Зона 51: Началото

21.

Ракетен полигон Бели пясъци, Ню Мексико

Време до излитането — 93 часа и 30 мин.

Първото, което направи полковник Дикерсън, когато хеликоптерът му засече опознавателния маяк на „Скакалец три“, бе да накара своя помощник, капитан Траверс, да свали сребърните орли от якичката му и да ги замени с две големи звезди. Последните бяха предназначени за потенциалната среща с тукашен военен персонал. Като хора дисциплинирани, военните бяха привикнали да гледат на генералите като на богове, а тъкмо това бе начинът, по който Дикерсън искаше тази нощ да бъдат изпълнявани заповедите му.

— Две минути до източника на сигнала — докладва пилотът по интеркома.

Дикерсън надникна през прозореца. В нощното небе зад тях се мяркаха очертанията на другите три хеликоптера, които ги придружаваха. Той включи радиовръзката.

— „Ролер“, говори „Хоук“. Да чуя добрите новини. Край.

— Тук „Ролер“ — обади се заместникът му от главната база в Бели пясъци. — Събудил съм всички наоколо. Накарах дежурния офицер да ни осигури наземен транспорт. Разполагат с два трактора и един кран, за да измъкнем машината. Приемам.

— След колко време можеш да ги докараш на мястото?

— Най-много до час и половина.

— Разбрано. Край.

Пилотът се обади по интеркома, веднага след като приключи разговорът.

— Ето го, сър.

Дикерсън се наклони напред и присви очи.

— Вдигнете го — нареди той.

Хеликоптерът се снижи плавно и кацна. Мъжът долу седеше върху парашута си, за да му попречи да се издуе от възходящото течение на перките. Двама души скочиха от задния люк на хеликоптера, изтичаха при капитан Шулър и му помогнаха да събере парашута, след което всички се прибраха.

Шулър си сложи слушалките, веднага щом се озова на борда.

— Засякохте ли сигнала на майор Терънт? — попита той.

Дикерсън даде знак на пилота да излита.

— Не. Насочваме се право към диска.

— Може би екипировката му е пострадала, докато се е измъквал от кабината.

Дикерсън мълчеше. Сметна, че сега не е най-подходящият момент да разказва на Шулър за лекото забавяне в падането на „Скакалец три“, преди сблъсъка.

— Колко остава до мястото?

— Тридесет секунди… — отвърна пилотът. — Ето, там е. Дявол да го вземе! Лайнарска история!

Последното като че ли беше най-точният коментар за текущото състояние на „Скакалец три“. Дикерсън включи отново радиовръзката.

— „Ролер“, ще ни трябва булдозер, а може би и багер.

— Разбрано — чу се откъм главната база.

Хеликоптерът увисна над мястото на катастрофата и от долния му край бликна ослепителният лъч на прожектора. Дискът се бе врязал в земята под остър ъгъл. Виждаше се само кърмовата част, която стърчеше сред купчините пръст на издълбания кратер. Познавайки размерите, Дикерсън пресметна, че тялото се е закопало най-малко на шест метра в почвата.

— А маякът на люка? — сети се капитан Траверс.

— „Найтскейп две“ е засякъл сигнала му и приближава към мястото. На около осем километра югозападно оттук — отвърна пилотът.

Ще трябва да заличат всички следи, но нямаше начин да се избегнат слуховете, особено след пристигането на работниците. Липсваха ли доказателства, нещата все още можеха да се държат под контрол.

— Да видим как е долу — подхвърли Дикерсън.

Кубът, Зона 51

Генерал Гулик плъзна поглед по измъчените лица на присъстващите. Две от местата край масата бяха празни. Доктор Дънкан не беше сред информираните, а фон Сеект все още беше в неизвестност. Майор Куин бе седнал пред един пулт встрани от масата, за да протоколира заседанието.

— Господа — започна Гулик, — имаме проблем, който възникна в най-критичния момент. „Скакалец три“ падна в околностите на Бели пясъци и един член на екипажа е загинал. Освен това шестима души от пилотния състав бяха сериозно инструктирани да пазят в тайна всичко, което са видели през тази нощ. Излишно е да ви говоря за потенциалните рискове от изтичане на свръхсекретна информация. Като плюсове мога да отбележа заснемането на изтребителя „фу“ и факта, че разполагаме със съвършено точните координати на мястото в Тихия океан, където той се е потопил.

Гулик направи пауза и се облегна в креслото, сплитайки пръсти.

— Този обект, този летателен апарат, изпревари и най-бързите средства, с които разполагаме, включително и образците на извънземна технология от нашата база. — Той погледна към доктор Ъндърхил. — Някаква идея какво може да е причинил на „Скакалец три“?

Представителят на Лабораторията по реактивна техника държеше в ръцете си руло с телеметрични показатели.

— Не и докато не прегледам данните от записа на полета в черната кутия и не поговоря с оцелелия член на екипажа. Всичко, което мога да кажа със сигурност, след като прегледах това — той размаха рулото, — е, че „Скакалец три“ внезапно е изгубил мощност и това е станало малко преди сблъсъка с нашественика. Загубата на мощност е продължила една минута и четиридесет и шест секунди, после тя бавно е започнала да се възвръща, но твърде късно, за да съумее пилотът да забави скоростта на падане.

Доктор Ферел се покашля многозначително.

— Едва ли бихме могли да установим със сигурност какво е станало между „фу“-то и „Скакалец три“, след като не познаваме принципите на движение на нашия апарат.

— Да чуем тогава мнението ви за нещо, което може би вече познаваме? — отвърна мрачно Гулик. — Какво ще кажете за падането на хеликоптера?

Ъндърхил кимна.

— Посетих лично мястото на катастрофата с нашия АХ-6 в Небраска и единственото, което установих без никакво съмнение, е, че двигателите внезапно са преустановили работа. Не е имало никакви проблеми с трансмисията или хидравликата, или с каквото и да било друго — доколкото можеше да се съди по останките от хеликоптера. Пилотът все още е в кома, тъй че не можах да разговарям с него. Имам някои теории, но бих ги запазил за по-късен етап, когато съберем повече информация за това по какъв начин „фу“-то повлиява върху работата на двигателите.

— А някой от присъстващите — произнесе натъртено Гулик — има ли каквато и да било представа, що за явление са тези „фу“ или кой стои зад тях?

В заседателната зала се възцари продължително мълчание.

— Извънземни?

Десет глави се завъртяха и погледнаха към единствения присъстващ, на когото не беше отредено кожено кресло. Майор Куин сякаш се опитваше да потъне в седалката зад преносимия компютър.

— Я повтори? — рече Гулик със заплашителен, басов глас.

— Може би са извънземни, сър.

— Да не искате да кажете, че тези „изтребители фу“ са НЛО? — подсмихна се генерал Браун.

— Разбира се, че са НЛО — отряза го Гулик и гласът му отекна в залата. — Ние не знаем кои са шибаните копелета, нали? Това ги прави неидентифицирани. Освен това летят, така ли е? И са реални обекти, прав ли съм? — Той стовари юмрук върху масата. — Господа, години наред се стараем да внушим по възможно най-дискретен начин на обществото, че тук, в нашата база, всяка седмица летим с НЛО. Въпросът, на който бих искал да чуя отговор, е кой лети с НЛО-тата, на които не летим ние? — Той завъртя очи към Куин. — Значи ти смяташ, че са извънземни, така ли?

— Сър, не разполагаме с информация, че който и да било друг на Земята притежава технология за построяването на подобни летателни апарати — рече Куин.

— Така е, майоре, но същото мислят и руснаците за нас. И са прави. Това, което питам, е дали някой друг не се е добрал до технология, подобна на нашата?

Кенеди от ЦРУ реши, че е време да вземе думата.

— Доколкото си спомням, на плочиците са били посочени и други места, които все още не сме успели да посетим.

— Повечето от тези места са древни развалини — намеси се припряно Куин. — Което не изключва възможността там да е имало неразчетени надписи. Все още срещаме затруднения в разчитането на древната писменост от плочиците. Знаем със сигурност, че германците са успели да разшифроват някои от старите руни, но данните за това са били изгубени през войната.

— Изгубени за нас — поправи го Гулик. — А и не е съвсем сигурно, че са успели да ги разчетат. Възможно е да са се ориентирали по карта, също както и ние, когато открихме заровените под ледовете на Антарктида дискове. А и не забравяйте — добави той — какво открихме съвсем наскоро в Джамилтепек.

Последното изявление прикова вниманието на майор Куин. Не беше чувал нищо за никакво откритие в Джамилтепек, а името не му беше познато. Сега обаче не беше най-удобният момент да попълва празнотите в познанията си.

Кенеди се размърда неспокойно.

— Всички знаем, че в края на Втората световна война руснаците също бяха тръгнали на лов за информация. Пък и те първи са имали възможност да прегледат онова, което се е запазило в архивите на Берлин. Голяма част от научния потенциал на Германия е бил прехвърлен в Сибир. Да знаеха хората как сме се надпреварвали за мозъците на Третия райх.

Последният коментар предизвика навъсен поглед от страна на генерал Гулик и Кенеди побърза да премине нататък.

— Искам да кажа, че може би руснаците са вложили познанията си от новата технология в строежа на тези „изтребители фу“. В края на краищата, не разполагаме с каквито и да било сведения от тяхна страна за срещи с непознати летящи обекти по време на Втората световна война. Кой например е придружавал „Енола Гей“ при полета й до Хирошима? Известно е, че Труман е информирал Сталин за бомбардировката. Може би руснаците са искали да проследят всичко отблизо и същевременно да научат колкото се може повече за бомбата.

— Ами да… спомнете си и за изстрелването на „Спутник“ през 1957 г. — намеси се въодушевено генерал Браун. — Докато сме се ровичкали из нашите дискове, пропускайки възможността да създадем своя собствена космическа програма, нищо чудно те да са усъвършенствали тези „фу“ до степен да се похвалят с невероятен за времето си успех. Дявол да го вземе, онзи „Спутник“ дори малко ми прилича на снимките на „фу“-тата!

— Разполагате ли с информация, която да потвърждава подобна възможност? — попита го Гулик.

Кенеди се почеса по брадичката.

— Имаме някои неща, които може да са от значение. Знаем например, че са провеждали опити със секретни летателни апарати в тяхната база в Тюратам. Това е в Югоизточен Сибир. Всички изпитания са нощни и това затруднява значително възможностите на нашите шпионски спътници да предоставят точни изображения. С ръка на сърцето — досега не сме успели да установим със сигурност какво държат там. Нищо чудно да са тези ваши „изтребители фу“.

— Но обектът, който преследвахме, потъна в Тихия океан — отбеляза генерал Браун.

— Може да ги изстрелват и прибират на борда на подводница — намеси се адмирал Кокли. — Известно ли ви е, че техните подводници от клас „делта“ са най-големите в света? Нищо чудно да са преустроили някоя от тях за подобни цели.

— Някакви признаци за наличие на руски подводници от хората ви в района? — попита генерал Гулик.

— Нищо досега. Според последния доклад корабът ни е на точното място и се готви да спусне малка подводница.

Майор Куин трябваше да стисне ръба на масичката, за да се увери, че не сънува. Не можеше да повярва, че хора с подобна власт биха могли да обсъждат толкова сложен проблем по такъв начин. Сякаш за миг бяха изгубили половината от интелектуалните си способности и в добавка бяха получили значителна доза параноя.

Междувременно Гулик махна с ръка на Кенеди да продължава.

— Може да няма връзка с конкретната ситуация, но това е последното, до което се добрахме — заговори отново Кенеди. — Знаем със сигурност, че руснаците разработват идеята за директна връзка между човешки мозък и компютър. Нямаме представа откъде са се сдобили с подобна технология. Нито един западен научен център не може да се похвали с такъв проект дори в стадий на теоретична разработка. От друга страна тези „изтребители фу“ са твърде малки, за да носят на борда си човек. Руснаците може да са монтирали на борда биокомпютър и същевременно да използват магнитни двигатели като тези, които имаме в скакалците. Или просто да ги контролират дистанционно.

— Досега не сме засичали каквито и да било насочени излъчвания към „изтребителите фу“ — намеси се майор Куин, опитвайки се да върне дискусията в лоното на здравия разум. — Освен ако не е бил много тесен лъч, като например лазерен сигнал, идващ от сателит — последният несъмнено много трудно може да бъде открит. Но далеч по-трудно ще му бъде да остане концентриран върху „фу изтребителя“, като се има предвид скоростта и маневреността му.

— Възможно ли е фон Сеект да е работил за другата страна? — попита изведнъж Гулик. — Зная, че е тук от самото начало, но не бива да забравяме и откъде идва. Не е изключено руснаците да са се добрали до него и да са го вербували преди нас.

Кенеди се намръщи.

— Съмнявам се. Всички в „Меджик-12“ са под постоянно и много стриктно наблюдение.

— А какво ще кажете за Търкот и журналистката? Може ли някой от тях да души за руснаците?

Куин замръзна, припомнил си писмото на Дънкан до Белия дом, което бяха прехванали. Гулик все още не го беше прочел. Реши обаче да премълчи, за да не го сдъвчат отново.

— Моите хора работят върху тази възможност — заяви Кенеди. — Засега обаче не са открили нищо.

— Да видим какво ще ни извади адмирал Кокли от дъното на океана — смени насоката на разговора Гулик. — Може би там се крие отговорът на всички въпроси. Засега непосредствена задача си остава щателно заличаване на следите от мястото на катастрофата в Бели пясъци и подготовка за полет с кораба-майка.

— Сър, имаме новини за фон Сеект — намеси се майор Куин, загледан в трепкащия екран на монитора.

Гулик му даде знак да продължи.

— Отделът за наблюдение във Феникс е засякъл фон Сеект, Търкот и Рейнолдс — журналистката.

— Във Феникс? — попита Гулик.

— Да, сър. Наредих им да следят апартамента на човека, който направи опит да проникне на територията на зоната преди две денонощия, веднага щом научих, че Рейнолдс е разпитвала за него. Още с пристигането си там нашите хора са забелязали три подозрителни лица в апартамента и бързо установили, че са тъкмо търсените от нас.

— Наредете им да заловят и тримата и да ги откарат в Дълси — заповяда Гулик.

Куин се поколеба, преди да изпрати заповедта.

— Сър, има още нещо. Групата, която пратихме да претърси апартамента на фон Сеект, се е натъкнала на странно съобщение в телефонния му секретар. Мисля, че е важно да го чуем. Съобщението е от професор Нейбингър.

— Какво е това съобщение?

Куин зачете от екрана.

— „Професор фон Сеект, казвам се Питър Нейбингър. Работя в отдела по египтология към Бруклинския музей. Бих искал да разговарям с вас за Голямата пирамида, тъй като според мен имаме общ интерес по въпроса. Току-що разчетох някои от надписите в долната зала, която вероятно и вие сте посещавали преди много години. Ето текста: «Могъщо, слънце. Забранено. Родно място, колесница, никога отново. Гибел за всички живи същества». Дали не бихте могли да хвърлите малко светлина върху смисъла на това послание? Моля, оставете съобщение за възможна среща на моя телефонен секретар. Номерът ми е 212-555-174.“

— Ако този Нейбингър знае за фон Сеект и за пирамидата — заговори Кенеди, но Гулик му махна с ръка да млъкне.

— Съгласен съм, че това е опасно — произнесе с пресипнал глас Гулик, — но далеч по-важно е, че Нейбингър може да разчита старите руни. Ако това е вярно, в такъв случай бихме могли… — Гулик преглътна. — Нашите хора проверили ли са дали фон Сеект се е свързал с Нейбингър?

Куин кимна.

— Да, сър. Фон Сеект е позвънил на телефона на Нейбингър в 8:26 и го е поканил чрез телефонния секретар на среща сутринта — по-точно тази сутрин — добави той, след като погледна цифровия часовник на стената.

— Място на срещата?

— Споменатият вече апартамент във Феникс.

Гулик се усмихна за първи път през последните двадесет и четири часа.

— Значи до няколко часа всички птички ще се съберат в едно гнезденце. Свържете ме незабавно с командира на „Найтскейп“ във Феникс.

Ракетен полигон Бели пясъци, Ню Мексико

Сякаш протестирайки срещу неистовото усилие, крановият мотор рязко смени тона си, но земята поддаде преди стоманения кабел и сантиметър по сантиметър „Скакалец три“ започна да се измъква от кратера. Веднага щом металният корпус увисна във въздуха, кранистът извъртя стрелата надясно и го спусна върху платформата. Под ярките светлини на набързо монтираните прожектори полковник Дикерсън виждаше ясно, че обшивката изглежда невредима.

Той изтича при платформата, изкатери се по стълбичката и задраска нагоре по заобления корпус. Капитан Шулър го следваше по петите. След като се подхлъзна няколко пъти, Дикерсън стигна отвора на люка, през кой то Шулър се бе хвърлил на близо четири километра височина над земята.

Вътре цареше мрак. Дикерсън измъкна халогенното фенерче от колана си и го насочи надолу. Макар да бе воювал в две войни, където неведнъж беше ставал свидетел на какви ли не ужасяващи картини, той неволно се отдръпна назад при вида на това, което ги очакваше вътре. Шулър застана до него.

— О, Боже мили! — изстена той.

Стените бяха опръскани с потъмняла кръв и късчета от майор Терънт. Дикерсън седна на ръба на люка и си наложи да диша дълбоко, докато зад гърба му Шулър повръщаше. По време на войната в залива Дикерсън бе станал свидетел на кървавото меле, останало след бомбардировка на отстъпващи вражески войници, близо до границата с Кувейт. Но онова беше война и труповете бяха на врагове. Проклетникът Гулик! — помисли си той, хвана се за ръба на люка и се спусна вътре.

— Идвай! — подхвърли той на Шулър, който го последва неохотно. — Я провери дали още работи — нареди Дикерсън.

Каквото и да е, предпочиташе да лети с диска обратно до Невада, вместо да го прекарва по странични пътища, нощем, под покривало, с риска да станат обект на нежелано внимание.

Шулър не можеше да откъсне поглед от вдлъбнатината, където доскоро бе лежал неговият другар.

— По-късно ще можеш да се изкъпеш — заговори му с престорено безгрижие Дикерсън. — Сега обаче искам да ми кажеш дали има мощност.

— Сър, аз…

— Действай! — кресна му Дикерсън.

— Има — доложи Шулър веднага щом се настани в креслото си с измъчена гримаса. Ръцете му вече се плъзгаха с привични движения по контролния пулт. За съвсем малко светнаха вътрешните светлини, сетне стените станаха прозрачни и кабината се озари от прожекторите. Шулър погледна към ръчката за промяна на височината и лицето му се вцепени. Ръката на Терънт все още стискаше дръжката й, завършвайки някъде под лакътя с щръкнала, окървавена кост. Той извика уплашено и извърна лице.

Полковник Дикерсън коленичи до вдлъбнатината и внимателно отдели мъртвата ръка от ръчката. „Проклетникът Гулик, кучият му син“ — повтаряше си той като заклинаше.

— Я виж сега дали ще можем да летим — нареди с по-омекнал глас.

Шулър сграбчи дръжката. Под краката им изникна пусто място.

— Имаме контрол — произнесе той с дрезгав глас.

— Това добре. Сега, ще летите двамата с капитан Траверс обратно към Езерото на конярите. Ясно ли е, капитане?

Не последва отговор.

— Попитах, ясно ли е?

— Да, сър — произнесе отпаднало Шулър.

Дикерсън скочи обратно на земята и даде необходимите разпореждания. Едва когато приключи, се скри зад близката купчина пръст, приклекна и повърна.

Кубът, Зона 51

Светлините в заседателна зала бяха приглушени и лицето на Гулик бе скрито в сенки. Останалите членове на „Меджик-12“ си бяха тръгнали, опитвайки се да наваксат недостига на сън, причинен от миналите и предстоящите събития. Само Кенеди от ЦРУ бе останал.

— Все едно, че седим върху буре с барут — промърмори недоволно той.

— Зная — отсече Гулик. Държеше пред себе си бележника с разшифрованото съобщение на Дънкан. Вътре се потвърждаваше подозрението, че Търкот е бил внедрен агент, но далеч по-страшна бе заплахата президентът да спре изпитателния полет на кораба-майка.

Последното не биваше да позволяват при никакви обстоятелства.

— Никой освен мен, теб и фон Сеект не знае истината за историята на този проект — произнесе Кенеди.

— Но и другите са затънали до гуша. Дори и да се досещат, вече е твърде късно да се дърпат назад. Досегашното им участие в „Меджик-12“ е достатъчно да споделят нашата нерадостна участ.

— Виж, ако научат за „Кламер“… — заговори Кенеди.

— Ние само го наследихме — прекъсна го Гулик. — Също както и „Меджик“. Хората вече знаят за „Кламер“. Отдавна не е никаква тайна.

— Да де, ама си мислеха, че му е сложен край. Кой ще им каже, че са виждали само върха на айсберга?

— Фон Сеект не знаеше, че „Кламер“ продължава да съществува, а и той е бил в периферията на събитията, когато всичко е започвало.

— Той знае за Дълси — контрира Кенеди.

— Знае, че Дълси съществува и че по някакъв начин е свързан с нас. Но никога не е имал достъп до разработките. И понятие няма какво точно става там. — Гулик протегна ръка и взе да сгъва пръсти, изброявайки предстоящите задачи. — Утре или по-точно днес ще се погрижим за фон Сеект и останалите във Феникс. Това ще затвори първата и най-голяма пробойна… Призори ще приключим с почистването на кашата в Бели пясъци, ще съберем екипажите и участниците и ще им проведем инструктаж… В осем часа ще разговарям със Слейдън и ще го пратя да хвърли малко прах в очите на Дънкан. Това ще ни отърве поне за известно време от нея… Адмирал Кокли да си размърда задника и най-сетне да се появи с нещо полезно по въпроса за „фу“-тата… И последно по ред, но не и по важност — остават деветдесет и три часа до полета на кораба-майка. Всъщност, това е най-важното от всичко. — Генерал Гулик завъртя стола и застана с гръб към Кенеди. Изчака го да си тръгне и едва тогава извади от джоба на мундира си две от специалните таблетки, които му бе дал доктор Круз. Имаше нужда от поне временно облекчение за пулсиращата болка в мозъка.

Въздушното пространство над югоизточната част на Съединените щати

След като прегледа внимателно снимките, които не бе виждал досега, професор Нейбингър обогати речника си с още няколко руни, чието значение не му бе известно. Седалките от двете му страни останаха незаети и той бе разхвърлял по тях фотографии и документи. Отпи от чашката кафе, която му донесе услужливата стюардеса и се засмя доволно. Ала усмивката му изчезна веднага щом се върна към проблема, върху който си блъскаше главата от известно време.

По какъв начин се бяха разпространили старите руни из целия свят в един толкова ранен период от човешката история, когато дори плаването през Средиземно море се е смятало за неоправдан авантюризъм? Нейбингър не знаеше отговора, но се надяваше да го открие някъде из тези снимки. Всъщност, проблемите бяха два. Първият, че голяма част от снимките показваха обекти, които по един или друг начин са били разрушени. Често характерът на това разрушение изглеждаше преднамерен, както бе в случая с каменните блокове близо до Бимини. Вторият и по-сериозен проблем бе, че много от фотографиите изобразяваха надписи на стари руни, които вероятно бяха на „диалект“. Това бе най-точният израз, поради липса на друг. Последният проблем измъчваше Нейбингър от години.

Съществуваха множество дребни — и не чак толкова дребни — различия в изрисуването на едни и същи знаци, които говореха, че този език също бе следвал своя собствена еволюция в различните региони на планетата. Последното беше съвсем естествено за широко разпространените езици и донякъде потвърждаваше теорията за първоначалното преселение на човечеството.

Ала най-непреодолимата пречка можеше да възникне след дешифрирането на съобщението, което бе възможно просто да се окаже напълно неразбираемо. Повечето от думите и изразите, които превеждаше, имаха конкретна връзка с факти от религията и митологията, с божества, злодейства и катастрофални бедствия. Конкретната информация бе твърде оскъдна. Сякаш създателите на надписите се бяха старали да изразят предимно почитта си пред боговете, вместо да изпратят послания към потомците.

Не срещна никаква информация за пирамидите или за съществуването на Атлантида. На няколко места се споменаваше колосално природно бедствие, вероятно няколко века преди Христа, но това не беше нищо ново. Голямо значение се отдаваше на небесните тела, ала звездите, слънцето и луната винаги са били в центъра на човешките вярвания. Хората предпочитаха да гледат нагоре, когато се обръщаха в мислите си към Бога.

Тогава къде е връзката? По какъв начин са се разпространили старите руни? Какво е открил фон Сеект в долната галерия на Голямата пирамида? Нейбингър събра снимките и ги прибра в раницата. Твърде много парчета, които не пасваха едно с друго. Твърде много защо. И твърде малко защото.

Нямаше да се откаже, докато не открие отговорите.