* * *

Точно в осем без петнайсет Карпинтър излезе пред хотела, за да изчака Роудс. Вечерта беше мека и влажна, а откъм океана подухваше лек вятър. Ако не познава климатичните особености на Западното крайбрежие през последните години, човек като нищо би помислил, че скоро ще завали, но за познавачите бе ясно, че тази вечер е по-вероятно да настъпи Второто пришествие. Както винаги, Роудс закъсняваше и просмуканият от противния, възкисел и лютив мирис на химикали влажен въздух започна да измъчва излезлия без маска Карпинтър независимо от добрите думи за атмосферните условия в залива, които Роудс му бе наговорил този следобед. Върна се във фоайето и започна да наднича през амбразурите. Към осем и десет Роудс най-после се появи.

Караше голяма старомодна кола с широка предница, претъпкана с народ. Карпинтър се вмъкна отзад до някаква едра жена, която приличаше на латиноамериканка и имаше огромна тъмна и буйна коса. Тя му се усмихна ослепително, а блестящите й изпъкнали очи моментално му подсказаха, че е страстен консуматор на хапчета. Понечи да му се представи, но преди да успее да промълви дори думичка, набитият мургав мъж от другата й страна се наведе пред нея, сграбчи енергично ръката на Карпинтър и произнесе мощно и плътно с лек европейски акцент, който той не можа да определи:

— Аз съм Мешорам Енрон. Аз съм от Израел.

„Като че ли нямаше да се досетя сам“, помисли си Карпинтър.

— Пол Карпинтър — отвърна той. — Приятел на д-р Роудс. Познаваме се още от деца.

— Много добре. Изключително ми е приятно да се запознаем, д-р Карпинтър. Аз публикувам в „Космос“ научни и технологични материали. Познавате ли списанието? Едно от най-големите. Аз работя в телавивската агенция. Пристигнах онзи ден специално за да разговарям с вашия приятел.

Карпинтър кимна, като се питаше дали Енрон пропуска понякога да започне изречението си с местоимението за първо лице единствено число. Веднъж от три? Веднъж от пет пъти?

— А аз съм Йоланда — каза едрата жена с косата, усмивката и изпъкналите очи, когато Енрон млъкна за момент.

Имаше плътен и великолепно школуван театрален глас, който излизаше направо от диафрагмата й. Когато проговори, от нея сякаш избухна цял облак феромонално благоухание и Карпинтър усети, че слабините му моментално отреагираха. Но беше твърде опитен, за да си създава излишни илюзии. По всяка вероятност тя с всеки се запознаваше по този импулсивен начин, но зад това не се криеше нищо особено.

— Пол, това е Изабел — каза Роудс, без да погледне назад.

Жената до него се извърна и върху лицето й за миг се появи някакво бледо подобие на усмивка. Карпинтър изпита необяснима антипатия към нея. Успя да забележи, че е привлекателна, но привлекателна по някакъв дразнещ начин: погледът й беше прекалено натрапчив в сравнение с останалите черти на лицето й, а огромната корона, която образуваше буйната й, къдрава яркочервена коса, приличаше на предизвикателство срещу конвенционалната красота. „Сигурно е истинска напаст“, мина му през ума, макар да нямаше никакви доказателства за това: някаква непредсказуема смесица от нежност и жестокосърдечност.

Той поклати глава. „Горкият Ник. Никога не е имал късмет с жените.“

— Отиваме в Сосалито — обади се Роудс. — Чудесен ресторант с великолепна панорама. С Изабел често го посещаваме.

— Нашето специално кътче — добави тя. Гласът й прозвуча малко рязко. Сякаш с известна доза сарказъм. На Карпинтър може би само така му се бе сторило.

Когато след едночасово мъчително пътуване през централната зона на града и по „Голдън бридж“ най-после пристигнаха, ресторантът наистина се оказа чудесно романтично местенце. Карпинтър беше забравил какъв кошмарен шофьор е Роудс: непрекъснато пренебрегваше указанията на автомобилния робот и му натрапваше собствените си глупашки решения, без да спира да натиска клаксона като луд, докато изпреварваше шашардисаните шофьори. На Карпинтър му се струваше невероятно човек да се обърка между Фриско и Сосалито, тъй като бяха точно от двете страни на моста, но за Роудс това изобщо не представляваше проблем. Светлинките по цветната карта върху контролното табло показваха едно, но Роудс упорито държеше на своето. Това явно не се харесваше на колата и таблото пламна от предупредителни сигнали. Роудс не им обърна никакво внимание. Сега той командваше парада.

Не че Роудс не беше достатъчно умен, а и беше живял в Бъркли прекалено дълго, за да има самочувствието, че може да се оправи в големия град, но старата кола явно бе по-компетентна поне в своята област, пък и паметта й разполагаше с изключително прецизна карта на уличното движение в Сан Франциско. Тя продължи да го насочва търпеливо и най-после успя да го измъкне от западните райони на града, в които Роудс се беше оплел като в паяжина, за да го изведе по посока на моста. Все пак успяха някак си да изтърпят пътуването, включително и изтощеният и разгневен робот. Ресторантът, уютно сгушен върху склоновете на един от издигащите се над Сосалито хълмове, най-после ги посрещна сърдечно, както се посрещат редовни клиенти.

Гледката наистина беше импозантна: виждаше се цялата северна част на Сан Франциско, която се издигаше над залива, блеснала в милиони светлини, и разкошно осветеният от прожекторите мост.

Напитките пристигнаха почти веднага. „В това отношение Роудс е изключително експедитивен“, даде си сметка Карпинтър.

— Искам да е ясно — каза Енрон, — че списанието плаща всичко тази вечер. Излишно е да се ограничавате.

Като на чуждестранен гост му предложиха мястото срещу прозореца.

— Какъв красив град е този ваш Сан Франциско. Много ми напомня Хайфа: хълмовете, белите сгради, зеленината. Разбира се, Хайфа не е така суха и прашна. Съвсем не. Някога били ли сте в Израел, д-р Карпинтър?

— Просто г-н Карпинтър, ако обичате. Не, никога.

— Толкова е красива. Ще ви хареса. Навсякъде цветя, дървета, лозя. Разбира се, цял Израел е една красива, голяма градина. Рай. Всеки път плача, когато заминавам.

Енрон внимателно оглеждаше Карпинтър с учуден поглед. Тъмните му безизразни очи блещукаха от любопитство. Върху грижливо избръснатото му ъгловато и издължено лице вече бяха наболи първите черни косъмчета на очевидно гъстата му асирийска брада.

— Вие също работите в „Самурай индъстрис“, доколкото разбирам? В качеството си на какъв, ако смея да попитам?

— Служител ниво единайсет — отвърна Карпинтър. — С надеждата скоро да скоча на десето. До неотдавна работех като метеоролог на север, а скоро ще стана капитан на влекач, който докарва айсберги за комуналния отдел в Сан Франциско. Тук не падат такива валежи, на каквито се радвате в Близкия изток.

— Аха — смотолеви Енрон.

Карпинтър забеляза, че любопитният блясък в очите му започна да угасва. Интересът му към Господин Служителя Ниво Единайсет Карпинтър от „Самурай индъстрис“ бе изчерпан.

Израелецът се обърна към Йоланда, която стоеше между него и Карпинтър.

— А вие, госпожо Бермудез? Вие сте художник, прав ли съм?

Изглежда, Енрон интервюираше всеки.

— Да, най-вече скулптор — отговори тя и му отправи поредната зашеметяваща усмивка. Сигурно имаше поне петдесет зъба. Лицето й бе кръгло, едро и хубаво, с широка уста и тези нейни удивителни изпъкнали очи. — Работя предимно с биоотзивчиви материали. Зрителят и творбата образуват неделимо цяло, така че наблюдаваният обект се променя под въздействието на истинската същност на наблюдаващия.

— Колко любопитно — възкликна Енрон съвършено неискрено. — Надявам се да се запозная с произведенията ви отблизо.

— Занимавам се и с модерни танци — продължи тя. — Пиша от време на време, но не бих казала, че е кой знае какво. И, разбира се, играя. Миналото лято участвах в „Сага за Земята“ — представление на открито, което се игра на дигата. Беше истинско събитие за всички нас — нещо като заклинание под формата на театрално представление. Искам да кажа, заклинание за спасяването на планетата. Опитвахме се да установим хармония между публиката и скритите космически енергии, които властват над нас, но толкова рядко ни се разкриват. Надявам се да го представим в Лос Анджелис през зимата.

Последва нова пленителна усмивка и тя се наведе към Енрон, като го облъхна с цялото си феромонално благоухание.

— Аха — каза отново Енрон и Карпинтър забеляза любопитното пламъче в очите му пак да угасва.

Йоланда Бермудез несъмнено би могла да заинтригува израелеца по един или друг начин, но любопитството му към артистичните й наклонности очевидно се бе изпарило. Карпинтър също изпита известно разочарование. Явно под въздействието на хапчетата или поради някаква друга причина Йоланда преливаше от ентусиазъм и енергия и представата, че действително е талантлив творец, й бе придала за момент блясък и очарование; но Карпинтър веднага разбра, че не става дума за никакъв талант, дори и не за най-елементарни дарби, а за типичен пример на традиционната старомодна претенциозна снобщина. А когато слушаше за заклинанието за спасяване на планетата, направо му се доповръща. Около тях всичко се разпадаше с шеметна скорост, а тя продължаваше да припява някакви мантри от миналия век.

Все пак беше красива жена. Но Роудс го беше предупредил, че е откачена, а той по всяка вероятност бе наясно.

Когато Роудс сигнализираше вече за втората поръчка напитки, Изабел се намеси в разговора. Запита Енрон за списанието му, като се поинтересува дали се печата на израелски или на арабски, или и на двата езика. Очевидно раздразнен, Енрон й обясни, че говоримият език в Израел се нарича „иврит“, а не „израелски“, и полагайки усилия да запази самообладание, продължи, че като всяко елитно списание „Космос“ излиза преди всичко на английски. Разбира се, неговите читатели, допълни той, винаги могат само с едно натискане на бутона да получат арабския или ивритския текст върху визьора. Колкото и да е невероятно, но все още се намирали хора в най-затънтените кътчета на огромния юдейско-ислямски свят, които не могат да четат на английски.

— Предполагам, преди всичко араби — добави Изабел. — Все още има доста изостанали араби, нали? И продължават да живеят като в средните векове?

Това бе неприкрит опит за ласкателство. Енрон отвърна с нотка на презрение, като се усмихна мрачно:

— Няма такова нещо, госпожо Мартин. Истинските араби са съвършено изискани. Трябва да се научите да правите разлика между арабите и тези, които говорят на арабски, разбирате ли? Имах предвид най-вече нашите читатели в земеделските райони на Северен Судан и в Сахара, които са арабскоговорещи мохамедани, но не и араби в истинския смисъл.

Изабел изглеждаше смутена.

— Ние тук знаем толкова малко за това, как стоят нещата в останалите части на света.

— Безспорна истина — продължи Енрон. — Тесногръдието на тази страна е достойно за съжаление. Жалко за Америка. Невежеството е заплаха, особено в трудни времена като днешните. При това невежество под маската на войнстващо самодоволство.

— Може би е време да поръчаме вечерята — засуети се Роудс. — Ако ми разрешите, ще си позволя да ви препоръчам някои неща…

Той препоръча доста повече неща, но на Карпинтър му направи впечатление, че Енрон изобщо не обръща внимание на думите му. Дълго преди Роудс да приключи, той вече бе направил своята поръчка. Карпинтър си помисли, че има нещо очарователно в отблъскващата му арогантност: сякаш в него си бяха дали среща всички отвратителни еврейски черти и подчертано демонстрираното от него самочувствие приличаше чак на преструвка. Въпреки това интелигентността, характерната дарвиновска приспособимост и суховатото му чувство за хумор предизвикваха уважение. Копеле, разбира се, но забавно копеле, ако подобен екземпляр можеше изобщо да бъде забавен. На Карпинтър му беше забавен.

И все пак си беше копеле. Играеше си като котка с мишка с нещастния и приклещен Ник, с нещастната и напрегната Изабел и с нещастната глупачка Йоланда. Демонстрирайки превъзходството си над тях малко повече, отколкото бе необходимо. Сред своите сънародници в Тел Авив може би Енрон минаваше за тактичен и деликатен човек, а защо не и за веселяк; но тук, сред тези варвари американците, той се чувстваше принуден постоянно да е на върха. Човек беше склонен да очаква, че евреите, които бяха извадили една от малкото печеливши карти в тази епоха на нарастваща необитаемост на планетата, би трябвало да умеят да ценят привилегированото си положение, без да ти го натрапват на всяка крачка. Очевидно случаят не беше такъв.

— Време е да се захванем с главния проблем, който е причина за присъствието ми тук тази вечер — обяви Енрон, докато другите все още почукваха поръчките си върху бутоните.

Той постави миниатюрно кристално записващо кубче до чинията си и го включи със светкавично докосване на палеца си. След това огледа един по един насядалите около масата, като спираше замислен и тревожен поглед върху всеки поотделно, докато очите му най-после се спряха на Ник Роудс.

— Моето списание — започна с различен и вече по-официален тон той — би желало да се занимае в началото на следващата година с огромния проблем, пред който е изправено човечеството: става дума, естествено, за несекващото опустошение на околната среда, което продължава въпреки всички палиативни мерки, които се предприемат. Проблем, който в дадени райони има по-тежки проявления, отколкото в други, но от който в края на краищата сме зависими всички до един. Защото на планетата Земя не съществува нито едно скришно местенце. Съгласни сте, нали? Защото тя е само една мъничка планета, нали? И ние я направихме непоносима и неудобна за самите себе си.

— За някои повече, за други не чак толкова — вметна Карпинтър.

— Засега, господин Карпинтър. Засега. Съгласен съм, че промяната в глобалния климат осигури огромни и неочаквани икономически предимства на моята страна.

„Като се прибави и всеобщата забрана за употребата на течни горива, помисли си Карпинтър, ликвидирала с един замах благосъстоянието, което арабският свят бе успял да си осигури по време на световната зависимост от петрола, и го бе принудила да потърси в отчаянието си технологична подкрепа от старите си врагове евреите.“

— Но това е едно твърде краткосрочно предимство — продължи Енрон. — Според нас да се твърди, че ние в Близкия изток не сме пострадали от екологичните предизвикателства, които тормозят други райони — и че всъщност сме облагодетелствани от тях, — означава да ни сравняват с поведението на пътниците от горната палуба на потъващ океански лайнер, които споделят помежду си, че няма за какво да се тревожат, защото потъва другият край на кораба, и когато онези там се издавят, за нас ще остане повече черен хайвер.

Явно доволен от собственото си изтъркано сравнение, Енрон се захили възторжено.

— Потъва другият край на кораба! Нали разбирате какво имам предвид? Всички ние дишаме един и същи въздух, не е ли така? Трябва да се намери някакъв отговор, в противен случай ще потънем всички заедно. Така че моето списание ще посвети цял брой на проблема и на възможните решения. А вие, доктор Роудс, и вашата дейност с нейните изключителни възможности…

Очите на Енрон отново заблестяха. Издълженото му лице със строги черти имаше изражението на хищник. Явно бе насочил всичките си усилия да сграбчи жертвата.

— Ние сме убедени, че във вашата дейност, ако правилно схващаме целите й, се крие единственият отговор за спасението на човешката раса на Земята.

— Не, за бога! — избухна неочаквано Изабел. — В никакъв случай! Господ да ни е на помощ, ако това, което казвате, е истина! Единственото решение? Божичко! Не разбирате ли, че точно там е проблемът, а не някакво решение!

Карпинтър чу въздишката на Роудс. Той погледна безмълвно Изабел и от тъжните му очи сякаш всеки момент щяха да потекат сълзи.

Никой не промълви нито дума. Дори евреинът бе занемял от избухването й. За първи път непроницаемото му хладнокръвие изглеждаше разклатено. Гладкото му лице се беше набръчкало от смущение и недоумение. Мигаше и я гледаше с отворена уста, сякаш тя току-що беше грабнала бутилката и беше изляла съдържанието й в средата на масата.

— Госпожа Мартин и аз имаме някои политически разногласия, господин Енрон — разсея най-после внезапно възцарилото се напрежение Роудс.

— Да. Да. Разбирам — отвърна все още озадаченият евреин. Подобна бурна проява на нелоялност към партньора бе в състояние да обърка дори собствените му представи за допустима нетактичност. — Но без съмнение спасението на човешкия вид не представлява политически проблем. А търсене на възможни решения.

— Има начини и начини — отвърна Изабел, явно пренебрегвайки печалния поглед на Роудс.

— Да. Разбира се — отвърна Енрон, отегчен и раздразнен от нейната сприхавост, и й хвърли презрителен поглед.

Карпинтър зърна пламъчето на едва сдържана ярост в очите на евреина. Очевидно Енрон си даваше сметка, че Изабел ще му попречи да получи необходимата информация. Просто една досадна натрапница, нищо повече. Роудс, чието изражение излъчваше безпомощност и отчаяние, бе забил поглед в покривката, съсредоточен върху поредното питие.

— Ако нямате нищо против — подхвана Енрон, без да се обръща конкретно към никого, като се контролираше с видимо усилие, — разрешете ми да изясня своето собствено мнение, което съвпада с мнението на моите редактори. — Той пое дълбоко въздух. Карпинтър се досети, че ще последва предварително подготвена за записа реч. — Ние споделяме всеобщо подкрепяното научно становище, че нанесените върху околната среда поражения през индустриалната епоха имат необратим характер: че неконтролираното използване на течни горива в продължение на двеста-триста години доведе до отделянето на въглероден двуокис и азотен окис в количества над допустимите норми, което е причина за постепенното и изиграло впоследствие изключителна роля глобално затопляне; че промените в температурата на океанските води и последвалото увеличение на налягането причини отделянето на метан в атмосферата, което допълнително ускори процесите на повишаване на температурата; и че появата на така наречените парникови газове в атмосферата плюс складирането на допълнителни количества подобни замърсители в почвата и под формата на хипертрофирана растителност, предизвикано от излишъците на CO2, са в такива размери, че ситуацията неминуемо ще се влошава, вместо да се подобрява, тъй като складираните в периода на екологични злоупотреби газове с времето неминуемо ще започнат да се отделят, който процес всъщност вече се наблюдава в резултат на разлагането на растителната маса. Смятам, че казаното дотук обективно отразява ситуацията.

— Озонът — подхвърли Карпинтър.

— Да, разбира се. Това също. Не би трябвало да пропусна да отбележа, че пораженията върху озоновия пласт вследствие на употребата на хлор-флуор-въглероди и сходни вещества през двайсети век доведе до увеличаване на проникващата слънчева радиация, утежнило допълнително проблема с глобалното затопляне. И т.н., и т.н. Но мисля, че вече положих добра основа за нашата дискусия. Едва ли е необходимо да продължавам с изреждането на многото ни проблеми, съставляващи дълъг списък от взаимнообуславящи се механизми, допринесли за непрестанното влошаване на ситуацията. Всичко това не представлява за вас никаква новост. Всички споделяме мнението, че ни предстоят времена на огромни опасности.

— Абсолютно вярно. Планетата трябва да бъде защитена — обади се невъзмутимо Йоланда, сякаш ставаше дума за Венера.

— Напълно подкрепям Йоланда — намеси се и Изабел. — Време е да се опомним. Цялата планета е изложена на опасност! Трябва да се направи нещо за спасяването й.

— Ще си позволя да не се съглася — усмихна се хладно Енрон. — Не планетата е в опасност, госпожо Мартин. На планетата й е все едно дали дъждовете валят в Сахара или в земеделските области на Северна Америка, не съм ли прав? Но в резултат на това Сахара престава да бъде пустиня, а вашите Канзас и Небраска я заместват. Ето това вече е от значение за фермерите в Канзас и Небраска и за пастирите в Сахара. Но не и за планетата. Планетата не я интересува царевицата, която някога е била отглеждана в Канзас и Небраска. В атмосферата има далеч по-малко кислород и азот, отколкото е имало преди един век, и далеч повече въглероден двуокис и въглеводороди. Но какво я е грижа за това планетата? Някога в атмосферата на Земята изобщо не е имало кислород. Но независимо от това планетата е оцеляла. Ледените полярни шапки се стопиха и много от намиращите се под морското равнище крайбрежия по света останаха под водата. На планетата й е все едно. Все едно й е дали японците обитават някакви си азиатски крайбрежия или са принудени да се спасяват по високите места. Планетата изобщо не я е грижа за японците. Нито пък иска да бъде спасявана. Хората повтарят като папагали тази глупост за нейното спасяване вече в продължение на не знам колко — може би сто или сто и петдесет години. Планетата си е наред. Ние сме застрашени. Проблемът, госпожо Мартин и госпожо Бермудез, не е в спасяването на планетата: ние трябва да се спасяваме. Планетата може спокойно със или без кислород. Но ние ще загинем — усмихна се Енрон, сякаш коментираше изхода от някакво спортно състезание. — Разбира се, ние предприемаме известни мерки за своето спасение — той разпери пръстите на дясната си ръка и започна да отмята с показалеца на лявата. — Първо, опитахме се да намалим отделянето на така наречените парникови газове. Твърде късно. Те продължават да се излъчват от океаните и от почвата и нищо не е в състояние да спре този процес. Нашият въздух става все по-невъзможен за дишане. Изправени сме пред вероятността скоро да ни се наложи да напуснем завинаги Земята.

— Не! — извика Изабел. — Подобно решение би било проява на абсолютно малодушие! Онова, което сме длъжни да направим, е да останем тук и да възстановим контрола върху собствената си околна среда!

— Но има и такива — прекъсна я строго Енрон, — които са убедени, че евакуацията е единственият изход. И второ, ако ми позволите да продължа, госпожо Мартин, ние запълнихме близките зони на космическото пространство с десетки, стотици изкуствени сателитни светове със задоволителен изкуствен климат, а също така създадохме няколко куполообразни лагери на Марс и на спътниците на Юпитер.

— И аз понякога си мисля, че изкуствените светове наистина са единственият отговор — обади се отново Йоланда, унесена в някакви свои мисли. — Често съм си мислела самата аз да се преместя, ако всичко друго пропадне. Някои мои приятели от Лос Анджелис живо се интересуват от прехвърляне на L–5.

Сякаш говореше сама на себе си.

Увлечен от собствения си монолог, Енрон не й обърна внимание.

— Орбиталните колонии са забележително постижение. Но всяка от тях е с изключително ограничен капацитет, а конструирането им е прекалено скъпо. Очевидно никога не бихме могли да транспортираме цялото население на Земята на тези миниатюрни спасителни космически острови. Съществува все пак още една възможност за евакуация, която в момента изглежда още по-трудно осъществима: предложението да се открие и колонизира една нова Земя с планетарни размери в друга слънчева система, на която човечеството да намери новите си шансове.

— Абсолютна глупост — изсумтя Изабел. — Тъпа, налудничава фантазия.

— Наистина изглежда такава — съгласи се Енрон. — Така че, доколкото разбирам, пред нас не се очертават отворени пътища към звездите, нито пък сме открили някаква планета извън Слънчевата система или поне такава, която да е подходяща за живот.

— Не съм съвсем сигурен — обади се едва чуто Роудс.

Всички обърнаха глави към него. Явно объркан от проявеното внимание, той светкавично гаврътна остатъка от последното си питие и поиска ново.

— Искате да кажете, че сме открили планета? — попита Енрон.

— Очертават се пътища — отвърна Роудс. — Искам да кажа, може да се очертаят. Чувам, че напоследък сме направили значителен напредък и предстоят важни изпитания.

— Казахте „сме“. Това проект на „Самурай индъстрис“ ли е? — попита Енрон. Неочаквано се бе изпотил. Очите му блеснаха от любопитство — вероятно далеч по-силно, отколкото би искал да проличи.

— Не. Всъщност казах „сме“ в смисъл на човечеството изобщо. Слухът е, че „Киоцера-Мерк“ отдавна работят върху някакъв проект за междузвезден космически полет. Не сме ние.

— Несъмнено „Самурай“ също биха искали да се ангажират с подобен проект — настоя Енрон. — Поне за да останат конкурентоспособни.

— Може и да сте прав — каза Роудс. И трепна, сякаш някой го бе ритнал под масата. Карпинтър го забеляза да хвърля сърдит поглед към Изабел. — Исках да кажа, че се носи подобен слух — продължи след миг той, вече далеч по-уклончиво. — Но не бих могъл да зная доколко е достоверен. Непрекъснато чуваме какви ли не слухове… Вие сам разбирате, че с подобен проект би се ангажирал съвършено друг отдел на компанията.

— Да. Да, разбира се.

Известно време Енрон не каза нищо, като побутваше безцелно храната в чинията си, явно замислен над онова, което се бе изплъзнало от устата на Роудс.

Карпинтър се питаше дали би могло да има нещо вярно в това. Пътища към звездите? Експедиция до друга слънчева система, нова Земя на петдесет светлинни години разстояние? Ново начало, втори Рай. Представата му замая главата.

Но този път Изабел имаше право: това по никакъв начин не решаваше земните проблеми. Идеята беше прекалено безумна. Щяха да минат столетия, преди да стигнат до друга звезда, дори да откриеха подобна на Земята планета; а и да откриеха такава, не съществуваше никаква възможност и частица от милиардното земно население да бъде транспортирана на нея. „Забрави за това“, каза си Карпинтър. В цялата работа нямаше капка здрав разум.

— Твърде интересно — възвърна най-после самообладанието си Енрон, — надежда за успешна експедиция към звездите. При друг случай ще разгледаме и този въпрос, доктор Роудс. Но сега нека насочим вниманието си към единствената реална възможност пред човечеството — която именно съм дошъл да обсъдим тази вечер с вас. Имам предвид използването на генетичната хирургия за адаптиране на новородените към все по-отровната атмосфера на Земята.

— Не само новородените — прекъсна го Роудс. За първи път се оживи, откакто бяха пристигнали в ресторанта. — Ние изследваме също така възможностите за ретрофиране на възрастни хора с оглед приспособяването им към нововъзникващите условия.

— О! — възкликна Енрон. — Много интересно наистина!

— И всички ще се превърнем в чудовища — намеси се Изабел. — Един безстрашен млад свят, населен с превъзходни екземпляри!

Карпинтър си даде сметка, че бе изпил точно колкото Роудс, но се чувстваше доста по-зле от него след такова значително количество алкохол.

— Ако ми разрешите, госпожо Мартин — отвърна Енрон и отново се обърна към Роудс. — Според вашата прогноза, докторе, кога земната атмосфера ще достигне онова състояние, което ще направи планетата необитаема за човешките същества, така както са устроени в момента?

Роудс не отговори веднага.

— Четири-пет поколения — каза накрая той. — В най-добрия случай шест.

— Искате да кажете сто и петдесет години — повдигна вежди Енрон, — или може би двеста?

— Там някъде. Не бих посочил точна цифра. Но става дума приблизително за толкова. Заобикалящият ни пласт от парникови газове все още пропуска ултравиолетовите лъчи, но пречи на инфрачервените да се отразят, така че ние се печем и пържим с повишаването на температурата. На всичкото отгоре продължава да се руши изолационният озонов слой. Мощното слънчево лъчение се излива през дупката и облъчва планетата като огромен лазер, като ускорява всички пагубни процеси, които протичат от двеста години насам. Моретата бълват метан като мръсни копелета. Флората, на която разчитахме да се справи с въглеродния двуокис в атмосферата чрез фотосинтезата, сега стоварва върху нас нови огромни количества от тази мръсотия вследствие на бързото гниене на мъртвата растителност в новообразуваните подгизнали от влага джунгли по цялата планета. Онова, което вдишваме, ежегодно се отдалечава по химическия си състав от първоначалните си параметри.

— И не съществува никаква вероятност да се приспособим към променящите се условия? — запита Енрон.

Роудс избухна в неудържим дрезгав смях. Това беше най-темпераментната му реакция през цялата вечер.

— Да се приспособим? За пет поколения? Или шест? Еволюцията не действа с такава скорост. Не и по естествен път, така или иначе.

— Но би могла да бъде ускорена по изкуствен начин — настоя евреинът. — В лаборатория.

— Точно така.

— В такъв случай бихте ли ни казали какви са конкретните цели на вашите изследвания? Кои особености на нашия организъм се опитвате да видоизмените и какъв напредък сте постигнали до този момент?

— По дяволите, нищо не му казвай, Ник — обади се Изабел. — Не виждаш ли, че е шпионин на „Киоцера“ или на някаква компания от Кайро или Дамаск, която разработва операция?

— Моля те, Изабел — измърмори Роудс с почервеняло лице.

— Но това е истина!

Този път Енрон не беше ядосан. Погледна я и каза почти развеселен:

— Госпожо Мартин, получих разрешение за това интервю от работодателите на доктор Роудс. Щом те не се страхуват от мен, не виждам причина вие да се страхувате.

— Това не беше израз на недоверие, господин Енрон — изпревари я Роудс. — Тя просто не понася да слуша каквото и да е, свързано с моите изследвания.

Енрон изгледа Изабел, като че ли беше някаква странна форма на живот, възникнала току-що от килима.

— Какво по-точно в дейността на доктор Роудс ви смущава толкова силно? — попита я той.

Тя се подвоуми. На Карпинтър му се стори, че е сконфузена от своята невъздържаност.

— Не бих искала да бъда толкова критична, както може би е прозвучало. Той е гений и аз наистина се възхищавам на всичко, което е успял да постигне. Но просто не искам целият свят да се превърне в зоологическа градина, пълна със странни мутанти. Стига вече с тези генетични хирургии, ретрофии, бебешки присадки и всичко останало. Смяната на пола, козметичното моделиране на тялото. А сега и това превръщане на зародишите в някакви уродливи същества с хриле, три сърца и не знам още какво… — поклати глава Изабел. — На първо място, ние не можем да си го позволим. Имаме твърде много други проблеми, които трябва да решим, преди да си позволим лукса да се заемем с толкова драстичен проект. И второ, според мен това е ужасяващо. То би означавало край на човечеството в този вид, в който го познаваме. Промените ли тялото, променяте и съзнанието. Това е природен закон. Ще се появи някакъв нов вид, при това бог знае какъв. Но в никакъв случай няма да бъде човек. Някакво отвратително, зловещо, чудато същество. Не бива да постъпваме така със себе си. Просто не бива. Разбира се, че обичам Ник, но мразя онова, което той и неговите колеги искат да причинят на човечеството.

— Но ако човечеството не е в състояние да оцелее на Земята в този си вид? — попита Енрон.

— Оправете нея в такъв случай. Не променяйте човешкия род.

— Питам се, Изабел — обади се Йоланда с все същия отнесен глас, — понякога си мисля не е ли твърде късно за всичко това. Знаеш, скъпа, че мен също не ме е грижа за изследванията на Ник, и съм съгласна с теб, че те трябва да бъдат прекратени. Но не защото са пагубни, а просто защото са губене на време и пари. Няма никакъв смисъл да се превръщаме в някакви същества с хриле или нещо такова. Убедена съм, че нашата единствена надежда са изкуствените светове.

— Госпожо Бермудез… — обади се Енрон.

— Лично аз — продължи тя, без да му обръща внимание — съм направила всичко възможно, за да защитя Земята — със своята работа, със своето изкуство, и нямам намерение да се отказвам точно сега. Но започвам да осъзнавам, че това по всяка вероятност е безсмислено, че нещата са отишли твърде далеч. Така че просто трябва да се махнем и това е самата истина. Както изгонването от Рая, нали си спомняте? Вече споменах, че познавам хора, дълбоко свързани с цялата тази орбитална култура, която е възникнала върху сателитите. L–5 е следващата стъпка. Надявам се да емигрирам там, когато се наложи.

— Никога не си ми казвала… — започна Изабел.

— О, да. Да.

— Госпожи, моля ви — намеси се Енрон.

Но нещата вече бяха извън контрола на евреина. Йоланда, която очевидно беше в състояние да изповядва едновременно три или четири противоречащи си убеждения без каквото ида било затруднение, бе подхвърлила нова топка на игрището. Споровете с Енрон, с Изабел, с околната среда, със съдбата нямаха край. Карпинтър имаше чувството, че наблюдава всичко това някъде от много високо и едва сдържаше смеха си. Жените скачаха от тема на тема, а Роудс, който не преставаше да пие, беше изпаднал в някакъв тих унес, без всъщност да е пиян. „Дали изобщо се напива някога, — мина през ума на Карпинтър, — или просто гледа с вцепенен и отсъстващ поглед?“ Енрон се оглеждаше около себе си ужасен, вече със сигурност разбрал, че тази вечер няма да узнае нищо полезно.

Карпинтър изпита съжаление към Роудс, оплел се с тази ожесточена и крайно объркана Изабел. Изпита нещо като съжаление и към Енрон. Каквото и да бе очаквал да научи от Роудс тази вечер, това, което чу, бяха само отвлечени спорове. Вече наближаваше полунощ. Евреинът направи последен опит да накара Роудс да заговори за типа генетични модификации, върху които работи лабораторията му, но Роудс, изпаднал сякаш в дълбок алкохолен унес, се увлече в безсмислен разговор за реконструирането на дихателната и кръвоносната система.

— Да, но как? Как? — повтаряше непрекъснато Енрон, без да получи смислен отговор. Положението беше безнадеждно.

Накрая ядосаният евреин поиска сметката, изщрака сумата по терминала и всички излязоха във влажната нощ, леко клатушкайки се от солидното количество изпито вино.

Дори в този късен час от небето като от доменна пещ пулсираха талази горещ въздух. Гъста и лютива химическа мъгла беше надвиснала над Сосалито. Миришеше на оцет с привкус на плесен и дезинфекционни вещества. Карпинтър съжали, че не си бе взел лицевия бял дроб.

Разговорът по време на вечерята продължаваше да звучи в главата му. Този нещастен, шибан свят! Сякаш цялата история на човечеството се нижеше в съзнанието му: неолитът, малките стопанства и поселища, Вавилон и Египет, Гърция и Рим, Византия и елизабетинска Англия, и Франция на Луи XIV. Всички тези усилия и цялата тази мъчителна еволюция от маймуната до къде бяха стигнали? До една толкова високо развита цивилизация, която бе успяла да направи негодна за живот собствената си околна среда. Един толкова интелигентен биологичен вид, който бе изобретил стотици великолепни начини да унищожи собственото си гнездо.

И сега — мръсотията, горещината, отровният въздух, претъпканата с метали вода, озоновите дупки, превърнатата в руини градина, каквато някога бе представлявал светът…

По дяволите! Какво изумително постижение! Един-единствен маймунски вид да унищожи цяла планета!



Докато чакаха пред ресторанта да докарат колата на Роудс, Карпинтър се приближи до него и му каза тихо:

— Мога аз да карам, Ник, ако не ти е до това.

Роудс не стоеше особено стабилно на краката си.

— Всичко е наред. Ще оставя колата сама да си върши работата. Всичко е наред.

— Щом казваш. Надявам се, можеш да ме закараш до „Мариот“, след като върнеш Енрон в хотела му?

— Ами Йоланда?

— Какво имаш предвид? Тя нали живее в Ийст бей?

— Можеш да я оставиш да се прибере сама сутринта. Няма да представлява никакъв проблем за нея.

— Ник, не съм уговарял нищо с нея. Не си казахме почти думичка през цялата вечер.

— Да не би да не я искаш? Не разбираш ли, че тя го очаква? Дойде заради теб.

— Това автоматично ли означава…

— За нея да. И много ще я обидиш. Разбира се, винаги бих могъл да й обясня, че си минал в лагера на хомосексуалистите или нещо от този род и да я върна още тази вечер в Бъркли. Но ще направиш голяма грешка. С нея е голяма веселба. Какво ти е, Пол? Да не си уморен?

— Не. Просто… О, по дяволите. Не се тревожи — ще изиграя ролята си на любовник. Колата ти пристигна.

Карпинтър се огледа за Йоланда. Стояха заедно с Енрон до водата, загледани в ярката светлинна пътека, която пресичаше залива по посока на Сан Франциско, и близостта им един до друг накара Карпинтър да си помисли, че може и да му се размине. Тя стърчеше с половин глава над ниския, набит евреин, но това не му пречеше да й нашепва настойчивите си интимности, а и нейната поза изразяваше благоразположение. В същия момент обаче тя се обърна и погледна с очакване Карпинтър, от което му стана ясно, че каквито и шансове да имаше Енрон, те не се отнасяха за тази вечер.

Така че той разигра познатия ритуал и я запита дали би се отбила в хотела му за едно късно питие, а тя мигна с клепачи в знак на съгласие и това беше всичко. Карпинтър се почувства глупаво. А и някак си курвенски. Но какво пък чак толкова, по дяволите: щеше да има достатъчно време да спи самичък, когато тръгне да лови айсберги из Тихия океан.

Роудс включи колата на автопилот и тя се понесе из Сан Франциско без каквито и да е проблеми. Йоланда се сгуши удобно в Карпинтър, сякаш цялата вечер заедно бяха подготвяли предстоящия завършек. „А може и да сме, — мина му през ума, — без аз да забележа.“

Когато пристигнаха до хотела на Енрон — величествена готическа сграда на площад „Юниън“, — преди да слезе, евреинът пое ръката на Йоланда, задържа я известно време, целуна я театрално и й каза:

— Беше една изключително приятна вечер. С нетърпение очаквам да се видим отново.

Благодари на Роудс и дори на Изабел, кимна на Карпинтър и бързо се отдалечи.

— Забележителен мъж — прошепна Йоланда. — Не, не е красив, но наистина е забележителен. Толкова е енергичен. И така добре познава световните проблеми. Намирам, че евреите са великолепни хора. Не мислиш ли така, Пол?

— Следва „Мариот Хилтън“ — обяви колата.

Роудс, изглежда, беше заспал на предната седалка, отпуснал глава на рамото на Изабел. На Карпинтър никак не му се спеше, но очите му смъдяха и го боляха от въздуха, напрегнатата вечер и късния час. Подозираше, че тази нощ няма да се спи. Нямаше да му е за първи път. Сигурно не и за последен.

— Дай да пропуснем пиенето — предложи Йоланда във фоайето на „Мариот“. — Да се качваме направо горе.

Докато се събличаха в стаята му, тя попита:

— Отдавна ли познаваш Ник Роудс?

— Само от трийсетина години.

— Израснали сте заедно ли?

— Да, в Лос Анджелис.

— Знаеш ли, че страшно ти завижда?

Тя метна бельото си настрана, протегна се и пое дълбоко въздух, докато се наслаждаваше на голотата си. Тежки гърди, тежки бедра, навсякъде трапчинки, тъмен водопад от благоуханна къдрава коса: „типична знойна латиноамериканка“, помисли си Карпинтър. Похотлива. Женствена.

— На мен?

— Страхотно. Разказа ми всичко за теб. Възхищава се на свободата на възгледите ти, на това, че нямаш никакви нравствени задръжки.

— Искаш да кажеш, че ме смята за аморален? — попита Карпинтър.

— Смята те за лесно приспособим. Не е едно и също. Възхищава се на способността ти да се оправяш и в най-трудните ситуации, в най-обърканите положения. Би искал да може да се справя по същия начин. Той непрекъснато се заплита в разни бъркотии. Изглежда, умееш да хващаш бика за рогата.

— Не знаех, че съм чак толкова независим — отвърна Карпинтър.

Застана до нея и прокара леко ръка по гръбнака й. Кожата й беше изумително гладка. Това му достави удоволствие. Напоследък много хора ретрофираха кожата си, за да се приспособят към убийствената липса на озон във въздуха. Не че това помагаше особено, но кожата им ставаше като на гущер. Йоланда Бермудез притежаваше кожата на истинска жена. Това страшно се хареса на Карпинтър. Както и меката й, еластична плът.

— Ник наистина е велик, нали? — продължи тя. — Толкова възхитителен, толкова сериозен. И така всеотдаен в търсенето на решение на ужасните въпроси, пред които се е изправил светът! Изабел адски го измъчва.

— Може да предпочита жени, които го измъчват.

— Опитвам се да не й го покажа — не обърна внимание на думите му тя, — но има моменти, в които не съм съгласна с упреците й по отношение на неговите изследвания. Нищо чудно това да е единственият ни изход, колкото и да ми е неприятно да го призная. Макар да си мисля, че емиграция на L–5 по всяка вероятност е най-добрият ни шанс, тайничко се надявам и се моля човечеството да успее да остане тук, на Земята. А ти как мислиш? И може би само Ник е в състояние да намери отговора. В случай че не съумеем да открием начин да се справим с ужасяващите поражения, които нанесохме на екологията. Това, което върши Ник…

Беше превъзбудена и преливаше от желание да говори. Карпинтър се уплаши да не подхване отново темата за спасяването на планетата. „Сигурно е от свръхдозата“, помисли си той. Щеше да я държи през цялото време. Трябваше да я начука за самозащита, преди да е станала прекалено красноречива. С деликатна настойчивост я свлече върху леглото. Отпусна се върху мекото й като кадифе тяло като в люлка, прокарвайки ръце от двете й страни и по гърдите й, след което покри устата й със своята. Опитът му да смени темата се оказа успешен.

Загрузка...