлото й се надигат стонове, най-напред тихо, а после по-високо. Най-накрая извика от удоволствие и зарови лицето си във врата му, за да заглуши звука. След това се наложи да отблъсне ръката му, понеже бе станала твърде чувствителна. Задъха се. Целуна го по шията, веднага щом успя да възстанови дишането си. Той докосна бузата й с любов.

Минута по-късно тя каза:

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Само ако го искаш.

Чувстваше се притеснена от силата на желанието си.

— Работата е, че аз не съм…

— Знам — отговори той. — Ще ти покажа…

IV

Пастор Окс бе едър, спокоен духовник с голяма къща, хубава жена и пет деца; Карла се боеше, че той няма да иска да се замесва. Но го подцени. Той вече беше чул слухове, които безпокояха съвестта му и се съгласи да отиде с Валтер до Дома за деца във Ванзее. Професор Вилрих едва ли можеше да отхвърли посещение от страна на един заинтересуван духовник. Решиха да вземат Карла със себе си, тъй като е била свидетел на разговора с Ада. За директора можеше да бъде по-трудно да промени разказа си пред нея.

Във влака Окс предложи той да говори.

— Директорът вероятно е националсоциалист — разсъди той. Повечето хора на високи длъжности бяха партийни членове. — Вероятно ще разглежда един бивш депутат от Социалдемократическата партия като враг. Аз ще играя ролята на безпристрастния арбитър. Смятам, че по този начин ще можем да научим повече. Карла не бе уверена в последното. Смяташе, че баща й би бил по-опитен в задаването на въпроси. Но Валтер се съгласи с предложението на пастора. Беше пролет и времето бе по-топло от предишното посещение на Карла. По езерото имаше лодки. Карла реши да помоли Вернер да излязат заедно на пикник. Искаше да се възползва максимално от него преди да се е насочил към друго момиче. При професор Вилрих гореше огън, но имаше отворен прозорец, който пропускаше свежия бриз откъм водата. Директорът се здрависа с пастор Окс и с Валтер. Погледна Карла, позна я, после спря да й обръща внимание. Покани ги да седнат, но тя виждаше враждебността му под тънкия слой любезност. Явно не му беше приятно да го разпитват. Взе една ох лулите си и нервно се заигра с нея. Днес не бе толкова арогантен — имаше си работа с двама зрели мъже, а не с две млади жени.

Окс започна разговора:

— Професор Вилрих, господин фон Улрих и други хора в конгрегацията ми са загрижени от мистериозната смърт на няколко познати им деца с увреждания. — Никакви деца не са умирали по тайнствен начин тук — изстреля в отговор Вилрих. — Всъщност, през последните две години тук не е умряло нито едно дете.

Окс се обърна към Валтер.

— Намирам това за твърде успокоително, нали, Валтер?

— Да — съгласи се баща й.

Карла не бе съгласна, но си замълча.

Окс продължи мазно.

— Убеден съм, че полагате най-добрите възможни грижи за поверените Ви хора. — Да — Вилрих изглеждаше малко по-малко притеснен.

— Но изпращате деца оттук в други болници?

— Разбира се, ако друга институция може да предложи на някое дете лечение, което не е достъпно тук. — А когато някое дете бъде прехвърлено, предполагам, че не сте непременно информирани за лечението или за положението му от този момент нататък.

— Разбира се!

— Освен ако не се върнат!

Вилрих не каза нищо.

— Някое да се е върнало?

— Не.

Окс сви рамене.

— В този случай не може да се очаква да знаете какво е станало с тях.

— Точно така.

Окс се облегна в стола си и разпери ръце в жест на откритост.

— Та вие нямате нищо за криене!

— Съвсем нищо.

— Някои от прехвърлените деца са починали.

Вилрих не продума нищо.

Окс внимателно продължи:

— Това е вярно, нали?

— Не мога да Ви отговоря със сигурни данни, отче.

— А, да! — отвърна Окс. — Тъй като, ако дори едно от тези деца умре, на Вас няма да Ви съобщят.

— Както уточнихме по-рано.

— Простете ми за повторението, но просто искам да установя вън от всяко съмнение, че от Вас не може да се иска да разясните тези подробности.

— Въобще не може.

Още веднъж Окс се обърна към Валтер:

— Смятам, че нещата се изясняват отлично.

Валтер му кимна.

Карла искаше да се намеси: нищо не е изяснено! Но Окс заговори отново:

— Приблизително колко деца сте прехвърлили през, да речем, последните дванадесет месеца?

— Десет — отговори Вилрих. — Точно толкова.

Той се усмихна самодоволно.

— Ние, хората на науката, предпочитаме да не работим с приблизителни стойности.

— Десетима пациенти от общо…?

— Понастоящем тук имаме сто и седем деца.

— Много малък дял! — каза Окс.

Карла се ядосваше. Окс явно беше на страната на Вилрих. Защо баща й търпеше това?

Окс продължи:

— Тези деца едно оплакване ли имаха, или различни?

— Различни.

Вилрих отвори една папка на бюрото си.

— Идиотизъм, синдром на Даун, микроцефалия, хидроцефалия, малформации на крайниците, на главата и на гръбначния стълб, парализа. — И Вие имате инструкции да изпращате такива пациенти в Акелберг. Това си беше истински скок — първото споменаване на Акелберг и първото предположение, че Вилрих получава нареждания от по-висшестояща инстанция. Може би пък Окс бе по-изкусен, отколкото изглеждаше. Вилрих отвори уста да каже нещо, но Окс му попречи с друг въпрос: — Всичките ли щяха да получат едно и също специално лечение?

Вилрих се усмихна:

— Да повторя, не бях информиран, следователно не мога да кажа.

— Вие просто сте изпълнил… — Получените нареждания, да.

Окс се усмихна.

— Вие сте разумен човек. Внимателно подбирате думите си. Децата на различни възрасти ли бяха? — Първоначално програмата бе ограничена за деца под три години, но по-сетне бе разширена, за да принесе полза на всички възрасти, да. Карла си забеляза споменаването на думата „програма“. Досега това не беше признавано. Тя започна да схваща, че Окс е по-умен, отколкото можеше да се стори на пръв поглед. Следващото изречение на пастора сякаш потвърждаваше нещо вече заявено: — И всички еврейски деца с увреждания са били включени, независимо от характера на уврежданията им. За миг се възцари тишина. Вилрих изглеждаше смаян. Карла се запита откъде ли Окс можеше да знае за еврейските деца. Може би не знаеше — може би просто предполагаше.

След известна пауза свещеникът додаде:

— Еврейски деца и — трябваше да кажа — деца от смесен расов произход.

Вилрих не продума, но леко кимна.

Гостенинът му продължи:

— В наше време е необичайно да се дава предпочитание на еврейските деца, нали?

Вилрих погледна настрани.

Пасторът се изправи и когато заговори отново, в гласа му звънтеше гняв: — Вие ми казахте, че десет страдащи от различни заболявания деца, от които вероятно не всички могат да извлекат полза от едно и също лечение, са били изпратени в специална болница, от която не са се върнали; казахте ми, че еврейските деца са били с предимство. Какво мислехте, че е станало е тях, господин професор Вилрих? За Бога, какво мислехте?

Вилрих сякаш щеше да заплаче.

— Разбира се, можете да не кажете нищо — продължи по-спокойно Окс. — Само че един ден същият въпрос ще Ви бъде поставен от една по-висша инстанция, всъщност — от най-висшата от всички инстанции. Той протегна ръка напред и осъдително посочи с пръст.

— И в този ден, сине мой, Вие ще дадете отговор.

След което се обърна и си излезе от стаята.

Карла и Валтер го последваха.

V

Инспектор Томас Маке се усмихна. Понякога враговете на държавата вършеха работата му вместо него. Вместо да действат тайно и да се крият на трудни за установяване места, те се идентифицираха и щедро предоставяха необорими доказателства за престъпленията си. Бяха като риби, за които не са необходими стръв и кукичка, а направо изскачаха от реката в кошницата на рибаря и молеха да ги изпържат.

Пастор Окс бе една от тези риби.

Маке отново прочете писмото му. Беше адресирано до министъра на правосъдието Франц Гюртнер.

Ама че глупак! При отрицателен отговор това бе клевета; при положителен, Окс бе виновен в разкриване на държавни тайни. Нима не можеше сам да го съобрази?

Този човек имаше смелостта да пише за престъпления! Не му ли беше минало през ума, че обвиняването на правителствени учреждения в извършване на незаконни действия е само по себе си незаконно действие? Да не би да си въобразяваше, че живее в някаква дегенерирала либерална демокрация? Маке знаеше за какво протестира Окс. Програмата бе наречена Акция Т4 заради адреса си, улица „Тиргартен“ №4. Агенцията официално се наричаше Благотворителна фондация за лечение и лечебни домове, въпреки че работеше под надзора на личния кабинет на Хитлер — канцеларията на фюрера. Работата й беше да урежда безболезнената смърт на хората с увреждания, които не можеха да оцеляват без скъпи грижи. През последните две години беше свършила отлична работа при премахването на десетки хиляди безполезни хора. Проблемът бе, че немското обществено мнение все още не бе достатъчно зряло, за да разбере нуждата от тези умъртвявания, тъй че програмата трябваше да се пази в тайна. Маке беше посветен в тайната. Бяха го повишили в инспектор и най-накрая бе допуснат в елитната военизирана организация на партията —Шуцщафел, или СС. Осведомиха го за Акция Т4, когато му възложиха случая Окс. Изпитваше гордост — вече бе истински посветен. За нещастие, хората са били небрежни и имаше опасност тайната на Акция Т4 да излезе наяве. Работата на Маке бе да прекрати изтичането на информация. Предварителните проучвания бързо установиха, че трима души трябва да бъдат заставени да млъкнат — пастор Окс, Валтер фон Улрих и Вернер Франк. Франк бе по-големият син на производител на радиоапарати, който бе оказал важна подкрепа на националсоциалистите в ранния период. В началото самият фабрикант, Лудвиг Франк, много настоятелно искаше сведения за смъртта на сакатия си по-малък син, но замълча след заплахата, че фабриките му ще бъдат затворени. Младият Вернер, бързо издигащ се офицер в Министерството на въздухоплаването, продължаваше да задава неудобни въпроси и опитваше да замеси и влиятелния си шеф, генерал Дорн. Министерството на въздухоплаването — твърдеше се, че е най-голямата административна сграда в Европа — бе ултрамодерна постройка и заемаше цяла отсечка от „Вилхелмщрасе“, малко след ъгъла от Главната квартира на Гестапо на улица „Принц Албрехт“. Маке влезе вътре. В униформата си от СС можеше и да пренебрегне охраната. На пропуска той излая: — Незабавно ме заведете при лейтенант Вернер Франк. Служителят го качи с асансьора и го преведе по коридор до отворена врата, която водеше към малък кабинет. Най-напред младежът на бюрото не вдигна поглед от книжата пред себе си. Докато го гледаше, Маке прецени, че е на около двадесет и две години. Защо ли не беше с поделението си да бомбардира Англия? Инспекторът сърдито си рече, че вероятно бащата е задействал връзките си. Вернер изглеждаше като въплъщение на привилегията — шита по поръчка униформа; златни пръстени; прекалено дълга, забележимо невоенна коса. Маке вече го презираше. Вернер записа нещо с молив и вдигна поглед. Приветливото изражение на лицето му изчезна бързо, щом видя униформата на СС; носителят й с интерес отбеляза проблясък на страх. Младият мъж веднага опита да го прикрие с демонстрация на сърдечност — той стана почтително, усмихна се приветливо, но Маке не се върза. — Добър ден, господин инспектор — започна Вернер. — Заповядайте, седнете.

— Хайл Хитлер — поздрави Маке.

— Хайл Хитлер. Как бих могъл да Ви помогна?

— Сядай и млъквай, глупав хлапак — направо изплю думите Маке.

Вернер се бореше да скрие страха си.

— Какво може да съм сторил, за да си навлека такъв гняв? — Не си позволявайте да ми поставяте въпроси. Ще говорите, когато се обърнат към Вас.

— Както обичате.

— От този момент нататък няма да задавате повече въпроси за смъртта на брат Ви Аксел. За изненада на господин инспектора, по лицето на Вернер за миг се изписа облекчение. Това беше озадачаващо. Дали не се е страхувал от нещо друго, нещо по-страшно от простото нареждане да спре да разпитва за брат си? Можеше ли Вернер да е замесен и в други подривни дейности? Маке размисли и си каза, едва ли е така. Най-вероятно лейтенант Франк бе облекчен, че не го арестуват и отвеждат в подземието на улица „Принц Албрехт“. Вернер обаче не бе напълно сплашен. Той събра увереност и попита:

— Защо да не питам как е умрял брат ми?

— Казах Ви да не ми задавате въпроси. Имайте предвид, че с Вас се отнасят търпимо, тъй като баща Ви е бил ценен поддръжник на партията. Ако това не беше така, Вие щяхте да сте в моя кабинет.

Тази заплаха бе разбираема за всеки.

— Благодаря Ви за сдържаността — отвърна Вернер, докато опитваше да запази някакви остатъци от достойнство. — Но аз искам да знам кой е убил брат ми и защо. — Няма да научите повече, независимо какво вършите. Всички по-нататъшни проучвания обаче ще бъдат смятани за измяна. — Няма нужда да проучвам повече след Вашето посещение Ясно е, че най-лошите ми подозрения са били основателни. — Настоявам веднага да прекратите противодържавната си кампания.

Вернер погледна предизвикателно, но не каза нищо.

Посетителят му продължи:

— Ако не го направите, генерал Дорн ще бъде информиран, че има съмнения относно лоялността Ви. Вернер не можеше да не знае какво означава това — щеше да загуби приятната си работа в Берлин и да бъде изпратен в казармите край някое летище в Северна Франция.

Той доби по-покорен и по-умислен вид.

Маке стана. Беше прекарал достатъчно време тук.

— Очевидно генерал Дорн Ви смята за способен и интелигентен служител — каза той. — Ако се държите правилно, можете да продължите да изпълнявате тази роля.

После излезе от стаята.

Усещаше се изнервен и недоволен. Не бе сигурен, че е успял да съкруши волята на Вернер — чувстваше все още неподчинение. Замисли се за пастор Окс. При него имаше нужда от различен подход. Маке се върна в главната квартира на Гестапо и събра малък екип — Райнхолд Вагнер, Клаус

Рихтер и Гюнтер Шнайдер. Качиха се на черен Мерцедес 260Д, любимата кола на Гестапо — неизпъкваща, понеже много от такситата в Берлин бяха возила от същия модел и в същия цвят. В началото на дейността си Гестапо имаше инструкции да се забелязва и да демонстрира на обществото бруталния начин, по който се разправя с опозицията. Сплашването на немския народ обаче бе приключило отдавна и явното насилие повече не бе необходимо. Сега Гестапо действаше дискретно, винаги под прикритието на законността.

Стигнаха до дома на Окс, близо до голямата протестантска църква в Мите — централната част на столицата. Както може би Вернер си е въобразявал, че е защитен от баща си, така вероятно Окс смяташе, че църквата му го пази. Предстоеше му да научи, че обратното е вярно. Маке натисна звънеца — някога чукаха на вратата, за по-голям ефект. Отвори им прислужницата и той влезе в широко, добре осветено антре с лакирани дъски, застлано с тежки пътеки. Тримата го последваха. — Къде е стопанинът? — попита той любезно момичето.

Не я бе заплашил, но въпреки това тя беше ужасена.

— В кабинета си, господине — каза тя и посочи към една врата. Маке се обърна към Вагнер:

— Събери жените и децата в съседната стая.

Окс отвори вратата на кабинета си, надникна в антрето и се намръщи:

— Какво става тук? — гневно произнесе той.

Маке тръгна направо към него, накара го да отстъпи и да му отвори достъп до стаята — малко, добре подредено помещение, с тапицирано с кожа бюро и лавици с коментари върху Библията.

— Затворете вратата — започна Маке.

Окс с неохота го направи и каза:

— Добре би било да имате хубаво обяснение за това нахлуване.

— Седни и млъкни — отговори му Маке.

Окс бе зашеметен. Сигурно не му бяха нареждали да мълчи от детските му години. Обикновено духовниците не получаваха обиди, дори и от полицията.

Националсоциалистите обаче не обръщаха внимание на подобни условности.

— Това е скандал! — успя да произнесе Окс най-накрая. После седна. Вън от стаята запротестира женски глас — навярно съпругата. Пасторът чу, пребледня и стана от стола си.

Маке го бутна надолу.

— Седете си на мястото.

Окс бе едър мъж, по-висок от инспектора, но не се възпротиви. На Маке му харесваше да вижда такива помпозни персони смалени от страха.

— Кой сте Вие? — попита го Окс.

Маке никога не казваше. Разбира се, те можеха да се досеттят, но се страхуваха повече, ако не знаеха със сигурност. По-нататък, при невероятния случай да им бъдат задавани въпроси, целият екип щеше да се закълне, че най-напред са се представили като полицейски служители и са показали значките си. Инспекторът излезе от стаята. Хората му наблъскваха няколко деца в салона. Маке нареди на Райнхолд Вагнер да отиде в кабинета и да държи Окс там. После отиде след децата в другата стая. Завесите бяха на цветя, на полицата на камината имаше семейни снимки; удобните столове бяха тапицирани с карирана тъкан. Хубав дом и мило семейство. Защо не бяха лоялни към Райха и не си гледаха работата? Прислужницата стоеше до прозореца, притиснала устата си с ръка, сякаш да заглуши вика си. Четири деца бяха скупчени около жената на Окс, обикновена, едрогърдеста особа над тридесетина години. Тя държеше на ръце четвърто дете — момиченце на около две години с руси къдрици.

Маке я погали по главата:

— Как се казва тя? — попита той.

Госпожа Окс бе ужасена. Тя прошепна:

— Лизелоте. Какво искате от нас?

— Ела при чичо Томас, малка Лизелоте — каза Маке и протегна ръце. — Не! — извика госпожа Окс. Тя хвана по-здраво детето и се извърна настрана.

Лизелоте заплака силно.

Маке кимна на Клаус Рихтер.

Той сграбчи госпожа Окс откъм гърба, дръпна ръцете й назад и тя изпусна детето. Маке го хвана преди да падне. То се заизвива като риба, но той я хвана още по-здраво, както би задържал котка. Тя писна още по-силно. Към инспектора се втурна момче на около дванадесет години и го удари с малките си юмруци без ефект. Маке реши, че е дошло времето да го научи да уважава властите. Той постави Лизелоте на лявото си бедро, после с дясната си ръка хвана момчето за предницата на ризата и го запокити през стаята право в един от столовете. Момчето извика от страх, а госпожа Окс изпищя. Столът се наклони назад и хлапето падна на пода. Не беше наранен, но заплака. Маке изведе Лизелоте в антрето. Тя запищя с пълно гърло за мйка си. Маке я остави. Момиченцето изтича към вратата на салона, затропа по нея и завика от уплаха. Инспекторът си отбеляза, че още не се е научила да отваря. Той остави детето в антрето и се върна в кабинета. Вагнер стоеше до вратата и я пазеше; в средата на стаята стоеше Окс, побелял от страх. — Какво вършите с децата ми? — попита той. — Защо Лизелоте пищи?

— Ще напишете писмо — започна Маке.

— Да, каквото и да е — каза Окс и отиде до бюрото.

— Не сега, по-късно.

— Добре.

Маке се наслаждаваше. Рухването на Окс беше пълно, за разлика от Вернер. — Писмо до министъра на правосъдието — продължи той.

— Значи всичко е за това.

— Ще напишете, че сте разбрал, че заявленията от първото Ви писмо не са верни. Бил сте подведен от комунистически конспиратори. Ще се извините на министъра за причинените от невнимателните Ви действия неприятности и ще го уверите, че повече няма да говорите за тези неща с никого.

— Да, да, ще го направя. Те какво правят с жена ми?

— Нищо. Пищи заради това, което ще й се случи, ако Вие не напишете писмото.

— Искам да я видя.

— Ако ми досаждате с глупавите си искания, става по-зле за нея.

— Разбира се, съжалявам, простете.

Противниците на националсоциализма бяха толкова слаби. — Напишете писмото тази вечер и го изпратете утре сутринта.

— Да. Да Ви изпратя ли копие?

— Писмото Ви ще дойде при мен, идиот такъв. Да не мислите, че министърът лично чете безумните Ви драсканици?

— Не, не, разбира се.

Маке отиде до вратата.

— И стойте настрана от хора като Валтер фон Улрих.

— Да, обещавам.

Маке излезе и даде знак на Вагнер да го последва. Лизелоте седеше на пода и пищеше истерично. Маке отвори вратата на салона и викна Рихтер и Шнайдер.

И четиримата излязоха от къщата.

— Понякога насилието е напълно ненужно — замислено каза Маке, докато влизаха в колата. Вагнер хвана волана и инспекторът му даде адреса на дом фон Улрих.

— Но понякога е най-лесният начин — добави той.

Фон Улрих живееше в квартала на църквата. Къщата му бе просторна стара сграда, която той явно не можеше да си позволи да поддържа. Боята се лющеше, перилата ръждясваха, а един счупен прозорец бе уплътнен с картон. Това не беше необичайно — военновременните икономии означаваха, че за много жилищни постройки не се полага грижа. Прислужницата им отвори вратата. Маке предположи, че тя е жената, чието умствено изостанало дете е предизвикало целия проблем — но не си даде труда да се занимава с нея. Нямаше смисъл да се арестуват момичета. Валтер фон Улрих влезе в приемната от една странична стая. Маке си го спомни — братовчедът на Роберт фон Улрих, чийто ресторант той и брат му бяха купили преди осем години. По онова време господин фон Улрих бе горд и арогантен. Сега носеше опърпан костюм, но държането му все още бе дръзко. — Какво искате? — започна той в опит да звучи, сякаш все още имаше властта да иска обяснения.

Маке нямаше намерение да губи много време.

— Закопчейте го — нареди той.

Вагнер пристъпи напред с белезниците.

Висока хубава жена пристъпи и застана пред фон Улрих. — Кажете ми кои сте вие и какво искате — попита тя. Явно беше съпругата. Звучеше с лек чужд акцент — никаква изненада.

Вагнер силно я зашлеви през лицето и тя се олюля.

— Обръщай се и доближи китките си — нареди

Вагнер на фон Улрих. — Иначе ще й потроша зъбите.

Фон Улрих се подчини.

По стълбите се втурна красива млада жена в сестринска униформа.

— Татко! Какво става?

Маке се запита колко ли още хора можеше да има в къщата. Изпита леко притеснение. Едно обикновено семейство не можеше да се справи с обучени полицейски служители, но голяма тълпа беше в състояние да предизвика такава неразбория, та фон Улрих да се измъкне.

Той обаче не искаше да се бори.

— Не заставай срещу тях! — настойчиво се обърна към нея той. — Върни се! Сестрата изглеждаше ужасена и извърши, каквото и казаха.

Маке заповяда:

— Ззаведете го в колата.

Вагнер изкара фон Улрих през вратата.

Жената се разплака.

Медицинската сестра попита:

— Къде го отвеждате?

Инспекторът отиде до входната врата и погледна трите жени — слугинята, жената и дъщерята.

— Всички тези неприятности — изрече той. —

Заради едно осемгодишно идиотче. Не мога да ви разбера.

Излезе и се настани в автомобила.

Изминаха краткия път до „Принц Албрехт“. Вагнер паркира от задната страна на сградата на Гестапо до десетина точно такива черни коли. Всички излязоха от колата. Вкараха фон Улрих през един черен вход, свалиха го до подземието и го въведоха в облицована с бели фаянсови плочки стая. Маке отвори някакъв шкаф и извади от него три дълги и тежки сопи, прилични на американски бейзболни бухалки. Даде по една на всеки от сътрудниците си. — Пребийте го — нареди той и ги остави да свършат работата.

VI

Капитан Владимир Пешков, началник на берлинския отдел на военното разузнаване на Червената армия, се срещна с Вернер Франк на Гробището на инвалидите край канала Берлин-Шпандау. Изборът на мястото бе добър. Докато внимателно оглеждаше парка, Володя се увери, че никой не е последвал него или Вернер. Единственият човек освен тях беше забулена в черно възрастна жена, но тя си тръгваше. Срещаха им бе при гробницата на генерал Шарнхорст, голям пиедестал с полегнал лъв, отлят от бронза на пленени неприятелски оръдия. Беше слънчев пролетен ден, двамата млади разузнавачи свалиха връхните си дрехи и се заразхождаха покрай гробовете на бележитите немци. След подписването на германско-съветския пакт преди почти две години съветската страна продължи да извършва шпионски действия в Германия; съответно продължи и следенето на персонала на съветското посолство. Всички смятаха договора за временен, но никой не бе наясно колко ще трае тази временност. Ето защо агентите на контраразузнаването следяха Володя навсякъде. Каза си, че те несъмнено можеха да определят кога излиза на истинска тайна разузнавателна мисия, понеже именно тогава се отърваваше от тях. Излизаше ли да си купи кренвирши за обяд оставяше ги да вървят подире му. Питаше се дали са достатъчно умни, за да съобразят това. — Да си виждал Лили Маркграф напоследък? — попита Вернер. И двамата бяха излизали с нея по различно време. Володя я беше завербувал; тя се научи да кодира и декодира съобщения с разузнавателния шифър на Червената армия. Разбира се, Володя не би го разкрил на Вернер.

— Напоследък не — излъга той. — А ти?

Вернер поклати глава.

— Друга покори сърцето ми.

Изглеждаше свит. Може би се чувстваше неудобно, задето не оправдава репутацията си на плейбой.

— Както и да е, защо поиска да ме видиш?

— Получихме страхотна информация — започна Володя. — Сведения, които ще променят хода на историята — ако са верни.

Вернер погледна скептично.

Събеседникът му продължи.

— Един източник ни съобщи, че Германия ще нахлуе в Съветския съюз през юни. Докато го произнасяше, капитан Пешков изтръпна за пореден път. Ставаше дума за изключителен триумф на съветското военно разузнаване и за ужасна заплаха за СССР. Вернер отметна една къдрица от очите си; жестът му вероятно караше сърцата на момичетата да бият по-учестено. Той попита.

— Източникът надежден ли е?

Ставаше дума за журналист в Токио, близък до германския посланик в Япония, но в действителност прикрит комунист. Всичко съобщено от него до момента се беше оказало истина. Володя обаче не можеше да каже това на Вернер.

— Надежден е — поясни той.

— И вие вярвате в това?

Капитанът се поколеба. Тук беше проблемът. Сталин не вярваше на сведението — според него, дезинформация на съюзниците, целяща да предизвика недоверие между него и Хитлер. Скептицизмът на Сталин по отношение на този успех на разузнаването смаза началниците на Володя и вгорчи тържеството им.

— Нуждаем се от потвърждение — обясни той.

Вернер огледа разлистващите се дървета.

— Надявам се да е вярно — неочаквано рязко произнесе той. — Това ще унищожи нацистите. — Да — съгласи се Володя. — Ако Червената армия е подготвена. Вернер се изненада:

— Не сте ли готови?

Още веднъж Володя не можеше да каже на Вернер цялата истина. Сталин вярваше, че немците няма да атакуват, преди да са разгромили Великобритания, тъй като ще се боят от война на два фронта. Според него, докато Лондон продължаваше да се съпротивлява на Германия, СССР бе в безопасност. Съответно Червената армия не бе дори частично готова за посрещане на германско нахлуване. — Ние ще бъдем подготвени — поде Володя — ако успееш да намериш потвърждение за съществуването на плана за нападение. Капитанът не можа да се удържи да не помисли за собствената си важност. Неговият шпионин можеше да е ключът.

Вернер му отвърна:

— За съжаление не мога да ти помогна.

Володя се намръщи:

— Какво имаш предвид?

— Не мога да намеря потвърждение или каквото и да е на тази информация, нито каквото и да е друго нещо. Предстои да бъда уволнен от работата си в

Министерството на въздухоплаването. Вероятно ще бъда разпределен във Франция — или, ако информацията ви е точна, ще участвам в нападението над Съветския съюз.

Съветският офицер бе ужасен. Вернер беше най-добрият му агент. Неговата информация бе причината Володя Пешков да бъде произведен капитан. Откри, че му е трудно да диша. С усилие можа да попита:

— Какво е станало, по дяволите?

— Брат ми умря в един дом за хора със забавено развитие, а същото се случи и на кръщелника на приятелката ми; и двамата задаваме твърде много въпроси.

— Че защо ще те уволняват за това?

— Нацистите избиват хората с увреждания, но става дума за тайна програма.

Володя веднага забрави за мисията си:

— Какво? Просто ги убиват?

— Така изглежда. Все още не сме запознати с детайлите. Но ако нямаше нищо за криене, нямаше да наказват мен и други хора задето задаваме въпроси.

— Колко голям беше брат ти?

— Петнадесет.

— Боже мой! Още дете!

— Няма да им се размине. Отказвам да си затварям устата. Спряха пред гроба на авиационния ас Манфред фон Рихтхофен. Представляваше огромно парче скала, шест фута висока и два пъти толкова широка. Върху него с елегантни букви бе изсечено само РИХТХОФЕН. Володя винаги намираше простотата му затрогваща. Опита се да си възвърне самообладанието. Каза си, че съветската тайна полиция все пак убива хора, и най-вече всекиго, заподозрян в нелоялност. Според слуховете шефът на НКВД, палачът Лаврентий Берия, имал любим номер — пращал хората си да му хванат някое хубаво момиче от улицата, за да го изнасили за разнообразяване на вечерта. Мисълта, че комунистите могат да бъдат жестоки като нацистите, не бе утеха. „Някой ден“ — напомни си той — „СССР щеше да се отърве от хора като Берия и тогава щеше да може да започне строителството на истинския комунизъм. Междувременно главната задача бе разгромяването на нацистите.“ Стигнаха стената на канала, застанаха там и загледаха как една баржа бавно пъпли по водата и бълва мазен черен пушек. Володя не можеше да се оправи от притеснителното откровение на Вернер: — Какво ще стане, ако спреш да се занимаваш със смъртта на децата с увреждания? — запита той. — Ще загубя приятелката си — обясни Вернер. — Тя е толкова гневна, колкото съм и аз. Володя бе поразен от страшната мисъл, че Вернер може да каже истината на приятелката си. — Не би могъл да й съобщиш причината за промяната на мнението си, нали? — недвусмислено попита той.

Вернер изглеждаше поразен, но не поде спор.

Володя разбра, че с убеждаването на Вернер да изостави борбата си ще помогне на нацистите да прикрият своите престъпления. Отхвърли неудобната мисъл настрани. — Ще запазиш работата си при генерал Дорн, ако обещаеш да оставиш това? — Да. Те искат това. Само че няма да ги оставя да убият брат ми и после да го потулят. Ще ме изпратят на фронта, но аз няма да замълча. — Какво според теб ще ти направят, когато разберат колко си непримирим?

— Ще ме хвърлят в някой лагер.

— Какво ще допринесе това?

— Просто не мога да оставя това така.

Володя трябваше отново да привлече Вернер, но засега не му се отдаваше. Вернер имаше отговор за всичко.

Беше умен — именно затова и бе толкова ценен източник на информация.

— Ами другите? — попита го Володя.

— Кои други?

— Сигурно има още хиляди деца и възрастни хора с увреждания. Нацистите всички ли ще избият?

— Вероятно.

— Със сигурност няма да успееш да ги спреш, ако си в концентрационен лагер.

За пръв път Вернер не отговори.

Володя се извърна от водата и огледа гробището. Млад мъж в костюм бе коленичил пред малък надгробен камък. Опашка? Капитан Пешков се загледа внимателно. Мъжът се тресеше от плач и изглеждаше истински — агентурата на контраразузнаването не блестеше с актьорски способности.

— Виж го — каза Володя на Вернер.

— Защо?

— Скърби. Това правиш и ти.

— И?

— Просто гледай.

Минута по-късно мъжът стана, избърса лицето си с кърпичка и си тръгна.

Пешков продължи:

— Сега е щастлив. Скръбта е за това. Тя не постига нищо, но така просто се чувстваш по-добре. — Смяташ, че задавам въпроси, просто за да се чувствам по-добре?

Володя се обърна и го погледна в очите.

— Не те упреквам — каза той. — Искаш да узнаеш истината и да я разгласиш. Но помисли логично. Единственият начин това да свърши е режимът да бъде съборен. Единственият начин това да стане е нацистите да бъдат разгромени от Червената армия.

— Може би.

Володя обнадеждено установи, че Вернер поддава.

— Може би? — продължи той. — А кой друг?

Британците са на колене и отчаяно опитват да отблъснат Луфтвафе. Американците не се интересуват от европейските разправии. Всички останали подкрепят фашистите.

Той постави ръце на раменете на Валтер.

— Червената армия е единствената ти надежда, приятелю мой. Ако загубим, нацистите ще убиват деца с увреждания — и евреи, и комунисти, и хомосексуалисти — още хиляда кървави години.

— Да — призна Вернер. — Прав си.

VII

Карла и майка й отидоха на църква в неделя. Мод бе разстроена от ареста на Валтер и много искаше да разбере къде е отведен. Разбира се, Гестапо отказваше да даде каквато и да е информация. Църквата на пастор Окс обаче беше популярна, идваха хора от заможните квартали, а и в конгрегацията се числяха влиятелни личности; един или двама от тях можеха да се поразровят. Карла склони глава и се помоли баща й да не е бил подложен на изтезания или бит. Не вярваше в силата на молитвите, но бе достатъчно отчаяна, за да опита каквото и да е. Зарадва се при вида на семейство Франк, седнали няколко реда пред тях. Проучваше тила на Вернер — на врата косата му бе леко къдрава, за разлика от останалите мъже, които бяха късо подстригани на черта. Тя бе докоснала врата му и бе целунала шията му. Вернер беше прекрасен. Всяка вечер, преди да заспи, тя изживяваше отново вечерта, когато отидоха до Грюневалд. Но не бе влюбена в него, каза си тя.

Все още не.

При влизането на пастор Окс тя веднага видя, че той е смазан. Промяната беше ужасяваща. Отиде бавно до аналоя, с клюмнала глава и увиснали рамене; няколко човека от конгрегацията си зашепнаха загрижено. Безизразно изрецитира молитвите, а после прочете проповедта си от книга. Карла работеше като сестра вече две години и разпозна симптомите на депресията. Предположи, че и той е бил посетен от Гестапо. Забеляза, че госпожа Окс и петте деца не бяха на обичайното място на първия ред. Докато пееха последния химн, Карла си даде обет, че няма да се откаже, въпреки уплахата си. Все още имаше съюзници — Фрида, Вернер и Хайнрих. Но какво можеха да направят те? Щеше й се да има солидно доказателство за извършваното от нацистите. Лично тя нямаше съмнения, че те избиват хората с увреждания — беше очевидно заради реакцията на Гестапо. Не можеше обаче да убеди останалите хора без конкретни доказателства.

Как можеше да се сдобие с тях?

След литургията излезе от църквата заедно с Фрида и Вернер. Тя ги отдръпна от родителите им и започна: — Мисля, че трябва да намерим доказателства за ставащото. Фрида веднага схвана какво има тя предвид. — Трябва да отидем до Акелберг — каза тя. — Да посетим болницата. Вернер бе предложил това още в началото, но бяха решили да започнат разследването си в Берлин. Сега Карла обмисляше идеята отново.

— Ще ни трябват разрешителни за пътуване.

— Как да уредим това?

Карла щракна с пръсти.

— И двете членуваме в Колоездачен Клуб Меркурий. Те могат да издействат разрешителни за някоя велосипедна екскурзия. Ставаше дума точно за любимото нещо на националсоциалисте — здравословно раздвижване за младежта вън от града.

— Ще можем ли да влезем в болницата?

— Можем да опитаме.

Вернер се обади:

— Смятам, че трябва да се откажете.

Карла бе смаяна:

— Какво имаш предвид?

— Очевидно пастор Окс е бил изплашен до смърт. Това е много опасна работа. Можете да бъдете хвърлени в затвор и изтезавани. А това няма да върне обратно Аксел и Курт.

Тя го изгледа невярващо.

— Искаш ние да се откажем?

— Трябва да се откажете. Говорите така, сякаш Германия е свободна страна! И двете ще бъдете убити, да знаете. — Трябва да рискуваме! — ядосано му възрази Карла. — Не ме занимавайте с това — отговори й Вернер. — И аз имах посещение от Гестапо.

Карла веднага промени тона:

— О, Вернер, какво стана?

— Засега — само заплахи. Ако продължа да задавам въпроси пращат ме на фронтовата линия.

— О, слава Богу, че не е нещо по-лошо.

— И това е достатъчно зле.

Момичетата се умълчаха за миг, после Фрида изрече на глас мислите на Карла: — Това е по-важно от работата ти — трябва да сме наясно по въпроса. — Не ми обяснявай с какво трябва да съм наясно — прекъсна я Вернер. Изглеждаше ядосан, но Карла усещаше, че всъщност се срамува.

— Не твоята кариера е под въпрос — продължи той.

— А и ти не си се срещала с Гестапо.

Карла бе изумена. Мислеше си, че познава Вернер. Сигурна бе, че ще гледа на тези проблеми по нейния начин. — Всъщност, аз се срещнах с тях — обади се тя. — Арестуваха баща ми.

Фрида се ужаси:

— О, Карла! — каза тя и я прегърна.

— Не можем да открием къде е — добави Карла.

Вернер не показа никакво съчувствие:

— Тогава си наясно, че не бива да им се противиш! — изтресе той. — Щели са и теб да арестуват, ако инспектор Маке не смяташе, че момичетата не са опасни. На Карла й се доплака. Беше на път да се влюби във Вернер, а ето че той се оказа страхливец.

Фрида го попита:

— Да не би да казваш, че няма да ни помогнеш?

— Да.

— Защото искаш да си запазиш работата?

— Безсмислено е — не можете да ги победите!

Карла му беше бясна заради страхливостта и пораженството:

— Не можем просто да допуснем това да се случи!

— Откритото противопоставяне е безумие. Има и други начини да им се противопоставиш.

Карла го попита:

— Как? Като работиш по-бавно, както пише в онези листовки? Това няма да ги спре да убиват деца с увреждания! — Опозицията срещу правителството е самоубийство!

— Всичко друго е страхливост!

— Отказвам да приемам осъждане от две момичета! — и с тези думи той си тръгна. Карла сдържаше сълзите си. Не можеше да заплаче пред двестате души, събрали се пред църквата на слънце.

Фрида беше колкото разстроена, толкова и озадачена:

— Различен е — пророни отчаяно тя. — Познавам го цял живот. Нещо става; нещо, за което той не говори с нас.

Майката на Карла дойде при тях. Не забеляза притеснението на дъщеря си, което беше необичайно. — Никой не знае нищо! — отчаяно каза тя. — Не мога да открия къде е баща ти.

— Ще продължим да го търсим — отговори Карла.

— Няма ли някакви приятели в американското посолство?

— Познати. Вече ги питах, но нямат никаква информация.

— Утре ще ги питаме отново.

— О, Боже, предполагам, че има милиони немски жени, които са в моето положение.

Карла кимна.

— Хайде да си отиваме вкъщи, мамо.

Ходеха бавно и мълчаха, всяка заета с мислите си. Карла бе гневна на Вернер, още повече, че много неправилно бе преценила характера му. Как можа да хлътне по толкова слаб човек?

Стигнаха тяхната улица.

— Утре ще отида до американското посолство — каза Мод, когато доближиха дома. — Ако трябва, ще изкарам целия ден във фоайето. Ще ги помоля да направят нещо. Желаят ли го наистина, могат да направят полуофициално проучване за зетя на един министър в британския кабинет. О! Защо входната ни врата е отворена? Първата мисъл на Карла бе, че имат повторно посещение от Гестапо. Обаче нямаше паркирана на бордюра черна кола; от ключалката стърчеше ключ.

Мод влезе в антрето и изпищя.

Карла се втурна след нея.

На пода лежеше мъж, целият в кръв.

Карла успя да не закрещи.

— Кой е това? — произнесе тя.

Мод коленичи край мъжа.

— Валтер. Валтер, какво са направили с теб?

И тогава Карла разпозна баща си. Беше толкова тежко изранен, че почти не можа да го разпознае. Едното око бе затворено устата бе една огромна подутина, косата бе покрита със съсирена кръв. Едната ръка бе необичайно усукана. Предницата на сакото бе оповръщана.

Мод започна отново:

— Валтер, кажи ми нещо, кажи!

Той отвори разранената си уста и простена.

Карла превключи на професионално поведение и така потисна надигащия се в нея истеричен страх. Взе чаша вода от кухнята и поръси устните му. Той глътна и отвори уста за още. Когато й се стори, че е пил достатъчно, тя отиде до кабинета му, взе бутилка ракия и му даде няколко капки. Той ги глътна и се закашля. — Отивам за доктор Ротман — обясни Карла. — Измий му лицето и му дай още вода. Не опитвай да го местиш.

Мод й отвърна:

— Да, да — бързай!

Карла изкара велосипеда си от къщата и хвръкна напред. На доктор Ротман не му бе разрешено да практикува повече — евреите не можеха да бъдат лекари — но неофициално продължаваше да се грижи за бедните.

Карла въртеше педалите с бясна скорост. Как ли се е прибрал баща й вкъщи? Предположи, че са го докарали с кола, че е успял да се добере от бордюра до къщата и тогава е паднал. Стигна дома на Ротманови. Като тяхната къща, и тази беше в лошо състояние. Повечето от прозорците бяха строшени от антисемити. Отвори госпожа Ротман. — Баща ми е бил пребит — задъхано произнесе Карла. — Гестапо. — Съпругът ми ще дойде — отвърна госпожа Ротман. Тя се обърна и викна към горния етаж.

— Исак!

Докторът слезе.

— Господин фон Улрих — съобщи му жена му.

Той взе платнената пазарска торба до вратата — понеже правото да практикува медицина му бе отнето, Карла предположи, че не може да носи нещо, което прилича на лекарска чанта. Излязоха от къщата.

— Ще карам отпред — каза му Карла.

Щом стигна вкъщи, видя майка си да плаче седнала на прага на вратата.

— Докторът идва насам! — обяви Карла.

— Твърде късно — отговори Мод. — Баща ти е мъртъв.

VIII

В два и половина часа следобед Володя се намираше пред универсалния магазин Вертхайм, веднага след „Александерплац“. Провери района няколко пъти и се оглеждаше за хора, които биха могли да бъдат цивилни полицаи. Сигурен бе, че не са го проследили до тук, но не бе невъзможно някой случайно минаващ агент на Гестапо да го разпознае и да си зададе въпроса какво ли прави. Някое оживено, препълнено с народ място беше най-добрият камуфлаж, но и той не бе съвършен. Беше ли историята с нахлуването вярна? При положителен отговор капитан Пешков нямаше да изкара още дълго време в Берлин. Щеше да даде прощални целувки на Герда и Сабине. Вероятно щеше да се върне в управлението на военното разузнаване в Москва. Планираше да прекара известно време със семейството си. Сестра му Аня бе родила близнаци, които той не беше виждал. А и смяташе, че малко почивка ще му дойде добре. Нелегалната работа означаваше постоянно напрежение — отърваване от опашките на Гестапо, провеждане на тайни срещи, вербуване на агенти, тревоги заради възможността от предателство. Щеше да се радва на една или две години в центъра — при положение, че Съветският съюз оцелееше толкова време. Разбира се, можеха да го изпратят на друго място в чужбина. Представяше си Вашингтон. Винаги бе изпитвал желание да види Америка. Извади от джоба си намачкана на топче салфетка и я хвърли в кошче за боклук. В три без една минута запали цигара, въпреки че не пушеше. Внимателно пусна запалената клечка в кошчето, тъй че падна посред хартията. После се отдалечи.

Секунди по-късно някой извика:

— Пожар!

И точно докато всички наоколо съзерцаваха огъня в кошчето за боклук, пред входа на магазина спря такси — обикновен Мерцедес 260 Д. От него изскокна хубавец в униформата на лейтенант от авиацията. Докато плащаше на шофьора, капитан Пешков се хвърли в колата и затръшна вратата. На пода на колата — където шофьорът не можеше да види — имаше брой на Нойес фолк, партийното списание за расова пропаганда. Володя го взе, но не зачете. — Някой идиот е подпалил кошчето за смет — изкоментира шофьорът.

— Хотел Адлон — каза клиентът и колата потегли.

Той прелисти страниците на списанието и се увери, че тъмножълтият плик е поставен в него.

Много искаше да го отвори, но чакаше.

Излезе от таксито при хотела, но не влезе в сградата. Вместо това мина под Бранденбургската порта и навлезе в парка. Дърветата бяха показали свежите си листа, беше топъл пролетен ден и гъмжеше от хора, излезли на следобедна разходка. Списанието сякаш изгаряше ръката на Володя. Той намери една закътана пейка и седна. Разтвори списанието и зад неговото прикритие отвори тъмножълтия плик. Извади един документ. Беше индигово копие, отпечатано на машина и малко бледо, но четливо. Заглавието гласеше:

Текстът започваше по следния начин:

Капитан Пешков усети, че се задъхва. Това си беше динамит. Токийският шпионин беше прав, Сталин грешеше. Съветският съюз се намираше в смъртна опасност. С разтуптяно сърце Володя погледна края на документа. Беше подписан: „Адолф Хитлер.“ Прегледа страницата за дата и я намери. Нахлуването бе планирано за 15 май 1941 година.

До датата имаше написана с молив бележка от

Вернер Франк: „Датата е променена на 22 юни.“

— Боже мой, направил го е — изрече Володя на висок глас. — Потвърждава, че ще има нахлуване.

Пъхна документа в плика, а плика в списанието.

Това променяше всичко.

Стана от пейката и отиде в съветското посолство, за да им съобщи новините.

IX

В Акелберг нямаше железопътна гара, тъй че Карла и Фрида слязоха на най-близката станция — на десет мили разстояние — и подкараха колелата си. Носеха къси гащета, пуловери и обикновени сандали; бяха сплели косата си на плитки. Изглеждаха като момичета от Съюза на немските девойки, или БДМ — те често излизаха на такива екскурзии с колело. Предмет на оживени разисквания бе дали вечерно време не правят нещо друго освен колоезденето в спартанските хотели, където отсядаха. Момчетата разшифроваха БДМ като Bubi Drück Mir — „Направи го, скъпи“. Карла и Фрида разгледаха картата си и излязоха от градчето към Акелберг. Карла непрекъснато мислеше за баща си. Знаеше, че няма да преодолее ужаса от това да го види пребит и умиращ. Беше плакала дни наред. Освен мъка обаче, в нея живееше и друго чувство — гняв. Нямаше просто да тъгува. Щеше да направи нещо. Мод, направо обезумяла от мъка, най-напред опита да убеди Карла да не отива в Акелберг. — Съпругът ми е мъртъв, синът ми е в армията. Не искам и дъщеря ми да излага живота си на опасност! — проплака тя. След погребението, когато ужасът и истерията отстъпиха пред по-спокойната и по-дълбока скръб, Карла попита майка си какво би желал Валтер. Мод размишляваше дълго време. Отговори й едва на следващия ден:

— Щеше да поиска да продължиш с борбата си.

За Мод беше трудно да го признае, но и двете бяха наясно, че това е истината. Фрида не проведе такова обсъждане с родителите си. Майка й Моника някога е била влюбена във Валтер; тя беше смазана от смъртта му; и все пак щеше да се ужаси, ако знаеше с какво се занимава Фрида. Баща й Луди щеше да я заключи в мазето. И двамата обаче вярваха, че момичетата са отишли да карат колело. Най-много щяха да подозират, че се среща с някой неподходящ приятел. Местността беше хълмиста, но и двете бяха в отлична форма и час по-късно слязоха по един склон в градчето Акелберг. Карла се почувства притеснена — навлизаха на неприятелска територия.

Влязоха в едно кафене. Нямаше кока-кола.

— Това да не ви е Берлин! — негодуващо изрече жената зад щанда, сякаш бяха поискали цял оркестър да им изсвири серенада. Карла се запита защо ли някой, който не харесва непознати, ще се занимава да държи кафене. Поръчаха си фанта, немски продукт, и напълниха манерките си с вода. Не знаеха точното положение на болницата. Трябваше да питат за посоката, но Карла се боеше да не събудят нечии подозрения. Местните нацисти можеше да се поинтересуват от непознатите хора, които задават въпроси. Докато плащаха, Карла попита: — Трябва да се срещнем с останалите от нашата група на кръстовището при болницата. Как да стигнем дотам?

Жената избегна погледа й:

— Тук няма болница.

— Медицинският институт в Акелберг — отново попита Карла и каза името, както беше в писмото.

— Сигурно е в друго място, наречено Акелберг.

Карла си каза, че я лъжат.

— Странно — изрече тя, като продължи с преструвките. — Надявам се, че не сме объркали мястото. Тръгнаха с колелата по главната улица. „Не остава нищо Друго“, помисли си Карла — „трябва да питам за пътя.“ На пейка пред една кръчма беше приседнал възрастен, невинен наглед човек, който се наслаждаваше на следобедното слънце. — Да знаете къде е болницата? — попита го Карла и прикри притеснението си с веселост. — През града и нагоре по хълма от лявата ви страна — обясни той. — Но не влизайте там — не са много хората, които си излизат от нея!

После се изхили, сякаш се беше пошегувал.

„Указанията му са малко неясни, но може и да свършат работа“, — рече си Карла. Реши да не привлича повече внимание с повторни питания.

Една жена с шал на главата хвана стареца за ръката.

— Не му обръщайте внимание — не знае какви ги говори — притеснено изрече тя. Дръпна го на крака и го подкара по тротоара. — Дръж си устата затворена, стари глупако — промърмори тя. Май че тези хора имаха представа какво се случва близо до тях. За щастие, те само се чумереха и гледаха да не се замесват. Може би нямаше да бързат да съобщават на полицията или на партийната организация. Карла и Фрида продължиха по улицата и намериха младежкото общежитие. В Германия имаше хиляди такива места, предназначени точно за хора, на каквито те се преструваха — атлетични младежи, излезли да прекарат почивката си на открито. Регистрираха се. Удобствата бяха примитивни, леглата — триетажни, но беше евтино. Излязоха от градчето късно следобеда. След една миля стигнаха до ляв завой. Нямаше знак, но пътят водеше нагоре по хълма, и те продължиха. Напрегнатостта на Карла нарасна. Колкото повече се приближаваха, толкова по-трудно щеше да бъде да изглеждат невинни при разпит. След още една миля видяха голяма къща насред парк. Не изглеждаше ограден със стена или ограда, а пътят водеше направо към вратата. И отново нямаше никакви знаци. Карла явно бе очаквала сив каменен замък на върха на хълма, със зарешетени прозорци и обковани с желязо дъбови порти. Вместо това обаче стоеше баварско провинциално имение — с полегати покриви, дървени балкони и малка кула. Можеше ли ужасни неща като детеубийство да се извършват тук? А и изглеждаше малка постройка като за болница. Тогава забеляза модерната пристройка с висок комин до едната страна. Слязоха от колелата и ги облегнаха на сградата. Сърцето на Карла направо щеше да изскочи, докато изкачваха стъпалата към входа. Защо нямаше охрана? Понеже никой не би бил толкова безразсъден, та да проучва мястото? Нямаше звънец или мандало, но щом Карла бутна вратата, тя се отвори. Тя влезе и Фрида я последва. Озоваха се в хладна приемна с каменен под и голи бели стени. От приемната се влизаше в няколко стаи, но всички врати бяха затворени. Надолу по широко стълбище слизаше очилата жена на средна възраст. Носеше елегантна сива рокля.

— Кажете? — попита тя.

— Добър ден — започна любезно Фрида.

— Какво правите? Не можете да влизате тук.

Фрида и Карла си бяха подготвили история.

— Просто исках да посетя мястото, където брат ми почина — обясни Фрида. — Той беше на петнадесет… — Това не е публична институция! — разгневено произнесе жената. — Напротив — Фрида бе израснала в богато семейство и не се плашеше от дребни функционери. От една странична врата изникна сестра на около деветнадесет години и ги загледа. Жената в сиво се обърна към нея: — Сестра Кьониг, незабавно доведете господин Рьомер.

Сестрата забърза нанякъде.

Жената продължи:

— Трябвало е да пишете предварително.

— Получихте ли писмото ми? — попита Фрида. — Аз писах до главния лекар.

Това не беше вярно. Фрида импровизираше.

— Такова писмо не е било получавано!

Явно жената смяташе, че дръзкото искане на Фрида не е можело да мине незабелязано. Карла слушаше. Сградата беше странно тиха. Тя бе работила с хора с умствени и физически увреждания, възрастни и деца и те доста често не бяха тихи. Дори и през затворените врати тук би трябвало да може да чуе викове, смях, плач, недоволни гласове, безсмислени приказки. Нямаше нищо такова. Приличаше повече на морга.

Фрида опита нов подход.

— Може би бихте могли да ми покажете къде е гробът на брат ми. Бих искала да го посетя. — Няма гробове. Имаме пещ — и госпожата незабавно се поправи. — Устройство за кремация.

Карла отбеляза:

— Видях комина.

Фрида продължи:

— Какво е станало с праха на брат ми?

— Ще Ви бъде изпратен в съответното време.

— Няма да го смесите с праха на някой друг, нали?

Вратът на жената почервеня и Карла предположи, че те смесват праха на умрелите, тъй като си правят сметката, че никой няма да разбере. Появи се сестра Кьониг, последвана от снажен юнак в бялата униформа на санитар. Жената каза: — Рьомер, моля, придружете момичетата вън от сградата. — Момент — прекъсна я Фрида. — Сигурна ли сте, че вършите каквото трябва? Аз просто исках да видя мястото, където брат ми е умрял.

— Сигурна съм.

— Тогава сигурно не бихте имали нищо против да ми кажете името си.

Последва секунда на колебание.

— Госпожа Шмит. А сега ви моля да напуснете.

Рьомер се приближи заплашително към тях.

— Тръгваме си — студено произнесе Фрида. — Нямаме намерение да дадем на господин Рьомер повод да ни досажда.

Мъжът промени маршрута си и им отвори вратата.

Излязоха, качиха се на колелата си и слязоха надолу по алеята. Фрида попита:

— Мислиш ли, че повярва на разказа ни?

— Напълно — отвърна Карла. — Дори не ни попита за имената ни. Ако бе заподозряна каква е истината, щеше направо да извика полицията. — Но ние не научихме много. Видяхме комина. Но не открихме нищо, което бихме могли да наречем доказателство. Карла се почувства леко обезсърчена. Намирането на доказателства не беше толкова лесно, колкото звучеше. Върнаха се в общежитието, измиха се, преоблякоха се и излязоха да потърсят нещо за ядене. Единственото кафене бе собственост на свадливата жена от по-рано. Ядоха картофени тиганици с кренвирши. След това отидоха в кръчмата. Поръчаха си бира и заговаряха дружелюбно останалите клиенти, но никой не искаше да говори с тях. Това само по себе си беше подозрително. Навсякъде хората внимаваха с непознати, понеже всеки би могъл да бъде нацистки агент, но дори и при това положение Карла се запита в колко градчета две млади момичета могат да прекарат един час в заведение и никой дори да не опита да пофлиртува с тях. Върнаха се в общежитието за ранно лягане. Карла не можеше да измисли нищо друго. Утре щяха да се върнат у дома с празни ръце. Изглеждаше невероятно, че знае за ужасните убийства и при все това не е в състояние да ги спре. Чувстваше се тъй безсилна, че й идеше да завика. През ума й мина, че госпожа Шмит — ако това бе истинското й име — може да се усъмни в посетителите си. Тя бе приела Карла и Фрида за такива, за каквито се представяха, но по-късно можеше да ги заподозре и да се обади в полицията, просто за да е в безопасност. Станеше ли това, нямаше да е трудно да намерят двете приятелки. В общежитието имаше само пет души, а те двете бяха единствените момичета. Тя със страх очакваше фаталното почукване на вратата. Ако ги разпитваха, щяха да кажат част от истината — че братът на Фрида и кръщелникът на Карла са умрели в Акелберг, че те са искали да посетят гробовете им или поне мястото, където са умрели, и да постоят няколко минути в тяхна памет. Местната полиция можеше и да приеме историята им. Но при една проверка в Берлин бързо щяха да разберат за връзката с Валтер фон Улрих и Вернер Франк — двама души, разследвани от Гестапо за задаване на изменнически въпроси относно Акелберг. В този случай Карла и Фрида щяха да пострадат. Докато се приготвяха да лягат в неудобните на вид кревати, някой почука на вратата. Сърцето на Карла спря. Тя си помисли какво бяха сторили на баща й в Гестапо. Знаеше, че не може да издържи на изтезания. За две минути щеше да каже имената на всички познати й суинг хлапета. Фрида — с не толкова развинтено въображение — каза:

— Не гледай така уплашено!

И отвори вратата.

Не беше Гестапо, а дребно хубаво русокосо момиче. Миг по-късно Карла я разпозна — сестра Кьониг без униформа. — Трябва да говоря с вас — каза момичето. Беше притеснена, задъхана и просълзена. Фрида я покани. Тя седна на един от креватите и избърса очи с ръкава на дрехата си. После започна:

— Не мога повече да го държа в себе си.

Карла погледна Фрида. И двете си мислеха едно и също. Тя попита:

— Не можете да държите какво, сестра Кьониг?

— Казвам се Илзе.

— Аз съм Карла, а това е Фрида. Какво те притеснява, Илзе?

Тя отговори толкова тихо, че едвам я чуваха:

— Ние ги убиваме.

Карла не дишаше. Успя да промълви:

— В болницата?

Илзе кимна.

— Горките хора, които идват със сивите автобуси. Деца, даже бебета, и възрастни хора, баби. Те са повече или по-малко безпомощни. Понякога са ужасни, точат лиги и се изпускат, но те не могат да направят нищо за това, а някои са направо сладки и невинни. Няма значение — убиваме ги.

— Как го правите?

— Инжекция с морфин и скополамин.

Карла кимна. Това беше популярен анестетик, фатален при предозиране. — А специалното лечение, което се предполага, че трябва да получават?

Илзе поклати глава:

— Няма специални терапии.

Карла продължи:

— Илзе, нека изясним това. Убиват ли всеки пациент, който пристига?

— Всеки.

— Веднага при пристигането?

— До ден, не повече от два дни.

Карла го беше подозирала, но дори при това реалността беше ужасяваща и на нея й се повдигна.

Минута по-късно тя попита:

— Има ли сега пациенти?

— Не са живи. Този следобед слагахме инжекции. Затова госпожа Шмит така се уплаши от идването ви. — Защо не направят влизането на външни хора по-трудно? — Мислят, че пазачите и бодливата тел около болницата ще направят очевидно, че се върши нещо лошо. Все едно, никой не е и опитал да влезе преди вас.

— Колко хора умряха днес?

— Петдесет и двама.

Кожата на Карла настръхна.

— Болницата е убила петдесет и двама души този следобед, приблизително когато ние сме били там?

— Да.

— И сега всички те са мъртви?

Илзе кимна.

В ума на Карла се зароди намерение и тя реши да го осъществи.

— Искам да видя — заяви тя.

Илзе изглеждаше уплашена.

— Какво имаш предвид?

— Искам да вляза в болницата и да видя труповете.

— Вече ги изгарят.

— Тогава искам да видя това. Можеш ли да ни вкараш вътре?

— Тази нощ?

— Точно сега.

— Божичко.

Карла й обясни:

— Не бива да правиш нищо. Вече прояви смелост само като заговори с нас. Ако не искаш да направиш нещо повече, добре. Но ако искаме да спрем това, имаме нужда от доказателство.

— Доказателство.

— Да. Виж, правителството е притеснено от проекта — затова е и секретен. Нацистите знаят, че хората в Германия няма да одобрят избиването на деца. Но хората предпочитат да вярват, че това не се прави, и за тях е лесно да отхвърлят някой слух, особено ако са го чули от младо момиче. Тъй че трябва да им го докажем. — Разбирам — на хубавото лице на Илзе се изписа израз на мрачна решимост. — Добре. Ще ви заведа.

Карла стана.

— Обикновено как стигате там?

— С колело. Отвън е.

— Значи и трите ще караме.

Излязоха. Беше паднал мрак. Небето бе отчасти облачно, а светлината на звездите беше слаба. Когато излязоха от градчето и заизкачваха хълма, включиха фаровете си. Когато доближиха болницата, изключиха светлините, продължиха пеш и бутаха велосипедите. Илзе ги заведе по една горска пътека и стигнаха до задната страна на сградата. Карла усети неприятна миризма, нещо като изгорелите газове на автомобил. Подуши въздуха.

Илзе прошепна:

— Пещта.

— О, не!

Скриха колелата в едни храсти и тихо стигнаха до задната врата. Беше отключена. Влязоха. Коридорите бяха ярко осветени. Нямаше сенчести места — всичко беше илюминирано като болница, за каквато биваше представяно. Натъкнеха ли се на някого, щяха да бъдат видими, дрехите им веднага щяха да ги разкрият като нарушители. Какво щяха да правят тогава? Вероятно да бягат. Илзе бързо премина по коридора, зави зад един ъгъл и отвори врата:

— Тук — прошепна тя.

И трите влязоха.

Фрида леко изписка от ужас и закри уста с ръка.

Карла прошепна:

— О, Боже мой.

В голяма, студена стая лежаха тридесетина мъртъвци, всичките голи, поставени по гръб на маси за аутопсия. Някои бяха дебели, някои слаби; някои стари и сбръчкани, имаше и деца, и едно бебе на около годинка. Неколцина бяха деформирани, но повечето изглеждаха физически нормални. Всеки имаше малко парченце лепенка в горната част на лявата ръка, където бе проникнала иглата.

Карла дочу тихия плач на Фрида.

Тя стегна нервите си и попита шепнешком:

— Къде са останалите?

— Вече са в пещта — отговори й Илзе.

Чуха гласове иззад двукрилата врата в другия край на стаята.

— Обратно навън — нареди Илзе.

Излязоха в коридора. Карла почти изцяло затвори вратата и надникна. Видя господин Рьомер и още един мъж да вкарват болнична количка през вратата. Те не погледнаха към Карла. Спореха за футбол. Тя чу Рьомер: — Само преди девет години спечелихме националното първенство. Бихме Айнтрахт Франкфурт с две на нула. — Да, но половината от най-добрите ви играчи бяха евреи, а вече ги няма.

Карла разбра, че говорят за Байерн Мюнхен.

Рьомер завърши:

— Старото време ще се върне, стига да прилагаме правилната тактика. Продължаваха да спорят и стигнаха до маса, на която лежеше мъртва дебела жена. Хванаха я за раменете и коленете, грубо я стовариха върху количката и се запъхтяха от усилието. Закараха количката до друга маса и поставиха втори труп върху първия.

Изкараха количката, след като натовариха три.

— Ще ги последвам — съобщи Карла.

Тя прекоси моргата до летящите врати; Фрида и Илзе я последваха. Навлязоха в зона, която изглеждаше повече индустриална отколкото медицинска — стените бяха боядисани в кафяво, подът бе бетонен, имаше шкафове и поставки за инструменти.

Надникнаха зад един ъгъл.

Видяха голяма, прилична на гараж стая, силно осветена и с дълбоки сенки. Въздухът беше топъл и се носеше слаба миризма на печене. В средата на помещението се намираше стоманена кутия, достатъчно голяма, за да побере автомобил. От върха на кутията до покрива се протягаше метална тръба. Карла разбра, че гледа пещта. Двамата санитари вдигнаха едно тяло от количката и го поставиха върху стоманена конвейерна лента. Рьомер натисна един бутон на стената. Лентата се задвижи и трупът влезе в пещта.

Поставиха и второто тяло на лентата.

Карла видя достатъчно.

Обърна се и подкара другите две момичета обратно. Фрида се блъсна в Илзе, която неволно извика. И трите замръзнаха.

Чуха гласа на Рьомер:

— Какво беше това?

— Призрак — отвърна му другият.

Гласът на Рьомер трепереше:

— Не се шегувай с такива неща!

— Ще хванеш ли другия край на този труп, или какво?

— Добре, добре.

И трите момичета изтичаха обратно в моргата. Карла видя останалите тела и се наскърби за сина на Ада — Курт. И той беше лежал тук, с лепенка на ръката, бяха го хвърлили на конвейерната лента и се бяха отървали от него като от торба с отпадъци. „Не си забравен, Курт“ — помисли си тя. Излязоха в коридора. Докато се обръщаха към задната врата, чуха стъпки и гласа на госпожа Шмит:

— Защо тези двамата се бавят толкова дълго?

Затърчаха се по коридора и изтичаха през вратата. Луната бе изгряла и паркът беше ярко осветен. Карла можа да види храсталака, където бяха скрили колелата си — на двеста ярда от тях през ливадата. Фрида излезе последна и в бързината остави вратата да се хлопне. Карла мислеше бързо. Госпожа Шмит вероятно щеше да проучи шума. И трите можеше да не достигнат храстите, преди тя да е отворила вратата. Трябваше да се скрият. — Тук! — изсъска Карла и изтича покрай ъгъла на сградата. Илзе и Фрида я последваха. Залепиха се за стената. Карла чу как вратата се отваря. Затаи дъх. Настъпи дълга пауза. После госпожа Шмит измърмори нещо неразбираемо и вратата се затръшна отново. Карла надзърна зад ъгъла. Госпожа Шмит си бе отишла. И трите момичета изтичаха през ливадата и взеха велосипедите си. Бутаха ги по горската пътека и стигнаха до пътя. Включиха светлините, качиха се и потеглиха. Карла изпитваше еуфория. Измъкнаха се! Докато доближаваха града, триумфът й отстъпи на по-практични съображения. Какво всъщност постигнаха? Какво щяха да правят по-нататък? Трябваше да съобщят на някого какво са видели. Не беше сигурна на кого. Във всеки случай трябваше да убедят някого. Щяха ли да им повярват? Колкото повече мислеше за това, толкова по-малко уверена беше. Щом стигнаха общежитието и слязоха от колелата, Илзе каза: — Слава Богу, че свърши. Никога през живота си не съм била толкова уплашена.

— Не е свършило — прекъсна я Карла.

— Какво имаш предвид?

— Няма да е свършило, докато не затворим тази болница и останалите като нея.

— Как можете да направите това?

— Ти ни трябваш — каза й Карла. — Ти си доказателството.

— Боях се, че ще кажеш точно това.

— Ще дойдеш ли с нас утре, когато тръгнем за Берлин? След дълга пауза Илзе каза:

— Да, ще дойда.

X

Володя Пешков се радваше, че се върна у дома. Москва беше в летния си разкош — слънчева и топла. В понеделник, 30 юни той се завърна в главната квартира на военното разузнаване до летището на Ходинка. И Вернер Франк, и шпионинът от Токио се бяха оказали прави. Германия нападна Съветския съюз на двадесет и втори юни. Капитан Пешков и персоналът на съветското посолство в Берлин се завърнаха в Москва с влак и с кораби. Володя имаше предимство и се завърна по-бързо от повечето хора — някои от тях все още бяха на път. Сега той проумя колко много го е притискал Берлин. Нацистите бяха отегчителни със самодоволството и с чувството си за превъзходство. Приличаха на футболен отбор, победил и излязъл на веселба след мача — все по-пияни, по-досадни, и не искат да си вървят. Бяха му дошли до гуша. Някои хора можеха да кажат, че СССР е нещо подобно, с тайната си полиция, със скованата си ортодоксия и с пуританското си отношение към неща като абстрактната живопис и модата. Но те грешаха. Комунизмът беше процес, изпълнен е грешки, преследващ целта си по пътя към едно по-справедливо общество. НКВД, със своите камери за изтезания, беше отклонение, раково образувание в тялото на комунизма. Някой ден то щеше да бъде отстранено по хирургически път, но вероятно не и във военно време. Предвиждайки започването на войната, Володя отдавна бе снабдил кадрите си в Берлин с радиостанции и ключове за шифроване. Сега беше по-важно от всякога малцината храбри антинацисти да продължат да предават информация на съветското правителство. Преди да напусне Берлин, той бе унищожил всички споменавания на имената и адресите им и сега те съществуваха само в главата му. Завари и двамата си родители в добра форма, макар баща му да изглеждаше изтормозен — той отговаряше за подготвянето на Москва за посрещане на въздушни нападения. Володя посети сестра си Аня, съпруга й Иля Дворкин и близнаците, сега на по осемнадесет месеца — Дмитрий или Димка и Татяна или Таня. За съжаление, баща им отново порази вуйчо им със своята плъхоподобност и мерзост. След един приятен ден у дома и след хубав сън в старата му стая, капитан Пешков бе готов да работи отново. Мина през детектора за метал на входа на сградата на разузнаването. Познатите му коридори и стълбища докоснаха носталгична струна у него, въпреки сивотата и утилитарността си. Докато ходеше из сградата, една част от него очакваше хората да го наобиколят и да го поздравяват — мнозина от тях сигурно знаеха, че е потвърдил наличието на плана „Барбароса“. Никой не го доближи — сигурно се държаха дискретно. Влезе в обширната зала с машинописките и деловодителките и заговори със секретарката, жена на средна възраст.

— Здравей, Ника — все още ли си тук?

— Добро утро, капитан Пешков — отвърна му тя не толкова топло, колкото му се искаше. — Полковник Лемитов иска да Ви приеме веднага. Подобно на бащата на Володя, Лемитов не бе достатъчно важен, за да бъде засегнат от големите чистки от края на тридесетте години, беше повишен и заемаше мястото на някой с по-малко късмет. Володя не знаеше много за чистката, но му беше трудно да повярва, че толкова много високопоставени хора са били дотам нелоялни, че да заслужават такова наказание. Не че капитан Пешков знаеше точно какво е наказанието.

Можеха да са в лагер някъде в Сибир или в някой затвор, или да са мъртви. Знаеше само, че са изчезнали.

Ника добави:

— Сега е в големия кабинет в края на главния коридор. Капитанът премина през помещението, усмихна се и кимна на една или две познати, ала отново го завладя усещането, че не го приемат като герой, както беше очаквал. Почука на вратата на Лемитов с надеждата, че началникът му ще го осветли донякъде.

— Влез.

Володя влезе, отдаде чест и затвори вратата зад гърба си.

— Добре дошъл отново, другарю капитан.

Лемитов стана от бюрото си.

— Между нас да си остане, свършихте чудесна работа в в Берлин. Благодаря Ви. — За мен е чест, другарю полковник — отговори Пешков. — Но защо да си остане между нас?

— Защото оспорихте Сталин.

Той протегна ръка, за да спре възражението.

— Разбира се, Сталин не знае, че сте бил Вие. И все пак, след чистките хората тук са притеснени от обвързването с някой, който е поддържал неправилна линия. — Какво трябваше да направя? — невярващо попита Володя. — Да фалшифицирам разузнавателни данни?

Началникът му рязко поклати глава.

— Свършили сте точно каквото трябва, не ме разбирайте погрешно. И аз Ви опазих. Но не очаквайте хората тук да се отнасят с Вас като с победител.

— Разбирам — произнесе капитанът. Работите в

Москва стояха по-зле, отколкото си ги беше представял.

— Ако не друго, вече си имате собствен кабинет — през три врати от моя. Ще ви трябват ден-два, за да се изравните с останалите.

Володя сметна тези думи за заповед да се оттегли.

— Тъй вярно — отдаде чест и си излезе.

Стаята му не бе впечатляващо обзаведена — малко помещение без килим — но поне си беше негова. Понеже бързаше да се прибере у дома, нямаше представа за темпа на немското нахлуване. Остави разочарованието си и зачете докладите на полевите командири за първата седмица на войната. Колкото повече четеше, толкова повече се отчайваше. Нахлуването бе изненадало Червената армия напълно. Изглеждаше невъзможно, но доказателствата се намираха на бюрото му. На двадесет и втори юни, при немската атака, много от предните подразделения на Червената армия нямаха амуниции. Това не беше всичко. Самолетите бяха спретнато подредени на летищата без камуфлаж, и Луфтвафе унищожи хиляда и двеста съветски самолета още в първите часове на войната. Военните части бяха хвърляни срещу немците без съответното въоръжение, без въздушно прикритие, без разузнавателни сведения за вражеските позиции; като резултат въпросните части бяха унищожени. Най-лошото беше, че заповедта на Сталин до Червената армия гласеше — никакво отстъпление. Всяка част трябваше да се бие до последния човек, а от офицерите се очакваше да се застрелят, за да не допуснат да попаднат в плен. На войските не се позволяваше да се прегрупират на нови, по-силни отбранителни позиции. Това означаваше, че всяко поражение се превръщаше в клане. И като резултат Съветската армия търпеше огромни загуби в жива сила и техника. Предупреждението на шпионина от Токио и потвърждението на Вернер Франк бяха пренебрегнати от Сталин. Дори в началото на атаката той настояваше, че това е ограничен провокационен акт, извършен от немските генерали без знанието на Хитлер, който щял да го прекрати в момента, в който разбере за станалото. Към момента, в който не можеше да се отрича, че става дума не за провокация, а за най-мащабното настъпление във военната история, немците бяха преодолели предните съветски позиции. За една седмица бяха навлезли на триста мили навътре в съветска територия. Това беше катастрофа — но на Володя му идеше да крещи, защото тя можеше да се избегне. Нямаше съмнение чия е грешката. Съветският съюз бе едноличен режим. Само едно лице вземаше решенията

— Йосиф Сталин. Той бе извършил ужасна, катастрофална грешка. И ето че страната му се намираше в смъртна опасност.

Досега капитан Пешков бе смятал, че съветският комунизъм е една в основата си вярна идеология, чийто единствен недостатък бяха ексцесиите на тайната полиция НКВД. Сега разбра, че дефектът е на най-високото място. Берия и НКВД съществуваха, само защото Сталин допускаше това. Сталин възпрепятстваше движението към истинския комунизъм. Късно следобеда, докато зяпаше през прозореца към заляното от слънцето летище и с труд смилаше наученото, капитан Пешков бе посетен от Камен. Преди четири години и двамата бяха младички лейтенанти, току-що излезли от Военната академия, и деляха една стая с още двама души. Тогава Камен се държеше малко като клоун, шегуваше се с всички и дръзко подиграваше общоприетите съветски представи за света. Сега бе по-пълен и изглеждаше по-сериозен. Беше си пуснал малки черни мустачки, като съветския външен министър Молотов, може би, за да има по-зрял вид. Камен затвори вратата зад гърба си и седна. Извади от джоба си играчка — оловен войник с ключе на гърба. Завъртя ключето и постави играчката на бюрото на колегата си. Войникът заразмахва ръце, все едно маршируваше, и часовниковият механизъм издаваше висок тракащ звук, докато пружината му се развиваше. С понижен глас гостенинът на Владимир Пешков започна:

— Сталин не е видян цели два дни.

Володя разбра, че механичният войник е поставен, за да заглуши всяко подслушващо устройство, което би могло да се намира в кабинета му. — Какво имаш предвид под това, че не е видян? — попита той.

— Не е отивал в Кремъл и не вдига телефона.

Володя бе смаян. Водачът на една държава не може просто да изчезне.

— Какво прави?

— Никой не знае.

Войникът спря. Камен го нави и отново го пусна.

— В събота вечер, след като научил, че армиите на Западния фронт са били обкръжени от немците, той казал: „Всичко е загубено. Оттеглям се. Ленин създаде нашата държава, а ние я разрушихме.“ После отишъл в Кунцево. Сталин имаше вила близо до градчето Кунцево в покрайнините на Москва. — Вчера не се е появил в Кремъл по обичайното за него време — на обед. Когато се обадили в Кунцево, никой не отговорил. Днес е същото.

Володя се наведе напред.

— Да не би да е получил… — гласът му слезе до шепот — … умствено разстройство?

Камен направи безпомощен жест.

— Не бих се изненадал. Въпреки всички доказателства той настояваше, че Германия няма да ни нападне през четиридесет и първа, а виж сега. Володя кимна. Това звучеше разумно. Сталин допускаше официално да го наричат Баща, Учител, Вожд, Велик кормчия, Преобразител на природата, Гений на човечеството, Най-великият ум на всички времена и народи. Но ето че дори и на него му бе доказано, че той е бъркал, а всички останали са били прави. При подобни обстоятелства хората се самоубиваха. Но кризата бе по-лоша от това, което Володя си беше въобразявал. Съветският съюз не само бе подложен на нападение. Той нямаше водач. Явно това бе най-опасният момент от времето на революцията. Но не беше ли това и една възможност? Можеше ли да предостави шанс да се отърват от Сталин? Последният път, когато той е изглеждал уязвим, е бил през 1924 година, когато в тъй нареченото Завещание на Ленин е било споменато, че той не е способен да държи властта. От момента, в който Сталин бе успял да оцелее при тази криза, властта му изглеждаше недосегаема, дори — сега Володя виждаше ясно — когато решенията му бяха на ръба на здравия разум: чистките, провалите в Испания, назначаването на садиста Берия начело на тайната полиция, пактът с Хитлер. Представляваше ли извънредната ситуация повод най-накрая властването му да бъде прекратено? Капитан Пешков прикри въодушевлението си от Камен и от всички останали. Мислеше насаме със себе си, докато се прибираше с автобуса у дома под топлата светлина на лятната вечер. Забави го бавноподвижният конвой камиони, които мъкнеха зенитни оръдия — вероятно по заповед на баща му, който отговаряше за въздушната отбрана на Москва.

Можеше ли Сталин да бъде отстранен от властта?

Чудеше се колко ли от обитателите на Кремъл си задават същия въпрос. Влезе в жилищната сграда на родителите си, десететажния Правителствен дом на другия бряг на реката Москва, срещу Кремъл. И двамата бяха излезли, но там беше сестра му с близнаците Димка и Таня. Момчето, Димка, беше тъмнокосо и тъмнооко, стискаше молив и дращеше из някакъв стар вестник. Момиченцето притежаваше напрегнатия синеок поглед на Григорий, който отличаваше и Володя — поне така твърдяха всички. Тя веднага показа на вуйчо си своята кукла. Там беше и Зоя Воротинцева, изключително красивата физичка, която Володя бе видял за последен път преди заминаването си за Испания. Двете с Аня бяха установили, че ги интересува руската народна музика — ходеха заедно на концерти, а Зоя свиреше на триструнния гудок.[7] Нито една от двете дами не можеше да си позволи грамофон, но Григорий притежаваше такъв — в момента слушаха запис на оркестър от балалайки. Бащата на Володя не бе кой знае какъв поклонник на музиката, но смяташе, че това звучи забавно.

Зоя бе облечена в лятна рокля с къс ръкав, в бледия цвят на сините й очи. Когато Владимир Пешков й зададе учтивия въпрос как е, тя отвърна рязко:

— Много ядосана.

Имаше достатъчно причини русите да са ядосани точно сега.

Синът на Григорий Пешков я запита:

— Защо?

— Моята изследователска работа в областта на атомната физика беше прекратена. Всички специалисти, с които работя, бяха пренасочени към други проекти. Лично аз в момента правя подобрения в устройството на бомбардировъчните визьори.

На Володя последното се стори доста разумно.

— Все пак сме във война.

— Не разбираш — обясни тя. — Слушай ме. Когато металът уран премине през процеса, наречен делене на атомното ядро, се отделят изключителни количества енергия. Изключително големи. Ние знаем това, а и западните учени го знаят — чели сме статиите им в научната периодика. — И все пак, въпросът за визьорите ми се струва по-належащ.

Зоя продължи ядосано:

— Процесът на делене може да бъде използван за създаването на бомби, сто пъти по-мощни от всичко налично където и да е в момента. Една ядрена експлозия може да изравни Москва със земята. Ами ако немците създадат такава бомба, а ние я нямаме? Все едно те да имат пушки, а ние само мечове!

Събеседникът й произнесе скептично:

— Има ли причина да се смята, че учените в другите страни работят върху такава бомба? — Убедени сме в това. Концепцията за деленето автоматично води до идеята за бомбата. Ние сме помислили за това — защо и те да не са го направили? Има и друга причина. Публикуваха всичките си по-ранни резултати в списанията — и изведнъж, преди една година, спряха да го правят. От лятото на миналата година не са излизали нови научни публикации за деленето на атомното ядро. — И ти смяташ, че политиците и генералите на Запад са схванали военния потенциал на изследванията и са ги засекретили? — Не мога да намеря друга причина. А ние в СССР все още не сме започнали да правим проучвания за уран. — Хмм. Володя се преструваше на скептичен, но всъщност това му прозвича съвсем вероятно. Дори и най-големите поклонници на Сталин — в групата влизаше и баща му Григорий — не твърдяха, че той има научни познания. А за един неограничен властник бе твърде лесно да не обръща внимание на нещо, което го кара да се чувства неудобно. — Казах на баща ти — продължи Зоя. — Той ме слуша, но него самия никой не го слуша.

— Какво смяташ да правиш?

— Какво мога да направя? Ще конструирам отличен прицел за нашите авиатори и ще се надявам на най-доброто. Капитан Пешков кимна. Подобно отношение му харесваше. Харесваше му и момичето — умна, жизнена, радост за окото. Зададе си въпроса дали би излязла на кино с него. Разговорите за физика му напомниха за Вили Фрунце, неговия приятел от Берлинското мъжко училище. Според Вернер Франк, Вили бил блестящ физик и сега учел в Англия. Можеше и да знае нещо за бомбата, за която Зоя бе толкова обезпокоена. Ако все още беше комунист, може би щеше да се съгласи да съобщи това, което знае. Володя си отбеляза наум да изпрати телеграма до резидентурата на военното разузнаване в съветското посолство в Лондон. Родителите му си дойдоха — баща му в пълна униформа, майка му официално облечена. Бяха присъствали на една от многото нескончаеми армейски церемонии — Сталин настояваше да се продължи с тях въпреки немското нападение, понеже укрепвали бойния дух. И двамата погукаха за малко на близнаците, но баща му изглеждаше отнесен. Промърмори нещо за телефонно обаждане и веднага се оттегли в кабинета си. Майка му се захвана да приготвя вечерята. Володя разговаряше с трите жени в кухнята, но отчаяно искаше да побеседва с баща си. Предположи каква е причината за спешното обаждане — в момента планираха или пък предотвратяваха отстраняването на Сталин, може би дори в същата сграда. След малко реши да рискува да се изложи на гнева на стария и да го прекъсне. Извини се и отиде до кабинета. Баща му обаче тъкмо излизаше.

— Трябва да отида в Кунцево — обяви той.

Володя жадуваше да разбере какво става.

— Защо? — попита той.

Баща му не отвърна на въпроса.

— Обадих се за колата си, но шофьорът ми си е отишъл у дома. Можеш да ме закараш. Володя направо настръхна. Никога не беше ходил в дачата на Сталин. Сега отиваше там в миг на най-дълбока криза.

— Хайде — нетърпеливо произнесе баща му.

Викнаха за довиждане от антрето и излязоха.

Автомобилът на Григорий Пешков бе черен ЗИС 101 А, съветско копие на американския Пакард с трискоростна автоматична предавка. Най-високата му скорост достигаше осемдесет мили в час. Володя седна зад кормилото и подкара. Мина през Арбат — квартал на занаятчии и образовани хора, държавни служители — и продължи по можайското шосе. — Другарят Сталин ли те е повикал? — попита той баща си.

— Не. Сталин е изолиран вече два дни.

— И аз чух същото.

— Тъй ли? Предполага се, че е тайна.

— Не можеш да запазиш такова нещо в тайна. Какво става сега? — Някои хора от нас отиваме в Кунцево, за да се срещнем с него.

Володя зададе най-важния въпрос.

— За какво?

— Най-напред — за да разберем дали е жив или мъртъв. „Можеше ли наистина вече да е мъртъв и никой да не знае това“ — запита се Володя. Струваше му се невероятно.

— Ако е жив?

— Не знам. Каквото и да става, бих искал да съм там, за да го видя, а не да го разбера впоследствие. Володя знаеше, че подслушващите устройства не работят в колите — микрофонът предаваше само шума на двигателя — тъй че бе уверен, че не могат да го чуят. При все това се уплаши, докато произнасяше немислимото:

— Може ли Сталин да бъде отстранен?

— Казах ти, че не знам — раздразнено отговори баща му. Капитан Пешков настръхна. Такъв въпрос изискваше уверено отричане. Всичко останало си беше „да“. Баща му допусна възможността със Сталин да е свършено. Надеждите на Володя се надигнаха като вулканична лава. — Помисли си само! — радостно възкликна той. — Няма повече чистки! Концлагерите са затворени. Тайната полиция няма повече да отвлича млади момичета от улицата, за да ги насилва. Беше наполовина готов баща му да го прекъсне, но той само го слушаше с притворени очи. Володя продължи: — Глупавата фраза „троцкистко-фашистки шпионин“ ще изчезне от езика. Военните поделения, които отстъпват на противника в жива сила и артилерия, ще се оттеглят, вместо да се жертват без полза. Решенията ще се вземат разумно, от групи интелигентни хора, които ще решават какво е най-добро за всички. Та това е комунизмът, за който си мечтал преди тридесет години! — Глупаво хлапе — презрително произнесе баща му. — Последно нещо, което ни трябва в този момент, е да загубим вожда си. Ние сме във война и отстъпваме! Единствената ни цел трябва да бъде защитата на революцията — каквото и да струва това. Сталин ни трябва повече от всякога. Сякаш му зашлеви плесница. Отдавна не се бе случвало баща му да го нарича „глупак“. Имаше ли старият право? Нуждаеше ли се СССР от Сталин? Той бе взел толкова катастрофални решения, че Володя не можеше да си представи как страната би била по-зле, оглавявана от някой друг. Стигнаха мястото. Домът на Сталин биваше определян като дача, но не бе просто селска къщичка. Дълга, ниска постройка, с по пет високи прозореца от всяка страна на величествения вход, сградата стоеше посред борова гора и бе боядисана в безлично зелено, като че ли да я прикрива. Стотици въоръжени войници охраняваха портите и двойната ограда от бодлива тел. Григорий посочи към зенитната батарея, полуприкрита с камуфлажна мрежа:

— Аз я поставих там.

Охраната го разпозна, но въпреки това поиска документите и на двамата. Въпреки че Григорий бе генерал, а синът му — капитан от разузнаването, и двамата бяха претърсени за оръжие. Володя откара колата до вратата. Пред къщата нямаше други автомобили.

— Ще чакаме другите — заяви баща му.

Минути по-късно се появиха още три лимузини ЗИС. Володя си спомни, че ЗИС означава Завод на името на Сталин. Нима екзекуторите бяха дошли в коли, наречени на името на жертвата им? Излязоха всичките — осмина мъже на средна възраст, костюмирани и с шапки, които държаха бъдещето на страната си в свои ръце. Володя разпозна външния министър Молотов и председателя на НКВД Берия.

— Да тръгваме — произнесе Григорий.

Володя беше смаян.

— Ще вляза с теб вътре?

Баща му бръкна под седалката си и подаде на Володя пистолет Токарев Т33. — Сложи го в джоба си. Ако оня мръсник Берия опита да ме арестува, застреляй го. Капитан Владимир Пешков пое оръжието много внимателно — тези пистолети нямаха предпазител. Плъзна го в джоба на куртката си — оръжието беше около седем инча дълго — и излезе от колата. Припомни си, че в пълнителя на пистолета има осем изстрела. Всичките влязоха вътре. Володя се уплаши, че отново ще го претърсят и ще открият оръжието му, но повторна проверка нямаше. Къщата беше боядисана в тъмни цветове и зле осветена. Един офицер въведе групата в нещо като малка трапезария. Там в едно кресло седеше Сталин. Най-могъщият човек в източното полукълбо изглеждаше уморен и потиснат. Вдигна поглед към новодошлите и попита:

— Защо сте тук?

Володя си пое дъх. Явно Сталин мислеше, че или ще го арестуват, или ще го екзекутират. Настъпи продължително мълчание и Володя осъзна, че в групата не са решили какво да правят. И как биха могли, при положение, че дори не знаеха дали Сталин е жив?

Накрая Молотов пристъпи напред и рече:

— Молим Ви да се върнете на работа.

Володя се насили да не възрази.

Ала Сталин поклати глава.

— Мога ли да оправдая надеждите на народа? Мога ли да поведа страната към победа? Володя беше смаян. Нима настина той щеше да откаже? — Сигурно има и по-добри кандидати — додаде Сталин.

Даваше им втори шанс да го убият!

Обади се още един от групата и Володя разпозна маршал Ворошилов.

— Няма по-достойни.

Каква полза? Нямаше време за умилкване.

Тогава се намеси и Григорий Пешков.

— Така е!

Нима щяха да го пуснат? Как можеха да са толкова глупави? Молотов първи каза нещо разумно. — Предлагаме да съставим военновременно правителство, наречено Комитет за отбрана на държавата, нещо над Политбюро. Малобройно и с големи пълномощия.

— Кой ще го оглави? — бързо го прекъсна Сталин.

— Вие, другарю Сталин.

Володя искаше да изкрещи „Не!“

Отново всички се умълчаха.

— Много добре — рече най-сетне Сталин. — И така, кой друг ще вземем в комитета? Берия излезе напред и започна да предлага членове на правителството. Всичко свърши, осъзна Володя, замаян от гняв и разочарование. Бяха пропуснали възможността си. Можеха да свалят един тиранин, но не им достигна кураж. Като деца на баща насилник, те се бояха, че не могат да се справят без него. Дори по-лошо, разбираше Володя и се обезверяваше все повече. Може би Сталин наистина беше преживял срив — определено изглеждаше истински — ала освен това беше направил блестящ политически ход. Всички мъже, които биха могли да го заменят, се намираха в тази стая. В момента, когато катастрофално погрешните му преценки станаха ясни за всички, той беше принудил съперниците си да дойдат да го молят отново да стане техен водач. Сталин беше теглил чертата под ужасната си грешка и беше почнал отначало.

Сталин не просто се беше върнал.

Той беше по-силен от всякога.

XI

Кой би имал смелостта да протестира публично срещу онова, което ставаше в Акелберг? Карла и Фрида го бяха видели е очите си. Илзе Кьониг също беше свидетел, обаче им трябваше адвокат. Вече нямаше избрани народни представители — всички депутати в Райхстага бяха нацисти. Нямаше и истински журналисти, само разни драскачи блюдолизци. Досега Карла не си беше давала сметка колко са я пазели политиците, вестникарите и адвокатите. Сега видя, че без тях правителството можеше да прави какво пожелае, дори да убива. Към кого можеха да се обърнат? Обожателят на Фрида, Хайнрих фон Кесел, имаше приятел католически свещеник. — Петер беше най-умното момче в нашия клас — каза им Хайнрих. — Но не беше най-харесваното. Беше малко праволинеен и скован. Обаче мисля, че ще ни изслуша. Карла смяташе, че си струва да опитат. Нейният протестантски пастор проявяваше симпатия, докато от Гестапо не го сплашиха и не го накараха да мълчи. Навярно това щеше да се повтори. Но Карла не знаеше какво друго да прави. Хайнрих отведе Карла, Фрида и Илзе в черквата на Петер в Шьонеберг в едно ранно неделно утро през юли. Хайнрих беше хубав в черния си костюм; момичетата носеха внушаващите доверие сестрински униформи. Влязоха през странична врата и се озоваха в прашна стаичка, където имаше само няколко стари стола и голям гардероб. Завариха Петер сам, потънал в молитва. Трябва да ги беше чул на влизане, но остана на колене още около минута, преди да се изправи и да ги поздрави. Петер беше висок и слаб, с обикновено лице и спретната подстрижка. Карла пресметна, че ако е връстник на Хайнрих, трябва да е на двадесет и седем години. Петер се намръщи и не се постара да прикрие раздразнението си от това, че са го обезпокоили. — Готвя се за служба — строго рече той. — Приятно ми е да те видя в черква, Хайнрих, обаче сега трябва да ме оставите. Ще се видим след литургията. — Става дума за извънреден духовен проблем, Петер — подхвана Хайнрих. — Седни, имаме да ти кажем нещо важно.

— Надали е по-важно от литургията.

— По-важно е, Петер, повярвай ми. След пет минути ще се съгласиш.

— Добре тогава.

— Това е моята приятелка, Фрида Франк.

Карла се изненада. Фрида приятелка ли му беше вече?

Фрида обясни:

— Имах по-малък брат, който се роди със спина бифида. По-рано тази година го преместиха в болница в Акелберг, Бавария, за специално лечение. Не след дълго получихме писмо, че е починал от апендицит.

Тя се обърна към Карла, която продължи разказа:

— Синът на моята прислужница имаше мозъчно увреждане по рождение. Той също беше прехвърлен в Акелберг. Прислужницата получи същото писмо като семейство Франк, в същия ден.

Петер разпери ръце, сякаш искаше да каже „Е, и?“

— И по-рано съм чувал подобни неща. Това е антиправителствена пропаганда. Църквата не се меси в политиката. Какви глупости, рече си Карла. Църквата беше затънала до шия в политиката. Но реши да не обръща внимание и каза: — Синът на прислужницата ми нямаше апендикс. Беше опериран две години по-рано.

— Моля ви се. Какво доказва това?

Карла се обезсърчи. Очевидно Петер се отнасяше предубедено към тях. — Чакай, Петер — намеси се Хайнрих. — Не си чул всичко. Илзе работеше в болницата в Акелберг.

Петер погледна Илзе очаквателно.

— Аз съм възпитана като католичка, отче — продума Илзе.

Това не беше известно на Карла.

— Обаче не съм добра католичка — продължи Илзе.

— Бог е добър, а не ние, дъще — благочестиво отвърна Петер. — Но аз знаех, че извършвам грях. Въпреки това продължих, защото така ми наредиха и защото се боях — каза Илзе и заплака.

— Какво направи?

— Убивах хора. Отче, Бог ще ми прости ли?

Свещеникът се втренчи в младата сестра. Не можеше да нарече това пропаганда: пред него стоеше една изтерзана душа. Той пребледня.

Останалите мълчаха. Карла беше затаила дъх.

Илзе започна да разказва:

— Докарват болните при нас в сиви автобуси. Няма специално лечение. Правим им инжекция и умират. После ги кремираме.

Тя вдигна очи към Петер и попита:

— Ще получа ли някога опрощение за това, което сторих? Петер понечи да отговори. Думите му заседнаха в гърлото и той се прокашля. После тихо каза:

— Колко?

— Обикновено по четири. Автобуса, искам да кажа. Във всеки има по около двадесет и пет човека.

— Общо сто?

— Да. Всяка седмица.

Горделивото държание на Петер се беше изпарило. Лицето посивя, той зяпна потресен.

— Сто болни всяка седмица?

— Да, отче.

— От каква болест страдат?

— Всякакви болести, умствени и телесни. Някои са сенилни старци, други са родени с малформации бебета, мъже и жени, паралитици или малоумни или просто безпомощни.

Петер трябваше все да повтаря.

— И екипът в болницата убива всички?

— Съжалявам, съжалявам, знаех, че е грях — изхлипа Илзе. Карла наблюдаваше Петер. Високомерието беше изчезнало. Той се бе преобразил напълно. От години слушаше как заможните жители на това зелено предградие изповядват дребните си грехове и сега изведнъж се сблъскваше с истинското зло. Беше разтърсен до дъното на душата си.

Ала какво можеше да стори?

Петер стана. Взе Илзе за ръце и я изправи.

— Върни се в Църквата. Изповядай се на своя свещеник. Бог ще ти прости. Това поне знам.

— Благодаря — прошепна тя.

Свещеникът пусна ръцете й, погледна Хайнрих и добави: — А за останалите от нас може и да не е толкова просто.

После им обърна гръб и отново коленичи за молитва.

Карла хвърли поглед на Хайнрих, който само сви рамене. Станаха и излязоха от стаичката. Карла прегърна плачещата Илзе и каза: — Да останем на службата. Може би после отново ще говори с нас. Четиримата влязоха в наоса. Илзе спря да хлипа и се поуспокои. Фрида хвана Хайнрих под ръка. Седнаха сред прииждащите пасоми на Петер — богати мъже, закръглени жени и немирни деца, облечени в най-хубавите си дрехи. „Такива хора никога не биха убили болните“, помисли Карла. Обаче тяхното правителство го прави от тяхно име. Как се стигна дотук? Не знаеше какво да очаква от отец Петер. Той явно накрая повярва на думите им. Първоначално искаше да ги приеме просто като политическа нападка, обаче искреността на Илзе го убеди. Свещеникът се ужаси, ала не обеща нищо извън това, че Бог ще прости на Илзе. Карла се огледа наоколо. Украсата беше по-ярка, отколкото в протестантските черкви, с които тя беше свикнала. Повече статуи и стенописи, повече мрамор и позлата, и хоругви и свещи. Протестантите и католиците имаха спорове за такива дреболии, припомни си тя. Колко странно, че някой се интересува от свещи в един свят, където можеха да убиват деца. Службата започна. Влязоха свещениците в раса. Отец Петер беше най-висок. Карла можа да прочете по лицето му единствено строга набожност. Тя остана безразлична по време на химните и молитвите. Беше се молила за баща си, а два часа по-късно го намери пребит до смърт на пода у дома. Всеки ден, понякога и всеки час усещаше липсата му. Молитвите не го спасиха, нямаше да помогнат и на онези, които правителството беше заклеймило като непотребни. Нужни бяха действия, а не думи. Спомените за баща й наведоха Карла на мисли за брат й, Ерик. Той беше някъде в Русия. Прати у дома писмо, в което с ликуване описваше бързината на инвазията и ядно отказваше да повярва, че Валтер е убит от Гестапо. Твърдеше, че баща им очевидно е бил освободен от Гестапо невредим, а след това на улицата е бил нападнат от разбойници, от комунисти или от евреи. Ерик живееше в измислен свят, някъде отвъд реалния.

Дали това важеше и за отец Петер?

Петер се качи на амвона. Карла не знаеше, че е планирал проповед. Питаше се какво ще говори. Дали бе вдъхновен от нещата, които научи тази сутрин? Или щеше да говори за нещо незначително като добродетелната скромност и греховната завист. Или щеше да затвори очи и с отдаденост да поблагодари на Бога за германските победи в Русия. Отец Петер се извиси над амвона и обхвана всички с поглед, който можеше да е и надменен, и горд, и предизвикателен.

— Петата заповед гласи „Не убивай“.

Карла и Хайнрих се спогледаха. Какво следваше?

Гласът на отец Петер отекна.

— Има едно място в Акелберг, Бавария, където нашето правителство нарушава тази заповед по сто пъти всяка седмица! Карла пое дълбоко дъх. Той го направи — проповедта му не беше предварително подготвена! Това можеше да промени всичко. — Не е важно, че жертвите са с увреждания, умствено болни, не могат да се хранят сами или са парализирани.

Петер остави гнева си на воля.

— Безпомощните младенци и сенилните старци са Божии чеда, и животът им е точно толкова свещен, колкото е моят или вашият.

Гласът му се усили.

— Убийството им е смъртен грях!

Свещеникът вдигна дясната си ръка в юмрук и гласът му разтрепера: — Казвам ви — ако не сторим нищо за тях, ние съгрешаваме толкова, колкото съгрешават и лекарите и

сестрите, които поставят смъртоносните инжекции. Ако мълчим…

Той спря за миг.

— Ако мълчим, и ние сме убийци!

XII

Инспектор Томас Маке беше бесен. Излезе глупак пред суперинтендант Крингелайн и останалите началници. Беше ги уверил, че е прекратил изтичането на информация. Тайната на Акелберг — и другите такива болници на разни места в страната — е запазена, уверяваше ги той. Беше установил тримата смутители, Вернер Франк, пастор Окс и Валтер фон Улрих, и по различни начини ги беше заставил да мълчат.

Въпреки това тайната излезе наяве.

Виновен за това беше някакъв нагъл млад свещеник на име Петер. В момента Петер се намираше пред Маке, гол, привързан за китките и глезените за специално конструиран стол. От ушите, носа и устата му течеше кръв, а гърдите му бяха оповръщани. За устните, зърната на гърдите и члена му бяха закачени електроди. През челото му минаваше хваната за стола лента, която не позволяваше да си счупи врата, докато конвулсиите го разтърсваха. Седналият до свещеника доктор преслуша сърцето му със стетоскоп и погледна скептично. — Не може да понесе още много — съобщи той със спокоен тон. Размирническата проповед на отец Петер бе подета навсякъде. Епископът на Мюнстер, много по-важно духовно лице, бе проповядвал подобни неща и осъди програмата Т4. Епископът се беше обърнал към Хитлер с молба той да спаси хората от Гестапо, като ловко намекваше, че фюрерът не е можел да знае за програмата. Така Хитлер получаваше готово алиби. Проповедта беше отпечатана, копирана и предавана от ръка на ръка из цялата страна. От Гестапо бяха арестували всеки, у когото беше намерено копие, но без резултат. В историята на Третия райх това бе единственият случай на обществен протест срещу каквато и да е мярка на властта. Репресията беше сурова, но от нея нямаше ефект — копията на проповедта продължаваха да се множат, все повече свещеници се молеха за болните, а в Акелберг даже беше проведена протестна демонстрация. Нещата бяха извън контрол.

И Маке щеше да бъде обвинен.

Той се наведе над Петер. Очите на свещеника бяха затворени, той имаше слаб пулс, но беше в съзнание. Инспекторът изкрещя в ухото му:

— Кой ти каза за Акелберг?

Не последва отговор.

Петер беше единствената му сламка. Разследването в градчето Акелберг не доведе до откриването на нещо съществено. На Райнхолд Вагнер разказаха за посещението на две велосипедистки в болницата, но никой не знаеше кои са били; имаше и друга история, за медицинска сестра, която напуснала внезапно и написала писмо, в която заявила, че се жени набързо, но не казала кой бил съпругът. И двете улики не доведоха доникъде. Във всеки случай Маке бе убеден, че такова бедствие не може да бъде дело на няколко момичета. Той кимна на техника зад машината. Човекът завъртя някакво копче. Петер нададе болезнен вик, докато електрическият ток минаваше през тялото му и тормозеше нервните му влакна. Разтресе се като при епилептичен припадък, а косата на главата се изправи.

Операторът изключи тока.

Маке извика:

— Кажи ми името му!

Най-после Петер отвори уста.

Маке се наведе още повече към него.

Свещеникът прошепна:

— Не беше мъж.

— Значи е била жена! Дай ми името!

— Беше ангел.

— Дяволите да те вземат! — и Маке хвана копчето и го завъртя. — Това ще продължава, докато не ми кажеш! — кресна той, а Петер трепереше и викаше. Вратата се отвори. Млад детектив надникна вътре, пребледня и кимна на господин инспектора. Техникът изключи тока и писъците спряха. Докторът се наведе и прегледа сърцето на Петер.

Детективът започна:

— Извинете, господин инспектор Маке, но суперинтендант Крингелайн Ви търси.

— Сега? — ядосано попита Маке.

— Това са нарежданията му.

Инспекторът погледна към доктора, който сви рамене. — Млад е — изкоментира той. — Ще е жив, когато се върнете. Маке излезе от стаята и се качи нагоре в компанията на детектива. Кабинетът на Крингелайн се намираше на първия етаж. Маке почука и влезе. — Проклетият свещеник още не е проговорил — без встъпление започна той. — Трябва ми още време. Крингелайн беше слаб и очилат човечец, умен, но безволев. Късно присъединил се към националсоциализма, той не беше член на елитния СС. Не споделяше ревностния ентусиазъм на Маке. — Не си губете времето да се занимавате повече с този свещеник — заяви той. — Вече не се интересуваме от нито един духовник. Хвърлете ги в концлагери и ги забравете.

Маке не можеше да повярва на ушите си.

— Но тези хора са заговорничели срещу фюрера!

— И са успели — отвърна му Крингелайн. — Докато Вие се провалихте. Маке подозираше, че началникът му всъщност е доволен от това. — На върха бе взето решение — продължи суперинтендантът. —Акция Т4 се прекратява. Маке бе смаян. Нацистите не допускаха притесненията на невежите да влияят върху решенията им. Не сме достигнали сегашното си положение с жестове към общественото мнение! — каза той.

— Сега обаче правим такъв жест.

— Зашо?

— Фюрерът не пожела да ми обясни решението си персонално — саркастично поде Крингелайн. — Но мога да предположа защо. Програмата предизвика изключително остри протести от страна на обичайно пасивната публика. Ако продължим да я изпълняваме, рискуваме открита конфронтация с църквите на всички деноминации. Това би било нещо лошо. Не бива да отслабваме единството и решимостта на германския народ — особено днес, когато воюваме със Съветския съюз, нашия, засега, най-силен неприятел. Затова и програмата е прекратена. — Тъй вярно — отвърна Маке, докато овладяваше гнева си. — Ще наредите ли още нещо?

— Свободен сте — бе отговорът на Крингелайн.

Маке отиде до вратата.

— Маке.

Той се обърна.

— Господин суперинтендант?

— Сменете ризата си.

— Ризата?

— По нея има кръв.

— Тъй вярно. Грешката е моя, господин суперинтендант. Маке тропаше надолу по стълбите и кипеше отвътре. Върна се в стаята в подземието. Отец Петер все още бе жив.

Направо побеснял, той отново извика:

— Кой ти каза за Акелберг?

Нямаше отговор.

Пусна тока на най-високото напрежение.

Отец Петер викаше дълго; най-накрая се умълча завинаги.

XIII

Вилата, където живееше семейство Франк, бе разположена сред малък парк. На около двеста метра от къщата, на едно възвишение, се намираше малка пагода с пейки, отворена от всички страни. Като деца Карла и Фрида си представяха, че това е тяхното провинциално имение и с часове провеждаха въображаеми тържества с десетки слуги, които посрещат бляскавите гости. По-късно това беше любимото им място, където да седят и да разговарят, без никой да ги чува. — Когато за пръв път седнах на тази пейка, краката ми не достигаха земята — спомни си Карла. — Ще ми се да можех да се върна в онези дни — добави Фрида. Следобедът беше жарък, облачен и влажен; и двете носеха рокли без ръкави. Настроението им беше мрачно. Отец Петер беше мъртъв — според полицията се самоубил в затвора, понеже изпитвал вина за престъпленията си.

Карла се питаше дали са го пребили като баща й. Изглеждаше ужасяващо правдоподобно.

В полицейските килии из цяла Германия имаше още десетки такива хора. Някои бяха протестирали открито срещу избиването на хората с увреждания, а други само бяха разпространявали проповедта на епископ фон Гален. Карла си зададе въпроса дали ще ги изтезават всичките; зададе си и въпроса докога ще избягва от такава съдба. От къщата се показа Вернер с поднос в ръце. Донесе го през моравата до пагодата. С жизнерадостен тон ги запита:

— Момичета, малко лимонада?

Карла извърна поглед.

— Не, благодаря — хладно отвърна тя. Не разбираше как може да се преструва, че й е приятел, след показаната от него страхливост.

Фрида също отказа:

— И аз не.

— Надявам се, че не сме в лоши отношения — заговори Вернер и погледна Карла. Как можа да каже подобно нещо? Разбира се, че бяха в лоши отношения.

Фрида му обясни:

— Отец Петер е мъртъв, Вернер.

Карла добави:

— Вероятно изтезаван до смърт от Гестапо, понеже е отказал да приеме убиването на хора като брат ти. И моят баща е мъртъв по същата причина. Много други хора са в затвор или в лагер. Но си си запазил уютната щабна работа, което е отлично. Вернер изглеждаше наранен. Това изненада Карла. Беше очаквала отричане или поне опит за симулиране на безгрижие. Той обаче имаше вид на наистина разстроен човек. — Не мислиш ли, че всеки от нас има свой начин да върши това, което може? — попита той.

Това беше неубедително.

— Ти не направи нищо! — каза му Карла.

— Може би — тъжно потвърди той. — Не искате лимонада значи? Нито една от тях не се обади и той се върна в къщата. Карла беше възмутена и ядосана, но не можеше да потисне и съжалението. Преди откритието, че Вернер е страхливец, тя бе на прага да започне връзка с него. Харесваше го много, много повече от всички други момчета, с които бе разменила целувки. Не сърцето й беше разбито, просто остана дълбоко разочарована. Фрида имаше повече късмет. Карла стигна до този извод при вида на излизащия от къщата Хайнрих. Фрида бе обаятелна и тичаше да се забавлява, докато Хайнрих беше умислен и емоционален, но по някакъв начин бяха сполучлива двойка. — Обичаш ли го? — попита Карла, докато той все още не можеше да ги чуе. — Още не знам — отговори Фрида. — Много е сладък. Мисля си, че донякъде го обичам.

„Това може и да не е любов“ — помисли си Карла, — „но се развиваше в тази посока.“

Хайнрих изгаряше от нетърпение да им съобщи новините. — Трябваше да дойда и да ви кажа веднага — започна той. — Баща ми ми съобщи след обяда.

— Какво?

— Правителството е прекратило проекта. Бил е наречен Акция Т4. Избиването на хората с увреждания. Спират го. — Искаш да кажеш, че сме победили? — поинтересува се Карла. Хайнрих кимна енергично. — Баща ми е изумен. Казва, че досега фюрерът не е отстъпвал пред общественото мнение. — А ние го принудихме да го направи! — констатира Фрида. — Слава Богу, че никой не знае за това — разгорещено произнесе Хайнрих.

Карла го попита:

— Просто ще затворят болниците и ще приключат с цялата програма?

— Не съвсем.

— Какво искаш да кажеш?

— Според баща ми всичките лекари и сестри биват прехвърляни другаде.

Карла се намръщи.

— Къде?

— На Изток — обясни й той.

I

В едно горещо юлско утро телефонът на бюрото на Грег Пешков иззвъня. Грег беше завършил предпоследната си учебна година в Харвард и отново караше летен стаж в Държавния департамент, в информационния отдел.

Биваше го в математиката и физиката и вземаше изпитите без усилие, но нямаше интерес да стане учен. Вълнуваше го политиката. Вдигна слушалката.

— Грег Пешков.

— Добрутро, господин Пешков. Том Кранмър е на телефона.

Пулсът на Грег се поускори.

— Благодаря, че отговаряте на обаждането ми. Явно ме помните. — Хотел Риц-Карлтън, тридесет и пета година. Единственият случай, когато снимката ми попадна във вестниците.

— Все още ли сте детектив на този хотел?

— Минах в търговията. Сега съм детектив в един магазин.

— Вършите ли и частна работа?

— Естествено. Какво имате предвид?

— Сега съм в кабинета си. Бих искал да разговаряме на четири очи. — Работите в старата правителствена сграда, срещу Белия дом.

— Откъде знаете?

— Нали съм детектив.

— Разбира се.

— Намирам се наблизо, в кафе „Арома“ на ъгъла на „Ф“ и Деветнадесета улица. — Сега не мога да изляза — отговори Грег и погледна часовника си. — Всъщност налага се веднага да затворя телефона.

— Ще чакам.

— Дайте ми един час.

Грег слезе бегом по стълбите. Озова се на главния вход, тъкмо когато отпред безшумно спря един Ролс Ройс. Дебелият шофьор се изсули от мястото си и отвори задната врата. Пътникът, който излезе, беше висок, слаб и представителен мъж с гъста посребрена коса. Перлено сивият му костюм от фина вълна беше двуреден, а съвършената му кройка беше постижима единствено за лондонските шивачи. Мъжът се качи по гранитните стъпала на огромната сграда. Шофьорът забързано го последва с куфарчето му в ръка. Това беше Съмнър Уелс, заместникът на държавния секретар — вторият по важност човек в Държавния департамент, личен приятел на президента. Шофьорът тъкмо щеше да подаде куфарчето на разсилния, който ги очакваше, когато Грег пристъпи напред. — Добро утро, господине — рече той, сръчно пое куфарчето от шофьора и задържа вратата. После закрачи подир Уелс в сградата. Грег беше попаднал в информационния отдел заради точните и добре написани статии, които публикува в Харвард Кримсън. Ала нямаше желание да свърши като пресаташе. Амбициите му бяха по-големи. Грег се възхищаваше на Съмнър Уелс, който му напомняше за баща му. Приятната външност, елегантното облекло и чаровните обноски прикриваха способността му да действа безмилостно. Уелс беше твърдо решен да наследи поста на своя началник, държавния секретар Кордел Хъл, и без колебание го прескачаше и говореше направо с президента. Това вбесяваше Хъл. Грег намираше за особено вълнуваща близостта до мъж, който разполага с власт и не се бои да я използва. Ето какъв искаше да бъде и той. Уелс харесваше Грег. Хората често го харесваха, особено ако самият пожелаеше да е така, но в случая с Уелс имаше още нещо. Макар да беше привидно щастливо женен за наследница на голямо богатство, държавникът проявяваше влечение към красивите млади мъже. Грег беше напълно хетеросексуален. В Харвард си имаше момиче, студентка в Радклиф на име Емили Хардкасъл. Тя му беше обещала до септември да се снабди със спирала. А тук, във Вашингтон, той се срещаше с пищната красавица Рита Лорънс, дъщеря на конгресмена от Тексас. С Уелс Грег ходеше по опънато въже. Избягваше всякакъв физически контакт и същевременно се показваше достатъчно дружелюбен, за да запази симпатията му. Освен това стоеше далеч от Уелс след часа на коктейлите когато задръжките на по-възрастния мъж поотслабваха и ръцете му почваха да шарят. Сега, докато по-старшите сътрудници се събираха за разговора в десет, Уелс му рече: — Можеш да останеш, моето момче. Полезно ще е за обучението ти. Грег се развълнува. Питаше се дали тази среща ще му даде възможност да блесне. Искаше хората да го забележат и да се впечатлят. След няколко минути пристигнаха сенаторът Дюър и синът му Уди. Двамата бяха високи, слаби и с големи глави. Носеха почти еднакви едноредни летни костюми от син лен. Уди обаче се различаваше от баща си по своята артистичност — неговите фотографии за Харвард Кримсън му бяха донесли награди. Уди кимна за поздрав на старшия сътрудник на Уелс — Бексфорт Рос. Явно се познаваха от по-рано. Бексфорт беше крайно самодоволен тип и наричаше Грег „Руски“ заради фамилното му име.

Уелс откри срещата с думите:

— Сега трябва да споделя с всички вас нещо поверително, което не бива да излиза от тази зала. В началото на следващия месен президентът ще се срещне с британския премиер.

Грег едва се удържа да не възкликне гласно.

— Добре! — откликна Гас Дюър. — Къде?

— Планът е да се срещнат на кораб някъде в

Атлантика — за по-голяма сигурност и за да не пътува Чърчил прекадено дълго. Президентът иска аз да го придружа, а държавният секретар да остане във Вашингтон, да наглежда работите. Освен това иска и ти да останеш тук, Гас.

— За мен е чест — отвърна сенаторът. — Какъв е дневният ред на срещата? — Засега британците като че са отхвърлили опасността от инвазия, обаче са прекалено слаби да атакуват германците на континента. Освен ако ние не им помогнем. Следователно Чърчил помоли да обявим война на Германия. Ние, естествено, ще откажем. След като се справим с този въпрос, президентът ще иска да заявим общите си цели.

— Не военни цели обаче — подчерта Гас Дюър.

— Не. Защото Съединените щати не са във война и нямат намете да влизат във война. Но ние имаме невоенен съюз с британците. Предоставяме им почти всичко, което им трябва, на неограничен кредит. Затова, когато настъпи мир, очакваме най-малкото да имаме думата по уредбата на следвоенния свят. — Това ще включва ли едно по-силно Общество на народите? — попита Дюър. Грег знаеше, че и той, и Уелс са много запалени по тази идея. — Именно затова исках да разговарям с теб, Гас. Ако искаме нашият план да се приложи, трябва да сме подготвени. Трябва да накараме ФДР и Чърчил да се ангажират с това като част от общото им изявление. — И двамата знаем, че на теория президентът одобрява идеята — отговори сенаторът, — обаче се притеснява за общественото мнение. Някакъв сътрудник влезе в залата и подаде бележка на Бексфорт. Той я прочете и възкликна:

— О! Божичко!

Уелс се обади въпросително:

— Какво има?

— Както знаете, японският имперски съвет се събра миналата седмица — отговори Бексфорт. — Разполагаме с разузнавателни сведения за разговорите. Бексфорт спомена източника на информацията доста мъгляво, обаче Грег знаеше за какво говори. Разузнавателната служба на американската армия беше успяла да прихване и разшифрова съобщения по радиото от японското Външно министерство до посолствата. Данните от дешифровката имаха кодовото название

„Меджик“. Макар да не му се полагаше, Грег знаеше това — всъщност, ако военните надушеха, че той е наясно с тайната им, щеше се вдигне голяма смрад.

— Японците обсъждаха разширяването на своята империя — продължи Бексфорт. На Грег му беше известно, че Япония вече е анексирала огромната провинция Манчжурия и е вкарала войски в повечето от останалите части на Китай. — Не одобряват възможността да продължат да се разширяват на запад, към Сибир, което би ги довело до война със Съветския съюз. — Това е добре! — подхвърли Уелс. — Означава, че Москва може да се съсредоточи върху войната с Германия. — Така е, господине. Обаче японците планират вместо на запад, да се разширяват на юг, като овладеят целия Индокитай и после — Холандските Източни Индии. Грег бе потресен. Това беше гореща новина, а той беше сред първите, които я научиха. — Ха. Това е империалистическа война, ни повече, ни по-малко — раздразнено отговори Уелс.

Гас Дюър се намеси:

— Технически погледнато, Съмнър, това не е война. Японците вече имат войски в Индокитай с официалното разрешение на титулярната колониална сила — Франция, представлявана от правителството във Виши.

— Това правителство е марионетка на нацистите!

— Както казах, „технически погледнато“. А

Холандските Източни Индии на теория са под властта на Холандия, която сега е окупирана от германците. А те ще са напълно доволни техният съюзник, Япония, да превземе една холандска колония.

— Това са формални доводи.

— Да. И тези формални доводи ще ни бъдат изтъкнати. На първо място от японския посланик.

— Имаш право, Гас. Благодаря ти, че ме предупреди.

Грег внимателно следеше дали няма да му се отвори възможност да допринесе с нещо в този разговор. Повече от всичко му се щеше да впечатли високопоставените мъже в тази зала. Ала всички те знаеха много повече от него. — Както и да е. Каква е целта на японците? — попита Уелс.

Сенатор Дюър отговори:

— Нефт, каучук и калай. Искат да сложат ръка на природните ресурси. Едва ли това е изненадващо, като се има предвид, че им пречим да се снабдяват. Съединените щати бяха наложили ембарго на износа на петрол и скрап за Япония в неуспешен опит да й попречат да завладее още по-голяма част от азиатския континент. — Никога не сме прилагали особено ефективно кое да е ембарго. — Не сме. Обаче заплахата очевидно е достатъчна и японците, които не притежават почти никакви природни ресурси, са в паника. — Явно се налага да приложим по-ефикасни мерки — тросна се Уелс. — Японците държат много пари в американските банки. Можем ли да замразим авоарите им? Присъстващите го изгледаха неодобрително. Идеята му беше крайна. След малко Бексфорт каза: — Предполагам, че бихме могли. Това ще е по-ефикасно от всякакво ембарго. Те няма да могат да купуват тук, в Америка, нито нефт, нито други суровини, защото няма да са в състояние да плащат.

Гас Дюър се намеси:

— Както обикновено, държавният секретар ще бъда загрижен да се избегне всякакво действие, което може да доведе до война. Сенаторът имаше право. Кордел Хъл беше благоразумен до боязливост и често влизаше в спорове със своя по-агресивен заместник Уелс. — Господин Хъл много мъдро винаги следва този курс — отговори Уелс. Всички знаеха, че не е искрен, но етикетът изискваше от него да каже това. — Но на международната сцена Съединените щати трябва да стоят гордо изправени. Ние сме разумни, а не страхливи. Ще изложа на президента идеята за замразяване на парите. Грег беше като замаян. Ето какво означава властта. Само за миг Уелс беше в състояние да предложи нещо, което ще разтърси цяла една държава.

Гас Дюър се свъси и заговори отново.

— Без вноса на петрол японската икономика ще спре, а армията им ще е безсилна.

— Което е добре! — вметна Уелс.

— Нима? Какво според теб ще направи японското военно правителство пред лицето на такава катастрофа? На Уелс не му беше особено приятно да спорят с него.

— Защо не ми кажеш ти?

— Не знам какво ще направи. Но мисля, че би трябвало да изчакаме отговор от тяхна страна, преди да предприемем някакви действия. Отчаяните хора са опасни. А аз със сигурност знам, с Съединените щати не са готови да влязат във война с Япония. Военноморският ни флот не е готов. Военновъздушните ни сили не са готови. Грег забеляза, че сега има възможност да каже нещо, и не я пропусна. — Господин заместник-секретар, позволете. Може да Ви е от полза да знаете, че американското общество е за война с Япония, а не за омиротворяване. Съотношението е две към едно в полза на войната. — Добро попадение, Грег. Благодаря. Американците не искат японските убийства да останат ненаказани. — Освен това не искат и наистина да воюваме — отвърна Гас Дюър. — Независимо от това, какво показват проучванията на общественото мнение.

Уелс затвори папката на бюрото си.

— Добре, сенаторе. Ние сме съгласни за Обществото на народите и не сме съгласни за Япония. — И по двата въпроса решението ще бъде взето от президента — отговори Дюър и стана.

— Добре е, че дойдохте да се видим.

Срещата приключи.

Грег беше приятно възбуден. Поканили го бяха на тази среща, узна смайващи новини и направи коментар, за който Уелс му благодари. Отлично начало на деня. Измъкна се от сградата и тръгна към кафене Арома. Никога досега не бе ползвал услугите на частен детектив. Имаше смътното усещане за нещо не твърде законно. Но Кранмър беше изряден гражданин. Освен това нямаше нищо престъпно в това да искаш да се свържеш със стара приятелка. Посетителите на кафенето бяха две момичета, които приличаха на секретарки в обедна почивка, възрастно семейство, излязло на покупки, и Кранмър — широкоплещест мъж в омачкан лек костюм, захапал цигара. Грег се настани при него в сепарето и поръча кафе. — Опитвам се отново да вляза във връзка с Джаки Джейкс — подхвана той.

— Черното момиче?

Да, тогава наистина беше момиче, помисли си с носталгия Грег; на шестнадесет, макар да се преструваше на по-голяма. За това каза на Кранмър: — Това беше преди шест години. Тя вече не е момиче.

— Не аз я наех за онази малка драма, а баща Ви.

— Не искам да го моля. Но Вие можете да я намерите, нали? — Очаквам да успея — отговори детективът и извади бележник и молив. — Предполагам, че Джаки Джейкс е псевдоним.

— Детинското й име е Мейбъл Джейкс.

— Актриса, нали така?

— Опитваше се. Не знам дали е успяла.

Джаки притежаваше красота и чар в изобилие, но в киното нямаше много роли за чернокожи актьори. — Очевидно я няма в телефонния указател, иначе не бихте имали нужда от мен. — Или номерът й не е включен в указателя, или не може да си позволи телефон. — Виждали ли сте я от тридесет и пета година насам? — Два пъти. Първият път беше преди две години, недалеч оттук, на улица „Е“. Вторият път беше преди две седмици. На две преки оттук. — Добре. Можем да сме съвсем сигурни, че тя не живее в този тузарски квартал, следователно трябва да работи някъде наоколо. Имате ли нейна снимка?

— Не.

— Смътно си я спомням. Хубаво момиче с тъмна кожа и широка усмивка. Грег кимна и си представи сияйната усмивка на Джаки. — Искам само да знам адреса й, за да мога да й пиша. — Не е необходимо да знам за какво ще ползвате информацията.

— Това ме устройва.

„Наистина ли е толкова лесно“, учуди се Грег.

— Таксата ми е десет долара на ден, с предплата за два дни. Плюс разноските. Грег очакваше да е по-скъпо. Извади портфейла и даде на Кранмър двадесет долара.

— Благодаря — рече детективът.

— Пожелавам ви късмет — отговори Грег.

II

В събота беше горещо и Уди отиде на плаж с брат си Чък. Цялото семейство Дюър беше във Вашингтон. Имаха деветстаен апартамент в хотел Риц-Карлтън. Чък беше в отпуск от флота, баща му работеше по дванадесет часа дневно заради нещо, което наричаше Атлантическата конференция, а майка му пишеше нова книга, за президентските съпруги. Уди и Чък се преоблякоха в къси панталони и спортни блузи, взеха хавлии, слънчеви очила и вестници и се качиха на влака за Реобът бийч, на брега на Делауеър. Пътуването им отне два часа, но в събота през лятото можеха да идат само там. Пясъчната ивица беше широка, а от океана подухваше свеж бриз. И имаше хиляди момичета в бански костюми. Двамата братя изглеждаха различно. Чък беше по-нисък, стегнат и атлетичен. Имаше хубавото лице и завладяващата усмивка на майка им. Беше слаб ученик, но и той, като Роза, показваше особена интелигентност и възгледите му за живота винаги бяха нестандартни. Беше по-добър от Уди във всички спортове, без бягането, където дългите крака даваха на по-големия брат бързина, и без бокса, където дългите му ръце почти не позволяваха да получава удари. У дома Чък не приказваше много за флота, защото родителите още му се сърдеха, че не е отишъл в Харвард. Но пред Уди той ставаше малко по-открит: — На Хавай е страхотно, обаче наистина съм разочарован, че ми дадоха работа на сушата — обясни той. — Постъпих във флота, за да плавам.

— С какво точно се занимаваш?

— Служа в поделение за радиоразузнаване. Подслушваме съобщения, предимно на японския Имперски военноморски флот.

— Не са ли шифровани?

— Шифровани са. Обаче можеш да научиш много и така. Нарича се анализ на трафика. Внезапното увеличаване на броя на съобщенията означава, че предстоят някакви действия. Освен това в радиотрафика можеш да различаваш модели. Например преди десант има определена конфигурация сигнали.

— Удивително. Обзалагам се, че си добър в работата.

Чък сви рамене.

— Аз съм само чиновник. Анотирам и завеждам сигналите. Но човек не може да не схване основните неща.

— Как е животът в Хавай?

— Много е забавно. Флотските барове могат да са наистина размирни. Най-добро е кафето Черната котка. Имам един добър приятел, Еди Пари, с когото при всяка възможност сърфираме в Уайкики. Хубаво ми е. Но ми се ще да служа на кораб. Поплуваха в студените води на Атлантическия океан, хапнаха хот-дог за обед, снимаха се един друг с апарата на Уди и зяпаха момичетата, докато слънцето почна да залязва. Вече си проправяха път през навалицата на тръгване, когато Уди съзря Джоан Рузрок. Не се налагаше да гледа два пъти. Не приличаше на което да е друго момиче на плажа, нито в цял Делауеър. Човек не можеше да сбърка високите скули, извития нос, разкошната тъмна коса, кожата с цвят и гладкост на кафе с мляко.

Без колебание той се насочи право към нея.

Тя изглеждаше направо неописуемо. Черният цял бански костюм с тесни презрамки показваше елегантните й рамене. Минаваше на черта през горната част на бедрата на Джоан и разкриваше доста от дългите й кафяви крака. Почти не можеше да повярва, че някога е държал в ръцете си тази приказна жена и я е целувал тъй, сякаш е за последно. Тя погледна към него и заслони очите си от слънцето.

— Уди Дюър! Не знаех, че си във Вашингтон.

Толкова му трябваше като покана. Коленичи на пясъка край нея. Само от близостта й задиша по-тежко.

— Здравей, Джоан.

Хвърли бърз поглед към закръгленото тъмнооко момиче до нея.

— Къде е съпругът ти?

Тя избухна в смях.

— Какво те е накарало да си мислиш, че съм омъжена?

Той се развълнува:

— Преди няколко години минах през апартамента ти за едно парти.

— Наистина?

Придружителката на Джоан се намеси:

— Спомних си. Попитах те как се казваш, но не ме удостои с отговор.

Уди въобще не си я спомняше.

— Съжалявам за неучтивостта си — извини се той. — Аз съм Уди Дюър, а Това е брат ми Чък. Тъмнооката госпожица се здрависа и с двамата и се представи: Даяна Тавернер. Чък седна до нея на пясъка — явно това й достави удоволствие. Той беше привлекателен, много по-хубав от Уди.

Самият Уди продължи:

— Както и да е, влязох в кухнята, за да те потърся, и един господин по име Бексфорт Рос ми се представи като твой годеник. Предположих, че вече сте женени. Или е някакъв извънредно дълъг годеж? — Не бъди глупав — прекъсна го тя леко раздразнена; той си спомни, че Джоан не реагираше добре на шегите. — Бексфорт разправяше на хората, че сме сгодени, понеже практически живееше в апартамента ни. Уди бе смаян. Значеше ли това, че Бексфорт е спал там? С Джоан? Не че беше нещо рядко срещано, но малко момичета го признаваха. — Той постоянно говореше за брак — обясни тя. — Аз не се съгласих. Следователно беше неомъжена. Уди не би се зарадвал толкова и на печеливш лотариен билет. Напомни си, че може и да има приятел. Трябваше да установи. Все пак, приятелят беше нещо различно от съпруга. — Преди няколко дни присъствах на едно заседание заедно с Бексфорт — каза Уди. — Той е голям човек в Държавния департамент. — Ще стигне далеч и ще си намери жена, която е по-подходяща от мен за съпруга на голям човек в Държавния департамент. От тона й личеше, че не изпитва топли чувства към бившия си любовник. Уди установи, че това му харесва, макар че не можеше да определи защо. Облегна се на лакът. Пясъкът беше горещ. Беше уверен, че отдавна щеше да е намерила причина да спомене сериозен приятел, ако имаше такъв. Той продължи: — Като стана дума за Държавния департамент, ти още ли работиш там? — Да. Аз съм помощник на заместник-държавния секретар за Европа.

— Интересно.

— Точно сега е интересно.

Уди съзерцаваше чертата, която банският й правеше, когато пресичаше бедрото. Мислеше си, че независимо колко оскъдно е облечено едно момиче, мъжете винаги мислеха за онова, което не се вижда. Започна да получава ерекция и се изтъркаля по корем, за да я прикрие.

Джоан проследи погледа му и го запита:

— Харесва ти банският ми костюм?

Винаги беше откровена. Това бе едно от многото неща, които привличаха у нея.

Реши да бъде също толкова искрен.

— Харесвам теб, Джоан. Винаги съм те харесвал.

Тя се засмя.

— Не го усуквай, Уди — карай направо!

Хората около тях си събираха багажа. Даяна се обади:

— По-добре да си вървим.

— Тъкмо си тръгвахме — каза Уди. — Ще пътуваме ли заедно? Това бе мигът за любезния отказ от нейна страна. Лесно можеше да заяви: О, не, благодаря ви, момчета, вървете си. Вместо това каза:

— Разбира се, защо не?

Момичетата нахлузиха рокли върху банските си, натъпкаха си багажа в няколко чанти и цялата компания се изнесе от плажа. Влакът беше претъпкан с летовници като тях — изгорели от слънцето, изгладнели и ожаднели. Уди взе четири коли на гарата и ги извади при тръгването на влака. Джоан се обърна към него: — Помниш ли как някога, в един горещ ден в Бъфало, ти ми купи кола?

— На демонстрацията. Спомням си, разбира се.

— Бяхме хлапета.

— Купуването на кола е техника, която прилагам на хубавите жени.

Тя се засмя.

— Има ли резултат?

— И една целувка не ми е донесло. Тя вдигна наздравица с шишето си.

— Е, продължавай с опитите.

Това му се стори насърчаващо и той продължи:

— Искаш ли хамбургер или нещо друго, щом стигнем до града, а може би да видим и някой филм? Е този миг тя можеше да каже: Не, благодаря, имам среща с приятеля си.

Даяна бързо изрече:

— Нямам нищо против. Ти, Джоан?

Джоан й отговори:

— Става.

Няма приятел — и среща! Уди опита да прикрие възторга си. — Можем да гледаме Невястата дойде — обади се той. — Чувам, че бил доста забавен.

— Кой играе? — попита Джоан.

— Джеймс Кагни и Бет Дейвис.

— Искам да го гледам.

— И аз — каза Даяна.

— Тогава е решено — завърши Уди.

Чък се обади:

— А ти, Чък? Ще ти хареса ли? О, разбира се, че ще ми хареса но все пак ти благодаря, бате. Не беше особено смешно, но Даяна се засмя насърчително. Скоро сред това Джоан заспа, облегнала глава на рамото на Уди. Тъмната й коса гъделичкаше врата му; той усещаше топлия й дъх върху кожата си, под яката на ризата. Изпитваше блаженство. Разделиха се на Юниън Стейшън, отидоха до домовете си да се преоблекат и се срещнаха в едни китайски ресторант в центъра на града.

Водеха разговор за Япония над чоу мейна и бирата.

— Тези типове трябва да бъдат спрени — заяви Чък.

— Те са фашисти.

— Може би — обади се Уди.

— Те са милитаристи и агресори, и се отнасят с китайците като расисти. Какво друго трябва да вършат, за да бъдат фашисти? — Мога да ти отговоря — включи се Джоан. — Разликата е в тяхната представа за бъдещето. Истинските фашисти искат да избият всичките си врагове, а после да създадат радикално нов тип общество. Японците вършат същото в защита на традиционните управляващи групи — военните и императора. По същата причина Испания не е наистина фашистка държава — Франко избива хора, за да укрепи католическата църква и старата аристокрация, а не за да създаде един нов свят. — Независимо кое е вярно, японците трябва да бъдат спрени — произнесе Даяна.

— Аз виждам нещата иначе — възрази Уди.

Джоан го подкани:

— Добре, Уди, как го виждаш?

Той знаеше, че интересът й към политиката е сериозен и че тя ще оцени един интелигентен отговор. — Япония е търговска страна без природни богатства — няма петрол или желязо, а само някакви гори. Могат да се издържат само от търговията. Например — внасят суров памук, произвеждат тъкани и ги продават в Индия и Филипините. Но по време на депресията двете големи търговски империи — Великобритания и САЩ — повишиха вносните мита, за да защитят собствените си индустрии. Това сложи край на търговията на японците с Британската империя, като тук включваме и с Индия, и с американската зона, като тук влизат и Филипините. Това ги засегна наистина сериозно.

Даяна попита:

— Това дава ли им право да завоюват света?

— Не, но ги кара да си мислят, че единственият път към икономическата сигурност е притежаването на собствена империя, както е с британците, или поне господството над едно полукълбо, както е със САЩ. В този случай никой не може да ликвидира търговските ти операции. Ето защо искат Далечният Изток да бъде техен заден двор.

Джоан се съгласи:

— А слабостта на нашата политика е, че всяко налагане на икономически санкции, което трябва да накаже японците за агресията им, подсилва идеята им, че трябва да са в състояние да задоволяват сами потребностите си. — Може би — съгласи се Чък. — Независимо от това трябва да бъдат спрени.

Уди сви рамене. Не можеше да отговори на това.

След вечерята отидоха на кино. Филмът беше чудесен. После Уди и Чък изпратиха момичетата до апартамента й. По пътя той хвана Джоан за ръката. Тя му се усмихна и стисна дланта му — той го прие като насърчение. Пред жилищната сграда той я прегърна. С Периферното си зрение забеляза как Чък прави същото е Даяна. Джоан целуна устните на Уди за кратко, почти невинно, после обобщи:

— Традиционната целувка за лека нощ.

— Нищо традиционно нямаше в нея последния път, когато те целунах — отговори той и се наведе, за да я целуне отново. Тя постави показалеца си на устните му и го отблъсна. Нима щеше да получи само тази нищо и никаква целувчица?

— Онази нощ бях пияна — обясни тя.

— Знам — съгласи се той. Разбираше какъв е проблемът. Тя се боеше, че той ще я вземе за леконравна.

Каза й:

— Трезвена си още по-изкусителна.

За миг тя доби замислен вид.

— Това беше добре казано — отговори тя. — Печелиш. После го целуна отново — леко, бавно, не с настойчивостта на страстта, а с концентрация, която говореше за нежност.

Твърде скоро той дочу Чък:

— Лека нощ, Даяна!

Джоан прекъсна целувката с Уди.

Той невярващо каза:

— Брат ми малко поизбърза!

Тя се засмя леко.

— Лека нощ, Уди — отговори тя, обърна се и тръгна към сградата. Даяна вече стоеше на вратата и изглеждаше определено разочарована.

Уди избърбори:

— Ще се видим ли още веднъж?

Прозвуча жалко дори на себе си и прокле прибързаността си. Джоан обаче явно не обръщаше внимание.

— Обади ми се — отговори му тя и влезе вътре.

Уди гледаше, докато и двете момичета не изчезнаха, после се обърна към брат си. — Защо не целуваше Даяна по-дълго? — раздразнено го попита той. — Изглежда наистина хубава.

— Не е мой тип — отговори Чък.

— Наистина?

Уди изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото ядосан. — Хубави закръглени гърди, симпатично лице — какво толкова не й харесваш? Щях да я целуна, ако не бях с Джоан.

— Вкусовете ни са различни.

Тръгнаха към апартамента на родителите си.

— Какъв е твоят тип в такъв случай? — запита Уди брат си. — Вероятно трябва да ти обясня нещо, преди да планираш други двойни срещи.

— Добре, какво е то?

Чък спря и принуди Уди да направи същото.

— Трябва да се закълнеш никога да не казваш на нашите. — Кълна се — Уди изучаваше брат си на жълтата светлина на уличните лампи. — И каква е голямата тайна?

— Не харесвам момичета.

— Много е неприятно, съгласен съм, но какво ще правиш? — Имам предвид, че не обичам да ги прегръщам и целувам.

— Какво? Не говори глупости.

— Всички ние сме устроени по различен начин, Уди.

— Добре де, но тогава ти трябва да си обратен.

— Да.

— Какво, да?

— Да, обратен съм.

— Голям майтапчия си.

— Не се шегувам, Уди, напълно съм сериозен.

— Ти си обратен?

— Точно това съм. Не съм го избирал. Когато бяхме хлапета и започнахме да се празним, ти си си въобразявал едри гърди и някои интимни части с известно окосмяване. Никога не съм ти казвал, че аз си мислех за големи твърди членове.

— Чък, това е отвратително!

— Не, не е. Някои момчета са такива. Повече, отколкото си мислиш — особено във флота.

— Във флота има педали?

Чък кимна енергично.

— Много.

— Добре де… Как го разбираш?

— Обикновено се разпознаваме. Както евреите винаги познават кой е евреин. Например, келнерът в китайския ресторант.

— И той ли е такъв?

— Не го ли чу как казва, че харесва сакото ми?

— Да, но нищо не ми мина през ума.

— Е, това е.

— Харесвал те е?

— Предполагам.

— Защо?

— Вероятно по същата причина, по която Даяна ме хареса, Дявол да го вземе, та аз изглеждам по-добре от теб.

— Това е ненормално.

— Хайде да си вървим вкъщи.

Продължиха нататък. Уди все още бе замаян.

— Искаш да кажеш, че има и китайски педали?

— Разбира се! — засмя се Чък.

— Чудно — човек никога не си мисли, че и китайците са такива. — Не забравяй — ни дума никому, особено на родителите ни. Бог знае какво ще кажат.

След малко Уди постави ръка на раменете на брат си.

— Е, какво пък — изрече той. — Поне не си републиканец.

III

Грег Пешков отплава със Съмнър Уелс и президента Рузвелт на борда на тежкия крайцер Огъста към залива Пласентия край Нюфаундленд. В конвоя бяха бойният кораб Арканзас, крайцерът Тъскалуза и седемнадесет фрегати. Хвърлиха котва в две дълги редици, с голямо разстояние между тях. В девет сутринта на девети август, събота — слънчев ден — екипажите на двадесетте съда се наредиха на перилата в парадни униформи за пристигането на британския боен кораб Принц Уелски, придружаван от три фрегати; той величествено премина между редиците кораби с министър-председателя Чърчил на борда. Грег не беше виждал по-впечатляваща демонстрация на сила и изпитваше удоволствие, че е част от нея. Но изпитваше и притеснение. Надяваше се немците да не знаят за тази среща. Разберяха ли, една подводница можеше да ликвидира двамата лидери на останалото от западната цивилизации и Грег Пешков. Преди да напусне Вашингтон, Грег отново се срещна с детектива Том Кранмър. Той му даде адрес — къща в евтин квартал, оттатък Юниън Стейшън. — Тя е келнерка в Университетския дамски клуб до Риц-Карлтън, и затова сте я виждали два пъти в същия квартал — обясни Кранмър, докато слагаше в джоба си хонорара. — Предполагам, че не й е провървяло с актьорството — но все още продължава да се представя като Джаки Джейкс.

Грег й написа писмо.

Добави и телефонния си номер и изпрати писмото в деня, когато потегли за Нюфаундленд. Президентът беше решен конференцията да завърши със съвместна декларация. Шефът на Грег, Съмнър Уелс, направи чернова, но Рузвелт отказа да я използва и заяви, че е по-добре Чърчил да бъде оставен да напише първия проект. Грег веднага прецени, че президентът умее да се пазари. Който и да състави първия проект, трябваше да включи — иначе не би било справедливо — нещо от желанията на другата страна наред със своите. С това всъщност исканията на другата страна ставаха минимум, който не подлежи на обсъждане, докато собствените му претенции подлежат на разглеждане. Следователно съставителят винаги започваше в неизгодна позиция. Грег си даде обет да запомни никога да не съставя начален проект. В събота президентът и премиерът обядваха на борда на Огъста. В неделя присъстваха на литургията на борда на Принц Уелски — английското и американското знамена оцветяваха олтара в червено, бяло и синьо. В понеделник сутринта, когато вече бяха приятели, се заеха с подробностите. Чърчил представи план от пет точки. Той зарадва Съмнър Уелс и Гас Дюър заради призива за създаване на ефективна международна организация, която да гарантира сигурността на всички държави — с други думи, едно посилно Общество на народите. И двамата обаче бяха разочаровани, че за Рузвелт това е твърде много. Той го подкрепяше, но се боеше от изолационистите — хората, убедени, че Америка няма нужда от забъркване в неприятностите на останалия свят. Президентът бе изключително чувствителен към общественото мнение и непрекъснато се стараеше да не предизвиква опозиция срещу себе си. Уелс и Дюър не се отказаха; не се отказаха и британците. Събраха се, за да изработят компромис, приемлив и за двамата държавници. Грег водеше записки за Уелс. Групата предложи клауза с призив за разоръжаване „в зависимост от установяването на по-широка и по-трайна система на обща сигурност“. Представиха я на двамата големи мъже, които я приеха.

Уелс и Дюър ликуваха.

Грег не можеше да разбере защо.

— Изглежда твърде малко — рече той. — Цялото това усилие — лидерите на две велики държави, срещнали се след преодоляването на хиляди мили, десетки сътрудници, двадесет и четири кораба, три дни приказки — и всичкото за няколко думи, които дори не съдържат точно това, което ние искаме. — Ние се придвижваме с инчове, а не с мили — усмихнало му отвърна Гас Дюър. — Това е политиката.

IV

Уди и Джоан се срещаха вече пет седмици.

Уди би искал да се вижда с нея всяка вечер, но се въздържаше. Все пак, можа да я види четири пъти през последната седмица. В неделя бяха на плаж; в сряда вечеряха; в петък ходиха на кино, а днес, в събота, щяха да са заедно през целия ден. Не се уморяваше да й говори. Тя бе забавна, интелигентна и хаплива. Харесваше му твърдото й мнение по всички въпроси. С часове обсъждаха нещата, които харесват или ненавиждат. Новините от Европа не бяха добри. Немците продължаваха да побеждават Червената армия. Източно от Смоленск унищожиха съветските Шестнадесета и Двадесета армии, взеха триста хиляди пленници и между тях и Москва останаха само малобройни съветски части. Лошите новини от света не можеха да потиснат въодушевлението на Уди. Джоан вероятно не бе толкова полудяла по него, колкото той по нея. Но можеше да каже, че го обича. Винаги се целуваха за лека нощ и това явно й харесваше, въпреки че не показваше познатата му характерна за нея сила на страстта. Може би защото винаги трябваше да се целуват на обществени места като кина или в коридори, или на улицата до дома й. Когато бяха в апартамента, във всекидневната се намираше поне една от съквартирантките й, а тя все още не го бе поканила в спалнята си. Отпускът на Чък свърши преди седмици и той се върна на Хаваите. Уди все още се чудеше какво да си мисли за признанието на брат си. Понякога се чувстваше шокиран, сякаш светът се е преобърнал наопаки; друг път се питаше какво ли значение има това. Удържа на обещанието си да не казва на никого, дори и на Джоан. Тогава баща му замина с президента, а майка му се върна в Бъфало, за да изкара няколко дни с родителите си. Тъй че Уди разполагаше сам с вашингтонския апартамент — цели девет стаи — за няколко дни. Реши да търси възможност да покани Джоан Рузрок — надяваше се на истинска целувка. Обядваха заедно и отидоха на изложбата Негърско изкуство, атакувана от консервативни писатели, според които такова нещо не съществувало — въпреки неоспоримия талант на хора като художника Джейкъб Лоурънс и скулпторката Елизабет Катлет.

На излизане от изложбата Уди попита:

— Искаш ли да пием по един коктейл, докато решим къде да вечеряме? — Не, благодаря — отговори тя по обичайния си решителен начин. — Но бих пила с удоволствие чаша чай. — Чай? — Не беше сигурен къде във Вашингтон може да намери чай. Тогава го осени идея. — Майка ми има английски чай. Можем да отидем до апартамента.

— Добре.

Сградата беше през няколко преки, на Двадесет и втора северозападна улица, близо до улица „Л“. Дишането им се успокои, след като от лятната жега навън влязоха в климатизираното фоайе. Портиерът ги качи с асансьора.

Влязоха в апартамента и Джоан каза:

— Виждам баща ти непрекъснато във Вашингтон, но с майка ти не съм говорила от години. Трябва да я поздравя за бестселъра й. — Сега тя не е тук — обясни Уди. — Заповядай в кухнята. Той напълни чайника от чешмата и го постави на котлона. После прегърна Джоан и произнесе:

— Най-после сме насаме.

— Къде са родителите ти?

— И двамата не са в града.

— А Чък е на Хаваите.

— Да.

Тя се дръпна.

— Уди, как можа да направиш това?

— Да направя какво? Та аз ти правя чай!

— Доведе ме тук под фалшив претекст! Мислех, че вашите си вкъщи.

— Никога не съм го казвал.

— Защо не ми каза, че ги няма?

— Не си ме попитала! — ядосано отвърна той, въпреки че в протеста й имаше и зрънце истина. Не би я излъгал, но се надяваше че няма да се налага да й казва предварително, че апартаментът е празен. — Довел си ме, за да се забавляваш! Мислиш си, че съм някоя евтина уличница. — Не! Просто никога не сме наистина насаме. Надявах се на една целувка, това е всичко.

— Не опитвай да се шегуваш с мен.

Сега тя наистина беше несправедлива. Да, той се надяваше да преспи с нея, но не очакваше това да стане днес. — Тръгваме — каза той. — Ще пием чай някъде другаде. Риц-Карлтън е близо на същата улица, там е пълно с британци, а те трябва да имат чай. — О, не бъди глупав, няма нужда да излизаме. Не се страхувам от теб — мога да те отблъсна. Просто съм ти бясна. Не искам мъж, който излиза с мен, понеже си мисли, че съм достъпна. — Достъпна? — гласът му се извиси. — По дяволите! Шест години чаках да станеш достатъчно снизходителна, за да излезеш с мен. Дори и сега искам само една целувка. Ако ти си достъпна, какво ли щеше да е да съм влюбен в някоя, която е трудна!

За негова изненада тя се разсмя.

— Сега пък какво? — гневно я попита той.

— Извинявай, прав си — каза тя. — Ако искаше някое лесно момиче, отдавна щеше да си се отказал от мен.

— Така е!

— След като те целунах под въздействието на алкохола, притесних се, че можеш да си съставиш ниско мнение за мен. Предположих, че ме гониш за евтино удоволствие. Притеснявах се за това и през последните няколко седмици. Не съм била права. Извинявай. Беше направо смаян от бързата промяна в настроението й, но прецени, че последното изречено от нея е прогрес. — Бях луд по теб още преди онази целувка — каза той. — Предлагам, че не си го забелязала.

— Аз въобще не те забелязвах.

— Доста съм висок.

— Това е единствената ти физически привлекателна черта.

Той се усмихна.

— Няма опасност да се главозамая от разговорите с теб, нали?

— Стига да мога да го предотвратя.

Водата завря. Уди постави пакетче чай в порцеланов чайник и го заля.

Джоан изглеждаше замислена.

— Преди минута каза нещо друго.

— Какво?

— Каза „какво ли щеше да е да съм влюбен в някоя, която е трудна“. Наистина ли имаше това предвид?

— Дали съм имал предвид какво?

— Думите, че си влюбен.

— О! Нямах намерение да казвам това — и той заряза предпазливостта. — Да, ако искаш да знаеш истината, влюбен съм в теб. Мисля, че съм те обичал в продължение на години. Обожавам те. Искам… Тя обви шията му с ръце и го целуна. Този път беше нещо истинско — устата й напрегнато търсеше неговата, връхчето на езика й докосваше устните му, тялото й се притискаше в неговото. Беше като преди шест години — но сега тя нямаше вкуса на уиски. Той си помисли в екстаз, че това бе момичето, което обича, истинската Джоан — жена със силни страсти. Тя бе в ръцете му и го целуваше, напълно отдадена. Тя придвижи ръцете си нагоре под спортната му риза, докосна зърната на гърдите му с длани и хвана раменете му, сякаш искаше да потопи ръцете си дълбоко в плътта му. Уди усети, че и тя изпитва потиснато желание, което прелива като от рухнал бент. И той направи същото — погали я отстрани и хвана с ръце гърдите й. Изпитваше чувство на освобождаване — като дете, което излиза от училище за неочаквана ваканция. Когато постави ръката си между бедрата й, тя се дръпна. Думите й обаче го изненадаха.

— Имаш ли нещо противозачатъчно?

— Не! Извинявай…

— Няма проблем. Всъщност е добре. Показва, че не си планирал да ме прелъстиш.

— Бих го желал.

— Няма значение. Познавам една лекарка, която ще ме оправи в понеделник. Междувременно ще импровизирам. Целуни ме отново. Докато го правеше, усети как тя разкопчава панталоните му.

— О — произнесе тя миг по-късно. — Колко хубаво.

— И аз си мислех същото — прошепна той.

— Може и да ми трябват две ръце.

— Какво?

— Мисля, че е понеже си толкова висок.

— Не разбирам за какво говориш.

— Тогава ще млъкна и ще те целуна.

След няколко минути тя каза:

— Кърпичка.

За щастие той имаше.

Отвори очи няколко мига преди кулминацията и видя как тя го гледа. В изражението й прочете желание и още нещо, за което помисли, че може да е и любов. Когато свърши, изпита блажено спокойствие. „Обичам я“, помисли си той, „и съм щастлив. Колко хубав е животът.“ — Прекрасно е — обърна се той към нея. — Искам да го направя за теб.

— Наистина? — попита го тя. — Наистина?

— Да.

И двамата още стояха прави в кухнята, облегнати на вратата на хладилника, но никой от тях не искаше да се отмести. Тя хвана ръката му и я поведе под лятната си рокля и под памучното бельо. Той усети гореща кожа, твърди косъмчета и един влажен процеп. Опита да вкара пръста си вътре, но тя му каза:

— Не.

Джоан хвана върха на показалеца му и го насочи през влажните гънчици. Той усети нещо малко и твърдо, с размера на грахово зърно, току под кожата. Тя задвижи пръста му в кръг. — Да — произнесе Джоан и затвори очи. — Точно така. Той гледаше с обожание лицето й, докато тя се оставяше на усещанията си. След минута-две тя издаде слаб вик и го повтори два или три пъти. После дръпна ръката му и се отпусна върху него.

След малко той й каза:

— Чаят ти ще изстине, се засмя:

— Обичам те, Уди.

— Наистина ли?

— Надявам се, че не те уплаших с тези думи.

— Не — отвърна й той. — Щастлив съм.

— Известно ми е, че не е прието момичетата да го казват просто така. Но не мога да се преструвам, че се колебая. Щом веднъж и взела решение, това е.

— Да — съгласи се Уди. — Забелязах това.

V

Грег Пешков живееше в апартамента на баща си в Риц-Карлтън. Лев идваше и си отиваше, отбиваше се за по няколко дни, пътувайки между Бъфало и Лос Анджелис. В момента Грег беше сам в жилището, ако не се брои закръглената дъщеря на конгресмена, Рита Лорънс, която преспа тук и изглеждаше прекрасно, загърната в мъжки червен копринен халат.

Келнерът им донесе закуска, вестници и писмо.

Съвместното заявление на Рузвелт и Чърчил предизвика повече неприятности, отколкото Грег очакваше. Повече от седмица след събитието то продължаваше да е главната новина. Пресата го нарече Атлантическата харта. На Грег документът му приличаше на предпазливи фрази и неясни обещания, но светът виждаше нещата иначе. Приветстваха декларацията като призив в полза на свободата, демокрацията и световната търговия. Твърдеше се, че Хитлер бил бесен и заявил, че това представлявало обявяване на война на Германия от страна на САЩ. Държавите, които не бяха присъствали на конференцията, все пак искаха да подпишат декларацията — Бексфорт Рос предложи да ги нарекат Обединени нации. Междувременно немците завладяваха Съветския съюз. На север обкръжаваха Ленинград. На юг отстъпващата Червена армия бе взривила Днепрогес — най-голямата водноелектрическа централа в света, тяхна гордост — за да не отстъпи електричеството от нея на немците. Това беше ужасяваща жертва.

— Червената армия малко е позабавила нахлуването

— заяви Грег на Рита, докато четеше Уошингтън Поуст. — Немците обаче продължават да настъпват с по пет мили на ден. Твърдят, че са убили три и половина милиона съветски войници. Възможно ли е?

— Имаш ли някакви роднини в Русия?

— Всъщност да. Веднъж, като си беше пийнал повечко, баща ми сподели с мен, че оставил там едно бременно момиче.

Рита изобрази неодобрение на лицето си.

— Боя се да го кажа, но си е такъв — отговори той. — Той е велик мъж, а великите мъже не се подчиняват на правилата. Тя замълча, но той можеше да разбере израза на лицето й. Не приемаше мнението му, но не искаше да се кара с него по въпроса. — Както и да е, имам руски полубрат, незаконнороден като мен — продължи Грег. — Казва се Владимир, но не знам нищо друго за него. Може и да е мъртъв. На възраст е да го мобилизират. Вероятно е един от трите и половина милиона загинали.

И отгърна страницата.

Когато приключи с вестника, прочете донесеното от сервитьора съобщение. Беше от Джаки Джейкс. Съдържаше телефонен номер и гласеше: Не между 1 и 3. Изведнъж Грег бе обзет от силното желание да се отърве от Рита.

— Кога те очакват у вас? — направо я запита той.

Тя си погледна часовника.

— О, Боже, трябва да се върна, преди майка ми да е започнала да ме търси. Беше казала на родителите си, че остава да преспи при някаква приятелка.

Облякоха се заедно и тръгнаха в две отделни таксита.

Грег предположи, че телефонният номер трябва да е от работното й място и че тя ще е заета между един и три часа. Щеше да й звънне преди обед. Питаше се защо ли е толкова развълнуван. Все пак изпитваше просто любопитство. Рита Лоурънс изглеждаше прекрасно и беше секси, но с нея и с няколкото други жени никога не изпита възбудата от първата си любовна история с Джаки. Несъмнено причината бе, че не можеше да стане отново на петнадесет години. Стигна до Старата правителствена сграда и се зае с главната си задача за деня — съставянето на съобщение за американците, живеещи в Северна Африка, където британците, немците и италианците настъпваха и отстъпваха върху широката четиридесет и дълга две хиляди мили крайбрежна ивица. В десет и половина се обади на телефонния номер от съобщението.

Отговори му женски глас.

— Университетският дамски клуб.

Грег не беше стъпвал там — мъжете отиваха само като гости на жените от клуба.

Той попита:

— Джаки Джейкс там ли е?

— Да, очаква обаждане. Моля, задръжте.

През ума му мина, че вероятно е трябвало да получи специално разрешение за обаждането на работното място.

Миг по-късно я чу:

— Джаки е, кой ме търси?

— Грег Пешков.

— Така си и помислих. Как намери адреса ми?

— Наех частен детектив. Можем ли да се срещнем?

— Мисля, че трябва. Но при едно условие.

— Какво е то?

— Да се закълнеш във всичко свято, че няма да казваш на баща си. Никога.

— Защо?

— Ще ти обясня по-късно.

Той вдигна рамене.

— Става.

— Заклеваш ли се?

— Разбира се.

Тя настоя:

— Кажи го.

— Кълна се. Доволна ли си?

— Добре. Можеш да ме поканиш на обяд.

Грег се намръщи.

— Има ли наблизо ресторанти, които ще обслужват едновременно черна жена и бял мъж?

— Знам само за един — Електрическата закусвалня.

— Виждал съм го.

Той беше видял рекламата, но никога не беше влизал — евтино заведение, използвано от портиери и куриери.

— Колко часа?

— Единадесет и половина.

— Толкова рано?

— Кога си мислиш, че обядват келнерките — в един часа?

Той се усмихна.

— Дръзка, както обикновено.

Тя окачи слушалката.

Грег привърши съобщението и занесе напечатаните листа в кабинета на началника си. Постави ги в подноса и попита: — Майк, става ли да изляза да обядвам рано? Към единайсет и половина? Майк четеше страницата с журналистическите колонки на Ню Йорк Таймс. — Да, няма проблем — произнесе той, без да вдигне поглед. Грег мина покрай Белия дом и стигна закусвалнята в единадесет и двадесет. Беше почти празна — само няколко човека, излезли в почивка преди обед. Той седна в едно сепаре и си поръча кафе. Запита се какво ли ще каже Джаки. Очакваше измъчвалата го шест години загадка да бъде разрешена. Тя пристигна в без двадесет и пет. Носеше черна рокля и равни обувки — предположи, че това е униформата й на келнерка без престилката. Черното й стоеше добре и той живо си припомни удоволствието просто да я гледа, с нейната лъкообразна уста и големи тъмни очи. Тя седна срещу него и си поръча салата и кола.

Грег взе още едно кафе — беше твърде напрегнат, за да яде.

Лицето й вече не беше по детски пухкаво, както той го помнеше. Тогава тя беше на шестнадесет, тъй че сега бе на двадесет и две. Тогава бяха деца, които си играят на пораснали хора; сега вече бяха възрастни. На лицето й се четеше разказ, който отсъстваше преди шест години — разочарование, страдание и трудности. — Държа дневната смяна — обясни му тя. — Идвам в девет, подреждам масите, аранжирам стаята. Сервирам на обяд, отсервирам и си тръгвам в пет.

— Повечето келнерки работят вечерно време.

— Предпочитам вечерите и уикендите ми да са свободни.

— Все още си по партитата!

— Не, повече си стоя вкъщи и слушам радиото.

— Сигурно имаш доста приятели.

— Колкото си поискам.

Отне му известно време да схване, че това можеше да означава всичко. Обядът им дойде. Тя си изпи колата и се зае със салатата.

Грег я попита:

— Та защо избяга през тридесет и пета година?

Тя въздъхна:

— Не желая да ти го казвам, понеже няма да ти хареса.

— Трябва да зная.

— Баща ти ме посети.

Грег кимна:

— Мина ми през ума, че трябва да има нещо общо с това.

— С него имаше един гангстер — Джо някой си.

— Джо Брехунов. Той е престъпник.

Грег започна да се ядосва.

— Нарани ли те?

— Нямаше нужда, Грег. Бях уплашена до смърт само от вида му. Бях готова да направя всичко, което баща ти поиска.

Грег потисна гнева си.

— Какво поиска той?

— Каза, че трябвало да си тръгна незабавно. Можело да ти напиша бележка, но той трябвало да я прочете. Трябваше да се върна във Вашингтон. Много ми беше мъчно да те оставя.

Грег си спомни колко страда и той и промълви:

— На мен също.

Много искаше да се протегне през масата и да вземе нейната ръка, но не беше сигурен дали тя го иска.

Тя продължи:

— Каза, че ще ми дава седмична субсидия, само за да ме държи далеч от теб. Все още ми плаща. Парите са малко, но поне стигат да си плащам наема. Обещах му — но някак си успях да се стегна и да поставя едно условие.

— Какво?

— Че никога няма да ме напада. Направи ли го, ще ти кажа Всичко.

— Той съгласи ли се?

— Да.

— На малко хора им се разминава, когато го заплашват.

Тя отмести чинията си.

— Тогава той заяви, че ако не удържа думата си, Джо ще ми накълца лицето. Джо ми показа бръснача си.

Всичко си идваше на мястото.

— Затова все още си уплашена.

Тъмната й кожа побеля от страх.

— Можеш да си напълно сигурен в това.

Гласът на Грег се сниши до шепот.

— Джаки, съжалявам.

Тя се насили да се усмихне:

— Убеден ли си, че е сгрешил? Ти беше на петнадесет. Това не е подходяща възраст за сключване на брак. — Ако ми го беше казал, можеше и да е различно. Но той решава какво ще става и просто го прави, като че ли никой друг няма право на свое мнение.

— И все пак, беше ни хубаво заедно.

— Разбира се.

— Аз бях твоят подарък.

Той се засмя.

— Най-добрият, който съм получавал.

— С какво се занимаваш напоследък?

— Работя в службата по печата към Държавния департамент през лятото.

Тя направи физиономия.

— Звучи отегчително.

— Напротив! Толкова е вълнуващо да наблюдаваш влиятелни хора да вземат изключително важни решения просто както си седят зад бюрата. Те управляват света!

Тя погледна скептично, но каза:

— Е, може би е по-добро от това да си келнер.

Той започна да разбира колко отдалечени са вече един от друг. — През септември се връщам в Харвард за последната си година.

— Бас ловя, че си дар Божи за студентките.

— Там има много мъже и много малко момичета.

— И все пак добре се справяш, нали?

— Не мога да те излъжа.

Питаше се дали Емили Хардкасъл е удържала на обещанието си и се е снабдила с противозачатъчна спирала. — Ще се омъжиш за някоя от тях, ще имаш хубави деца и ще живееш в къща на брега на някое езеро. — Бих искал да се занимавам с политика, може би да бъда държавен секретар или сенатор, като бащата на Уди Дюър.

Тя погледна настрани.

Грег си помисли за къщата на брега на езерото. Сигурно си мечтаеше за нещо такова. Стана му мъчно за нея. — Ще го направиш — каза му тя. — Знам го. Просто имаш този маниер. Имаше го още на петнадесет. Приличаш на баща си.

— Какво? Я стига!

Тя сви рамене.

— Помисли си, Грег. Знаеше, че не искам да те виждам. Но изпращаш частен детектив подире ми. Той решава какво ще става и просто го прави, като че ли никой друг няма право на свое мнение. Ти каза това за него само преди минута.

Грег беше слисан:

— Надявам се, че не съм съвсем като него.

Тя го погледна преценяващо:

— Все още няма яснота по въпроса.

Келнерката вдигна чинията й.

— Десерт? — попита ги тя. — Сладкишът с праскови е добър. Никой от тях не искаше десерт, тъй че жената връчи на Грег сметката.

Джаки продължи:

— Надявам се, че удовлетворих любопитството ти.

— Благодаря ти. Оценявам това.

— Когато отново ме видиш на улицата, просто си продължи.

— Ако това искаш.

Тя стана.

— Да си тръгнем поотделно. Така ще съм по-спокойна.

— Както кажеш.

— Късмет, Грег.

— Късмет и на теб.

— Дай бакшиш на келнерката — каза тя и си излезе.

I

През октомври падна сняг. Стопи се и московските улици станаха студени и влажни. Володя ровеше в килера и търсеше валенките си, плъстените ботуши, с които московчани по традиция си топлеха нозете зимно време, и с изумление видя шест каси водка. Родителите му не бяха поклонници на спиртните напитки. Рядко пиеха по повече от една чашка. От време на време баща му посещаваше някоя от дългите, пиянски вечери на Сталин със старите му приятели и рано сутрин се клатушкаше пиян-залян на вратата. В дома им обаче бутилката водка стоеше месец или повече. Володя отиде в кухнята. Родителите му закусваха рибена консерва с черен хляб и чай. — Татко — започна той. — Защо в килера имаме запаси водка за шест години напред?

Баща му се изненада.

И двамата погледнаха Катерина, която се изчерви. Тя включи радиото и намали звука до неразбираемо мърморене. „Дали не подозира, че апартаментът им се подслушва“, запита се Володя.

Тя заговори тихо, но ядосано:

— Какво ще ползвате вместо пари, когато немците дойдат тук? — допита тя. — Повече няма да сме част от номенклатурата. Ще умрем от глад, ако не можем да си купуваме храна на черния пазар. Твърде съм стара, за да търгувам с тялото си. Водката ще е по-ценна от златото. Володя слушаше с потрес майка си да говори по такъв начин.

— Немците няма да стигнат тук — заяви баща му.

Синът обаче не беше толкова уверен. Те отново настъпваха и затваряха челюстите на клещите около Москва. Бяха достигнали Калинин на север и Калуга на юг. Двата града бяха само на около сто мили от столицата. Съветските загуби бяха невъобразимо високи. Преди месец на фронтовата линия имаше осемстотин хиляди червеноармейци, но според изчисленията, които достигаха бюрото на Володя, от тях бяха останали около деветдесет хиляди. Той се обърна към баща си:

— Кой ще ги спре?

— Снабдителните им линии са прекалено разтеглени. Не са подготвени за тукашната зима. Ще ги контраатакуваме, когато отслабнат.

— Тогава защо изнасяте правителството от Москва?

Бюрокрацията се прехвърляше на две хиляди мили на изток, в града Куйбишев. Жителите на столицата бяха уплашени от гледката на държавните чиновници, които изнасят кашони с документация от сградите на учрежденията и ги товарят на камиони. — Просто предпазливост — обясни Григорий. — Сталин все още е в Москва. — Проблемът може да бъде решен — настоя Володя. — Имаме стотици хиляди хора в Сибир. Те ни трябват като подкрепления.

Баща му поклати глава.

— Не можем да оставим Далечния Изток незащитен. Япония продължава да бъде заплаха.

— Япония няма да ни нападне — и ние го знаем!

Володя погледна майка си. Знаеше, че не бива да говори за секретни данни пред нея, но го направи. — Източникът от Токио, който ни предупреди — и беше прав — че немците ще нападнат, съобщава, че японците няма да го направят. Този път няма да се усъмним в него! — Оценката на разузнавателните данни никога не е лесна работа. — Нямаме избор! — ядосано изрече Володя. — Имаме дванадесет резервни армии — един милион души. Ако ги пратим на бойното поле, Москва може и да бъде удържана. Не го ли направи, с нас е свършено.

Григорий изглеждаше притеснен.

— Недей да говориш така, дори и вкъщи.

— Защо не? Че аз така или иначе вероятно скоро ще съм мъртъв.

Майка му заплака.

Баща му го упрекна:

— Виж какво направи сега.

Володя напусна стаята. Докато нахлузваше ботушите си, се запита защо ли се разкрещя на баща си и накара майка си да се разплаче. Разбра, че е заради убедеността му, че Германия ще разгроми Съветския съюз. Складираната от майка му водка, която да послужи като разменно средство при една немска окупация, го застави да се изправи пред действителността. „Ще загубим“, каза си той. Краят на руската революция наближава. Сложи си палтото и шапката. После се върна в кухнята. Целуна майка си и прегърна баща си. — За какво е това? — зачуди се старият. — Ти просто отиваш на работа. — Ако не се срещнем повече — обясни Володя и си излезе. Пресече моста, навлезе в центъра на града и установи, че градският транспорт е спрян. Метрото беше затворено, нямаше автобуси или трамваи.

Новините сякаш бяха само лоши.

Сутрешният бюлетин на Совинформбюро, излъчен по радиото и разгласен от черните високоговорители из улиците, беше нетипично честен: — През нощта на четиринадесети срещу петнадесети октомври позицията на Западния фронт се е влошила. Многобройни немски танкове са пробили линията на отбраната. Всички знаеха, че Совинформбюро винаги лъже, и затова предполагаха, че истинската ситуация е много по-лоша. Центърът на града беше задръстен от бежанци. Те идваха от запад с натоварена в каруци покъщнина; караха през улиците стада мършави крави, мръсни прасета и мокри овце. Движеха се към районите източно от Москва, решени да се измъкнат колкото може по-надалеч от настъпващите немци. Володя опита да се натовари на някое транспортно средство. Напоследък в Москва уличното движение не беше особено оживено. Горивото се пазеше за безкрайните военни конвои, движещи се по околовръстния път — „Садовое кольцо“. Качиха го на един нов джип модел ГАЗ 64. Докато гледаше през прозореца на колата, той видя доста щети от бомбардировките. Завръщащите се от Англия дипломати казваха, че това не било нищо в сравнение с лондонския Блиц, но московчани определено не бяха във възторг. Володя мина покрай няколко разрушени сгради и десетки изгорели дървени къщи. Баща му — началник на противовъздушната отбрана — постави зенитни оръдия на покривите на най-високите сгради и издигна баражни балони под снежните облаци. Най-странното му решение беше нареждането позлатените куполи на църквите да бъдат оцветени в зелено и кафяво за камуфлаж. Той призна на Володя, че това няма да се отрази на точността на бомбардирането, но поне даваше на гражданите усещането за сигурност. Ако немците победяха и Москва минеше под управлението на нацистите, племенниците на Володя — близнаците на сестра му Аня — щяха да бъдат възпитани не като патриотични комунисти, а като раболепни нацисти, които отдават партийния поздрав. Русия щеше да бъде като Франция — поробена страна, може би частично управлявана от послушно профашистко правителство, което щеше да изпраща евреите в концентрационни лагери. Беше непоносимо дори да си мисли за това. Володя мечтаеше за бъдеще, в което Съветският съюз ще се освободи от злодейското управление на Сталин и от бруталността на тайната полиция и ще започне да строи истинския комунизъм. Щом стигна сградата на военното разузнаване до летището на Ходинка, въздухът се изпълни със сивкави люспици, които не бяха снежинки, а пепел. Колегите му изгаряха документи, за да не допуснат попадането им във вражески ръце. Скоро след пристигането му в кабинета му влезе полковник Лемитов: — Изпратили сте съобщение в Лондон за един немски физик — Вилхелм Фрунце. Това е бил умен ход. Оказал се е отличен източник. Добре свършена работа. „Какво толкова“, запита се Володя. „Немските танкове бяха само на сто мили от тях.“ Беше твърде късно, за да могат шпионите да им помогнат. Но той се застави да се съсредоточи:

— Фрунце. Да. Учихме заедно в Берлин.

— В Лондон са се свързали с него и той е пожелал да говорят. Срещнали са се в тайна квартира. Докато говореше, Лемитов си играеше с часовника си. Не му беше присъщо да не го свърта. Явно беше напрегнат. Всички бяха напрегнати. Володя не каза нищо. Очевидно от срещата беше получена някаква информация, иначе Лемитов нямаше да говори за нея. — Според Лондон в началото Фрунце бил предпазлив и заподозрял, че нашият човек е от английските тайни служби — усмихнато обясни полковникът. — След първата среща отишъл до градините на двореца Кенсингтън, почукал на вратата на посолството ни и поискал потвърждение, че нашият човек наистина работи за нас!

Володя се усмихна:

— Истински аматьор.

— Точно — съгласи се Лемитов. — Един предлагащ дезинформация агент не би направил нещо толкова глупаво. Съветският съюз все още не бе унищожен, поне не съвсем; Володя трябваше да продължи, сякаш Вили Фрунце беше от някакво значение.

— Какво ни е дал, другарю полковник?

— Твърди, че той и колегите му работят заедно с американците за създаване на супербомба. Изненаданият Володя си спомни какво му беше казала Зоя Воротинцева. Това потвърждаваше най-лошите му опасения.

Лемитов продължи:

— Има проблем с информацията.

— Какъв?

— Преведохме документа, но не можем да разберем и дума. Полковникът предаде на Володя купчинка листа с набран на пишеща машина текст.

Капитан Пешков прочете на висок глас:

— Отделяне на изотопи чрез газова дифузия.

— Виждате какво имам предвид.

— В университета съм учил езици, а не физика.

— Но сте споменали, че познавате един физик — усмихна се началиикът му. — Прекрасна блондинка, която отказала да отиде с Вас на кино, ако си спомням. Володя се изчерви. Беше споменал на Камен за Зоя, а Камен трябва да е разпространил клюката. В това беше проблемът да имаш шпионин за началник — той знаеше всичко. — Тя е семеен приятел. Каза ми за експлозивен процес, наречен делене. Искате ли да говоря с нея? — Неофициално и неформално. Не искам да раздувам това нещо, докато не го разбера. Фрунце може да е луд, а това може да ни направи на глупаци. Разберете за какво става дума в отчетите и дали твърденията му са смислени от научна гледна точка. Ако става дума за нещо истинско, могат ли англичаните и американците наистина да създадат супербомбата? А немците?

— Не съм виждал Зоя два или три месеца.

Лемитов сви рамене. Нямаше значение доколко добре познава Зоя неговият подчинен. В Съветския съюз хората нямаха избор, освен да отговарят на поставените от властите запитвания.

— Ще я намеря.

Лемитов кимна:

— Направете го днес.

И излезе.

Володя се намръщи замислено. Зоя беше сигурна, че американците правят супербомба, и беше достатъчно убедителна, за да застави баща му да спомене това пред Сталин. Ала Сталин се отнесе презрително към идеята. Сега обаче един източник от Англия повтаряше казаното от Зоя. Сякаш тя беше права. А Сталин отново беше сбъркал. Ръководителите на СССР следваха опасната тенденция да отричат съществуването на неприятните новини. Миналата седмица разузнавателен самолет засякъл немски бронирани коли само на осемдесет мили от Москва. Генералният щаб отказа да повярва, докато не получи още две потвърждения. Тогава наредиха офицерът от авиацията, който ги беше забелязал, да бъде задържан от НКВД и изтезаван като „провокатор“. Беше трудно да се мисли в перспектива при положение, че немците бяха толкова близко, но възможността за създаването на бомба, която можеше да изравни Москва със земята, не биваше да се пренебрегва, дори и в момент на крайна опасност. Ако Съветите победяха Германия, след това можеше да бъдат нападнати от Великобритания и Америка — нещо подобно се бе случило след Първата световна война. Щеше ли СССР да се окаже безпомощен пред една капиталистическоимпериалистическа супербомба? Володя нареди на сътрудника си лейтенант Белов да открие къде е Зоя. Докато чакаше да му донесат адреса, той проучи доклада на Фрунце на английски и в превод и запомни вероятните ключови фрази, понеже не можеше да изнесе документите от сградата. След един час разбираше достатъчно, за да задава допълнителни въпроси. Белов установи, че Зоя не е в университета, нито в близката жилищна сграда за учени. Портиерът обаче му обяснил, че на по-младите обитатели било наредено да помагат с издигането на нови отбранителни съоръжения за града, и му казал къде работи тя.

Володя навлече шинела си и излезе.

Чувстваше се развълнуван, но не беше сигурен дали е заради Зоя, или заради супербомбата. Може би и по двете причини. Успя да вземе един армейски ЗИС и намери шофьор. Минаха покрай Казанската гара — от нея тръгваха влаковете на изток — и там видя истински бунт. Явно хората не можеха да влязат в гаровата постройка, камо ли да се доберат до влаковете. Богати мъже и жени се блъскаха, за да достигнат входните врати със своите деца, домашни животни, куфари и чанти. Володя се ужаси, като видя как някои от тях се удрят и ритат без никакъв срам. Неколцината милиционери наблюдаваха безпомощно — цяла армия щеше да е необходима, за да наложи ред. Военните шофьори обикновено бяха мълчаливи, но този коментираше: — Страхливци — започна той. — Бягат, а оставят нас да се бием с немците. Погледнете ги, в проклетите им палта. Володя се изненада. Да се критикува партийната върхушка беше опасно. Подобни забележки можеха да доведат до донос срещу автора си. Тогава той щеше да прекара седмица или две в подземията на сградата на НКВД на Лубянския площад. Можеше да ги напусне осакатен за цял живот. Володя изпитваше притеснителното чувство, че строгата съветска система на йерархично подчинение е започнала да отслабва и да се разпада. Намериха хората да издигат барикади точно на мястото, посочено от портиера. Володя излезе от колата, нареди на шофьора да чака и огледа картината. Главният път беше препречен с противотанкови „таралежи“. Всеки „таралеж“ се състоеше от три парчета железопътна релса, всяко по един ярд дълго, кръстосани и вързани по средата, тъй че образуваха звездичка, която се опираше на три крака и протягаше три краища нагоре. Те очевидно можеха да унищожат гъсениците на танковете. Зад ивицата с „таралежи“ копаеха противотанков ров с кирки и лопати; зад него издигаха стена от чували с пясък с процепи, през които да стрелят защитниците. Между препятствията бяха оставили зигзагообразна пътека, тъй че хората да могат да използват пътя преди идването на немците.

Почти всички работещи хора бяха жени.

Володя намери Зоя зад огромна купчина пясък. Тя пълнеше чували с лопата. В продължение на една минута той я наблюдаваше от разстояние. Тя носеше мръсно палто, вълнени ръкавици и плъстени ботуши. Русата й коса бе опъната назад и покрита с безцветна забрадка, вързана под брадичката. Лицето й бе зацапано с кал, но все още изглеждаше привлекателна. Въртеше лопатата ритмично и работеше добре. Тогава старшият на обекта наду свирката си и работата спря. Зоя седна върху купчина чували с пясък и извади от джоба на палтото си малък пакет, увит във вестник.

Володя седна до нея и й заговори:

— Можеше да си издействаш освобождаване от тази работа. — Това е моят град — възрази му тя. — Защо да не помагам за отбраната му?

— Значи не отиваш на изток.

— Няма да бягам от немците.

Упорството й го порази.

— Множество хора го правят.

— Знам. Мислех, че отдавна си заминал.

— Мнението ти за мен е ниско. Мислиш, че принадлежа на една егоистична привилегирована групичка.

Тя сви рамене.

— Тези, които могат да спасят себе си, са такива.

— Е, грешиш. Цялото ми семейство все още е в Москва. — Може би съм те преценила погрешно. Искаш ли тиганица? Тя отвори вързопчето; показаха се четири бледни парчета, завити в зелеви листа.

— Опитай.

Той си взе и отхапа едно парче. Не беше особено вкусно.

— Какво е това?

— Картофени обелки. Можеш да си вземеш съвсем безплатно пълна кофа от задната врата на всеки закрит разпределител или стол за партийни другари, или от някоя офицерска столова. Смилаш ги ситно в мелничката, вариш ги, докато омекнат, смесваш ги с малко брашно и мляко, добавяш сол, ако имаш такава, и ги пържиш в мас. — Не знаех, че си толкова зле — произнесе той гузно. — Знаеш, че винаги можеш да дойдеш да се храниш у нас.

— Благодаря ти. Какво те води насам?

— Един въпрос. Какво означава отделяне на изотопи чрез газова дифузия?

Тя го загледа.

— О, Боже мой — какво е станало?

— Нищо. Просто опитвам да оценя достоверността на не съвсем недвусмислени сведения.

— Нима все пак правим атомна бомба?

Реакцията й му показа, че информацията от Фрунце вероятно е истинска. Тя веднага разбра значението на думите му. — Моля те, отговори на въпроса ми — настоя Володя. — Нищо, че сме приятели, това е официална работа.

— Добре. Знаеш ли какво е изотоп?

— Не.

— Някои елементи съществуват в леко различаващи се форми. Атомите на въглерода например винаги имат шест протона, но някои имат шест неутрона, а други — седем или осем. Различните типове са изотопи, наречени въглерод-12, въглерод-13 и въглерод-14. — Достатъчно разбираемо дори и за един филолог — каза Володя. — Защо е важно? — Уранът има два изотопа, U-235 и U-238. В природния уран и двата са смесени. Само U-235 е експлозивен.

— Тъй че трябва да бъдат разделени.

— На теория газовата дифузия е единият начин. Когато газът минава през мембрана, по-леките молекули минават по-бързо, тъй че излизащият газ е по-богат на по-ниския изотоп. Разбира се, никога не съм го виждала извършено. Според отчета на Фрунце британците строяли завод за газова дифузия в Уелс, в западната част на страната. Американците също строяли такъв. — Може ли такъв завод да има някакво друго предназначение? — Не ми е известна друга причина да се разделят изотопи.

Тя поклати глава.

— Помисли си — продължи тя. — Който набляга на този процес във военно време или е умопобъркан, или разработва оръжие. Володя видя как някакъв автомобил доближава барикадата и започва да си проправя път през нея. Машината беше КИМ 10, малка, с две врати, предназначена за заможни семейства. Развиваше до шестдесет мили в час, но тази беше тъй претоварена, че едва ли щеше да вдигне и четиридесет. Шофираше човек над шестдесетте в шапка и пардесю. До него седеше млада жена с кожена шапка. На задната седалка бяха натупани кашони. На покрива криволяво беше завързано пиано. Човекът явно беше от високопоставените номенклатурчици и опитваше да се изнесе от града с жената или любовницата си и колкото може ценни вещи. Зоя смяташе Володя за такава персона и вероятно по тази причина беше отклонила поканата му да излязат заедно. Той се питаше дали тя променя мнението си за него. Една от работничките на барикадата постави „таралеж“ пред колата и Володя усети, че ще има неприятности. Автомобилът се тътреше, докато бронята му не докосна препятствието. Може би шофьорът си мислеше, че може да го изблъска от пътя си. Още няколко жени надойдоха да гледат. „Таралежът“ беше направен така, че да не позволява да бъде отстранен. Краката му се забиха в земята и той се запъна. Чу се звук на огъващ се метал, когато предната броня на колата се деформира. Шофьорът даде на заден ход и отдръпна машината.

После подаде глава от прозореца и изкрещя:

— Отместете го веднага!

Звучеше така, сякаш е навикнал да му се подчиняват.

Работничката, якичка жена на средна възраст с карирана мъжка шапка на главата, сви ръцете си на фуния и изкрещя:

— Сам си го премести, дезертьор такъв!

Мъжът излезе почервенял от гняв и Володя изненадано разпозна полковник Бобров, когото помнеше от Испания. Беше прочут със застрелването на собствените си хора в тила, когато отстъпваха. Фразата му беше: „За страхливците няма милост.“ В Белчите Володя го видя как застреля трима бойци от интернационалните бригади, задето бяха отстъпили след изчерпването на мунициите. Сега другарят Бобров беше цивилен. Володя се зачуди дали ще застреля жената, която му препречваше пътя. Бобров достигна предницата на колата и хвана „таралежа“. Беше по-тежък от очакванията му, но с известно усилие успя да го отмести. Докато се връщаше към колата си, жената с шапката върна преградата пред автомобила. Останалите жени се стълпиха, наблюдаваха сблъсъка, смееха се и пускаха шеги. Бобров отиде до жената и извади от джоба си някаква карта. — Аз съм генерал Бобров! — обяви той. Явно го бяха повишили след завръщането от Испания. — Пуснете ме да премина! — И ти наричаш себе си войник? — изсмя се тя. — Защо не се биеш? Бобров се изчерви. Знаеше, че презрението й е основателно. Володя се питаше дали бруталният стар военен не е бил накаран да бяга от младичката си жена.

— Ти си предател — продължи събеседничката му.

— Опитваш да избягаш с пианото и с тая млада уличница.

И тя събори шапката му на земята.

Володя беше сащисан. Никога не бе виждал такова незачитане на властта в Съветския съюз. Преди нацистите да вземат властта, в Берлин го изненадваха обикновените немци, които безстрашно спореха с полицията; тук такова нещо нямаше.

Тълпата от жени завика радостно.

Главата на Бобров все още беше покрита с късо подстригана бяла коса. Той съзерцаваше как шапката му се изтъркулва през влажната пътна настилка. Направи крачка да я гони, но после се отказа. Володя нямаше особено желание да се намесва. Не можеше да направи нищо срещу тълпата, а и не изпитваше симпатии към Бобров. Изглеждаше справедливо да изпита бруталността, която винаги бе показвал към другите. Друга от жените — по-възрастна, загърната в мръсно одеяло, отвори багажника на колата. — Я вижте това! — извика тя. Багажникът беше пълен с кожени куфари. Тя извади един и отвори закопчалките му. Капакът падна и всичко се изсипа — дантелено бельо, фусти, нощници, копринени чорапи и камизоли, всичките несъмнено произведени на запад, по-хубави от всичко, което обикновените руски жени виждаха или купуваха. Тънките тъкани паднаха в мръсната киша на улицата и залепнаха там като цветни венчелистчета върху купчинка тор. Някои от жените започнаха да ги събират. Други грабеха още куфари. Бобров изтича към задницата на колата и започна да изтиква жените. Володя прецени, че цялата работа става много неприятна. Бобров вероятно имаше оръжие и щеше да го извади всеки момент. Тогава обаче жената в одеялото вдигна лопата и здраво удари Бобров по главата. Жена, която може да копае окопи с лопата, не е слабо създание, и ударът произведе ужасно силен шум. Генералът падна на земята и жената го ритна.

Младата му любовница изскочи от колата.

Жената с шапката извика:

— Идваш да ни помагаш да копаем, нали?

Останалите се разсмяха.

Приятелката на генерала, на вид около тридесетте, наведе глава и тръгна по пътя, по който беше дошла. Работничката с карираната шапка я блъсна, но онази се шмугна между „таралежите“ и се затича. Другата я последва. Любовницата носеше жълтеникави велурени обуща на висок ток, подхлъзна се на мократа настилка и падна. Кожената й шапка се смъкна от главата. Жената с мъка се изправи и се затича отново. Работничката тръгна след шапката и остави генералската любовница да избяга. Сега всички куфари лежаха отворени около изоставената кола. Жените вадеха кашоните от задните седалки и изсипваха съдържанието им на пътя. Разсипаха се прибори, порцеланът се трошеше, а стъклото ставаше на сол. Избродираните чаршафи и белите одеяла се влачеха из кишата. Десетина чифта хубави обувки бяха разхвърляни по улицата. Бобров застана на колене и опита да се изправи. Жената в одеялото отново го халоса с лопатата. Той рухна на земята. Тя разкопча хубавото му вълнено палто и опита да го смъкне от гърба му. Той се съпротивляваше. Жената побесня и го заудря, докато той не замря; късо подстриганата му глава бе окървавена. Тогава тя захвърли старото си одеяло и си облече палтото на генерала.

Володя отиде до неподвижното му тяло. Очите гледаха безжизнено. Капитан Пешков застана на колене и провери за дишане и пулс. Нямаше. Човекът беше мъртъв.

— За страхливците няма милост — произнесе Володя, но все пак затвори очите на Бобров. Някои от жените отвързаха пианото. Инструментът се хлъзна от покрива на колата и падна на земята с фалшиво дрънкане. Те започнаха радостно да го унищожават с кирките и лопатите. Другите се разправяха за вещите, събираха приборите, навиваха постелките, разкъсваха финото бельо, докато се бореха за него. Започнаха сбивания. Порцеланов чайник прелетя във въздуха и мина на косъм от главата на Зоя.

Володя изтича обратно при нея.

— Тук започва истински бунт — каза й той. — Имам военна кола и шофьор. Ще те измъкна оттук. Тя се поколеба само за секунда. После му благодари, двамата изтичаха до колата, скочиха в нея и изчезнаха.

II

Вярата на Ерик фон Улрих в Хитлер се оправда с нахлуването в Съветския съюз. Докато германските армии се носеха през руската пустош и помитаха Червената армия като плява, той се възхищаваше на стратегическия гений на вожда, комуто бе отдал верността си. Не че беше лесно. През дъждовния месец октомври страната потъна в кал. Наричаха го распутица — времето без пътища. Линейката на Ерик се придвижваше през някакво тресавище. Пред колата се събираше кал и постепенно я забавяше, докато двамата с Херман не слизаха да я разчистят с лопати, за да могат да продължат нататък. Същото се случваше и на цялата немска армия — скокът към Москва се бе забавил до пълзене. На всичкото отгоре, калните пътища означаваха, че камионите с провизии никога не догонваха армията. Тя изпитваше недостиг на муниции, гориво и храни, а поделението на Ерик почти нямаше лекарства и други медицински материали от първа необходимост. При застудяването в началото на ноември Ерик най-напред се зарадва. Мразът изглеждаше като благословия — пътищата отново станаха твърди и линейката можеше да се движи с нормална скорост. Ерик обаче трепереше под летния шинел и памучното бельо — от Германия още не бяха пристигнали зимните униформи. Не бяха доставени и нискотемпературните смазки, които поддържаха двигателя на машината му и двигателите на всички камиони, танкове и артилерийски установки на армията в работещо състояние. Нощем, на всеки два часа, Ерик ставаше, стартираше двигателя и го оставяше включен за пет минути — единственият начин да не допусне маслото да стане полутечно, а охладителят да замръзне. Дори и при това положение той всяка сутрин внимателно палеше огън под машината час преди тръгване. Стотици коли се развалиха и бяха изоставени. Самолетите на Луфтвафе, оставяни за през нощта на импровизирани летища, замръзваха и не можеха да полетят — въздушното прикритие на войските просто изчезна. Независимо от това русите отстъпваха. Сражаваха се здраво, в крайна сметка биваха отблъснати по-нататък. Поделението на Ерик непрестанно спираше, за да разчиства телата на съветските войници; струпаните покрай пътищата замръзнали мъртъвци образуваха зловещ насип. Неотклонно и неумолимо германската армия приближаваше Москва. Ерик беше убеден, че скоро ще види танковете величествено да минават по Червения площад, а знамената със свастиката тържествено да се веят на кулите на Кремъл. Междувременно температурата достигна десет градуса под нулата и продължи да пада. Медицинското поделение на Ерик се намираше в малко градче край замръзнал канал, заобиколено от смърчови гори. Ерик не знаеше името му. Съветите често разрушаваха всичко при изтеглянето си, но това място беше останало горе-долу запазено. Имаше съвременна болница — нея немците заеха. Доктор Вайс просто нареди на лекарите да изпратят пациентите си по домовете, независимо от състоянието им. Ерик преглеждаше пациент с измръзвания, момче на около осемнадесет. Кожата на лицето му беше восъчножълта и твърда от замръзването. Когато Ерик и Херман разрязаха тънката лятна униформа, видяха лилави мехури по ръцете и краката му. Прокъсаните и нацепени ботуши бяха натъпкани с вестници — жалък опит за предпазване от студа. Ерик го събу и усети типичния за гангрената мирис на гнило. Независимо от това смяташе, че момчето може да бъде спасено от ампутация. Знаеха какво да вършат — лекуваха повече хора от измръзвания, отколкото от бойни ранявания. Той напълни една вана, след което двамата с Херман спуснаха войника в топлата вода. Ерик разглеждаше тялото, докато то се отпускаше. Видя чернотата на гангрената на единия крак и на пръстите на другия. Щом водата започна да изстива, извадиха го от нея, избърсаха го, поставиха го в леглото и го завиха. После наредиха около него нагорещени камъни, увити в кърпи. Пациентът им беше в съзнание и притеснен ги попита:

— Ще загубя ли крака си?

— Зависи от лекаря — отвърна му Ерик. — Ние сме само санитари. — Но виждате много пациенти — настоя момчето. — Какво смятате за най-вероятно? — Според мен май си добре — каза Ерик. Ако не беше така, той знаеше какво ще се случи. Вайс щеше да ампутира пръстите на по-малко засегнатия крак с голяма ножица, прилична на клещи резачки. Другият крак щеше да бъде отрязан под коляното. Докторът се появи след няколко минути и прегледа краката на младежа. — Подгответе го за ампутация — рязко произнесе той. Ерик помръкна. Още един силен млад мъж щеше да прекара остатъка от живота си като инвалид. Колко лошо!

Пациентът обаче гледаше иначе на нещата.

— Слава Богу — отрони той. — Няма да воювам повече. Докато го подготвяха за операцията, Ерик разсъждаваше, че човекът е един от мнозината пораженци — сред тях и собственото му семейство. Мислеше много за покойния си баща и изпитваше силен гняв, примесен с мъка и усещане за загуба. С горчивина си помисли, че старият нямаше да се включи в мнозинството и да се радва на триумфа на Третия Райх. Щеше да се оплаква за нещо, да оспорва съждението на фюрера и да подрива бойния дух на войските. Защо му трябваше да бъде такъв бунтар? Защо беше тъй привързан към отживялата идеология на демокрацията? Свободата не бе направила нищо за Германия — националсоциализмът я спаси! Беше ядосан на баща си и все пак от очите му рукнаха горещи сълзи, когато си помисли за смъртта му. Отначало Ерик отричаше, че Гестапо са го убили, но скоро осъзна, че вероятно това е истината. Та те не бяха учители в неделно училище — биеха всички хора, разпространяващи долни лъжи за правителството. Баща му не се отказа да повдига въпроса дали правителството не избива деца с увреждания и безразсъдно послуша английската си съпруга и прекадено емоционалната си дъщеря. Ерик ги обичаше; тяхната заблуденост и упорство правеха нещата още по-болезнени за него. По време на отпуска си в Берлин Ерик посети бащата на Херман — той им беше открил вълнуващия светоглед

на националсоциализма, докато бяха още деца. Господин Браун вече служеше в СС. Ерик му разказа, че в някаква кръчма разговарял с човек, според когото правителството избивало хората с увреждания в Специални болници.

Господин Браун му отговори:

— Вярно е, че хората с увреждания са тежко бреме върху прогреса към една нова Германия. Расата трябва да бъде пречистена чрез смазване на евреите и на други дегенерирали типове, както и чрез недопускане на смесени бракове и на мелезите от тях. Евтаназията обаче никога не е била партийна линия. Ние сме решителни, сурови, понякога даже брутални, но не убиваме хора. Това е комунистическа лъжа. Обвиненията на баща му бяха неверни. И все пак от време на време Ерик плачеше. За щастие, беше невероятно зает. Сутрин винаги имаше приток на пациенти — повечето ранени от предишния ден. После настъпваше кратка почивка преди първите ранени за деня. След като Вайс оперира момчето с измръзванията, си даде почивка заедно с Ерик и Херман в претъпканата стая за персонала.

Херман погледна някакъв вестник:

— В Берлин твърдят, че вече сме победили! — заяви той. — Трябва да дойдат тук и да видят сами.

Доктор Вайс заговори с обичайния си цинизъм:

— Фюрерът е държал извънредно интересна реч в Двореца на спорта — започна той. — Говорил е за това че русите са низши, скотоподобни създания. За мен това е успокоително. Имах впечатлението, че те са най-коравите бойци, на които сме се натъквали досега. Биха се по-дълго от поляците, белгийците, холандците, французите или британците. Може и да са зле екипирани, лошо командвани и полугладни, но се хвърлят в атака срещу нашите картечници с остарелите си пушки, сякаш им е все едно дали ще живеят, или ще загинат. Радвам се да науча, че това не е нищо повече от белег за животинската им природа. Започвах да се боя, че може и да са смели и патриотични. Както винаги, Вайс се преструваше, че е съгласен с фюрера, докато имаше предвид обратното. Херман гледаше объркано, но Ерик го разбра и побесня: — Каквито и да са руснаците, те губят — възрази той. — Ние сме на четиридесет мили от Москва. Фюрерът излезе прав. — Той е много по-умен от Наполеон — заяви доктор Вайс. — По времето на Наполеон нищо не е било по-бързо от коня — продължи Ерик. — Днес разполагаме с моторни машини и безжичен телеграф. Съвременните средства за свръзка ни позволяват да успеем там, където Наполеон се е провалил.

— Или ще ни позволят — когато превземем Москва.

— Което ще постигнем след няколко дни, ако не и след часове. Не можете да се съмнявате в това! — Наистина ли? Доколкото знам, някои от нашите генерали са предложили да спрем там, където се намираме, и да построим отбранителна линия. Можем да стабилизираме позициите си, да оправим положението с провизиите за периода на зимата и да подновим настъплението с идването на пролетта. — Това ми прилича на изменническа страхливост! — разгорещено заяви Ерик. — Прав сте — трябва да сте прав, понеже, доколкото разбирам, от Берлин са съобщили точно това на генералите. Хората от главната квартира явно имат по-добър поглед върху нещата от хората на фронтовата линия.

— Ние почти унищожихме Червената армия!

— Но Сталин продължава да вади нови армии от никъде, като фокусник. В началото на тази кампания смятахме, че разполага с двеста дивизии. Сега сме на мнение, че са повече от триста. Откъде е намерил още сто дивизии? — Правотата на фюрера ще бъде доказана за пореден път!

— Разбира се, че ще бъде доказана, Ерик.

— Никога досега не е грешал!

— Един човек мислел, че може да лети, скочил от покрива на десет етажна сграда и докато прелитал покрай петия етаж и размахвал ръце из въздуха, чули го да казва: „Дотук добре“.

В стаята се втурна войник.

— Станала е катастрофа — обяви той. — В кариерата на север от града. Три коли са се блъснали. Няколко офицери от СС са Ранени. СС, или Шуцщафел, отначало бяха охраната на Хитлер, а сега бяха могъща сила. Ерик се възхищаваше на отличната им дисциплина, на изключително елегантните им униформи и особено на тесните им връзки с Хитлер.

— Ще изпратим линейка — каза Вайс.

— Пострадалите са от специалната група — Einsatzgruppe — уточни войникът. Ерик беше чувал едно-друго за тях. Те следваха армията в окупираните територии и задържаха размирници и потенциални саботьори, като например комунисти. Вероятно организираха затворнически лагер извън града.

— Колко са ранените? — попита Вайс.

— Шест или седем. Продължават да вадят хора от колите.

— Добре. Браун и Улрих, отивайте.

Ерик се зарадва. Щеше да е добре да се окаже до най-ревностните поддръжници на фюрера, а още по-добре — ако може да им помогне. Войникът му даде бланка с указания как да стигне до мястото. Ерик и Херман изгълтаха чая си, смачкаха цигарите и излязоха от стаята. Ерик навлече коженото палто, свалено от убит съветски офицер, но го остави разкопчано, за да се вижда униформата му. Изтичаха до гаража и Херман изкара линейката на улицата. Ерик прочете указанията, докато се взираше напрегнато през прехвърчащия снежец. Пътят излезе от града и се заизвива през гората. Разминаха се с няколко камиона и автобуси, тръгнали в обратната посока. Снегът на пътя бе здраво утъпкан, и Херман не можеше да кара бързо по хлъзгавата повърхност. Ерик лесно можеше да си представи как се е стигнало до катастрофата. Беше един къс следобед от много кратък ден. По това време на годината ставаше светло в десет и се стъмваше в пет. През снежните облаци се процеждаше сива светлина. Нагъсто израслите от двете страни високи борове правеха пътя още по-тъмен. На Ерик му се струваше, че е в някоя от приказките на братята Грим — по пътека в тъмната гора, където дебне злото. Погледнаха за завоя вляво и го намериха охраняван от войник, който ги упъти. Заподскачаха по коварна пътечка между дърветата, докато не им махна друг войник, за да ги предупреди: — Движете се със скоростта на пешеходец. Катастрофата стана точно така. След минута стигнаха мястото. Три повредени коли стояха, като че ли бяха споени една за друга — автобус, джип и лимузина Мерцедес с вериги за сняг на гумите. Автобусът беше празен. На земята лежаха трима души, може би хората от джипа. Неколцина войници се бяха струпали около заклещената между другите две возила кола — явно опитваха извадят хората от нея. Ерик чу залп от пушечен огън и се запита кой ли стреля, но после отпъди мисълта и се съсредоточи върху работата. Двамата с Херман обиколиха хората един по един и преценяваха сериозността на травмите им. От тримата мъже на земята единият беше мъртъв, друг имаше счупена ръка, а третият май беше само с драскотини. В колата един човек бе умрял от загуба на кръв, друг беше в безсъзнание, а трети пищеше. Ерик му би инжекция с морфин. Щом лекарството подейства, той и Херман можаха да извадят пациента от колата и да го поставят в линейката. Щом го отстраниха, войниците можеха да започнат да изваждат човека в безсъзнание, притиснат от деформирания корпус на Мерцедеса. Имаше рана на главата; според Ерик тя без друго щеше да го убие, но не го каза. Съсредоточи се върху хората от джипа. Херман постави шина на счупената ръка, а Ерик заведе ранения до линейката и го сложи да седне вътре. Върна се при Мерцедеса. — Ще го извадим за пет-десет минути — каза един капитан. — Просто изчакайте.

— Добре — съгласи се Ерик.

Отново чу изстрели и отиде малко по-навътре в гората, любопитен какво ли може да върши там Специалната група. Снегът между дърветата беше твърдо утъпкан и засипан с фасове, ябълкови огризки, захвърлени вестници и друг боклук, сякаш цяла фабрика бе отишла на излет. Излезе на сечище с паркирани на него автобуси и камиони. Тук бяха докарани много хора. Някои от автобусите си тръгваха и заобикаляха катастрофата, а други пристигаха едновременно с Ерик. Оттатък мястото за паркиране той се натъкна на стотина или повече руси на всякаква възраст, очевидно затворници, въпреки че много от тях стискаха куфари, кутии и торби, сякаш пазеха ценни притежания. Един мъж държеше цигулка. Ерик забеляза малко момиченце с кукла и изпита предчувствие за нещо ужасно. Затворниците бяха пазени от местни полицаи със сопи. Явно Специалната група имаше сътрудници за всяко свое начинание. Полицаите го изгледаха, забелязаха немската униформа под разкопчаното палто, и не казаха нищо. Докато вървеше, добре облечен затворник го заговори на немски: — Господине, аз съм директорът на фабриката за автомобилни в града. Никога не съм вярвал в комунизма, а само симулирах подкрепа, както трябваше да го вършат всички директори. Мога да ви помогна — знам кое къде е. Моля ви, отведете ме оттук. Ерик не му обърна внимание и тръгна по посока на изстрелите. Стигна до кариерата. Тя представляваше огромна яма с неправилна форма; по края й растяха големи смърчове, прилични на стражи в тъмнозелени, покрити със сняг униформи. В единия край голям наклон отвеждаше в изкопа. Пред погледа на Ерик, десетина затворници потеглиха в две колони към изкопа, съпровождани от войници. Сред тях Ерик видя три жени и момче на единадесет години. Да не би затворническият лагер да беше някъде в кариерата? Но хората не носеха багаж. Снегът падаше на непокритите им глави като благослов.

Ерик заговори застаналия наблизо фелдфебел от СС:

— Какви са тези затворници, старшина?

— Комунисти — обясни му мъжът. — От града, политически комисари и тъй нататък.

— И малкото момче?

— Има и евреи — добави фелдфебелът.

— Добре де, какви са — комунисти или евреи?

— Каква е разликата?

— Не е едно и също.

— Глупости. Повечето комунисти са евреи. Повечето евреи са комунисти. Да не би нищо да не знаеш? Ерик си рече, че директорът на фабриката, който говори с него, не беше нито едното, нито другото. Хората достигнаха скалистото дъно на кариерата. До този миг се бяха придвижвали като овце, без да говорят или да се оглеждат, но изведнъж се оживиха и взеха да сочат нещо на земята. Ерик присвиваше очи заради снежинките и видя нещо, което приличаше на пръснати между камъните тела; снегът затрупваше дрехите им. За пръв път Ерик забеляза дванадесетте стрелци, застанали на ръба на изкопа, сред дърветата. Дванадесет затворници, дванадесет стрелци — той разбра какво се върши тук, и в него като черна жлъчка се надигна недоверие, примесено с ужас.

Вдигнаха оръжията и се прицелиха в затворниците.

— Не — произнесе Ерик. — Не, не можете.

Никой не го чу.

Една жена извика. Ерик видя как тя сграбчва единадесетгодишното момче и го притиска към себе си, сякаш ръцете й можеха да спрат куршумите. Явно беше майка му.

Офицерът изкомандва „Огън“.

Пушките прогърмяха. Хората се олюляха и паднаха. Трясъкът събори малко сняг от дърветата върху стрелците — чистобели пръски. Ерик видя момчето и майка му да падат, все още прегърнати.

— Не — каза той. — О, не!

Фелдфебелът го изгледа.

— Какво ти става? — попита раздразнено той. — Какъв си ти изобщо? — Санитар — отговори Ерик, още вторачен в ужасната сцена в изкопа.

— Какво правиш тук?

— Докарах линейка за ранените в катастрофата офицери. Ерик видя други дванадесет души да слизат по наклона в кариерата. — О, Боже, баща ми беше прав — простена той. — Ние избиваме хора. — Спри да цивриш и се омитай обратно при линейката си.

— Слушам, господин фелдфебел — отвърна Ерик.

III

В края на ноември Володя поиска да го преместят в бойна част. Работата му в разузнаването вече не изглеждаше важна — Червената армия нямаше нужда от шпиони в Берлин, които да разкриват намеренията на германските войски. Те вече бяха пред Москва. А Володя искаше да се бие за своя град. Опасенията му за правителството вече изглеждаха банални. Глупостта на Сталин, бруталността на тайната полиция, фактът, че в СССР нищо не функционираше по начина, по който се очакваше да функционира — всичко това избледня. Изпитваше само яростно желание да отблъсне нашественика, носещ насилие, обезчестяване, глад и смърт за майка му, сестра му, за близнаците Димка и Таня, и за Зоя. Беше напълно наясно, че ако всички мислят по неговия начин, за него нямаше да работят шпиони. Немските му осведомители бяха решили, че патриотизмът и лоялността помръкват на фона на ужасяващите злодейства на нацистите. Беше им благодарен за смелостта и за мотивиращия ги строг морал. Той обаче изпитваше различни чувства. Същото се отнасяше и за много от по-младите хора във военното разузнаване — малобройна група от тях се присъедини към един стрелкови батальон в началото на декември. Володя целуна родителите си, писа на Зоя, че се надява да оцелее, за да я види отново, и отиде в казармите. Най-накрая Сталин докара в Москва подкрепления от Далечния Изток. Тринадесет дивизии от Сибир бяха разположени срещу близките им по численост немци. По пътя към фронта част от войските спряха за малко в столицата; московчани зяпаха белите им дрехи, топлите ботуши от овча кожа, ските, очилата и издръжливите степни кончета. Пристигнаха навреме за съветското контранастъпление. Това беше последната възможност на Червената армия. Много пъти през последните пет месеца Съветският съюз хвърляше стотици хиляди хора срещу нашествениците. При всеки такъв случай немците спираха за малко, оправяха се с атаката и продължаваха неспирното си настъпление. Не успееше ли Червената армия да ги спре и този път, повече опити нямаше да има. Немците щяха да превземат Москва; овладееха ли Москва, щяха да овладеят и СССР. Тогава майка му щеше да разменя на черния пазар водка срещу мляко за Димка и Таня. На четвъртия ден на декември съветските части излязоха на север, запад и юг от града и заеха позициите си за последното усилие. Движеха се без светлини, за да не предупредят противника. Забранено им беше да палят огньове или да пушат. Същата вечер фронтовата линия беше посетена от агенти на НКВД. Володя не видя плъхообразния си зет Иля Дворкин, които сигурно беше сред тях. В лагера, където капитан Пешков и десетина души си почистваха оръжието, се появиха двама непознати чекисти и заразпитваха: „Да сте чули някой да критикува партията и правителството? Какво си говорят хората за другаря Сталин? Някой сред вас има ли да каже нещо по въпроса за стратегията и тактиката на армията?“ Володя не можеше да повярва. Какво значение имаше това точно сега? През следващите няколко дни Москва щеше да бъде спасена или загубена. Кой се интересуваше, че войниците се оплакват от офицерите си? Той прекрати разпита, заяви, че заедно с хората си има нареждане да пази пълно мълчание и заповед да застреля всеки, който я наруши; после дръзко добави, че ще остави хората от НКВД живи и здрави, ако си тръгнат. Получи се, но Володя нямаше колебания, че НКВД подрива бойния дух на войските по цялата линия на фронта. В петък, пети декември, съветската артилерия загърмя. На следващата сутрин Володя и батальонът му потеглиха на зазоряване посред вихрушка. Наредено им беше да заемат малко градче от отсрещната страна на някакъв канал. Той пренебрегна заповедите да атакува немските позиции фронтално, каквато беше старомодната съветска тактика — мигът не бе подходящ за упорито придържане към погрешни идеи. С ротата си от сто човека той тръгна нагоре по канала, прекоси леда северно от градчето, после излезе във фланг на германците. Чуваше трясъка и рева на битката от лявата си страна — значи се намираше зад фронтовата линия на противника. Володя бе почти ослепен от вихрушката. От време на време оръдейният огън прорязваше облаците, но на земята видимостта беше едва няколко ярда. Той обаче бе оптимист — това щеше да помогне на съветските части да допълзят до немците и да ги нападнат изненадващо. Студът беше ужасен — на места до минус тридесет и пет градуса. Това бе лошо и за двете страни, но по-лошо за немците, които нямаха облекло за студено време. Володя бе донякъде изненадан, че обичайно ефективните немци не са консолидирали линията си. Нямаше окопи, нито противотанкови ровове, нито землянки. Немският фронт не беше нищо повече от серия укрепени точки. Беше лесно да се промъкнеш през процепите в градчето и да търсиш лесни мишени — казарми, кръчми, муниционни складове. Хората му застреляха трима часови и овладяха футболно игрище с паркирани на него петдесет танка. Володя се запита: „наистина ли беше толкова лесно? Нима силата, завладяла половин Русия, беше изтощена и бита?“ Труповете на убитите в предишните сблъсъци съветски войници, оставени да замръзват на място, бяха изути и без шинели — явно зъзнещите немци ги бяха посетили. Улиците на града бяха задръстени с изоставени превозни средства — празни камиони с отворени врати, заснежени танкове с изстинали двигатели, джипове с вдигнати подпрени капаци — сякаш да покажат, че механиците са опитали да ги поправят, но са се отчаяли и са се отказали. Володя пресичаше някаква голяма улица, чу автомобилен двигател и различи през снега как два фара се доближават от лявата му страна. Най-напред предположи, че това е съветска машина, преминала през немските линии. После по него и по хората му стреляха, и той им изкрещя да се крият. Колата се оказа Кубелваген — джип на Фолксваген, с окачена на предния капак резервна гума. Двигателят му бе с въздушно охлаждане, и затова не беше замръзнал. Возилото прогърмя покрай тях с много висока скорост; немците стреляха, както си бяха седнали. Володя толкова се изненада, че забрави да им отвърне. Защо пълна с въоръжени немци кола се изтегляше от боя? Той преведе ротата си през улицата. Очакванията му бяха, че ще трябва да си пробиват пътя с бой от къща на къща, но срещаха малко съпротива. Сградите на окупираното градче бяха заключени, със заковани прозорци, тъмни. Ако имаха малко разум, обитателите им се криеха под леглата си. По улицата прииждаха още коли; Володя реши, че сигурно офицерите напускат боя. Той изпрати подразделение от хората си с картечница модел Дегтярьов ДП-28 да се укрепят в една кръчма и да стреля по немците. Не искаше те да оцелеят, за да убиват още съветски войници утре. Непосредствено до главната улица забеляза ниска тухлена сграда; зад мъничките завески се виждаше ярка светлина. Володя се промъкна покрай часовия, който не можеше да вижда заради снежната буря, надзърна вътре и видя офицери. Предположи, че е попаднал на щаба на някой батальон. Прошепна нарежданията на сержантите си. Те строшиха прозорците със стрелба и хвърлиха гранати вътре. Излязоха неколцина немци с ръце на тила. Минута по-късно Володя овладя постройката. Той чу нов шум. Слушаше и се мръщеше озадачено. Приличаше му най-вече на тълпата на някой футболен стадион. Капитан Пешков излезе от щаба. Звукът идваше от фронтовата линия и се усилваше. Чу се тракането на картечница; после, сто ярда по-надолу на главната улица, някакъв камион излезе от платното, заби се в тухлена стена и избухна в пламъци — вероятно ударен от поставената от Володя картечница ДП-28. Още два камиона се появиха веднага след него, но се измъкнаха. Володя изтича до кръчмата. Картечницата стоеше на двата си крака върху някаква маса. Наричаха този модел „Грамофона“ заради дискообразния пълнител върху цевта. Хората се наслаждаваха: — Все едно стреляте по гълъбите на двора, другарю капитан! — каза единият. — Лесно е! Един от хората бе посетил кухнята и намерил по чудо неопоскана кутия сладолед; всички се редуваха да го опитват. Володя погледна през разбития прозорец на заведението. Видя приближаването на още една кола — заприлича му на джип — и тичащи след него хора. Щом се доближиха, той разпозна немските униформи. Зад тях идваха още — десетки, може би стотици. Явно те произвеждаха звука като от тълпа футболни запалянковци. Войникът насочи цевта към колата, но Володя Пешков положи ръка на рамото му.

— Почакай — каза той.

Загледа се във вихрушката и очите го заболяха. Видя само още коли, още тичащи хора и няколко коня.

Един от войниците вдигна пушката си.

— Не стреляй — нареди Володя. Тълпата се приближи още повече. — Не можем да ги спрем — ще ни унищожат за минута — продължи той. — Оставете ги да минат. Скрийте се. Хората му легнаха на пода. Картечарят свали ДП-28 от масата. Володя седна на пода и надникна през перваза на прозореца. Шумът прерасна в рев. Хората начело достигнаха кръчмата и я подминаха — тичаха, препъваха се и накуцваха. Някои носеха пушки, а повечето явно бяха загубили оръжията си. Някои имаха палта и шапки; други бяха само по куртки. Мнозина бяха ранени. Володя видя как човек с превързана глава падна, пропълзя няколко крачки и повече не помръдна. Никой не му обърна внимание. Кавалерист прегази с коня си пехотинец и продължи да галопира нататък. Джиповете и щабните автомобили караха бясно през тълпата, пързаляха се по леда, въртяха се лудо и попиляваха хората на всички посоки. Володя разбра, че това е разгром. Бягаха като луди с хиляди. Спасяваха се.

Най-накрая немците отстъпваха.

I

Уди Дюър и Джоан Рузрок отлетяха от Оукланд, Калифорния, за Хонолулу на борда на Боинг Б-314. Полетът на компанията трая четиринадесет часа. Току преди да кацнат, двамата се скараха жестоко. Може би беше заради дългото време, прекарано натясно. Машината представляваше един от най-големите самолети в света, но пътниците седяха в една от шестте малки кабинки, всяка с две срещуположни четириместни редички. — Предпочитам влаковете — изрече Уди и непохватно кръстоса крака. Джоан бе достатъчно добра да не му обърне внимание, че до Хаваите не можеш да отидеш с влак. Пътуването беше идея на родителите на Уди. Решиха да отидат на почивка на Хаваите, за да могат да видят по-малкия му брат Чък, който служеше там. После поканиха Уди и Джоан да се присъединят към тях за втората седмица на почивката. Уди и Джоан пък бяха сгодени. Той й направи предложение в края на лятото, след четири седмици горещо време и страстна любов във Вашингтон. Според Джоан беше твърде рано, но Уди изтъкна, че я обича вече шест години, и попита колко време точно ще бъде достатъчно. Тя се предаде. Щяха да се оженят следващия юни, след като той се дипломира в Харвард.

Междувременно годежът им позволяваше да ходят заедно на семейни почивки.

Тя му казваше Удс, а той на нея — Джо.

С приближаването на главния остров Оаху самолетът започна да губи височина. Виждаха гористите планини, пръснатите из долините селца, ивицата пясък и прибоя. — Купих си нов бански костюм — каза Джоан. Седяха един до друг, а шумът на четирите четиринадесетцилиндрови двигатели Райт Туин Циклон бе твърде силен, за да може гласът й да се чуе. Уди четеше Гроздовете на гнева, но я остави с удоволствие:

— Нямам търпение да те видя в него.

Беше напълно сериозен. Годеницата му беше мечтата на всеки производител на плажна мода — тя правеше продукцията им изключителна.

Тя го изгледа изпод полуотворените си клепачи.

— Питам се дали родителите ти са ни резервирали в хотела свързани стаи.

Тъмнокафявите й очи сякаш димяха.

Положението им на годеници не им позволяваше да спят заедно — поне не открито; майката на Уди не пропускаше много неща и може да беше предположила, че го правят.

Той й отговори:

— Ще те открия, където и да си.

— По-добре да го направиш.

— Не говори така. Вече се чувствам неудобно в този стол.

Тя се усмихна доволно.

Пред погледа им се изправи американската военноморска база. Приличната на палмово листо лагуна образуваше голям естествен залив. В него беше разположен половината Тихоокеански флот — около сто кораба. Редиците горивни резервоари приличаха на пулове за дама на игралната дъска. В средата на лагуната имаше остров с летище. Уди забеляза в западния край на острова десетина или повече хидроплана. Точно до лагуната беше военновъздушната база Хикам. На бетонираната площадка с военна точност, крило до крило, бяха наредени няколкостотин самолета. Самолетът направи вираж при захождането; прелетя над плаж с палмови дръвчета и шарени чадъри — Уди предположи, че това трябва да е Уайкики; после над малко градче, което трябва да беше столицата Хонолулу. Джоан имаше да взема отпуск от Държавния департамент, но на Уди му се наложи да пропусне цяла седмица лекции, за да отиде на тази почивка. — Малко съм изненадана от баща ти — отбеляза Джоан. — Обикновено е против всичко, което пречи на образованието ти. — Знам — съгласи се Уди. — Знаеш ли истинската причина за това пътуване, Джо? Той смята, че може и да е последният път когато ще видим Чък жив.

— Боже мой, наистина ли?

— Смята, че ще има война, а Чък служи във флота.

— Мисля, че е прав. Ще има война.

— Кое те прави толкова уверена?

— Целият свят е враждебно настроен към свободата.

Тя посочи книгата в скута си —Берлински дневник на радиожурналиста Уилям Шайрър. — Нацистите държат Европа — продължи тя. — Болшевиките държат Русия. Вече и японците налагат контрол над Далечния Изток. Не виждам как Америка може да оцелее в такъв свят. Трябва да търгуваме с някого! — Баща ми мисли горе-долу същото. Смята, че догодина ще воюваме с Япония.

Уди се намръщи и се замисли.

— Какво става в Русия?

— Немците май не са съвсем в състояние да превземат Москва. Точно преди да изляза в отпуск, имаше слухове за масивна съветска контраатака.

— Добри новини!

Уди погледна навън. Можеше да види летището на Хонолулу. Предположи, че самолетът ще влезе в покрит хангар край пистата.

Джоан изкоментира:

— Надявам се нищо важно да не се случи, докато не съм на работа.

— Защо?

— Искам повишение, Удс, тъй че не желая някое умно и обещаващо лице да сияе в мое отсъствие.

— Повишение? Не си ми казала.

— Все още не съм повишена, но се стремя към длъжността на стрши служител в изследователския отдел.

Той се усмихна:

— Колко нависоко искаш да се издигнеш?

— Искам да бъда посланик в някое привлекателно и сложно място, като Нанкин или Адис Абеба.

— Наистина?

— Не ме гледай скептично. Франсес Пъркинс е първата жена-министър на труда и определено е много добра. Уди кимна. Госпожа Пъркинс заемаше длъжността министър на труда още от началото на Рузвелтовото президентство преди осем години. Тя спечели профсъюзите за Новия курс. Понастоящем една изключителна жена можеше да се стреми към почти всичко. А Джоан беше наистина изключителна. Ала някак се изненада, когато установи, че е толкова амбициозна. — Един посланик трябва да живее в чужбина — започна той. — Нима няма да е прекрасно? Друга култура, различно време, екзотични обичаи.

— Но… как това се съчетава с женитбата?

— Моля? — остро попита тя.

Той сви рамене.

— Въпросът е нормален, не мислиш ли?

Изражението й не се промени с изключение на разширените ноздри — Уди знаеше, че става така, когато тя се ядоса.

— Да съм те питала за това? — отвърна му тя.

— Не, но… — Да?

— Питах се, Джо — дали очакваш аз да живея навсякъде, където те отведе кариерата ти? — Ще опитам да се съобразя с нуждите ти, но мисля, че и ти трябва да опиташ да се съобразиш с моите.

— Не е същото.

— Не е ли?

Джоан вече не криеше гнева си.

— За мен това е нещо ново.

Той се запита как точно разговорът им толкова бързо е станал толкова заядлив. Като опитваше да звучи разумно и любезно, той продължи:

— Говорихме си, че ще имаме деца, нали?

— Ще имаш тях и мен.

— Не по еднакъв начин.

— Ако децата ще ме направят човек втора категория в нашия брак, няма да имаме такива.

— Нямам това предвид!

— А какво имаш предвид, по дяволите?

— Ако те назначат като посланик някъде, нима очакваш да зарежа всичко и да тръгна с теб? — Очаквам да кажеш: „Скъпа, това е отлична възможност за теб и аз няма да застана на пътя ти“. Това неразумно ли е? — Да! — Уди беше объркан и ядосан. — Какъв е смисълът да с оженим и да не сме заедно? — Ако избухне война, ще се запишеш ли доброволец?

— Предполагам, че може и да се запиша.

— Армията ще те изпрати там, където ще има нужда от теб — в Европа или Далечния Изток.

— Да.

— Тъй че ще отидеш там, където те отведе дългът ти, и ще ме оставиш у дома.

— Ако се налага.

— Но аз не мога да го направя.

— Не е същото! Защо се правиш, че е същото?

— Странно е, но моята кариера и службата ми за моята страна ми се струват важни за мен — точно както твоите са важни за теб.

— В момента ми противоречиш нарочно!

— Е, Удс, съжалявам, че мислиш така, понеже аз наистина сериозно говорих за общото ни бъдеще. Сега ми се налага да се запитам дали въобще имаме такова.

— Разбира се!

На Уди му идеше да вика от безсилие.

— Как стана това? Как стигнахме дотук?

Чу се тупване и самолетът кацна на хавайска земя.

II

Чък Дюър се ужасяваше при мисълта, че родителите му могат да узнаят неговата тайна. У дома, в Бъфало, той нямаше истински връзки — само случайни контакти из тъмните алеи с момчета, които едва познаваше. Причината да постъпи във флота беше това, че може да отиде в места, където няма да се налага да се преструва, а родителите му няма да разберат какъв е. След пристигането му на Хаваите беше различно. Тук той беше член на затворена общност от подобни на него хора. Ходеше по барове, ресторанти и танцови зали, където не трябваше да се преструва, че е привлечен от противния пол. Имаше няколко връзки, след което се влюби. Доста хора знаеха тайната му.

И ето че родителите му бяха тук.

Баща му беше поканен да посети поделението за електронно разузнаване във военноморската база, известно под името Станция ХИПО. Като член на Комисията за външна политика на Сената, сенатор Дюър имаше достъп до много военни тайни; вече го бяха развели из главната квартира на електронното разузнаване във Вашингтон — Оп-20-Г. Чък го взе от хотела му в Хонолулу в една служебна кола на флота — лимузина Пакард Льо Барон. Баща му носеше бяла сламена шапка. Докато караха покрай брега на залива, той подсвирна:

— Тихоокеанският флот. Прекрасна гледка.

Чък се съгласи.

— Бива си го, нали?

Корабите бяха красиви, особено в американския флот, където ги боядисваха, търкаха и лъскаха. Чък намираше флота за нещо великолепно. — Всичките тези бойни кораби в съвършена права линия — чудеше се баща му. — Наричаме го Улицата на бойните кораби. Подалеч от острова са хвърлили котва Мериленд, Тенеси, Аризона, Невада, Оклахома и Западна Вирджиния.

Бойните кораби носеха имената на щатите.

— Имаме и Калифорния, и Пенсилвания в залива, но не можеш да ги видиш оттук. На главния вход на доковете часовият морски пехотинец разпозна официалната машина и ги пусна. Караха до базата на подводниците и спряха на паркинга зад щаба — Старата административна сграда. Чък въведе баща си в наскоро откритото ново крило.

Чакаше ги капитан Вандърмиър.

Той беше най-големият кошмар на Чък. Не го харесваше и беше надушил каква е тайната му. Винаги го наричаше пудра или фуста. Можеше ли, щеше да каже всичко. Вандърмиър беше нисък, набит човек със стържещ глас и лош дъх. Отдаде чест на Гас и се здрависа с него. — Добре дошъл, господин сенатор. За мен е привилегия да ви покажа Поделението за комуникационно разузнаване на 14-та териториална секция на флота. Това беше нарочно неясното име на групата, следяща радиосъобщенията на японския Имперски флот.

— Благодаря, господин капитан — отвърна Гас.

— Да Ви предупредя, сър. Това е неформална група. Този вид работа често е извършвана от ексцентрични хора; униформата на военноморските сили не се носи винаги. Дежурният офицер, капитан първи ранг Рошфорт, носи сако от червено кадифе.

Вандърмиър се усмихна като мъж на друг мъж.

— Ще си речете, че прилича на някой проклет педал.

Чък опита да не заскимти.

Вандърмиър продължи:

— Няма да казвам нищо повече, докато не достигнем обезопасената зона.

— Много добре — съгласи се Гас.

Слязоха надолу по стълбите и влязоха в подземието, като минаха през две заключени врати. Станция ХИПО беше осветено е неонови лампи помещение, което побираше тридесет души. Освен обичайните бюра и столове, в него се намираха огромни дъски, редици от екзотично изглеждащи печатарски машини АйБиЕм, сортировъчни машини и колатори. Имаше и две походни легла, където аналитиците подремваха по време на маратонските си сесии по разбиване на шифри. Някои от мъжете носеха спретнати униформи; други, както Вандърмиър беше предупредил, бяха в развлечени цивилни дрехи, небръснати и — ако се съди по миризмата — некъпани. — Както всички останали флотове, и японският има множество различни шифри, като използва най-простите за не твърде секретни съобщения като метеорологични отчети; сложните се пазят за най-важните съобщения — обясни капитанът. — Например, знаците, които идентифицират изпращача на съобщението и неговото направление, са зашифровани лесно, въпреки че се намират в текст, който е зашифрован на високо равнище. Наскоро промениха шифъра за всички съобщения, но ние разбихме новия за няколко дни.

— Впечатляващо — каза Гас.

— Можем и да разберем къде е било генерирано съобщението посредством триангулация. Разполагаме ли с местата и обажданията, можем да дадем доста точна картина на разположението на човечето кораби на японския флот, дори и да не можем да прочетем съобщенията. — Тъй че сме наясно къде се намират и накъде се движат, но не знаем какви са нарежданията им — обобщи Гас.

— Много често е така.

— Но ако искат да се скрият от нас, трябва само да наложат радиомълчание. — Точно така — съгласи се Вандърмиър. — Ако наложат мълчание, цялата операция става безполезна, а ние отиваме на майната си. Към тях се приближи човек, облечен в смокинг и обут в плюшени чехли. — Командир Рошфорт владее отлично японски и е много добър аналитик — представи го Вандърмиър. — Напредвахме добре в разгадаването на главния японски шифър допреди няколко дни — започна Рошфорт. — Тогава мръсниците го смениха и туриха кръст на цялата ни работа.

Гас отговори:

— Капитан Вандърмиър ми обясни, че можете да разберете много и без да четете съобщенията им. — Да — Рошфорт посочи някаква окачена на стената диаграма. — Точно в момента по-голямата част от японския флот е напуснала териториалните им води и се е насочила на юг.

— Тревожно.

— Така е. Кажете ми, господин сенатор, как Вие тълкувате японските намерения? — Смятам, че ще обявят война на Съединените щати. Петролното ни ембарго наистина ги засяга тежко. Британците и холандците отказват да ги снабдяват с нефт и точно сега опитват да си го доставят от Южна Америка. Не могат да я карат така безкрайно Дълго.

Вандърмиър се намеси:

— Какво ще постигнат, като ни нападнат? Малка страна като Япония не може да нахлуе на територията на Америка!

Гас възрази:

— Великобритания е малка страна, но е достигнала до позицията си на световна сила просто като е овладяла моретата. На японците не им се налага да завладяват Америка, само трябва да ни победят в морска война, за да могат да контролират Пасифика и никои да не може да възпрепятства търговията им. — Следователно какво мислите че може да правят, след като са тръгнали на юг?

— Най-вероятната им цел трябва да са Филипините.

Рошфорт кимна в знак на съгласие.

— Вече сме подсилили базата си там. Едно нещо обаче ме притеснява — командирът на японския самолетоносен флот не е получавал никакви съобщения вече няколко дни.

Гас се намръщи.

— Радиомълчание. Случвало ли се е преди?

— Да. Самолетоносачите мълчат при завръщането си в териториални води. Предполагаме, че този път обяснението е такова.

Гас кимна.

— Звучи разумно.

— Да — съгласи се Рошфорт. — Ще ми се да можех да съм сигурен.

III

На улица „Форт“ в Хонолулу коледната украса сияеше. Беше събота вечер, шести декември, и улицата беше претъпкана от моряци в бели тропически униформи с кръгли шапки и черни шалчета. Всички бяха излезли да се повеселят. Семейство Дюър се разхождаха и се наслаждаваха на атмосферата — Чък държеше Роза под ръка, а Гас и Уди ескортираха Джоан от двете страни. Уди уреди спора с годеницата си. Извини й се за грешните си предположения относно нейните очаквания за брака им. Тя си призна, че е прекалила. В действителност не бяха уредили нищо, но и за двамата беше достатъчно, за да хвърлят дрехите и да скочат в леглото. След това караницата изглеждаше не толкова важна и нищо друго нямаше значение освен голямата им любов. Обещаха си в бъдеще да обсъждат такива неща в дух на обич и търпимост. Докато се обличаха, на Уди му се стори, че са минали някаква важна точка. Бяха се скарали жестоко заради сериозно разминаване във възгледите, но го бяха надживели. Това дори можеше да е добър знак. Отиваха на вечеря; Уди носеше апарата си и снимаше наоколо, докато вървяха по улицата. Преди да продължат, Чък се спря и им представи още един моряк: — Това е Еди Пари, с него служим заедно. Еди, запознай се със сенатор Дюър, госпожа Дюър, брат ми Уди и годеницата му, госпожица Джоан Рузрок.

Роза отговори:

— Приятно ми е да се запозная с теб, Еди. Чък те е споменавал няколко пъти в писмата си. Би ли дошъл да вечеряш с нас? Отиваме в китайския ресторант. Уди се изненада. Беше необичайно майка му да покани външен човек на семейна вечеря.

Еди отвърна:

— Благодаря, мадам, за мен ще бъде чест.

Говореше с южняшки акцент.

Отидоха в ресторанта Небесна наслада и седнаха на маса за шест души. Еди имаше отлични маниери, обръщаше се към Гас със „сър“, а към жените с „мадам“, но изглеждаше спокоен. След като поръчаха, той каза: — Слушал съм толкова много за вас, та ми се струва, че познавам всички ви. Имаше луничаво лице и голяма усмивка; Уди можеше да каже, че всички го харесват.

Еди попита Роза как й се струват Хаваите.

— Ако трябва да съм честна, малко съм разочарована — отвърна му тя. — Хонолулу прилича на кой да е друг малък американски градец. Очаквах да е по-азиатски. — Така е — съгласи се Еди. — Само закусвални, мотели и джазови оркестри. Попита Гас дали ще има война. Всички задаваха на сенатора този въпрос. — Направихме какво ли не, за да постигнем modus vivendi с Япония — отговори той. Уди се запита дали Еди знае какво означава modus vivendi. — Държавният секретар Хъл води разговори с Посланик Номура цялото лято. Но изглежда, че не можем да се разберем.

— Какъв е проблемът? — продължи Еди.

— Американският бизнес се нуждае от зона за свободна търговия в Далечния Изток. Японците казват — окей, чудесно, ние обичаме свободната търговия, хайде да я установим, но не само в задния ни двор, ами по целия свят. Съединените щати обаче не могат да го гарантират, дори и да го искаха. Затова Япония заявява, че докато останалите страни имат свои икономически зони, и на тях им трябва такава зона. — И все пак не разбирам защо трябва да нахлуват в Китай. Роза винаги опитваше да погледне откъм другата страна и обясни: — Японците искат войски в Китай, Индокитай и холандски Източни Индии, за да защитават интересите им, точно както ние държим войски във Филипините, британците — в Индия, Французите — в Алжир и така нататък. — Когато го описвате така, японците не изглеждат толкова неразумни!

Джоан твърдо рече:

— Не са неразумни, но грешат. Създаването на империя е решение в стил деветнадесети век. Светът се променя. Изоставяме империите и затворените икономически зони. Да дадем на японците исканото от тях ще бъде назадничава стъпка.

Храната им пристигна.

— Преди да съм забравил — досети се Гас. — Утре сутринта сме поканени на закуска на борда на Аризона. Точно в осем.

Чък се обади:

— Не съм поканен, но ми е наредено да ви заведа там. Вземам ви в седем и половина, карам ви до дока, после ви отвеждам за обяд от другата страна на залива.

— Отлично.

Уди се нахвърли на пържения ориз.

— Чудесно е. Трябва да вземем китайска храна за сватбата.

Гас се засмя.

— Не.

— Защо не? Евтино е и е вкусно.

— Сватбата е повече от угощение — тя е тържествено събитие. И щом говорим за него — Джоан, трябва да говоря с майка ти.

— За сватбата ли? — намръщи се тя.

— За списъка с гостите.

Джоан остави клечките си за хранене.

— Проблем ли има?

Уди видя как ноздрите й се разширяват и разбра, че ще има неприятности. — Не е истински проблем — отговори й Гас. — Имам доста приятели и съюзници във Вашингтон, които ще бъдат засегнати, ако не са поканени на сватбата на сина ми. Ще предложа на майка тя и аз да си поделим разходите. Уди предположи, че баща му се стреми да прояви деликатност. Преди смъртта си Дейв бе продал бизнеса много евтино — затова майката на Джоан можеше и да няма много пари за разкошна сватба. Джоан обаче не харесваше, че двамата родители ще уреждат сватбата зад гърба й. — Кои приятели и съюзници имате предвид? — хладно изрече тя. — Повечето са сенатори и конгресмени. Трябва да поканим и президента, но той няма да дойде.

— Кои сенатори и конгресмени? — попита Джоан.

Уди видя майка му да сподавя усмивката си. Забавляваше я устойчивостта на Джоан. Малцина хора имаха куража да притискат Гас по този начин.

Той започна да изрежда списъка с имена.

Джоан го прекъсна:

— Споменахте конгресмен Коб?

— Да.

— Той гласуваше против законите срещу линчуването! — Питър Коб е добър човек. Той обаче е политик от щата Мисисипи. Джоан, ние живеем в демокрация — трябва да представяме гласоподавателите си. Южняците няма да подкрепят закон срещу линчуванията.

Гас погледна приятеля на Чък.

— Надявам се, че не засягам някого, Еди.

— Не си мерете думите заради мен, сър — обади се Еди. — Аз съм от Тексас, но се срамувам, когато си помисля за политиката на Юга. Не одобрявам предразсъдъците. Човекът си е човек, независимо какъв е цветът на кожата му. Уди погледна Чък. Брат му изглеждаше толкова горд от Еди, сякаш всеки миг можеше да се пръсне. И в същия момент Уди разбра, че Еди е нещо повече от приятел на Чък.

Това беше странно.

Около масата бяха насядали три двойки хора, обвързани от любов — мама и татко, Уди и Джоан, Чък и Еди.

Погледна Еди. „Любовникът на Чък“, рече си той.

Ама че шантаво.

Еди усети, че го гледат, и се усмихна любезно.

Уди отмести поглед. „Слава Богу, че нашите не са се усетили“, мина през ума му. Освен ако това не беше причината мама да покани Еди да дойде с тях на семейната вечеря. Знаеше ли? Одобряваше ли? Не, това бе невъзможно. — Както и да е, Коб няма избор — обясняваше баща му. — Във всичко останало той е либерален. — В това няма нищо демократично — разпалено отвърна Джоан. — Коб не представлява хората от Юга. Там само белите имат право на глас.

Гас й отговори:

— В живота няма нищо съвършено. Коб подкрепя Новия курс на Рузвелт. — Това не означава, че трябва да го поканя на сватбата си.

Уди се намеси:

— Татко, и аз не искам да го каним. По ръцете му има кръв.

— Това не е справедливо. — Ние го чувстваме така. — Е, решението не е изцяло ваше. Майката на Джоан ще организира тържеството, а ако тя ми позволи, аз ще поема половината от разноските. Предполагам, че това ни дава поне право на глас при съставянето на списъка с поканените.

Уди се отпусна на стола:

— По дяволите, та това е нашата сватба.

Джоан се обърна към него:

— Може би ще трябва да направим скромна сватба в сградата на общината, само с неколцина приятели.

Уди сви рамене:

— Устройва ме.

Гас възрази със сериозен тон:

— Това ще засегне доста хора.

— Но не и нас — отвърна му синът му. — Най-важното лице в деня на женитбата е булката. Просто искам тя да получи, каквото желае.

Роза се обади:

— Чуйте ме, всички вие — започна тя. — Хайде да не се палим прекалено много. Гас, скъпи, може би трябва да дръпнеш Питър Коб настрана и любезно да му обясниш, че имаш щастието синът ти да е идеалист и да се е оженил за прекрасно и също толкова идеалистично момиче; и че и двамата упорито са отказали да удовлетворят настойчивата ти молба конгресмен Коб да бъде поканен на сватбата. Ти съжаляваш, но в този случай не можеш да следваш собствените си наклонности, както и Питър не може да го прави, когато гласува по законите срещу линчуването. Той ще ти се усмихне и ще ти каже, че те разбира, както и че винаги те е харесвал, понеже си прям човек. Грас се поколеба доста време, след което реши да се предаде елегантно. — Мисля, че си права, скъпа — отговори той. Усмихна се на Джоан. — Както и да е, би било глупаво да се карам с прекрасната си снаха заради Пит Коб.

Джоан му отговори:

— Благодаря… Мога ли вече да те наричам Татко?

Уди за малко да въздъхне. Това бяха точните думи. Толкова умна беше! — Това наистина ще ми хареса — отговори на въпроса й Гас. На Уди му се стори, че видя отблясъка на сълза в окото на баща си.

Джоан му отвърна:

— Благодаря ти, Татко.

„Ами това?“ — запита се Уди. „Тя застана срещу него — и победи. Какво момиче!“

IV

В неделя сутринта Еди поиска да отиде с Чък да вземе семейството му от техния хотел. — Не знам, скъпи. Предполага се, че сме приятели. Не можем да сме залепени един за друг. Лежаха в леглото в мотела. Зазоряваше се. Преди изгрев трябваше тайно да се приберат в казармата.

— Срамуваш се от мен — заяви Еди.

— Как можа да го кажеш? Заведох те на вечеря с моето семейство! — Идеята беше на майка ти, а не твоя. Обаче татко ти ме хареса, нали?

— Всички бяха във възторг. Кой не би те харесал?

Обаче те не знаят, че си мръсен педал.

— Не съм мръсен педал. Много чист педал съм.

— Истина е.

— Вземи ме, моля те. Искам да ги опозная по-добре. Наистина е важно за мен.

— Добре — въздъхна Чък.

— Благодаря ти — отвърна Еди и го целуна. — Имаме ли време…

— Ако сме бързи — рече Чък и се усмихна.

Два часа по-късно бяха пред хотела във флотския Пакард. Чеиримата пътници дойдоха в седем и половина. Роза и Джоан носеха шапки и ръкавици, а Гас и Уди бяха в бели ленени костюми. Уди носеше фотоапарата си.

Той и Джоан се държаха за ръце.

— Виж брат ми — промърмори Чък на Еди. — Толкова е щастлив.

— Тя е красива.

Задържаха вратите отворени и семейство Дюър се качиха в задната част на лимузината. Уди и Джоан отвориха сгъваемите седалки. Чък подкара и тръгна към военноморската база. Утрото беше прекрасно. По радиото на колата вървяха излъчваните от станцията КГМБ църковни химни. Слънцето огряваше лагуната и лъчите му блестяха по стъклените прозорчета и излъсканите месингови перила на стоте бойни кораба. Чък се обърна:

— Гледката не е ли хубава?

Влязоха в базата и стигнаха до дока — там в сухите и в плаващите докове ремонтираха, държаха за експлоатация и презареждаха десетина кораба. Чък спря на офицерската площадка. Всички излязоха и погледнаха към страховитите бойни кораби, гордо застанали в утринната светлина. Уди направи снимка. Оставаха няколко минути до осем часа. Чък можеше да чуе биенето на църковните камбани в близкия Пърл Сити. На корабите викаха предобедната смяна на закуска, а нарядите се събираха, за да вдигнат знамената точно в осем. Оркестърът на палубата на Невада свиреше Обсипаното със звезди знаме. Отидоха до вълнолома, където ги очакваше вързан един катер. Беше достатъчно голям, за да побере десетина пътници; моторът бе разположен вътре в лодката, под капак на кърмата. Еди задейства двигателя, а Чък помогна на гостите да се качат на борда. Малкият мотор тракаше весело. Чък стоеше на носа, докато Еди отвързваше съда от стапела и го обръщаше към корабите. Катерът набра скорост, носът се издигна и разпери от двете си страни яки от пяна, прилични на крилете на чайка. Чък чу самолет и вдигна поглед. Идваше от запад — летеше толкова ниско, че сякаш имаше опасност да се разбие. Предположи, че ще кацне на военноморското летище на остров Форд.

Уди, седнал до Чък на носа, се намръщи и попита:

— Що за самолет е това?

Чък разпознаваше всички самолети в армията и флота, но се затрудни с този. — Почти като Тип 97 — отговори той. Това бяха торпедоносните самолети от самолетоносачите на японския флот.

Уди насочи апарата си.

Щом самолетът се приближи, Чък видя големите червени слънца на крилете му.

— Японски самолет! — извика той.

Еди управляваше лодката, но го чу.

— Сигурно са го направили за някое учение — обясни той. — Изненадваща тревога, за да развали неделната сутрин на всички.

— Предполагам — съгласи се Чък.

После видя втори самолет след първия.

После още един.

Чу как баща му притеснено пита:

— Какво става, по дяволите?

Самолетите направиха вираж над дока и прелетяха ниско над стапела; шумът им достигна до рев, като на Ниагарския водопад. Чък видя около десет; не, двадесет; не, повече.

Насочиха се право към бойните кораби.

Уди спря да снима и попита:

— Не може да е истинско нападение, нали?

В гласа му се долавяха страх и съмнение.

— Как биха могли да са японски? — невярващо попита Чък. — Япония е на почти четири хиляди мили оттук! Нито един самолет не може да лети толкова надалеч. После си спомни за радиомълчанието на японските самолетоносачи. Поделението за електронно разузнаване предположи, че са в свои териториални води, но не можеше да го потвърди. Долови погледа на баща си и предположи, че той си спомня същия разговор. Изведнъж всичко се изясни и неверието отстъпи място на страха. Водещият самолет прелетя ниско над Невада, крайният кораб на улицата. Избухна оръдеен огън. Моряците по палубата се пръснаха, а оркестърът спря — накъсано диминуендо от изоставени ноти.

Роза изпищя.

Еди се обади:

— Всемогъщи Боже, та това е атака.

Сърцето на Чък задумка. Японците бомбардираха Пърл Харбър, а той се намираше в малка лодка посред лагуната. Погледна уплашените лица на останалите — родителите му, брат му и Еди — и разбра, че заедно с него са всички хора, които обича. Дългите куршумообразни торпеда падаха от коремите на самолетите и плясваха в спокойните води на лагуната.

Чък извика:

— Еди, обръщай!

Еди вече го правеше — обръщаше катера в тясна дъга. Докато сменяха посоката, Чък видя още самолети с голям червен диск на крилете над военновъздушната база Хикам. Това бяха пикиращи бомбардировачи — спускаха се като хищни птици върху американските самолети, строени в правилни редици на пистите. Колко от тия гадове имаше всъщност? Сякаш половината японска авиация пореше небето над Пърл.

Уди продължаваше да снима.

Чък чу силен гърмеж, подобен на подземна експлозия; незабавно го последва друг. Обърна се. На борда на Аризона проблясна пламък и от кораба се изви дим. Кърмата на катера се заби още повече във водата — Еди отвори регулатора. Чък без нужда го подкани:

— Бързо, бързо!

Чък чу настойчивия ритмичен звук на клаксона от един от корабите — сигналът беше „бойна тревога“ и призоваваше екипажите да се явят на бойните си места. Той разбра, че това е битка, и че семейството му се намира посред нея. Миг по-късно на остров Форд сирената за въздушно нападение започна с нисък стон, зави по-високо и най-накрая достигна безумния си най-висок тон. От улицата на бойните кораби се донесе дълга серия експлозии — торпедата попадаха в целите си. Еди извика: — Погледнете Уи Ви — така наричаха Западна Вирджиния. — Наклонил се е наляво! Чък видя, че е прав. Корабът беше пробит откъм страната на атакуващите самолети. Сигурно милиони тонове вода бяха нахлули само за секунди, за да накарат такъв огромен съд да се наклони на едната си страна. В непосредствено съседство същото си случваше на Оклахома. Чък ужасено гледаше как моряците се плъзгат безпомощно по наклонената палуба и падат през борда във водата. Вълните от експлозията разлюляха катера. Всички на борда се хванаха за стените му. Чък видя как бомбите се посипват на хидропланната база на близкия край на остров Форд. Хидропланите бяха акостирали близо един до друг; чупливите машини станаха на парчета, а из въздуха, като понесени от ураганен вятър листа, полетяха фрагменти от криле и фюзелажи. С ума си на разузнавач Чък опитваше да идентифицира типовете самолети. Сред нападателите той забеляза трети модел — смъртоносния Зеро на Мицубиши, най-добър сред самолетоносната авиация в света. Имаше само две малки бомби, но бе въоръжен с двойка картечници и две оръдия с калибър 20 милиметра. Ролята му в атаката сигурно беше да ескортира бомбардировачите и да ги защитава от американските изтребители — ала всички американски изтребители все още бяха на земята, където много от тях вече бяха унищожени. Японците можеха свободно да обстрелват сгради, оборудване и хора на земята. Или — с уплаха си помисли Чък — да стрелят по едно семейство, което пресича лагуната и отчаяно опитва да се добере до брега. Най-после американците започнаха да отвръщат на огъня. На острова Форд и по палубите на незасегнатите кораби се събудиха зенитните оръдия и обикновените картечници — те прибавиха тракането си към какофонията на смъртоносния шум. Противовъздушните снаряди експлодираха във въздуха като разцъфващи черни цветя. Почти веднага един картечар от острова удари с пряко попадение пикиращ бомбардировач. Кабината избухна в пламъци и самолетът се удари във водата с могъщ плясък. Чък се чу да вика яростно и заразмахва юмруци във въздуха. Накренилата се Западна Вирджиния започна да се връща във вертикално положение, но продължи да потъва. Чък разбра, че капитанът трябва да е отворил кингстъновите клапи на щирборда, за да задържи кораба прав, докато потъва, и да предостави на екипажа по-добра възможност за оцеляване. Оклахома обаче нямаше такъв късмет — всички гледаха с уплах как големият кораб започна да се преобръща. Джоан пророни:

— О, Боже, вижте екипажа.

Моряците отчаяно се катереха по стръмно наклонилата се палуба и по парапета на щирборда в отчаян опит да се спасят. Чък обаче си даде сметка, че те бяха щастливци, когато най-накрая могъщият съд се обърна с дъното нагоре с ужасен трясък и започна да потъва — колко ли стотици хора бяха хванати в капан под палубата? — Дръжте се всички! — изкрещя Чък. Доближаваше ги огромната вълна, породена от преобръщането на Оклахома. Баща му хвана Роза, а Уди се хвана за Джоан. Вълната ги достигна и издигна катера страшно високо. Чък се олюля, но се задържа за перилото. Катерът се удържа върху водата. Последваха по-малки вълни и ги залюляха, но всички бяха в безопасност. Чък притеснено забеляза, че все още бяха на четвърт миля от брега. Изненадващо, но Невада, ударена най-напред, започна да се изтегля. Явно някой е имал присъствие на духа да нареди на всички кораби да отплават. Успееха ли да излязат от залива, можеха да се пръснат и да се превърнат в по-трудни мишени. Тогава от улицата на бойните кораби се разнесе гръм, десет пъти по-силен от всичко досега. Взривът беше толкова силен, че Чък усети вълна като удар по гърдите, макар да беше почти на половин миля. От оръдейна кула №2 на Аризона блъвна пламък. Части от секундата по-късно предният край на кораба явно се пръсна. Парчетата летяха из въздуха — изкривени стоманени трегери и деформирани плочи се носеха през дима бавно, като в кошмар, подобно на парчета овъглена хартия. Пламъци и дим обгърнаха предницата на кораба. Високата мачта пиянски се килна напред.

— Какво беше това? — попита Уди.

— Муниционният склад на кораба трябва да е гръмнал — отговори му Чък и с болка осъзна, че стотици моряци със сигурност са загинали при гигантската експлозия. Във въздуха се изви стълб от тъмночервен дим, като от погребална клада. Чу се трясък и лодката се наклони, тъй като нещо я удари. Всички се наведоха. Чък падна на колене и си каза, че трябва да е бомба, но после усети, че не може да бъде, понеже все още беше жив. Като се съвзе, видя — тежка метална отломка, дълга един ярд, беше пробила палубата над двигателя. По чудо не удари никого.

Но двигателят млъкна.

Лодката се забави и застина. Поклащаше се на неспокойните вълни, докато японските самолети стоварваха адския си огън върху лагуната.

Гас напрегнато промълви:

— Чък, трябва незабавно да се махнем оттук.

— Знам.

Двамата с Еди прегледаха повредите. Хванаха металното парче и опитаха да го измъкнат от тиковата палуба, но то се беше забило здраво.

— Нямаме време за това! — прекъсна ги Гас.

Уди каза:

— Двигателят е извън строя, Чък.

Все още бяха на четвърт миля от брега. Катерът обаче беше подготвен за извънредни случаи като този. Чък извади чифт гребла. Двамата с Еди взеха по едно. Лодката беше голяма, за да се придвижва с гребане, и напредваха бавно. За тяхно щастие в атаката настъпи затишие. Небето вече не гъмжеше от самолети. От ударените кораби се издигаха облаци дим — включително високият хиляда фута стълб от фатално ударения Аризона — но нямаше нови експлозии. Смайващо щастливата Невада се насочваше към входа на залива. Водата около корабите беше покрита от спасителни лодки, моторни катери и моряци, които плуваха или се бяха хванали за носените от водата отломки. Имаха да се боят не само от удавянето — горивото от ударените кораби се бе разляло по повърхността на водата и пламнало. Виковете за помощ на хората, които не можеха да плуват, се смесваха ужасяващо с виковете на обгорените. Чък крадешком си погледна часовника. Струваше му се, че нападението продължава с часове, но за негова изненада се оказа само тридесет минути.

Докато си мислеше това, започна втората вълна.

Този път самолетите дойдоха от изток. Някои погнаха измъкващия се кораб Невада, други обстрелваха дока, където Дюърови се бяха качили на лодката си. Почти веднага в един плаващ док разрушителят Шоу експлодира сред големи огнени езици и кълба пушек. По водата се разля гориво и пламна. Тогава и военният кораб Пенсилвания — в най-големия от сухите докове — беше ударен. Два разрушителя в същия сух док избухнаха, когато муниционните им погреби пламнаха. Чък и Еди се пънеха на греблата и се потяха като състезателни коне. В доковете се появиха морски пехотинци — явно от близките казарми — и донесоха противопожарно оборудване. Най-накрая достигнаха офицерската площадка. Чък скочи и бързо завърза катера, а Еди помагаше на хората да излизат. Всички изтичаха в колата. Чък седна на шофьорското място и включи двигателя. Радиото се включи автоматично и той чу говорителя на КГМБ да обявява: „Всички служещи в армията, флота и морската пехота да докладват незабавно за местоположението си“. Не можа да докладва на никого, но беше уверен, че първата му заповед ще бъде да осигури безопасността на поверените му четирима цивилни, още повече, че две бяха жени, а един — сенатор.

Щом всички влязоха в колата, той тръгна.

Втората вълна на атаката явно приключваше. Повечето от японските самолети се отдалечаваха от залива. При все това Чък караше бързо — можеше да има и трета вълна. Главната порта беше отворена. Ако беше затворена, щеше да се изкуши да опита да я разбие.

Нямаше автомобилно движение.

Отдалечи се от залива по магистралата „Камеамеа“. През ума му мина, че колкото по-далече е от Пърл Харбър, толкова по-безопасно ще е за семейството му. Тогава видя как самотният Зеро се насочва към него. Летеше ниско по протежение на магистралата; миг по-късно Чък схвана, че се е прицелил в колата. Оръдията бяха в крилете, и имаше немалка вероятност да пропуснат тясната кола; картечниците обаче бяха близо една до друга, от двете страни на кожуха на двигателя. Ако пилотът беше умен, щеше да използва тях.

Чък огледа трескаво двете страни на шосето.

Нямаше укритие — нищо освен ниви със захарна тръстика.

Започна да кара на зигзаг. Пилотът беше достатъчно разумен да не опитва да го засича. Пътят не бе широк, и ако Чък навлезеше в тръстиковата нива, колата щеше да се движи със скоростта на пешеходец. Той натисна педала на газта и разбра — колкото по-бързо караше, толкова по-голям беше шансът да не го ударят. После беше твърде късно за предпазливост. Самолетът бе толкова близо, че Чък можеше да различи кръглите черни дупки в крилете, през които стреляха оръдията. Както и предположи, пилотът започна с картечниците; куршумите вдигнаха прахоляк от пътя пред него. Чък сви наляво, към извивката, а после, вместо да продължи, свърна надясно. Пилотът оправи прицела си.

Куршумите удариха капака. Предното стъкло стана на сол. Еди изрева от болка, а една от жените отзад изпищя.

Японецът си тръгна.

Колата започна да се движи на зигзаг от само себе си. Сигурно някоя от предните гуми е била ударена. Чък се бореше с кормилото и опитваше да остане на пътя. Колата се завъртя настрани, Занесе извън настилката, заби се в нивата и спря. От двигателя се надигнаха пламъци и Чък усети миризмата на бензина. — Всички навън! — изрева той. — Преди резервоарът да е гръмнал! Отвори вратата си и изскочи навън. Отвори и задната врата — баща му изхвърча и издърпа и жена си. Чък видя как останалите излизат от другата страна. — Бягайте! — извика той, но нямаше нужда. Въпреки раняването, Еди вече търчеше с накуцване към тръстиковата нива. Уди едновременно носеше и влачеше Джоан, която явно също бе ранена. Родителите му, видимо невредими, се понесоха в полето. Той ги последва. И тримата тичаха стотина ярда, а после се проснаха на земята. За миг се възцари тишина. Звуците на самолетите се бяха превърнали в далечно бръмчене. Чък вдигна поглед и видя как мазният пушек от пристанището са издига на хиляди футове нагоре във въздуха. Над всичко това, на север се насочваха малцината останали бомбардировачи с висок таван на полета. Тогава се разнесе гръм, който го оглуши. Дори със затворени очи видя яркия блясък на експлодиралия бензин. Връхлетя го гореща вълна.

Надигна се и погледна назад. Колата гореше.

Скочи на крака:

— Мамо? Добре ли си?

— По чудо не съм ранена — спокойно произнесе тя, докато баща му й помагаше да стане. Уди огледа полето и видя останалите. Отърча до Еди, който стоеше прав, стиснал бедрото си с ръка.

— Ранен ли си?

— Боли ужасно — отвърна му Еди. — Но няма много кръв.

Успя да се усмихне.

— Мисля, че е горната част на бедрото ми, но не са засегнал жизненоважни органи.

— Ще те заведем в болницата.

В този миг Чък дочу ужасен звук.

Брат му плачеше.

Уди плачеше не като бебе, а като загубено дете — високи хлипове на пълно отчаяние.

Чък начаса разбра, че сърцето на брат му е разбито.

Изтича до него. Уди беше застанал на колене; гърдите му се вдигаха и спущаха тежко, устата му беше отворена, от очите му се лееха сълзи. Белият му ленен костюм беше покрит с кръв, но той не беше наранен. Между хълцанията простенваше:

— Не, не!

Джоан лежеше по гръб на земята пред него.

Чък веднага разбра, че е мъртва. Тялото й бе неподвижно, а очите бяха отворени и гледаха в нищото. Предната част на ярко оцветената й памучна рокля беше напоена с яркочервена артериална кръв; на места червеното потъмняваше. Чък не можеше да види раната, но предположи, че е получила куршум в рамото и че той е прерязал аксиларната й артерия. Сигурно е умряла от загуба на кръв за няколко минути.

Не знаеше какво да каже.

Останалите дойдоха и застанаха до него — мама, татко и Еди. Мама коленичи на земята до Уди и го прегърна.

— Горкото ми момче — каза тя, сякаш той беше дете.

Еди постави ръка на раменете на Чък и го прегърна дискретно. Татко коленичи до тялото. Той се протегна и хвана ръката на Уди.

Риданията на Уди леко утихнаха.

Баща му каза:

— Затвори очите й, Уди.

Ръката на сина му трепереше. Овладя я с усилие.

Протегна върховете на пръстите си към клепачите й.

После изключително нежно затвори очите й.

I

В първия ден на новата година Дейзи получи писмо от бившия си годеник, Чарли Фаркарсън. Когато го отвори, Дейзи беше сама на масата за закуска в къщата на „Мейфеър“. У дома бяха само старият иконом, който й наля кафе, и петнадесетгодишната прислужница, която й донесе препечени филийки от кухнята. Чарли не пишеше от Бъфало, а от Дъксфорд, военновъздушна база в Източна Англия. Дейзи беше чувала за това място. То се намираше близо до Кембридж, където тя се бе запознала и със съпруга си, Бой Фицхърбърт, и с мъжа, когото обичаше — Лойд Уилямс. Стана й приятно да получи новини от Чарли. Той я изостави, разбира се, и навремето тя го мразеше. Ала това бе отдавна. Сега тя се чувстваше като съвсем различен човек. През тридесет и пета тя беше богата американска наследница, госпожица Пешков. Днес беше виконтеса Абъроуен, английска благородничка. Все пак това, че Чарли мислеше за нея, й достави удоволствие. Жените винаги предпочитат мъжете да ги помнят.

Чарли беше писал с тежка писалка и черно мастило.

Почеркът му беше нестроен, буквите — едри и неравни. Дейзи прочете:

„Мили Боже“, рече си Дейзи, „явно е пораснал.“

„А, покойната му майка. Значи старата кучка е мъртва. Може би това обяснява причината.“

Имаше три ескадрили Ийгъл в Кралските военновъздушни сили. Съставени бяха от американски доброволци. Дейзи се изненада — тя не очакваше от Чарли доброволно да иде да воюва. Когато се познаваха, той се интересуваше единствено от кучета и коне. Наистина бе пораснал.

Дейзи предположи, че споменаването на съпруга й беше тактичен начин Чарли да покаже, че няма романтични намерения.

Този уикенд Бой не беше у дома, ала Дейзи прие поканата. Много й липсваше мъжка компания, подобно на повечето жени в Лондон по време на войната. Лойд беше заминал за Испания и Изчезна там. Каза, че ще бъде военен аташе в британското посолство в Мадрид. Дейзи се молеше това да е истина и работата му да е толкова безопасна, ала не вярваше. Когато го попита защо правителството праща способен и здрав млад офицер на чиновническа работа в неутрална държава, Лойд обясни колко е важно Испания да не се насърчава да мине на страната на нацистите. Но каза това с пакостлива усмивка, която говореше на Дейзи, че не бива да се оставя да я залъгват. Опасенията й бяха, че той минава през границата и работи с френската съпротива. Спохождаха я кошмари как немците залавят и измъчват Лойд. Не го беше виждала повече от година. Като че й беше ампутиран крайник — усещаше го непрестанно. Но се радваше, че ще прекара вечерта с мъж, пък бил той и нескопосният, грозноват и тромав Чарли Фаркарсън.

Чарли запази маса в ресторанта на хотел „Савой“.

Във фоайето на хотела, докато келнерът й помагаше да свали палтото от норки, към Дейзи се приближи висок, официално облечен мъж. Видя й се смътно познат. Мъжът подаде ръка и свенливо рече: — Здравей, Дейзи. Голямо удоволствие е да те срещна след толкова години.

Щом чу гласа му, Дейзи разбра, че това е Чарли.

— Божичко! Променил си се!

— Поотслабнах — призна Чарли.

— Определено.

„Четиридесет-петдесет фунта“, предположи тя. Така изглеждаше по-добре. Сега чертите му бяха по-скоро груби, а не грозни. — А ти изобщо не си се променила — продължи Чарли, докато я оглеждаше от глава до пети. Дейзи се беше постарала да се облече добре. Заради войната от години не бе купувала нищо ново, но за тази вечеря измъкна сапфирено синя копринена вечерна рокля без рамо, на Ланвин. Беше се сдобила с нея по време на последното си посещение в Париж преди избухването на войната. — След няколко месеца ще навърша двадесет и шест — каза тя. — Не вярвам, че изглеждам като на осемнадесет. Чарли сведе очи към деколтето й, изчерви се и отговори:

— Повярвай ми, така е.

Влязоха в ресторанта и се настаниха.

— Страхувах се, че няма да дойдеш — подхвърли Чарли.

— Часовникът ми спря. Извинявай за закъснението.

— Само двадесет минути. Смятах да чакам един час.

Келнерът предложи напитки.

— Това е едно от малкото места в Англия, където сервират прилично мартини — обясни Дейзи.

— Две мартинита тогава — поръча Чарли.

— За мен чисто, с маслинка.

— И за мен.

Дейзи изучаваше Чарли, заинтригувана от промяната в него. Някогашната му тромавост се бе превърнала в чаровна свенливост. Все още й беше трудно да си го представи като летец-изтребител, който сваля немските самолети. Лондонският Блиц беше свършил преди половин година и вече в небето над Южна Англия не се водеха въздушни боеве. — С какво по-точно се занимаваш? — поинтересува се тя. — Предимно летя с ескадрилата над Северна Франция. На дневна светлина.

— Какво представляват вашите операции?

— Атака на бомбардировач, ескортиран от многобройни изтребители. Основната цел е да се примамят противниковите самолети да влязат в сражение, при което ние имаме числено превъзходство. — Мразя бомбардировачите — отвърна Дейзи. — Преживях Блица.

Чарли се изненада.

— Очаквах, че би искала да дадеш на немците от собственото им лекарство. — Съвсем не — отговори Дейзи. Тя дълго беше мислила за това. — Плачех за всички невинни жени и деца, изгорени и осакатени в Лондон. Няма да ми стане по-леко, ако знам, че германските жени и деца страдат по същия начин.

— Никога не се бях замислял за това.

Поръчаха вечеря. Военновременните регулации ги ограничаваха до три блюда на цена не повече от пет шилинга. В менюто имаше специални ястия като ерзац патешко — направено от свински наденици — и месен пай, който изобщо не съдържаше месо. — Не мога да ти опиша колко ми е приятно да чуя момиче, което говори с истински американски акцент — продължи Чарли. — Англичанките ми харесват, даже излизах с една, обаче ми липсват американските гласове. — На мен също. Сега моят дом е тук. Предполагам, че няма да се върна, обаче разбирам как се чувстваш. — Съжалявам, че не можах да се запозная с виконт Абъроуен. — И той като тебе е във военновъздушните сили. Обучава пилотите. От време на време се прибира вкъщи, но не и тази седмица. Дейзи отново спеше с Бой в редките случаи, когато той се връщаше у дома. Когато го хвана с онези ужасни жени в Олдгейт, се закле да не го прави повече. Той обаче я притисна. Каза, че бойците имат нужда от утеха, когато се върнат у дома, и обеща повече да не ползва услугите на проститутки. Дейзи не му вярваше, но все пак отстъпи, дори и да нямаше желание. Казваше си, че в край на краищата се е омъжила за него, за да са заедно в добро и в зло. За съжаление, сексът с Бой вече не й доставяше удоволствие. Можеше да го прави, обаче не можеше отново да го обикне. Налагаше й се да използва лубрикант. Мъчеше се да върне старите си чувства към него — някога го възприемаше като вълнуващ млад благородник, светът бе в краката му, той беше забавен и умееше да се радва на живота. Сега си даваше сметка, че той всъщност не е такъв — беше просто един себичен и доста ограничен мъж с благородническа титла. Когато се любеха, Дейзи можеше само да си представя как Бой й предава някаква гнусна болест.

Чарли деликатно подхвана:

— Навярно не би искала да говорим за семейство Рузрок…

— Не.

— Чу ли обаче, че Джоан загина?

Дейзи бе потресена.

— Не! Как?

— В Пърл Харбър. Беше сгодена за Уди Дюър и двамата заминаха на посещение при брат му, Чък, който служеше там. Намирали се в кола, когато един Зеро, това са японските изтребители, открил огън. Джоан била убита.

— Толкова съжалявам. Горката Джоан. Горкият Уди.

Вечерята им пристигна, заедно с бутилка вино. Известно време се хранеха мълчаливо. Дейзи установи, че ерзац патешкото изобщо няма вкус на патешко. — Джоан беше една от две хиляди и четиристотинте убити в в Пърл Харбър — каза Чарли. — Загубихме осем бойни кораба и десет други. Проклетите коварни японци.

— Хората тук тайничко се радват, защото сега

Щатите влязоха във войната. Само Бог знае защо Хитлер направи глупостта да обяви война на Америка. Но британците са на мнение, че най-сетне има шанс да победят сега, когато и ние, и русите сме на тяхна страна.

— Американците са много гневни заради Пърл Харбър.

— Тук не разбират защо.

— Японците продължаваха да преговарят до последната минута — много след като са взели решението, както се оказва. Това е нечестно!

Дейзи се свъси.

— На мен ми се струва разумно. Ако в последния момент беше постигнато споразумение, те можеха да спрат нападението.

— Но те не обявиха война!

— Нима това би имало някакво значение? Очаквахме да нападнат Филипините. Пърл Харбър щеше да е изненада за нас, дори и след обявяването на война.

Чарли изумено разпери ръце.

— Защо изобщо трябваше да ни нападат?

— Ние откраднахме техните пари.

— Замразихме авоарите им.

— За тях няма разлика. Прекратихме доставките на петрол. Притиснахме ги до стената. Очакваше ги катастрофа. Какво друго можеха да направят?

— Трябваше да отстъпят и да се изтеглят от Китай.

— Да, трябваше. Обаче я си представи как Америка бива притискана от чужда държава, която й нарежда какво да прави. Би ли искал да отстъпим?

— Може би не — отговори Чарли с усмивка. —

Казах, че не си се променила. Връщам си думите назад.

— Защо?

— Ти никога не говореше по този начин. Навремето изобщо не обсъждаше политиката. — Ако не се интересуваш от политика, ще бъдеш виновен за това, което ще стане после.

— Предполагам, че всички сме научили този урок.

Поръчаха десерт. Дейзи попита:

— Какво ще стане със света, Чарли? Цяла Европа е фашистка. Германците завладяха по-голямата част от Русия. Америка е като орел със счупено крило. Понякога се радвам, че нямам деца. — Не подценявай Съединените щати. Ние сме ранени, но не и победени. Япония сега се перчи, ала ще дойде ден, когато японците горчиво ще съжаляват за Пърл Харбър.

— Надявам се да си прав.

— Освен това вече германците не получават всичко, което поискат. Не успяха да превземат Москва и сега отстъпват. Даваш ли си сметка, че битката за Москва беше първото истинско поражение за Хитлер? — Дали е поражение или просто временно отстъпление? — Каквото и да е, то е най-лошият му военен резултат. Болшевиките разбиха носовете на нацистите. Чарли беше открил за себе си вкуса на портвайна. В Лондон мъжете пиеха портвайн след оттеглянето на дамите от трапезата — досадна привичка, която Дейзи безуспешно се мъчеше да изкорени в своя дом. Двамата пиха по чаша. След мартинито и виното, портвайнът я накара да се почувства леко пияна и щастлива. Припомниха си юношеските години в Бъфало и се смяха на глупостите, които те и останалите младежи вършеха тогава. — Ти каза на всички ни, че отиваш в Лондон и ще танцуваш с краля. И го направи!

— Надявам се да завиждат.

— И още как! Дот Реншоу щеше да се пукне.

Дейзи се разсмя доволно.

— Радвам се, че отново се намерихме — рече Чарли. — Толкова те харесвам. Излязоха от ресторанта и взеха палтата си. Портиерът повика такси.

— Ще те изпратя — каза Чарли.

Докато минаваха по улица „Странд“, той прегърна Дейзи. Тя се канеше да го отблъсне, после си рече — какво пък толкова, и се сгуши в него. — Какъв глупак съм. Ще ми се да се бях оженил за теб, когато имах тази възможност. — От тебе би излязъл по-добър съпруг от Бой Фицхърбърт — отговори Дейзи. След това се досети, че така никога не би срещнала Лойд.

Забеляза, че не е разказала на Чарли нищо за него.

Когато таксито зави по нейната улица, Чарли я целуна. Приятно й беше да го прегръща и да го целува, обаче знаеше, че се чувства така заради изпития алкохол. Всъщност единственият мъж, когото искаше да целуне, беше Лойд. Въпреки това отблъсна Чарли, едва след като таксито спря. — Какво ще кажеш за едно питие за лека нощ? — попита Чарли. Дейзи за миг се изкуши да приеме. Отдавна не беше докосвала мъж. Обаче към Чарли не изпитваше истинско желание.

— Не. Съжалявам, Чарли, но обичам друг.

— Не е нужно да го правим — прошепна той. — Ако можем малко да… Дейзи отвори вратата и излезе от колата. Чувстваше се зле. Чарли рискуваше живота си за нея всеки ден, а тя му отказа дори това малко удоволствие.

— Лека нощ, Чарли, и късмет.

Преди да е размислила, затвори вратата на таксито и влезе у дома си. Качи се направо в своята стая. След няколко минути, когато вече лежеше сама в леглото, се натъжи. Беше предала двама мъже — Лойд с това, че целуна Чарли, и Чарли с това, че го отблъсна.

В неделя почти цял ден лежа с махмурлук.

В понеделник вечерта получи телефонно обаждане.

— Аз съм Ханк Бартлет — съобщи някакъв млад американец. — Приятел съм на Чарли Фаркарсън, от базата в Дъксфорд. Той ми разказа за Вас и намерих телефонния Ви номер в бележника му.

Сърцето на Дейзи спря.

— Защо се обаждате?

— Боя се, че имам лоши новини. Чарли загина днес. Свалиха го над Абвил.

— Не!

— Това беше първата му мисия с новия Спитфайър. — Разказваше ми за самолета — замаяно отвърна Дейзи.

— Рекох си, че бихте искали да знаете.

— Да. Благодаря — прошепна тя.

— Той смяташе, че няма друга като Вас.

— Наистина ли?

— Да бяхте го чули как разправя колко сте прекрасна.

— Съжалявам. Толкова съжалявам.

Не можеше да говори повече и затвори телефона.

II

Чък Дюър надзърна над рамото на лейтенант Боб Стронг, един от криптоанализаторите. Някои от тях създаваха около себе си пълен хаос, обаче Стронг беше от спретнатите. На бюрото му лежеше само лист хартия, на която той беше написал:

— Не разбирам — нервничеше Стронг. — Ако разшифроването е правилно, те са ударили йолокутауана. А това не означава нищо. Няма такава дума. Чък зяпаше шестте японски срички. Убеден беше, че те би трябвало да му говорят нещо, макар да знаеше езика съвсем повърхностно. Не можа да разбере и се върна към работата си. Атмосферата в Старата административна сграда беше мрачна. В продължение на седмици след въздушното нападение Чък и Еди гледаха подутите трупове, които изплаваха от потъналите кораби в мазните води на Пърл Харбър. През това време разузнавателните данни, които обработваха, съобщаваха за нови опустошителни атаки на японците. Само три дни след удара над Пърл Харбър, японските самолети нападнаха американската база в Лусон във Филипините и унищожиха целия запас от торпеда на Тихоокеанския флот. В същия ден в Южнокитайско море те потопиха два британски бойни кораба —Репълс и Принц Уелски, като по този начин оставиха британците съвършено безпомощни в Далечния Изток. Сякаш нищо не бе в състояние да ги спре. Лошите новини не секваха. През първите месеци на новата година Япония разгроми американските войски във Филипините и победи британците в Хонг Конг, Сингапур и Рангун, столицата на Бирма. Много от топонимите бяха непознати дори за моряци като Чък и Еди. За американските граждани те звучаха като имена на далечни планети от фантастичен роман: Гуам, Уейк, Батаан. Ала Всеки знаеше какво е оттегляне, отстъпление и предаване. Чък беше замаян. Нима Япония наистина можеше да победи Америка? Направо не можеше да повярва. До месец май японците постигнаха каквото искаха — империя, от която получаваха каучук, калай и най-важното, петрол. Прокрадваха се сведения, че те управляват тази империя с жестокост, от която и Сталин би се изчервил. Но пред тях имаше едно препятствие. Това беше американският военноморски флот. Самата мисъл за флота изпълваше Чък с гордост. Японците се бяха надявали да унищожат Пърл Харбър напълно и така да установят контрол над Тихия океан, обаче не успяха. Американските самолетоносачи и тежките крайцери оцеляха. Разузнаването подсказваше, че японците са бесни, задето американците отказаха да легнат и да умрат. Щетите от нападението над Пърл Харбър оставиха Америка с по-малко хора и въоръжение, ала американците предпочетоха да не бягат и да не се крият. Те започнаха нападения над японските кораби, които не нанасяха големи вреди, но повдигнаха духа на Америка и оставиха у японците ясното усещане, че още не са победители. После, на двадесет и пети април, бомбардировачи, които излетяха от американски самолетоносачи, удариха центъра на Токио и жестоко накърниха гордостта на японските военни. Празненствата в Хавай по този повод бяха нечувани. Чък и Еди здравата се напиха. Но предстоеше реванш. Всички хора, с които Чък разговаряше в Старата административна сграда, казваха, че Япония ще нанесе мощен удар в началото на лятото с цел да примами американския флот в едно последно сражение. Японците се надяваха, че несъмненото превъзходство на техния флот ще се окаже решаващо и ще унищожат целия американски Тихоокеански флот. На американците им оставаше само да са по-подготвени, да имат по-добро разузнаване и да действат по-бързо и поумно. През тези месеци в Станция ХИПО работеха денонощно по разбиването на ДжейЕн-25-бе, новия код на Имперските военноморски сили. До началото на май имаха известен напредък. Американският флот разполагаше с подслушвателни станции по целия Тихоокеански хребет, от Сиатъл до Австралия. В тези станции мъжете, известни като Бандата на покрива, седяха със слушалки на главите пред приемниците и слушаха японския радиообмен. Сканираха вълните и записваха в бележниците си какво чуват. Съобщенията бяха в морзовия код, обаче точките и тиретата на морските сигнали бяха преобразувани в петцифрени групи, всяка от които представляваше буква, дума или фраза от кодовата книга. Привидно случайните числа се предаваха по обезопасена линия до телетипа в мазето на Старата административна сграда. Следваше трудната част — разбиването на кода. Винаги започваха от малките неща. Обикновено всяко съобщение завършваше с думата оуари, ще рече „край“. Криптоанализаторите търсеха на други места в даденото съобщение същата група цифри и пишеха над нея „КРАЙ?“ Японците им помогнаха, като допуснаха нетипична небрежност. Доставката на кодовите книги за ДжейЕн-25-бе до някои отдалечени части на японската армия се забави. По тази причина в продължение на няколко съдбоносни седмици японското командване изпращаше някои съобщения и в двата кода. Тъй като американците до голяма степен бяха разбили стария код, те можеха да съпоставят дешифрираното съобщение с новия код и така да разберат значението на петцифрените поредици. Така известно време те напредваха доста бързо. Първоначалният състав от осем криптоанализатори след Пърл Харбър беше попълнен с неколцина музиканти от оркестъра на потопения боен кораб Калифорния. По никому неизвестни причини музикантите бяха добри в декодирането. Всеки сигнал се съхраняваше и всяка дешифровка се завеждаше в архива. Сравняването помежду им беше от огромно значение за работата. Някой анализатор можеше да изиска всички сигнали от даден ден или всички сигнали, пратени до даден кораб, или всички сигнали, в които се споменаваше Хавай. Чък и останалите чиновници създаваха все по-сложни системи за индексиране, с чиято помощ да предоставят на анализаторите необходимото. Отделът предвиди, че в първата седмица на месец май японците ще атакуват Порт Морзби, базата на Съюзниците в Папуа. Оказаха се прави и американският флот пресрещна нападателите в Коралово море. И двете страни претендираха за победата, но все пак японците не успяха да превземат Порт Морзби. А адмирал Нимиц, главнокомандващият на Тихоокеанския флот, започва да се доверява на своите дешифровчици. Японците не ползваха истинските имена на местата в Тихия океан. Всяко важно място имаше обозначение от две букви — всъщност, две кани от японската азбука, макар че дешифровчиците обикновено ползваха еквивалентите им на латиница. Хората в мазето се мъчеха да разгадаят значението на всяка от тези двойки кани. Напредваха бавно — МО беше Порт Морзби, АХ беше Оаху, но много си оставаха неизвестни. През май бързо се натрупаха данни за очаквано японско нападение над място, обозначено като АФ. Най-вероятно това означаваше Мидуей, атол в западния край на дългата хиляда и петстотин мили верига острови, която почва от Хавай. Мидуей бе по средата на пътя между Лос Анджелис и Токио. Разбира се, предположението не беше достатъчно. Предвид численото превъзходство на японския флот, адмирал Нимиц трябваше да знае. Ден след ден колегите на Чък изграждаха застрашителна картина на японския боен план. На самолетоносачите се доставяха нови самолети. На корабите се качи „окупационна армия“ — японците планираха да задържат завладяното. Явно предстоеше нещо голямо. Но къде щяха да ударят? Екипът в мазето особено се гордееше с декодирането на сигнал от японския флот до Токио, който гласеше „Спешна доставка на маркуч за гориво“. Бяха доволни от специализирания език и преди всичко от това, че сигналът предполагаше предстоящ далечен маньовър в открито море. Но американското главно командване беше на мнение, че противникът ще нападне Хавай, а армията се боеше от инвазия на западния бряг на Съединените щати. Екипът в Хавай пък имаше притеснителното подозрение, че може би става дума за остров Джонстън на хиляда мили южно от Мидуей, където имаше самолетна писта.

Налагаше се да са напълно сигурни.

Чък имаше някаква представа как може да се постигне това, обаче се колебаеше да прави предложения. Криптоанализаторите бяха толкова умни, докато той не беше. Никога не се беше справял добре в училище. В трети клас един съученик му измисли прякора Чъки Тиквата. Чък се беше разплакал, а това гарантираше, че прякорът ще остане. Все още се смяташе за Чъки Тиквата. По обед двамата с Еди си взеха кафе и сандвичи от лавката и седнаха на дока, загледани в пристанището. То се връщаше към нормалната си работа. Повечето петрол беше изчезнал и някой отломки бяха разчистени. Докато Чък и Еди се хранеха, край Хоспитъл Пойнт мина повреден самолетоносач. Бавно влезе в пристанището, оставяйки подире си петролна следа, която се провлече далеч в морето. Чък разпозна самолетоносача Йорктаун. Корпусът му бе почернял от сажди, а на палубата за самолетите зееше грамадна дупка, навярно от попадение на японска бомба при сражението в Коралово море. От пристанището прозвучаха сирени и свирки, които поздравяваха приближаващия кораб. Събраха се влекачите, които да го вкарат през отворените вече врати на сух док №1. — Чувам, че има нужда от тримесечни поправки — рече Еди. Той работеше в същата сграда като Чък, обаче във военноморското разузнаване на горния етаж, така че знаеше повече клюки. — Въпреки това ще отплава след три дни.

— И как ще успеят?

— Вече са започнали. Главният инженер излетя да посрещне кораба и сега е на борда със своя екип. Пък и я погледни какво става в сухия док. Чък видя, че там вече гъмжи от хора и техника. Не можеше да преброи заваръчните машини на кея. — Все едно — продължи Еди. — Само ще го позакърпят. Ще оправят дока, ще се погрижат да може да отплава, а останалото ще чака. Нещо, свързано с името на самолетоносача, не даваше мира на Чък. Не можеше да се отърве от неприятното усещане. Какво означаваше Йорктаун? Обсадата на този град бе последното важно сражение във Войната за независимост. Имаше ли това някакво значение?

Капитан Вандърмиър мина край тях и подхвърли:

— Хайде, женчовци, връщайте се на работа.

Еди промърмори:

— Тия дни смятам да го опердаша.

— След войната, Еди — рече Чък.

Когато се върна в мазето и съгледа Боб Стронг, Чък осъзна, че е решил проблема му. Надзърна над рамото на анализатора и видя същия лист със същите шест срички на японски:

Тактично се постара да изглежда, че самият Стронг е решил въпроса:

— Капитане, та Вие сте открили какво е!

— Така ли? — разсеяно отвърна Стронг.

— Името е на английски и японците го предават фонетично.

— Нима Йолокутауана е английско име?

— Тъй вярно. Така японците произнасят Йорктаун.

— Моля? — недоумяваше Стронг.

В един ужасен миг Чъки Тиквата се запита дали не е схванал всичко погрешно.

И тогава Стронг възкликна:

— Боже мой! Прав сте! Йолокутауана е Йорктаун с японско произношение.

Доволно се разсмя и додаде с възторжен глас:

— Благодаря! Отлична работа!

Чък се поколеба. Имаше още една идея. Трябваше ли да каже на капитана какво му се върти в ума? Не беше негова работа да разбива кодове. Но Америка беше на косъм от разгрома. Може би той не трябваше да пропуска възможността.

— Може ли да направя още едно предложение?

— Стреляйте.

— Става дума за обозначението АФ. Имаме нужда от категорично потвърждение, че това е Мидуей, нали?

— Аха.

— Не можем ли да пуснем някакво съобщение за Мидуей — такова, каквото японците да се принудят да препредадат кодирано? И тогава, щом прехванем техния сигнал, ще узнаем как са кодирали това име.

Стронг се поумисли.

— Може. Сигурно ще се наложи да пратим съобщението си без код, за да сме сигурни, че ще разберат. — Можем. Трябва да е нещо не дотам секретно от рода на „На Мидуей има взрив на венерическите заболявания, пратете лекарства“. — И защо им е притрябвало на японците да излъчват това? — Добре де, нека е нещо военно, но не строго секретно. Нещо за времето например.

— Сега и метеорологичните прогнози са секретни.

Анализаторът от съседното бюро се включи:

— Какво ще кажете за недостиг на вода? Японците планират окупация на острова, значи това ще е важно за тях. — По дяволите, ще свърши работа — развълнува се Стронг. — Да речем, от Мидуей съобщават на Хавай — без кодиране — че инсталацията за обезсоляване на водата е повредена. — А Хавай отговаря, че праща баржа с вода — додаде Чък. — Японците ще се погрижат да излъчат това, ако планират да ударят Мидуей. Ще им се наложи да планират собствените си доставки на прясна вода там. — И ще кодират съобщението, за да не надушим намеренията им за Мидуей.

Стронг се изправи и покани Чък:

— Елате с мен. Да изложим идеята на шефа и да видим какво мисли той.

Предаването бе излъчено същия ден.

На другия ден японците съобщиха за недостиг на вода на АФ. Целта им беше Мидуей.

Адмирал Нимиц се зае да им заложи клопка.

III

Същата вечер, докато повече от хиляда работници пъплеха по повредения самолетоносач Йорктаун и го поправяха на светлината на прожектори, Чък и Еди отидоха в Околожката, бар на една тъмна уличка в Хонолулу. Както винаги барът беше претъпкан с моряци и местни. Почти всички посетители бяха мъже, но имаше и няколко двойки медицински сестри. Чък и Еди харесваха бара, понеже другите мъже бяха като тях. Лесбийките пък го харесваха, понеже останалите гости не ги закачаха. Разбира се, нямаше нищо явно. За хомосексуални действия човек можеше да се прости с флота и да се озове в затвора. Въпреки това, мястото си го биваше. Водачът на оркестъра носеше грим, хавайската певица беше толкова убедителна в роклята си, че някои гости не разбираха, че е мъж. Съдържателят беше толкова мъжествен, колкото е истинска тридоларовата банкнота. Мъжете можеха да танцуват заедно и да поръчват вермут, без никой да им се подиграва. След смъртта на Джоан Чък заобича Еди още повече. Той, естествено, знаеше на теория, че Еди може да загине, но тази опасност никога не му се беше струвала истинска. Ала след нападението над Пърл Харбър не минаваше ден, без Чък да си представи красивото момиче, което лежи на земята, обляно в кръв, и сломения Уди, който плаче край нея. Можеше и Чък да коленичи до тялото на Еди, обзет от същата непоносима мъка. На седми декември Чък и Еди надиграха смъртта, но сега страната беше във война и човешкият живот стана евтин. Всеки ден с другия се превърна в скъпоценност, защото можеше и да е последен. Чък се беше облегнал на бара с бира в ръка, а Еди седеше на високо столче. Веселеше ги пилотът Тревър Паксман — Трикси — който разказваше как пробвал да прави секс с момиче. — Ужасих се! Мислех, че там долу ще е хубаво и сладко. Като момичетата на картините. Оказа се, че тя има повече косми от мене!

Последва бурен смях.

— Приличаше на горила!

В този момент Чък съгледа масивната фигура на капитан Вандърмиър, който влизаше в бара. Малцина офицери ходеха в баровете за войници. Не беше забранено — просто беше неразумно и неподходящо. Все едно да влезеш с кални ботуши в Риц-Карлтън. Еди се обърна с гръб с надеждата Вандърмиър да не ги забележи. Нямаха този късмет. Вандърмиър дойде право при тях с думите:

— Добре, добре, всички момиченца са тук, а?

Трикси се извърна и потъна в навалицата.

— Къде изчезна тоя? — поинтересува се Вандърмиър. Вече беше пил доста и заваляше думите. Чък забеляза как лицето на Еди потъмнява и официално се обърна към Вандърмиър: — Добър вечер, капитане, мога ли да Ви почерпя с една бира?

— Скоч с лед.

Чък му поръча. Вандърмиър отпи и рече:

— Та така. Чувам, че веселбата тук е отзад, нали?

Погледна Еди.

— Нямам представа — хладно отвърна Еди.

— Ау, я стига. Неофициално.

И потупа Еди по коляното.

Еди рязко се изправи и отблъсна столчето.

— Не ме докосвайте.

— Спокойно, Еди — намеси се Чък.

— Няма точка в устава, която да казва, че съм длъжен да понасям тоя дърт педал!

— Как ме нарече? — пиянски изломоти Вандърмиър.

— Ако пак ме пипне, кълна се, че ще му отнеса главата — заяви Еди. — Господин капитан — обади се Чък — знам много по-добро заведение от това. Искате ли да идете там?

— Какво? — обърка се Вандърмиър.

Чък импровизира:

— По-малко, по-тихо — като това, обаче по-интимно. Разбирате ли ме? — Звучи добре! — откликна капитанът и пресуши чашата. Чък хвана Вандърмиър за дясната ръка и направи знак на Еди да го хване за лявата. Изведоха пияния капитан навън. За щастие, в сумрака на уличката чакаше такси. Чък отвори вратата на колата.

В този миг Вандърмиър целуна Еди.

Капитанът го обхвана с ръце, притисна устните си до неговите и каза:

— Обичам те.

Сърцето на Чък се изпълни със страх. Тази работа не можеше да свърши добре. Еди здраво удари Вандърмиър в стомаха. Капитанът изръмжа и зина за въздух. Еди го удари отново, този път в лицето. Чък застана между тях. Преди Вандърмиър да успее да падне, Чък го набута на задната седалка на таксито. Наведе се през прозореца и даде на шофьора банкнота от десет долара. — Закарайте го вкъщи и задръжте рестото — заръча той.

Таксито тръгна.

Чък изгледа Еди.

— Ох, момче. Сега я загазихме.

IV

Но срещу Еди Пари не беше повдигнато обвинение, че е нападнал офицер. Капитан Вандърмиър се появи на другата сутрин в Старата административна сграда с насинено око, но не повдигна обвинение. Чък предположи, че кариерата на капитана би се съсипала, ако признае, че се е сбил в Околожката. Всички обаче обсъждаха синината. Боб Стронг каза: — Вандърмиър твърди, че се подхлъзнал на локвичка масло в гаража и се праснал в косачката. Мене ако питате, жена му го е пердашила. Виждали ли сте я? Прилича на Джак Демпси. В същия ден криптоанализаторите от подземието съобщиха на адмирал Нимиц, че японците ще нападнат Мидуей на четвърти юни. Още по-конкретно — японските сили щяха да се намират на сто седемдесет и пет мили северно от атола в седем часа сутринта.

Бяха почти толкова уверени, колкото звучаха.

Еди беше мрачен.

— Какво можем да направим? — реторично попита той, докато обядваха заедно с Чък. И той работеше във военноморско разузнаване и имаше представа за силата на японците, както я показваха дешифровчиците. — Японците имат двеста кораба на вода — практическия целият им флот. А колко имаме ние? Тридесет и пет!

Чък не беше толкова песимистичен.

— Ударната им сила обаче е само четвърт от общата им численост. Останалото са окупационните части, диверсионните поделения и резервът. — Е, и? Четвърт от тяхната сила все още е повече от целия ни Тихоокеански флот! — В действителност, ударните сили на японците разполагат само с четири самолетоносача. — Но ние имаме само три — Еди насочи сандвича си с шунка към опушения самолетоносач в сухия док, полазен от работниците. — Един от тях е и разнебитеният Йорктаун. — Добре де, ние знаем, че те идват, а те не знаят, че ние ги очакваме. — Надявам се това да е толкова важно, колкото се струва на Нимиц.

— И аз.

Чък се върна в мазето и му съобщиха, че повече не работи тук. Беше преназначен на Йорктаун. — Вандърмиър ме наказва по този начин — просълзено рече Еди същата вечер. — Смята, че ще загинеш. — Не бъди песимист — ободри го Чък. — Може и да спечелим войната. Няколко дни преди атаката японците въведоха нови шифри. Хората в мазето въздъхнаха тежко и отново започнаха от нулата, но преди битката предоставиха малко разузнавателна информация. Нимиц трябваше да се оправя с наличното и да се надява че японците няма да променят целия план в последната минута. Те очакваха да превземат Мидуей с изненада и да преодолеят отбраната му с лекота. Надяваха се, че тогава американците ще атакуват с пълните си сили, за да си възвърнат атола. В този момент щеше да удари японският резервен флот и да помете целия американски флот. Япония щеше да владее Пасифика.

А САЩ щяха да молят за преговори.

Нимиц планираше да унищожи плана в зародиш, като направи засада на ударната сила, преди да успее да превземе Мидуей.

Чък беше част от засадата.

Събра си багажа, целуна Еди за сбогом и двамата отидоха до доковете.

Натъкнаха се на Вандърмиър.

— Нямаше време да се ремонтират херметическите отделения — заяви той. — Торпилират ли кораба, ще отиде на дъното като оловен ковчег.

Чък постави ръка на рамото на Еди и попита:

— Как е окото Ви, господин капитан?

Устата на Вандърмиър се сви злобно:

— Късмет, педал такъв.

И той отмина.

Чък стисна ръката на Еди и се качи на борда.

Веднага забрави за Вандърмиър, понеже най-после желанието му се изпълни — плаваше с кораб, и то с един от най-големите, построявани някога. Йорктаун беше флагманът на самолетоносачите. Беше по-дълъг от две футболни игрища, а екипажът беше над две хиляди души. Носеше деветдесет самолета — старите торпедоносци Дъглас Девастейтър със сгъваеми криле; по-новите пикиращи бомбардировачи Дъглас Донтлес; изтребителите Груман Уайлдкет, които да ескортират бомбардировачите. Почти всичко беше разположено отдолу, с изключение на острова, стърчащ на тридесет фута над самолетната площадка. На него се намираше командният и комуникационен център на кораба — с мостика, с радиорубката точно под него, картотеката с картите и стаичката на дежурната смяна авиатори. Зад тях беше огромният комин с три фунии в редичка. Някои от работниците още бяха на борда и си довършваха работата, когато корабът излезе от сухия док и отплава от Пърл Харбър. Чък трепереше от тътена на огромните двигатели, когато влязоха в открито море. Когато достигнаха дълбоките води и започнаха да се люлеят нагоре-надолу върху вълните на Тихия океан, струваше му се, че танцува. Назначиха го в радиорубката — разумно решение, при което можеше да е от полза опитът му в работата с кодирани съобщения. Самолетоносачът вървеше към уреченото място североизточно от Мидуей; заварените му кръпки скърцаха като нови обуща. Корабът имаше автомат за газирана вода — наричаха го Гедънк — където човек можеше да си вземе и прясно приготвен сладолед. Още първия следобед там Чък се натъкна на Трикси Паксман, когото видя за последно в Околожката. Зарадва се, че има приятел на борда. На трети юни, сряда — денят преди атаката — излязъл на разузнаване западно от Мидуей хидроплан забеляза конвой японски транспортни съдове. Вероятно превозваха окупационните части, които да завземат атола след битката. Новината бе предадена до всички американски кораби; в радиорубката на Йорктаун Чък бе един от първите, които я узнаха. Това беше сериозно доказателство, че приятелите му в мазето са били прави.

Чък се почувства облекчен. Даде си сметка, че е иронично — нямаше да е изложен на такава опасност, ако те бяха сбъркали и японците се намираха някъде другаде.

Служеше във флота от година и половина, но досега не беше влизал в бой. Набързо ремонтираният Йорктаун щеше да бъде мишена за японските торпеда и бомби. Корабът се движеше към хората, които щяха да направят всичко по силите си да го потопят, а заедно с него и Чък. Усещането беше странно. През повечето време беше странно спокоен, но от време на време го обземаше желанието да скочи от борда и да заплува обратно към Хаваите. Същата нощ писа на родителите си. Ако загинеше утре, и той, и писмото вероятно щяха да потънат с кораба, но все пак го написа. Не каза нищо по въпроса защо са го назначили на Йорктаун. През ума му мина да признае, че е хомосексуалист, но бързо се отказа. Каза, че ги обича и че е благодарен за всичко, което са сторили за него. Написа: „Ако загина в бой за една демократична страна срещу жестока военна диктатура, животът ми няма да е бил пропилян“. Когато го прочете отново, му прозвуча малко надуто, но го остави. Нощта бе кратка. Вдигнаха летците за закуска в един и половина след полунощ. Чък отиде да пожелае късмет на Трикси Паксман. Като компенсация за ранното ставане летците ядяха пържола и яйца. Самолетите им бяха вдигнати от подпалубните хангари с огромните елеватори на кораба; после ги закараха ръчно на местата им на палубата, за да ги заредят с гориво и муниции. Неколцина пилоти излетяха в търсене на неприятеля. Останалите седяха в летателни костюми в стаята и чакаха за новини. Чък застъпи на смяна в радиорубката. Точно преди шест сутринта получи сигнал от разузнавателен хидроплан:

Минути по-късно получи частично съобщение:

Започна се.

При получаването на пълното съобщение след минута японската ударна сила бе разположена почти точно там, където бяха предположили криптоанализаторите. Чък изпита гордост и страх. Трите американски самолетоносача —Йорктаун, Ентърпрайз и Хорнет — поеха курс, който щеше да постави самолетите им в положение да нанасят удари по японските кораби.

На мостика стоеше дългоносият адмирал Франк Флечър, петдесет и седем годишен ветеран, декориран е Кръста за храброст на флота по време на Първата световна война. Докато носеше съобщение за мостика, Чък го чу да казва:

— Все още не сме видели японски самолет. Това означава, че японците още не знаят, че сме тук. Чък беше наясно, че това е единственото преимущество на американците — предимството на по-добрата разузнавателна информация.

Японците несъмнено се надяваха да сварят Мидуей неподготвен — повторение на сценария с Пърл Харбър — но благодарение на криптоанализаторите това нямаше да се случи. Американските самолети на Мидуей не бяха неподвижни мишени, паркирани на пистите. При появата на японските бомбардировачи всичките щяха да са във въздуха и да търсят битка.

Офицерите и матросите в радиорубката на Йорктаун напрегнато слушаха пропукващия трафик на съобщенията от Мидуей и от японските кораби; нямаше съмнение, че над малкия атол се води жесток въздушен бой, но не знаеха кой побеждава. Скоро след това американските самолети от Мидуей нападнала неприятеля и атакуваха японските самолетоносачи. Доколкото Чък можеше да го разбере, и в двете битки зенитната артилерия надделяваше. Базата в Мидуей пострада леко, а повечето хвърлени срещу японския флот торпеда не уцелиха; и в двата сблъсъка много самолети бяха свалени. Резултатът изглеждаше равен, но това притесняваше Чък, понеже японските резерви бяха повече. Точно преди седем часа Йорктаун, Ентърпрайз и Хорнет завиха на югоизток. Курсът ги отдалечаваше от неприятеля, но самолетите им трябваше да излитат по посока на югоизточния вятър. Всяко ъгълче на огромния Йорктаун се тресеше от гърма на самолетите, докато двигателите им развиваха пълна мощност. Те се понасяха по палубата и излитаха във въздуха. Чък забеляза как Уайлдкет постоянно издига повече дясното си крило и поднася наляво, докато ускорява по палубата — пилотите много се оплакваха от тази особеност. Към осем и половина трите самолетоносача бяха изпратили сто петдесет и пет американски самолета срещу японската ударна сила. Първите пристигнаха в обозначената зона точно навреме — когато японците презареждаха с гориво и муниции завърналите се от Мидуей свои самолети. Палубите бяха претъпкани със сандъци с муниции, омотани от горивни шлангове — всичкото готово да гръмне веднага. Щеше да бъде касапница.

Само че не се получи.

Почти всички американски самолети от първата вълна бяха унищожени. Девастейтър бяха остарели машини. Ескортиралите ги Уайлдкет бяха по-добри, но не можеха да се сравняват с бързия и маневрен японски Зеро. Оцелелите самолети не можаха да хвърлят бомбите си, понеже бяха унищожени от зенитния огън от самолетоносачите. Хвърлянето на бомба от движещ се самолет по движещ се кораб; или хвърлянето на торпедо там, където ще удари кораба, беше извънредно трудно, особено за пилот, подложен на обстрел и отгоре, и отдолу.

Повечето от летците загинаха при нападението.

Никой от тях не улучи.

Нито една американска бомба или торпедо не попадна в целта. Първите три вълни самолети — по една от всеки американски самолетоносач — не причиниха никакви щети на японците. Мунициите на палубите им не експлодираха, а горивните маркучи не се възпламениха. Не понесоха загуби.

Чък се отчая, докато слушаше радиото.

Още веднъж оцени гениалността на атаката срещу Пърл Харбър отпреди седем месеца. Американските кораби бяха на котва, стататични мишени, наблъскани един до друг и сравнително лесни за уцелване. Изтребителите, които можеха да ги защитят, бяха унищожени на летищата. А когато американците бяха въоръжили и разположили зенитната си артилерия, нападението беше почти приключило. Тази битка обаче продължаваше и не всички американски самолети бяха достигнали обозначеното място. Чък чу някакъв офицер от авиацията на Ентърпрайз да вика: „Атакувай, атакувай!“, и лаконичния отговор на пилота: „Прието, щом успея да намеря копелетата“. Добрите новини — японският командващ все още не беше изпратил авиация срещу американските кораби. Придържаше се към плана си и беше съсредоточен върху Мидуей. Може би беше съобразил, че е атакуван от самолетоносачи, но вероятно не беше сигурен в местоположението на американските кораби. Въпреки горното предимство американците не побеждаваха. После обстановката се промени. Ескадра от тридесет и седем пикиращи бомбардировачи Донтлес забеляза японците. Охраняващите корабите Зеро бяха слезли почти на морското равнище в битката си с предишните нападатели. Бомбардировачите се оказаха над изтребителите и можеха да се спуснат върху тях откъм страната на слънцето. Минути по-късно още осемнадесет Донтлес от Йорктаун достигнаха зоната. Трикси беше един от пилотите. Радиото избухна от оживени приказки. Чък затвори очи и се съсредоточи — опитваше да осмисли изкривените звуци. Не можеше да разпознае гласа на Трикси. И тогава, като фон на разговорите, той долови типичния звук на пикиращите бомбардировачи. Атаката започна. Изведнъж — за пръв път — пилотите завикаха триумфално.

— Ударих те, копеленце!

— Мамка му, усетих как избухна!

— На ви, мръсници такива!

— В десятката!

— Виж как корабът гори!

Мъжете в радиорубката крещяха диво, но не бяха сигурни какво става. Приключи за няколко минути, но измина доста време, докато се получи ясен доклад. Пилотите направо не можеха да говорят членоразделно от радост заради победата. Постепенно картината се изясни — те се успокоиха и се насочиха обратно към корабите си.

Сред оцелелите беше и Трикси Паксман.

Повечето от бомбите им не бяха улучили — както и предишния път — но имаше десетина преки попадения с ужасяващи щети. Три от огромните японски самолетоносачи горяха неудържимо —Кага, Сорю и флагманът Акаги. Само един беше останал на неприятеля — Хирю. — Три от четири! — възторжено рече Чък. — И те все още не са доближили корабите ни!

Това скоро се промени.

Адмирал Флечър изпрати десет самолета Донтлес, за да търсят оцелелия японски самолетоносач. Само че радарът на Йорктаун засече приближаващи се самолети в полет на петдесет мили вероятно от Хирю. По обяд Флечър изпрати дванадесет машини Уайлдкет, за да пресрещнат нападателите. Останалите самолети също бяха вдигнати в полет, за да не бъдат уязвими при атаката. Едновременно с това, горивните проводи на Йорктаун бяха запълнени с въглероден двуокис като предпазна мярка против пожар. Нападателите бяха четиринадесет самолета Вал — пикиращи бомбардировачи Аичи Д3А и ескортиращите ги изтребители Зеро. „Ето го“, помисли си Чък — „първото ми сражение.“ Искаше да избяга. Преглътна трудно. Преди самолетите да се видят, артилеристите на Йорктаун откриха огън. Корабът имаше четири двойки големи зенитни оръдия с цеви пет инча в диаметър; те можеха да изпращат снарядите си на няколко мили. Артилерийските офицери изчислиха положението на японците с помощта на радара и изпратиха по посока на приближаващите самолети залп от гигантски петдесет и четири фунтови снаряди; взривателните им механизми бяха нагласени да произведат експлозия в момента, когато целта бъде достигната. Уайлдкет се издигнаха над нападателите и според съобщенията на пилотите свалиха шест бомбардировача и три изтребителя. Чък изтича до флагманския мостик със съобщението, че останалите от японците пикират. Адмирал Флечър произнесе хладно. — Е, сложил съм си каската — нищо повече не мога да направя. Чък погледна през прозореца и видя как пикиращите самолети с вой се спускат срещу него от небето под толкова остър ъгъл, че направо падаха. Удържа се да не се просне на пода. Корабът внезапно зави наляво. Струваше си да се опита всичко, което може да отклони вражеската авиация от курса й. Палубата на Йорктаун имаше и четири „чикагски пиана“ — по-малки четирицевни зенитни оръдия с малък обсег. Те откриха огън; същото направиха и оръдията на крайцерския ескорт на самолетоносача. Докато Чък гледаше напред от мостика, ужасен и неспособен да направи каквото и да е, за да се защити, един от артилеристите на палубата улучи самолет Вал. Самолетът сякаш се счупи на три парчета. Две паднаха в морето, а третото се удари в кораба. Тогава избухна още един Вал. Чък извика радостно.

Оставаха още пет.

Йорктаун внезапно зави дясно на борд.

Японците не обърнаха внимание на смъртоносния огън на палубните оръдия и продължиха след кораба. Когато се доближиха още повече, откриха огън с картечниците по пътеките от двете страни на палубата. Оръдията на Йорктаун изпълняваха смъртоносна симфония — ниските звуци на петинчовите цеви, средните на чикагските пиана; картечниците тракаха припряно.

Чък видя първата бомба.

Много японски бомби бяха със забавено детониране. Вместо да експлодират при удара, те го правеха секунда или две по-късно. Идеята беше да пробият палубата, да гръмнат във вътрешността на кораба и да причинят максимални щети. Бомбата обаче се затъркаля по палубата на Йорктаун. Чък гледаше, хипнотизиран от ужас. За миг изглеждаше, че сякаш няма да направи нищо. После избухна с гърмеж и пламък. Двете чикагски пиана в близост до мястото бяха унищожени веднага. На палубата и по кулите се появиха малки огньове. За изненада на Чък, хората около него останаха спокойни, като че ли присъстваха на военна игра в някоя зала за съвещания. Адмирал Флечър издаваше заповеди дори и когато се олюляваше на нестабилната палуба на мостика. Секунди след това аварийните екипи търчаха по палубата с противопожарни маркучи; санитарите прибираха ранените и ги сваляха по стръмните стълбища до превързочните пунктове. Нямаше големи пожари — въглеродният двуокис в шланговете не го позволи. На палубата нямаше и натоварени с бомби самолети, които да експлодират. Миг след това още един Вал се спусна срещу Йорктаун и бомбата му удари комина. Експлозията разлюля огромния кораб. От отверстията избълва огромно кълбо мазен черен пушек. Чък си даде сметка, че бомбата трябва да е повредила двигателите, понеже корабът веднага забави ход. Повече бомби пропуснаха целите си, паднаха в морето и образуваха гейзери; водата от тях плисваше на палубата и се смесваше с кръвта на ранените. Йорктаун спря. Когато осакатеният кораб застина във водата японците му нанесоха трети удар — бомба проникна през предния елеватор и се взриви някъде долу. Тогава изведнъж всичко свърши и оцелелите японски самолети се издигнаха в яркосиньото небе на Пасифика.

„Още съм жив“ — помисли си Чък.

Корабът не беше загубен. Пожарните команди се захванаха за работа още преди японците да се изгубят от поглед. Инженерите долу в машинното заявиха, че могат да задействат котлите до един час. Ремонтните екипи затвориха дупката на палубата с чамови дъски. Радиоустройствата обаче бяха унищожени и адмирал Флечър оглуша и ослепя. Заедно с щаба си се прехвърли на крайцера Астория и предаде тактическото командване на Спруанс на Ентърпрайз.

Чък си прошепна тихичко:

— Майната ти, Вандърмиър — останах жив.

Каза го твърде рано.

Двигателите оживяха. Вече под командата на капитан Бъкмайстър Йорктаун отново захвана да пори вълните на Тихия океан. Някои от самолетите вече се бяха преместили на Ентърпрайз, но други още летяха, тъй че корабът се обърна по посока на вятъра; самолетите започнаха да кацат и да презареждат. Понеже нямаха работещо радио, Чък и колегите му се превърнаха в семафорна команда — разменяха сигнали с останалите кораби чрез старомодните флагчета. В два и половина радарът на ескортиращия крайцер показа нисколетящи самолети от запад — вероятно нападение от Хирю. Крайцерът предаде съобщението на самолетоносача. Бъкмайстър изпрати дванадесет Уайлдкет, за да ги пресрещнат. Сигурно не бяха успели да спрат нападението — появиха се десет бомбардировача-торпедоносци. Те леко докосваха вълните и се насочиха право към Йорктаун. Цък можеше ясно да различи самолетите —Накаджима Б5Н, наричани от американците „Кейт“. Всеки носеше окачено под фюзелажа торпедо — то бе дълго почти колкото половината самолет. Четирите тежки ескортиращи крайцера засипаха със снаряди морето около самолетоносача и издигнаха завеса от разпенена вода, но японските пилоти не се плашеха толкова лесно и прелетяха точно през нея. Чък видя как първият самолет пуска торпедото си. Дългата бомба плясна във водата и се насочи към Йорктаун. Самолетът прелетя толкова близо покрай тях, че Чък видя лицето на пилота. Носеше превръзка в бяло и червено освен авиаторския си шлем. Триумфиращо размаха юмрук към моряците на палубата. После изчезна. Профучаха още самолети. Торпедата бяха бавни и понякога корабите успяваха да им се измъкнат, но осакатеният Йорктаун беше твърде тромав, за да се движи на зигзаг. Чу се страхотен трясък и корабът се разтърси — торпедата бяха няколко пъти по-мощни от обикновените бомби. На Чък му се стори, че е била ударена кърмата от лявата страна. Веднага последва друга експлозия — всъщност тя разтърси кораба и събори половината екипаж на палубата. Веднага след това мощните двигатели спряха. И сега аварийните екипи заработиха преди нападателите да са се отдалечили. Този път обаче хората не можеха да насмогнат. Чък отиде при екипите на помпите и видя, че стоманеният корпус на кораба е разкъсан като отворена консервена кутия. През дупката навлизаше ниагарски водопад от морска вода. Само след минути Чък усети, че палубата се е наклонила. Йорктаун се накренваше наляво. Помпите не можеха да се справят с покачването на водата — предимно защото херметичните отделения бяха повредени в Коралово море и не бяха поправени при бързите ремонти.

Колко време щеше да мине, преди да се обърне?

В три часа Чък чу заповедта:

— Напускайте кораба!

Моряците спуснаха въжета през края на наклонилата се палуба. На хангарната палуба мъжете дръпнаха прикрепящите въжета, освободиха хилядите хванати за тавана спасителни жилетки и те заваляха като дъжд. Ескортиращите съдове се доближиха и спуснаха лодките си. Екипажът на Йорктаун изу обущата си и се стълпи на едната страна. По някаква причина наредиха обувките си в спретнати редички на палубата — стотици чифтове като някаква ритуална жертва. Сваляха ранените на носилки в очакващите ги китобойни лодки. Чък се оказа във водата и заплува с всички сили, за да се отдалечи от Йорктаун, преди да се е обърнал. Вълната го изненада и отнесе шапката му. Радваше се, че е в топлия Пасифик — Атлантикът можеше да го убие със студа си докато чакаше да го спасят. Прибра го една спасителна лодка. Тя продължи да изважда хора от морето. Десетки други лодки вършеха същото. Много хора слизаха от главната палуба — разположена по-ниско от самолетната. Корабът някак успяваше да се задържи над водата. Когато екипажът беше в безопасност, качиха ги на бордовете на ескортиращите съдове. Чък стоеше на палубата и гледаше как слънцето залязва заедно с бавно потъващия Йорктаун. През ума му мина, че целия ден не е видял и един японски кораб. Сражението бе проведено от авиацията. Зададе си въпроса дали това не е първата морска битка от нов тип. Ако беше така, в бъдеще самолетоносачите щяха да са най-важните кораби. Нищо друго не можеше да сравни с тях. До него застана Трикси Паксман. Чък така се зарадва да го види жив, че го прегърна. Трикси му съобщи, че при последния полет на пикиращите бомбардировачи Донтлес от Ентърпрайз и Йорктаун подпалили и унищожили Хирю, оцелелия японски самолетоносач. — Значи и четирите японски самолетоносачи са извън строя — обобщи Чък. — Точно така. Унищожихме ги всичките, а загубихме само един от нашите.

— Значи ли това, че спечелихме? — попита Чък.

— Да — отвърна му Трикси. — Мисля, че това значи.

V

След сражението при Мидуей стана ясно, че войната в Тихия океан ще бъде спечелена от базирани на кораби самолети. Япония и САЩ организираха интензивни програми за бързото строителство на самолетоносачи. През 1943 и 1944 година Япония произведе седем от тези огромни и скъпи плавателни съдове.

За същото време САЩ произведоха деветдесет.

I

Сестра Карла фон Улрих избута количката в склада и затвори вратата подире си. Трябваше да работи бързо. Хванеха ли я, стореното от нея щеше да я отведе в концлагер. Взе от шкафа превръзки, ролка бинт и бурканче антисептик. После отключи шкафа с лекарствата. Взе морфин за облекчаване на болки, сулфонамид срещу инфекции и аспирин срещу треска. Добави и една нова спринцовка, още опакована. Вече беше подправила регистъра за период от няколко седмици, така че откраднатото от нея да излезе използвано по правилата. Направила беше фалшификацията предварително, за да може една проверка да разкрие по-големи наличности, ще рече просто немарливост, а не липси, което би означавало кражба. Досега на два пъти беше правила всичко това, което обаче не означаваше, че се бои по-малко. Избута количката от склада с надеждата, че изглежда невинно — сестра, която кара медикаменти и други необходими неща до леглото на пациент. Карла влезе в отделението. Смути се, щом забеляза вътре докор Ернст, приседнал до едно легло да проверява пулса на болен.

Всинки лекари би трябвало да са на обяд.

Беше твърде късно да се връща. Помъчи се да си придаде уверен вид — тъкмо обратното на истинските й чувства — вирна глава и забута количката през отделението.

Доктор Ернст вдигна очи към нея и се усмихна.

Бертолд Ернст беше мечтата на медицинските сестри. Надарен хирург с топло отношение към пациентите, той беше снажен, хубав — и неженен. Имал беше авантюри с повечето от хубавите сестри и беше преспал с доста от тях, ако можеше да се вярва на болничните клюки.

Карла му кимна и забързано го подмина.

Излезе от отделението и рязко свърна в гардеробната на сестрите. Шлиферът й висеше на закачалка. Под него имаше плетена пазарска чанта, а в чантата — старо копринено шалче, една зелка и кутия дамски превръзки в кафява книжна кесия. Карла извади всичко и бързо прехвърли нещата от количката в чантата. Покри ги с шалчето със сини и златни геометрични шарки, купено от майка й навярно през двадесетте години. После сложи отгоре зелката и превръзките, окачи чантата и я покри с палтото си. „Размина ми се“, рече си Карла. Осъзна, че леко трепери. Пое дълбоко дъх, овладя се, отвори вратата — и видя застаналия пред нея доктор Ернст. Дали я беше проследил? Щеше ли да я обвини в кражба? Не се държеше враждебно; всъщност изглеждаше приветлив. Може би й се беше разминало все пак. — Добър ден, докторе — каза тя. — Мога ли да Ви помогна с нещо?

Той се усмихна.

— Как сте, сестро? Всичко ли върви добре?

— Според мен отлично. — Чувството за вина я накара да добави угоднически — Обаче Вие, докторе, сте онзи, който трябва да каже дали работите вървят добре. — О, аз нямам оплаквания — отговори той високомерно. „Какво има тогава?“ — помисли Карла. „Да не би той да си играе с мен, садистично да протака, преди да ме обвини?“ Тя не каза нищо и остана да чака, мъчейки се да не трепери от тревога.

Ернст сведе поглед към количката.

— Защо вкарахте количката в гардеробната.

— Исках да взема нещо — отвърна тя, импровизирайки отчаяно. — Нещо от шлифера си. Опита да потисне уплашеното потреперване на гласа си.

— Носна кърпичка, от джоба.

„Престани да бръщолевиш“, каза си тя. „Той е лекар, а не агент на Гестапо.“ Но въпреки това Ернст я плашеше. Той видимо се забавляваше, сякаш смущението на Карла беше приятно.

— А количката?

— Връщам я на място.

— Порядъкът е важно нещо. Вие сте много добра сестра, госпожице фон Улрих… или сте госпожа?

— Госпожица.

— Трябва повечко да си поговорим.

Усмивката му подсказа на Карла, че не става дума за откраднатите материали. Доктор Ернст щеше да я покани да излязат заедно. Ако се съгласеше, десетки сестри щяха да й завидят. Но тя не се интересуваше от доктора. Може би защото беше обичала друг един дързък донжуан, Вернер Франк, а той се бе оказал егоцентричен страхливец. Предполагаше, че и Бертолд Ернст е такъв. Ала Карла не искаше да поема риска да го раздразни, затова просто се усмихна и не отговори.

— Харесвате ли Вагнер? — попита Ернст.

Карла виждаше накъде бие и отговори:

— Нямам време за музика. Грижа се за възрастната си майка. Всъщност Мод беше на петдесет и една и се радваше на крепко здраве. — Имам два билета за рецитал утре вечер. Ще изпълняват Зигфрид идилия. — Камерно произведение! — възкликна Карла. — Необичайно.

Повечето от вагнеровите творби бяха мащабни.

— Виждам, че разбирате от музика — явно доволен рече Ернст. На Карла й се прищя да беше премълчала. Думите й само го бяха окуражили. — Аз съм от музикално семейство. Майка ми дава уроци по пиано. — Значи трябва да дойдете. Убеден съм, че някой друг може да се погрижи за майка Ви за една вечер. — Наистина не е възможно. Но Ви благодаря много за поканата. Карла забеляза гняв в очите на доктора — той не беше навикнал да му отказват. Тя се обърна и отново забута количката. — Може би някой друг път? — провикна се доктор Ернст след нея.

— Много сте мил — отвърна тя, без да забавя крачка.

Карла се опасяваше, че той ще я последва, ала неясният отговор на последния въпрос сякаш го отказа. Тя погледна през рамо и видя, че Ернст си е тръгнал. Върна количката на място и задиша по-леко. Зае се отново със задълженията си. Провери всички пациенти в своето отделение и написа рапортите. После дойде време да предаде работата на нощната смяна. Карла облече шлифера си и преметна чантата през рамо. Вече се налагаше да напусне сградата с откраднатите материали и опасенията й отново се надигнаха. Фрида Франк си тръгваше по същото време и двете излязоха заедно. Фрида нямаше представа за контрабандата на Карла. Двете крачеха под юнското слънце към трамвайната спирка. Карла носеше шлифера главно, за да запази сестринската си униформа чиста. Въобразяваше си, че изглежда убедително нормално, докато Фрида не я запита:

— Тревожиш ли се за нещо?

— Не. Защо?

— Изглеждаш нервна.

— Добре съм.

За да смени темата, Карла посочи един плакат.

— Погледни.

Правителството беше подредило изложба в Лустгартен, парка пред катедралата. „Съветският рай“ беше подигравателното заглавие на изложението, което показваше болшевизма като еврейско мошеничество, а русите — като низша славянска раса. Но дори и по това време нацистите не бяха пълновластни и някой беше облепил Берлин с плакат-пародия, който гласеше:

Такъв плакат беше залепен на трамвайната спирка и сгря сърцето на Карла. — Кой е разлепил тези плакати? — поинтересува се тя.

Фрида сви рамене.

— Който и да е, проявява смелост. Ако го заловят, ще го убият — продължи Карла. После си припомни какво има в чантата й. Хванеха ли я, също щяха да я убият.

Фрида рече само:

— Сигурно.

Сега пък тя изглеждаше малко нервна. Можеше ли да е сред хората, които бяха разлепили плакатите? Вероятно не. Може би приятелят й Хайнрих беше. Той беше от онези ревностни морализатори, които биха сторили нещо такова.

— Как е Хайнрих? — попита Карла.

— Иска да се ожени.

— А ти не искаш ли?

Фрида сниши глас:

— Не искам да имам деца.

Това беше подривна забележка — от младите жени се очакваше с радост да раждат деца за фюрера. Фрида кимна по посока на плаката.

— Не бих желала да родя дете в този рай.

— Май и аз не бих искала — отвърна Карла. Може би затова отклони предложението на доктор Ернст. Трамваят дойде и те се качиха. Карла небрежно взе чантата в скута си, като че в нея нямаше нищо по-потайно от една зелка. Огледа останалите пътници и остана облекчена, когато не видя униформи. — Ела с мен у дома — каза Фрида. — Да си направим джазова вечер. Можем да пуснем плочите на Вернер. — С удоволствие бих дошла, обаче не мога. Трябва да посетя едни хора. Помниш ли семейство Ротман? Фрида притеснено се озърна. Ротман можеше да е еврейска фамилия, а можеше и да не е. Но никой от пасажерите не беше достатъчно близо, та да ги чуе.

— Разбира се — Ротман беше нашият лекар.

— Предполага се, че вече не практикува. Ева Ротман замина за Лондон преди войната и се омъжи за един войник, шотландец. Но родителите, разбира се, не могат да напуснат Германия. Синът им, Руди, беше лютиер, при това много надарен, обаче загуби работата си и сега поправя инструменти и акордира пиана. Руди посещаваше дома на фон Улрихови четири пъти годишно и акордираше рояла Стейнуей. — Както и да е, казах им, че ще намина да ги видя тази вечер. — Оо — проточи Фрида като човек, който току-що е схванал нещо.

— Какво „оо“? — попита Карла.

— Сега разбирам защо стискаш торбата, все едно в нея е Свещеният Граал.

Карла беше потресена. Фрида узна нейната тайна!

— Как разбра?

— Ти каза „предполага се, че не практикува“. Значи практикува. Карла осъзна, че е издала доктор Ротман. Трябваше да каже, че не му се позволява да работи. За щастие, беше го издала само пред Фрида. — Какво да прави? — рече Карла. — Идват на вратата му и го молят да им помогне. Той не може да отпраща болните! Не че печели нещо от това — всичките му пациенти са евреи или други бедни хора, които му се отплащат с по няколко картофа или едно яйце. — Не е нужно да го защитаваш пред мен — отговори Фрида. — Мисля, че той е смел човек. А ти си герой, понеже крадеш материали от болницата и му ги даваш. За пръв път ли ти е?

Карла поклати глава.

— За трети. Но се чувствам толкова глупаво, че допуснах да ме разкриеш. — Не си глупава. Аз просто те познавам твърде добре.

Трамваят приближаваше към спирката на Карла.

— Пожелай ми късмет — рече тя и слезе.

Когато влезе у дома, Карла чу неуверени звуци от пианото на горния етаж. Мод имаше ученик. Карла се зарадва. Уроците щяха да ободрят майка й и да донесат малко пари. Карла свали шлифера си, влезе в кухнята и поздрави Ада. Когато Мод беше съобщила, че повече не може да й плаща, Ада беше помолила въпреки това да остане. Сега тя чистеше някаква кантора вечер и вършеше домашната работа у фон Улрихови, срещу което получаваше подслон и храна. Карла изу обувките си под масата и потри стъпалата си едно в друго, за да облекчи болката. Ада й приготви чаша гранулирано кафе.

Мод влезе в кухнята с блеснали очи.

— Нов ученик! — заяви тя. Показа на Карла шепа банкноти При това иска всекидневни уроци! Беше оставила ученика да упражнява гами и неумелото му свирене звучеше из къщата като че някоя котка пристъпваше по клавишите на пианото. — Това е чудесно — отговори Карла. — И кой е ученикът? — Някакъв нацист, естествено. Но парите ни трябват.

— Как се казва?

— Йоахим Кох. Твърде млад и стеснителен. Ако се запознаеш с него, за Бога, мери си приказките и се дръж любезно.

— Разбира се.

Мод изчезна.

Карла признателно допи кафето си. Подобно на повечето хора и тя беше навикнала на вкуса на препечени жълъди. Побъбри си е Ада няколко минути. Навремето Ада беше закръгленичка, ала сега бе слаба. В днешна Германия дебелаците бяха малко. С Ада обаче нещо не беше наред. Смъртта на слабоумния й син Курт я беше наранила жестоко. От нея струеше летаргия. Вършеше работата си вещо, но после седеше с часове и гледаше през прозореца

с безизразно лице. Макар да бе привързана към нея и да споделяше болката й, Карла не знаеше как да й помогне.

Звукът от пианото затихна и след малко Карла чу в коридора гласовете на майка си и на някакъв мъж. Реши, че Мод изпраща Кох, затова се ужаси, когато — миг по-късно — майка й влезе в кухнята, следвана от човек в безупречна лейтенантска униформа. — Това е дъщеря ми — бодро рече Мод. — Карла, това е лейтенант Кох, нов ученик. Кох беше двадесетинагодишен хубавец със срамежлив поглед. Носеше русоляви мустаци, с което напомни на Карла на младежките фотографии на нейния баща. Сърцето й запрепуска от страх. Чантата с откраднатото от болницата лежеше на стола до нея. Щеше ли неволно да се издаде пред лейтенанта, както по-рано пред Фрида? — П-п-приятно ми е да се запознаем — едва продума тя. Мод я изгледа любопитно и се изненада от нервността й. Всичко, което искаше от нея, беше да се държи вежливо е новия ученик с надеждата той да продължи с уроците. Не виждаше нищо лошо в това да покани един офицер в кухнята. Нямаше предства, че Карла държи крадени медикаменти в пазарската си чанта.

Кох се поклони официално и отговори:

— За мен е удоволствие.

— А Ада е нашата домашна помощница.

Ада изгледа лейтенанта с неприязън, но той не забеляза — прислугата беше под неговото положение. Отпусна тежестта си на един крак в опит да заеме небрежна поза, но остави тъкмо противоположното впечатление. Държеше се по-младежки от възрастта си. У него имаше нещо невинно, което подсказваше, че е бил мамино синче. При все това той представляваше опасност. Кох промени позата и опря ръце на облегалката на стола с чантата. — Виждам, че сте медицинска сестра — рече той на Карла.

— Да.

Карла се мъчеше да разсъждава спокойно. Имаше ли Кох представа кои са фон Улрихови? Навярно бе прекалено млад да знае какво означава социалдемократ. Партията беше извън закона вече девет години. Може би позорът на семейството беше избледнял със смъртта на Валтер. Във всеки случай, Кох изглежда ги приемаше за уважавана германска фамилия, която е обедняла просто поради загубата на мъжа — положение, в което се оказваха много дами от добър произход.

Нямаше защо той да надзърта в чантата.

Карла се насили да завърже любезен разговор.

— Как напредвате с пианото?

— Смятам, че бележа бърз прогрес! — Кох хвърли поглед към Мод. — Така казва моята учителка. — Показва признаци на музикален талант дори и на този ранен етап — намеси се Мод. Тя винаги говореше така на учениците си, за да ги накара да платят и за втори урок, обаче на Карла й се стори, че днес майка й се държи по-очарователно от обичайното. Тя, разбира се, имаше право да пофлиртува; беше овдовяла преди повече от година. Но не беше мислимо да таи романтично влечение към човек на половината от нейната възраст. — Реших обаче да не казвам на приятелите си, докато не овладея инструмента — додаде Кох. — Тогава ще ги удивя с уменията си. — Няма ли да е забавно? — изчурулика Мод. — Моля, седнете, господин лейтенант, ако можете да отделите няколко минутки.

Тя посочи стола с чантата на Мод.

Карла се пресегна да я грабне, но Кох я изпревари.

— Позволете — той надзърна вътре и при вида на зелката рече — Вечерята ви, както виждам.

— Да.

Отговорът на Карла прозвуча като писукане.

Кох седна и остави чантата на пода до краката си, по-далеч от Карла. — Все си въобразявам, че може да съм музикален. Сега съм решил да проверя дали е така.

Кръстоса крака, сетне ги разкръстоса.

Карла се питаше защо Кох така не го свърта. Нямаше от какво да се бои. Хрумна й, че безпокойството му може да е на сексуална основа. Беше сам с три необвързани жени. Какво ли му минаваше през ума? Ада поднесе на лейтенанта чаша кафе. Той извади цигари. Пушеше като гимназист — все едно пробваше как е. Ада му подаде пепелник.

Мод се обади:

— Лейтенант Кох работи в Министерството на войната на улица „Бендлер“.

— Нима!

Там се намираше главната квартира на Генералния щаб. Добре, че Кох планираше да не казва никому за уроците по пиано. Във въпросната сграда се съхраняваха най-големите тайни на германската армия. Дори и самият Кох да не знаеше, някой от колегите му можеше да си спомни, че Валтер фон Улрих е бил противник на нацистите. И това би сложило край на уроците при госпожа фон Улрих.

— Работата там е голяма привилегия — каза Кох.

— Синът ми е в Русия — отвърна Мод. — Ужасно се тревожим за него. — Разбира се, това е естествено за една майка — рече лейтенантът. — Но не унивайте, моля Ви! Последната руска контраофанзива беше решително отблъсната. Глупости. Пропагандната машина не можеше да скрие факта, че русите са спечелили битката за Москва и са оттласнали германската линия на стотина мили.

Кох продължи:

— Сега сме в положение да възобновим нашето настъпление. — Сигурен ли сте? — Мод изглеждаше притеснена. Карла също се тревожеше. И двете се измъчваха от опасения какво би могло да се случи на Ерик.

Кох опита да изобрази усмивка на превъзходство.

— Повярвайте ми, госпожо фон Улрих, сигурен съм. Разбира се, не мога да разкрия пред Вас всичко, което знам. Мога да Ви уверя обаче, че се планира много агресивна нова операция. — Естествено. Сигурна съм, че нашите войски разполагат с всичко необходимо — достатъчно храна и прочие — Мод положи длан върху ръката на Кох. — Все пак се тревожа. Знам, че не би трябвало да казвам това, обаче чувствам, че мога да Ви се доверя, господин лейтенант.

— Разбира се.

— Нямам вести от сина си вече месеци. Не знам жив ли е, или е загинал.

Кох бръкна в джоба си и извади молив и тефтерче.

— Мога да направя тази проверка за Вас.

— Можете ли? — невинно запита Мод.

Карла си каза, че може би това е причината майка й да флиртува. — О, да. Аз съм в Генералния щаб, както знаете, макар и ролята ми да е дребна — отвърна Кох и се помъчи да си придаде скромен вид. — Мога да проверя за…

— Ерик.

— Ерик фон Улрих.

— Би било прекрасно. Той е санитар. Следваше медицина, но бързаше да воюва за фюрера. Това беше истина. Ерик беше убеден нацист, въпреки че последните му няколко писма до дома вече имаха по-потиснат тон.

Кох си записа името.

— Вие сте чудесен човек, лейтенант Кох — рече Мод.

— Няма да представлява трудност.

— Толкова се радвам, че ще контраатакуваме на източния фронт. Обаче Вие не бива да ми казвате кога ще започне нападението. А аз отчаяно искам да знам. Мод хвърляше въдицата за сведения. Карла не можеше да си представи защо. Мод нямаше полза от такава информация. Кох сниши глас, като че под отворения кухненски прозорец дебнеше шпионин. — Съвсем скоро — рече той и огледа трите жени. Карла виждаше, че той се опива от вниманието им. Може би за него не беше обичайно дамите да следят всяка негова дума. — Операция „Синьо“ ще започне съвсем скоро.

Мод го изгледа с блеснали очи.

— Операция „Синьо“ — колко вълнуващо е само! — възкликна тя с такъв тон, какъвто една дама би използвала, ако кавалерът й предложи да я отведе в парижкия „Риц“ за седмица. — На двадесет и осми юни — прошепна лейтенантът.

Мод положи ръка на сърцето си.

— Тъй скоро! Прекрасна новина.

— Не трябваше да казвам нищо.

Мод го улови за ръката.

— Но аз толкова се радвам, че го сторихте. Накарахте ме да се почувствам много по-добре. Кох гледаше втренчено ръката й. Карла разбра, че той не е навикнал на такова докосване. Младежът отмести поглед от ръката на Мод към очите й. Тя му се усмихна топло — толкова топло, та Карла едва можа да повярва, че това е стопроцентова измама.

Мод отдръпна ръката си. Кох угаси цигарата и стана.

— Трябва да тръгвам.

„Слава Богу“, рече си Карла.

— За мен беше удоволствие да се запознаем, госпожице — поклони й се Кох. — Довиждане, господин лейтенант — отвърна тя неутрално.

Мод го изпроводи до вратата е думите:

— Значи, утре по същото време.

Тя се върна в кухнята и заяви:

— Каква находка само — глупаво момче на работа в Генералния щаб! — Не разбирам защо се вълнуваш толкова — отговори Карла.

— Голям красавец — намеси се Ада.

— Предаде ни секретна информация — поясни Мод.

— И каква ни е ползата? — запита Карла. — Ние не сме шпиони. — Знаем датата на следващата офанзива. Сигурно можем да намерим начин да я предадем на русите.

— Не знам как.

— Предполага се, че сме обградени от шпиони.

— Това е само пропаганда. Щом нещо се обърка, грешката се приписва на подмолните действия на юдейско-болшевишките агенти, а не на нацистката некадърност.

— Е, все трябва да има някакви истински шпиони.

— И как можем да се свържем с тях?

Мод се умисли и отвърна:

— Би трябвало да говоря с Фрида.

— Какво те накара да кажеш това?

— Интуицията ми.

Карла си припомни как докато двете с Фрида бяха на спирката и Карла се питаше кой е разлепил антинацистките плакати, приятелката й се умълча.

Интуицията на Карла съвпадаше с тази на майка й.

Имаше обаче и друг проблем.

— Дори и да можехме, искаме ли да предадем нашата страна? — Ние трябва да разгромим нацистите — подчерта Мод. — Мразя нацистите повече от другите, но си оставам германка. — Знам какво искаш да кажеш. Не ми се нрави идеята да стана предателка на Германия, макар да съм англичанка. Но няма да се отървем от нацистите, ако не изгубим войната. — Да предположим, че успеем да предадем на русите информацията, която да гарантира германската загуба. Ерик може да загине в тази битка! Твоят син — моят брат! Може да го погубим. Мод понечи да отговори, но откри, че не може да продума. И заплака. Карла се изправи и я обгърна с ръце.

След минутка Мод прошепна:

— Може и бездруго да умре. Може да умре, сражавайки се за нацистите. По-добре да падне в загубена битка.

Карла не беше убедена в това.

Тя отпусна прегръдката си.

— Както и да е. Щеше ми се да ме предупреждаваш, преди да водиш такъв човек в кухнята — каза тя. Вдигна чантата си от пода. — Добре, че лейтенант Кох не се вгледа по-добре.

— Защо? Какво имаш вътре?

— Материали за доктор Ротман, които откраднах от болницата.

Мод гордо се усмихна през сълзи.

— Ето това е моето момиче.

— Едва не умрях, когато той взе чантата.

— Извинявай.

— Нямаше как да знаеш. Но ще се освободя от тези неща веднага.

— Добра идея.

Карла отново облече шлифера върху униформата си и излезе. Забърза по улицата към жилището на семейство Ротман. Къщата им не беше толкова голяма, колкото тази на фон Улрихови, но все пак беше с подходящи размери за градско жилище, а стаите бяха приятни. Сега обаче прозорците бяха заковани с дъски, а на предната врата се четеше нескопосан надпис: „Практиката е закрита“. Навремето Ротманови преуспяваха. Докторът имаше процъфтяваща практика с богати пациенти. Освен това лекуваше и бедни срещу скромно заплащане. Сега му бяха останали само те. Карла се запъти към задния вход, също като пациентите. Веднага разбра, че нещо не е наред. Задната врата беше отворена и щом влезе в кухнята, Карла съгледа захвърлена на плочите китара със счупен гриф. Помещението беше празно, обаче от вътрешността на дома се долавяха шумове. Карла прекоси кухнята и влезе в хола. На приземния етаж имаше две основни помещения — чакалнята и лекарския кабинет Сега чакалнята беше превърната в дневна за семейството, а кабинетът — в работилница на Руди, с пейка, дърводелски инструменти и обикновено с по половин дузина мандолини, цигулки и виолончела в разни фази на поправка. Всички медицински инструменти бяха скрити от погледа в заключени шкафове.

Ала щом влезе, Карла разбра, че вече не е така.

Шкафовете бяха отворени и съдържанието им — разпиляно. Подът беше покрит с натрошени стъкла, всякакви хапове, прахчета и течности. Сред тях Карла забеляза стетоскоп и апарат за мерене на кръвно налягане. Части от други инструменти лежаха наоколо, очевидно захвърлени на пода и после стъпкани.

Карла беше потресена и отвратена. Каква загуба!

После надзърна в другата стая. Руди Ротман лежеше в ъгъла. Беше двадесет и две годишен, висок и атлетичен. Сега очите му бяха затворени и той стенеше от болка.

Майка му, Ханелоре, беше коленичила до него.

Някога красивата блондинка беше отслабнала и посивяла.

— Какво стана? — попита Карла и със страх зачака отговора. — Полицията — отговори Ханелоре. — Обвиниха съпруга ми, че лекува арийски пациенти. Отведоха го.

Руди опита да им попречи да опустошат къщата. Те му… Тя се задави.

Карла остави кошницата и приклекна до Ханелоре.

— Какво направиха?

Ханелоре си възвърна способността да говори и прошепна:

— Счупиха му ръцете.

Карла веднага забеляза това. Ръцете на Руди бяха червени и ужасно изкривени. Изглежда, полицаите бяха чупили пръстите му един по един. Нищо чудно, че стенеше. На Карла й призля. Но тя се сблъскваше с ужаси всеки ден и умееше да потиска личните си чувства и да оказва практическа помощ.

— Трябва му морфин — рече тя.

Ханелоре посочи отломките по пода.

— И да сме имали някакъв, вече нямаме.

Карла бе обзета от искрен гняв. Дори болниците страдаха от недостиг на материали, а тук полицията беше похабила ценни медикаменти в разрушителната си оргия.

— Донесох ви морфин.

Тя извади от чантата ампула с бистра течност и новата спринцовка. Бързо я разпечата и я напълни с лекарството. После инжектира Руди. Подейства почти мигновено. Стенанията секнаха. Руди отвори очи и погледна Карла.

— Ти си ангел — рече, затвори очи и сякаш заспа.

— Трябва да опитаме да наместим пръстите му, за да могат костите да зараснат правилно — каза Карла. Докосна лявата ръка на Руди. Нямаше реакция. Тя стисна ръката и я повдигна. Той пак не помръдна. — Никога не съм намествала кости — обясни Ханелоре. — Макар че достатъчно често съм виждала как се прави. — И аз така. Но по-добре да опитаме. Аз ще работя върху лявата ръка, Вие върху дясната. Трябва да свършим, преди лекарството да престане да действа. Бог е свидетел, че ще го боли предостатъчно.

— Добре — отвърна Ханелоре.

Карла се позабави още миг. Майка й имаше право. Те трябваше да сторят всичко по силите си, за да сложат край на нацисткия Режим, дори и това да означаваше да предадат родината си. Тя вече не се съмняваше в това.

— Да го направим.

Нежно и внимателно двете жени започнаха да наместват счупените пръсти на Руди.

II

Томас Маке посещаваше бара Таненберг всеки петък следобед. Заведението не беше кой знае какво. На едната стена се мъдреше рамкирана фотография на съдържателя, Фриц, в униформа от Голямата война — с двадесет и пет години по-млад и без бирено коремче. Твърдеше, че е убил деветима руси в битката при Таненберг. Разполагаше с няколко маси и столове, но редовните клиенти сядаха на бара. Подвързаното с кожа меню беше почти пълна измислица — тук сервираха само наденички с картофи и наденички без картофи. Ала от другата страна на улицата се намираше участъкът Кройцберг, затова и барът беше полицейски. Ще рече — тук свободно се нарушаваха всички правила. Играеше се комар, улични момичета извършваха услугите си в клозета, а инспекторите по храните от берлинската градска управа не припарваха в кухнята. Барът отваряше със събуждането на Фриц и затваряше, когато и последният пияница се отправеше към дома. Маке беше полицай с нисък чин в Кройцберг преди години преди нацистите да дойдат на власт и хората като него да получат възможност да се издигнат. Някои от бившите му колеги още пиеха в Таненберг и той беше сигурен, че може да види една-две познати физиономии. Все още му беше приятно да разговаря със стари приятели, ако и да се беше издигнал толкова над тях като инспектор и член на СС. — Добре направи ти, Томас. Това ти го признавам — рече му Бернхард Енгел, който през тридесет и втора беше сержант и началник на Маке и си остана сержант. — Пожелавам ти късмет, синко. Енгел вдигна до устните си халбата бира, с която Маке го почерпи. — Не оспорвам — отговори Маке. — Но ще отбележа, че със суперинтендант Крингелайн е много по-трудно да се работи, отколкото с тебе. — Твърде мек бях с вас, момчетата — призна Бернхард. — Не бих казал „мек“ — изсмя се пренебрежително друг стар другар, Франц Едел. Маке погледна през прозореца и видя отпред да спира един мотоциклет, управляван от младеж в светло синя куртка с колан на офицер от военновъздушните сили. Изглеждаше познат — Маке го беше виждал някъде преди. Въздълга червеникаво-руса коса падаше над патрицианското чело на младия човек. Той прекоси тротоара и влезе в Таненберг. Маке си спомни името му. Вернер Франк, разглезеният син на фабриканта Луди Франк. Вернер отиде на бара и поръча кутия цигари Кемъл. „Колко предвидимо“, помисли Маке — коцкарчето пушеше цигари американски тип, макар и немско производство. Вернер плати, отвори пакета, измъкна цигара и поиска огънче от Фриц. Врътна се да си ходи, тарикатски захапал цигарата, и улови погледа на Маке. Позамисли се за миг и рече:

— Инспектор Маке.

Всички мъже в бара се извърнаха към Маке да видят как ще отговори.

Той кимна предпазливо.

— Как сте, млади ми Вернер?

— Много добре, господине, благодаря.

Маке остана доволен, но и изненадан, от почтителния тон. Помнеше Вернер като надут малък фукльо, който не зачита властта. — Току-що се връщам от посещение на източния фронт заедно с генерал Дорн — додаде Вернер. Маке усети как полицаите се заслушват внимателно в разговора. Човек, който е бил на източния фронт, заслужаваше уважение. Маке не можеше да не се почувства доволен, задето е впечатлил всички с контактите си в подобни висши среди.

Вернер предложи на Маке цигара и онзи си взе.

— Една бира — поръча младежът на Фриц и отново се обърна към инспектора. — Мога ли да Ви почерпя с питие, господин инспектор?

— От същото, благодаря.

Фриц наточи две халби. Вернер вдигна своята в наздравица и каза на Маке:

— Искам да Ви благодаря.

Още една изненада.

— За какво?

Всички приятели на инспектора слухтяха неотклонно. — Преди година хубаво ме нахокахте — обясни Вернер.

— Тогава не ми се видяхте толкова признателен.

— За което се извинявам. Но помислих много добре върху казалото от Вас и в крайна сметка осъзнах, че сте прав. Бях допуснал личните чувства да замъглят преценката ми. Вие ме насочихте правилно. Никога няма да забравя това. Маке беше трогнат. Вернер не му беше харесал и той му говори остро, ала младежът беше взел думите му присърце и се беше променил. Маке се сгря от осъзнаването, че е променил така живота вота му.

Вернер продължи:

— Всъщност, онзи ден си мислех за Вас. Генерал Дорн говореше за залавянето на шпиони и питаше можем ли да ги проследим по техните радиосигнали. Боя се, че не можах да му кажа много по въпроса. — Трябваше да ме попитате — отговори Маке. — Това е моята специалност.

— Наистина ли?

— Елате да седнете.

Двамата отнесоха питиетата си на една мърлява маса.

— Хората тук са полицейски служители — поясни Маке. — Обаче човек не бива да обсъжда публично подобни въпроси. — Разбира се — сниши глас Вернер. — Но аз знам, че мога да Ви се доверя. Видите ли, някои от полевите командири споделиха с генерал Дорн убеждението си, че противникът често е предварително осведомен за намеренията ни.

— А! И аз от това се боях.

— Какво мога да кажа на генерала за проследяването на радиосигналите? — Правилният термин е гониометрия — Маке си събра мислите. Падаше му сгоден случай да впечатли един влиятелен генерал, макар и непряко. Трябваше да се изразява ясно и да подчертае значението на своята работа, без при това да преувеличава нейния успех. Представяше си как генерал Дорн прошепва на фюрера „Имаме един много добър човек в Гестапо, Маке се казва, засега е само инспектор, но най-впечатляващото е, че…“ — Разполагаме с инструмент, който ни показва посоката, от която се излъчва сигналът — подзе той. — Ако вземем три показания от отдалечени една от друга точки, можем да начертаем на картата три линии. В точката на тяхното пресичане се намира и радиопредавателят.

— Та това е фантастично!

Маке предупредително вдигна ръка.

— На теория. На практика е по-трудно. Пианистът — така наричаме радиооператора — обикновено не остава на мястото си достатъчно дълго, та да можем да го намерим. Внимателният пианист никога не излъчва два пъти от едно и също място. А нашият инструмент се помещава в кола с подозрителна антена на покрива и могат да ни видят, че идваме.

— Но Вие сте отбелязали известен успех.

— О, да. Но може би Вие би трябвало да излезете някоя вечер с нас с колата. Така ще можете сам да видите целия процес и да дете на генерал Дорн сведения от първа ръка.

— Добра идея — отговори Вернер.

III

През юни Москва беше слънчева и топла. По обед Володя изчака Зоя в Александровата градина зад Кремъл. Наоколо се разхождаха стотици хора, мнозина — по двойки, и се наслаждаваха на хубавото време. Животът беше тежък и водата във фонтана беше спряна, за да се пести, ала небето бе синьо, дърветата се бяха раззеленили, а германската армия се намираше на стотици мили разстояние. Колчем се замислеше за битката за Москва, Володя се изпълваше с гордост. Страховитата германска армия, най-добра в светкавичното нападение, беше пред вратите на града — и бе отблъсната. Руските войници се бяха сражавали като лъвове, за да спасят своята столица. За нещастие, през март руската контраатака беше замряла. Армията беше отвоювала значителна територия и беше накарала московчани да се чувстват в доста по-голяма безопасност, обаче германците пооблизаха раните си и вече се готвеха отново да опитат.

А и Сталин още беше на власт.

Володя забеляза как Зоя крачи сред тълпата към него.

Тя беше облечена в червено-бяла карирана рокля. Пролетта се чувстваше в стъпките й; светлорусата й коса се поклащаше. Всички мъже я гледаха.

Володя беше излизал с няколко красиви жени, но сам се изненада, когато започна да ухажва Зоя. В продължение на години тя се отнасяше към него с хладно безразличие и му говореше единствено за ядрена физика. И после, за негово изумление, го покани да отидат заедно на кино. Беше скоро след безредиците, в които бе убит генерал Бобров. В този ден отношението на Зоя към Володя се промени. Той не беше сигурен, че разбира причината. Преживяното от двамата по някакъв начин бе породило близост. Все едно. Отидоха да глед Оркестърчето на Джордж, дебелашка комедия с английския изпълнител на банджо Джордж Формби. Филмът беше популярен и се прожектираше в Москва с месеци. Сюжетът беше възможно най-нереалистичен — без знанието на Джордж, неговото банджо праща сигнали на германските подводници. Толкова беше тъпо, че Володя и Зоя се смяха до припадък.

Оттогава излизаха редовно.

Днес щяха да обядват с бащата на Володя. Володя си беше уговорил среща на фонтана преди обеда, за да разполагат с няколко минути насаме. Зоя го дари с ослепителната си усмивка и се изправи на пръсти, за да го целуне. Беше висока, но той беше още по-висок. Наслади се на целувката. Усещаше меките й влажни устни. Твърде кратко. Володя още не беше напълно сигурен за нея. Все още „излизаха заедно“, както се изразяваха хората от по-старото поколение. Много се целуваха, обаче още не бяха спали заедно. Не бяха много млади — тя беше на двадесет и осем години, той — на двадесет и седем. Въпреки това, Володя имаше усещането, че тя не би спала с него, ако не е готова. Част от него отказваше да повярва, че е възможно някога да прекара и една нощ с това момиче-мечта. Тя изглеждаше прекалено руса, прекалено умна, прекалено висока, прекалено хладнокръвна, прекалено сексапилна, та да се отдаде на някой мъж. Със сигурност Володя нямаше никога да бъде допуснат да гледа как тя се съблича, да съзерцава голото й тяло, да я докосва навсякъде, да легне върху нея… Вървяха през дългия тесен парк. От едната страна имаше оживена улица, а от другата по цялото протежение на парка бяха надвиснали кремълските кули. — Като ги погледнеш, ще си речеш, че нашите владетели са били затворници на народа.

— А не обратното — съгласи се Зоя.

Володя се озърна, но никой не ги беше чул. Въпреки това, беше глупаво да се говори така.

— Не е чудно, че баща ми те смята за опасна.

— Мислех, че и ти си като него.

— Ще ми се. Той е герой. Щурмувал е Зимния дворец! Не смятам, че аз някога бих променил хода на историята. — Знам, знам. Обаче той е толкова тесногръд и консервативен. Ти не си такъв. Володя си каза, че всъщност много прилича на баща си, но не смяташе да спори. — Свободен ли си тази вечер? — попита Зоя. — Бих искала да ти сготвя нещо.

— Можеш да се обзаложиш, че съм свободен.

Досега тя не го беше канила у дома си.

— Имам месо.

— Страхотно!

Хубавото говеждо беше лукс дори и за привилегировано домакинство като това на Володя. — А и Ковальови са извън града. Това пък беше още по-добра новина. Подобно на мнозина московчани, Зоя живееше в чужд апартамент. Разполагаше с две стаи, а кухнята и банята делеше с друг един учен, доктор Ковальов, и неговите съпруга и дете. Но Ковальови бяха заминали, така че Зоя и Володя можеха да се ширят. Пулсът му се ускори.

— Да си нося ли четка за зъби?

Зоя му се усмихна тайнствено и не отговори.

Излязоха от парка и се насочиха към един ресторант от другата страна на улицата. Повечето ресторанти не работеха, но в центъра на града имаше много учреждения и тамошните служители трябваше да обядват все някъде. Така че няколко заведения бяха оцелели. Григорий Пешков беше на маса на тротоара. В пределите на Кремъл имаше по-добри ресторанти, обаче на него му се нравеше хората да го виждат по места, посещавани от обикновените граждани. Щеше му се да покаже, че генералската униформа не го поставя над простия народ. Въпреки това, беше подбрал маса по-далечко от останалите, за да не го подслушват. Старият Пешков не одобряваше Зоя, но дори и той беше подвластен на нейния чар. Изправи се и я целуна по двете страни. Поръчаха картофени пирожки и пиво. Единствената друга възможност беше сельодка с водка. — Днес няма да Ви говоря за ядрена физика, генерале. Приемете, че още вярвам във всичко, което Ви казах последния път. Не искам да Ви отегчавам.

— Отдъхнах си — отговори Пешков. Зоя се засмя и показа белите си зъби.

— А вместо това, Вие можете да ми кажете още колко време ще воюваме. Володя поклати глава в престорено отчаяние. Защо трябваше тя винаги да влиза в спорове с баща му? Ако не беше млада и красива, Григорий отдавна да е наредил да я арестуват. — Нацистите са бити, обаче не искат да го признаят — заяви той. — Цяла Москва се пита какво ще се случи това лято. Вие двамата може би знаете — каза Зоя.

Володя отговори:

— Ако знаех, със сигурност нямаше да го кажа на приятелката си, колкото и да съм луд по нея. „Покрай другото, можеха и да я разстрелят за това“, помисли той, но не го изрече. Пирожките пристигнаха и тримата започнаха да се хранят Както винаги, Зоя беше изгладняла. Володя обичаше да гледа с какво наслаждение тя се нахвърля на храната. Но пирожките не му харесаха особено. — Тези картофи подозрително напомнят по вкус на ряпа.

Баща му го изгледа неодобрително.

— Не че се оплаквам — побърза да добави Володя.

Когато привършиха, Зоя отиде до тоалетната. Щом се отдалечи достатъчно, Володя съобщи: — Смятаме, че германската лятна офанзива ще започне съвсем скоро.

— Съгласен съм.

— Подготвени ли сме?

— Разбира се — заяви Григорий, но изглеждаше притеснен. — Ще нападнат в южно направление. Искат кавказкия нефт.

Григорий поклати глава.

— Не. Ще се върнат към Москва. Само тя има значение. — Сталинград е не по-малко символичен. Носи името на нашия вожд. — Разкарай се е тия символи. Вземат ли Москва, войната свършва. Ако не я завладеят, значи не са победили, каквото и друго да спечелят. — Просто правиш предположения — раздразнено отвърна Володя.

— Ти също.

— Напротив, аз разполагам с доказателства — Володя се огледа, но наблизо нямаше никого. — Кодовото име на офанзивата е „Синьо“. Ще започне на двадесет и осми юни. — Това беше узнал от берлинската шпионска мрежа на Вернер Франк. — Освен това открихме някои откъслечни подробности в чантата на един германски офицер, който се разби с разузнавателен самолет недалеч от Харков. — Офицерите от разузнаването не разнасят със себе си бойните планове — възрази Григорий. — Другарят Сталин е на мнение, че това е измама, а аз съм съгласен е него. Германците искат ние да отслабим центъра си, като пратим войски на юг, за да се справим с нещо, което ще се окаже само отклоняване на вниманието. „Ето това е проблемът с разузнаването“, ядно си рече Володя. „И да разполагаш със сведения, дебелоглавите старци вярват само в това, което искат.“ Той видя, че Зоя се връща. Всички следяха преминаването й с погледи. — Какво ще те убеди? — попита Володя баща си, преди Зоя да се присъедини към тях.

— Още доказателства.

— Например?

Григорий се позамисли; прие въпроса сериозно.

— Донеси ми плана на бойните действия.

Володя въздъхна. Вернер Франк още не бе успял да се добере до документа.

— Ако го взема, Сталин ще размисли ли?

— Ако го вземеш, аз ще го помоля.

— Дадено.

Володя прибързваше. Нямаше представа как ще го постигне. Вернер, Хайнрих, Лили и останалите бездруго поемаха ужасен Риск. Въпреки това Володя трябваше да ги притисне още повече. Зоя се върна до масата и Григорий стана. Тримата отиваха на Различни места, затова си взеха довиждане още сега.

— Ще се видим довечера — каза Зоя на Володя.

— Ще дойда в седем — отговори той и я целуна.

— Вземи си четката за зъби.

Володя се отдалечи като един щастлив човек.

IV

Всяко момиче разбира кога най-добрата му приятелка крие някаква тайна. Може да не знае каква е тайната, обаче знае, че има — прилича на предмет, неразпознаваем под дебел слой прах. От предпазливите и нееднозначни отговори на прости въпроси осъзнава, че приятелката й се среща с човек, с когото не би трябвало; само не знае името, макар да може да отгатне, че забранената любов е с женен мъж или пък с тъмнокож чужденец, или с жена. Възхищава се на някое колие и от сдържаната реакция на приятелката разбира, че колието предизвиква срамни асоциации, въпреки че може да минат години, преди да открие, че е било откраднато от кутията за бижута на някоя сенилна баба.

Такива неща си мислеше Карла за Фрида.

Фрида имаше тайна и нейната тайна бе свързана със съпротивата срещу нацистите. Може да беше дълбоко и престъпно замесена в нещо: например, всяка вечер да преравя куфарчето на брат си Вернер, да копира секретни документи и да ги предава на някой руски шпионин. Но по-вероятно не беше толкова драматично — може би помагаше в отпечатването и разпространяването на нелегалните плакати и позиви, в които се критикуваше правителството.

Затова Карла щеше да каже на Фрида за Йоахим Кох.

Само че възможността за това не се яви скоро. Карла и Фрида бяха сестри в различни отделения на голяма болница и работеха в различни смени, следователно не се срещаха всеки ден.

Междувременно Йоахим Кох идваше ежедневно в дома на фон Улрихови за уроци. Той не направи повече недискретни изказвания, ала Мод продължи да флиртува с него. — Осъзнавате ли, че съм почти на четиридесет? — чу я Карла да казва веднъж. Всъщност Мод беше на петдесет и една. Йоахим беше напълно прехласнат. Мод се наслаждаваше на все още запазената си способност да очарова един хубав младеж, ако и той да бе твърде наивен. На Карла й мина през ума, че нейната майка може и да развива по-дълбоки чувства към това момче с русоляви мустаци, което малко приличаше на Валтер на младини, но мисълта й се стори нелепа. Йоахим отчаяно се мъчеше да угоди на Мод и не след дълго донесе вести за нейния син. Ерик беше жив и здрав. — Неговата част е в Украйна — съобщи Йоахим. — Само това мога да Ви кажа. — Иска ми се да можеше да вземе отпуск и да се върне у дома — рече с копнеж Мод.

Младият офицер се поколеба.

— Майките се тревожат толкова много — продължи Мод. — Би ми донесло голямо облекчение, ако можех да го видя дори само за един ден.

— Възможно е да съм в състояние да уредя това.

Мод се престори на удивена.

— Наистина ли? Нима сте толкова влиятелен?

— Не съм сигурен. Бих могъл да опитам.

— Благодаря Ви дори само за опита — отговори Мод и целуна ръката му.

Измина седмица, преди Карла отново да срещне

Фрида. Когато се видяха, тя й разказа всичко за Йоахим Кох. Представи историята просто като интересна новост, но беше убедена, че Фрида няма да погледне случая в подобна безобидна светлина.

— Само си представи! — възкликна Карла. — Той ни каза кодовото название на операцията и датата на нападението!

Зачака да види реакцията на Фрида.

— Могат да го екзекутират заради това — отговори Фрида. — Ако познавахме някого, който може да се свърже с Москва, бихме могли да променим хода на войната — продължи Карла, все едно още говореше за сериозността на престъплението на лейтенанта.

— Възможно е — рече Фрида.

Това беше доказателството. Нормално би било в отговор на такава история Фрида да изрази изненада, жив интерес, да задава още въпроси. Днес тя предлагаше само нищо неозначаващи изрази и неангажиращо сумтене. Карла се прибра и каза на майка си, че предчувствията й са били верни. На следващия ден в болницата Фрида се появи в отделението на Карла. Изглеждаше трескава.

— Трябва спешно да говоря с теб — рече тя.

Карла сменяше превръзката на една млада жена, тежко обгорена при експлозия в някаква фабрика за боеприпаси, и отговори. — Върви в гардеробната. Ще дойда веднага щом мога. Пет минути по-късно тя намери Фрида да пуши до отворения прозорец в малката гардеробна.

— Какво има? — попита тя.

— Става дума за твоя лейтенант Кох — каза Фрида и загаси цигарата.

— Така си и помислих.

— Трябва да узнаеш още неща от него.

— Трябва ли? За какво говориш?

— Той има достъп до целия боен план за операция „Синьо“. Знаем нещо по въпроса, но Москва се нуждае от подробностите. Поредицата умозаключения на Фрида беше главозамайваща, но Карла беше съгласна с нея.

— Мога да го попитам…

— Не. Ти трябва да го накараш да ти донесе плана.

— Не съм убедена, че това е възможно. Той не е пълен глупак. Не мислиш ли…

Фрида даже не я слушаше.

— После ще се наложи да заснемеш плана — прекъсна я тя. Извади от джоба на престилката си стоманена кутия, по-дълга и по-тясна от пакет цигари. — Това е миниатюрен фотоапарат, разработен специално за снимане на документи. — Карла забеляза марката Минокс отстрани на апарата. — Ще направиш единадесет снимки на всяко филмче. Ето ти три филмчета. — Извади и три касетки с формата на напръстници, обаче достатъчно малки, та да влязат във фотоапаратчето. — Ето как се зарежда — показа Фрида. — За да снимаш, поглеждаш през този отвор. Ако не си сигурна, прочети упътването. Карла не подозираше, че приятелката й е толкова властна.

— Наистина трябва да го обмисля.

— Няма време. Нали това е твоят шлифер?

— Да, обаче…

Фрида натъпка апарата, филмите и едно книжле в джобовете на дрехата. Беше видимо облекчена, че вече не са в ръцете й. — Трябва да вървя.

И тръгна към вратата.

— Но Фрида!

Най-сетне Фрида поспря и погледна право към Карла.

— Какво?

— Е… Не се държиш като приятелка.

— Това е по-важно.

— Притиснала си ме в ъгъла.

— Ти самата създаде тази ситуация, като ми каза за Йоахим Кох. Не се преструвай, че не си очаквала да направя нещо с информацията. Това беше истина. Карла сама предизвика този критичен момент. Но не си беше представяла, че нещата ще се развият така.

— А ако той откаже?

— Тогава вероятно ще прекараш остатъка от живота си под властта на нацистите.

— По дяволите.

Умислената Карла остана сама в гардеробната. Дори не можеше да се отърве без рискове от фотоапарата. Намираше се в нейния шлифер, а едва ли би могла да го изхвърли в някоя от болничните кофи за смет. Трябваше да излезе от сградата с него в джоба и да се помъчи да открие място, където тайно да се освободи от него.

Ала наистина ли искаше да го направи?

Изглеждаше невероятно Кох — колкото и да бе наивен — да бъде придуман да изнесе тайно екземпляр от плана от Министерството на войната и да го покаже на своята възлюбена. Ако обаче някой беше способен да го убеди, това беше Мод. Но Карла бе уплашена. Нямаше да има милост за нея, ако я хванеха. Щяха да я арестуват и измъчват. Помисли за Руди Ротман, стенещ от болка заради счупените кости. Спомни си и за своя баща, след като го освободиха — беше пребит толкова жестоко, че умря. Нейното престъпление щеше да е по-тежко от техните и наказанието й щеше да съответства по зверство. Разбира се, щяха да я екзекутират, но след време.

Каза си, че е готова да поеме този риск.

Не можеше да приеме обаче опасността така да допринесе за гибелта на своя брат. Той беше там, на източния фронт; Йоахим Кох го потвърди. Щеше да е част от операция „Синьо“. Ако Карла дадеше на Съветския съюз възможността да спечели това сражение, Ерик щеше да умре. Тя не би могла да понесе това. Върна се отново към работата си. Беше разсеяна и направи някои грешки, но за щастие лекарите не забелязаха, а пациентите не можеха да преценят. Когато най-сетне смяната й свърши, Карла си тръгна бързо. Апаратът сякаш прогаряше дрехата й, обаче тя не забеляза безопасно място, където да го изхвърли. Питаше се откъде ли го е взела Фрида. Приятелката й разполагаше с много пари и лесно би могла да го купи, ала така би й се наложило да измисли някаква история, за да обясни защо й е притрябвала подобна вещ. Най-вероятно го беше получила от русите, преди те да затворят посолството си преди година. Апаратът още беше в джоба на Карла, когато тя се прибра у дома. Не се чуваше пианото на горния етаж; урокът на Йоахим беше по-късно днес. Мод седеше до кухненската маса. Когато Карл влезе, майка й засия в усмивка и рече:

— Виж кой е тук!

Ерик.

Карла не можеше да откъсне очи от него. Ерик беше болезнено слаб, но видимо не бе ранен. Униформата му беше мръсна и изпокъсана, ала той беше поизмил лицето и ръцете си. Стана и я прегърна. Тя също го прегърна силно, без да я е грижа, че ще изцапа безукорната си униформа. Толкова беше слаб, че тя усещаше костите му — ребрата, хълбоците и раменете — под тънката тъкан.

— Засега съм невредим — рече Ерик.

Карла го освободи от прегръдката си и попита:

— Как си?

— По-добре от повечето други.

— Нали не си носил тази тънка униформа през руската зима?

— Откраднах шинел от един убит руснак.

Карла седна. Ада също беше с тях. Ерик продължи:

— Вие бяхте прави. За нацистите, искам да кажа. Прави бяхте. Карла остана доволна от чутото, обаче не беше съвсем сигурна какво точно има предвид брат й.

— В смисъл?

— Те убиват хора. Ти ми казваше това. Татко също. И мама. Съжалявам, че не ви повярвах. Прости ми, Ада, че не повярвах, че са убили твоя бедничък Курт. Вече знам по-добре.

Това беше голям обрат.

— Какво те промени? — попита Карла.

— Видях да го правят. В Русия. Залавяха всички важни хора в градовете, понеже те би трябвало да са комунисти. Прибираха и евреите. Не само мъжете, а и жените и децата. И старците, които са прекадено слаби да им навредят някак.

Сега по лицето на Ерик се стичаха сълзи.

— Не го правят редовните войници. Има специални групи. Извеждат заловените извън града. Понякога наблизо има кариера или някакъв друг трап. Или карат по-младите да изкопаят голям ров. После… Задави се, но Карла трябваше да го чуе да казва всичко.

— После какво?

— Убиват по дванадесет човека наведнъж. Шест двойки. Понякога съпрузите слизаха в рова, хванати за ръце. Майките носят бебетата си. Стрелците чакат затворниците да застанат на точното място. После стрелят. — Ерик изтри сълзи с мръсния си ръкав. — Бум. В кухнята настана продължително мълчание. Ада плачеше. Карла не можеше да си поеме дъх. Само Мод седеше с каменно лице.

Накрая Ерик си издуха носа и извади цигари.

— Изненадах се, когато получих отпуск и билет до дома.

— Кога трябва да се връщаш? — попита Карла.

— Утре. Разполагам само с едно денонощие тук. Въпреки това всички мои другари ми завиждат. Те биха дали всичко за един ден вкъщи. Доктор Вайс каза, че сигурно имам приятели на високо място. — Така е — отвърна Мод. — Йоахим Кох, един млад лейтенант от Министерството на войната, който идва при мен на уроци.

Мод погледна часовника си.

— Ще дойде след няколко минути. Привърза се към мен. Мисля, че има нужда от майчинско присъствие. „По дяволите, мамо“, помисли си Карла. Нямаше нищо майчинско в отношенията на Мод с Йоахим.

Мод додаде:

— Той е съвсем невинен. Каза ни, че на източния фронт ще се проведе нова офанзива, която ще започне на двадесет и осми юни. Дори спомена кодовото название — операция „Синьо“.

— Така ще си докара разстрел — каза Ерик.

— Йоахим не е единственият, който може да бъде разстрелян — Намеси се Карла. — Аз казах на някого наученото от него. Сега ме молят да го убедя някак да ми даде бойния план. — Мили Боже! — Ерик бе потресен. — Това си е сериозен шпионаж. Вие сте в по-голяма опасност, отколкото съм аз на източния Фронт! — Не се притеснявай. Не мога да си представя, че Йоахим би направил подобно нещо — отговори Карла.

— Не бъди толкова сигурна — подхвърли Мод.

Всички я зяпнаха.

— Може да го направи за мен. Ако го помоля по правилния начин.

— Чак толкова ли е наивен? — недоумяваше Ерик.

Мод погледна предизвикателно.

— Той е влюбен в мен.

— О.

Ерик се почувства неловко при мисълта, че майка му има любовна авантюра. — Все едно, не можем да го направим — заяви Карла.

— Защо не? — попита Ерик.

— Защото ако Червената армия победи, ти може да загинеш!

— И без това вероятно ще загина.

Карла усети как тревожният й глас се повишава.

— Но така ще помогнем на русите да те убият!

— Въпреки това искам да го направите — пламенно изрече Ерик. Сведе поглед към карираната мушама на масата, но всъщност виждаше неща на хиляда мили оттук. Карла се разкъсваше. Ако той иска тя да… Попита го:

— Защо?

— Мисля си за хората, които се спускаха в кариерата, хванати за ръце — той стисна двете си ръце за масата така силно, че се одра. — Ще рискувам живота си, ако можем да сложим край на това. Искам да рискувам живота си — така ще е по-добре и за мен самия, и за моята страна. Моля те, Карла, ако можеш, прати в Москва този план.

Карла още се колебаеше.

— Убеден ли си?

— Умолявам те.

— Тогава ще го направя — отговори Карла.

V

Томас Маке заръча на хората си — Вагнер, Рихтер и Шнайдер — да се държат възможно най-добре. — Вернер Франк е само лейтенант, обаче работи за генерал Дорн. Искам да остане с най-добро впечатление от нашия екип и от нашата работа. Никакви ругатни, никакви шегички, никакво плюскане и никакви грубости, освен ако не е наистина необходимо. Ако спипаме някой комунистически шпионин, можете хубавичко да го сритате. Но ако не успеем, не ща да подберете някой друг само за удоволствие. Обикновено Маке си затваряше очите за подобни действия. Те помагаха хората да се боят да не раздразнят нацистите. Но Франк можеше да се окаже гнуслив. Вернер се появи със своя мотоциклет точно навреме в главната квартира на Гестапо на улица „Принц Албрехт“. Всички се качиха в колата за наблюдение и проследяване с въртящата се антена на покрива. Сбутаха се сред многото радиоапаратура вътре. Рихтер седна зад волана и подкара из града в ранната вечер — предпочитаното от шпионите време за изпращане на съобщения до противника.

— Чудя се защо ли е така — рече Вернер.

— Повечето шпиони имат редовна работа — поясни Маке. — Това е част от прикритието им. Затова през деня ходят в някоя кантора или фабрика. — Разбира се — съгласи се Вернер. — Не бях помислил за това. Маке се притесняваше, че тази вечер може и да не уловят нищо. Ужасяваше се да не му припишат вината за провалите, които германската армия търпеше в Русия. Той даваше всичко от себе си, обаче в Третия райх усърдието оставаше невъзнаградено. Случваше се понякога екипът да не улови сигнали. Друг път пък бяха два или три и Маке трябваше да избере кой да проследи и кой да игнорира. Беше сигурен, че в града има повече от една шпионска мрежа, при това може би членовете на отделните групи не знаят за съществуването на другите. Маке се мъчеше да свърши невъзможна работа с недостатъчен инструментариум. Намираха се близо до Потсдамския площад, когато чуха сигнал. Маке разпозна характерния звук. — Това е пианист — с облекчение заяви той. Поне можеше да докаже на Вернер, че апаратурата работи. Някой предаваше петцифрени числа, едно след друго. — Съветското разузнаване използва код, при който буквите са заменени от двойки числа — обясни Маке на Вернер. — Например 11 може да е А. Излъчването им в групи по пет е просто условно. Радиооператорът, електроинженер на име Ман, продиктува Серия координати и Вагнер с линийка и молив тегли една черта на картата. Рихтер подкара колата. Пианистът продължи да излъчва. Сигналите му звучаха силно във вътрешността на полицейската кола. Маке мразеше този човек — който и да бе той. — Свиня. Комунистическо копеле такова. Един ден ще ми падне в нашето мазе и има да ме моли да го оставя да умре, та болката да престане. Вернер му се видя блед. „Не е навикнал на полицейска работа“, рече си комисарят.

След миг младежът се стегна.

— Както описвате съветския код, като че ли няма да е много труден за разбиване — умислено каза той.

— Правилно!

На Маке му стана приятно, че Вернер схваща толкова бързо. — Обаче аз представих нещата опростено. Имат си тънкости. След като кодира съобщението в поредица от числа, пианистът добавя след него на няколко пъти и ключова дума —Курфюрстендам, да кажем — и също я кодира. После изважда втората серия числа от първата и излъчва резултата. — Почти е невъзможно да се декодира, ако не знаеш ключовата дума!

— Именно.

Маке нареди на шофьора да се насочи на североизток и така едновременно да се доближи до вероятното място на радиопредаването и да им даде трета линия от различен ъгъл. — Опитът ни показва, че е най-добре да разполагаме с три серии показания — каза Маке на Вернер. — Апаратурата работи с известно приближение и затова допълнителните измервания намаляват възможността да сгрешим. — Винаги ли го хващате? — поинтересува се Вернер. — Съвсем не. В повечето случаи не го хващаме. Често се оказва, че просто не сме достатъчно бързи. Пианистът може да промени честотата по средата на излъчването и ние да го загубим. Понякога прекъсва по средата на предаването и по-късно продължава от друго място. Може да разполага със съгледвачи, които да видят, че идваме, и да го предупредят да бяга.

— Много непредвидени пречки.

— Обаче ги залавяме, рано или късно.

Рихтер спря колата и Ман направи третото заслушване. Трите начертани с молив линии върху картата на Вагнер се свързаха в малък триъгълник близо до Източната гара. Пианистът се намираше някъде между железопътната линия и канала.

Маке даде на Рихтер местоположението и нареди:

— Бързай, колкото можеш.

Той забеляза, че Вернер се поти. Може би в колата беше прекалено горещо. А и младият лейтенант не беше привикнал с действието. Сега се учеше какъв е животът в Гестапо. „Толкоз по-добре“, каза си Маке. Рихтер се отправи на юг по улица „Варшауер“, пресече линията и после сви в позападнал индустриален квартал със складове, дворове и малко фабрики. Група войници трупаха мешки край задния вход на гарата — несъмнено щяха да се натоварят на влак за източния фронт. „И в същото време техен съотечественик някъде в същия квартал се старае колкото може да ги предаде“, помисли гневно Маке. Вагнер посочи една тясна уличка, която водеше вън от гарата. — Той е не по-далеч от няколкостотин метра, но може да е от коя да е страна на уличката. Ако се доближим още малко с колата, ще ни види. — Добре, момчета, знаете как се прави — каза Маке. — Вагнер и Рихтер поемат лявата страна, Шнайдер и аз — дясната.

Всички взеха чукове с дълги дръжки.

— Елате с мен, Франк — додаде Маке.

По уличката нямаше много хора — мъж с работническо кепе, който крачеше забързано към гарата, и възрастна жена с извехтели дрехи, може би тръгнала да чисти някоя кантора. Те бързичко подминаха, понеже не искаха да привличат вниманието на Гестапо. Хората на Маке влизаха във всяка сграда, като партньорите се прескачаха. Повечето фирми бяха приключили с работата за деня, та се налагаше да вдигат нощните им пазачи. Ако пазачът не се появеше на вратата до една минута, разбиваха я. Когато влезеха в сградата, се втурваха да проверят всички помещения.

Пианистът не беше в сградите до първата пряка.

Първата постройка от дясната страна след пряката имаше поизбледняла фирма „Модни кожени палта“. Представляваше двуетажна фабрика по цялата дължина на пряката. Не личеше да се ползва, обаче предната врата беше стоманена, а прозорците бяха залостени — естествено, една фабрика за кожени палта се охраняваше добре.

Маке поведе Вернер по уличката в търсене на вход.

Съседната сграда беше поразена от бомба и срутена. Останките бяха почистени от улицата. Имаше написано на ръка предупреждение:

От фирмата ставаше ясно, че руините са на склад за мебели.

Прескочиха камара камъни и натрошени дъски, бързаха колкото могат, ала бяха принудени внимателно да си проправят път. Една оцеляла стена криеше от погледа задната част на сградата. Маке я заобиколи и намери дупка, водеща към съседната фабрика.

Имаше силното предчувствие, че пианистът е тук.

Прекрачи през дупката и Вернер го последва.

Озоваха се в празен кабинет. Имаше стоманено бюро без стол а срещу него — кантонерка. Календарът на стената беше от 1939-та — може би последната година, в която берлинчани можеха да си позволят фриволности от сорта на кожени палта.

Маке чу стъпки на горния етаж.

Извади пистолета си.

Вернер не беше въоръжен.

Отвориха вратата и пристъпиха в коридора.

Маке забеляза няколко отворени врати, стълбище към горния етаж и врата под стълбището, която навярно водеше към мазето. Той се прокрадна към стълбището и тогава видя, че Вернер проверява вратата към мазето. — Стори ми се, че чух шум отдолу — каза Вернер. Натисна дръжката, но вратата беше заключена със слаба ключалка. Отстъпи назад и вдигна десния си крак.

— Не… — обади се Маке.

— Да… Чувам ги! — отвърна Вернер, изрита вратата и я отвори.

Трясъкът отекна в празната фабрика.

Вернер се втурна през вратата и изчезна. Светна лампа и видя каменно стълбище.

— Не мърдай! — изрева той. — Арестуван си!

Маке тръгна след него.

Слезе в мазето. Обърканият Вернер стоеше в основата на стълбите.

Помещението беше празно.

От тавана висяха релси, на които навярно бяха окачвали палтата. Грамадно руло кафява хартия, сигурно опаковъчна, беше изправено в единия ъгъл. Ала нямаше нито радио, нито шпионин, който да трака съобщения до Москва.

— Проклет глупак — обърна се Маке към Вернер.

Обърна се и побегна нагоре по стълбите. Вернер се завтече след него. Прекосиха фоайето и тръгнаха към втория етаж. Там, под остъкления покрив бяха наредени тезгяси. Някога мястото ще да е било пълно с шивачки. Сега нямаше никого. Остъклената врата към аварийния изход беше заключена. Маке надзърна навън, обаче не видя никого. Свали оръжието си и запъхтян се опря на един тезгях. Забеляза на пода няколко угарки, едната от които със следи от червило. Изглеждаха скорошни. — Били са тук — каза той на Вернер и посочи угарките. — Двама. Вашите крясъци са ги предупредили и те са избягали. — Държах се като глупак — призна Вернер. — Съжалявам. Но не съм свикнал на подобни работи. Маке се приближи до прозореца на ъгъла. Видя как млади мъж и жена се отдалечават бързо по улицата. Мъжът носеше жълтеникав кожен куфар. Пред погледа на комисаря, двойката изчезна в железопътната гара.

— По дяволите.

— Според мен те не са шпиони — обади се Вернер. Показа нещо на пода. Маке съгледа смачкан кондом. — Използван, но празен — уточни Вернер. — Струва ми се, че сме ги прекъснали.

— Надявам се да сте прав.

VI

Карла не отиде на работа в деня, когато Йоахим Кох беше обещал да донесе плана. Вероятно би успяла да изкара редовната сутрешна смяна и да се прибере навреме, обаче „вероятно“ не бе достатъчно. Винаги съществуваше риск от голям пожар или автомобилна катастрофа, които да я задължат да остане след приключването на смяната й, за да помогне с притока ранени граждани. Така че Карла остана у дома през целия ден. В крайна сметка на Мод не й се наложи да моли Йоахим да донесе плана. Той беше казал, че трябва да отложат урока; след това, неспособен да устои на изкушението да се похвали, обясни, че има задачата да пренесе плана през града с мотоциклет. — Елате пътем за урока — предложи Мод и Кох се съгласи. Обедът протече напрегнато. Карла и Мод хапнаха редичка супа от сушен грах и кокала от пушен бут. Карла не попита майка си какво е направила — или е обещала да направи — за да убеди Кох. Може да му е обяснила, че напредва удивително с пианото, обаче не може да си позволи да пропуска уроци. Или да го е по питала толкова ли е нископоставен, та да го наглеждат непрестанно — подобна забележка би уязвила лейтенанта и лесно би го накарала да се поперчи, за да я опровергае. Най-вероятно обаче най-успешният кроеж беше тъкмо този, за който Карла не желаеше и да си помисля — секс. Майка й флиртуваше без задръжки с Кох и той откликваше с робска преданост. Карла подозираше, че неустоимото изкушение го е накарало да пренебрегне гласа на разума, който му е казвал: „не бъди толкова глупав“. Или не. Може да е видял някакъв смисъл. Може да се появи за урока следобед не с копие на плана, а с отряд от Гестапо и чифт белезници. Карла зареди филмче във фотоапарата Минокс, после прибра апарата и останалите две филмчета под няколко кърпи в горното чекмедже на кухненския шкаф. Шкафът беше до прозореца, където светлината беше силна. Карла можеше да снима документа на плота. Нямаше представа как проявеният филм ще стигне до Москва, обаче Фрида я беше уверила, че това ще стане. Карла си представяше някакъв пътуващ търговец — на лекарства например или на немскоезични издания на Библията — който има разрешение да продава в Швейцария и може тайно да предаде филма на човек от съветското посолство в Берн. Следобедът се проточи. Мод се оттегли в стаята си да почива. Ада переше. Карла седна в трапезарията, която рядко използваха напоследък, и се помъчи да чете, обаче не успяваше да се съсредоточи. Вестниците бяха пълни е лъжи. Карла трябваше да учи за следващия си изпит, ала медицинските термини от учебника плаваха пред очите й. Захвана На Западния фронт нищо ново — много четената книга за Европейската война. Романът вече беше забранен, понеже беше пределно откровен за тегобите на войнишкия живот. Карла обаче установи, че просто държи книгата и гледа през прозореца как юнското слънце бие по прашния град. Най-сетне той дойде. Карла чу стъпки на тротоара и скочи да погледне. Нямаше никакви гестаповци, само Йоахим Кох с типичната му добре изгладена униформа и лъснати до блясък ботуши. Красивото му като на кинозвезда лице беше изпълнено с нетърпеливо очакване, като на малко дете, което е дошло на рожден ден. Както обикновено, носеше платнената си чанта през рамо. Дали беше спазил обещанието си? Дали в чантата лежеше бойният план за операция „Синьо“?

Кох позвъни.

Карла и Мод бяха обмислили предварително всички стъпки от този момент нататък. Според плана им, Карла не отвори. След малко видя как Мод минава през фоайето в тъмночервен халат и обувки с високи токчета. „Изглежда почти като проститутка“, помисли неловко Карла. Чу как предната врата се отваря и затваря. От фоайето долетя шумолене на коприна и гальовно гукане, което предполагаше прегръдка. После тъмночервената коприна и сивата униформа минаха през вратата на трапезарията и изчезнаха горе. Първата задача на Мод беше да се увери, че Кох разполага с документа. Трябваше да го погледне, да каже нещо възторжено и да го остави. После да отведе Йоахим пред пианото. После да намери някакъв предлог — Карла се помъчи да не мисли какъв точно — и да преведе младежа през двойната врата от салона в съседния кабинет, по-малка и по-интимна стая с червени плюшени завеси и стар и проскърцващ голям диван. Стигнеха ли в кабинета, Мод щеше да даде сигнал. Беше трудно да се предвиди точната хореография на движенията на Мод и Йоахим, затова възможните сигнали бяха няколко и всичките означаваха едно и също. Най-простият беше Мод да затръшне вратата достатъчно силно, та да се чуе из цялата къща. Или да натисне поставения до камината бутон на забравения звънец за повикване на прислугата от кухнята. Но бяха решили, че и всеки друг шум ще свърши работа — можеше в отчаянието си Мод да събори мраморния бюст на Гьоте на пода или „случайно“ да строши някоя ваза. Карла излезе от трапезарията и застана във фоайето, загледана нагоре. Не се чуваше нищо. Надзърна в кухнята. Ада миеше тенджерата от супата; стържеше я енергично, несъмнено заради напрежението. Карла й се усмихна окуражително или поне така се надяваше да изглежда. Карла и Мод биха предпочели да запазят цялата афера в тайна от Ада. Не защото не й вярваха, тъкмо напротив — прислужницата Фанатично мразеше нацистите. Ала въвличането й означаваше, че тя става съучастница в предателство и подлежи на най-сурово наказание. Но живееха заедно толкова отдавна, че не бе възможно да имат никакви тайни, така че Ада знаеше всичко. Карла слабо долови звънливия смях на Мод. Звукът й беше познат. Имаше някаква фалшива нотка, която загатваше, че Мод напряга до крайност способността си да очарова.

Разполагаше ли Йоахим с документа или не?

Минута-две след това Карла чу пианото. Несъмнено свиреше лейтенантът. Мелодията беше на простата детска песничка за котката в снега, „ABC, die Katze lief im Schnee.“[8] Валтер я беше пял на Карла стотици пъти. При мисълта за това, в гърлото й заседна буца. Как смееха нацистите да свирят такива песнички при положение, че бяха оставили толкова деца сираци?

Песента рязко прекъсна. Нещо се бе случило. Карла напрегна слух да чуе гласове, стъпки — каквото и да е — обаче нямаше нищо.

Мина една минута, после още една.

Нещо се беше объркало. Но какво?

Хвърли поглед към Ада, която спря да стърже и разпери ръце сякаш казваше: „Нямам представа какво става“.

Карла трябваше да открие това.

Тя тихо се качи по стълбите. Пристъпваше безшумно по протрития килим. Застана пред салона. Още нищо не се чуваше — нито музика, нито движение, нито гласове.

Отвори вратата възможно най-безшумно.

Надзърна в салона. Не можа да види никого. Пристъпи вътре и се огледа. Никой.

Нямаше и следа от платнената чанта на Йоахим.

Карла хвърли поглед на вратата към кабинета. Едното крило беше открехнато. Тя прекоси на пръсти салона. Тук нямаше килим и стъпките й по полирания паркет не бяха напълно безшумни, обаче се налагаше да поеме риска.

Когато приближи вратата, дочу шепот.

Застана на прага. Прилепи се до стената и се осмели да надникне. Двамата стояха прегърнати и се целуваха. Йоахим беше с гръб към вратата и към Карла. Без съмнение Мод се беше погрижила той да застане така. Мод прекъсна целувката, надзърна над рамото на младежа и срещна погледа на Карла. Отдели длан от шията му и настойчиво посочи нещо.

Карла видя чантата на Йоахим на един стол.

На мига разбра какво се бе объркало. Когато Мод беше примамила Йоахим в кабинета, той не им беше направил услугата да остави чантата в салона, а нервно я беше понесъл със себе си.

Сега Карла трябваше да я вземе.

С разтуптяно сърце тя пристъпи в кабинета.

Мод мъркаше.

— О, да, продължавай, сладкото ми момче.

— Обичам те, любов моя — простена Йоахим.

Карла направи две крачки напред, взе чантата, обърна се и тихо се изниза от стаята.

Чантата беше лека.

Карла бързо прекоси салона и изтича надолу по стълбите, като едва си поемаше дъх.

В кухнята остави чантата на масата и я разкопча.

Вътре лежаха днешният брой на берлинския вестник Der Angriff, нов пакет „Кемъл“ и неугледна бежова картонена папка. С треперещи ръце Карла извади папката и я отвори. Вътре се намираше индиговото копие на документ.

Надписът на първата страница гласеше:

На последната страница беше отбелязано място за подпис. Понеже това беше копие, подпис нямаше, но до празното място бе напечатано името на Адолф Хитлер. Между тези страници се намираше планът за операция „Синьо“. В сърцето на Карла се надигна ликуваща радост и се смеси с напрежението и ужаса да не я разкрият. Остави документа на ниския плот до кухненския прозорец. Отвори чекмеджето и извади апарата и двата резервни филма. Разположи внимателно документа и почна да снима страниците му една по една. Не отне много време. Планът се състоеше от едва десет страници. Дори не се наложи да презарежда фотоапарата. Свърши се. Карла открадна бойния план.

„Това беше за теб, татко.“

Прибра фотоапарата, затвори чекмеджето, пъхна документа в папката, прибра папката в чантата, затвори и закопча.

После възможно най-тихо върна чантата горе.

Докато се прокрадваше в салона, чу гласа на майка си. Мод говореше ясно и изразително, като че искаше да я чуят отвън. Карла веднага усети, че така я предупреждава. — Моля те, не се притеснявай — говореше Мод. — Така е, защото беше толкова развълнуван. И двамата бяхме развълнувани. — Чувствам се като глупак — отвърна Йоахим с нисък и смутен глас. — Ти едва ме докосна и всичко свърши. Карла можа да се досети какво се е случило. Тя нямаше такъв опит, но момичетата обичаха да говорят, а разговорите на медицинските сестри бяха недвусмислено подробни. Йоахим трябва да беше получил преждевременна еякулация. Фрида беше казвала на Карла, че и на Хайнрих на няколко пъти му се е случвало при първите им контакти и после той е бил убийствено смутен но му минало. Това е признак на нервност, беше обяснила Фрида. Твърде кратките интимности на Мод и Йоахим създадоха затруднение за Карла. Сега Йоахим щеше да е по-предпазлив, вече нямаше да е сляп и глух за всичко наоколо. Все едно. Мод трябваше да направи всичко възможно да го задържи с гръб към вратата. Ако Карла можеше да се вмъкне само за секунда и да върне чантата на стола без Йоахим да я види, оставаше възможността всичко да им се размине. С разтуптяно сърце Карла прекоси салона и спря пред открехнатата врата. — Често се случва — успокоително нареждаше Мод. — Тялото става нетърпеливо. Няма нищо.

Карла провря глава през вратата.

Двамата още стояха на същото място, все още плътно един до друг. Мод погледна край Йоахим и видя дъщеря си. Положи длан върху лицето на младежа и отклони погледа му от мястото на Карла. — Целуни ме пак и ми кажи, че не ме мразиш за тази дреболия.

Карла пристъпи в кабинета.

Йоахим каза:

— Имам нужда от цигара.

Докато той се обръщаше, Карла излезе.

Зачака пред вратата. Имаше ли той цигари в джоба си, или щеше да потърси новия пакет в чантата?

Отговорът дойде след миг.

— Къде е чантата ми? — попита Кох.

Сърцето на Карла спря.

— Остави я в салона — дочу се ясният глас на Мод.

— Не, не я оставих.

Карла прекоси салона, остави чантата на един стол и излезе. После застана на стълбищната площадка и се заслуша. Чу как двамата влизат от кабинета в салона и Мод възкликва: Ето я, казах ли ти. — Аз не съм я оставял тук — упорстваше Кох. — Обещах да не я изпускам от поглед. Но го направих, когато те целувах. — Скъпи мой, ядосан си заради случилото се помежду ни. Успокой се. — Някой трябва да е влязъл в стаята, докато бях разсеян от… — Това е абсурдно.

— Не мисля така.

— Нека седнем на пианото, един до друг, както ти харесва — продължаваше Мод, но вече звучеше отчаяно.

— Кой друг е в къщата?

Карла се досети какво следва и се втурна по стълбите и в кухнята. Ада я зяпна тревожно, обаче нямаше време за обяснения.

Чу ботушите на Йоахим по стъпалата.

След миг той беше в кухнята. Държеше чантата в ръка. Лицето му бе гневно. Изгледа Карла и Ада.

— Едната от вас е тършувала в тази чанта!

Карла отговори възможно най-спокойно:

— Не знам какво Ви кара да мислите така, Йоахим.

Мод се появи зад гърба му и влезе покрай него.

— Да пийнем кафе, Ада — рече тя жизнерадостно. — Йоахим, седни, моля те.

Той не й обърна внимание и взе да изучава кухнята.

Погледът му спря върху плота на шкафа под прозореца. Карла с ужас установи, че — макар да бе прибрала апарата — е забравила двата резервни филма.

— Това са осеммилиметрови филмчета, нали? — каза Йоахим. — Разполагате ли е малък фотоапарат?

Изведнъж беше престанал да прилича на момче.

— Това ли било? — обади се Мод. — Чудех се какво представляват. Забрави ги друг от учениците ми, офицер от Гестапо впрочем.

Хитра импровизация, но Кох не се хвана.

— Питам се дали не си е забравил и апарата — отвърна той и отвори чекмеджето. Спретнатото стоманено фотоапаратче лежеше върху бяла кърпа — уличаващо като петно кръв. Йоахим изглеждаше потресен. Вероятно до момента не вярваше, че наистина е станал жертва на предателство, а по-скоро нямаше търпение да компенсира провала си в секса. И сега за пръв път се изправяше пред истината. Каквато и да бе причината, той за миг се вцепени. Все още с ръка на дръжката на чекмеджето, гледаше апарата като хипнотизиран. В този миг Карла можа да види, че мечтата му за любов е осквернена и че гневът му ще бъде страшен. Най-сетне вдигна очи. Изгледа трите жени и се спря на Мод. — Ти си направила това. Ти ме измами. Но ще бъдеш наказана. Взе апарата и филмчетата, натъпка ги в джоба си и продължи. — Арестувана сте, госпожо фон Улрих — пристъпи напред и сграбчи ръката й. — Отиваме в главната квартира на Гестапо. Мод измъкна ръката си от хватката му и отстъпи крачка назад. Йоахим замахна и я удари е все сила. Беше висок, здрав и млад Ударът се стовари в лицето на Мод и я събори на пода.

Кох се изправи над нея.

— Ти ме направи на глупак — вряскаше той, вече в истерия. — Ти ме излъга, а аз ти повярвах! И двамата ще бъдем изтезавани. И двамата си го заслужаваме! Кох започна да рита Мод. Тя опита да се претърколи по-далеч, но опря в печката. Десният ботуш на лейтенанта се стоварваше върху ребрата й, бедрата й, корема й. Ада го нападна и започна да дере лицето му. Той я помете с един удар. После изрита Мод в главата.

Карла се раздвижи.

Тя знаеше, че хората се възстановяват след всякакви травми по тялото, обаче нараняванията в главата често водеха до непоправими увреждания. Всъщност тя не си помисли това съзнателно. Действаше инстинктивно. Взе от масата тенджерата, която Ада така усърдно беше почистила. Улови я за дългата дръжка, вдигна я високо и удари с всичка сила Йоахим по темето.

Той се запрепъва зашеметен.

Карла го удари отново, още по-силно.

Кох рухна в несвяст на пода. Мод се отмести от пътя на падащото тяло, седна облегната на стената и притисна гърдите си.

Карла пак вдигна тенджерата.

Мод изкрещя:

— Не! Спри!

Карла остави тенджерата на масата.

Йоахим се размърда, опита да се надигне.

Ада грабна тенджерата и го удари свирепо. Карла се помъчи а я спре, ала Ада беше неудържима в лудата си ярост. Удряше изпадналия в безсъзнание младеж отново и отново, докато не се измори. После пусна тенджерата и тя изтрополи на пода. Мод с мъка застана на колене и се втренчи в Йоахим. Очите му бяха широко отворени. Носът му беше изкривен. Черепът му беше смазан. От ухото му течеше кръв. Като че не дишаше. Карла коленичи до него и допря пръсти до шията му, за да потърси пулс. Нямаше. — Мъртъв е — продума тя. — Убили сме го. Божичко.

— Горкичкото глупаво момче — проплака Мод.

Задъхана от усилието, Ада попита:

— И какво правим сега?

Карла осъзна, че трябва да се отърват от тялото.

Мод с мъка се изправи на крака. Лявата страна на лицето й се подуваше. — Мили Боже, как боли — рече тя, притискайки ребрата си. Карла предполагаше, че някое е пукнато.

Ада сведе очи към Йоахим и предложи:

— Можем да го скрием на тавана.

— Да. Докато съседите не започнат да се оплакват от миризмата — отвърна Карла.

— Тогава да го заровим в задния двор.

— И какво ще си кажат хората, когато видят как три жени копаят дълга шест стъпки яма в задния двор на берлинска градска къща? Че се надяваме да открием злато ли?

— Можем да копаем през нощта.

— Това по-малко подозрително ли ще изглежда?

Ада се почеса по главата.

— Трябва да отнесем тялото някъде и да го оставим. В някой парк или канал — заяви Карла.

— А как ще го носим? — поинтересува се Ада.

— Не тежи много — печално рече Мод. — Толкова е слаб и жилав. — Проблемът не е в теглото — отговори Карла. — Двете с Ада Можем да го носим. Обаче трябва да го направим някак без да предизвикваме подозрения.

— Де да имахме автомобил — въздъхна Мод.

Карла поклати глава.

— Без друго никой не може да вземе бензин.

Трите жени замълчаха. Навън вече се здрачаваше. Ада извади някаква кърпа и я омота около главата на Йоахим, за да не замърси кръвта му пода. Мод тихо плачеше. Сълзите се търкаляха по изкривеното й от болка лице. На Карла й се щеше да прояви съчувствие, но първо трябваше да реши проблема. — Можем да го сложим в някакъв сандък — предположи тя. — Само ковчегът има подходящ размер — отговори Ада.

— А някаква мебел? Бюфет да речем?

— Много тежко е — каза Ада и се умисли. — Обаче гардеробът от моята стая е по-лек. Карла кимна. „Предполагаше се, че една слугиня не разполага с много тоалети, а и не й трябва масивна махагонова мебелировка“, помисли Карла с леко неудобство. Затова в стаята на Карла имаше тясно и разхлопано чамово гардеробче.

— Хайде да го донесем.

Преди войната Ада живееше в сутерена, но сега там имаше бомбоубежище, и тя се беше преместила на горния етаж. Двете с Карла се качиха. Ада отвори гардеробчето и смъкна всички дрехи. Не бяха много — две униформи, няколко рокли и палто, все овехтели. Положи ги спретнато на единичното легло. Карла наклони гардероба и прецени тежестта му. Беше лек, но неудобен и на двете жени им трябваха няколко минути да го извадят от стаята и да го свалят по стълбите. Най-сетне положиха гардероба с вратите нагоре на пода във фоайето. Карла отвори вратите. Сега гардеробът заприлича на ковчег с капак на панти. Карла се върна в кухнята и се приведе над трупа. Извади фотоапарата и филмчетата от джоба му и ги върна в чекмеджето на шкафа. Карла улови ръцете на Йоахим, а Ада — краката. Вдигнаха го, пренесоха го от кухнята във фоайето и го спуснаха в гардероба. Ада отново омота кърпата около главата му, въпреки че кървенето беше престанало. Трябваше ли да съблекат униформата му? Карла се позачуди. Така щеше да е по-трудно да се идентифицира трупът, обаче на нея щеше да й се наложи да се отърве от две неща, вместо от едно. Реши да не го събличат. Взе чантата. Извади бежовата папка с документа, който стоеше в основата на всички събития от деня, и остави вестника и цигарите. Сложи папката на масата и прибра чантата при трупа. Затвори вратата на гардероба и я заключи, за да не се изтърси тялото. Прибра ключа в джоба на роклята си.

Влезе в трапезарията и погледна през прозореца.

— Мръква. Това е добре.

— Какво ще си помислят хората? — попита Мод.

— Че изнасяме мебел. Може би го продаваме, за да имаме пари за храна.

— Две жени да носят гардероб?

— Жените непрекъснато правят такива неща в наши дни. Сега толкова много мъже са мобилизирани или са убити. Не можем да наемем камион за изнасянето, защото няма как да се вземе бензин.

— Защо правим всичко това по тъмно?

Карла си позволи да покаже раздразнение.

— Не знам, майко. Ако някой ни попита, ще се наложи да измисля нещо. Обаче трупът не може да остане вкъщи. — Когато открият тялото, ще разберат, че е на жертва на убийство. Ще изследват нараняванията. Карла също се притесняваше за това.

— Нищо не можем да направим.

— Може да опитат да проследят движението му през днешния ден. — Йоахим каза, че не е разказвал за уроците по пиано. Искаше да удиви приятелите си със своите умения. Ако имаме късмет, никой няма да знае, че е идвал тук. „А ако нямаме късмет“, рече си Карла, „всички ще загинем.“

— Какъв мотив за убийството ще допуснат?

— Ще открият ли следи от семенна течност по бельото му?

Мод смутено извърна поглед.

— Да.

— Тогава ще допуснат сексуален контакт, вероятно с друг мъж, който е завършил със сбиване.

— Надявам се да си права.

Карла не беше съвсем уверена, обаче не можеше да измисли нищо, което да могат да направят.

— В канала — предложи тя.

Трупът щеше да отплава и рано или късно да бъде намерен. Щеше да последва разследване на убийство. Щеше да им се наложи просто да се надяват разследването да не доведе до тях.

Карла отвори вратата.

Застана отпред и отляво на гардероба, а Ада — отзад и отдясно. Двете се наведоха. Ада, която несъмнено имаше повече опит от господарките си в местенето на тежки предмети, каза:

— Наклонете го настрани и пъхнете ръце отдолу.

Карла я послуша.

— Сега лекичко вдигнете края.

Карла вдигна.

— Присвийте колене. Поемете тежестта. Изправете се. Вдигнаха гардероба на височината на хълбоците си. Ада се наведе и подложи рамо под нейния край. Карла направи същото.

Двете жени се изправиха.

Тежестта се измести по посока на Карла, докато слизаха по стъпалата пред входа, но тя се справяше.

Когато излязоха на улицата Карла се насочи към канала, на няколко пресечки от тяхната къща.

Вече се беше стъмнило. Нямаше луна. Само няколко бледи звезди. Заради затъмнението имаше голяма вероятност никой да не забележи как пускат гардероба във водата. Проблемът беше, че Карла почти не виждаше къде отива. Ужасяваше се при мисълта, че може да се спъне и да падне, гардеробът да се разбие на трески и убитият мъж да се покаже. Край двете жени мина линейка с покрити фарове. Може би бързаше към някое пътно произшествие. По време на затъмнението ставаха доста автомобилни катастрофи. Следователно в квартала имаше и полицейски коли. Карла си спомни за едно сензационно убийство от първите дни след започването на затъмнението. Някакъв мъж беше убил съпругата си, беше я натикал в сандък и беше прекарал трупа с велосипед през целия град, за да го изхвърли в река Хавел. Щеше ли полицията да си спомня този случай и да гледа с подозрение на всеки, който носи обемисти предмети? Тъкмо докато мислеше това, край тях премина патрулна кола. Единият полицай изгледа жените с гардероба, но не спря. Трупът сякаш ставаше все по-тежък. Вечерта беше топла и не след дълго Карла се обливаше в пот. Рамото я болеше от дъските и на нея й се щеше да бе подложила нагъната кърпичка под блузата си. Завиха зад ъгъла и се натъкнаха на автомобилната катастрофа. Осемколесен камион с ремарке, натоварен с дървен материал, се беше сблъскал челно с един мерцедес и автомобилът беше доста смазан. Патрулната кола и линейката осветяваха с фаровете си останките. В малкото езерце от мъждивата им светлина неколцина мъже се трупаха край мерцедеса. Явно катастрофата беше станала преди минути, понеже вътре още имаше хора. Един от фелдшерите от линейката се беше проврял през задната врата, за да провери какво е положението и могат ли вече да измъкнат пътниците. Карла в миг се ужаси. Замря на място, обзета от ледено чувство за вина. Никой обаче не ги бе забелязал и тя бързо разбра, ле трябва просто бързо да се прокраднат обратно и да стигнат до канала по друга улица. Тъкмо се обръщаше, когато един бдителен полицай насочи фенерчето си към нея. Карла се изкушаваше да захвърли товара си и да побегне, но се овладя.

— Какво търсите тук? — попита полицаят.

— Изнасяме този гардероб, господин полицай — отвърна Карла и като си повъзвърна присъствие на духа, прикри гузната си нервност с престорено нездраво любопитство. — Какво се е случило? — поиска да узнае тя и за повече убедителност добави: — Има ли убити? По себе си Карла съдеше, че професионалистите не понасят подобни вампирски подпитвания. Както очакваше, полицаят презрително отговори:

— Не е Ваша работа. Сега се махайте оттук.

Той се обърна и насочи фенерчето си към вътрешността на смазания автомобил. Тротоарът от тази страна на улицата беше свободен. Карла светкавично взе решение и продължи да върви направо. Двете с Ада понесоха гардероба към мястото на катастрофата. Карла не откъсваше очи от екипа, който работеше в малкия кръг светлина. Мъжете бяха напълно съсредоточени върху задачите си и никой не вдигна поглед, когато тя мина край мерцедеса. Сякаш й отне цяла вечност да мине по дължината на камиона. И щом достигна до задницата му, я споходи вдъхновение.

Тя спря.

Ада прошушна:

— Какво сега?

— Насам — отговори Карла и стъпи на платното зад камиона. — Сваляме гардероба. Без шум.

Положиха гардероба внимателно на земята.

— Тук ли ще го оставим? — попита шепнешком Ада.

Карла извади ключа от джоба си и отключи гардероба. Вдигна поглед. Доколкото можеше да прецени, хората още бяха при колата, на двадесетина стъпки от тях, от другата страна на камиона.

Отвори вратата на гардероба.

Йоахим беше втренчил празния си поглед право нагоре. Главата му още беше омотана в кървавата кърпа. — Да го изсипем навън — каза Карла. — До колелата. Двете наклониха гардероба, тялото се търкулна навън и се опря в гумите на камиона. Карла измъкна окървавената кърпа и я метна в гардероба Остави чантата до трупа; с радост се отърва от нея. Затвори и заключи вратата на гардероба, после двете с Ада го вдигнаха и отново го понесоха.

Вече беше лесно.

Когато се бяха отдалечили на петдесетина метра в тъмнината, Карла дочу някакъв глас: — Мили Боже! Има още една жертва. Изглежда са прегазили пешеходец! Карла и Ада свърнаха зад един ъгъл и облекчението заля младата жена като вълна. Бяха се освободили от тялото. Ако успееха да се доберат до дома, без да привличат повече внимание — и без някой да надникне в гардероба и да забележи кървавата кърпа — щяха да са в безопасност. Нямаше да има разследване на убийство.

Йоахим се бе превърнал в пешеходец, случайна жертва на катастрофа заради затъмнението. Ако наистина беше влачен по паважа от колелата на камиона, щеше да има контузии, доста подобни на нанесените с дъното на тежката тенджера. Може би някой опитен патоанатом би забелязал разлика, обаче никой нямаше да реши, че е необходима аутопсия.

Карла се замисли дали не е добре да изоставят някъде и гардероба, но прецени, че не бива. Дори и без кърпата, вътре имаше петна от кръв, които можеха да предизвикат интереса на полицията. Трябваше да го върнат у дома и да го почистят.

Прибраха се, без да срещнат никого.

Оставиха гардероба във фоайето. Ада извади кърпата и я накисна със студена вода в кухненската мивка. Карла забеляза, че бежовата папка е на масата, където я беше оставила. Изпита едновременно въодушевление и тъга, когато я прибра в чекмеджето заедно с апарата и филмчетата. Беше откраднала плана на нацистите, ала беше погубила един млад човек, който бе по-скоро глупав, отколкото злонамерен. Щеше да мисли върху това в продължение на дни, може би дори години, преди да е в състояние да прецени какво изпитва. В момента се чувстваше само ужасно уморена. Разказа на майка си какво бяха направили. Лявата половина от лицето на Мод беше толкова подута, че окото й почти се затваряше. Притискаше ребрата си отстрани, сякаш по този начин облекчаваше болката. Изглеждаше ужасно.

Карла каза:

— Ти беше страшно смела, мамо. Толкова ти се възхищавам за онова, което направи днес. — Не се чувствам достойна за възхищение — изнурено отговори Мод. — Така се срамувам. Презирам се.

— Защото не го обичаше ли?

— Напротив. Защото го обичах.

I

Грег Пешков завърши Харвард с най-високо отличие, summa cum laude[9]. Можеше без усилие да вземе докторат по физика, основния му предмет, и така да избегне военната служба. Ала той не искаше да става учен. Амбицията му беше да се сдобие с друг вид власт и след войната досието от армията щеше да е голям плюс за един изгряващ млад политик. Така че Грег постъпи във войската.

От друга страна обаче, не му се щеше наистина да влиза в сражение. Следеше действията в Европа с растящ интерес и в същото време притискаше всички свои познати във Вашингтон — ще рече, много хора — да му уредят чиновническа работа в Департамента на войната. Германската лятна офанзива беше започнала на двадесет И осми юни с бързо напредване в източна посока при сравнително слаба съпротива. Това продължи до достигането до Сталинград, някогашния Царицин, където германците бяха спрени от ожесточената руска отбрана. Сега не можеха да мръднат, бяха прекалено далеч от базите си, и изглеждаше все по-вероятно русите да са ги примамили в капан. Грег едва беше започнал основното обучение, когато го привикаха в кабинета на полковника. — Армейският инженерен корпус има нужда от някой умен млад човек във Вашингтон. Вие имате контакти там, но въпреки това не бих избрал първо Вас.

Само се погледнете — та Вие дори не сте способен да пазите проклетата си униформа чиста. Обаче работата изисква познания по физика, а физиците са ни малко.

— Благодаря, господине.

— Изпробвайте подобен сарказъм и върху новия си началник и има да съжалявате. Ще бъдете помощник на полковник Гроувс. Учих в Уест Пойнт с него. Не познавам по-гаден кучи син — в армията и извън нея. Пожелавам Ви късмет. Грег се обади на Майк Пенфолд в службата по печата на Държавния департамент и от него узна, че доскоро Лесли Гроувс е оглавявал строителството в цялата американска армия и е отговарял за изграждането на новата главна квартира на военните във Вашингтон — огромното петоъгълно здание, което вече започваха да наричат Пентагон. Но бил преместен в нов проект, за който никой не бил особено наясно. Някои говореха, че Гроувс е докачал началствата си толкова често, че на практика бил понижен, докато според други новата му роля била още по-важна от досегашната, обаче била напълно засекретена. Всички бяха единодушни — Гроувс е егоист, нагъл и безмилостен.

— Наистина ли всички го мразят? — попита Грег.

— О, не. Само тези, които го познават — отговори Майк. Лейтенант Грег Пешков беше изпълнен с опасения, когато пристигна в кабинета на Гроувс в удивително новата сграда на Департамента на войната — бледожълтеникав палат на ъгъла на „Двадесет и първа улица“ и „Вирджиния авеню“. Грег веднага узна, че е част от група, наречена „Инженерно поделение Манхатън“. Под това умишлено мъгляво име се прикриваше екип, който опитваше да разработи нов вид бомба, използваща за експлозив урана. Грег беше заинтригуван. Знаеше, че в лекия изотоп на урана — U-235 — е заключена неизмерима енергия и беше прочел някои статии по въпроса в научните издания.

Ала новините за изследванията бяха секнали преди няколко години и днес Грег разбра причината.

Научи, че според президента Рузвелт проектът върви прекадено бавно и затова Гроувс е назначен да размаха камшика. Грег пристигна шест дни след преназначаването на Гроувс. Първата задача на лейтенанта за новия му началник беше да помогне да прикачи звездите за якичката на униформата си в цвят каки: Гроувс току-що бе повишен в бригаден генерал. — Преди всичко, за да впечатлявам разните му там цивилни учени, с които ни се налага да работим — излая Гроувс. — Имам среща в кабинета на секретаря по отбраната след десет минути. Най-добре елате с мен, ще Ви послужи за запознаване с работата. Гроувс беше масивен човек. При височина шест фута без един инч, трябва да имаше към двеста и петдесеттриста паунда тегло. Униформените му панталони бяха препасани високо върху дебелия корем. Косата му беше кестенява и, ако я оставеше по-дълга може би щеше да е къдрава. Челото му беше тясно, бузите — дебели, а брадичката — месеста. Тънкият му мустак едва се забелязваше. Беше непривлекателен човек във всяко едно отношение, така че Грег не гореше от нетърпение да започне работа с него. Гроувс и антуражът му, включително и Грег, излязоха от сградата и тръгнаха по „Вирджиния авеню“ към „Нешънъл Мол“. По пътя Гроувс се обърна към Грег с думите: — Когато ме назначиха, казаха, че тази работа ще спечели войната. Не знам вярно ли е, обаче планирам да действам, все едно е вярно. Добре е и Вие да правите така.

— Слушам.

Секретарят на войната още не се беше преместил в недовършения Пентагон и главната квартира на Департамента засега се помещаваше в стария арсенал — дълга, ниска и старомодна „временна“ постройка на „Конститюшън авеню“. Секретарят Хенри Стимсън беше републиканец, поканен в правителството от президента, за да може неговата партия да не подкопава военните усилия чрез препирни в Конгреса. Седемдесет и пет годишният Стимсън беше опитен държавник, спретнат старец с бели мустаци и умен блясък в сивите очи. Срещата беше официална и помещението беше пълно с големи клечки, включително началник-щаба на армията Джордж Маршал. Грег се притесняваше и с възхищение установи, че Гроувс се държи забележително спокойно за човек, който до вчера е бил само полковник. Първо той описа как смята да наложи ред сред стотиците цивилни учени и десетките лаборатории, които участваха в проекта „Манхатън“. Не направи опит да угодничи пред висшите военни, които може би смятаха, че би трябвало те да отговарят за задачата. Изложи плановете си, без да се затормозява с изрази от сорта на „Ваше позволение“ и „ако не възразявате“. Грег се зачуди дали Гроувс просто не се мъчи да ги накара да го уволнят. Грег чуваше толкова много нови неща, че му се прииска да си води записки, обаче никой друг не го правеше и той прецени, че няма да изглежда уместно. Когато Гроувс приключи, един от присъстващите го попита: — Знам, че количеството уран е от основно значение за проекта. Разполагаме ли с достатъчно? — Има хиляда двеста и петдесет тона пех-бленда — рудата, която съдържа урановия оксид — в един склад на Стейтън Айлънд.

— Хубаво ще е да вземем част от него.

— Закупих цялото количество в петък, господине.

— В петък? В деня, след като Ви назначиха?

— Точно така.

Секретарят на войната прикри усмивката си. Изненадата на Грег от арогантността на Гроувс започна да прераства във възхищение от твърдостта му.

Един адмирал се обади:

— Какво става с повишаването на приоритета на този проект? Трябва да се разберете с Управлението на военната промишленост. — В събота се срещнах с Доналд Нелсън, господине — отговори Гроувс. — Помолих го да повиши нашия приоритет.

— И той какво отговори?

— Отказа.

— Това е проблем.

— Вече не е. Обясних му, че ще се наложи да препоръчам на Президента да прекратим проекта „Манхатън“, защото Управлението на военната промишленост отказва да съдейства. Тогава той ни даде приоритет ААА.

— Хубаво — каза секретарят по отбраната.

Грег отново беше впечатлен. Гроувс беше голяма работа.

Стимсън продължи:

— И така, над Вас ще стои деветчленна комисия, която ще отговаря пред мен. Деветте члена бяха предложени…

— По дяволите, не — прекъсна го Гроувс.

— Какво казахте? — изуми се секретарят.

„Естествено“, рече си Грег, „Гроувс отиде твърде далеч.“ — Не мога да докладвам пред деветчленна комисия, господин секретар — обясни Гроувс. — Никога няма да успея да ги накарай да ми се махнат от главата. Стимсън се усмихна. Очевидно беше достатъчно опитен, та да не се обижда от подобни отговори, затова отвърна:

— Каква бройка бихте препоръчали, генерале?

Грег забеляза, че Гроувс иска да каже „Нито един“, обаче отговори:

— Трима ще е отлично.

— Добре — съгласи се Стимсън за удивление на Грег. — Нещо друго? — Ще ни трябва много място, около шестдесет хиляди акра, за фабриката за обогатяване на урана и за съпътстващата техника. Има подходящ парцел в Оук Ридж, Тенеси. Представлява долина, така че ако стане авария, експлозията ще е ограничена. — Авария ли? — попита генералът. — Възможно ли е? Гроувс не можа да скрие, че намира въпроса за глупав. — Ние произвеждаме експериментална бомба, за Бога. Бомба, която обещава да изравни със земята среден по големина град с един удар. Ще излезем адски тъпи, ако пренебрегнем вероятни аварии. Адмиралът като че ли се канеше да възрази, обаче Стимсън се намеси:

— Продължавайте, генерале.

— В Тенеси земята е евтина. Електричеството също е евтино, а нашата фабрика ще използва огромни количества електричество.

— Значи предлагате да купим земята.

— Предлагам да я разгледаме днес — отговори Гроувс и си погледна часовника. — Всъщност, вече трябва да тръгвам, за да взема влака до Ноксвил.

Той се изправи и додаде:

— Ако ме извините, господа, не искам да губя повече време. Присъстващите бяха смаяни. Дори Стимсън изглеждаше изумен. Никой във Вашингтон не би и сънувал да си излезе от кабинета на министър, без да му подскажат, че са привършили с него. Това беше небивало нарушаване на етикета. Обаче Гроувс явно не го беше грижа.

И му се размина.

— Отлично — заяви Стимсън. — Нека не Ви задържаме.

— Благодаря, господине — отговори Гроувс и излезе.

Грег изхвърча подире му.

II

Най-хубавата цивилна секретарка в новата сграда на Департамента на войната беше Маргарет Каудри. Имаше големи тъмни очи и широка, чувствена уста. Когато седеше пред пишещата машина и вдигнеше поглед към някого, той имаше чувството, че вече прави любов с нея. Баща й беше превърнал пекарството в голяма индустрия: „Курабийките на Каудри са хрупкави като мамините!“. На Маргарет не й се налагаше да работи, но така тя даваше своя принос във войната. Преди да я покани на обяд, Грег се беше постарал тя да разбере, че и той е милионерски син. Богатите наследнички обикновено предпочитаха да излизат с богати момчета — така можеха да са сигурни, че не ги ухажват заради парите. Вече беше октомври и времето беше студено. Маргарет беше стилна във вталеното тъмносиньо палто с подплънки на раменете. Баретата й подхождаше на палтото и имаше военен фасон. Отидоха в „Риц-Карлтън“, но Грег видя, че баща му обядва тук с Гладис Анджелъс. Не искаше да се присъединяват към тях. Когато обясни на Маргарет, тя отговори: — Няма проблем. Ще обядваме в Университетския дамски клуб. Точно зад ъгъла е. Членувам в него. Грег никога не беше ходил там, но му се стори, че знае нещо за това място. Порови в паметта си, но мисълта му убягваше и той се отказа. В клуба Маргарет свали палтото и разкри наситеносиня кашмирена рокля, която съблазнително подчертаваше фигурата й. Подобно на всички възпитани дами, остана с шапка и ръкавици. Както обикновено, Грег се наслаждаваше на усещането да отиде някъде с красиво момиче под ръка. В Университетския дамски клуб имаше малко мъже, но всички му завидяха. Грег никога не би признал, обаче това му доставяше почти толкова голямо удоволствие, колкото сексът. Поръча бутилка вино. По френски маниер, Маргарет смеси своето с минерална вода и обясни: — Не искам целият ми следобед да премине в поправяне на печатни грешки.

Грег й разказа за генерал Гроувс.

— Наистина решителен мъж. Прилича на зле облечена версия на баща ми.

— Всички го мразят — каза Маргарет.

Грег кимна и додаде:

— Държи се с хората все едно глади котка обратно на косъма.

— И баща ти ли е такъв?

— Понякога. Обаче обикновено използва очарованието си. — И моят баща е същият! Може би всички преуспели мъже са еднакви. Сервираха им скоро. Обслужването във вашингтонските ресторанти се беше забързало. Страната бе във война и всички имаха спешна работа. Една сервитьорка им поднесе менюто е десертите и Грег с изумление разпозна Джаки Джейкс.

— Здравей, Джаки!

— Здрасти, Грег! — отвърна тя в опит да прикрие нервността си с фамилиарност. — Как я караш? Грег си спомни — детективът му беше казал, че Джаки работи в този клуб. Тъкмо това му се беше изплъзнало от паметта преди малко.

— Добре съм — отговори той. — Ами ти?

— Отлично.

— Всичко ли си върви по старому?

Грег се питаше дали баща му продължава да плаща издръжка на Джаки.

— Горе-долу.

Грег предположи, че някой от адвокатите на баща му й изпраща парите и Лев съвсем е забравил за това.

— Това е добре — каза той.

Джаки си припомни служебните задължения.

— Мога ли да ви предложа десерт?

— Да, благодаря.

Маргарет поръча плодова салата, а Грег — сладолед.

Когато Джаки се отдалечи, Маргарет каза:

— Много е хубава.

И загледа Грег очаквателно.

— Май да.

— Няма венчална халка.

Грег въздъхна. Жените бяха толкова схватливи.

— Чудиш се как така съм приятел с красива чернокожа сервитьорка, която не е омъжена. Мога да ти кажа истината. Когато бях на петнадесет години, имах връзка с нея. Надявам се това да не те шокира. — Шокира ме, разбира се. Аз съм морално отвратена. Не личеше дали се шегува или говори сериозно. Нещо по средата. Грег беше сигурен, че тя не е истински скандализирана, обаче вероятно не й се щеше да го оставя с впечатлението, че е лекомислена по отношение на секса. Поне не и при първия им обяд. Джаки поднесе десертите и попита ще желаят ли кафе. Нямаха време — в армията не вярваха в дългите обедни почивки — и затова Маргарет поиска сметката. — Тук не се позволява на гостите да плащат — обясни тя.

Когато Джаки си тръгна, Маргарет каза:

— Хубавото е, че толкова я харесваш.

— Наистина ли? — изненада се Грег. — Предполагам, че имам приятни спомени. Нямам нищо против пак да съм на петнадесет години.

— И въпреки това тя се бои от тебе.

— Няма такова нещо!

— Ужасява се.

— Не мисля така.

— Вярвай ми. Мъжете са като слепци, обаче жените забелязват такива неща. Грег се вгледа внимателно в Джаки, когато тя донесе сметката, и осъзна, че Маргарет има право. Джаки още се боеше. Всеки път, щом видеше Грег, тя си спомняше Джо Брехунов и неговия бръснач. Това разгневи Грег. Момичето имаше право да живее спокойно.

Той щеше да направи нещо по въпроса.

Маргарет беше проницателна и отбеляза:

— Мисля, че знаеш защо тя се бои.

— Баща ми я заплаши. Той се притесняваше, че мога да се оженя за нея.

— Баща ти страшен ли е?

— Обича да постига своето.

— Моят баща е същият. Сладък като черешов пай, докато не му противоречиш. Тогава става зъл.

— Много се радвам, че разбираш.

Върнаха се на работа. Грег беше ядосан цял следобед. Проклятието на баща му още лежеше като петно върху живота на Джаки. И какво можеше да направи той? А какво би направил баща му? Ето така беше правилно да се зададе въпросът. Лев щеше да преследва своето напълно целенасочено и без да се притеснява дали няма да засегне някого. Генерал Гроувс щеше да се държи по същия начин. „И аз мога да съм такъв“, помисли Грег, „аз съм син на баща си.“

В ума му започна да се очертава план.

Прекара следобеда в четене и резюмиране на междинен доклад от металургичната лаборатория на Чикагския университет. Сред тамошните учени беше и Лео Силард, човекът, който пръв беше установил верижната ядрена реакция. Силард беше унгарски евреин, учил в Берлинския университет до съдбовната 1933 година. Изследователският екип в Чикаго се водеше от Енрико Ферми, италиански физик. Ферми, чиято съпруга беше еврейка, бе напуснал Италия, когато Мусолини обнародва своя Манифест за расата.

Грег се питаше дали фашистите си дават сметка колко много блестящи учени са избягали при враговете им заради техния расизъм.

Той разбираше отлично физиката. Теорията на Ферми и Силард беше, че когато един неутрон се сблъска с ураниевия атом, ударът ще породи два неутрона. Тези два неутрона после ще се сблъскат с други ураниеви атоми и ще породят четири неутрона, после осем и така нататък. Силард беше нарекъл този процес верижна реакция — гениално. Така един тон уран би могъл да произведе енергия, равна на енергията от три милиона тона въглища. На теория.

На практика, това така и не бе направено.

Ферми и екипът му строяха реактор на Стагфийлд, неизползван футболен стадион, собственост на Чикагския университет. За да предотвратят спонтанната експлозия на материала, те то обвиваха в графит, който поглъщаше неутроните и прекъсваше верижната реакция. Целта беше много плавно да повишават радиоактивността до момент, в който повече се произвежда, отколкото се поглъща — доказателство, че верижната реакция съществува — после бързо да прекъснат, преди да са взривили реактора, стадиона, университетския кампус и може би по-голямата част от Чикаго.

Засега нямаха успех.

Грег написа благоприятно резюме, помоли Маргарет Каудри веднага да го напечата и го отнесе на генерал Гроувс.

Генералът прочете първия параграф и попита:

— Ще проработи ли?

— Хммм, господине…

— Вие сте проклетият учен тук. Ще проработи ли?

— Да, господине, ще проработи.

— Добре тогава — отговори Гроувс и хвърли резюмето в коша. Грег се върна зад бюрото си и поседя така, вторачен в Периодичната таблица, окачена на отсрещната стена.

Беше уверен, че ядреният реактор ще свърши работа. Повече се тревожеше как да накара баща си да не застрашава Джаки.

По-рано беше преценил, че трябва да се справи с проблема така, както би го направил Лев. Сега започна да обмисля детайлите. Трябваше да заеме драматична поза.

Планът му започна да добива по-ясна форма.

Ала стигаше ли му смелост да се сблъска с баща си?

В пет Грег излезе от работа.

По пътя към дома спря в магазин за бръснарски принадлежности и купи един прав бръснач, от сгъваемите.

— С брада като Вашата ще видите, че е по-добър от самобръсначките — увери го продавачът. Грег обаче не смяташе да го ползва по предназначение. Живееше в постоянно запазения за баща му апартамент в „Риц-Карлтън“. Когато се прибра, Лев и Гладис пиеха коктейли. Припомни си първата среща с Гладис преди седем години — в същата стая, където тя седеше на същия тапициран в жълта коприна диван. Днес беше още попрочута. Лев беше уредил участието й в цяла серия безсрамно войнолюбиви филми, в които тя побеждаваше високомерните нацисти, надхитряше садистичните японци и грижите й възстановяваха здравето на американски пилоти с мъжествени брадички. Грег забеляза, че далеч не беше толкова красива, колкото на двадесет години. Кожата на лицето й вече не беше така съвършено гладка; косата й не изглеждаше толкова лъскава; при това носеше корсет, вещ, която по-рано несъмнено би отхвърлила с презрение. Но тъмносините й очи все още бяха неустоимо примамливи. Грег прие едно мартини и седна. Наистина ли щеше да въстане срещу баща си? Не беше го сторил през седемте години, изминали след първата среща с Гладис. Може би вече бе време.

„Ще го направя по неговия начин“, помисли Грег.

Отпи от мартинито и остави чашата на тънкокрака помощна масичка. После небрежно заговори на Гладис: — Когато бях на петнадесет години, баща ми ме запозна с една актриса на име Джаки Джейкс.

Лев се ококори.

— Не мисля, че я познавам — отвърна Гладис.

Грег извади бръснача от джоба си, но не го отвори. Държеше го в ръка, като че опитваше тежестта му.

— Аз се влюбих в нея.

— Защо измъкваш тази стара история сега? — попита Лев.

Гладис усети напрежението и се разтревожи.

— Татко се боеше, че може да се оженя за нея — продължи Грег.

Лев се изсмя подигравателно.

— За тази евтина проститутка?

— Такава ли беше? Аз пък си мислех, че е актриса — отговори Грег и хвърли поглед към Гладис.

Тя пламна от неизречената обида.

— Татко я посети, като взе и своя колега Джо Брехунов. Срещала ли си го, Гладис?

— Не ми се вярва.

— Късметлийка си. Джо има ето такъв бръснач — Грег отвори бръснача и острието проблесна.

Гладис пое дълбоко дъх.

Лев проговори:

— Не знам какви игрички си въобразяваш, че играеш… — Имай малко търпение — прекъсна го Грег. — Гладис иска да чуе историята докрай.

Грег се усмихна на Гладис. Тя изглеждаше ужасена.

— Татко каза на Джаки, че ако тя отново се срещне с мен, Джо ще нареже лицето й с бръснача.

Лекичко завъртя острието и Гладис изписка.

— Върви по дяволите — изруга Лев и пристъпи към сина си. Грег вдигна ръката, в която държеше бръснача, и Лев спря. Младежът не знаеше дали е способен да нарани баща си, ала и Лев не знаеше. — Джаки живее тъкмо тук, във Вашингтон — съобщи Грег.

— И пак ли я чукаш? — грубо попита баща му.

— Не. Нито пък която и да е друга, макар че имам планове за Маргарет Крауди.

— Пекарската наследничка ли?

— Защо питаш? Да не би да искаш Джо да заплаши и нея?

— Не ставай глупак.

— Джаки сега е сервитьорка. Тя така и не получи филмовата роля, за която се надяваше. Понякога я срещам на улицата. Днес тя ми сервира в един ресторант. Всеки път, щом ме види, тя мисли, че Джо ще отиде пак при нея. — Трябва да се е побъркала — рече Лев. — Бях забравил всичко за нея допреди пет минути. — Мога ли да й предам това? Мисля, че вече отдавна е заслужила спокойствие. — По дяволите, кажи й каквото искаш. За мен тя не съществува.

— Това е прекрасно. Тя ще го чуе с удоволствие.

— Сега прибери проклетия бръснач.

— Още нещо. Едно предупреждение.

Лев видимо се разгневи:

— Ти предупреждаваш мен?

— Ако нещо лошо се случи с Джаки, каквото и да е… — и Грег леко размърда бръснача. — Не ми казвай, че ще накълцаш Джо Брехунов — презрително отвърна Лев.

— Не.

Лев като че се поуплаши.

— Да не би да нападнеш мен?

Грег поклати глава.

— Какво, за Бога, ще направиш? — ядосано попита Лев.

Грег погледна Гладис.

На нея й трябваше секунда да разбере. Тогава се сгърчи в канапето и покри страните си с длани, сякаш искаше да ги предпази. Пак изписка, този път малко посилно.

— Ах, ти, малък мръсник — рече Лев.

— Ти би постъпил по същия начин, татко — отговори Грег.

После излезе.

Тръшна вратата и се облегна на стената. Дишаше тежко, все едно беше тичал. Никога през живота си не бе изпитвал такъв страх. Но се чувстваше като победител. Изправи се срещу стария, използва собствената му тактика срещу него, даже малко го постресна. Тръгна към асансьора и прибра бръснача в джоба си. Дишането му се успокои. Той погледна назад по коридора, сякаш очакваше баща му да се завтече след него. Но вратата на апартамента остана затворена. Грег слезе с асансьора във фоайето.

Влезе в бара и си поръча сухо мартини.

III

В неделя Грег реши да посети Джаки.

Искаше да й съобщи добрата новина. Помнеше адреса — единствената информация, за която някога беше плащал на частен детектив. Ако не се беше преместила, би трябвало да живее точно от другата страна на „Юниън стейшън“. Беше й обещал да не ходи там, но днес можеше да й обясни, че подобна предпазливост вече е излишна. Отиде с такси. Докато прекосяваше града, Грег си каза, че ще се радва да тегли чертата под аферата с Джаки. Първата му любовница му беше мила, но той не искаше да участва в живота й по какъвто и да е начин. Щеше с облекчение да освободи съвестта си от нея. И тогава, при следващата им случайна среща, тя вече нямаше да изглежда уплашена до смърт. Можеха да се поздравят, да си побъбрят и да си продължат по пътя. Таксито го отведе в беден квартал с едноетажни къщи с ниски телени огради около малки дворчета. Грег се питаше как ли живее Джаки напоследък. Какво прави през вечерите, които толкова държеше да запази за себе си? Несъмнено гледаше кино с приятелки. Ходеше ли на футболните мачове на вашингтонските Редскинс, следеше ли игрите на бейзболния отбор Натс? Когато я питаше дали има приятел, тя винаги се държеше загадъчно. Или пък беше омъжена, но не можеше да си позволи пръстен. Според изчисленията на Грег, Джаки трябваше сега да е на двадесет и четири години. Ако търсеше подходящия жених, би трябвало вече да го е открила. Но тя никога не беше споменавала пред него за съпруг. Детективът — също. Плати на шофьора и слезе пред спретната къщичка с цветя в саксии в настлано с цимент предно дворче. По-уютно, отколкото бе очаквал. Когато отвори портичката, Грег веднага чу кучешки лай. Логично: една жена, която живее сама, би се чувствала в по-голяма безопасност с куче. Грег застана на верандата и натисна звънеца. Лаят се усили. Звучеше като голямо куче, но Грег знаеше, че това може и да е заблуда.

Никой не дойде да отвори.

Когато кучето спря, за да си поеме дъх, Грег разпозна характерната за празна къща тишина. На верандата имаше дървена пейка. Грег седна и почака няколко минути. Никой не излезе, а и нямаше дружелюбни съседи, които да му кажат, че Джаки е излязла за малко, за цял ден или за две седмици. Той измина няколко пресечки, купи си неделното издание На Уошингтън поуст и се върна на пейката да го прочете. През това време кучето продължаваше да лае — знаеше, че той още е там. Беше първи ноември и Грег беше доволен, че е взел зеления шинел и кепето, понеже времето беше мразовито. Във вторник предстояха междинни избори и вестникът предсказваше, че демократите ще паднат заради Пърл Харбър. Нападението над Пърл Харбър беше преобразило Америка и Грег е изненада си даде сметка, че всъщност това стана преди по-малко от година. Днес американци на неговата възраст загиваха на един остров, за който никой не беше и чувал — Гуадалканал.

Грег чу портичката да тропва и вдигна очи.

Отначало Джаки не го забеляза и той имаше малко време да я разгледа. Изглеждаше старомодна и достопочтена в тъмното палто и простата филцова шапка. Носеше в ръка подвързана в черно книга. Ако не я познаваше добре, Грег би помислил, че тя се прибира от черква. Джаки водеше за ръка момченце в палто от туид и таке.

Детето първо забеляза Грег и каза:

— Виж, мамо! Един войник!

Джаки погледна Грег и рязко закри устата си с длан.

Когато майката и момчето се качиха по стъпалата към входната врата, Грег стана. Дете! Тя го бе пазила в тайна. Това обясняваме защо някога трябваше да се прибира у дома вечер. Грег никога не бе и помислил подобно нещо. — Казах ти никога да не идваш тук — рече Джаки и вкара ключа в ключалката. — Исках да ти кажа, че повече не е нужно да се боиш от баща ми. Не знаех, че имаш син. Джаки и момчето влязоха в къщата. Грег стоеше на прага в очакване. Кучето, немска овчарка, му изръмжа и после вдигна поглед към Джаки за указания. Джаки гневно изгледа Грег — очевидно обмисляше дали да не затръшне вратата под носа му, обаче след малко въздъхна уморено и се обърна. Остави вратата отворена. Грег влезе и подаде на кучето свитата си в юмрук лява ръка. Кучето внимателно го подуши и даде предварително одобрение. Грег последва Джаки в малка кухничка. — Днес е денят на Вси светни — каза той. Не беше вярващ, но в училище му бяха втълпили всички християнски празници. — Затова ли сте ходили на черква?

— Ходим всяка неделя — отвърна Джаки.

— Денят е пълен с изненади — промърмори Грег.

Джаки свали палтото на момченцето, сложи го да седне на масата и му наля чаша портокалов сок. Грег седна срещу детето и го попита:

— Как се казваш?

— Джорджи.

Детето отговори тихо, но уверено — не беше срамежливо. Грег се зае да го изучава. Джорджи беше красив като майка си, със същата извита уста, но кожата му бе по-светла — като кафе със сметана — а очите му бяха необикновено зелени. Малко напомни на Грег за неговата полу-сестра Дейзи. В същото време и Джорджи го гледаше настойчиво, почти заплашително.

— На колко години си, Джорджи?

Детето потърси майка си за помощ. Тя изгледа Грег някак особено и каза:

— Той е на шест години.

— На шест! Ти си много голямо момче, нали?

Защо…

Удивителна мисъл мина през ума на Грег и той млъкна. Джорджи е роден преди шест години. Грег и Джаки бяха любовници преди седем години. Сърцето му прескочи.

Той се втренчи в Джаки.

— Със сигурност не.

Тя обаче кимна.

— Роден е през тридесет и шеста — подчерта Грег.

— През май. Осем месеца и половина, след като си тръгнах от онзи апартамент в Бъфало.

— Баща ми знае ли?

— Не, по дяволите. Това би му дало още по-голяма власт над мен. Враждебността й бе изчезнала. Сега тя просто изглеждаше крехка. В очите й Грег прочете молба, но не можа да разбере за какво. Погледна по-иначе Джорджи — светлата кожа, зелените очи, странната прилика с Дейзи. „Мой ли си?“, питаше се той. „Може ли да е истина?“ Ала знаеше, че е истина. Непознати чувства изпълниха сърцето му. Внезапно Джорджи се видя ужасно уязвим, безпомощен младенец в жестокия свят и Грег изпита потребност да се грижи за него, да се постарае детето никога да не пострада.

Прииска му се да го прегърне, но предположи, че така може да го уплаши, и се въздържа.

Джорджи остави чашата със сок. Слезе от столчето, заобиколи масата и застана близо до Грег. Погледна го прямо и попита:

— А ти кой си?

„Можеш да разчиташ на едно дете да ти зададе най-трудния въпрос“, помисли Грег. И какво можеше да отговори? Истината би се оказала твърде много за шестгодишно момче. „Аз съм само бивш приятел на майка ти“, каза си той, „просто минавах край вашата врата и реших да се отбия да кажа „здрасти“. Не съм някой специален човек. Може да се видим пак, но по-вероятно няма да стане.“ Грег погледна Джаки и видя как умолителното изражение става по-настойчиво. Разбра какво мисли тя — отчаяно се бои той да не отхвърли Джорджи. — Виж сега — каза Грег и взе детето на коленете си, — защо не ми казваш чичо Грег?

IV

Грег трепереше от студ в неотопляваната галерия на един корт за скуош. Тук, под западната трибуна на неизползвания стадион в края на кампуса на Чикагския университет, Ферми и Силард бяха изградили своя атомен реактор. Грег бе впечатлен и уплашен. Реакторът представляваше куб от сиви тухли, висок почти до тавана на корта, и се издигаше край далечната стена, която още беше нашарена на точки от стотиците удари с топката за скуош. Реакторът струваше един милион долара и можеше да вдигне във въздуха целия град. От графита се правеха моливи, така че мърляв прах покриваме пода и стените. Всички, които бяха прекарали известно време тук, имаха черни лица като въглекопачи. Нито една чиста лабораторна престилка. Графитът не беше експлозив — обратното, той трябваше да потиска радиоактивността. Но някои от тухлите бяха пробити и дупчиците бяха натъпкани с ураниев оксид. Това вещество излъчваше неутроните. През реактора минаваха десет канала за контролните пръти. Това бяха тринадесет парчета кадмий, метал който поглъщаше неутроните по-жадно и от графита. Сега прътите поддържаха всичко в пълно спокойствие. Изтеглеха ли ги от реактора, забавната част щеше да започне. Уранът вече излъчваше своята смъртоносна радиация, но графитът и кадмият я поглъщаха. Броячите, които я отчитаха, тракаха злокобно, докато рекордерът милостиво мълчеше. Редицата измервателни уреди до Грег в галерията бяха единственият източник на топлина. Грег пристигна в Чикаго в сряда, втори декември. Студът хапеше и беше ветровито. Днес за пръв път реакторът щеше да започне нормална работа. Грег присъстваше, за да наблюдава експеримента от името на своя началник, генерал Гроувс. На всички, които се интересуваха, той весело намекваше, че генералът се бои от експлозия и праща Грег да поеме риска вместо него. Всъщност мисията му беше по-потайна. Трябваше да направи първоначална оценка на учените, за да се определи кой представлява опасност за сигурността. А сигурността в проекта „Манхатън“ беше кошмарна. Най-добрите учени бяха чужденци. Повечето от останалите бяха с леви убеждения — или те самите бяха комунисти, или бяха либерали с приятели комунисти. Ако уволняха всички подозрителни, в проекта почти нямаше да останат учени. Затова Грег се мъчеше да разбере кои са най-рискови. Енрико Ферми беше на четиридесетина години. Дребен оплешивяващ мъж е дълъг нос. Усмихваше се мило, докато надзираваше страховития експеримент. Беше елегантно облечен в костюм от три части. Сутринта вече беше към средата си, когато Ферми нареди изпитанието да започне. Инструктира един техник да изтегли от реактора всички пръти без един. — Какво? Всички едновременно ли? — възкликна Грег. Това му се стори опасно и необмислено. Застаналият до него изследовател, Барни Мак Хю, отговори:

— Снощи го направихме. Работи.

— Радвам се да го чуя.

Брадатият и закръглен Мак Хю беше далеч назад в списъка на заподозрените на Грег. Беше американец, не се интересуваше от политика. Единствената черна точка беше съпругата му — британка. Лош знак, но сам по себе си не доказва измяна. Грег допускаше, че прътите се вкарват и изкарват от реактора посредством някакъв сложен механизъм, но се оказа по-просто. Техникът подпря една стълба на реактора, покатери се до средата и извади прътите.

Мак Хю свойски заговори:

— Първоначално смятахме да направим това в гората Аргън.

— Къде се намира?

— На двадесет мили южно от града. Доста изолирано. По-малко жертви.

Грег потръпна.

— И защо се отказахте и решихте да задействате реактора тук, на „Петдесет и седма улица“? — Наетите от нас строители започнаха стачка и се наложи да строим тая проклетия сами, а не можехме да се отдалечаваме прекалено от лабораториите. — Така сте поели риска да изтребите цялото население на Чикаго.

— Не мислим, че това ще стане.

И Грег беше на същото мнение, но днес, когато стоеше на няколко стъпки от реактора, вече не се чувстваше толкова уверен. Ферми сравняваше данните от мониторите с предварително подготвените от него изчисления за нивото на радиацията на всеки етап от експеримента. Очевидно първият етап вървеше по план, понеже той нареди и последния прът да бъде изтеглен наполовина. Имаше и известни предпазни мерки. Един прът беше окачен под такъв ъгъл, че автоматично да влезе в реактора, ако радиацията се повиши прекомерно. В случай че това не свърши работа, друг такъв прът беше привързан за парапета на галерията с въже. До него с брадва в ръка стоеше някакъв млад физик, готов да съсече въжето при нужда. Младият човек явно се чувстваше малко глупаво. Накрая, трима други учени, известни като „отрядът самоубийци“, бяха разположени високо под покрива, на платформата на елеватор, използван по време на строителството. Те държаха големи съдове с кадмиев сулфат, които да изсипят върху реактора, все едно гасят огън. Грег знаеше, че генерирането на неутроните се умножава за хилядни части от секундата. Ферми обаче твърдеше, че на някои неутрони им е нужно повече време, вероятно няколко секунди. Ако Ферми бе прав, нямаше да има проблеми. Грешеше ли обаче, „самоубийците“ и младежът с брадвата щяха да се изпарят, преди да успеят да мигнат. Грег чу как тиктакането се ускорява. Притеснено погледна Ферми, който пресмяташе нещо на логаритмичната линийка. Изглеждаше доволен. „Все едно“, рече си Грег, „ако работите се оплескат, навярно това ще стане толкова бързо, че нищо няма да разберем.“ Тиктакането стана равномерно. Ферми се усмихна и нареди прътът да се изтегли с още шест инча. Прииждаха още учени. Катереха се по стъпалата към галерията в тежките си зимни дрехи — палта и шапки, шалове и ръкавици, подходящи за чикагската зима. Грег се отврати от липсата на мерки за сигурност. Никой не проверяваше документите. Всеки от присъстващите можеше да е японски шпионин. Грег разпозна великия Лео Силард, висок и масивен, с обло лице и гъста къдрава коса. Лео Силард бе идеалист, който си въобразяваше, че ядрената енергия ще освободи човешкия род от тегобите на труда. Беше влязъл в екипа, разработващ атомната бомба, с натежало сърце. Още шест инча и ново ускоряване на тиктакането на броячите.

Грег погледна часовника си. Единадесет и половина.

Изведнъж се разнесе силен трясък. Всички подскочиха. Мак Хю изруга.

— Какво става? — обади се Грег.

— А, разбрах — отговори Мак Хю. — Нивото на радиацията активира обезопасителния механизъм и той спусна пръта. Това е всичко.

Ферми обяви с тежкия си италиански акцент:

— Гладен съм. Хайде да обядваме.

Как можеха да мислят за храна? Обаче никой не възрази. — Никога не знаеш колко може да продължи даден експеримент — обясни Мак Хю. — Може да се проточи и цял ден. Най добре да ядеш, когато можеш.

Грег беше готов да изкрещи.

Прътите бяха върнати в реактора и наместени. Всички хора излязоха. Повечето се отправиха към университетския стол. Грег получи печен сандвич със сирене и седна до един мрачен физик на име Вилхелм Фрунце. Повечето учени се обличаха зле, ала Фрунце беше направо плачевен в зеления си костюм, поръбен с жълт велур на илиците, яката, лактите и капаците на джобовете. Той заемаше високо място в списъка на заподозрените. Беше германец, напуснал страната и заминал за Лондон в средата на тридесетте години. Беше противник на нацистите, обаче не бе комунист, а социалдемократ. Съпругата му беше американка, художничка. Докато разговаряха по време на обеда, Грег не откри основания за подозрение — Фрунце изглежда харесваше живота в Америка и не се интересуваше почти от нищо извън работата си. Но човек никога не можеше да е сигурен кому са верни чужденците в крайна сметка. След обеда Грег стоеше в западналия стадион, гледаше хилядите празни зрителски места и мислеше за Джорджи. Не беше казал на никого, че има син. Дори и на Маргарет Каудри, с която напоследък бяха в приятни плътски отношения. Ала гореше от желание да сподели с майка си. Чувстваше се горд, без да има причина за това — не беше допринесъл за раждането на Джорджи, само беше правил любов с Джаки, което бе може би най-лесното нещо в живота му. Чувстваше се най-вече развълнуван. Предстоеше му някакво приключение. Джорджи щеше да порасне, да се учи, да се променя и един ден да стане мъж, а Грег щеше да е там, да го наблюдава и да се диви. Учените се събраха отново в два часа. Сега в галерията с измервателните уреди бяха струпани около четиридесет души. Експериментът беше старателно подновен от фазата, в която бе прекъснат, а Ферми непрестанно проверяваше апаратурата. После той нареди:

— Този път изтеглете прътите на дванадесет инча.

Тиктакането се ускори. Грег чакаше изравняването, но то така и не дойде. Вместо това тиктакането ставаше все по-бързо и по-бързо и се превърна в непрестанен рев. Грег осъзна, че радиацията е по-висока, отколкото уредите могат да отчетат. В този момент той забеляза, че вниманието на всички е приковано върху рекордера.

Скалата му беше подвижна и се променяше с всяко повишаване на нивото на радиацията.

Ферми вдигна ръка. Всички млъкнаха.

— Реакторът работи — каза той. Усмихна се и не направи нищо повече. Грег искаше да изкрещи „Изключете тогава проклетото нещо!“ Но Ферми продължи да мълчи и нищо да не прави. Само наблюдаваше писеца на рекордера.

Авторитетът му беше такъв, че никой не му възрази.

Ферми остави реактора да работи минута, после още една.

— Иисусе Христе — продума Мак Хю.

Грег не искаше да умре. Искаше да стане сенатор. Искаше отново да спи с Маргарет. Искаше да види как Джорджи постъпва в колеж. „Още не съм изживял и половината от живота си“, помисли той.

Най-сетне Ферми нареди да върнат прътите на място.

Шумът от броячите отново се превърна в тиктакане, което постепенно се забави и спря.

Грег задиша нормално.

Мак Хю ликуваше:

— Доказахме го! Верижната реакция съществува!

— И по-важното е, че тя е контролируема — обади се Грег. — Да, предполагам, че от практическа гледна точка това е по-важно. Грег се усмихна. Още от Харвард той знаеше, че учените са си такива — за тях теорията беше реалност, а истинският свят беше някакъв нескопосан модел. Отнякъде измъкнаха бутилка италианско вино в сламена кошница и няколко картонени чаши. Всички учени пийнаха по мъничко. Ето още една причина Грег да не стане учен — те не умееха да се забавляват. Някой помоли Ферми да се подпише върху кошницата; после и всички останали се подписаха. Техниците угасиха мониторите. Всички започнаха бавно да се изнасят. Грег остана да наблюдава. По някое време се оказа в галерията само с Ферми и Силард. Видя как двамата титани си стискат ръцете. Силард беше едър и кръглолик; Ферми — дребен и тънък. За миг Грег доста неуместно ги оприличи на Лаурел и Харди.

После чу как Силард казва:

— Приятелю, мисля, че това е черен ден в историята на човешкия род. „Какво, по дяволите, има предвид пък сега“, учуди се Грег.

V

Грег искаше неговите родители да приемат Джорджи. Нямаше да е лесно. Несъмнено те щяха да се нервират, когато им кажеше, че имат внук, който е бил укриван от тях в продължение на шест години. Може би щяха да се ядосат. Да погледнат с презрение на Джаки. „Нямаха право да заемат морализаторски пози“, помисли с ирония Грег — той самият бе техен незаконен син. Но хората не бяха рационални. Не беше сигурен какво значение има, че Джорджи е чернокож. Родителите на Грег не се интересуваха от расата и никога не говореха злостно за чернилки или негра, както правеха други хора от тяхното поколение. Но можеха да се променят, когато научеха, че в семейството им има негър. Грег предположи, че ще му е по-трудно да съобщи на Лев, затова първо сподели с майка си. По Коледа получи няколко дни отпуск и отиде в дома й в Бъфало. Марга имаше просторен апартамент в най-красивото здание в града. През повечето време живееше сама, обаче имаше готвачка, две прислужници и шофьор. Сейфът й беше пълен с бижута, гардеробът й бе с размерите на двуместен гараж. Но нямаше съпруг. Лев бе в града, но по традиция посрещаше Коледа с Олга. Технически още беше женен за нея, макар от години да не беше нощувал в нейната къща. Доколкото Грег знаеше, Олга и Лев се ненавиждаха, ала по някаква причина се срещаха веднъж годишно. Тази вечер Грег и майка му вечеряха заедно в апартамента. Той беше сложил смокинг, за да й достави удоволствие. — Обичам моите мъже да са добре облечени — често казваше Марга. За вечеря имаха рибена супа, печено пиле и любимия на Грег от детинство — прасковен пай. — Майко, имам новини за теб — нервно подхвана Грег, докато прислужницата наливаше кафе. Боеше се, че тя ще се ядоса. Не се страхуваше за себе си, а за Джорджи. Чудеше се това ли е да си родител — да се тревожиш за друг, повече отколкото за теб самия.

— Добри новини ли? — полюбопитства Марга.

Напоследък бе понатежала, но и на четиридесет и шест си оставаше красавица. И да имаше посивели коси, фризьорът й умело ги прикриваше. Тази вечер носеше семпла черна рокля и диамантно колие. — Много добри новини, но малко изненадващи, така че не се гневи, моля те.

Марга повдигна вежда, но замълча.

Грег извади от джоба си снимка — Джорджи на велосипед с панделка на дръжките. На задното колело бяха прикрепени помощни колелца. На лицето на детето бе изписан възторг. До него беше приклекнал гордият Грег.

Той подаде фотографията на майка си.

Тя умислено я разгледа. След минута каза:

— Предполагам, че си подарил на това момченце колело за Коледа.

— Точно така.

Марга вдигна поглед.

— Да не би да ми казваш, че имаш дете?

Грег кимна.

— Името му е Джорджи.

— Женен ли си?

— Не.

Марга захвърли снимката и гневно възкликна:

— За Бога! Какво ви има на вас, Пешкови?

Грег се смая.

— Не знам какво искаш да кажеш.

— Още едно незаконно дете! Още една жена, която отглежда детето си сама! Грег разбра, че майка му приема Джаки за по-млада версия на самата себе си.

— Майко, аз бях на петнадесет години…

— Защо не можете да сте нормални?! — фучеше Марга. — Боже милостиви, какво лошо има в това да създадете нормално семейство?

Грег сведе очи.

— Нищо лошо няма.

Грег се почувства засрамен. Досега беше гледал на себе си като на пасивна страна в тази драма, даже като на жертва. Всичко му бе причинено от баща му и от Джаки. Ала майка му не виждаше нещата така и сега той разбра, че е права. Не беше се подвоумил, преди да спи с Джаки; не беше полюбопитствал, когато тя безгрижно му каза да не се притеснява за предпазни мерки; не се изправи срещу баща си, когато Джаки си отиде. Беше много млад, да. Но ако беше достатъчно голям да прави секс, то беше достатъчно голям и да си понесе последиците.

Марга продължаваше да се гневи.

— Не помниш ли ти как я караше? „Къде е татко? Защо не спи тук? Защо не можем да идем с него в къщата на Дейзи?“ А после, сбиванията в училище, когато момчетата те наричаха „копеле“? О как се ядоса, когато ти отказаха достъп до проклетия яхтклуб?

— Помня, разбира се.

Марга стовари отрупания си с пръстени юмрук върху масата и кристалните чаши потрепериха. — Тогава как можеш да подложиш друго момченце на подобни мъки? — Допреди два месеца не знаех за детето. Татко подплаши майка му и я прогони.

— Коя е майката?

— Казва се Джаки Джейкс. Сервитьорка е — отговори Грег и извади друга фотография.

Майка му въздъхна.

— Красива негърка.

Беше почнала да се успокоява.

— Надяваше се да стане актриса. Предполагам, че се е отказала, когато Джорджи се е появил.

Марга кимна.

— Една бременност проваля кариерата по-бързо и от гонорея. Грег забеляза, че според майка му явно една актриса трябва да спи само с подходящите мъже, за да се издигне. Откъде, по дяволите, би могла да знае? Всъщност, била е певица в нощен клуб, когато се е запознала с баща му… Грег не искаше да се задълбочава в тази посока.

— А ти какво й подари за Коледа? — попита Марга.

— Здравна застраховка.

— Добър избор. По-добре от плюшено мече.

Чуха се стъпки във фоайето. Лев беше дошъл. Грег припряно рече: — Майко, ще се запознаеш ли с Джаки? Ще приемеш ли Джорджи за свой внук?

Марга притисна устата си с ръка.

— Божичко! Аз съм баба!

Не знаеше дали трябва да е потресена или поласкана.

Грег се приведе към нея.

— Не искам татко да го отхвърли. Моля те!

Преди тя да успее да отговори, влезе Лев.

Марга го посрещна:

— Здравей, скъпи. Как премина вечерта ти?

Лев начумерено седна на масата.

— Е, обясниха ми в най-пълни подробности какви недостатъци имам. Така че, да, прекарах отлично. — Бедничкият. Храната достатъчна ли беше? Мога за минутка да ти направя омлет.

— Храната беше добра.

Фотографиите бяха на масата, но Лев още не ги забелязваше.

Прислужницата влезе и попита:

— Ще желаете ли кафе, господине?

— Не, благодаря.

Марга заръча:

— Донесете водка, ако господин Пешков поиска питие по-късно.

— Да, госпожо.

Грег отбеляза колко внимателно майка му се грижеше за удобството и удоволствието на Лев. Предположи, че затова той нощува тук, а не у Олга. Прислужницата донесе бутилка и три малки чашки на сребърен поднос. Лев още пиеше водката по руски маниер, топла и неразредена.

— Татко, познаваш Джаки Джейкс… — подхвана

Грег.

— Пак ли тя? — раздразнено попита Лев.

— Да, защото има нещо, което не знаеш за нея.

Това привлече вниманието на стария Пешков. Той ненавиждаше самата мисъл, че другите могат да знаят нещо, което не му е известно.

— Какво?

— Тя има дете — съобщи Грег и побутна снимките по полираната маса.

— Твое ли е?

— На шест години е. Ти как мислиш?

— Не е вдигнала абсолютно никакъв шум.

— Боеше се от тебе.

— Какво си мислеше, че мога да направя — да сваря детето и да го изям? — Не знам, татко — ти си специалистът по плашенето на хората.

— И ти се учиш — изгледа го тежко Лев.

Имаше предвид сцената с бръснача. „Може и да е вярно“, помисли си Грег. — Защо ми показваш тези снимки? — попита баща му.

— Предположих, че би искал да знаеш за внука си.

— Да, от някаква си второкласна актриса, която се надяваше да върже някой богат мъж!

Марга се намеси:

— Скъпи! Моля те, спомни си, че и аз бях второкласна певица, която се надяваше да върже някой богат мъж. Лев беше бесен. Свирепо изгледа Марга. После изражението му се промени. — Знаеш ли какво? Всъщност си права. Кой съм аз да съдя Джаки Джейкс? Грег и Марга го зяпаха, учудени от внезапното му смирение.

Лев продължи.

— Та аз съм също като нея. Аз бях само един безпаричен келеш от питерските бордеи, докато не се ожених за Олга Вялова, дъщерята на моя шеф. Грег и майка му се спогледаха и Марга едва доловимо сви рамене, сякаш искаше да каже: „човек никога не знае“.

Лев пак разгледа снимките.

— Като оставим настрани цвета, момчето прилича на брат ми Григорий. Ето ти изненада. Досега си мислех, че всички негърчета са еднакви.

Грег едва можеше да си поеме дъх.

— Ще се срещнеш ли с него, татко? Ще дойдеш ли с мен да се запознаеш с внука си?

— Да, по дяволите.

Лев отвори бутилката, наля водка и подаде чашките на Марга и Грег. После попита:

— Впрочем, как се казва момчето?

— Джорджи.

Лев вдигна наздравица:

— За Джорджи!

Тримата отпиха.

I

Лойд Уилямс крачеше сам нагоре по стръмната пътека, след отчаяните бежанци. Дишаше леко. Свикнал беше. Вече беше прехвърлял Пиренеите няколко пъти. Носеше еспадрили, с които стъпваше по-стабилно по каменистата земя. Върху синия гащеризон беше облякъл тежко палто. Сега слънцето беше жарко, но по-късно, когато се изкачаха по-високо, температурата щеше да спадне до точката на замръзване. Пред Лойд вървяха две набити товарни кончета, трима местни и осем изнурени, мърляви бежанци, всички нарамили багаж. Трима бяха американски летци — оцелелият екипаж на един бомбардировач В-24 Либърейтър, разбил се в Белгия. Други двама бяха британски офицери, избягали от военнопленническия лагер Офлаг 65 в Страсбург. Останалите бяха чешки комунист, еврейка с цигулка и тайнствен англичанин на име Уотърмил, някакъв шпионин по всяка вероятност. Всички идваха отдалеч и бяха преживели много трудности. Вече минаваха последния участък от пътя си. Той беше и най-опасен. Заловяха ли ги сега, щяха да ги измъчват, докато не предадат храбрите хора, които им бяха помагали по пътя. Начело на групата вървеше Тереза. Изкачването беше трудно за непривикнали хора, обаче се налагаше да поддържат бързо темпо, за да прекарат възможно най-малко време на открити места. А Лойд бе открил, че бегълците по-рядко се бавеха, ако ги водеше някоя дребничка и пленително красива жена. Пътят стана по-равен и се разшири в малко сечище. Изведнъж отекна силен глас. — Стой! — извика някой на френски със силен немски акцент. Иззад една скала се показаха двама немски войници. Бяха въоръжени със стандартни Маузери, всеки с по пет патрона. Лойд инстинктивно докосна своя деветмилиметров Люгер в джоба на палтото. Бягството от континентална Европа беше станало трудно, а работата на Лойд — още по-опасна. В края на предходната година германците бяха окупирали южната половина на Франция, игнорирайки с презрение слабото правителство във Виши. По протежение на цялата граница с Испания беше установена забранена зона с дълбочина десет мили. Лойд и групата му в момента се намираха в тази забранена зона.

Тереза се обърна към войниците на френски.

— Добро утро, господа. Всичко наред ли е?

Лойд я познаваше добре и долавяше потрепването в гласа й, породено от уплахата. Надяваше се да остане недоловимо за стражите. В редовете на френската полиция имаше мнозина фашисти и някой и друг комунист, обаче всички бяха лениви и не искаха да преследват бегълци из заснежените проходи в Пиренеите. Германците обаче искаха. Настаниха отряди в пограничните градове и започнаха да патрулират по планинските пътища и пътеки, които Лойд и Тереза използваха. Окупаторите не бяха елитни войски — такива се сражаваха в Русия, където наскоро бяха отстъпили Сталинград след продължителни и кръвопролитни сражения. Мнозина от германците във Франция бяха старци, момчета или някои от по-леко ранените. Ала това като че ги правеше по-решени да се докажат. За разлика от французите, те рядко си затваряха очите. Сега по-възрастният от двамата войници, болезнено слаб мъж със сиви мустаци, се обърна към Тереза:

— Къде отивате?

— В село Ламон. Носим зеленчуци за Вас и Вашите другари. Въпросният германски отряд се беше настанил в едно отдалечено планинско село, прогонвайки местните хора. После новодошлите си бяха дали сметка, че снабдяването на такова място е много трудно. Тереза имаше гениалното хрумване да се заеме да носи храна за германските войници — с прилична печалба при това — и по този начин да се сдобие с разрешение за влизане в забранената зона. Мършавият войник огледа подозрително мъжете с раниците.

— И всичко това е за германските войници?

— Надявам се — отвърна Тереза. — Тук горе няма на кого друг да продаваме.

Тя извади лист хартия от джоба си.

— Ето ордер, подписан от Вашия сержант Айзенщайн. Войникът внимателно прочете документа и го върна. После огледа подполковник Уил Донъли, як американски пилот, и попита:

— Той французин ли е?

Лойд положи ръка върху пистолета си.

Външният вид на бегълците беше проблем. Местните хора, французи и испанци, обикновено бяха дребни и мургави. И всички бяха слаби. Лойд и Тереза изглеждаха така, също и чехът и цигуларката. Британците обаче бяха бели и светлокоси, а американците — едри. — Гийом е родом от Нормандия. Всичкото това масло… — обясни Тереза. По-младият германец, блед момък с очилца, се усмихна на Тереза. Лесно беше да й се усмихне човек.

— Имате ли вино? — попита той.

— Разбира се.

Двамата войници видимо се оживиха.

— Искате ли вино сега? — предложи Тереза.

— На слънце човек ожаднява — отвърна старият.

Лойд отвори дисагите на едното конче, извади четири бутилки русийонско бяло вино и ги даде на войниците. Всеки взе по две. Начаса всички започнаха да се усмихват и да се здрависват. Старият войник каза:

— Продължавайте по пътя си, приятели.

Бегълците тръгнаха. Всъщност Лойд не очакваше затруднения, но човек никога не можеше да е сигурен. Затова той с облекчение се отдалечи от патрула. Отне им още два часа да се доберат до Ламон. Крайно бедното селце — няколко къщурки и празни кошари — беше кацнало в края на високо поле. Пролетната трева едва се показваше. На Лойд му беше жал за селяните, които притежаваха толкова малко, а сега и то им беше отнето. Бегълците влязоха в центъра на селото и с радост снеха товара си. Наобиколиха ги германски войници.

„Това е най-опасният момент“, рече си Лойд.

Сержант Айзенщайн командваше взвод от петнадесет-двадесет човека. Всички се включиха в разтоварването на стоките — хляб, наденици, прясна риба, кондензирано мляко, консерви. Войниците се радваха и на храната, и на възможността да видят нови лица. Бодро се опитаха да въвлекат „благодетелите“ си в разговор. Бегълците трябваше да говорят възможно най-малко. Това беше моментът, когато най-лесно можеха да се издадат с някоя грешка. Имаше германци, които владееха френски достатъчно добре, та да могат да различат британски или американски акцент. Дори и хора с приемливо произношение като Тереза и Лойд можеха да се разкрият с някоя граматическа грешка. Лесно беше да се каже sur le table наместо sur la table, но французин никога не би направил подобна грешка. Затова двамата истински французи в групата се заеха да проявяват словоохотливост. Винаги, когато някой от войниците се обърнеше към бегълците, французите се намесваха в разговора. Тереза представи сметката на сержанта. Той дълго проверява числата, после отброи парите. Най-сетне групата можа да потегли — с празни раници и леко сърце. Спуснаха се по склона около половин миля, после се разделиха. Тереза продължи надолу с французите и кончетата. Лойд и бегълците тръгнаха нагоре. Германските стражи на сечището навярно щяха да са прекалено пияни, та да забележат, че слизат по-малко хора, отколкото се качиха към селото. Но ако почнеха да задават въпроси, Тереза щеше да обясни, че някой е подхванал игра на карти с войниците и ще се върне по-късно. После пазачите щяха да се сменят и дирите на бегълците да се загубят. Лойд накара групата да върви два часа, после даде десетминутна почивка. Всички получиха бутилки вода и пакети сушени смокини за подсилване. Не беше препоръчително бегълците да носят каквото и да е друго. Лойд знаеше от опит, че ценени от притежателите си вещи като книги, сребърни прибори, украшения и грамофонни плочи ставаха прекадено тежки и се озоваваха захвърлени в някоя заснежена клисура много преди пътниците с разранени нозе да преминат през планинския проход. Това беше трудната част. Отсега нататък щеше да става само по-тъмно, по-студено и по-каменисто. Когато се спусна нощта, бегълците продължиха да вървят. Беше опасно да им се разрешава да заспят — можеха да умрат от измръзване. Бяха уморени и се хлъзгаха и препъваха по заскрежените скали. Скоростта им неизбежно намаля. Лойд не можеше да допусне линията им да се разтегли — изоставащите можеха да се заблудят, а имаше предостатъчно дерета, в които по-невнимателните пътници да пропаднат. Но досега Лойд не беше загубил нито един човек. Много от бегълците бяха офицери и това беше моментът от бягството, когато някои от тях се противяха на Лойд, който им нареждаше да не спират да се движат. За по-голям авторитет той бе повишен в майорски чин. Посред нощ, когато духът на бегълците бе стигнал дъното, Лойд обяви:

— Вече сте в неутрална Испания!

Всички нададоха дрезгави радостни викове. Всъщност Лойд нямаше представа къде точно се намира границата и винаги правеше това съобщение, когато преценеше, че бегълците най-много се нуждаеха от насърчение. Когато се зазори, духът на групата отново се повиши. Оставаше им още път, но вече се спускаха и вкочанените им крайници постепенно се сгряха. По изгрев подминаха някакъв градец със сивкава черква, издигнат на един хълм. Точно след него стигнаха до голяма плевня край пътя. В плевнята имаше зелен камион Форд с покрита с мърляв брезент каросерия. Беше достатъчно голям за цялата група. Зад волана беше капитан Силва, британец с испански корени, на средна възраст. Той работеше с Лойд. За изненада на Лойд тук беше и майор Лаутър, който водеше обучението на разузнавачите в Тай Гуин. Той се отнасяше презрително към приятелството на Лойд с Дейзи. Или просто завиждаше. Лойд знаеше, че Лаути е назначен в британското посолство в Мадрид и допускаше, че работи за МИ6, Секретната разузнавателна служба. Ала не очакваше да се срещнат толкова далеч от столицата. Лаутър беше облечен в скъп бял фланелен костюм, вече омачкан и зацапан. Стоеше до камиона със собственическо изражение. — Аз поемам оттук, Уилямс — заяви той и огледа бегълците. — Кой от вас е Уотърмил? Уотърмил можеше да е както истинско име, така и код. Тайнственият англичанин пристъпи напред и се здрависа с Лаутър. — Аз съм майор Лаутър. Ще Ви отведа право в Мадрид.

Обърна се към Лойд и додаде:

— Опасявам се, че твоята група трябва да се насочи към най-близката железопътна гара. — Я чакай. Камионът е собственост на моята организация. И шофьорът работи за мен. Лойд беше купил форда със своя бюджет от МИ9, департаментът, който подпомагаше избягалите военнопленници. — Нищо не може да се направи — отсече Лаутър. — Уотърмил е с приоритет. Хората от разузнаването винаги бяха убедени, че са с предимство. — Не съм съгласен — каза Лойд. — Не виждам причина да не отидем всички заедно до Барселона с камиона, както е по план. Оттам ще можеш да отведеш Уотърмил в Мадрид с влака. — Не ти искам мнението, момко. Просто прави каквото ти се каже.

Самият Уотърмил се намеси с благоразумен глас:

— Аз с радост ще споделя камиона.

— Оставете това на мен, ако обичате — рече му Лаутър.

Лойд подчерта:

— Всички тези хора току-що прехвърлиха Пиренеите пешком. Изтощени са. — Значи е по-добре да си починат, преди да продължат.

Лойд поклати глава.

— Прекалено е опасно. Кметът на онова градче на хълма симпатизира на нацистите. Затова се срещаме тук. Обаче по-нататък по долината политиката е друга. Както знаеш, Гестапо е навсякъде, а повечето испански полицаи са на тяхна страна, не на наша. Има сериозна опасност хората, които водя, да бъдат арестувани за незаконно влизане в страната. Сам знаеш колко трудно е да измъкнеш човек от затворите на Франко, дори и да е невинен. — Няма да си губя времето да споря с тебе. Аз съм с по-висок чин.

— Не, не си.

— Моля?

— Аз съм майор. Така че не ми викай „момко“, ако не искаш някое кроше в носа.

— Моята мисия е спешна!

— Защо тогава не докара свой транспорт?

— Защото този беше наличен!

— Не, не беше.

Едрият американец, Уил Донъли, пристъпи напред и заговори провлечено: — Аз съм с майор Уилямс. Той току-що ми спаси живота. Докато Вие, майор Лаутър, не сте свършили нищо.

— Това няма нищо общо — възрази Лаутър.

— Е, положението е съвършено ясно — прекъсна го Донъли. — Камионът е на майор Уилямс. Майор Лаутър иска камиона, обаче няма да го получи. Точка по въпроса.

— Не се месете — каза Лаутър.

— По една случайност аз съм подполковник, следователно съм с по-висок чин и от двама ви.

— Но случаят не е под Вашата юрисдикция.

— Явно и под Вашата не е — отговори Донъли и се обърна към Лойд:

— Няма ли да тръгваме вече?

— Настоявам! — пенеше се Лаутър.

Донъли му отвърна:

— Майор Лаутър, млъквайте и вървете на майната си. Това е заповед.

Лойд прикани групата:

— Хайде, хора, качвайте се.

Лаутър го гледаше свирепо.

— Ще ти го върна, уелско копеленце такова.

II

Глухарчетата в Лондон вече цъфтяха, когато Дейзи и Бой отидоха на преглед. Посещението при лекаря беше идея на Дейзи. До гуша й беше дошло Бой да я обвинява, че не може да забременее. Той непрестанно я сравняваше със снаха си Мей — съпругата на брат му Анди — която вече беше родила три деца. — Сигурно нещо не ти е наред — нападателно беше заявил Бой. — Навремето забременях веднъж — отговори Дейзи. Тя потрепери, когато си спомни болката от помятането; после си спомни как Лойд се грижеше за нея и усети друга болка. — Нещо може да е станало след това и да си безплодна — упорстваше Бой.

— Може пък ти да си безплоден.

— Какво искаш да кажеш?

— Със същия успех нещо може да не е наред с теб.

— Абсурд.

— Слушай сега, ще сключим сделка — подхвана Дейзи и й хрумна, че преговаря като баща си. — Аз ще отида на преглед, ако и ти се прегледаш.

Бой беше изненадан, поколеба се и отговори:

— Добре. Иди първо ти. Ако кажат, че си добре, ще отида и аз.

— Не. Първо ти.

— Защо?

— Защото не вярвам, че спазваш обещанията си.

— Добре тогава, отиваме заедно.

Дейзи не можеше да прецени защо се притеснява. Тя не обичаше Бой — отдавна не го обичаше. Беше влюбена в Лойд Уилямс, а той още бе в Испания с мисия, за която не можеше да говори много. Но Дейзи беше омъжена за Бой. Той й изневеряваше, разбира се, с доста жени. Тя също беше извършила прелюбодеяние, макар и само с един мъж. Нямаше морални основания, на които да се опре, и това я парализираше. Просто имаше чувството, че ако изпълни дълга си като съпруга, ще може да запази последните останки от самоуважението си. Лекарският кабинет се намираше на улица „Харли“, недалеч от дома им, но в не толкова престижен квартал. Прегледът се стори на Дейзи неприятен. Лекарят бе мъж. Мърмореше за десетминутното й закъснение. Зададе множество въпроси за общото й здравословно състояние, за цикъла й, за „отношенията“ със съпруга й, както се изрази. През това време не я гледаше, а си водеше бележки. После вкара във вагината й разни студени метални инструменти. — Няма защо да се тревожите — рече. — Правя това всеки ден. После се ухили с усмивка, която говореше тъкмо обратното. Когато излезе от кабинета, Дейзи почти очакваше Бой да се откаже от сделката и да не се прегледа. Той беше раздразнен, но влезе. Докато го чакаше, Дейзи препрочете писмото от своя полу-брат Грег. Грег беше узнал, че е баща — имал дете от едно чернокожо момиче, с което имал връзка, когато бил на петнадесет години. За удивление на Дейзи, такъв донжуан като Грег бе развълнуван от бащинството и държеше да е част от живота на детето, макар и по-скоро като чичо, а не като баща. Още по-голямата изненада бе че Лев се запознал с внука си и обявил, че той е умно дете. „Каква ирония“, каза си Дейзи. „Грег има син, въпреки че никога не е искал това. А Бой, който така отчаяно иска син, няма.“ Бой излезе от кабинета след един час. Лекарят обеща да им представи резултатите след седмица. Тръгнаха си в дванадесет часа.

— След това нещо имам нужда от питие — каза Бой.

— Аз също — отговори Дейзи.

Огледаха редиците еднакви къщи нагоре и надолу по улицата. — Проклетият квартал е същинска пустиня. Нито една кръчма, докъдето поглед стига. — Няма да ходя в кръчма — отговори Дейзи. — Искам мартини, а по кръчмите не знаят как да го приготвят. Говореше от опит. Беше си поръчала сухо мартини в „Кралската глава“ в Челси и получи чаша противно топъл вермут. — Заведи ме в „Кларидж“, ако обичаш. На пет минути оттук.

— Адски добра идея.

Барът на хотел „Кларидж“ беше пълен с техни познати. Бяха наложени военновременни ограничения за храната, която ресторантът на хотела можеше да продава, обаче от управата бяха открили пролука — нямаше ограничения за безплатна храна, затова бяха отворили безплатен бюфет и бяха запазили обичайните си високи цени на напитките. Дейзи и Бой се разположиха в разкошното заведение в стил ар деко и отпиваха от съвършено приготвените коктейли. Дейзи започваше да се чувства по-добре. — Докторът ме попита дали съм боледувал от заушка — каза Бой.

— Боледувал си.

От заушка боледуваха главно децата, обаче Бой се беше заразил преди няколко години. За кратко беше разквартируван у един викарий в Източна Англия и се зарази от тримата му малки сина. Беше доста болезнено.

— Каза ли ти защо пита?

— Не. Знаеш ги докторите. Никога нищо не ти обясняват. На Дейзи й мина през ум, че вече не е така безгрижна, както беше някога. Навремето не би се тревожила толкова за брака си. Харесваше думите на Скарлет О’Хара от „Отнесени от вихъра“ — „Ще мисля за това утре“. Вече не бе така. Може би съзряваше. Бой тъкмо поръчваше второто питие, когато Дейзи видя маркиз Лаутър да влиза в бара. Униформата му беше омачкана и мръсна. Дейзи не го харесваше. Откак се досети за връзката й с Лойд, Лаутър се отнасяше с нея с някаква мазна фамилиарност, като че имат обща тайна, която ги прави близки. Сега Лаутър седна неканен на тяхната маса, тръскайки пепел от пурата върху панталоните си, и поръча коктейл „Манхатън“. Дейзи веднага разбра, че замисля нещо коварно. В погледа му имаше злобен копнеж, който не можеше да се обясни само с очакването на добро питие. — Не съм те виждал от година — година и нещо, Лаути. Къде беше? — попита Бой. — В Мадрид. Не мога да говоря много за това. Шшт, нали разбираш. Ами ти? — Предимно обучавам пилоти. Напоследък, откак започнахме бомбардировките над Германия, сам летях в няколко мисии. — И това е веселба. Да дадем на германците от собственото им лекарство. — Може и така да се каже, обаче летците много мърморят.

— Така ли? Защо?

— Защото всички приказки за военните цели са пълна глупост. Няма смисъл да бомбардираме германските фабрики, понеже те просто ги строят наново. Затова се целим в работническите квартали. Не могат да заменят работниците толкова бързо.

Лаутър изглеждаше потресен.

— Това означава, че нашата политика е да избиваме цивилните.

— Именно.

— Но правителството ни уверява…

— Правителството лъже — заяви Бой. — И екипажите на бомбардировачите знаят това. На мнозина от тях не им пука, разбира се обаче други се чувстват зле. Те вярват, че ако постъпваме правилно, трябва да кажем това, а ако постъпваме погрешно, трябва да престанем.

Лаутър изглеждаше смутен.

— Не съм сигурен можем ли да говорим по този начин тук.

— Май си прав — отвърна Бой.

Питиетата пристигнаха и Лаутър се обърна към Дейзи. — А малката женичка? Трябва да имаш някаква военновременна работа. Дяволът намира работа на ленивия, както се казва.

Дейзи отговори неутрално и сухо:

— След края на блица няма нужда от жени-шофьори на линейки, затова работя за американския Червен кръст. Имаме офис на „Пал Мал“. Правим каквото можем, за да помогнем на американските военнослужещи тук.

— Имат нужда от малко дамска компания, а?

— Преди всичко ги измъчва носталгията. Приятно им е да чуят американски акцент.

Лаути се подсмихна похотливо.

— Допускам, че те бива да ги утешаваш.

— Правя каквото мога.

— Обзалагам се, че е така.

Бой се намеси:

— Лаути, слушай, да не си малко нещо подпийнал? Нали разбираш, че подобни приказки са признак на много слаба форма.

Лицето на Лаутър стана злобно.

— О, я стига, Бой. Не ми казвай, че не знаеш. Ти какво, да не си сляп?

— Заведи ме у дома, ако обичаш, Бой — каза Дейзи.

Бой не й обърна внимание и попита Лаутър:

— Какво, по дяволите, имаш предвид?

— Питай я за Лойд Уилямс.

— Кой пък е това?

— Прибирам се сама, ако ти не ме отведеш — обади се Дейзи.

— Познаваш ли някой си Лойд Уилямс, Дейзи?

„Той ти е брат“, помисли тя и изпита силното желание да разкрие тайната — като удар под пояса, обаче устоя на изкушението. — Познаваш го — обясни Дейзи. — Били сте заедно в Кембридж. Преди години ни заведе в един мюзикхол в Ийст Енд. — О! — възкликна Бой и си спомни. После удивен се обърна към Лаутър:

— С него?

За Бой беше трудно да си представи, че човек като Лойд му е съперник. С все по-невярващ глас той додаде: — Човек, който не може да си позволи дори официален костюм?

Лаутър заразказва:

— Преди три години той беше в моя курс по разузнаване в Тай Гуин. Тогава Дейзи живееше там. Ти рискуваше живота си в твоя Хокър Хърикейн над Франция по онова време, май си спомням. А тя се задяваше с оная уелска невестулка — в къщата на твоето семейство!

Бой поаленя.

— За Бога, Лаути, ако си измисляш, ще те смажа от бой. — Питай жена си! — отвърна Лаутър и се захили самоуверено.

Бой се обърна към Дейзи.

Тя не беше спала с Лойд в Тай Гуин. А в собственото му легло в къщата на майка му. Но не можеше да обясни това на мъжа си в присъствието на Лаутър. Бездруго беше само подробност. Обвинението в изневяра беше истинско и тя нямаше намерение да отрича. Тайната беше разкрита. Сега искаше просто да запази малко достойнство. — Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Но не и пред този нахилен мърляч. — Значи не отричаш? — изумено повиши глас съпругът й. Хората на съседната маса се заозъртаха неловко, после се съсредоточиха върху напитките си. — Отказвам да бъда подлагана на кръстосан разпит в бара на хотел „Кларидж“ — повиши на свой ред тон и Дейзи.

— Тоест признаваш? — викна Бой.

Помещението утихна.

Дейзи се изправи.

— Не признавам и не отричам каквото и да е тук. Ще ти кажа всичко насаме, у дома, където цивилизованите семейства обсъждат подобни въпроси. — Боже мой, ти си го направила, спала си с него! — изрева Бой. Дори келнерите бяха спрели да работят и наблюдаваха караницата.

Дейзи тръгна към вратата.

— Уличница! — кресна Бой.

Е, Дейзи не смяташе да се оттегли точно сега. Обърна се към него: — Ти, разбира се, познаваш уличниците. Имах нещастието да се запозная с две от твоите, помниш ли?

Тя огледа бара и с презрение продължи:

— Джоуни и Пърл. Колко съпруги биха търпели това?

И си тръгна, преди той да успее да отговори.

Влезе в едно от чакащите отпред таксита. Докато потегляха видя, че Бой излиза от хотела и се качва на следващата кола.

Тя каза адреса си на шофьора.

Изпитваше някакво облекчение, че истината излезе наяве. Ала в същото време се чувстваше ужасно тъжна. Знаеше, че нещо е свършило. Къщата беше само на четвърт миля от хотела. Когато пристигна, таксито на Бой спря зад нейното.

Бой я последва във фоайето.

Дейзи осъзна, че не може да остане тук с него. Край. Никога повече нямаше да сподели дома или постелята му. — Донесете ми куфар, ако обичате — обърна се тя към иконома.

— Веднага, милейди.

Дейзи се огледа. Къщата беше от осемнадесети век, със съвършени пропорции и елегантно извито стълбище. Всъщност, тя не съжаляваше, че си тръгва.

— Къде отиваш?

— В хотел, предполагам. Най-вероятно не в „Кларидж“.

— За да се срещнеш с любовника си!

— Не, той е извън страната. Но да, обичам го. Съжалявам, Бой. Ти нямаш право да ме осъждаш — твоите провинения са по-тежки — но аз сама се осъждам.

— Това е — отвърна той. — Ще се разведа с теб.

Дейзи осъзна, че беше чакала тези думи. Сега те бяха изречени и всичко свърши. В този момент започна новият й живот.

Тя въздъхна.

— Слава Богу.

III

Дейзи нае апартамент на „Пикадили“. Жилището имаше голяма баня в американски стил, с душ. Имаше и две отделни тоалетни, едната за гости — неуместна екстравагантност в очите на повечето англичани. За щастие, парите не бяха проблем за Дейзи. Дядо й, Вялов, я беше оставил богата и тя контролираше средствата си от двадесет и първата си година насам. При това цялото й богатство беше в американски долари. Трудно беше да се намерят нови мебели, затова Дейзи накупи антики, каквито имаше в изобилие и на ниска цена. Украси стените с модерни картини, за да придаде на жилището ведър и младежки вид. Нае перачка и чистачка и установи, че е лесно да се поддържа домакинството без иконом и готвачка, особено в отсъствието на съпруг, който има нужда от глезене. Прислугата от дома на „Мейфеър“ опакова всичките й дрехи и ги прати в новия й дом във фургон. Дейзи и перачката прекараха цял следобед в отваряне на кутии и подреждане. Дейзи се чувстваше едновременно унизена и освободена. Направи равносметка и установи, че така й е по-добре. Раната от отхвърлянето щеше да заздравее и тя щеше да се освободи от Бой завинаги. Измина седмица и Дейзи се запита какви ли са резултатите от медицинските изследвания. Докторът би трябвало да ги е съобщил на Бой, разбира се, в качеството му на съпруг. Дейзи не искаше да го пита, пък и бездруго това вече й се струваше маловажно. Така че забрави. Наслаждаваше се на създаването на новия си дом. В продължение на няколко седмици беше прекалено заета за светски контакти. Когато подреди апартамента, реши да се види с всички приятели, на които не беше обръщала внимание. Дейзи имаше много приятели в Лондон. Живееше тук вече седем години. През последните четири Бой по-често отсъстваше и тя ходеше на партита и балове сама, затова реши, че липсата на съпруг няма да се отрази особено на начина й на живот. Несъмнено семейство Фицхърбърт щеше да я заличи от всички свои покани. Но в лондонското общество имаше и други хора. Тя накупи много уиски, джин и шампанско, като първо събра малкото налично количество в легална продажба в града, а останалото набави на черния пазар. После разпрати покани за тържество по повод настаняването в новия апартамент. Отговорите се появиха със зловеща точност — всички отказваха.

Разплакана, Дейзи позвъни на Ева Мъри.

— Защо никой не иска да дойде на моето парти? — изхлипа тя.

След десет минути Ева беше на вратата.

Пристигна с три деца и бавачка. Джейми беше на шест годинки, Ана на четири, а Карън — на две. Дейзи разведе Ева из жилището, после поръча чай, докато Джейми преобразуваше дивана в танк. Танкисти бяха двете му сестрички. На своя английски с немски, американски и шотландски акцент Ева обясни:

— Дейзи, скъпа, това не е Рим.

— Знам, знам. Наистина ли ти е удобно?

Ева беше в напреднала бременност.

— Имаш ли нещо против да си вдигна краката?

— Не, разбира се — отговори Дейзи и донесе възглавница. — Лондонското общество е достопочтено — продължи Ева. — Не мисли, че го одобрявам. Мен често не ме приемат, а бедният Джими понякога търпи подигравки, задето се е оженил за германска полу-еврейка.

— Ужасно.

— Не го пожелавам никому, по каквато и да било причина.

— Понякога мразя британците.

— Забравяш какви са американците. Не помниш ли как ми обясняваше, че всички момичета в Бъфало са снобки? — Колко отдавна ми се струва — отвърна Дейзи през смях. — Ти си напуснала съпруга си и то по несъмнено зрелищен начин — обсипвайки го с обиди в бара на „Кларидж“.

— При това бях само на едно мартини!

— Ще ми се да бях там! — заяви Ева с усмивка.

— А на мен ми се ще да не бях.

— Няма нужда да казвам, че през последните три седмици в лондонското общество почти не се говори за друго.

— Струва ми се, че трябваше да очаквам това.

— Опасявам се, че сега всеки, който приеме твоите покани, ще изглежда привърженик на прелюбодеянието и развода. Дори и на мен не би ми се искало свекърва ми да разбере, че съм дошла на чай при тебе.

— Такава несправедливост! Бой първи изневери!

— Ти да не би да мислеше, че отношението към жените е същото? Дейзи си спомни, че Ева има много повече основания за тревоги от хорския снобизъм. Семейството й все още се намираше в нацистка Германия. Фиц беше направил допитване чрез швейцарското посолство и научи, че бащата на Ева е в концентрационен лагер, а брат й е бит от полицията и ръцете му са счупени. — Като се замисля за твоите страдания, започвам да се срамувам от себе си заради това, че се оплаквам — каза Дейзи.

— Не се срамувай. Обаче се откажи от тържеството.

Дейзи я послуша.

И се почувства нещастна. Работата й в Червения кръст изпълваше дните, но вечер тя нямаше къде да отиде и какво да прави. Ходеше на кино два пъти седмично. Опита да прочете Моби Дик, обаче й се видя скучно. Една неделя отиде на черква. „Сейнт Джеймс“, построена от Рен, която се намираше срещу жилището й на „Пикадили“, бе пострадала от бомбардировките. Затова Дейзи отиде в „Сейнт Мартин ин дъ фийлдс“. Бой не присъстваше на службата, ала Фиц и Беа бяха там и Дейзи през цялото време наблюдаваше тила на Фиц и размишляваше как така се е влюбила в двама от неговите синове. Бой бе наследил външността на майка си и тесногръдието и себичността на баща си. Лойд пък имаше приятната външност на Фиц и голямото сърце на Етел. „Защо ми отне толкова време да разбера това?“, питаше се Дейзи. Черквата беше пълна с познати, но след службата никой не спря да поговори с нея. Дейзи беше самотна, почти нямаше приятели и живееше в чужда страна по време на война. Една вечер взе такси до „Олдгейт“ и потропа на вратата на Лекуитови. Когато Етел отвори, Дейзи заяви:

— Дойдох да поискам ръката на вашия син.

Етел се разсмя звънко и я прегърна.

Дейзи беше донесла подарък — американска консерва шунка, получена от един навигатор от военновъздушните сили. Такива неща бяха лукс за британските фамилии, които получаваха храна с купони. Дейзи седна в кухнята с Етел и Бърни и заедно слушаха танцова музика по радиото. Всички попяха заедно с „Под сводовете“ на Фланаган и Алън и Бърни гордо съобщи: — Бъд Фланаган е оттук, от Ийст енд. Истинското му име е Хаим Рубен Вайнтроп.

Семейство Лекуит се вълнуваха от Доклада

„Бивъридж“ — правителствен документ, който се радваше на голяма популярност.

— Поръчан от консервативен премиер и написан от либерален икономист — каза Бърни. — Обаче предлага онова, което Лейбъристката партия иска отдавна! В политиката знаеш, че побеждаваш, когато опонентите крадат твоите идеи.

Етел обясни:

— Идеята е всеки в трудоспособна възраст да плаща всяка седмица застрахователна премия и да получава ползите, когато заболее, остане без работа, пенсионира се или овдовее. — Просто предложение, обаче ще промени страната ни — рече Бърни разпалено. — От люлката до гроба, повече никой няма да мизерства.

— Правителството одобри ли? — попита Дейзи.

— Не — отговори Етел. — Клем Атли здраво натисна Чърчил, но той не одобри доклада. Хазната смята, че ще излезе прекадено скъпо.

Бърни додаде:

— Налага се да спечелим изборите, за да можем да го приложим. По някое време се отби Мили, дъщерята на Етел и Бърни. — Не мога да стоя дълго. Аби наглежда децата от половин час. Мили беше загубила работата си — жените вече не купуваха скъпи рокли, дори и да можеха да си го позволят. Но за щастие кожарският бизнес на съпруга й процъфтяваше. Мили и Аби имаха две деца — Лени и Пами. Пиха какао и разговаряха за младежа, когото всички обожаваха. Нямаха реални новини от Лойд. На всеки шест или осем месеца Етел получаваше официално писмо от британското посолство в Мадрид, което съобщаваше, че синът й е жив и здрав и изпълнява дълга си за разгрома на фашизма. Беше повишен в чин майор. Лойд не пишеше на Дейзи от страх Бой да не види писмата. Сега вече връзката беше възможна. Дейзи даде на Етел новия си адрес и взе неговия — номер от Пощенската служба на британската армия. Нямаха представа кога Лойд може да се върне в отпуск. Дейзи разказа на семейство Лекуит за своя полубрат Грег и сина му Джорджи. Знаеше, че домакините й няма да го осъдят и ще се радват заедно с нея. Разказа и за семейството на Ева в Берлин. Бърни Лекуит беше евреин и когато узна за счупените ръце на Руди, се просълзи. — Трябваше да се борят с фашистките гадини по улиците, когато имаха възможността — рече Бърни. — Ние постъпихме така.

Мили се намеси:

— Полицията ни натика в прозорците на „Гардинърс“. Още имам белези по гърба си. Срамувах се от тях и Аби не беше виждал гърба ми цели шест месеца, след като се оженихме. Той казва, че тези белези го карат да се гордее с мен. — Боят на улица „Кейбъл“ беше грозен — продължи Бърни. — Обаче сложихме край на проклетите им безумства.

Свали очилата си и попи очи с носна кърпичка.

Етел го прегърна през раменете.

— В онзи ден аз казвах на хората да си стоят по домовете — припомни тя. — Сбърках, а ти се оказа прав.

— Не се случва често — разсмя се Бърни.

— Всъщност Законът за обществения ред, приет след боя на улица „Кейбъл“, погуби британските фашисти — обясни Етел. — Парламентът забрани носенето на политически униформи на обществени места. Това ги довърши. Ако не могат да се перчат нагоре-надолу в черните си ризи, нищо не представляват. Консерваторите си свършиха работата — трябва да им го признаем. Семейство Лекуит открай време бяха политически активни. Сега планираха как Лейбъристката партия ще реформира следвоенна Британия. Водачът на партията Клемънт Атли, тих и твърде интелигентен мъж, беше вицепремиер в правителството на Чърчил, а профсъюзният герой Ърни Бевин беше министър на труда. Тяхното виждане караше Дейзи да очаква бъдещето с вълнение. Мили си тръгна, а Бърни легна да спи. Останала сама с Дейзи, Етел я попита:

— Наистина ли искаш да се омъжиш за моя Лойд?

— Повече от всичко друго на света. Мислиш ли, че ще се получи?

— Да. Защо не?

— Защото сме толкова различни по произход. Вие до един сте толкова добри хора. Живеете, за да служите на обществото. — С изключение на нашата Мили. Тя прилича на брата на Бърни, иска да печели пари. — Дори и тя има белези от случилото се на улица „Кейбъл“.

— Така е.

— Лойд е като теб. Политиката не му е просто някакво хоби, а е в центъра на неговия живот. Аз пък съм себична милионерка. — Според мен съществуват две вида брак — умислено отвърна Етел. — Единият е удобното партньорство, при което двамата имат общи надежди и страхове, отглеждат заедно децата си и взаимно се утешават и обнадеждават. Дейзи разбираше, че Етел говори за себе си и за Бърни. — Вторият вид е дива страст, лудост, радост, секс. Може да е с човек, на когото не се възхищаваш или дори не харесваш истински. Дейзи беше сигурна, че Етел мисли за аферата си с Фиц. Тя затаи дъх: разбираше, че Етел сега казва суровата истина. — Имах щастието да преживея и двете. Ще ти дам един съвет. Ако ти се случи да преживееш луда любов, дръж я с две ръце и нека последствията да вървят по дяволите.

— Уау.

Дейзи си тръгна след няколко минути. Чувстваше се привилегирована, задето Етел й позволи да надзърне в душата й. Ала когато се върна в празното си жилище, Дейзи се потисна. Направи си коктейл и го изля. Включи чайника да свари вода, после го изключи. Пусна радиото. Легна под студените завивки и закопня за Лойд. Сравняваше неговото семейство със своето. И двете имаха бурно минало, обаче Етел от лош материал беше изградила силно семейство, в което всички се подкрепяха. А майката на Дейзи не бе успяла, макар вината да беше по-скоро на Лев, отколкото нейна. Етел бе забележителна жена и Лойд носеше много от нейните качества. Къде ли бе той сега? Какво правеше? Каквито и да бяха отговорите на тези въпроси, едно беше сигурно — Лойд се намираше в опасност. Дали нямаше да го убият сега, когато тя най-сетне беше свободна да го обича без задръжки и да се омъжи за него? Какво щеше да прави тя, ако Лойд умре? И нейният живот щеше да свърши, Дейзи го усещаше — без съпруг, без любим, без приятели, без родина. В ранните часове на утрото тя плака, докато заспа от изтощение. На другия ден се събуди късно. По пладне още беше облечена в черна копринена роба и пиеше кафе в малката трапезария. Прислужницата й, петнадесетгодишно момиче, влезе и обяви:

— Майор Уилямс е тук, госпожо.

— Моля? Не може да бъде! — изписка Дейзи.

Лойд влезе при нея, преметнал мешката през рамо.

Изглеждаше уморен, не се беше бръснал от няколко дни и очевидно беше спал с униформа. Дейзи се хвърли да го прегръща и да целува брадясалото му лице. Той отговори на целувките, макар да му беше малко трудно, понеже не можеше да спре да се усмихва. — Сигурно воня. Не съм се преобличал цяла седмица.

— Миришеш на мандра. Харесва ми.

Тя го изтика в спалнята си и започна да го съблича.

— Ще се изкъпя набързо.

— Не — възрази тя и го бутна в леглото. — Прекалено бързам. Желанието й беше трескаво. При това тя наистина харесваме миризмата му. Би трябвало да я отблъсне, обаче имаше тъкмо противоположен ефект. Това беше той, мъжът, когото тя смяташе за мъртъв, и дъхът му изпълваше ноздрите и дробовете й. Готова беше да се разплаче от радост. За да му свали панталоните, трябваше да събуе и ботушите, което й се видя сложно, затова изобщо не си направи труда. Само го разкопча. Свлече робата и вдигна нощницата си до кръста, като през цялото време не откъсваше възторжения си и лъстив поглед от белия пенис, който стърчеше от грубата дреха. После го възседна, отпусна се и се приведе да го целуне.

— Боже мой. Не мога да ти кажа как копнеех за теб.

Легна отгоре му, без да се движи, и продължи да го обсипва с целувки. Той обхвана лицето й в ръце и се взря в нея. — Това е истина, нали? — продума Лойд. — Не е просто поредният сладък сън?

— Истина е.

— Добре. Понеже не ми се иска да се събудя точно сега.

— А аз искам да останем така завинаги.

— Добра идея, обаче не мога да лежа неподвижен още дълго — отговори Лойд и се размърда.

— Ако продължаваш, ще свърша.

Така и стана.

След това лежаха дълго в леглото и разговаряха.

Лойд имаше двуседмична отпуска.

— Остани да живееш при мен — предложи Дейзи. — Можеш да посещаваш родителите си всеки ден, но през нощта те искам при мен.

— Не бих желал да навредя на репутацията ти.

— Този кораб отплава. Лондонското добро общество ме отхвърли вече. — Знам — отговори Лойд. Той беше телефонирал на Етел от гара „Ватерлоо“ и тя му разказа за раздялата на Дейзи и Бой, след което му даде адреса на новото жилище на младата жена. — Трябва да вземем някои предпазни мерки — продължи той. — Ще купя кондоми. Или пък ти би искала спирала? Какво мислиш?

— Искаш да си сигурен, че няма да забременея?

Дейзи осъзна, че гласът й е прозвучал малко тъжно. Лойд също го долови. — Не ме разбирай погрешно — отвърна той и се надигна на лакът. — Аз самият съм незаконнороден. Бях лъган за това кои са родителите ми, а когато узнах истината, преживях ужасен шок.

Гласът му леко потрепна от вълнение.

— Никога няма да подложа децата си на това. Никога.

— Няма да се налага да ги лъжем.

— И да им кажем, че всъщност не сме женени? Че ти си омъжена за друг?

— Не виждам защо не.

— Само помисли как ще ги тормозят в училище.

Дейзи не беше убедена в това, обаче разбираше, че проблемът е важен за Лойд.

— И какъв е твоят план? — попита тя.

— Искам да имаме деца. Но когато сме женени. Един за друг.

— Разбрах. Значи…

— Трябва да почакаме.

Мъжете бавно схващаха намеци.

— Аз не съм от момичетата, които много спазват традициите, но все пак има някои неща… Най-сетне Лойд разбра какво цели тя.

— О. Добре. Чакай малко.

Той коленичи на леглото.

— Дейзи, скъпа…

Тя избухна в смях. Лойд изглеждаше доста комично — в пълна униформа и провиснал навън член.

— Мога ли да те снимам така? — попита Дейзи.

Лойд погледна надолу.

— Извини ме.

— Не. Не смей да го прибираш. Стой както си и кажи каквото си намислил.

— Дейзи, скъпа, съгласна ли си да станеш моя жена? — попита той с усмивка.

— Веднага.

Отново легнаха и се запрегръщаха.

Не след дълго приятното ново усещане от миризмата на Лойд поотслабна. Влязоха под душа заедно. Дейзи го насапуниса от горе до долу, като невинно се забавляваше от смущението му при докосването на най-интимните му части. Изми косата му с шампоан и изтърка с четка мръсните му крака. Вече чист, Лойд настоя и той на свой ред да измие Дейзи, но стигна само до гърдите и се наложи отново да се любят. Този път останаха прави под струите гореща вода. Явно Лойд временно беше забравил презрението си към забременяването преди сватбата, а Дейзи не я беше грижа. След това Лойд застана пред огледалото да се обръсне. Дейзи се загърна в голяма хавлия, приседна на капака на тоалетната и го загледа.

— Колко време ще ти отнеме да получиш развод?

— Не знам. Най-добре да говоря с Бой.

— Не днес обаче. Искам да си моя през целия ден.

— Кога ще идеш да видиш родителите си?

— Може би утре.

— Значи ще отида при Бой по същото време. Искам това да приключи час по-скоро.

— Добре. Така да бъде.

IV

Дейзи се чувстваше малко странно, влизайки в къщата, където беше живяла е Бой. Допреди месец тази къща беше нейна. Можеше да идва и да си отива, когато пожелае, и да влиза навсякъде, без да иска предварително разрешение. Слугите послушно изпълняваха всичките й нареждания. А сега тя беше чужда тук. Остана с шапка и ръкавици и последва стария иконом в дневната. Бой нито й подаде ръка, нито я целуна. Придаде си изпълнен със справедливо презрение вид. — Още не съм наела адвокат — рече Дейзи и седна. — Исках първо лично да говоря с теб. Надявам се да успеем да приключим с това без омраза. В крайна сметка, нямаме деца, за които да воюваме помежду си. Освен това и двамата разполагаме с достатъчно пари.

— Ти ме предаде! — възрази Бой.

Дейзи въздъхна. Очевидно нямаше да се получи така, както тя се беше надявала.

— И двамата изневерихме. Ти го направи пръв.

— Ти ме унизи. Цял Лондон разбра!

— Наистина опитах да те спра, за да не излезеш глупак онзи път в „Кларидж“. Но ти беше твърде зает да ме унижаваш! Надявам се да си ступал гнусното маркизче.

— Как бих могъл? Той ми направи услуга.

— Щеше да ти направи по-голяма услуга, ако беше разговарял с теб дискретно, в клуба. — Не разбирам как можеш да си падаш по такъв долнопробен селяндур като Уилямс. Поразрових еднодруго за него. Майка му е била прислужница. — Тя е може би най-впечатляващата жена, която познавам. — Надявам се, даваш си сметка, че никой не знае кой е истинският му баща. „Това пък е възможно най-голямата ирония“, помисли си Дейзи, обаче отговори:

— Аз знам кой е баща му.

— Кой?

— Бъди сигурен, че няма да ти кажа.

— Ето ти на!

— Този разговор не ни води никъде, нали?

— Така е.

— Вероятно просто трябваше да се обърна към адвокат, който да се свърже с теб.

Дейзи стана и тъжно добави:

— Някога те обичах, Бой. Ти беше забавен.

Съжалявам, че не ти бях достатъчна. Желая ти щастие. Надявам се да намериш жена, която ти подхожда повече, и нека тя ти роди много синове. Ще се радвам за теб, ако това стане.

— Е, няма да стане.

Дейзи тъкмо тръгваше към вратата, но се обърна.

— Защо говориш така?

— Получих доклада на доктора, при който ходихме заедно. Дейзи беше забравила за прегледа. След раздялата това нямаше значение за нея.

— Какво казва?

— С теб всичко е наред — можеш да родиш цяло кучило. Но аз не мога да стана баща. Заушката при възрастните понякога причинява безплодие и точно това е станало с мен.

Бой горчиво се засмя и продължи:

— Всички проклети шваби стреляха по мен с години, а ме свалиха тримата сополанковци на викария.

На Дейзи й домъчня за него.

— О, Бой, наистина съжалявам да го чуя.

— Е, има да съжаляваш още повече, понеже няма да ти дам развод.

Изведнъж тя изстина.

— Какво искаш да кажеш? Защо не?

— Защо да се главоболя? Не искам да се женя повторно. Не мога да имам деца. Синът на Анди ще ме наследи.

— Но аз искам да се омъжа за Лойд!

— И защо очакваш да ме е грижа? Откъде накъде той ще има деца, когато аз не мога да имам? Дейзи беше смазана. Нима щастието щеше да й бъде отнето, тъкмо когато изглеждаше толкова близко?

— Бой, не е възможно да говориш сериозно!

— Никога през живота си не съм бил по-сериозен.

— Но Лойд иска да има деца! — възрази Дейзи с изтерзан глас. — Да беше помислил за това, преди да спи с чужда жена. — Добре тогава — предизвикателно отвърна Дейзи. — Аз ще се разведа с теб.

— На какво основание?

— Изневяра, разбира се.

— Обаче нямаш доказателства.

Тя тъкмо щеше да отговори, че това няма да представлява трудност, когато Бой се ухили злонамерено и уточни: — И аз ще се погрижа да не успееш да се сдобиеш с такива.

С все по-голям ужас Дейзи осъзна, че той може да го направи, ако е бил достатъчно дискретен в авантюрите си.

— Но ти ме изхвърли!

— Ще кажа на съдията, че винаги си добре дошла да се върнеш У дома.

Дейзи се помъчи да не заплаче и отчаяно продума:

— Не съм и помисляла, че може така да ме мразиш.

— Нима? Е, сега вече знаеш много добре, че мога.

V

Лойд Уилямс пристигна в дома на Бой Фицхърбърт на „Мейфеър“ късно сутринта, когато стопанинът би трябвало да е трезвен. Съобщи на иконома, че е майор Уилямс, далечен роднина. Смяташе, че си струва да опита един мъжки разговор. Той приемаше, че Бой няма искреното желание да прекара остатъка от живота си в преследване на отмъщение. Лойд беше облечен в униформа, понеже се надяваше да предизвика отношение като между братя по оръжие. Здравият разум би трябвало да надделее. Икономът го въведе в дневната. Бой четеше вестник и пушеше пура. Отне му малко време да осъзнае кой е посетителят.

— Ти! Можеш веднага да се разкараш оттук!

— Дойдох да те помоля да дадеш развод на Дейзи.

— Вън — отвърна Бой и се изправи.

Лойд рече:

— Забелязвам, че се заиграваш с идеята да ме удариш, затова честно те предупреждавам. Няма да е толкова лесно, колкото си представяш. Малко съм по-дребен от теб, обаче се боксирам в полусредна категория и съм спечелил доста мачове.

— Не смятам да си цапам ръцете с теб.

— Правилно решение. А ще премислиш ли за развода?

— Твърдо не.

— Има едно нещо, което не знаеш — продължи Лойд. — Питам се дали няма да промени намеренията ти. — Съмнявам се. Но давай, продължавай. Така и така си тук, казвай.

Бой седна, без да предложи стол на Лойд.

„Е, отговорността си е твоя“, помисли Лойд.

Извади от джоба си помътняла кафеникава фотография. — Бъди така любезен, виж този мой портрет — каза той и остави снимката на масичката до пепелника.

Бой я взе.

— Това не си ти. Човекът изглежда като теб, обаче униформата е от времето на кралица Виктория. Навярно това е баща ти.

— Всъщност е дядо ми. Обърни я.

Бой прочете надписа на гърба и презрително рече:

— Лорд Фицхърбърт?

— Да. По-предишният лорд, твоят дядо. И моят. Дейзи намери фотографията в Тай Гуин.

Лойд пое дълбоко дъх и добави:

— Казал си на Дейзи, че никой не знае кой е баща ми. Е, аз мога да ти кажа. Лорд Фицхърбърт. Ти и аз сме братя.

Зачака отговора на Бой.

— Това е нелепо! — разсмя се Бой.

— И аз така реагирах, когато ми казаха за пръв път.

— Е, изненада ме, трябва да призная. Очаквах да излезеш е нещо по-добро от тази абсурдна измислица. Лойд се бе надявал, че това откритие ще разтърси Бой и ще го накара да мисли по-различно, обаче засега не вършеше работа, Все пак, продължи да привежда доводи. — Хайде, Бой, нима не е възможно? Не стават ли такива неща в господарските домове открай време? Слугините са хубавички, младите господа са буйни и така природата си казва думата. Когато се роди дете, работата се потулва. Моля те, не се преструвай, не нямаш представа. — Несъмнено, често се случва — отговори Бой. Увереността му беше поразклатена, но той продължаваше да се надува. — Мнозина обаче претендират, че са роднини на аристократи. — Я стига — пренебрежително рече Лойд. — Аз не искам връзки с аристокрацията. Не съм някой чирак-манифактурист, който си въобразява, че е принц. Произлизам от семейство на изтъкнати политици социалисти. Дядо ми по майчина линия е сред основателите на Съюза на миньорите в Южен Уелс. Последното, от което има нужда, е незаконна връзка с един пер от партията на торите. Това е крайно смущаващо за мен.

Бой се разсмя отново, вече не толкова убедено.

— Ти се смущаваш! Ето това е снобизъм наопаки.

— Защо да е наопаки? Доста по-вероятно е аз да стана премиер, а не ти. Лойд си даде сметка, че и двамата се перчат, а не това беше целта му. — Няма значение. Опитвам се да те убедя, че не можеш цял живот да ми отмъщаваш, пък дори и само затова, че сме братя. — Продължавам да не ти вярвам — отговори Бой, остави снимката и си взе пурата. — И аз в началото не вярвах — не се предаваше Лойд. Заложено беше бъдещето му. — После ми изтъкнаха, че майка ми е работила в Тай Гуин, когато е забременяла, че винаги е отговаряла уклончиво кой е бащата на детето й, и че малко преди раждането ми някак се е сдобила с пари да купи къща с три спални в Лондон. Аз й изложих подозренията си и тя призна истината.

— Смехотворно е.

— Обаче знаеш, че е вярно, нали?

— Не знам нищо подобно.

— Знаеш. В името на братството ни, няма ли да постъпиш достойно?

— Определено не.

Лойд разбра, че няма да спечели. Беше съкрушен. Бой имаше властта да провали живота му и беше решен да я използва.

Взе фотографията и си я прибра.

— Ще попиташ баща ни. Няма да успееш да се удържиш. Ще трябва да узнаеш.

Бой изсумтя презрително.

Лойд си тръгна с думите:

— Убеден съм, че той ще ти каже истината. Всичко хубаво, Бой. Излезе и затвори подире си.

I

Полковник Алберт Бек беше ранен в белия дроб от руски куршум през март четиридесет и трета, при Харков. Извади късмет — един военен лекар успя да дренира дроба и да го възстанови. Просто му спаси живота. Отслабналият от кръвозагубата и от инфекцията — инфекциите бяха почти неизбежни — Бек беше натоварен на влака за дома и така се озова в берлинската болница, където работеше Карла. Полковникът беше корав и жилав мъж, малко над четиридесет години, преждевременно оплешивял. Яката му брадичка стърчеше като носа на викингски кораб. Когато за пръв път разговаря с Карла, Бек бе упоен и трескав и поради тази причина — крайно недискретен.

— Ние губим войната — рече той.

Карла веднага застана нащрек. Всеки недоволен офицер беше потенциален източник на информация. Затова тя небрежно отвърна: — Във вестниците пише, че скъсяваме линията на Източния фронт. — Ще рече — отстъпваме — изсмя се презрително полковникът.

Карла продължи да го подпитва.

— Пък и в Италия нещата са зле.

Италианският диктатор Бенито Мусолини, най-важният съюзник на Хитлер, бе паднал от власт. — Помните ли тридесет и девета и четиридесета година? — с носталгия отвърна Бек. — Какви времена бяха тогава. Очевидно той не беше в плен на някаква идеология, може би дори не беше политически ангажиран. Беше обикновен родолюбив войник, който е престанал да се самозалъгва.

Карла додаде:

— Не може да е истина, че в армията има недостиг на всичко от патрони до долни гащи. Подобни умерено дръзки приказки вече не бяха необичайни в Берлин.

— Разбира се, че има.

Бек беше крайно невъздържан, ала говореше точно.

— Германия просто не може да произвежда такова количество оръжия и танкове, каквото произвеждат Съветският съюз, Великобритания и Съединените щати взети заедно. Особено пък, когато сме подложени на непрестанни бомбардировки. И колкото и противници да избием, Червената армия като че има непресъхващ източник на хора.

— Какво ще стане според Вас?

— Нацистите, естествено, никога няма да се признаят за победени. Така че ще загинат още хора. Още милиони, понеже те са прекалено горделиви, за да отстъпят. Това е лудост. Лудост.

И полковникът се унесе в сън.

Човек трябваше да е болен или умопобъркан, за да изговаря на глас подобни мисли, но Карла вярваше, че все повече хора разсъждават като Бек. Въпреки неуморната правителствена пропаганда ставаше ясно, че Хитлер губи войната. Смъртта на Йоахим Кох остана неразследвана от полицията. Вестниците писаха за пътен инцидент. Карла преодоля първоначалния шок, ала от време на време я връхлиташе действителността — тя бе убила човек. Понякога виждаше как той умира. Тогава се разтреперваше и трябваше да приседне. За щастие това се бе случвало само веднъж по време на дежурство и тя приписа припадъка на недохранване — съвсем разумно обяснение в Берлин тогава. Майка й обаче се чувстваше по-зле. Колкото и да е странно, Мод обичаше Йоахим, ако и той да бе слабохарактерен и глуповат. Но любовта е необяснима. Самата Карла беше преценила напълно погрешно Вернер Франк — мислеше го за силен и смел, а той се оказа себичен и слаб. Преди да изпишат полковник Бек, Карла разговаря доста с него в опит да разбере що за човек е. Щом се възстанови, той престана с непредпазливите изказвания за войната. Карла узна, че е професионален военен, вдовец; има дъщеря, която е омъжена и живее в Буенос Айрес. Освен това баща му бил градски съветник в Берлин — Бек не уточни от коя партия, което означаваше, че не е бил нацист или съюзник на нацистите. Той никога не каза нищо лошо за Хитлер. Не каза и нищо добро. Освен това не говореше презрително за евреите или за комунистите. Това само по себе си беше почти бунт. Белият дроб на полковника щеше да оздравее, но той вече нямаше да е годен за активна служба. Каза й, че е назначен в Генералния щаб. Можеше да се превърне в същинска мина за важни тайни. Опиташе ли да го завербува, Карла излагаше живота си на опасност. Но беше длъжна да го стори.

Тя знаеше, че Бек не помни първия им разговор.

— Вие бяхте твърде откровен — рече му Карла тихо, макар да бяха сами. — Заявихте, че ще изгубим войната. В очите на Бек проблесна страх. Той вече не беше просто един упоен брадясал пациент в болнична престилка. Сега седеше с изправен гръб, чист, избръснат, със закопчана догоре тъмносиня пижама. — Предполагам, че ще донесете за мен в Гестапо. Не смятам обаче, че трябва да се търси отговорност за изреченото в трескаво бълнуване. — Вие не бълнувахте. Бяхте съвършено ясен. Но аз и без това няма да съобщя за Вас никъде.

— Няма ли?

— Защото сте прав.

Бек се изненада.

— Е, сега аз би трябвало да донеса за Вас.

— Ако го направите, ще кажа, че в състояние на делириум сте обидили Хитлер и когато съм заплашила да съобщя, Вие сте съчинили тази измислица за мен, за да се защитите. — Ако аз Ви разоблича, и Вие ще ме разобличите. Пат. — Обаче Вие няма да го направите — каза Карла. — Знам това познавам Ви. Грижих се за Вас. Вие сте добър човек. Избрали сте военната служба от любов към страната, но мразите войната, мразите и нацистите.

Карла беше деветдесет и девет процента сигурна.

— Много е опасно да се говори така.

— Знам.

— Значи сега не водим просто лек разговор.

— Правилно. Казахте, че ще загинат милиони хора, само защото нацистите са прекалено горделиви да се предадат.

— Така ли казах?

— Можете да помогнете за спасяването на тези милиони хора.

— Как?

Карла помълча. В този момент вече залагаше живота си. — Мога да предам всяка информация, с която разполагате, на съответното място. След това тя затаи дъх. Ако се заблуждаваше за Бек, направо беше мъртва. Разчете удивлението в погледа му. Той трудно можеше да си представи, че пъргавата и ефикасна младичка сестра е шпионин. Но й повярва. Карла видя.

— Мисля, че Ви разбирам — каза Бек.

Тя му подаде една зелена болнична папка, празна.

— Това за какво е?

— Вие сте войник, знаете какво е камуфлаж.

Бек кимна.

— Рискувате живота си — рече той с нещо като възхищение.

— Вече и Вие рискувате.

— Така е. Но аз съм свикнал.

II

Рано сутринта Томас Маке заведе младия Вернер Франк в затвора „Пльотцензее“ в западното предградие „Шарлотенбург“. — Трябва да видите това — каза Маке. — И после да докладвате на генерал Дорн колко ефикасно работим. Паркира на „Кьонигсдам“ и отведе Вернер в задната част на главната сграда на затвора. Влязоха в някакво помещение, дълго около двадесет и пет стъпки и почти наполовина широко. Вътре чакаше мъж с фрак, цилиндър и бели ръкавици. Вернер се смръщи на странния костюм. — Това е господин Райххарт — обясни Маке. — Екзекуторът.

Вернер преглътна.

— Значи ще наблюдаваме екзекуция?

— Да.

С престорена небрежност Вернер полюбопитства:

— А защо е това облекло?

— Традиция — сви рамене Маке.

Помещението беше разделено на две от черна завеса. Маке дръпна завесата и разкри осем куки, закрепени на железен трегер на тавана.

— За бесене ли са? — попита Вернер.

Маке кимна.

Имаше и дървена маса с ремъци. На единия край на масата стоеше високо приспособление със специфична форма. На пода лежеше тежка кошница.

Младият лейтенант пребледня.

— Гилотина — продума той.

— Точно така — отговори Маке и си погледна часовника. — Няма да ни карат да чакаме дълго. В помещението влязоха още хора. Неколцина кимнаха свойски на Маке. Той тихо заговори на ухото на Вернер: — Правилата изискват присъствието на съдиите, съдебните служители и капелана. Вернер пак преглътна. Маке виждаше, че всичко това не се нрави на младежа. Пък и не това беше целта. Мотивът на Маке да доведе Вернер Франк тук нямаше нищо общо с опитите му да впечатли генерал Дорн. Всъщност Маке се тревожеше за Вернер. Нещо у него не му се струваше както трябва. Франк работеше за генерал Дорн; по това нямаше съмнения. Лейтенантът придружи Дорн при визитата му в главната квартира на Гестапо, след която генералът написа нота, в която подчертаваше колко впечатляващо е берлинското контраразузнаване и споменаваше Маке лично. Седмици след това Маке вървеше, сгряван от зловонната си гордост. Ала той не можеше да забрави как се държа Вернер преди около година, когато бяха на път да заловят един шпионин в изоставена фабрика край Източната гара. Младежът изпадна в паника. Но дали това бе истинска паника? Случайно или не, той предупреди пианиста и онзи успя да се измъкне. Маке не можеше да се отърве от подозрението, че пристъпът на паника бе престорен докато всъщност лейтенант Франк бе отправил хладнокръвно и преднамерено предупреждение към шпионина. На Маке не му достигаше кураж да арестува и да измъчва Вернер. Това можеше да се направи, разбира се, но тогава генералът щеше да вдигне шум и така да се стигне до разпит на самия Маке. Началникът му, суперинтендант Крингелайн, който и без това не го харесваше особено, щеше да иска солидни доказателства срещу Вернер. А Маке не разполагаше с такива.

Но сега истината щеше да се разкрие.

Вратата се отвори отново и двама надзиратели въведоха млада жена на име Лили Маркграф.

Маке чу как Вернер дълбоко си поема дъх.

— Какво има? — попита комисарят.

— Не ми казахте, че ще е момиче.

— Познавате ли я?

— Не.

Маке знаеше, че Лили е на двадесет и две години, въпреки че изглеждаше по-млада. Днес сутринта светлите й коси бяха късо подстригани като на мъж. Тя куцаше и се превиваше сякаш има нараняване в корема. Беше облечена в проста синя рокля от плътна памучна материя с овално деколте, без якичка. Очите й бяха зачервени от плач. Надзирателите я държаха здраво за ръцете и не поемаха никакви рискове. — Тази жена беше разобличена от свой роднина, който намерил укрита в стаята й кодова книга — обясни Маке. — Руският петцифров код.

— Защо върви така?

— Заради разпита. Обаче нищо не измъкнахме от нея.

Лицето на Вернер остана безстрастно.

— Жалко — каза той. — Можеше да ни доведе до други шпиони.

Маке не забеляза признаци за преструвка и отговори:

— Познавала колегата си само като Хайнрих, без фамилно име. Пък той и без това може да се е представил под псевдоним. Установих, че рядко имаме полза от арестуването на жени. Те не знаят достатъчно.

— Поне разполагате с кодовете й.

— Каквото и да струват сега. Редовно сменят ключовата дума, затова все още срещаме трудности да дешифрираме сигналите им.

— Съжалявам.

Един от присъстващите се прокашля и заговори на достатъчно висок глас, та всички да го чуят. Съобщи, че е председател на съда и после прочете смъртната присъда.

Надзирателите отведоха Лили до дървената маса.

Дадоха й да легне по своя воля, обаче тя направи крачка назад и се наложи да я вдигнат със сила. Тя не се съпротивляваше. Положиха я по лице и я завързаха.

Капеланът подхвана молитва.

Лили проговори.

— Не, не — рече тя, без да повишава глас. — Не, моля ви, пуснете ме. Пуснете ме. Тонът й беше разумен, сякаш просто молеше някого за услуга. Мъжът с цилиндъра погледна председателя на съда, който поклати глава и каза:

— Още не. Молитвата не е свършила.

Тогава гласът на Лили се извиси и стана настойчив.

— Не искам да умра! Боя се да умра! Не ми причинявайте това, моля ви! Екзекуторът отново погледна председателя. Онзи не му обърна внимание. Маке изучаваше Вернер. Младежът видимо се чувстваше зле, но това важеше и за всички останали в помещението. Проверката не вършеше работа. Реакцията на Вернер показваше просто, че е чувствителен, но не и че е предател. Може би Маке трябваше да измисли нещо друго.

Лили започна да вика.

Дори Маке загуби търпение.

Пасторът претупа молитвата.

Когато рече „Амин“, Лили млъкна, сякаш разбираше, че всичко е свършило.

Председателят на съда кимна.

Екзекуторът помести някакъв лост и острието падна.

Със съскане сряза бледата шия на Лили. Остриганата й глава падна и рукна кръв. Главата се търкули в кошницата и силното тупване като че отекна в помещението. Маке си задаваше абсурдния въпрос дали главата усеща болка.

III

Карла се натъкна на полковник Бек в коридора в болницата. Бек беше в униформа. Когато го погледна, Карла внезапно изпита страх. След като го изписаха, тя всеки ден живееше с уплахата че той я е предал и от Гестапо вече идват да я приберат.

Бек обаче с усмивка обясни:

— Идвам на преглед при доктор Ернст.

И това ли беше всичко? Забравил ли беше за техния разговор? Преструваше ли се, че е забравил? Дали навън не чакаше черният мерцедес на Гестапо?

Бек носеше зелена болнична папка.

В този момент се приближи един от онколозите в бяла престилка. Когато минаваше покрай Бек и Карла, тя лъчезарно се обърна към полковника:

— Как се справяте?

— По-здрав не мога да стана. Никога повече няма да поведа батальона в сражение, обаче мога да водя напълно нормален живот. Само без атлетически изпълнения.

— Радвам се да го чуя.

Край тях продължаваха да минават хора. Карла се опасяваше, че Бек няма да има възможността да й каже нищо насаме.

Той обаче не се притесняваше.

— Само исках да Ви благодаря за любезността и професионализма.

— За нищо.

— Довиждане, сестро.

— Довиждане, господин полковник.

Когато Бек си тръгна, зелената папка остана в ръцете на Карла. Бързо се отправи към сестринската гардеробна. Нямаше никого. Карла здраво запъна вратата с пета, за да не може да се отвори. В болничната папка имаше голям плик от евтината бежова хартия, която се ползваше във всички държавни учреждения. Карла го отвори. Вътре имаше няколко напечатани на машина листа. Карла погледна първия, без да го вади от плика. Заглавието гласеше:

Документът представляваше бойния план за лятната офанзива на източния фронт. Сърцето на Карла запрепуска. Полученото беше чисто злато. Тя трябваше да предаде плика на Фрида. За нещастие, днес бе нейният почивен ден. На Карла й хрумна да излезе веднага, по средата на смяната, и да отиде у приятелката си, но бързо се отказа от идеята. По-добре да се държи нормално, да не привлича внимание. Пъхна плика в чантата, която висеше до палтото й. Зави го със синьо-златното шалче, което винаги носеше, за да крие разни вещи. Остана за малко в гардеробната, за да нормализира дишането си. После се върна в отделението. Постара се да довърши смяната, облече палтото, излезе от болницата и тръгна към спирката. Загледа надрасканото на стената на сграда, разрушена от бомба. Някой отчаян патриот беше написал „Стените може и да се рушат, но не и сърцата ни“. Друг иронично беше довършил с предизборния лозунг на Хитлер от тридесет и трета — „Дайте ми четири години и няма да познаете Германия“.

Карла си купи билет до спирката на зоопарка.

В трамвая се чувстваше като чужденка. Всички пътници бяха добри германци, а тя носеше в чантата си тайна, която щеше да предаде в Москва. Чувството не й харесваше. Никой не я гледаше, ала това само засилваше усещането, че хората умишлено отклоняват очи от нея. Едва дочакваше да предаде плика на Фрида. Спирката беше в края на „Тийргартен“. Сега дърветата в парка изглеждаха ниски в сравнение е огромната кула на противовъздушната артилерия. В Берлин имаше три такива. Тази представляваше бетонен блок с височина над сто стъпки. В ъглите на покрива бяха разположени четири 128-милиметрови противовъздушни оръдия, всяко от които тежеше по двадесет и пет тона. Бетонът беше боядисан в зелено в отчаян опит грамадата да стане по-малко дразнеща за погледа. Колкото и да беше грозна, берлинчани я харесваха. Когато бомбите падаха, грохотът на нейните оръдия уверяваше хората, че някой отвръща на огъня. Все още пренапрегната, Карла тръгна от спирката към дома на Фрида. Беше ранен следобед и вероятно семейство Франк нямаше да е вкъщи — Луди може би във фабриката, а Моника — на гости у приятелка, сигурно майката на Карла. Мотоциклетът на Вернер беше паркиран на алеята.

Един камериер отвори вратата.

— Госпожица Фрида е навън, но няма да се бави. Отиде до „Ка Де Ве“ за ръкавици. Господин Вернер е на легло с тежка простуда. — Ще почакам Фрида в нейната стая, както обикновено. Карла си свали палтото и се качи на горния етаж с чанта през рамо. Когато влезе в стаята на Фрида, изрита обувките си, изтегна се на леглото и зачете плана на Операция „Цитадела“. Чувстваше се пренавита като часовникова пружина, ала щом предадеше откраднатия документ, щеше да й стане по-леко.

Карла дочу хлипане от съседната стая.

Изненада се. Това беше стаята на Вернер. На Карла й беше трудно да си представи този плъзгав женкар разплакан. Но плачът определено беше мъжки, а мъжът неуспешно се мъчеше да го сподави. Противно на волята си, Карла изпита жалост към Вернер. Каза си, че някоя оправна женичка го е изхвърлила и то вероятно с основание. Но не можа да не откликне на истинското страдание, което чуваше в плача. Стана от леглото, прибра плана в чантата си и излезе в коридора. Застана пред вратата на Вернер. Оттук хлипането се чуваше още по-ясно. Карла беше достатъчно мекосърдечна, та да не може да се престори, че не го забелязва. Отвори вратата и влезе. Вернер седеше на ръба на леглото, заровил глава в ръцете си. Когато чу вратата да се отваря, сепнато вдигна очи. Лицето му беше червено и обляно в сълзи. Връзката му беше разхлабена, а яката на ризата — разкопчана. Отправи на Карла изпълнен с отчаяние поглед. Беше смазан, опустошен и толкова тъжен, че не го беше грижа кой ще разбере.

Карла не можеше да се преструва.

— Какво има?

— Повече не мога да правя това — отговори Вернер.

Карла затвори вратата.

— Какво се е случило?

— Екзекутираха Лили Маркграф, а аз трябваше да гледам.

Карла зяпна.

— Какви ги говориш, за Бога?

— Лили беше на двадесет и две.

Вернер извади носна кърпичка и изтри лицето си. После продължи: — Ти вече си в опасност, обаче ако ти разкажа това, ще стане още по-зле.

Умът на Карла се изпълни с удивителни изводи.

— Струва ми се, че мога сама да се досетя, но все пак ми кажи.

Вернер кимна.

— И без това скоро ще разбереш. Лили помагаше на Хайнрих да излъчва радиосигнали за Москва. Много по-бързо става, ако някой ти чете кодираните групи числа. А колкото по-бързо работиш, толкова по-малка е вероятността да те хванат. Но братовчедката на Лили била в нейния апартамент за няколко дни и намерила кодовете. Нацистка кучка. Разказът потвърди изумителните заключения, до които Карла вече беше достигнала.

— Ти знаеш за шпионажа?

— Аз отговарям за това — рече Вернер с иронична усмивка.

— Мили Боже!

— Затова се наложи да зарежа цялата история с убитите деца. От Москва ми наредиха. И бяха прави. Ако бях загубил работата си в Министерството на въздухоплаването, нямаше да имам достъп до секретни документи, както и до хора, които да ми съобщават разни тайни. Карла имаше нужда да поседне. Намести се на крайчеца на леглото до Вернер.

— Защо не ми каза?

— Работим с презумпцията, че всеки проговаря, щом го подложат на мъчение. Ако нищо не знаеш, не можеш да предадеш никого. Бедната Лили беше измъчвана, но тя познаваше само Володя, който вече е в Москва, и Хайнрих. За Хайнрих не знаеше нищо, дори и фамилията му. Карла изстина. Всеки проговаря, щом го подложат на мъчение.

Вернер довърши.

— Дори аз не познавам всички. Така е по-добре. Съжалявам, че ти казах, но след като ме видя в това състояние, щеше бездруго да се досетиш за всичко.

— Значи съм те преценила напълно погрешно.

— Вината не е твоя. Аз умишлено те подведох.

— Въпреки това се чувствам като глупачка. В продължение на две години те презирах. — А през това време аз отчаяно исках да ти кажа истината.

Карла го прегърна.

Вернер взе ръката й, целуна я и попита:

— Можеш ли да ми простиш?

Карла не беше сигурна какво изпитва към него, но не искаше да го отблъсква в толкова тежък момент, и отговори:

— Да, разбира се.

— Горката Лили — прошепна Вернер. — Толкова я бяха били, че едва стигна до гилотината. И молеше да я пощадят, чак до края.

— Ти как се озова там?

— Сприятелих се с един човек от Гестапо, инспектор Томас Маке. Той ме заведе.

— Маке ли? Помня го. Той арестува баща ми.

Карла живо си спомняше кръглоликия Маке с черните мустачки. Отново преживя гнева от арогантната власт, която му позволи да отведе баща й, и мъката заради смъртта му в резултат от мъченията, на които го беше подложил същият този Маке. — Мисля, че ме подозира. С тази екзекуция той искаше да ме изпита. Вероятно очакваше да не успея да се овладея и да опитам да се намеся. Все едно. Струва ми се, че преминах изпитанието. — Ако те бяха арестували… — Всеки проговаря.

— А ти знаеш всичко.

— Всеки агент, всеки код… Не знам единствено откъде излъчват. Оставям сами да изберат мястото и те не ми казват. Държаха се за ръце и помълчаха. След малко Карла каза: — Дойдох да дам нещо на Фрида, но мога да го дам и на теб.

— Какво?

— Плана за Операция „Цитадела“.

Вернер настръхна.

— Та аз от седмици се мъча да го докопам! Откъде го взе? — От един офицер от Генералния щаб. Сигурно не трябва да ти казвам името му.

— Точно така. Документът истински ли е?

— По-добре виж сам.

Карла отиде в стаята на Фрида и се върна с бежовия плик. Никога не й бе минавало през ума, че планът може да е подправен.

— Струва ми се, че е наред, но какво знам аз?

Вернер взе плана. След минута възкликна:

— Истински е. Фантастично!

— Толкова се радвам.

Вернер стана.

— Трябва веднага да го отнеса на Хайнрих. Трябва да го шифроваме и предадем по радиото още тази вечер. Карла усети разочарование от твърде краткия миг на близост, въпреки че не можеше да определи какво точно е очаквала. Последва Вернер. Взе чантата си от стаята на Фрида и слезе по стълбите.

С ръка на дръжката на вратата, Вернер рече:

— Толкова съм щастлив, че отново сме приятели.

— Аз също.

— Смяташ ли, че ще успеем да забравим времето, в което се бяхме отчуждили един от друг? Карла не разбра какво иска да й каже. Дали иска пак да станат любовници, или тъкмо обратното? — Струва ми се, че можем да го оставим зад гърба си — отговори тя неопределено.

— Добре.

Вернер се приведе и бързичко я целуна в устата. После отвори вратата.

Излязоха заедно и Вернер яхна мотоциклета.

Карла се отправи по улицата към спирката. След миг Вернер мина край нея, махна й и натисна клаксона. Останала сама, вече можеше да поразсъждава върху откритието си. Как се чувстваше тя сега? Последните две години мразеше Вернер, но в същото време не беше създала сериозна връзка. Дали пък не си беше останала влюбена в него? Най-малкото, в дълбините на сърцето си тя таеше привързаност към него въпреки всичко. Днес, когато го чу как страда, цялата й враждебност се стопи. Сега изпитваше топлина към Вернер.

Още ли го обичаше?

Не знаеше.

IV

Маке и Вернер седяха на задната седалка на черния мерцедес. Маке беше преметнал през врата си чанта като на ученик, само че я държеше отпред. Чантата беше достатъчно малка, та да я скрие под закопчаното си палто. От нея излизаше тънка жичка, която завършваше със слушалка в ухото на комисаря. — Това е последната новост — обясни той. — Когато се приближаваш към мястото на радиоизлъчването, звукът се усилва. — По-дискретно е от фургона с голямата антена на покрива — отговори Вернер. — Налага се да използваме и двете. С антената установяваме района, а с този апарат — точното място. Маке беше в беда. Операция „Цитадела“ се бе превърнала в катастрофа. Още преди началото на офанзивата, Червената армия нападна летищата, където се съсредоточаваха самолетите на Луфтвафе. Операцията беше прекратена след седмица, но въпреки това на германската армия бяха нанесени невъзстановими щети. Германското правителство винаги бързаше да обвинява болшевишко-юдейските конспиратори за всеки свой провал. В случая имаше право. Изглежда, Червената армия бе запозната предварително с целия план на Операция „Цитадела“. А по мнение на суперинтендант Крингелайн, това беше по вина на Томас Маке. Той беше началник на контраразузнаването в Берлин. Кариерата му беше заложена на карта. Очакваше го уволнение и дори нещо по-лошо. Сега единствената му надежда беше да направи страхотен удар, да залови всички заговорници, които подкопават военните усилия на Германия. Ето защо тази вечер Маке беше заложил капан на Вернер Франк. Комисарят не знаеше какво ще прави, ако Франк се окаже невинен. На предната седалка на колата изпука радиостанция. Пулсът на Маке се ускори. Шофьорът взе слушалката.

— Говори Вагнер.

Той запали двигателя.

— Тръгваме. Прието и край.

Започна се.

— Къде отиваме? — попита Маке.

— В „Кройцберг“.

Кройцберг беше гъсто населен евтин квартал южно от центъра на града. Тъкмо когато потегляха, прозвуча сирената за въздушна тревога. Маке погледна през прозореца. Прожекторите се включиха и се завъртяха като гигантски жезли. Маке предполагаше, че понякога те наистина намират самолетите, ала не го беше виждал лично. Когато воят на сирените стихна, комисарят долови тътена на приближаващите се бомбардировачи. В началото на войната британските мисии се състояха от по няколко десетки самолета — което само по себе си беше достатъчно лошо — ала сега прииждаха със стотици. Още преди да пуснат бомбите, шумът беше ужасяващ. — Дали да не отложим тазвечершната си задача? — предложи Вернер.

— Не, по дяволите — тросна се Маке.

Ревът на самолетите се засили.

Докато Мерцедесът се приближаваше към квартала „Кройцберг“, от небето почнаха да се сипят сигнални ракети и запалителни бомби. „Кройцберг“ беше типична цел за бомбардировките при новата стратегия на Кралските ВВС да изтребва възможно най-голям брой фабрични работници. Със смайващо лицемерие Чърчил и Атли твърдяха, че нападат само военни цели, а цивилните жертви са само печален страничен ефект. Берлинчани знаеха по-добре от тях. Вагнер караше бързо по осветените от пламъците на пожарите улици. Навън бяха останали само служебни лица — всички цивилни бяха задължени по закон да слизат в скривалищата при въздушна тревога. Освен мерцедеса на Маке, по улиците имаше само линейки и коли на пожарната и полицията. Маке тайно разглеждаше Вернер. Младежът беше напрегнат, направо не го свърташе, тревожно се взираше през прозореца и несъзнателно тропаше с крак. Комисарят беше споделил подозренията си само със своите най-близки сътрудници. Щеше да му е трудно да признае, че е демонстрирал операциите на Гестапо пред човек, когото сега смята за шпионин. Това щеше да го отведе на разпит в собствената му стая за мъчения в мазето. Значи, нямаше да признава нищо, докато не е напълно сигурен. Можеше да му се размине, само ако успееше да представи на началството заловения шпионин. А ако подозренията му се оправдаеха, той можеше да арестува не само Вернер, но и семейството и приятелите му и да обяви, че е разрушил цяла шпионска организация. Това щеше да промени картината и дори да доведе до повишение на Маке. Въздушният рейд продължаваше с друг вид бомби и комисарят чу дълбокото бумтене на бризантните взривове. След като осветяха целта си, британските пилоти пускаха запалителни бомби, за да започнат пожар, и бризантни бомби, за да вкарат повече въздух в пламъците и така да попречат на спасителните служби на земята. Маке знаеше, че и в Луфтвафе използват същата жестока техника за бомбардиране. Докато колата на Гестапо се движеше предпазливо по една улица с пететажни постройки, в слушалката на Маке се появи шум. Този участък от квартала беше тежко бомбардиран и няколко сгради бяха разрушени току-що. Вернер се обади с треперлив глас: — Та ние се намираме в средата на бомбардираната зона, за Бога! Маке обаче не го беше грижа. Тази вечер и без друго за него беше на живот и смърт, затова отвърна: — Още по-добре. Така пианистът ще си въобрази, че няма защо да се притеснява за Гестапо в разгара на въздушната тревога. Вагнер спря колата до една обхваната от пламъци черква и посочи в пряката улица:

— Натам.

Маке и Вернер изскочиха навън.

Двамата закрачиха бързо по улицата, следвани от Вагнер. Вернер попита: — Сигурни ли сте, че е шпионин? На може ли да е нещо друго? — Че какво друго може да излъчва радиосигнали? — възрази Маке. Маке все още долавяше звук в слушалката си, но слабо заради какофонията на самолетите, бомбите, оръдията на противовъздушната отбрана, тътена от срутващите се сгради и рева на огромните пожари. Подминаха една конюшня — животните цвилеха от ужас. Шумът в слушалката на Маке се засили. Вернер тревожно се озърташе наоколо. Ако беше шпионин, би трябвало да се безпокои, че след малко един от колегите му ще бъде арестуван от Гестапо и да се пита какво, по дяволите, може да направи по въпроса. Щеше ли да повтори номера от фабриката или щеше да измисли нов начин за предупреждение? А ако не беше шпионин, целият фарс беше загуба на време.

Маке свали слушалката и я подаде на Вернер.

— Слушайте — нареди той и продължи да крачи.

— Засилва се — потвърди Вернер и върна слушалката. Очите му бяха направо трескави. „Уверен съм — пипнах те“, победоносно си помисли Маке. Тъкмо бяха подминали една сграда, когато върху нея със страшен трясък падна бомба. Обърнаха се и видяха как пламъците подхващат стените над разбитите прозорци на някаква пекарна.

— Боже, съвсем близо — възкликна Вагнер.

Тримата приближиха едно училище — ниска тухлена постройка с просторен асфалтов двор.

— Според мен е тук — заяви Маке.

Качиха се по няколко стъпала до входа. Вратата не беше заключена. Влязоха. Озоваха се в началото на широк коридор. В края му се виждаше голяма врата, навярно водеща към салона.

— Право напред — изкомандва Маке.

Извади деветмилиметровия си Люгер.

Вернер не беше въоръжен.

Чуха трясък, тътен и рев на експлозия — всички звуци бяха ужасяващо близки. Всички прозорци в училищния коридор се строшиха и по плочите на пода заваляха стъкла. Явно бомбата беше паднала на игрището навън. — Всички вън! Сградата ще се срути! — изкрещя Вернер. Маке обаче виждаше, че няма такава опасност. Това беше просто хитрост, с която Вернер искаше да предупреди пианиста. Вернер побягна, ала вместо да се насочи към вратата на сградата, той се понесе към салона.

За да предупреди приятелите си, заключи Маке.

Вагнер извади пистолета си, но Маке го спря:

— Не! Не стреляйте!

Вернер стигна до края на коридора и със замах отвори вратата на салона. — Бягайте! — изкрещя той. Сетне млъкна и се закова на място. В салона колегата на Маке, електроинженерът Ман, тракаше безсмислици на портативно радио. До него с извадени пистолети стояха Шнайдер и Рихтер. Маке се усмихваше триумфално. Сега младият Франк падна в капана. Вагнер излезе напред и опря дулото на пистолета си в челото на Вернер.

— Арестуван си, долен болшевик! — обяви Маке.

Вернер реагира бързо. Извърна глава от пистолета, сграбчи Вагнер за ръката и го завлече в салона. За кратко тялото на Вагнер пазеше Вернер от оръжията на мъжете вътре. После Вернер отблъсна нападателя си и го стовари на пода; светкавично излезе от салона и затръшна вратата.

Остана сам с Маке в коридора.

Тръгна към комисаря.

— Спри или ще стрелям! — насочи пистолета си Маке. — Няма — отвърна Вернер и се приближи още. — Трябва да ме разпитате, за да узнаете кои са другите.

Маке се прицели в коляното на младежа.

— Мога да те разпитам и с куршум в коляното — рече той и стреля.

Не уцели.

Вернер се хвърли към него и изби ръката, в която беше оръжието. Люгерът падна. Докато Маке го вземе, Вернер вече бягаше.

Маке вдигна пистолета.

Вернер стигна до вратата. Маке се прицели внимателно в краката му и стреля. Първите три изстрела пропуснаха целта и Вернер успя да излезе. Маке прати още един куршум през отворената врата и сега Вернер извика и падна. Комисарят се понесе по коридора. Чу зад гърба си как колегите му излизат от салона. Тогава покривът на сградата се разпадна с трясък, последва шум като от тупване и в училището плисна течен огън. Маке изрева от ужас, а след миг — и от болка, когато пламъците подхванаха дрехите му. Падна. Обгърна го тишина, а след нея — мрак.

V

Във фоайето на болницата лекарите групираха пациентите. Онези, които бяха само охлузени и порязани, ги пращаха в чакалнята под грижите на младшите сестри. Те почистваха раните и раздаваха аспирин. Тежките случаи биваха третирани на място, във фоайето, откъдето ги насочваха при специалистите на горния етаж. Мъртвите изнасяха на двора. Там ги полагаха на студената земя и ги оставяха, докато някой не ги разпознае и прибере. Доктор Ернст прегледа един от крещящите обгорели пациенти и предписа морфин. — Сега му свалете дрехите и намажете изгорелите места с мехлем.

И премина на следващия пациент.

Карла напълни спринцовката, а Фрида сряза овъглените дрехи на пациента. Той беше тежко обгорял отдясно, обаче отляво не беше толкова зле. Карла намери здрав участък на левия хълбок на мъжа. Тъкмо щеше да го инжектира, когато вдигна поглед към лицето му и застина. Разпозна тлъстата физиономия с мустачки като мръсно петно под носа. Преди две години същият човек беше нахълтал в дома й и беше арестувал нейния баща. Следващия път, когато Карла видя баща си, той вече умираше. А пациентът беше Томас Маке, комисар от Гестапо.

„Ти погуби баща ми“, рече си Карла.

„Сега аз мога да те убия.“

Би било лесно. Карла можеше да му даде например четири пъти повече от предписаната доза морфин. Никой нямаше да забележи, особено в нощ като днешната. Маке щеше да изпадне в безсъзнание веднага и да умре след няколко минути. Лекарят вече почти заспиваше прав и щеше да заключи, че сърцето на пациента не е издържало. Никой нямаше да се усъмни в диагнозата и никой нямаше да задава скептични въпроси. Просто една от хилядите жертви на масираното въздушно нападение. Лека му пръст. Карла знаеше за опасенията на Вернер, че Маке го подозира. При това положение Вернер можеше да бъде задържан всеки момент. Всички проговарят. Вернер също — щеше да предаде Фрида, Хайнрих и останалите. И Карла. В този миг тя можеше да ги спаси.

Но се поколеба.

Запита се защо. Маке беше мъчител и убиец. Заслужаваше да умре хиляди пъти. Карла беше убила Йоахим, или поне беше помогнала за убийството. Но онзи случай й се виждаше различен. Тогава имаше бой; Йоахим риташе Мод и щеше да я убие, затова Карла го удари по главата. А сега не беше така.

Маке беше пациент.

Карла не беше кой знае колко религиозна, обаче вярваше, че някои неща са свещени. Тя беше медицинска сестра и пациентите й поверяваха живота си. Знаеше, че Маке не би се поколебал да я измъчва и да я убие. Но Карла не бе като него. Днешното решение нямаше нищо общо с Маке. То бе свързано със самата Карла. Тя вярваше, че ако убие пациент, ще се наложи да изостави професията си и никога вече нямаше да дръзне да се грижи за болни. Щеше да е като банкер, който краде пари или политик който взима подкупи, или като свещеник, който опипва дошлите за причастие момичета. Щеше да предаде себе си. — Какво чакаш? — обади се Фрида. — Не мога да го намажа с лекарството, докато не се успокои. Карла заби иглата в хълбока на Маке и той спря да вика. Фрида започна да маже обгорялата му кожа с мехлем. — Този има само сътресение — каза доктор Ернст за следващия пациент. — Обаче има куршум в гърба.

После повиши глас и заговори на ранения:

— Как Ви простреляха? Куршумите май бяха единственото нещо, което англичаните ни спестиха тази нощ. Карла се обърна да погледне. Пациентът лежеше по корем. Панталоните му бяха срязани и се виждаха задните му части. Мъжът имаше бяла кожа и тънки руси косми. Беше замаян, обаче успя да измърмори нещо. — Какво казвате? Че пистолетът на някакъв полицай е гръмнал по грешка? — уточни Ернст.

— Да — отговори пациентът малко по-ясно.

— Ще извадя куршума. Ще боли, обаче морфинът ни е малко, а имаме по-тежки случаи от Вас.

— Действайте.

Карла почисти раната. Доктор Ернст взе дълъг и тънък форцепс и нареди:

— Захапете възглавницата.

Вкара форцепса в раната. От пациента долетя приглушен болезнен вик. — Постарайте се да не напрягате мускулите. Така само си утежнявате положението — обясни лекарят. Карла си рече, че това е доста глупаво. Никой не може да се отпусне, докато ровичкат в раните му.

Пациентът изруга гръмко.

— Хванах го — заяви доктор Ернст. — Помъчете се да не мърдате! Пациентът легна неподвижно и Ернст извади куршума и го пусна в някакъв тас.

Карла почисти кръвта от раната и положи превръзка.

Раненият се обърна.

— Недейте — каза Карла. — Трябва да лежите по… И млъкна. Пациентът беше Вернер.

— Карла?

— Аз съм. Превързвам те — отговори тя радостно.

— Обичам те.

Карла се хвърли да го прегръща най-непрофесионално и отговори:

— И аз те обичам, най-любими мой.

VI

Томас Маке бавно идваше на себе си. Първоначално беше в някакво сънно състояние; после обаче умът му се поизбистри и той установи, че е в болница и е упоен. Знаеше и защо е тук — кожата го болеше много, особено в долната дясна част на тялото. Прецени, че лекарствата облекчават болката, но не я премахват напълно. Постепенно си припомни как се е озовал тук. Беше попаднал под бомба. Щеше да е мъртъв, ако не преследваше беглец и не се беше изтеглил подире му от мястото на попадението. Колегите след него със сигурност бяха загинали — Ман, Шнайдер, Рихтер и младият Вагнер, целият му екип.

Но той беше хванал Вернер.

Наистина ли? Помнеше, че го простреля и Вернер падна. После дойде бомбата. Маке беше оцелял, значи и Вернер можеше да е жив. Сега Маке бе единственият, който знаеше, че Вернер Франк е шпионин. Трябваше да говори с началника си, суперинтендант Крингерлайн. Опита да седне, ала установи, че няма сила да се движи. Реши да повика някоя сестра, но когато отвори уста, от нея не излезе звук. Усилието го изтощи и той отново заспа.

Когато отново се събуди, установи, че вече е нощ.

Болницата беше стихнала, нямаше никакво движение.

Маке отвори очи и видя нечие лице, надвесено над него.

Вернер.

— Сега ще си тръгнете оттук — рече Вернер.

Маке опита да извика за помощ, но отново откри, че не може да говори. — Ще отидете на ново място. Вече няма да бъдете мъчител. Всъщност там Вие ще бъдете подложен на мъчения.

Маке зина да извика.

Върху лицето му се спусна възглавница. Тя затисна здраво устата и носа му. Маке усети, че не може да диша. Опита да се съпротивлява, но крайниците му бяха безсилни. Опита да диша, но нямаше въздух. Обзе го паника. Успя да помести глава наляво-надясно, обаче възглавницата го затисна още по-здраво. Най-сетне успя да произведе звук — просто гърлен хленч. Целият свят се превърна в светъл кръг, кръгът бавно се сви и стана точка.

После светлината изчезна.

I

Ще се омъжиш ли за мен? — попита Володя Пешков и затаи дъх. — Не — отвърна Зоя Воротинцева. — Все пак, благодаря. Зоя беше забележително конкретна по всички въпроси, но последните думи бяха необичайно остри дори и за нея. Двамата бяха в луксозния хотел „Москва“, току-що се бяха любили и сега лежаха. Зоя получи оргазъм два пъти. Тя предпочиташе оралния секс — обичаше да се облегне на купчина възглавници, докато Володя коленичи с обожание между краката й. Той с готовност й угаждаше, а тя ентусиазирано му отговаряше със същото. Бяха двойка вече повече от година и всичко сякаш вървеше забележително добре. Отказът на Зоя стъписа Володя.

— Обичаш ли ме? — попита той.

— Обожавам те. Благодаря, че и ти ме обичаш достатъчно, за да ми предложиш брак.

Е, така вече беше малко по-добре.

— Тогава защо не прие?

— Не искам да раждам деца по време на война.

— Добре, разбирам този довод.

— Попитай ме пак след като победим.

— Тогава може да не искам повече да се оженя за теб. — Ако си толкова непостоянен, значи съм постъпила правилно отказвайки ти днес. — Извинявай. За миг забравих, че не разбираш от шеги.

— Пишка ми се.

Зоя се измъкна от леглото и прекоси стаята гола. Володя едва можеше да повярва, че му е позволено да види това. Зоя имаше фигура като на модел или кинозвезда. Кожата й беше млечно бяла, а косата — светло руса. Навсякъде. Тя седна на тоалетната, без да затваря вратата. Володя се заслуша. Зоя нямаше никакви задръжки и това му носеше непрестанно удоволствие.

В момента той би трябвало да работи.

Разузнавателната общност в Москва изпадаше в пълен безпорядък при всяко посещение на съюзническите държавни глави. Сега ежедневието на Володя беше нарушено заради конференцията на външните министри, която щеше да започне на осемнадесети октомври. Гостите бяха американският държавен секретар Кордел Хъл и британският външен секретар Антъни Идън. Имаха някакъв вятърничав план за четиристранен пакт, който да включи и Китай. Сталин намираше това за пълна глупост и не проумяваше защо си губят времето. Американецът беше на седемдесет и две години и кашляше кръв — лекарят му също беше в Москва — но това не го правеше по-малко напорист. Той настояваше на пакта. По време на конференцията имаше толкова много работа, че хората от НКВД се видяха принудени да действат съвместно със службата на Володя, Военното разузнаване. В хотелските стаи трябваше да се прокарат микрофони — имаше микрофон и в стаята на двамата влюбени, обаче Володя го беше изключил. Гостуващите министри и техните екипи трябваше да се намират под непрестанно наблюдение. Багажът им трябваше тайно да се отвори и претърси. Телефонните им разговори трябваше да се запишат, транскрибират и преведат, след което да се прочетат и резюмират. Повечето хора, с които чужденците се срещаха, включително келнерите и камериерките, бяха служители на НКВД. Но всеки друг, с когото гостите говореха в хотела или на улицата, трябваше да се провери. Вероятно да се задържи, затвори и разпита с прилагане на мъчения. Много работа. Володя преуспяваше. Неговите шпиони в Берлин предаваха забележителни сведения. Предоставиха му плана за основната германска лятна офанзива — „Цитадела“ — и така донесоха съкрушителна победа за Червената армия. Зоя също беше щастлива. Съветският съюз поднови ядрените изследвания и тя стана част от екипа, който опитваше да разработи ядрена бомба. Работата им беше много изостанала от западните държави заради наложеното от скептичното отношение на Сталин забавяне. Като компенсация Зоя и колегите й получаваха ценна помощ от комунистическите шпиони в Англия и Америка, включително от Вили Фрунце, стар приятел на Володя от училище.

Когато Зоя се върна в леглото, Володя каза:

— Когато се запознахме, ти май не ме хареса много.

— Не харесвах мъжете по принцип. И сега не ги харесвам. Повечето са пияници, насилници и глупаци. Трябваше ми малко време да разбера, че ти си различен. — Предполагам, че трябва да ти благодаря. Но наистина ли мъжете са такива? — Само се огледай — отговори Зоя. — Погледни на какво прилича нашата страна. Володя се пресегна и включи радиото. Макар да беше изключил микрофоните зад таблата на леглото, той знаеше, че предпазливостта никога не е излишна. Радиото загря и от него се разнесе някакъв марш в изпълнение на военен оркестър. Доволен, че няма как да ги подслушат, Володя се обърна към Зоя: — Ти мислиш за Сталин и Берия. Но те няма вечно да са на власт.

— Знаеш ли как умря баща ми?

— Не. Моите родители никога не говорят за това.

— И с основание.

— Разкажи ми.

— Според майка ми, в татковата фабрика имало избори за представител в московския съвет. Кандидатите били меншевик и болшевик и баща ми отишъл да чуе меншевика. Не го подкрепял, нито гласувал за него, обаче всички присъствали на срещата, били уволнени, а след няколко седмици баща ми бил арестуван и отведен на „Лубянка“. Имаше предвид главната квартира и затвора на НКВД на площад „Лубянка“. — Майка ми отишла при твоя баща и го помолила за помощ. Той веднага отишъл с нея на „Лубянка“, но вече било късно. Татко бил разстрелян.

— Това е ужасно — отговори Володя. — Но

Сталин…

— Не. Говоря ти за двадесета година. Тогава Сталин е бил само офицер в Съветско-полската война. Ленин е бил начело.

— И това е станало при Ленин?

— Да. Както виждаш, не са само Сталин и Берия.

Думите й доста разтърсиха разбирането на Володя за историята на комунистическата партия. — Какъв е проблемът според теб?

Вратата на стаята се отвори.

Володя се пресегна да вземе пистолета от чекмеджето на нощната масичка. Но в стаята влезе някакво момиче, облечено в кожено палто. Доколкото Володя можеше да види, тя нямаше други дрехи отдолу. — Извинявай, Володя. Не знаех, че си имаш компания.

— Коя е тази, по дяволите? — обади се Зоя.

— Наташа, как отвори вратата?

— Ти ми даде шперц, който отваря всички врати в хотела.

— Можеше поне да почукаш!

— Извинявам се. Само дойдох да ти съобщя лошата новина.

— Казвай.

— Отидох в стаята на Уди Дюър, както ти ми нареди. Но нямах успех.

— Какво направи?

— Ето това — отговори Наташа и отвори палтото. Тялото й беше пищно, с буйно тъмно окосмяване на слабините. — Добре, добре. Схванах. Обличай се. Какво каза Дюър?

Наташа мина на английски.

— Просто каза „Не“. Аз питам „Какво искаш да кажеш?“. А той „Обратното на „да““. И после само отвори вратата и я задържа, докато излязох. — Педераст — заключи Володя. — Ще трябва да измисля нещо друго.

II

Този следобед Чък Дюър разбра, че следват неприятности, още щом капитан Вандърмиър влезе в отдела за вражеските страни със зачервено от обилно полятия с бира обяд лице. Разузнавателната служба в Пърл Харбър се бе разраснала. По-рано се наричаше Станция ХИПО, а сега работеше под гръмкото название Обединен разузнавателен център за Тихоокеанския район, накратко ОРЦТР. Подир Вандърмиър вървеше сержант от морската пехота. — Ей, пудри — подхвана капитанът. — Имаме оплакване от клиент. С разширяването на разузнавателната работа, всички почнаха да се специализират и Чък и Еди станаха експерти в картографирането на териториите, където предстоеше да слязат американските войски, овладяващи остров след остров в Тихия океан. — Това е сержант Донеган — представи капитанът морския пехотинец. Донеган беше много висок и изглеждаше корав като пушка. Чък предположи, че сексуално смутеният Вандърмиър си пада по него.

Чък се изправи и поздрави:

— Приятно ми е да се запознаем, сержант. Аз съм старши сержант Дюър. Двамата с Еди бяха повишени. С вливането на хиляди новобранци в редовете на американската армия се появи недостиг на офицери и всички постъпили преди войната, които си разбираха от работата, се издигаха бързо. На Чък и Еди вече им се разрешаваше да живеят извън базата. Двамата бяха наели малък апартамент.

Чък протегна ръка, но Донеган не я стисна.

Седна отново. Беше с малко по-висок чин от сержанта и не възнамеряваше да проявява учтивост към грубияни. — Какво мога да направя за Вас, капитан Вандърмиър? Във флота съществуваха много начини капитанът да тормози сержантите и Вандърмиър ги знаеше. Нагласи смените така, че Чък и Еди никога да не почиват в един и същи ден. Слагаше на докладите им оценка

„задоволително“ с ясното съзнание, че всичко, което не е „отлично“, всъщност е черна точка. Пращаше противоречиви нареждания в касата, та Чък и Еди получаваха заплатите си или със закъснение, или намалени, и им се налагаше да прекарват часове в изясняване на грешката. Въобще, Вандърмиър беше страшна досада. А сега беше измъдрил нова беля.

Донеган измъкна от джоба си някакъв мърляв лист, разгъна го и нападателно попита:

— Това тук твоя работа ли е?

Чък взе листа. Представляваше карта на Нова Джорджия, архипелаг, който е част от Соломоновите острови. — Нека да проверя — рече той, макар отлично да знаеше, че картата е негово дело. Опитваше да спечели време. Отиде до кантонерката и издърпа едно чекмедже. Извади папката за Нова Джорджия и затвори чекмеджето с коляно. Върна се на бюрото си, седна и отгърна папката. Вътре имаше същата карта като на Донеган.

— Да. Моя работа е.

— Е, дошъл съм да ти кажа, че нищо не струва — съобщи Донеган.

— Така ли?

— Гледай тука. Показваш, че джунглата слиза до морето. Всъщност има широк четвърт миля плаж.

— Съжалявам да го чуя.

— Той съжалявал!

Донеган беше изпил почти толкова бира, колкото Вандърмиър, и сега беше готов да налети на бой.

— Петдесетима от моите хора загинаха на този плаж.

Вандърмиър се оригна и попита:

— Как можа да направиш такава грешка, Дюър?

Чък беше потресен. Щом беше отговорен за грешка, която струваше живота на петдесет войника, то заслужаваше да му крещят.

— Ето върху какво работим — отговори той.

Папката съдържаше неточна карта на островите, може би от викторианско време, и една по-нова флотска карта, която показваше само дълбочината на морето и почти никакви точни очертания на терена. Нямаше сведения от мястото, нямаше радиограми. Папката съдържаше още само мъглява черно-бяла снимка, направена от разузнавателен самолет. Чък посочи съответното място на снимката и продължи: — Определено изглежда, че дърветата стигат чак до водата. Има ли прилив? Ако няма, то пясъкът може да е бил покрит с водорасли, когато е направена снимката. Водораслите цъфтят внезапно и също така внезапно умират. — По дяволите, нямаше да си толкова небрежен, ако ти се налагаше да се сражаваш на терен — рече Донеган. „Може би е прав“, помисли си Чък. Донеган беше агресивен и груб, а и Вандърмиър злонамерено го подстрекаваше, но това не означаваше, че няма право.

Капитанът се намеси:

— Да, Дюър. Може би ти и гаджето ти бихте желали да отидете с морските пехотинци при следващата им операция. Да видите как вашите карти се използват в бойни действия. Чък се помъчи да измисли някакъв остроумен отговор, обаче изведнъж реши да приеме предложението сериозно. Може би трябваше да участва в бой. Наистина беше лесно да си седи самодоволно зад бюрото. Ала оплакването на Донеган заслужаваше сериозно отношение. От друга страна, това означаваше да изложи живота си на опасност.

Чък погледна Вандърмиър в очите.

— Капитане, идеята ми се струва добра. Бих искал да участвам. Донеган се изуми и като че започна да се пита дали не е преценил ситуацията погрешно.

Еди проговори за пръв път от началото на срещата.

— Аз също. И аз ще дойда.

— Отлично — отвърна Вандърмиър. — Ще се върнете помъдрели. Или въобще няма да се върнете.

III

Володя не успя да напие Уди Дюър.

В бара на хотел „Москва“ той тикна под носа на младия американец чаша водка и обясни на ученическия си английски:

— Ще ти хареса. От най-добрата е.

— Благодаря много — отговори Уди. — Оценявам жеста.

И не докосна чашата.

Уди беше висок и тънък и изглеждаше праволинеен до наивност, което беше и причината Володя да се насочи към него.

Като използва услугите на преводача, Уди попита:

— Пешков често срещано руско име ли е?

— Не особено — отговори Володя на руски.

— Аз съм от Бъфало. В нашия град има един известен бизнесмен, Лев Пешков. Питах се дали не сте роднини. Володя се сепна. Братът на баща му се казваше Лев Пешков и беше заминал за Бъфало преди Европейската война. Но предпазливостта го накара да се застрахова.

— Трябва да попитам баща ми.

— Учих в Харвард със сина на Лев Пешков, Грег. Може да се окаже твой братовчед.

— Възможно е.

Володя притеснено огледа насядалите около масата агенти. Уди не разбираше, че всяка връзка на съветски гражданин с някого в Америка може да навлече подозрения. — Знаеш ли, Уди, в тази страна се смята за обида, ако откажеш да пиеш.

Уди се усмихна приятно и отвърна:

— А в Америка не е така.

Володя вдигна своята чаша и пак погледна агентите, преструващи се на чиновници и дипломати. — Вдигам тост! — обяви той. — За приятелството между Съединените щати и Съветския съюз!

Останалите вдигнаха чаши. Уди също.

— За приятелството! — повториха всички.

Уди върна чашата си недокосната на масата.

Володя почваше да подозира, че Уди Дюър не е толкова наивен, колкото изглежда.

Американецът се приведе към него и рече:

— Володя, трябва да разбереш нещо. Аз не знам никакви тайни. Прекадено нископоставен съм.

— Аз също — излъга Володя.

— Опитвам да ти обясня, че просто можеш да ме попиташ. Ако знам отговора на въпроса, ще ти кажа. Мога да си го позволя, защото всичко, което знам, няма как да е тайна. Значи, не е нужно да се мъчиш да ме напиеш или да пращаш проститутки в стаята ми. Трябва само да ме попиташ. Володя прецени, че това е някаква хитрост. Няма човек, който да е толкова невинен. Все пак реши да му угоди. Защо пък не? — Добре. Трябва да знам какво целите. Не лично, разбира се. Делегацията, секретарят Хъл, президентът Рузвелт. Какво искате от тази конференция?

— Искаме вие да подкрепите четиристранния пакт.

Стандартен отговор, обаче Володя реши да е по-настойчив.

— Ето това не можем да разберем.

Сега той беше откровен, може би повече от допустимото, но инстинктът му подсказваше да поеме риска и да каже нещо, затова продължи: — Кому е нужен пакт с Китай? Ние трябва да разбием надпетите в Европа. Искаме вие да ни помогнете в това.

— И ще ви помогнем.

— Така говорите. Но казахте, че ще влезете в Европа това лято.

— Е, нахлухме в Италия.

— Не е достатъчно.

— Франция е догодина. Обещали сме.

— За какво тогава ви е притрябвал пактът?

— Добре, де — Уди помълча, за да си събере мислите. — Трябва да покажем на американския народ, че инвазията в Европа е в негов интерес.

— Защо?

— Защо какво?

— Защо трябва да обяснявате това на обществото? Рузвелт е президент, нали? Би трябвало просто да го направи! — Догодина има избори. Рузвелт иска да го преизберат.

— Е, и?

— Американците няма да гласуват за него, ако смятат, че ненужно ги е въвлякъл във войната в Европа. Затова той иска да им го представи като част от своя общ план за световен мир. Ако разполагаме с Четиристранния пакт, който показва, че приемаме сериозно идеята за Организация на обединените нации, става по-вероятно американските гласоподаватели да приемат, че инвазията във Франция е стъпка към един по-мирен свят. — Удивително е — възкликна Володя. — Той е президент и въпреки това трябва през цялото време да обяснява какво прави!

— Нещо такова. Наричаме го демокрация.

У Володя се прокрадваше подозрението, че тази невероятна история може и да е чиста истина. — Следователно пактът е необходим, за да бъдат убедени американските гласоподаватели да подкрепят инвазията в Европа.

— Точно така.

— И за какво ни е Китай? — попита Володя. Сталин се отнасяше с особено презрение към настояването на съюзниците за включване на Китай в пакта.

— Китай е слаб съюзник — отговори Уди.

— Тогава го игнорирайте.

— Ако не включим китайците, те ще се обезсърчат и може да се сражават с японците с по-малко ентусиазъм.

— И какво следва?

— Следва, че ще се наложи да подсилим нашите войски на тихоокеанския фронт, а това ще ни отслаби в Европа. Володя се разтревожи от чутото. Съветският съюз не желаеше съюзнически войски да се отклоняват от Европа и да се насочват към Тихоокеанския боен театър. — Значи вие правите този приятелски жест към Китай, само за да запазите повече войски за инвазията в Европа.

— Да.

— Като го казваш така, звучи просто.

— Просто е — отговори Уди Дюър.

IV

В ранните часове на първи ноември Чък и Еди закусваха заедно с Трета дивизия на морската пехота недалеч от южния тихоокеански остров Бугенвил. Островът беше дълъг около 125 мили. На него бяха разположени две въздушни бази на японския флот — едната на юг, другата на север. Трета дивизия се готвеше да слезе приблизително по средата на слабо охранявания западен бряг. Целта им беше да установят предмостие и да завземат територия, достатъчна за построяването на писта, от която да осъществяват нападенията над японските бази. Чък беше на палубата в седем и двадесет и шест, когато морските пехотинци с каски и раници почнаха да слизат на групи по въжетата, провесени отстрани на кораба, и да скачат в десантните лодки. Водеха и няколко кучета, доберман-пинчери, които бяха неуморни стражи. Още докато лодките приближаваха брега, Чък забеляза грешка в картата, която беше приготвил. Мощните вълни се разбиваха във висок и стръмен бряг. Пред очите му една от лодките се обърна. Морските пехотинци се добраха до брега с плуване. — Трябва да предоставяме данни и за крайбрежното вълнение — каза Чък на Еди, който стоеше до него на палубата.

— Как ще ги получим?

— Разузнавателните самолети ще трябва да летят достатъчно ниско, за да може на снимките им да се вижда къде се разбиват вълните. — Не могат да рискуват да слязат толкова ниско, щом наблизо има противникови въздушни бази. Еди беше прав. Но трябваше да има някакво решение. Чък си отбеляза това като първи въпрос, възникнал в резултат на тази им мисия. За днешния десант разполагаха с повече сведения от обикновено. Наред с обичайните недостоверни карти и трудните за разгадаване въздушни снимки, имаха и доклад от един разузнавателен отряд, докаран с подводница преди шест седмици. Хората бяха идентифицирали дванадесет участъка върху четири мили брегова ивица, на които е удобно да се дебаркира, обаче не бяха съобщили за прибоя. Може би не е бил толкова висок тогава. Извън това, засега картата на Чък беше вярна. Песъчливият бряг беше широк стотина ярда, а отвъд него имаше палми и други растения. Зад тях — според картата — би трябвало да има тресавище. Брегът не беше оставен напълно незащитен. Чък чу рева на артилерийския огън и видя как в плитчините падат снаряди. Нямаше жертви, но противниковите стрелци можеха и да нагодят прицела. Морските пехотинци изскачаха от лодките и се понасяха към палмите с подновена бързина. Чък се радваше, че е решил да дойде. По принцип той не изработваше картите небрежно и мърляво, обаче приветстваше възможността да наблюдава лично как точното картографиране може да спаси войниците, а най-дребната грешка да се окаже смъртоносна. Още преди да потеглят, Чък и Еди проявиха голяма взискателност. Поръчаха нови въздушни снимки, разпитаха по телефона разузнавателния отряд и телеграфираха по целия свят да търсят по-точни карти. Чък беше щастлив и по друга причина. Той обичаше морето. Намираше се на кораб със седемстотин млади мъже и се наслаждаваше на тяхното другарство, шегите, песните и интимността на претъпканите спални помещения и общите душове. Една вечер сподели с Еди: — Усещането е като на хетеросексуален в девически пансион. — Само дето е истинско — отвърна Еди. И той споделяше радостта на Чък. Двамата се обичаха, но нямаха нищо против да се наслаждават на гледката на голите моряци. Сега седемстотинте морски пехотинци се придвижваха от кораба до брега с възможно най-голяма бързина. Същото се случваше на още осем места по този бряг. Когато лодките се освободяха, без бавене се връщаха при кораба да вземат още войници, ала цялата работа изглеждаше отчайващо бавна. Скритият някъде в джунглата японски артилерист най-сетне оправи мерника си и за ужас на Чък един добре прицелен снаряд се взриви в група морски пехотинци. Тела, оръжия и откъснати крайници се понесоха из въздуха, тупнаха на брега и окървавиха пясъка. Чък вцепенено гледаше тази касапница, когато чу рева на двигатели, вдигна очи и видя как ниско над брега се носи японски самолет Зеро. Сърцето му се изпълни със страх от нарисуваните на крилете червени слънца.

Последно ги беше виждал в битката при Мидуей.

Самолетът обстрелваше брега. Слизащите от лодките войници бяха беззащитни. Някои се хвърляха в плитчините, други се мъчеха да се скрият зад лодките, трети тичаха към джунглата. Пръскаше се кръв, мъжете падаха. След секунди самолетът изчезна и остави брега настлан с телата на мъртвите американци. Само след миг Чък чу как самолетът обстрелва следващия участък от брега.

Щеше да се върне.

Предполагаше се, че тук ще има американски самолети, но Чък не виждаше нито един. Въздушната подкрепа никога не беше там, където човек я иска, а именно — над главата си. Когато всички морски пехотинци, живи и мъртви, бяха вече на брега, лодките почнаха да превозват при тях санитари и носилки. После стовариха муниции, питейна вода, храна, лекарства и превръзки. На връщане откараха ранените на кораба. Чък и Еди, в качеството си на маловажен персонал, бяха свалени на брега заедно е провизиите. Шкиперите свикнаха с вълните и държаха лодките стабилно, с трапа в пясъка, докато прибоят блъскаше по кърмата. Стовариха сандъците. Чък и Еди скочиха във водата и тръгнаха към брега.

Добраха се заедно до линията на водата.

Тогава започна картечна стрелба.

Стрелецът като че ли беше в джунглата на стотина ярда от брега. Дали беше чакал там търпеливо през цялото време, или пък беше дошъл от друга позиция? Еди и Чък се снишиха и хукнаха към палмите. Един моряк, понесъл на рамо кутия с муниции, изрева от болка и падна.

После Еди извика.

Чък направи още две крачки преди да успее да спре. Обърна се и видя как Еди се търкаля по пясъка, стиска коляното си и ругае.

Чък се върна при него, приклекна и викна:

— Всичко е наред, аз съм тук.

Очите на Еди бяха затворени, но беше жив. Чък не забеляза други рани, освен тази в коляното. Озърна се и видя, че лодката, която ги беше докарала, още е близо и разтоварва. Можеше за минути да върне Еди на кораба. Но картечният огън продължаваше.

Чък се приведе.

— Ще боли. Викай, колкото искаш.

Пъхна дясната си ръка под плещите на Еди и подхвана бедрата му с лявата. Намести тежестта и се надигна. Еди изкрещя от болка, когато раненият му крак увисна. — Дръж се, приятелю — рече Чък и тръгна към водата. Усети внезапна непоносимо остра болка в краката, гърба и накрая — в главата си. В следващата част от секундата помисли, че не бива да изпуска Еди. След това разбра, че ще го изпусне. Заслепи го ярка светлина.

После светът свърши.

V

В почивния си ден Карла работеше в Еврейската болница. Доктор Ротман я убеди. Той беше освободен от лагера — по причина, известна само на нацистите, които нищо не обясняваха. Беше останал с едно око и куцаше, ала бе жив и можеше да практикува медицина. Болницата се намираше в северния работнически квартал „Вединг“, но в архитектурата й нямаше нищо пролетарско. Издигната беше преди Европейската война, когато берлинските евреи още бяха богати и горди. Състоеше се от седем сгради в просторна градина. Отделенията бяха свързани с тунели, за да могат пациентите и лекарите да се движат свободно, независимо от времето навън. Цяло чудо бе, че още има еврейска болница. В града бяха останали съвсем малко евреи. Хилядите техни сънародници бяха задържани и откарани някъде в специални влакове. Никой не знаеше къде са отишли и какво е станало с тях. Носеха се невероятни слухове за лагери на смъртта. Ако заболееха, малцината останали в Берлин евреи, не можеха да се лекуват при арийски лекари и сестри. И тъй, по извратената логика на нацистите, болницата си остана. Персоналът се състоеше главно от евреи и други злощастни хора, които не можеха да минат за чисти арийци — славяни от Източна Европа, хора със смесен произход или женени за евреи. Нямаше обаче достатъчно сестри и Карла идваше да помага. Болницата редовно беше посещавана от Гестапо; снабдяването, особено с лекарства, беше под критичния минимум; персоналът беше малоброен, а пари почти нямаше. Мерейки температурата на някакво единадесетгодишно момче със смазано при бомбардировките стъпало, Карла всъщност нарушаваше закона. Освен това извършваше престъпление с внасянето на откраднатите от редовната й месторабота лекарства. Но тя искаше да докаже, макар и само на себе си, че не всички са се предали на нацистите. Когато привърши с обиколката на отделението, Карла видя пред вратата Вернер, облечен в униформата на Военновъздушните сили. Няколко дни двамата живяха в страх и се питаха дали има оцелели от бомбардировката в училището, които да могат да обвинят Вернер. Сега обаче беше ясно, че всички са загинали и няма кой да потвърди подозренията на Маке. Отново се бяха измъкнали.

Вернер се възстанови бързо от огнестрелната рана.

Двамата с Карла бяха любовници. Вернер се беше преместил в голямата и полупразна къща на фон Улрихови и спеше с Карла всяка нощ. Родителите им не възразяваха; всички хора живееха с усещането, че смъртта им е близка и трябва да извлекат всяка възможна радост от трудния и изпълнен с печал живот. Вернер обаче изглеждаше по-мрачен от обичайното. Махна на Карла през остъклената врата на отделението. Тя го покани вътре и го целуна.

— Обичам те.

Никога не й омръзваше да му го казва. А той беше щастлив да й отговаря:

— И аз те обичам.

— Какво правиш тук? Само за целувка ли дойде?

— Нося лоши новини. Пращат ме на Източния фронт.

— О, не — продума Карла през сълзи.

— Цяло чудо е, че ми се разминаваше толкова дълго.

Но генерал Дорн не може да ме задържи повече. Половината ни армия е съставена от старци и юноши, а аз съм годен за служба офицер на двадесет и четири години.

— Моля те, не умирай — прошепна Карла.

— Ще се постарая.

Карла продължи да шепне:

— А какво ще стане с мрежата? Ти знаеш всичко. Кой друг може да я ръководи?

Вернер я погледна и не каза нищо.

Тя разбра.

— О, не… не аз!

— Ти си най-подходяща. Фрида е изпълнител, не е водач. Ти показа, че си способна да вербуваш нови хора и да ги убеждаваш. Никога не си имала неприятности с полицията и нямаш досие за политическа дейност. Никой не знае за участието ти в съпротивата срещу Акция Т4. В очите на властта, ти си безукорна медицинска сестра.

— Вернер, страх ме е!

— Не си длъжна да го правиш. Обаче друг не може.

В същия момент доловиха някакво раздвижване. Съседното отделение беше за психично болни и нерядко оттам се чуваха викове и даже писъци, но това беше нещо друго. Благовъзпитан глас, който се извиси гневно. Втори глас с берлински акцент и настоятелния нахален тон, типичен за столичаните според всички други германци.

Карла излезе в коридора, следвана от Вернер.

Доктор Ротман, с жълтата звезда на ревера, спореше с някакъв мъж в униформа на СС. Зад тях двукрилата врата на психиатрията, обикновено заключена, сега зееше широко отворена. Пациентите излизаха. Двама полицаи и няколко сестри подкарваха неравна редица мъже и жени, повечето облечени в пижами. Някои ходеха изправени и изглеждаха нормални, други се кривяха и бърбореха, докато слизаха по стълбите. Карла в миг си спомни за Курт, сина на Ада, и за вернеровото братче Аксел, и за така наречената болница в Акелберг. Не знаеше къде отиват тези пациенти, но беше напълно сигурно, че ще ги убият.

Доктор Ротман говореше възмутено:

— Тези хора са болни! Имат нужда от лечение!

Офицерът от СС отвърна:

— Те не са болни, луди са. Водим ги там, където им е мястото.

— В болница ли?

— Ще бъдете осведомени своевременно.

— Това не е достатъчно.

Карла знаеше, че не бива да се меси. Разберяха ли, че не е еврейка, щеше да пострада. Всъщност с тъмната си коса и зелени очи нямаше твърде арийски вид и ако си мълчеше, навярно нямаше да я закачат. Но ако възразеше срещу действията на СС, щяха да я арестуват и разпитват. Тогава щеше да се разбере, че работи незаконно. Затова стисна зъби.

Офицерът извиси глас:

— Бързайте! Качвайте кретените в автобуса.

Ротман настояваше:

— Трябва да съм информиран къде отиват. Те са мои пациенти. Всъщност не бяха точно негови пациенти — той не беше психиатър. — Щом сте толкова загрижен, можете да тръгнете с тях. Ротман пребледня. Да иде с пациентите за него означаваше почти сигурна смърт. Карла се замисли за съпругата на доктор Ротман, Ханелоре; за сина му Руди и за дъщеря му Ева, която беше в Англия. Призля й от страх.

Офицерът се ухили подигравателно.

— Изведнъж се оказа, че не сте толкова загрижен, а?

Ротман се изправи.

— Напротив. Приемам предложението. Преди много години се заклех да правя всичко по силите си да помагам на болните. Не смятам да нарушавам клетвата си сега. Надявам се да умра в мир със себе си — рече той и закуцука по стълбите. Край Карла премина една старица, облечена само в болнична роба. Карла не можа да се въздържи и извика:

— Ноември е! Нямат горни дрехи!

— В автобуса ще им е добре — изгледа я сурово офицерът. — Ще донеса топли дрехи — заяви Карла и се обърна към Вернер — Ела да ми помогнеш. Взимай одеяла откъдето можеш. Двамата се втурнаха в опразващото се отделение и заизмъкваха завивките от леглата и от шкафовете. Завтекоха се надолу по стълбите, награбили цели камари. Земята в болничната градина беше замръзнала. Пред главния вход стоеше сив автобус с работещ двигател. Шофьорът пушеше зад волана. Карла забеляза, че е облечен в дебело палто и има шапка и ръкавици, което й подсказа, че колата не е отоплена. Малка групичка офицери от Гестапо и СС наблюдаваха процесията. Качваха се и последните пациенти. Карла и Вернер влязоха в автобуса и почнаха да раздават одеялата.

Доктор Ротман стоеше отзад.

— Карла — подзе той, — кажи… кажи на моята Ханелоре как стоят нещата. Трябва да замина с пациентите. Нямам избор.

— Разбира се — отговори задавено Карла.

— Може би ще успея да защитя тези хора.

Карла кимна, макар всъщност да не вярваше.

— Във всеки случай, не мога да ги изоставя.

— Ще й кажа.

— Предай й още, че я обичам.

Карла не можа повече да сдържа сълзите си.

— Кажи й, че това са били последните ми думи.

Обичам я.

Карла кимна.

Вернер я взе за ръка.

— Да тръгваме.

Слязоха от автобуса.

Един от СС се обърна към Вернер:

— Ей, ти, летеца, какво си въобразяваш, че вършиш, по дяволите? Вернер беше толкова гневен, че Карла се боеше да не се сбие. Но той отговори хладно: — Раздавам одеяла на възрастни граждани, на които им е студено. И това ли вече е незаконно?

— Мястото ти е на източния фронт.

— Заминавам утре. А Вие?

— Мери си приказките.

— Ако бъдете така любезни да ме арестувате преди да замина, може и да ми спасите живота.

Мъжът се обърна, без да отговори.

Скоростният лост на автобуса изскърца и двигателят забоботи по-шумно. Карла и Вернер се обърнаха да гледат. На всеки прозорец имаше долепени лица — бръщолевещи, разлигавени, смеещи се истерично, разсеяни, изкривени — всичките луди. Пациенти на психиатрията, отведени някъде далеч от СС. Лудите водеха луди.

Автобусът потегли.

VI

— Русия може би щеше да ми хареса, ако ми бяха позволили да я видя — рече Уди Дюър на баща си.

— И аз изпитвам същото усещане.

— Дори не можах да направя прилични снимки.

Двамата седяха в просторното фоайе на хотел „Москва“, недалеч от входа на метрото. Багажът им беше приготвен и предстоеше да си отидат у дома.

Уди продължи:

— Трябва да кажа на Грег Пешков, че съм се запознал с някой си Володя Пешков. Макар че на Володя не му стана приятно. Предполагам, че всички хора с връзки на Запад са подозрителни.

— Можеш да се обзаложиш.

— Както и да е. Получихме онова, за което дойдохме. Това е важното. Съюзниците се ангажираха с Организацията на обединените нации. — Да — отвърна Гас доволно. — Сталин имаше нужда от малко убеждаване, обаче накрая видя смисъла.

Мисля, че ти помогна с откровения си разговор с Пешков.

— Татко, ти се бориш за това цял живот.

— Нямам нищо против да призная, че моментът е особено хубав.

Тревожна мисъл премина през ума на Уди.

— Нали не смяташ да се оттеглиш сега? — попита той.

Гас се разсмя.

— Не. Ние постигнахме принципно съгласие, но с това работата едва започва. Кордел Хъл вече беше напуснал Москва, обаче някои от помощниците му още бяха тук. Сега един от тях приближи Дюърови. Уди познаваше младежа — Рей Бейкър. — Имам съобщение за Вас, господин сенатор — притеснено рече той. — Е, хващате ме тъкмо навреме. След малко тръгвам. Какво има?

— Отнася се за Вашия син Чарлз, тоест Чък.

Гас пребледня.

— Казвайте, Рей.

Младежът с трудност изрече:

— Лоши новини, господине. Чък е участвал в сражение в района на Соломоновите острови.

— Ранен ли е?

— Не, господине, по-лошо.

— Иисусе Христе — промълви Гас и заплака.

Уди никога не бе виждал баща си да плаче.

— Съжалявам, господине. Съобщението е, че той е загинал.

I

Уди стоеше пред огледалото в спалнята във вашингтонския апартамент на семейството. Беше облечен в униформата на младши лейтенант от 510-ти парашутен полк на американската армия. Униформата беше изработена от добър столичен шивач, но не му стоеше хубаво. Цветът каки придаваше на кожата му нездрав вид, а емблемите и нашивките на куртката изглеждаха просто някак разбъркани. Вероятно би успял да избегне призовката, ала реши да не го прави. Донякъде искаше да продължи да работи с баща си. Сенатор Дюър помагаше на президента Рузвелт да планира нов световен ред, без повече войни. Бяха победили в Москва, обаче Сталин беше непостоянен и сякаш обичаше да създава трудности. На Техеранската конференция през декември съветският лидер бе съживил полузабравената идея за регионални съвети, та се наложи Рузвелт да го разубеждава. Стана ясно, че Организацията на обединените нации ще изисква постоянна бдителност. Но Гас можеше да се справи и без Уди. А Уди все по-малко искаше да оставя други да воюват вместо него. Явно не можеше да изглежда по-добре в униформа, затова отиде в салона да се представи на майка си. Роза имаше гост — млад мъж в бяла флотска униформа. В миг Уди позна луничавия хубавец Еди Пари. Той седеше на дивана до Роза и държеше бастун. С усилие се изправи и се здрависа с Уди.

Мама бе тъжна.

— Еди ми разказваше за деня, когато Чък е загинал.

Еди отново седна, а Уди се разположи срещу дивана с думите:

— И аз бих искал да го чуя.

— Няма много за разказване. Бяхме на остров Бугенвил, на брега, от може би пет секунди, когато някъде откъм тресавището почнаха да ни обстрелват с картечница. Хукнахме да търсим прикритие, но аз получих няколко куршума в коляното. Чък трябваше да стигне да дърветата. Така се прави — оставяш ранените и санитарите ги прибират. Чък, естествено, не спази това правило. Спря и се върна за мен. Еди замълча. На масичката до него имаше чаша кафе и той отпи. — Взе ме в ръце — продължи Еди. — Проклет глупак. Така сам стана мишена. Предполагам, че искаше да ме отнесе в десантната лодка. Тези лодки имат високи бордове и са направени от стомана. Там щяхме да сме в безопасност и аз бързо да се добера до кораба, където да се погрижат за мен. Веднага щом се изправи, Чък бе улучен на няколко места, в краката, в гърба и в главата. Струва ми се, че умря още преди да падне на пясъка. Както и да е. Когато успях да надигна глава и да го погледна, вече си беше отишъл. Уди забеляза, че майка му се владее с усилия. Боеше се, че ако тя заплаче и той няма да се удържи. — Лежах на брега до тялото му цял час. Държах ръката му. После свалиха носилка за мен. Не исках да ме взимат. Знаех, че повече няма да го видя.

Еди зарови лице в ръцете си и додаде:

— Толкова го обичах.

Роза обгърна широките му рамене и той скри глава в гърдите й и заплака като дете. Роза го погали по косата и взе да го успокоява. — Тихо, тихо. Уди осъзна, че майка му е наясно какви са били Чък и Еди.

Еди скоро се посъвзе и се обърна към Уди.

— Знаеш как е.

Говореше за смъртта на Джоан.

— Така е. Най-голямата злина на света. Но болката намалява с времето.

— Надявам се.

— Още ли си на Хаваите?

— Да. С Чък работим в отдела за вражеските територии. Работихме.

Еди преглътна и продължи:

— Чък реши, че трябва да добием по-добра представа как се използват нашите карти на терен. Затова отидохме на Бугенвил с морската пехота. — Сигурно вършите добра работа — отвърна Уди. — Вече бием японците в Тихия океан.

— Малко по малко.

Еди огледа униформата на Уди и попита:

— Къде служиш?

— Бях във Форт Бенинг в Джорджия, в парашутната школа. Сега отивам в Лондон. Утре заминавам. Уди срещна погледа на майка си. Тя като че се бе състарила изведнъж. Уди забеляза, че лицето й е набраздено от бръчки. Петдесетият й рожден ден мина без много шум. Уди си даде сметка, че разговорите за смъртта на единия й син са тежки за нея, докато и другият е тук, във военна униформа.

Еди не разбираше това.

— Казват, че догодина ще влезем във Франция — рече той. — Предполагам, че затова обучението ми беше ускорено.

— Би трябвало да видиш истинско сражение.

Роза сподави хлипането си.

— Надявам се да бъда храбър като Чък.

— А аз се надявам никога да не ти се налага — отговори Еди.

II

Грег Пешков заведе тъмнооката Маргарет на следобеден концерт. Тя обичаше целувките, ала умът на Грег сега бе зает с друго. Следеше Барни Мак Хю. Един федерален агент на име Били Бикс също го следеше. Барни Мак Хю беше блестящ млад физик. Беше получил отпуск от тайната военна лаборатория в Лос Аламос в Ню Мексико и показваше столичните забележителности на своята британска съпруга. От ФБР предварително бяха установили, че Мак Хю ще присъства на концерта и специален агент Бикс успя да снабди Грег с два билета на няколко реда зад местата на Мак Хю. Концертната зала, препълнена със стотици непознати, които се тълпят на влизане и излизане, беше отлично място за тайна среща. Грег искаше да знае с какво се е захванал физикът. За съжаление, двамата се бяха срещали вече. Разговаряха в Чикаго, по време на изпитването на ядрения реактор. Вярно, оттогава мина година и половина, но Мак Хю може би помнеше Грег. Затова Грег трябваше да се постарае да остане незабелязан. Когато Грег и Маргарет пристигнаха, местата на семейство Мак Хю бяха празни. От двете им страни се бяха настанили обикновени на вид двойки. Отляво седяха мъж на средна възраст в евтин, сив, раиран костюм и безвкусно облечената му съпруга, а отдясно — две възрастни дами. Грег се надяваше Мак Хю да дойде. Искаше да го хване, ако наистина е шпионин. Предстоеше да чуят Първата симфония на Чайковски. — Значи обичаш класическа музика — забъбри Маргарет, докато оркестрантите се разсвирваха. Тя нямаше представа защо е поканена. Знаеше, че Грег се занимава с разработването на секретно оръжие, но — подобно на повечето американци — не подозираше за бомбата. — Аз пък мислех, че слушаш само джаз. — Обичам руските композитори с техния драматизъм. Сигурно ми е в кръвта. — Аз израснах с класическата музика. Баща ми обича на неговите увеселения да свири камерен оркестър. Семейството на Маргарет беше толкова богато, че Грег се чувстваше като просяк в сравнение с тях.

Всъщност, още не се беше запознал с родителите на Маргарет и подозираше, че те не биха погледнали с добро око на незаконния син на известен холивудски женкар.

— Какво гледаш? — попита Маргарет.

— А, нищо. С какъв парфюм си?

Семейство Мак Хю бяха дошли вече.

— „Шиши“ на Реноар.

— Харесва ми.

Мак Хю изглеждаха щастливи — двама умни и преуспяващи млади във ваканция. „Сигурно са се любили в хотелската стая и затова закъсняха“, помисли Грег. Барни Мак Хю седна до мъжа в сиво. Грег прецени, че сивият костюм е евтин заради прекалено коравите подплънки на сакото. Мъжът не погледна новодошлите. Те започнаха да решават кръстословица, интимно сближили глави над вестника в ръцете на Барни. След няколко минути диригентът излезе на сцената. Първото произведение беше от Сен-Санс. След избухването на войната популярността на немските и австрийските композитори спадна и почитателите на музиката намираха алтернативи. Забелязваше се възраждане на вкуса към произведенията на Сибелиус. Мак Хю вероятно беше комунист. Грег знаеше това от Дж. Робърт Опенхаймер. Опенхаймер, водещ физик-теоретик от Калифорнийския университет, беше директор на лабораторията в Лос Аламос и научен ръководител на целия проект „Манхатън“. Имаше силни връзки в комунистическите среди, но твърдеше, че никога не е членувал в партията.

Специален агент Бикс веднъж попита Грег:

— Защо се налага армията да държи всички тези пинковци? Няма ли достатъчно умни млади консервативни учени в Америка за вашата работа в пустинята, каквато и да е тя?! — Няма — отвърна тогава Грег. — Ако имаше, щяхме да ги наемем. Понякога комунистите бяха по-лоялни към своята идеология, отколкото към родината и можеше да им хрумне, че е правилно да споделят тайните на ядрените изследвания със Съветския съюз. Не че това беше предаване на информация на противника. Съветите бяха съюзник на Америка срещу нацистите — всъщност, те даваха във войната повече от всички други съюзници, взети заедно. В същото време имаше и опасност. Предназначената за Москва информация можеше да се озове в Берлин. Пък и всеки, който си направеше труда да поразсъждава повече от една минута, установяваше, че САЩ и СССР няма винаги да останат приятели. Във ФБР смятаха, че Опенхаймер застрашава сигурността и все се мъчеха да убедят началника на Грег, генерал Гроувс, да го уволни. Опенхаймер обаче бе водещият учен от своето поколение и генералът упорстваше и го държеше на служба. В старанието си да покаже лоялност, Опенхаймер посочи Мак Хю като вероятен комунист. По тази причина сега Грег следеше младия физик.

Федералният агент беше скептичен.

— Опенхаймер само ти мъти главата.

— Не ми се вярва. Познаваме се вече от цяла година.

— Шибан комунист. Жена му също. И брат му, и снаха му. — Той работи по деветнадесет часа на ден, за да направи по-добри оръжия за Америка. Кажи ми кой предател би постъпил така. Грег се надяваше Мак Хю наистина да се окаже шпионин. Това щеше да снеме подозренията от Опенхаймер, да повиши доверието в генерал Гроувс и да издигне самия Грег. По време на първата част на концерта Грег не откъсваше очи от физика. Барни нито веднъж не се озърна. Изглеждаше погълнат от музиката и отклоняваше вниманието си от сцената само колкото да погледне влюбено съпругата си, бледа английска роза. Дали Опенхаймер просто не беше сбъркал? Или бе направил нещо по-тънко — да набеди Мак Хю, за да отклони подозрението от себе си? Грег знаеше, че и Бикс наблюдава. Намираше се на първия балкон. Може би беше успял да забележи нещо. В антракта Грег последва двамата Мак Хю във фоайето и се нареди на същата опашка за кафе. Нито безвкусно облеченото семейство, нито двете възрастни госпожи се мяркаха наоколо. Грег бе озадачен. Не знаеше какви изводи да направи. Дали подозренията му бяха неоснователни, или просто идването на семейство Мак Хю тъкмо на този концерт беше съвсем невинно? Докато двамата с Маргарет се връщаха на местата си, Били Бикс се появи зад Грег. Агентът беше на средна възраст, пълнеещ и оплешивяващ. Облечен беше в светлосив костюм с петна от пот под мишниците. Той тихо каза:

— Ти беше прав.

— Откъде знаеш?

— Онзи тип, който седи до Мак Хю.

— В сивия раиран костюм?

— Аха. Това е Николай Енков, културен аташе в съветското посолство.

— Мили Боже!

Маргарет се обърна.

— Какво има?

— А, нищо — отговори Грег.

Бикс се отдалечи.

— Нещо ти се върти в главата — каза Маргарет, след като седнаха. — Не вярвам да си чул и една нота от СенСанс.

— Мисля си за работата.

— Кажи ми, че няма друга жена и ще забравя.

— Няма друга жена.

По време на втората част на концерта Грег започна да се тревожи. Не беше забелязал никакъв контакт между Мак Хю и Енков. Не разговаряха, а и Грег не видя Мак Хю да предава нито папка, нито плик, нито филм. Симфонията привърши. Диригентът се поклони. Публиката започна да излиза. Ловът на шпиони се оказа пълен провал. Когато излязоха във фоайето, Маргарет отиде в тоалетната. Бикс дойде при Грег.

— Нищо.

— И аз нищо не видях — отговори агентът.

— Може Мак Хю да се е оказал до Енков по случайност.

— Случайности не съществуват.

— Може да е било за заблуда. Нещо като грешна кодова дума.

Бикс поклати глава.

— Предали са си нещо. Само дето не сме ги видели.

Госпожа Мак Хю също отиде в тоалетната и Барни застана недалеч от Грег да я чака. Грег го изучаваше иззад една колона. Физикът нямаше нито куфарче, нито шлифер, под който да скрие пакет или папка. Но въпреки това в него имаше нещо нередно. Какво ли беше то?

И тогава Грег разбра.

— Вестникът!

— Моля?

— Когато Барни влезе в залата, носеше вестник. Докато чакаха началото на концерта, двамата с жена му решаваха кръстословицата. А сега у него няма вестник!

— Енков и жена му вече си тръгнаха.

— Може още да са отпред.

Бикс и Грег се втурнаха към вратата.

Бикс разблъскваше хората, които все още се трупаха на изхода. Грег се движеше плътно зад него. Добраха се до тротоара и се заозъртаха. Грег не забелязваше Енков, обаче Бикс се оказа с по-остро око.

— Отсреща! — викна той.

Аташето и натруфената му жена стояха на бордюра, а към тях бавно се приближаваше черна лимузина.

Енков държеше сгънат вестник.

Грег и Бикс тичешком пресякоха улицата.

Лимузината спря.

Грег се оказа по-бърз от Бикс и стигна отсрещния тротоар пръв. Енков не ги беше забелязал. Без да бърза, отвори задната врата на лимузината и учтиво изчака жена си. Грег се хвърли върху него. Двамата паднаха. Енкова изпищя. Грег с труд се изправи на крака. Шофьорът на лимузината изскочи и тръгна към него, но Бикс дотича с викове „ФБР!“ и показа значката си. Енков беше изтървал вестника. Сега се пресегна да го вземе, обаче Грег го превари. Взе вестника, отстъпи крачка назад и го разгърна. Между страниците имаше сноп листове. На най-горния беше начертана диаграма, която Грег начаса позна. Тя показваше действието на взривателя на плутониевата бомба. — Иисусе Христе! — продума той. — Това е най-новото откритие! Енков се шмугна в колата, затръшна вратата и я заключи.

Шофьорът се върна на мястото си и подкара.

III

Беше събота вечер и апартаментът на Дейзи на „Пикадили“ бръмчеше като кошер. „Сигурно има поне сто гости“, помисли си тя доволно. Дейзи се оказа начело на една група, свързана главно с американския Червен кръст в града. Всяка събота тя правеше парти за американските военни и канеше сестрите от болницата „Свети Вартоломей“ за компания. Идваха и пилоти от Кралските ВВС. Гостите пиеха от неограничените й запаси уиски и джин и танцуваха под звуците на Глен Милър от грамофонните й плочи. Дейзи си даваше сметка, че такава вечер може да е последното увеселение в живота на гостите й и правеше всичко по силите си, за да останат доволни. Само не ги целуваше, но пък сестрите не се скъпяха. Дейзи никога не пиеше на своите партита. Имаше да мисли за прекалено много неща. Непрекъснато разни двойки се заключваха в тоалетната и се налагаше да ги измъква оттам, за да може помещението да се ползва по предназначение. Ако някой наистина важен генерал се напиеше, трябваше да бъде дискретно проводен у дома си. Често свършваше ледът — Дейзи така и не успя да научи своите британски слуги колко лед е необходим за едно парти. Известно време след раздялата с Бой Фицхърбърт единствените приятели на Дейзи бяха семейство Лекуит. Етел, майката на Лойд, никога не я съдеше. Макар сега да бе самата достопочтеност, Етел имаше своите минали грешки и затова проявяваше повече разбиране. Дейзи продължаваше всяка сряда вечер да ходи у Лекуитови в „Олдгейт“. Заедно пиеха какао и слушаха радио. Сряда беше любимата вечер на Дейзи. Вече два пъти обществото я отхвърляше — първо в Бъфало и сега, в Лондон. От време на време се потискаше от мисълта, че грешката е нейна. Може би всъщност не беше част от претенциозното виеше общество с неговите строги правила на поведение. Глупаво беше от нейна страна да изпитва такова влечение към него. Проблемът беше, че обичаше увеселенията, пикниците, спортните състезания и всички възможни сбирки на добре облечени и забавляващи се хора. Сега вече знаеше, че за да се забавлява, не са й нужни нито британските аристократи, нито старите американски фамилии. Създала беше свое общество, при това много по-вълнуващо. Някои хора, които отказваха да разговарят с нея след раздялата с Бой, вече правеха явни намеци, че нямат нищо против да ги покани на някоя от прословутите си съботни вечери. Освен това имаше доста гости, които идваха при нея, за да се поотпуснат след смазваща вечеря някъде из Мейфеър. Тази вечер беше най-хубавата от всички досега, понеже Лойд се върна в отпуск. Той живееше съвсем открито с Дейзи. Тя не се вълнуваше какво ще си помислят хората — репутацията й в уважаваните среди беше толкова лоша, че нямаше какво вече да й навреди. Пък и военновременните условия караха мнозина влюбени да нарушават правилата. Домашната прислуга понякога се оказваше крайно високомерна по тези въпроси, но слугите на Дейзи направо я обожаваха. Затова Дейзи и Лойд дори не се преструваха, че спят в отделни стаи. Тя обичаше да спи с Лойд. Той не беше опитен като Бой, но компенсираше незнанието с ентусиазъм и гореше от желание да учи. Всяка нощ в двойното легло беше същинско изследователско пътешествие. Гледаха как гостите разговарят, смеят се, пият и пушат, танцуват и се прегръщат. Лойд се усмихна и попита:

— Щастлива ли си?

— Почти.

— Защо?

Дейзи въздъхна.

— Искам да имам деца, Лойд. Не ме интересува, че не сме женени. Тоест, интересува ме, естествено, обаче искам бебе.

Лойд помръкна.

— Знаеш отношението ми.

— Да, вече ми обясни. Но искам да имам част от теб, която да обичам, ако умреш.

— Ще се постарая да остана жив.

— Знам.

Ала ако подозренията й бяха верни и Лойд действително работеше под прикритие в окупирана територия, можеха да го екзекутират, каквато съдба сполиташе и немските шпиони в Британия. Лойд щеше да си отиде и на нея нямаше да й остане нищо. — Давам си сметка, че така се чувстват милиони жени, но не мога да понеса мисълта да живея без теб. Струва ми се, че ще умра. — Ако можех да склоня Бой да ти даде развод, щях да го сторя. — Е, това не е разговор за парти — отговори Дейзи и огледа стаята. — Знаеш ли какво? Това там е Уди Дюър! Уди беше облечен в лейтенантска униформа. Дейзи отиде да го поздрави. Странно беше да се срещнат след девет години, макар Уди да не се беше променил. Само беше остарял. — Сега тук има хиляди американски войници — подхвана Дейзи, докато танцуваха фокстрота

„Пенсилвания 5–6 1000“. — Сигурно предстои да нахлуем във Франция. Какво още?

— Главното командване определено не споделя плановете си с разни млади и зелени лейтенантчета — отговори Уди. — Но и аз като тебе не се сещам за друга причина да съм тук. Не можем да оставим Съветите да понасят основното бреме на войната още дълго.

— Кога ще започнем според теб?

— Офанзивите винаги започват през лятото. Всички предполагат, че ще е в края на май или началото на юни.

— Така скоро!

— Обаче никой не знае къде.

— Проливът е най-тесен между Дувър и Кале — рече Дейзи. — И по тази причина германската отбранителна система е съсредоточена около Кале. Следователно може да опитаме да ги изненадаме с десант, да речем на южния бряг, някъде близо до Марсилия.

— Може би тогава всичко най-сетне ще свърши.

— Съмнявам се. След като установим предмостие, ще трябва да овладеем Франция, а после Германия. Предстои ни още много.

— Божичко.

Уди явно имаше нужда от ободряване. А Дейзи знаеше най-подходящото момиче. Изабела Ернандес учеше за магистърска степен по история в колежа „Света Хилда“ в Оксфорд със стипендия „Роудс“. Беше красавица, но момчетата се бояха от нея заради огромния й интелект. Уди обаче не би се притеснил от подобно нещо. — Ела насам — извика Дейзи. — Уди, това е приятелката ми от Сан Франциско, Бела. Бела, запознай се с Уди Дюър от Бъфало. Двамата се здрависаха. Бела беше висока, с гъста тъмна коса и маслинова кожа, точно като Джоан Рузрок. Уди я попита с усмивка:

— Какво правите в Лондон?

Дейзи ги остави.

Поднесе вечеря в полунощ. Когато можеше да получи американски провизии, обикновено вечерята се състоеше от шунка и яйца; ако нямаше, сервираше сирене и сандвичи. Вечерята даваше време на хората да поговорят — нещо като антракта в театъра. Дейзи забеляза, че Уди още е с Бела Ернандес и двамата са потънали в задълбочен разговор. Погрижи се всеки да получи каквото иска и седна с Лойд в един ъгъл. — Реших какво искам да правя след войната, ако още съм жив — рече Лойд. — Освен да се оженя за теб, разбира се.

— И какво е то?

— Ще опитам да вляза в Парламента.

— Лойд, това е чудесно! — развълнува се Дейзи, прегърна го през врата и го целуна. — Малко раничко е за поздравления. Подадох за Хокстън, избирателния район, който е съседен на този на мама. Но местните лейбъристи може да не ме издигнат. А ако ме издигнат, може да загубя изборите. Представителят на Хокстън в парламента сега е либерал и е силен. — Искам да ти помогна. Мога да съм дясната ти ръка. Ще ти пиша речите. Обзалагам се, че ще съм добра в това.

— Много ще се радвам да ми помагаш.

— Значи е уредено!

По-възрастните гости си тръгнаха след вечерята, но повечето останаха. Напитките не свършваха и така веселието стана още по-невъздържано. Сега Уди танцуваше с Бела и Дейзи се питаше дали това не е първият му роман след Джоан. Ласките станаха по-настойчиви и някои гости почнаха да се оттеглят в спалните. Не можеха да заключват — Дейзи беше извадила ключовете от вратите — и така понякога в една спалня се озоваваха по няколко двойки едновременно, но това не притесняваше никого. Веднъж Дейзи намери двама любовници в шкафа за метли, заспали дълбоко в прегръдките си.

В един след полунощ пристигна съпругът й.

Бой не беше поканен, обаче се намираше в компанията на двама американски пилоти, затова Дейзи сви рамене и го пусна. Бой беше подпийнал, държеше се дружелюбно и потанцува с няколко сестри, а после учтиво покани Дейзи. Тя се запита дали Бой е просто пиян, или е смекчил отношението си към нея. Ако беше второто, то дали не би премислил за развода? Дейзи прие поканата и двамата затанцуваха джитърбъг. Повечето от гостите не подозираха, че те са разделени съпрузи, обаче запознатите се дивяха. — Четох във вестниците, че си купил нов състезателен кон — подхвана светски Дейзи. — Казва се Щастливец. Струваше ми осем хиляди гвинеи — рекордна цена.

— Надявам се, че си струва.

Дейзи обичаше конете и навремето смяташе, че двамата с Бой могат да купуват и да отглеждат коне заедно, но той не пожела да сподели с нея тази своя страст. Поредното разочарование в брака им.

Бой сякаш прочете мислите й.

— Разочаровах те, нали? — попита той.

— Да.

— Ти също ме разочарова.

Мисълта беше нова за Дейзи. Като поразмисли малко, тя предположи: — С това, че не си затворих очите за изневерите ти ли?

— Именно.

Бой беше достатъчно пиян, за да е откровен. Дейзи веднага забеляза сгодния случай. — Докога мислиш, че ще можем да се наказваме взаимно?

— Да се наказваме ли? Кой кого наказва?

— Ние двамата. Наказваме се един с друг с това, че си оставаме женени. Трябва да се разведем, както правят разумните хора. — Може и да си права. Но съботната нощ не е най-подходящото време да го обсъждаме.

Дейзи се обнадежди още повече.

— Защо да не дойда да те видя? Когато и двамата сме бодри. И трезви.

— Добре — отвърна Бой след кратко колебание.

Дейзи продължи да се възползва от момента.

— Какво ще кажеш да се видим утре сутрин?

— Хубаво.

— Ще дойда след черква. Да речем, в дванадесет?

— Добре.

IV

Уди изпращаше Бела към апартамента на нейна приятелка в Южен Кенсигтън. Докато минаваха през Хайд парк, Бела го целуна. Той не беше целувал никоя след смъртта на Джоан. Първо застина. Много харесваше Бела — тя беше най-умното момиче, с което се запознаваше след Джоан. Освен това начинът, по който се притискаше в него, докато танцуваха, му подсказа, че ако поиска, може да я целуне. Въпреки това Уди се въздържаше. Не преставаше да мисли за Джоан.

Тогава Бела взе инициативата.

Поотвори уста и Уди вкуси езика й, обаче това само го накара да си спомни как го целуваше годеницата му. От гибелта й бяха минали само две години и половина. Докато измисляше някакво учтиво извинение, тялото му надделя. Изведнъж го обзе желание. Започна жадно да отвръща на целувките на Бела. Тя с готовност откликна на страстта му. Положи ръцете му върху големите си нежни гърди. Уди простена безпомощно. Беше тъмно, но от сподавените звуци из околната растителност Уди се досети, че наблизо има доста двойки, които се занимават със същото. Бела се притисна до него и той разбра, че усеща възбудата му. Беше почти на ръба. Бела изглеждаше също толкова възбудена. Разкопча трескаво панталоните му. Хладните й ръце докоснаха горещия му пенис. Тя го извади и — за изненада на Уди — коленичи. Когато устните й го обхванаха, той изригна неудържимо. Тя трескаво го смучеше и ближеше. После продължи да го целува, докато омекна. Внимателно го прибра и се изправи. — Вълнуващо беше — прошепна Бела. — Благодаря ти. Уди щеше да каже същото. Но просто я прегърна и я притисна до себе си. Изпитваше такава благодарност към нея, че направо можеше да заплаче. Досега не беше забелязвал колко му е нужна женска ласка. Сякаш някаква сянка се вдигна от него. — Не мога да ти кажа… — подхвана той, но не можа да намери думи, с които да изрази какво означава за него станалото.

— Тогава не ми казвай. И без това разбрах. Усетих.

Стигнаха до сградата, където живееше Бела. На вратата Уди попита:

— Можем ли…

Бела допря показалец до устните му.

— Върви да спечелиш войната.

После се прибра.

V

Случеше ли се да иде на неделна служба — а това напоследък ставаше рядко — Дейзи вече не посещаваше елитните черкви в Уест Енд, чиито енориаши я гледаха отвисоко. Вземаше метрото до „Олдгейт“ и отиваше в евангелската църква „Голгота“. Доктриналните разлики бяха големи, но без значение за нея. В „Ийст Енд“ пееха по-хубаво. Двамата с Лойд пристигнаха поотделно. Хората в „Олдгейт“ познаваха Дейзи и нямаха нищо против сред тях да седи една аристократка-отцепница, но щеше да е прекалено омъжена и изоставила съпруга си жена да влезе в черквата под ръка със своя любовник. Братът на Етел, Били Уилямс, веднъж каза: „Иисус не заклейми блудницата, но й рече да не съгрешава отново.“ По време на службата Дейзи мислеше за Бой. Искрени ли бяха снощните му помирителни думи, или се дължаха на пиянско размекване? Бой дори стисна ръката на Лойд на тръгване. Дали показваше, че прощава? Дейзи си рече, че не бива да се обнадеждава прекадено. Бой беше най-самодоволният човек, когото тя познаваше. Беше по-зле дори от Фиц или от нейния брат Грег. След службата Дейзи често отиваше у Етел Лекуит на неделен обед, но днес остави Лойд на семейството му и забързано си тръгна. Върна се в „Уест Енд“ и потропа на вратата на съпруга си. Икономът я въведе в дневната.

Бой влезе с викове.

— Какво е това, по дяволите? — ревна той и хвърли по нея някакъв вестник. Дейзи неведнъж го беше виждала в подобно настроение и не се боеше от него. Един ден вдигна ръка да я удари, но тя грабна някакъв свещник и отвърна „Само посмей, мътните да те вземат“. Не се повтори. Дейзи може и да не се боеше, но остана разочарована. Снощи Бой беше в такова добро настроение. Е, може би и сега щеше да се вслуша в доводите й. — Какво толкова неприятно е станало? — попита спокойно тя.

— Погледни проклетия вестник.

Дейзи се наведе и взе вестника. Беше Сънди Мирър, популярен левичарски таблоид. На първа страница беше отпечатана снимка на новия кон на Бой и заглавието:

Историята с рекордната покупка на Бой се беше появила в пресата още вчера, но в днешния Мирър имаше гневна статия, която подчертаваше, че цената на коня — осем хиляди и четиристотин лири — възлиза точно на двадесет и осем стандартни обезщетения от по триста лири, платими на вдовиците на загинали при трудова злополука миньори. А богатството на семейство Фицхърбърт идеше от въгледобивните мини. — Баща ми е бесен — каза Бой. — Надяваше се да стане външен министър в следвоенното правителство. Това тук съсипва шансовете му.

Дейзи раздразнено отговори:

— Бой, бъди така любезен да ми обясниш защо това да е моя грешка?

— Погледни кой е написал проклетото нещо!

Дейзи погледна.

— Чичото на твоето приятелче!

— Да не си въобразяваш, че той се съветва с мен, преди да пише статиите си? — По някаква причина това семейство ни мрази! — размаха пръст Бой. — Смятат, че е несправедливо да печелите толкова много от въглищата, докато самите миньори са нископлатени. Както знаеш, страната е във война. — Ти живееш с парите от наследството си. А и снощи не видях някаква военновременна скромност в дома ти на „Пикадили“. — Прав си. Обаче аз устройвам увеселение за войниците, докато ти харчиш цяло състояние за един кон.

— Парите са си мои!

— Спечелени от въглищата.

— Прекарваш толкова време в леглото на онова копеле Уилямс, че си се превърнала в проклета болшевичка. — Ето още нещо, което ни разделя. Бой, наистина ли искаш да си женен за мен? Можеш да намериш някоя, която ти подхожда. Половината момичета в Лондон с радост биха станали виконтеса на Абъроуен. — Няма да направя нищо за проклетите Уилямс. Впрочем, снощи чух, че твоят приятел иска да стане член на парламента.

— От него ще излезе прекрасен депутат.

— Не и в твоята компания. Изобщо няма и да го изберат. Той е мръсен социалист. Ти си бивша фашистка. — Мислила съм по въпроса. Признавам, че е малко проблематично… — Малко ли? Че това си е непреодолимо препятствие. Чакай само вестниците да научат тази история! Ще те разпънат на кръст, точно като става с мен сега. — Предполагам, че ще разкажеш историята на Дейли Мейл. — Няма да стане нужда — противниците на Уилямс ще го направят. Помни ми думата. С тебе Лойд Уилямс няма никакъв шанс да го изберат.

VI

Първите пет дни на юни лейтенант Уди Дюър, неговият парашутен взвод и още около хиляда войници прекараха в изолация на някакво летище северозападно от Лондон. Един самолетен хангар беше превърнат в гигантска спалня с дълги редици от стотици легла. Очакването на войниците се разнообразяваше с кино и джаз. Целта им беше Нормандия. Чрез серия сложни хитрости Съюзниците се постараха да убедят германското Главно командване, че десантът ще стане при Кале. В случай че германците бяха повярвали, инвазията щеше да срещне сравнително слаба съпротива, поне през първите няколко часа. Парашутистите щяха да са първата вълна, да скочат през нощта. Втората вълна трябваше да е основната и да се състои от сто и тридесет хиляди човека, които да слязат на нормандския бряг призори с пет хиляди плавателни съда. Дотогава парашутистите би трябвало да са разрушили укрепленията във вътрешността и да са овладели ключовите транспортни възли. Задачата на взвода на Уди беше да превземе моста над реката в градеца Еглиз-де-Сьор, на десетина мили във вътрешността. След това хората му трябваше да удържат моста и да спрат германските войски на път към брега, докато основната съюзна армия стигне до тях. Не биваше в никакъв случай да допускат германците да взривят моста. Докато чакаха зелената светлина, Уебър Асото подхвана маратонска игра на покер, в която спечели хиляда долара и после ги загуби. Камерън Левакът маниакално чистеше и смазваше своята М1 — леката полуавтоматична карабина, парашутистки модел със сгъваем приклад. Лони Калахан и Тони Бонанио, които не можеха да се понасят, ходеха заедно на черква всеки ден. Пит Шнайдер Ловкия точеше командоския нож, който си купи в Лондон, докато стана възможно да се бръсне с него. Патрик Тимъти, който приличаше на Кларк Гейбъл и си беше отгледал същия мустак, свиреше на укулеле все една и съща мелодия, докато не подлуди всички. Сержант Дефо пишеше дълги писма на жена си, късаше ги и почваше отново. Мак Трюлов и Джо Морган Димящия взаимно си остригаха и обръснаха главите с убеждението, че така ще е по-лесно за военните лекари да се справят с раните им. Повечето парашутисти имаха прякори. Уди установи, че му викат Скоч. Денят на десанта в Нормандия беше определен за неделя, четвърти юни, обаче времето се оказа лошо и отложиха операцията. Вечерта на пети юни, понеделник, полковникът произнесе реч. — Войници! — викна той. — Тази нощ ние ще нахлуем във Франция! Понесе се одобрителен рев. „Каква ирония“, помисли си Уди. Тук бяха на топло и безопасно място, ала нямаха търпение да идат оттатък, да скочат от самолетите и да паднат в ръцете на противника, който иска да ги убие. Войниците получиха специална вечеря — можеха да ядат колкото искат — стек, свинско, пилешко, картофи, сладолед. Уди не пожела нищо. Той беше по-наясно от хората си какво им предстои и не искаше да го прави на пълен стомах. Взе си кафе и поничка. Кафето беше американско, дъхаво и вкусно, за разлика от противната отвара, която британците предлагаха под това име. В случай, че въобще сервираха кафе. Уди си събу обувките и се изтегна в леглото. Размечта се за Бела Ернандес, за кривата й усмивка и за меките й гърди.

После чу сирената.

За миг помисли, че се буди от кошмарен сън, в който му предстоеше да влезе в сражение и да убива. После осъзна, че това е действителността. Парашутистите облякоха гащеризоните и събраха екипировката си. Имаха прекалено много. Част от екипировката се състоеше от важни неща: карабина със сто и петдесет тридесеткалиброви патрона; противотанкови гранати; граната „Гамън“; К-рациони; таблетки за пречистване на вода; комплект за първа помощ с морфин. Имаше и неща, без които войниците можеха да минат: лопатка, принадлежности за бръснене, френски разговорник. Толкова бяха претоварени, че по-дребните мъже с труд се завличаха в мрака в самолетите. Парашутистите трябваше да летят със С-47 Скайтрейн. В мъждивата светлина Уди с изненада видя, че самолетите са боядисани на черни и бели ивици. — Това се прави, за да не ни свалят нашите, по дяволите — сприхаво обясни капитан Бонър. Пилотът от Средния Запад щеше да транспортира взвода на Уди. Преди да се качат в самолета, парашутистите бяха претеглени. Донеган и Бонанио носеха разглобени базуки в торби, които висяха от краката им и добавяха по осемдесет паунда към теглото им. С увеличаването на тежестта Капитан Бонър се разбесня. — Претоварвате ме! — изрева той на Уди. — Няма да отлепя шибаната машина от пистата! — Не е мое решение, капитане — отговори Уди. — Приказвайте с полковника. Сержант Дефо се качи пръв и отиде да седне в предната част на самолета, до свода на платформата за скокове. Той щеше да скочи последен. Ако някой проявеше нежелание да скача, Дефо щеше да му помогне, като го изхвърли. Донеган и Бонанио, които в добавка към всичко мъкнеха и базуките, не можаха да се качат сами. Уди в качеството си на командир се озова на борда последен. Той щеше да скочи пръв и пръв да се приземи. Отвътре транспортният самолет изглеждаше като тръба с прости метални седалки от двете страни. Хората едва закопчаха коланите заради екипировката. Някои дори не си направиха труда. Вратата се затвори и двигателите оживяха с рев. Уди беше едновременно развълнуван и уплашен. Противно на всякакъв здрав разум, нямаше търпение да дочака предстоящата битка. Сам се изненада, че иска да се приземи, да срещне врага и да стреля по него. Искаше очакването да свърши. Питаше се дали някога отново ще види Бела Ернандес. Стори му се, че усеща как самолетът се напряга, докато се движи по пистата. Ускорението беше болезнено. Като че ли самолетът громолеше по земята от цяла вечност. Уди установи, че се пита колко е дълга проклетата писта. Тогава най-сетне се издигнаха. Почти не усещаше, че летят и си рече, че самолетът е останал на няколко стъпки над земята. После погледна навън. Седеше до най-задния от седемте люка, до вратата, и видя как замъглените светлини на базата се отдалечават. Летяха. Беше облачно, ала облаците леко светеха — може би луната бе изгряла над тях. На края на всяко крило имаше синя светлина и затова Уди видя как самолетите летят във V-образна формация. Кабината беше твърде шумна и хората трябваше да си крещят, затова разговорите бързо замряха. Мъжете напразно се мъчеха да се наместят удобно на коравите седалки. Някои затвориха очи, но Уди се съмняваше, че наистина спят. Летяха ниско, малко над хиляда фута, и Уди от време на време зърваше мътния оловен проблясък на реки и езера. На едно място съгледа тълпа — стотици лица, обърнати към ревящите самолети. Уди знаеше, че в същия момент над Южна Англия се носят повече от хиляда самолета и предположи, че гледката е паметна. Хрумна му, че хората долу гледат как се прави история, а той самият е част от нея. След половин час прелетяха над английските крайбрежни курортни градчета и се понесоха над морето. За миг луната проби облаците и Уди видя корабите. Едва повярва на очите си. Флотът приличаше на плаващ град — хиляди разнообразни кораби бяха подредени като къщи по улици и се простираха докъдето поглед стига. Преди да успее да привлече вниманието на другарите си към гледката, луната се скри и корабите изчезнаха като сън. Самолетите направиха широк завой надясно, за да се озоват над Франция, западно от зоната за спускане, и после да летят на изток по бреговата ивица, като се ориентират по особеностите на терена, та парашутистите да скочат където трябва. Островите в Ламанша, британски, макар и по-близо до френския бряг, бяха окупирани от немците още след края на Битката за Франция през 1940 година. Сега германската противовъздушна артилерия откри огън по съюзническите самолети. Те летяха ниско и бяха твърде уязвими. Уди осъзна, че може да загине още преди да е стигнал полесражението. Мисълта за такава безцелна смърт му беше противна. Капитан Бонър полетя в зигзаг, за да избегне обстрела. Уди се зарадва, ала маневрите се отразиха злощастно на взвода. На всички, включително и на Уди, им призля. Патрик Тимъти се предаде пръв и повърна на пода. Хората се почувстваха още по-зле заради смрадта. Пийт Ловкия беше следващият, после още няколко наведнъж. Бяха се натъпкали с пържоли и сладолед, които сега се връщаха. Вонята беше нетърпима. Подът на самолета стана гнуснаво хлъзгав. Като подминаха островите, капитанът изправи курса и след няколко минути се появи френският бряг. Самолетът се наклони и се насочи наляво. Вторият пилот напусна мястото си и каза нещо на ухото на сержант Дефо. Дефо се обърна към взвода и вдигна десет пръста. Десет минути до скока. Самолетът забави и от средната скорост от около 160 мили в час стигна до 100 мили в час, което беше приблизителната скорост при парашутен скок. Изведнъж навлязоха в мъгла. Толкова беше гъста, че Уди не можеше да види синята светлина на крилото на самолета. Сърцето му заби лудо. Мъглата беше твърде опасна за самолетите, които летяха в толкова гъста формация. Каква трагедия — да загинат в самолетна катастрофа, а не в бой. На Бонър не му оставаше нищо, освен да лети право напред и да се надява на най-доброто. Всяка промяна в курса можеше да доведе до сблъсък. Самолетът излезе от мъглата така внезапно, както беше влязъл. Като по чудо всички самолети летяха във формация. Почти веднага противовъздушната отбрана откри огън. Смъртоносни взривове разцъфваха сред носещите се гъсто един до друг самолети. Уди знаеше, че при такива условия заповедите на пилота бяха да поддържа скорост и да лети право към зоната за нанасяне на удара. Ала Бонър наруши заповедите и излезе от редицата. Двигателите зареваха с пълна мощност. Бонър отново се понесе в зигзаг. Носът на самолета се наклони, докато той се мъчеше да развие по-висока скорост. Уди забеляза, че повечето от другите пилоти също бяха нарушили заповедите. Не можеха да контролират импулса, който ги караше да се спасяват. Над вратата светна червената лампа — четири минути. Уди беше убеден, че пилотите подраняват в отчаянието си да пуснат парашутистите и да отлетят на сигурно място. Но те разполагаха с таблиците и той не беше в положение да спори.

Изправи се и викна:

— Ставай и се закачвай!

Повечето от хората не можеха да го чуят, обаче знаеха какво казва. Станаха и закачиха статичните си въжета за кабела, който висеше над главите им. Това се правеше, за да не излети някой преждевременно. Вратата се отвори и вятърът нахлу с вой в самолета. Скоростта още бе прекалено висока. Скокът при такава скорост щеше да е неприятен, но не това беше основната трудност. Парашутистите щяха да се приземят далече един от друг и на Уди щеше да му трябва много повече време да открие хората си. Достигането до целта им щеше да се забави. Мисията щеше да започне със закъснение. Уди наруга Бонър. Пилотът продължи да накланя самолета ту на една, ту на друга страна, за да избегне обстрела. Хората се мъчеха да останат на крака върху плъзгавия оповръщан под. Уди погледна навън. В старанието си да ускори, Бонър беше загубил височина и сега самолетът беше на около петстотин фута — прекалено ниско. Нямаше да има време за пълно отваряне на парашутите преди приземяването. След кратко колебание Уди привика сержанта. Дефо застана до него, погледна надолу и поклати глава. Доближи се до ухото на Уди и изкрещя: — Половината ще си потрошат глезените при скок от такава височина. Двамата с базуките ще се убият.

Тогава Уди взе решение.

— Гледай никой да не скача! — извика той на Дефо.

После откачи въжето и си проправи път през двете редици парашутисти към пилотската кабина. Екипажът се състоеше от трима души. Уди закрещя с всички сили:

— Издигай се! Издигай се!

— Връщай се и скачай! — провикна се в отговор Бонър. — Никой няма да скача на тази височина! — Уди се приведе напред и посочи висотомера, който показваше 480 фута. — Това е самоубийство!

— Разкарай се оттук, лейтенант. Това е заповед.

Уди беше с по-нисък чин, но продължи да настоява.

— Не и докато не набереш височина.

— Ако не скочите сега, ще подминем целта ви!

Уди не можеше да се владее повече:

— Издигай се, шибаняк такъв! Издигай се!

Бонър изглеждаше бесен, обаче Уди не помръдна.

Знаеше, че пилотът не иска да се връща с пълен самолет. Така щеше да си навлече разследване. А тази нощ Бонър беше нарушил прекалено много заповеди и не можеше да си го позволи. Той изруга и премести лоста. Самолетът в миг вирна нос и започна да се издига, губейки скорост.

— Сега доволен ли си? — излая капитанът.

— Не, по дяволите — Уди не смяташе да отстъпва и да даде възможност на Бонър пак да се спусне. — Ще скочим на хиляда фута. Бонър мина на пълна мощност. Уди не откъсваше очи от висотомера. Когато стигнаха хиляда фута, той се върна отзад. Разбута хората, стигна до вратата, погледна навън, вдигна палци за поздрав и скочи. Парашутът му се отвори незабавно. Докато куполът не се разгърна напълно, Уди падаше бързо. След секунди се озова във вода. За миг го обзе паника — уплаши се, че Бонър ги е хвърлил в морето. После краката му опряха в земята и установи, че е попаднал в наводнена нива. Коприненият парашут се спусна върху него. Уди се измъкна от диплите и се откачи. Изправи се в дълбоката две стъпки вода и се заоглежда. Намираше се близо до река. Или — по-вероятно — в поле, което е нарочно наводнено от германците, за да забави настъплението. Не виждаше никого, нито свои, нито врагове. Не виждаше и животни, обаче светлината беше слаба. Погледна си часовника — четири без двадесет сутринта. После провери компаса и се ориентира. Извади карабината от калъфа и разгъна приклада. Зареди я с пълнител с петнадесет патрона, вкара един в цевта и освободи предпазителя. Поровичка в джоба си и измъкна малък, подобен на играчка, тенекиен предмет. При натиск той издаваше специфично тракане. Всички във взвода имаха такова нещо, за да се разпознават в тъмнината, без да прибягват до издайнически пароли на английски.

Когато прецени, че е готов, Уди отново се огледа.

За проба тракна два пъти. Веднага някъде право пред него се чу отговор. Уди заджвака през водата. Подуши мирис на повръщано. Тихо попита:

— Кой е там?

— Патрик Тимъти.

— Аз съм лейтенант Дюър. Следвай ме.

Тимъти скочи втори, затова Уди прецени, че ако продължава да се движи в същата посока, има голяма вероятност да срещне и останалите. Петдесетина ярда по-нататък се натъкна на Мак и Джо Димящия, които се бяха открили един друг. Излязоха от водата и се озоваха на тесен път и тогава намериха и първите жертви. Лони и Тони с базуките се бяха приземили твърдо. — Лони май е мъртъв — рече Тони. Уди провери: прав беше. Лони не дишаше. Като че ли вратът му беше счупен. Самият Тони не можеше да се движи и Уди прецени, че е със счупен крак. Инжектира му морфин и го завлече от пътя в следващата нива. Тони трябваше да остане тук и да чака санитарите. Уди нареди на Мак и Димящия да скрият тялото на Лони, понеже се боеше, че то може да отведе германците право при Тони. Помъчи се да огледа пейзажа — напрягаше се да разпознае някоя особеност, която да прилича на картата. Невъзможна задача, особено в тъмното. Как щеше да поведе хората към целта, щом не знае къде се намира? Имаше основания да вярва единствено, че не са скочили на правилното място.

Уди чу особен шум и след миг видя светлина.

Направи знак на хората да се снишат.

Не се предполагаше парашутистите да ползват фенерчета, а французите имаха вечерен час. Следователно идеше германски войник.

В слабата светлина Уди видя велосипед.

Изправи се и се прицели. Канеше се незабавно да застреля човека, но нещо го спря. Вместо да стреля, той се провикна:

— Стой! Arrêtez![10]

Велосипедът спря.

— Здрасти, началство! — отговори велосипедистът. Уди позна гласа на Уебър Асото.

Свали карабината.

— Къде намери колелото? — попита той с невярващ глас.

— Пред една къща — лаконично отвърна Асото.

Уди поведе групата в посоката, от която беше дошъл Асото, допускайки, че там най-вероятно ще намери останалите. Отново се заоглежда да види някоя особеност на терена, която да съответства на картата му, ала още беше твърде тъмно. Чувстваше се непотребен и глупав. Той беше офицерът. Той трябваше да решава подобни проблеми. По пътя намери още хора от взвода. После стигнаха до някаква вятърна мелница. Уди реши, че не може повече да обикаля без посока и потропа на вратата на мелничарската къща. На горния етаж се отвори прозорец и мъжки глас попита:

— Кой е?

— Американците. Vive la France![11]

— Какво искате?

— Да ви освободим — отговори Уди на школския си френски. — Обаче първо ми трябва малко помощ с картата.

— Слизам — отвърна през смях мелничарят.

След минута Уди вече беше в кухнята и разстилаше картата на масата под ярката светлина на лампата. Мелничарят му показа къде се намират. Не беше толкова зле, колкото Уди се беше опасявал. Въпреки паниката на капитан Бонър се бяха озовали само на четири мили североизточно от Еглиз-де-Сьор. Мелничарят проследи по картата най-подходящия път. В кухнята се промъкна едно момиченце на около тринадесет години, облечено в нощница.

— Маман казва, че сте американец.

— Точно така, госпожице.

— Познавате ли Гладис Анджелъс?

Уди се разсмя.

— По една случайност се запознах с нея в дома на бащата на един приятел.

— Тя наистина ли е толкова красива?

— На живо е дори по-красива, отколкото във филмите.

— Знаех си!

Мелничарят предложи вино.

— Не, благодаря. Може би след като победим.

Стопанинът го целуна по двете бузи.

Уди излезе и поведе хората си към Еглиз-де-Сьор. От осемнадесет човека сега бяха деветима, включително самият лейтенант. Имаха две жертви — загиналият Лони и раненият Тони. Останалите седем още не се бяха появили. Уди имаше заповед да не отделя прекадено много време на опити да намери всички, а щом събере достатъчно хора, да се придвижи към целта. Един от липсващите седмина се появи веднага. Ловкият Пийт излезе от една канавка и се присъедини към другарите си. — Здравейте, момчета — поздрави небрежно той, все едно това беше най-естественото нещо на света.

— Какво правеше тук? — попита Уди.

— Взех ви за германци. Криех се.

Уди беше забелязал светлото петно на парашутната коприна в канавката. Явно Пийт се криеше тук, още откакто се беше приземил. Сигурно беше изпаднал в паника и просто се беше свил на кълбо. Но Уди се престори, че му вярва. Истински му се щеше да намери един човек — сержант Дефо. Дефо беше опитен боец и Уди смяташе да разчита много на него. Но той не се мяркаше никакъв. Когато приближиха един кръстопът, чуха шум. Уди долови звук на включен двигател и разговор между двама или трима души. Нареди на хората си да залегнат и взводът продължи придвижването си пълзешком. Право напред Уди видя, че един мотоциклетист е спрял да говори с двама пешаци. И тримата бяха в униформи. Говореха на немски. На кръстопътя имаше някаква постройка, може би кръчма или фурна. Уди реши да почака. Навярно тримата щяха да си тръгнат. Искаше хората му да напредват тихо и незабелязано възможно най-дълго време. Изминаха пет минути и лейтенантът загуби търпение. Обърна се и прошепна:

— Патрик Тимъти!

Някой друг се обади:

— Пат Одрайфания! Скоч те вика.

Тимъти изпълзя напред. Още вонеше, оттам и новият му прякор. Уди го беше виждал как играе бейзбол и знаеше, че хвърля силно и точно.

— Удари мотоциклета с граната — нареди той.

Тимъти извади граната, махна предпазителя и я хвърли.

Чу се тупване.

— Какво беше това? — попита един от немците. После гранатата се взриви. Имаше две експлозии. Първата събори и тримата германци. Втората дойде от избухването на мотоциклетния резервоар. Пламъците обхванаха тримата мъже и се разнесе воня на обгоряла плът. — Стой на място! — извика Уди на взвода. Наблюдаваше сградата. Имаше ли някой вътре? През следващите пет минути не се отвори нито прозорец, нито врата. Или мястото беше празно, или обитателите се бяха сврели под леглата. Уди се изправи и махна на хората си да тръгват. Почувства се някак особено, когато прекрачи телата на убитите германци. Той беше наредил да бъдат убити — хора, които имаха майки и бащи, съпруги или приятелки, може би синове и дъщери. А сега всеки от тях представляваше грозна смесица от кръв и обгоряла плът. Уди би трябвало да се чувства като победител. Първият му сблъсък с противника се увенча с победа. Ала на него само леко му призля. След кръстовището Уди наложи по-бърз ход и забрани разговорите и пушенето. За да се подсили, изяде блокче шоколад от дневната дажба. Имаше вкус на подсладен маджун. След половин час чу шум от автомобил и нареди на хората си да се скрият в нивите. Колата се движеше бързо, със запалени фарове. Вероятно беше немска, макар че съюзниците спускаха от самолетите и джипове, наред с противотанковите оръдия и другите видове артилерия, та имаше възможност и това да е от тях. Уди легна под един плет и загледа преминаващата кола. Мина твърде бързо и той не можа да я идентифицира. Питате се дали не трябва да нареди на хората си да я обстрелят. После прецени, че е по-добре да се съсредоточат върху мисията. Взводът мина през три селца, които Уди успя да намери и на картата. От време на време ги лаеха кучета, обаче никой не излизаше да провери какво става. Без съмнение окупацията беше научила французите да не любопитстват прекалено. Беше някак странно да се прокрадват в мрака по непознати пътища, въоръжени до зъби, и да подминават тихи къщици, чиито обитатели спяха, без да подозират каква огнева мощ се изнизва под прозорците им.

Най-сетне се добраха до покрайнините на Еглиз-де-Сьор. Уди разреши кратка почивка. Мъжете влязоха сред някакви дървета и седнаха на земята. Пиха от манерките и ядоха от порционите. Уди отново не разреши да пушат — огънчето на цигарата се забелязваше изненадващо далеч.

Уди прецени, че пътят, по който са тръгнали, ще ги отведе до моста. Нямаше сигурни сведения за охраната му. Но щом съюзниците бяха решили, че е важен, значи и германците бяха на същото мнение. Следователно мостът щеше да се пази — или от един войник с пушка, или от цял взвод. Уди не можеше да планира удара, преди да види целта. След десет минути той вдигна хората си. Вече не беше нужно да настоява за мълчание — те и сами долавяха опасността. Подтичваха тихо по улицата, край къщи, черкви и дюкяни. Придържаха се към стените, взираха се в сивкавия мрак и подскачаха и при най-слабия шум. Внезапна остра кашлица долетя от отворения прозорец на нечия спалня и Уди едва не откри огън. Еглиз-де-Сьор беше по-скоро голямо село, не градче, и Уди забеляза сребристата лента на реката по-скоро, отколкото очакваше. Вдигна ръка и спря хората. Главната улица водеше по лек наклон и малко под ъгъл към моста, затова видимостта беше добра. Реката беше стотина стъпки широка, а мостът беше единичен. Толкова беше тесен, че две коли не биха могли да се разминат, затова Уди предположи, че е стар. Лошата новина беше, че в двата края на моста имаше бункери — малки бетонни куполи с хоризонтални амбразури за стрелба. Между бункерите по моста крачеха един срещу друг двама патрули. По-близкият в момента разговаряше през амбразурата с някого вътре в бункера. После двамата се срещнаха в средата на моста и погледнаха през парапета към черната вода отдолу. Не изглеждаха особено напрегнати и Уди предположи, че не знаят за началото на инвазията. От друга страна, не бяха и небрежни. Бяха бодри, вървяха и се оглеждаха бдително. Уди не можеше да прецени колко хора има в бункерите, нито пък как са въоръжени. Картечници ли се криеха зад амбразурите, или само пушки? Това беше от голямо значение. На лейтенанта му се щеше да притежава някакъв боен опит. Как се очакваше от него да се справи с такава ситуация? Сигурно имаше още хиляди такива мъже — новопроизведени младши офицери, които трябваше да се учат в крачка. Ех, да беше сержант Дефо тук. Лесният начин за неутрализиране на бункер беше някой да се промъкне и да пусне граната през амбразурата. Някой добър войник може би щеше да успее да допълзи до по-близкия бункер незабелязано. Но Уди трябваше да взриви и двата едновременно, за да не успеят войниците в по-далечния бункер да се подготвят за нападението. Как можеше да стигне до другия край на моста, без патрулите да забележат? Долавяше растящото безпокойство на хората си. Не им се нравеше мисълта, че техният командир не е сигурен какво трябва да прави. — Пийт — рече Уди. — Ще допълзиш до близкия бункер и ще пуснеш граната вътре.

Пийт Ловкия изглеждаше ужасен, обаче отговори:

— Слушам.

После Уди посочи двамата най-добри стрелци във взвода. — Джо и Мак, изберете си по един патрул, и когато Пийт пусне гранатата, ги свалете.

Димящият и Мак кимнаха и взеха оръжията си.

В отсъствието на Дефо, Уди реши да направи Уебър Асото свой заместник. Посочи още четирима и нареди: — Тръгвайте с Асото. Когато стрелбата почне, тичайте колкото ви държат краката през моста и атакувайте другия бункер. Ако сте достатъчно бързи, може и да ги спипате по бели гащи. — Слушам — отвърна Асото. — Копелетата няма и да се усетят какво ги е ударило. Уди предположи, че Асото прикрива страха си с тази агресивност. — Всички извън групата на Асото — след мен, към близкия бункер. На Уди не му беше добре да даде на Уебър Асото и другите четирима по-опасната задача, докато той самият се занимава със сравнително по-безопасния близък бункер. Но му беше втълпено, че офицерът не бива ненужно да рискува живота си, за да не се окажат хората му без водач. Тръгнаха към моста с Пийт Ловкия начело. Това беше опасен момент. Група от десет мъже не можеше да остане дълго време незабелязана на улицата дори и през нощта. Всеки, който погледнеше по-внимателно в тяхната посока, щеше да долови движението. Ако противникът вдигнеше тревога прекалено рано, Пийт можеше и да не се добере до бункера. Така взводът щеше да изгуби предимството на изненадата.

Вървяха дълго.

Пийт спря на един ъгъл. Уди предположи, че той чака патрулът да напусне поста си край бункера и да тръгне към средата на моста. Мак и Джо Димящият намериха прикритие и се разположиха. Уди приклекна и даде знак на останалите също да се снишат. Всички наблюдаваха немския патрул. Той подръпна здраво от цигарата, пусна фаса на земята, стъпка го и издиша голямо кълбо дим. После се поизпъчи, намести ремъка на пушката си на рамо и тръгна.

Войникът от отсрещната страна направи същото.

Пийт притича покрай къщите и стигна края на улицата. Просна се на земята и запълзя бързо. Стигна бункера и се изправи. Никой не го бе забелязал. Двамата патрули продължаваха да крачат един срещу друг. Пийт извади гранатата, дръпна щифта и зачака. Уди разбра, че Ловкият не иска да даде възможност на войниците в бункера да изхвърлят гранатата навън. Пийт се пресегна покрай извивката на купола и внимателно пусна гранатата вътре. Карабините на Джо и Мак излаяха. По-близкият патрул падна, но колегата му остана невредим. Вместо страхливо да се обърне и да побегне, той приклекна и сне пушката си. Ала се оказа твърде муден — карабините отново се обадиха, почти едновременно, и немският войник падна, преди да успее да стреля. После се разнесе приглушеният тътен от гранатата на Пийт в близкия бункер. Уди вече тичаше с пълна скорост, а хората го следваха плътно. За секунди се добраха до моста. Бункерът имаше ниска дървена врата. Уди рязко я отвори и пристъпи вътре. На пода лежаха трима мъртви немски войници. Уди се приближи до амбразурата и погледна навън. Уебър Асото и поверените му четирима човека се носеха по моста и стреляха по другия бункер. Мостът беше дълъг само сто стъпки, ала се оказа, че и това е много. Когато Уебър и хората му стигнаха до средата, отсреща откриха огън с картечница. Американците се озоваха в тесен коридор без прикритие. Картечницата гърмеше лудешки и след пет секунди и петимата бяха повалени. Стрелецът продължи огъня, за да се увери, че са мъртви — не само американците, но и двамата му сънародници.

После престана и всичко замря.

Настъпи тишина.

Някъде до Уди Камерън Левакът промълви:

— Иисусе Христе Всемогъщи.

Уди беше готов да заплаче. Беше пратил десетима мъже на смърт — петима американци и петима германци — без при това да постигне целта си. Противникът още държеше другия край на моста и можеше да попречи на Съюзниците да го прекосят. Уди разполагаше с четирима от своите. Ако опитаха отново да притичат през моста заедно, всички щяха да загинат. Трябваше му нов план. Огледа градчето. Какво можеше да направи? Прииска му се да разполага с танк. Налагаше се да действа бързо. Напълно беше възможно и другаде в града да има германски войници, които да са предупредени от стрелбата. Скоро щяха да отговорят. Уди би се справил с тях, ако контролираше и двата бункера. Иначе щеше да попадне в голяма беда. Започна отчаяно да премисля — щом хората му не могат да минат по моста, може би ще успеят да преплуват реката. Реши набързо да огледа брега.

— Мак и Джо, стреляйте по отсрещния бункер.

Гледайте да вкарате по някой куршум през амбразурата. Създайте им работа, докато разузная наоколо.

Карабините откриха огън и Уди излезе.

Успя да се прикрие зад бункера и да огледа отсрещния бряг. После се наложи да претича през улицата, за да има изглед към отсамния бряг. От вражеската позиция не откриха огън. Реката не беше оградена със стени. Земен насип се спускаше чак до водата. Предположи, че и от другата страна е същото, макар че не можа да види със сигурност. Един умел плувец можеше да се добере до отсрещния бряг. Ако се движи под моста, няма как да го видят от другия бункер. После плувецът може да повтори действията на Пийт Ловкия — да пусне вътре граната. Уди разгледа и структурата на моста и му дойде по-добра идея. Под парапета имаше широк около една стъпка каменен ръб. Някой войник със здрави нерви можеше да пропълзи по него, като през цялото време остане невидим за врага. Уди се върна в бункера. Най-дребен от хората му беше Камерън Левака. При това той беше и оправен; не беше от хората, които лесно изпадат в паника. — Левак, от външната страна на моста, под парапета, има скрит каменен ръб. Може да са го използвали за поправки. Искам да пропълзиш по него и да гръмнеш бункера оттатък.

— На бас, че мога.

Смел отговор от човек, който току-що е станал свидетел на смъртта на петима от своите.

Уди се обърна към Мак и Джо Димящия и нареди:

— Прикривайте го.

Двамата откриха огън.

— Ами ако падна? — поинтересува се Камерън.

— Нищо. Намираш се само на петнадесет-двадесет стъпки над водата — успокои го лейтенантът. — Хубаво — отвърна Камерън и тръгна към вратата. — Само дето не мога да плувам.

И излезе.

Уди го видя да притичва през улицата. Левакът надзърна през парапета, после го възседна и се спусна от другата страна. Загубиха го от поглед. — Добре — рече Уди на останалите. — Спрете стрелбата. Камерън тръгна. Всички се взираха навън. Нищо не помръдваше. Уди забеляза, че вече се зазорява и градчето се вижда по-ясно. Жителите не се показваха навън — знаеха какво да правят. Може би на някоя от съседните улици се събираше отряд германци, ала Уди не чуваше нищо. Даде си сметка, че със страх се ослушва дали Камерън няма да падне в реката. По моста заприпка средно голям помияр с весело навирена извита опашка. Любопитно подуши мъртъвците, после продължи целенасочено по важна кучешка работа. Уди гледаше как песът подминава отсрещния бункер и влиза в другата част на града. Изгревът означаваше, че основната част от съюзническата войска вече дебаркира. Някой беше заявил, че това е най-голямата комбинирана десантна операция в историята на военното дело. Уди се питаше на каква ли съпротива се натъкват съюзниците. Никой не беше по-уязвим от претоварения с екипировка пехотинец, който гази през плитчините към ниския бряг и е отлична мишена за скритите в дюните противникови стрелци. Благодарен беше, че се намира в бетонния бункер. Левакът се бавеше. Дали пък не беше паднал в реката без шум? Да не би нещо друго да се беше объркало? И тогава Уди го видя. Тънка светла фигура се прехвърли през парапета в далечния край на моста. Уди затаи дъх. Левакът се спусна на колене и допълзя до бункера; изправи се и долепи гръб до стената. С лявата ръка извади граната. Дръпна щифта, почака няколко секунди, пресегна се и я пусна през амбразурата. Уди чу тътена на експлозията и видя как през амбразурите проблясва ярка светлина. Левакът вдигна ръце над главата си като шампион. — Прикрий се, задник такъв — викна му Уди, макар да знаеше, че Камерън не може да го чуе. Може би в някоя сграда се криеше германски войник, който чака да отмъсти за смъртта на другарите си. Но не последва стрелба. Левакът изпълни кратък танц на победата и влезе в бункера. Тогава Уди задиша по-леко. Ала все още не беше напълно сигурен. В този момент внезапен набег от страна на двадесетина германци преспокойно можеше да върне моста под техен контрол.

Тогава всичко щеше да е напразно.

Уди се насили да почака още няколко минути, да не би да се появят вражески войници. Все още нищо не помръдваше. Като че ли в Еглиз-де-Сьор нямаше други германци — сигурно ги караха през дванадесет часа от някоя недалечна казарма. — Джо — каза Уди, — отърви ни от убитите немци. Хвърли ги в реката. Двама от взвода изнесоха убитите от бункера и ги хвърлиха във водата. После повториха процедурата и с патрулите от моста. — Пийт и Мак, идете в другия бункер при Левака. Постарайте се и тримата да сте нащрек. Все още не сме изтребили всички германски войски във Франция. Ако забележите към вас да се приближава враг, не се колебайте, не преговаряйте, а направо стреляйте. Пийт и Мак излязоха от бункера и бързо прекосиха моста. В отсрещния бункер вече имаше трима американци. Ако германците опитаха да си върнат моста, щяха да се натъкнат на значителни трудности, особено през деня. Уди осъзна, че убитите американци на моста биха подсказали на всеки противник, че двата бункера са завладени. Ако телата ги нямаше там, неговият взвод можеше да изненада врага. Това означаваше, че Уди трябва да се отърве и от телата на своите.

Каза на хората си какво смята да върши и излезе.

Утринният въздух беше свеж и чист.

Уди стигна до средата на моста. Провери всички за признаци на живот, ала нямаше място за съмнения — мъжете бяха мъртви. Лейтенантът вдигна другарите си един по един и ги прехвърли през парапета. Последен беше Уебър Асото. Когато той падна във водата, Уди рече:

— Почивайте в мир, приятели.

Постоя неподвижно със сведена глава и затворени очи.

Когато се обърна, слънцето вече изгряваше.

VII

Големият страх на съюзниците беше, че германците много бързо ще пратят подкрепления в Нормандия и ще започнат мощна контраатака, която ще изтика противниците им обратно в морето. Така щеше да се повтори катастрофата при Дюнкерк. Лойд Уилямс беше сред хората, които трябваше да се постараят това да не се случи. Работата му да помага на избягали военнопленници да се доберат до дома вече беше с по-нисък приоритет. Сега той действаше съвместно с френската съпротива. В края на май радио БиБиСи излъчи серия кодирани съобщения, които сложиха началото на саботажна кампания из цялата територия на окупирана Франция. През първите няколко дни на юни бяха прекъснати стотици телефонни линии — обикновено прекъсванията се правеха на трудни за намиране места. Опожарени бяха горивни складове. Имаше много препречени с дървета пътища и прерязани автомобилни гуми. Лойд помагаше на железничарите. Те бяха предимно комунисти и обичаха да се наричат „Желязната съпротива“. От години влудяваха нацистите с хитрите си подривни действия. Влаковете, които превозваха немски войски, някак се оказваха отклонени по разни забутани странични линии и пристигаха на много мили от местоназначението си. Локомотивите се повреждаха необяснимо. Вагоните дерайлираха. Положението беше толкова тежко, че се наложи нацистите да водят немски железничари. От това щетите не намаляха. През пролетта на четиридесет и четвърта френските железничари започнаха да унищожават собствената си железопътна мрежа. Взривяваха линии и саботираха тежките кранове, които трябваше да вдигат разбитите влакове. Нацистите не стояха със скръстени ръце. Стотици железничари бяха екзекутирани, а хиляди други бяха изпратени в лагери. Ала кампанията ескалираше и в деня на десанта железопътният трафик в някои части на Франция беше спрял. Сега, на втория ден от инвазията, Лойд лежеше на едно възвишение над главната линия за Руан, столицата на Нормандия, близо до входа на тунел. От мястото си можеше да види идващите влакове на една миля. Заедно с Лойд чакаха двама мъже, по прякор Легионерът и Пурата. Легионерът беше водач на съпротивата в своя квартал. Пурата беше железничар. Лойд беше донесъл динамит. Снабдяването с оръжия и муниции беше основната роля на британците във френската съпротива. Тримата мъже лежаха полускрити в осеяната с диви цветя висока трева. Лойд си рече, че в такъв хубав ден мястото е добро да доведеш момиче. На Дейзи би й харесало. В далечината се появи влак. Пурата го огледа подробно. Той беше дребен и жилав човек на шестдесетина години; лицето му бе набраздено като на заклет пушач. Когато влакът дойде на около четвърт миля, той поклати глава. Не него очакваха. Локомотивът ги подмина, бълвайки дим, и влезе в тунела. Теглеше четири претъпкани с цивилни и униформени пътници вагони. Лойд дебнеше по-важна плячка. Легионерът погледна часовника си. От мургавата му кожа и черните мустаци Лойд съдеше, че е някъде от Северна Африка. Легионерът беше нервен. Тримата бяха уязвими тук, на открито и посред бял ден. Колкото по-дълго стояха на възвишението, толкова по-голяма бе вероятността някой да ги види.

— Колко още? — тревожно попита Легионерът.

— Ще видим — отвърна Пурата и вдигна рамене.

— Можеш да си тръгнеш. Вече всичко е приготвено — додаде Лойд. Легионерът не отговори. Не смяташе да пропусне взрива. За да запази престижа и авторитета си, той трябваше да е в състояние по-късно да заявява „Аз бях там“. Пурата се взря в далечината и се напрегна. Около очите му се врязаха бръчки. — Та така — загадъчно произнесе той и се надигна на колене. Лойд едва виждаше влака, да не говорим за разпознаване, обаче Пурата беше нащрек. Лойд можеше само да забележи, че този влак се движи много по-бързо от предишния. Когато приближи, той видя също, че е много по-дълъг — поне двадесет и четири вагона.

— Това е — съобщи Пурата.

Пулсът на Лойд се ускори. Ако Пурата беше прав, то този влак караше повече от хиляда германски офицери и войници към бойното поле в Нормандия — може би щеше да има още много такива влакове. Задачата на Лойд беше нито този, нито следващите да успеят да минат през тунела. После видя и друго. Един самолет следваше композицията. Пред погледа му пилотът застана зад влака и почна да се снишава.

Самолетът беше британски.

Лойд видя, че е Хокър Тайфун, наричан накратко Тифи, изтребител-бомбардировач с един пилот. Тези самолети често биваха натоварвани с опасната задача да навлизат дълбоко зад линиите на противника, за да затормозяват комуникациите му. „Над нас лети смел мъж“, рече си Лойд. Но това не влизаше в плановете му. Той не искаше влакът да пострада, преди да навлезе в тунела.

— Мамицата му.

Тайфунът откри картечен огън по вагоните.

— Това пък какво е? — попита Легионерът.

— Да пукна, ако знам — отвърна Лойд на английски.

Вече можеше да види, че локомотивът тегли вагони за хора и за добитък. Но най-вероятно във вторите също пътуваха хора. Самолетът се движеше по-бързо и обстрелваше жестоко влака. Разполагаше с четири 20-милиметрови оръдия, чийто страховит грохот беше по-силен от рева на самолетния двигател и пухтенето на локомотива долу. Лойд не можеше да не съжали злощастните войници, които нямаше как да се измъкнат от смъртоносната вихрушка от куршуми. Питаше се защо пилотът не ползва ракети. Те бяха много ефикасни срещу влакове и коли, макар и не съвсем точни. Може да ги беше изразходвал по-рано. Някои от германците храбро се подаваха през прозорците и обстрелваха самолета с пистолети и пушки. Напразно. Но Лойд забеляза, че непосредствено зад локомотива е натоварена лека противовъздушна батарея. Двама артилеристи припряно действаха около дългото оръдие. То се завъртя и дулото се насочи към самолета. Пилотът явно не го беше забелязал, понеже не се отклони от курса си. Той продължаваше да обстрелва покривите на вагоните със своите оръдия.

Голямото оръдие от влака стреля и пропусна.

Лойд се чудеше дали познава пилота. По принцип в Кралската авиация имаше близо пет хиляди летци на активна служба. Ловенето от тях бяха гостували у Дейзи в съботните вечери. Лойд се замисли за Хюбърт Сейнт Джон, блестящ възпитаник на Кембридж, с когото неотдавна си припомняха студентските години; за Денис Чосър от Тринидад, който горчиво се оплакваше от безвкусната английска кухня и в частност от картофеното пюре, явно сервирано с всичко; за Брайън Мантъл, дружелюбния австралиец, когото беше прехвърлил през Пиренеите при последната си операция. Храбрецът в Тайфуна можеше да е някой познат. Противовъздушното оръдие пак стреля и пак пропусна. Пилотът или още не виждаше оръдието, или вярваше, че то не може да му навреди, понеже не опита да избяга, а продължи да лети опасно ниско и да сее смърт във вагоните. Локомотивът беше съвсем близо до тунела, когато противовъздушното оръдие уцели самолета. От двигателя му плъзна пламък и черен дим. Пилотът се отклони от железопътната линия, ала вече беше късно. Влакът влезе в тунела и вагоните се занизаха пред позицията на Лойд. Той видя, че всички са претъпкани с десетки и стотици германски войници. Тайфунът се носеше право към Лойд. За миг той помисли, че самолетът ще се разбие до него. Вече беше залегнал ниско, но сега покри главата си с ръце, сякаш този глупав жест можеше да го опази.

Самолетът ревеше на стотина стъпки над него.

Тогава Легионерът задейства детонатора.

От тунела се чу гръмотевичен тътен от експлозията, последван от изтерзаното скърцане на стомана при разбиването на вагоните. В първия миг вагоните продължиха да се носят към тунела, ала движението им бързо спря. Краищата на два вагона се надигнаха клинообразно. Лойд чуваше виковете на войниците вътре. Цялата композиция дерайлира и вагоните нападаха като пръснати кибритени клечки пред черния вход на тунела. Желязото се мачкаше като хартия.

Върху главите на тримата саботьори валеше дъжд от натрошени стъкла. Имаше опасност да загинат от предизвикания от тях самите взрив, затова без приказки те скокнаха на крака и побягнаха.

Докато се отдалечат на безопасно разстояние, всичко свърши. От тунела излизаше дим; ако по невероятна случайност някой беше оцелял при сблъсъка, щеше да умре в пожара. Планът на Лойд се увенча с успех. Не само уби стотици противникови войници и унищожи цял влак, но и блокира важна железопътна линия. Почистването на тунелите след катастрофи отнемаше седмици. Заради Лойд на германците щеше да им е много по-трудно да пратят подкрепления в Нормандия.

Лойд изпитваше ужас.

В Испания видя смърт и разрушение, но не и като това. А днес той го причини. Чу се нов трясък и когато се обърна по посока на звука, Лойд видя, че Тайфунът е паднал на земята. Гореше, но фюзелажът не беше разкъсан. Пилотът може и да бе още жив. Лойд затича към самолета, а Пурата и Легионерът го последваха. Сваленият Тайфун лежеше на корем. Едното му крило беше счупено. От мотора излизаше дим. Перспексовият купол бе почернял и Лойд не виждаше пилота. Двамата с Пурата стъпиха върху крилата, откопчаха и плъзнаха купола назад. Летецът беше в безсъзнание. Имаше шлем, очила и кислородна маска на носа и устата. Лойд не можеше да прецени дали го познава. Питаше се къде е кислородната бутилка и дали е избухнала.

Легионерът помисли същото и рече:

— Давайте да го измъкнем, преди самолетът да се взриви. Лойд се пресегна в кабинката и разкопча предпазните колани на пилота. Пъхна ръце под мишниците му и го задърпа. Човекът беше съвършено неподвижен. Нямаше как Лойд да разбере какви са нараняванията му. Дори не знаеше жив ли е. Измъкна го от кокпита, метна го през рамо като пожарникар и го отнесе на безопасно разстояние от тлеещите отломки. Възможно най-внимателно го положи на земята по гръб. Чу свистене и бумтене и видя, че целият самолет вече гори. Приведе се над пилота, внимателно свали очилата и кислородната маска и потресен разпозна лицето му.

Пилотът беше Бой Фицхърбърт.

Още дишаше.

Лойд изтри кръвта от носа и устата му.

Бой отвори очи. В началото погледът му беше празен, но след минута изразът му се промени и той продума:

— Ти.

— Взривихме влака — обясни Лойд.

Бой явно можеше да движи само очите и устата си.

— Светът е малък — рече той.

— Нали?

— Кой е това? — попита Пурата.

След кратко колебание Лойд отговори:

— Брат ми.

— Боже мили.

Бой затвори очи.

Лойд каза на Легионера:

— Трябва да доведем лекар.

Легионера поклати глава:

— По-добре да се омитаме. Швабите ей сега ще дойдат да разследват катастрофата.

Имаше право.

— Ще го вземем с нас — каза Лойд.

Бой отвори очи и се обади:

— Уилямс!

— Какво има, Бой?

Бой като че се подсмихна.

— Вече можеш да се ожениш за кучката.

После умря.

VIII

Дейзи плака, когато узна. Бой беше негодник и постъпи зле с нея, но навремето тя го обичаше и той я научи на много непознати неща за мъжете. Затова се натъжи при новината за смъртта му. Братът на Бой, Анди, стана виконт и щеше да наследи графската титла. Съпругата на Анди, Мей, беше виконтеса, а според сложните правила на аристокрацията Дейзи беше вдовстващата виконтеса на Абъроуен. Докато не се омъжеше за Лойд и не станеше просто госпожа Уилямс, което би било облекчение. Ала дори и сега сватбата й се струваше безкрайно далеч. През лятото се оказа, че всички надежди за бърз край на войната са безплодни. На двадесети юли заговорът на германските генерали да убият Хитлер пропадна. На Източния фронт германската армия беше в пълно отстъпление, а Съюзниците превзеха Париж през август, ала Хитлер беше решен да воюва до страшния край. Дейзи нямаше представа дали изобщо някога ще види Лойд, а какво остава да се омъжи за него. Една сряда през септември, когато отиде в „Олдгейт“, Етел Лекуит я посрещна ликуващо. — Прекрасни новини! — подхвана тя, докато Дейзи влизаше в кухнята. — Лойд е номиниран за кандидат за парламента за Хокстън! Мили, сестрата на Лойд, също беше тук с двете си деца, Лени и Пами. — Не е ли чудесно! — възкликна тя. — Обзалагам се, че Лойд ще стане премиер.

— Да — отвърна Дейзи и тежко седна.

— Е, виждам, че това не те радва особено — рече Етел. — Както би се изразила приятелката ми Милдред, прие го като сироп за кашлица. Какво има? — Просто ако се ожени за мен, това ще попречи на избирането му. Дейзи се чувстваше зле, защото обичаше Лойд толкова много. Как би могла да навреди на бъдещето му? В същото време — как би могла да го изостави? От подобни мисли сърцето й натежаваше и животът й се струваше отчайващ. — Защото си богата наследница ли? — попита Етел. — Не е само това. Скоро преди да загине, Бой ми каза, че Лойд никога няма да бъде избран, ако съпругата му е бивша фашистка. Прав е бил, нали? Обърна се към Етел, която винаги казваше истината, колкото и болезнена да е тя. — Не съвсем — отговори Етел, сложи чайника на печката и седна срещу Дейзи на кухненската маса. — Няма да ти кажа, че това не е от значение. Но според мен не трябва да се отчайваш. „Същата си като мен“, рече си Дейзи. „Винаги казваш каквото мислиш. Не е чудно, че Лойд ме обича — аз съм по-млада версия на майка му!“ — Любовта побеждава всичко, не е ли така? — подхвърли Мили. Тя забеляза, че четиригодишният Лени налага двегодишната Пами с дървено войниче.

— Не удряй сестра си!

После пак заговори на Дейзи:

— Брат ми те обича безкрайно. Право да ти кажа, не знам някога да е обичал друга. — Знам, знам — отговори Дейзи. Идеше й да заплаче. — Но той е решен да промени света, а аз не мога да понеса мисълта, че му преча. Етел взе разплаканата Пами на коляното си и тя веднага се успокои. После заговори на Дейзи: — Ще ти кажа какво да направиш. Бъди подготвена да отговаряш на въпроси и очаквай враждебност, но не замазвай проблема и не крий миналото си.

— Какво би трябвало да казвам?

— Можеш да кажеш, че си се подлъгала по фашизма, подобно на милиони други хора, но по време на Блица си карала линейка. И че се надяваш да си изпълнила дълга си. Двамата с Лойд упражнете точните думи. Бъди самоуверена, бъди себе си — неустоима и очарователна. Не позволявай на този въпрос да те потиска.

— И това ще свърши ли работа?

След кратко колебание Етел отговори:

— Не знам. Наистина не знам. Обаче трябва да опиташ. — Би било ужасно, ако се наложи заради мен Лойд да се откаже от това, което обича. Такива неща могат да разрушат един брак. Дейзи се надяваше Етел да я опровергае, ала тя не го направи, а само повтори:

— Не знам.

I

Уди Дюър бързо навикна с патериците.

Беше ранен в края на четиридесет и четвърта, в Белгия. Настъпващите към германската граница съюзници бяха изненадани от мощна контраатака. Уди беше в 101 Въздушнопреносима дивизия, която държеше важния град Бастон. Когато германците пратиха официално писмо с искане за капитулация, генерал МакОлиф отговори сбито „Дръжки!“. Отговорът му стана прочут. Десният крак на Уди беше надробен от картечен огън точно на Коледа. Болеше ужасно. А още по-лошо беше, че чак след месец можа да се премести от обсадения град и да постъпи в истинска болница. Костите щяха да заздравеят и може би дори щеше да престане да куца, но кракът никога нямаше да е достатъчно силен за скокове с парашут. Битката за Ардените беше последната офанзива на Хитлер на Западния фронт. След нея германската армия спря да контраатакува. Уди се върна към цивилния живот, което означаваше да отседне в семейния апартамент във Вашингтон и да се радва на леко натрапчивата загриженост на майка си. След свалянето на превръзките, той се върна на работа в кабинета на баща си. В четвъртък, дванадесети април 1945 година, Уди се намираше в сградата на Капитолия, където се помещаваха Сенатът и Камарата на представителите. Куцукаше полека през приземния етаж и разговаряше с баща си за бежанците. — Смятаме, че в Европа около двадесет и един милиона души са прогонени от домовете си — рече Гас. — Управлението за помощите и възстановяването към Организацията на обединените нации има готовност да им помогне. — Предполагам, че това ще започне всеки момент — отговори Уди. — Червената армия е почти в Берлин. — А американската армия е само на петдесет мили от града.

— Колко още може да се държи Хитлер?

— Един нормален човек би се предал вече.

Уди сниши глас.

— Някой ми каза, че русите са открили място, което като че е било лагер на смъртта. Нацистите са убивали там стотици хора всеки ден. Някакво място, наречено Аушвиц, в Полша.

Гас мрачно кимна.

— Вярно е. Обществеността още не знае, но рано или късно ще научи.

— Някой трябва да бъде изправен на съд за това.

— Вече от няколко години действа Комисията за военните престъпления на Обединените нации. Съставя списъци на военнопрестъпниците и събира доказателства. Някой ще бъде съден, ако успеем да запазим Обединените нации и след войната. — Естествено, че ще успеем — раздразнено отвърна Уди. — Миналата година предизборната кампания на Рузвелт се основаваше на това и спечелихме. Конференцията на Обединените нации започва в Сан Франсиско след няколко седмици. Сан Франсиско имаше особено значение за Уди, понеже Бела Ернандес живееше там. Уди още не беше разказал на баща си за нея. — Американците искат да видят международно сътрудничество, за да не преживеем още една война като тази. Кой може да е против? — Ще се изненадаш. Виж сега, повечето републиканци са свестни хора. Просто не гледат на света като нас. Но има едно твърдо ядро от шибани откачалки.

Уди се изуми. Баща му рядко ругаеше.

— Онези типове, които направиха заговор срещу Рузвелт през тридесетте — продължи Гас. — Бизнесмени като Хенри Форд, които бяха на мнение, че Хитлер е добър антикомунист и силен водач. Те са в разни десни групи като „Първо Америка“. Уди не помнеше някога баща му да е говорил така гневно. — Ако тези глупаци постигнат своето, ще избухне трета световна война, която ще е по-страшна от първите две. Изгубих във войната единия си син. Ако някога имам внук, не искам да губя и него. Мъка прониза Уди — Джоан щеше да роди на Гас внуци, ако беше оцеляла. В момента той дори не излизаше с момичета, така че внуците бяха далечна перспектива. Освен ако не успее да открие Бела в Сан Франсиско… — С пълните идиоти не можем да направим нищо — продължи Гас. — Но може би ще се споразумеем със сенатор Ванденбърг. Артър Ванденбърг беше републиканец от Мичиган, консерватор и противник на Новия курс на Рузвелт. Също като Гас Дюър, той членуваше в сенатската външнополитическа комисия.

— Ванденбърг е най-голямата заплаха за нас.

Колкото и да е самовлюбен и суетен, хората го уважават. Президентът го ухажва и той постепенно прие нашето мнение, но може да се отметне.

— И защо ще направи такова нещо?

— Той е настроен силно анти-комунистически.

— В това няма нищо лошо. И ние сме против комунистите. — Да, обаче Артър е непреклонен. Ще откачи, ако направим нещо, което според него е подмазване на Москва.

— Например?

— Един Бог знае какви компромиси ще ни се наложи да направим в Сан Франсиско. Вече се съгласихме да приемем Белорусия и Украйна като отделни държави. А това е просто начин да дадем на Москва три гласа в Общото събрание. Трябва да задържим Съветите с нас. Но ако стигнем твърде далеч, Артър може да се обърне против цялата идея на Обединените нации. И тогава Сенатът може да откаже да я ратифицира, точно както стана с Обществото на народите през деветнадесета година. — Следователно задачата ни в Сан Франсиско ще е да угодим на Съветския съюз, без при това да обидим сенатора Ванденбърг.

— Именно.

Чуха, че някой тича — необичаен звук в тази достопочтена сграда. Двамата се заоглеждаха. Уди с изненада видя как вицепрезидентът Хари Труман търчи през фоайето. Беше с обикновени дрехи — сив двуреден костюм и вратовръзка на точки, но без шапка. Като че ли беше загубил обичайния си ескорт от сътрудници и телохранители от Секретните служби. Тичаше здраво, пъхтеше и не поглеждаше настрани. Ужасно бързаше за някъде. Уди и Гас го гледаха изумени. Както и всички останали.

— Какво, по… — обади се Уди.

— Струва ми се, че президентът е починал.

II

Володя Пешков влезе в Германия с десетколесен американски военен камион Студебейкър ЮС6. Камионът беше произведен в Саут Бенд, Индиана, пренесен с товарен влак до Балтимор, оттам с кораб през Атлантическия океан, покрай нос Добра надежда и до

Персийския залив, а после отново с влак от Персия до

Русия. Володя знаеше, че това е един от двестате хиляди Студебейкъри, предоставени на Червената армия от американското правителство. Русите харесваха тези машини — те бяха издръжливи и надеждни. Казваха, че надписът USA отстрани означава „Убить сукина сына Адолфа“.[12]

Харесваха и изпращаната от американците храна, особено месните консерви „Спам“. Месото беше възрозово, но приятно мазно. Володя беше разпределен в Германия, понеже получаваната от неговите шпиони в Берлин информация вече не беше равностойна на данните, които можеха да се почерпят от разпитите на германските военнопленници. Володя беше особено подходящ за тази работа заради отличния си немски. Когато прекоси границата, се натъкна на съветски плакат: „Червеноармеецо, сега се намираш на германска земя. Часът за разплата настъпи!“ Тези думи бяха сред относително меките форми на пропаганда. От известно време Кремъл сееше омраза към германците с надеждата да накара войниците да се бият по-добре.

Политкомисарите бяха преброили — поне така твърдяха — всички загинали в сражение, всички опожарени домове, всички цивилни, убити, защото са комунисти, славяни или евреи, във всяко село и всеки град, превзети от германската армия. Мнозина фронтоваци можеха да посочат тези числа за своя роден край и горяха от нетърпение да нанесат същите щети на Германия.

Червената армия беше достигнала до реката Одер, която се виеше на северозапад през Прусия — последната преграда пред Берлин. Един милион съветски войници, готови да атакуват, се намираха на петдесет мили от столицата. Володя беше с Пета ударна армия. Докато чакаше сражението да започне, той изучаваше армейския вестник Червена звезда.

Прочетеното го ужаси.

Пропагандата надминаваше всичко видяно досега от него. „Всеки ден, в който не си убил поне един германец, е похабен“, пишеше във вестника. „Ако сега чакаш началото на сражението, убий германец. Убиеш ли един, убий и втори — за нас няма нищо по-приятно от гледката на камара немски трупове. Изтребвай немците. За това се моли старата ти майка. Изтребвай немците. Това очакват от теб децата ти. Изтребвай немците. Това е зовът на руската земя. Не трепвай. Не пропускай. Убивай.“ „Гадно е“, рече си Володя. Но внушението беше още по-лошо. Авторът омаловажаваше мародерството: „Германките губят само кожените си палта и сребърните си прибори.“ Пробутваха се и шеги за изнасилването: „Съветските войници не отказват комплиментите на германските жени.“ Войниците по принцип не са сред най-цивилизованите хора. Държанието на германската армия през четиридесет и първа беше разгневило цяла Русия. Правителството подклаждаше гнева на хората с приказки за отмъщение. А сега армейският вестник ясно показваше, че войниците могат да правят каквото щат с победените германци.

Това беше рецепта за Армагедон.

III

Ерик фон Улрих беше погълнат от желанието войната да свърши по-скоро. Ерик, приятелят му Херман Браун и началникът им доктор Вайс бяха създали полева болница в сградата на една протестантска черквица. Седяха в нефа и чакаха пристигането на теглените от коне линейки и страховития им товар — войници с откъснати крайници и тежки изгаряния. Германската армия беше укрепила възвишенията Зеелов над река Одер, на мястото, където тя тече найблизо до Берлин. Пунктът за първа помощ на Ерик беше в село на една миля зад фронтовата линия. Доктор Вайс имаше приятел във военното разузнаване и затова съобщи, че сто и десет хиляди германци защитават Берлин срещу един милион руси. С обичайния си сарказъм докторът додаде: — Обаче нашият дух е висок, а Адолф Хитлер е най-големият военен гений в човешката история, и затова със сигурност ще победим. Надежда нямаше, ала немските войници продължаваха да се сражават ожесточено. Ерик смяташе, че това се дължи на разказите за поведението на съветските войници. Червената армия избиваше пленници, разграбваше и рушеше домове, насилваше жените и ги приковаваше по вратите на плевните. Германците вярваха, че бранят семействата си от жестокостите на комунистите. Пропагандата на Кремъл се обръщаше срещу създателите си. Ерик с нетърпение очакваше разгрома. Мечтаеше убийствата да спрат. Искаше само да си иде у дома. Скоро желанието му щеше да се сбъдне. Или скоро щеше да умре. Ерик спеше на една дървена пейка в черквата, когато шумът на руската артилерия го събуди. Беше три сутринта в понеделник, шестнадесети април. И преди беше слушал оръдеен огън, но сега шумът беше поне десет пъти посилен. За хората на фронта със сигурност беше оглушителен в буквалния смисъл. Призори ранените започнаха да пристигат и умореният екип се хвана на работа. Ампутираха крайници, наместваха счупени кости, изваждаха куршуми, почистваха и превързваха рани. Нищо не им стигаше — от лекарства до чиста вода. Даваха морфин само на хората, които виеха от болка. Онези, които можеха да ходят и да държат оръжие, биваха връщани на фронта. Германската отбрана удържаше по-дълго от очакванията на доктор Вайс. Към края на първия ден още бяха на позиция и с падането на тъмнината притокът на ранени намаля. Медицинският екип успя да поспи тази нощ. Рано на следващия ден докараха Вернер Франк с тежко премазана китка. Той вече беше с чин капитан. Отговаряше за участък от отбраната с тридесет 88-милиметрови оръдия. — Имахме само по осем снаряда на оръдие — обясняваше Вернер, докато сръчните пръсти на доктор Вайс бавно и внимателно наместваха счупените му кости. — Заповедите ни бяха да използваме седем срещу руските танкове, а с осмия да взривим собственото си оръдие, за да не попадне в ръцете на червените. Вернер се намирал до едно от оръдията, когато то пострадало от пряко попадение от съветската артилерия и се преобърнало върху него. — Имах късмет, че пострада само ръката ми. Можеше да отнесе проклетата ми тиква например. След като китката му вече беше превързана, Вернер се обърна към Ерик.

— Нещо ново за Карла?

Ерик знаеше за връзката на Вернер и Карла.

— От седмици не съм получавал писма.

— И аз не съм. Чувам много мрачни неща за Берлин. Надявам се тя да е добре.

— Притеснявам се.

Изненадващо, германците удържаха Зеелов още едно денонощие. В медицинския пункт не бяха предупредени, че линията е разкъсана. Разпределяха току-що докараните ранени, когато седем или осем съветски войници нахлуха в черквата. Автоматен откос надупчи сводестия таван и Ерик се просна на пода. Всички, които можеха да се движат, също. Когато забелязаха, че никой не е въоръжен, червеноармейците се поуспокоиха. Обиколиха помещението и обраха всички часовници и пръстени. После си излязоха. Ерик се питаше какво следва. За пръв път му се случваше да попадне зад противниковата линия. Трябваше ли да изоставят полевата болница и да се помъчат да настигнат отстъпващата немска армия? Или пациентите им се намираха в по-голяма безопасност тук?

Доктор Вайс решително нареди:

— Продължавайте да работите.

Няколко минути по-късно се появи съветски войник, понесъл на рамо ранения си другар. Войникът насочи оръжието си към Вайс и го заля с порой думи на руски. Беше изпаднал в паника, а раненият кървеше обилно. Вайс му отговори спокойно, макар и със запъване, на родния му език: — Оръжието не е нужно. Сложи приятеля си на тази маса. Войникът го послуша и медиците се заловиха за работа. Оръжието не се отмести от доктора. По-късно през същия ден германските пациенти бяха накарани да излязат или бяха изнесени навън, натоварени в камион и отведени в източна посока. Ерик гледаше как Вернер Франк заминава като военнопленник. Като малък, Ерик често беше чувал историята на своя чичо Роберт, който бил пленен от русите през Европейската война и се прибрал пеш от Сибир, на четири хиляди мили от дома. Сега Ерик се питаше какво ще стане с Вернер. Докараха още ранени руси и германският медицински екип се погрижи за тях като за свои. По-късно, докато заспиваше от изтощение, Ерик си рече, че и той е военнопленник.

IV

Докато съюзническите армии обкръжаваха Берлин, на конференцията на Обединените нации в Сан Франсиско започнаха споровете между страните-победителки. Уди би намерил това за потискащо, ако не беше по-зает с опитите да открие Бела Ернандес. Не спря да мисли за нея по време на инвазията и сраженията във Франция, през престоя си в болницата и докато се възстановяваше от раняването. Миналата година обучението й в Оксфорд беше към своя край и тя планираше да направи докторат в Бъркли, недалеч от Сан Франсиско. Може би живееше в дома на родителите си в Пасифик Хайтс или разполагаше с апартамент близо до университета. За нещастие, Уди се натъкваше на трудности в опитите да се свърже с нея. Нямаше отговор на писмата му. Когато позвъни на вписания в телефонния указател номер, една жена на средна възраст, за която Уди подозираше, че е майката на Бела, му отвърна с ледена учтивост: — В момента не е у дома. Мога ли да й предам нещо?

Бела не се обади.

Вероятно имаше сериозна връзка. Уди искаше тя да му каже, ако е така. Или пък майка й прибираше пощата й и не предаваше съобщенията. Може би трябваше да се откаже. Може би ставаше глупак. Но не му беше присъщо да се отказва. Помнеше как дълго и упорито бе ухажвал Джоан. „Нещата се повтарят“, рече си той и се запита дали проблемът не е в него. Междувременно всяка сутрин отиваше с баща си в апартамента на последния етаж на хотела Феърмонт, където държавният секретар Едуард Стетиниъс инструктираше американските представители на конференцията. Стетиниъс беше поел поста на Кордел Хъл, който се намираше в болница. Съединените щати имаха и нов президент, Хари Труман. Той положи клетва след смъртта на Франклин Д. Рузвелт. Колко жалко, отбеляза Гас Дюър, че в такъв съдбоносен момент от световната история Съединените щати се водят от двама неопитни новаци. Работите почнаха зле. Президентът Труман нескопосно обиди съветския външен министър Молотов на предварителната среща в Белия дом. В резултат Молотов пристигна в Сан Франсиско в лошо настроение. Обяви, че ще се върне у дома, в случай че конференцията не се съгласи незабавно да приеме Белорусия, Украйна и Полша. Никой не желаеше Съветският съюз да се оттегли. Без него Обединените нации нямаше да са Обединени нации. По-голямата част от американските делегати бяха за постигането на компромис с комунистите, но нагизденият с папийонка сенатор Ванденбърг скрупульозно настояваше да не се предприема нищо под натиска на Москва. Една сутрин Уди разполагаше с няколко свободни часа и отиде до дома на семейство Ернандес. Префърцуненият квартал не беше далеч от „Феърмонт“, но Уди още ходеше с бастун, затова му се наложи да вземе такси. Жълтата къща на Ернандес беше във викториански стил и се намираше на улица „Каф“, Жената, която му отвори, беше прекадено добре облечена за прислужница. Тя се усмихна на Уди точно като Бела — това трябва да беше майката. Уди учтиво заговори: — Добро утро, госпожо. Аз съм Уди Дюър. Запознах се с Бела миналата година в Лондон и определено бих желал да я видя отново, ако може. Усмивката изчезна. Госпожа Ернандес го изгледа продължително и рече:

— Значи това сте Вие.

Уди нямаше представа за какво говори.

— Аз съм Каролин Ернандес, майката на Изабел. По-добре влезте.

— Благодаря.

Тя не подаде ръка. Ясно беше, че е настроена враждебно, въпреки че не подсказа причината за отношението си. Все едно. Уди беше вътре. Госпожа Ернандес го въведе в просторен и уютен салон със зашеметяващ изглед към океана. Посочи му един стол с жест, който едва ли можеше да мине за учтив. Седна насреща и отново го изгледа сурово. — Колко време прекарахте с Бела в Англия? — попита тя. — Само няколко часа. Но оттогава непрестанно мисля за нея. Последва ново многозначително мълчание, преди госпожа Ернандес да каже: — Когато замина за Оксфорд, Бела беше сгодена за Виктор Роландсън. Прекрасен младеж, с когото се познаваха цял живот. Роландсънови са наши стари приятели. Поне бяха такива, докато Бела не се върна и не развали внезапно годежа.

Сърцето на Уди прескочи. Той беше обнадежден.

— Каза ни само, че е осъзнала, че не обича Виктор. Предположих, че е срещнала друг, и сега вече знам кой е той.

— Нямах представа, че е сгодена — отвърна Уди.

— Носеше диамантен пръстен, който трудно можеше да остане незабелязан. Вашата слаба наблюдателност предизвика трагедия. — Много съжалявам — рече Уди. После реши да не се държи мекушаво и додаде — Всъщност изобщо не съжалявам. Много се радвам, че Бела е развалила годежа, защото смятам, че е прекрасна и я искам за себе си.

Това не се понрави на госпожа Ернандес.

— Прекалено сте самонадеян, млади човече.

Уди изведнъж се ядоса на нейното снизходително държание. — Госпожо Ернандес, току-що използвахте думата „трагедия“. Моята годеница Джоан умря в ръцете ми в Пърл Харбър. Брат ми Чък беше убит от картечна стрелба на брега на остров Бугенвил. В деня на десанта в Европа пратих Уебър Асото и още четирима млади американци на сигурна смърт, за да превземем моста в някакво забутано градче на име Еглиз-де-Сьор. Аз знам какво е трагедия, госпожо, и това определено не е един разтурен годеж. Каролин Ернандес се слиса. Уди предположи, че не й се случва често разни млади мъже да й противоречат. Тя не отговори, но като че пребледня малко. След миг стана и излезе от салона без обяснение. Уди не можеше да прецени какво се очаква от него. Обаче още не беше видял Бела, затова не се помести.

След пет минути Бела дойде.

Уди се изправи с разтуптяно сърце. Усмихна се, още щом я зърна. Беше облечена в семпла бледожълта рокля, която подчертаваше разкошната й тъмна коса и мургавата кожа. Винаги бе изглеждала потресаващо красива в прости дрехи, също като Джоан, предположи Уди. Искаше да я прегърне и да притисне нежното й тяло до себе си, но реши да изчака знак от нея.

Бела изглеждаше разтревожена и притеснена.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да те потърся.

— Защо?

— Защото не мога да спра да мисля за теб.

— Ние дори не се познаваме.

— Тогава нека поправим тази грешка. Да започнем още днес. Ще вечеряш ли с мен?

— Не знам.

Уди прекоси салона и отиде при нея.

Тя се сепна при вида на бастуна.

— Какво се е случило с теб?

— Във Франция ме раниха в коляното. Оправям се. Бавно.

— Толкова съжалявам.

— Бела, мисля, че си прекрасна. Вярвам, че и ти ме харесваш. И двамата нямаме ангажименти. Какво те притеснява? Тя се усмихна с усмивката, която Уди толкова харесваше. — Струва ми се, че се чувствам неловко. За онова, което направих в Лондон.

— И това ли е всичко?

— Много е за първа среща.

— Такива неща се случваха през цялото време. Не с мен, но чувах за това. Ти мислеше, че ще загина.

Бела кимна.

— Никога не бях правила подобно нещо, дори и с Виктор. Не знам какво ме прихвана. При това в парка! Чувствам се като уличница. — Аз знам точно каква си. Ти си умна, красива жена с голямо сърце. Защо тогава не забравим онзи миг на лудост в Лондон и не започнем да се опознаваме като едни прилични и добре възпитани млади хора, каквито сме всъщност?

Бела поомекна.

— Можем ли наистина?

— Със сигурност.

— Добре.

— Ще те взема в седем.

— Добре.

Това прозвуча като покана да си тръгне, но Уди не бързаше. — Не мога да ти опиша колко съм щастлив, че отново те намерих.

Тя го погледна в очите за пръв път.

— О, Уди, и аз съм щастлива. Толкова съм щастлива.

После го прегърна.

Уди беше закопнял за това. Прегърна я и зарови лице в разкошните й коси. Дълго останаха така.

Накрая тя се отдръпна и каза:

— Ще се видим в седем.

— Разбира се.

Уди напусна къщата, обгърнат в облак от щастие.

Отиде направо на срещата на управителната комисия в сградата на Ветераните, до операта. Край дългата маса седяха четиридесет и шестимата членове на комисията. Сътрудниците им — Гас Дюър например — бяха настанени зад тях. Уди беше помощник на сътрудника, затова седеше чак до стената. Първи говори съветският външен министър Молотов. Според Уди, той не беше впечатляваща гледка. С рядката коса, спретнатите мустачки и очилата приличаше на стоковед, какъвто е бил баща му навремето. Но Молотов беше оцелял дълго време в болшевишката политика. Беше приятел на Сталин още от преди революцията. Той стоеше в основата на съветсконацисткия пакт от 1939 година. Работеше много и си беше спечелил прякора „каменния задник“ заради дългите часове, които прекарваше зад бюрото. Молотов предложи Белорусия и Украйна да бъдат признати сред основателките на Обединените нации. Двете съветски републики бяха понесли бремето на германското нашествие, както подчерта Молотов, и всяка от тях беше дала по над един милион войници в Червената армия. Отговориха му, че двете страни не са напълно независими от Москва, обаче същият довод беше приложим и за Канада и Австралия. Британските доминиони имаха отделно членство. Гласуването беше единодушно. Уди знаеше, че това е договорено предварително. Латиноамериканските държави бяха заплашили да гласуват против, ако организацията не приеме Аржентина, която беше подкрепяла Хитлер. Тази отстъпка осигури гласовете им. После избухна бомба. Изправи се чехословашкият външен министър Ян Масарик. Той беше прочут либерал и антинацист, лицето му украси корицата на списание Тайм през 1944 година. Масарик предложи Полша също да бъде приета в Обединените нации. Американците отказваха да допуснат Полша, докато Сталин не разреши там да се проведат избори. Масарик като демократ също би трябвало да подкрепи това мнение, особено при положение, че сам се мъчеше да създаде демократична държава, докато Сталин му дишаше във врата. Явно Молотов му беше оказал страшен натиск, за да го доведе до това предателство спрямо идеалите му. И наистина, когато Масарик седна на мястото си, приличаше на човек, който е преглътнал нещо отвратително.

Гас Дюър също изглеждаше мрачен.

Предварителните компромиси за Белорусия, Украйна и Аржентина би следвало да гарантират гладката работа на срещата. Но сега Молотов нанесе коварен удар.

Сенатор Ванденбърг от американската делегация беше бесен. Той извади писалка и бележник и почна трескаво да пише. След минута откъсна страницата, кимна на Уди да я вземе и му каза да я предаде на държавния секретар. Уди приближи до масата, наведе се над рамото на Стетиниъс, остави бележката пред него и рече:

— От сенатора Ванденбърг, господине.

— Благодаря.

Уди се върна на мястото си с мисълта, че това е неговата роля в историята. Докато предаваше бележката, успя да й хвърли едно око. Ванденбърг беше нахвърлил кратка и пламенна реч, в която се отхвърляше чехословашкото предложение. Дали Стетиниъс щеше да възприеме позицията на сенатора? Ако Молотов се наложеше за Полша, то Ванденбърг би могъл да саботира Обединените нации в Сената. А ако Стетиниъс възприемеше линията на Ванденбърг, Молотов би могъл да си тръгне. Това би погубило Обединените нации също така ефикасно.

Уди затаи дъх.

Стетиниъс се изправи с бележката на Ванденбърг в ръка. — Току-що спазихме задълженията си от Ялта в полза на Съветския съюз — рече държавният секретар. Имаше предвид ангажимента на САЩ в подкрепа на Белорусия и Украйна. После продължи с думите, написани от сенатора: — В Ялта бяха поети и други задължения, които също трябва да бъдат изпълнени. Едно от тях изисква ново и представително временно правителство в Полша. В залата се разнесе изумен шепот. Стетиниъс се изправяше срещу Молотов. Уди хвърли един поглед на Ванденбърг. Сенаторът мъркаше от удоволствие. — Докато това не стане — продължи Стетиниъс. — Конференцията не може с чиста съвест да признае правителството в Люблин. Държавният секретар погледна право към Молотов и продължи с точните думи на Ванденбърг.

— Това би било проява на най-долно двуличие.

Молотов пламна.

Британският външен министър Антъни Идън разгърна длъгнестата си фигура, изправи се и подкрепи Стетиниъс. Тонът му беше безупречно вежлив, но думите му бяха остри: — Моето правителство няма как да знае дали полският народ подкрепя временното правителство, тъй като нашите съветски съюзници отказват да допуснат британски наблюдатели в Полша. Уди усети как срещата се обръща против Молотов. Молотов явно беше със същото впечатление. Посъветва се с екипа си достатъчно шумно, та Уди да долови гнева в гласа му. Дали обаче щеше да напусне? Белгийският външен министър, плешив и дебел мъж с двойна брадичка, предложи компромис — изрази надеждата, че новото полско правителство ще бъде съставено достатъчно скоро, та да има представители в Сан Франсиско преди края на конференцията. Всички гледаха Молотов. Дадена му беше възможност да излезе от ситуацията, без да губи достойнство. Щеше ли да приеме? Молотов все още изглеждаше гневен. Все пак той леко, ала безпогрешно, кимна в знак на съгласие.

И кризата свърши.

„Добре“, рече си Уди, „две победи в един и същи ден. Нещата вървят към подобрение.“

V

Карла излезе за вода.

От два дни по домовете нямаше вода. За щастие, берлинските домакини откриха, че през няколко пресечки има старомодни улични помпи, свързани с кладенци. Отдавна неизползвани, те бяха ръждясали и скърцаха, но — като по чудо — работеха. И така, всяка сутрин жените вземаха кофи и кани и се нареждаха на опашка. Въздушните нападения спряха, може би защото противникът вече беше пред града. Но все още бе опасно да се излиза, понеже съветската артилерия обстрелваше столицата. Карла не разбираше защо си правят труда. По-голямата част от града беше разрушена. Цели улици и дори по-големи пространства бяха направо изравнени със земята. Нямаше електричество, вода и газ. Не се движеха нито трамваи, нито автобуси. Хиляди, може би милиони хора бяха останали без дом. Градът беше превърнат в огромен бежански лагер. Но обстрелът продължаваше. Повечето хора прекарваха по цели дни в мазетата или в общите укрития, но се налагаше да излизат за вода. Малко преди електричеството да спре, по радио БиБиСи съобщиха, че Червената армия е освободила концентрационния лагер Заксенхаузен. Заксенхаузен се намираше северно от Берлин, следователно ставаше ясно, че настъпващите от изток руси обкръжават града, вместо направо да нахлуят. Майката на Карла, Мод, стигна до заключението, че те правят това, за да не допуснат влизането в града на американските, британските, френските и канадските войски, които бързо напредваха към Берлин от запад. Тя цитира Ленин: „Който контролира Берлин, контролира Германия. Който контролира Германия, контролира Европа“. Ала германската армия не се предаваше. Немските войници бяха по-малобройни и по-зле въоръжени от противника, не им достигаха муниции и гориво, гладуваха, обаче се държаха. Отново и отново техните водачи ги хвърляха срещу превъзхождащия ги числено враг и те отново и отново се подчиняваха на заповедите, сражаваха се храбро и сърцато и загиваха със стотици хиляди. В тази армия бяха двамата мъже, които Карла обичаше — брат й Ерик и любимият й Вернер. Тя нямаше представа дали участват в сраженията и дали въобще са живи. Карла беше прекратила работата на шпионския кръг. Войната се превърна в хаос. Бойните планове имаха малко значение. Секретните разузнавателни сведения от Берлин нямаха почти никаква стойност за напредващата Червена армия. Вече не си заслужаваше риска. Шпионите изгориха книгите с кодовете и скриха радиопредавателите в руините на бомбардираните сгради. Споразумяха се никога да не говорят за работата си. Проявили бяха смелост, бяха помогнали войната да е по-кратка и бяха спасили живота на други хора, но щеше да е прекадено да очакват от разгромените си съотечественици да видят нещата от тяхната гледна точка. Тяхната храброст щеше да си остане тайна завинаги. Докато Карла чакаше реда си за вода, край опашката мина противотанков взвод на Хитлеровата младеж. Тръгнали бяха на изток, където още се водеха сражения. Взводът се състоеше от двама петдесетинагодишни мъже и дузина юноши, всичките на велосипеди. Отпред на всеки велосипед бяха прикрепени по две от новите противотанкови оръжия за еднократна стрелба — Панцерфауст. Униформите бяха възголеми за момчетата, а каските им щяха да изглеждат направо смешни, ако положението не беше толкова отчайващо. Юношите отиваха да се бият с Червената армия.

Отиваха да умрат.

Карла извърна поглед, докато минаваха — не искаше да запомни лицата им. Докато пълнеше кофата с вода, жената след нея, госпожа Райх, заговори тихо, та никой друг да не я чуе:

— Вие сте приятелка с жената на доктора, нали?

Карла се напрегна. Госпожа Райх явно имаше предвид Ханелоре Ротман. Доктор Ротман беше изчезнал заедно е психично болните пациенти на Еврейската болница. Синът на Ханелоре, Руди, беше захвърлил жълтата звезда, и се беше присъединил към евреите, които живееха нелегално — в берлинския жаргон ги наричаха „подводници“. Самата Ханелоре, която не беше еврейка, остана в дома си. През последните дванадесет години такъв въпрос — приятелка ли си на жената на евреина? — представляваше по-скоро обвинение. А днес? Карла не знаеше. Госпожа Райх беше просто позната и тя не можеше да й вярва.

Карла затвори крана.

— Когато бях дете, доктор Ротман беше нашият семеен лекар — отговори тя предпазливо. — Защо питате?

Другата жена застана на мястото й на чешмата и започна да пълни голяма тенекия от олио. — Отведоха госпожа Ротман. Реших, че ще искате да знаете. Това беше обичайно. Непрестанно „отвеждаха“ хора. Но когато се случеше с някой близък, ударът попадаше право в сърцето. Нямаше смисъл човек да се мъчи да разбере какво се случва с тях. Даже беше опасно. Хората, които питаха за изчезналите, изчезваха на свой ред. Въпреки това Карла беше длъжна да попита:

— Знаете ли къде я отведоха?

Този път имаше отговор.

— В транзитния лагер на улица „Шул“. Във Вединг, в старата Еврейска болница. Знаете ли къде е?

Карла се обнадежди.

— Знам.

От време на време Карла работеше в Еврейската болница — неофициално и незаконно — и затова й беше известно, че властите са взели една от сградите, патологията, и са я оградили с бодлива тел. — Надявам се всичко с нея да е наред — рече госпожа Райх. — Тя се държа много добре с мен, когато моят Щефи боледуваше.

Спря водата и се тръгна.

Карла забърза в обратна посока, към дома.

Трябваше да направи нещо за Ханелоре. По принцип беше почти невъзможно да измъкнеш някого от лагер, но сега, когато всичко се разпадаше, може и да имаше начин.

Карла даде кофата с вода на Ада.

Мод беше отишла да чака ред за купони. Карла прецени, че сестринската униформа може да е от полза и я облече. Обясни на Ада къде отива и потегли. Налагаше се да стигне до болницата пеш. Вединг се намираше на две или три мили от дома й. Чудеше се дали си струва да опитва. Навярно нямаше как да помогне на Ханелоре, дори и да я открие. Ала после се замисли за Ева в Лондон и за Руди, който се криеше тук, в Берлин — ужасно би било да загубят майка си в последните часове на войната. Длъжна беше да опита. По улиците обикаляха военни полицаи, спираха хората и им искаха документи за проверка. Работеха по тройки, сформираха дисциплинарни съдилища и се интересуваха главно от мъже в боеспособна възраст. Не закачиха Карла заради сестринската й униформа. Струваше й се странно, че в опустошения град ябълковите и черешовите дървета са отрупани в бели и розови цветове, а между взривовете може да чуе песента на птиците. Звучеше оптимистично като всяка друга пролет. С ужас забеляза няколко мъже, обесени на уличните лампи. Част от тях бяха с униформи. На повечето тела бяха окачени надписи „Страхливец“ или „Дезертьор“. Карла знаеше, че са обвинени от тричленните съдилища по улиците. Нима нацистите още не бяха задоволили глада си за убийства? Идеше й да заплаче. Три пъти се наложи да се скрие от артилерийския обстрел. Последния път се намираше съвсем близо до болницата. Стори й се, че сраженията се водят само на няколко улици оттам. Стрелбата беше толкова тежка, че Карла се изкушаваше да избяга. Най-вероятно Ханелоре беше осъдена; може би вече дори беше убита. Защо тогава Карла да жертва живота си? Въпреки това продължи напред. Вече беше вечер, когато стигна целта. Болницата се намираше на ъгъла на улиците „Иранише“ и „Шул“. Дърветата се бяха раззеленили. Патологичната лаборатория, която беше превърната в транзитен лагер, бе под охрана. Карла смяташе да отиде при охраната и да обясни защо е тук, но скоро прецени, че тази стратегия не е добра. Разсъждаваше дали не може да се промъкне през тунелите. Влезе в главната сграда. Болницата още функционираше. Всички пациенти бяха преместени в мазетата и тунелите. Екипът работеше на светлината на маслени лампи. По миризмата се познаваше, че тоалетните не се мият. Водата се носеше с кофи от стария кладенец в градината. Карла с изненада видя как войници водят ранените си другари за лечение. Внезапно беше престанало да ги интересува, че лекарите и сестрите може да са евреи. Карла влезе в тунела, който минаваше под градината и излизаше в патологията. Както и очакваше, на входа имаше пазач. Щом видя униформата й, младежът от Гестапо само й махна да влиза. Може би не виждаше смисъл в работата си. Тя вече беше в лагера. Чудеше се дали излизането ще е толкова лесно. Миризмата беше още по-противна и Карла скоро установи причината. Мазето беше претъпкано. Стотици хора бяха наблъскани в четирите складови помещения. Седяха или лежаха по пода, а малцината късметлии можеха да се облягат на стените. Бяха мръсни, вонящи и изтощени и сподириха Карла с безизразни погледи.

След няколко минути тя откри Ханелоре.

Госпожа Ротман навремето не беше красавица, но беше грациозна, а чертите на лицето й бяха силни. Сега, подобно на повечето хора, беше мършава, а косите й бяха сиви и безжизнени. Лицето й беше изпито и набраздено от бръчки. Ханелоре разговаряше с някаква девойка. Момичето беше на такава възраст, че имаше женствени форми и детско лице. Седеше на пода и плачеше, а Ханелоре беше коленичила до нея, държеше я за ръка и й шепнеше успокоително. Когато съгледа Карла, тя възкликна:

— Мили Боже! Защо си тук?

— Реших, че ако им кажа, че не си еврейка, може да те пуснат.

— Доста смело от твоя страна.

— Съпругът ти спаси живота на много хора. Сега е време някой да спаси теб. За миг на Карла й се стори, че Ханелоре ще избухне в сълзи. Лицето й се сгърчи. После тя примигна и поклати глава. — Това е Ребека Розен — рече Ханелоре с овладян вече глас. — Днес родителите й бяха убити от артилерийската стрелба.

— Много съжалявам, Ребека.

Момичето не отговори.

— На колко години си, Ребека? — попита Карла.

— Почти на четиринадесет.

— Вече ще трябва да се държиш като голяма.

— Защо не умрях и аз? Стоях точно зад тях. Сега съм съвсем сама. — Не си сама — бързо отвърна Карла. — Ние сме е теб.

После се обърна към Ханелоре.

— Кой е началникът тук?

— Нарича се Валтер Доберке.

— Ще му кажа, че трябва да те освободи.

— Днес го няма. А заместникът му е някакъв фелдфебел, тъп като шопар. А, погледни. Идва Гизела. Тя е любовницата на Доберке. В помещението влезе млада жена — красива, с дълги светли коси и млечнобяла кожа. Никой не я погледна. Изражението на лицето й беше предизвикателно.

Ханелоре разказа:

— Правят секс на леглото в кабинета за електрокардиограми горе. В замяна тя получава допълнително храна. Само аз говоря с нея. Просто смятам, че не бива да съдим хората за компромисите, които са принудени да правят. Всички живеем в истински ад. Карла не беше убедена. Тя не би се сприятелила е еврейско момиче, което спи с нацист.

Гизела срещна погледа на Ханелоре и приближи.

— Той е получил нови заповеди — каза младата жена толкова тихо, че Карла трябваше са се напряга, за да я чуе. После Гизела се умълча.

— Е, какви са заповедите? — попита я Ханелоре.

Гласът на Гизела се сниши до шепот.

— Да убие всички тук.

Сякаш ледена ръка сграбчи сърцето на Карла. Всички тези хора — и Ханелоре, и малката Ребека. — Валтер не иска да го прави — заяви Гизела. — Той всъщност не е лош човек. — Кога трябва да ни убие? — попита Ханелоре със спокоен фатализъм. — Веднага. Обаче иска преди това да унищожи документацията. В момента Ханс-Петер и Мартин тъпчат папките в пещта. Работата е много, така че разполагаме с няколко часа. Може би Червената армия ще се появи навреме да ни спаси. — А може би няма — отвърна остро Ханелоре. — Има ли начин да го убедим да не спази заповедите? Войната почти свърши, за Бога. — По-рано можех да му внуша всичко — тъжно каза Гизела. — Обаче започнах да му омръзвам. Знаеш какви са мъжете. — Той би трябвало да се замисля за собственото си бъдеще. Всеки момент Съюзниците ще поемат властта тук. Те ще накажат нацистките престъпления. — Ако всички сме мъртви, кой би могъл да го обвини? — попита Гизела.

— Аз мога — рече Карла.

Другите две жени се втренчиха в нея, без да продумат. Карла си даде сметка, че макар да не е еврейка, можеха да я убият, за да не свидетелства.

Тя отчаяно затърси някакво решение.

— Може би ако Доберке ни пощади, ще изглежда по-добре пред Съюзниците. — Това се казва хрумване — възкликна Ханелоре. — Всички ние можем да подпишем декларация, че ни е спасил живота. Карла изгледа изпитателно Гизела. Лицето на младата жена изразяваше съмнение, но все пак тя рече:

— Може и да го направи.

Ханелоре се озърна.

— Ето я Хилде. Тя е нещо като секретарка на Доберке.

Повика я и обясни плана.

— Ще напечатам документи за освобождаване на всички — рече Хилде. — Ще поискаме от Доберке да ги подпише, преди да му дадем декларацията. В подземието нямаше охрана — пазачите стояха само на приземния етаж и в тунела, така че долу затворниците можеха да се движат свободно. Хилде отиде в помещението, което служеше на Доберке за подземен кабинет. Първо напечата декларацията. Ханелоре и Карла обиколиха всички пленници, казаха им е какво са се заловили и ги накараха да подпишат. Междувременно Хилде напечата документите за освобождаване. Докато приключат с всичко, стана полунощ. Нямаха какво повече да направят до идването на Доберке. Карла легна на пода до Ребека Розен. Нямаше къде другаде да спи.

След малко Ребека заплака тихичко.

Карла не знаеше какво да прави. Искаше да я успокои, ала не намираше думи. Какво да каже на дете, което току-що е видяло убийството на родителите си? Приглушеното хлипане продължаваше. Накрая Карла се обърна и прегърна Ребека. Веднага разбра, че тъкмо това е трябвало да направи. Ребека се сгуши и зарови глава в гърдите й. Карла я галеше по гърба като бебе. Постепенно Ребека престана да плаче и заспа. Карла не спа тази нощ. Времето й мина в измисляне на реч, с която да се обърне към коменданта на лагера. Понякога призоваваше добрината в него, друг път го заплашваше със съда на Съюзниците или се позоваваше на личния му интерес. Стараеше се да не мисли как ще ги застрелят. Ерик й беше разказал как нацистите екзекутират по дванадесет човека едновременно в Русия. Предположи, че и в Германия са разработили ефикасна система. Трудно беше да си я представи. И може би така беше по-добре. Тръгнеше ли от лагера сега или рано сутринта, навярно можеше да избегне убийството. Не беше нито пленница, нито еврейка, а и документите й бяха редовни. Заради сестринската униформа можеше да излезе така, както беше влязла — дори без да се налага да показва документи. Но така щеше за изостави и Ханелоре, и Ребека. Колкото и да копнееше да се измъкне оттук, не можеше да се насили и да тръгне. Стрелбата навън продължи чак до ранните часове на утрото, след това прекъсна за кратко. Призори се възобнови. Сега беше достатъчно близо и Карла различаваше и картечния огън, наред с артилерията. Рано сутринта пазачите донесоха казан рядка супа и торба с парчета стар хляб. Карла пи от супата и яде от хляба; после неохотно използва тоалетната, която беше неописуемо мръсна. Карла, Ханелоре, Гизела и Хилде се качиха на приземния етаж да чакат Доберке. Бомбардировките бяха започнали отново и четирите жени непрестанно бяха в опасност, обаче искаха да се изправят пред коменданта в момента, когато пристигне. Той не се появи в обичайното време. „Обикновено е точен“, каза Хилде. „Може би сраженията по улиците са го забавили. Разбира се, може и да е мъртъв“. Карла се надяваше да е жив, понеже заместникът му, фелдфебел Еренщайн, беше прекалено глупав за разговори. Доберке се бавеше вече час и Карла почна да губи надежда.

Той пристигна след още един час.

— Това пък сега какво е? Сбирка на майките ли?

— Всички затворници подписаха декларация, че сте им спасили живота. Това може да спаси Вашия живот, ако приемете условията ни — обясни Ханелоре.

— Не ставайте смешни — отговори Доберке.

— Според радио БиБиСи — обади се Карла — Обединените нации имат списък на нацистките офицери, които са извършвали масови убийства. До една седмица можете да се изправите пред съда. Нима не искате да разполагате с подписана декларация, че сте спасили хората?

— Да се слуша БиБиСи е престъпление.

— Не толкова тежко, колкото убийството.

Хилде държеше папка.

— Напечатах заповеди за освобождаване на всички тук — рече тя. — Ако ги подпишете, ще получите декларацията.

— Мога просто да я взема от вас.

— Никой няма да повярва във Вашата невинност, ако всички сме мъртви. Доберке се ядоса, задето се е озовал в подобно положение, обаче не се чувстваше достатъчно уверен в себе си, та просто да си тръгне. — Бих могъл да застрелям вас четирите за неподчинение. — Това е поражението — нетърпеливо му отвърна Карла. — По-добре свиквайте. Лицето на Доберке потъмня от гняв и Карла разбра, че е отишла твърде далеч. Искаше й се да си върне думите назад. Вторачи се в лицето на Доберке и се помъчи да не показва колко я е страх. В този момент до сградата падна снаряд. Вратите се разтресоха и прозорците се изпочупиха. Всички инстинктивно се свиха, но никой не пострада. Когато се изправиха, изражението на Доберке се беше променило. Гневът беше заменен от нещо като гнусливо съгласие. Сърцето на Карла забърза. Дали Доберке се предаваше?

Фелдфебел Еренщайн дотърча и докладва:

— Няма ранени, господине.

— Много добре, фелдфебел.

Еренщайн се канеше да излезе, когато Доберке го привика.

— Този лагер се закрива — заяви той.

Карла затаи дъх.

— Закрива ли се, господине? — гласът на Еренщайн прозвуча едновременно нападателно и изненадано. — Ново нареждане. Кажете на другите да тръгват… Да се явят в бункера на гарата на „Фридрихщрасе“. Карла знаеше, че Доберке си измисля. Явно и Еренщайн подозираше същото.

— Кога, господине?

— Незабавно.

— Незабавно — повтори Еренщайн и спря, като че думата имаше нужда от допълнителни разяснения.

Доберке го изгледа строго.

— Слушам, господине. Ще предам.

Еренщайн излезе.

Карла усети как я обзема вълнение от победата, но си рече, че още не е свободна. — Покажете ми декларацията — нареди Доберке на Хилде. Хилде отвори папката. Вътре имаше дузина листове с еднакъв текст в началото, последван от подписите на затворниците. Подаде ги на коменданта.

Доберке ги сгъна и ги натъпка в джоба си.

Хилде остави пред него заповедите за освобождаване.

— Подпишете, моля.

— Нямате нужда от заповеди за освобождаване. Пък и аз нямам време да подписвам стотици документи — отговори Доберке и се изправи. — Полицията обикаля по улиците — намеси се Карла. — Бесят хора по уличните лампи. Документите ни трябват.

Доберке потупа джоба си и отвърна:

— Мен ще обесят, ако намерят тази декларация.

Тръгна към вратата.

— Вземи ме с теб, Валтер! — проплака Гизела.

— Да те взема ли? А жена ми какво ще каже?

Той излезе и тръшна вратата.

Гизела избухна в сълзи.

Карла отвори вратата и загледа отдалечаващия се Доберке. Нямаше други офицери от Гестапо — всички се бяха подчинили на заповедта му и бяха изоставили лагера.

Комендантът излезе на улицата и побягна.

Остави портата отворена.

Ханелоре стоеше до Карла и гледаше невярващо навън.

— Май сме свободни — рече Карла.

— Трябва да кажем на останалите.

— Аз ще им кажа — заяви Хилде и слезе в подземието. Карла и Ханелоре тръгнаха предпазливо по алеята от лабораторията към отворената порта. Там спряха и се спогледаха.

— Боим се от свободата — каза Ханелоре.

Зад тях се разнесе момичешки глас.

— Карла, не си отивай без мен!

Ребека тичаше по алеята, а под мръсната блуза гърдите й подскачаха. Карла въздъхна. „Сдобих се с дъщеря“, помисли тя. „Не съм готова да стана майка, обаче какво мога да сторя?“

— Добре, ела. Но бъди готова да тичаш.

После осъзна, че не бива да се тревожи за пъргавината на Ребека — момичето несъмнено можеше да тича по-бързо от Карла и Ханелоре. Пресякоха градината на болницата и се озоваха на главния вход. Тук спряха и огледаха „Иранише щрасе“ в двете посоки. Видя им се спокойно. Пресякоха улицата и притичаха до ъгъла. Докато проверяваше „Шул щрасе“, Карла чу автоматна стрелба и забеляза, че по-нагоре се води сражение. Видя, че немските войници отстъпват към нея, а червеноармейците ги следват. Озърна се. Нямаше къде да се скрият — дърветата не бяха кой знае какво убежище. По средата на улицата, на петдесетина метра от мястото на Карла, се взриви снаряд. Тя усети взривната вълна, но остана невредима. Без да се договарят, трите побягнаха обратно към болницата. Върнаха се в лабораторията. Някои от затворниците стояха до оградата от бодлива тел, сякаш не смееха да излязат.

Карла им каза:

— Подземието вони, обаче сега там е най-безопасно.

Тя влезе в сградата и заслиза по стълбите. Повечето от затворниците я последваха. Питаше се колко дълго ще им се наложи да останат тук. Германската армия би трябвало да се предаде, но кога ще стане това? Карла не си представяше Хитлер да капитулира при каквито и да било обстоятелства. Все пак целият му живот беше преминал в това да крещи, че той е вождът. Как би могъл да признае, че е сгрешил, че е бил глупав и зъл? Че е избил милиони хора и е станал причина страната му да бъда изравнена със земята от бомбардировки? Че ще влезе в историята като най-злия човек, живял някога на света? Не би могъл. По-скоро би полудял, би умрял от срам или би захапал дулото на пистолета.

Но кога? Утре? Другата седмица? По-късно?

Горе някой извика:

— Тук са! Русите са тук!

После Карла чу тропането на тежки ботуши по стъпалата. Откъде съветските войници са се сдобили с такива хубави ботуши? От Америка ли? И тогава те влязоха в помещението. Четири, шест, осем, девет мъже с мръсни лица и автомати с барабанни пълнители, готови за убийство. Заемаха доста място.

Бившите затворници се отдръпнаха от тях, макар че това бяха освободителите.

Войниците се ориентираха в обстановката. Разбраха, че измършавелите затворници, главно жени, не ги застрашават. Свалиха оръжията. Неколцина се отправиха към съседните помещения. Един висок войник вдигна ръкава на ризата си. Имаше шест или седем ръчни часовника. Изкрещя нещо на руски и посочи часовниците с приклада на автомата си. Карла разбра какво има предвид, ала й беше трудно да повярва. Тогава мъжът сграбчи една възрастна жена и посочи венчалната й халка. — Да не би да ни откраднат и малкото, което нацистите ни оставиха? — възкликна Ханелоре. Съветските войници направиха точно това. Високият изглеждаше раздразнен. Опита да измъкне пръстена на жената. Щом разбра какво иска, тя сама го свали и му го даде. Руснакът взе пръстена, кимна и посочи всички останали в помещението.

Ханелоре пристъпи напред и заговори на немски.

— Тези хора са затворници! Евреи и роднини на евреи, преследвани от нацистите! Не стана ясно дали войникът я е разбрал. Той просто продължи настоятелно да сочи часовниците на ръката си. Получи малкото скъпоценности, които не бяха откраднати или разменени срещу храна. Освобождаването, дело на Червената армия, явно нямаше да е щастливото събитие, което мнозина очакваха с нетърпение.

Но следваше по-лошо.

Високият войник посочи Ребека.

Тя се извърна и опита да се скрие зад Карла.

Друг войник, дребен и светлокос, сграбчи Ребека и я измъкна. Ребека запищя, а дребосъкът се ухили, като че звукът му доставяше удоволствие.

Карла с ужас разбра какво ще стане.

Дребният стискаше здраво Ребека, докато високият грубо опипваше гърдите й и говореше нещо, от което двамата се разсмяха.

Всички затворници се развикаха с негодувание.

Високият войник наведе оръжието си. Карла се боеше да не открие огън. Натиснеше ли спусъка, щеше да избие десетки затворници в претъпканото помещение.

Затворниците осъзнаха опасността и се смълчаха.

Двамата войници заотстъпваха към вратата, повлекли Ребека. Тя викаше и се бореше, но не можеше да се освободи от хватката на дребния.

Когато стигнаха вратата, Карла се провикна:

— Чакайте!

Нещо в гласа й ги накара да спрат.

— Тя е много малка. Само на тринадесет е! — Карла не знаеше дали я разбират, затова вдигна десет пръста, после три и повтори — Тринадесет! Високият май я разбра. Ухили се и отговори на немски: „Жената си е жена“.

Карла откри, че му казва:

— Трябва ви истинска жена.

Бавно се приближи и продължи:

— Вземете мен вместо нея.

Опита да се усмихне съблазнително.

— Аз не съм дете. Знам какво да правя.

Карла приближи още. Достатъчно близо, за да усети вонята на човек, който не се е мил от месеци. Помъчи се да прикрие отвращението си, сниши глас, докосна многозначително гърдите си и додаде: — Аз знам от какво имат нужда мъжете. Забравете детето. Високият войник пак огледа Ребека. Очите й бяха зачервени от плач, носът й течеше и това й помагаше да изглежда съвсем като дете.

Тя погледна Карла, която каза:

— Горе има легло. Да ви заведа ли?

Пак не беше сигурна дали я разбират, затова взе високия за ръката и той я последва по стълбите.

Дребният пусна Ребека и тръгна подире им.

Вече успяла, Карла съжаляваше за дързостта си. Искаше да се откъсне от войниците и да побегне. Ала те сигурно щяха да я убият и пак да вземат Ребека. Карла се замисли за отчаяното дете, което беше загубило родителите си едва вчера. Ако я насилеха днес, това щеше да я смаже завинаги. Карла трябваше да я спаси. „Това няма да ме смачка“, рече си Карла. „Мога да го преживея. После пак ще съм същата.“ Отведе двамата в кабинета за електрокардиограми. Беше й студено, като че сърцето й се смръзва, а мислите й се точат забавено. До леглото имаше кутия е вазелин, с който лекарите подобряваха проводимостта на електродите. Карла се събу и се намаза обилно. Това би трябвало да предотврати кървенето. Трябваше да продължи с преструвките. Обърна се към войниците и с ужас видя, че са се появили още трима. Опита да се усмихне, ала не можа.

Легна по гръб и разтвори крака.

Високият коленичи. Раздра униформата й и оголи гърдите й. Карла забеляза, че войникът си помага с ръка. После легна отгоре й и проникна в нея. Тя си каза, че това тук няма нищо общо с нещата, които правеше с Вернер. Извърна глава настрани, обаче войникът стисна брадичката й и я принуди да го гледа. Карла затвори очи. Високият взе да я целува, мъчейки се да натика езика си в устата й. Дъхът му вонеше на гнило. Когато тя стисна устни, той я удари. Тя извика и отвори разранените си устни. Мислеше колко по-лошо би било всичко това за тринадесетгодишно момиче. Войникът свърши с пъшкане. Карла се постара да прикрие отвращението си.

Дребният замени високия.

Карла искаше да изключи ума си, да накара тялото си да действа като нещо отделно, като машина или предмет, който няма връзка с нея. Този не се опитваше да я целува, обаче смучеше гърдите и хапеше зърната й, а когато тя изпищя от болка, явно му достави удоволствие и той стана още по-груб.

Мина някое време и дребосъкът свърши.

После друг.

Карла си даде сметка, че когато това приключи, тя няма да може да се измие, понеже в града нямаше течаща вода. Тази мисъл я срази. Соковете на насилниците щяха да останат вътре в нея, миризмата им щеше да се задържи върху кожата й, лигите им щяха да са в устата й. И тя нямаше как да се отърве от тях. Това й се струваше по-страшно от всичко досега. Смелостта я напусна и тя заплака.

След третия войник дойде четвърти.

I

Адолф Хитлер се самоуби в понеделник, тридесети април 1945 година, в своя бункер в Берлин. Точно една седмица по-късно, в осем без двадесет вечерта, британското Министерство на информацията съобщи в Лондон, че Германия е капитулирала. Вторник, осми май, беше обявен за почивен ден. Дейзи седеше до прозореца на апартамента си на „Пикадили“ и наблюдаваше празненствата. Колите и автобусите едва пъплеха по пълните с народ улици. Момичетата целуваха всички мъже в униформа и хиляди военнослужещи не пропуснаха да се възползват. В ранния следобед мнозина вече бяха пияни. През отворения прозорец Дейзи чуваше далечна песен и предположи, че народът пред Бъкингамския дворец пее „Земя на надежда и слава“. Тя споделяше щастието на хората, ала Лойд — единственият войник, когото й се щеше да целуне — беше някъде във Франция или в Германия. Молеше се той да не е загинал в последните часове на войната. Сестрата на Лойд, Мили, се появи с двете си деца. Нейният съпруг, Ейб Ейвъри, също беше някъде с войската. Мили и децата бяха дошли в Уест Енд да участват в празненствата. Отидоха в жилището на Дейзи, за да си починат от многолюдната тълпа. Домът на семейство Лекуит в Олдгейт отдавна се беше превърнал в убежище за Дейзи и сега тя се радваше на възможността да стори същото за някой от тях. Приготви чай за Мили — слугите й бяха излезли да празнуват — и сипа на децата портокалов сок. Лени вече беше на пет годинки, а Пами — на три. Откакто Ейб беше мобилизиран, Мили въртеше кожарския му бизнес. Сестрата на Ейб, Наоми Ейвъри, се занимаваше със счетоводството, а Мили отговаряше за продажбите. — Сега нещата ще се променят — заобяснява Мили. — През последните пет години се търсеха здрави кожи за ботуши и обуща. Вече ще ни трябват по-фини, телешки и свински, за чанти и куфарчета. Щом пазарът на луксозни стоки се възстанови, най-сетне ще може да се правят прилични пари. Дейзи си припомни, че нейният баща разсъждаваше досущ като Мили. Лев също винаги гледаше напред и търсеше нови възможности. След Мили пристигна Ева Мъри със своите четири деца. Осемгодишният Джейми устрои игра на криеница и апартаментът заприлича на детска градина. Съпругът на Ева, Джими, вече беше полковник. Той също се намираше някъде във Франция или Германия и Ева се терзаеше не по-малко от Дейзи и Мили. — Всеки момент ще получим вест от тях — говореше Мили. — И тогава наистина всичко ще свърши. Освен това, Ева жадуваше за новини за своето семейство в Берлин. Мислеше обаче, че в следвоенния хаос ще минат седмици и дори месеци, преди някой да е в състояние да узнае каква е съдбата на един или друг германец. — Питам се дали децата ми някога ще видят баба си и дядо си — рече тя. В пет часа Дейзи приготви мартини. Мили отиде в кухнята и със свойствената си експедитивност направи препечени филийки със сардини. Ет и Бърни дойдоха, точно когато Дейзи наливаше за втори път. Бърни се похвали, че Лени вече може да чете, а Пами — да пее националния химн. — Типичен дядо — обади се Етел. — Мисли си, че досега не са се раждали умни деца. Но Дейзи знаеше, че Етел е не по-малко горда с внуците. Докато пиеше второто мартини, Дейзи се почувства по-спокойна и радостна и доволно огледа пъстрата група, събрана в дома й. За нея беше комплимент, че пристигнаха неканени — просто знаеха, че са добре дошли. Чувстваха се свои. Даде си сметка, че те са нейното семейство.

Тя бе наистина благословена.

II

Уди Дюър седеше пред кабинета на Лео Шапиро и разглеждаше купчина фотографии. Беше ги направил в Пърл Харбър, само час преди смъртта на Джоан. Филмът престоя в апарата му с месеци, преди той да се реши да го прояви и да извади снимките. Така се натъжи, когато ги видя, че ги прибра в някакво чекмедже във вашингтонския апартамент и ги остави там.

Но вече беше време за промяна.

Никога нямаше да забрави Джоан, ала сега най-после отново бе влюбен. Обожаваше Бела и тя му отвръщаше със същото. Когато се разделяха на гарата в Оукланд, той й каза, че я обича, а тя отговори:

— И аз те обичам.

Смяташе да я помоли да се омъжи за него. Щеше да го стори досега, ако не му се беше видяло твърде рано — по-малко от три месеца — пък и не искаше да дава на враждебно настроените й родители претекст да възразят. Освен това трябваше да вземе решение за своето бъдеще.

Не искаше да влиза в политиката.

Знаеше, че това ще шокира родителите му. Те открай време смятаха, че Уди ще последва стъпките на баща си и ще бъде третият сенатор Дюър. И той вървеше по този път без да се замисля. Но по време на войната и особено докато лежа в болница, почна да си задава въпроса какво наистина иска да прави, ако оживее. Отговорът не беше политиката. Сега беше подходящ момент да се оттегли. Баща му бе постигнал амбицията на своя живот. Сенатът обсъждаше Обеднените нации. Гас Дюър пазеше болезнен спомен за това как в подобен исторически момент

Обществото на народите се провали. Но сенатор Ванденбърг се изказа пламенно в защита на Обединените нации — „най-скъпата мечта на човешкия род“ — и така Хартата на Обединените нации беше ратифицирана с осемдесет и девет срещу два гласа. Работата беше свършена. Уди нямаше да разочарова баща си, ако напусне сега.

Надяваше се и Гас да е на същото мнение.

Шапиро отвори вратата на кабинета си и покани Уди. Той се изправи и влезе. Шапиро се оказа по-млад от очакванията на Уди, малко над тридесетина години. Беше началник на вашингтонското бюро на Националната агенция по печата. Седна зад бюрото и запита:

— Какво мога да направя за сина на сенатора Дюър?

— Бих искал да Ви покажа няколко фотографии, ако позволите.

— Добре.

Уди подреди снимките на бюрото.

— Това Пърл Харбър ли е?

— Да. На седми декември четиридесет и първа година.

— Боже мой.

Уди виждаше снимките наопаки, но и така те го караха да се просълзи. Ето Джоан, толкова красива, и Чък, щастливо усмихнат, задето е със семейството си и с Еди. После връхлитащите самолети, бомбите и торпедата, черният дим от експлозиите на корабите. И моряците, които скачат зад борда, за да се спасят с плуване. — Това е баща Ви — рече Шапиро. — И майка Ви. Познавам ги. — И годеницата ми, която загина няколко минути след това. Брат ми, който беше убит на остров Бугенвил. И неговият най-добър приятел.

— Фантастични фотографии! Колко искате за тях?

— Не искам пари — отговори Уди.

Шапиро го изгледа изненадано.

— Искам работа.

III

Петнадесет дни след Деня на Победата в Европа Уинстън Чърчил свика общи избори. Лекуитови бяха изненадани. Подобно на повечето хора, Етел и Бърни смятаха, че Чърчил ще изчака и капитулацията на Япония. Водачът на лейбъристите Клемънт Атли предложи изборите да се проведат през октомври. Чърчил постави всички в небрано лозе. Майор Лойд Уилямс беше освободен от армията. Той щеше да е кандидатът на лейбъристите за района Хокстън в лондонския Ийст Енд. Беше изпълнен с въодушевление за планираното от неговата партия бъдеще. Фашизмът беше победен и сега британският народ можеше да създаде свободно и процъфтяващо общество. Лейбъристите разполагаха с добре обмислен план за избягване на бедите от последните двадесет години: осигуровка срещу безработица, която да помага на семействата в трудни времена; икономическо планиране, което да предотврати нова Депресия, и Обединените нации, които да пазят мира. — Нямаш никакъв шанс — рече Бърни в понеделник, четвърти юни. Бяха в къщата в „Олдгейт“. Песимизмът на Бърни беше убедителен, защото не беше обичаен за него. Той мрачно продължи: — Всички ще гласуват за торите, понеже Чърчил спечели войната. Същото стана с Лойд Джордж през осемнадесета година.

Лойд се канеше да отговори, когато Дейзи се намеси:

— Войната не беше спечелена чрез свободния пазар и предприемачеството — раздразнено каза тя. — Победихме, защото хората работеха заедно и споделяха тегобите. Всеки понесе своето. Това е социализъм! Когато се палеше така, Лойд я обичаше най-много. Той обаче отговори по-разсъдливо: — Вече са въведени мерки, които старите тори биха заклеймили като болшевизъм — например правителственият контрол на железниците, мините и корабоплаването. При това от Чърчил. А Ърни Бевин отговаряше за икономическото планиране през цялата война. Бърни поклати глава като всезнаещ старец. Този жест дразнеше Лойд. — Хората гласуват със сърцата, а не с ума си — каза той. — Желанието им ще бъде да изразят своята признателност. — Е, няма смисъл да седя тук и да споря е теб — отговори Лойд. — По-добре да ида да поспоря е гласоподавателите. Двамата с Дейзи взеха автобуса за няколко спирки в северна посока. Отидоха в кръчмата „Черният лъв“ в Шордич, където се срещнаха с предизборния екип на Лейбъристката партия за района Хокстън. Лойд знаеше, че предизборната кампания всъщност не е спор с избирателите. Основната цел е да се идентифицират поддръжниците, за да може в изборния ден партийната машина да се погрижи те всички да гласуват. Твърдите привърженици на лейбъристите се отбелязваха; твърдите привърженици на другите партии се зачертаваха. Само колебаещите се заслужаваха да им се отдели малко време — те получаваха възможността да разговарят с кандидата.

Лойд понесе няколко отрицателни реакции.

— Майор, а? — обади се една жена. — Моят Алф е ефрейтор. Той вика, че офицерите насмалко не изгубили войната.

Имаше и обвинения в непотизъм.

— Не сте ли син на представителката в парламента за Олдгейт? Това да не ви е наследствена монархия?

Лойд си припомни майчиния съвет.

— Няма да спечелиш изборите, ако изкараш гласоподавателя глупак. Бъди очарователен, бъди скромен и не си изпускай нервите. Ако гласоподавателят е враждебен и груб, поблагодари му за отделеното време и си тръгни. Ще го накараш да си помисли, че навярно те е преценил погрешно. Работниците масово бяха за лейбъристката партия. Мнозина казваха на Лойд, че Атли и Бевин са свършили добра работа през войната. Онези, които още не бяха определили за кого ще гласуват, бяха главно от средната класа. Когато хората казваха, че Чърчил е спечелил войната, Лойд цитираше деликатния отговор на Атли: „Правителството не се състои от един човек и войната не се води от един човек“. Чърчил беше описал Атли като скромен мъж, който има защо да е скромен. Остроумието на Атли не беше тъй жестоко и затова се оказваше по-ефикасно. Поне Лойд беше на това мнение. Двама от присъстващите споменаха настоящия член на парламента от Хокстън, който беше либерал, и заявиха, че пак ще гласуват за него, понеже им помогнал да решат някакви техни лични проблеми. Гражданите често се обръщаха към своите представители, когато биваха несправедливо третирани от правителството, работодателя или съседа си. Подобна работа отнемаше много време, но носеше гласове. Като цяло, Лойд не беше в състояние да определи накъде клони общественото мнение.

Само един от гласоподавателите спомена Дейзи.

Човекът се приближи към вратата, дъвчейки.

— Добър вечер, господин Пъркинсън — поздрави го Лойд. — Чувам, че сте искали да ме питате нещо. — Вашата годеница е била фашистка — рече Пъркинсън с пълна уста. Лойд предположи, че онзи е чел Дейли Мейл, където излезе злостна статия за него и Дейзи под заглавието „Социалистът и виконтесата“.

Той кимна и обясни:

— За кратко и тя, подобно на мнозина други, беше заблудена от фашизма. — Как може един социалист да се ожени за фашистка? Лойд се озърна, видя Дейзи и я покани да дойде с думите: — Разговаряме с нашия господин Пъркинсън за това, че годеницата ми е била фашистка.

— Приятно ми е да се запознаем, господин

Пъркинсън — каза Дейзи и стисна ръката на мъжа. — Напълно разбирам Вашата загриженост. През тридесетте години първият ми съпруг беше фашист и аз го поддържах.

Пъркинсън кимна. Може би той вярваше, че възгледите на жените следва да съвпадат с възгледите на техните съпрузи. — Глупави бяхме — продължи Дейзи. — Но когато войната избухна, първият ми съпруг постъпи в Кралските военновъздушни сили и се би срещу нацистите смело, както всички останали.

— Истина ли е това?

— Миналата година той летеше със своя Тайфун и обстрелваше един германски военен влак. Тогава го свалиха и той загина. Така че аз съм вдовица. — Съжалявам да чуя това, разбира се — отговори Пъркинсън и преглътна залъка си.

Дейзи обаче не беше приключила.

— Аз самата живях в Лондон през войната. По време на целия Блиц карах линейка.

— Определено сте проявили смелост.

— Е, надявам се само да прецените, че и покойният ми съпруг, и аз сме изпълнили дълга си.

— Това, вижте, не знам — начумери се Пъркинсън.

— Няма да отнемаме повече от времето Ви — обади се Лойд. — Благодаря, че ми изяснихте възгледите си. Приятна вечер.

Докато се отдалечаваха, Дейзи каза:

— Не мисля, че го спечелихме.

— Човек никога не може да е сигурен. Но сега той знае и двете страни на историята и довечера няма да е прекалено креслив в кръчмата.

— Хмм.

Лойд усети, че не е съумял да я успокои.

Срещата свърши рано, понеже същата вечер по радиото се излъчваше първото предизборно предаване и всички партийни работници щяха да слушат. Чърчил имаше привилегията да говори пръв. Докато се връщаха с автобуса към дома, Дейзи подхвана: — Тревожа се. Аз съм слабо място в твоята кандидатура. — Няма съвършени кандидати. Важното е как се справяш със слабостите си. — Аз не искам да съм твоя слабост. Може би трябваше да стоя настрани. — Напротив, аз пък искам всички да знаят всичко за теб от самото начало. Ако ти си слабо място, ще се откажа от политиката. — Не, не! Ще се чувствам ужасно от мисълта, че си изоставил амбициите си заради мен. — Няма да се стигне дотам — отговори Лойд, обаче отново забеляза, че не е успял да я успокои. В къщата на улица „Нътли“ семейство Лекуит се бяха събрали около радиоапарата в кухнята. Дейзи държеше ръката на Лойд. — Често идвах тук, докато те нямаше — каза тя. — Слушахме суинг по радиото и разговаряхме за теб.

Лойд реши, че е голям късметлия.

От радиото се разнесе познатият дрезгав и мобилизиращ глас на Чърчил. През изминалите пет тежки години този глас даваше на хората сила, надежда и кураж. Лойд се отчая — дори той самият се изкушаваше да гласува за Чърчил. — Приятели — рече премиерът, — трябва да ви кажа, че социалистическата политика е противна на британските идеи за свобода. Е, това беше обичайно. Всички нови идеи биваха заклеймявани като внесени от чужбина. Но какво би предложил Чърчил на хората? Лейбъристите имаха план. Какво предлагаха консерваторите? — Социализмът е тясно преплетен с тоталитаризма — продължи Чърчил. — Навярно няма да каже, че социалистите са като нацистите — вметна Етел. — Аз пък мисля, че ще го каже — отговори Бърни. — Сега ще обясни, че сме разгромили противника зад граница и трябва вече да разгромим враговете, които са сред нас. Стандартната тактика на консерваторите. — Хората няма да повярват на такова нещо — възрази Етел.

— Тихо! — намеси се Лойд.

— Една социалистическа държава — говореше министър-председателят. — Веднъж изградена във всичките си подробности и съставни части, не би могла да си позволи да има опозиция.

— Това е нечувано — възкликна Етел.

— Но аз ще отида и по-далеч. От цялото си сърце заявявам, че нито една социалистическа система не може да бъде установена без наличието на политическа полиция — рече Чърчил. — Политическа полиция ли? — раздразни се Етел. — Откъде вади подобни изрази?

Бърни отвърна:

— В известен смисъл това е хубаво. В нашия манифест той не намира нищо, което да критикува, затова ни напада за неща, които ние всъщност не предлагаме. Проклет лъжец.

— Слушайте! — провикна се Лойд.

— Ще се наложи да прибегнат до някаква форма на Гестапо — каза Чърчил.

В този миг всички в кухнята скокнаха на крака, развикаха се и заглушиха речта на министър-председателя.

— Копеле! — крещеше Бърни и размахваше юмруци по посока на радиоапарата Маркони. — Копеле! Копеле!

Щом се поуспокоиха малко, Етел се зачуди:

— И това ли ще е тяхната кампания? Просто да разпространяват лъжи за нас?

— Много ясно — отговори Бърни.

— А хората ще им повярват ли? — обади се Лойд.

IV

В южната част на Ню Мексико, недалеч от Ел Пасо, се намира пустинята Хорнада дел Муерто или Пътят на мъртвеца. По цял ден слънцето безпощадно бие по бодливите мескити и остролистите юки. Тук живеят само скорпиони, гърмящи змии, огнени мравки и тарантули. И тук хората от проекта „Манхатън“ изпитаха най-смъртоносното оръжие, изнамерено от човешкия род.

Грег Пешков беше в Ню Мексико заедно е учените.

Разположени бяха на десет хиляди ярда от бомбата. Надяваше се на две неща — първо, бомбата да проработи, и второ, това разстояние да е достатъчно голямо.

Обратното броене започна в пет часа и девет минути сутринта местно време в понеделник, шестнадесети юли. Зазоряваше се и в небето на изток се прокрадваха ивици златиста светлина. Изпитанието носеше кодовото название Троица. Когато Грег попита защо, научният ръководител на проекта, остроухият нюйоркски евреин Дж. Робърт Опенхаймер цитира стихотворението на Джон Дън: „Разтърси сърцето ми, триединни Боже“. „Опи“ беше най-умният човек, когото Грег познаваше. Най-бляскавият физик на своето поколение, Опенхаймер също така говореше шест езика. Беше чел Капиталът на Карл Маркс на немски. За собствено забавление учеше санскрит. Грег го харесваше и му се възхищаваше. Повечето физици бяха смотани, но Опи, подобно на самия Грег, правеше изключение: висок, хубав, чаровен и любимец на жените. Той беше инструктирал армейския оръжеен корпус да построи насред пустинята стофутова кула от стоманени подпори с бетонни основи. Отгоре разположиха платформа от дъбова дървесина. В събота вдигнаха бомбата върху тази платформа. Всъщност учените никога не използваха думата „бомба“. Те наричаха своето устройство „джаджата“. В сърцевината й имаше плутониево кълбо. Плутоният не съществува в природата, а се получава при ядрена реакция. Кълбото тежеше десет паунда и съдържаше цялото количество плутоний в света. Някой пресметна, че струва един милиард долара. По повърхността на кълбото имаше тридесет и два детонатора, които щяха да се задействат едновременно и да създадат толкова мощно налягане навътре, че плутоният да се вплътни и да достигне критична маса.

Никой не знаеше какво всъщност ще стане след това.

Учените залагаха — срещу билетчета от един долар — каква ще бъде силата на експлозията, измерена в тротилов еквивалент. Едуард Телър залагаше за четиридесет и пет килотона. Опи — за триста тона. Официалното предвиждане беше двадесет и пет килотона. Вечерта преди изпитанието Енрико Ферми предложи допълнителен залог затова дали взривът ще унищожи целия щат Ню Мексико. Генерал Гроувс не намери нищо забавно в това. Учените проведоха напълно сериозна дискусия дали експлозията ще възпламени цялата земна атмосфера и ще унищожи планетата. Стигнаха до извода, че това няма да се случи. Грег се надяваше — ако грешат — поне всичко да стане бързо. Първоначално изпитанието беше насрочено за четвърти юли, обаче всеки път, когато проверяваха някой компонент, той не работеше, и така големият ден беше отложен няколко пъти. В Лос Аламос в събота проведоха едно предварително изпитание, което нарекоха „китайското копие“, но „джаджата“ отказа да се възпламени. В залозите за понеделник Норман Рамзи беше посочил нула, тоест обзаложи се, че бомбата не действа. Понеделнишкото изпитание беше определено за два часа през нощта, но по това време в пустинята се разрази гръмотевична буря. Дъждът щеше да изсипе радиоактивните отпадъци право върху главите на учените, затова отложиха началото.

Бурята спря призори.

Грег се намираше при бункер С-10000, контролното помещение. Подобно на повечето присъстващи, беше навън, за да вижда по-добре. В сърцето му се бореха страхът и надеждата. Ако бомбата се окажеше провал, трудът на стотици хора — и около два милиарда долара — щеше да е напразен. А ако бомбата проработеше, всички можеха да загинат след няколко минути. До Грег стоеше Вилхелм Фрунце, млад немски учен, с когото се запознаха в Чикаго. — Уил, какво щеше да стане, ако някоя мълния беше ударила бомбата? — попита Грег. — Никой не знае — отвърна Фрунце и вдигна рамене. В небето се стрелна зелена сигнална ракета и Грег се сепна. — Петминутното предупреждение — обясни Фрунце. Мерките за сигурност бяха в пълен безпорядък. Спретнати агенти на ФБР щъкаха из Санта Фе, най-близкия град до Лос Аламос. Облечени в туидови сака и с вратовръзки, те се облягаха небрежно по стените и очебийно се различаваха от местните с техните джинси и каубойски ботуши. Бюрото освен това подслушваше незаконно телефоните на стотици хора, работещи по проекта „Манхатън“. Грег се дивеше. Как така най-важната правоприлагаща агенция в страната си позволява системно да извършва криминални престъпления? Въпреки всичко, военните и ФБР бяха идентифицирали неколцина шпиони и тихомълком ги извадиха от проекта. Сред тях беше и Барни Мак Хю. Но това ли бяха всички? Грег нямаше представа. Гроувс беше принуден да поема рискове. Ако беше уволнил всички, чието отстраняване искаха от ФБР, нямаше да останат хора за построяването на бомбата. За съжаление, повечето учени бяха радикали, социалисти и либерали. Надали в техните среди имаше и един консерватор. Всички те вярваха, че научните открития трябва да се споделят с публиката, а не да се укриват и да служат само на един режим или на една държава. И така, докато американското правителство пазеше този огромен проект в строга тайна, учените устройваха дискусионни групи за споделянето на ядрената технология с целия свят. Самият Опи беше под подозрение — единствената причина да не е в комунистическата партия беше принципът му никога да не членува в клубове. Сега Опи лежеше на земята до младия си брат Франк, също изтъкнат физик и също комунист. Двамата имаха очила за заваряване, през които да наблюдават експлозията. Грег и Фрунце — също, а други от учените носеха слънчеви очила.

Излетя още една ракета.

— Една минута — оповести Фрунце.

Грег чу Опи да казва „Божичко, тези работи морят сърцето“ и се зачуди дали това няма да са последните му думи. Грег и Фрунце лежаха до Опи и Франк с очила пред очите и се взираха към мястото на изпитанието на бомбата. Пред лицето на смъртта Грег се замисли за майка си, баща си и сестра си Дейзи, която сега беше в Лондон. Питаше се доколко ще им липсва. После, не без съжаление, мислите му се отместиха към Маргарет Каудри — тя го беше изоставила заради някакъв мъж, който беше готов да се ожени за нея. Ала най-много мислеше за Джаки Джейкс и Джорджи, който вече беше на девет години. Имаше горещото желание да наблюдава как Джорджи расте. Даде си сметка, че момченцето е основната причина да се надява да оцелее. Джорджи се беше промъкнал в душата му и беше откраднал цялата му любов. Силата на това чувство изненада Грег. Разнесе се тътен на гонг, доста неуместен звук за пустинята.

— Десет секунди.

Грег усети подтик да стане и да побегне. Макар импулсът да беше глупав — къде може да избяга за десет секунди? — трябваше да се насили да остане на място. Бомбата избухна в пет часа, двадесет и девет минути и четиридесет и пет секунди. Първо се появи изумителна светлина, невъзможно ярка, най-силният блясък, който Грег беше виждал, по-ослепителен от слънцето. После като че огнен купол се надигна от земята. С ужасна бързина пламъкът стана чудовищно висок. Стигна до върховете на планините и продължи да се издига — много скоро планините изглеждаха като джуджета пред него.

— Иисусе… — промълви Грег.

Куполът се превърна в квадрат. Светлината все още бе по-блестяща от слънцето и далечните планини бяха толкова ярко осветени, че Грег виждаше всяка гънка, падинка и скала. После формата отново се промени. Долната част се превърна в стълб, който се извиси на цели мили в небето, като юмрука на самия Господ. Облакът кипящ пламък над стълба се разпростря като чадър и всичко заприлича на гъба. Висока седем мили. Цветовете в облака бяха като от преизподнята — оранжево, зелено и пурпурно. Гореща вълна блъсна Грег, като че Всемогъщият отвори гигантска пещ. В същия момент звукът от експлозията достигна до слуха му и прозвуча като удар на съдбата. Ала това беше само началото. Могъщ гръмотевичен тътен се затъркаля през пустинята и заглуши всичко останало. Яркият облак почна да се свива, ала грохотът не спираше, гърмеше и гърмеше. Грег се питаше дали този шум не възвестява свършека на света. Най-сетне отзвуча, а гъбообразният облак почна да се разсейва.

Грег чу как Франк Опенхаймер казва:

— Работи!

— Да, работи — отвърна Опи.

Двамата братя си стиснаха ръцете.

„Светът си остана на мястото“, помисли Грег.

Ала светът се промени завинаги.

V

Лойд Уилямс и Дейзи отидоха в общината в Хокстън сутринта на двадесет и шести юли, за да наблюдават преброяването на гласовете. Дейзи щеше да развали годежа, ако Лойд загуби изборите. Той настоятелно отричаше вероятността годеницата му да представлява пречка за неговата политическа кариера, но Дейзи разбираше по-добре. Опонентите му отбелязаха точка, като почнаха да я наричат „Лейди Абъроуен“. Гласоподавателите се дразнеха от американския й акцент и реагираха така, сякаш тя няма право да участва в британската политика. Дори лейбъристите се държаха с нея особено и предлагаха кафе, докато те самите пиеха чай. Както Лойд бе предвидил, Дейзи често съумяваше да преодолее първоначалната враждебност на хората с непринуденото си и очарователно поведение или с това, че помагаше на другите жени да измият чаените чаши. Но дали това щеше да е достатъчно? Категоричен отговор можеше да дойде само с изборните резултати. Дейзи нямаше да се омъжи за Лойд, ако това ще го накара да изостави делото на живота си. Той твърдеше, че е готов да го стори, но това щеше да е безнадеждна основа за брака им. Дейзи потръпваше ужасена, колчем си представеше Лойд да работи нещо друго — в банка или държавно учреждение — и тъжен и нещастен да се преструва, че това не е по нейна вина. Самата мисъл беше непоносима. За съжаление всички смятаха, че консерваторите ще спечелят изборите. По време на кампанията имаше неща, които помогнаха на лейбъристите. Речта на Чърчил за „Гестапо“ се обърна срещу него. Дори консерваторите се смаяха. Клемънт Атли, който говори по радиото вечерта след обръщението на премиера, беше хладно ироничен. — Снощи слушах речта на премиер-министъра, в която той толкова изкриви политиката на Лейбъристката партия, и веднага разбрах каква е неговата цел. Той искаше гласоподавателите да разберат колко голяма е разликата между Уинстън Чърчил, великия военновременен водач на единната нация, и господин Чърчил, лидера на Консервативната партия. Той се боеше да не би хората, които приемаха водачеството му през войната, да се изкушат и от благодарност да продължат да го следват. Аз съм признателен на премиера, че така умело ги извади от подобно заблуждение. Властното презрение на Атли накара Чърчил да изглежда като някой размирник. „Хората са преуморени от страсти“, помисли си Дейзи, „в мирно време те сигурно биха предпочели спокойствието и здравия разум.“ В деня преди изборите агенция „Галъп“ предвиди, че лейбъристите ще спечелят, но никой не повярва. Американецът Джордж Галъп беше сгрешил в прогнозите за последните президентски избори. Идеята, че резултатът от изборите може да се предскаже чрез допитване до малък брой гласоподаватели, изглеждаше малко невероятна. Нюз Кроникъл, където беше публикувана прогнозата, смяташе, че ще има равен резултат. Всички други вестници писаха, че консерваторите ще победят. Никога досега Дейзи не бе проявявала интерес към механизмите на демокрацията, ала днес се решаваше и нейната съдба. Затова тя омагьосана наблюдаваше как избирателните бюлетини се вадят от урните, сортират се, преброяват се, трупат се и пак се преброяват. Председателят на избирателния район всъщност беше председателят на градския съвет. Процесът се наблюдаваше от представители на двете партии, за да не се допуска небрежност или измама. Преброяването се проточи. Дейзи се измъчваше от напрежение. В десет и половина узнаха първите резултати, от друг район. Харълд МакМилън, протеже на Чърчил и министър от военновременния кабинет, беше загубил Стоктън-на-Тийз. Петнадесет минути по-късно се разбра за голям прилив на гласове за лейбъристите в Бирмингам. В залата не се разрешаваше слушането на радио, затова Дейзи и Лойд разчитаха на процедили се отвън слухове и тя не знаеше на какво да вярва. По обед председателят извика кандидатите и техните агенти в ъгъла на залата, за да ги запознае с резултатите, преди да ги обяви публично. Дейзи искаше да иде с Лойд, но не беше разрешено. Председателят поговори тихо с всички кандидати. Наред с Лойд и настоящия представител в парламента, присъстваха кандидатите на Комунистическата и на Консервативната партия. Дейзи изучаваше лицата им, но не успяваше да разбере кой печели. Всички се качиха на подиума и в залата настъпи тишина. На Дейзи направо й призляваше. — Аз, Майкъл Чарлс Дейвис, надлежно назначен за председател на избирателния район Хокстън… Дейзи стоеше при наблюдателите от Лейбъристката партия и не изпускаше Лойд от поглед. Щеше ли да го изгуби? Тази мисъл разкъсваше сърцето й и я оставяше бездиханна от страх. Два пъти през своя живот тя беше избирала катастрофално неподходящи мъже. Чарли Фаркарсън беше пълната противоположност на баща й — мил, но слаб. Бой Фицхърбърт доста приличаше на Лев — беше твърд и себичен. Най-после тя откри Лойд, който беше едновременно силен и мил. Не го избра заради общественото му положение или заради нещата, които би могъл да направи за нея, а просто защото беше изключително добър човек. Беше нежен, умен, заслужаваше доверие и я обожаваше. Отне й много време да осъзнае, че той е човекът, когото търси. Колко беше глупава. Председателят прочете гласовете, получени от всеки кандидат. Бяха подредени по азбучен ред, затова Уилямс беше последен. Дейзи беше толкова притеснена, че не можеше да запомни числата. — Реджиналд Сидни Бленкинсоп. Пет хиляди четиристотин двадесет и седем… Когато прочете числата за Лойд, лейбъристите избухнаха в овации. Отне й малко време да осъзнае, че той е победил. След това видя как сериозното му изражение се заменя от широка усмивка. Дейзи почна да ръкопляска и да вика по-силно от всички. Лойд спечели! И не се налагаше тя да го напусне! Имаше чувството, че животът й е спасен. — Затова обявявам, че Лойд Уилямс е законно избраният представител за Хокстън. Лойд беше депутат. Дейзи гордо гледаше как той пристъпи напред и произнесе реч. Дейзи разбра, че подобни речи си имаха формула. Лойд подробно поблагодари на председателя и на неговия екип, после — на опонентите си за честната борба. Дейзи нямаше търпение да го прегърне. Лойд завърши словото с няколко изречения за предстоящите задачи, за възстановяването на изтерзаната от войната Британия и за създаването на едно по-справедливо общество. После получи още аплодисменти. Щом слезе от подиума, Лойд отиде право при Дейзи, прегърна я и я целуна. — Добра работа, скъпи — продума тя и усети, че не може да говори повече. Не след дълго двамата взеха автобуса и отидоха в централата на Лейбъристката партия. Там научиха, че лейбъристите вече са спечелили сто и шест места в парламента.

Победата беше пълна.

Оказа се, че умните глави са сбъркали. Всеобщите очаквания бяха неоправдани. Когато се получиха всички резултати, стана ясно, че лейбъристите имат триста деветдесет и три места, а консерваторите — двеста и десет. Либералите имаха дванадесет представители. Комунистите — един, за Степни. Лейбъристите получиха смазващо мнозинство. В седем вечерта Уинстън Чърчил, великият водач на Британия през войната, отиде в Бъкингамския дворец и подаде оставката си като министър-председател. Дейзи си спомни една от шегите на Чърчил за Атли — „Една празна кола спря и от нея слезе Клем“. Човекът, когото той наричаше нищожество, го победи. В седем и половина Клемънт Атли отиде в двореца в собствената си кола, шофирана от съпругата му, Вайълет. Крал Джордж VI го помоли да стане премиер на страната. В къщата на улица „Нътли“, след като всички изслушаха новините по радиото, Лойд се обърна към Дейзи и рече:

— Е, това е. Можем ли вече да се оженим?

— Да. Когато пожелаеш.

VI

Тържеството за сватбата на Володя и Зоя се проведе в една от по-малките банкетни зали в Кремъл. Войната с Германия беше приключила, ала Съветският съюз си оставаше смазан и беден, затова на една по-пищна церемония щеше да се погледне с лошо око. Зоя беше в нова рокля, а Володя — с униформа. Все пак храната беше изобилна и водката се лееше. Сред гостите бяха племенниците на Володя, близнаците на сестра му Аня и противния й съпруг Иля Дворкин. Близнаците още нямаха шест години. Тъмнокосият Димка седеше кротко и четеше, а синеоката му сестричка Таня търчеше из залата, блъскаше се в масите и дразнеше гостите, все едно тя беше момчето. Зоя беше толкова прелъстителна в розово, че Володя предпочиташе да остави гостите и веднага да я отведе в леглото. Това беше немислимо, разбира се. Приятелският кръг на баща му включваше някои от най-важните генерали и политици в страната. Мнозина бяха дошли на тържеството да поздравят щастливата двойка. Григорий намекваше, че по-късно може да се появи един изключително високопоставен гост; Володя се надяваше това да не е гнусният началник на НКВД, Берия. Личното щастие не стана причина Володя да забрави нито ужасите, които беше видял, нито дълбоките си съмнения за съветския комунизъм. Неописуемата жестокост на тайната милиция, грешките на Сталин, които струваха живота на милиони хора, пропагандата, която караше войниците да се държат като обезумели зверове в Германия — всичко това го караше да се пита доколко са истински основните неща, в които беше възпитан да вярва. Тревожеше се в каква страна ще растат Димка и Таня. Но днес не беше времето да разсъждава за това. Съветските големци бяха в добро настроение. Бяха спечелили войната и бяха разгромили Германия. Старият им враг, Япония, беше смазана от САЩ. Безумното разбиране за чест на японците не им позволяваше да се предадат лесно, но сега това беше само въпрос на време. Трагичното беше, че докато те се държат за своята гордост, ще умрат още японски и американски войници и още японски жени и деца ще останат без дом заради бомбите, а крайният резултат няма да се промени. Изглежда американците нямаха какво да направят, за да ускорят капитулацията и да предотвратят ненужните загуби.

Бащата на Володя, пийнал и щастлив, произнесе реч.

— Червената армия окупира Полша. Тази страна никога вече няма да бъде използвана като трамплин за германско нашествие в Русия. Старите другари подвикнаха и заудряха по трапезите. — В Западна Европа масите прегръщат комунистическите партии, както никога преди. В изборите за градска управа в Париж през миналия март комунистите спечелиха най-много гласове. Поздравявам френските другари.

Последваха нови овации.

— Когато погледна света днес, аз виждам, че руската революция, при която толкова храбреци се сражаваха и умряха… — Григорий позамълча и пиянски сълзи замъглиха очите му. Залата стихна. Ораторът бързо се съвзе. — Виждам, че революцията никога не е била толкова сигурна, колкото е днес! Гостите вдигнаха чаши с възгласи „Революция! Революция!“ и отпиха. Вратите се отвориха и другарят Сталин влезе в залата.

Всички станаха на крака.

Косата на Сталин беше посивяла и той изглеждаше уморен. Беше на шестдесет и пет години и боледуваше — носеха се слухове, че е преживял няколко инсулта или пък няколко леки сърдечни удара. Но днес беше по-скоро поразвеселен.

— Дойдох да целуна булката! — рече той.

Отиде при Зоя и сложи длани на раменете й. Тя беше поне с десетина сантиметра по-висока от него, но някак успя дискретно да се свие. Разцелува я по двете страни и допря мустакатата си физиономия в нея точно толкова дълго, колкото Володя да се погнуси. После отстъпи и попита:

— А питие за мен?

Няколко човека се завтекоха да му поднесат водка. Григорий настоя да отстъпи на Сталин мястото си начело на трапезата. Жуженето на разговорите се поднови, но по-тихо от преди — гостите се вълнуваха от присъствието на Сталин, ала трябваше да внимават с всяка дума и всяко действие. Той можеше да нареди смъртта на някого само с едно щракване на пръсти и често го правеше. Сервираха още водка, оркестърът подхвана народни танци и хората полекичка се отпуснаха. Володя, Зоя, Григорий и Катерина танцуваха кадрил, който винаги разсмиваше хората. После затанцуваха още множество двойки. Мъжете почнаха да изпълняват гопак и честичко падаха. Володя току поглеждаше Сталин с крайчеца на окото си, както постъпваха и всички останали. Сталин видимо се забавляваше и потропваше в такт с чашата по масата. Зоя и Катерина танцуваха с Василий — физик и началник на Зоя в проекта за бомбата. Володя седеше отстрани. Тогава атмосферата внезапно се промени. Един цивилен адютант влезе в залата и забързано се отправи към Сталин. Без да се церемони, той се приведе над рамото му и заговори тихо и настойчиво. Първо Сталин изглеждаше учуден и отсечено попита нещо, после друго. Лицето му се измени. Той пребледня и се вторачи в танцьорите, без всъщност да ги вижда.

Володя тихо попита:

— Какво става, по дяволите?

Танцуващите още не бяха забелязали промяната, но онези, които седяха по масите, се уплашиха. След миг Сталин се изправи. Разположените по-близо до него гости също почтително станаха. Володя видя, че баща му още танцува. Разстрелваха хора и за по-дребни прегрешения. Но Сталин не забелязваше гостите. Заедно с адютанта напусна масата, прекоси дансинга и тръгна към вратите. Подплашените сватбари отскачаха от пътя му.

Двама се катурнаха на пода. Сталин не ги и видя. Оркестърът спря да свири. Сталин излезе от залата, без да каже нищо и без да погледне никого.

Някои от генералите, които също изглеждаха уплашени, напуснаха. Появи се нечий друг адютант, после още двама. Намериха началниците си и им съобщиха нещо. Младеж с вълнено сако се приближи към Василий. Зоя явно го познаваше. Слушаше ги напрегнато и видимо се потресе от чутото. Василий и неговият помощник си тръгнаха. Володя отиде при Зоя и я попита:

— Какво става тук?

Гласът й потрепери.

— Американците са пуснали атомна бомба в Япония.

Красивото бледо лице на Зоя беше по-бяло от обичайното. — Японското правителство отначало не могло да разбере какво става. Отнело им часове да осъзнаят какво е това.

— Сигурни ли сме в сведенията?

— Осем квадратни километра сгради били изравнени със земята. Преценката е, че седемдесет и пет хиляди души са загинали на място.

— И колко са били бомбите?

— Една.

— Една бомба?

— Точно така.

— Мили Боже! Не е чудно тогава, че Сталин пребледня. Двамата младоженци се умълчаха. Виждаше се, че новината се разпространява сред гостите в залата. Някои останаха да седят вцепенени, други се отправиха към кабинетите, телефоните, бюрата, сътрудниците.

— Това променя всичко — рече Володя.

— Включително и плановете ни за меден месец. Със сигурност ще ми откажат отпуск. — Мислехме си, че Съветският съюз се намира в безопасност. — Нали баща ти току-що държа реч, че революцията никога не е била по-сигурна.

— Вече нищо не е сигурно.

— Не е. Не и докато не разработим собствена бомба — отговори Зоя.

VII

Джаки Джейкс и Джорджи бяха в Бъфало и за пръв път гостуваха в апартамента на Марта. Грег и Лев също бяха в града. В Деня на победата над Япония — сряда, петнадесети август — всички отидоха в парка „Хумболт“. Алеите бяха изпълнени от ликуващи семейства. Стотици деца играеха в езерото. Грег беше щастлив и горд. Бомбата работеше. Двете оръжия, хвърлени над Хирошима и Нагасаки, бяха нанесли поражения, при мисълта за които направо му призляваше, ала ускориха края на войната и спасиха живота на хиляди американци. Грег беше изиграл роля в това. Заради всичко, което направиха, Джорджи щеше да порасте в един свободен свят.

— Вече е на девет — отбеляза Грег.

Двамата с Джаки седяха на една пейка и разговаряха, а Лев и Марга заведоха Джорджи за сладолед.

— Направо не е за вярване.

— Питам се какъв ли ще стане.

Джаки разпалено отговори:

— Не и нещо глупаво от рода на артист или тромпетист. Той е интелигентен. — Искаш ли да стане професор в колеж, като баща ти?

— Да.

— В такъв случай… — Грег умишлено беше довел разговора до тази точка и се притесняваше от реакцията на Джаки. — В такъв случай трябва да ходи в добро училище.

— Имаш ли нещо предвид?

— Какво ще кажеш за интернат? Например там, където учих аз.

— Той ще е единственият чернокож ученик.

— Не е задължително. Когато аз бях ученик, имахме едно цветнокожо момче от Делхи. Казваше се Камал.

— Само едно.

— Да.

— Тормозехте ли го?

— Естествено. Викахме му Камила. Но момчетата свикнаха с него и той имаше приятели.

— Знаеш ли какво е станало с него?

— Стана фармацевт. Чувам, че вече е собственик на две аптеки в Ню Йорк. Джаки кимна. Грег виждаше, че тя няма нищо против неговия план. Джаки беше от културно семейство.

Макар да се беше разбунтувала и избягала, тя вярваше в доброто образование.

— А таксата за училището?

— Бих могъл да помоля баща ми.

— Ще плати ли?

— Само ги виж.

Грег посочи Лев, Марга и Джорджи, които се връщаха от количката за сладолед. Лев и Джорджи крачеха, хванати за ръка, и ядяха сладолед във фунийка. — Моят консервативен баща води за ръка цветнокожо момченце в парка. Повярвай ми, ще плати училищните такси. — Джорджи никъде не е на мястото си — притеснено рече Джаки. — Той е черно момче с бял баща.

— Знам.

— Хората в сградата на майка ти мислят, че съм нейна прислужница, знаеш ли?

— Да.

— Внимавам да не ги извадя от това заблуждение. Ако решат, че в тяхната сграда идват на гости разни негри, може да създадат неприятности. — Мъчно ми е да го кажа, обаче си права — с въздишка отвърна Грег.

— Животът на Джорджи ще бъде труден.

— Така е. Обаче той има нас.

Джаки го озари с една от редките си усмивки.

— Да. Това все пак е нещо.