Зоопарк

Глава 34

От Маун до Йоханесбург, от Йоханесбург до Ню Йорк, от Ню Йорк до Вашингтон. Пронизителният звук при кацането на самолета и разтърсването от допира на гумите в земята ме събудиха, щом се приземихме на националното летище „Рейгън“.

Захождахме по пистата, а аз ахнах пред величествената и така желана гледка на заострения връх с цвят на слонова кост на Монумента Вашингтон от другата страна на Потомак. Спомних си пътуването с влак като дете от Ню Йорк до Вашингтон с баща ми, за да разгледам забележителностите. Посетихме мемориала Линкълн, хвърляхме монети в огледалното езеро. Всичко ми се беше сторило така стабилно тогава. Така смислено и безопасно.

Протегнах ръка към джоба на седалката пред мен и извадих DVR касетата с нападението на лъвовете, която бях изнесъл контрабандно от Африка. Тогава беше така, помислих си и поклатих глава. Намираме се в нас­тоящето. После мушнах касетата в джоба на ризата си.

Включих айфона, който бях купил на летището: входящата ми поща беше задръстена от имейли и имах деветнайсет гласови съобщения. По време на престоя си в Йоханесбург се бях свързал с всеки учен, за който ми беше хрумнало, че може да се заинтригува от ЧЖК.

Бях изпратил сигнал за бедствие из целия свят и бях успял да организирам рандеву в последния момент с няколко от поддръжниците си преди срещата със сенатор Гарднър. Това беше първият ни шанс ЧЖК да се възприеме сериозно от света и исках да премисля нещата за последно, за да съм сигурен, че ще представим историята обективно.

Погледнах към Клои до мен, заспала спокойно, опряла глава на ръката ми.

Нищо чудно, че беше изтощена. Бяхме разговаряли почти непрестанно по време на трансконтиненталното си пътуване към Щатите, бяхме обсъдили всевъзможни обяснения за ЧЖК. Останах леко изненадан колко бързо преминахме към по-лични въпроси. Детството ни, семействата, истински значимите неща.

Майката на Клои починала, когато тя била петгодишна. Баща ѝ бил професионален военен, офицер от френския Чуждестранен легион, който често я оставял на грижите на баба ѝ и дядо ѝ в отдалечена животновъдна ферма в Оверн. Дядо ѝ, пенсиониран строителен инженер, станал фермер и отворил очите ѝ за чудесата на природата – фермерство, градинарство и най-вече животните.

Самолетът захождаше към терминала и Клои се събуди, видя, че я гледам, надигна се в седнало положение и разтърка очи.

– Съжалявам – каза тя.

– Няма за какво да съжаляваш – отговорих, а лампичката на предпазния колан изгасна.

Щом слязохме от самолета, аз спрях пред телевизор в павилион за вестници, който излъчваше сензационни новини.

– Какво има? – попита Клои.

– Не знам – отвърнах. – Надявах се Си Ен Ен да са отразили нападението в Ботсвана.

Наистина показваха лудост. Но не нашата. Момиче с бръсната глава, някаква поп изпълнителка, буйстваше срещу кола със счупен чадър, а повече от десет папараци следяха всяко нейно движение.

КИТИ КАТРИНА СИ ОБРЪСВА ГЛАВАТА, НАПАДА ПАПАРАЦИ. СТИГНА ЛИ КОТЕНЦЕТО ДЪНОТО? гласеше коментарът в долния край на екрана.

– Коя е Кити Катрина? – попита Клои и объркано се загледа в екрана.

Свих рамене.

– Добре дошла в Америка – казах.

Глава 35

Хотел „Рокфорд“, където трябваше да се състои срещата ни, се намира в позападнал съмнителен район в югоизточната част на Вашингтон, точно срещу Бъзард Пойнт.

Регистрирахме се в отделни стаи и се качихме да оставим багажа си. Взех душ и се възползвах от краткия миг на усамотение и спокойствие преди срещата, за да се обадя на Натали. Бях почти сигурен, че в ранния следобед в сряда вече е прик­лючила работа. Телефонът ѝ звъня, докато се включи гласова поща. „Свързахте се с гласовата поща на... – чу се роботизиран глас, а след това веселият звънлив глас на Натали, която каза името си – Натали Шоу. Моля, оставете съобщение след сигнала.“

– Здрасти, Натали – заговорих в нищото, загледан към Потомак през прозореца. – Върнах се в Щатите. Прочетох имейла ти. Просто исках да поговорим. В момента съм във Вашингтон, но утре се връщам в Ню Йорк, надявам се. Обади се.

В интерес на истината притеснявах се основно за Атила. Беше изминала почти седмица, откакто го бях оставил. Нямах вест и от госпожа Абро. Надявах се всичко да е наред.

Имах работа за вършене.

– Сигурен ли си, че сме на правилното място – попита Клои, щом пристъпихме в овехтялата конферентна зала на хотела. Килимът беше кошмарно мръсен – целият на петна, износен и протрит по ходовите линии.

Малка група хора се въртеше край масата с евтини ордьоври, кани с вода и диспенсери с кафе. Това море от памучни блузи, очила и бради кръжеше край безплатната храна със същия ентусиазъм като лешоядите, които бях видял в делтата на Окаванго.

– Повярвай ми – казах. – На правилното място сме.

Тръгнахме към предната част на залата и минахме покрай млад кльощав бял мъж с наситено сини очи и руси вежди, които се сливаха с лицето му. Беше с червен спортен екип и бял каскет и ожесточено се взираше в светещия екран на айпада си. В мига, в който ни зърна, скочи от мястото си и ме тупна непохватно с юмрук.

– Живо-здраво, Ози – възкликна той.

– Доктор Щраус, благодаря, че дойдохте – казах и го представих на Клои. – Еберхард съвсем наскоро бе назначен за декан на Катедрата по микробиология в Университета на Бон.

Двамата с Клои продължихме.

– Виждаш ли сега защо си ми нужна? – попитах аз и посочих към шантавите образи, покрай които минавахме. – Всички тези хора са невероятно умни, но както сама можеш да видиш, пиарът не е силната им страна. Ето защо е толкова важно, че се съгласи да дойдеш с мен.

– А аз си помислих, че ме искаш тук заради интелекта ми – подхвърли с усмивка Клои.

– Дай ми касетата, Оз. Аудио-визуалната техника е в готовност – каза младолико хлапе, облечено, сякаш се готвехме за родео.

Раменете му бяха сгушени към ушите, а дългите му ръце се размахваха вдървено. Извърна се и шумно подуши косата на Клои.

– Косата ти мирише на хубаво – отсъди на твърде висок глас, който звучеше като нещо средно между този на Роби Робота и герой на Стайнбек.

– Джонатан, благодаря ти, човече. Заповядай – казах аз, подадох му касетата и продължих с Клои напред.

– Не му обръщай внимание. Това е Джонатан Мур. Той е учен аутист, един от най-добрите зооспециалисти в света. Известен е със способността си да комуникира с животни. Беше един от първите, с които се свързах, когато започнах да изследвам ЧЖК. Той ми помогна да работя с Атила.

Бях поел риска да разкажа на Клои за Атила по време на полета. Дори ѝ показах снимките в портфейла си. Тя каза, че съм постъпил много смело, като съм го спасил. Изглежда, не беше проблем за нея. Иди, че разбери.

Глава 36

Няколко минути по-късно се озовах на сцената и потупвах по микрофона. Високоговорителят изпищя и после замлъкна. Жуженето в залата утихна и всички глави се насочиха към мен.

– Ще ви спестя приказките, приятели – заговорих и кимнах към Джонатан, който ми даде утвърдителен знак, застанал до проектора. – Ето какво се случва в Африка. То само говори за себе си. Направих този запис преди два дни в делтата на Окаванго в Ботсвана.

Отстъпих назад в тъмната зала, за да ги наблюдавам, докато гледаха кадрите.

Със задоволство отбелязах, че изглеждат изумени. Щом главите на мъжките лъвове се появиха в полето, в залата се надигна вълна от шепот. Тези хора тук бяха изключително умни, а аз успях да привлека вниманието им.

Щом Джонатан светна лампите, шепненето по групички избухна във всеобща какофония от четиридесет души, които се опитваха да се надвикат едновременно.

– Хайде, приятели – прекратих шумотевицата, като размахах тефтера с жълти листове в ръката си и приближих микрофона. – Срещата ми със сенатора е само след часове. Първият му въпрос ще е защо се случва това. Имаме доказателство не само за необяснимото хиперагресивно държание на лъвовете, но и за безпрецедентната промяна в социалното им поведение. Трябва да излезем с правдоподобни теории.

– Как е възможно, Оз? – попита бившата ми преподавателка по еволюционна биология Гейл Куин. – Как може това да се е случило така изведнъж?

– Не знам, Гейл – отговорих. – Точно за това ви повиках тук, за да ми помогнете да разбера. Най-доб­рото ми предположение до този момент е, че може да съществува някаква нова радикална адаптивна зона. Мисля си, че е възможно да е настъпила драматична промяна в околната среда, която по някаква причина не сме имали възможност да регистрираме.

– Но кой аспект от околната среда се променя все пак? – попита някой.

– Аз залагам на вирусен агент, Оз – каза Еберхард Щраус. – Както споменах по-рано, подобно поведение, особено хиперагресията, е симптом на бяс. Не твърдя, че е бяс, но е възможно да е някакъв вирус, който поразява нервната система.

– Обмислях го – казах. – Въпросът е, че бяс се предава от животно на животно чрез телесни течности. Това би могло да е обяснение за животните в дивата природа, но в случая от близките дни с нападението на лъвовете от зоопарка в Ел Ей и бягството им животните са били напълно изолирани.

– Предполагаш, че инцидентът има нещо общо с това? – учуди се някой.

– Точно така. Предполагам, че е така, при все че проблемът е: как биха могли да се заразят животни, изолирани в зоопарка?

– Може да се предава по въздуха – отбеляза Щраус. – Или чрез паразити. Комари, бълхи. – Започна да отбелязва възможностите на пръсти. – Месото, с което са хранили лъвовете в зоопарка, може да е било заразено. Сами преценете. Има много възможности.

– Нека изразя още един аргумент срещу теорията за вирус – казах. – Животно, заразено с бяс или друга болест, която поразява нервната система, обикновено демонстрира и други симптоми освен хиперагресивно поведение. Спорадични движения на мускулите, краста, кожни лезии, хидрофобия. Лъвовете, които убиха моя приятел, ми се видяха в доста добро здраве. Поне физическо. А и лъвовете от зоопарка в Ел Ей също не са показали никакви симптоми. Със сигурност не бих отхвърлил теорията за вирус, но той трябва да е такъв, какъвто не сме срещали досега.

– Извършена ли е аутопсия на някое от тези животни? – попита доктор Куин.

– Не – отговорих. – Африканските власти не биха позволили. Това е една от първите теми, които ще повдигна пред сенатора.

– Ами аутопсия на лъвовете от зоопарка в Ел Ей? – провикна се някой.

– Добър въпрос – казах.

– Ако не е вирус, може би става дума за поредица от промени в околната среда – намеси се Алис Бойд, царствена жена с посребрена коса между седемдесет- и осемдесетгодишна, носител на наградата на фондация „Макартър“ от Университета на Вашингтон. – Помислил ли си за слънчево изригване? Геомагнитна инверсия? Просто разсъждавам за начина, по който поведението на животните понякога се променя рязко преди значимо геологично събитие – земетресение, цунами. Може би нещо предстои. Космическо явление, което животните предусещат.

– Добро предположение – казах и го отбелязах в тефтера си.

Допадна ми идеята за геомагнитна инверсия – всъщност никак не ми допадаше, беше кошмарна и страховита, но ми хареса предположението. Геологичните данни сочат, че през известен период от време настъпва обрат в геомагнитното поле на земята: в основни линии след подобно събитие стрелката на компаса ви ще показва юг в посоката, в която преди е показвала север. Доколкото ни е известно, такива промени възникват произволно. Има много разногласия по отношение на продължителността на тези моменти – последни данни от Службата за провеждане на геологически проучвания показват, че една от тези инверсии в миналото е продължила едва четири години. Потенциалното влияние на геомагнитната инверсия върху биосферата обаче не ни е известно – по простата причина, че никога не се е случвало, откакто се помни човечеството.

– Толкова глупави ли сте, хора? – надвика някой жужащата тълпа. Обърнах се: беше слаб красив млад мъж, когото не познавах. Беше единственият човек в залата, облечен в костюм. – Тези лъвове може да са обучени от Зигфрид и Рой. Този запис не доказва нищо.

Настъпи затишие, а после се чу звук като от електрическа отварачка за консерви, който жужеше от електрическа инвалидна количка.

Кимнах на Чарлс Гро, който насочи инвалидната си количка по пътеката между седалките в залата. Чарлс беше един от водещите експерти по горилите, макар, за нещастие, да се беше оттеглил напоследък. Преди три години неочаквано беше нападнат от двестакилограмова горила, която познаваше доб­ре и с която беше работил в продължение на десет години. Маймуната натроши всичките му лицеви кости, разкъса носа, устните, едното му ухо, едното му око и едната му ръка. Освен това остави Гро без един крак от коляното надолу.

Приматологът спря пред красивия скептик.

– Тази касета е също толкова истинска, колкото и лицето ми – заяви.

Усмихнах се облекчен, а групата продължи дебата помежду си. Заформяше се страхотна динамика. Онова, което досега беше просто толерантност от страна на колегите ми към моята обсебеност от ЧЖК, се превръщаше в научен респект. Обсъждането се изместваше от въпроса дали нещо се случва към по-съществения въпрос защо се случва и как можем да го поправим.

Думите на Алис Бойд за геомагнитната инверсия ме заинтригуваха. Загнездиха се трайно в съзнанието ми. Имах чувството, че е уцелила правилната посока. Не конкретно предположението ѝ за геомагнитна инверсия, която оказва влияние върху биосферата по неочакван начин, а посоката на мис­лите ѝ като цяло: мащабна, но незабележима промяна в природата, която животните усещат, но ние не можем.

Помните ли цунамито в Индийския океан? Да, живеем в интересни времена. Войните и природните бедствия се стоварват едно след друго като проливен дъжд и остават погребани под припокриващи се слоеве мръсотия в неприятните ни спомени. Коя беше тази катастрофа? 26 декември 2004 година. Гигантското цунами, което се надигна в Индийския океан вследствие на земетресение с магнитуд 9,0 и епицентър край бреговете на остров Суматра, което погуби повече от двеста хиляди души в Индонезия, Шри Ланка, Индия и Тайланд. По това време бях в Ирак. Спомням си как се скупчвахме край евтин малък телевизор в базовия ни лагер и гледахме новините. Помня колко бях изумен, след като чух, че в Шри Ланка, ден преди вълната да връхлети, животните са започнали да изчезват във вътрешността на острова. Птици, гущери, змии, мангусти – всичките са изчезнали. Слоновете хукнали към по-високите части. Кучетата отказвали да излизат навън. Ятата фламинго напуснали ниско разположените си райони на гнездене. При все че цунамито уби стотици хиляди души, много малко животни загинаха. По-силно развитият слух и други сетива вероятно са им помогнали да чуят или усетят вибрациите на земята и това им е подсказало, че наближава бедствие, дълго преди хората да разберат какво се случва. Животните са знаели, че предстои нещо лошо, чувствали са вибрациите. А хората са останали в неведение. Дори след като морето загадъчно се е отдръпнало с почти два километра и половина навътре, за да набере вълна, висока двайсет и четири метра, която е последвала – какво са направили? Децата са слезли на брега да събират мидени черупки.

Глава 37

Червени и сини светлини проблясват върху стените на тъмния апартамент, когато далеч долу пожарна кола с включена сирена профучава по Бродуей. Сирената заглъхва, но скоро е заменена от скрибуцането, напомнящо дрънчене на музикална кутия, на камион за сладолед.

Седнал на ръба на мивката в задушната жълта баня, Атила хвърля бегъл поглед към прозореца, сякаш се опитва да си припомни нещо. После пренася тежестта си напред и продължава да изучава отражението си в огледалото.

Взира се в огледалото от часове. Щателно и очаровано разглежда дълбоките си лъскави златистокафяви очи, очертани с черно, широките розови дис­кове на ушите си, които се подават изпод червената вълнена шапка. От време на време отваря широката си изпъкнала муцуна и потупва с пръст дългите си кучешки зъби. Свежда поглед към ръцете си и проучва твърдата си кафява козина, плътната кожа на дланите си, черните си нокти, дългите си възлести пръсти и късите си и дебели палци.

Атила затваря очи и съзерцателно вдишва през носа. Накланя се напред, докато върховете на пръс­тите и челото му се опират в хладната лъскава повърхност на огледалото, съзнанието му се опитва да се върне към нормалното си състояние, да престане да блуждае сред вихъра от дезориентиращи странни звуци и миризми.

Усеща се ароматът на цвъртяща мазнина от пекарната за пилета на 125-а улица. Влажната миризма на гипсово лепило от ремонта на църквата зад ъгъла. Вонята на филтрите за пречистване на водата. Мазната смрад на боклуци и риба от река Хъдсън.

Ако се извършваше електроенцефалограма на мозъчните му вълни, тя щеше да покаже засилена активност на амигдалата, онази част от мозъка на приматите, която отговаря за миризмите, запаметяването и ученето.

После Лошата миризма се появява отново.

Приижда от сградите, стаите и тръбите, от улиците, тротоарите и канализацията, от колите и автобусите. От всички страни едновременно.

Лошата миризма означава хора. А той седи тук, в епицентъра на едно от най-силно замърсените места на земята, тази плашеща, задушлива миризма се затяга около него като примка, като чувал върху главата.

Той се тресе. Ръцете му треперят. Въздухът се раздвижва и той подушва психиатричния център на една пресечка северно. Чува писъци, подушва ужас, непоносима болка.

Цялата тази гнусотия се натрупва в съзнанието му като дим във въздушен филтър. Атила запушва ноздрите си с пръсти. Престава да трепери и отваря оцъклените си кафяви очи. Потрепва.

Върху сапунерката има пукната чаша за кафе с две четки за зъби в нея. Атила я взема, изсипва четките и прехвърля чашата от ръка в ръка, чуди се какво да прави с нея. Отново поглежда отражението си в огледалото с червената шапка на главата му. Накланя се назад и замахва силно към огледалото с чашата, разбива го и то се пръсва. Харесва му. Потушава дразнещото усещане вътре в него.

После то отново се надига.

С пръхтене, охкане и печален вой скача от мивката в антрето и троши всичко по пътя си. Влиза в стаята с компютрите и ги чупи до един. Изтръгва ги от стената, дърпа електрическите кабели и ги хвърля един в друг. Искри, пукот и пращене, парчета от техниката хвърчат из стаята като пясъчна буря.

Скоро чува шум: упорито потропване по стената близо до вратата.

– ПАЗЕТЕ ТИШИНА, ПО ДЯВОЛИТЕ! – чува се сърдит човешки глас. Съседът от другия апартамент на етажа. – Престанете с тези глупости на мига или ще извикам полиция!

Атила също пищи, втурва се към стената и започва да блъска с всички сили. Парченца гипс се разхвърчават във въздуха и се надига облаче бял дим, а огледалото на стената подскача един-два пъти, откача се от куките си и се чупи на пода до краката му. Стъклата се пръсват в антрето.

Подушва отново и долавя нова миризма от съседния апартамент.

Атила пъшка, пръхти и подскача из опустошената стая.

Това е една от човешките миризми, които харесва, и я подушва в момента.

Миризмата на човешки страх.

Глава 38

Следобедната среща за ЧЖК течеше с пълна сила, когато получих имейл на айфона си от Елена Уърнърт, началник на канцеларията на сенатор Гарднър.

Сенаторът не можел да се срещне с мен днес, информира ме тя, а сърцето ми натежа като камък, преди да съм дочел следното: ако имам интерес, можела да ме „вмъкне“ за пет минути по време на изслушването на Сенатската комисия по околната среда и благоустройство утре в десет часа.

Помислих си: изслушване на Конгреса – боже. Това беше по-хубаво от среща със сенатора. Дори да бях потъркал бутилка и да бях помолил дух да ме уреди, не бих получил по-добър шанс да разпространя информацията си.

И тъй: проявявах ли интерес?

„Категорично да“, написах, като натисках буквите върху светещия екран под масата.

Срещата се проточи чак до вечерта и се случи нещо странно. Продължиха да идват още хора, изтъкнати генетици, биолози, хора, чиито имена знаех, но никога не бях срещал. Онемях от изненада при вида на Джонатан Илай – известен астроном, който водеше нова поредица по PBS за произхода на Вселената.

Всички те искаха да видят записа с нападението на лъвовете, който бях оставил да се върти непрестанно на екрана в конферентната зала.

Зоологическата аномалия в Ботсвана, както бяха започнали да я наричат мнозина, беше привлякла учените, както пламък притегля нощни пеперуди.

Осъзнах, че цялата тази история се издигна на ново ниво. Вълнението се беше засилило. Освен това по някакъв странен начин бях успял да извоювам респект, на какъвто не се бях радвал до този момент. Срещата постепенно се пренесе от залата към бара на хотела и известни учени от най-престижни институции – Харвард, Масачузетския технологичен институт, „Джонс Хопкинс“, – които в друг случай не биха ме удостоили и с поглед, идваха да ми стиснат ръка или да предложат да ме почерпят с бира.

Приемах поздравления и си дадох кратка почивка от тревогите за края на света, за да си позволя да се насладя на златния си момент. Дори след като ме бяха нарекли побъркан, аз не се бях отказал от теорията си за ЧЖК и сега се чувствах реабилитиран.

– Виж ти, вече си истинска знаменитост – рече Клои и ме потупа по рамото на спортното ми сако, след като си казах довиждане с микробиолог от Принстън с побеляла коса. Ръката ми беше порозовяла и гореща от ръкостискане.

– Да – отвърнах. – Дами и господа, Джаксън Оз, рокендрол биолог. Без автографи и се въздържайте от снимки със светкавица.

След края на срещата привечер двамата с Клои се качихме в хотелската ѝ стая, за да се подготвим за сенатското изслушване. Поделихме си кана кафе и съчинихме петминутно изявление за комисията, което очертаваше зловещата същност на проблема. Дадох няколко конкретни идеи за действие, като разпространяване на предупреждения към всяка местна служба, занимаваща се с грижи и контрол над животните, да бъде нащрек за повишена агресия. Ала най-важната молба се отнасяше до финансиране за проучване на проблема. Трябваше да ангажираме най-добрите експерти, и то възможно най-бързо.

След като го прочете отново, Клои рухна в едно кресло и кимна.

– Добро е, Оз. Заедно с касетата ще предизвика сериозно раздвижване. Вече привлякохме вниманието на учените. Сега ще го оповестим пред света.

Обадихме се на румсървис и последвахме кафето с късна вечеря. Перки от скат с каперси, салата от печен карфиол и бутилка „Вувре“ (по идея на Клои). Беше вкусно.

Тя беше необичайно тиха, докато се хранехме. Поклащаше виното си и се взираше разсеяно през прозореца. Отвън в искрящия синкав мрак мостът „Фредерик Дъглас“ светеше като торта за рожден ден над река Анакостия.

Клои най-после извърна поглед към мен, а очите ѝ бяха влажни и блестяха.

– Там, в Африка – заговори тихо тя, – щом се спусна нощта, аз се бях предала пред смъртта. Бях започнала да се моля на дядо си, казвах, че щом трябва да умра, все някак би могъл да ми помогне. Поне да е бързо. На следващия ден надеждата беше на път да ме напусне. Тогава вдигнах очи и ти беше там.

– А сега сме тук – казах аз и вдигнах чашата си.

– Точно така – отговори тя. – Преди никога не съм вярвала в съдбата, но сега вече не знам. В един момент съм в Африка и ме заплашва смърт, а в следващия съм в Америка. В епицентъра на буря. Нещо, което може да се окаже най-значимото събитие в историята. Такива неща не се случват често на момиче от Оверн. Не изглежда реално.

– Реално е – казах. – Искаш ли да те ощипя, за да го докажа?

Тя се наведе над тясната маса и докосна лицето ми.

– Не – промълви. – Искам да ме целунеш.

Наведох се към нея над масата и се целунахме за пръв път. Беше нежно и хубаво. После пред очите ми изплува лицето на Натали и при все че беше последното, което исках да направя, се отдръпнах.

– Не? – изненада се Клои. – Мислех...

– Трябваше да ти кажа. Аз съм...

– Женен?

– Боже, не.

– Имаш приятелка?

– Не, не. Не, искам да кажа, ами... сложно е. Мис­ля, че тъкмо приключих една връзка – казах, без да срещам погледа ѝ.

Клои прочисти гърлото си.

– Мислиш?

– Да.

Клои вдигна чашата си и отпи глътка вино.

– Е, оценявам откровеността ти, господин Искрен и Праведен – каза тя.

– Май трябва да вървя в стаята си – казах. Оставих салфетката в чинията си и се изправих. – Утре ни чака голям ден.

– Ти да не би да си се побъркал напълно? Сега си тук – посочи тя. После пийна още малко вино и добави: – Освен това вече съм те виждала по бельо.

Изгледах я.

– Не, сериозна съм, Оз. Не искам да съм сама тази нощ. Моля те, остани.

– Ще спя на стола.

Тя извъртя очи.

– Спи в леглото с мен – изрече над ръба на чашата си. – Не се тревожи. Просто ще спим.

Както се оказа, не се беше шегувала, че само ще спим. Вече беше захъркала, щом излязох изпод душа.

Гледах я на бледата светлина от прозореца – тъмните ѝ мигли, светлото ѝ лице, тънките ѝ нежни ръце. Беше прекрасна, с момичешко излъчване и крехка като птичка. Вече се самобичувах. Къде ти беше умът? Натали скъса с теб. Приключено е. Вече си неангажиран. Давай.

Клои беше пропътувала толкова път заради мен. Повярва ми, а Натали така и не го стори.

Завих я, легнах до нея и се загледах в тавана.

– Лека нощ, кретен – казах си и затворих очи.

Глава 39

Отворих очи, нямам представа колко часа по-късно. В стаята беше толкова тъмно, та имах чувството, че изобщо не съм ги отварял. Нямаше го дори оранжевото сияние на града отвън. Сякаш някой беше спуснал плътни завеси, а аз нямах спомен да съм правил нещо подобно.

След това: разтърсване. Някакво тракане, метално дрънчене. Обходих с очи тъмната стая. Отне ми известно време да осъзная, че това е дръжката на вратата.

Тракането стана по-силно – и по-ожесточено, – сякаш някой се опитваше да изтръгне бравата от вратата. Скоро се появи и шум от дращене. Последва колебливо потропване.

Първата ми мисъл беше, че някой от другите учени си прави шега. След срещата бирата беше потек­ла като река.

Чу се ново потропване. Този път по-силно. Беше нещо голямо и тежко.

Изправих се в седнало положение. Като че ли не беше шега. Не беше забавно.

При следващия удар горната част на вратата се пропука, чух как дървото се разцепва.

Какво ставаше, по дяволите?

Отметнах чаршафа и се изправих на крака, а в този момент вратата се откърти от пантите и се отдели от касата. Вратата се стовари с трясък на пода в стаята.

Огромен силует изпълни рамката на вратата. После изчезна. Имаше движение в стаята. След това още един голям силует затъмни отвора и след миг потъна в тъмната стая.

– Оз? Там ли си?

Клои седна в леглото зад мен, протегна ръка към нощната лампа, светна я и изпищя.

Бяха мечки. Две мечки – две огромни проклети мечки гризли, – които изпълваха стаята и бяха на може би метър и половина от леглото. Мечките пристъпиха напред на яките си масивни крака, а козината им се вееше на вълни около телата. От отворените им муцуни капеха лиги, а малките им лъскави черни очи бяха безизразни и мъртвешки втренчени.

Не можех да помръдна. Като че ли краката ми бяха заковани за пода. Нямах мисъл в главата си. Не чувствах нищо. Дори инстинктът ми за самосъхранение не функционираше.

Първата мечка се изправи на задни крака и ме перна с лапа. Запрепъвах се назад, почувствах ярка червена мокрота по бузата и врата си и знаех, че е кръв. Вдигнах ръка към лицето си: кръвта бликаше между пръстите ми, обливаше лицето ми и щипеше на очите ми.

После се събудих с викове, легнал по гръб в леглото. Размахвах ръце във въздуха над себе си. Посегнах към гърлото си. Нямаше кръв. Нито болка.

Беше ми нужна секунда да осъзная, че и Клои крещи в леглото до мен.

– Receves les de moi! – викаше в тъмнината тя.

Сграбчих я за раменете.

– Махни ги от мен! Не! – крещеше Клои и се опитваше да ме избута.

Очите ѝ бяха отворени, но още виждаха кошмара.

– Всичко е наред, Клои! Това е сън! Просто сън!

Въздухът свиреше в дробовете ѝ. Държах я, а тялото ѝ леко се отпусна.

– Беше толкова реално. Спяхме, а после вратата се сгромоляса и влязоха две мечки. Гледах как едната от тях те убива.

– Какво? – светнах лампата. – Сънувала си мечки?

– Да. Бяха огромни. Две огромни мечки гризли разбиха вратата и влязоха в стаята.

– Мамка му! – скочих от леглото и закрачих.

– Какво има?

– Сънувах същото. Две мечки гризли разбиха вратата и влязоха вътре, а едната издра лицето ми!

– Как е възможно? Как е възможно двамата да сънуваме един и същ кошмар?

Бях чувал за взаимно сънуване, но винаги съм го приемал скептично, никога не съм го изпитвал. Съществуват съвсем изолирани случаи, в които се споменава за хора, сънували абсолютно еднакъв сън. Дали се дължеше на факта, че бяхме изложени на едни и същи емоции, или на нещо друго? Дали беше свързано с ЧЖК? Определено не...

– Mon Dieu – промълви Клои. – Какво е това? Толкова съм уплашена, Оз. Какво става? Какво се случва с този свят?

Ледена тръпка премина през тялото ми от пръс­тите на краката чак до темето.

– Нямам представа – казах и улових глава с ръце.

Глава 40

Щом отново отворих очи на сутринта, Клои се беше сгушила в мен, главата ѝ лежеше под мишницата ми, а ръката ми беше заровена в косата ѝ. Сведох поглед към нея и си помислих за предишната нощ. Взаимният сън, еднаквият кошмар, който бяхме имали.

Не знаех какво да мисля. Не ми се беше случвало подобно нещо. Изглежда, и Клои не искаше да говори за това. Не го спомена, докато се приготвяхме и слязохме да вземем такси.

Беше свеж и слънчев летен ден. Ярка светлина, безоблачно синьо небе. Таксита и куриери с велосипеди, бизнесмени на път за работа, които отпиват кафе, поглеждат часовника или киндъла си и мушват слушалки в ушите си, за да се изолират от останалите. Тази гледка ме накара да се замисля за животните в Шри Ланка, които се отправили към хълмовете дни преди цунамито, а хората останали – събирали миди от уголемилия се плаж и се чудели къде са изчезнали слоновете. Двамата с Клои си разменихме мрачни погледи. Не беше нужно да казваме нищо. Усещаше се във въздуха. Предстоеше нещо лошо. Нещо, което светът не беше виждал досега.

Офис сградата на Сената „Дирксън“ се намираше в северозападната част на комплекса на Капитолия на Първа улица. Окуражих се, когато зърнах коли на национални медии, паркирани пред величествената мраморна сграда. Поне предупреждението ни към хората щеше да бъде заснето.

Забелязах и някои познати лица на тротоара пред стъпалата. Ръкувах се със старите си преподаватели Гейл Куин и Клеър Дъгард. Доктор Чарлс Гро беше там в инвалидната си количка. Потупах рамото му и го стиснах.

– Иди ги шашни, Оз – насърчи ме Гро и потупването прерасна в прегръдка. – Можеш да го направиш.

Двамата с Клои продължихме към сградата, а полицаите на Капитолия, облечени в бели ризи, ни провериха с детектори за метал. В просторния мраморен атриум зад тях издокарани сенатски служители, лобисти и представители на медиите кръжаха като пчели в кошер, които произвеждат мед и пчелно млечице. По-невзрачно облечени групи от хора чакаха на опашка зад червени въжета с отегчен вид.

Насочихме се към гишето на охраната и се наложи да минем покрай огромна артинсталация – деветметрова скулптура, която приличаше на дъб от неръждаема стомана.

– Здравейте, тук съм за изслушването в Комисията по околна среда и благоустройство в десет часа – обърнах се към полицая зад бюрото. Той беше едър и красив чернокож мъж с бръсната глава и непроницаемо като банков сейф лице.

Той въздъхна и вдигна клипборда си.

– Име? – попита.

– Джаксън Оз – отговорих. – О-з, Оскар Зулу.

Той зацъка и заклати глава срещу клипборда си.

– Хмм. Няма Оз – заяви и отново се втренчи в мен.

– Трябва да е станала някаква грешка – възразих. – Бях поканен от сенатор Гарднър вчера в пос­ледния момент. Бихте ли направили справка в офиса му?

Борецът с престъпността ме изгледа, сякаш съм го помолил да ми заеме оръжието си.

– Моля ви – намеси се Клои и подслади атмосферата.

– Добре – каза той, облегна се в скърцащия си кожен стол и сложи под брадичката си слушалката на телефона на бюрото. – Превърнах се и в рецепционист.

Набра някакъв номер. После завъртя стола и измърмори нещо. Обърна се със самодоволно изражение.

– Така си и мислех. Казаха да съм бдителен срещу побъркани активисти. Съжалявам, приятел. Няма те в списъка и трябва да си вървиш.

Стомахът ми пропадна вътре в мен като асансьор с прерязани въжета. Двамата с Клои се спогледахме в недоумение.

– Казаха ли защо? – попитах.

– Не упорствай – отсече полицаят. – Изходът е там. Използвай го.

Побързах да възразя.

– В уебсайта пише, че част от местата са достъпни за широката общественост. Не може ли да присъстваме просто като зрители?

Той изсумтя презрително, беше нещо средно между изхилване и грухтене.

– От колко време сте във Вашингтон? – попита той и посочи по прохода зад себе си към хората зад кадифеното въже. – Виждате ли навалицата? – попита. – Лобистите плащат на тези жалки индивиди по двайсет долара на час през последните два дни да се редят на опашка, та да се сдобият с място за това изслушване. Кой преварил, той заварил, приятел, а от известно време никой не е заварил.

Обърна се към Клои с искрено съжаление.

– Съжалявам, сладурано. Хубавичкото лице може да помогне само донякъде в този град. А сега, сбогом.

Глава 41

Зрителите не бяха единствените изиграни, помис­лих си гневно и се отдалечих от гишето.

Не можех да повярвам на онова, което бях чул. Да не би това да беше някаква извратена шега?

На стъпалата пред сградата извадих телефона си и се обадих в офиса на сенатор Гарднър.

– Да? – отговори задъхан и нетърпелив женски глас.

Елена Уърнърт, служителката, с която бях говорил предишния ден.

– Обажда се Джаксън Оз – представих се. – Има някаква грешка. Охраната не ме допуска до изслушването.

– Ами, вижте... Опитвах се да се свържа с вас, господин Оз – каза Уърнърт. – Оказа се, че няма да имаме възможност да ви настаним. Залата е пълна.

– Вятър и мъгла! – възмутих се.

– Интересно, че използвате точно тази фраза, господин Оз – процеди Уърнърт. – Чуваме съвсем същото за вас. Бяхме подведени да мислим, че сте учен от Колумбийския университет, но направих­ме справка за миналото ви. Пропуснали сте да ни уведомите за някои от по-радикалните претенции в блога си. Имаме нужда от задълбочено познаване на проблемите с опазването на животните, не от лунатик с конспиративна теория, че животните превземат планетата. Съжаляваме, но сенатор Гарднър не желае обвързване с побъркани блогъри.

Знаех си. Политиците бяха хора, които предпочитат да си покриват задника, вместо да се опитат да проумеят какво се случва в истинския свят. Това беше Вашингтон в най-чистата си форма.

Поех дълбоко дъх.

– Намираме се в непосредствена опасност, госпожице – обясних. – Ако бяхте отделили малко време от натоварения си график, за да дойдете на срещата вчера, щяхте да го видите с очите си. Поведението на животните се променя радикално и тревожно и загиват хора. Мога да го докажа.

– Не ми звучи никак смислено – отряза Уърнърт. – Защо се случва?

– Не съм сигурен засега. Това е едно от нещата, които трябва да разтълкуваме. Но въпросът „защо“ не е най-важният в този момент, госпожице Уърнърт. Не е нужно да знаете защо къщата ви гори, за да хукнете да бягате от нея. Трябва веднага да се изпрати предупреждение към хората да бдят за агресия от страна на животните.

– Така. Боя се, че подобна история ще претърпи пълен крах по Си Ен Ен – категорична беше Уърнърт. – Обръщение на сенатор Гарднър към обществеността: „Заключете своя ши цу, той е убиец“.

– Моля ви. Поне ми дайте възможност да покажа на сенатор Гарднър филма, с който разполагам.

Подразних се от умолителната нотка в гласа си.

– Сенаторът има по-важни задачи от това да се във­лича в долнопробните ви теории. Графикът му е пълен за един месец напред. Дочуване. – Уърнърт затвори.

Вторачих се в телефона си. Да дойда толкова далеч само за да ме пуснат по течението на реката, беше неприемливо. Дори не ме беше грижа за времето и усилията, които ми беше отнела подготовката на тази презентация. Проблемът беше в това, че обществото трябваше да чуе какво имам да кажа, а фактите оставаха прикривани от същите хора, които трябваше да защитават населението.

Със или без благословията на сенатора предуп­реждение трябваше да има. Никой друг нямаше да го направи. Всичко беше в моите ръце.

Погледнах към представителите на медиите край вратата, дошли заради изслушването на въпросите по околната среда, което вече започваше, и ми хрумна план.

Насочих се обратно към детекторите за метал, обърнах се и спрях. После се покатерих върху платформата на огромната скулптура, скочих и се хванах за най-долния клон на дървото от неръждаема стомана.

Адвокати, политици и дори някои от обикновените хора спряха и започнаха да сочат към мен, а аз се катерех нагоре.

– Извинете! – заговорих през свити край устата длани. – Извинете. Имам да кажа нещо важно.

– Оз? – повика ме Клои от пода на фоайето. – Какво правиш?

– Единственото, което ми остана – провикнах се към нея. – Хората трябва да знаят.

Глава 42

– Извинете! – извиках. – Хора, аз съм учен. Името ми е Джаксън Оз и бях поканен да се изкажа по време на изслушването на въпросите по околната среда в Сената на Съединените щати, но после поканата загадъчно беше отменена.

Погледнах надолу и видях полицая, който тъкмо ни беше изгонил, да стои под дървото с пистолет в едната ръка и радиостанция в другата.

Направих пауза, преглътнах и продължих.

– Настъпва природен дисбаланс в глобални размери. Преди три дни в Ботсвана повече от сто души бяха убити от диви животни. Убеден съм, че тази епидемия се разпространява по целия свят. Вероятно всички са застрашени. Бъдете бдителни към внезапна агресия сред животните...

Прозвуча аларма. Аз замълчах. Запулсира пронизващо ярка бяла светлина и във фоайето закънтяха звънци. Чух тропот от много крака от вътрешността на сградата.

Прехапах устната си. Мислех, че ще успея да прив­лека вниманието на някой репортер, преди да ме арестуват, но сега бях притеснен. След единайсети септември това беше вероятно едно от най-добре охраняваните места на света. Може би планът ми не беше така блестящ, колкото ми се бе струвало преди малко.

Опасенията ми се потвърдиха, след като група мъже в черни униформи се появиха от вътрешността на сградата с автомати М16 и щитове в ръце. След като специалният отряд мина през звънящите детектори за метал, видях надпис „Екип за спешно реагиране“ върху проблясваща в сребристо лента на гърбовете на якетата им.

– Слизай оттам! Веднага! – извика мъж с мустаци и тактически шлем в пращящ мегафон, като в същото време насочи своя М16 към гърдите ми.

Правех точно това, подпирах се на коляно, за да се овеся на металния клон и да скоча долу, когато чух бумтеж и нещо силно блъсна опакото на дясната ми длан. Отпуснах хватката и се стоварих върху мраморния под като чувал с мръвки.

Огледах ръката си. Усещах я като счупена. Сякаш бях ужилен от стършел с размери на коте. Бях прострелян с някакъв несмъртоносен куршум, гумен, предполагам.

Това беше най-малкият ми проблем. След две мигвания почувствах силна болка в задната част на краката си, зъбите ми импулсивно се стиснаха и се разтресох.

– Подложен си на електрошок. Не мърдай, побъркано кретенче – процеди някой близо до главата ми, а дъхът му вонеше на лук.

Лесно беше да изпълня командата: бездруго не можех да мърдам, тъй като мускулите ми бяха парализирани. Дори и след като куките на електрошоковия пистолет бяха извадени от гърба ми, имах чувството, че някой пробива черепа ми с бормашина. Мозъкът ми беше изтръпнал.

Върху мен имаше четирима полицаи, които извиваха ръцете ми зад гърба и ми слагаха белезници.

– Така ти се пада, като вършиш простотии наоколо – изръмжа полицаят в ухото ми. – Загазил си. Загазил си пред Агенцията за национална сигурност.

Изправиха ме на крака и ме избутаха към отворена двойна врата в мраморната стена. Опитах се да се изправя, но мускулите ми все още бяха несигурни. Спънах се, те ме повлякоха, успях да помръдна стъпала, но после отново загубих контрол над тях. Погледнах безполезните си, подобни на желе крака. Сякаш бяха чужди.

– О, сега пък оказваш съпротива при арест – изръмжа полицаят и нечий ботуш се заби в гърба ми.

– Недейте! Престанете да го наранявате! – крещеше жена.

Чувах я, сякаш бях под вода, регистрирах го, като че ли съм в кома.

Зърнах Клои с периферното си зрение. Тичаше напред, буташе полицаите и викаше.

Забелязах също, че до нея са Гейл Куин, Клеър Дъгард и Чарлс Гро и крещят на полицаите от Капитолия. Коридорът кънтеше от какофонично ехо от викове, боричкане и тропане с тежки обувки.

След малко всички те бяха проснати на пода с белезници до мен. Дори закопчаха с белезници Чарлс Гро за инвалидната му количка. Очевидно беше особено опасен.

Вдигнаха ни и ни повлякоха през страничен отвор към мрачен заден коридор.

– Хей, виж, Лари – обърна се полицаят към едно от приятелчетата си. – Атаката на изродите. Къде е брадатата дама? Да не би да чака отвън в микробуса, приготвен за бягство?

В този момент напълно ми падна пердето. Обърнах се и опитах да ритна ченгето в топките. Не уцелих, макар че добре го фраснах в брадичката.

После зрението ми беше блокирано от забавен каданс в близък план на пръстите и кокалчетата на нечий юмрук. Наблюдавах сцената лежерно, но все пак се обезпокоих от шумния пукот при счупването на носа ми, който изкънтя в ушите ми, лампите притъмняха и напълно угаснаха.

Глава 43

След суматохата полицаите от Капитолия ни отведоха в ареста на Централното полицейско управление. Бяхме обработени и затворени в килия в задната част на сградата. Стените бяха покрити със знаци на мира, анархистки символи и листа марихуана, които предишните обитатели бяха изрисували или издълбали върху мръсните плочки. Помещението беше видяло немалко нарушители на реда.

Прекарахме нощта в килията: Гейл Куин, Клеър Дъгард, Чарлс Гро, Клои и аз, а също и няколко хлебарки, които в първия момент взех за йоркширски териери. Облегнах се на стената с две хартиени салфетки, притиснати към ноздрите ми, и синуси, запушени от кръв.

Оползотворихме времето мъдро. След като поднесох обилни извинения, задето бях предизвикал ареста на всички, до среднощ стояхме будни в бетонната стая без прозорци и обсъждахме вероятните причини за възникването на ЧЖК.

Стигахме все до същите ограничения, с които се бяхме сблъскали по време на срещата. Бяхме решили, че е малко вероятно да става въпрос за вирус. Каквото и да беше, фактът, че оказва сходно влияние върху различни животински видове в отдалечени райони, противоречеше на подобна теория. Всички бяхме съгласни, че е по-вероятно такава внезапна и анормална промяна в поведението да е реакция на определена промяна в околната среда. Очевидно най-доброто, което можехме да предприемем, беше да извършим аутопсии на поразените животни и да търсим анатомични и психологически особености, които биха могли да ни поведат в правилна посока.

Доктор Куин обеща помощ от Биологическия факултет на Колумбийския университет, ако и когато се сдобием с образец.

– На кого му е притрябвало правителството, Оз? – каза тя от мястото си до вратата (бяхме насядали в килията като край лагерен огън). – Дори и да те бяха изслушали днес, щяха да съставят комисия, а тя пък да наеме изследователски екип, годен да проучи какъв тип хора са нужни, за да се стигне до план за действие.

Освободиха ни на следващата сутрин след явяване пред съдия. Останалите се отърваха с обвинение за нарушаване на обществения ред и глоби от по петстотин долара, а аз бях обвинен в престъпно нахлуване, трябваше да се явя в съда и да платя гаранция в размер на три хиляди долара.

Въпреки че се бях сдобил с криминално досие и явяване пред съда, не бях особено притеснен, докато бутах инвалидната количка на доктор Гро по рампата край стълбите на съда под ранното утринно слънце. Предстоеше ми по-сериозна задача – предстоеше на всички, без значение дали го осъзнаваха, или не. Правителството щеше да бъде засипано с далеч по-важни проблеми от мен.

– И сега какво? Отиваме на лов? – попита Клои, след като помогнахме на доктор Гро да се качи в достъпно за инвалидни колички такси и си взехме довиждане с Клеър и Гейл.

– Първо, следващата порция от ваканционния ти пакет – казах и посочих ресторанта в края на улицата. – Позволи ми да ти представя американската гордост: денонощните закусвални.

– Аз имам друго предложение – отговори Клои и посочи носа ми. – Носът ти изглежда изкривен. Много изкривен. Може би трябва да те види лекар.

Така че закусвахме в чакалнята на спешното отделение на университетската болница „Джордж Уошингтън“. Излапах един мъфин с яйце, попълних пет-шест документа, седнах на стол и прехвърлих каналите на телевизора, монтиран на стената, за да видя дали споменаваха нещо за нашия протест в новините. Превъртях ги два пъти и оставих на И Ес Пи Ен, където излъчваха повторение на снощната загуба на „Селтикс“ от „Никс“: поне една добра новина.

– Това е нелепо – обърнах се към Клои. – Няма нищо. Нито дума за Ботсвана или за протеста. Арестуването ни е било напразно.

Почакахме още час и ме отведоха за рентгенова снимка. След като с Клои се върнахме в манипулационната, забелязахме затворник в оранжево облекло, обграден от въоръжена охрана, в другия край на помещението.

– Виж. Още един нарушител на реда – прошепна ми Клои.

Усмивката ѝ беше сладка и палава.

Аз също ѝ се усмихнах. Невероятно беше, че успява да запази чувството си за хумор след всичките гадости.

– Да, точно така – отговорих. – Вероятно това е отделението за побъркани, зли и опасни лица.

След малко един красив лекар се появи с рентгеновата ми снимка, а лъскавата плака се огъваше в малката му гладка длан. Изглеждаше толкова млад, че по-скоро бих го взел за студент в университета „Джордж Уошингтън“. Погледът му се задържа върху Клои достатъчно дълго, че да се подразня, и той с весела усмивка ме уведоми, че носът ми е счупен.

– И без това преди не харесвах носа ти – сподели Клои, а доктор Веселяк сложи латексови ръкавици на нежните си порцеланови ръце, за да върне носа ми в нормална позиция. – Шегувам се.

Клои прикри усмивката си с ръка. Миг по-късно лежах без риза върху покритата с шумоляща хартия болнична носилка.

– Отново ще трябва да счупя носа ви, преди да го наместя – обяви лекарят и силно натисна физиономията ми. – Минали са няколко часа от нараняването.

Звукът никак не ми се понрави. Лицето ми ме предаде.

– Ще отнеме само секунда – увери ме хубавецът. Говореше ми като на някое хлапе, което се плаши от игли. – Готов ли сте?

Опъна ръкавицата си. Негодникът си подсвиркваше.

Опитах се да се надигна и в този момент усетих нежна длан в своята.

– Ще се справиш, Оз – успокои ме Клои и стисна ръката ми. – Аз съм тук.

Случи се нещо странно. Всъщност наистина се успокоих. Беше ни станало навик да се успокояваме взаимно и да разбираме от какво има нужда другият. Погледнах Клои, почувствах хладната ѝ длан в своята и осъзнах, че бързо и силно се влюбвах в тази жена. Подозирах, че същото се случва и с нея.

Тогава докторът счупи носа ми и аз писнах като бебе.

Глава 44

С хиксообразна превръзка през лицето и напоени с кръв топчета памук, подаващи се от ноздрите ми, си тръгнахме от болницата с Клои и се качихме на такси до хотела. Взехме душ, събрахме багажа си, освободихме стаите и се отправихме към Юнион Стейшън, за да хванем първия влак за Ню Йорк.

Със или без новеничко криминално досие трябваше да се върна в Голямата ябълка1, да прегрупирам сили и да положа цялото си старание да представя записа си с лъвовете пред света. Да го кача в интернет и да се опитам да го вместя в новините на телевизионните канали.

Заехме местата си и пробвах отново да се обадя на Натали. Веднага се включи гласова поща и аз затворих. Бях ѝ оставил съобщение преди почти четиридесет и осем часа. Какво ставаше, по дяволите? Да не би да ме игнорираше?

След около половин час се върнах от вагон-ресторанта с бира и половин бутилка вино. Клои размесваше тесте карти на сгъваемата масичка пред себе си.

– Ще играем ли? – попитах.

– Това не са карти за игра – отвърна Клои. – Това са таро карти.

– Таро карти? – учудих се аз. – Кой учен си носи таро карти?

Клои сви рамене.

– Според мен са много красиви – каза тя. – Бяха на майка ми. Открих ги в кутия с нейни вещи след смъртта ѝ. Те са ми... как го наричате?... талисман за късмет. Суеверно е, знам.

Тя ги пъхна отново в кутията им и бръкна под седалката за чантичката си.

– Нека ги видя – казах и плъзнах ръка в нейната. – Знаеш ли как да... ами да правиш каквото там се прави с таро карти?

– Можем да гадаем – каза тя и отново извади картите от кутията. – Разбъркваш ги, а след това подреждаш десет от тях в така наречения келтски кръст. Най-добрият начин за гадаене е чрез въпроси. Първо написваш въпроса, а след това нареждаш картите, за да откриеш отговора. Десетата карта от поредицата ще ти го даде.

Свалих предпазителя от една химикалка и върху коктейлна салфетка с логото на транспортната компания написах:

ЧЖК ще унищожи ли света?

Подадох ѝ салфетката, но тя я бутна встрани.

– Недей да ми показваш още. Просто я обърни обратно и разбъркай колодата.

Аз я сгънах и я оставих. Размесих картите и внимателно започнах да вадя една по една и да ги поставям върху масичката на местата, които тя ми посочи.

След като приключих с подреждането, Клои започна да обръща картите. На първата беше нарисуван старец в плащ, който държеше тояга и фенер.

– Това е Отшелникът – обясни тя. – Той символи­зира... хм... как се нарича... интроспекцията, търсенето.

В тона на Клои се долавяше лека нотка на сериозност. Как един учен може да се превърне в любител гадател? Бях заинтригуван. Това ми напомни за Исак Нютон с неговите алхимични експерименти в свободното му време и опитите му да превърне оловото в злато, когато не е бил зает с полагането на основите на класическата физика.

Тя обърна и другите карти. Една от картите се наричаше Кулата, а друга – Влюбените, много ми хареса как звучи.

– Ето тази ще отговори на въпроса – обяви Клои, щом стигнахме до десетата карта. Тя я обърна.

Навън източното крайбрежие се нижеше покрай погледа, обточено от сиви и кафяви ивици. Вълните на океана проблясваха леко под отслабващата в следобеда есенна светлина.

Погледнах картата. Приличаше на картинка на ангел с птичи крила. Пера и червени и жълти триъгълници се подаваха от облака, на който седеше, а ангелът като че духаше през нещо, подобно на сламка.

– Какво представлява ангелът? – попитах.

Клои прехапа устна и продължи да се взира в картата.

– Тази карта е Страшният съд. – Тя посочи ангела. – Това е архангел Гавраил, който надува своя рог. – Тя посочи червените и жълтите триъгълници. – Изобразяват огън.

Не ми беше нужна кристална топка, за да разбера какво означава.

Показах ѝ въпроса си.

– Да-да-да... – Клои игриво затананика зловеща филмова мелодия. Усмихна се, разсмя се и събра картите. Все пак забелязах, че ръцете ѝ леко трепереха, докато го правеше.

Седяхме смълчани, а влакът летеше като стрела през потискащите пейзажи на Делауеър. Взирах се в размазаните силуети на редови жилища и търговски центрове и по някаква причина се сетих за книгата „Червеното вагонче“, която мама ми четеше, като бях малък.

Колко прекрасен бе изглеждал светът на илюстрациите. Лъскави коли, дружелюбни полицаи, а влакът минава през града; фермери с румени бузи карат натоварени със зърно пикапи в равнината; боядисани индианци, яздещи коне, когато влакът навлиза в планината. Помня, че разглеждах картинките с часове, света, който ме очакваше – щастлив, ярък, безопасен.

Влязохме в тунел и затворих очи, а пред погледа ми отново изникна онази карта: Страшният съд.

Какви ли книжки щях да чета на децата си, зачудих се.

1 Популярно название на Ню Йорк. – Б. р.

Глава 45

Излязохме от Пен Стейшън на оживеното Осмо авеню в центъра на Манхатън около девет часа вечерта. Тягостното усещане, което ме беше завладяло след гадаенето с картите таро, не ме беше напуснало. Градът беше мокър. Облачността беше преминала в дъжд по време на пътуването ни и сега ръменето се редуваше с моменти на по-силен валеж. Стояхме на тротоара с багажа до нас без чадър и се мокрехме. От улиците се надигаше пара, а фаровете на колите се отразяваха в проблясващия асфалт.

Спрях такси. Отворих вратата на Клои и натоварих саковете ни в багажника. Качих се и казах на шофьора адреса си. Клои седеше до мен и гледаше със зяпнала уста Емпайър Стейт Билдинг. Беше осветен в бели и сини ивици.

– Отдавна не съм била в Ню Йорк – обясни.

Дъждът отново се усили и затропа по тавана на колата като камъчета. Клои беше мълчалива. Притисна се в сгъвката на ръката ми, а аз се заслушах в ритмичното скърцане на чистачките при триенето им в предното стъкло. Светлините на града проблясваха край нас, примигваха като размазани подводни скъпоценности в тъмнината.

– Отива си, нали? – промълви тихо в гърдите ми тя.

– Кое си отива? За какво говориш?

Тя се понадигна. Очите ѝ бяха влажни.

– Боя се, че Клеър Дъгард е права – каза тя. – Светът свършва. Всичко, за което хората са работили толкова усърдно, родителите ни, техните родители. Всичко си отива и никой не може да направи нищо... просто е толкова... толкова тъжно.

– Не може да мислиш така – заговорих и нежно я стиснах за раменете. – Това е лудост, знам, но можем да се справим с нея. Ще я разгадаем.

– Вече не знам какво да мисля. Сънувахме един и същи сън. Това е невъзможно. А и гадаенето с картите таро във влака. Глупаво е, знам. И все пак се уплаших до смърт. Чувствам се странно. Много странно.

И аз не знаех какво да кажа, затова просто я държах в ръце, а тя захлипа. Бяхме преживели доста напоследък. Надявах се, че се дължи на часовата разлика.

Замислих се над думите на възрастната Алис Бойд за страховитото предчувствие на животните и поведението им преди природни бедствия. Замислих се за слоновете и птиците, които се бяха отправили към по-високите места дни преди цунамито.

Какъв термин беше употребила Алис? Космичес­ко събитие?

Само след миг сведох поглед към Клои, а тя протегна ръка към лицето ми, сложи длан на бузата ми и ме целуна страстно. Лицето ѝ се сля с моето. Тя ме целуна.

А аз отвърнах на целувката ѝ. Истински.

Глава 46

Жълто. Жълта кола спира пред сградата. Атила се приближава с топуркане към прозореца в апартамента и се взира долу към улицата. Надава див пронизителен писък, щом вратата на таксито се отваря и той вижда Оз. Започва да подскача и крещи от вълнение.

Спира и млъква. Тъмните му блестящи очи виждат още нещо.

Оз протяга ръка към таксито. От жълтото нещо излиза още някой. Дори и от пет етажа разстояние Атила вижда, че е женска. Жена.

Лицето на Атила посърва. Започва да хленчи. Черните връхчета на дългите му гладки пръсти се притискат в стъклото. Започва да пухти през носа и се взира надолу към своя приятел и новодошлата.

Тъгата му прераства в усещане за предателство. Ревност. Зеещата празнина в гърдите му се изпълва с ново чувство. Нахлува като приливна вълна.

Изпепеляващ, противен гняв.

Гневът се надига в него като позив за повръщане.

Атила скача и започва да блъска гърдите си. Ръмжащи, бълбукащи звуци се надигат от гърлото му, той тича напред-назад из порутения апартамент, блъска и мачка всичко по пътя си. Удря и троши неща, които вече е изпочупил.

Днес е ден за съсипване и трошене.

Отново започва да блъска по стената, сваля малкото останали картини. Рамките им тракат и се блъскат. По пода се пръсват още стъкла. Той сграбчва радиатора в антрето и започва да го друса. Скимти, докато го дърпа ли, дърпа. Тръбата, която влиза от него в стената, скърца. Освобождава го от стойките му с пищене и тътен. Атила мята радиатора в банята, чиято врата е изкъртена от пантите още преди два дни. Радиаторът удря мивката и тя се пръсва. Натрошава се на парченца, които приличат на порцеланов чакъл.

Атила тръгва към входната врата, като се подпира на свитите си ръце. Души. Чува Оз да се качва по стълбите, а още някой върви зад или до него. Хрумва му нещо. Бързо и целенасочено хуква навътре в апартамента и гаси всички лампи.

Апартаментът е тъмен с изключение на оранжевите отблясъци от светлините навън, които се процеждат през прозорците. Изпочупените щори хвърлят оранжеви тигрови ивици светлина в помещението. Отвън минава влак и стаята започва да се тресе. Атила се заслушва в приближаващите нагоре стъпки. Прозява се с огромната си челюст. Чака.

Глава 47

Клои все още се усмихваше отпусната, нежна и топ­ла в ръцете ми, когато таксито спря пред моята сграда на 125-а улица. После ѝ беше нужно малко време да асимилира мизерната обстановка. Двама бездомници под навеса на автобусна спирка спореха за нещо, а пред тях притича плъх с размерите на чихуахуа.

– Дом, мил дом – издекламирах, а влакът от Бродуей изтрака над нас от надземната линия. – Не е чак толкова зле, колкото изглежда. Честно.

– Доста е... ами... – тя посочи с пръст във въздуха в търсене на точната дума.

– Градско? – подсказах.

– Не, не. По-скоро, хм... как се казва? Мизерно?

Изкатерих багажа ни с пъхтене и пухтене пет етажа нагоре, пъхнах ключа в ключалката и чух необичаен звук. Идваше от другата страна на вратата. Спря, а после започна отново – силно и стържещо, нещо като съскане. Отворих вратата. Надникнах в тъмнината на апартамента си. Блъсна ме воня. Лоша работа. Миришеше ужасно.

Чух звука още по-ясно: идваше някъде отпред, от неосветеното антре. Влязох пред Клои и в мрака зад рамката на вратата започнаха да се оформят груби очертания.

– Атила? – извиках.

Какво става, по дяволите? Би трябвало да е в клетката си.

– Оо-оо-оо-оо ах-ахах иееаа иееаа иеееееааааааааааааа!

Сянката се уголеми и върху мен като влак се стовари нещо тежко. Ударът ме повали по гръб.

– Атила! – креснах строго.

Клои беше някъде зад мен и пищеше. Аз лежах проснат по гръб пред прага и се опитвах да осмисля ситуацията. Атила ме беше съборил, а сега тичаше като пощурял в кръг из апартамента.

– Какво ти става, по дяволите? – казах.

Успях да се изправя на крака, опитах се да стигна до ключа на лампата, извърнах се назад и потърсих с поглед Клои.

Как се беше измъкнал от клетката?

Просто е уплашен, мислех трескаво и се опитвах да възприема положението. Вероятно ме бе помис­лил за чужд човек. Трябваше да го успокоя.

Влязох в апартамента и светнах лампата.

– Виж, Атила – заговорих. – Това съм аз, Оз. Всичко е наред, хлапе.

Студената бяла флуоресцентна светлина бавно се включи и освети апартамента ми.

Беше истински кошмар. Изглеждаше точно сякаш диво шимпанзе е вилняло в дома ми една седмица. Всичко беше порутено. Вратата на хладилника зееше отворена, излъчваше слаба синя светлина и бръмчеше, а храната от него се разлагаше, пръсната по пода. Вратичките на шкафовете бяха изтръгнати от пантите, всички съдове бяха изсипани и натрошени по пода, кранчето на чешмата течеше кой знае откога, върху линолеума имаше лепкави локвички от урина, а стените бяха нашарени с ивици от размазани фекалии. Тази гледка подсказваше как изглежда останалата част от жилището.

Тогава Атила се затича към мен от тъмния съсипан апартамент. Изглежда, беше напълно наясно кой съм. И носеше червената ми шапка.

– АТИЛА! – викнах аз, а той заби зъбите си в коляното ми.

Борих се. Ритах. Ударих го в тила. Той като че ли изобщо не забеляза. Юмруците ми отскачаха от главата му като гумени топки. Вече не беше същото шимпанзе. Нещо у него се беше променило.

Клои пищеше. Чувах я отдалеч, сякаш бях под вода.

На ръба на кухненския плот имаше обърнат тиган, точно на една ръка разстояние. Беше масивният черен чугунен тиган, принадлежал на баба ми, полякинята. Бях ял пирожки, сготвени в него, а днес можеше да ми спаси живота.

Грабнах го и го стоварих върху главата на Атила, първоначално не с все сила, но не постигнах нищо, така че замахнах, сякаш бях Роджър Федерер и зап­ращах топка „Дънлоп“ през корта. Страховитият звук от пукването на черепа на Атила ме накара да потръпна. Отпусна захапката. Ударих го още веднъж и той ме пусна.

Беше зашеметен от удара. Залитна назад към ръба на хладилника. Лицето му беше обляно в кръв. Сви се в ъгъла и запищя.

– Иеееаааа! Иеееаааа! Иеееаааа!

– Оз? – извика ме Клои. – Добре ли си?

Атила се извърна към нея. Погледът му беше бе­зизразен и страшен. Започна да се примъква към нас.

– Не я закачай!

Хвърлих тигана по него. Той вдигна ръка и го отклони, тиганът литна зад него и мина през кухненския прозорец, сякаш там изобщо нямаше стъкло. По пода задрънчаха счупени отломки.

За миг си помислих, че се е осъзнал. Свлякох се на пода на колене, а лицето ми се изкриви от болка. Атила ме беше ухапал сериозно.

– Атила – заговорих. Държах дланите си отворени и обърнати нагоре. Заговорих му утешително. – Атила, какво те е прихванало? Успокой се! Това съм аз.

Клои стоеше напълно застинала на прага на отворената врата, сякаш готова да хукне надалеч.

Атила ме погледна. Беше стъпил върху камара изпотрошени чинии на пода в кухнята. Наклони глава встрани и фиксира погледа си върху мен изпод ръба на червената ми плетена шапка.

Тогава изражението на Атила се промени. За секунда отново заприлича на себе си. Взираше се в очите ми със сърцераздирателно изражение на безкрайна тъга, прочетох предателство, осъзнаване.

После скочи върху кухненския плот, а оттам през прозореца върху противопожарната стълба. Изчезна.

Глава 48

Възрастен латиноамериканец в измачкан син работен гащеризон чака автобуса. Отпива от кутийка мексиканска бира в кафяв хартиен плик и си тананика. Прибира се от работа. Побутва козирката на втвърдената от пот шапка на „Янкис“. Тогава от противопожарния изход на сградата до него скача шимпанзе. Шимпанзето носи червена шапка. Кутийката с бира пада на тротоара.

– Иееааа! – кресва шимпанзето. – Иееааа-иееааа!

Шимпанзето минава през него като експлозия от космати крайници, стъпала, пръсти. Души, оглежда се наоколо, хуква по тротоара с подскачане и се подпира на дългите си силни ръце.

Светът изведнъж се превръща в бърз водовъртеж от странни светлини и звуци – и ново усещане за достъпност. Атила тича безцелно по тротоара, подпира се на ръце и не спира дори когато попада сред шумотевицата на 125-а улица. Това е арена от звуци. Атила изскача пред един миниван, а шофьорът натиска рязко спирачките и клаксона, но в следващия момент автобус М104 го удря отзад. Дрънчат пластмаси, метал и стъкла. Още повече врява.

Вече от другата страна на улицата Атила препуска край добре осветената витрина на дрогерия „Дуейн Рийд“, завива зад ъгъла и подминава заведение за пържено пиле.

Пъшка и пръхти при свистенето на влака от Първа линия, който минава над него и разтриса желязната решетъчна конструкция на въздушните релси. Тича по тротоара, маневрира помежду пейки и пожарни кранове, търси къде да се скрие.

Група тийнейджъри играят без особен ентусиазъм футбол на тротоара пред една винарна. Дребен мъж с прошарена коса седи на сгъваем пластмасов стол пред магазина, пуши цигара и наблюдава играта на децата. Лъскава черна кола със затъмнени стъкла се задава от ъгъла, от радиото гърми рап музика с такава сила, че колата подскача на амортисьорите си.

Шимпанзе с червена шапка профучава през играещите футбол. Момичета го сочат и пищят. Топката се плъзва към улицата.

Патрулна кола от двайсет и шести участък, тъкмо потегляща пред деликатесния магазин на Ленъкс Авеню, получава обаждане.

– Повтори, диспечер. Кой е на покрива на магазин за бонбони? – пита сержант Тимъти Перес, висок и строен петдесет и пет годишен ветеран, получил повишение едва седмица по-рано.

Радиото пищи, чува се пращене от статично електричество.

– Шимпанзе – чува се от устройството.

– Я повтори? – намесва се офицер Джак Мърфи на волана.

Нарастващата тълпа на ъгъла на Бродуей и 123-та се отмества, щом пристига полицията. Светлините оцветяват мястото в червено и синьо. Мърфи подава кратък сигнал със сирената, тълпата се разделя и той качва патрулната кола на тротоара.

Сержант Перес сваля стъклото на прозореца си и насочва фенера си към червения пластмасов навес на кръчмата. В бледия кръг светлина се отразяват ококорени очи.

– Иееааа иееааа иеееееааааааа!

– Е, значи, ще си имаме работа с маймуна – промърморва Мърфи.

Добре, явно диспечерът не е похапнал магически гъби, мисли си Перес. Това наистина е шимпанзе и стои върху навеса на винарна. И има червена шапка.

Перес и Мърфи излизат от колата.

– Ооо, шибаните ченгета са тук – обажда се някой. – Какво е направила маймуната, полицай? Да не е обрала банка?

Едно от хлапетата пред магазина хвърля по навеса на магазина метла с дълга дръжка.

– Ела ми тук, че ще те съдера от бой.

Приятелите му се смеят. Атмосферата е като в цирк.

– Дай ми това – Перес дръпва метлата от хлапето.

Перес вдига поглед към шимпанзето. Забелязва кръв по лицето на животното и леко поставя ръка върху дръжката на своя глок.

Знае, че ситуацията не е забавна. Мъжът на сестра му, щатски шериф от Ню Джързи, веднъж му е разказал за избягал домашен любимец шимпанзе в Уест Ориндж, превърнало физиономията на някакъв човек в портрет на Пикасо. Тези приятелчета може да се окажат доста опасни. Не бива да се подценяват.

Перес вдига радиостанцията до бузата си.

– Засякохме маймуната на 123-та и Бродуей. Стои върху навеса на един магазин. Имаме нужда от специалист по контрол на животните. Вероятно с пушка с приспивателни стрелички. Ще пазим дотогава.

– Прието – чува се от радиостанцията и Перес я закача на колана си.

– Какво става, Магила Горила? – намесва се Мърфи. – Да не би да искаш банан?

Перес не може да повярва. Изглежда, първият тест за способностите му като командир ще бъде свалянето на шимпанзе от фасада.

Над тълпата Атила се притиска в тухлите на стената, парализиран от страх и объркан. Покатерил се е, за да избяга от всички тези хора, а сега не може да продължи нито нагоре, нито надолу. Приливът на адреналин става все по-силен с увеличаването на броя на гласовете долу, пристигат и още коли с ослепително ярки светлини.

Скоро голям ван спира до трите полицейски пат­рулни коли, паркирани на улицата. Двама мъже с чисти бежови униформи излизат от вана.

Атила надниква от ръба на перваза, а после отново се притиска в ъгъла до тухлената стена. Свива се, опитва се да смали тялото си колкото може повече. Иска да изчезне.

Притиснат в тухлите, той напипва сноп коаксиални кабели, провесени в ъгъла на шестетажната сграда. Омотава ги около пръстите на ръцете, а пос­ле и на краката си.

Специалистите по контрол на животните – един от които е бивш треньор на коне – не са общински служители, а от независима фирма, наета за конкретния случай. Бившият треньор зарежда пистолета си с приспивателна стреличка, а другият откача стълбата от покрива на вана. Твърде късно. Шимпанзето вече се катери.

– Хей, хей, йо! – сочи едно от хлапетата. – Той ще се покатери върху проклетата сграда като Кинг Конг.

Сержант Перес и мъжът от контрол на животните се споглеждат и простенват, а шимпанзето се катери по кабелите, увиснали край фасадата на сградата. Скоростта, с която го прави, е удивителна. Напредва ритмично.

– Давай, маймунке, давай! – започват да скандират децата.

Маймуната се изкатерва до шестия етаж и изчезва зад корниза на покрива.

Офицер Мърфи изчаква почтително, но после вдига безпомощно рамене към шефа си и се присъединява към подвикванията.

Глава 49

Клои настояваше веднага да отида в болница. Аз не се съгласих. Бях посетил достатъчно чакални тези дни. Все още под въздействието на адреналина излях половин шише кислородна вода върху коляното си и залепих отгоре няколко пласта домакинска хартия. Притиснах с ръка мястото и закуцуках из апартамента, за да огледам останалите поражения.

Като че ли всичко, което притежавах, беше минало през дробилка за дърво. В апартамента не беше останал почти нито един предмет, който Атила да не беше успял на строши. Да не говорим за отвратителната гнусна воня на развалена храна, смесена с тази на урина и фекалии, размазани навсякъде. Определено не можех да разчитам да си получа обрат­но депозита.

Бях наясно, че след време Атила ще стане неконтролируем и ще трябва да му намеря по-подходящ дом, но беше само на пет. Шимпанзетата обикновено стават трудни за овладяване доста по-късно. Не можех да не се зачудя дали всичко това не показваше яд, гняв, насочен лично към мен. Кое бе предизвикало Атила да постъпи така? Тревогата от раздялата? И как се беше измъкнал от клетката си?

Багажът ни все още стоеше струпан на площадката пред вратата, а Клои пристъпи предпазливо сред погрома, като се стараеше да не се докосва до нищо.

– Оз, толкова съжалявам – промълви тя.

Може би присъствието на Клои го беше предизвикало. Шимпанзетата са изключително отбранително настроени към територията си и често стигат до убийство при определянето на границите си. Да не би Атила да беше приел Клои като заплаха за територията си?

От друга страна очевидно беше посветил доста време в съсипването на апартамента.

Още щом прекрачих прага на спалнята, ме лъхна особено гадна миризма. По-гнусна и от смесената воня на развалена храна и фекалии, която изпълваше останалата част на апартамента.

В спалнята се беше събрала толкова концентрирана, наситена и ужасна смрад, че ме достраша да светна лампата. Все пак го направих.

Стоях там вцепенен и дишах тежко.

– Какво има, Оз? – извика зад мен от антрето Клои.

Не беше само разрушената стая. Не беше само съдраният матрак, подгизнал от урина – макар че и това беше факт.

Усещах бумтенето на сърцето в ушите си, докато оглеждах стаята. По стените имаше кръв. На тънки струйки и пръски. Големи размазани петна. Отпечатъци от длани.

Големи, дълги отпечатъци от длани – отпечатъци от длани на шимпанзе. Имаше един точно до ключа на осветлението, който също беше изцапан с кръв. Четири много дълги пръста и малка заврънкулка от палец.

Погледнах нагоре. Засъхнала кръв замъгляваше плафона на тавана. Това придаваше на стаята леко розовеникав оттенък. Всичката тази кръв бе тук от дни. Беше суха и тъмна, с цвета на кафява ръжда.

Проследих с поглед петната до ъгъла в дъното на стаята.

– Какво? – повтори Клои от коридора.

На пода между леглото и стената срещу мен имаше нещо. Ивиците кръв водеха натам, както всички пътища водят към Рим.

Усещах Клои зад себе си.

– Остани там – казах. – Не влизай.

Покрих лице с яката на ризата си и пристъпих навътре в стаята. Почувствах горчив вкус в устата. В гърлото ми се надигаше жлъчка.

Беше труп на човек. Поне голяма част от него. Разлагащо се – и изглежда, отчасти изядено – човешко тяло. Не можех да разпозная лицето, тъй като лице нямаше. Стъпалата и дланите също липсваха. Но имаше дълга червена коса. Червена ирландска коса на момиче, а тялото беше облечено в тюркоазено болнично облекло.

Правоъгълна пластмасова карта беше защипана за горното джобче на окървавената блуза.

Откачих я и я погледнах. Под кафеникавите струйки засъхнала кръв се различаваше снимката на Натали върху болничния ѝ идентификационен бадж.

НАТАЛИ МАРИ ШОУ пишеше под снимката.

Минах бързо по коридора, без да обърна внимание на Клои. Бях стигнал до входната врата, когато Клои ме улови за ръката.

– Какво има? Кажи ми, Оз. Моля те. Какво има там?

Аз избърборих:

– Моята... ъъъ, приятелката ми...

Тя се сепна, сбърчи лице. Изражението ѝ показваше объркване, а вероятно и доза гняв.

– Мислех, че е бивша приятелка.

– Вече е.

* * *

Извикахме полиция от апартамента на госпожа Мълън. Госпожа Мълън, съседката ми от същия етаж, беше симпатична дребна ирландка, толкова възрастна, че вероятно беше пристигнала по време на Големия глад. Не бях особено изненадан, когато каза, че не е чула нищо предишната седмица. Беше напълно глуха. Дори не знаела, че живея с шимпанзе.

Първите полицаи, които пристигнаха, вече знаеха за Атила. Казаха ми, че е бил забелязан на улицата, но още бил на свобода. Споменаха, че се криел на покрива на магазин за вино.

Ами сега? Какво бях направил с живота си?

Домът ми беше съсипан. Ако не бях заминал за Африка и не бях помолил Натали да се грижи за Атила, тя щеше още да е жива. Грешката беше моя. Ако не отглеждах проклето шимпанзе в апартамента си, тя щеше още да е жива. И това беше моя грешка. Тя беше светица – макар че беше скъсала с мен, беше дошла да нагледа Атила. А той я беше убил. Продължавах да анализирам поредицата от решения, които бях взел, мислех какво съм можел да нап­равя по различен начин. Много неща. Разкаянието смучеше сърцето ми като пиявица.

Клои седна до мен и ме хвана за ръка, докато седях на стълбите, полицейските радиостанции пищяха и пращяха в апартамента ми, а всички съседи прииждаха да зяпат.

Ами сега? Какво предстоеше?

А кошмарът не беше приключил. Дори не беше към края си.