Зоопарк

Глава 1

Събудих се разтреперан.

В първия момент изпаднах в паника, помислих че получавам инфаркт или нещо подобно. После отворих очи, облекчен от спомена, че не се треса аз. Беше апартаментът ми.

От другата страна на стената с мръсни прозорци в стила на фабричните се чуваха звуци, сякаш цял полк великани ритмично потропват по бетона с прикладите на пушките си по време на военен парад. Само че отвън не беше морската пехота. Знаех, че това е Първа линия на метрото от Бродуей, което така разтрисаше новия ми апартамент с отворен план на петия етаж в Харлем, че можеше да събуди и мъртвите. Още не бях свикнал с този влак.

Примигнах, скрих главата си под възглавницата. Безполезно. Единствено в Ню Йорк някой си плаща за привилегията да спи край надлез.

Но бях толкова закъсал финансово, че не можех да си позволя да се оплаквам. Седнах. Не можех да си позволя и да спя. Не можех да си позволя дори да мисля за пари. Бях похарчил всичко, че и отгоре. Платежоспособността ми беше отишла на кино. В този момент бях способен само да съсредоточа целия си живот към една-едничка отчаяна цел: да оправя нещата, преди да е станало твърде късно.

А нещата невинаги бяха изглеждали толкова фатални. Едва преди две години не само че не живеех в апартамент, който се тресе, но следвах ускорена програма за докторска степен в Колумбийския университет. Бях златното момче на Факултета по екология, еволюция и биология на околната среда, толкова близо до заветната цел, че вече буквално помирисвах договори за книги, безкрайни партита, назначение в престижен университет.

Ала тогава влязох в контакт със събитието – някои го наричат „грешката“, – което промени живота ми.

Забелязах нещо. Нещо нередно. Нещо, пред което не можех да си затворя очите.

Така се случва понякога. Животът си тече като приказка, но забелязваш нещо, което сам не можеш да определиш. Нещо, което обсебва всичките ти мис­ли, всичките ти сънища, всеки твой миг.

Поне с мен се случи точно това. В един момент бях на крачка да реализирам целта си за академично благополучие, а в следващия се борех с нещо, за което не можех да престана да мисля, нещо, от което не успявах да се отърся, макар светът ми да рухваше край мен.

Знам колко побъркано звучи. Интелектуални перспективи плюс обсебеност, плюс захвърляне на общоприетите норми за успех обикновено водят до доста лош резултат. Определено беше така за Тед Качински, извършителя на серия бомбени атентати, и Крис Маккандлес, човека от „Сред дивата природа“, който умря в онзи автобус.

И все пак аз не бях някой бунтар или мистик, който се опитва да установи дълбока връзка с някаква далечна реалност. Бях по-скоро като Чикън Литъл, еволюционен биолог тип Чикън Литъл, установил, че небето се срива. Само дето не небето се сриваше, а беше още по-зле. Биологичният свят се сриваше. Самият животински свят. Случваше се нещо много, много побъркано и много, много лошо и моят глас самотен крещеше в пустошта за това.

Преди да продължа да изпреварвам събитията, казвам се Оз. Първото ми име е Джаксън, но с фамилия като моята никой не го използва. За беда баща ми също е известен като Оз, както и майка ми, трите ми сестри, чичовците ми и братовчедите ми по бащина линия. Това предизвиква объркване на семейните ни срещи, но е без особено значение.

От значение е проблемът, който наблюдавах, глобалният проблем, на чието разрешаване на този етап буквално бях посветил живота си.

Звучи помпозно, знам, но се боях, че ако съм прав – а за пръв път в живота си искрено се надявах да греша, – предстоеше промяна в планетарната парадигма, пред която глобалното затопляне щеше да изглежда като неделна разходка из градина за органични плодове и зеленчуци.

Глава 2

Скочих от леглото, облечен в сиво намачкано дол­нище на пижама, която ми бяха подарили от „Еър Франс“ по време на скорошно пътуване до Париж. Избръснат, изкъпан, с измити зъби, отново облякох луксозната френска пижама. Работенето вкъщи си има своите предимства. Добре, „работенето“ внушава, че печеля пари. Това беше друг вид работа. Както и да е. Пижамата наистина беше удобна.

На излизане от спалнята забърсах още една подарена вещ, преметната върху бравата на вратата – яркочервената вълнена шапка, с която се бях сдобил при последното пътуване до Аляска. Нахлупил шапката си за мислене, чинно изпълних стоте лицеви опори за деня, навик, който бях запазил от друго свое приключение – четиригодишния ми престой в армията на Съединените щати преди колежа.

Приключих с физическите упражнения и се отправих към офиса си. Щракнах бутоните на устройс­твата против токов удар и включих телевизорите, които бях подредил на метална работна маса в центъра на стая с промишлен дизайн. Общо бяха осем на брой. Някои бяха хубави и нови с плосък екран, но повечето бяха бракми, които бях събрал от боклука, изхвърлени от собствениците им след преминаването към дигитален сигнал. Зад тях имаше гордиев възел от жици, свързващи ги с набор от лаптопи и компютърни сървъри, които бях модифицирал с помощта на приятели специалисти по електроника в най-големия в света проклет дигитален видео рекордер.

Докато чаках всичко да зареди, отворих първия си „Ред Бул“ за деня. Още един влак от Първа линия ускори, изстреля нагоре сърдечния ми ритъм заедно с облак прах от перваза на прозорците. Наречете ме побъркан – давайте, няма да сте първите, – но след първоначалния шок някак харесах влаковия саундтрак в апартамента си. Нямам представа защо, но още от малко дете до получаването на стипендията „Роудс“ поразеният ми от дефицит на вниманието мозък започваше да работи на пълни обороти, когато бивах заобиколен от невъобразим шум. Моите хора бяха от старата школа като „AC/DC“, „Металика“, „Моторхед“ и всички копчета, завъртени до единайсет.

Намръщих се срещу просветващите екрани при спомена как баща ми, лейтенант от Бюрото за предот­вратяване на пожарите в Ню Йорк, гледаше вечерните новини. След повикване в Бронкс за четвърта категория пожар се прибираше у дома, сядаше пред телевизора, а по време на първата серия от реклами, вече на една-две бутилки „Милър Хайлайф“, казваше: „Оз, момчето ми, понякога си мисля, че този наш свят е един шибан зоопарк“.

Пред мен екраните се изпълниха с животни. Много животни. Всички се държаха ужасно.

Явно е вярна приказката, че татко знае най-доб­ре, тъй като точно това се случваше. Светът се превръщаше в зоопарк без клетки.

Глава 3

Настаних се отново на кожения си стол с колелца втора ръка, взех нов тефтер с жълти листове от купчината в дясната половина на масата, щракнах химикалка, написах датата.

Увеличих звука на телевизор номер четири.

– Изчезналият седемдесет и две годишен ловец и петдесет и една годишният му син бяха открити мъртви вчера – съобщи кореспондентката на Дабъл ю Пи Ти Зет в Питсбърг от северната част на щата Ню Йорк, хубавичка брюнетка с червено палто. Държеше микрофона, сякаш беше чаша с вино. – Мъжете очевидно са били убити от черни мечки, докато са бракониерствали край Лейк Плесид.

Камерата се насочи към млад щатски шериф на пресконференция. Късо подстриган, върлинест. Провинциално момче, което се притеснява от камерите.

– Не, не е имало никакъв шанс да бъдат спасени – каза шерифът. При произнасянето на „п“ и „б“ дишаше право в микрофона. – И двамата мъже бяха мъртви отдавна и отчасти изядени. Все още се питаме как точно се е случило. Оръжията им бяха още заредени.

Репортажът приключи с твърдението, че бащата и синът са били известни бракониери, които използвали незаконен метод за лов, познат като лов на елени с кучета – използвали кучета за преследване и засада на елени.

– Отново към теб, Брет – каза брюнетката.

– Лоша работа, Брет – промърморих аз, спрях звука на телевизор четири и усилих номер осем.

Бип-бип-бип, появиха се зелени линии на екрана.

Започваха новините на Ен Ди Ти Ви, индийска версия на Си Ен Ен на английски език.

– Водач на опитомени слонове от щата Керала е бил убит вчера, докато ги е обучавал – съобщи говорителят на средна възраст. Имаше мустаци, а косата му беше зализана в стил Боливуд. Леко напомняше Кларк Гейбъл. – Моля, имайте предвид: кадрите, които ще ви покажем, може да бъдат смущаващи.

Не се шегуваше. Видях как една слоница, вързана на кол на селски площад, стъпка дребния човек на земята пред себе си. След това уви хобота си около крака на мъжа и го метна във въздуха.

Говорителят поясни, че нападението е станало при разделянето на майка слоница от бебето ѝ за тренировъчен ритуал, известен като „фаджаан“.

Бях чувал за него. Познат още като обучение чрез мъчения, фаджаан е предпочитан метод за трениране на слонове в селските райони на Индия. Бебето слон се отделя от майката и се затваря в клетка, така че селяните да могат да го бият с нагорещени железа и пръчки с пирони накрая. Бруталният побой продължава до момента, в който бебето слон позволи да го яздят или умре.

– Като че ли мама не е била съгласна с плана ти, приятел – споделих с умиращия треньор на слонове на екрана.

Първа позиция печелеше водещата новина на „Фокс Нюз“ на телевизор две. Куклата Барби от студиото ме информира, че два лъва от зоопарка в Ел Ей не само са убили гледача си и са избягали, но са умъртвили и още един човек на близкото игрище за голф. На екрана шестима полицаи от Полицейс­кото управление на Лос Анджелис с автомати М16 бяха направили кордон пред зона, оградена от палми, а хора от службата по контрол на животните се движеха зад тях, облечени в бели гащеризони.

– За последно лъвовете са били забелязани в квартал „Ла Бреа“ близо до Бевърли Хилс – изчурулика Меган Кели, а празният ѝ поглед следеше аутокюто.

Хвърлих химикалката си. Бях бесен, бесен, бесен. Имах сърбежи, сърцето ми биеше като лудо. Всички ли спяха? Под хипноза ли бяха? Надрусани? Всички ли бяха дрогирани?

Отново грабнах химикалката и написах три букви върху тефтера с такъв натиск, че едва не скъсах хартията.

Ч Ж К!!!!!!

После захвърлих тестето листове в другия край на стаята.

– Кога ще си отпушите ушите, хора? – креснах към стената си от техника.

Беше време за още кофеин.

Глава 4

Поседях превит одве на стола си няколко минути, за да овладея гнева си. Слушах как влакът от горната част на града бумтеше в прозорците, а след това и този от долната. После се изправих, прекосих стаята, вдигнах бележника и се върнах към работата си.

ЧЖК: Човешко-Животински Конфликт. Това беше теорията, върху която работех.

В основни линии бях убеден, че по целия свят поведението на животните се променя. И то не към по-добро. Ни най-малко. На всеки континент видове след видове изведнъж демонстрираха хиперагресивно поведение към едно конкретно животно.

Врагът бяхме ние. Вие и аз. Хората. Човекът, човече.

Фактите бяха неоспорими. От Румъния до Колумбия, от Пиренеите до Скалистите планини, от Сейнт Луис до Шри Ланка се наблюдаваше ясно изразен скок в броя на нападенията над хора – от леопарди, мечки, вълци, глигани и най-различни животни, за които се сетите. Всъщност броят на нападения от страна на диви животни през последните четири години се беше удвоил спрямо този от предходните петдесет години. Повтарям, за да подчертая: удвоен.

Освен това не бяха само дивите животни. В Австралия броят на пострадалите от котки и кучета беше нараснал с двайсет процента. В Пекин – с трийсет и четири процента. Във Великобритания близо четири хиляди души бяха потърсили болнично лечение заради ухапване от куче през изминалата година.

По някаква причина, която още не бях установил, в еволюцията на различни видове се надигаше антагонистична реакция към хомо сапиенс. Или, казано с други думи, нещо предизвикваше объркване у животните и времето да се направи нещо по въп­роса се изчерпваше по-бързо от набора пластмасови магьоснически пръчки при сбирка на тема „Хари Потър“.

Знам как звучи – напълно побъркано. Всякакви видове животни, различни от хората, следват обща стратегия, насочена срещу хората. Абсурдно е. Ненормално, невъзможно. И аз самият някога смятах, че е засилено и необичайно съвпадение. Просто голям брой инциденти без никаква връзка помежду си, напълно изолирани един от друг. Първоначално беше просто шега сред колегите ми, че съм започнал да следя феномена в майтапчийския си блог „Човек срещу природа“.

Престана да ми е смешно, когато проучих доказателствата по-отблизо. Природата всъщност беше във война с човека. А нашият лагер дори не го забелязваше.

Изразът „между дявола и дълбокото синьо море“ е корабен жаргон. Старите моряци са наричали „дявол“ празнината при снадката на две трудно достъпни дъски на кораб. За да я запълнят, някой е трябвало да увисне на дървена греда над водата. Падането в океана е водело до сигурна смърт. Ако не уплътниш празнината, корабът може да потъне. И в двата случая е опасно. И в двата случая ти е спукана работата.

Точно в такова положение се намирах сега, изправен пред лошото и още по-лошото. Чувствах се, сякаш запълвах дявола над дълбокото синьо море.

Ако грешах, значи се бях побъркал. Ако бях прав, света го очакваше гибел.

Правех всичко по силите си да спася света, но не постигах напредък. Бях достигнал лимита на всичките си кредитни карти, както и на тези на няколко изпълнени със съчувствие близки и бях говорил с всеки, готов да ме слуша. Пътуването ми до Париж имаше за цел участието ми в конференция за защита на правата на животните, като с невинна лъжа си бях спечелил възможността да се изкажа. Не бях стигнал и до половината, преди да ме свалят от сцената с присмех.

Не, хората не поддаваха ни най-малко. Бихте се шокирали и изненадали от невероятната липса на интелектуална толерантност спрямо почитатели на червени плетени шапки и изпомачкани пижами.

Това, което видях в зоопарка на Ел Ей, беше последната капка. Репортажът беше потвърдил, че котките са родени в плен. Защо двойка лъвове от зоопарка изведнъж ще започне да убива хора и ще буйства из града? Защото има двеста канала и нищо за гледане ли? Нямаше логика. Лъвовете от зоопарка не обезумяваха просто така. Просто няма причина за такова нещо. Поне досега.

Натиснах бързо набиране на пресагента си, за да се опитам да се свържа с „Фокс“. Както обикновено, веднага се включи гласова поща. Дори и тя ме смяташе за побъркан, а ѝ плащах. Това не беше добър знак.

След като записах последната си молба към нея, реших да се заема с единственото, което можа да ми хрумне. Включих айпода си и надух „Моторхед“, за да постигна така нужното активиране на мозъка. Помогни ми, Леми. Отпих още малко „Ред Бул“ и се опитах да разсъждавам, докато течаха още няколко от най-незабавните видеоклипове на света.

Изправих се в седнало положение, щом Атила извади слушалките от ушите ми.

– Здрасти, Атила – казах. Съквартирантът ми вдигна длан с разперени пръсти за поздрав. Плеснах я в ответ. – Погледни тази лудост. Всеки път, щом си помисля, че положението ще се успокои, активността се удвоява. Сара няма да ми върне обаждането. Знаеш ли, взех да разбирам какво му е било на лъжливото овчарче.

– Ихаа! Ихаа! Ихаа! – отвърна Атила.

След няколко задъхани дюдюкания се настани в скута ми, лепна ми влажна целувка и ме прегърна с косматата си ръка.

Между другото, Атила е шимпанзе.

Глава 5

Знаех, че телевизорите притесняват Атила, затова го хванах за ръка – изненадващо мека на допир, също като ръкавица – и го отведох в кухнята. Атила: петгодишно шимпанзе, височина метър и двайсет, тегло четиридесет и пет килограма.

За закуска му дадох манго, пакет сладки с пълнеж от смокини (които ужасно го развълнуваха) и половин сандвич с пуешко. Днес десертът беше ябълково пюре с натрошени витамини и золофт.

Точно така, золофт.

Дори и маймуните имат нужда от хапчета за обод­ряване в нашия побъркан свят. Или може би само тези, които живеят в Ню Йорк.

Измих зъбите на Атила и го върнах в стаята му. Застланият с вестници под беше осеян със забавленията на Атила: пясъчник, ракла за играчки, пълна с топки и кукли, маса за въздушен хокей и стар автомат за баскетбол. Всъщност последните две игри бяха по-скоро мои. Игралната конзола обаче определено беше на Атила. Разгромяваше ме на боулинг.

Постоях на прага и го погледах малко как си играе. Бях сложил на вратата към стаята му стабилна решетка от стоманени пръчки, при все че той растеше и съзнавах, че скоро ще открие начин да се справи с нея. Вече се задаваше необходимостта да му намеря нов дом. Напоследък любимата играчка на Атила беше кукла, която му купих неотдавна. Имаше плитки и карирана рокля, съвсем в стил „Малка къща в прерията“. Атила раздруса куклата напред-назад и я целуна. След това ми я донесе и я хвана така, че и аз да мога да я целуна. Отзовах се, а той изпъшка доволно, отнесе обратно куклата до меката табуретка в ъгъла и започна да се преструва, че я храни.

Хората, които твърдят, че кучетата им са като техни деца, никога не са живели с шимпанзе, повярвайте ми. Поклатих глава и се усмихнах на малкото си приятелче. Беше ми приятно да го гледам как се забавлява тихо и спокойно. Определено не беше такъв при първата ни среща.

Открих Атила преди две години в „Института Уилис“, ветеринарен магазин в южната част на Джързи, където ме бяха наели временно като лаборант. Чистех късно вечерта на втория ден, отворих една врата и ето го него. Най-сладкото тригодишно маймунче, което сте виждали някога, лежеше там, притиснало розовото си личице в студените решетки на тясната си клетка.

Взираше се в мен нещастно със зачервените си очи и потекъл нос. Повечето биомедицински проучвания с шимпанзета протичат по следния начин: заразяват шимпанзето с някаква болест, а след това му дават новото лекарство, което искат да тестват. Ако лекарството не подейства, няма значение. Шимпанзето умира. Или пък следят за странични ефекти и други такива. Прегледах документите, прикачени към клетката му, и открих, че някой нахалник го използва за безумно изследване на обонянието. Тестваше парфюми или нещо подобно.

Когато тази малка маймуна – все още не беше Атила, а се водеше под номер 579 – ме погледна така настоятелно, така тъжно с големите си кафяви очи, в свитото ми сърце се роди план. Седмица след като временното ми назначение приключи, шофирах отново по магистрала I-95 в посока юг и у мен бе лабораторен ключ с печат „НЕ КОПИРАЙ“, който много разсеяно бях пропуснал да върна. Когато излязох от паркинга на лабораторията след полунощ, Атила лежеше на задната седалка на моя хюндай соната, скрит под кутии от пица „Папа Джон“.

През първите няколко седмици в апартамента ми той беше тревожен, нащрек, почти не спеше, тъй като тръпнеше от страх дали няма да го нараня. Мой приятел ветеринар му постави диагноза посттравматичен стрес и написа рецепта за золофт, който действаше чудодейно.

Знам какво си мислите. Или съм вманиачен краен защитник на правата на животните, или съм гледал твърде много епизоди от „Б. Дж. и мечката“ като дете. Или пък съм луд. Или идиот. Обикновено не споделям с други учени, че имам шимпанзе в апартамента си. Никога не съм се стремил да се превърна в „Човека с жълтата шапка“ на двайсет и първи век. Просто така се случи. Първоначалната ми идея беше да оставя Атила в приют в провинциалната част на Луизиана, в който се грижеха за маймуни, използвани за изследвания. Това продължава да е крайният ми план. Засега обаче Атила остава с мен.

Атила пусна куклата долу, отиде до терасата на стаята си и потропа, за да го пусна в ограденото открито пространство, където бях закачил люлка от автомобилна гума.

– Мисли бързо, Атила! Скачай в дупката! – казах и го погъделичках.

– Оо-оо-оо-оо ах-ах-ах ахааа ахааа ахааааааааааааааааааа!

Гледах го как се затича, като се подпираше на кокалчетата си, към люлката, как скочи върху нея и се развика от радост, а после се обърнах, затворих вратата и се върнах към работата си.

Глава 6

Легнал по корем на люлката, Атила размахва дългите си силни ръце, за да се люлее напред-назад. Връх­четата на пръстите му драскат земята. Слаби и издължени ръце, създадени за катерене по дърветата. Като повечето шимпанзета Атила обича да играе. Обича борбата, смеха и да го гъделичкат.

Подобно на хората е изключително добре осъзнат по отношение на статуса си и е способен на измама.

Прилича повече на хората от което и да е друго живо същество.

Докато шпионира мъжа в края на коридора, надава рязък вик, дава израз на възбудата, на тревогата си. След като не получава отговор, Атила се мята отново на люлката от автомобилна гума, залюлява се напред-назад, а веригата скърца шумно под тежестта му.

Всичко е толкова странно. Движещите се подобни на кутии форми долу. Тътенът, който се чува от време на време. Понякога всичко изведнъж придобива онази миризма. Страшната миризма, Лошата миризма, онази, която изпълваше клетката му в голямата светла стая, миризмата, от която Атила го заболяваше коремът, а козината на гърба му настръхваше. Миризмата се засилва. Винаги е по-силна. Дори и навън. Все повече и повече с всеки изминал ден.

Отегчен, сърдит и уплашен, Атила се отдръпва от прозореца и започва да се оглежда из мястото си за игра, докато не намира огледалото. Вдига го пред лицето си и се оглежда. Като всички шимпанзета той разпознава себе си. Вече е на пет, лицето му постепенно губи розовеникавия си оттенък и става по-тъмно. Кичурчетата твърда бяла козина по брадичката вече почти ги няма.

Отегчен от огледалото, той го оставя настрани и започва да се щура наоколо, друса преградата, крещи на странните стени и мести разни неща. След малко започва да се забавлява, като хвърля вещите по терасата. Пластмасовия стол. Локомотива Том. После погледът му попада върху парцалено зайче. Вдига го и го занася в ъгъла.

Гушка го, нежно гали меката му козинка с пръс­ти, но в този момент бризът връхлита терасата и Лошата миризма го блъсва в носа като юмрук.

Атила разкъсва зайчето на две с ръце. Хватката на шимпанзето е силна като челюстите на бик. Той издава приглушен звук, докато го раздира на парченца. После избутва пълнежа и парцалите от зайчето през дупките на парапета и радостно крещи, докато те се сипят като сняг, като пепел надолу към уличката зад сградата.

Това кара Атила да се чувства по-добре.

След минута Атила отново се мята на люлката от автомобилна гума и се завърта в кръг с дългите си ръце.

Глава 7

През следващия час изпратих запитване до всичките си контакти за нападението на лъвовете в Ел Ей, за да проуча мнението им. Постарах се да се свържа с мъж на име Ейбрахам Биндикс, познат от Париж, който живееше в Ботсвана. Този тип знаеше адски много за лъвовете и всъщност беше един от малкото хора, които не смятаха теорията ми за ЧЖК за пълна лудост.

Продължавах да чакам отговори и се обаждах повторно на пресагента си, когато получих съобщение.

ЧЖК 911! КЪДЕ СИ?

– Мамка му – процедих.

Знаех си, че съм забравил нещо.

Пътьом изпратих лъжливо съобщение в отговор. След това се обадих на отговорника по поддръжката на сградата долу. Пет болезнено дълги минути по-късно пристигна възрастна жена, около чиито дребни кости се вееше избеляла рокля с флорални мотиви, а в ръцете ѝ имаше бродерия и книжки с испански кръстословици. Това беше майката на отговорника по поддръжката, редовната бавачка на Атила. Не беше нужно да прави друго, освен да ми се обади в случай на нужда.

Атила се любуваше на образа си в огледалото, което му бях купил, когато надзърнах от балконската врата.

– Хей, красавец. Госпожа Абро е дошла да те наглежда, приятелче, така че бъди добър, става ли? Трябва да свърша нещо, но щом се прибера, ще поиграем футбол. Обещавам.

Атила отпусна глава и издаде нацупено устни напред. Докато не разтворих ръце. Скочи с такава засилка, че едва не ме събори. Освободи хватката със серия подвиквания. Това беше характерното му пъшкане с подвикване, което шимпанзетата използват, за да се идентифицират.

Атила остана видимо доволен, че му отвърнах по същия начин.

Щом приключихме със сбогуването, метнах велосипеда си „Канъндейл“ на рамо, свалих го по петте стълбищни рамена и поех да север през зад­ръстването по Бродуей. Наведох глава и подкарах с пълна скорост край нелегални таксита, супермаркети и магазини за цветя. Бедрата ми запулсираха при пресечката със 140-а, където Бродуей започва полегато да се изкачва към Уошингтън Хайтс.

Засякох камион за боклук на 159-а улица, нап­равих ляв завой към Форт Уошингтън Авеню и продължих по него след завоя на север. Няколко минути по-късно завих надясно по тясната 181-ва улица и спрях изпотен пред някога величествената предвоенна сграда. До входа ѝ имаше магазин за 99 цента и щом заключих колелото си със скоба, влязох вътре и купих нещо, което накара каменното лице на китайката зад щанда да омекне в усмивка.

Влязох, плувнал в пот в мрачния вестибюл на сградата, след като натиснах звънеца на апартамента с надпис „Н. Шоу“ и вратата се отвори на мига. Н. Шоу ме посрещна на площадката на шестия етаж пред асансьора, а гуменките на краката ѝ под светлозелената униформа потропваха нервно по покрития с избелели плочки под. Изглежда, наистина ставаше въпрос за спешен случай на ЧЖК.

– Не мога да повярвам. Знаеш колко малко време имам между часовете и смяната си – каза Натали и ме побутна по коридора към апартамента си.

Натали беше същинска статуетка, облечена в хирургически екип. Прозрачнозелени очи, червена коса – като казвам червена, имам предвид истински червена, ирландско червена, – млечнобяла кожа и толкова много лунички, че изглеждаше, сякаш някой сладкар я е поръсил с канела.

– Обеща, че ще си тук и ще чакаш. Доколкото си спомням, използва израза „с камбанен звън“ – промълви, а зелените ѝ очи проблясваха като криптонит, докато ме теглеше за ризата към антрето на апартамента си. Ръцете ѝ се преместиха на колана ми. – Да чуем камбанен звън, Ози.

Натали беше експлозия на сексуалността, либидо в кралска степен в болнично тюркоазено. Освен това беше блестящ студент по медицина в Колумбийския и на път да стане невролог. Беше добра комбинация, при все че понякога се чудех дали не ме иска повече заради тялото ми, отколкото заради ума. Май трябваше да се примиря.

– Няма камбанен звън, но успях да ти донеса нещичко – отвърнах и извадих покупката си от магазина за 99 цента от задния си джоб.

Провесих на пръста си най-просташките гащички прашки, произвеждани някога в Тайланд, в ябълковозелено, бонбоненочервено и прозрачни като целофан.

– Кой е казал, че не знам цената на долара? – казах.

Натали опря длани на хълбоците си.

– Нека го кажа направо. Първо закъсняваш за единствения ми шанс от три дни насам да правя секс – започна Натали с вирната глава и присвити очи. – А сега идваш и искаш да се намъкна в някакъв курвенски боклук, който и проститутка би се засрамила да облече?

– Нещо такова – измънках.

– Не си целунал онази маймуна, преди да дойдеш, нали? Ако си го направил, направо си върви.

– Не – излъгах категорично и убедено.

– В такъв случай... – Дръпна гащичките от пръс­та ми, а те се разтегнаха и отскочиха като гумен ластик от ръката ми. – Наистина те мразя, Оз – извика през рамо на път към спалнята си.

– И аз те мразя, скъпа.

– Скачай на дивана – нареди тя иззад отворената врата на стаята си. Виждах я в огледалото как издърпва гащичките нагоре по бедрата си. – Свали си ризата, остави панталона. Искам да разкопчая колана ти със зъби.

Глава 8

– Това... беше... – заговори Натали.

Беше останала без дъх, хапеше кокалчетата си, а хлъзгавото ѝ тяло се просна като счупена марионетка на пода в спалнята ѝ, където се озовахме половин час по-късно.

– Любов в джунглата? – попитах, докато развързвах покупката за 99 цента, която някак се беше омотала около лявото ми рамо. Изтръсках няколко счупени стъкла от рамка за снимка, която беше паднала от стената. Беше фотография на баща ѝ, търговец на акции от Кънектикът. В жилите на това момиче течеше синя кръв. Обърнах я и я мушнах под леглото.

– Любене като в екваториална тропическа гора – заключи Натали и се превъртя върху мен. Близна меката част на ухото ми. – Направихме го изправени върху дивана, моля ти се!

– Може би ще си припомниш, че само аз стоях прав – уточних.

С периферното си зрение мернах червената лампичка на айфона си, която ме уведомяваше, че съм получил съобщение.

– Как можах да забравя? – отвърна тя и изтри потта, стичаща се към очите ѝ. – Това не беше биология. Беше геология. Нали разбираш, сеизмология, тектоника.

– Точно както казваме двамата с Архимед – поясних. – Дай ми място да стъпя и мога да поместя света.

Изчаках Натали да влезе под душа, преди да взема телефона си. Съобщението беше от Ейбрахам Биндикс, моя специалист по лъвовете.

Оз, невероятно. Не е само в Ел Ей. Случва се и тук!

Обадих му се на мига.

– Оз, все пак не си чак толкова побъркан – изрече Ейб с акцента си на африканс със силно завалено „р“ и къртещи камък съгласни. – Беше прав. Поведението на лъвовете е ненормално, напълно ненормално. Ненормално, ненормално, ненормално. Тъкмо се върнах от прекратен лов на север, близо до Зимбабве. Натъкнахме се на село – цяло село – съвсем опразнено. От единия край до другия беше покрито с кръв и следи от лъвове. Никога не бях виждал или чувал нещо подобно.

В гласа на Ейб се долавяше паника. Беше необичайно за този едър африканер, който приличаше на пенсиониран борец от цирка.

– Всъщност тук се обяснявам с военните, така че не мога да говоря много за това. И все пак, щом видях в новините за нападението в зоопарка на Ел Ей, знаех, че трябва да ти се обадя. Налага се да дойдеш в Ботсвана, човече. Донеси и камери. Ти и останалият свят трябва да видите това, за да повярвате.

– Няма нужда да казваш нищо повече – казах. Притиснах айфона си под брадичката, взех химикалка и огледах спалнята на Нат за нещо, върху което да пиша. – Събирам си багажа и се качвам на следващия полет. Къде можеш да ме посрещнеш? На летището в Маун?

– Точно така, човече. Съобщи с кой полет пристигаш веднага щом разбереш. Невероятно е, кош­марно, изумително.

– Ще ти се обадя при прекачването между двата полета – Нат влезе облечена в хавлия.

– Точно така, човече – отвърна Ейб и затвори телефона.

– Хм, полет? Заминаваш ли някъде? – попита тя, а аз смачках записките, нахвърляни върху касовата бележка за гащичките.

– Ами... ще пътувам – избъбрих.

– Това го разбрах. Къде?

– В Ботсвана – казах, като се прокашлях.

– Какво?

– Ботсвана.

– Ботсвана. Африка?! Да не си луд? – отметна мократа си коса през рамо. – Не, разбира се, че си. Глупав въпрос. Но не можеш да го направиш. Не може просто да ти се обадят по телефона, а после да извикаш такси до летище „Кенеди“ и да заминеш за Ботсвана. Особено след като си безработен.

– Права си – отговорих. – Какво ще правя с Атила, по дяволите? Ще ми направиш ли услуга да го гледаш?

Глава 9

– Значи, сега трябва да бъда и бавачка на маймуна?

– Човекоподобна маймуна – поправих я.

Нат започваше сериозно да ми се ядосва, не просто да се преструва на ядосана.

– Отговорът е не, Оз. Знаеш колко се страхувам. Освен това имам часове.

– Спокойно. Майката на отговорника на сградата се грижи почти изцяло за него. Ти трябва само да го проверяваш веднъж на ден и да му даваш лекарството. Моля те. Можеш да усъвършенстваш поведението си към пациент.

– С маймуна? – кресна тя.

– Човекоподобна маймуна! – настоях. – Освен това пътуването е развръзката, която очаквах. Ако успея да направя записи на нетипичното поведение на лъвовете в Африка и го свържа с това на двойката лъвове в зоопарка на Ел Ей, хората може и да ме послушат и ще се опитаме да разтълкуваме проблема. Човечеството е застрашено. Можем...

– Моля те – прекъсна ме тя. – Недей отново да ми развиваш теорията за ЧЖК. Просто недей. Наистина не мога да повярвам, Оз. Първо се отказваш от докторската си степен, когато на практика ти остава да направиш единствено дисертацията...

– Бях отегчен.

– След това в продължение на повече от година – нямам представа, може би като хоби? – реши произволно да смущаваш занятията в най-добрите висши учебни заведения в Ню Йорк. Извади късмет, че от Нюйоркския университет решиха да не повдигат обвинение за химическата агресия.

– Опитвах се да накарам хората да мислят с прок­летите си глави.

– Харесвам те, Оз – въздъхна Натали. – Знам, че си невероятно умен, но тази история с ЧЖК се прев­ръща в преграда помежду ни. При моята натоварена учебна програма бездруго едва ни остава време да се виждаме. Дори не помня кога за последно си ме водил в истински ресторант. А сега пък заминаваш за Африка.

Погледнах приятелката си, приседнала на ръба на леглото. Беше разкошна. Освен това обичаше бира и филмите на Крис Фарли. Играеше на „Съвременна война 2“ с мен и много я биваше. Гледахме баскетбол заедно. Тя симпатизираше на „Селтикс“, но това беше единственият ѝ недостатък.

В този момент я шокирах... както и себе си.

– Какво ще кажеш за това? – предложих. – Заминавам за Африка. Ако се окаже вятър и мъгла, отказвам се от теорията за края на света, изхвърлям всичките си сравнителни табла и записки, преставам да препускам по света и се хващам на служба, където да нося панталони. Договорихме ли се?

– Ако изобщо се върнеш.

– Не ставай смешна. Договорихме ли се?

Тя извъртя прозрачнозелените си очи.

– Хубаво. Тарзан. Ще гледам Кинг Конг, докато си в джунглата, макар че е за последен път. Що се отнася до Атила, не си въобразявай, че това ще ме тренира за мамичка. Казах ти, че не искам деца. Не от теб. Нито от Леонардо ди Каприо. От никого.

– Знам, знам – отвърнах. – Спокойно. Просто имам шимпанзе, което трябва да се храни. Виждала ли си някъде боксерките ми?

Тя най-после се усмихна.

– Погледни между възглавниците на дивана в дневната.

Глава 10

Тръгнах си от апартамента на Натали малко несигурен в какво се бях забъркал. Ами ако Ботсвана се окажеше провал? Понякога ми се иска да можех да си затварям устата. Винаги си патя от нея. По-скоро бих си представил себе си в ковчег, отколкото на едно от сепарираните работни места в офис.

И все пак, докато отключвах колелото си, реших че имам нужда от свой собствен ултиматум. Точно така. Наистина трябваше да стигна донякъде или да престана да говоря за тревогата си относно ЧЖК. Ако прайд пощурели лъвове не отвори очите на хората за онова, което се задава, то нищо не би могло.

Върнах се в апартамента и след като се облекчих и платих на госпожа Абро, извадих сгъваемата клетка на Атила от гардероба и я сглобих. Атила изскимтя, щом ме видя да го правя, защото знаеше какво означава това – че ще го натикам вътре. Гадно ми беше да огранича горкото създание в пространство метър и осемдесет на метър и двайсет през време на отсъствието ми, но нямах голям избор. Написах бележка на Нат да удвои дозата му золофт и да му дава допълнително витамин D, тъй като нямаше да може да се упражнява на терасата.

След като сглобих клетката, прибрах Атила от терасата и го настаних на меката му табуретка, за да го поглезя. Поднесох му обяд и му пуснах любимото му дивиди на Биатрикс Потър – „Зайчетата Флопси и госпожа Титълмаус“.

Той седна доволно, а аз слязох до склада да си взема саковете. Щом се върнах след по-малко от пет минути, не можах да повярвам на очите си.

Атила вече не беше пред дивиди плейъра. Беше в кабинета ми. Успял беше да запрати два от телевизорите ми към стената, беше се изправил на масата и удряше лаптопа в ръба ѝ.

– Атила! – викнах. – Престани! Слез долу на мига! Какво правиш, по дяволите?

Атила се обърна и изпищя.

За секунда – само за една кратка секунда – видях нещо в погледа му, студенина, злоба, каквито не бях зървал преди. В интерес на истината си помислих, че ще метне лаптопа към мен.

После този момент отмина. Атила пусна компютъра, слезе от масата и отиде в ъгъла с наведена глава.

– Тръгвай, господинчо – казах аз, хванах го за ръка и го поведох към клетката. Той се опита да вземе куклата си, докато прекосявахме стаята. – Не – отсякох и я подритнах надалеч. – Лош Атила, лошо момче – казах, хлопнах вратата и я заключих.

След като пометох стъклата и почистих маймунските нечистотии от дивиди плейъра, влязох в интернет и си резервирах място в полет за Ботсвана. Първият възможен беше следващата сутрин с прекачване в Йоханесбург и струваше три хиляди долара. Родителите ми нямаше да се зарадват, но се налагаше да наруша условията по малкия попечителски фонд, който дядо Оз ми беше оставил.

Събрах си багажа. Паспорт, дрехи, оборудване. Имах 35 мм „Никон“ със суперувеличителен обектив, но моята гордост и радост беше професионалната видеокамера „Сони“ DSR-400L. Извадих я от подплатената ѝ чанта и проверих дали светлините и литиевите батерии са заредени, преди отново да прибера всичко.

Бързешком изнасях багажа си в коридора, когато чух скимтене.

Беше Атила. Плачеше, задето му се бях скарал. Отидох в стаята му и отворих клетката.

– Съжаляваш ли, Атила? Наистина ли съжаляваш?

Силен вой ме увери, че е така, и известно време се погушкахме.

Оставих го да поиграе наоколо, а аз продължих да приготвям нещата си. Атила дръпна ризата ми и започна да трака със зъби. Знаех какво иска. Най-накрая се целунахме и се сдобрихме. Натали би повърнала, ако ни видеше.

– Трябва да замина за няколко дни – обясних, след като го върнах в клетката му. Няма да е лесно, но ще се справиш. Госпожа Абро ще дойде при теб рано сут­ринта, а също и Натали. Помниш ли Натали? Бъди добър с нея, чуваш ли? Знам, че ме разбираш.

Атила нададе няколко жални крясъка.

– Знам, знам. Няма начин. И ти ще ми липсваш.

Глава 11

Беше началото на лятото. Утринната светлина озаряваше смачкани кутии от „Марлборо“ и пластмасови чашки, захвърлени в буренака край пътя.

Страхотно. Тъкмо бях поел на невероятното си пътешествие и вече се бях изгубил в дивата пустош. На Куинс.

Взирах се от задната седалка на мърлявото такси, с което пътувах до летище „Кенеди“, и изругах, щом попаднахме в задръстване. Отново.

Пропълзяхме още малко напред, но после отново спряхме. Шофьорът на таксито натисна клаксона и избърбори серия ругатни, а после заговори с някого по микрофона и слушалките си. Като че ли говореше по работа. Беше много тъмен и кльощав, а очите му бяха силно зачервени.

През предното стъкло виждах замръзналата колона от червени светлини на стопове. Заобиколен от обемистата чанта на камерата, лаптоп и раница, проверих часа на айфона си за хиляден път. Изглежда, за да се добера до полета в девет и пет за Африка, щеше да ми е нужна божествена намеса. Забелязах също, че имам имейл от Натали, и допуснах грешката да го отворя.

Не е нужно да го правиш.

Въздъхнах. Може би приятелката ми беше права. Може би това беше лудост. Нямаше ли да е по-логично да замина с нея за Хамптънс? Да напълня обувките си с пясък. Да хапна стриди. Добре щеше да ми дойде студен чай „Лонг Айлънд“ или десетина, а да не говорим за тена. Не можеше ли това пътуване да почака?

Не. Знаех много добре, че не можеше. Бях отдаден на тази кауза и отдавна бях преминал границата, от която нямаше връщане назад. Със или без Хамптънс ЧЖК се случваше. Точно тук. Точно сега. Случваше се навсякъде, мамка му. Чувствах го с порите си.

Отново разрових ръчния си багаж. Подредих паспорта, застраховката си, позволените по закон не по-обемни от 85 грама тоалетни принадлежности, бельото ми, тениските, шортите и червената ми вълнена шапка. След това събрах хапчетата доксициклин против малария, които се бяха разпилели върху сгънатото ми пончо, и приключих с подреждането.

Майната им на скептиците. Бях готов да замина. Оставаше ми само да принтирам билета си, когато стигна на летището, ако изобщо се доберях дотам.

Когато най-сетне се размърдахме, взех карта на Африка. В мен се бореха шейсет към четиридесет процента притеснение и вълнение. Самите размери на Африка респектираха. Три пъти по-голяма от Европа. Бях научил много за континента при първото си пътуване още като студент, но това беше различно. Сега не бях тръгнал на екскурзия.

Шофьорът престана да бърбори по блутута и се обърна към мен.

– На кой терминал, господине?

Летището най-после се замержеля в далечината.

– Не съм сигурен – отговорих. – Полетът ми е с Южноафриканските авиолинии.

– В Африка ли отивате? Южна Африка? – попита шофьорът.

Бях твърде разсеян – сега забелязах, че човекът изглеждаше и звучеше като африканец. Гласът му имаше мелодичния ритъм на африканския английс­ки. Може да беше нигериец.

– Ботсвана – отвърнах.

– Заминавате от Ню Йорк за Ботсвана? Не! Наистина ли? – възкликна шофьорът и ококори очи в огледалото за обратно виждане.

Изглежда, беше още по-скептично настроен и от приятелката ми. Не получавах никаква подкрепа и от всеки ъгъл ме дебнеше зла поличба.

– Това е идеята – казах, щом завихме към оживен терминал.

– Е, надявам се, че е пътуване по работа – каза той и откъсна бележка от апарата. – Постарай се да е служебно пътуване, човече, нали ме разбираш?

За беда, добре го разбирах. Имаше предвид епидемията от СПИН в Ботсвана, където тя беше на второ място в света. Един от всеки четирима възрастни в страната страдаше от предаваното по полов път заболяване.

Не се тревожех особено от това. След продължителното пътуване и мигновеното ми потапяне в проб­лема с плашеща глобална епидемия едва ли щеше да ми остане много време да се впусна в разгорещен, див секс без презерватив в Третия свят. Освен това си имах приятелка.

– Не се тревожи – казах на шофьора, отваряйки вратата. – Не се предвижда и грам забавление.

Глава 12

След около четири часа се събудих на девет хиляди километра над Атлантическия океан.

Примигнах на фона на тихото самотно боботене в салона на Боинг 747, изправих седалката си и поглед­нах през прозореца до мен. През пролуки в млечния под на облаците виждах сребристите завъртулки на разпенените океански вълни далече долу. Определено не бях в Канзас – нито пък в Куинс, слава богу.

Прозях се, откопчах си колана, спуснах масичката и извадих лаптопа от чантата си. Щях да напиша няколко имейла, но вместо това осъзнах, че отварям файла с презентацията за ЧЖК на Пауър Пойнт, която бях представил в Париж.

Започваше със снимка на примитивна рисунка от прочутата пещера Ласко във Франция, на която ясно се виждаше човек, убит от бизон. Следващата беше „Прикованият Прометей“ на Рубенс. На картината страданието по лицето на обърнатия наопаки титан е осезаемо, докато орел кълве вътрешностите му. Рубенс бързо е намерил последовател в лицето на Никола Пусен с ренесансовата му творба „Чума в Ашдод“, в която се вижда, че Бог е изпратил чумата на филистимяните заради непокорството им.

Следваха по-странни, по-мрачни, по-малко известни изображения.

Усетих как пулсът ми прескочи, когато се появи древна скулптура на прилегнал ягуар. Беше открита в храм на ацтеките заедно с апокалиптичното пророчество, че животните ще погълнат човечеството.

Следваше зловеща илюстрация от Тогенбургската библия. Показва мъж и жена, които умират от бубонна чума. Има нещо в яркото, статично и плос­ко изображение – характерно за изкуството през Средновековието, – което прави картината особено обезпокоителна. Голите фигури лежат сковани в легло като хартиени кукли, а бледата им кожа е изпъстрена с бубонни подутини. Черната смърт, покосила четиридесет процента от населението на света, е тръгнала от мармотите и е била разнесена из Европа от плъховете.

Отново погледнах през прозореца. Докато се взирах в облаците, изпълващи хиляди километри под мен и в океана отдолу, ме обзе странно усещане. Беше силно и смразяващо. За миг, докато пътувах с почти хиляда километра в час към Африка, изведнъж се почувствах много малък и много сам. Не бях религиозен, но докато седях и се взирах, се замислих за необяснимата природа на тези неща.

Сякаш наистина усещах как се надига апокалипсисът. Мислех за коне, птици, змии. Мислех за прок­лятието, което Бог отправя към змията в Битие: той ще размаже главата ти, а ти ще ухапеш петата му...

Гневът Божи?

А може да беше просто от часовата разлика, помис­лих си и изтрих гурелите от очите си. Нямаше съмнение, че съм обсебен от ЧЖК. Мислех си за всички безсънни нощи, за това как си зарязах учението. А сега се намирах в самолет на път към Африка. Може би най-после щях да открия отговорите на въпросите, които търсех. Или пък имах халюцинации. Започвах да се съмнявам в психическото си здраве.

Хвърлих поглед към лаптопа си и видях, че имам нов имейл от Натали. От онези, дето мигом те изправят на нокти.

Оз, знам, че вероятно моментът не е подходящ да го кажа...

Ох, мамка му. Знаех, че ще се случи. Едва не се отказах да го дочета. Породи у мен същото чувство като банковите ми извлечения напоследък. Погледът ми само пробягва по тях с пълното съзнание, че не искам да им знам съдържанието. Тъй или иначе, прочетох бързо текста.

...но си мислих за всичко и май че в крайна сметка не мога повече така. Поне не сега. Тъкмо получих резултатите от междинния изпит по имунология. Не съм го издържала. Ще имам късмет, ако завърша с оценка „среден“. И не е само това. Разсеяна съм. Трябва да се съсредоточа върху ученето и кариерата си. Знам, че не е редно да го съобщавам в имейл. Ще поговорим, като се върнеш. Намери някой друг да наглежда Атила. Прекалено съм затънала.

Ами хубаво тогава, помислих си. Туй то. Пак съм на пазара.

Замислих се дали да не отговоря на имейла ѝ, но след това реших да го игнорирам, просто да оставя нещата така. Не можех да се втурна обратно. Натали беше наясно с това, а аз пък бях наясно, че за Натали е приоритет да стане лекар. Винаги го беше заявявала недвусмислено. Може би наистина ни беше нужно прекъсване.

Просто трябваше да се обадя на другата жена в живота си. Оставих съобщение на госпожа Абро на телефонния секретар, в което я умолявах да храни Атила до завръщането ми. Тя нямаше да ме подведе.

Затворих лаптопа си и се протегнах. Оставаха още дванайсет часа до пристигането в Йоханесбург за прекачването ми. Бръкнах в чантата на лаптопа, извадих айпода, пъхнах слушалките в ушите си, надух „Блак Сабат“ и поех по пътеката да потърся стюардеса и да я помоля за „Ред Бул“.