Зимата на света

I

След сватбата Володя и Зоя се настаниха в собствен апартамент. Малко съветски младоженци имаха този късмет. През изминалите четири години индустриалната мощ на Съветския съюз беше съсредоточена в производството на оръжия. Надали бяха построени нови жилища, а и много от съществуващите бяха разрушени. Но Володя беше майор от Военното разузнаване, при това генералски син, та успя да се възползва от някои връзки. Жилището беше малко — дневна с маса; спалня, която се заемаше почти изцяло от леглото; кухня, която се пренаселваше от двама човека; тясна тоалетна с мивка и душ и микроскопично антре с килер. Когато пуснеха радиото в дневната, можеха да го слушат в целия апартамент. Бързо го превърнаха в свой дом. Зоя купи яркожълта кувертюра за леглото. Майката на Володя ги снабди със сервиз, който беше купила през четиридесета година в очакване на сватбата на Володя и го беше пазила през цялата война. Володя окачи на стената снимка на класа си от завършването на Военната академия. Сега се любеха по-често. Володя не допускаше, че усамотението има някакво значение. Той никога не се стесняваше особено в жилището на родителите си или в апартамента, където Зоя живееше с колеги. Сега обаче разбираше, че това е имало някакво влияние. По-рано трябваше да говорят тихо, да внимават леглото да не скърца, а и винаги имаше възможност — макар и далечна — някой да влезе. В чуждите жилища човек никога не можеше да се усамоти напълно. Често се будеха рано, любеха се и после лежаха и се целуваха, и разговаряха около час, преди да се приготвят за работа. Една такава сутрин Володя лежеше с глава върху бедрата на Зоя и още усещаше аромата й.

— Искаш ли чай? — попита той.

— Да, моля — отвърна тя и се изтегна доволно на възглавниците. Володя наметна халат, мина през антренцето, влезе в малката кухня и запали самовара. С неудоволствие забеляза натрупаните в мивката съдове от вечеря.

— Зоя! В кухнята е пълен хаос.

Тя добре го чуваше в тясното жилище.

— Знам.

Той се върна в спалнята.

— Защо не почисти снощи?

— А защо ти не почисти?

Не му беше минавало през ума, че това може да е негова задача, обаче отговори:

— Трябваше да пиша доклад.

— Аз пък бях уморена.

Намекът, че той е виновен за бъркотията, подразни Володя.

— Не понасям мръсни кухни.

— И аз.

Защо беше толкова недосетлива?

— Щом не ти харесва, почисти.

— Да почистим заедно сега.

Зоя изскочи от леглото и се шмугна покрай него със съблазнителна усмивка.

Володя я последва в кухнята.

— Ти мий, аз ще суша — каза Зоя и извади чиста кърпа от чекмеджето. Още беше гола. Володя не можеше да скрие усмивката си. Тялото й беше дълго, тънко и бяло. Имаше малки гърди с щръкнали зърна, а космите й бяха фини и руси. Една от радостите на брака със Зоя беше нейният навик да ходи гола вкъщи. Можеше да я гледа колкото иска. Когато усетеше, че я наблюдава, Зоя не се стесняваше, а само се усмихваше. Володя запретна ръкавите на халата и започна да мие съдовете и да ги подава на Зоя. Миенето не беше много мъжествено занимание — Володя никога не беше виждал баща си да мие съдове — обаче Зоя явно смяташе, че тези задачи трябва да се споделят. Ексцентрична идея. Дали Зоя имаше обострено чувство за справедливост в брака? Или пък Володя се лишаваше от мъжественост? Стори му се, че чува нещо навън. Надзърна в антрето — входната врата беше само на три-четири стъпки от кухненската мивка. Не видя нищо необичайно.

После вратата се отвори с трясък.

Зоя изпищя.

Володя стисна ножа, който миеше. Пристъпи пред Зоя и застана на прага на кухнята. Пред разбитата входна врата стоеше милиционер с чук в ръка.

Володя беше едновременно уплашен и ядосан.

— Какво става?

Милиционерът отстъпи и в апартамента влезе дребен мършав мъж с лице на гризач. Зетят на Володя, Иля Дворкин, който беше агент от НКВД. Носеше кожени ръкавици.

— Иля! Тъпа невестулка такава.

— Говори почтително.

Володя беше смаян. НКВД нямаше навика да арестува офицери от военното разузнаване. Обратното също беше вярно. Това би заприличало на гангстерска война. — Защо трябваше да ми разбиваш вратата? Щях да ти отворя. Още двама агенти влязоха в антрето и застанаха зад Иля. Бяха облечени с неизменните кожени тужурки, въпреки топлото късно лято. Уплашеният и ядосан Володя не разбираше какво става.

Иля треперливо рече:

— Остави ножа, Володя.

— Няма защо да се плашиш. Просто миех съдовете.

Володя подаде ножа на Зоя, която още стоеше зад него. — Ако обичате, влезте в дневната. Можем да разговаряме, докато Зоя се облече. — Да не мислиш, че просто съм се отбил да ви видя? — раздразнено попита Дворкин. — Каквато и да е причината, сигурен съм, че искаш да си спестиш неудобството да видиш жена ми гола.

— Тук съм по официална работа!

— Защо тогава началствата са пратили тъкмо зет ми?

Иля сниши глас.

— Не схващаш ли, че ако бяха пратили друг, неудобството щеше да е още по-голямо? Явно имаше сериозен проблем. Володя се постара да запази фасадата на храброст.

— Какво точно искаш ти и тези тук задници?

— Другарят Берия е поел управлението на ядрената програма. Володя знаеше. Сталин беше съставил нов комитет и беше поставил начело Берия. Берия нищо не разбираше от физика и беше съвършено некомпетентен да води научноизследователски проект. Но Сталин му вярваше. Това беше обичаен проблем в съветското правителство — некадърни, но лоялни хора получаваха работа, с която не можеха да се справят. — И другарят Берия има нужда съпругата ми да е в лабораторията и да работи върху бомбата. Дошли сте да я закарате на работа? — подхвърли Володя.

— Американците създадоха своята бомба преди нас.

— Точно така. Да не би причината да е в това, че са дали на експерименталната физика по-висок приоритет от нас? — Не е възможно капиталистическата наука да е по-висша от комунистическата наука! — Колко банално — Володя беше озадачен. Къде водеше този разговор? — И до какви изводи достигнахте?

— Трябва да е имало саботаж.

Типична милиционерска измишльотина.

— Какъв саботаж по-точно?

— Някои от учените умишлено са забавили разработването на съветската бомба. Володя вече започваше да разбира и се изплаши. Но продължи да отговаря войнствено — винаги беше грешка да показваш слабост пред милицията.

— Защо биха направили това?

— Защото са предатели. И жена ти е една от тях!

— Надявам се, че не говориш сериозно. Дребно лайно такова…

— Тук съм, за да арестувам съпругата ти.

— Какво? — Володя беше смаян. — Това е лудост!

— Това е становището на моята служба.

— Нямате доказателства.

— За доказателства иди в Хирошима!

Зоя проговори за пръв път.

— Володя, трябва да отида с тях. Не им давай повод да арестуват и теб.

Володя размаха пръст към Иля.

— Знай, че ще имаш големи неприятности.

— Просто изпълнявам заповеди.

— Премести се. Жена ми отива в спалнята да се облече. — Няма време за това — отвърна Иля. — Трябва да дойде така.

— Не ставай смешен.

Иля навири нос.

— Една прилична съветска гражданка не би се разхождала гола из дома си. Володя за миг се запита как ли се чувства сестра му като жена на това влечуго.

— Значи в НКВД морално не одобрявате голотата?

— Голотата е доказателство за нейната деградация. Ще я отведем така.

— Не, няма.

— Стой настрана.

— Ти стой настрана. Тя ще се облече.

Володя застана пред тримата агенти и разпери ръце, за да може Зоя да мине зад него.

Иля се пресегна зад Володя и сграбчи ръката й.

Володя го удари с юмрук в лицето, два пъти. Иля изкрещя и се олюля. Двамата му колеги излязоха напред.

Володя се засили да удари единия, но онзи се изплъзна. После двамата уловиха ръцете на Володя. Той се противеше, но агентите бяха яки и имаха опит в такива неща. Залепиха го на стената.

Докато го държаха, Иля почна да го налага с юмруци — халоса го четири пъти в лицето, после в стомаха, отново и отново, докато Володя взе да плюе кръв. Зоя опита да се намеси, обаче Иля я удари, тя извика и падна. Халатът на Володя се разтвори. Иля го изрита в слабините, после в коленете. Володя се олюля. Повече не можеше да стои на краката си, но двамата копои го задържаха прав и Иля продължи да го удря. Най-после Дворкин престана и разтърка кокалчетата на юмруците си. Двамата пуснаха Володя и той се свлече на пода. Едва дишаше и не можеше да помръдне, но беше в съзнание. Видя как двамата биячи извличат голата Зоя от апартамента. Иля ги последва. Минутите се нижеха, болката се притъпи и Володя постепенно почна да диша нормално. Малко по малко крайниците му се раздвижиха и той успя да се поизправи. Довлече се до телефона и позвъни на баща си с надеждата още да е вкъщи. С облекчение чу гласа му.

— Арестуваха Зоя — рече Володя.

— Гадове. Кой?

— Иля.

— Какво?

— Позвъни където трябва. Виж можеш ли да разбереш какво става. Трябва да измия кръвта.

— Каква кръв?

Володя затвори.

До банята имаше само няколко стъпки. Свали окървавения халат и влезе под душа. Топлата вода пооблекчи болката. Иля беше зъл, но слабоват и не беше счупил никакви кости. Володя спря водата и се погледна в огледалото. Лицето му беше цялото в рани и синини. Не си направи труда да се подсушава. С голямо усилие облече униформата си. Имаше нужда от този символ на власт. Баща му пристигна, тъкмо когато Володя се мъчеше да завърже обувките си.

— Какво е ставало тук? — изрева Григорий.

— Искаха бой и аз бях достатъчно глупав да се поддам — обясни Володя.

Първоначално баща му не одобри.

— Очаквах да си по-умен.

— Настояха да я отведат гола.

— Мръсници.

— Ти разбра ли нещо?

— Още не. Говорих с няколко човека. Никой нищо не знае — Григорий беше видимо притеснен. — Или някой е направил истински тъпа грешка… или по някаква причина те са били напълно уверени в себе си. — Закарай ме в кабинета ми. Лемитов направо ще откачи. Няма да допусне това да им се размине. Ако е позволено да постъпят така с мен, ще почнат да тормозят цялото военно разузнаване. Шофьорът на Григорий чакаше отвън. Отидоха до летището „Ходинка“. Григорий остана в колата, а Володя докуцука до главната квартира на военното разузнаване. Отиде право в кабинета на началника си, полковник Лемитов.

Почука, влезе и заяви:

— НКВД арестува жена ми.

— Известно ми е.

— Известно ли Ви е?

— Аз одобрих.

Володя зяпна.

— Какво?

— Седнете.

— Какво става тук?

— Седнете, замълчете и ще Ви обясня.

Володя приседна на стола въпреки болките.

— Атомната бомба ни трябва, при това бързо — подхвана Лемитов. — В момента Сталин е твърд с американците, понеже със сигурност знаем, че те не разполагат с достатъчно голям ядрен арсенал, та да ни победят. Но работят по въпроса и в някакъв момент ще използват ракети. Освен ако не сме в състояние да отговорим на удара.

Това нямаше никакъв смисъл.

— Жена ми не може да създаде бомба, докато милиционерите я налагат с юмруци в лицето. Това е лудост. — Замълчете. Нашият проблем е, че има няколко възможни варианта за разработването на бомбата. На американците им бяха необходими пет години да разберат кой действа. Ние не разполагаме с толкова време. Трябва да откраднем техните планове. — Все пак ще имаме нужда от нашите физици, които да използват въпросните планове. За целта те трябва да се намират в лабораториите си, а не в мазето на „Лубянка“.

— Вие познавате един мъж на име Вилхелм Фрунце.

— Бяхме съученици в Берлинската мъжка гимназия.

— Той ни предаваше важна информация за британските ядрени изследвания. После се премести в Америка и работи там в проекта за бомбата. Агентите на НКВД във Вашингтон се свързаха с него, подплашиха го с некадърността си и така провалиха контакта. Трябва да си върнем Фрунце.

— И какво общо има това с мен?

— Той Ви има доверие.

— Не съм сигурен, че е така. Не сме се виждали от дванадесет години. — Искаме да заминете за Америка и да разговаряте с него.

— Защо тогава арестувахте Зоя?

— За да сме сигурни, че ще се върнете.

II

Володя си повтаряше, че знае как се правят такива неща. Преди войната, в Берлин, той се отърваваше от следящото го Гестапо, срещаше се с възможни шпиони, вербуваше ги и ги превръщаше в достоверни източници на секретна информация. Никога не беше лесно — особено да придума някого да стане предател — ала Володя беше специалист.

Сега обаче се намираше в Америка.

Западните държави, където беше работил през тридесетте и четиридесетте години — Германия и Испания — въобще не приличаха на Америка. Володя беше изумен. Цял живот му повтаряха, че холивудските филми показват пресилена картина на добруване, а всъщност повечето американци живеят в бедност. Но още от деня, когато пристигна в САЩ, на Володя му стана ясно, че филмите съвсем не преувеличават. Трудно се срещаха бедняци. Ню Йорк беше претъпкан с автомобили. Караха ги хора, които очевидно не бяха важни държавни служители: младежи, мъже в работно облекло и дори жени, тръгнали на покупки. И всички бяха толкова добре облечени! Мъжете явно носеха най-хубавите си костюми. Краката на жените бяха обвити във фини чорапи. Като че всички имаха чисто нови обувки. Наложи се Володя да си напомня час по час, че Америка има и лоши страни. Имаше бедност, все някъде.

Негрите бяха преследвани и в Юга нямаха право на глас.

Имаше голяма престъпност — самите американци твърдяха, че е необуздана — макар че, странно, Володя не видя никакви доказателства за това и се чувстваше напълно спокоен, докато вървеше по улиците.

В продължение на няколко дни разглеждаше Ню Йорк. Работеше върху своя английски, който не беше добър. Не че това имаше някакво значение — градът беше пълен с хора, които говореха на лош английски със силен акцент. Володя опозна физиономиите на агентите от ФБР, които имаха задачата да го следят, и си набеляза няколко удобни места, където можеше да се освободи от тях. Едно слънчево утро Володя излезе от съветското консулство в Ню Йорк. Не носеше шапка и беше облечен само в сив панталон и синя риза, все едно просто ще изтича да свърши някоя дреболия. Младеж в тъмен костюм и с вратовръзка го последва. Володя влезе в магазина „Сакс“ на Пето авеню и си купи бельо и кафява риза на ситно каре. Който и да го следеше, трябваше да реши, че просто пазарува. Шефът на нюйоркския клон на НКВД съобщи, че един съветски екип ще следи Володя по време на визитата му, за да се гарантира доброто му поведение. Володя едва прикриваше гнева си към организацията, която беше арестувала Зоя, и с усилие се удържа да не стисне човека за гърлото и да го удуши. Все пак запази спокойствие. Саркастично отбеляза, че за да изпълни мисията, ще се наложи да се отърве от опашката от ФБР и така неумишлено да загуби и хората от НКВД, но им пожелава успешна работа. В повечето дни успяваше да се освободи от тях след не повече от пет минути. Следователно младежът, който го следеше сега, сигурно беше федерален агент. Строгото му облекло потвърждаваше предположението. Понесъл покупките си в книжна торба, Володя излезе от магазина през страничен изход и взе такси. Остави ръкомахащия агент на тротоара. Когато таксито взе два завоя, Володя подхвърли на шофьора някаква банкнота и изскочи навън. Стрелна се в станцията на метрото, излезе от другата страна и постоя пет минути във входа на някаква сграда.

Агентът в тъмния костюм не се виждаше никъде.

Володя тръгна към Пен стейшън.

Отново провери дали не го следят и си купи билет. С билета и кесията с покупките в ръка, Володя се качи на влака.

Пътуването до Албъкърки отне три дни.

Влакът летеше миля подир миля през богати обработваеми земи, край огромни заводи, бълващи дим, и големи градове, където небостъргачите дръзко опираха в облаците. Съветският съюз беше по-голям, но — с изключение на Украйна — се състоеше предимно от иглолистни гори и замръзнали степи. Володя никога не си беше представял, че е възможно такова богатство. А богатството не беше всичко. В продължение на няколко дни една мисъл се беше загнездила някъде в ума на Володя. Имаше нещо странно в американския живот. Най-сетне той осъзна какво е: никой не му искаше документи за проверка. След като мина през имиграционния контрол в Ню Йорк, повече никъде не се наложи да показва паспорта си. Излизаше, че в тази страна всеки човек може да иде на гарата или на спирката на автобуса и да си купи билет за всяко място, което му хрумне, без да се налага да има разрешително или да обяснява на някой чиновник целта на пътуването си. Усещането за свобода беше опасно опияняващо. Володя можеше да отиде където пожелае! Богатството на Америка освен това засили у Володя страховете за собствената му страна. Германците почти бяха разорили Съветския съюз, а Америка беше три пъти по-многолюдна и десет пъти по-богата от Германия. Мисълта, че русите могат да се сплашат и да се подчинят посмекчи съмненията на Володя относно комунизма, въпреки всичко, което НКВД причини на жена му и на него самия. Той не би искал един ден децата му да живеят в свят, в който господства Америка. Володя пътува през Чикаго и Питсбърг и нито веднъж не привлече внимание. Дрехите му бяха американски, а акцентът му остана незабелязан по простата причина, че не говореше с никого. Купуваше сандвичи и кафе с посочване и плащане. Разглеждаше оставените от другите пасажери вестници и списания, гледаше снимките и се мъчеше да разбере заглавията. Последната част го отведе в дивата красота на пустинята. В далечината се виждаха заснежени върхове, обагрени в червено от изгрева. Може би затова планините се наричаха Кръвта Христова.[13]

Володя влезе в тоалетната, смени си бельото и облече новата риза. Очакваше железопътната гара да е под наблюдението на ФБР или на военните и наистина забеляза един младеж, чието карирано сако — твърде дебело за Ню Мексико през септември — не можеше да прикрие издутината от пистолета в презраменния кобур. Агентът несъмнено се интересуваше от пътници, които може би пристигаха от Ню Йорк или Вашингтон. Володя, без шапка и сако, приличаше на местен жител, които се връща от кратко пътуване. Не го проследиха до автогарата, където си купи билет и взе автобуса на „Грейхаунд“ за Санта Фе. Стигна там късно следобед. Видя на спирката двама федерални агенти, които го огледаха внимателно. Но не можеха да проследят всички, които слизаха от автобуса, и отново обикновената външност на Володя ги накара да го пропуснат. Той се постара доста да изглежда като човек, който знае къде отива, и тръгна из улиците на Санта Фе. Слънцето напичаше ниските къщи с плоски покриви и ъгловатите черкви, които му напомниха за Испания. Сградите надвисваха над тротоарите и сянката под аркадите беше приятна. Пропусна „Ла Фонда“, големия хотел до катедралата на централния площад, и отиде в „Сейнт Франсис“. Плати в брой и се представи като Робърт Пендър, който можеше да е както американец, така и от някоя европейска страна. — Куфарът ми ще бъде доставен по-късно — рече той на хубавото момиче на рецепцията. — Ако съм навън, ще се погрижите ли да го отнесат в стаята ми?

— О, разбира се, няма проблем.

— Благодаря — отговори Володя и добави една фраза, която беше чул няколко пъти във влака. — Оценявам жеста. — Ако не съм тук, някой друг ще отнесе багажа Ви в стаята, щом има етикет с Вашето име.

— Има.

Володя нямаше никакъв куфар, но момичето нямаше да забележи.

Тя погледна какво е написал в книгата и подхвърли:

— Значи сте от Ню Йорк, господин Пендър.

Тонът й беше леко скептичен, понеже Володя не звучеше като нюйоркчанин. — Всъщност съм от Швейцария — уточни той, посочвайки неутрална страна. — А, това обяснява акцента. Досега никога не съм виждала човек от Швейцария. Що за страна е Вашата? Володя не беше стъпвал там, обаче беше виждал снимки, затова отговори:

— Вали много сняг.

— Е, порадвайте се на времето в Ню Мексико.

— Разбира се.

Пет минути по-късно Володя излезе от хотела.

Колегите в съветското посолство му бяха казали, че някои от учените живеят в близост до лабораторията в Лос Аламос, но това е по-скоро лагер с малко удобства, затова повечето предпочитат по възможност да наемат къщи или апартаменти недалеч, ако могат. Вили Фрунце можеше да си позволи това: той беше женен за преуспяла художничка, авторка на комикса Мързеливката Алис. Жената, чието име също беше Алис, беше свободна да работи където пожелае. Двамата живееха в стария град. Нюйоркският клон на НКВД беше предоставил на Володя тази информация. Внимателно бяха проучили Фрунце и Володя разполагаше с адреса, телефонния номер и описание на колата му, предвоенен Плимут кабриолет с бяла ивица на гумите. На приземния етаж на сградата, където живееха двамата Фрунце, имаше художествена галерия. Апартаментът над нея имаше голям прозорец, който гледаше на север и явно беше удобен за художничката. Отпред беше паркиран Плимутът. Володя реши да не влиза — вероятно жилището се подслушваше. Вили Фрунце и жена му бяха заможно семейство без деца и затова той прецени, че няма да прекарат петъчната вечер вкъщи, седнали до радиото. Реши да почака някъде наоколо и да види дали ще излязат. Прекара известно време в галерията и разгледа картините, които се продаваха. Предпочиташе ясните и живи рисунки и определено не би искал да притежава някоя от тези цапаници. Намери кафене по-надолу на улицата и се настани до прозореца. Виждаше вратата на сградата на Вили Фрунце. Поседя в кафенето един час, излезе, купи вестник и застана на автобусната спирка, преструвайки се, че чете. Продължителното чакане му показа, че никой не наблюдава жилището на физика. Това означаваше, че федералните и военните не го смятат за голяма заплаха за програмата. Фрунце беше чужденец, но такива бяха още мнозина учени. Навярно не знаеха нищо съмнително за него. Кварталът беше предимно търговски и улиците гъмжаха от народ, обаче след няколко часа Володя се притесни, че някой може да забележи как той се мотае наоколо.

Тогава Фрунце и съпругата му излязоха.

За последните дванадесет години Вили беше понатежал — в Америка не страдаха от недостиг на храна. Въпреки че беше само на тридесет години, беше почнал да оплешивява. Все още имаше типичното си сериозно изражение. Облечен беше в обичайното за американците съчетание от спортна блуза и панталони в цвят каки. Съпругата му не беше толкова консервативно облечена. Светлата й коса беше прибрана под барета, а роклята й беше безформена и кафеникава. Но носеше много гривни и пръстени. Володя си спомни, че така се носеха по-артистичните персони в Германия преди Хитлер. Семейство Фрунце тръгнаха надолу по улицата и Володя ги последва. Питаше се какви са политическите убеждения на съпругата и как щеше да се отрази нейното присъствие на предстоящия труден разговор. Навремето в Германия Фрунце беше твърд социалдемократ, затова нямаше голяма вероятност жена му да е консерваторка. Външният й вид също подкрепяше такова предположение. От друга страна, тя може би не знаеше, че по време на престоя си в Лондон Фрунце предаваше секретна информация на Съветския съюз. Следователно тя беше неизвестна величина. Володя би предпочел да говори с Вили насаме и обмисли дали сега да не се откаже и да опита отново на другия ден. Но рецепционистката в хотела беше забелязала чуждестранния му акцент и до сутринта той можеше да се сдобие с опашка от ФБР. Можеше да се справи с преследвачи, въпреки че в този малък град няма да е така лесно като в Ню Йорк или Берлин. При това на другия ден беше събота и двамата Фрунце вероятно щяха да прекарат деня заедно. Колко ли щеше да се наложи да чака, преди да се срещне с него на четири очи? Подобни решения никога не се взимаха лесно. Като поразмисли, Володя реши да действа сега.

Вили Фрунце и жена му отидоха да вечерят.

Володя мина покрай заведението и надзърна през прозореца. Мястото не беше скъпо и имаше сепарета. Володя реши да ги остави да се нахранят, преди да влезе и да се настани при тях. Настроението им щеше да е по-добро на пълен стомах. Почака половин час, без да изпуска входа на ресторанта от поглед. След това, изпълнен с опасения, влезе. Вили и жена му приключваха с вечерята. Докато Володя прекосяваше заведението, Вили го погледна, обаче не го позна. Володя се разположи в сепарето до Алис и тихо заговори на немски:

— Здрасти, Вили. Не ме ли помниш от училище?

Фрунце се взира в него няколко секунди. После на лицето му изгря широка усмивка:

— Пешков? Володя Пешков? Наистина ли си ти?

Облекчението заля Володя като вълна. Фрунце беше приятелски настроен към него. Не се налагаше да преодолява бариера от враждебност. — Наистина съм аз — отговори Володя и подаде ръка. После се обърна към Алис на английски: — Моля да ме извините, но говоря езика Ви много слабо. — Не се мъчете да опитвате — рече Алис на немски. — Моите родители са дошли тук по същото време като семейството на Вили. — Напоследък мислех за теб — подхвърли удивен Фрунце. — Запознах се с друг човек с твоята фамилия — Грег Пешков. — Наистина ли? Баща ми е имал брат, Лев, който е дошъл в Америка май през петнадесета година. — Не. Лейтенант Пешков е много по-млад. Както и да е. Какво правиш тук?

Володя с усмивка отговори:

— Дойдох да се срещна с теб.

Преди Фрунце да попита защо, той продължи:

— Последния път, когато те видях, ти беше секретар на социалдемократическата партия в Нойкьолн. Това беше втората стъпка. След като започнаха разговора на приятелска основа, сега Володя напомняше на Вили за младежкия му идеализъм. — Да. Този опит ме убеди, че демократичният социализъм не работи — заяви Фрунце. — Оказахме се напълно безпомощни срещу нацистите. Наложи се Съветският съюз да ги възпре. Това беше самата истина и на Володя му стана приятно, че Фрунце го осъзнава. Коментарът показа и нещо по-важно — политическите идеи на Фрунце не бяха омекнали от охолния живот в Америка. — Смятахме да пийнем нещо в бара на ъгъла — намеси се Алис. — В петък вечер там се отбиват доста от учените. Искате ли да дойдете с нас? Последното нещо, от което Володя имаше нужда, беше да го засекат на публично място със семейство Фрунце. — Не знам — отговори той. Всъщност вече се заседаваше твърде дълго с тях в ресторанта. Време беше за третата стъпка: да напомни на Фрунце за неговата страшна вина. Приведе се и сниши глас. — Вили, ти знаеше ли, че американците ще пуснат бомбата над Япония? Настана тишина. Володя затаи дъх. Заложи на това, че Фрунце изпитва тежки угризения. За миг се уплаши, че е отишъл твърде далеч. Фрунце изглеждаше готов да избухне в сълзи.

После се овладя.

— Не, не знаех. Никой от нас не знаеше.

— Предполагахме — гневно рече Алис. — Че американските военни ще направят някаква демонстрация на мощта на бомбата, за да сплашат японците и да ги накарат да капитулират по-бързо. „Значи Алис е знаела за бомбата от по-рано“, каза си Володя. Нищо чудно. Мъжете бързо установяваха, че не могат да пазят подобни неща в тайна от съпругите си. Алис продължи: — И така, ние очаквахме да взривят бомбата някога, някъде. Но си представяхме, че ще унищожат някой необитаем остров или някой военен обект, където има много оръжия и малко хора. — Това би било оправдано — каза Фрунце, после гласът му се сниши до шепот. — Но… никой не допускаше, че ще хвърлят бомбата над град и ще убият осемдесет хиляди мъже, жени и деца.

Володя кимна.

— Знаех си, че ще се чувстваш така.

Всъщност с цялото си сърце се бе надявал на това.

— Кой би се чувствал инак? — попита Фрунце.

— Нека ти задам един още по-важен въпрос.

Това беше четвъртата стъпка.

— Ще го направят ли пак?

— Не знам. Може би. Дано Бог се смили над всички ни, могат да го направят. Володя прикри задоволството си. Беше накарал Фрунце да се чувства отговорен не само за миналата употреба на ядреното оръжие, но и за бъдещата.

Той кимна.

— И ние така смятаме.

— Кои сте тези „ние“? — остро попита Алис.

Тя беше проницателна и навярно много по-разумна от съпруга си. Володя трудно би я заблудил и затова реши да не го прави. Налагаше се да рискува и да говори открито с нея. — Справедлив въпрос — рече той. — Пък и аз не съм дошъл чак тук, за да мамя своя стар приятел. Аз съм майор от разузнаването на Червената армия. Двамата го зяпнаха. Сигурно вече бяха допуснали нещо такова, обаче прямотата му ги смая. — Има нещо, което трябва да ви кажа. Нещо от огромна важност. Има ли къде да поговорим насаме?

Фрунце и жена му изглеждаха неуверени.

— В нашия апартамент? — предложи Вили.

— Вероятно е натъпкан с микрофони от ФБР.

Фрунце имаше известна представа от работата на тайните служби, обаче Алис беше шокирана: — Наистина ли мислите така? — попита тя невярващо. — Да. Можем ли да идем с колата някъде извън града? — Има едно място, където по това време имаме навика да ходим да гледаме залеза — каза Фрунце. — Отлично. Вървете в колата. Аз ще дойда малко след вас.

Фрунце плати сметката и двамата с Алис излязоха.

Володя тръгна след тях. Установи, че не ги следят. Влезе в Плимута. Разположиха се по американски — тримата на предната седалка. Фрунце подкара извън града.

Минаха по един черен път и се озоваха на невисок хълм. Там Фрунце спря колата. Володя им махна да излизат и ги отведе на стотина ярда от колата — за всеки случай. Наслаждаваха се на залеза над каменистата земя и ниските храсталаци. Володя премина на петата стъпка. — Мислим, че следващата бомба ще бъде пусната някъде в Съветския съюз.

Фрунце кимна.

— Пази Боже. Обаче навярно имаш право.

— И ние не можем да направим абсолютно нищо — додаде Володя, неуморно преследвайки целта си. — Няма предпазни мерки, които да сме в състояние да вземем. Няма прегради, които да можем да издигнем. Няма начин да предпазим нашия народ. Няма защита от атомната бомба. От бомбата, която ти създаде, Вили. — Знам — тъжно отвърна Фрунце. Очевидно вярваше, че ако Съветският съюз бъде нападнат с ядрено оръжие, това ще е по негова вина.

Шеста стъпка.

— Само наличието на наша бомба би предоставило някаква защита.

Физикът не искаше да повярва.

— Това не е защита.

— Но е пречка.

— Може и така да е — отстъпи Вили.

— Не искаме тези бомби да се разпространяват — каза Алис. — Нито пък аз — отговори Володя. — Обаче единственият сигурен начин да попречим на американците да изравнят Москва със земята, както направиха в Хирошима, е Съветският съюз да разполага със своя бомба и да заплаши, че ще отвърне на удара. — Той е прав, Вили — намеси се Алис. — По дяволите, всички го знаем. Володя се убеди, че Алис е силната фигура в семейството. Постара се да звучи небрежно и мина към седмата стъпка.

— С колко бомби разполагат американците сега?

Това беше критичен момент. Отговореше ли на този въпрос, Фрунце щеше да прекрачи една невидима линия. Дотук разговорът беше общ. А сега Володя искаше секретна информация. Колебанието на Фрунце продължи доста. Най-сетне той хвърли поглед на Алис.

Володя видя, че тя кимна почти незабележимо.

— Само една.

Володя прикри задоволството си. Фрунце беше предал доверието на американците. Това беше трудната първа стъпка. Следващата тайна щеше да излезе по-лесно.

— Но скоро ще имат още — додаде Фрунце.

— Това е надпревара и ако загубим, загиваме — настоятелно рече Володя. — Длъжни сме да направим поне една бомба, преди те да са изработили достатъчно, за да ни изтрият от лицето на земята.

— И можете ли?

Това помогна на Володя да премине към осмата стъпка.

— Имаме нужда от помощ.

Начаса забеляза как изражението на Фрунце стана по-твърдо. Предположи, че физикът си припомня причините, които го бяха накарали да откаже да сътрудничи на НКВД. — И какво ще стане, ако Ви кажем, че не можем да помогнем? — попита Алис. — Ако Ви кажем, че е прекалено опасно? Володя се вслуша в инстинкта си. Вдигна ръце, сякаш се предаваше. — Прибирам се у дома и докладвам, че съм се провалил. Не мога да ви принудя да направите нещо, което не искате. Не бих желал да ви притискам или да ви изнудвам по някакъв начин.

— И никакви заплахи? — попита Алис.

Това потвърди предположението на Володя, че от НКВД са опитали да тормозят Фрунце. Те само това си знаеха. Обърна се към физика: — Аз дори не се старая да те убедя. Излагам фактите. Другото оставям на теб. Ако искаш да помогнеш, аз съм тук като твоя свръзка. Ако виждаш нещата другояче, тогава край. И двамата сте умни хора. Даже и да исках, нямаше да успея да ви излъжа. Двамата Фрунце отново се спогледаха. Володя се надяваше да мислят колко различен е той от последния съветски агент, който се беше свързал с тях.

Мълчанието се проточи болезнено дълго.

Най-сетне Алис проговори.

— От каква точно помощ се нуждаете?

Не беше точно съгласие, но беше по-добро от отказ и логично доведе до деветата стъпка. — Съпругата ми е физик и участва в екипа, който работи върху бомбата. Володя се надяваше, че този факт ще му придаде по-човешки вид в момент, когато двамата Фрунце биха могли да допуснат, че той ги манипулира. — Тя ми обяснява, че има няколко пътя, по които да се стигне до създаването на бомбата, а ние не разполагаме с време да изпитаме всички. Можем да си спестим години работа, ако разберем кой е проработил при вас.

— Разумно е — съгласи се Вили.

Стъпка десета. Най-важната.

— Трябва да знаем какъв тип бомба беше хвърлена в Япония. Видно беше, че Фрунце се измъчва. Погледна съпругата си. Този път тя не кимна. Но и не поклати отрицателно глава. Изглежда и тя се разкъсваше не по-малко от него.

— Два типа — въздъхна Фрунце.

Володя беше едновременно развълнуван и озадачен.

— Две различни бомби?

Фрунце кимна.

— За Хирошима бомбата беше ураниева с възпламеняване. Нарекохме я „Момчето“. За Нагасаки — „Дебелака“ — беше плутониева с имплозия.

Володя едва си поемаше дъх. Данните пареха.

— И коя е по-добра?

— Видя се, че и двете работят, обаче „Дебелака“ се произвежда по-лесно.

— Защо?

— Нужни са години, за да се произведе уран-235 за една бомба. Плутоният се добива по-бързо, при положение че разполагате с ядрен реактор. — Следователно Съветският съюз трябва да копира „Дебелака“.

— Определено.

— Има още нещо, което можеш да направиш, за да спасиш Съветския съюз от гибел.

— Какво?

Володя го погледна право в очите.

— Донеси ми плановете.

Вили пребледня.

— Аз съм американски гражданин. Ти ме молиш да извърша предателство. Това се наказва със смърт. Могат да ме пратят на електрическия стол. „Същото се отнася и за жена ти“, каза си Володя, „тя е съучастница. Слава Богу, че не си помислил за това.“ А на глас каза: — През последните няколко години съм искал от много хора да излагат живота си на опасност. Хора като вас двамата, германци, които ненавиждат нацистите, мъже и жени, които поемаха ужасен риск и ни пращаха информация, която ни помогна да спечелим войната. И трябва да ви кажа същото, което казвах и на тях — ако не го направите, ще загинат много повече хора. Володя млъкна. Това беше най-силният му довод. Нямаше какво повече да предложи.

Фрунце отново погледна жена си.

— Ти направи бомбата, Вили — каза му тя.

— Ще си помисля — отговори Вили на Володя.

III

Два дни по-късно той предаде плановете.

Володя ги отнесе в Москва.

Зоя беше освободена от затвора. Не беше толкова ядосана от ареста, колкото беше съпругът й. — Направиха така в защита на революцията — подхвърли тя. — Не ме биха. В ареста бях просто като в някой особено скапан хотел.

Когато се прибраха у дома и се любиха, Володя рече:

— Имам да ти покажа нещо, което донесох от Америка. Изтъркули се от леглото, отвори някакво чекмедже и извади книга. — Нарича се каталог на „Сиъръс Робък“ — съобщи Володя и седна до Зоя. — Гледай това. Каталогът се отвори на страница с дамско облекло. Манекените бяха абсурдно слаби, но тъканите на дрехите бяха ярки и ведри — райета, карета, едноцветни, плисета, платки, коланчета. — Тази е хубава — посочи Зоя. — Два и деветдесет и осем много пари ли са? — Всъщност не. Средната седмична заплата е около петдесет долара, наемът за жилище е приблизително една трета от това. — Наистина ли? — Зоя беше удивена. — И повечето хора лесно могат да си позволят такива дрехи? — Точно така. Може би селяните не могат. От друга страна, тези каталози са предназначени за фермерите, които живеят на над сто километра от най-близкия магазин.

— И как се прави?

— Избираш от книгата каквото искаш и им пращаш парите. След две седмици пощальонът ти донася каквото си поръчала. — Царска работа — Зоя взе каталога и го разлисти. — А, има и още! Следваха сака и поли от по четири и деветдесет и осем за костюм.

— И тези са елегантни.

— Продължавай, продължавай — настоя Володя.

Зоя изумена разглеждаше страница след страница дамски палта, шапки, обувки, бельо, пижами, чорапи.

— И хората могат да поръчат всичко това?

— Точно така.

— Ами че на коя да е от тези страници има по-голям избор от цял съветски магазин!

— Именно.

Зоя продължи бавно да разлиства. Мъжките облекла бяха също толкова разнообразни. И детските. Зоя забоде показалец върху дебело вълнено палто за момченце на цена петнадесет долара. — Предполагам, че на тази цена всяко момче в Америка има такова палто.

— Навярно.

След дрехите бяха мебелите. Легло за двадесет и пет долара. Всичко беше евтино при седмична заплата от петдесет долара. Имаше още и още. Стотици неща, които в Съветския съюз не можеха да се купят за никакви пари — играчки, настолни игри, козметика, китари, работни инструменти, електроуреди, романи с шарени корици, коледна украса, тостери.

Даже трактор.

— Как мислиш — полюбопитства Зоя, — дали всеки в Америка, който иска трактор, може да го получи веднага?

— Стига да има пари.

— И не е нужно да се записва в списък и да чака няколко години?

— Не.

Зоя затвори каталога и мрачно се взря във Володя.

— Щом хората могат да имат всичко това, за какво им е притрябвал комунизмът?

— Добър въпрос.

I

Берлинските хлапетии имаха нова игра — „Ела, жено!“. Карла забеляза, че това не беше просто поредната игра, в която момчетата гонят момичетата. Момчетата се събираха на група и подгонваха едно момиче. Щом го хванеха, изкрещяваха „Ела, жено!“ и го хвърляха на земята. После го държаха там, а едно лягаше отгоре и имитираше сексуален акт. Това бяха седем-осемгодишни деца, които не би трябвало да знаят какво е изнасилване, обаче имаха тази игра, защото бяха виждали какво правят червеноармейците с германките. Всеки съветски войник знаеше тези две думи на немски — „Komm, Frau!“ Какво им беше станало на съветските войници? Карла не познаваше жена, която да е изнасилена от френски, британски, американски или канадски войник, макар да предполагаше, че има и такива случаи. Докато всичките й познати жени на възраст между петнадесет и петдесет и пет години бяха станали жертва най-малкото на един съветски войник — майка й Мод; приятелката й Фрида; майката на Фрида, Моника; прислужницата Ада. Всички. Ала се оказа, че са имали късмет — останаха живи. Някои жени, насилвани в продължение на часове от десетки мъже, бяха загинали. Карла беше чувала за момиче, изпохапано до смърт. Само Ребека Розен избегна това. След като Карла я спаси от съветските войници в деня на освобождаването на Еврейската болница, Ребека се настани в дома на фон Улрихови. Къщата се намираше в съветската зона, ала момичето нямаше къде другаде да отиде. Цели месеци тя се кри на тавана като избягал престъпник. Слизаше долу само късно през нощта, когато зверовете-войници спяха пиянския си сън. Когато можеше, Карла прекарваше по няколко часа с нея горе на тавана. Играеха на карти и всяка разказваше за живота си. Карла искаше да е като по-голяма сестра, но Ребека сякаш я приемаше като майка.

И тогава Карла откри, че наистина ще става майка.

Мод и Моника бяха прехвърлили петдесетата си година и, слава Богу, бяха твърде възрастни, за да забременеят. Ада просто имаше късмет, ала и Карла, и Фрида бяха забременели от насилниците си.

Фрида направи аборт.

Абортите бяха нелегални — още беше в сила нацисткият закон, който ги наказваше със смърт. Затова Фрида се обърна към една стара „акушерка“, която свърши работата срещу пет цигари. Фрида разви тежка инфекция, която щеше да я убие, ако Карла не бе успяла да открадне малко от оскъдния пеницилин в болницата.

Карла реши да задържи бебето.

Чувствата й се мятаха от едната крайност в другата. Когато се измъчваше от сутрешното неразположение, тя кипеше от гняв срещу чудовищата, които я бяха насилили и я бяха оставили с това бреме. Друг път се улавяше, че просто седи с ръце на корема, гледа в празното пространство и мечтае за бебешки дрешки. Тогава се питаше дали личицето на детето няма да й напомня за някой от онези мъже и тя няма да го намрази заради това.

Но сигурно щеше да носи и чертите на фон Улрихови. Карла беше разтревожена и уплашена.

През януари четиридесет и шеста беше бременна в осмия месец. Като почти всички германци, тя се измъчваше от студа, глада и немотията. Когато бременността й започна да личи, Карла се видя принудена да напусне работа и да стане една от милионите безработни. Купоните за храна се раздаваха веднъж на десет дни. Определената дажба за хората без специални привилегии беше хиляда и петстотин калории дневно. И затова трябваше да се плаща, разбира се. А дори и онези, които разполагаха и с пари, и с купони, понякога не получаваха нищо, защото храната свършваше. Карла се чудеше дали да не потърси специално отношение от съветските власти заради шпионската работа по време на войната. Но Хайнрих беше опитал и това го доведе до доста страховито преживяване. Съветското военно разузнаване очакваше от него да продължи да шпионира в полза на Москва. Поискаха от Хайнрих да се инфилтрира сред американските военни. Когато Хайнрих отказа, онези се озлобиха и заплашиха да го пратят в трудов лагер. Той се отърва, само защото заяви, че не говори английски и няма да им е от полза. Случаят послужи като предупреждение за Карла и тя реши, че е най-безопасно да си мълчи. Денят се оказа щастлив за Карла и Мод, защото успяха да продадат един скрин — Югендщил от светъл дъб, купен от родителите на Валтер след сватбата им през 1889 година. Карла, Мод и Ада го бяха натоварили на взета назаем ръчна количка. В дома им още нямаше мъж. Ерик и Вернер бяха сред милионите изчезнали немски военни. Навярно бяха загинали. Полковник Бек каза на Карла, че на Източния фронт са намерили смъртта си близо три милиона германци; други бяха умрели от студ, глад и болести като съветски пленници. Още два милиона бяха още живи и се намираха в лагери на съветска територия. Някои от тях успяха да се върнат — или бяха избягали, или се разболяваха прекалено тежко и не можеха повече да се ползват за работа. По пътищата на Европа имаше хиляди такива хора, които се мъчеха да стигнат до домовете си. Карла и Мод написаха множество писма до съветските власти, но така и не получиха отговор. Карла се терзаеше при мисълта за връщането на Вернер. Тя още го обичаше и отчаяно се надяваше и той да я обича, но я беше страх да го посрещне така — с детето на насилника си. Макар станалото да не беше по нейна вина, съвсем ирационално Карла се чувстваше засрамена. И така, трите жени бутаха количката по улиците. Оставиха Ребека у дома. Червеноармейската оргия беше преминала кошмарния си връх на грабежи и насилия и Ребека вече не живееше на тавана, но все още не беше безопасно за хубавите момичета да излизат навън. Над „Унтер ден Линден“, някога любимо място за разходки на немския елит, висяха образите на Ленин и Сталин. Повечето улици в града бяха разчистени. Тухлите от разрушените сгради бяха струпани на камари на всеки няколкостотин метра — ако някога въобще германците успееха да възстановят страната си, може би щяха да ги използват. На места сградите на цели улици бяха изравнени със земята. Разчистването на отломките щеше да отнеме години. Цяло лято във въздуха тегнеше сладникавата миризма на разложена плът, понеже сред руините още гниеха телата на хиляди убити. Сега миришеше само след дъжд. Градът беше разделен на четири зони — съветска, американска, британска и френска. Много от оцелелите здания бяха заети от окупационните армии. Берлинчани живееха където намерят. Често търсеха убежище в някоя запазена стая на полусрутена сграда. Отново имаше течаща вода, а понякога и електричество, обаче трудно се намираше гориво за отопление и готвене. Скринът на фон Улрихови сигурно щеше да е не по-малко ценен и във вид на дърва за огрев. Трите жени го откараха във Вединг, във френската зона, където го продадоха срещу картон цигари Житан на един очарователен полковник, парижанин.

Окупационната валута нямаше стойност, понеже Съветите печатаха прекалено много от нея. Всичко се купуваше и продаваше за цигари.

Сега се завръщаха триумфално — Мод и Ада бутаха празната количка, а Карла крачеше до тях. Всичко я болеше, обаче бяха богати — цял картон цигари щеше да им стигне за много време. Когато мръкна, бързо стана мразовито. Пътят към дома минаваше през британския сектор. Карла понякога се питаше дали британците няма да помогнат на майка й, ако узнаят какви трудности преживява. От друга страна, Мод беше германска гражданка вече от двадесет и шест години. Брат й, лорд Фицхърбърт, беше богат и влиятелен човек, ала след брака й с Валтер фон Улрих отказваше да я подкрепя. Фиц беше упорит и нямаше изгледи някога да размисли. Натъкнаха се на група от тридесет-четиридесет опърпани берлинчани, скупчени пред използвана от британските окупационни сили къща. Трите жени спряха, за да разберат какво гледат хората — в къщата имаше някакво увеселение. През прозорците се виждаха ярко осветени стаи, смеещи се мъже и жени с чаши в ръце, келнери, които сновяха сред тях с подноси. Карла се огледа — тълпата пред къщата се състоеше главно от жени и деца. В Берлин, а и в цяла Германия, не бяха останали много мъже. Жените и децата се взираха с копнеж в прозорците и приличаха на прогонените грешници пред райските врати. Тъжна картина. — Отвратително — рече Мод и тръгна по алеята към вратата на къщата. Британският караул й препречи пътя с думите „Nein, nein“ — сигурно единственото, което знаеше на немски. Мод му заговори с кристалния си аристократичен акцент: — Трябва незабавно да се срещна е Вашия командващ офицер. Войникът скептично огледа вехтото й палто, но след кратко колебание почука на вратата. Показа се нечие лице. — Една дама, англичанка, желае да разговаря с командващия офицер — съобщи караулът. След малко на входа се появиха британски офицер и неговата съпруга. Офицерът беше с куртка и папийонка, а офицершата — с дълга рокля и перли. Изглеждаха карикатурно. — Добър вечер — рече Мод. — Безкрайно съжалявам, че се налага да ви безпокоя по време на тържеството. Двамата я зяпаха и се дивяха как може една жена в дрипи да им говори така. — Просто помислих — продължи Мод, — че би трябвало да видите какво причинявате на тези клети хора на улицата.

Офицерът и жена му огледаха тълпата.

— Бихте могли да спуснете завесите, за Бога.

— О, Божичко, може би бяхме ужасно нелюбезни? Джордж?

— Непреднамерено — отговори мрачно мъжът.

— Възможно ли е някак да се извиним, ако пратим храна на хората отвън? — Да — бързо отговори Мод. — Това би се възприело и като любезност, и като извинение. Офицерът като че се съмняваше. Може би сервирането на canap? на гладуващи германци не беше по устав.

— Джордж, скъпи, можем ли? — примоли се жената.

— Ох, добре.

— Благодаря Ви, че ни обърнахте внимание. Ние наистина не сме искали да направим това — каза жената на Мод.

— За нищо — отговори Мод и си тръгна.

След малко от къщата наизлязоха гости и отнесоха на жените и децата плата със сандвичи и кейкове. Карла се усмихна. Дързостта на майка й имаше резултат. Взе си голямо парче плодов кейк и го погълна на няколко хапки. В него имаше повече захар, отколкото Карла беше получила през последните шест месеца. Завесите се спуснаха, гостите се върнаха в къщата, а берлинчани се разотидоха. Мод и Ада пак забутаха празната количка. — Добра работа, майко. Цял картон цигари и безплатна храна, при това в един следобед! „За разлика от съветските войници, малцина от служещите в останалите окупационни армии проявяват жестокост към германците“, рече си Карла. За нея това беше изненадващо. Американците раздаваха шоколад. Дори французите, чиито деца бяха гладували по време на немската окупация, често проявяваха добрина. „След всички страдания, които причинихме на нашите съседи, е направо удивително, че не ни мразят повече“, размишляваше Карла. „От друга страна, може да са решили, че с нацистите, Червената армия и бомбардировките вече сме се настрадали достатъчно.“ Беше късно, когато трите жени се прибраха у дома. Оставиха количката у съседите, от които я бяха взели, и им платиха с половин пакет цигари. Влязоха в къщата си, която, за щастие, беше почти невредима. Повечето прозорци бяха останали без стъкла и зидарията беше поочукана, но нямаше нищо съборено, и така къщата ги предпазваше от лошото време навън. Въпреки това, трите жени и Ребека на практика живееха в кухнята. Спяха на дюшеци, които вечер домъкваха от антрето. Горивото не стигаше за отоплението и на едно помещение, какво остава за цялата къща. Навремето печката работеше на въглища, ала сега въглища практически не беше възможно да се набавят. Фон Улрихови установиха, че печката гори и с друго — книги, вестници, мебели и дори завеси. Спяха по две — Карла и Ребека, Мод и Ада. Ребека често плачеше, докато заспи в обятията на Карла, както стана в първата нощ след смъртта на родителите й. Карла беше изморена от много ходене и веднага си легна. Ада запали печката със старите списания, които Ребека беше свалила от тавана. Мод добави вода към бобената супа от обед и я притопли. Карла седна в постелята си да вечеря и внезапно я проряза болка. Тя разбра, че причината не е в бутането на тежката количка. Беше различно. Погледна коя дата е, припомни си кога беше случаят в Еврейската болница и пресметна. — Майко — със страх продума тя, — мисля, че бебето идва.

— Рано е!

— В тридесет и шестата седмица съм и имам контракции.

— Значи е най-добре да се подготвим.

Мод се качи да донесе кърпи.

Ада донесе един стол от трапезарията. Тя разполагаше с удобно парче усукана стомана от някаква разрушена постройка и го ползваше като чук. Натроши стола и използва цепениците да засили огъня в печката.

Карла положи ръце на изопнатия си корем.

— Можеше да почакаш и да се родиш, когато се постопли времето. Скоро обаче болките станаха прекалено силни, та да обръща внимание на студа. Не подозираше, че може да съществува такава болка. Нито че може да е толкова продължителна. Контракциите траяха цяла нощ. Мод и Ада се редуваха да я държат за ръка, докато стенеше и викаше. Пребледняла и уплашена, Ребека гледаше отстрани. През облепения с вестници кухненски прозорец се процеди сивкавата светлина на утрото. Тогава главата на бебето най-сетне се показа. Вълна на облекчение заля Карла. Тя не познаваше друго толкова силно чувство, макар болката да не изчезна веднага.

След още един болезнен тласък, Мод улови бебето.

— Момче е — рече тя.

Духна в личицето на бебето и то отвори уста и заплака. Мод подаде детето на Карла и я облегна на няколко възглавници, които донесе от салона. Главицата на бебето беше покрита с гъста тъмна коса. Мод уви пъпната връв с памук, после я преряза. Карла разкопча блузата си и даде на детето да суче. Притесняваше се, че може и да няма мляко. Към края на бременността гърдите й би трябвало да наедреят и да започнат да отделят коластра, но това не се случи, дали защото бебето се роди малко рано, или пък защото тя беше недохранена. Но след като детето посука малко, Карла изпита някакво странно усещане и млякото потече.

Скоро бебето заспа.

Ада донесе купа топла вода и кърпа и внимателно уми първо личицето и главата му, а после цялото му телце.

— Толкова е красиво — прошепна Ребека.

— Майко, да го наречем Валтер, нали?

Карла нямаше намерение да драматизира, ала в този момент Мод се пречупи. Лицето й се сгърчи, тя се преви и се разтърси от ридания. Успя само да каже:

— Извинявай.

После плачът отново я задави и тя заповтаря „О, Валтер, мой Валтер“.

Най-накрая се поуспокои и отново се извини.

— Не исках да вдигам толкова шум — рече Мод и избърса лицето си с ръкав. — Само ми се щеше баща ти да може да види детето, това е всичко. Толкова е несправедливо.

Ада изненада всички с думите от Книгата на Йов:

— Бог дал и Бог взел. Да се слави името Господне.

Карла не вярваше в Бог — никое уважаващо себе си божество не би допуснало съществуването на нацистките лагери на смъртта — ала тези думи я успокоиха. Говореха за приемането на всичко в живота на човека, на болката от раждането и на тъгата от смъртта. Мод явно също оцени чутото и се утеши. Карла гледаше с обожание малкия Валтер. Обеща си да се грижи за него, да го храни, да го топли, независимо от всички трудности. Той беше най-прекрасното дете и тя щеше да го обича и да го пази винаги. Валтер се събуди и Карла отново му поднесе гръдта си. Той засука доволно. От време на време примляскваше тихичко, а трите жени и Ребека го гледаха. Известно време в тясната и сумрачна кухня не се чуваше друг звук.

II

Първата реч на всеки нов представител в парламента се нарича „моминска реч“ и обикновено е доста скучна.

Трябва да се кажат определени неща, има готови фрази и по общо съгласие речта не бива да засяга противоречиви теми. Колегите и опонентите поздравяват новодошлия, традициите се спазват и ледът се разтапя.

Първата си истинска реч Лойд Уилямс произнесе няколко месеца по-късно, по време на обсъждането на закона за осигуровките. Сега вече се поуплаши. В подготовката на речта Лойд се опираше на примера на двама оратори. Неговият дядо, Дай Уилямс, използваше лексиката и ритъма на Библията при това не само в параклиса, а и — подчертано — когато говореше за тегобите и неправдите в живота на миньора. Обичаше кратките, натоварени със смисъл думи: труд, грях, алчност. Говореше за домашното огнище, за мината и за гроба. Чърчил правеше същото, обаче с хумор, който липсваше на Дай Уилямс. Дългите и великолепни изречения при него често завършваха с изненадваща метафора или обрат. Като редактор на правителствения Бритиш Газет по време на общата стачка през 1926 година, той предупреждаваше профсъюзните членове: „Мислете ясно: ако някога развихрите срещу нас още една обща стачка, ние ще развихрим срещу вас още един Бритиш Газет“. Лойд вярваше, че всяка реч има нужда от такива изненади; те бяха като стафидите в козунака. Ала когато се изправи да говори, той внезапно установи, че грижливо подготвените му думи не звучат истински. Слушателите му видимо имаха същото усещане и той долови как петдесет-шестдесет от представителите в камарата го слушат с половин ухо. Обзе го паника: как можа да говори скучно по въпрос с такова голямо значение за хората, които го бяха избрали? На правителствената пейка Лойд видя майка си, вече министър на училищата, и чичо си Били, министър на въгледобива. Той знаеше, че Били Уилямс е почнал работа в мината на тринадесет години. На същата възраст Етел вече е търкала подовете в Тай Гуин. Дебатите сега не бяха свързани с изящни фрази. Ставаше дума за техния живот. След минута Лойд изостави бележките си и заговори направо. Припомни злощастието на работническите семейства, които бяха останали без пари заради безработица или трудови злополуки — това беше наблюдавал лично в лондонския Ийст Енд и във въгледобивните райони в Южен Уелс. Вълнението му си личеше в гласа и Лойд малко се срамуваше, но не спря да говори. Усети, че публиката вече му обръща внимание. Разказа за своя дядо и за останалите основоположници на движението на лейбъристите за пълно осигуряване, което завинаги да премахне опасността от разорение. Когато седна на мястото си, в залата се разнесе одобрителен рев. В галерията за посетителите беше и съпругата на Лойд, Дейзи, която го поздрави с вдигнати палци. Лойд изслуша следващите дебати, обхванат от задоволство. Вярваше, че е преминал първото истинско изпитание като депутат. Във фоайето го пресрещна един от партийните организатори на лейбъристите, тоест от хората, които следяха депутатите да гласуват правилно. След като го поздрави за речта, човекът попита: — Бихте ли желали да станете частен парламентарен секретар? Лойд се развълнува. Всеки министър и държавен секретар имаше свой частен парламентарен секретар. Всъщност понякога това беше просто човек, който носи чантата с документите, но обикновено този пост беше първа стъпка към назначение в правителството. — За мен ще бъде чест — отговори Лойд. — За кого ще работя?

— За Ърни Бевин.

Лойд направо не вярваше на късмета си. Бевин беше външен министър и премиерът Атли беше най-близък с него. Тясната връзка между двамата държавници беше класически случай на привличане на противоположностите. Атли беше от средната класа — син на адвокат, оксфордски възпитаник и офицер по време на Европейската война. Бевин пък беше незаконен син на прислужница, не познаваше баща си, работеше от единадесетгодишен и беше основал гигантския Профсъюз на транспортните и общите работници. Различаваха се и на вид. Атли беше слаб, елегантен, тих и сериозен. Бевин беше грамаден, висок, силен, дебел и с гръмогласен смях. Наричаше премиер-министъра „малкия Клем“. Въпреки това двамата бяха твърди съюзници. За Лойд, както и за милиони обикновени британци, Бевин беше герой. — Нищо не би ми харесало повече от това — додаде той. — Но няма ли Бевин секретар? — Трябват му двама. Утре идете във „Форин офис“ в девет сутринта и можете да започнете работа.

— Благодаря Ви!

Лойд забърза по облицования с дъбова ламперия коридор към кабинета на майка си. Имаше уговорка с Дейзи да се срещнат тук след дебатите. — Мамо! Назначиха ме за парламентарен секретар на Ърни Бевин! Тогава видя, че Етел не е сама. При нея беше лорд Фицхърбърт. Фиц изгледа Лойд със смесица от изненада и погнуса. Макар и сепнат, Лойд можа да забележи, че баща му е облечен в отлично скроен светлосив костюм с двуредна жилетка. После хвърли поглед към майка си. Етел беше съвършено спокойна. Тази среща не беше изненада за нея. Явно тя я беше замислила.

Лордът стигна до същото заключение.

— Какво трябва да означава това, Етел?

Лойд се взираше в мъжа, чиято кръв течеше във вените му. Дори и в тази неловка ситуация Фиц се държеше с подчертано достойнство. Беше хубав мъж, въпреки отпуснатия клепач, последица от Битката при Сома. Заради нея и имаше нужда от бастун. Почти шестдесетгодишен, Фиц беше безукорно облечен, прическата му беше грижливо направена, сребристата вратовръзка беше със спретнат възел, а обущата лъщяха. Лойд също обичаше да се облича хубаво. „Ето от кого съм го наследил“, рече си той. Етел се приближи до лорда. Лойд познаваше майка си достатъчно добре и разбра този ход. Тя често използваше чара си, за да убеди някой мъж в нещо. Но не му беше приятно да гледа как тя се държи топло с мъжа, който се е възползвал от нея и я е изоставил. — Много се натъжих, когато научих за смъртта на Бой — каза тя. — Нищо не ни е по-скъпо от нашите деца, нали?

— Трябва да тръгвам — отвърна Фиц.

Досега Лойд се беше срещал с него само мимоходом. Никога не беше прекарвал толкова време с него, не го бе чувал да говори толкова. Въпреки неудобството, Лойд беше очарован. Макар и сърдит, Фиц притежаваше някаква привлекателност. — Моля те, Фиц — настоя Етел. — Ти имаш син, когото никога не си признавал, син, с когото би трябвало да се гордееш. — Не биваше да правиш това, Етел — отговори той. — Мъжът е длъжен да забравя грешките от младостта си. Лойд се сгърчи от смущение, обаче майка му продължи с натиска. — Защо искаш да забравиш? Знам, че раждането му беше грешка, обаче погледни го сега — депутат в парламента, който току-що произнесе вълнуваща реч и беше назначен за парламентарен секретар на външния министър.

Фиц целенасочено не поглеждаше към Лойд.

— Искаш да се престориш, че нашата връзка е била някакво глупаво увлечение, но знаеш истината. Да, бяхме млади и глупави, и буйни — аз не по-малко от теб — но се обичахме. Ние наистина се обичахме, Фиц. Трябва да го признаеш. Мигар не вярвяш, че ако отричаш истината за себе си, губиш душата си? Лойд забеляза, че лицето на Фиц вече не е толкова безстрастно. Мъчеше се да се овладее. Лойд разбра, че майка му е отворила стара рана. Проблемът не беше свързан толкова с това, че Фиц има незаконен син. А в това, че е прекадено горд да приеме факта, че е обичал една прислужница. „Навярно е обичал Етел повече от съпругата си“, предположи Лойд. И това разтърсваше из основи вярата му в социалната йерархия.

Лойд продума за пръв път:

— Бях с Бой накрая, господине. Той умря като герой.

Също за пръв път Фиц го погледна.

— Моят син не се нуждае от Вашето одобрение.

Лойд имаше чувството, че той му е зашлевил плесница.

Дори Етел беше потресена.

— Фиц! Как може да си толкова долен?

В този момент влезе Дейзи.

— Здрасти, Фиц! — весело избъбри тя. — Май мислеше, че си се отървал от мен, а ето че пак си мой свекър. Не е ли забавно? — Тъкмо се опитвах да убедя Фиц да поздрави Лойд — обясни Етел. — Старая се, доколкото е възможно, да не поздравявам социалисти. Етел водеше предварително загубена битка, ала не се предаваше. — Погледни колко много от теб има у него! Изглежда като теб, облича се като теб, има същия интерес към политиката — сигурно един ден ще стане външен министър, какъвто ти винаги си искал да бъдеш!

Фиц помръкна още повече.

— Вече е съвсем невероятно някога да стана външен министър — отвърна той и тръгна към вратата. — И никак няма да ми е приятно ако тази велика държавна служба бъде оглавена от моето болшевишко копеле.

След което излезе.

Етел избухна в сълзи.

Дейзи прегърна Лойд с думите:

— Толкова съжалявам!

— Не се тревожи. Не съм нито шокиран, нито разочарован. Това не беше вярно, обаче Лойд не искаше да изглежда жалък. — Той отдавна се е отказал от мен. Щастлив съм, че има много други хора, които ме обичат — додаде Лойд и погледна съпругата си с обожание. — Сбърках — обади се през сълзи Етел. — Не трябваше да го моля да идва тук. Трябваше да знам, че срещата ще свърши зле.

— Нищо — отговори Дейзи. — Имам добри новини.

— Какви са? — полюбопитства Лойд с усмивка. Дейзи погледна Етел и я попита:

— Готова ли си?

— Май да.

— Хайде! Казвай.

— Ще имаме дете — рече Дейзи.

III

Това лято Ерик се върна у дома полумъртъв. Беше се заразил с туберкулоза в съветския трудов лагер и го бяха освободили, щом отслабна дотам, че да не може да работи. Цели седмици почти не беше спал, пътуваше с товарни влакове и от време на време се примолваше някой шофьор на камион да го вземе. Пристигна в къщата на фон Улрихови бос и мръсен. Лицето му беше толкова изпито, че приличаше на череп. Ала не умря. Дали беше заради хората, които го обичаха, или заради по-топлото време, когато зимата отстъпи на пролетта, или пък просто задето си отдъхна, но Ерик кашляше по-малко и събра достатъчно сили да свърши някои работи в къщата. Закова дъски на счупените прозорци, оправи покрива и отпуши тръбите. За щастие в началото на годината Фрида Франк попадна на златна възможност. Лудвиг Франк загина при въздушно нападение, което разруши фабриката му. След това известно време Фрида и майка й бяха в същото окаяно положение като всички берлинчани. Но Фрида намери работа като медицинска сестра в американската зона и не след дълго обясни на Карла, че групичка американски лекари са я помолили да продава на черния пазар остатъците от техните храни и цигари срещу част от печалбата. И оттогава Фрида се появяваше у фон Улрихови веднъж седмично с кошница провизии: топли дрехи, свещи, батерии за фенерчета, кибрит, сапун и храна — бекон, шоколад, ябълки, ориз, компот от праскови. Мод делеше храната на порции и даваше на Карла двойно. Карла се съгласи без колебание. Не заради себе си, а за да може да кърми малкия Валтер. Без незаконно получените от Фрида стоки, детето нямаше да оцелее. Валтер се променяше бързо. Тъмната косичка, с която се роди, опада и на нейно място покара нежен рус мъх. На шест месеца вече имаше прекрасни зелени очи като баба си Мод. Когато личицето му се пооформи, Карла забеляза, че всъщност очите му са теснички и се зачуди дали няма някаква сибирска жилка. Не помнеше лицата на всички насилници — през повечето време не ги гледаше. Вече не ги мразеше. Странно, но тя беше толкова щастлива с малкия Валтер, че не можеше да се принуди да съжалява за случилото се. Ребека беше като омагьосана от бебето. Вече бе почти на петнадесет години и у нея се зараждаха майчински инстинкти. Тя с удоволствие помагаше на Карла да къпе и да преоблича малкия. Непрестанно играеше с него и той гукаше от задоволство, щом я зърнеше. Когато Ерик укрепна достатъчно, постъпи в Комунистическата партия. Карла беше потресена. Как можеше брат й да направи това след всичко, което му беше причинила съветската армия? Ала скоро установи, че той говори за комунизма по същия начин, по който говореше за нацизма десетина години по-рано. Оставаше й само да се надява, че новата му заблуда няма да трае толкова дълго. Съюзниците държаха в Германия отново да се установи демокрация. Затова към края на 1946 година в Берлин бяха насрочени местни избори. Карла вярваше, че градът ще се върне към нормалния си живот едва след като жителите му вземат нещата в свои ръце, затова реши да участва на изборите в листата на социалдемократическата партия. Ала берлинчани бързо установиха, че съветските окупатори имат прелюбопитно разбиране за демокрацията. Съветският съюз беше шокиран от изборните резултати в Австрия през ноември предходната година. Австрийските комунисти очакваха да получат равен брой гласове със социалистите, но се оказа, че печелят само пет места в парламента от общо сто шестдесет и пет. Като че ли гласоподавателите отхвърляха комунизма заради жестокостите на Червената армия. В Кремъл не бяха свикнали с реални избори и не очакваха такъв резултат. За да не се случи същото и в Германия, съветските окупатори предложиха сливане на Комунистическата и Социалдемократическата партия в така наречения „единен фронт“. Въпреки тежкия натиск, социалдемократите отказаха. Съветските власти започнаха да арестуват социалдемократите в Източна Германия така, както бяха постъпили и нацистите през 1933 година. Тук сливането на двете партии стана принудително. Но изборите в Берлин бяха под контрола на всички съюзници и в града социалдемократите оцеляха. Когато времето поомекна, Карла вече можеше също да чака на опашка за храна. Носеше бебето, повито в калъфка за възглавница, понеже нямаше дрешки за него. Една сутрин чакаше реда си да вземе картофи, на няколко преки от дома, когато забеляза с изненада как на улицата спира един американски джип. На седалката до шофьора седеше Фрида. Шофираше някакъв плешив мъж на средна възраст. Той я целуна в устата за довиждане и Фрида изскочи от колата. Беше със синя рокля без ръкави и с нови обувки. Бързо закрачи по улицата към дома на фон Улрихови, понесла обичайната си кошничка с продукти. Карла в миг разбра всичко. Фрида не търгуваше на черната борса и изобщо нямаше никакъв лекарски синдикат. Тя беше платена любовница на американски офицер. Това не беше необичайно. Хиляди хубави германски момичета бяха изправени пред избора да гледат как семействата им гладуват или да спят с някой щедър офицер. Французойките правеха същото по време на германската окупация; офицерските съпруги в Германия горчиво се оплакваха от това. Въпреки всичко, Карла беше потресена. Вярваше, че Фрида обича Хайнрих. Двамата планираха да се оженят веднага щом животът стане що-годе нормален. Сърцето на Карла се сви. Стигна до началото на опашката, купи своята дажба картофи и забърза към дома. Откри Фрида в салона на втория етаж. Ерик беше почистил помещението и беше облепил прозорците с вестници — най-близкото до стъкло, което можеха да си позволят. Завесите отдавна се ползваха вместо спално бельо, обаче повечето от столовете бяха оцелели. Тапицерията им беше избеляла и износена. По чудо и пианото беше запазено. Един съветски офицер го откри и заяви, че ще се върне на другия ден и ще го изнесе с кран през прозореца, но това така и не се случи. Фрида веднага взе Валтер от ръцете на Карла и почна да му пее. „А, В, С, die Katze lief im Schnee“. Карла беше установила, че Ребека и Фрида, които още нямаха свои деца, не можеха да се наситят на малкия Валтер. Докато Мод и Ада го обожаваха, но се държаха с него отривисто и практично. Фрида отвори капака на пианото и даде на детето да чука по клавишите, докато тя му пее. На инструмента не беше свирено от години — Мод не го докосна след смъртта на последния си ученик, Йоахим Кох.

След няколко минути Фрида каза на Карла:

— Мрачна ми се виждаш. Какво има?

— Знам как получаваш храната, която ни носиш. Ти не си черноборсаджийка, нали?

— Разбира се, че съм. Какви ги говориш?

— Видях те тази сутрин. Слезе от един джип.

— Полковник Хикс предложи да ме докара.

— Целуна те в устата.

Фрида отмести очи.

— Знаех си, че трябва да сляза по-рано. Можех да дойда пеш от американската зона.

— Фрида, а Хайнрих?

— Той никога няма да узнае. Ще внимавам повече, кълна се.

— Още ли го обичаш?

— Разбира се. Ние ще се оженим.

— Тогава защо…?

— Дотегна ми вече от трудностите. Искам да нося хубави дрехи, да ходя в нощните клубове, да танцувам. — Не, не искаш — отвърна убедено Карла. — Не можеш да ме излъжеш. Приятелки сме достатъчно отдавна. Кажи ми истината.

— Истината ли?

— Да, ако обичаш.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Направих го заради Валтер.

Карла остана без дъх. Никога не й беше минало през ума, ала беше логично. Готова беше да повярва, че Фрида е способна на подобна жертва заради нея и заради детето. Но се почувства зле. Тя беше отговорна за това, че Фрида постъпва като проститутка. — Това е ужасно! Не трябваше да го правиш. Щяхме някак да се справим. Фрида скочи от столчето пред пианото с бебето в ръце и избухна:

— Не! Не бихте се справили!

Валтер се уплаши и заплака. Карла го взе, почна да го люшка и да го гали по гръбчето. — Не бихте се справили — повтори Фрида поспокойно.

— Откъде знаеш?

— Цяла зима при нас в болницата носеха бебета.

Голи, увити във вестници, умрели от глад и студ. Едва издържах да ги виждам.

— Боже мой.

Карла прегърна здраво малкия.

— Когато премръзнат до смърт, добиват един особен синкав цвят.

— Престани.

— Трябва да ти го кажа, иначе няма да разбереш защо го правя. Валтер можеше да е едно от онези сини и измръзнали бебета.

— Знам — прошепна Карла. — Знам.

— Пърси Хикс е добър човек. У дома в Бостън го чака свадливата му жена, а аз съм най-хубавото момиче, което е виждал. Той е мил, в леглото е бърз и винаги ползва кондом.

— Трябва да престанеш.

— Всъщност ти не искаш да престана.

— Така е. Не искам — призна Карла. — И това е най-лошото. Чувствам се толкова виновна. Виновна съм. — Не си виновна. Това беше мой избор. Германските жени са изправени пред труден избор. Така плащаме за лесния избор на германските мъже преди петнадесет години. Мъже като моя баща, който мислеше, че Хитлер ще се отрази добре на икономиката. Като бащата на Хайнрих, който гласува Закона за извънредните пълномощия. Греховете на бащите се плащат от дъщерите им. Чуха силно тропане на входната врата. След миг усетиха как Ребека се качва на тавана, за да се скрие, ако се окаже, че идват червеноармейци.

После чуха Ада:

— О! Господине! Добро утро!

Звучеше изненадано и леко разтревожено, но не и уплашено. Карла се чудеше кой ли може да предизвика такива смесени чувства у прислужницата. По стълбите се разнесоха тежки мъжки стъпки и след миг влезе Вернер. Беше мръсен, опърпан и слаб като тръстика, но хубавото му лице беше озарено от широка усмивка.

— Аз съм! Върнах се! — весело рече той.

После съгледа бебето. Зяпна от почуда и щастливата му усмивка изчезна.

— О. Какво… кой… чие е това дете?

— Мое, скъпи — отговори Карла. — Нека ти обясня.

— Да ми обясниш ли? — тросна се Вернер. — Какво има за обяснение? Ти си родила дете на друг!

И тръгна да излиза.

Фрида се намеси:

— Вернер! Тук са двете жени, които те обичат. Не си отивай, без да ни изслушаш. Ти не разбираш.

— Струва ми се, че всичко разбирам.

— Карла беше изнасилена.

Вернер пребледня.

— От кого?

— Не разбрах имената им — отговори Карла.

— Имената… — Вернер преглътна. — Не е бил… не е бил един?

— Петима войници от Червената армия.

— Пет — едва продума Вернер.

Карла кимна.

— Но… не можа ли да… имам предвид да…

— И с мен се случи същото — намеси се Фрида. — И с мама.

— Мили Боже. Какво е ставало тук?

— Ад.

Вернер тежко приседна и рече:

— А аз мислех, че адът е там, откъдето идвам.

Зарови лице в ръцете си.

Карла отиде при него с детето.

— Вернер, погледни ме. Моля те.

Той вдигна поглед. Лицето му беше изкривено от мъка.

— Адът свърши — рече Карла.

— Дали?

— Да — твърдо отговори тя. — Трудно се живее, обаче нацистите ги няма, войната свърши, Хитлер е мъртъв, а червеноармейските насилници са повече или помалко под контрол. Кошмарът свърши. И двамата сме живи и сме заедно.

Вернер се пресегна и улови ръката й.

— Права си.

— Имаме Валтер, а след малко ще се запознаеш с едно момиче — Ребека, която стана нещо като моя дъщеря. Трябва да създадем ново семейство от това, което войната ни остави, точно както трябва да построим нови домове със струпаните по улиците останки.

Вернер кимна.

— Аз се нуждая от твоята обич. Валтер и Ребека също. Вернер бавно се изправи. Карла го гледаше с очакване. Той нищо не каза, но след миг прегърна и нея, и детето.

IV

Доколкото военновременното законодателство още беше в сила, британското правителство можеше да отвори въгледобивна мина където намери за добре, независимо от желанията на собственика на земята. Компенсации се изплащаха само при загуба на доходите от обработваема земя или търговска площ. Били Уилямс, в качеството си на министър на въгледобива, нареди да се разработи открита мина на територията на Тай Гуин, двореца на лорд Фицхърбърт край Абъроуен. Държавата не дължеше компенсация, понеже земята не се използваше за земеделие или друга стопанска дейност. Откъм пейките на Консервативната партия в Камарата се надигна ропот. — Отпадъкът на Вашата мина ще се трупа под прозорците на спалнята на контесата — рече един раздразнен тори. — Отпадъкът на мината на лорда стоя под прозореца на майка ми в продължение на петдесет години — с усмивка отговори Били Уилямс. Лойд и Етел заминаха заедно с Били за Абъроуен в деня, преди инженерите да започнат работа. На Лойд не му се щеше да оставя Дейзи, която трябваше да роди след две седмици. Но моментът беше исторически и той искаше да присъства. Баба му и дядо му вече бяха близо осемдесетгодишни. Дядо беше почти сляп, въпреки очилата с дебели като лупи стъкла, а баба ходеше превита на две. Когато седнаха около старата кухненска маса, баба рече:

— Хубаво е. И двете ми деца са тук.

Тя поднесе телешко варено, ряпа и дебели късове домашен хляб, намазани с мас. Наля в големи чаши подсладен чай с мляко. Като момче Лойд често ядеше такава храна, но сега не му се понрави. Знаеше, че дори и в гладни години французойките и испанките успяват да предложат хубави гозби, тънко овкусени с чесън и подправки. Засрами се от своята придирчивост и засърба здравата. — Жалко за градините в Тай Гуин — нетактично каза баба.

Били се докачи.

— Какво искаш да кажеш? Страната се нуждае от въглища. — Обаче хората обичат тия градини. Красиви са. Ходя там поне веднъж в годината от дете. Грехота е да се затрият. — В центъра на Абъроуен има прекрасна зона за отдих!

— Не е като градините — инатливо отвърна баба.

Дядо се намеси:

— Жените никога няма да разберат политиката.

— Така си е — каза баба. — Не вярвам да я разберем. Лойд и Етел се спогледаха. Етел се усмихна и нищо не каза. Били и Лойд се настаниха в стаята, а Етел си постла на пода в кухнята. — Тук прекарах всяка нощ от живота си, чак докато постъпих в армията — каза Били, докато си лягаха. — И всяка сутрин поглеждах през прозореца и виждах проклетата купчина. — Тихо, чичо Били. Нали не искаш майка ти да те чуе, че ругаеш.

— Аха.

На другата сутрин след закуска всички тръгнаха нагоре по хълма към Тай Гуин. Времето беше меко и за разнообразие не валеше дъжд. Очертанията на планините бяха по-нежни заради лятната трева. Когато видя Тай Гуин, Лойд го прие само като една прекрасна сграда, а не като символ на потисничество. Разбира се, Тай Гуин представляваше и двете — в политиката нямаше нищо просто.

Големите железни порти бяха отворени. Семейство

Уилямс влязоха в имението. Вече се беше насъбрала тълпа — работниците на подизпълнителя с тяхната машинария; стотина миньори със семействата си; лорд Фицхърбърт и синът му Андрю; неколцина репортери и снимачен екип.

Градините бяха толкова красиви, че оставяха човек без дъх. Старите кестенови дървета бяха напълно разлистени, в езерото плаваха лебеди, а лехите грееха в цветове. Лойд предположи, че лордът се е постарал мястото да изглежда по-добре от всякога. Искаше да покаже пред света, че лейбъристкото правителство е съставено от хора, които обичат да рушат.

Лойд усети, че симпатизира на Фиц.

Кметът на Абъроуен даваше интервю:

— Жителите на този град са против откритата мина — заяви той. Лойд се изненада — градският съвет беше съставен от лейбъристи, които сигурно с крайно нежелание се бяха противопоставили на правителството. — Вече над сто години тези градини освежават душите на хората, които живеят сред мрачен индустриален пейзаж — продължи кметът. После добави към предварително заучената реч: — Под това кедрово дърво поисках ръката на жена си. Прекъсна го мощно металическо тракане, прилично на стъпките на железен великан. Лойд видя как по алеята се задава грамадна машина. Като че беше най-големият багер на света. Стрелата му беше деветдесет стъпки дълга, а в кофата преспокойно би се побрал камион. Най-удивителното беше, че се придвижваше на въртящи се стоманени обувки, които разтърсваха земята.

Били гордо съобщи на Лойд:

— Това е самоходен екскаватор „Мониган“. Загребва по шест тона пръст наведнъж. Филмовата камера снимаше как чудовищната машина гази по алеята. Само едно не харесваше Лойд в Лейбъристката партия. У мнозина социалисти имаше някаква жилка пуритански авторитаризъм. Дядо му я имаше. Чичо му Били също. Сетивните наслади ги караха да се чувстват неудобно. Жертвата и себеотрицанието им прилягаха повече. Те смятаха, че пленителната красота на тези градини е маловажна. И грешаха. Етел не беше като баща си и брат си. Лойд също. Може би тази сухарска жилка в рода вече беше пресъхнала. Надяваше се на това. Фиц стоеше на настланата с розови камъчета алея, а багеристът насочваше грамадната машина към мястото. — Министърът на въгледобива ви е казал, че когато мината се изчерпи, градините ще бъдат подложени на програма за ефективно възстановяване, както той се изразява. А аз ви казвам, че това обещание не означава нищо. Нужни бяха повече от сто години на дядо ми, на баща ми и на мен, за да могат градините да достигнат днешната си красота и хармония. За възстановяването им ще трябват още сто години. Стрелата на екскаватора беше поставена под ъгъл от четиридесет и пет градуса над храстите и цветните лехи. Кофата беше над игрището за крокет. Чакането беше доста дълго. Хората се смълчаха. Били рече на висок глас:

— Почвайте го, за Бога.

Един от инженерите с каски наду свирка.

Кофата шумно се стовари върху земята. Стоманените й зъби захапаха равната зелена морава. Стоманеното въже на стрелата се натегна, разни механизми заскърцаха и кофата започна да се движи назад. Изкопа леха с едри жълти слънчогледи, розовата градина, миртовите храсти, малките диви кестени и една магнолия. Към края на пътуването си беше пълна е пръст, цветове и растения. После се вдигна на двадесет фута и част от тях почна да се ръси по земята. Стрелата тръгна настрани. Лойд видя, че е по-висока от къщата. Помисли, че кофата ще строши прозорците на горния етаж, но операторът беше умел и спря навреме. Стоманеното въже се поотпусна, кофата се наклони и шест тона от градината се изсипаха на няколко стъпки от входа на дома. Кофата се върна в първоначалното положение и целият процес се повтори.

Лойд видя, че Фиц плаче.

I

В началото на 1947 година изглеждаше напълно възможно цяла Европа да стане комунистическа. Володя не знаеше на какво да се надява — дали на пълната победа на комунизма, или на обратното. Червената армия господстваше в Източна Европа, а комунистическите партии печелеха изборите в Западна Европа. Комунистите си бяха завоювали уважение заради съпротивата срещу нацизма. На първите следвоенни избори във Франция за тях гласуваха пет милиона граждани и така Комунистическата партия стана най-популярната в страната. В Италия коалицията между комунисти и социалисти спечели четиридесет процента от гласовете. В Чехословакия само комунистите взеха тридесет и осем процента и оглавиха демократично избраното правителство. В Австрия и Германия, където гласоподавателите бяха грабени и насилвани от Червената армия, нещата стояха по-иначе. На местните избори в Берлин социалдемократите спечелиха шестдесет и три от сто и тридесет места, а комунистите — едва двадесет и шест. Ала Германия беше разрушена и гладна и в Кремъл се надяваха, че хората ще се обърнат към комунизма от отчаяние, точно както се бяха обърнали към нацизма сред Депресията. Голямото разочарование дойде от Британия. На следвоенните избори в парламента влезе само един комунист. А лейбъристкото правителство даваше всичко, което комунизмът обещаваше — богатство, безплатно здравеопазване, всеобщо образование и дори петдневна работна седмица за миньорите. Ала в останалите европейски държави капитализмът не успяваше да измъкне хората от следвоенната депресия. „Пък и времето е на страната на Сталин“, мислеше си Володя, докато гледаше как снегът се трупа на все по-дебели пластове по приличните на луковици черковни кубета. Зимата на четиридесет и шеста — четиридесет и седма в Европа беше най-студената през последните над сто години. В Сен Тропе падна сняг. Британските пътища и железници станаха непроходими и промишленото производство секна — а това не беше ставало дори през войната. Във Франция хранителните дажби бяха по-малки от военновременните. Организацията на обединените нации изчисли, че над сто милиона европейци живеят с по хиляда и петстотин калории на ден — количеството, при което организмът започва да страда от недохранване. Докато моторите на производството се въртяха все по-бавно и по-бавно, хората добиха усещането, че няма какво да губят и революцията взе да изглежда единствен изход. Направеше ли Съветският съюз свое ядрено оръжие, никоя страна нямаше да може да се изпречи на пътя му.

Съпругата на Володя, Зоя, и нейните колеги бяха построили ядрен реактор в Лаборатория № 2 на Академията на науките — умишлено мъгляво название за подобна разработка. Ядреният реактор стигна критичната точка по Коледа, шест месеца след раждането на Константин, сина на Зоя и Володя. Детето спеше в кошарка в лабораторията. Зоя тихичко обясни на мъжа си, че за малкия Костя няма да има разлика ако се намира на два-три километра от реактора — при авария цяла Москва щеше да изчезне.

След раждането на Костя противоречивите чувства на Володя за бъдещето отново се обостриха. Искаше синът му да бъде гражданин на горда и процъфтяваща държава. Вярваше, че Съветският съюз заслужава да господства над Европа. Червената армия беше разгромила нацистите през четирите години на жестока тотална война; останалите съюзници воюваха по периферията и се включиха едва през последните единадесет месеца. Съветските жертви бяха по-многочислени от жертвите на всички останали съюзници, взети заедно. Ала после Володя се замисляше за това какво означава комунизмът: необосновани чистки; инквизиции в подземията на тайната милиция; войници, които са подтиквани да се държат като зверове в завладените територии; цялата огромна страна, принудена да се покорява на безумните решения на тиранин, който разполага с повече власт от царете. Наистина ли Володя искаше тази жестока система да се разпространи в цяла Европа? Спомни си как отиде на Пен Стейшън в Ню Йорк и си купи билет за Албакърки, без да иска ничие разрешение и без да представя никакви документи. Спомни си опияняващото усещане за пълна свобода, което това му даде. Отдавна беше изгорил каталога на „Сиърс Робък“, обаче стотиците страници с достъпни за всички хубави стоки останаха ярко в паметта му. Съветските граждани мислеха, че приказките за свободата и богатството на Запада са само пропаганда, обаче Володя знаеше друго.

Част от него копнееше за разгрома на комунизма.

Бъдещето на Германия — следователно, на цяла Европа — щеше да се реши на Московската конференция на външните министри през март 1947 година. Володя, вече полковник, отговаряше за екипа на военното разузнаване, командирован на конференцията. Срещите се провеждаха в красива зала в Дома на самолетостроенето, удобно близо до хотел „Москва“. Както винаги, делегатите и техните преводачи седяха около масата, а сътрудниците им заемаха няколко редици столове зад тях. Съветският външен министър, Вячеслав Молотов, старият Каменен задник, искаше Германия да изплати на неговата страна военни репарации в размер на десет милиарда долара. Американците и британците възразяваха, че това ще погуби немощната германска икономика. Навярно именно такова беше желанието на Сталин. Володя поднови познанството си с Уди Дюър, който сега беше фотограф на новинарската агенция, натоварена с отразяването на срещата. Уди също се беше оженил и показа на Володя снимка на една изумителна тъмнокоса жена и малко момиченце. Докато пътуваха в лимузината ЗИС-110Б на връщане от официалната фотосесия в Кремъл, Уди заговори на Володя: — Нали си даваш сметка, че Германия няма пари за вашите репарации? Английският на Володя се беше подобрил и сега можеха да говорят без преводач. — Как при това положение немците се изхранват и възстановяват градовете си? — С помощи от нас, разбира се — отговори Уди. — Даваме цяло състояние за помощи. Каквито и да било германски репарации ще са всъщност с наши пари. — И какво лошо има в това? По време на войната Съединените щати просперираха. Моята родина беше опустошена. Може би вие би трябвало да платите. — Американските гласоподаватели не са на това мнение.

— Американските гласоподаватели могат да грешат.

— Така е. Обаче парите са техни.

„Ето пак“, рече си Володя — „зачитането на общественото мнение.“ Беше го забелязал и по-рано в разговорите с Уди. Американците говореха за гласоподавателите така, като в Съветския съюз говореха за Сталин — трябваше да им се подчиниш, независимо дали са прави или грешат.

Уди свали прозореца на колата.

— Нали нямаш нищо против да снимам града? Светлината е прекрасна — каза той и фотоапаратът му защрака. Знаеше, че може да заснема само предварително одобрени кадри. Но на улицата нямаше нищо от значение — само няколко жени, които ринеха сняг. Въпреки това Володя отговори:

— Моля те, недей.

Пресегна се покрай Уди и затвори прозореца.

— Само официални снимки.

Тъкмо щеше да му поиска лентата, когато Уди го попита: — Помниш ли, че ти говорих за Грег Пешков, моят приятел, който има същата фамилия като тебе? Володя определено помнеше. И Вили Фрунце беше подхвърлил нещо такова. Сигурно говореха за един и същи човек. — Не помня — излъга Володя. Не искаше да има нищо общо с никакви роднини на Запад. Подобни връзки навличаха подозрения и неприятности на съветските граждани. — Е, той е в американската делегация тук. Можеш да поговориш с него. Да видиш дали не сте роднини. — Да, ще го направя — отвърна Володя и реши на всяка цена да избягва Пешков от американската делегация.

Предпочете да не взима лентата от апарата на Уди.

Една безобидна улична сцена не си струваше разправиите.

На другия ден, на конференцията, американският държавен секретар Джордж Маршал предложи четирите страни-съюзници да премахнат отделните сектори в Германия и да обединят страната, за да може тя отново да се превърне в туптящото стопанско сърце на Европа — да може да добива полезни изкопаеми, да поднови промишлеността, да купува и да продава. А това беше последното нещо, което Съветският съюз би искал да се случи. Молотов отказа да обсъжда въпроса за обединението, докато не се уредят репарациите.

Конференцията попадна в задънена улица.

Точно това беше желанието на Сталин.

II

„Светът на международната дипломация е малък“, разсъждаваше Грег Пешков. Един от младите сътрудници в британската делегация на Московската конференция беше Лойд Уилямс. Той беше женен за Дейзи, полусестра на Грег. В началото Грег не хареса вида на Лойд, който се обличаше като префърцунен английски джентълмен, обаче човекът се оказа приличен. — Молотов е противен тип — заяви Лойд, докато двамата пиеха водка-мартини в бара на хотел „Москва“.

— И какво ще правим с него?

— Не знам, обаче Британия не може да живее повече с тези отлагания. Окупацията на Германия е разход, който не можем да си позволим, а тежката зима превърна този проблем в истинска криза. — Знаеш ли какво — подхвана Грег, който по-скоро размишляваше гласно. — Ако Съветите не играят, ние би трябвало да продължим и без тях.

— Как можем да го направим?

Грег започна да изброява на пръсти.

— Какво искаме ние? Искаме да обединим Германия и да проведем избори.

— И ние.

— Искаме да премахнем обезценената райхсмарка и да въведем нова валута, за да могат германците да почнат отново да работят.

— Да.

— И освен това искаме да спасим страната от комунизма.

— Такава е и британската политика.

— Не можем да свършим изброеното на изток, защото Съветите няма да се съгласят. Следователно могат да вървят по дяволите. Ние контролираме три четвърти от Германия — да го направим в нашата зона и да оставим източната част на страната да се затрие.

Лойд се умисли.

— Обсъждал ли си това с твоя началник?

— Не, за Бога. Просто разсъждавам на глас. Слушай какво. Защо пък да не го направим?

— Ще предложа това на Ърни Бевин.

— А аз ще говоря с Джордж Маршал — рече Грег и отпи. — Водката е единственото, което руснаците правят като хората. Е, как е сестра ми?

— Чака второто ни дете.

— Каква е Дейзи като майка?

— Сигурно предполагаш, че е ужасна — отвърна през смях Лойд.

Грег сви рамене.

— Никога не съм я виждал като домакиня.

— Тя е търпелива, спокойна и организирана.

— И не е наела шест бавачки?

— Само една, за да може да излиза с мен вечер. Обикновено ходим на политически срещи.

— Охо, променила се е.

— Не напълно. Все още обича партита. Ами ти? Още ли не си женен? — Има едно момиче, Нели Фордъм. Намеренията ми са доста сериозни. Предполагам, знаеш, че имам кръщелник. — Да — отговори Лойд. Дейзи ми разказа всичко за него. Джорджи. Лойд изглеждаше леко смутен и Грег заключи, че той знае, че Джорджи всъщност му е син.

— Много съм привързан към него.

— Това е чудесно.

Към бара приближи един от членовете на руската делегация. Грег забеляза нещо познато у него. Мъжът беше на тридесетина години, хубав, въпреки войнишката подстрижка. Сините му очи гледаха малко заплашително. Кимна дружелюбно и Грег попита: — Срещали ли сме се преди? — Възможно е. Учих в Германия, в Берлинската мъжка гимназия. Грег поклати глава.

— А да сте идвали в Щатите?

— Не.

Лойд се обади:

— Това е Володя Пешков, за когото ти говорих.

Грег се представи и додаде:

— Може да имаме нещо общо. Баща ми, Лев Пешков, е емигрирал през четиринадесета година и е оставил тук бременната си приятелка, която после се е омъжила за брат му Григорий. Възможно ли е с Вас да сме полубратя?

Държанието на Володя се промени мигновено.

— Категорично не — отсече той. — Извинете ме.

Тръгна си от бара, без да купи питие.

— Малко внезапно — рече Грег.

— Така си е.

— Видя ми се шокиран.

— Сигурно заради нещо, което ти му каза.

III

„Не може да е вярно“, повтаряше си Володя.

Грег твърдеше, че Григорий се оженил за момиче, което вече било бременно от Лев. Ако това беше истина, то мъжът, когото Володя цял живот приемаше да свой баща, всъщност е негов чичо. Може би ставаше дума за някакво съвпадение. Или пък американецът просто искаше да го притесни.

Както и да е, Володя беше потресен.

Върна се у дома в обичайното време. Двамата със Зоя се издигаха бързо и получиха апартамент в луксозния правителствен блок, където живееха и родителите на Володя. Григорий и Катерина отидоха у сина си в часа за вечеря на Костя, както правеха почти всяка вечер. Катерина къпеше внука си, а после Григорий му пееше и му разказваше приказки. Костя беше на девет месеца и още не можеше да говори, но видимо харесваше приказките за приспиване. Цяла вечер Володя вършеше обичайните неща в някакъв унес. Опита да се държи нормално, обаче установи, че едва може да продума на родителите си. Не вярваше на казаното от Грег, ала и не преставаше да мисли за него. Когато Костя заспа и баба му и дядо му се приготвиха да се прибират, Григорий попита Володя:

— Какво, да нямам брадавица на носа?

— Не.

— Защо тогава ме зяпаш така цяла вечер?

Володя реши да каже истината.

— Запознах се с един човек. Грег Пешков, от американската делегация. Той мисли, че сме роднини. — Напълно е възможно — отвърна Григорий с небрежен тон, като че това беше дреболия. Но Володя видя как шията му се зачервява, което у него винаги беше признак на скрити страсти. — За последен път срещнах брат си през деветнадесета година. Оттогава нямам вести от него. — Бащата на Грег се казва Лев. И този Лев имал брат на име Григорий.

— Значи Грег е твой братовчед.

— Той каза, че ми е брат.

Григорий почервеня още повече и се умълча.

— Как е възможно? — намеси се Зоя.

Володя обясни:

— Според американския Пешков, Лев оставил в Ленинград бременната си приятелка, която се омъжила за брат му.

— Невероятно! — възкликна Григорий.

Володя погледна Катерина.

— Ти нищо не казваш, майко.

Настана продължителна тишина. Тя сама по себе си беше показателна. Какво толкова му мислеха, щом историята на Грег не беше истина? Някакво особено усещане за студ плъзна върху Володя.

Най-сетне Катерина заговори:

— Аз бях лекомислено момиче. Не бях разумна като твоята жена — въздъхна дълбоко и продължи: — Григорий Пешков се влюби в мен почти от пръв поглед, бедният глупчо.

Тя се усмихна нежно на мъжа си.

— Обаче брат му, Лев, се носеше хубаво, пушеше цигарки, имаше пари за водка, приятелите му бяха все разбойници. Аз бях по-голяма глупачка от Григорий. Харесвах Лев повече.

Володя потресен попита:

— Значи е вярно?

Част от него отчаяно се надяваше Катерина да отрече. — Лев постъпи така, както постъпват мъжете като него. Когато забременях, той ме изостави. — Лев е моят баща — промълви Володя и погледна Григорий. — А ти си ми само чичо! Имаше чувството, че ще се сгромоляса. Земята под нозете му се размести. Като че имаше земетресение. Зоя се изправи зад стола му и положи ръка върху рамото му, за да го успокои или за да го удържи.

Катерина продължи да говори:

— И тогава Григорий постъпи така, както постъпват другите мъже. Погрижи се за мен. Обичаше ме, ожени се за мен, работи за мен и за моите деца.

Седна на дивана до мъжа си и го хвана за ръка.

— Аз не го исках. И със сигурност не го заслужавах, ала Бог ми го изпрати.

Григорий проговори:

— Боях се от този ден. Още откакто ти се роди, заживях в страх от този ден. — Тогава защо пазихте тази тайна? — попита Володя. — Защо не ми казахте истината?

Григорий задавено отговори:

— Не можех да се насиля да ти кажа, че не съм твой баща. Толкова много те обичах. — Нека ти кажа нещо, сине. Чуй ме сега и не ме е грижа дали някога отново ще ме слушаш. Обаче чуй това. Забрави онзи чужд човек в Америка, който някога си е съблазнил едно глупаво момиче. Погледни сега този човек, който седи пред тебе със сълзи на очи. Сърцето на Володя се сви от умолителното изражение на Григорий. — Този човек те хранеше и те обличаше, и те обичаше неизменно в продължение на тридесет години.

Ако думата „баща“ означава нещо, то това е твоят баща.

— Да. Знам — отговори Володя.

IV

Лойд Уилямс се разбираше добре с Ърни Бевин.

Въпреки възрастовата разлика, двамата имаха много общо. По време на четиридневното пътуване с влак през затрупаната от сняг Европа, Лойд довери на Бевин, че и той като него е незаконнороден син на домашна прислужница. Освен това двамата мъже бяха пламенни противници на комунистите — Лойд заради натрупания в Испания опит, а Бевин — заради тактиката на комунистите в профсъюзното движение.

— Комунистите са роби за Кремъл, а за всички останали са тирани — заяви Бевин и Лойд отлично разбра какво имаше предвид. Той така и не разви по-топло отношение към Грег Пешков, който винаги изглеждаше, сякаш се е облякъл под тревога: разкопчани ръкави на ризата, обърната яка на сакото, развързани обувки. Беше проницателен човек и Лойд се мъчеше да го хареса, обаче долавяше, че под чаровното му държание се крие безмилостна сърцевина. Дейзи му беше обяснила, че баща им Лев е гангстер и Лойд предполагаше, че Грег има същите инстинкти. Все едно. Бевин подскочи, като чу идеята на Грег за Германия. — Как мислиш, дали е говорил от името на Джордж Маршал? — попита дебелият министър с характерния си западноанглийски акцент. — Той каза не — отвърна Лойд. — Мислите ли, че такъв план ще заработи? — Мисля, че това е най-добрата идея, която чух за тези проклети три седмици в проклетата Москва. Ако е сериозен, уредете неофициален обяд. Само Маршал и този момък, ти и аз.

— Веднага.

— Обаче не казвай никому. Не искаме Съветите да надушат. Ще ни обвинят, че заговорничим срещу тях. И ще са прави. Срещнаха се на другия ден, на „Спасопесковски площад“, номер десет. Там се намираше резиденцията на американския посланик, екстравагантна постройка в неокласически стил, построена преди революцията. Маршал беше висок и стегнат, истински войник, Бевин пък беше закръглен и късоглед, а от ъгълчето на устата му често висеше цигара. Ала се разбраха веднага. И двамата говореха прямо. Веднъж самият Сталин обвини Бевин, че говори неприлично — външният министър много се гордееше с това. Под цветните тавани и канделабрите Бевин и Маршал се заеха със задачата да съживят Германия без помощта на Съветския съюз. Бързо постигнаха съгласие по основните въпроси: новата валута; обединението на американската, британската и — по възможност — френската зони; демилитаризацията на Западна Германия; избори и нов трансатлантически военен съюз. После Бевин откровено заяви: — Нали знаете, че нито едно от тези неща няма да се получи?

Маршал се сепна и отговори остро:

— При това положение не разбирам защо ги обсъждаме. — Европа е на дъното. Планът ни ще се провали, ако хората гладуват. Най-добрата защита срещу комунизма е богатството. Сталин знае това и по тази причина иска Германия да остане бедна.

— Съгласен съм.

— Което означава, че ние трябва да възстановяваме. Но не можем да го правим с голи ръце. Трябват ни трактори, стругове, екскаватори, камиони — все неща, които не можем да си позволим.

Маршал разбра накъде бие.

— Американците не желаят да дават повече на европейците. — И с основание. Но трябва да има някакъв начин да сте в състояние да ни заемете парите, с които да купим от вас техниката.

Последва мълчание.

Маршал не обичаше празните приказки, обаче мълчанието се проточи дълго дори и по неговите стандарти.

После най-сетне проговори:

— Това има смисъл. Ще видя какво мога да направя.

Конференцията продължи шест седмици и когато всички се разотидоха, нищо не беше решено.

V

Ева Уилямс беше на една годинка, когато започнаха да й покарват кътните зъбки. Останалите пробиха доста лесно, но тези й причиняваха болки. Лойд и Дейзи не можеха да направят кой знае какво, за да я облекчат. Ева страдаше, не можеше да спи и не оставяше и родителите си да спят, затова страдаха и те. Дейзи имаше много пари, обаче семейството живееше без излишна показност. Купиха приятна къщичка в Хокстън, където съседи им бяха един бакалин и един строител. Взеха си и малка кола — нов Морис осем, който вдигаше почти шестдесет мили в час. Дейзи продължаваше да носи красиви рокли, обаче Лойд имаше само три костюма — един вечерен, един раиран за Камарата на представителите и един от туид за уикендите, когато работеше в своя избирателен район. Една вечер Лойд, вече по пижама, опитваше да приспи малката Ева и прелистваше списанието Лайф. Забеляза една изумителна фотография от Москва. На нея се виждаше жена, забрадена с шал; палтото й беше вързано с връв като колет; старческото й лице беше набраздено с дълбоки бръчки. Жената ринеше сняг на улицата. Светлината падаше върху нея така, че старицата изглеждаше някак извън времето — сякаш беше там от хиляда години. Лойд потърси името на фотографа — оказа се Уди Дюър, с когото се бяха срещнали на конференцията. Телефонът иззвъня. Лойд вдигна и чу гласа на Ърни Бевин. — Пусни радиото. Маршал е произнесъл реч — каза министърът и затвори, без да дочака отговор. Лойд слезе в дневната с Ева на ръце. Включи радиото. Предаването се наричаше Американски коментар. Вашингтонският кореспондент на БиБиСи — Ленърд Миъл предаваше от университета Харвард в Кембридж, Масачузетс. — Държавният секретар каза на харвардските възпитаници, че възстановяването на Европа ще отнеме повече време и усилия, отколкото са смятали първоначално — разказваше Миъл. Лойд развълнувано си рече, че това звучи обещаващо. — Тихо, Еви, моля те — обърна се той към детето и като по чудо тя млъкна.

После Лойд чу дълбокия и разумен глас на Маршал.

— Нуждите на Европа през следващите три или четири години от вносни — главно от Америка — храни и други стоки от първа необходимост са толкова по-големи от сегашната й възможност да плаща, че тя трябва да получи съществена допълнителна помощ… или ще се изправи пред изключително тежко икономическо, социално и политическо разстройство. Лойд настръхна. Бевин беше помолил именно за „съществена допълнителна помощ“. — Лекарството е в разкъсването на омагьосания кръг и възстановяването на вярата на европейците в тяхната бъдеща икономика — говореше Маршал. — Съединените щати ще направят всичко по силите си да подкрепят оздравяването на икономиката в целия свят. — Той го направи! — победоносно съобщи Лойд на неразбиращата Ева. — Каза на Америка, че трябва да ни помогне! Но с колко? И как? Кога?

Гласът по радиото се смени. Репортерът каза:

— Държавният секретар не изложи подробен план за помощта за Европа. Но заяви, че европейците трябва да направят програмата. — Значи ли това, че имаме карт бланш? — настойчиво запита Лойд дъщеричката си.

Отново прозвуча гласът на Маршал.

— Според мен инициативата трябва да дойде от Европа.

Репортажът свърши и телефонът отново звънна.

— Чу ли? — попита Бевин.

— Какво означава това?

— Не питай! — отвърна Бевин. — Ако задаваш въпроси, ще получиш отговори, които не би искал.

— Добре — рече озадаченият Лойд.

— Няма значение какво искаше да каже Маршал. Въпросът е какво правим ние. Инициативата трябва да дойде от Европа, нали така каза той. Това означава от мен и от теб.

— Какво мога да направя?

— Да си събереш багажа — рече Бевин. — Заминаваме за Париж.

I

Володя беше в Прага като член на делегацията на Червената армия за разговорите с чешката армия. Делегатите бяха отседнали в хотел „Империал“, разкошна сграда в бароков стил.

Валеше сняг.

На Володя му липсваха Зоя и Костя. Момченцето беше на две годинки и учеше нови думи с удивителна скорост. Променяше се така бързо, че на Володя му се виждаше различен всеки ден. А и Зоя отново беше бременна. Затова Володя не беше много съгласен да прекара две седмици далеч от семейството си. Повечето от колегите му в групата приемаха това пътуване като възможност да се отърват от жените си, да пият колкото искат и може би да пофлиртуват. Володя искаше просто да се върне у дома. Военните преговори бяха истински, обаче ролята на Володя в тях служеше само като прикритие на действителната му задача — да докладва за дейността на некадърните съветски тайни служби, смъртния враг на неговото Военно разузнаване. Напоследък Володя работеше без въодушевление. Предишната му вяра беше подкопана. Володя вече не вярваше нито в Сталин, нито в комунизма, нито в изконната доброта на съотечествениците си. Дори баща му не му беше баща. Би избягал на Запад, стига да намереше начин да измъкне и Зоя и Костя. Въпреки това влагаше сърце в пражката мисия. Тя му даваше рядката възможност да направи нещо, в което вярва. Преди две седмици чешката Комунистическа партия беше овладяла цялото правителство, отстранявайки своите коалиционни партньори. Външният министър Ян Масарик — герой от войната, демократ и антикомунист — беше затворен на най-горния етаж на двореца Чернин, негова официална резиденция. Зад преврата несъмнено стояха съветските тайни служби. Всъщност зетят на Володя, полковник Иля Дворкин, също се намираше в Прага. Беше отседнал в същия хотел и с почти пълна сигурност беше замесен в събитието. Според началника на Володя, генерал Лемитов, чешкият преврат беше катастрофа за образа на Съветския съюз пред света. Масарик служеше като доказателство, че източноевропейските страни могат да бъдат свободни и независими в сянката на Москва. Беше дал възможност на Чехословакия да състави комунистическо правителство, приятелски настроено към Кремъл, и в същото време да носи костюма на буржоазната демокрация. Така нещата се подреждаха отлично — Съветският съюз получаваше каквото иска, а американците бяха спокойни. Но сега равновесието бе нарушено.

Иля обаче злорадстваше:

— Буржоазните партии са смазани! — заяви той на Володя една вечер на бара в хотела. — Видя ли какво стана в американския сенат? — меко отвърна Володя. — Старият изолационист Ванденбърг произнесе осемдесетминутна реч в подкрепа на Плана Маршал и го аплодираха до небесата. Мъглявите идеи на Джордж Маршал се бяха превърнали в план. Това се дължеше преди всичко на хитростта на британския външен министър Ърни Бевин. По мнението на Володя, Бевин представляваше най-опасният тип антикомунист — той произлизаше от работническата класа и беше социалдемократ. Макар и дебел, действаше бързо. Със светкавична скорост организира в Париж конференция, която изрази единодушното одобрение на Европа за харвардската реч на Джордж Маршал. От шпионите си в британското външно министерство, Володя знаеше, че Бевин твърдо е решил да вкара Германия в Плана Маршал и да държи Съветския съюз настрани. А Сталин падна право в капана на Бевин, като заповяда на източноевропейските държави да отхвърлят Плана Маршал. Сега като че ли съветските тайни служби правеха всичко по силите си да помогнат за приемането на закона за Плана от Конгреса. — Сенатът беше изцяло настроен да отхвърли Плана — обясни Володя на Иля. — Американските данъкоплатци не искат да плащат сметката. Но превратът тук, в Прага, ги убеди, че трябва да го направят, защото има опасност европейският капитализъм да падне. — Чешките буржоазни партии искаха да приемат американския подкуп — ядно отвърна Иля. — Трябваше да ги оставим да го сторят. Това щеше да е най-бързият начин да саботираме цялата схема. Така Конгресът щеше да отхвърли Плана Маршал — те не искат да дават пари на комунисти.

— Планът Маршал е империалистическа измама!

— Да. И се опасявам, че върши работа. Нашите военновременни съюзници сега създават антисъветски блок. — Трябва да се справим по съответния начин с всички, които пречат на победоносния марш на комунизма.

— Така е.

Удивително беше постоянството, с което хора като Иля правеха погрешни политически преценки.

— А аз вече трябва да си лягам.

Беше едва десет вечерта, но и Володя се прибра в стаята си. Лежеше буден и мислеше за Зоя и Костя; искаше му се да може да ги целуне за лека нощ. После мислите му се насочиха към неговата мисия. Два дни по-рано се беше срещнал с Ян Масарик, символа на чешката независимост, на официална церемония на гроба на неговия баща — Томаш Масарик, основателят и първият президент на Чехословакия. Тогава вторият Масарик, в палто с кожена яка и гологлав под снега, изглеждаше сломен и потиснат. Володя допускаше, че може да се постигне някакъв компромис, ако на Масарик бъде разрешено да запази поста си на външен министър. Така вътрешните работи на Чехословакия щяха да са изцяло в комунистически ръце, обаче страната щеше да има неутрална — или поне слабо антиамериканска — външна политика. Масарик притежаваше и дипломатическите умения, и доверието на другите страни и можеше да върви по опънатото въже. Володя реши да предложи тази идея на Лемитов на другия ден. Спа неспокойно и се събуди в шест. Нещо го беше разтревожило несъзнателно. Нещо от снощния разговор с Иля. Володя си припомни казаното. Под хора, „които пречат на победоносния марш на комунизма“ Дворкин имаше предвид Масарик. А когато някой като него каже „да се справим по съответния начин“, това винаги означава убийство. Освен това Иля си беше легнал рано, тоест щеше да се залови за работа рано сутринта. „Какъв глупак съм“, рече си Володя. Все пак може и да не беше закъснял. Облече се набързо и сложи тежко палто, шапка и шал. Пред хотела нямаше таксита — беше прекалено рано. Можеше да повика кола от своите, обаче щеше да отнеме поне час да събудят шофьор и той да докара колата. Володя тръгна пеш. Дворецът Чернин беше само на една-две мили. Тръгна на запад от красивия център на града, прекоси Карловия мост и забърза нагоре към двореца. Масарик не го очакваше, а и като външен министър не беше длъжен да приема някакъв полковник от Червената армия. Но Володя вярваше, че Масарик ще прояви любопитство и ще се срещне с него. Крачеше бързо през снега и стигна до двореца в седем без петнадесет. Сградата беше огромна, в бароков стил и с внушителна редица коринтски полуколони на трите горни етажа. Володя с изненада установи, че охраната е рехава. Караулът му показа входа. Володя безпрепятствено мина през пищно декорираното фоайе. Оттам се излизаше във вътрешен двор. Володя надникна през един прозорец и зърна нещо, което му заприлича на заспал в снега мъж. Сигурно някой се беше строполил там пиян и имаше опасност да премръзне до смърт.

Володя откри, че вратата към двора е отворена.

Притича през четириъгълното пространство. Мъж в синя копринена пижама лежеше по лице на земята. Не беше покрит със сняг, значи беше тук отскоро. Володя коленичи до него. Човекът беше съвършено неподвижен и като че не дишаше. Володя вдигна поглед. Към двора гледаха редици еднакви прозорци, прилични на строени войници. Всички бяха здраво затворени заради студа. Само един — високо над мъжа със синята пижама — зееше широко отворен.

Сякаш някой бе изхвърлен от него.

Володя извъртя главата на мъжа и се взря в лицето му. Това беше Ян Масарик.

II

Три дни след това във Вашингтон началникщабовете на армията представиха на президента Труман спешен военен план за спирането на евентуална съветска инвазия в Западна Европа. Опасността от Трета световна война беше горещо обсъждана в пресата тема. — Та ние току-що спечелихме войната — рече Джаки Джейкс на Грег. — Откъде накъде ни предстои нова?

— И аз това се питам.

Двамата седяха на пейка в парка, докато Грег си отдъхне от играта на топка с Джорджи.

— Радвам се, че Джорджи е малък за армията.

— И аз се радвам.

Джаки и Грег се загледаха в сина си, който разговаряше с някакво русо момиченце на неговата възраст. Връзките на кецовете му бяха развързани и ризата му беше измъкната от панталоните. Джорджи беше на дванадесет години и растеше бързо. Над горната му устна се беше появил нежен черен мъх. Изглеждаше поне три инча по-висок от миналата седмица. — Изтегляме войските си от Европа възможно най-бързо — каза Грег. — Британците и французите също изтеглят своите от Германия. Обаче Червената армия стои на място. Резултат: сега те имат три пъти повече войници в Германия от нас.

— Американците не искат нова война.

— Можеш да го кажеш пак. И Труман се надява да спечели изборите през ноември, затова ще стори всичко по силите си да избегне войната. Но тя може да избухне и бездруго. — Скоро ще напуснеш армията. С какво смяташ да се занимаваш? Гласът на Джаки трепна издайнически и въпросът не прозвуча така небрежно, както на нея й се щеше. Грег не успя да разтълкува израза на лицето й. — Ако предположим, че Америка няма да е във война, ще се кандидатирам за Конгреса през петдесета година. Баща ми е съгласен да финансира предизборната ми кампания. Ще започна веднага след президентските избори.

Джаки извърна поглед и механично попита:

— И от коя партия?

Грег се питаше с какво я е ядосал.

— От Републиканската, разбира се.

— А мислиш ли за брак?

Грег се слиса.

— Защо питаш?

Джаки си взираше настойчиво в него.

— Ще се жениш ли?

— Всъщност да. Тя се казва Нели Фордам.

— Така си и знаех. На колко години е?

— На двадесет и две. Какво искаш да кажеш с това „така си и знаех“?

— Един политик има нужда от съпруга.

— Аз я обичам!

— Не се и съмнявам. Нейното семейство в политиката ли е?

— Баща й е адвокат във Вашингтон.

— Правилен избор.

Грег се подразни.

— Много си цинична.

— Познавам те, Грег. Мили Боже, та ние бяхме любовници, когато ти беше малко по-голям, отколкото е Джорджи сега. Можеш да залъжеш всички с изключение на майка си и на мен. Както винаги, Джаки беше проницателна. Майка му също се отнасяше критично към неговия годеж. Двете имаха право — това беше кариеристичен ход от негова страна. Но Нели беше хубава, очарователна и го обожаваше. Така че какво лошо имаше в това да се ожени за нея? — След няколко минути имам среща с нея недалеч оттук.

— Нели знае ли за Джорджи?

— Не. И така трябва да продължава.

— Прав си. Достатъчно лошо е да имаш незаконно дете. Ако то на всичкото отгоре е и черно, направо може да ти съсипе кариерата.

— Знам.

— Това е почти толкова лошо, колкото да имаш съпруга негърка. Грег беше толкова изненадан, че отговори, без да се замисля.

— Ти мислеше, че ще се оженя за теб?

Джаки изглеждаше огорчена.

— Ако трябваше да избирам дали да се оженя за тебе, или за Убиеца с киселинната баня, щях да поискам време да си помисля. Грег знаеше, че тя лъже. За миг се замисли дали да не се ожени за нея. Смесените бракове не бяха нещо обичайно и срещаха голяма враждебност и от белите, и от черните, но някои хора се женеха и се справяха с последиците. Той никога не беше срещал момиче, което да му харесва колкото Джаки — дори и Маргарет Каудри, с която излизаше няколко години, преди да й омръзне да го чака да й предложи брак. Джаки имаше остър език, но на Грег това му беше приятно. Може би защото и майка му беше такава. Имаше нещо дълбоко привлекателно в това винаги да са тримата заедно. Джорджи щеше да се научи да го нарича „татко“. Можеха да си купят къща в квартал с по-широко скроени съседи. Може би в Джорджтаун, където беше пълно със студенти и млади професори. После видя как русокосата приятелка на Джорджи бива привикана от майка си — сърдита бяла жена, която назидателно размахва пръст. И осъзна, че да се ожени за Джаки е най-лошата идея на света.

Джорджи се върна при майка си и Грег.

— Как върви училището? — попита Грег.

— Харесва ми повече отпреди. Математиката вече е по-интересна.

— Аз бях добър по математика — рече Грег.

— Какво съвпадение — обади се Джаки.

Грег се изправи и стисна рамото на Джорджи.

— Трябва да вървя. Продължавай да се стараеш по математика, приятел.

— Разбира се.

Грег махна на Джаки и си тръгна.

Нямаше съмнение, че тя е мислела за женитба по същото време като него. Знаела е, че излизането от армията ще е решителен момент. Че това ще го принуди да се замисли за бъдещето. Не беше възможно наистина да се е надявала Грег да се ожени за нея, ала това не пречеше тайно да си е мечтала. А сега той разруши фантазията й. Е, много лошо. Дори и да беше бяла, Грег не можеше да се ожени за нея. Привързан беше към нея, обичаше детето, обаче целият живот беше пред него и искаше съпруга, която да му донесе полезни контакти и поддръжка. Бащата на Нели беше много влиятелен в републиканските среди. Грег отиде в „Наполи“ — италиански ресторант на няколко преки от парка. Нели вече беше там. Медночервените й къдрици се измъкваха изпод зелената шапчица. — Изглеждаш великолепно! — възкликна Грег. — Надявам се, не съм закъснял.

Седна. Лицето на Нели беше каменно.

— Видях те в парка.

„Ох, мамка му“, рече си Грег.

— Подраних, затова поседях малко там. Ти не ме забеляза. После усетих, че се бъркам където не трябва и си тръгнах. — Значи си видяла моя кръщелник? — с пресилена бодрост отговори Грег. — Кръщелник ли ти е? Ти си доста изненадващ избор за кръстник. Даже не ходиш на черква.

— Добър съм с детето!

— Как се казва?

— Джорджи Джейкс.

— Не си го споменавал досега.

— Така ли?

— На колко години е?

— Дванадесет.

— Тоест ти си бил на шестнадесет, когато той се е родил. Малко рано е било да ставаш кръстник на някого.

— Май да.

— Какво работи майка му?

— Келнерка е. Навремето беше актриса. Псевдонимът й беше Джаки Джейкс. Срещнах я, докато работеше по договор със студиото на баща ми. „Това е малко или повече вярно“, неловко си помисли Грег.

— А бащата?

— Джаки не е омъжена — поклати глава той.

Към масата се приближи келнер и с надеждата да облекчи напрежението, Грег попита: — Ще искаш ли един коктейл? — и поръча: — Две мартинита.

— Веднага, господине.

Когато келнерът се отдалечи, Нели каза:

— Ти си бащата на момчето, нали?

— Аз съм негов кръстник.

— Ох, престани вече — с презрение отвърна тя.

— Защо си толкова сигурна?

— Детето може и да е черно, обаче прилича на теб. Връзките на обувките му са развързани, ризата му се измъква от панталона, напълно омая онова русо момиченце. Разбира се, че е твой син.

Грег се предаде и въздъхна.

— Смятах да ти кажа.

— Кога?

— Чаках подходящ момент.

— Щеше да е съвсем подходящо да ми кажеш, преди да ми поискаш ръката.

— Съжалявам.

Грег се чувстваше неловко, обаче не се тревожеше — мислеше, че тя ненужно вдига шум.

Келнерът донесе менюта и двамата се зачетоха.

— Спагетите болонезе са отлични — предложи Грег.

— Ще взема салата — отговори Нели.

Когато мартинитата дойдоха, Грег вдигна наздравица:

— За прошката в брака.

Нели не взе чашата.

— Аз не мога да се омъжа за теб.

— Скъпа, хайде, не пресилвай нещата. Нали ти се извиних вече. Тя поклати глава.

— Не разбираш, така ли?

— Какво не разбирам?

— Онази жена, която седеше до теб в парка. Тя те обича.

— Обича ли ме?

Ден по-рано Грег би отрекъл, но след днешния разговор вече не беше толкова сигурен. — Обича те. Защо не се е омъжила? Достатъчно красива е. Ако беше опитала, спокойно щеше да си намери мъж, който да приеме и детето. Но тя е влюбена в теб, развратник такъв.

— Не съм убеден.

— Момчето също те обожава. — Аз съм любимият му чичо.

— Само дето не си му никакъв чичо.

Нели побутна чашата си.

— Ето, можеш да изпиеш и моето питие.

— Скъпа, моля те, успокой се.

— Отивам си — отвърна тя и стана.

Грег не беше свикнал момичетата да го оставят. Това го нервираше. Да не би вече да губеше своето очарование?

— Искам да се оженя за теб!

Думите прозвучаха отчаяно дори и на него самия.

— Не можеш да се ожениш за мен, Грег — отговори Нели, смъкна диамантения пръстен и го остави на червената карирана покривка. — Ти вече имаш семейство.

След това си отиде.

III

Световната криза достигна връхната си точка през юни. Карла и семейството й се намираха в центъра на събитията. Президентът Труман задейства Плана Маршал и първите доставки на помощи почнаха да пристигат в Европа, което вбесяваше Кремъл. На осемнадесети юни, петък, западните съюзници известиха германските граждани, че в осем същата вечер ще направят важно изявление. Семейството на Карла се събра около радиоприемника в кухнята, нагласен на вълните на Радио Франкфурт, и всички притеснено зачакаха. Войната свърши преди три години, ала те още не знаеха какво ги чака — капитализъм или комунизъм, единство или разделение, свобода или подчинение, добруване или нищета. Вернер седеше до Карла и беше взел на коляното си Валтер, вече на две годинки и половина. Двамата се ожениха без много шум година по-рано. Карла отново работеше като медицинска сестра. Освен това беше представител на социалдемократите в градския съвет. Такъв беше и Хайнрих, съпругът на Фрида. В Източна Германия съветските власти бяха поставили Социалдемократическата партия извън закона, ала Берлин беше оазис в съветската зона — намираше се под управлението на съвет на четирите държави-съюзнички, т.нар. Командатура, която наложи вето на забраната. В резултат социалдемократите спечелиха изборите, а комунистите се наредиха едва на трето място след консервативната християндемократическа партия. Съветските власти побесняха и им остана само да пречат на работата на новоизбрания градски съвет. Карла се тормозеше от това, обаче не можеше да си позволи да изостави надеждата за независимост от Москва. Вернер успя да започне дребен бизнес. Прерови руините на бащината си фабрика и намери малко уреди и части за радиоапарати. Германците не можеха да си позволят нови вещи, но всеки искаше старото му радио да се поправи. Вернер откри неколцина инженери, които бяха работили във фабриката, и им възложи поправките. Той беше мениджър и продавач — обикаляше по къщите и кооперациите и рекламираше услугата. Мод, която тази вечер също седеше на кухненската маса, вече беше преводачка за американците. Тя беше една от най-добрите и често превеждаше на заседанията на командатурата. Ерик пък беше в полицейска униформа. След като потресе семейството си с влизането в Комунистическата партия, той беше назначен в новата източногерманска полиция, организирана от съветските окупатори. Ерик твърдеше, че западните съюзници искат да разделят страната на две части. — Вие, социалдемократите, сте сецесионисти — повтаряше той комунистическата пропаганда така, както навремето като папагал цитираше нацистките лозунги. — Западните съюзници не са разделили нищо — отвърна Карла. — Те отвориха границите между своите зони. Защо Съветският съюз не направи това? Така бихме станали отново една държава.

Ерик обаче не я чуваше.

Ребека беше почти на шестнадесет години. Карла и Вернер я бяха осиновили законно. Момичето вече беше в последния гимназиален клас и планираше да се изучи за медицинска сестра. Карла отново бе бременна, обаче още не казваше на съпруга си. Вълнуваше се. Вернер имаше една осиновена дъщеря и един заварен син, а сега щеше да има свое дете. Карла знаеше, че ще му е много приятно, когато чуе новината. За да е напълно сигурна, реши да почака още малко. Това, на което най-много държеше, бе да разбере в каква страна ще живеят нейните три деца. По радиото заговори американският офицер Робърт Локнър. Той беше отраснал в Германия и говореше немски с лекота. Сега обясни, че от седем сутринта в понеделник Западна Германия ще има нова валута — германската марка. Карла не беше изненадана. Стойността на райхсмарката намаляваше с дни. Ако изобщо имаха някаква работа, повечето хора получаваха заплатите си в райхсмарки. Те вършеха работа за взимане на купони за храна и на автобусни билети, обаче всички предпочитаха да получават стока или цигари. Клиентите на Вернер плащаха в райхсмарки, но за бърза поправка той взимаше по пет цигари, а за доставка до дома навсякъде в града вземаше по три яйца. Карла знаеше от Мод, че новата валута е била обсъждана в Командатурата. Съветските представители бяха поискали матрици за печатане на новите пари. Но тъкмо те бяха обезценили райхсмарката, печатайки твърде много от нея. Нямаше смисъл същата участ да сполети и германската марка. Следователно западните съюзници отказаха, а съветските власти се разсърдиха. Сега западните съюзници вече бяха решили да действат без съветската подкрепа. Карла беше доволна, понеже новата валута щеше да се отрази добре на Германия, обаче се притесняваше от реакцията на Москва. По радиото Локнър обясни, че гражданите на Западна Германия ще могат да заменят шестдесет стари райхсмарки за нови три марки и деветдесет пфенига. След това съобщи, че поне първоначално новата валута няма да се въведе в Берлин. Всички в кухнята на фон Улрихови изстенаха. Карла отиде да спи с мисълта какво ли ще направят съветските окупатори. Лежеше до Вернер и слушаше дали спящият в съседната стая Валтер няма да заплаче. Напоследък съветските окупационни власти се бяха озлобили. Тайните им служби бяха отвлекли журналиста Дитер Фрийде от американския сектор и го бяха задържали. В началото отричаха изобщо да знаят за случая, а после заявиха, че са го арестували за шпионаж. Трима студенти бяха изключени от университета заради критиките си към Съветите в някакво списание. Най-тежкият случай беше на летището Гатов — съветски боен самолет закачи кацащ пътнически самолет на Бритиш Юропиън еъруейз; счупи крилото му, двата самолета се удариха и това доведе до смъртта на четиричленния екипаж на цивилния самолет, десет пътници и съветския пилот. Когато русите се сърдеха, винаги страдаше някой друг. На другия ден съветските власти обявиха за престъпление внасянето на новата германска марка в Източна Германия. Това включваше и Берлин, „който е част от съветската зона“, както гласеше официалното съобщение. Американците веднага денонсираха последния израз и потвърдиха, че Берлин е международен град. Така или иначе обстановката продължи да се нажежава, а тревогите на Карла не изчезнаха. В понеделник Западна Германия получи новата валута. Във вторник червеноармейски куриер се появи в дома на фон Улрихови и призова Карла да се яви в общината. И по-рано я бяха привиквали така, обаче днес тя тръгна със страх. Нищо не можеше да попречи на съветските служби да я арестуват. Комунистите действаха досущ като нацистите. Дори ползваха старите концентрационни лагери. Прочутата стара сграда на градската управа — Ротес Ратхаус — беше разрушена от бомбардировките и сега съветът заседаваше в нова, на улица „Енорийска“. И двете се намираха в квартала „Мите“, където живееше Карла. В съветската зона. Щом пристигна, Карла завари кметицата Луиза Шрьодер и други колеги, които бяха привикани на среща със съветския офицер за свръзка, майор Очкин. Той ги осведоми, че източногерманската валута ще бъде реформирана и в съветската зона ще бъде законна само новата източногерманска марка.

Кметицата Шрьодер веднага забеляза най-важното.

— Да не би да ни казвате, че това се отнася за всички сектори в града?

— Да.

Госпожа Шрьодер не се поддаваше лесно на сплашване. — Според градската конституция съветските окупационни власти не могат да наложат решението си в останалите сектори — твърдо отговори тя. — Необходима е консултация със съюзниците. — Те няма да възразят — рече Очкин и й подаде някакъв лист. — Това е заповедта на маршал Соколовски. Утре ще я представите на градския съвет.

Вечерта Карла обясни на Вернер:

— Виждаш каква е съветската тактика. Ако градският съвет приеме този закон, на западните съюзници с тяхната демократична нагласа ще им бъде трудно да го отхвърлят. — Обаче съветът няма да го приеме. Комунистите са малцинство, а никой друг не иска източногерманската марка. — Не. И затова се чудя какъв ли коз крие маршал Соколовски в ръкава си. На другата сутрин вестниците съобщиха, че от петък в Берлин влизат в сила две валути — източногерманската и германската марка. Оказа се, че американците тайно са докарали със самолет двеста и петдесет милиона нови германски марки — скрити в сандъци с надписи „Клей“ и „Бърд Дог“, те бяха складирани в целия град. През деня Карла започна да чува слухове от Западна Германия. Новите пари бяха предизвикали същинско чудо там. По витрините на магазините за една нощ се бяха появили повече стоки: кошници череши, спретнати връзки моркови от околните села, масло, яйца, сладкиши и дълго укривани луксозни стоки като обувки, ръчни чанти и дори дамски чорапи по четири марки чифта. Явно хората бяха изчаквали момента, когато ще могат да продават срещу истински пари. Следобед Карла отиде в градската управа, за да участва в насроченото за четири часа заседание. Щом приближи сградата, забеляза десетки камиони на Червената армия, паркирани по съседните улици. Шофьорите се размотаваха и пушеха цигари. Камионите бяха предимно американска направа, от предоставените по закона „Заем-наем“ по време на войната. Обхваната от неприятно предчувствие, Карла чу шумове от неспокойна тълпа. Явно скритият коз на съветския губернатор беше насилието. Пред сградата на градската управа се бяха събрали няколко хиляди човека, повечето със значки на Комунистическата партия, а над главите им плющяха червени знамена. От разположени по камионите високоговорители гърмяха гневни речи, а тълпата скандираше „Долу сецесионистите!“ Карла не виждаше как би могла да влезе в сградата. Шепа полицаи наблюдаваха без особен интерес и не направиха опит да помогнат на членовете на градската управа да стигнат до работното си място. Това болезнено напомни на Карла за поведението на полицията петнадесет години по-рано, в деня, когато Кафявите ризи разбиха редакцията на вестника на Мод. Тя беше напълно сигурна, че съветниците-комунисти са вече вътре и ако социалдемократите не успеят да влязат, малцинството ще приеме закона и ще заяви, че е валиден. Пое дълбоко дъх и почна да си пробива път през тълпата. Направи няколко стъпки, без да я забележат. После някой я позна и изкрещя „Американска пачавра!“ и взе да я сочи с пръст. Карла упорито продължи. Друг я заплю и на роклята й се лепна храчка. Карла не спря, ала усети как я обзема паника. Беше обградена от хора, които я мразеха — никога не беше преживявала подобно нещо. Прииска й се да избяга. Бутнаха я, обаче тя успя да се задържи на крака. Нечия ръка сграбчи роклята й и когато тя се дръпна, чу звук на съдран плат. Какво се канеха да направят — да й съдерат дрехите ли? После Карла забеляза, че зад нея още някой се мъчи да си проправи път — съпругът на Фрида, Хайнрих фон Кесел. Той застана до Карла и двамата тръгнаха заедно напред. Хайнрих беше по-агресивен, настъпваше и енергично ръгаше с лакти всеки, който му се изпречеше на пътя. Заедно се справиха по-бързо и най-сетне стигнаха входа. Но с това изпитанието им не свърши — вътре в сградата също имаше демонстранти-комунисти, при това стотици. Карла и Хайнрих трябваше да преминат коридорите с бой. В заседателната зала комунистите бяха навсякъде — не само в галерията за посетители, но и сред членовете на управата. Държанието им беше агресивно като на улицата отвън. Някои от социалдемократите вече бяха тук, други дойдоха след Карла. Повечето от представителите бяха успели да се промъкнат през тълпата. Карла почувства облекчение — врагът не бе успял да ги уплаши. Когато председателят призова за ред и тишина, един комунистически представител стъпи на пейката и настоя демонстрантите да останат. Когато забеляза Карла, комунистът извика: „Предателите вън!“ Всичко това мрачно напомняше тридесет и трета година — тормоз, заплахи, демокрацията отслабена от хулиганство. Карла се отчая. Тя вдигна поглед към галерията и с отвращение забеляза сред кресливата тълпа брат си Ерик. — Ти си германец! — извика му тя. — Живял си по време на нацистите. Нищо ли не научи?

Ерик като че ли не я чу.

Госпожа Шрьодер стоеше на трибуната и призоваваше за ред. Демонстраторите я освиркаха. Кметицата извиси глас и се провикна: — Ако градският съвет не може да проведе нормални разисквания в тази сграда, ще преместя заседанието в американския сектор. Последва нова вълна крясъци и обиди, обаче двадесет и шестимата съветници от Комунистическата партия схванаха, че преместването ще е в разрез с техните цели. Ако съветът се премести веднъж вън от съветската зона, може да го направи отново. Даже може трайно да се настани на място, където комунистите да не го сплашват. След кратко обсъждане, един от комунистите се изправи и каза на демонстрантите да напуснат. Те се изнизаха, пеейки „Интернационала“. — Очевидно е под чие командване се намират — рече Хайнрих. Най-сетне в залата настана тишина. Госпожа Шрьодер обясни какво е съветското искане и уточни, че то не е приложимо извън съветската окупационна зона в града, ако не получи ратификация от останалите съюзници. Последва реч на представител на комунистите, който обвини кметицата, че получава заповеди директно от Ню Йорк. Започна размяна на обвинения и обиди. Най-накрая представителите гласуваха. Комунистите единодушно подкрепиха съветския декрет — след като обвиниха останалите, че получават заповеди от чужбина. Всички останали гласуваха против и така предложението беше отхвърлено. Берлин отказа да се поддаде на натиск. Макар и уморена, Карла бе настроена победоносно.

Ала това не беше всичко.

Представителите напуснаха сградата в седем вечерта. По-голяма част от комунистическата тълпа се беше разпръснала, но около входа се навъртаха най-големите разбойници от твърдото ядро. Една възрастна дама от градската управа получи ритници и юмруци, когато излезе. Полицаите гледаха с безразличие. Карла, Хайнрих и неколцина техни приятели излязоха от странична врата с надеждата да минат незабелязано, обаче някакъв комунист на велосипед наблюдаваше този изход. Той тутакси запраши нанякъде. Докато съветниците бързо се отдалечаваха, велосипедистът се завърна начело на една шайка съпартийци. Някой препъна Карла и тя падна на земята. Получи един, два, три болезнени ритника. Ужасена покри корема си с ръце. Вече беше бременна в третия месец и знаеше, че в този период помятането е най-вероятно. В отчаянието си тя се питаше дали ще загуби детето на Вернер. Дали няма да умре, пребита от комунистическата сган на някоя берлинска улица.

После нападателите изчезнаха.

Съветниците се надигнаха от земята. Никой не беше зле наранен. Тръгнаха заедно, защото се бояха от ново нападение. Оказа се обаче, че комунистите са се наситили за деня. Карла се прибра у дома в осем вечерта. От Ерик нямаше и следа. Вернер бе потресен при вида на охлузванията и раздраната рокля на Карла.

— Какво е станало? Добре ли си?

Карла избухна в сълзи.

— Ранена си. Не трябва ли да идем в болницата?

Тя тръсна глава.

— Нищо ми няма. Само драскотини. И по-лошо съм преживявала — отговори Карла и се свлече на стола. — Господи, колко съм уморена.

— Кой ти причини това? — попита гневно Вернер.

— Все същите хора. Само че сега вместо нацисти се наричат комунисти. Тридесет и трета година се повтаря.

Вернер я прегърна.

Карла обаче не се утеши.

— Насилниците и престъпниците са на власт толкова дълго! — изхлипа тя. — Никога ли няма да свърши?

IV

Същата вечер съветската осведомителна агенция излезе със съобщение. От шест часа сутринта всички превозни средства, пътнически и товарни, които влизат и излизат от Западен Берлин — влакове, коли и баржи — ще бъдат спирани. Няма да се допускат никакви доставки — нито храна, нито мляко, нито лекарства, нито въглища. Доколкото това означаваше и спиране на електроцентралите, електричеството също щеше да прекъсне — само за западните сектори.

Градът беше под обсада.

Лойд Уилямс се намираше в главната квартира на британската армия. Парламентът беше излязъл в кратка почивка и Ърни Бевин отиде в Сандбенкс, на южния английски бряг. Все пак беше достатъчно загрижен и изпрати Лойд в Берлин да наблюдава въвеждането в обръщение на новата германска валута и да му докладва. Дейзи не тръгна с него. Второто им дете, Дейви, бе само на шест месеца. Освен това двете с Ева Мъри бяха устроили клиника за контрол на раждаемостта за жените в Хокстън и предстоеше да започнат работа. Лойд отчаяно се страхуваше, че поредната криза ще доведе до избухването на нова война. Той беше участвал в две войни и не искаше трета. Беше баща на две малки деца и се надяваше те да живеят в мир. Беше женен за най-красивата, най-привлекателната и най-обичната жена в света и искаше да прекара още много години с нея. Американският командващ, генерал Клей, беше работохолик. Той нареди на своя щаб да планира въоръжен конвой, който да тръгва от Хелмщед на запад и да върви по аутобана право през съветската територия към Берлин, помитайки всичко по пътя си. Лойд научи за този план едновременно с управляващия британския сектор, сър Брайън Робъртсън, и чу отсечения му войнишки глас:

— Ако Клей го направи, ще избухне война.

Ала всичко останало беше безсмислено. Американците имаха и други предложения, които Лойд разбра при разговорите си с някои от младите сътрудници на Клей. Кенет Ройъл, секретарят на армията, искаше да спрат паричната реформа. Клей му каза, че тя вече е твърде напреднала. После Ройъл предложи да евакуират всички американци. Клей му отвърна, че Съветският съюз иска тъкмо това. Сър Брайън имаше желанието да снабдява града по въздуха. Повечето хора смятаха, че това не е възможно.

Някой беше изчислил, че берлинчани се нуждаят от четири хиляди тона храни и гориво на ден. Нима в света имаше толкова самолети, че да превозят толкова товар? Никой не знаеше. Въпреки това сър Брайън нареди на Кралската авиация да започне да действа.

В петък следобед сър Брайън отиде да види генерал Клей и Лойд бе поканен като част от антуража. Сър Брайън каза на генерала: — Русите могат да блокират аутобана пред Вашия конвой и да почакат, за да разберат дали имате куража да ги ударите. Обаче не вярвам да почнат да свалят самолетите. — Не виждам как бихме могли да доставим достатъчно провизии по въздуха — повтори Клей. — Нито пък аз — призна сър Брайън. — Но ще го правим, докато не измислим нещо по-добро.

Клей вдигна телефона.

— Свържете ме с генерал ЛеМей във Висбаден.

След минута попита:

— Къртис, да ти се намират самолети, които могат да превозват въглища?

Пауза.

— Въглища — натърти Клей.

Още една пауза.

— Нали това ти казвам — въглища.

След миг Клей погледна сър Брайън и му рече:

— Казва, че американските ВВС могат да доставят всичко.

Британците се върнаха в своята главна квартира.

В събота Лойд ангажира един армейски шофьор и отиде на лична мисия в съветския сектор. Намери адреса на семейство фон Улрих, които беше посетил преди петнадесет години. Знаеше, че Мод още живее тук. Двете с майка му бяха подновили кореспонденцията си в края на войната. Писмата на Мод храбро представяха едно ежедневие, което навярно беше изпълнено с жестоки трудности. Тя не търсеше помощ, а и Етел не можеше да направи нищо за нея — и в Англия все още действаше купонната система. Мястото изглеждаше много различно от спомените на Лойд. През тридесет и трета домът на фон Улрихови беше много представителен. Вярно, леко позапуснат, но изискан. Сега беше съборетина. На повечето прозорци вместо стъкла имаше дъски или хартия. В зидарията имаше дупки от куршуми, а оградата беше съборена.

Дограмите и вратите не бяха боядисвани от много години.

Лойд поседя малко в колата и погледа къщата. Предишния път, когато дойде тук, бе на осемнадесет години, а Хитлер току-що беше станал канцлер. Младият Лойд не можеше и да си представи ужасите, които светът преживя оттогава. Нито той, нито някой друг не подозираше колко близо до победата щеше да стигне фашизмът в цяла Европа. Или колко много ще трябва да пожертват всички, за да го победят. Лойд се чувстваше малко като къщата на фон Улрихови — разнебитен, бомбардиран и обстрелван, но още жив.

Мина по алеята и почука на вратата.

Позна прислужницата, която му отвори.

— Здравей, Ада. Помниш ли ме? — попита той на немски. — Аз съм Лойд Уилямс. Отвътре домът изглеждаше по-добре. Ада го въведе в салона. Върху пианото имаше цветя във водна чаша. На дивана беше застлано пъстро одеяло — несъмнено за скриване на дупките в тапицерията. Вестниците по прозорците пропускаха изненадващо обилна светлина. Двегодишно момченце влезе в салона и огледа Лойд с откровено любопитство. Беше облечено в домашно ушити дрешки, а в личицето му имаше нещо ориенталско.

— Ти кой си? — попита детето.

— Казвам се Лойд. А ти?

— Валтер — отговори момченцето. После изтопурка навън и Лойд го чу да съобщава на някого: — Този мъж говори смешно! „Толкова по въпроса за произношението ми“, рече си Лойд.

После чу гласа на жена на средна възраст.

— Не прави такива забележки! Невъзпитано е.

— Съжалявам, бабо.

После в салона влезе Мод.

Лойд бе потресен при вида й. Мод беше на не повече от петдесет и пет години, ала изглеждаше на седемдесет. Косите й бяха сиви, лицето — изпито, а синята й копринена рокля беше извехтяла. Мод целуна Лойд по бузите със съсухрените си устни.

— Лойд Уилямс! Колко се радвам да те видя!

„Това е леля ми“, помисли си Лойд и изпита малко странно чувство. Но Мод не подозираше това; Етел бе опазила тайната си. След Мод влязоха Карла, която беше неузнаваема, и нейният съпруг. Лойд беше срещнал Карла, когато тя бе твърде зряло за възрастта си единадесетгодишно момиченце. Сега би трябвало да е на двадесет и шест. Въпреки че беше прекадено слаба — като повечето германци — тя беше красива и излъчваше увереност, която изненада Лойд. Нещо в стойката й го наведе на мисълта, че е бременна. От писмата на Мод знаеше, че Карла е омъжена за Вернер, който и днес беше същият очарователен красавец като преди петнадесет години. Цял час си разказваха преживелици от изминалите години. Фон Улрихови бяха минали през невъобразими ужаси и го признаваха откровено, обаче Лойд остана с впечатлението, че му спестяват най-страшните моменти. Разказа им за Дейзи и малката Ева. През това време дойде едно девойче и попита Карла дали може да отиде на гости у приятелка. — Това е нашата дъщеря Ребека — обясни Карла на Лойд. Момичето беше на шестнадесетина години и Лойд заключи, че е осиновена.

— Написа ли си домашните? — попита Карла.

— Ще ги напиша утре сутринта.

— Сега, ако обичаш — твърдо отговори Карла.

— О, мамо!

— Без възражения — отсече Карла. Отново се обърна към Лойд и Ребека излезе от салона. Разговаряха за кризата. Като градски съветник, Карла беше дълбоко въвлечена в събитията. Беше песимистично настроена относно бъдещето на Берлин. Смяташе, че съветските власти просто ще продължат да морят берлинчани с глад, докато западните съюзници не отстъпят и не предадат града изцяло под техен контрол. — Нека ти покажа нещо, което може би ще те накара да си промениш мнението — каза Лойд. — Би ли дошла с моята кола?

Мод остана да гледа малкия Валтер, а Карла и

Вернер тръгнаха с Лойд. Той каза на шофьора да кара към Темпелхоф, летището в американската зона. Щом стигнаха, Лойд отведе приятелите си до един висок прозорец, откъдето да наблюдават пистата.

Виждаха се дузина самолети Ц-47 Скайтрейн, залепени един подир друг. Някои имаха американската звезда, други — британския диск. Товарните им отделения бяха отворени и до всеки стоеше по един камион. Германски носачи и американски авиатори разтоварваха стоки. Чували брашно, големи тенекии керосин, кашони с медикаменти, дървени каси с хиляди бутилки мляко. Празните самолети излитаха, а на тяхно място кацаха нови. — Удивително — продума Карла с овлажнели очи. — Никога не съм виждала подобно нещо. — Никога не е ставало подобно нещо — отвърна Лойд. — Могат ли британците и американците да продължат?

— Струва ми се, че трябва да продължим.

— И колко дълго?

— Колкото е необходимо — твърдо рече Лойд.

Така и направиха.

I

Почти в средата на двадесетия век, на двадесет и девети август 1949 година, Володя Пешков се намираше на платото Устюрт, източно от Каспийско море, в Казахстан. Мястото представляваше камениста пустош, в дълбокия юг на Съветския съюз. Местните номади пасяха козите си почти като в библейско време. Володя подскачаше във военния камион, който се носеше по черния път. Слънцето изгря и освети камъните, пясъка и ниските бодливи храсти. Самотна изпосталяла камила стоеше край пътя и гледаше с неприязън камиона. В далечината Володя съгледа установката на бомбата, осветена от цяла батарея прожектори. Зоя и колегите й изработиха първата бомба по плановете, които Володя взе от Вили Фрунце в Санта Фе. Плутониева бомба с имплозия. Имаше и други възможности, но плутониевата бомба успя да задейства два пъти — в Ню Мексико и в Нагасаки. Следователно би трябвало да избухне и днес. Изпитанието имаше кодово название РДС-1, обаче всички го наричаха „Първа Светкавица“. Камионът на Володя спря в основата на установката. Володя вдигна поглед и видя група учени горе на платформата. Правеха нещо с оплетените като змии в гнездо кабели, които водеха до детонаторите върху бомбата. Една фигура в син гащеризон се отдели и тръсна русите си коси. Това беше Зоя. Володя усети прилив на гордост. „Ето я моята жена“, рече си той — „първокласен физик и майка на две деца“. Зоя разговаряше с двама колеги. Бяха сближили глави и спореха за нещо. Володя се надяваше всичко да е наред.

Тази бомба щеше да спаси Сталин.

Всичко останало вървеше зле за Съветския съюз. Западна Европа се оказа решително демократична — боеше се от комунизма заради насилническата тактика на Кремъл и беше подкупена от Плана Маршал. СССР не можа да удържи контрола си дори над Берлин — когато въздушният мост продължи неуморно всеки ден в продължение на почти цяла година, съветските власти се предадоха и отвориха пътищата и железниците. В Източна Европа Сталин съумяваше да поддържа господството си само с брутална сила. Труман беше преизбран за президент и се смяташе за водач на света. Американците трупаха ядрено оръжие и разполагаха бомбардировачи Б-29 във Великобритания, в готовност да превърнат Съветския съюз в радиоактивна пустиня.

Ала днес всичко това щеше да се промени.

Ако бомбата се взривеше както трябва, СССР и САЩ отново щяха да са равни. Щом Съветският съюз можеше да заплашва Америка с ядрено унищожение, с американското господство над света беше свършено.

Володя вече не знаеше това добро ли е, или лошо.

Ако бомбата се провалеше, и Зоя, и Володя щяха да бъдат арестувани и пратени в лагерите в Сибир или пък просто разстреляни. Володя вече беше разговарял с родителите си и те обещаха да се грижат за Костя и Галина. Щяха да се грижат за внуците си и в случай че Зоя и Володя загинат при изпитанието на бомбата. Когато небето просветля още, Володя забеляза на различни разстояния от бомбата причудливи постройки — тухлени и дървени къщи, мост без река и вход към някаква подземна структура. Вероятно военните искаха да измерят нанесените при взрива поражения. При по-внимателно вглеждане Володя забеляза камиони, танкове и излезли от употреба самолети, за които предположи, че са тук със същата цел. Учените щяха да изследват и влиянието на бомбата върху живите организми — имаше кошари с коне, говеда, овце и кучета. Съвещанието горе на платформата явно стигна до някакво решение. Тримата събеседници кимнаха и подновиха работата си.

След няколко минути Зоя слезе да поздрави мъжа си.

— Всичко ли е наред? — поинтересува се той.

— Така мислим.

— Така мислите?

— Е, не сме правили подобна бомба досега — отвърна Зоя и сви рамене. Качиха се в камиона и потеглиха към далечния контролен бункер. Прекосиха земя, която и бездруго беше пустиня.

Останалите физици ги следваха плътно.

В бункера всички сложиха тъмни очила и обратното броене започна.

На шестдесет секунди Зоя хвана Володя за ръка.

На десет секунди той се усмихна и й каза, че я обича.

На една секунда затаи дъх.

Последва нещо подобно на внезапен изгрев. Светлина, по-ярка от слънцето, заля пустинята. На мястото на бомбата се виждаше огнено кълбо, което се издигна невъзможно високо, сякаш достигна до луната. Володя наблюдаваше смаян зловещите цветове на огненото кълбо — зелено, пурпурно, оранжево и виолетово. Кълбото се превърна в гъба и продължи да се издига. Най-сетне дойде и звук. Все едно най-голямото оръдие в цялата Червена армия беше гръмнало на стъпка оттук; после се разнесе гръмотевичен тътен. Володя си припомни ужасните бомбардировки на възвишенията Зеелов. По някое време облакът почна да се разнася и шумът заглъхна.

Всички вцепенено мълчаха.

— Божичко, не очаквах това — промълви някой.

Володя прегърна Зоя.

— Вие успяхте.

— Знам — мрачно отвърна тя. — Обаче какво направихме?

— Спасихте комунизма — рече Володя.

II

— Руската бомба се оказа разработена на основата на

„Дебелака“, бомбата, която ние хвърлихме над Нагасаки — рече специален агент Били Бикс. — Някой трябва да им е предал плановете.

— Откъде знаеш? — попита Грег.

— От един изменник.

Седяха в постлания с килим кабинет на Бикс във вашингтонската централа на ФБР. Беше девет сутринта.

Агентът беше свалил сакото си. Ризата му беше потна под мишниците, макар в сградата да работеше климатична инсталация.

— Според този човек — продължи да говори той, — някакъв полковник от тяхното военно разузнаване получил плановете от един от учените в „Проекта Манхатън“.

— Каза ли кой?

— Не знае кой е ученият. Затова те повиках. Трябва да открием предателя.

— Нали федералните ги провериха навремето.

— И повечето от тях представляваха заплаха за сигурността! Нищо не можехме да направим. Ти обаче ги познаваш лично.

— А кой е бил полковникът от Червената армия?

— Владимир Пешков.

— Моят полубрат!

— Точно така.

— Ако бях на твое място, щях да заподозра мен — рече Грег през смях. Ала се чувстваше много неспокойно. — А, заподозряхме те, недей се съмнява. Подложихме те на най-подробното разследване, което съм виждал през двадесетгодишната си служба в Бюрото.

Грег го изгледа скептично.

— Няма майтап.

— Момчето ти се оправя добре в училище, нали?

Грег беше потресен. Кой би казал на федералните за Джорджи?

— Имаш предвид моя кръщелник.

— Грег, казах ти, че направихме подробно разследване. Знаем, че е твое дете.

Грег се раздразни, но успя да потисне чувствата си.

Той се беше ровил в личните тайни на много заподозрени по време на службата си във войската. Нямаше право да възразява.

— Чист си — рече Бикс.

— Какво облекчение.

— Все тая. Нашият изменник настоява, че плановете са получени от учен, а не от някой от военните, работещи по проекта. — Когато се запознах с Володя в Москва, той ми каза, че не е идвал в Америка — умисли се Грег. — Излъгал те е. Бил е тук през септември четиридесет и пета. Прекарал е една седмица в Ню Йорк.

После сме го изпуснали в продължение на осем дни. После за кратко пак се появи. И си отиде у дома.

— Осем дни?

— Аха. Срамота.

— Времето е достатъчно да стигне до Санта Фе, да постои малко и да се върне. — Точно така — съгласи се Бикс и се приведе над бюрото. — Обаче помисли. Ако ученият вече е бил вербуван за шпионин, защо с него не се е свързал редовният му водещ офицер? Защо му пращат човек чак от Москва? — Да не мислиш, че предателят е бил вербуван през двудневния престой на Пешков? Прекалено бързо. — Вероятно е работил за комунистите и по-рано, обаче е прекъснал. И в двата случая ние сме на мнение, че от Москва са били принудени да пратят някой, когото ученият вече познава. Това ще рече, че трябва да има връзка между Пешков и него — Бикс махна към отрупаната с бежови папки маса. — Отговорът е някъде в тези папки. Те съдържат досиетата на всички учени, които са имали достъп до плановете.

— И какво искаш да направя?

— Прегледай ги.

— Не е ли това ваша работа?

— Ние вече ги прегледахме. Нищо не намерихме. Надяваме се ти да забележиш нещичко, което ние сме пропуснали. Ще остана да ти правя компания, ще си свърша нещо по документацията.

— Много работа е.

— Имаш цял ден.

Грег помръкна. Дали те знаеха за…?

— Ти нямаш никакви планове за днес — уверено му заяви Бикс.

Грег сви рамене.

— Имаш ли кафе?

Пи кафе, яде понички, пак пи кафе, на обед яде сандвич, следобед яде банан. Прочете всички известни подробности за живота на учените, техните съпруги и семейства: детство, образование, кариера, любов и брак, успехи и странности и грехове.

Тъкмо дояждаше банана, когато възкликна:

— Мамицата му! Иисусе Христе!

— Какво?

— Вили Фрунце е учил в Берлинската мъжка гимназия — заяви Грег и победоносно шляпна папката върху бюрото.

— И?

— И Володя е учил там. Той ми каза.

Били Бикс заблъска развълнувано по бюрото.

— Приятели от училище! Това е то! Спипахме копелето!

— Това не е доказателство — рече Грег.

— А, не се коси. Ще си признае.

— Откъде си толкова сигурен?

— Учените вярват, че знанието трябва да се споделя с всички, а не да се пази в тайна. Ще опита да се оправдае с това, че е постъпил така за доброто на целия човешки род.

— Може и да е истина.

— Каквото и да е, ще иде на електрическия стол — уточни Бикс. Грег изстина. Вили Фрунце му се струваше свестен човек.

— Ще иде ли?

— Можеш да си заложиш задника, че ще се изпържи.

Бикс беше прав. Вили Фруце бе обвинен в измяна и осъден на смърт. И наистина умря на електрическия стол.

Съпругата му също.

III

Дейзи наблюдаваше Лойд, който завърза бялата папийонка и се плъзна в съвършено скроения си фрак. — Изглеждаш като милион долара — рече тя и наистина мислеше така. Лойд трябваше да стане филмова звезда. Спомни си как преди тринадесет години на бала в Тринити той беше облечен във взети назаем дрехи и усети приятна носталгия. Тогава изглеждаше доста добре, макар костюмът му да беше с два номера по-голям. Дейзи и Лойд бяха отседнали в апартамента на Лев Пешков в хотел „Риц-Карлтън“ във Вашингтон. Лойд беше младши министър във „Форин офис“ и беше тук на дипломатическа визита. Родителите му с вълнение приеха да се грижат за двете внучета в продължение на седмица. Тази вечер семейство Уилямс отиваше на бал в Белия дом. Дейзи носеше великолепна рокля на Кристиан Диор — розов сатен с драматично широки поли от безброй гънки тюл. След годините на военновременна скромност Дейзи отново с удоволствие купуваше рокли от Париж. Замисли се за бала в яхтклуба в Бъфало през тридесет и пета. Навремето смяташе, че това събитие е провалило живота й. Белият дом беше доста по-престижно място от яхтклуба, ала Дейзи знаеше, че каквото и да стане тук тази вечер, не е в състояние да й навреди. Разсъждаваше за тези неща, докато Лойд й помагаше да сложи наследеното от майка й колие от розови диаманти и съответните обици. Когато беше на деветнадесет, тя отчаяно искаше високопоставените хора да я приемат. Сега и през ум не би й минало да се притеснява от това. Щом Лойд казваше, че изглежда приказно, нямаше значение какво мислят другите. Дейзи търсеше одобрението само на още един човек освен на съпруга си — нейната свекърва. Макар че Етел нямаше високо социално положение и определено не беше обличала парижка рокля през живота си. Дали всички жени се обръщат назад и си мислят колко глупави са били на младини? Дейзи пак се върна на Етел, която определено се е държала неразумно — забременяла е от господаря си, при това женен мъж — но никога не говореше със съжаление за това. Сигурно такова е правилното отношение. Дейзи си спомни собствените си грешки: как се сгоди за Чарли Фаркарсън; как отхвърли Лойд; как се омъжи за Бой Фицхърбърт. Всъщност не можеше да определи какво добро е произлязло от тези грешки. Едва когато беше решително отхвърлена от висшето общество и намери утеха в кухнята на Етел в „Олдгейт“, животът на Дейзи тръгна към по-добро. Престана да копнее за високо положение, научи какво е истинско приятелство и оттогава беше винаги щастлива. Откакто престана да я е грижа, Дейзи се наслаждаваше на партитата много повече.

— Готова ли си? — попита Лойд.

Беше готова. Облече горната си дреха, също на Диор. Слязоха с асансьора, излязоха от хотела и се качиха в лимузината, която ги чакаше отпред.

IV

На Бъдни вечер Карла убеди майка си да посвири на пиано. Мод не беше свирила от години. Може би се наскърбяваше от спомените за Валтер — двамата винаги свиреха и пееха заедно и тя все обясняваше на децата си как неведнъж безуспешно е опитвала да го научи да свири рагтайм. Напоследък обаче не разказваше тази история и Карла предполагаше, че днес пианото напомня на майка й за Йоахим Кох — младият офицер, който идваше при нея на уроци и тя го измами и съблазни, а Карла и Ада го убиха. Самата Карла не можеше да заличи спомена за онази кошмарна вечер, особено за начина, по който се отърваха от тялото. Не съжаляваше — постъпиха правилно — но все пак би искала да не си спомня. Мод най-сетне склони да изсвири „Тиха нощ“ и всички да пеят заедно. Вернер, Ада, Ерик и трите деца — Ребека, Валтер и бебето Лили — се събраха около стария Стейнуей в салона. Карла сложи на пианото една свещ и заразглежда лицата на близките си в трепкащата светлина, докато те пееха старата немска песенчица. Валтер, в прегръдките на Вернер, след няколко седмици щеше да навърши четири годинки. Внимателно налучкваше думите и мелодията и се стараеше да пее с големите. Имаше ориенталските очи на кръвния си баща и Карла бе решила за отмъщение да възпита сина си да бъде нежен с жените и да ги уважава. Ерик пееше искрено. Поддържаше съветския режим така сляпо, както по-рано поддържаше нацистите. В началото Карла беше потресена, ядосваше се, но вече виждаше логиката. Ерик беше от онези непълноценни личности, които толкова се бояха от живота, че предпочитаха строгата власт; искаха правителство, което не търпи възражения, да им казва какво да правят и какво да мислят. Тези хора бяха глупави и опасни, но те бяха мнозинство. После Карла с привързаност се взря в мъжа си, който и на тридесет години си оставаше хубавец. Спомняше си как го целуваше — и правеше други неща — пред тежкарската му кола в Грюневалд, когато беше на деветнадесет години. Още й харесваше да го целува. Съжаляваше за хиляди неща в последните години, най-много за смъртта на баща си. Постоянно й липсваше и тя все още плачеше, когато си спомнеше как лежи в антрето, толкова пребит, че не доживя до идването на лекаря. Но всеки умира. А Валтер фон Улрих даде своето, за да стане светът по-добър. Ако повече германци имаха неговата смелост, нацистите нямаше така лесно да победят. Карла искаше да направи всичко, което той правеше — да възпита децата си добре, да има влияние в политиката, да обича и да бъде обичана. Най-много искаше след смъртта й нейните деца да могат да кажат това, което тя казваше за своя баща — че животът й е имал значение и че е направила света по-добър. Песничката свърши; Мод задържа финалния акорд и малкият Валтер се наведе и духна свещта.