Зной в полунощ

Когато късно следобед Енрон се върна в хотела, всичко беше подредено, леглото опънато и във въздуха нямаше и следа от миризмата на похот и пот. Човек би си помислил, че Йоланда цял ден е стояла самичка в стаята. Енрон се бе срещнал с Клюдж, който не беше успял да открие Давидов или някой от хората му, след което в продължение на няколко часа беше кръстосвал сателита, за да убие времето, отбивайки се от време на време в някое кафене и надниквайки тук-там, докато мине достатъчно време, за да се прибере без проблеми.

— Е? — попита Йоланда той.

Беше се преоблякла в светъл кафтан, украсен отстрани със зелени, розови и жълти гайтани, които подчертаваха предизвикателно пищното й тяло. Върху лицето й се четеше умора.

— Как е да се чукаш със слепец?

— Марти…

— Моля те. Не сме деца. Доведе го тук, в стаята има легло и врата, която се заключва, така че мога да си представя какво се е случило. Нали тъкмо такава беше идеята? Да го доведеш под предлог да му свалиш мерките и да си легнете?

— Това не беше само предлог — каза разпалено Йоланда. Беше седнала до прозореца с гръб към величествената гледка от проблясващи звезди и планети, на чийто фон профучаваха L–5 светове. — Аз наистина му свалих мерките. Имам сериозно намерение да го извая. Ето виж… виж… — посочи тя малка купчинка с информационни кубчета. — Всички мерки са тук.

— Каза ли ти как му изглеждаш? За него всичко е геометрия, разбираш ли? Много странна геометрия.

— Каза, че съм красива.

— Да. По този въпрос няма две мнения. Веднъж ми разказа как вижда една наша позната и никога няма да забравя това. Беше при предишната ни среща на конференцията в Каракас относно извличането на молибден и берилий от морската вода. Жената беше от Перу или от Чили, или нещо подобно и всъщност малко приличаше на теб, беше едра като крава тук горе, с една дума, огромна жена, не точно дебела, но добре обзаведена и изключително…

— Това не ме интересува, Марти.

— Бяхме седнали край басейна, Фаркас и аз, и тя се измъкна от водата като някаква Афродита, нали си представяш? Много пищна Афродита, Рубенсова. С ей такива гърди, а ръцете й дебели като бедра и бедрата й още по-дебели, но всичко идеално изваяно в съвършени пропорции, просто голямо. Почти като теб. И аз му казах нещо, нещо по повод тялото й, тъй като за момент бях забравил, че е безок, а той се засмя и каза: „За мен тя е нещо съвсем различно.“ Доколкото си спомням, приличаше му на три варела, опасани от пламтяща корда. Или може би пет варела. Но за него гледката беше много красива. За него всеки човек изглежда съвършено различно, разбираш ли, абсолютно индивидуална форма. Информацията, която му предоставят неговите сетива, е съвсем различна от нашата информация. Радвам се, че те намира красива — усмихна се Енрон. — Ти наистина си. Почти колкото жената в Каракас. А в леглото си великолепна. И той сигурно го е разбрал.

— А знаеш ли ти на какво ми приличаш в този момент? — попита Йоланда. — На вълк. На дребен мършав вълк със зелени очи и озъбена муцуна.

— Искаш ли да ме изваеш? Ето — свали и моите мерки. Веднага! — започна да смъква колана си той.

— Това е пошло, Марти. Не мога да търпя ревниви мъже. Ако не искаше да лягам с него, защо сам ме набута в ръцете му?

— Защото исках да се добера до известна информация. И това беше най-ефикасният начин. Сигурно си го разбрала?

— Предполагам, че съм, като се замисля сега — изгледа го гневно тя. — Но ти дали разбираш, че никога не бих го направила, ако не го бях харесала? Аз не съм кукла, Марти, която можеш да пробутваш на този или онзи. Или някаква стръв. Исках да спя с него. И го направих. И съм доволна, че го направих! Беше страхотно.

— Сигурен съм — отвърна Енрон, но вече по-меко и доброжелателно. — Той е изключителен мъж. Вероятно и преживяването е било изключително.

След това се приближи до нея, хвана с ръце врата й и започна да разтрива нежната плът и стегнатите мускули под нея.

— Наистина ли смяташ, че те ревнувам, Йоланда?

— Да. Убедена съм. Това ти беше необходимо, но никак не ти хареса. Разбрах го още когато се появи в ресторанта. Изпита необходимост да се навърташ около нас, да контролираш ситуацията, независимо че сам ме тласна към него.

Обвинението й малко го изненада. Наистина ли беше така? Причината да наруши спокойствието им в ресторанта беше желанието му да подскаже на Фаркас, че двамата би трябвало да се срещнат след приключването на флирта му с Йоланда. Но може би имаше и нещо друго. В края на краищата би могъл да изчака до утре, за да се свърже с него. Вероятно всъщност е искал да демонстрира, че има някакви права над нея, че е негова собственост. И то преди двамата да си бяха легнали.

— Както и да е — повдигна рамене той, — все пак научи ли нещо полезно от него?

— Зависи. Какво разбираш под полезно?

— Например спомена ли защо е тук?

— Той ти го каза в ресторанта. На почивка е.

— Разбира се. На почивка… Ти май наистина си глупава.

— Благодаря много.

— Той шпионира за „Киоцера“. Сама го знаеш.

— Значи шпионира за „Киоцера“ в такъв случай. Изобщо не сме разговаряли за „Киоцера“. Свалих мерките на лицето и на черепа му, след това той ме попита дали бих легнала с него и след това…

— Да. Добре.

— В леглото той не се държи като слепец, Марти. Или като някой, за когото една красива жена е купчина варели. Знае всичко къде си е.

— Не се и съмнявам — пое дълбоко въздух Енрон. — Сега слушай внимателно. Мисля, че „Киоцера-Мерк“ имат пръст в заговорчето, което са забъркали твоите приятелчета от Лос Анджелис, а унгарецът е ключовата фигура на „К-М“ и е изпратен тук, за да се свърже с конспираторите и да им окаже съдействие.

— Защо смяташ така? Никой не е споменавал и дума за „Киоцера“, когато ми разкриха плана си.

— Защо е необходимо? Подобна авантюра иска много пари. Някой трябва да плати оръжията, някой трябва да плати транспорта. Хората трябва да бъдат обучени. Митнически такси, рушвети, да осигуриш на цяла една малка армия добре защитено местенце. Замисляла ли си се кой им е гърбът?

— Нямам представа. Никога не са споменавали.

— Основната ми цел, за да дойда тук — забрави ли?, — беше да се срещна с твоите приятели и да ги уверя, че моята страна е готова да им предложи всякаква финансова подкрепа, от която се нуждаят. Възниква обаче вероятността вече да са намерили мощен партньор за своето начинание.

— „Киоцера-Мерк“ ли имаш предвид?

— Така изглежда.

— А защо „Киоцера-Мерк“ ще иска да сваля от власт диктатора на Валпарайсо Нуево?

— От желание за господство по всяка вероятност. Говорят, че в момента „Киоцера“ е във фаза на мощна експанзия и може би просто искат да прибавят няколко L–5 сателита към своята колекция. Или пък да си получат обратно някои хора, намерили убежище тук. Не знам, Йоланда. Но щом Фаркас е тук и се готви преврат, за мен това е повод да подозирам, че е замесен по някакъв начин в полза на „К-М“.

— И ако е?

— Трябва на всяка цена да вляза в играта. Партньорска сделка: разпределяме разходите, делим печалбите. „Киоцера“ може да си запази мястото, ако държи на него. Но някои от хората, които от толкова време се крият тук, ни трябват. И ще си ги получим — по един или друг начин.

Енрон се наслаждаваше на дълъг и разточителен душ, когато Йоланда пъхна глава в кабинката.

— Агентът ти се обажда. Смята, че е открил Давидов. Ще разговаряш ли с него?

— Кажи му да почака — отвърна Енрон.

След което отново се пъхна под водата и я пусна да облее обилно гъстото черно руно върху гърдите му, което беше насапунисал. Естествено, в Израел имаше предостатъчно вода за прахосване. Но Енрон беше пристигнал тук от Калифорния, където трябваше да спазва засилените спартански ограничения, наложени от постоянната суша по Западното крайбрежие, и сега отново имаше възможност да се наслаждава на изобилието от вода на Валпарайсо Нуево, където всичко се рециклираше максимално ефикасно и не се налагаха никакви ограничения.

След доста време се измъкна, като бършеше тялото си с хавлия, и влезе в спалнята. Пълното сериозно лице на Клюдж надничаше от монитора. Енрон омота небрежно хавлията около кръста си и застана в обсега на видимост.

— Е?

— Спица В — съобщи Клюдж. — Хотел „Санта Еулалия“ в град Ремедиос. Четирима мъже с калифорнийска адресна регистрация са ангажирали стаи миналата седмица. Този е един от тях. Използва името Дъдли Рейнолдс, но мисля, че е човекът, когото търсите. Ще пусна снимката му по линията.

За момент образът се изгуби поради някакви смущения. Клюдж включваше своя терминал. След това картината отново се избистри и върху екрана се появи лицето на мъж с квадратно лице, дебел врат, строги сини очи и руса, почти безцветна, много късо подстригана коса. Кожата му, която в естествения си вид вероятно беше бледа като на славянин, беше тъмноморава и на плътни петна от прекалена употреба на серум. Това брутално казашко лице с огромна челюст и почти лишено от устни имаше заплашителен израз.

— Какво ще кажеш? — обърна се Енрон към Йоланда.

— Това е Давидов, да. Той е, сигурна съм.

— Прилича на животно.

— Всъщност е много кротък.

— Без съмнение — отвърна той, след което каза на Клюдж да се появи на екрана. — Добре, открил си ги. Много добре. Къде са сега?

— Не знам.

— Какво?

— Освободили са стаите преди около дванайсет часа. Може да са се върнали на Земята.

— Свинщина — измърмори Енрон. — Изтървахме ли ги?

— Не съм съвсем сигурен. Моите хора от емиграционната служба още не са попаднали на данни да са напуснали Валпарайсо Нуево. Но е факт, че са напуснали хотела. Продължавам да търся.

— Действай.

— Имам нужда от предплата — добави Клюдж. — Разходите ми за цялата тази работа са доста големи.

— Колко искаш? — попита Енрон.

— Хиляда калаганос.

— Ще ти дам две хиляди. Тъкмо ще си спестя безпокойството пак да протегнеш ръка след ден-два.

Клюдж изглеждаше крайно изненадан. Йоланда също го гледаше като подплашена.

Енрон измъкна терминала си от чекмеджето, чукна с бутоните банковия номер на Клюдж и изпрати парите. Клюдж изломоти някаква благодарност и образът изчезна.

— Защо му даде толкова много? — попита Йоланда.

— Няма значение. Имам много пари. Бях готов да му дам пет хиляди.

— Не те уважават, ако ръсиш така парите си.

— Ще ме уважават, няма страшно. Клюдж и преди е работил за израелец.

— Откъде знаеш?

— Имаме архив. Да не мислиш, че не съм го проверил, преди да го наема?

Енрон смачка хавлията на топка, метна я напосоки и се зае да избира вечерен костюм.

— Готова ли си да излезем да вечеряме? — попита той.

— Почти.

— Добре. Докато се обличам, обади се на Фаркас в хотела му. Кажи му, че излизаме да хапнем, и му предложи да дойде с нас.

— Защо е нужно?

— За да разбера дали знае нещо за плана за свалянето на генералисимуса. И дали може да ми каже къде е Давидов.

— Не е ли по-добре първо да говориш с Давидов, преди да задаваш на Фаркас всички тези въпроси? — попита Йоланда.

— Само предполагаш, че Фаркас е замесен. Но ако не е, ще научи от теб и така „Киоцера“ ще узнае неща, които ще е по-добре да не знае.

Енрон я погледна с възхищение. Лицето му разцъфна в усмивка.

— Този път си напълно права.

— Виждаш ли? Все пак не съм чак такава глупачка, нали?

— Изглежда, съм те подценил.

— Просто не ти се вярва, че жена, която е добра в леглото, може и да мисли.

— Напротив. Винаги съм смятал, че интелигентните жени са добри партньорки в леглото. Но когато една жена е прекалено красива, понякога пропускам да забележа интелигентността й.

Йоланда засия от удоволствие. Сякаш с този косвен комплимент беше задраскал всички неприятни неща, които й беше казал досега.

„Наистина е много глупава“ — помисли си Енрон. Все пак имаше право, че трябва да внимава с Фаркас.

— Цялата работа е — продължи той, — че времето се изнизва, а ние все още не сме успели да открием твоите приятелчета. Може би ще трябва да преслушам и Фаркас. Това, което каза, е вярно, но съществува възможност и аз да науча нещо от него. Обади му се. Покани го да вечеряме заедно или да обядваме утре.

Когато Йоланда тръгна към бюрото, светлинният сигнал на телефона отново проблесна. Тя погледна Енрон въпросително.

— Обади се — каза той.

Беше пак Клюдж.

— Напипах този ваш Давидов. Сменил е хотела, но все още е тук. И четиримата. Спица Б, резиденция „Сан Томас“, град Сантяго.

— Тук всички хотели ли са кръстени на светци?

— Повечето. Генералисимусът е много религиозен.

— Да. Така и предполагах. Нашият човек сменил ли е името си?

— Все още е Дъдли Рейнолдс. В паспортите на другите трима пише Джеймс Кларк, Фил Круз и Том Барет.

Енрон хвърли поглед към Йоланда. Тя вдигна рамене и поклати глава.

— Може би са тези, които търсим — каза той на Клюдж. — Добре. Не го изпускай от очи. И се обаждай. Ако не отговарям, включи на издирване. Търси ме по всяко време, има ли новини. Искам да знам къде ходят и с кого се срещат.

След като приключиха разговора, Йоланда попита:

— Ще се опитаме ли да се срещнем с тях тази вечер?

— Добре ли познаваш тези хора?

— Познавам Майк Давидов много добре. Другите имена никога не съм ги чувала. Но съм сигурна, че са фалшиви.

— Колко добре познаваш Давидов? Спиш ли понякога с него?

— Какво общо има това с…

— Умолявам те — прекъсна я Енрон. — Изобщо не ме е грижа за твоето целомъдрие. Просто искам да знам какъв е характерът на връзката ви.

Лицето й почервеня. Очите й блеснаха гневно.

— Да, спала съм с него. Спала съм с много хора.

— Това ми е ясно. В момента питам за Давидов. Значи сте били любовници, а сега се появяваш с мен, някакъв пътешестващ израелец. Как ще реагира? Ще се ядоса ли?

— Бяхме просто приятели. Когато отивах в Ел Ей, отсядах при него, това е всичко. Ставаше от само себе си.

— И твърдиш, че няма да се ядоса?

— Ни най-малко.

— Добре. Обади му се. Резиденцията „Сан Томас“ в Сантяго. Искай Дъдли Рейнолдс. Кажи му, че си тук с израелски журналист, когото си срещнала в Сан Франциско, и че много бих искал да разговарям с него в най-близко време.

— Да му кажа ли за какво искаш да разговаряте?

— Не. Сам ще се сети. Обади му се.

— Добре — отвърна Йоланда и набра номера.

Металически глас отговори почти моментално:

„Господин Рейнолдс не е в стаята си. Ще оставите ли съобщение?“

— Остави името си и номера на стаята ни — каза Енрон. — Помоли го да се обади, когато се прибере, независимо по кое време.

— А сега? — попита тя, след като приключи.

— Сега се обади на Фаркас и го покани да вечеря с нас.

— Ще трябва да почакаш, докато…

— Има моменти, когато се уморявам да чакам. Изчисленият риск. Трябва да придвижа нещата. Обади се на Фаркас.

Уговориха се да се срещнат в град Каджамарка, в едно кафене близо до периферната зона, недалеч от хотела на Фаркас. Енрон реши, че ще е по-добре срещата да се състои именно там. Предпочиташе Фаркас да се чувства спокоен и в безопасност. „На път сме да установим едно великолепно приятелство, основаващо се на общите ни спомени от Каракас и братската ни връзка с разкошното тяло на Йоланда Бермудез“ — тази фраза изразяваше идеята за сътрудничество. Взаимното доверие. Обмяната на секретна информация, което би било от взаимен интерес. Несъмнено.

Фаркас закъсня порядъчно. Това обезпокои Енрон, но той запази абсолютно самообладание, докато чакаше, и на два пъти си поръча безалкохолни напитки. Йоланда изпи два-три коктейла — някаква непозната за него зеленикавосинкава течност, по всяка вероятност сладка и лепкава. Около половин час след уговореното време безокият най-после влезе важно в кафенето.

Докато наблюдаваше величественото му, почти царствено появяване, Енрон неочаквано се усъмни, че ще му бъде леко да завърже близък и ползотворен контакт с този човек. Беше забравил, или по-скоро не беше се впечатлил особено от властното му излъчване: беше необикновено висок, почти гигант с широки рамене на атлет и непринудена елегантност. Не само ексцентричността му беше омагьосала Йоланда. Фаркас крачеше с изумителна самоувереност между масите, без да направи нито една погрешна стъпка, като същевременно кимаше и махаше свойски с ръка на бармана, на келнерите, на момчето за поръчки и дори на някои от клиентите.

А и наистина беше изумително странен. Докато наблюдаваше с удивление и отвращение вирнатата му куполообразна глава, кацнала като мраморен отломък върху издължения мускулест врат, и грейналото между върха на носа и линията на косата изпъкнало чело, изпита усещането, че го вижда за първи път. Всъщност Фаркас приличаше не на човешко същество, а на някакъв необикновен мутант с чудовищна глава върху човешкото си тяло. Всъщност беше именно това: някакъв невероятен мутант.

„Този път ще трябва да бъда по-внимателен“ — помисли си Енрон.

Но дълбоко в себе си беше сигурен, че ще успее. Винаги беше сигурен. И винаги досега беше успявал.

Фаркас зае празното място между Енрон и Йоланда без никакви проблеми. Усмихна се и кимна на Йоланда с добре премерен жест на интимност и тактичност и без да променя израза си, сърдечно подаде ръка на Енрон. Евреинът направо се възхити. Случилото се между Йоланда и Фаркас беше споделено деликатно, без да му го натрива в носа.

— Съжалявам за закъснението — заговори Фаркас. — Задържаха ме няколко неотложни обаждания тъкмо когато тръгвах. Дълго ли ме чакахте?

— Пет-десет минути — отговори Енрон. — Вече изпихме по едно. Ще се наложи да ни догонвате.

— Правилно — отсече Фаркас.

Вместо да натиска бутоните върху масата, той кимна на келнера, който му поднесе огромна чаша с някакъв тъмен ликьор без никакви други обяснения.

„Обичайното питие“ — помисли си Енрон. Явно го познаваха добре тук.

— Писко — обясни Фаркас. — Перуанска ракия. Мисля, че ще ви допадне. Да поръчам ли и за вас?

И отново кимна на келнера.

— Не съм голям пияч, благодаря — побърза да отговори Енрон.

— Ще изпия едно — съгласи се Йоланда, като се наведе импулсивно към фаркас и му се усмихна ослепително.

Енрон усети, че кипва. Чашата й все още стърчеше пред нея недопита.

— Вероятно често идвате тук — подхвърли той.

— Може да се каже, всеки ден. Доста приятно местенце — спокойно и уютно. Ако не обръщате внимание на статуите и холографиите на Върховния, с които е украсено.

— Свиква се — отвърна Енрон.

— Така е — отпи от ракията си Фаркас. — Пък и старият тиранин може да си го заслужава, не мислите ли? Истинско въплъщение на диктатор на бананова република от деветнайсети век, съумял да обсеби властта над цял един сателит и да се задържи на върха през всичките тези десетилетия. Неговата частна империя, ако, разбира се, е все още жив.

— Какво искате да кажете?

— Никой никога не го вижда. Никой освен най-близките му приближени. Управленските висини на Валпарайсо Нуево са обгърнати в гъсти потайни мъгли. Нищо чудно дон Едуардо да се е споминал преди десетина години и новината да е била потулена. Тук това не би променило абсолютно нищо. Както по времето на Римската империя, когато приближените на императора са продължавали да управляват седмици и дори месеци наред след неговата кончина, без никой да разбере.

Енрон се разсмя, като се опита да придаде максимална искреност на възторга си.

— Хрумването ви наистина е забавно. Но в него има и частица истина, не съм ли прав? Както във всяка добре подредена автокрация висшите придворни контактуват пряко с грубата действителност, а императорът остава извън полезрението.

— И като имате предвид, че няма никакъв проблем дон Едуардо да бъде възкресен по електорен път, ако се наложи да бъде показан на публиката, без да бъде нарушаван покоят му в гробницата.

Енрон се разсмя, но този път малко по-сдържано. Той изгледа фамилиарно Фаркас, опитвайки се да си придаде простодушен израз.

— Все пак кажи ми, Виктор — имаш ли нещо против да те наричам Виктор? — нали не мислиш, че Калаган наистина е умрял?

— Честно казано, нямам представа. Просто разсъждавах на глас. Всъщност подозирам, че по-скоро е все още прекалено жив.

— Странно, че е успял да се задържи толкова дълго, ако наистина е така — продължи Енрон, без да отделя очи от Фаркас. — Мога да допусна, че има доста хора, които ламтят за един такъв доходоносен малък свят, като Валпарайсо Нуево, претъпкан с търсени от сума ти народ бегълци. Истинско чудо е, че дон Едуардо е успял да предотврати евентуален преврат до този момент, още повече…

Енрон внимателно следеше за реакция и не пропусна да я забележи.

Едва забележимо трепване в лявата половина на лицето. Появи се само за миг и изчезна, и Фаркас отново се усмихваше невъзмутимо в знак на учтив интерес. „Много е добър — помисли си Енрон. — Но знае нещо. Положително.“

— Както вече посочих, той е съвършено недостъпен — отговори Фаркас. — Вероятно това е тайната на оцеляването му.

— Несъмнено — съгласи се Енрон и добави предпазливо: — Мислиш ли, че генералисимусът може да бъде свален, ако всичко се планира както трябва?

— Ако всичко се планира както трябва, дяволът може да бутне самия Господ от небесния му трон.

— Да. Но е малко вероятно. Докато дон Едуардо…

— … е смъртен и уязвим — прекъсна го Фаркас. — Да, мисля, че е възможно. И съм сигурен, че има хора, които го замислят.

Аха.

— Съгласен съм — кимна енергично Енрон. — Убеден съм, че е така. Всъщност подочух това-онова. Сравнително достоверни слухове.

— Нима?

Все същият учтив интерес, нищо повече. Но все пак устната му трепна издайнически.

— Да, наистина.

Време беше да свали няколко карти на масата.

— Американци. Мисля, от Калифорния.

Този път реакцията беше отчетлива — още едно потрепване и няколко дълбоки бръчки върху зловещото чело. След което наклони съвсем леко глава към Енрон. Което беше знак, че приема да участва в разговора.

— Интересно — каза накрая. — Знаеш ли, и аз чух нещо такова.

— Настина ли?

— Само слухове, разбира се. Нападение на сателита, организирано от… да, калифорнийци. Сигурен съм, че и аз го чух.

Фаркас сякаш се опитваше да си припомни нещо смътно и неясно, което не му беше направило особено впечатление.

— Значи се шушука.

— Както винаги в такива случаи.

— Мислиш ли, че е възможно някоя от големите компании да стои зад тях? — попита Енрон.

— Зад кое — зад слуховете или зад преврата?

— Зад преврата. Или зад слуховете. А може и зад двете.

Фаркас вдигна рамене. Продължаваше да се държи така, сякаш това беше един напълно отвлечен разговор.

— Нищо не мога да кажа. Трябва да имат сериозен гръб, конспираторите, нали?

— Естествено. Един преврат е сериозна работа.

— Да, нещо, което само някоя от мегакорпорациите би могла да си позволи — съгласи се Фаркас. — Или някоя от богатите страни. Твоята например.

Последната фраза беше произнесена с неочаквано натъртване. И с по-плътен глас: леко мушване между ребрата.

— Да — усмихна се Енрон, — предполагам, че бихме могли да финансираме нещо такова. Ако имаме мотиви, искам да кажа.

— Нима нямате?

— Не особено. Не повече от „Киоцера-Мерк“, бих казал, или от „Самурай“. Естествено, тук има хора, издирвани за сериозни престъпления срещу Израел. Чуждестранни шпиони, някои корумпирани висши чиновници и тъй нататък. Но има и голям брой пенсионирани висши чиновници от индустриалния шпионаж, както и разни злоупотребители и търговци с корпоративни тайни — все хора, които са се облагодетелствали за сметка на тази или онази компания и чието връщане на Земята, за да бъдат съдени, би било твърде благоприятно за същите тези компании. Съвсем ясно си представям как някоя мощна компания и някоя благоденстваща държава обединяват усилията си, за да изтеглят бегълците оттук, като всяка финансира наполовина начинанието. Но всичко това са празни фантазии, нали така? — щракна пренебрежително с пръсти Енрон. — Няма да има никакъв преврат. Никой не би искал да нарушава спокойствието на тази великолепна миниатюрна планетка. Освен това дочувам, че генералисимус Калаган разполага с твърде ефикасна тайна полиция. Говори се, че тук всеки е под наблюдение.

— И то доста изкъсо — добави Фаркас. — Би било твърде трудно да се осъществи някаква конспирация, освен може би отвътре: такава, в която са замесени самите придворни.

Енрон повдигна вежда.

Намекваше ли за нещо Фаркас? Бяха ли плановете на „Киоцера“ за узурпирането на това място отишли далеч по-напред, отколкото си представяха господин Давидов и неговите сътрудници? „Не, не — реши Енрон, — Фаркас просто разиграва варианти.“

Ако съществуваше някакъв вътрешен конспиративен ешелон от най-близки подчинени на генералисимуса и Фаркас беше замесен, никога не би рискувал да води подобен разговор в един ресторант, и то с някакъв израелски агент. Не би го споделил и с човек, когото познаваше добре. Щеше да го пази в тайна и от самия себе си. Поне Енрон би постъпил именно така, а нямаше основания да смята, че Фаркас би действал по-необмислено от него в подобна ситуация.

Така или иначе, точно сега нямаше как да разбере истината. Йоланда, която беше наблюдавала мълчаливо техния дуел, го потупа по китката.

— Келнерът ти прави знаци, Марти. Мисля, че те търсят на телефона.

— Ще почака.

— Може да е приятел на Дъдли. Очакваш с нетърпение да го чуеш.

— Добре, че ми напомни — каза неохотно Енрон. — Извини ме, Виктор. Връщам се веднага.

Проведе разговора в закрита кабина в дъното на ресторанта. Но физиономията, която се появи на монитора, не беше огромната животинска мутра на Майк Давидов. Отново беше по-деликатното и закръглено лице на агента Клюдж. Изглеждаше възбуден.

— Е?

— Заминал е. Вашият човек от Лос Анджелис.

— Имаш предвид Дъдли Рейнолдс? Къде е заминал?

— Върнал се е на Земята — отвърна Клюдж с дрезгав от неудобство глас. — Прецакаха ни. Никога не е отсядал в онзи хотел в Сантяго. Само са наели стая, след което моментално са тръгнали към терминала и са се качили на совалката за Земята под четири съвършено нови имена. Куфарите на тези копелета сигурно са пълни с паспорти.

— Мамицата му — изруга Енрон. — Появили се и изчезнали. Просто ей така.

— Направо са неуловими.

— Да. Наистина неуловими.

Този Давидов май действително заслужаваше уважение. Изглежда, не беше обикновен гангстер, след като се беше измъкнал от Валпарайсо Нуево толкова ловко, та дори хитрец като Клюдж не беше успял да го засече. Беше си свършил работата и се беше изпарил направо под носа му.

Енрон се запита дали Давидов се беше срещнал с Виктор Фаркас по време на престоя си тук. Нямаше начин да зададе въпроса на Фаркас, без да му съобщи неща, които все още не искаше да споделя. Може би имаше някакъв друг начин.

— Ще поръчате ли нещо друго? — попита Клюдж.

— Засега не. Не. Впрочем имам нещо предвид. Можеш ли да изнамериш всички места, които Давидов е посетил на Валпарайсо Нуево до най-малката подробност? Всичко, което знам, е, че е бил известно време в някакъв хотел, след което се е преместил под ново име в друг и сега по всяка вероятност лети към Земята. Можеш ли да разбереш колко време е бил тук и с кого се е срещал? Интересува ме най-вече дали се е виждал с безокия. Познаваш го. Фаркас.

— Веднага ще се заема — отговори Клюдж. — Ще проследя маршрута им отзад напред — от днес до момента на пристигането им.

— Добре. Добре. Започвай веднага.

Докато се връщаше към масата, целият се тресеше от яд и безсилие. Беше изминал целия този път за нищо — е, не съвсем за нищо, тъй като попадна на Фаркас и това го наведе на мисълта за възможна връзка между „Киоцера“ и преврата срещу генералисимуса.

Но и това беше само догадка. Щеше да му се наложи да открие Давидов в Лос Анджелис, за да установи достоверността й. По дяволите! По дяволите!

Положи максимални усилия, за да изглежда спокоен. Когато се приближи, стойките на телата им му подсказаха, че в негово отсъствие двамата бяха флиртували, което го вбеси още повече.

Фаркас, който се беше навел недвусмислено към Йоланда, се изправи незабележимо, докато Енрон беше все още на двайсетина крачки от масата. „Интересно — помисли си Енрон, — като че ли има очи и на гърба си.“ Йоланда усети от жеста му, че Енрон се е появил, и също се изправи, но не можа да скрие израза на лицето си: беше поруменяла, а очите й блестяха. Познатата превъзбуда извираше от всяка нейна пора. Това допълнително ядоса Енрон, но същевременно разбуди състезателния му нагон. „Нека я развлича зад гърба ми — мина му през ума, — но повече никога няма да я докосне. А като се приберем довечера в хотела, ще я чукам така, както никой досега не я е чукал.“

— Изглеждаш разстроен — отбеляза Йоланда. — Лоши новини ли?

— Нещо такова. Съобщение от Дъдли. Баща му е много болен и той незабавно се връща на Земята. По тази причина утре няма да можем да обядваме заедно.

— Много неприятно.

— Наистина. Чудесен човек — действително му съчувствам. Ще трябва да му се обадим веднага щом се върнем, нали?

— На всяка цена.

Енрон седна, а Фаркас стана и се усмихна.

— Моля за извинение. Връщам се веднага.

Енрон го проследи, като се питаше дали не беше отгатнал скрития смисъл на казаното от него и сега отива да се обади на някого. Но не беше това. Безокият се насочи към тоалетната.

— Вътре е. Сигурен съм — обърна се към Йоланда Енрон. — Действа под прикритието на „Киоцера“, за да подпомогне операцията на твоя приятел. Няма никакво съмнение.

— Той смята, че ти си изпратен за същото от Израел.

Невероятно хрумване! Енрон се ококори. Тази жена наистина беше непредсказуема. Мисълта й непрекъснато се стрелкаше в неподозирани посоки.

Все пак предположението й го обезпокои.

— Той ли ти го каза? — попита смутено евреинът.

— Не, разбира се, но тази мисъл не излиза от мозъка му. Както ти си убеден, че „Киоцера“ тайно подкрепя тази работа, така и той е убеден за Израел.

Почувства огромно облекчение. Това бяха чисто нейни измишльотини.

— В такъв случай дълбоко се лъже.

— Ами ако и двамата сте прави? Или и двамата се заблуждавате?

— Не разбираш нищо от тези неща — каза раздразнен Енрон.

— Забравих. Аз съм само една глупава крава и толкоз. Впечатлен си единствено от циците ми.

— Моля те, Йоланда.

— Вярно е, че имам хубави цици. Много мъже са ми го казвали и никога не ми е минавало през ума да им се противопоставя. Но в мен има и други неща, повярвай ми, Марти. Ако имаш късмет, може и да ги откриеш.

— Не ме разбра. Дълбоко уважавам…

— Да. Убедена съм.

Йоланда погледна над рамото на Енрон. Фаркас отново бе изникнал зад гърба му.

— А сега поръчката — каза развеселен той, докато заемаше мястото си. — Както вече ви казах, често вечерям тук и ако ми разрешите, бих ви препоръчал едно-две неща…