Зной в полунощ

Роудс тъкмо почистваше бюрото си, когато сигналната лампичка светна.

— Господин Пол Карпинтър иска да ви види, доктор Роудс — обяви андроидът.

Беше последният му ден в „Сантачиара текнолъджис“ и имаше да свърши милион неща, но едва ли би могъл да каже на Пол, че е прекалено зает, за да се срещнат.

— Покани го да влезе — каза Роудс.

Карпинтър изглеждаше невероятно променен. Само за седмица-две беше отслабнал с десетина килограма и беше остарял с десетина години. Лицето му беше измършавяло, зачервените му очи гледаха безизразно, а дългата му жълта коса беше изгубила блясъка си. Беше обръснал брадата си, което Роудс изобщо не си спомняше да е правил друг път, и изпитата и издължена долна половина на лицето му придаваше вид на непознат човек.

— Пол — прегърна го с две ръце Роудс. — Здравей, приятелю. Как си!

Сякаш беше прегърнал чувал с кокали.

Върху лицето на Карпинтър се появи някаква призрачна, мрачна усмивка.

— Побъркани времена — каза тихо той.

— Без съмнение. Ще пийнеш ли?

— Не.

— И аз не искам — присъедини се Роудс.

Върху лицето на Карпинтър отново се появи някакво подобие на усмивка.

— Да не си се отказал?

— Аз ли? Няма начин. Това е за цял живот, приятелю. Но в момента мога да мина и без пиячка. Няма ли да седнеш? Отдъхни.

— Да отдъхна, казваш — изкиска се глухо Карпинтър и посочи към касетите и купчините кубчета и дискети. — Стягаш ли се за някъде?

— Това е последният ми ден тук. В понеделник започвам в „Киоцера“.

— Браво на теб.

— Вземам повечето хора със себе си. Хабърд, Ван Влиет, Рихтер, Шиапарели, Коен — основните фигури. Естествено, „Самурай“ са направо в ужас. Говори се за голям съдебен процес. Но това не е мой проблем.

— Не е ли?

— „Киоцера“ дава пълни гаранции.

— Чудесно. Радвам се за теб, Ник. Върви там и подложи всичко живо на своето генно инженерство. Направи, каквото трябва. Създай нова човешка раса, която да диша метан и да пие солна киселина. Направи го, Ник. Заедно с доктор Ву.

— Все още не съм разговарял с Ву. Засега е на Корнукопия и подготвя екипажа за междузвездния полет.

— На Корнукопия ли?

— Изследователският спътник на „Киоцера“. На една крачка от…

— А, да — каза Карпинтър.

Известно време двамата не казаха нищо.

— Много шибана история. Този Валпарайсо Нуево.

— Да.

— Изабел изобщо не може да се оправи. Йоланда беше най-добрата й приятелка.

— Знам. Невероятна жизненост притежаваше тази жена! Просто не мога да повярвам, че…

— Аз също.

— Видях експлозията. Седнал в совалката, наблюдавах и си мислех — за Йоланда, за Енрон, за Давидов. И за стотиците хиляди. Но най-вече за Йоланда. Йоланда. Йоланда.

— Не говори за това, Пол. Недей дори да мислиш.

— Прав си.

— Сигурен ли си, че не искаш да пийнеш?

— Виж какво, ако ти се пие…

— На мен не. На теб.

— Не смея дори да докосна пиене. Взех свръхдоза, докато бях там. Спаси ми живота, но ми разби нервите за дълго време.

— Стимулантите са ти спасили живота?

— Дълга история — отвърна Карпинтър. — Фаркас реши, че трябва да ме ликвидира, и Йоланда ми даде няколко от нейните хапчета, и… о, по дяволите. По дяволите, Ник. Въобще не ми се говори за това.

— Не говори.

Беше му непоносимо да го гледа — Карпинтър представляваше истинска развалина. Много му се беше събрало: историята покрай айсберга, уволнението, пътуването до Чикаго, взривяването на сателита…

Пак дълго мълчание.

„Удобството на едно старо приятелство е, че когато настъпи момент, в който е по-добре да не казваш нищо, просто млъкваш и толкова“ — помисли си Роудс. И на другия всичко му е ясно.

Не след дълго тишината започна да го измъчва.

— Е, Пол? — попита тихо той. — Сега какво? Имаш ли нещо предвид?

— Да. Имам.

Роудс изчака.

— Обратно в космоса — продължи Карпинтър. — Трябва да се махна от тук. Със Земята е свършено, Ник. Поне за мен. Нямам никого освен теб. И Джийн може би, но това не е сериозно. А и не искам да й обърквам допълнително живота, така че най-добре да я оставя на мира. Не искам да се мотам наоколо и да гледам как всичко се разпада.

— Няма да се разпадне. Всичко ще се оправи. Или по-скоро, ще се приспособим към онова, което неминуемо ще настъпи.

— Чудесно. Приспособявай, Ник, желая ти успех. Но аз трябва да се омитам.

— На кой сателит смяташ да се установиш?

— Не на сателит. Още по-далеч.

— Не те разбирам. На Марс? На Ганимед?

— Още по-далеч, Ник.

Роудс го погледна слисан. Постепенно започна да проумява думите му.

— Междузвездният проект? — попита той, но не искаше да повярва на хрумването си.

Карпинтър кимна.

— Но защо, за бога? L–5 не са ли достатъчно далеч за теб?

— Не особено. Искам да стигна до възможно най-отдалеченото място и след това да продължа още по-нататък. Искам да се очистя от всичко, което се случи. Да започна от самото начало.

— Но как би могъл? Междузвездният проект…

— Можеш да ми помогнеш. Можеш да ме вкараш вътре. Това е работа на „Киоцера“, Ник. А от понеделник ти си високопоставен учен в „Киоцера“.

— Да, прав си — отвърна Роудс, макар че предложението му го изненада. — Предполагам, че… имам известно влияние. Но не това имах предвид.

— А какво, Ник?

Роудс се поколеба.

— Наистина ли искаш да станеш член на екипажа?

— Да. Не стана ли ясно, че искам именно това.

— В такъв случай… Помисли, Пол. Очите…

— Да. Очите.

— Нима искаш да заприличаш на Фаркас? — попита Роудс.

— Искам да се махна от тук — отвърна Карпинтър. — Това е важното. Всичко друго е подробност. Сега разбра ли ме, Ник? Добре. Добре. Просто искам да ми помогнеш. Направи всичко възможно, Ник. Както никога досега.

На Роудс му се стори, че думите му са наситени със страстно желание, но гласът на Карпинтър беше равен, монотонен, апатичен. Говореше като насън. Това го изплаши.

— Ще видя какво мога да направя — чу отговора си той.

— Да. Направи го — усмихна се отново като призрак Карпинтър. — Така ще е най-добре, Ник.

— Щом мислиш така.

— Така е. Сигурен съм. Накрая винаги всичко се оправя, Ник. Винаги.