Зона 51: Началото

10.

Кубът, Зона 51

Време до излитането — 114 часа

Генерал Гулик си наля чаша кафе и после се настани на председателското място в заседателната зала. Незабелязано за останалите извади няколко таблетки против главоболие от джоба на куртката си и ги глътна с кафето. Докладите вървяха един след друг.

— „Аврора“ се връща обратно — започна майор Куин. — Кацане след двадесет и две минути. Разполагаме с точните координати на мястото, където „фантомът“ е паднал в океана.

Гулик огледа лицата на присъстващите от вътрешния кръг на „Меджик-12“. Всеки от тези хора знаеше точно сферата на своите задължения и веднага след получаване на разпорежданията се заемаше да ги изпълнява.

— Адмирал Кокли, сега „фантомът“ е във вашия район на действие. Искам най-близкият от нашите кораби веднага да се отправи към мястото! Имайте готовност да се спуснете под вода и да извадите това нещо.

— Господин Дейвис, искам да анализирате незабавно цялата информация от „Аврора“ и да ми представите подробен доклад.

— Вече работим върху цифровата информация — отвърна Дейвис. — След приземяването на самолета ще прегледам и записите от телекамерата.

Гулик си припомни още веднъж хода на събитията, опасявайки се да не пропусне нещо важно. Все по-трудно му беше да се съсредоточава.

— Какво става с разбития хеликоптер?

Куин беше готов за отговор, а чрез миниатюрната слушалка, пъхната в ухото, имаше директна връзка с човека, пратен да разследва инцидента.

— Пожарът е потушен. Транспортната група излетя и след петнадесет минути ще бъде на мястото. Хората, които са вече там, почистват района от останките и разполагат постове. Все още никаква реакция от страна на местните жители. Мисля, че ще успеем да се измъкнем незабелязано.

Гулик кимна. Ако вдигнат останките от изгорелия хеликоптер преди изгрев слънце, без да бъдат забелязани, мисията на „Найтскейп“ може да се брои за успешна. Не биваше да забравя и „фантома“, но това бе въпрос, на който се надяваше скоро да намери подходящия отговор.

— А какво стана с оцелелите от катастрофата? Докарахте ли ги вече?

Куин провери в компютъра.

— Пилотът е в болницата в Лас Вегас. Все още е в безсъзнание. Майор Прага е загинал при инцидента. Третият член, капитан Майк Търкот, е бил леко ранен и в момента е тук, сър.

— Доведете го.

Петстотин метра по-високо, превързаният и изтощен Търкот чакаше от половин час да го повикат. Якето му беше разкъсано и обгоряло, а лицето му бе измазано със сажди. Превръзката, която си бе сложил на мястото на катастрофата, бе пропита с кръв, но изглежда кървенето бе спряло. Не смееше да я свали, за да се увери, а и никой не му бе предложил квалифицирана помощ.

Хеликоптерът се спусна съвсем за кратко, колкото да го остави на пистата, преди да продължи с тежко ранения пилот към Лас Вегас, където имаше военна болница. На летището го чакаха двама души от охраната, които го отведоха в хангара.

Една от насрещните врати бе отворена и в пространството зад нея се виждаше голяма летяща чиния. Търкот й хвърли един поглед, колкото да установи, че най-вероятно е подобна на онази, която ги бе придружавала над Небраска. Нищо чудно дори да е същата. Не беше необходимо да си гений, за да събереш две и две и да си дадеш сметка, че обезобразяването на животните, фалшивите следи от приземяване в нивата и тези странни летателни средства, са част от широкомащабна дезинформираща операция. Само едно не разбираше — как се подреждат отделните части от мозайката. Например мисията в Небраска, от която се връщаше, все още изглеждаше напълно лишена от смисъл. Толкова много средства, за да се отвлече вниманието от Зона 51?

Едно обаче беше сигурно. Вече разполагаше с достатъчно сведения, за да потърси Дънкан. Нека някой друг подрежда мозайката. Стига му, че се измъкна невредим. Погледна дясната си ръка. Пръстите му забележимо трепереха. Макар убийството на Прага да не бе първото в кариерата му, все още бе потресен от станалото. Не без усилия успя да върне мислите си към настоящата ситуация. Все още не се е измъкнал. Сигурен бе, че обгореният труп на Прага няма да повдигне излишни въпроси. Знаеше, че другите екипажи ще се върнат от мястото на инцидента малко след изгрев слънце, защото трябваше да почистят района. Веднага щом ги разпитат, ще узнаят за присъствието на двамата цивилни, забелязани от техния хеликоптер. Тогава вече ще се задават въпроси, на които Търкот не би могъл да отговори. Въпроси, които щяха да са като непроходими минни полета за военната му кариера. Но докато разглеждаше извънземния апарат, Търкот си каза, че залозите изглеждат далеч по-големи от обикновена военна пенсия. Не се съмняваше, че разбере ли местното командване за освободените цивилни, реакцията може да е много по-строга от обикновено дисциплинарно наказание. Тези хора играеха твърдо и с убийството на Прага той бе излязъл на тяхното игрално поле. Налагаше се час по-скоро да се измъкне и да остави на Дънкан да прикрива следите.

Вратата на асансьора се отвори и офицерът вътре му махна да влиза. Търкот пристъпи в кабината, вратата се плъзна обратно и сякаш подът под краката му изчезна, докато се носеха надолу. Когато вратата отново се разтвори, той се озова в предния коридор на Куба. Заоглежда се, но офицерът го изтика и му посочи една странична врата. Когато влезе в заседателната зала, светлините й бяха намалени. Имаше няколко души, седнали в затъмнената част, от другата страна на голямата маса. Търкот пристъпи към човека с генералски мундир.

— Сър, капитан Търкот се явява по ваша заповед. — Той забеляза металната табелка върху гърдите на генерала. На нея пишеше „Гулик“.

— Какво стана? — попита отсечено Гулик.

Този глас! Същият, който издаваше нареждания на Прага по радиото — сега Търкот си спомни къде го е чувал преди: комисията, пред която даваха показания след инцидента в Германия. Гласът несъмнено принадлежеше на един от шестимата, които ги разпитваха в онази строго охранявана база край Берлин. Търкот си пое дъх и прочисти мислите си от всичко, освен от историята, която възнамеряваше да разкаже. Всяко нещо с времето си.

Той описа подробно събитията от изминалата нощ, но естествено пропусна откриването на младежа и девойката в камиончето и убийството на Прага. Гулик прояви най-голям интерес към нападението на малката сфера, но Търкот нямаше кой знае какво да добави, още повече, че в този момент вниманието му бе съсредоточено другаде.

Гулик изслуша доклада му, сетне посочи вратата към коридора.

— Свободен сте. Вървете да ви превържат в клиниката.

„Нито думичка благодарност“ — помисли си Търкот, докато напускаше залата. Спомни си, че в Германия Гулик бе оценил най-високо постъпката на Търкот — постъпка, с която едва ли можеше да се гордее. Но очевидно събитията от изминалата нощ не бяха от подобна категория. Вече не се съмняваше, че ако беше убил двамата цивилни и бе представил труповете им като трофеи, щеше да получи най-малко сърдечно потупване по рамото.

Вратата на асансьора се плъзна зад гърба му и той пое към повърхността. Сега вече трябваше да потърси начин да се измъкне.

Генерал Гулик изчака, докато капитанът излезе от залата. Едва тогава се обърна и погледна многозначително майор Куин.

— От този не получихме никаква помощ. Искам всички останали екипажи да бъдат подробно разпитани, веднага след като се върнат от мястото на инцидента. Анализирахте ли информацията от „Аврора“?

— Да, сър. Разполагаме с няколко доста висококачествени снимки на „фантома“.

На екрана изникна малка светеща топка.

— Мащаб? — попита Гулик.

В долния край на екрана светна оразмерителна линия.

— Диаметър един метър и осемнадесет сантиметра, сър — побърза да вметне Куин.

— Система на движение?

— Неизвестна.

— Летателни характеристики?

— Неизвестни.

— Спектрален анализ?

— Съставът на външната обвивка не подлежи на никакви…

— Неизвестен, значи. — Гулик удари с длан таблото, загледан в изображението, сякаш се опитваше да проникне в него. — Какво, по дяволите, знаем за него?

— Ами… — Куин спря и си пое дъх. — Всъщност, сър, и друг път сме го засичали.

— Какво?

В отговор Куин раздели екрана на две, снимката от „Аврора“ се измести наляво, а в дясната част на екрана се появи зърнисто чернобяло изображение на идентичен обект.

— Говори, Куин — изръмжа Гулик. — Не спирай.

— Снимката отдясно е направена… — майорът млъкна развълнувано и се покашля, за да прогони напрежението — на 23 февруари 1945 г. от стрелковата куличка на П-47 „Тъндърболт“, по време на полет над река Рейн в Германия.

Из залата се разнесоха развълнувани коментари.

— „Изтребител фу“ — произнесе Гулик.

— Точно така, сър.

— Какъв е този „изтребител фу“? — попита Кенеди.

Гулик не отговори, замислен върху новото разкритие. Куин метна поглед към монитора и продължи да обяснява на останалите присъстващи, които очевидно не бяха толкова детайлно запознати с авиационната история.

— Обектът отдясно носи названието „изтребител фу“. По време на Втората световна война наши екипажи много кратно са засичали подобни летателни тела. Тъй като първоначално са ги сметнали за японски или германски тайни оръжия, цялата информация за тях е била засекретена. Първите доклади за „изтребители фу“ датират от края на 1944. Описват ги като метални сфери или като топки светлина, с диаметър приблизително около метър. По това време екипажите на нашите самолети вече се състояли от ветерани, хора достатъчно опитни, при това почти винаги въоръжени с фотоапарати и камери, и съобщенията им били вземани на сериозно.

Куин беше в стихията си. Преди да го назначат в Зона 51, той бе работил в проекта „Синя книга“ — секретна изследователска група на ВВС, занимаваща се с докладите за НЛО — извън района на операция на Зоната. От една страна „Синя книга“ се явяваше прикриващо звено на Зона 51, а от друга — разпространяваше дезинформация за всички самостоятелни изследователи. В „Синя книга“ работеха и над „изтребителите фу“, така че повечето летци бяха чували за тях.

— Тези неща се случват твърде често, за да ги държим под похлупак. Доста от съобщенията за „изтребители фу“ още тогава са достигали вестникарските страници, а някои дори са отбелязани в книгите, посветени на НЛО. Това, което успяхме да запазим в тайна обаче, бе, че сме изгубили дванадесет самолета в опит да заловим някое „фу“. Всеки път, когато наш прехващач или бомбардировач е правел опит да се сближи с малкия летателен съд или да от крие огън по него, „фу“-тата реагирали по един и същ начин — обръщали се и се врязвали директно в самолета, оставяйки го в безпомощно състояние. Точно както е станало и с „Найтскейп шест“. По тази причина още през войната върховното командване наредило на пилотите да не прибягват до подобни опити. Очевидно това е свършило работа, защото трагичните инциденти били прекратени.

След войната, когато разузнаването се сдобило с всички материали от разработките на японците и немците, било установено, че те също са се срещали с „изтребителите фу“ и опитите да ги свалят завършвали също толкова безуспешно. В действителност, те са смятали, че сферите са наше тайно оръжие. По-специален интерес предизвиква един инцидент, класифициран като категория К. — Куин се по колеба дали не се е увлякъл, но Гулик му даде знак, че може да продължава. — На 6 август 1945, когато „Енола Гей“ е летял за първата си атомна атака над Хирошима, бил придружаван през целия път от три „изтребителя фу“. Почти решили да се откажат от мисията, но наземният командир в базата Тиниан настоял да продължат. Нямало никакви враждебни действия от страна на „фу“-тата и ситуацията се повторила след няколко дена — по време на полета до Нагазаки.

Кенеди се наведе напред.

— Фон Сеект е бил на летището, когато са изпращал „Енола Гей“, нали?

— Точно така, сър. Фон Сеект е присъствал — кимна Куин.

— И все още не знаем нищо за тези изтребители? — попита Гулик.

— Не знаем, сър.

— Руски? — вдигна вежди Кенеди.

Куин се облещи в него.

— Моля, сър?

— Ами ако са били руски? Тези негодници ни изпревариха с техния „Спутник“. Може да са тяхна работа.

— О, не мисля, сър. А и няма никакви данни да са руско производство. Освен това, съобщенията за тях бяха прекратени след свършването на войната. За известно време.

— Докога? — попита Кенеди.

— През 1986 г. разузнавателни спътници засякоха „фантом“ във високите слоеве на атмосферата. Обектът не отговаряше на нито един от познатите самолети.

Куин натисна бутон и на екрана се появи нова снимка. Изглеждаше като безсмислена детска драсканица в зелено. Една зигзагообразна линия пресичаше екрана и няколко пъти се връщаше обратно към първоначалното място.

— Това е маршрутът на „фантома“, засечен през 86-та на височина от хиляда и четиристотин до четиридесет и осем хиляди метра. — Куин натисна друг бутон. — А ето и маршрутът на тазвечершния „фантом“, наложен върху първия. — Двете линии имаха доста общи черти. — Има още нещо, сър.

— И то е?… — попита Гулик.

— Става дума за още една серия необясними явления, веднага след тази. Военноморските сили и Разузнавателното управление към Министерството на отбраната провеждали операция под кодовото название „Аквариус“. Всъщност, те използвали… опитвали се…

— Хайде изплюй камъчето, човече! — ядоса се Гулик.

— Използвали екстрасенси за откриване на подводници.

— О, божичко! — промърмори Гулик. — И после? — добави уморено той.

— Екстрасенсите се справяли сравнително добре. Дори показали приблизително 60% успеваемост по съвпадението на географската ширина и дължина на движещи се под повърхността подводници, макар че ги държали в затворено помещение в Пентагона и им показвали единствено снимки на търсения обект. От време на време обаче се случвало нещо много странно. Някои от екстрасенсите долавяли присъствието на друг обект, който кръжал над подводниците.

— Остави на мен да продължа — прекъсна го Гулик. — Никой не знае какви са били тези летящи обекти. Познах ли?

— Разузнавателните спътници засичали… — Куин натисна поредното копче и на екрана се появи позната картина — зигзагообразна зелена линия.

— И никой ли не е могъл да даде разумно обяснение на случилото се? — попита Гулик.

— Не, сър.

— Искате да кажете, че си имаме работа с истински НЛО, така ли?

— Ами, нещо такова, сър.

— Само това ни липсваше! — избухна генералът. — Това вече минава всякакви граници! — той погледна към Кокли. — Искам да ми извадите това нещо и да ми кажете какво представлява!

Докато останалите се изнизваха през вратата, Кенеди доближи Гулик и приседна до него.

— Дали да не се консултираме с Хемщад в Дълси за тези изтребители? Може да разполагат с информация за тях в Машината.

Гулик го изгледа навъсено.

— Искаш ли теб да пратя при Машината? — попита той.

Кенеди преглътна уплашено.

— Мислех, че можем да му се обадим и да попитаме…

— Ами ако си представим, че Машината е в състояние да контролира…

— Много мислиш — отряза го безкомпромисно Гулик и приключи разговора.