Зной в полунощ

Пристанището на Оукланд представляваше невъобразим лабиринт от сиви стоманени конструкции, разположени на четиринайсет нива. Стиснал значката за самоличност във високо вдигнатата си ръка, за да я показва по-лесно на многобройните лазерни скенери, Карпинтър се изкачваше и се спускаше от ниво на ниво, следвайки категоричните инструкции на невидими металически гласове, докато най-накрая се озова на самия бряг, сред ярката зеленикава мараня на горещото пладне. Върху спокойната, покрита със слуз повърхност на широкото устие кротичко се поклащаха десетки кораби като ято заспали в плиткото патици.

Неговият „Тонопа Мару“ беше пристигнал в Сан Франциско тази сутрин от корабостроителницата „Сан Педро“ в Лос Анджелис. Беше спрял на пристана на Оукланд — в продължение на повече от един век кейовете на Сан Франциско се използваха само от туристи. В този горещ и смрадлив следобед въздухът беше наситен с близка до смъртоносните концентрации отрова и зеленикавокафявият смог се спускаше от оловното небе и притискаше като преса великолепния Сан Франциско, което налагаше задължителното носене на дихателни маски. Карпинтър беше пристигнал с такси, за да се срещне със своя екипаж и да поеме официално командването.

Когато застана на брега, видя пред себе си не само познатата редица от блещукащи лазерни скенери, но и един огромен робот с квадратна глава, който охраняваше входа на пристанището като Цербер, застанал пред вратата на ада. Роботът бавно извърна глава към него.

— Капитан Карпинтър — обяви Карпинтър. — Командир на „Тонопа Мару“.

Фразата му се стори толкова приповдигната, че той едва се сдържа да не се изсмее на собствената си високопарност. Почувства се като герой на Джоузеф Конрад: възторженият млад шкипер, който за първи път поема командването и застава пред отегчените стари моряци, преживели толкова много, че вече нищо не е в състояние да ги впечатли.

И действително съобщението на Карпинтър нито развесели, нито предизвика страхопочитанието на робота, който по всяка вероятност изобщо не беше чувал за Конрад. Запазвайки мрачно мълчание, той подложи на поредната лазерна проверка документите му, установи, че всичко е наред, сканира очните му ябълки за по-голяма сигурност и го пропусна под изгряващото слънце извън защитния покрив да търси кораба си.

Индоктринационният курс беше продължил около седмица. Траеше по един час всеки ден и се състоеше в директно прехвърляне на необходимата информация в подсъзнанието му, така че Карпинтър знаеше или се надяваше, че знае необходимото за един капитан на ледовлекач, който щеше да кръстосва южните части на Тихия океан. Всички пропуски в образованието му трябваше да бъдат компенсирани на практика в открито море, но това не го притесняваше. Щеше да се справи. Винаги беше успявал някак.

Веднага разпозна „Тонопа Мару“ по огромните куки за прихващане, закачени на мощни стоманени въжета, и по гигантските кранове, които заемаха по-голямата част от палубата. Едва предишния ден беше научил, че служат за напръскване на уловените айсберги с огледален прах, който забавяше топенето. Издълженият и елегантен морски съд приличаше на пура и имаше обезпокоително тънък силует, който се извисяваше по особен начин над множеството други специализирани кораби с монограма на „Самурай индъстрис“ — слънце и мълния. Карпинтър нямаше идея какво е предназначението им: събирачи на водорасли, риболовни кораби за скариди, сепия или каквото и да е там. Напоследък се бяха появили милиони разновидности, които отчаяно прибираха остатъците от морски дарове. Всеки тип кораб можеше да върши едно-единствено нещо, но го вършеше по съвършен начин.

На палубата стоеше едър мъж със сплескан нос и прошарена коса, чиято кожа беше покрита с тъмен защитен слой. Той се взираше в окуляра на някакъв навигационен уред и се опитваше да го нагласи. Това даде възможност на Карпинтър да съобрази кой би могъл да бъде този човек — неговият океанограф/навигатор, всъщност първият му помощник.

— Вие ли сте Хичкок? — подвикна му той.

— Да? — отговори предпазливо и с известна доза враждебност мъжът.

— Аз съм Пол Карпинтър. Новият капитан.

Хичкок го огледа продължително и преценяващо. Очите му бяха силно подпухнали и обрамчени от червени кръгове.

— Добре. Да. Качвайте се, капитане.

Не усети каквато и да е сърдечност в поканата, но и не беше я очаквал. Разбра, че той, капитанът, е врагът, представителят на управляващите, поставен временно в положение на превъзходство над екипажа на „Тонопа Мару“ поради благоволението на някакъв случаен каприз на всемогъщата и безкрайно далечна корпоративна бюрокрация. Бяха принудени да изпълняват заповедите му, но това не означаваше, че трябва да го харесват, да го уважават или изобщо да му обръщат някакво внимание.

Все пак съществуваха условности, които трябваше да бъдат съблюдавани. Карпинтър се спусна по тясната стълба, хвърли чантата си на палубата и спокойно изчака Хичкок да се приближи и да му подаде ръка.

Поздравът му беше неочаквано сърдечен. Хичкок се приближи, без да бърза, но стисна ръката му силно и откровено. Дори се усмихна.

— Приятно ми е да се запознаем, капитане.

— На мен също. Откъде си, Хичкок?

— От Мауи.

Това обясняваше цвета, формата на лицето и посивялата коса. Афрохаваец, а защитният слой подсилваше тъмния цвят. Беше по-едър, отколкото изглеждаше отгоре, а също и по-възрастен — несъмнено бе прехвърлил четирийсетте.

— Красиво място — сподели Карпинтър. — Бях там преди няколко години. Във Вайлуку.

— Да — отвърна Хичкок, без да прояви особен интерес. — Потегляме утре сутринта, нали така, капитане?

— Точно така.

— Някога качвали ли сте се на такова нещо?

— Честно казано, не, не съм — отговори невъзмутимо Карпинтър. — За първи път ми е. Ще ме разведеш ли? Бих искал да се срещна и с другите от екипажа.

— Да. Разбира се. В момента има само още един. Наката! Хей, Наката! Ела да поздравиш новия капитан.

Карпинтър присви очи срещу слънцето и забеляза една малка фигурка на горната палуба в далечния край на кораба, която вършеше нещо около корпуса на механизма за прихващане. Изглеждаше не по-голяма от джудже на фона на огромното безмълвно съоръжение, което мяташе високо нагоре гигантските куки, след което те се забиваха в хълбоците на грамадните ледени планини.

Хичкок махна с ръка и Наката се спусна пъргаво надолу. Механикът беше мазно човече с лъскави котешки очички и огромно самочувствие. Изглежда, имаше малко по-високо ниво от Хичкок. Решително протегна ръка към Карпинтър като на равен. Обичайната японска нахаканост, помисли си Карпинтър. Независимо че един японски американец нямаше по-привилегировано положение в йерархията на „Самурай“ от един полски американец или китайски американец, или турски американец. Истинските японци не даваха никаква бонификация на своите братовчеди със смесена кръв. Японското име не те правеше автоматично японец в техните очи. Шайка гадни копелета.

— Ще налапаме няколко тлъсти айсбергчета — ухили се Наката, — нали, капитане? За да спасим Сан Франциско от жажда.

И се изкикоти.

— Какво му е смешното на Сан Франциско? — попита Карпинтър.

— Всичко — отвърна Наката. — Адски глупаво местенце. И винаги е било такова. Орисници, феи, компютърджии и все разни такива. Вие нали не сте от Фриско, капитане?

— От Лос Анджелис. Западните райони.

— Чудесно. Аз съм от Санта Моника. На една крачка от вас. Това шибано място тук никога не ми е харесвало. „Самурай“ бяха предоставили кораба на Ел Ей, но Фриско го нае миналия месец — махна неопределено с ръка той към залива зад гърба си и към великолепния, разположен върху хълмчетата град на отсрещния бряг. — Голям майтап е да мъкна вода в Северна Калифорния. Но човек бачка това, за което му плащат, нали така, капитанче?

Карпинтър кимна.

— Прав си. Такава е системата.

— Да ви покажа ли кораба? — намеси се Хичкок.

— Къде са останалите двама членове на екипажа?

— Каски и Ренет. Отидоха до града. Ще се върнат малко по-късно.

Ренет отговаряше за подръжката и експлоатацията, а Каски беше оператор по съобщенията. И двете жени. Карпинтър изпита известно раздразнение, че не присъстваха на официалното му посрещане, но той изобщо не беше изпратил съобщение, че ще пристигне именно сега. Официалното посрещане можеше да почака.

Хичкок го поведе да огледат кораба. Най-напред разположените върху палубата кранове и механизма за прихващане, чиито куки поразяваха с размерите си, а в момента бяха прибрани в специалните ниши от двете страни на кораба. След това в машинното, за да огледа мощния двигател, който можеше да помъкне един средно голям остров и да го откара до другия край на света.

— А това са великолепните каюти — обяви Хичкок.

Карпинтър беше предупреден да не очаква кой знае какви удобства, но не очакваше чак такова нещо. Сякаш конструкторите на кораба бяха забравили, че на него ще има и екипаж, и бяха се сетили да отделят малко местенце и за него сред цялата тази машинария едва най-накрая. Жилищните помещения за Карпинтър и останалите бяха натикани по всевъзможни ъгълчета. Неговата каюта беше малко по-голяма от другите четири, но и тя не беше по-просторна от големите колкото ковчег кабинки за спане, които предлагаха хотелите на летищата, а общата зона за почивка беше едно миниатюрно пространство на кърмата и на носа на горната палуба, където Карпинтър беше видял Хичкок да нагласява оборудването си.

„Живот като в консервна кутия“ — помисли си Карпинтър.

Но заплащането беше прилично и имаше надежда да го повишат. И поне щеше да подиша малко по-чист въздух в открито море вместо лепкавата сивокафявозеленикава мътилка, която висеше през повечето време над обитаемите райони на Западното крайбрежие.

— Носите ли спесификацията за маршрута, капитане? — попита Хичкок, след като му беше показал всичко, което трябваше да види.

— Тук е — потупа Карпинтър джоба върху гърдите си.

— Имате ли нещо против да поработя върху нея?

Карпинтър му подаде малкия син информационен куб, който му бяха връчили по време на инструктажа тази сутрин. Знаеше, че това беше нещо като церемониал: капитанът връчва официално на навигатора данните за маршрута, които определят програмата на плаването. Разбира се, Хичкок положително вече знаеше приблизителната цел на пътуването и без съмнение беше в състояние да потегли към нея по старите морски пътища на Тихия океан, известни от времето на сър Франсис Дрейк и капитан Кук. Те не бяха ползвали компютри и по всяка вероятност Хичкок също можеше да мине без тях. Но предаването на информационния куб на навигатора представляваше съвременният еквивалент на последното обсъждане под мачтата преди отплаването и допадаше на Карпинтър: той изпитваше удоволствие от обстоятелството, че е наследник на древна традиция.

Морски капитан. Одисей, Васко да Гама, Колумб, Магелан. Капитан Кид. Капитан Хук. Капитан Ахав.

Хичкок се оттегли и го остави в тесничката и неудобна каюта. Карпинтър напъха багажа си в предназначените за целта отверстия. Когато приключи с подреждането, свърза се с Ник Роудс в офиса му в „Сантачиара лаборатории“.

— Не можеш да си представиш какво луксозно местенце си имам — каза му той. — Чувствам се като Дж. П. Морган на яхтата си.

— Радвам се за теб — отвърна мрачно Роудс.

Мониторът в каютата на Карпинтър беше черно-бял, с ниска разделителна способност и не по-голям от пощенска марка. Някаква електронна антика. Това не му попречи да забележи, че изражението на Роудс е мрачно и навъсено.

— Всъщност те лъжа — продължи Карпинтър. — Човек може да пукне от клаустрофобия тук. Не можеш дори да се обърнеш… Какво има, Ник?

— Какво да има?

— Нещо не е наред — ясно е като бял ден. Хайде, можеш за бъдеш откровен с мен.

Роудс се подвоуми.

— Току-що говорих с Изабел.

— И?

Той пак помълча.

— Какво мислиш за нея, Пол? Но честно.

Карпинтър се поколеба дали да се забърква.

— Доста интересна дама — каза уклончиво той, но Роудс очакваше продължение, затова добави след малко: — Може би прекалено темпераментна.

— Казах честно.

— И прекалено уверена в собствените си възгледи.

— Да. Тук си абсолютно прав.

Карпинтър направи още една пауза, но реши да кара докрай. Човек дължеше истината на приятеля си.

— Макар възгледите й да са абсолютен боклук. Главата й е пълна с тъпи объркани идеи, които ръси както й падне. Тя ли е проблемът, Ник?

— Изцяло… Направо ще ме побърка, Пол.

— Казвай.

— Снощи си лягаме и аз посягам към нея — винаги посягам, когато сме заедно, за мен това е естествено като дишането ми — но този път не, тя настоява да разговаряме за нашите отношения. Не за мен, не за нея, а за нашите отношения. Точно в този момент, сякаш не би могло да го направим и друг път. И започна с това, че моята работа била заплаха за отношенията ни.

— Това може и да се окаже вярно. За теб кое е по-важно?

— Там е целият проблем, Пол. Еднакво важни са. Обичам работата си, обичам и Изабел. Но тя иска да напусна „Сантачиара“. Е, не казва направо „или напускаш, или късаме“, но подтекстът е горе-долу такъв.

Карпинтър започна да почуква с нокът по предните си зъби.

— Искаш ли да се жениш за нея? — попита след малко той.

— Не съм сигурен. Засега не мисля за нов брак. Но искам да бъдем заедно, в това съм абсолютно сигурен. Ако тя искаше, по всяка вероятност бих се съгласил. Трябва да ти призная, Пол, че от гледна точка на физическото привличане никога не съм изпитвал подобно нещо. Целият се разтрепервам, когато останем насаме. От главата до петите. Сякаш ме облъчва някаква радиация. Достатъчно е да я докосна… а когато започнем да се любим…

Карпинтър гледаше мрачно монитора. Роудс бърбореше като влюбен колежанин. Или още по-лошо — като дърт и побъркан сексуален маниак.

— Казвам ти, когато се любим… не можеш да си представиш… просто не можеш да си представиш…

Ясно. Слушаше безконечните обяснения на Роудс и не можеше да си представи нищо освен нейната буйна, къдрава и твърда като вълна коса и острия, напрегнат и невротичен поглед.

— Добре — каза най-после Карпинтър. — Явно много държиш на нея. Мисля, че те разбирам. Но ако иска да захвърлиш работата си… Защото е пагубна, така ли? Всички тези безсмислици за превръщането на човешката раса в отвратителни франкенщайновски чудовища?

— Да.

Карпинтър усети, че започва да се дразни.

— И ти, и аз много добре знаем, че това са типичните антинаучни глупости, които тъпаци като нея повтарят от времето на индустриалната революция. Сам ми каза, че тя не вижда никаква алтернатива на приспособяването. И въпреки това продължава да те тормози за това, че работиш в „Сантачиара“. За бога, Ник. Такъв великолепен учен като тебе би трябвало да прояви малко повече разум и да не се обвързва емоционално с подобни хора.

— Твърде късно е, Пол. Вече съм обвързан.

— Така. Тя те е омагьосала с вълшебната си вагина, която е в състояние да ти достави такова удоволствие и е толкова уникална и незаменима, че ти никога не би могъл да откриеш равностойна на нея дори да преровиш женския пол в цялата му широчина и дълбочина, поради което изобщо не си в състояние да…

— Пол, моля те.

— Съжалявам.

— Признавам, че съм идиотски зависим от нея — усмихна се гузно Роудс. — Но съм, и това е самата истина. Пределно ясно ми е освен това, че политическите й убеждения не са нищо повече от безсмислени глупости. Работата е там, че в известен смисъл аз ги споделям.

— Какво? В такъв случай наистина си се побъркал! Споделяш ги?

— Не става дума за това, че генното инженерство би ни помогнало да се справим с гадостите, които ни предстоят. Абсолютна глупост от нейна страна е да смята, че човек би могъл да съществува върху Земята, без да се промени. Това трябва да стане на всяка цена. Нямаме никакъв избор.

— В такъв случай какво споделяш?

— Става дума за следното. Генетичните изследвания в лабораториите на „Сантачиара“ са отишли далеч по-напред от всички останали изследвания. Както навсякъде, и „Самурай“ има свой отдел за шпионаж и докладите, които получавам, ме убеждават, че наистина сме много напред. Новата разработка на онзи младок Ван Влиет, за която ти разказвах миналата седмица, го доказва по безспорен начин. Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че независимо от налудничавостта си идеята на Влиет крие далеч по-големи възможности за спасяване на човечеството от всички проекти, с които съм запознат.

— Хемоглобиновата идея.

— Именно. Все още й липсват някои основни положения, но кой казва, че проблемът не може да бъде решен? Както сам знаеш, лично аз бих загробил този проект, защото ме плаши, но не мога. Просто не мога. Не и преди да са направени нужните проби и лабораторни изследвания. Може да ти звучи старомодно, но съвестта не ми дава да го унищожа априори, без да съм го проверил.

— Това е добре. Не е зле човек да има съвест, Ник.

— Имам известни резерви по отношение на концепцията му — не става дума за моралната страна на въпроса, която вече обсъждахме, но и в техническо отношение. Не съм сигурен дали наистина проектът е осъществим, а ако е, дали трябва да бъде осъществен. Но аз съм доста консервативен по този въпрос. Вече съм малко старичък за големи рискове. Възможно е да съм безнадеждно изостанал, а Ван Влиет да е истински гений. Единственият начин това да бъде проверено е предложението му да бъде подложено на сериозни изпитания. Именно това и ще направим. След като мислих непрекъснато последните дни, тази сутрин повиках Ван Влиет и му казах, че ще направя заявка за увеличаване на изследователския му бюджет.

— Единствената достойна постъпка — каза Карпинтър.

— Но ако се окаже, че наистина се е докопал до нещо осъществимо и „Сантачиара“ успее да го разработи, това ще осигури на „Самурай индъстрис“ абсолютен контрол над оцеляването на хората на Земята. Монопол над възможността да останеш жив, Пол, разбираш ли за какво става дума?

— Господи!

— Искаш ли да продължиш да дишаш, трябва да те ретрофират в „Самурай“. Искаш ли да създадеш деца, които да могат да оцелеят вън от херметически запечатаната стая, трябва да ремоделират гените ти в „Самурай“. Те ще се превърнат в световна империя, Пол. Абсолютна власт. И именно аз съм този, който в момента опакова подаръчето и ще го поднесе на тепсия на Ню Токио. Представяш ли си как се чувствам дори ако оставим настрана натякванията на Изабел?

— А ако напуснеш компанията? — попита Карпинтър. — Нима нещо ще се промени? Просто някой друг ще опакова подаръчето.

— Но ще е някой друг. Там е цялата работа.

— А ти какво ще правиш?

— Ще си намеря работа другаде. В „Киоцера“, в „Ай Би Ем / Тошиба“, в някоя швейцарска мегакорпорация.

— И след четири поколения „Самурай индъстрис“ ще владее света.

— След четири поколения няма да ме има. И поне никой няма да ме псува, че съм им поднесъл света на тепсия.

— Приличаш ми на някой от онези физици на двайсети век, които отказали да работят върху проекта за атомната бомба, защото такова оръжие щяло да бъде смъртоносно. Но и без тяхното участие то било създадено. Намерили се други, които имали желание да го направят. В края на краищата има ли някакво значение, че някои си учен „А“ страдал от морални скрупули, щом като това е трябвало да стане и учените „Б“ и „В“ били готови да го направят?

— За учения „А“ може и да е имало значение — отвърна Роудс. — Дали ще може да спи спокойно нощем. Дали ще смее да се погледне в огледалото. Но аналогията ти е неточна, Пол. Тогава се е водела война, нали така? Човек е бил длъжен да прояви лоялност към отечеството.

— Сега също се води война — не отстъпваше Карпинтър. — Различна, но все пак война. И сме на път да я загубим, ако не предприемем нещо решително. Сам го каза.

Роудс го изгледа навъсено. Някакви смущения високо над земната повърхност набраздиха лицето му с неясни сиви ивици.

— Аз не съм от най-решителните, Пол. Знаеш го много добре. Може би просто не съм в състояние да поема моралната отговорност да бъда този, който ще връчи такава огромна власт на „Самурай индъстрис“. Ако наистина се налага да променим човешката раса, това не трябва да облагодетелства една-единствена мегакорпорация.

— В такъв случай наистина ли ще напуснеш, Ник?

— Не знам. Цялата тази работа много ме притеснява. Никога не съм имал подобни проблеми. Обичам работата си. Харесва ми това, с което се занимаваме в „Сантачиара“. Почти винаги съм смятал, че то е важно и необходимо. Признавам, че Изабел упражнява натиск върху мен и това ме обърква. А ако разбере какви са истинските ми притеснения, няма да ме остави за секунда. И без това смята мегакорпорациите за голяма заплаха. Особено „Самурай“.

— Тя е една разстроена жена, Ник.

— Не, просто е дълбоко обвързана с…

— Чуй ме. Тя е разстроена. Както и приятелката й Йоланда, която беше така любезен да подхвърлиш в леглото ми преди няколко вечери. Това са изключително сексуално надарени жени, а ние, търсачите на някаква слаба утеха, сме изцяло подвластни на сигналите, които те излъчват между краката си, но главите им са натъпкани само с глупости. Те нямат нито образование, нито истински познания, поради което не могат да мислят логично: подхващат истерично всяка безсмислица, която мине покрай ушите им, и започват да крещят, да доказват и да променят света по пет съвършено несъвместими начина едновременно.

— Не виждам какво ти дава право да я наричаш „разстроена“ — прекъсна го остро Роудс.

— Явно не си в състояние да го проумееш. Влюбен си в нея и не виждаш опасността. Но ако Изабел наистина те обичаше, щеше да е способна на компромис по отношение на работата ти, вместо да струпва параноичната си ревност върху теб, както и ненавистта си към онова, на което си се посветил — спасяването на човечеството. Напротив, тя изпитва удовлетворение от превъзходството си над теб и тръпне от нетърпение да те спаси от една ужасна грешка. Тази нейна ненавист към адаптационните проучвания те изправя пред непреодолими противоречия. Заплел си се с изключително неподходящ човек, Ник. Ако бях на твое място, моментално щях да се спася.

— Продължавам да се надявам, че ще приеме моята гледна точка.

— Точно така. Разумът ще възтържествува, както винаги. Само че на мен това никога не ми се е случвало. А и каква всъщност е твоята гледна точка? Искаш да успееш, но Ван Влиет те тревожи и се ужасяваш от възможността да връчиш на „Самурай“ ключа на световното господство.

Карпинтър пое дълбоко дъх. Запита се дали не притиска Роудс прекалено силно.

— Искаш ли бърз и евтин съвет? Не се отказвай от генното инженерство. Ти си дълбоко убеден в значимостта и необходимостта на онова, което вършиш. Нали така?

— Виж какво…

— Разбира се, че е така. Може би имаш известни колебания по повод огромната власт, която ще придобие „Самурай индъстрис“, и аз отлично те разбирам, но искрено вярваш, че приспособяването на човечеството към предстоящите атмосферни условия е единственият начин за съхраняването на цивилизацията върху Земята.

— Да. В това съм убеден.

— И слава богу. Твоята работа е единственото смислено нещо в този безумен и мизерен парников свят. Въобще да не ти е минало през ума да я изоставяш. Съсредоточи се колкото е възможно по-задълбочено върху нея и ако Изабел не се примири, намери си друго момиче. Искрено ти го казвам. Известно време ще се чувстваш като с отрязан крак, докато срещнеш някоя друга — винаги се случва така, — с която може и да не се чувстваш чак толкова невероятно, колкото с Изабел, но всичко ще бъде наред, а след време сам ще се питаш какво пък чак толкова му е било невероятното.

— Не знам. Не мисля, че…

— Не мисли. Действай. А колкото до притесненията ти, че би могъл да поднесеш на „Самурай“ света на сребърен поднос, това също има лесно разрешение. Напусни „Сантачиара“ и иди при някои като „Киоцера-Мерк“. Вземи и целия отдел със себе си. Предложи генната си технология на конкуренцията. Остави „Самурай“ и „К-М“ да се боричкат за световно надмощие. Но технологията поне ще бъде на разположение, когато дотрябва на човечеството.

— Не мога да го направя. Това ще бъде нарушение на договора. Ще ме намерят и ще ме убият.

— И други хора са сменяли компаниите си и са оцелявали, Ник. Можеш да получиш покровителство. Направи публично изявление, че искаш повече от една корпорация да притежава тайната на адаптационните разработки. И тогава…

— Виж какво, Пол, този разговор става прекалено опасен.

— Да. Знам.

— По-добре да го прекъснем. Нужно ми е да помисля за всичко, което ми каза.

— Утре отплавам. Няколко седмици ще бъда в Тихия океан.

— Дай ми някакъв номер, на който мога да те открия.

Карпинтър помисли известно време.

— Не. Идеята не е добра. Кораб на „Самурай“, радиоканали на „Самурай“. Ще говорим, като се върна във Фриско.

— Добре. Чудесно.

Гласът на Роудс прозвуча нервно, сякаш вече си представяше, че обсъждат разговора на най-високите нива на компанията.

— Хей, Пол, благодаря ти за всичко, което ми каза. Беше важно да го чуя. Но не знам дали ще мога да се възползвам от съветите ти.

— Това зависи от теб, приятелю.

— Предполагам, че си прав — усмихна се едва-едва Роудс. — И се пази там, в откритото море. Нали ще ми докараш един айсберг? Мъничък.

— Ей толкова. — Карпинтър разтвори палеца и показалеца си на няколко сантиметра един от друг. — Късмет, Ник.

— Благодаря ти — отвърна Роудс. — За всичко.

Мониторът угасна. Карпинтър сви рамене и поклати глава. Обзе го огромно съжаление към Ник Роудс и усещането за абсолютната безполезност на всичко, което бе наговорил току-що. Роудс очевидно се измъчваше, но същевременно беше прекалено слаб, прекалено объркан и прекалено разстроен, за да преодолее нещата, които го измъчваха. Разпадането на брака му едва не го бе убило, след което бе налетял на една от празноглавите радикалки, с които беше пълен Сан Франциско, и ето го сега — нещастен пленник на очарователната вагина на Изабел Мартин, който се прибира всяка вечер от адаптационната си лаборатория, за да изслуша безумните й тиради срещу генното присаждане. Ужас. И на всичко отгоре притеснен, че ако проучванията на неговата изследователска група наистина се окажат успешни, това би позволило на „Самурай индъстрис“ да сграбчи в мъртва хватка световната икономика. Всичко това подсказваше нещо мазохистично в психиката на Роудс, което Карпинтър до този момент никога не бе забелязвал.

„Майната му“ — помисли си Карпинтър. Цялата работа бе, че Роудс излишно се тормози. А това като нищо ще го откара преждевременно в гроба. На всичко отгоре май му харесва да се тормози. За Карпинтър това беше непонятно.

Тръгна нагоре, за да провери дали останалата част от екипажа му се беше появила.

Очевидно се бяха появили. Докато се изкачваше, чу гласове: дрезгавият беше на Хичкок, тъничкият тенор — на Наката, но имаше и два женски. Карпинтър спря да послуша.

— Все ще се справим някак — тъкмо казваше Хичкок.

— Но ако е някой тъп чиновнически задник… — обади се женски глас.

— Задник, да. Но май не е тъп — прекъсна я Наката. — Ако си тъп, трудно ще стигнеш до ниво единайсет.

— Това, което не ми харесва — намеси се отново Хичкок, — е, че непрекъснато ни пращат разни шибани надничари за капитани вместо истински моряци. Това, че знаят кои копчета да натиснат, нищо не значи, и е крайно време да го разберат.

— Вижте какво, ако си гледа работата и ни остави на мира… — обади се друг женски глас.

„Да — каза си наум Карпинтър, — наистина ще натисна необходимите копчета и ще ви оставя на мира, ако и вие направите същото. Така всички ще бъдем доволни. Става ли? Ще се споразумеем ли?“

Мърморенето им не го обезпокои. Това си беше в реда на нещата при появата на нов шеф. Всяка друга реакция би била изненадваща. Нямаше причини да го обикнат от пръв поглед. Просто трябваше да ги накара да проумеят, че и той си върши работата като тях и че няма намерение да се задържа по-дълго от необходимото. Но в момента е тук. Макар и за малко. И цялата отговорност за управлението на кораба лежи върху него. Именно той ще изгори, ако нещата не вървят както трябва.

Но какво толкова би могло да се случи? Това беше само един ледовлекач.

Карпинтър продължи да се изкачва шумно към палубата, за да ги предупреди, че пристига. Щом чуха стъпките му, разговорът моментално спря.

Той се появи в следобедната жега. Влажният въздух беше плътен и неприятен, а огромното зеленикаво слънце стоеше като забодено на върха на една от високите сгради на противоположния бряг на залива.

— Капитане — обърна се Хичкок към него, — това е Каски, комуникации. И Ренет, поддръжка и експлоатация. Капитан Карпинтър.

— Свободно — каза Карпинтър и му се стори, че фразата прозвуча на място.

Каски и Ренет бяха дребни на ръст, но това беше единственото, по което си приличаха. Ренет беше набито, широкоплещесто момиче, което му стигаше до гърдите и имаше агресивна и грубиянска външност. Карпинтър прецени, че по всяка вероятност е от пустинните области на Средния запад: това предизвикателно излъчване беше характерно за родените там. Беше с бръснат скалп, което не беше рядкост напоследък, и с кафяв тен на кожата, върху която проблясваше пурпурът на защитната й покривка, сякаш цялата флуоресцираше. Ако не беше ниският й ръст, човек не би я взел за жена.

Погледна го с блестящите си, твърди като мрамор очи.

— Съжалявам, че закъснях — каза тя, без в гласа й да прозвучи каквото и да е съжаление.

Каски, комуникационният оператор, беше крехка и почти изящна, с много по-меко и определено по-женствено излъчване: имаше буйна черна коса за разлика от бръснатия скалп на колежката си. Лицето й беше открито, с широка уста и носле като копче, а кожата й беше на петна и се белеше от силното слънце, но независимо от всичко беше приятна и привлекателна.

Още когато чу, че екипажът му се състои от двама мъже и две жени, Карпинтър се бе запитал дали няма да се сблъска със сложни сексуални взаимоотношения и щом видя Каски, си зададе същия въпрос. Миг по-късно отговорът сам му се натрапи и той беше толкова очевиден, че дори се упрекна за закъснението. Тези двете, Каски и Ренет, бяха двойка, флиртове и сексуални съперничества на „Тонопа Мару“ явно бяха нещо немислимо и в това отношение не можеха да се очакват каквито и да е усложнения.

— Допускам, всички знаете, че за първи път излизам в открито море — започна той. — Това, естествено, не означава, че не познавам задълженията и отговорностите на един капитан, независимо че ми липсва практика в това отношение. Вие сте опитен екипаж и сте рекордьори по дълга и успешна съвместна работа, тъй че нямам никакво намерение да се преструвам, че познавам задълженията ви по-добре от самите вас. Ако усетя нужда от практически съвет за неща, за които имам само теоретични познания, не бих се посвенил да поискам помощта ви. Искам само да запомните две неща: че съм много добър ученик и че в последна сметка аз съм този, който отговаря за плаването пред компанията, в случай че нещо не е както трябва.

— Мислите, че ще се отпуснем, защото сте нов ли? — попита Ренет.

Тя наистина беше от Средния запад: усети го по сухия й, глух тембър. Беше отраснала сред мизерията на пустинята, сред мръсен въздух и порутени колиби, строшени прозорци и вечна несигурност за следващото ядене.

— Не съм казвал подобно нещо. Но не искам да си мислите, че плаването ще се окаже недоходоносно заради евентуалната ми неопитност. Всичко ще бъде наред. Ще свършим отлична работа и ще получим прилични премии, когато се върнем в Сан Франциско — усмихна им се дежурно Карпинтър. — Радвам се, че се запознахме, и съм адски доволен, че ще работя с такъв способен екипаж. Това е всичко, което имам да ви кажа. Отплаваме в 18,00 часа. Свободни сте.

Видя ги да си разменят погледи, преди да напуснат строя, но не успя да изтълкува смисъла им. Облекчение, че новият капитан не е чак такава мижитурка? Потвърждение на опасенията им, че е? Или пък сформиране на съзаклятие на истинските бачкатори срещу омразния надничар, докопал се до ниво единайсет?

Карпинтър реши, че е безсмислено да се опитва да разгадае мислите им. Карай я ден за ден, върши онова, което е необходимо, стой над нещата и всичко ще бъде наред.

Първото му задължение беше да уведоми официално началника на пристанището за отплаването. Тръгна надолу към каютата си, като си проправяше с трудност път през тесните, неудобни и непознати коридорчета под палубата, задръстени от всевъзможна материална част и инструменти.

Вдигна телефона и си помисли дали да не се обади отново на Ник и да се опита да омекоти нещата. Да кажеш на един мъж, че неговата възлюбена е истинска напаст, от която трябва да се спасява, не е лека работа дори и да ти е най-близкият приятел. Нищо чудно сега Роудс да е потънал в мрачни мисли, ядосан и сърдит. Може би ще е добре да предприеме нещо.

„Не — каза си Карпинтър. — Не го прави.“

Всичко, което му беше наговорил, бе самата истина — такава, каквато той я виждаше. Ако не беше прав по отношение на Изабел — а не мислеше, че е така, — Роудс щеше да му прости: приятелството им беше надживяло и по-тежки случаи. Връзката им беше издържала проверката на времето и каквото и да си кажеха, нищо не бе в състояние да я разруши.

И все пак…

Бедният нещастник. Такъв приятен и благ човек, такъв великолепен мъж. И винаги ще се натресе в някаква мъчителна ситуация. Роудс заслужаваше повече добрини от живота, мислеше си Карпинтър. Наместо това непрекъснато попадаше на жени, с които не можеше да се оправи. А сега беше на път да претърпи крушение и в единствената област, в която беше безспорен гений — в своята изследователска дейност, — преследван от неоснователни болезнени угризения и измислени притеснения. Нищо чудно, че постоянно се наливаше. Поне бутилката не му натрапваше философски диспути. Предлагаше му малко утеха за около час-два. Карпинтър се запита какво ли ще стане, когато Роудс вече не ще бъде в състояние да контролира и пиенето и то започне да съсипва онези механизми в него, които все още функционираха.

„Тежък случай“ — помисли си мрачно той.

Все пак по-добре да не му се обажда тъкмо сега.

„Канцеларията на началника на пристанището“ — обади се андроиден глас от монитора.

— Тук е капитан Карпинтър от „Тонопа Мару“ — каза Карпинтър. — Искаме разрешение за отплаване в 18,00 часа…