Зона 51: Началото

1.

Нешвил, Тенеси

Време до излитането — 147 часа

Дъното на хартиената торба, която Кели Рейнолдс държеше, се скъса тъкмо в мига, когато отключваше пощенската кутия и стекът с дванадесет диетични коли падна с трясък на пода. Кутийките се разхвърчаха във всички посоки. Нещо естествено за такъв отвратителен ден, помисли си тя, докато ги събираше. От петимата бармани, с които си бе уговорила среща за статията, която възнамеряваше да напише, двама въобще не се бяха мярнали.

Тя пъхна пощата в остатъците от разкъсаната торба, прибра се в апартамента и изсипа всичко върху масата в кухнята. Напълни чаша с вода, постави я в микровълновата фурна, нагласи таймера на две минути и чак тогава се облегна на стената. Докато чакаше сигнала на устройството, зае се да разглежда отражението си в прозореца, от който се виждаше някаква задна уличка на нешвилския Ийст енд. Беше нисичка на ръст, но с едър кокал и малко тромава. Нямаше да се движи толкова леко, ако не бяха редовните сутрешни клякания и лицеви опори. Имаше гъста, кестенява коса, започнала леко да се прошарва през последните десетина години. Допреди няколко лета все още се опитваше да поддържа естествения й цвят, но напоследък се отказа, съзнавайки, че встъпва в неравна борба с времето.

Таймерът на печката изписука, тя извади чашата, пусна вътре едно пакетче чай и остави водата да извлече цвета и аромата му. Междувременно разрови пощата, заинтригувана от дебелия кафяв плик, който бе забелязала още като изпусна торбата с продукти. Засмя се, като прочете обратния адрес: Феникс, Аризона. Сигурно беше от Джони Симънс, старо приятелче от студентските години във Вандербилт. Всъщност, нещо повече от приятелче, припомни си тя, докато мислите й се връщаха към онова време отпреди повече от петнадесет години.

С Джони се сближиха малко след като тя се бе разделила с първия си съпруг. Пусна котвата на разбитите си илюзии в неговото спокойно душевно пристанище, където прекара близо няколко месеца. Когато най-сетне отново стъпи на крака, тя започна да осъзнава, че макар да се чувстваше емоционално обвързана с Джони, липсваше й онази особена искра, тъй необходима, за да се разгори огънят на интимната близост. Джони прие спокойно доводите й и двамата се разделиха, като известно време дори не си говориха. Сетне отново се сближиха, но вече като приятели.

Всъщност, приятелството им се заздрави още повече три години по-късно, след като Джони се върна от журналистическа командировка в Салвадор, където беше снимал документален филм за крайно десните ескадрони на смъртта. Тогава той остана два месеца в нейния апартамент, сякаш да се отърси от преживените изпитания. След това често се чуваха по телефона, за да са в течение какво става с другия, стопляни от мисълта, че някъде там има някой, който го е грижа. Последния път, когато говориха, Джони й спомена, че е преминал на свободна практика и подготвял материали за всеки, който е готов да му плати.

Тя разкъса плика и установи с изненада, че вътре има аудиокасета и няколко страници. Взе най-горната и я зачете:

Кели се засмя, прекоси стаята и постави касетата в касетофона. Щеше да й е смешно, ако не беше неприятното чувство, пробудено от споменаването на военновъздушната база Нелис. На времето тъкмо тамошният офицер от контраразузнаването се бе погрижил да разруши обещаващата й кариера в киното.

Прогонвайки лошите спомени, Кели се върна към писмото:

Кели отгърна листа и намери ксерокопието на писмото:

Кели прелисти следващата страница.

Тя взе дистанционното и включи касетофона. Гласовете бяха изненадващо ясни, изглежда при подслушването е била използвана доста съвършена техника. В никакъв случай не бяха правени с микрофон, не се долавяха странични звуци, само пращене от ефира в края на всяко предаване на трите отчетливо различаващи се гласове, за които се споменаваше в писмото.

Намеси се нов глас, малко приглушен от тътена на двигателите.

Отново командирът на полета:

Намеси се тихият, спокоен глас от кулата:

Но пилотът на Ф-15 ставаше все по-възбуден.

Гласът бе прекъснат от статичен шум.

Гласът отново замря.

Тишина.

Тук записът приключваше. Кели поседя неподвижно, замислена върху чутото. Името „Дриймленд“ й беше добре познато. Отново се върна към писмото на Симънс.

Не се налагаше дори да проверява в календара. Днес беше девети. Тя взе касетата и я отнесе, заедно с писмото, на писалището. Отключи едно от чекмеджетата с висящия на шията й ключ, намери папката с надпис „Нелис“ и я извади отгоре.

Когато я разтвори, видя, че първият документ вътре е официално изявление от отдела за връзки с обществеността към базата. Подписът беше на ръководителя на отдела, майор Прага.

„Мръсник“ — промърмори Кели, споходена от неприятни спомени. Сетне постави писмото на Джони Симънс и касетата вътре, върна папката в чекмеджето и го заключи. Върху плота на писалището нямаше нищо освен черно-бяла снимка на мъж в зелена униформа, обрамчена в сребърна рамка. Мъжът носеше черна барета, а на гърдите му висеше картечен пистолет.

— Май този път Джони е захапал въдицата, тате — обърна се тя към човека от снимката. Почука с молив по устните си и въздъхна. — Мътните те взели, Джони. Все ми създаваше проблеми, но този път направо прекали.

Военновъздушна база Нелис

Околностите на Езерото на конярите

Време до излитането — 144 часа

— Чакай тук — нареди Франклин, след като закова рязко раздрънкания, прашен джип. Никакъв блясък от светлините на стоповете. Франклин беше извадил бушончето малко преди да свият по черния път. Приведен напред, Джони Симънс оглеждаше с присвити очи мрака наоколо. Не оставаше друго, освен да се уповава на познанията на Франклин за пътя. И въпреки това не му беше никак приятно да се щурат слепешката с кола сред храсталаците.

Симънс докосна сбърченото си чело. Намираха се на няколко хиляди метра височина и вече усещаше главоболие заради разредения въздух. Беше висок, мършав мъж, с покрито с лунички лице. Изглеждаше далеч по-млад от тридесет и осемте си години, донякъде заради немирния червеникав перчем.

Франклин претича до единия край на пътя, изгуби се за малко в мрака, сетне сянката му пресече отпред и потъна от другата страна. Когато след няколко минути се върна, държеше четири дълги, зелени пръчки.

— Антените на детекторите — обясни той. — Открих ги миналия месец. Все се чудех как така рейнджърите ме надушват толкова бързо. Подкарам ли надолу по този път и цъфват до двадесетина минути. После викат шерифа и се почва разправията.

— И как откри детекторите? — попита Симънс, докато проверяваше скришом дали миниатюрният касетофон под дрехите му записва.

— Използвах радиоприемник, за да прегледам всички честоти. Приближих се, включих го и не след дълго улових нещо, което предаваше постоянно. Точно на 495.45 мегахерца.

— А защо антените са четири? — попита Джони. — Две няма ли да свършат същата работа?

Франклин поклати глава.

— Разположени са на чифтове от двете страни на пътя. Така по реда на задействането им, ще могат да определят в коя посока се движиш. — Франклин говореше бързо и уверено, с очевидното намерение да блесне с познанията си.

Нямаше какво да се възрази и Симънс потъна в мълчание. За първи път, откакто се бе захванал с тази работа, си зададе въпроса дали въгленчетата от огнището, в което бърникаше, няма да се окажат прекалено горещи. Наложи се да потърси помощ, след като откри, че Зона 51 не фигурира на нито една топографска карта и всички пътища, водещи към резервата Нелис, са обозначени с грамадни, изписани с червено забрани за преминаване, придружени от какви ли не заплахи. С Франклин се срещнаха в Рейчъл, малко градче на шосе 375, което се извиваше покрай североизточната граница на резервата. Всъщност името му беше споменато от неколцина уфолози1 като човек, който единствен би могъл да го преведе до Зона 51, мястото, над което бе прелитал пилотът на Ф-15 по време на мистериозния инцидент от записа.

Симънс не беше изненадан, когато откри, че Франклин е млад, брадат мъж, който приличаше по-скоро на романтично настроен колежанин, отколкото на опитен водач към вътрешността на строго засекретени военни обекти. Обитаваше мъничка, невзрачна къщурка и два пъти месечно издаваше на собствени разноски брошурка с новини за НЛО-ентусиасти. Франклин остана очарован, след като зърна журналистическата карта на Симънс и научи някои подробности от кариерата му. Най-сетне някой, който може да разгласи авторитетно всичко, което толкова години го е вълнувало. Той обеща, че ще отведе журналиста толкова близо до Зона 51 — кодовото название на военния комплекс край Езерото на конярите — колкото не е и мечтал.

Отначало Симънс се чудеше дали Франклин не е онзи тайнствен „Капитан“, изпратил му писмото и записа, но накрая се отказа от тази идея. Младежът не изглеждаше способен на подобно лукавство, а и бе проявил неподправена изненада, когато Симънс му се представи.

Само преди двадесетина минути бяха минали край „пощенската кутия“, където бяха паркирани две коли и един микробус. Наредените край пътя „уфолози“ ги изпратиха с възторжени ръкомахания, докато джипът се отдалечаваше. „Кутията“ — разкривен, ръждясал контейнер, забравен незнайно от кого — беше последното безопасно място, откъдето можеше да се наблюдава небето над Зона 51. Никой от зяпачите не остана изненадан от наглостта на Франклин, изглежда бяха свикнали да го виждат как продължава навътре в забранената зона.

Франклин включи на първа и продължи бавно още стотина метра.

— Детекторите долавят вибрации от преминаващи превозни средства, но не се задействат от хора или животни. След това предават информацията на оператор, който алармира охраната. Обаче онемяват, като им махнеш антените. Вече сме извън обхвата им. След минутка се връщам. — Той скочи от колата и изтича обратно да завинти антените по местата им.

Продължиха още няколко километра надолу по пътя, сетне Франклин отби към основата на стръмен хълм, издигащ се право на запад като солидна, непроницаема стена. Намираха се в подножието на Бялата планина.

— Взе да застудява — промърмори Франклин и затършува отзад, където бе метнал раницата си. Симънс също нахлузи пуловера, който бе решил да вземе в последния момент.

И двамата подскочиха, изплашени от ниския тътен, долетял откъм хоризонта на изток. Шумът нарастваше, Франклин посочи с ръка.

— Ето, там. Виждаш ли? Светлините. Онези нещастници долу, при „кутията“, често бъркат светлините на самолетите с НЛО. Особено малко преди кацане, когато самолетът сякаш увисва неподвижно над земята.

— Това да не е боингът, за който говореше? — попита Симънс.

Франклин се изкиска нервно.

— Не, друг е. — Самолетът се извиси над главите им и изчезна отвъд Бялата планина, където щеше да кацне. След тридесет секунди се появи още един, по същия маршрут. — Това са транспортни самолети. Като гледам размерите, може да са С-130 „Херкулес“. Имат турбовитлови двигатели. Сигурно карат нещо. Почти всичко в Зоната идва по въздуха.

Шумът от двигателите премина в по-висока октава, но само след няколко минути всичко утихна.

Франклин протегна ръка.

— Фотоапаратът.

Симънс се поколеба. Беше привикнал с минолтата с телескопичен обектив, висяща на шията му, също колкото и с дрехите си.

— Нали се разбрахме — добави Франклин. — Ако ни спипа шерифът, ще си имаме далеч по-малко неприятности. Вече ти показах моите снимки на комплекса. Правил съм ги през деня, с по-добра камера от твоята. Доста по-качествени са и от най-добрите снимки, които могат да излязат нощно време, пък макар и със специален филм, и с продължителна експозиция.

Симънс свали фотоапарата, но липсата на привичната му тежест кой знае защо усили раздразнението му. Никак не му се нравеше идеята да плаща на Франклин за снимки, които би могъл да направи сам. Ами ако изникне нещо интересно? Франклин бе прибрал своя апарат в раницата още на тръгване. Не че не го разбираше, Франклин си връзваше гащите в случай че ги спипат, а освен това разчиташе да припечели някой долар отгоре, като продава собствените си снимки. Симънс му подаде минолтата и младежът я заключи в багажника. После се усмихна доволно — зъбите му се белнаха на лунната светлина — и попита:

— Готов ли си?

— Напълно — кимна Симънс.

— Да вървим тогава. — Франклин пое с пълни гърди няколко пъти въздух и закрачи към една цепнатина в планинския склон, по която се заизкачва нагоре. Симънс го последва, а тежките му обувки вдигаха неприятно висок шум в тишината.

— Дали не са ни засекли? — попита той.

Франклин сви рамене, но движенията му почти се губеха в мрака.

— За детекторите поне знаем със сигурност. Ако из храсталаците са дебнели рейнджъри и са ни видели да минаваме с колата, шерифът ще долети до половин час. Отгоре ще зърнем светлините от колата му. Рейнджърите, които отговарят за охраната на външния периметър на комплекса, също ще се прехвърлят от тази страна на планината, за да проверят дали нямаме фотоапарати. Затова те накарах да го оставиш. Това, че не сме видели никого, не значи, че нас не са ни засекли. Но ако сме се промъкнали незабелязано, ще можем да останем през цялата нощ на върха.

— Ами военните няма ли да се ядосат, че си им бърникал по апаратурата?

— Знам ли? — изхили се Франклин отново и това още повече усили раздразнението на Симънс. — Бас държа, че ще е тъй, ако разберат, че съм аз. Но няма как да узнаят. Не се притеснявай, тук все още сме на общинска земя, тъй че няма какво да ни пука. Пък и с шерифа си имаме някои джентълменски уговорки. Миналата година базата закупи голяма част от земята, но от тук все още може да се наблюдава пистата, без да се навлиза в забранената територия. Само снимки не може да се правят, вече ти казах. Ония долу останаха при „кутията“, защото не искат да си имат излишни разправии, но няма нищо незаконно в това да изкачваме планината… Само че скоро и тук ще забранят достъпа — добави задъхано Франклин. — Военните са намислили да сложат ръка и на това местенце. Направят ли го, вече няма да има откъде да се гледа към езерото. Дори и птичка няма да може да прехвръкне, камо ли самолет. В началото на тази година купиха доста земя ей там, на север — Франклин посочи с ръка. — Преди ходех да зяпам оттам…

Франклин подаде ръка на Симънс, докато прехвърляха една скална цепнатина почти под самия връх.

— Искаха да закупят всичко наоколо, но съществуват ограничения, отвъд които въпросът отива на високо, тъй че ще изчакат следващата година, за да им дойде редът. Ей така настъпват, парцел по парцел.

Симънс имаше желание да го поразпита още малко, но беше прекалено задъхан, за да говори.

— Ще катерим още двеста-триста метра — поясни Франклин.

Кубът, Зона 51

Време до излитането — 143 часа и 37 минути

До подземната стая, с размери двадесет на тридесет метра, можеше да се достигне само през грамадните хангари, изсечени в скалния склон на Планината на конярите, откъдето право надолу се спускаше просторен, товарен асансьор. Стаята беше наречена Кубът от хората, които работеха в нея — единствените, които знаеха за съществуването й, освен членовете на „Меджик-12“, наблюдаващият комитет за целия проект в „Дриймленд“. Кубът беше далеч по-лесно в разговорната реч, отколкото официалното название: командно-контролна централа или съкратената форма К³, или К на куб2.

— Засякохме две горещи точки в сектор Алфа-4 — обяви един от мъжете, следящи стената с монитори, върху които можеше да бъде изобразена практически всякаква информация — от детайлни карти на света до сателитни изображения.

Майор Куин, шефът на отдела за наблюдение, надникна през рамото на оператора. Беше среден на ръст, с масивно телосложение, оредяваща коса и грамадни очила с двойни лещи. Той прокара нервно език по устните си и се извърна към дъното на помещението, където зад главния контролен пулт седеше самотна фигура.

Безпокоеше го фактът, че тъкмо тази вечер имаха неканени посетители. Чакаше ги толкова много работа, а на всичко отгоре бе дошъл и генерал Гулик — ръководителят на целия проект. Генералът бе от онези, които караха всички наоколо да треперят. Мястото му бе върху висока платформа, а от там нищо не можеше да се скрие. Точно зад него имаше врата, която водеше към заседателната зала, кабинета на Гулик, спалните помещения, стаята за почивка й преддверието. Товарният асансьор бе разположен от дясната страна на централния коридор. Из стаята се носеше тихо бръмчене на апарати, примесено със свистенето на филтрирания въздух, нагнетяван през решетките от грамадните вентилатори в хангара над тях.

— Какво е станало с детекторите? — попита Куин, докато сверяваше информацията на своя лаптоп. — Никакви сигнали от пътя.

— Не зная какво е станало на шосето — отвърна операторът и посочи екрана, — но тези са там. Може да са вървели пеша.

Ясно се виждаха светещите очертания на двама души. Термоскопът, разположен на върха на една планина, близо дванадесет километра на изток от Бялата планина, предаваше перфектно изображение право към тяхната стая, на шестдесет метра под Планината на конярите и на близо дванадесет и пет километра от мястото, където се намираха двамата нарушители. Термоскопът беше изключително ефикасен апарат, особено при подобен терен и при нощно наблюдение. Внезапният спад на температурите с настъпването на нощта водеше до рязко контрастиране в топлинните разлики на живите същества и обкръжаващата ги среда.

Куин въздъхна и поклати глава. Лоша работа. Това означаваше, че нарушителите са се промъкнали покрай постовете на рейнджърите, както ги наричаха местните, а всъщност на военната полиция, която отговаряше за охраната на външния периметър и при подобни случаи се свързваше с местния шериф. Тъй като рейнджърите нямаха представа какво става в базата, на тях също им бе забранено да преминават от тази страна на планината. Никак не му се искаше да алармира охраната на вътрешния периметър, тъй като това означаваше, че ще трябва да извести и генерала. Освен това напоследък бе обезпокоен от методите, които използваше при подобни случаи вътрешната охрана.

Най-добре ще е, реши той, ако всичко се размине без особен шум.

— Извикай военната полиция — нареди той.

— Но те са във вътрешния периметър — възрази операторът.

— И сам го виждам — озъби се шепнешком Куин. — Да не вдигаме излишна патърдия. Няколко човека ще прескочат отсам и ще ги отведат.

Операторът се извърна и предаде нарежданията по микрофона.

Куин се изправи, забелязал, че генералът вече не гледа в екрана на своя монитор.

— Докладвайте положението! — нареди отривисто Гулик с дълбок, басов глас, надигна се и пресече с бавни крачки стаята. Макар доста едър, генералът имаше енергичната походка на млад кадет от военновъздушната академия, която сигурно бе завършил поне преди тридесетина години.

— Имаме двама нарушители, сър — отвърна Куин, завладян от суеверното усещане, че началникът му е в състояние да подуши и най-малката неприятност. Той посочи с пръст на екрана и добави с притихнал глас по-лошата вест: — Вече са в сектор Алфа-4.

Генералът не попита за детекторите на пътя. Обясненията щяха да дойдат по-късно, сега те не биха променили с нищо ситуацията. Във Виетнам, където бе летял на вече остарелите Ф-6, Гулик си беше спечелил репутацията на твърдоглав водач на ескадрила. Ако можеше да се вярва на слуховете — неразделна част от живота дори в секретно учреждение като тяхното — една от любимите маневри на генерала била да стоварва бомбите в „опасна близост“ до линията на своите, в желанието си да унищожава най-ефективно противниковите формирования. Изглежда в подобни случаи нерядко под ударите му попадали и приятелски бойни единици, за които генералът вероятно е смятал, че и без това са щели да понесат загуби от врага.

— Алармирайте „Ландшафт“! — нареди Гулик.

— Наредих да повикат военната полиция… — запелтечи Куин.

— Да се отмени — прекъсна го Гулик. — Твърде важни събития предстоят тази вечер. Искам тези хора да изчезнат преди излитането на „Найтскейп“. — Гулик им обърна гръб и се върна при другия офицер.

Макар и с неохота, Куин предаде нарежданията на „Ландшафт“. Сетне потърси с очи главния монитор. Точно над него имаше цифров часовник, на който бе изписано: Време до излитането — 143 часа и 34 мин. Куин неволно прехапа устни. Не можеше да си обясни защо е необходимо да вдигат „Найтскейп“ тъкмо тази вечер, след като до изпитателния полет на кораба-майка оставаха по-малко от шест дни. Но в последно време тук ставаха твърде много неща, за които нямаше логично обяснение. Генералът отдавна бе забранил каквито и да било дискусии, а с наближаването на определеното време за излитане бе станал още по-мрачен и необщителен.

Куин работеше тук от четири години. Той бе най-старшият офицер извън ръководната група „Меджик-12“, която управляваше Куба и всички прилежащи звена. Като такъв, от него се изискваше да осъществява взаимодействието между военния персонал, волнонаемните специалисти и хората от „Меджик-12“. След като членовете на „Меджик“ напуснат района, което правеха доста често, именно Куин отговаряше за наблюдението и безопасността в периметъра. Тези в йерархията под него знаеха само онова, което е нужно за изпълнение на конкретните им задължения. Всичко бе известно само на членовете на „Меджик-12“. Куин бе някъде по средата. Знаеше много неща, достатъчно, за да си дава сметка, че има огромно количество важна информация, до която не го допускат. Но дори той беше в състояние да определи, че е задухал вятърът на промените. Треската около изстрелването на кораба-майка, зачестилите мисии с „Найтскейп“, както и разни други случки определено нарушаваха естествения ход на живота в комплекса, към който бяха привикнали през последните няколко години. И без това обстановката в Куба бе достатъчно угнетена, а сега допълнително се утежняваше от Гулик и неговия „Меджик-12“.

Генерал Гулик го повика с пръст и Куин побърза да се присъедини към него, зад гърба на друг оператор, чийто топлинен произход.

— Някакви сведения от поддръжката на мисията? — попита Гулик.

— Всичко там е наред, сър.

Гулик извърна глава към третия офицер, наблюдаващ от няколко различни гледни точки вътрешността на просторни, изсечени в скалата хангари.

— „Скакалец три“ готов ли е за старт?

— Напълно готов, сър.

— Товарните самолети? — Гулик премести тежкия си поглед върху Куин.

— Кацат след тридесет минути, сър.

— „Оспреят“?

— Също готов за полет.

— Дайте старт.

Куин побърза да изпълни нареждането.