Зоопарк

Глава 50

Пет години по-късно

Почувствах, че влакът забавя ход, примигнах с очи и се отърсих от непредвидената дрямка.

През прозорците на експреса виждах, че още не сме стигнали във Вашингтон. Минавахме през изоставено наглед индустриално градче в южната част на Джързи или може би Северен Мериленд. Всички тези рушащи се градове си приличаха: тухлени фабрики без прозорци, пусти ръждясващи мостове, главни улици, обрасли с бурени от двете страни, а зад тях – заковани с шперплат прозорци. Бавно завръщане към природата.

Оказва се, че апокалипсисът настъпва сравнително бавно. Не с огън и сяра, а с ръжда и глухарчета. Не съпроводен с топовни гърмежи, а с хленчене. Вероятно се дължеше на продължаващия икономически спад, но интернет изобилстваше от слухове. В тези междинни райони умираха хора. Никой не знаеше защо.

Аз си имах своите теории.

Взирах се в осиротелия град и в ума ми изникна стих на Йейтс:

Оста не стяга. Всичко се разпада.

Анархия се плисва над земята...2

За миг се втренчих безизразно в отражението си в екрана на заспалия лаптоп на масичката пред мен. Човек можеше да побере багаж за дълъг уикенд в торбичките под очите ми.

Толкова много работа и толкова малко време за нея, по дяволите.

През последните пет години не бях спирал да работя с приятелите си от Колумбийския университет, за да се опитаме да се справим с ЧЖК. Голяма част от работата се състоеше в събиране на труповете на засегнати животни и извършването на аутопсии.

Бяхме видели много образци. Твърде много. Тиг­ри от Индия. Руски мечки. Бобри, росомахи и дори лалугери. Необичайно агресивното поведение се беше разпространило сред толкова много бозайници, че започвахме да им губим бройката.

Не беше бяс. Доколкото можехме да кажем в резултат на екземплярите, които бяхме разгледали, не приличаше на вирус. Все пак бяхме забелязали нещо интересно. Мозъците на засегнатите животни бяха малко по-тежки от нормалното. Не само това, но отклонението беше еднакво при всички – около 1,3 процента. Увеличаването на мозъчното вещес­тво беше концентрирано основно в амигдалата, онази част в мозъка на бозайниците, отговорна за спомените и заучаването.

Откритието беше достатъчно необичайно, та правителството най-после да се включи. През пос­ледната година бяхме получили сносно финансиране и бяхме работили в тясна връзка със здравния департамент.

И така, добрата новина беше, че успяхме да представим доказателство пред света за причинител на анормални мутации в амигдалата на бозайниците, които предизвикваха необичайно агресивното поведение. Лошата новина беше, че нямахме представа кой е този причинител.

Съществуваха допълнителни въпроси. Защо едни животни бяха поразени, а други – не? И защо хората изобщо не бяха засегнати от тези мутации? Имаше ли и други симптоми, свързани с мутациите? Да, и те варираха при различните видове. При някои животни – лъвовете например – мутациите, изглежда, засягаха само мъжките екземпляри. При други не беше така. Имаше грозни сцени със странно налудничаво поведение сред група слоници в Тайланд. Всяка следа, по която ни водеше някой въпрос, предизвикваше още редица въпроси. Тези, които получаваха отговор, пораждаха нови въпроси като главите на Хидра: щом се отреже една глава, на мястото ѝ изникват още две.

Взирах се навън в пустошта, в която се превръщаше Америка, ръждясваща под суровото и безжалостно лятно небе.

2 Уилям Бътлър Йейтс. „Второто пришествие“. Превод Владимир Трендафилов. – Б. р.

Глава 51

Имаше и още лоши новини тази сутрин – особено за мен. Трябваше да прекъсна проучването си и да замина за Вашингтон, за да изтанцувам танца си в стил Чикън Литъл на поредното изслушване на Конгреса, което си беше истинска загуба на време. При всичките научни доказателства, които събирахме – и въпреки показателното нарастване на нападения, извършени от животни, които бяха неопровержими, – много хора и в правителството, и сред избраните от гражданите длъжностни лица все още отказваха да приемат, че се случва нещо необичайно.

Гласът ми вече не беше глас в пустиня – макар че все още имаше такива, които не чуваха. Първите няколко години бяха дълга и трудна битка, за да накарам хората да осъзнаят какво се случва. Често бях в центъра на конфликта или по заглавните страници с Харви Салтънстол – да, онзи Харви Салтънстол: биолог, специализиращ в еволюцията, популярен научен писател, шеф на катедра в Харвард. Участвах в няколко публични дебата с него. Двамата с Харви се бяхме появявали в няколко публицистични предавания и в новините. Той беше най-изявеният ми обществен критик и вероятно тъкмо неговото отричане на ЧЖК беше отложило приемането на явлението от страна на обществеността с години. Споровете с него ме докарваха до лудост – той разполагаше с авторитет в академичните среди, име, автобиография, а кой бях аз, по дяволите? Приличах на служител по поддръжка на компютрите в някой офис до този величествен красив мъж с дрехите му от туид, изискан баритон, бостънски акцент и противния му тик да отмята назад посребрената си коса. Ха.

Разтрих пулсиращите си слепоочия с палци, главоболието ми прииждаше на мощни приливи и останах по-скоро изненадан, отколкото притеснен от факта, че някакъв непознат се появи и седна срещу мен. Приличаше на бивш съпруг на Бритни Спиърс: кльощави ръце, покрити с некадърни татуировки, филцова шапка тип Синатра и козя брадичка, която изглеждаше като нарисувана.

Част от мен се запита дали още не продължавам да спя.

– Мога ли да ви помогна? – попитах.

– Ти ли си Джаксън Оз?

Нищо чудно да съм направил гримаса. Ето че се започна.

И така. Бях написал книга за ЧЖК, която се превърна в противоречив бестселър. От една страна, беше най-доброто, което бях в състояние да направя, за да разпространя информацията за ЧЖК: стана повод за появата ми в най-популярните медии, откъдето се опитвах да предупредя хората за нарастващата опасност и все по-голямата нужда от неотложни координирани действия. От друга страна, се сдобих със слава – по-скоро печална слава. Собствениците на домашни любимци не ме харесваха много. Почитателите на кучета негодуваха от посланието ми, особено сега, след като бяхме накарали Конгреса и президента да се замислят за национална карантина.

– Всъщност не – отговорих. – Постоянно ме бъркат с него.

Мъжът остана невъзмутим.

– Хей, каква е тая твоя омраза към кучетата? Защо ти е да подлудяваш хората и да им втълпяваш простотии? За да си продаваш тъпата, кретенска книга? Ротвайлерката ми не е злодей. Истинско сладурче е.

– Всичко наред ли е? – попита огромен чернокож мъж в костюм на тънко райе, появил се изневиделица на вратата.

– Водим разговор – отговори възмутен мъжът. – И е личен.

– Вече не – отсече бодигардът ми от известно време насам, специален агент Нимо Кейд от ФБР. Демонстрира победоносна усмивка наред със значката си. – Бихте ли потърсили мястото си, или имате нужда от помощ?

Нимо избута натрапника от вагона, а аз въздъх­нах облекчено.

Да работиш съвместно с правителството, си има своите преимущества.

Подобни неща се случваха доста често. Електронната ми поща беше така препълнена със смъртни закани, че ги изтривах, без да ги отворя дори само от любопитство.

– Събуждаш у хората ведрина и доброта, а, Оз? – закачи ме Нимо, щом онзи изчезна.

– Дължи се на харизмата ми – отвърнах. – Къде са всички останали?

Клои се появи на вратата на купето. Най-доброто през последните пет години – пет години неблагодарна работа в лабораторията, постоянни пътувания, постоянен тормоз – безспорно бе присъствието на Клои. Тя работеше не по-малко усърдно от мен. Всъщност дори по-усърдно. Освен това, вместо да изпуши като мен, продължаваше да си бъде тя, с гладка кожа и мъдри очи, стройно тяло и елегантна като калиграфски шрифт.

После се чу шумно свинско квичене и нещо кикотещо се и лепкаво се стрелна през вратата, метна се на седалката и се сгуши в скута ми.

– Еха! Чудовище! – възкликнах с тона си от радио-драма от трийсетте, а тригодишният ни син Илай се настани върху мен, сякаш беше сър Едмънд Хилари, а аз – Еверест. Стиснах го шеговито за вратлето и го целунах по пухкавата руса коса. Илай беше не само шумно хлапе със страст към сглобяване и разглобяване на оръжия от „Лего“, но беше и много умен. Изключително умен. На осемнайсетмесечна възраст пишеше на хладилника думи с магнитни букви. Освен това се справяше еднакво добре с английски и френски.

С Клои се бяхме оженили набързо в кметството в деня, след като разбра, че е бременна. Два месеца по-късно организирахме церемония за приятели и семейството. Илай се роди с осем седмици по-рано и се наложи да остане в кърмаческото интензивно отделение. Бояхме се, че може да не оцелее. Само след седмица той се възстанови. Започна да наддава и здравословното му състояние се подобри.

Като го гледах как скочи на седалката срещу мен до Клои и отвори любимата си „Книга за джунглата“, депресията ми беше изместена от обновено чувство за устременост.

Майната му на Йейтс, помислих си. Центърът щеше да устои. Налагаше се. Заради съпругата си и сина си щях да се боря на живот и смърт за тази цел.

Глава 52

По пътя от Юнион Стейшън към Капитолия попаднахме в такова задръстване, че изобщо не пом­ръдвахме. На задната седалка на лъскавия черен правителствен седан Илай шаваше в скута ми и ръфаше като същински гремлин сушени плодове, които купихме от „Трейдър Джо“. Започваше да щурее. Клои пък беше побесняла заради липсата на детско столче за Илай, каквото бяха обещали да ни осигурят. Следобедното слънце проблясваше върху море от хром и стъкло и се надвесваше жестоко, огромно и жълто над нас, проблем, с който анемичният климатик на колата изобщо не можеше да се справи.

Самият аз също бях доста изнервен. Поредното безсмислено изслушване? Каква полза от това? Не се случваше нищо друго освен масово събиране на политически представители и заучено театралничене. Най-лошото от всичко беше, че сенатор Чарли Чаргаф, който открито беше заявил враждебността си към мен, щеше да бъде част от днешната анкетна комисия. Нямах търпение доброто момче с присадена коса и изкуствен тен, постигнат със спрей, да започне да ме върти на шиш и да се опита да ме демонизира пред Белия дом.

След дълго чакане най-после завихме зад ъгъла и видях причината за задръстването. На една пресечка от комплекса на Капитолия няколко младежи с черни суитшърти с качулки и черни маски бяха в стълкновение с полицаите от звеното за овладяване на безредици. Няколко от протестиращите развяваха черни знамена с буква А с напукана бяла боя, оградена в кръг като символ на анархизма. Около тях се надигаше розов дим на талази. От всички страни се чуваше свиркането на клаксони като блеенето на отегчени овце.

– За какво протестират тези глупаци сега? – попита Клои, без да изпуска от поглед Илай, който удряше по седалката на колата с фигурка на Батман и издаваше звуци с бузите си. – Вече имат това, което искаха. Анархията е факт.

Шофьорът направи обратен завой и заобиколи зад сградата на Капитолия. Почувствах гъделичкащото вибриране на телефона във вътрешния джоб на сакото си.

На дисплея беше изписано ПРАВИТЕЛСТВО НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ.

– Кой е? – попита Клои.

– Чичо Сам – отговорих.

– Господин Оз? – чу се кънтящ глас.

– На телефона.

– На изслушването ли сте вече?

– Проблемен трафик. Пътувам натам. Кой се обажда?

– Аз съм Станли Маршал, началник на екипа на президента. Случи се нещо, отнася се до националната сигурност. Имаме нужда от помощта ви. Отклонете се от маршрута си и се явете за среща.

– Сега? Трябва да направя изявление след половин час.

– Разбирам, господин Оз. Но президентът желае да разговаря с вас. По-наложително е. Дайте телефона на агента. Ще му дам наставления.

Наведох се към предната седалка и подадох телефона си на Нимо.

– Какво беше това? – попита Клои, след като още веднъж поехме в обратна посока.

Щом колата зави, Илай изпусна фигурката си на пода.

– Мамо! Дай ми Батман!

– Не знам – отговорих почти шепнешком. – Изглежда, ще се срещнем с президента.

Десет минути по-късно колата влезе в държавен гараж на „Дюпон Съркъл“. Изглеждаше подозрително. Наведох се напред.

– С Дълбокото гърло ли ще се срещаме – попитах. – Мислех, че отиваме в Белия дом.

Нимо се обърна и вдигна рамене.

– Наредиха ни да дойдем тук – каза той, а колата пое по рампата на гаража.

Бавно се изкачвахме нагоре. Бях объркан. Беше пусто.

– Какво е това? – обади се Клои. – Тук няма никой.

– Проклятие – измърморих.

– Мамо! – обади се Илай. – Дай Батман!

– Какво? – попита ме Клои, без да му обръща внимание.

– Това трябва да е план на сенатор Чаргаф. Вероятно се е добрал до номера ми и е накарал някой да се обади и да се престори на началника на екипа, за да не присъствам на изслушването. Да ме накара да изглеждам несериозен. Негодник.

Опитах се да избера номера, от който ми бяха поз­вънили. Слушах звъненето на телефона, без никой да отговори, и в този момент се чу притъпен шум – като от промишлен вентилатор, заглушен от възглавница.

Найлонова торбичка се понесе край бетонната стена пред колата и литна грациозно като птица, понесена из Вашингтон. После чухме оглушителното бумтене на кацащ хеликоптер, плъзващо се във въздуха като мигрена в главата на божество.

Хеликоптерът, който се приземи на пет празни места вляво от седана, беше огромен „Блак Хоук“ с военна маркировка. Полковник от армията, последван от авиатори в предпазни жилетки, нашарени като коледна елха, слязоха и тръгнаха тичешком към колата.

– Тате! – викна Илай в ухото ми.

– Какво? – опитах се да надвикам шума.

– Дай Батман!

Глава 53

А ние се бяхме разтревожили, че в колата няма детско столче за Илай. След няколко минути, закопчани в ревящия, тресящ се военен хеликоптер, се издигнахме от покрива на гаража и се понесохме тържествено като с бойна колесница над центъра на Вашингтон. Набрахме височина и след известно време гледката на бетон и магистрали беше заменена от изумруденозелените мочурища на Вирджиния под нас. Хвърлих поглед към Илай, сгушен в скута на Клои, стиснал своя Батман, с очи, ококорени като фрисби, и благоговение в погледа.

Завихме рязко и пътувахме на север около двайсетина минути, а после започнахме отново да се снижаваме. Иззад гората изникна комплекс от стъклени офис сгради. Погледнати от няколко стотин метра височина, изглеждаха като кубчета лед, разтапящи се в тревата. Насочихме се към централния блок. Помислих, че ще се приземим на хеликоптерната площадка с червена буква Х до нея, но пилотът пое към плоския покрив на сградата.

– Благодаря, полковник – извика мъж с прошарена коса и морскосиньо ветроустойчиво яке, който ни чакаше на покрива. – Аз поемам оттук.

Полковникът му отдаде почест, а хеликоптерът се издигна зад нас и се понесе в небето.

Забелязах инициали на Националната агенция за сигурност върху електронния бадж, закачен за джобчето на безупречно бялата му риза, преди да поведе мен, Клои, Илай и Нимо по размекнатия от слънцето асфалт на покрива към някаква врата.

Агенцията за национална сигурност – отделът, който извършва електронно наблюдение по целия свят на всички разузнавателни служби – функционира толкова секретно, че някои хора я наричат Несъществуващата агенция.

– Началник-секция Майк Лийхи – представи се мъжът, ръкува се с мен и влязохме в сградата. – Благодаря, че се съгласихте да дойдете.

Поведе ни от стълбищната клетка по дълъг, ослепително бял коридор.

– Съжалявам за драматизма, но когато... – той хвърли поглед към Илай – сещате се кое се превърне в публичен скандал, нещата тук доста се забързват.

Завихме зад един ъгъл и влязохме в полукръгла зала с редове седалки и подиум пред тях. Заприлича ми на лекционните зали в университета. Зад подиума имаше лъскав гладък телевизионен екран с размери на билборд.

Встрани от него се отвори врата и влезе чернокож мъж на средна възраст. Лийхи носеше бизнес костюм, но този човек беше облечен в черна тенис­ка с якичка, черни джинси и кецове, които скърцаха по лъскавия бял под като балони, огънати във форма на животни. Златният „Ролекс“ на китката му беше лъскава добавка към целия ансамбъл.

– Вие ли сте президентът? – попита Илай, втренчил се в нагоре към него.

– Не, не съм – отговори мъжът.

– Всъщност – намеси се Лийхи и се усмихна сковано – президентът беше възпрепятстван. Това е Конрад Марлоу от Департамента по отбрана.

– Не ги вкарвай в заблуждение, Майк – каза Марлоу. Зъбите му приличаха на плочки за маджонг, а гласът му беше кадифен като виолончело. – Господин Оз е умен човек. Забеляза появата на това явление още през 2012 година. Дори още по-отдавна, 2011 или 2010-а. Президентът няма да дойде. Казаха ви така, за да си осигурят присъствието ви. А и технически погледнато, не съм от Департамента по отбрана. Работя за един мозъчен тръст. Военни игри. Голяма веселба. Въобразяват си, че мога да наредя кубчето на Рубик, но съм изпълнен с известни съмнения.

– Наистина се нуждаем от помощта ви, господин Оз – настоя Лийхи.

На вратата се беше появила дребничка, строга на вид жена със сбърчени вежди и силно опъната назад като на състезателка по фигурно пързаляне коса. Тя изпука два пъти пръстите си на прага. Лийхи прочисти гърлото си.

– Това е Джен, асистентката ми – каза той. – Дали бихте имали нещо против да заведе Илай в съседната стая да хапне сладолед или да поиграе на компютърна игра, докато поговорим?

– Дявол да го вземе, ако не иска да отиде, съм провален – възкликна Марлоу и се извърна към Джен с настойчиви искрици в очите.

– Може ли да ида, мамо?

– Никакъв сладолед без вълшебната думичка, нали?

– Мооляяя! – Илай направо светна, а Джен го изведе навън.

– Трудно е да се намери бавачка толкова бързо – подхвърлих към Лийхи.

– Добре – заговори Клои, след като те излязоха. – Нека преминем към въпроса. Какво е това? Защо сме тук? Какво се е случило?

– Тук е, госпожо Оз – отговори Лийхи.

– Кое е тук? – попитах.

– ЧЖК се появи в Съединените щати с гръм и трясък – поясни Марлоу. – Животните са тръгнали на война. Разпространява се. Това е пандемия.

– Наричаме неблагоприятната нова среда З-О-О – каза Лийхи. – Всяка от буквите означава нещо, но проклет да съм, ако помня какво.

Марлоу се изсмя тихо.

– А ние сме само един от видовете животни.

Глава 54

Анаполис, Мериленд

Доктор Чарлс Гро изчаква цвърченето и пукането да достигнат връхната си точка и в момента, в който усеща, че долната страна започва да загаря, взема вилица и обръща парчетата бекон в чугунения тиган едно по едно. Ивичките бекон се гънат и залепват едно за друго, от тях потича мазнина, а над тигана се издига дим.

Шоколадовокафявият му лабрадор Чарли II се е проснал зад него върху шарения под от мексикански плочки, скимти жално и удря с опашка в кухненския остров. Скимтенето прераства във вой.

– Търпение, Чарли. Търпение – казва му Гро и размахва вилицата си във въздуха като диригент. – Всички важни неща в живота зависят от времето. А беконът е изключително важно нещо.

Гро попива мазнината от бекона с домакинска хартия, докуцуква с бастуна си до мивката и измива ръката си. Мъжката горила, която го е нападнала в приматоложката лаборатория преди три години, го е лишила от лявата му ръка, носа, устните, дясното око, лявото ухо и десния крак от коляното надолу. Гро използва протези за ръката и крака си.

Всъщност в космически смисъл инцидентът беше извратен божи дар. По онова време всичко, с изключение на кариерата му, беше маловажно. Радваше се на безсрочен трудов договор, на сигурност в професионалното си израстване, притежаваше научна биог­рафия, дебела колкото телефонен указател. Беше написал академични трудове, няколко книги за горилите и му бе отпусната стипендия в категория „гении“ от фондация „Макартър“. Ползваше се с почит сред интелектуалните кръгове, но колкото по-устремно се издигаше в кариерата си, толкова по-малко време прекарваше със съпругата си Адриана и сина си Кристофър Робин. Дистанцираше се все повече от семейството си, а Кристофър растеше без него. Беше започнал да пренебрегва дори преподавателската си дейност и прехвърляше повечето си часове на помощниците си.

При всичката съпътстваща болка и ужас осакатяването и изтощителното възстановяване го бяха спасили в известен смисъл – бяха го свалили обратно на земята. Да, сега му се налага да носи слънчеви очила на публично място и няма бъдеще като модел на обувки. Но пък все още може да преподава. При все че някои пози вече са невъзможни, все още може да прави любов със съпругата си. Още може да пържи бекон.

Предвид всичките тези неща Гро поднася димящата чаша с кафе към хирургически реконструираните си устни и си мисли, че все пак е относително човек с късмет.

Гро нагъва ивица бекон в устата си и включва радиото до мивката. Попада на безспирен разговор в някакво сутрешно предаване, започва да търси друга станция и най-накрая попада на такава с класическа музика. Верди. Така е по-добре. Чува подрънкване на съдове по мраморния плот на кухненския остров и се обръща. Дванайсетгодишният му син промърморва поздрав за добро утро, накланя кутия „Лъки Чармс“ и пълни купа със зърнена закуска. Той е красиво дете, покафеняло като лешник след часовете игри на открито на летния градски лагер.

– Здрасти, дечко – казва Гро. – Остави тази зърнена закуска. Направих бекон.

– Бекон с какво? – пита Крис и пуска Ем Ел Би Нет­уърк на телевизора в кухнята. Намалява звука докрай, така че татковият му Верди служи като саундтрак на репортажа за снощната загуба на „Брейвс“ от „Ориолс“.

– Засега само бекон – отвръща Гро и отваря хладилника. – Какво ще кажеш за едно яйце?

– Може ли да ям бекон с „Лъки Чармс“? – пита синът му, втренчен в екрана.

– Не знам. Майка ти би ли ти позволила?

Адриана е в Балтимор при възрастната си майка, която тъкмо е претърпяла операция за отстраняване на жлъчката.

– Ти луд ли си? За нищо на света – отговаря Крис.

Гро се усмихва и поднася димящите парчета свинско.

– Тогава лапай, момче – подканя го. – Тя скоро ще се прибере.

Гро прекосява пространството помежду кухнята и входната врата и в този момент чува, че отвън спира камион. Поглежда през прозореца и вижда, че е на фирма за специализирана грижа за ливади и е пред отсрещната къща. Собствениците ѝ са двойка юпита без деца, които печелят доста добре, ако се съди по еднаквите им беемвета. Определено не си падат по грижите за градината. Тревата им прилича на крастава заради бурените и изсъхналите участъци. Ето че се появи камион за поддръжка.

Отмества се от прозореца, а Чарли II гледа през отворената входна врата и диша тежко, докато шпионира заедно с него съседите през стъклото на втората защитна врата. Гро поема тромаво към кухнята с помощта на бастуна си и потупва лъскавата кафява глава на кучето. Чарли II се разтапя в обожание и от изражението му сякаш бликат червени сърчица.

– Добре – казва Гро и взема издрънчаващите ключове от кухненския плот. – Отивам на работа. Ще бъдеш сам около час, Крис. Мама вече е тръгнала от баба и ще е тук навреме, за да те заведе на лагера. Обичам те.

– Тате, почакай. Едва не забравих – спира го Крис.

Гро наблюдава как синът му започва да рови в раницата, закачена на стената до входната врата. Изважда нещо от чантата и му го подава, прилича на червено-бяло пластмасово колие.

– Това е ремък. Направих го в лагера вчера – казва Крис. – Реших, че можеш да закачаш очилата си на него, разбираш ли, около врата, докато работиш нап­ример. Направих го в червено и бяло заради „Натс“.

Гро го поглежда, а после отмества поглед към сина си и окото му се замъглява.

– Хей, благодаря ти, дечко – казва Гро. – Страхотно е. „Натс“ играят ли довечера?

– Домакини са. Срещу „Даймъндблакс“. В седем вечерта. Страсбърг започва.

– Искаш ли да отидем? – пита Гро.

– Какво? На стадиона? Разбира се, че да – казва Крис и вдига разтворена длан за поздрав.

Щастливец съм, казва си отново Гро, потупва сина си по рамото и влиза в гаража.

Глава 55

– Хей, Чарли. Искаш ли малко бекон? – обръща се Крис към Чарли, щом татко излиза. – Чу ли, момче? Мач на „Натс“. Стивън Страсбърг хвърля с повече от сто и шейсет километра в час.

Връща се отново в кухнята. Чарли потраква с нок­ти по плочките зад него.

Никой в семейството не обича Чарли II повече от Крис. Те на практика са израснали заедно, били са бебета по едно и също време. Семейството се е местило три пъти заради нова месторабота на Чарлс и всеки път Чарли II е бил пръв приятел на Крис, докато си намери приятели сред хората. Крис си спомня колко трудно му беше да остави кучето у дома, когато излизаше да играе с приятелите си. Чарли II се натъжаваше и следеше с очи Крис през прозореца, щом излезе от къщата. Понякога Крис се обръщаше да го погледне и нямаше сили да продължи. Раздялата с Крис като че ли беше най-трудното нещо за кучето. Близки са като братя.

Крис спира музиката на Верди по радиото, усилва звука на телевизора и започва да прехвърля каналите с една ръка, за да намери И Ес Пи Ен. С другата ръка взема резен бекон от напоената с мазнина домакинска хартия и го подава на Чарли под плота.

Пареща болка пронизва ръката му. Крис изпуска дистанционното.

– Хей! – той дръпва ръката си и я поглежда. Чарли го е ухапал. Има следи от зъби на ръката му. – Оу! Какво е това, по дяволите? Защо го направи?

Крис поглежда със зяпнала уста кучето, застанало до него в кухнята. Парчето бекон лежи непокътнато върху плочките на пода. Нещо... нещо не е наред. Погледът на кучето е странен – някак оцъклен и гневен. Крис не го е виждал такъв досега. Чарли започва да ръмжи. Бърните му се надигат от зъбите, а слюнката клокочи в гърлото му. Трийсет и пет килограмовият лабрадор се сгушва, плъзва се назад, а козината по врата му настръхва, като че е от стоманени нишки. Ръмжи като куче пазач, зъбите му са оголени, бяла струйка слюнка се точи от устата му и образува локвичка на пода.

– Какво, по дяволите? Какво има, момче? Престани. Това съм аз. Какво ти става?

Като че има проблем с едното му око. Чарли пос­тоянно накланя глава настрани, сякаш е боксьор, който се опитва да избегне удар. Нещо не е наред.

Чарли премества тежестта върху задните си крака и надава най-силният и страховит лай, който Крис някога е чувал от него. Звучи като някое дворно куче, което предупреждава за натрапници, а не като домашния любимец, с който е прекарал повече от половината си живот. Чарли е побеснял – гърдите му се надигат бързо, шумно, а гърленият му лай звучи като „ВОЙНА-ВОЙНА-ВОЙНА-ВОЙНА... ВОЙНА“.

Край. Крис е уплашен. Смъква се от стола си и хуква да бяга. Усеща горещия дъх на Чарли по задната част на коленете си, чува зъбите му да тракат зад гърба му.

Най-близката врата е тази на килера в коридора. Крис се шмугва вътре, хлопва вратата зад себе си и усеща как Чарли блъска и драска, хвърля се с цялата си тежест към нея. Той опира гръб във вратата, затиска я.

От другата страна Чарли блъска с тяло вратата, тя се тресе на пантите си при всеки удар. Чарли забива нокти във вратата, щрака със зъби и лае, удря и като че иска да го разкъса на парчета. През всичките години, в които са имали куче, то никога не е звучало... като диво животно.

Полудял е, мисли си Крис. Видя го в погледа му. Извън контрол е. Вече не прилича на Чарли II. Той е нещо друго. Напълно различно куче. Лошо куче.

Усеща, че започва да плаче. Чува, че кучето обикаля в кръг в коридора, трака със зъби, от време на време киха или отново се разлайва като бясно.

„ВОЙНА-ВОЙНА-ВОЙНА-ВОЙНА.... ВОЙНА!“

Крис поглежда ръката си. Раните по дланта му не са големи, но са дълбоки и кървят. Целите му шорти са в кръв.

Крис поклаща глава, избърсва очи. Трябва да се успокои и да помисли. Още му тече кръв. Трябва да се справи с това. Навежда се и взема пакет хартиени кърпички от най-долния рафт. От опаковката му се усмихва красив планинар в бархетна риза. Той я разкъсва със зъби, увива няколко кърпички около ръката си и стяга импровизираната превръзка с полиетиленово фолио.

Продължава да стои в горещината на тъмното и тясно пространство и слуша как кучето крачи и ръмжи в коридора. Обмисля да ползва метлата, за да отблъсне кучето за достатъчно време, че да се измъкне и да повика помощ. В този момент телефонът в кухнята иззвънява.

Телефонният секретар се включва и някой започва да записва съобщение. Чува Чарли II да се втурва отново към кухнята.

Крис изскача от килера и хуква нагоре по задното стълбище. Изминал е половината разстояние до стаята си, когато Чарли се появява на стълбите пред него.

Крис се хвърля встрани в спалнята на родителите си. Само след миг Чарли го следва и го принуждава да се скрие в банята. Хлопва вратата секунда, преди кучето да се блъсне в нея, и Чарли отново лае и ръмжи като обезумял.

По дяволите! Планът му беше да се обади на мама или татко от мобилния телефон в стаята си. Сега отново е приклещен.

– Чарли! – провиква се той през вратата. – Нещо с теб не е наред. Това съм аз. Крис.

Долавя умолителна нотка в собствения си глас и изглежда, че тя още по-силно подхранва презрението на кучето.

Чарли или не го чува, или това е без значение. Продължава да лае, да щрака с челюсти и да ръмжи.

„ВОЙНА-ВОЙНА-ВОЙНА-ВОЙНА... ВОЙНА!“

Тогава си спомня, че мама е на път към дома. Тя не знае, че Чарли II е обезумял. Ако влезе през вратата, Чарли може да ухапе и нея.

Трябва да ѝ се обади. Мобилният му телефон е в стаята му. Започва да крачи напред-назад по светлия под в банята. Още има пара от душа. Изведнъж си спомня за кутията в гардероба на татко си. Татко му си пада по джаджи. Не обича да изхвърля изос­танали компютърни части и кабели. Крис си спомня, че в кутията има стари мобилни телефони. Можеш да набереш 911 от стар мобилен телефон, нали така? Спомня си, че го е чувал някъде. Надява се, че е истина.

Гардеробът на родителите му е точно до спалнята. А стените са направени от гипсокартон, нали така? Веднъж, докато се разхождаше на тавана, след като се преместиха в тази къща, пропадна и знаеше от опит колко е мек и крехък този материал.

План. Ще направи дупка в стената и ще се опита да се промъкне в гардероба. Ще вземе стария мобилен телефон от кутията. Ще се обади на 911.

Отвива металната тръба на завесата на душа и започва да удря по стената с нея. В началото всичко е наред. Дупката е с размери на баскетболна топка, но той чува бръмченето на електрическата врата на гаража, която се отваря долу.

Чарли II спира да лае и побягва вън от стаята.

Крис е в паника. Прекалено е закъснял. Майка му ще бъде ухапана. Сеща се за оръжието на татко си. Няколко пъти беше ходил на лов за патици с татко си. Понякога и с чичо си, когато им идваше на гости. Знае, че в гардероба има пушка. Не е сигурен дали има патрони.

Крис пуска пръта на завесата върху плочките на пода в банята с трясък, отваря вратата със замах и хуква към гардероба. Пушката е на най-горния рафт, върху сгънатите оранжеви елеци за лов. Не може да достигне рафта. Изритва един стол до гардероба, покатерва се върху него. Пребърква оранжевите елеци. Открива кутия муниции в един от тях. Грабва шепа патрони, пъха ги в джоба си и хуква надолу по стълбите.

Бори се неумело с оръжието на стълбището. Как се зарежда глупавата пушка, по дяволите?

Спокойно, казва си той. Мисли.

Стрелял е не повече от три пъти през живота си, винаги с баща си, а със зареждането се занимаваше винаги татко му. Спомни си. Обръща оръжието и забелязва някакво затворено гнездо отстрани. Напипва малко палче отдолу, плъзва го напред и го отваря. После мушва патроните вътре и дръпва назад. Чува се щрак-щрак.

Стига до завоя в коридора и чува майка си да влиза през вратата, чорапите му се пързалят по гладкия дървен под, а пушката е тежка и стои непривично в ръцете му.

– Ехо? – чува майка си да го вика. – Крис?

– Мамо! – крещи той по коридора. – Пази се! На Чарли му има нещо!

Кучето се появява. Завива от другия край на коридора. Ноктите му тракат по дървения под. Разпенени лиги текат от устата му. Отново накланя главата си по онзи побъркан начин, киха.

Кучето се движи бавно напред, ръмжи, бърните му са надигнати, а зъбите оголени.

Той наблюдава как кучето приближава. Не иска да стреля. Чарли не е просто домашен любимец. Той е брат.

„ВОЙНА-ВОЙНА-ВОЙНА-ВОЙНА... ВОЙНА!“

Кучето се втурва напред и скача.

Крис вдига дулото на оръжието и натиска спусъка. Откатът го поваля по гръб. Кучето пада.

Кръв изпръсква стените.

Изстрелът е отнесъл муцуната на лабрадора. Козината я няма. От местата, където са били очите му, блика кръв.

Крис се надига на колене, а после отново се свива на пода и плаче. Пуска оръжието. Чува майка си да тича към него.

– Какво става, по дяволите? – крещи тя.

Лапите на кучето потрепват жално, а кръвта му изтича на пода и мокри чорапа на Крис. Кучето лежи умиращо едва на няколко крачки от него.

– Съжалявам – прошепва Крис. – О, така съжалявам, така съжалявам.

Глава 56

Следващите няколко часа изглеждаха нереални. Седяхме на неудобни скърцащи столове, завинтени за пода, и се взирахме в огромен телевизор. Лийхи угаси лампите и ни показа записите, направени от Националната агенция за сигурност из цялата страна. Най-смразяващите бяха от Калифорния.

Записът започна с въздушен поглед към инцидент, заснет от хеликоптер за наблюдение на трафика. На осветената от слънцето магистрала косо бе застанал камион на „Фед Екс“, почти преобърнат на дългата си страна. Движението беше затруднено, а шофьорите извъртаха любопитно глави към купчините с кашони и пакети, разпилени по пътя.

– Това е запис от тази сутрин от Петалума – каза Лийхи. – Виждате щатска магистрала 101 на север от Сан Франциско.

– Запис от новините? – попитах. – Показвате ми нещо, което хората вече са видели?

– Порасни, Джими Олсън – намеси се Марлоу. – Това е касета. Федералните я прибраха, преди информацията да изтече.

Кадърът се смени с такъв от малко по-висока позиция. Успоредно на същата магистрала в канавката на локалното платно течеше нещо, което приличаше на мръсна кафява вода.

Хеликоптерът се снижи и успях да видя, че не беше вода – бяха някакви неща, които се движеха.

– Какво е това, мамка му – прошепнах по-скоро на себе си.

Присвих очи и се наведох напред, за да видя по-добре.

Беше река от козина.

– Mon Dieu – възкликна Клои. – Това... кучета ли са?

Лийхи кимна.

Продължих да гледам. Камерата приближи.

– Какво става там, по дяволите? – чу се пращящият глас на оператора, който очевидно разговаряше с някой друг в хеликоптера.

Звукът изчезна за миг.

Трудно беше да се прецени – някои от кучетата бяха диви, но повечето приличаха на домашни любимци: охранени, странни, с каишки на шиите. Бяха мръсни, обезумели и минаваха едно през друго като мигриращи леминги. Камерата отново се отдръпна. Това беше нещо ново. Ревящата колона от животни, изглежда, беше дълга километри.

– Там трябва да са... – подзе Клои.

– Приблизително между петстотин и хиляда кучета – уточни Лийхи.

– Чакайте. Шшш! – изшътка Марлоу. – Идва най-интересната част.

Хеликоптерът се снижи още повече и се изнесе към челото на набъбващата орда животни.

– Мислим, че кучетата най-отпред са дого аржентино – обясни Марлоу. – Те са огромни, агресивни, порода, селектирана за боеве в Южна Америка. Забранени са в някои страни.

Кучетата изведнъж направиха рязък завой, излязоха от канавката и тръгнаха по банкета отдясно. Колоната ги последва, промени посоката като едно цяло, подобна на ято птици.

Операторът даде оптично приближение в опит да хване по-близък поглед. Кадърът се разтрепери. Чу се шумен лай. После бурни викове на хората в хеликоптера. Машината рязко се издигна. Чу се ръмжене, а камерата рязко се извъртя надолу: един питбул висеше абсурдно от хеликоптера, стиснал с челюст рамката за приземяване, и се мяташе, сякаш искаше да я скърши. Животното се люлееше бясно от летящата машина, а после се пусна, преобърна се във въздуха и се стовари в реката от козина и зъби.

Лийхи светна отново лампите.

Обърнах се към Клои, а ококорените ѝ очи светеха като чаени свещички. Това надхвърляше и най-лошите ни представи.

Тя затвори очи.

– Искам да си прибера Илай и да се махна оттук – прошепна тя.

Стиснах немощно ръката ѝ, без да знам какво да ѝ кажа.

Глава 57

Същия следобед Марлоу и Лийхи ни потътриха на още няколко срещи. Постоянно се появяваха нови правителствени представители. Имаше една жена от ЦРУ, Алиша Суирски, миньонче на средна възраст, чиито елфски черти контрастираха на подчертано строгия ѝ маниер, и двама агенти от ФБР, облечени в тъмносиньо – Ръмзи, младеж, още кипящ от ентусиазъм, и Робъртс, с белязани от акне бузи и старомоден вид на човек, който познава бръснаря и шивача си по име. Последното попълнение беше генерал от армията с четиризвезден ранг на име Албърт Гарсия, който тъкмо беше влетял с грубата арогантност на човек, свикнал всички да се изправят и да му козируват, когато влезе в стая. Придружаваха го двама униформени адютанти. Униформата на Гарсия наподобяваше сврачешко гнездо с многото лъскави предмети, висящи по нея, телосложението му беше като външна тухлена пещ, а главата – сякаш издялана от дънер с трион.

След като записът с гигантската глутница кучета – орда от кучета може би? – беше пуснат вероятно за петнайсети път, същият този Гарсия се прокашля и каза:

– И така, според първоначалните данни всички тези животни са мъжки. Някой ще обясни ли пак защо е така?

– Масовото групиране на мъжки животни е един от фундаменталните аспекти на този феномен. Не сме сигурни защо – заговорих. – Мъжкарите при бозайниците, всъщност при всички животински видове, при които мъжките се съревновават за женски, обикновено демонстрират по-агресивно поведение.

– В доклада се казва, че хиляди домашни животни са изчезнали – обади се агент Ръмзи и прокара палец по папката, отворена пред него. – Само мъжки животни ли са изчезнали?

– Това също е загадка – включи се Майк Лийхи. – И женски животни бягат също като мъжките, но не създават проблеми. Всъщност никой няма представа къде са те.

– До какъв извод стигнахте при проучването, господин Оз? – попита Алиша Суирски, дамата от ЦРУ.

Въведох ги в новините от проучването, което провеждахме в Колумбия – несъответствието в тег­лото на мозъка, странните мутации в амигдалата на засегнатите бозайници.

– Като стана въпрос за това – каза агент Робъртс със следа от провинциален изговор и забърса масивния си нос с палец, – разполагаме ли с някакви теории за причината?

Не го произнесе като въпрос.

– Все още търсим отговора – отговорих.

Генерал Гарсия затвори папката си и я остави на масата. Облегна се на стола си и скръсти ръце. Пръс­тите му бяха месести и кафяви като наденички.

– Всичко това е чудесно – каза той. – Но според мен, дами и господа, вече е време да се захванем със същността на нещата.

Кимна отсечено към един от адютантите, той отвори куфарче и извади от него папка, дебела като енциклопедия. С такава сила я тръсна на масата, че ако залата не беше толкова чиста, та в нея да може да се произвеждат микрочипове, би се надигнал облак прах.

– Трябва да изготвим спешни оперативни планове. Президентът вече подписа директива петдесет и едно и издаде извънредна заповед за иницииране на план „Градина“ – заяви Гарсия.

– Каква градина? – озадачих се.

– Извънреден план за домашна сигурност – обясни Робъртс с провлечения си говор на провинциален шериф. – Прилагаха го по време на безредиците в Ел Ей в началото на деветдесетте и след единайсети септември.

– Точно така – потвърди генералът. – Това е стандартна оперативна процедура в ситуация като тази. Военните помагат на местните правоохранителни органи в спешни ситуации. Това дава възможност на държавния секретар и правосъдните органи да реагират адекватно и да възстановят обществения ред.

– А къде остава законът, забраняващ на военните да налагат местни разпоредби? – поинтересува се Суирски.

– Убеден съм, че не е приложим в ситуация като тази, госпожо – отсече Гарсия с рязко кимване. – По силата на пълномощията си ще разпоредя да започне мобилизация на резерва на Националната гвардия.

Идеше ми да си оскубя косата. ЧЖК не беше бунт или терористичен акт. Беше по-скоро природно бедствие. Що за бюрократични глупости? Война на животните ли щяха да обявят? Защо бяха фокусирани върху нападението? Трябваше да мислим за защита. Това беше лудост.

– Редно е да се съсредоточим върху откриването на корена на проблема, а не върху убиването на животни – намесих се, като се опитах да запазя хладнокръвие, доколкото ми беше възможно. – Съжалявам, но просто не схващам какъв точно е планът ви. Да бомбардирате животни? Защо не отправим предупреждение в национален мащаб за повишено внимание към животните, особено към домашните любимци, за да ограничим пораженията, докато открием решение на проблема?

– Защото това би предизвикало паника в национален мащаб, по-деструктивна дори от епидемията – заяви Гарсия. – А и защото вашите хора имаха предостатъчно време „да открият решение на проб­лема“, а досега не ни давате нищо. Дивите кучета бяха проблем в Ирак, преди да започнем да ги избиваме. Помните това, нали така, сержант Оз?

Потрепнах. Беше ме проучил.

– Събрали сме достатъчен ресурс, можем да потушим кризата в зародиш за няколко седмици. Най-много за месец.

Стоях там и кипях от гняв. Щеше ми се да отбележа колко ирационална беше забележката за избиването на кучетата, но се въздържах. Беше време да си вървя. Трябваше да се върна в Ню Йорк и да удвоя броя на проучванията си, да направя всичко по силите си, за да открия решение на проблема, преди военните да започнат да обстрелват животните с напалм.

Изправих се и срещнах погледа на Лийхи отпред в залата.

– Ако ви трябвам само за това, приятели, вече съм направил всичко, което бих могъл да направя за вас. Сигурен съм, че синът ми е станал неспокоен. В случай че имате други въпроси, разполагате с координатите ми.

Лийхи ни изпрати. Взехме Илай и тръгнахме надолу по стълбите. На рампата в паркинга ни чакаше черен линкълн седан с включен двигател. Нимо вече се беше настанил на седалката до шофьора.

– Всичко, което чухте, е строго секретно, господин Оз – припомни ми Лийхи, щом се озовахме вън под ослепителното слънце. – В интерес на националната сигурност разчитаме, че ще бъдете дискретен.

– Разбира се – отговорих и се качихме на задната седалка на черната кола.

След половин час гората започна да отстъпва на градския пейзаж на Вашингтон. Отново усетих гъделичкащото вибриране на телефона във вътрешния джоб на сакото си.

Беше съобщение от Чарлс Гро. Звучеше... ами, разстроен.

– Оз, слушай. ЧЖК е тук. Собственото ми куче обезумя днес. На дванайсетгодишния ми син му се наложило да го убие.

– Какво има? – попита Клои, като видя как клатя глава.

Прииска ми се да я излъжа, но не можах.

Глава 58

6:00 сутринта

Две морски мили южно от Галвестън, Тексас

На кърмата на „Леда Лейди Куин“, ръждясалата му шест и половина метрова рибарска лодка, Рони Педерсън пали четвъртата си цигара за сутринта и се заглежда примижал в нежното плискане на повърхността на водата в Мексиканския залив.

Крайбрежието на Тексас – остров Галвестън и отвъд него южните предградия на Хюстън – вече е само плоска кафява ивица на хоризонта на север. На юг влагата във въздуха размива границата между небето и морето. Някъде в тази синьо-сива мъгла водата изчезва от поглед. При все че радиусът на видимост в морето в кристално ясен ден е едва деветнайсет километра, по някаква причина големината на света те поразява повече, когато си във водата, отколкото на сушата.

Небето изглежда чисто, а водата е гладка като барабан чак до хоризонта, но въпреки това Рони държи очите си отворени. В залива трябва да наблюдаваш времето много внимателно. Обикновено в края на август може да се разрази буря за съвсем кратко време.

Лодката е безшумна. Точно така му харесва на Рони. Само пъхтенето на стария дизелов двигател и свистенето на пяна откъм порещия нос. Дуейн и Трол, старите му приятели от футболния отбор в гимназията, които станаха негови партньори в търговията с риба, са на позициите си отзад и на десния борд, потънали в своите сутрешни мисли.

След час слънцето най-после се показва над хоризонта, а те издърпват първия ред мрежи. Изглежда, уловът е добър, ако се съди по това колко енергично Трол вади рибата и ръцете му се движат като багер. Скоро кошовете на палубата са пълни със скариди, дребните създания се гърчат като лигави розови буболечки, а Дуейн ги посипва с лед.

Бяха наели още един помощник преди две седмици, но не се получи. Колежанчето уж беше кораво наглед, а се оказа зелено като фиданка. Беше го хванала морска болест. На втория ден още повръщаше – продължаваше да храни чайките, както се казва – и се наложи да го освободят. Сега отново си бяха само тримата.

Слънцето се издига още по-високо, а те решават да си опитат късмета по-навътре. За миг във въздуха се усеща обещаващ хладен полъх, а Рони е изпълнен с добро предчувствие. Същото, което го бе завладявало и на футболното игрище. Същото убедително усещане за кротка изолация точно преди да отправиш точния пас.

– Хей – провиква се Дуейн от другата страна на лодката. – Вижте това!

Рони прекосява дрънкащата ламаринена обшивка на палубата и надзърта отвъд такелажа и техниката.

– Какво?

Пред тях са група делфини – движат се бързо и същевременно сякаш не помръдват заради необятността на морето. Приличат на китоподобни, но не е сигурен. Скачат от водата и отново се гмуркат в грациозни арки. Три или четири са. Лъскавите им среб­ристи тела се извиват във и вън от водата в пълен синхрон, движат се едновременно. Откъде знаят как да го правят, по дяволите? Откъде са се научили? Защо изскачат едновременно от водата и се гмуркат едновременно? Трябва да има причина за това. Рони знае, че тялото на животните винаги оптимизира резултата и минимизира енергията. За всяко подобно нещо си има причина. Животните не правят нищо без причина. Прекрасна гледка.

Рони е изтръгнат от мислите си от силен тътен на лодката.

– Какво, по дяволите... – чува той Трол зад гърба си.

Тримата приятели се взират в нещото в лодката си, а после се споглеждат помежду си. Това е делфин. Голям китоподобен делфин е изскочил от водата и се е приземил на кърмата на лодката им, близо до отвора за риболовните мрежи, пляска и се гърчи на палубата, мята се като обезумял.

Биха могли да се изненадат повече единствено ако в лодката им беше скочила русалка.

Създанието изглежда нелепо вън от водата. Дължината му е поне метър и осемдесет и квичи като прасе.

– Леле, вижте това – казва Дуейн.

Рони изключва двигателя и тръгва към задната част на лодката.

– По-шантаво нещо не бях зървал – заявява Трол.

– Е – казва Дуейн. – Мисля, че трябва да го върнем обратно.

Той се опитва да избута делфина във водата. Делфинът се мята и се киска.

– Ето добра история, която да разправяме на внуците.

Смеят се, докато се опитват да претърколят буйния делфин от палубата.

Всички се слисват и отскачат назад, тъй като друг делфин изскача устремено от водата, извива се в арка във въздуха, а капчиците вода, които падат от него, блестят като скъпоценни камъни, сгромолясва се с плясък на палубата до тях, а после се плъзва до средата на лодката.

Приятелите се споглеждат и избухват в смях.

– Това да не е някаква делфинска шега? – пита Дуейн.

Тогава нещата наистина стават странни. Едно след друго цяла поредица от тлъсти, гладки и лъскави животни скачат от водата и се стоварват в лодката.

Рони стои на палубата и гледа как вече седем или осем делфина се гърчат като обезумели в лодката. В този момент го обзема невероятен страх. Случва се нещо не само странно, но и ужасно нередно.

Делфините навлизат все по-навътре на палубата, плъзгат се един върху друг. Лавина от тежки хлъзгави сребристи тела, хор от писъци, квичене и кикот.

Сякаш морето ги изхвърля, запраща животните от искрящите дълбини на залива.

След малко не само кошовете на палубата са пълни. Цялата палуба е пълна с делфини. Мъжете отчаяно вдигат и ритат делфините от палубата, но прииждат все нови.

Вече са може би повече от сто. Рони се провира между шаващите делфини към руля и включва двигателя.

В резултат на това трийсетгодишната лодка, претоварена повече от всякога, се килва като пияница след тридневен запой и се преобръща.

Рони пада във водата, чувства се като на забавен каданс.

Трол пръв изпада в паника. Мята ръце и крака край преобърнатия траулер, пляска като луд и пръхти.

– Успокой се, мамка му – кресва му Рони. – Свали си ботушите. Пази си силите.

Делфините ги притискат като добитък, мятат се, бърборят, изтикват ги, задушават ги.

Трол продължава да пляска, стиска ръба на потъващата лодка, бори се със стадото делфини. В следващия момент потъва, показва се отново и пак потъва. Този път завинаги.

Същото сполита и Дуейн няколко минути по-късно.

Минава доста време, докато „Леда Лейди Куин“ изчезва под вълните.

Предсмъртното плаване на Рони отнема малко повече време. Щом се уверява, че не му е останало нищо друго, че никой няма да дойде, посреща положението като мъж. Престава да се бори, изпива колкото може повече солена вода, спуска се в тъмните студени води и се оставя да го обгърнат като одеяло, позволява на залива да го погълне.

Макар че и тримата мъже са мъртви, делфините продължават играта си. Скачат, пляскат, кикотят се, лудуват.

Привидно за забавление.

Глава 59

Изследователски център Карисоке

Планината Вирунга, Руанда

Барбара Хатфийлд не знае колко е часът, когато се събужда върху завивката на леглото си под полупрозрачния балдахин против комари. Вътре в тъмната, облицована с груба дъсчена обшивка стая и навън през прозорците е еднакво сиво. Времето, пространството и материята са в нюанси на тъжно, тежко оловносиво.

Още е облечена в шортите, ризата и окаляните си ботуши за джунглата. Почесва втвърдената гной от ухапване на комар в мазната си коса, чеше кожата на ръцете и краката си. Не се е къпала от дни.

Погледът ѝ попада върху празната половина на леглото до нея. Навежда се, взема възглавницата на Силвия в ръце и я притиска към лицето си.

Материята е запазила аромата ѝ. Усмивката на Силвия, когато се връща след тичане с блестяща кожа, лъснала от пот. Пъргавите ѝ ръце, вечно заети с нещо, било ремонт на течащия четиридесетгодишен покрив или смяна на маслото в ландроувъра. С грижи по градината – беше великолепна с окаляните си чак до колене и лакти крака и ръце и вдигната нагоре с кърпа коса в стил Механика Роузи. Появяваше се на прага с кърпата и износените си кожени ръкавици, с ножица и бала сено в ръце, а Барбара я сграбчваше и я целуваше толкова силно и продължително, че на Силвия ѝ се налагаше да я отблъсне, за да си поеме въздух.

Тази субсидия беше нещо, което се случва веднъж в живота, златен билет за всеки приматолог. Осигуряваше достатъчно пари за едногодишно пребиваване в Руанда и работа в планинския лагер за изследване на горилите, който Даян Фоси беше нап­равила известен.

На Силвия ѝ се беше сторило опасно, но Барбара я умоляваше и убеждаваше и най-накрая я склони да се раздели с общинския парк за дванайсет месеца и да я придружи в Африка.

Връщаха се от годишното преброяване на зас­трашените видове планински горили, изисквано от службата към Обединените нации, когато се случи нещо неописуемо. Барбара се изкачваше по пътеката към хижата им зад Силвия, когато три мъжки горили със сребристи гърбове изникнаха от отворената входна врата.

Само след миг наоколо беше пълно с горили. Мъжкари със сребристи гърбове и по-млади екземпляри. Лагерът беше защитен от електрическа ограда, но животните някак бяха успели да проникнат в периметъра. Ръмжаха, мятаха отломки, скачаха от покривите на хижите и страничните постройки. Тракаха товарни контейнери; въздухът беше изпълнен с блъскане, пръхтене и сумтене.

Барбара си спомня как тичаше през джунглата, дробовете ѝ горяха, а зад гърба ѝ шумоляха листа и прекършени вейки. После се обърна и забеляза, че Силвия вече не е с нея.

Събра кураж и се върна в лагера същата нощ – откри, че всички са изчезнали. Тримата водачи от Руанда, четиримата младежи от екипа за борба с бракониерството и Силвия. Нямаше ги.

Барбара стене в леглото, стиска в ръце пулсиращата си глава, опитва се да изцеди спомените от съзнанието си, сякаш е гъба. Беше побързала да отхвърли параноичните твърдения за ЧЖК, абсурдните теории на лунатиците в интернет. Вярвала бе, че теорията е погрешна, защото поз­нава животните – особено горилите. Сега вече има съмнения. Поведението на бозайниците, дори това на планинските горили, изглежда, вече не е същото.

Положението ѝ е трагично. Радиото и генераторите са унищожени, както и оръжията. Най-близкото село е на петдесет километра през планинска джунгла, толкова непроходима, че се наложи да ги докарат дотук с хеликоптер. Следващата доставка на храна ще пристигне след четиридесет и осем часа.

Трябва да преживее още два дни, мисли си тя. Ако горилите се върнат, за нея няма никакъв шанс.

Седнала е в леглото и се поклаща напред-назад. Отчаяна е.

После долавя нещо. Изпитва натрапчиво усещане за присъствие, сякаш Силвия е до нея в стаята, невидима я наблюдава. Не само това, но любовницата ѝ е бясна, че Барбара се държи като безпомощно девойче в беда, че се поддава на паниката.

На нищо ли не съм те научила? сякаш ѝ казва присъствието на Силвия. Стегни се, момиче. Дръж се като достойна жена.

Барбара се изправя на крака, отмята сивкавата мрежа против комари. Приятелката ѝ е права. Тя трябва да направи нещо. След миг ще знае какво.

Зад бараките за складиране има варели с бензин за генераторите. Барбара може да напълни няколко туби, да залее първия ред дървета, да запали пожар. Неприятно ѝ е да планира унищожаването на такава прекрасна екосистема, но положението е на живот и смърт. По-конкретно става въпрос за нейния живот и нейната смърт. Вероятно димът ще привлече вниманието на селяните в долината и може би някой ще дойде да провери какво става. Ще я измъкне оттук.

Връща се иззад бараките с две метални туби в ръце, в които се плиска бензин, но чува трошене на клони от лявата си страна. Обръща се. Погледът ѝ се насочва към дърветата. Изпуска тубите. Те се прекатурват в краката ѝ.

Това, което се задава оттам, надхвърля границите на въображението.

На около двеста метра от нея по поляната приб­лижават носорози. Шест огромни рогати носорога.

Това е невъзможно. Как са се озовали тук? Носорозите пасат в низините. Необходимо им е да са в близост до вода. Защо биха мигрирали на повече от сто километра встрани и на няколко стотин метра надморска височина от естествения си хабитат? На какво щеше да се натъкне още? Полярни мечки?

Още животни продължават да прииждат. Носорозите вече са повече от дузина. Гледката е толкова невероятна, толкова нелогична – толкова погрешна.

Създанията се приближават, а в съзнанието на Барбара се събужда спомен. Тя е на единайсет години и стои на първия ред в баптистката църква във Флорида със семейството си. Яростният проповедник посочва с пръст към скромния брой хора на скамейките и чете от Откровение.

„Първото живо същество приличаше на лъв – дек­ламираше той с драматизъм и очи, извърнати към небето, – второто приличаше на теле, третото имаше лице като на човек.“

Настъпил е краят на времето, мисли си Барбара и наблюдава как гигантските животни газят ниската растителност в джунглата. Толкова е отчаяна, че едва не започва да се моли.

Глава 60

Конкорд, Масачузетс

Мобилизирана от Форт Дръм, Ню Йорк, Десета планинска дивизия на капитан Стивън Боуен се състои от два стрелкови екипа от по четирима мъже – малка, но елитна група.

Подредени в типичната клиновидна формация, мъжете се движат в пълен синхрон нагоре по гористия хълм в камуфлажните си облекла. Използват сигнали с пръсти и ръце, безмълвни са и почти невидими. Стандартна оперативна процедура за боен патрул.

Ала фактът, че бойният патрул се придвижва успоредно на велосипедна алея в градския парк „Хап­гуд Райт“ близо до езерото Уолдън в Конкорд, Масачузетс, определено не е стандартна процедура. По-скоро свидетелство за пълен хаос.

Според капитан Боуен по-шантаво от това няма накъде.

Боуен знае с абсолютна сигурност, че това, което вършат, е противозаконно. Би трябвало да помагат на полицаите да регулират движението, а не да предприемат мисия по откриване и унищожаване в обществен парк. Само че заповедите, ако може да се нарекат така, са налице.

Макар да е едва двайсет и седем годишен, Боуен е корав мъж още отпреди трите тежки мисии в Афганистан и Ирак. Думата НЕВЕРНИК е татуирана на гърдите му във вид на дъга с готически шрифт, а на гърба му, под герба с кръстосани мечове на Планинската дивизия, е девизът му: „Убиването няма заместител“.

– Капитане, подножието на хълма – обажда се Кинг. – Движение на позиция шест часа.

– Какво чакаш, редник? – отвръща Боуен. – Действай на мига.

Кинг стреля със своя М16А4.

Очите на Боуен заблестяват, щом чува познатия хевиметъл ритъм на стрелба от автомат, отекваща сред хълмовете.

Има ли нещо по-добро от звуците на изстрели, мисли си той. Кое друго може да предизвика сълзи в очите и твърдост в панталона едновременно?

– Мамка му – мърмори Кинг след три откоса от по три изстрела. – Пропуснах. Мисля, че има още.

– Каза тя – обажда се Чавес.

– Нека ти покажа как се прави, Пойндекстър – отсича Боуен, разтваря листака и минава напред.

Щом стига до билото на хълма, Боуен вие наум като Скуби-Ду. Право пред тях, по наклонената тревиста пътека има три... какво са това, чуди се Боуен. Кучета? Оглежда ги през бинокъла си с десеткратно увеличение. Хмм. Лисици? Около дванайсет на брой. Е, и какво сега? Бесни, зажаднели за кръв лисици. Нищо работа.

– В готовност, кретени – нарежда Боуен, пуска бинокъла и внимателно вдига пушката на рамото си.

Новото оръжие бие малко вляво, когато натиска спусъка, но той успява да компенсира.

Мъжете прихват в смях, докато слизат надолу по хълма.

– Мамка му, капитане. Не предполагах, че днес ще ходим на лов – казва Чавес и ръчка една от умрелите лисици с дулото на оръжието си. – Надявам се да сте наясно, че ще берете ядове с Дружеството за защита на животните.

Правят си лагер за през нощта край рекичка под стар железопътен мост в северна посока. Там има разнебитен стар диван, две избелели от слънцето кашончета от бира, скъсани опаковки от презервативи, аматьорски графити.

– Нощният въздух ме настройва романтично – обажда се Гарднър и отваря пакет военни провизии. – Някой иска ли да се разходим на лунна светлина?

– А какво ще кажете за наденичка на шиш? – отвръща някой с фалцет.

Боуен сяда като индианец край огъня и разглобява задния мерник на автомата си с гаечен ключ. Чуди се дали да им каже истинската причина, поради която са тук.

Две вечери по-рано бе имало инцидент. В една задънена уличка близо до магистралата Кеймбридж беше настъпил същински погром. Той беше видял снимките. По-ужасни сцени надали бе зървал, а това вече говореше много. Не можеше да прогони един от образите от съзнанието си. Малко момченце в легло с форма на състезателна кола с вътрешности, изсипали се върху килима.

– Вземете се в ръце, дами – смъмря ги Боуен и поглежда към мрака отвъд горящия огън. – Знам, че ви е весело, но това не е колежанско парти. Военна операция е, така че се дръжте подобаващо.

Атаката настъпва малко след един и трийсет. Боуен се буди от викове и изстрели. Между отделните залпове се чува вой. Гърлено ръмжене, нечовешки звуци. Чудовищна история като от приказките.

– Това да не е проклет великан човекоядец? – кресва той, изправя се и едновременно с това грабва оръжието.

На всичкото отгоре край ушите на Боуен профучават куршуми.

– Внимавайте къде се целите! – виква остро той. – Спазвайте стрелковата линия!

Някой изстрелва сигнална ракета. Рязката светлина хвърля дълги сенки върху заострените черни стволове на дърветата.

На около шест метра разстояние по брега на рекичката галопират мечки. Четири от най-големите кафяви мечки, които някога е виждал.

Боуен не мисли. Откача ръчна осколочна граната М67 от елека си, сваля предпазния пръстен и притиска щифта към корпуса като по инструкция в учебник. Задържа го за миг с палец върху халката и я задейства.

– Пазете се! – виква Боуен, хвърля я и заляга на една страна.

Просветване и леко тупване. Следва тишина.

Някой друг изстрелва сигнална ракета и виждат, че и четирите мечки са повалени отведнъж. В тъмнината чуват как други мечки се оттеглят, а лапите им пляскат в потока.

Капитанът оглежда хората си, брои ги набързо. Всички са на линия. Слага ръка на гърдите си, усеща как сърцето му блъска в ребрата като парен чук. Развилнели се мечки? Мамка му, на косъм беше. Значи, онази щуротия за нападение на животни над хора всъщност не е била измислица.

Обръща се. Там, в тъмнината, отвъд светлината на огъня, от другата страна на водата, капитан Боуен усеща погледите им.

На много очи.

Глава 61

Бях имал и по-добри сутрини.

Събудих се заради съня си. Двамата с Илай се разхождахме из Националния природонаучен музей в Ню Йорк. Осветлението беше нереално, воднисто, синкаво. Спряхме пред диорамата на сивия вълк. Любимата на Илай. Вълците бяха представени посред нощ в гориста местност сред снежни преспи в преследване на лос. Тактиката на лоса не беше добра. Ако те нападнат вълци, стоиш неподвижно. Останеш ли намясто, имаш шанс да оцелееш. Побегнеш ли, мъртъв си. Един от вълците беше щракнал челюсти около задния крак на лоса. Хищниците, с проблясващи в жълто на лунната светлина очи, бяха сбърчили бърни и оголили зъби. Държах Илай за ръка. Тогава вълците оживяха и изведнъж се оказа, че диорамата не е зад стъкло. Те излязоха от нея, а ние на мига се озовахме на пода на музея. Ръката на Илай беше изтръгната от моята и животните разкъсаха гърлото му.

После отворих очи. Беше ми нужно доста време, за да осъзная кой съм и къде съм. Когато се свестих, исках отново да заспя. Може би щях да сънувам по-хубави сънища.

Беше призори. Намирах се в апартамента в Алфабет Сити, където се бяхме нанесли с Клои и Илай година по-рано.

Седнах. Поставих длан върху топлия неподвижен гръб на Клои, а после погледнах през мрака към ъгъла, където синът ми спеше дълбоко в креватчето си, притиснал плюшено зайче към гърдите си.

Избърсах потта от лицето си. Ръката ми трепереше. Детето ми и съпругата ми. И двамата бяха на сигурно място. Засега.

След завръщането ни от Вашингтон опасността ескалираше. Ден след ден. Експоненциално. Странни, необичайно настървени нападения от животни присъстваха във вечерните новини всеки ден; случваха се от Ню Хампшър до Ню Делхи, от Швеция до Сингапур.

Бяха станали няколко смайващи нападения на животни тук, в Ню Йорк. Онази вечер двама кухненски работници в шикозно френско бистро в Уест Вилидж бяха починали при загадъчни обстоятелства. Полицай от Девети участък, който живееше в нашата сграда, ни беше разказал онова, което вестниците бяха премълчали по искане на правителството. Мъжете били убити от плъхове, нахлули от мазето. Били оглозгани до кокал. Още не беше ясно дали това щеше да се отрази на рейтинга на ресторанта.

Наричаха го Световна епидемия сред животните и дори най-ожесточените ми критици признаваха, че това е най-лошото природно бедствие на всички времена. Телефонът се скъсваше от звънене, бяха репортери, които искаха коментар, но аз бях твърде уморен. Не се възгордях от факта, че съм бил прав, нито им заявих „казах ви“.

Всъщност винях себе си. Бях разполагал с години, през които да се подготвя да съобщя на света, да открия какво се случваше, да се опитам да намеря решение. Бях се провалил във всички тези неща. Просто седях, взирах се в сина си и осъзнах, че съм го предал – него, съпругата си, всички.

– Къде е Илай? – попита Клои.

Тя се надигна рязко до мен в леглото.

Разтрих гърба ѝ и усетих, че сърцето ѝ биеше също толкова силно и учестено като моето на събуждане. Също като мен Клои се тормозеше вътрешно заради все по-лошите новини и се тревожеше как ще защитим себе си и детето си. Параноята и безсънието бяха нещо обичайно за нас напоследък.

– Той е добре. Всичко е наред – казах и я придърпах към себе си.

Знаеш, че положението е станало лошо, когато се уловиш да изричаш безсъдържателни утешителни фрази, в които и сам не вярваш.

– Колко е часът? – попита Клои и протегна слабата си мургава ръка към нощното шкафче да напипа часовника. Още беше прелестна. Това не се промени. – Не бива да закъсняваш за срещата си.

Бях получил обаждане от кмета предишния ден. Искаше да се видим лично. Въпреки че Националната гвардия беше мобилизирана за пръв път от единайсети септември, помощникът му каза, че имал нужда от цялата помощ, която бих могъл да окажа със съветите си за овладяването на тази вълна от животинско насилие.

– Срещата е в осем – казах. – Ставам след секунда. Как сме с храната? Чух, че фермерският пазар на Юнион Скуеър отваря отново днес.

Не само нападенията, но вече и храната се прев­ръщаше в повод за тревога. Някои хора твърдяха, че фермерството и транспортът са силно засегнати на запад. В интернет се носеха слухове за остър дефицит на провизии на Лонг Айлънд. Във всеки случай никой не знаеше какво да направи по въпроса. Ежедневно определен брой хора бягаха от града, но изглежда, същевременно прииждаха други. Душевно се настройвахме за свършека на света.

– Засега сме добре – отговори Клои. – Свърших­ме млякото, но бакалията на Авеню А още работи.

– Добре, но недей да стоиш навън повече от необходимото. И вземи със себе си сигналните ракети срещу мечки.

Освен че монтирахме аларми на входните врати и прозорците на апартамента, бях купил и няколко ракети против мечки от спортния магазин на Бродуей. Приспособлението приличаше на химикалка, но всъщност съдържаше изключително шумен експлозив, ползван от планинарите за самоотбрана в природата.

Надигнах се от леглото, целунах Клои и се отправих към душа.

Докато проверявах ключалките на прозореца в банята, си спомних за кода, който правителството използваше за природното бедствие – ЗОО.

Защо? Стоях под душа, горещата вода течеше върху главата ми и се взирах в плочките. Защо се случваше това? Какво се беше променило в съвременната обстановка – кое беше различното отпреди?

Никога в човешката история не е имало момент, в който хората да са били така дистанцирани от животните. Толкова отдръпнати от тях както психологически, така и физически. Ако сте човешко същес­тво, да кажем на място като това, където живея аз, Ню Йорк, няма да ви се наложи да общувате с нечовешко същество цял ден. Това ме кара да се замисля какъв е бил светът преди индустриалната революция. Хората са имали нужда от волове, за да орат полетата. Най-бързият начин да се стигне от едно място до друго е бил конят. Познаването на животните, близкото общуване с тях е било начин на живот. Това важи все по-малко за все повече хора сега. Хомо сапиенс толкова се доближава до кучетата, че дори еволюционното ни развитие е свързано. Генетичните разлики между човек и шимпанзе са същите като на два подвида мармоти с общ произход, които са се развили на двата бряга на една и съща река – и все пак дори Атила беше засегнат. Със сигурност коренът на ЧЖК беше някоя много, много малка, много, много скорошна промяна. Тази промяна трябва да зависеше от човечеството, защото, изглежда, ние бяхме единствените бозайници на планетата, които не бяха засегнати. По някаква причина каквото и да ставаше, то не пречеше на мозъците ни, но определено не се отразяваше добре на мозъците на другите бозайници.

Да, наистина беше зоопарк, помислих си, спрях водата и се загледах през решетките към Седма улица. Само че, изглежда, оттук нататък представителите на хомо сапиенс щяха да стоят в клетките.

Глава 62

Двайсет минути по-късно таксиметровият ми шофьор включи реге музика и запълзяхме нагоре в задръстването по „Бауъри“ за ранната ми среща. Обикновено бих се подразнил от шума. Тази сутрин обаче суматохата в Ню Йорк ми се стори странно успокояваща. Докато стигнем района на Флатайрън, бях започнал да мисля с умиление за непомръдващия трафик и неоправданите клаксони.

Без значение дали имаше бедствие, или не, днес хората отиваха на работа. Голямата ябълка още не беше получила известието за края на света.

После видях куче на тротоара. Движеше се на север от 34-та улица.

От източния край на Трето авеню, на половин пресечка пред нас приближаваше черно-бяла шотландска овчарка със среден размер и мръсна синя панделка около шията. Кучето беше само и докато го наблюдавах, започна да си проправя път през уличното движение, за да пресече авенюто от изток на запад.

Онова, което ме накара да бъда нащрек, беше целеустремеността на животното, преднамереното му спокойствие. Уличните кучета обикновено изглеждат виновни и се опитват да се измъкнат възможно най-бързо, особено в голям град посред бял ден. Това куче не вървеше нито твърде бързо, нито твърде бавно, не поглеждаше никого. Беше съсредоточено, уверено – изглежда, се беше запътило нанякъде.

Изведнъж ме обзе предчувствие.

Наведох се напред.

– Спрете таксито, моля – казах.

– Тук?

Подадох му банкнота.

– Задръжте рестото.

– Искате ли касова бележка?

Вече бях излязъл от колата и след като за малко не се нанизах на решетката на камион за бира, затичах се по Трето авеню и се отправих на север в преследване на кучето. Завих по 41-ва улица и погледнах наляво, посоката в която беше тръгнало животното. В първия момент не видях нищо. После излязох напред, надникнах иззад колоната паркирани коли и зърнах да се размахва бяла опашка близо до Лексингтън Авеню.

– Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? – изкрещя ми един пътен полицай, докато пресичах разделителната линия.

Не свалях очи от опашката на колито, а малките му бели крачка набираха скорост и то прекоси Парк Авеню една пресечка на запад.

Затичах се с всичка сила и успях да го проследя, докато прекосяваше Мадисън Авеню. Продължи по 41-ва, насочи се към Пето авеню, а после към стълбището на Градската библиотека на Ню Йорк.

Стигнах до Пето авеню точно навреме, за да видя как кучето поема на север по тротоара от западната част на булеварда към ъгъла с 42-ра улица.

Проправях си път през астероидния пояс от излезли рано граждани и се затичах по източната страна на авенюто успоредно с кучето, което сериозно беше набрало скорост и бягаше към 42-ра.

Изчаках десет безкрайни секунди, за да се смени светофарът.

Щом най-после се случи, хукнах с все сила през Пето авеню, огледах го надлъж и нашир, а после се обърнах на изток и на запад по 42-ра. Кучето можеше да е тръгнало навсякъде – може би към парка „Брайънт“ зад библиотеката на запад. Можеше и да се е шмугнало в някоя от кулите с офиси наоколо.

Кучето не се виждаше никъде. Където и да беше изчезнало и каквото и да можех да науча от него, вече беше изгубено.

Пресичах 42-ра, за да хвана ново такси и пресмятах колко ли съм закъснял за срещата си, когато друго куче притича буквално между краката ми по пешеходната пътека. Обърнах се и наблюдавах как йоркширският териер завива зад ъгъла и препуска на запад от южната страна на 42-ра. Малкото приятелче си имаше мисия.

Оз: последвай йоркширчето.

В края на парка „Брайънт“ имаше малка каменна сграда с орнаменти – без да свалям поглед от нея, наблюдавах как бялото кученце се носи на късите си крачета и се скрива в хлътналия вход на сградата.

Миг по-късно бях приклекнал до невзрачната пос­тройка. Входната врата водеше към малко стълбище надолу, което завършваше пред двойна врата от ковано желязо, заключена с верига и катинар.

Стоях в горния край на стълбището и примигвах. Бях абсолютно объркан. Там нямаше нищо. Кучето се беше изпарило.

Глава 63

Чух ехото от обувките си, тропащи по миризливите бетонни стъпала. Бутнах вратите – те изскърцаха, лесно поддадоха навътре и се отвори пролука, преди тежката черна верига да се опъне. Предположих, че кучето се е вмъкнало през отвора.

Защо го беше направило, си оставаше загадка.

Присвих очи и надникнах в тъмната дупка. Помислих си да вляза в библиотеката и да открия кой може да има ключ за катинара.

За не повече от четири секунди.

Отказах се от плана си, откопчах две копчета на официалната си риза и се проврях през тесния отвор.

Вътре открих електрически ключ и го натиснах. Светна слаба оранжева лампа. Това беше склад, пълен с косачки за трева, гребла и други инструменти за поддръжка на парка. От дясната страна до пособията имаше още едно стълбище, което водеше до наклонен надолу коридор, обточен с канали и тръби.

Сводестият тунел беше изграден от старомодни избелели тухли. Имах някакъв спомен, че паркът „Брайънт“ е върху мястото, където в средата на деветнайсети век се е намирал основният воден резервоар на града. Извитият тунел беше дълъг около три метра и водеше до малко кръгло помещение, пълно с огромни тръби, кранове – всички клеясали, след като дълго не са били употребявани, и покрити с оранжева ръжда. Най-голямата тръба, отворена в единия край, беше разположена успоредно на стената на около трийсет сантиметра от пода като тунел.

Наведох се до тръбата и подуших – вонята беше на мускус, непогрешима.

Това беше миризмата на мокро куче.

На мокро куче и още нещо. Беше смесена с наситена миризма на боклуци, скункс, мъртви животни, изпражнения. Кошмарна воня. По долната страна на голямата тръба имаше някаква влага, а миризмата като че ли се надигаше от нея като дим от запалена автомобилна гума. Беше остра и отвратителна. Взирах се в смърдящата чернота. Дълго време. Минаваха ми мис­ли да дам заден, мисли за нападащи кучета. Ала нещо в целеустремеността на кучетата, които проследих, ми казваше, че съм в безопасност. Влязох в тръбата.

Беше като да влезеш в задника на Сатаната. Пос­тоянно ми се налагаше да спирам и да потискам порива да повърна. Дланите, коленете и стъпалата ми бяха омазани с вонящата черна гадост, докато нап­редвах пипнешком през тръбата.

Тъмнина. Воня. Клаустрофобия.

Чувах някакви звуци и реших, че идват от отсрещния край. Скимтене и вой. Кучешки звуци.

Най-накрая се измъкнах от тръбата. Изправих се в тъмнината в някакво ново помещение. Миризмата тук беше по-концентрирана. В канализацията ли се бях изкатерил?

Отнякъде идваше слаб оранжев проблясък. Очите ми привикнаха.

Под мен хлътналият под на подземното помещение с размер на бална зала се движеше.

Докъдето ми стигаше погледът, виждах шаваща маса от очи, зъби и козина.

Кучетата се гърчеха едно край друго и едно върху друго по начин, какъвто не бях виждал никога досега. Бяха сгъчкани като червеи в консервена кутия. Намирах се достатъчно близо, за да ме подушат, но нито едно дори не се обърна към мен.

Много от тях се съвкупяваха. Кучетата се чукаха безстрастно, с увиснали езици и непроменено изражение. Други изглеждаха болни, козината им беше осеяна с белезникави петна, прилични на мухъл. Тук-там имаше незначителни сбивания. Няколко кучета изведнъж се сборичкваха, ритаха с крака, тракаха с челюсти и лаеха – а после всичко се оправяше, едно от кучетата печелеше лидерска позиция, друго се предаваше с жално скимтене, а останалите бързо се разбягваха. Въздухът в помещението беше замъглен и горещ от движещите се тела и влажен от дъха и езиците. Пръх­тене. Кихане. Потрепващи глави. Чешещи крака.

От дясната ми страна по протежение на стената на помещението в земята бяха прокопани галерии, а в тях имаше женски кучета с палета. Наедрелите кучки лежаха на една страна, а подутите им кореми изглеждаха нежни, с изтъняла кожа, розови, поклащащи се от тежестта на млякото, което кученцата сучеха.

Извърнах поглед към гърчещата се подземна кучешка оргия. Поведението на тези животни беше, сякаш са организирани някак, сякаш имаха нещо наум. Държаха се по-скоро като насекоми, отколкото като бозайници.

Тогава в съзнанието ми светна лампичка. Колективният ум. Буболечки. Това определено беше един от ключовете за обясняване на аномалията.

Животните се държаха като социални насекоми – рояха се, множаха се, хранеха се и създаваха поколение.

Гледката ми напомни нещо, което бях видял по време на изследователска екскурзия от университета в Коста Рика. Беше спирала на смъртта от мравки. Удивително зрелище. Натъкнахме се на стотици и стотици мравки, които тичаха едновременно в спираловиден кръг. Сякаш пробягваха обиколки – гъмжащ водовъртеж от мравки. Демонстрация на силата на феромоните. Мравките се следват една друга чрез феромони. Когато видите колона от мравки, това означава, че всяка мравка следва химическата следа на тази пред нея, усеща аромата със сетивните си антени. Но от време на време се случва нещо, което нарушава следата от феромони – нап­ример по средата на колоната пада дървесен ствол. Изведнъж мравка, която се е движела в средата на колоната, се озовава начело на нова редица. Изпада в паника. (Малко ме изби на антропоморфизъм, ще прощавате.) Започва да тича като побъркана, търси нова следа от феромони, която да следва. Най-пос­ле открива такава и започва да следва съответната мравка. Остава в пълно неведение, че следата от феромони, която е открила, принадлежи на последната мравка в колоната. Тогава колоната образува клуп, завихря се около себе си, мравките се втурват в сляпа гонитба помежду си и на практика започват да се въртят в кръг, докато умрат.

Тогава си помислих: феромони.

Глава 64

Инта, Русия

Двайсет и пет километра южно от Полярния кръг

С усилие и пухтене, достигнал почти десет метра височина на дървото, Чеслав Прокопович спира да се катери и колебливо се навежда, разпределя тежестта си внимателно върху клоните на сибирския кедър, който изтънява към върха.

През мрежата от кръстосани клони вижда на няколко километра към каменистата речна долина, а гледката му е нарушена единствено от високата ярко осветена трансконтинентална радиокула, която е и причината селото да съществува толкова на север.

Пейзажът е най-малката му грижа този следобед.

Прокопович внимателно откопчава пушката от гърба си и поглежда набързо надолу към земята в гората, търси останалите членове на ловната дружинка. От тази височина Саша, Жир и Кирил изглеждат еднакво. И тримата руснаци носят армейс­ки ботуши и евтино камуфлажно облекло за лов. Всички са набити, плешиви и с остри черти, сякаш изсечени от камък.

Приятели, откакто се помнят, и жители на Инта, четиримата мъже са работили заедно в мината за никел, открита в устремното време след падането на Берлинската стена. Ежегодният им лов в края на лятото би трябвало да е време за отдих преди появата на снега и леда, преди арктическите температури да ги принудят да стоят край огъня вътре и под земята в продължение на шест месеца – шест дълги, отегчителни, подлудяващо заседнали месеци на бездънни чаши с водка и безкрайни игри на карти.

Прокопович цяла година е очаквал с нетърпение тази екскурзия, особено слънчевия момент, в който ще прибере в чували своя лос – трепета от вълнение на цялото му тяло, детинското подскачане на сърцето в гърдите му.

Сърцето му подскача и сега, мисли си Прокопович, дъхва върху мерника на пушката си и го избърсва с ръкав.

Оръжието, което мъжът притиска в бузата си, е ловна пушка „Мосин-Наган“, ръчна изработка. През фино разграфеното увеличително стъкло оглежда северната гора от вечнозелени дървета, ели и борове, зеления пейзаж. Търси макар и най-малкото движение.

По-точно оглежда за вълци. Вълците, които ги преследваха от сутринта.

Няколко десетки са, а може би и повече. Най-големите и най-агресивните вълци, които е виждал някога. Защо толкова много вълци са се събрали в една глутница и защо ги подгониха, Прокопович няма представа. Знае само, че ако Кирил не се беше събудил толкова рано да пикае и не ги беше видял в далечината да препускат по планинския склон като потекла лава, вече можеше да са мъртви.

Погледът на Прокопович е привлечен от разнебитения железопътен мост, простиращ се над клисурата, която пресякоха по-рано. Изоставената железопътна линия е построена от затворници от лагерите на ГУЛАГ през петдесетте, когато мрежата от правителствени трудови лагери в Инта все още е функционирала. Планът им е бил да тръгнат нагоре през планината през прогнилия стар мост. Предполагали са, че вълците няма да могат или ще се боят да го прекосят. Горе на дървото, той наблюдава моста през окуляра на пушката си, чака и гледа.

Прокопович си мисли за жена си, когато вълците излизат вкупом от прикритието си сред дърветата и се втурват към клисурата.

– Что за галима3 – мърмори Прокопович, щом животните се насочват право към моста.

Гледа ги как чевръсто го прекосяват, внимателно стъпват върху прогнилите дървени талпи и железни греди един по един, лапа след гъвкава лапа.

– Блядь4! – промълвява Прокопович към небето. – Мамка му, всичко отиде по дяволите!

3 Що за дивотия (руски). – Б. р.

4 По дяволите! (руски) – Б. р.

Глава 65

Прокопович изплюва лепкава борова игличка и забива поглед в приближаващите вълци. Движат се бързо, но той се опитва да ги преброи. Скоро задачата по преброяването става непосилна. Не успява. Твърде много са. Това, което вижда, е невъзможно. Чувал е за глутници от десет, може би петнайсет. Но тук със сигурност поне петдесет вълка прииждат откъм дърветата, движат се в колона по моста зад тях.

Прокопович закопчава пушката на гърба си и бързо започва да слиза от дървото.

– Какво става, ловецо? – пита Кирил и успокоява нервите си с малко водка от манерката.

Лицето му е обезформено и възпалено от розацея. Очите му приличат на стафиди.

Прокопович не отговаря веднага, мръщи се. Не се тревожи за Саша, който продължава да играе хокей, нито за братовчед си Жир, щангиста. Притеснява го най-едрият от всички, най-добрият му приятел Кирил. Едрият грубоват глупак се е подпрял на ствола на дървото и хрипти като пробит мях след сутрешния им поход нагоре в планината. Кирил е дебел като свиня, пуши като повреден камион и е муден като мъзга през януари.

Мъртъв товар, мисли мрачно Прокопович и гледа приятеля си.

– Блядь! Ще бягаме, прасе пияно. Ще бягаме за живота си!

Вълците са рояк черни точици в далечината, заобикалят дърветата в планината. Не издават никакъв звук. Няма лай, нито вой. Само безшумно тичане.

– Бързо! Бягайте, ако искате да живеете!

Мъжете имат един последен шанс. Има още един мост над клисурата, на по-малко от километър на север. Той е още по-зле дори и от първия, само скелет на мост без никакви въжета. Ще трябва да се покатерят от външната страна на ръждясалата решетъчна рамка. Почти самоубийствена задача, особено за горкия дебел Кирил. Но нямат друг избор. Поне няма начин четириногите да успеят да преминат през него. Проблемът е да се доберат дотам нав­реме.

Вече виждат моста, но Кирил пада. Изглежда ужасно. Пухти като риба на сухо, като ударен с юмрук. Лицето му е подуто и с цвят на борш с цвекло.

– Больше... нет5! – изговаря задъхано той. – Не. Край. Не мога. Нито... една... крачка... повече.

– Мамка ти! – Прокопович здраво го рита. Със същия ефект може да ритне автомобилна гума. – Ставай, кучи сине!

– Блядь, блядь – избухва Жир. – Жена ми няма да остане вдовица, защото си дебел кретен.

– Пойдите6! Вървете! И двамата! – казва Прокопович и се отпуска на колене върху боровите иглички до Кирил. – Той просто трябва да си поеме дъх. Ще ви настигнем при моста.

Саша и Жир нямат нужда от повторно подканяне. Само след миг вече ги няма.

Прокопович хваща натежалото рамо на приятеля си и се взира отчаяно през дърветата към планината Урал и сиянието на изток.

– Върви, Чеслав – пъхти Кирил. – Недей да правиш това. – Малките му очи имат пораженчески, нещастен израз. – Жир е прав. Аз съм дебел и безполезен. Твърде немощен съм. Винаги съм бил такъв.

Кирил е тромав и несръчен глупак, на когото всички се присмиват. Това, с което го компенсираше, което го правеше най-добър приятел на Чеслав, беше че самият Кирил винаги се смееше най-силно.

Прокопович проверява мунициите в пушката си и вижда как вълците препускат сред дърветата.

– Съжалявам – казва Кирил, а пъхтенето на хищниците вече се чува. Кирил хлипа. Гласът му трепери и пресеква. – Винаги съм обичал да ходим на лов. Ти си най-добрият ми приятел, Чеслав. Така и не станах милионер, но съм богат, защото имах теб за приятел.

– Заткнись7! – Прокопович се изплюва пренебрежително в боровите иглички. – Млъквай, женчо, и си вземи оръжието. Ще живеем.

Вълците приближават, а Прокопович поглежда надолу към долината. На това възвишение е ясно и слънчево, но равнината отвъд моста, където се намира селото, е облачна, окъпана от пурпурночервено сияние, сякаш осветена от черна светлина.

Значи, това е мястото, на което ще умра, мисли си Прокопович.

Тогава на поляната пристъпва първият вълк, мъжки, с жълти като луната очи.

Истинско чудовище, поне петдесет кила. Като дете по време на един лов с баща си Чеслав видя вълк, по-малък от този, да поваля лос.

Жалко, че не съм лос, мисли си мъжът.

– Изправи се, глупако – казва той на Кирил.

Приятелят му става на крака.

Двамата застават гръб в гръб с насочени пушки.

Прокопович знае какво да прави с вълците. Стоиш на място. Ако не мърдаш, ще проявят респект и ще живееш. Ако побегнеш, мъртъв си.

Вълците започват да се скупчват около тях. Идват още и още. Групите от животни започват да се смесват, обединяват се, преплитат се. Ръмжат, издават гърлени звуци, щракат със зъби, рязко избухват във вой. Вълците оформят кръг около тях. Напредват, отдръпват се. Във въздуха се носи какофония от звуци.

Прокопович усеща, че Кирил трепери зад гърба му.

– Стой неподвижно, мудак8 – скарва се той на Кирил. – Ако не мърдаме, ще оцелеем. Побегнем ли, мъртви сме. Подушват страха ти.

– Это пиздец, это пиздец9 – проплаква Кирил. – Такава лудост, такава лудост.

Кирил натиска спусъка на оръжието си и произвежда изстрел, като се прицелва почти наслуки сред множеството от вълци. Чеслав чува как оръжието се удря в лакътя му. Във въздуха плисва кръв като струя ярък тъмен боровинков сок, чува се пронизителен вой.

– Кирил! – крещи Прокопович. – Не!

Чува приятелят му отново да натиска спусъка. Още вой и кръв. Вълна от нов интерес се надига сред кръга, прилив на настървен лай.

Майната му, мисли си Чеслав. Майната му. Той също стреля по множеството.

Убиват около седем. Продължават да прииждат още.

Тогава Кирил решава да бяга. Напуска поста им в средата на кръга и се опитва да се измъкне. Миг по-късно – едва след част от секундата, след толкова кратък момент, че не може да се опише дори като миг – обръчът от вълци рязко се свива. Телата им се превръщат във вихър от козина, ръмжащи гърла, тъпчещи крака, разкъсващи зъби, всичките се скупчват един върху друг. Прокопович изстрелва още шепа патрони по ордата, но е безполезно. Вълците се роят върху двамата мъже, докато те изчезват под тях.

След няколко минути врявата утихва. Глутницата се разпръсва и вълците се разделят, бродят по полето, започват да се търкалят и да ръмжат, но не с предишната агресия, а на игра.

Чеслав и Кирил са изчезнали. Няма тела. Тревата и боровите иглички на земята са окървавени. Муцуните и бърните на много от вълците са изцапани с кръв, а част от тях я облизват от влажната си сплъстена козина. Някои се сборичкват за кокал. Самите мъже обаче са изчезнали.

5 Повече... не мога! (руски) – Б. р.

6 Тръгвайте! (руски) – Б. р.

7 Млъквай! (руски) – Б. р.

8 Задник (руски). – Б. р.

9 Това е катастрофа (руски). – Б. р.

Глава 66

Сигурен съм, че съм приличал на зомби, току-що изпълзяло от криптата си, когато отворих вратата на апартамента ни. Чух тракане и подрънкване, Клои разтоварваше покупки в кухнята. Оставих ключа в ключалката и изтичах по коридора.

Застанах на вратата в кухнята, а съпругата ми ме изгледа, сякаш бях напълно полудял. Огледах се: покрит с чернилка и мръсотия и задъхан, след като бях тичал по обратния път от парка „Брайънт“.

Но не бях луд.

За пръв път от десет години знаех, че съм прав.

– Здрасти – казах.

– Е – отвърна тя. – Как мина срещата с кмета?

Тонът ѝ беше саркастичен.

– Изключително продуктивно.

Клои беше коленичила пред отворения хладилник, изправи се и го затвори.

– Току-що звъняха от кабинета на кмета. Какво ти се е случило, по дяволите?

Взех буркана с кетчуп, който тя разсеяно държеше в ръка, и го оставих внимателно на кухненския плот. Хванах я за раменете и се опитах да си поема въздух.

– Разгадах го! – задавих се от вълнение. Опитах се да се овладея. – Причината за нападенията... не е вирус... дължи се на феромони.

Клои ме погледна въпросително.

– Не звучиш логично, Оз.

Понечих да се отпусна на един стол до кухненската маса.

– Да не си се докоснал до мебелите! – спря ме Клои.

Останах прав.

– На път за срещата видях улично куче – обясних. – Последвах го до тунел под парка „Брайънт“. Вътре имаше още кучета. Хиляди.

Клои кимна замислено.

– Видял си друга глутница кучета? – попита тя. – Като онази на видеозаписа?

– Да – потвърдих. Започнах да бърша потта от лицето си с мръсни пръсти, макар че щеше да е по-добре, ако бях заложил на мигане. – Ето каква е работата. Всички бяха част от обща група, търкаха се едно в друго, поведението им не приличаше на нищо, което съм виждал досега. Чифтосваха се, хранеха се взаимно с повърната храна. В помещенията имаше женски, които раждаха.

– Отвратително – каза Клои.

После се отдръпна от мен, вдигна ръце към лицето си.

– Mon Dieu! Каква е тази миризма? – ахна тя, щом най-после усети с пълна сила вонята на тинята, през която бях пълзял.

– Именно!

Измъкнах се от ризата си. Панталонът я последва само след миг. Оставях черни следи по плочките в кухнята. Разтърсих се из кухненските чекмеджета само по чорапи и бельо, открих найлонова торба и прибрах дрехите вътре, след като ги сгънах грижливо.

– Трябва да изследваме дрехите ми. Миризмата им. Мисля, че кучетата я излъчват. Но те почти не се държаха като кучета, Клои. Знам, че звучи налудничаво. Държаха се като насекоми. Като мравки, пчели или нещо подобно. Не е вирус като бяса, който докарва животните до лудост. Трябва да търсим някакъв нов феромон в околната среда.

– Това е невъзможно – промълви Клои, без да маха ръце от лицето си.

– Така ли? – отвърнах. – Всичко е било пред очите ни от самото начало. Как общуват животните? Имам предвид несъзнателно. Как кучетата, мечките, хиените разпознават територията си?

– Чрез секреция и надушване на феромони – отговори Клои.

– Животът в основата си е химия – казах. – Нали така?

– Хмм.

– Групи молекулни съединения реагират на други групи молекулни съединения. Щом животното подуши съперник или хищник, до него достига информация, която води до промяна в поведението. Точно това се случва и тук. Някак си. Освен ако сигналите на животните не са се объркали. Сигналите, които получават, ги карат да действат против инстинктите си. Трябва да има нещо нередно или в самите феромони, или в начина, по който ги произвеждат животните.

– Може да се окаже логично – призна Клои, след като вникна. – Мутациите, които открихме в животните, бяха в амигдалата, а в общия случай тя отговаря за обонянието.

Започнах да крача напред-назад из кухнята по бельо и още държах в ръце торбата с вонящите си дрехи.

– Струва ми се, че дори може да е свързано със странните неща, които се случиха с Атила – добавих. – Обонянието на шимпанзетата не е чак толкова развито. И все пак го спасих от лаборатория за парфюми, където го подлагаха на химични експерименти. Мисля, че феромонът или каквото и да е в околната среда го е подлудило.

– Като астероид например – предположи Клои. – Животните демонстрират ли ярост, предизвикана от химическо въздействие?

– Възможно е.

– Но защо така внезапно? – попита Клои. – Кое променя начина, по който възприемат феромоните?

– Нямам представа, но знам, че трябва да открием експерти по феромоните и да ги съберем в една стая вероятно с вчерашна дата. Или по-скоро от преди пет години. Ще се обадя в лабораторията, а ти се свържи с онзи правителствен представител, Лийхи. Мисля, че най-после направихме пробив в тази история.

Глава 67

Останалата част от сутринта ми беше посветена на изключително дълъг горещ душ и телефонни разговори, чийто брой беше достоен за Джери Луис.

В ранния следобед Клои, Илай и аз стояхме около кухненската маса със събран багаж, готови за тръгване. Предположих, че колата ни е пристигнала, щом телефонът на масата започна да бръмчи, а на дисплея се изписа непознат номер. Приближих се до прозореца и погледнах надолу.

Когато началникът на Националната агенция за сигурност Майк Лийхи каза, че изпраща кола, за да ни отведе на безопасно място, си помислих, че наистина има предвид кола.

На тротоара пред дома ни беше спрял блиндиран джип „Хамър“ в камуфлажни цветове, в който войник стоеше в готовност до картечница върху подсилена роторна установка. Предполагам, всичко това беше с цел дискретност.

Долу във фоайето ни чакаше хлапе с червена коса и лунички, сякаш излязло от комиксите „Арчи“. Поздрави ни.

– Лейтенант Дъркин, армия на Съединените щати, Трета пехотна дивизия – обяви той във военен ритъм, точно преди силен лай да премине във вой.

– Боже, толкова ли е зле положението навън, лейтенант? – попитах и посочих военната машина, в която очевидно ни предстоеше да се качим. Дъркин взе багажа ни, сякаш беше пиколо, и ни поведе към бронирания хамър.

– Евакуират Манхатън в участъка под 96-а улица – каза той. – Започваме с болниците и хосписите.

– Какво? Защо?

– Плъхове.

Завихме на север през Манхатън и видяхме барикади и пропускателни пунктове. Градът гъмжеше от мъже и жени в камуфлажно облекло. Единствените превозни средства, с които се разминахме, се движеха в противоположна посока и бяха правителствени автобуси за евакуация и военни хамъри.

Таймс Скуеър беше празен. Погледнах към тъмния навес на Ед Съливан Тиътър и рекламата за „Късното шоу на Дейвид Летърман“. Тази вечер нямаше да има тъпи номера с домашни любимци.

Завихме по 57-а улица. Чухме свистенето на огън и погледнахме през прозореца, а двама войници в сребристи костюми стояха на колене до отворена шахта, насочили огнехвъргачки под улицата.

Спряхме на Пето авеню и 81-ва улица. На авенюто пред музея за изкуства „Метрополитън“ беше поставена ограда, заключена с верига, а пред нея имаше чували с пясък.

Горен Ист Сайд беше отцепен? Кога се беше случило това? Защо не бях чул нищо? За колко време светът се беше преобразил от нормален в странен? Часове? Сутринта положението ми изглеждаше нормално.

– Между тези две пресечки засега ще се помещава Генералният щаб – обясни Дъркин, а пазачът ни пусна през импровизираната ограда. – Това малко ми напомня на Зелената зона в Багдад.

– Или на Кота 0 след единайсети септември – допълних.

Завихме покрай чувалите с пясък и стековете с бутилирана вода и спряхме пред величествена предвоенна сграда точно срещу „Метрополитън“. Интериорът на сградата беше изпълнен с орнаменти, коринтски колони, стъкло, месинг, мрамор, саксии с папрат. Дъркин ни въведе във величествено фоайе, където сержант от полицейското управление в Ню Йорк прегледа документите ни за самоличност и по необяснима причина ни провери с детектор за метал, включително и Илай, просто за да се увери, че тригодишният ни син не си носи пистолет.

– Кой командва? – обърнах се към Дъркин.

– Генерал Уолтърс, но той е на бойното поле.

– Бойно поле?

– Е, в града. Мисля, че някои от другите учени са тук. Нека първо ви отведа до вашето местенце.

Местенцето беше доста приятно. Заведоха ни в мезонет за няколко милиона долара с масивни камини в стаите и касетирани тавани, високи по три и шейсет. В дневната имаше мраморни скулптури и африкански маски. На стената в трапезарията висеше Шагал.

– Приятна квартира. Как така армията е наела „Ксанаду“? – попитах Дъркин.

Той сви рамене.

– Не ни е работа да задаваме въпроси – отвърна. – Настанете се. Срещата е на първия етаж в 16,00 часа. Насладете се на ваканцията си преди края на света.

Глава 68

Оставихме Илай в импровизираната забавачка за децата на учените на петия етаж в сградата и слязохме да помогнем с подготовката за срещата. Изненадах се колко бързо двамата с Клои се адаптирахме към цялата тази история със сценария за Страшния съд. Един ден водиш детето си на ясла, а на следващия го оставяш в забавачката на правителствен евакуационен център. Какво друго бихме могли да сторим?

В голяма ниша към лъскавото мраморно фоайе, с помощта на облечени в камуфлажни дрехи войници, преустроихме зала за хранене в конферентна зала и монтирахме дори интерактивна бяла дъска. Масата беше продълговата, гладка, от кървавочервен махагон, полиран до такава степен, че отразяваше като огледало. Помещението беше огромно, таваните – високи по четири метра и петдесет, с мраморни корнизи по ъглите. По стените имаше тъмни маслени портрети на богати експлоататори. Над масата се поклащаше полилей, който приличаше на кристален грозд.

В следващия половин час с Клои поздравявахме останалите учени, които правителството беше докарало с хамъри и хеликоптери. Освен доктор Куин бяха довели и по-голямата част от екипа от Колумбия, както и повече от дванайсет ентомолози, еколози и други учени.

– О, виж кой е тук – казах на Клои, като прикрих уста с ръка. – Доктор Харви Гаднярски.

Тя извъртя очи.

Доктор Харви Салтънстол, шефът на катедра „Хенри Уентуърд Уолъс“ в Биологическия факултет в Харвард, се ръкува с мен и ме поздрави кратко и хладно. Доста е приятно да получиш признание пред очите на враговете си, така че се поддадох на известно злорадство. Не харесвах този човек. Последния път го бях срещнал на диспут по Ем Ес Ен Би Си с модератор Рейчъл Мадоу. Беше преди повече от година. Както винаги ме беше накарал да приличам на пълен глупак с аристократичното си излъчване – този красив негодник в туид, който често приглаждаше назад елегантната си посребрена коса.

Силната критика на Харви Салтънстол към ЧЖК беше забавила напредъка в проучванията ни с години. Защо ли сега не бях изненадан, че тази нагла подлога на елита беше на предна позиция, в самия център на екипа, събран от правителството за разрешаване на проблема?

След малко стоях начело на конферентната маса, редом до най-големите умове в страната. Надявах се експертните мнения на всички в тази зала да бъдат достатъчни. И да не е твърде късно.

Започнах с кратък разказ за всичко, което бях видял сутринта под парка „Брайънт“.

– Първоначално мислех, че ЧЖК произхожда от вирус – казах и огледах подред лицата около масата. Всички ми отвърнаха с кимване. – Но след като днес видях тези животни отблизо да се държат толкова необичайно, мисля че е време да възприемем нов подход. Според мен има нещо общо с феромоните. Кучетата, които наблюдавах, демонстрираха проява на феромонна агрегация като по учебник. Вярвам, че нов видоизменен феромон е навлязъл в околната среда и вероятно е наше дело, тъй като, изглежда, ние сме единствените бозайници, чието поведение не е повлияно от него.

– И дойдохме тук за това? – Харви Салтънстол отпи продължително и претенциозно глътка кафе, а всички останали седяха в очакване на думите му. – Околната среда? Моля ви се. Това е инфантилна теория. Феромонът е химикал, който осъществява изключително специфична връзка с отделните видове. Никога не съм чувал за феромон, който да въздейства на различни видове. Да не би да твърдите, че някакъв невидим влудяващ газ въздейства на всички бозайници с изключение на хората? Защо да не влияе и на нас?

Колкото и да беше дразнещ, съзнавах, че Салтънстол има право. Веднага беше нацелил най-големия пробив в теорията ми. Прехапах устна и се замислих.

Глава 69

Харви Салтънстол предвзето опря върховете на пръстите си един в друг и започна да ги намества, готов да повтори атаката си. В този момент Клои скочи, за да ме защити.

– Какво ще кажете за замърсяването? – избърбори тя.

– Да, какво за него? – попита Салтънстол.

– Замърсяването на околната среда понякога причинява мутации и промени в животните. Найлоназата например. В езеро с отпадъчни води край фабрика за производство на найлон в Япония са открили вид бактерия, която се храни само с найлон. Наличието на замърсяване е изменило генетично бактериите, които вече са били там.

– Всичко това е чудесно, в случай че говорим за замърсяване – каза Салтънстол. – Но мислех, че говорим за феромони. Какво общо има замърсяването с феромоните?

Ударих с кокалчета по масата.

– Въглеводороди – казах. – Това е връзката между феромони и замърсяването. Феромоните се състоят от въглеводороди. Нефтът също.

Всички около масата леко се поизправиха. Съзнанието ми препускаше. Не можах да се въздържа, скочих на крака и започнах да крача зад стола си.

– Въглеводородите са навсякъде – продължих. – През последните двеста години вследствие на индустриалната активност се наблюдава масово повишаване на летливите въглеводороди в атмосферата. Метан, етилен...

– Да не споменаваме широкото разпространение на нефта – включи се Клои. – Нефтът е навсякъде – в пластмасите, боите в къщите, балоните, възглавниците, шампоаните. Оттича се в подпочвените води...

– Изследванията през деветдесетте не доказаха ли вредата от пластмасите и рисковете за здравето заради химическите им сходства с естрогените? – добави доктор Тери Аткинсън. Той беше инженер химик от „Купър Юниън“.

Прииска ми се да се метна през масата и да плеснем дланите си. Не го направих.

– Да! – възкликнах. – Щом въглеводородите могат да имитират естроген, напълно е възможно да могат да имитират и феромони.

– Или да вземем за пример пластмасовите съединения, използвани за бутилките за вода – каза доктор Куин, като размахваше във въздуха химикалката си. – Откриха, че по някаква причина предизвикват рязко повишаване на нивата на естроген при рибите. В езеро край завод в Германия учените открили, че в него изобщо няма мъжки риби.

– Тръгваме в погрешна посока, приятели – нас­тоя Салтънстол. Прочисти гърло и отметна назад кичур посребрена коса. – Как се променят химичес­ките въглеводороди без наличието на катализатор? Пластмасите съществуват повече от петдесет години. Ако предизвикваха промяна в начина, по който животните преработват феромоните, нямаше ли да забележим доста по-отдавна?

Издишах и се опитах да измисля подходящ отговор. Салтънстол отново излезе с убедителен контрааргумент.

– Извинете, господин Оз – заговори Бети Орлиън, еколог от университета в Чикаго. – Един бърз въпрос. Кога забелязахте повишаване на нивото на агресия сред животните?

– Както показват данните, около 1996 година – отвърнах. – Положението започна да се влошава с настъпването на новото хилядолетие.

– Хиляда деветстотин деветдесет и шеста е моментът, в който мобилните телефони започнаха да добиват голяма популярност – отбеляза Бети. – А оттогава употребата на мобилни телефони значително се е увеличила.

Идеята не се беше оформила напълно в съзнанието ѝ.

– Е? – настоя Салтънстол.

– Всъщност, доктор Салтънстол – продължи тя, – знаем, че мобилните телефони използват радиочестотна енергия, която създава полета от електромагнитно лъчение. Някои от функциите на животните може да бъдат засегнати на клетъчно ниво от подобни полета. В продължение на години съществуваше притеснението, че едно поле може да разруши друго. Точно затова са проведени толкова много проучвания за връзката между употребата на мобилни телефони и тумори в мозъка. От години се носим в безпрецедентно море от радиация.

– Да – вече бях превключил на тази вълна. – Вероятно радиацията от мобилните телефони въздейства топлинно на естествените въглеводороди по някакъв непознат досега начин, превръща ги в химикал, който животните възприемат като феромон. Променя церебралната им физиология, както сами се уверихме в Колумбия. Наясно сме, че засегнатите животни имат увеличена амигдала.

– Оз, струва ми се, че си спомних нещо – подскочи доктор Куин. – Беше изследване на пчелите в Холандия. – Тя заговори бавно и разсеяно и започна да сочи лаптопа, отворен пред нея. – Да, ето го. Ще го включа на интерактивната дъска.

Само след миг на екрана се появи изпъстрен с графики изследователски документ.

– Това проучване беше направено в Холандия през деветдесетте – поясни тя. – Показва ефекта от радиацията върху пчелите, чиито гнезда се намират близо до кулите за клетъчните телефони. Както виждате на първата таблица, когато насекомите са в гората, не изпитват трудност да излизат за храна и да се връщат в гнездото.

Тя се изправи, приближи се и посочи извитите линии върху графиката на екрана.

– На втората графика обаче се вижда, че когато гнездото е близо до кула за клетъчни телефони, на пчелите им е нужно все повече и повече време да се завърнат и в резултат на това накрая измират.

– Поне аз съм заинтригувана от теорията на господин Оз – заяви доктор Орлиън. – Мисля, че открихме виновника за проблема. Замърсяването от въглеводородите и електромагнитната радиация са се съчетали и са причинили критичен срив в биосферата.

Някои хора кимнаха. Харви Салтънстол беше видимо подразнен. Виждах парата, която излизаше от ушите му.

– Но това все още не обяснява защо тези предполагаеми видоизменени във феромони въглеводороди не влияят на хората. Можете ли да обясните това, господин Оз?

Едва доловимо наблегна на думата „господин“, за да припомни на всички, че не бях получил докторска титла.

Отново прехапах устна. Но само за да постигна драматична пауза. Имах отговор.

– Човешките същества нямат вомероназален орган – заявих на Салтънстол. – Тъканта в основата на носната кухина, която предизвиква реакция на пренасяните по въздуха феромони. Почти всички бозайници го притежават, но не и хората. Всъщност съществува теория, според която човешкият вомероназален орган е закърнял при сближаването на отношенията ни с кучетата. При кучетата се е увеличил, а при хората е изчезнал. Много от гените, съществени за функционирането на вомероназалния орган, изобщо не функционират при хората.

Огледах залата и осъзнах, че съм победил.

Салтънстол изглеждаше така, сякаш се е изпуснал в панталона, затова предположих, че е схванал за какво говоря. Доктор Орлиън ми се усмихна.

– Браво, господин Оз – поздрави ме тя. – Според мен никой не би се усъмнил, че това е пробив. Мис­ля, че най-после уцелихме джакпота. За пръв път имам чувството, че е налице голяма вероятност да сме разбрали кое причинява ЧЖК.

– Да, но за беда това просто ни води към следващия въпрос – казах аз. – Как ще го спрем?

Глава 70

Очукан полицейски ван поскърцва ритмично, докато се клатушка по задръстените прашни улици на Източно Делхи, Индия.

Новият помощник-комисар зад волана, Пардииб Секхар, едва не закача търговец на плодове, докато бърше потта от очите си с ръкава на ризата си в цвят каки. Търговецът на плодове избухва в гневни ругатни, а Пардииб пренебрежително махва с ръка.

– Изчисти си ушите, селяндур – измърморва той апатично през прозореца. – Този звук е от вана ми. Не е демон, а сирена. Означава, че трябва да се махнеш от пътя. Преминава полиция!

Пардииб вини телевизията и интернет за наплива от селяни към града през последните десет години. Всички тези канали подмамват невежите глупаци към ярките светлини и боливудския стил на живот, който никога няма да постигнат. След като се провалят в търсенето на работа, започват да вършат дребни престъпления – джебчийство, кражби на чанти. Тук се намесва той.

На следващото задръстено кръстовище се разсмива, докато гледа как шофьор на яркочервено ламборгини се опитва да заобиколи каруца с магаре. Форсирането на луксозната италианска кола покрай задника на магарето е типична картина от Индия в двайсет и първи век. Дигиталната ера се сблъсква с каменната.

Само да имах камера, мисли си той. Хората в участъка биха харесали това.

Маршрутът на Пардииб минава през Ямуна Пуща – най-голямото гето в Делхи, което участва в надпреварата и за най-голямото гето в света. Във всички посоки са издигнати квартали от джуги, импровизирани колиби от дърво и кашони, стегнати с въжета. В бедняшкия квартал няма електричество или канализация. Днес хората пускат хвърчила и се забавляват с волейбол. Ухилени голи деца си играят в калта.

Пардииб спира вана пред триетажна жилищна сграда край особено зловонен участък на река Ямуна. Ямуна е приток на Ганг. Според проповедниците къпането в свещените ѝ води спасява човек от смъртните му мъки.

Пардииб затваря прозореца и поглежда равната кафява повърхност на тази помийна яма. Въздъхва и изключва двигателя.

Да, би могла да го спаси. Но не от смъртта. От живота.

Той вдига поглед към мрачния триетажен комплекс: „Апартаменти „Речна морава“. Поне на думи звучеше приятно. Обажданията, които получиха от сградата, са притеснителни. Хората крещят, че по коридорите броди обезумял убиец, нахълтал с взлом.

Пардииб свива тесните си рамене. Отвън положението изглежда кротко. Може да е било просто лоша шега.

Ала за всеки случай той взема новото си оръжие от пода пред съседната седалка. Един от автоматите INSAS, произведени в Индия, които им раздадоха след терористичните атаки в Бомбай. Премята неб­режно през рамо ремъка на оръжието и тръгва към сградата.

Дълбоко в себе си Пардииб тайничко се надява да не е лоша шега, а истински терорист. Нищо не би го зарадвало повече от възможността да пръсне някоя чуждестранна радикална измет на парченца, вероятно да получи повишение и в отплата да се измъкне от смърдящата част на града.

Чуди се в кой от богатите райони в града му се иска да го назначат, но в този момент от сградата тичешком изскача възрастен мъж и крещи:

– Raksasom! Rana! Atanka! – нарежда той и бяга край вана.

Чудовища. Ужас. Бягайте.

Чудовища. Пардииб се усмихва развеселен. Очевидно е шега. Сигурно децата правят номера на суеверните стари глупаци.

– Ехо? Полиция – извиква той, щом влиза във фоайето. Празно е. – Полиция!

Вонята е отвратителна. Мирише на изпражнения, боклук, смърт – което определено не е необичайно за този квартал.

Никой не отговаря. Той тръгва нагоре по стълбите.

От първата междинна площадка вижда нещо да се движи в мрака в края на коридора. Ниско до земята. Вероятно на нивото на кръста. В коридора без прозорци на Пардииб му заприличва на жена, наметната с одеяло, която лази на четири крака. Объркан е. Посяга към фенера си, приближава се с няколко крачки.

Тогава нещото бързо се втурва към него от мрачния коридор. Той щраква фенера и зърва проблясването на две изумруденозелени очи в тъмнината. Пада по гръб.

Пардииб не успява дори да изкрещи, преди леопардът да го разпори от корема до брадичката.

Пристигат още два леопарда, движат се коварно безшумно по коридора.

Леопардът е едно от най-опасните животни в света. Прекрасното създание с тюркоазени очи е наричано понякога скачаща моторна резачка заради факта, че използва и задните, и острите си като бръснач предни зъби, когато напада.

Преди тъмната мъгла да се спусне пред очите му, в съзнанието на Пардииб изплува една последна дума.

Raksasom.

Чудовища.

Глава 71

Същата вечер сънувах сън. Сънувах кръг от мравки. Вървяха една след друга в спирала – гъмжащ черен водовъртеж. Въртяха се отново и отново и всяка сляпо следваше невидимата нишка от феромони на мравката пред себе си. Затворен кръг. Змия, която хапе опашката си. Символ на безсмислието. Затворени в примката си, мравките обикалят ли, обикалят в кръг – отчаяни, глупави, затъпели.

Нямах представа колко е часът, когато се събудих по тъмно от нещо, което звучеше като края на света.

Чуваше се аларма, която не спираше – ЕЕН, ЕЕН, ЕЕН. Сякаш се намирах в подводница, уцелена от торпедо.

Сграбчих чаршафа и се изправих в седнало положение. Детектор за дим, хрумна ми. Някаква военна аларма?

После забелязах пулсираща светлина на нощното щкафче и осъзнах, че звукът идва от айфона ми. Смътно си припомних, че Илай беше играл с него предишния ден. Тригодишното дете се справяше по-добре с проклетото чудо от мен. Протегнах се към масичката и го изключих. Синът ми беше задал тон на звънене с аларма за бедствено положение. Не ми убегна горчивата ирония в настоящите квазиапокалиптични обстоятелства. Сърдечният ми ритъм се възстанови и едва не се разсмях. След това отговорих на обаждането.

– Господин Оз, съжалявам, че ви безпокоя в този час – заговори отсреща лейтенант Дъркин. – Имам съобщение за вас от господин Лийхи от Националната агенция за сигурност. Тази сутрин е назначена среща на високо равнище в Белия дом. Ще присъстват президентът и началник-щабовете. Господин Лийхи помоли да се явите лично и да представите новата теория, до която вие и останалите учени достигнахте.

Изчистих гурелите от очите си. Какво? Поредната среща?

– О, добре. Предполагам... – отговорих и светнах лампата на нощното шкафче.

Съзнанието ми още не беше ясно.

– Съпругата и синът ви също може да дойдат с вас, но тъй като пътуването става опасно, може би е по-добре да ги оставите тук, в зоната за сигурност. Ще ви върнем отново преди вечеря.

– Чудесно, лейтенант. Кога заминавам? – попитах.

– Полетът ви от Тътърбъро е планиран за след час. Можете ли да се приготвите, да кажем, за двайсет минути?

Двайсет минути, помислих си и вътрешно простенах. Срещата предишната вечер се беше проточила до късно след полунощ. Имах чувството, че съм подремнал не повече от четвърт час.

– Разбира се. Ще се срещнем във фоайето – отговорих.

Щом затворих телефона, веднага се обадих на Лийхи.

– Защо е нужно да се срещаме лице в лице, Лийхи? Не можем ли да направим телеконференция?

– Сложно е, господин Оз – отвърна Лийхи. – Знам, че е затруднение, но наистина имаме нужда от вас тук. Вие сте убедителен оратор.

Примигнах. За какво говореше Лийхи?

– Убедителен? – учудих се. – В какво трябва да бъде убеден президентът?

– Ще ви кажа, щом пристигнете тук – отсече Лийхи.

Тази работа не ми хареса. По някаква причина подозрението ми се беше изострило. Последното, което исках да правя в момент, в който светът се разпада, беше да изоставя семейството си, но както изглеждаше, нямах много голям избор.

– Добре, до скоро – казах.

Клои отвори едно око, щом излязох от банята след душа.

– Има среща между президента и началниците на щабовете в Белия дом. Искат да се включа. Да отида лично във Вашингтон.

– Отново във Вашингтон? – учуди се Клои, отвори и другото си око и седна. – Не можеш да го нап­равиш. Твърде опасно е. Не могат ли да използват скайп или нещо подобно?

– Има логика. Говорим за федералното правителство. Очевидно имат нужда от убеждаване по отношение на феромоните. Докато и те не се включат, ще ни е много трудно да се справим с овладяването на тази лудост. Освен това ще имам военен ескорт по целия път. Обещаха да се върна преди вечеря.

Тръгнах към входната врата на пищния ни правителствен апартамент, но Илай надникна от стаята, в която го бяхме настанили.

– Здрасти, хлапе – казах и коленичих до него. – Ти ли ми промени тона за звънене?

– Ами, може би – отвърна той.

Разроших косата му и го прегърнах.

– Чуй, мосю Може би. Заминавам за Вашингтон. Искам да останеш тук и да се грижиш за мама, докато се върна довечера.

– Не, тате – възрази Илай и личицето му се сгърчи. Изправих се. Той ме прегърна за крака. – Не мога да се грижа за мама. Не отивай. Трябва да останеш. Не искам да отиваш.

Докато Клои успее да го изтръгне от крака ми, вече и на мен ми се плачеше. Затварянето на тази врата беше едно от най-трудните неща, които бях правил напоследък.

Срещнах се с лейтенант Дъркин във фоайето и излязохме заедно. Край портала от торби с пясък, изграден по Пето авеню, имаше войници и полицаи, които пиеха кафе от картонени чаши край конвой от бронирани хамъри и полицейски коли.

– Някой от другите учени ще дойде ли с нас? – попитах лейтенант Дъркин и се качих в един от хамърите.

– Наредено ми е да се погрижа само за вас, но ако искате да дойде и още някой, мога да проверя.

Отхвърлих идеята. Останах леко изненадан, но все пак ми стана приятно, че съм единственият повикан. Преминахме през поне шест пропускателни пункта на път към Тътърбъро. Докато се изкачвахме по рампата към моста „Джордж Вашингтон“, забелязах, че в далечината над Южен Бронкс се издига гъст черен дим.

Лейтенант Дъркин погледна към дима, а после отново към мен.

– Има проблеми с евакуацията – каза той и отмести поглед встрани. – Плячкосване и други от този сорт. Опитваме се да контролираме положението.

Глава 72

След като стигнахме до Тътърбъро, лейтенант Дъркин вкара колата през портал, който след нас отново заключиха с верига, и стигнахме чак до пистата. Отдясно през вратата на близкия хангар към нас се насочи лъскав кремав бизнес самолет със запалени светлини по крилете.

Не можех да не забележа, че беше най-висок клас – „Гълфстрийм“ G650, луксозно въздухоплавателно средство, което може да прелети над Атлантическия океан и почти достига скоростта на звука.

Ако целта им беше да ме впечатлят, като ме закарат с G650 във Вашингтон, бяха успели.

После ми хрумна нещо друго.

Всичко това – за мен?

На какво се дължеше това внезапно специално отношение? Определено не ми приличаше на стандартно правителствено пътуване. Да не би да ми се подмазваха по някаква причина?

За какво беше тази среща, по дяволите?

Лейтенант Дъркин остана на пистата. Друг военен ми направи знак с ръка към стълбичката на самолета и аз се качих в него само с костюма на гърба си.

В гълфстрийма имаше плоски екрани върху огледално полирани тикови бюра и кожени столове, в които човек потъваше като в пудинг.

Интериорът беше в стила на човек, който притежава ъглов офис, помислих си и се настаних в една от осемте свободни седалки. Ъглов офис, който лети на седемнайсет хиляди метра височина със скорост повече от хиляда и сто километра в час.

Нямах много време да му се насладя. Стюардесата ми поднесе чаша кафе и още го пиех, когато гумите се опряха в пистата на национално летище „Рейгън“ след изумителните двайсет и пет минути полет.

Двигателите утихнаха, докато рулирахме. Поглед­нах през прозореца. Имаше нещо странно в летището. Край терминалите стояха самолети джъмбо джет, но не се движеха. На пистата нямаше нито един друг самолет. Никой не кацаше, нито се издигаше във въздуха. Летището изглеждаше, сякаш е затворено. Беше осем часът сутринта във вторник.

След като приближихме терминала, все пак забелязах известна активност. В две дълги редици бяха подредени десетки военни самолети – „Хариър“ и „Уортхог“. Военноморските сили бяха тук, товареха и разтоварваха тандем роторни хеликоптери „Чинук“.

Постепенно си дадох сметка, че летището е под военно командване.

Глава 73

Получих обаждане от непознат номер в момента, в който самолетът окончателно спря. Отговорих, а стюардесата откопча една скоба и вратата се отвори с весело бръмчене.

– Господин Оз, обажда се доктор Валъри. Имам резултатите.

Доктор Марк Валъри беше биохимик в Нюйоркския университет, когото бях помолил да направи химичен анализ на тинята по дрехите ми.

– Какво открихте? – попитах.

– Теорията ви за феромоните, изглежда, е съвсем точна – заяви Валъри. – Дрехите ви бяха пропити с химически уникален въглеводород, подобен на додецил ацетат – често срещан феромон сред мравките. Казвам подобен, тъй като прилича на него, но не е съвсем същият. Притежава характеристики, как­вито не сме виждали досега.

– Какво имате предвид? – попитах.

– Въглеродните вериги са странни. Много странни. Субстанцията има изключително голямо молекулярно тегло. За разлика от додецил ацетата въпросното вещество, изглежда, се разтваря доста бавно, което може да обясни необичайно силния му ефект върху по-едри животни. Но се оказа, че това не е всичко. Изглежда, животните не са единствените, които секретират този феромон. Ние също го правим.

– За какво говорите?

– Казано накратко, миризмата на човешките същества е много сложна – обясни доктор Валъри. – Секретираме материал от няколко различни вида жлези. Обикновената пот се отделя от екринните жлези, но има и пот от апокринните жлези в окосмените участъци на телата ни. Има и себум.

– Субстанцията, в която се съдържа миризмата ни – казах.

– Точно така. Копоите надушват точно себума, когато преследват определен индивид. Той е обонятелният ни пръстов отпечатък. В парфюмерийната индустрия провеждат експерименти със себум от години. Помагах за част от тях. Въпросът при себума, точно както при феромоните, е, че е силно наситен с въглеводороди. Ето защо, след като чух за обяснението ви, реших да изследвам проби от човешка кожа. Използвах такива от себе си и от няколко колеги в лабораторията.

– Какво открихте? – попитах.

– Оказва се, че себумът ни се различава химичес­ки от някои проби от подобно проучване, извършено през 1994 година, които открих. Нямам представа дали се дължи на въздуха, начина ни на хранене, просмукване от пластмаси или нещо друго, но първоначалните тестове показват, че в себума ни има ново съединение. С пентанол и метил бутаноат. На всичкото отгоре структурата на това ново химично съединение напомня за няколко феромона на агресия сред насекомите.

Взирах се в пода на самолета и се опитвах да осмисля чутото.

– Значи, твърдите, че животните ни нападат заради нашата миризма? – попитах. – Не става въпрос само за тях, а за нас.

– Помислете, доктор Оз – каза Валъри. – Обонянието на повечето бозайници е особено силно. Обонянието на кучетата е около сто хиляди пъти по-силно от това на хората. Силата на това сетиво датира още от праисторически времена. Изглежда, на тварите не им харесва на какво им миришем.

Глава 74

Новите, дори още по-обезпокоителни усложнения затормозиха съзнанието ми, слязох от самолета, а двама войници ме отведоха до кортеж от правителствени коли в лъскаво черно и хром, които бръмчаха край хангара.

Щом вродената ни човешка миризма помага за създаването на този хаос, как ще го преборим? Как бихме могли да променим човешката миризма на молекулярно ниво? Как е могло да се случи толкова бързо? И защо?

Приближих превозните средства: кола с обозначенията на вашингтонската полиция, черен шевролет „Събърбан“ и още един военен джип.

Едър морски пехотинец в камуфлажна униформа се здрависа с мен. Беше мексиканец, а подстрижката му, съвсем къса отстрани и малко по-дълга отгоре, го правеше да изглежда, сякаш носи таралеж вместо ермолка на главата си.

– Господин Оз? – каза той с леко крива усмивка. – Вие сте онзи учен, специалист по животните, нали? – Гледах ви при Опра, човече. Добре дошли във военната зона, някога позната като Вашингтон. Аз съм сержант Алварес. Но ме наричайте Марк. Имате ли багаж или някакви стъкленици, които да взема?

– Този път не си нося стъклениците – отвърнах разсеяно, а той ми отвори вратата на шевролета.

– Е, защо сте тук? – попита той и се настани зад волана. – Нека позная. Да посетите черешовите масиви? За мача на „Натс“?

Потеглихме. Опитвах се да мисля. Искаше ми се той да замълчи.

– Всъщност започвам работа по нова програма за тестване на лекарства върху морски пехотинци – заявих. – Щом стигнем в Белия дом, ще ми трябва урина за изследване.

Последва дълга тиха минута.

– Пошегувах се – казах. – Съжалявам, имам си доста грижи.

– Но проблемо, докторе. Много съм приказлив. Попитайте останалите – каза Алварес. – Вие си стойте и търсете решение за бедствието. Аз ще си затворя устата и ще шофирам. Ето, млъквам. Край.

Няколко минути по-късно бяхме близо до Пентагона на път за рампата на I-395 преди моста и чух нещо, което в първия момент взех за крякане на гъски.

От крайпътните дървета се изсипа животинска маса. Измежду стволовете изскачаха едно след друго космати тела. Кучета. Холандски овчарки, мастифи с карамелен цвят, фоксхаунди, гончета, грейхаунди, помияри с най-различна козина, цвят и размер. Кучетата ръмжаха и лаеха – вдигаха невероятна врява. Козината на много от тях беше покрита със същите бели петна, които бях забелязал под парка „Брайънт“. Беше ужасяващо. Стана ми мъчно за тях.

Масата кучета изобщо не се поколеба да доближи кортежа. Водачите на глутницата се спуснаха от дясната страна на пътя като гризачи от скала право под колелата на първия автомобил. Сержант Алварес се приближи до задницата на полицейската кола, щом тя натисна спирачки.

– Какво правите бе, клоуни? – изкрещя той в радиостанцията на шофьора на полицейския автомобил. – Нямаме време да спираме заради животни. Давайте! Давайте!

Последва серия от вой, скимтене и неприятен тропот, докато минавахме през кучетата. Колата ни се люшкаше като гумена лодка в бурно море. Мис­лехме, че почти е приключило, но един ирландски вълкодав, който приличаше на Лон Чейни Джуниър с пищен макиаж, се хвърли върху предния капак.

Сержант Алварес натисна газта и чудовището беше изтласкано към предното стъкло, а после се преметна през тавана. Обърнах се и видях как падна пред хамъра зад нас.

– Мамка му! Искаше да ни схруска за закуска, а? – каза Алварес и избърса потта от щръкналата си коса. – Можете да изследвате урината от панталона ми, професор Х.

Спогледахме се и се засмяхме нервно.

– Вече разбирам защо политиците са толкова загрижени – казах.

Пехотинецът извади пистолета си четиридесет и пети калибър и го постави в стойка за напитки.

– Типично за Вашингтон, нали? Проблемите не са проблеми, ако не се случват във Вашингтон.

Глава 75

Вашингтон изглеждаше пуст. Минахме през военен пропускателен пункт от другата страна на Потомак. Районът на иначе чистия „Нашънъл Мол“ беше осеян с мъртви кучета, труповете им се носеха и в огледалното езеро. Водата беше мътна и тъмна.

Щом приближихме Белия дом, забелязах, че е издигната нова електрическа ограда. Във всеки ъгъл на комплекса имаше четири хамъра, оборудвани с нещо като сателитни чинии на покривите.

– Какво е това? – попитах.

– АСС – отговори сержант Алварес. – Активна съпротивителна система. Нещо като микровълнов трансмитер, който загрява кожата. Ужасно боли. Би трябвало да помогне при контролиране на масови безредици. За щастие, въздейства и на най-добрия другар кошмар на човека.

Подредихме се зад още два конвоя, които чакаха край комплекса на Белия дом на Ист Екзекютив Авеню. Въпреки че редът ни дойде, минаха още двайсет минути, докато оперативният служител провери документите ни за самоличност и направи допълнителна справка с агентите по сигурността на портала, сякаш излезли от творба на Оруел.

Зърнах Лийхи, докато един военен офицер с бебешка физиономия най-после ме ескортира до западното крило. Като че ли Лийхи спореше разгорещено с някакъв служител пред затворена двойна врата.

Най-различни военни лица влизаха и излизаха от заседателната зала зад тях. По униформите проб­лясваше сериозно количество метал. Служителят поклати съчувствено глава към Лийхи и той се отдръпна, щом стигнах до тях.

– Случва се нещо недобро, Оз – каза ми и ме побутна към бюрото на секретаря.

– Какъв е проблемът? – попитах.

– Не искат да чуят – промълви среброкосият офицер от Агенцията за национална сигурност по-скоро на себе си, отколкото на мен. – Няма дори да ме изслушат.

– Кой няма да слуша? – настоях.

Лийхи посочи с брадичка към вратата наблизо.

– Да излезем навън?

Пред колонадата на Белия дом Лийхи тръсна цигара от пакет „Марлборо“.

– Не съм пушил от десет години – каза той.

Драсна кибритена клечка и я поднесе към върха на цигарата си.

Искаше ми се да го хвана за реверите и да го разтърся.

– Настоя да дойда. Е, дойдох. Какъв е проблемът?

Той не отговори. Дръпна още веднъж, задържа дима за момент и бавно го издиша през носа си на две сиви струйки дим.

Семейството ми беше в опасност в Ню Йорк, а този кретен ми опъваше нервите. Щом Лийхи отново сложи цигарата в устата си, аз я дръпнах от ръката му.

– Престани да се занасяш с мен! – казах. – Какъв. Е. Проблемът?

– Военните успяха да убедят президента, че може да се стигне до решение с конвенционални оръжия. Разполагат със сателитни образи на няколко места за гнездене на животни и искат да използват напалм. Представи си. Въобразяват си, че могат да бомбардират всички твари. Вече не желаят да се вслушват в разума, Оз. Искат да се повеселят с играчките си.

Тръсна още една цигара от пакета.

– За чука всичко прилича на пирон – заключи той и запали.

– Но това е лудост, Лийхи. Нали президент Хардинсън е известна със своята умереност? Прагматизъм? Госпожа Разумна?

Лийхи огледа колонадата.

– Вероятно ни подслушват. Би трябвало да ги знам тези неща, нали? Майната му. Кой би ни подслушвал? Това е строго секретно, Оз. Не споменавай и думичка за това, разбра ли? Дъщерята на президента е мъртва.

Моля? Не можах да реагирам веднага.

– Какво? – попитах. – Али?

– Засега се пази в тайна от пресата. Доколкото разбрах, казала на президента, че Доджър е избягал. Не било така. Била го скрила в тясно пространство над семейното жилище. Там я открили. Кучето... ами... Можеш да си представиш останалото.

– Кой я е открил?

– Тайните служби. Президентът взела оръжие от агента и собственоръчно застреляла кучето. Сега не е на себе си. Подписва всичко, което военните ѝ поднесат.

– Мамка му – изругах.

– Точно така, мамка му – съгласи се Лийхи. – Мамка му, не ги е грижа, че става въпрос за природно бедствие. Не искат да изслушват повече учени. Искат кръв и ще си я получат.

Глава 76

Военновъздушна база Макдил

Четири мили на юг-югозапад от Тампа, Флорида

Офицерът от службата за контрол на въздушния транспорт лейтенант Франк Уайт сипва мляко в първото си кафе за смяната и пристъпва със заучено безгрижие на първия етаж на контролната кула. Върлинестият трийсетгодишен мъж върви през залата към работното си място и си мисли унило за риболова, който беше планирал за уикенда, преди радиовълните да започнат да гъмжат от теории за края на света. Съсредоточава се в опитите да задържи очите си да не изхвърчат от очните ябълки заради многото му презрителни гримаси.

Макдил е спокойна въздушна база, използвана основно за презареждане, и работата му обикновено е лека. Най-трудната част е да се постараеш двайсет и три годишните новобранци с трийсет летателни часа да не прегреят прекалено и да не превърнат пистата в пещ за пици.

Уайт примигва към писта 1, където по някаква причина двайсет и четири бойни самолета „Фалкон“ F16 набират мощ по пътеката за рулиране.

Зяпва при вида на черен бомбардировач „Стелт“ В2, който се приземява на писта 2.

Не е шега работа, мърмори си той и продължава разсеяно да разбърква кафето си.

Около всички изтребители кипи подготовка. Един от инженерите по поддръжката на самолетите се кълнеше в съблекалнята, че всички са заредени с взривоопасни вещества – барутно-алуминиеви термитни бомби, магнезий, бял фосфор. Каза, че не бил съвсем сигурен, но на В2 май че имало термобарични бомби.

Мамка му, мисли си Уайт. Като нищо може да са и проклети атомни бомби.

Двайсет минути по-късно звъни кодираната телефонна линия до мястото му на радара за връзка с началството. Изпил е кафето и вече почти се е освестил. Нарежданията, които получава по телефона, са отсечени, кратки и с характерна военна прецизност. В тях не се долавя и намек за шега.

– Тук е командният център НОРАД в Шайен. С кого разговарям?

– Лейтенант Франк Уайт.

– Слушайте, Уайт. Не разполагам с всички координати пред себе си, но трябва да разчистите гражданските самолети на юг от Тампа и на север от островите на Флорида. Освободете пространството до таван двайсет и осем хиляди метра.

Уайт се взира в сивкавото си отражение в стъклата на контролната кула и присвива очи за миг, опитва се да си представи територията.

– Това не е ли Национален парк „Евърглейдс“?

– Не чух последното, синко. Какво каза?

О, мамка му, мисли си лейтенант Уайт. Какво е това? Какво става?

– Казах, тъй вярно. На юг от Тампа и на север от Флорида Кийс.

След миг е на радарните станции, изпълнява заповедите. Двупосочната линия изпращява в слушалките му.

– Кула, тук е две-пет-три. Подготовката ни прик­лючи. Можем ли да излитаме?

Уайт застава нащрек. Две-пет-три е обозначението на един от бомбардировачите В2.

– Да, две-пет-три. Писта 1 е на ваше разполо­жение.

На разположение за какво, нямам идея, мисли си лейтенант Уайт и отпива остатъка от кафето си, а огромният самолет потегля по пистата.

Глава 77

Оперативен център Норад

Станция на Военновъздушните сили в планините Шайен

Колорадо Спрингс, Колорадо

Звукът от сирените за готовност, които отекват в комплекса от сгради в девет часа сутринта, се чува ясно по целия планински склон чак до раззеленените предградия на Колорадо Спрингс.

По-новите жители на града, които забелязват ревящия звук, вероятно безучастно си мислят, че е сирена на доброволния отряд на пожарникарите, а после се връщат към вестника и закуската си. Онези, които имат членове на семействата, работещи в станцията, веднага си тръгват от работа или от урока си по йога и поемат към училищата да приберат децата си.

Сирените млъкват точно след пет минути. Пос­ле двете двайсет и пет тонни бронирани стоманени врати за защита на военния бункер от предполагаемо атомно оръжие започват да се затварят за пръв път от единайсети септември насам.

Коридорите и стаите в съоръжението се разклоняват около широк основен проход с размерите на влаков тунел, прокопан почти в центъра на гранитната планина. Двуетажният главен оперативен център със стъклена фасада е крайната точка на мрежата от помещения най-близо до западния склон на планината. В него техници от Военновъздушните сили седят в кабинките си, дават нареждания в мик­рофоните си и слушат пищенето и пукането на военния радиотрафик.

Стената срещу входа на помещението и тази вдяс­но са заети от екрани с размерите на тези в местния мултиплекс. Екранът в дъното показва компютърни карти и мигащи индикатори на радари. Десният представлява колаж от многобройни сигнали, излъчвани в реално време, комбинация от образи, заснемани на земята от въздуха чрез камери, монтирани на безпилотни летателни средства и бойни самолети, в момента намиращи се във въздуха.

Подпрян на парапета на стълбите пред вратата на подобния си на аквариум офис над оперативния център, началникът на НОРАД Майкъл Макмаршал слуша как екипът му предава кодове и координира движението. Тайно прошепва молитва за хората си и глътва без вода последните три таблетки адвил от пластмасовото шишенце в ръката си.

Макмаршал е бил командващ офицер през първите хаотични часове на единайсети септември, но цялата тази история вещае да се развие още по-зле.

Връща се в офиса си и застава зад бюрото, което всъщност е претрупана до крайна степен архитек­турна чертожна дъска. На работа винаги стои прав заради катастрофата по време на тренировъчен полет преди трийсет години.

Преглежда купчина снимки. Фотографиите са от възможно най-модерен сателит „Лакрос“ и безпилотни летателни средства. Информацията, събрана от геопроникващия радар и системата от термални инфрачервени сензори, е доста обезпокоителна. Във всички кътчета на страната са се образували джобове от шокиращо големи животински рояци, както са наричани сега.

Командата за първата вълна от бомбардировки е предвидена за най-големите гнезда близо до гъстонаселените райони. Маями, Чикаго и Сейнт Луис са първи в списъка. Ако изобщо може да се говори за добри новини, те се състоят в това, че струпването на животни е концентрирано предимно в парковете: Евърглейдс край Маями, Линкълн Парк в Чикаго, Форест Парк в Сейнт Луис. През последните два дни са работили със сухопътните сили по евакуацията от предвидените райони, за да ограничат жертвите сред цивилното население.

Така, значи. Макмаршал спира за миг, за да анализира ситуацията. Съединените щати започват операция по бомбардиране на собствената си територия. Проклетата ситуация прилича на Параграф 22.

Наясно е, че не са само Съединените щати. Русия, няколко европейски страни и Китай провеждат съвместна кампания срещу рояците животни, които унищожават страните им.

Трябва да направят нещо. Макар че държат хората в неведение, нападенията са станали брутални. В засегнатите райони, а това означава почти навсякъде, болниците са пълни. Хората стоят затворени в домовете си, сякаш е избухнала епидемия от чума. Корабоплаването, въздушните линии, търговията, всичко е в колапс. Индустрията е напълно замряла. Няма изгледи скоро да се възстанови, след като хората непрестанно се боят, че може да бъдат разкъсани от кучета. Макмаршал чува дискретно потропване по стъклото.

– Стелтовете В2 от Макдил са готови да пуснат товара си, сър – обявява пъргавият млад офицер с ентусиазирана усмивка, която всъщност е доста притеснителна предвид обстоятелствата.

Обувките на Макмаршал изтракват върху пода на металния балкон, който гледа към оперативната зала.

В момента, в който генералът стига до парапета, целият преден екран е изпълнен с изображение. Въпреки че то е термално и черно-бяло, яснотата му е стряскаща. Защото това е Флорида. Макмаршал успява да различи палмови листа, док, стара кола.

– Променяме посоката за последен подход – съобщава офицерът от бомбардировача В2 по пращящия военен канал.

– Оттегляме се – съобщава той.

Екранът става бял. През включения микрофон на пилота се чува първоначалният силен тътен, последван от още един и още един. Екранът остава бял, докато мочурищата на Флорида горят.

– Браво! – провиква се помощникът на Макмаршал.

Подсвирва и започва да ръкопляска. Няколко от останалите служители колебливо се присъединяват към него.

Макмаршал се завърта на пети и се отправя обратно към бюрото си. В най-горното чекмедже има шишенце адвил за спешни случаи.

Глава 78

Докато Лийхи се опитваше да организира пътуването ми обратно към Ню Йорк, прекарах останалата част от сутринта в тясна, претъпкана и подчертано без президентска атмосфера служебна стая в дъното на източното крило на Белия дом.

Всички бяха под пара заради началото на военните действия. Хората около мен и дори онези, които си бяха направили бивак в коридора, се бяха скупчили край електрическите контакти, военни и политици не се отделяха от смартфоните и таблетите си. Оживеното им мърморене беше придружено от непрестанно тихо бръмчене от перките на хеликоптерите, които кацаха и излитаха от градината на Джаклин Кенеди. Сякаш главата ми беше заклещена в пчелен кошер.

Професионално незаинтересован агент от тайните служби захърка на канапето до мен в почивката си, а аз гледах някакъв разговор по Си Ен Ен на телевизора, закачен в горния ъгъл на помещението. Имаше много истории за нападения на животни, но нито дума за военния отговор, който току-що беше разпореден. Чудех се дали се дължи на факта, че още не се е случило, или имаше информационно затъмнение от страна на правителството.

Може би беше възможно, помислих си и поглед­нах тълпата войници и правителствени служители наоколо.

Опитах се да се обадя на Клои няколко пъти, да ѝ кажа какво става, но телефонът звънваше два пъти и се включваше гласова поща, знак, който определено не ми харесваше. Изглежда, и текстовите съобщения не функционираха. Предположих, че проблемът може да се дължи на претоварените мрежи. Поне се надявах да е така.

Лийхи се върна при мен в ранния следобед и ме повика насаме в коридора.

– За съжаление, този път няма „Гълфстрийм“, Оз, но успях да ти уредя военен товарен самолет С-130, който излита от национално летище „Рейгън“ след около два часа.

– Как върви военната акция? Разбра ли нещо?

– И аз знам колкото теб – каза Лийхи. Отведе ме надолу по стълбите към служебен коридор. – Още ме държат в неведение.

Минахме покрай стекове с военни порционни храни и готвач в чисто бяла униформа, който сипеше бурни ругатни по мобилния телефон на път към вратата. Няколко стъпала по-надолу имаше малък паркинг, претъпкан с цивилни и военни коли. На крайното място, застанал до черния събърбан, който ме беше докарал, сержант Алварес ми махаше весело, сякаш не идваше краят на света.

– Ще продължа да се трудя усилено тук – каза Лийхи, ръкува се с мен и ме потупа бащински, жест който трябваше да е успокоителен, но не беше. – Междувременно, щом се върнеш в Ню Йорк, подготви презентация, за да обясниш научно събитията пред президента и екипа ѝ, когато са готови да чуят. Би било изключително полезно. Ще се опитам да организирам телеконференция за тази вечер или утре сутрин най-късно.

Телеконференция? Прекрасна идея. Защо не ми хрумна по-рано? О, почакай: хрумна ми. Зачудих се колко ли хиляди долара от парите на данъкоплат­ците бяха отишли на вятъра заради безсмисленото ми пътуване дотук. После реших да не се тревожа. Приоритетът ми сега беше да се върна при семейс­твото си.

– Ще го направя, Лийхи – измъкнах се аз.

Глава 79

Сержант Алварес седеше на шофьорското място и зареждаше М16, когато отворих вратата и се качих на мястото до него. ВИП отношението беше приключило. Той носеше бронежилетка и ръчни гранати.

Не беше нужно да ми обяснява, че положението по улиците на Вашингтон се беше влошило още повече. Замислих се за Клои и Илай и ми се прииска вече да съм в самолета.

Тъкмо се канехме да завием наляво по Конститюшън Авеню на две пресечки от Белия дом, и чух­ме музика.

Ани ди Франко гърмеше от продънените колони на автомобил, паркиран на ъгъла на Президентс Парк. Край нея стояха трийсет или четиридесет младежи със суитшърти с отличителни знаци на колежите си и пиеха бира. Част от тях бяха боядисали лицата си така, че да приличат на животни. Замириса ми на марихуана. Имаха ръчно написани плакати, които гласяха:

Месоядството е убийство! Разплатата е сладка!

Хай, хо! Хай, хо! Завръщане към природата!

Всички се бяха побъркали, помислих си и поклатих глава. Животните, президентът, хлапетата в колежите.

Щом минахме отново край „Нашънъл Мол“, си дадох сметка за всички достойни исторически забележителности, събрани на това място. Замислих се за думите на Мартин Лутър Кинг Джуниър „Имам мечта“ в речта му по случай встъпването в длъжност на президента. Сега в огледалното езеро плуваха мъртви кучета.

Този път минахме по моста „Арлингтън“ над Потомак на път за летището. Почти километър навът­ре стигнахме до надлез. На него имаше група хора, които приличаха на заблудени демонстранти. Колежаните край Белия дом бяха по-скоро безобидни, но тези носеха черни ски маски и кърпи на главите. Размахваха черни знамена.

После нещо се стрелна пред колата и предното стъкло се огъна навътре.

Очите ми се напълниха със ситни парченца стъкло, след като кофата със строителен материал, която някой хвърли от надлеза, профуча край главата ми и се приземи на задната седалка.

Колата ускори и зави леко наляво. Обърнах се и видях, че лицето на Алварес е обляно в кръв. Беше паднал неподвижен върху волана.

Хванах кормилото и се опитах да го изправя. Колата се плъзна към бетонния бордюр с близо сто и трийсет километра в час. Чу се стържене на метал и изскочиха искри, носихме се петнайсетина метра така, преди автомобилът да се преобърне.

Глава 80

Тъмнина. В първия момент си помислих, че ритмичното туп-туп-туп е сърцето ми. Отворих очи. Осъзнах, че шумът идва от безполезното удряне на чистачките в счупеното предно стъкло.

Счупеното стъкло на преобърнатата кола.

Превозното средство лежеше на покрив в лявото платно. Коланът ме придържаше към седалката и се полюшвах като прилеп. Почувствах гореща кръв от носа ми да капе в косата. Кихнах и опръсках с кръв някога хубавия си костюм. Примигнах и се загледах през дупката в предното стъкло. Мислите ми бяха бавни и неясни.

Хмм. Ами сега?

Обърнах се към Алварес. И той беше с главата надолу като мен, още в безсъзнание и кървеше обилно от раната в слепоочието.

Пресегнах се към колана му, но се спрях, щом погледнах през прозореца. На фона на безспирното движение на чистачките, което вкарваше стъкла в колата, чух тежко дишане. От външната страна на стъклото от моята страна нещо мърдаше.

Присвих очи. Кафяво. Кафяво. Кафяво.

На прозореца се появиха огромна муцуна и малки черни очи.

О, добре, помислих си. Това е мечка.

Взираше се в мен през прозореца едва ли не с насмешка. Чувството, което ме изпълваше, не беше точно страх. Беше като един от онези моменти, в които си толкова тъжен, че започваш да се смееш. Страхът направи пълна обиколка и отново се появи. Е, това е, помислих си.

Не беше ясно как точно е стигнала мечката гризли до катастрофиралата ни кола в този участък от пътя. Не беше ясно какво правеше във Вашингтон. Да е избягала от зоопарка? Не ми се вярваше да е на щат към Анонимните алкохолици.Пое въздух звучно и залепи влажния си черен нос на прозореца на колата. Подуши стъклото, а после нададе тих гърлен стон и го удари с лапа, два пъти по-голяма от бейзболна ръкавица.

Скрибуцането на мечешките нокти по прозореца ме извади от ступора, в който бях изпаднал. Опитах се да откопчая предпазния си колан и напипах пушката на сержант Алварес на задната седалка.

Отказах се от идеята да се добера до оръжието, щом мечката се премести от страничната част пред челната броня. Почувствах, че колата се накланя напред и животното започна да се промъква откъм обърнатия наопаки капак на автомобила.

Значи, така ще умра, помислих си. Изяден от мечка гризли, докато вися надолу с главата в потрошена кола. Поне е интересно. Ако преди години някой беше погледнал в кристално кълбо и беше ми казал, че ще свърша по този начин, определено нямаше да повярвам.

Обърнах се към Алварес и се опитах да го разтърся, за да се свести. Нямах представа защо. Да го събудя, преди да умре? Не бях сигурен. Предполагам, че не ми се искаше да умра сам. Във всеки случай нямаше изгледи скоро да дойде в съзнание.

Мечката се беше напъхала под предния капак и носът ѝ вече се виждаше през дупката от кофата със строителен материал. Кихна и изпръхтя при опита си да отмести счупеното стъкло. Откърти го като хлапе, което разкъсва хартийката на бонбон.

Тогава си спомних за гранатите, които се люш­каха като авокадо на жилетката на сержанта. Откачих първата, която успях да достигна. Извадих щифта със зъби и я метнах с всички сили към мечката, която вече надничаше иззад обърнатото на­опаки табло.

Контейнерът удари главата на животното отстрани, то изръмжа и се отдръпна. Интересно изживяване е мечка да ръмжи в лицето ти. Разклати глава, сякаш ѝ бяха зашлевили шамар.

Вместо да гръмне, контейнерчето се търкулна на асфалта под предния капак и започна да изпуска яркожълт дим. Кълбата задушлив газ щипеха на очите ми. Пушекът пареше като ужилване от оси. Покрих устата си и се закашлях.

Протегнах се към Алварес и успях да откача още една граната от жилетката му. Подготвих се да я хвърля, но забелязах, че няма да е нужно. През прозореца видях, че мечката си отива, тичаше към тревата от другата страна на пътя.

След доста време димът се разнесе и най-сетне успях да се разкопчая. Алварес също кашляше силно, докато се опитвах да освободя и неговия колан. Измъкнахме се от колата. Видът ѝ беше като след челен сблъсък с Джон Белуши.

– Какво се случи, по дяволите? – попита Алварес, примъкна се към бетонните бордюри, опипа кръвта по лицето си и огледа пръстите си.

– Точно като пчелите – измърморих на себе си и се загледах в дима, който се издигаше изпод предния капак на колата.

– Какви пчели? – попита Алварес и опита да извади пушката си от смазания автомобил. – Добре ли сте, професоре? Главата ли си ударихте?

– Щом животните ни подушат, искат да ни нападнат – казах аз и също коленичих до преобърнатата кола. – Всяко нещо, което прикрива миризмата ни, ни прави невидими за тях. Затова димът отпрати мечката. Премахна миризмата ни от въздуха.

– Без майтап – отвърна разсеяно Алварес и преметна пушката през рамо.

– Много логично е – казах. Мислех на глас. – Пчеларите използват дима със същата цел. Щом пчеларят бръкне в кошера, пчелите произвеждат феромон, който дава сигнал за масова атака. И все пак нищо не се случва, защото димът разрушава сигнала.

– Значи, това се е случило с всички животни, професоре... събират се на рояци? Все едно са се бъгнали от нещо?

– Точно така. Всичките са се бъгнали – отговорих. – Сега извикай някой от приятелите си пехотинци да ни измъкне оттук. Трябва да им кажем как можем да се преборим с това.

Глава 81

Зона за сигурност на армията на Съединените щати в Манхатън

Горен Ист Сайд, Ню Йорк

Товарният асансьор е подчертано смрадлив още преди ефрейтор първи ранг Доналд Родейл да започ­не тази вечер да събира боклука от създадената по спешност правителствена резиденция на Пето авеню. Докато приключи в шест и трийсет, очите му вече смъдят, а обядът в стомаха му заплашително се надига от наситената воня, която се носи от високата до гърдите камара с мазни торби за боклук.

Старият асансьор с ръчно задвижване спира и една особено мърлява торба за боклук с дръжки се срутва от върха на купчината и го удря по краката отзад.

Право в целта, мисли си Родейл.

Отваря вратата към задния двор на сградата, сваля торбите една по една и ги слага в пластмасов контейнер. Щом го напълва докрай, застава зад него и започва да го бута по стръмната рампа към 81-ва улица.

Задъхан и лъснал от пот, Родейл изругава, щом стига горния край на рампата. Малката охранителна будка край портала е празна. Задължението на пазача там е да изключи захранването на електрическата ограда и да го прикрива с М16, докато той преодолее разстоянието до другата страна на улицата и разтовари боклука в товарния контейнер. Само че той се е отлъчил.

Какво да се прави. Пазачът, който обикновено седи в будката, е полицай на име Куинлан. Готин е. Той не иска да го вкарва в беля, че не е бил на поста си.

Проблемът е, че ако чака тук твърде дълго, ще закъснее да помогне на Зюскинд, един отвратителен мрънкач, да изпразни боклука от музея през улицата.

Проклета работа и в двата случая.

Родейл поглежда дългия тъмен участък на Източна 81-ва през заключената с верига ограда. Празен е. Само тясна ивица от тухлени и гранитни къщи, дървета и пусти тротоари. Няма побеснели глутници животни. Съвсем нищичко.

Мамка му, мисли си Родейл. Ще отнеме само секунда. Пресяга се в будката на пазача, изключва захранването на електрическата ограда и я отваря.

Избутва кофата за боклук навън. Чуват се дрънчене и тракане по бетона, докато я изтласква към зеления товарен контейнер, в който събират отпадъците.

Родейл се протяга да завърти дръжката на вратичката и забелязва нещо необичайно. Вече е завъртяна. Да не би да е забравил да го затвори вчера?

Вратичката леко проскърцва. Той я бута, за да се отвори докрай. Тъмният контейнер вони още по-зле от товарния асансьор. На нещо разложено, нещо мъртво. Родейл сдържа дъха си. Накланя кофата и започва да пуска торбите колкото може по-отдалеч. По-тежките хваща с две ръце и се завърта, за да се засили по-добре като дискохвъргач. Почти... почти... му е забавно.

Вече е хвърлил половината торби, когато чува звук. Нещо се движи. Не надниква в контейнера. Решава, че торбата, която е хвърлил току-що, се е търкулнала обратно към отвора.

Хваща следващата. Тежичка е тази проклетия. Кани се да изпълни олимпийско хвърляне и се засилва, но от сянката на отвора изскача шимпанзе. Родейл застива намясто с торбата с боклук в ръце.

Да, наистина е шимпанзе. Лицето му е като странна гумена маска, а очите му са сладки и ясни като полирано кафяво стъкло. Това шимпанзе носи шапка. Тя е смачкана и изцапана, но изглежда, някога е била червена.

Животното продължава да се взира в него. Сякаш иска да му каже нещо.

През последните две седмици, откакто започна цялата лудост, беше виждал нападения на кучета и плъхове... но шимпанзе? Това е неочаквано.

– Хей – подвиква той в товарния контейнер. Гласът му се блъска в стените на тясното пространство. Не знае какво друго да каже. – Добре ли си?

Вместо отговор шимпанзето го сграбчва за ризата с огромните си черни ръце, навежда се напред и отхапва носа му.

Родейл пада на колене, викът му разцепва пространството, проточва се във въздуха като дълъг шал. По устните и брадичката му се стича кръв, капе от шепите, вдигнати пред лицето му. Шимпанзето надава висок пронизителен вой. От къщата до контейнера започват да прииждат животни.

Изскачат от прозорците, от алеите, от месинговия процеп на пощенската кутия на червената входна врата. За пет секунди улицата е пълна с петнисти помияри, миещи мечки, стотици котки. Най-многобройният контингент е от плъхове. Хиляди, хиляди тлъсти плъхове с червени очи. Покрили са улицата като с жив килим. Цвърчащ черен прилив.

Родейл хуква с ръце на лицето. Опитва се да стигне до оградата. По средата на улицата животните го повалят. Потъва в океан от кучета и плъхове и сякаш се дави. Залита и стига до дъното като удавник. Плъховете го обгръщат. Катерят се по задната част на краката му, по ръцете, по гърба. Той се търкаля по земята, удря и щипе с ръце. От слабините до брадичката остри като ножици зъби раздират кожата му, пробиват плътта му.

Само след миг плъховете ядат мускулите му, органите му. Хиляди малки зъбчета се забиват в сухожилията му като иглички, а после започват да смъкват месото от костите му.

Атила изплюва носа на войника и затичва към отворения портал на сградата, като се подпира на кокалчетата на ръцете си. Зад него хуква животинската орда, потраква със зъби и вие.

Глава 82

В плика с пуканки в бръмчащата микровълнова единичните пуквания са преминали в настоятелен шум, а Клои избира пластмасова купа от килера на просторния апартамент.

Забелязва кутии със супа на прах на горния рафт над този, от който взема купата. Не се знае колко време ще останат тук, затова е добре да знае как са с храната. В крайна сметка нещата ще се оправят, мисли си тя и слиза от сгъваемото столче стълба. Просто трябва да издържат.

Връща се в светлата мраморна кухня и ароматът на сол и масло я успокоява за миг. Миризма, която олицетворява семейството, щастието, сигурността.

Не действа дълго. Решимостта ѝ, несигурното ѝ ежедневие, всичко се изпарява. Тя избутва купата и покрива лице с ръце.

Успокоителният аромат сега ѝ се струва като подигравка. Знае, че няма да има утеха.

Семейството ѝ е разделено. Никой не е щастлив. Никой не е в безопасност.

Въпреки че никога не го е споделяла с Оз, беше получавала пристъпи на паника в колежа, които бяха достатъчно сериозни, че семейството ѝ да я убеди да посещава терапевт. Нужни бяха цяла година усилен труд и кратък престой в болница, докато най-после ги овладеят. Откакто Оз замина, тя усеща как се промъкват към нея. Същият гъделичкащ страх, същата парализа, същото патологично самоосъждане.

Безполезна, казва ѝ вътрешен глас, и тя се навежда над кухненския плот разтреперана. Безполезна. Като съпруга, майка, жена, човешко същество. Ще се случат само две неща. Ще докара нещата дотам, че синът ѝ да бъде убит, а после и тя самата.

Пронизителното пищене на таймера на микровълновата я изтръгва от дупката, в която е изпаднала. Стиска студения ръб на мраморния плот, докато кокалчетата ѝ побеляват. Избърсва сълзите с опакото на дланта си и поглежда лицето си в стъклената вратичка на шкафа над мивката. Изсипва димящите пуканки в купата и се връща в дневната.

В огромната стая Илай седи с кръстосани крака на ориенталския килим и се взира с ококорени очи в телевизора с плосък екран на стената. Дават повторение на „Семейство Симпсън“. Хоумър бяга от излязла от контрол кола. За да се спаси, анимационният герой влиза в шахтата, но се забива в тръба с гореща пара.

При нормални обстоятелства не би позволила на Илай да гледа телевизионно предаване, което не е поне малко образователно. В този случай Клои коленичи до сина си, прегръща го, вдишва миризмата му и го слуша как се киска.

– Харесва ми този дебел жълт човек, мамо – казва Илай.

Клои целува главичката на сина си и си спомня нещо. Една от терапиите, които целяха овладяването на пристъпите ѝ на паника, беше физически упражнения. Започна да посещава спортния център всеки ден след училище, за да плува по няколко дължини преди вечеря. Това прочистваше съзнанието ѝ. Действаше.

Напоследък не ѝ се иска да оставя Илай. Дори ѝ се струва, че започва да го държи близо до себе си, както когато беше бебе. Но тревожността се забива в черепа ѝ като бормашина. Краткият ѝ срив в кухнята е доказателство. Ако ще се борят да оцелеят, тя трябва да се стегне. Трябва да е силна.

– Хей, Илай, слушай, бебчо – казва Клои и оставя пуканките пред него, сякаш прави жертвоприношение пред божество. – Мама ще иде да поспортува в стаята до кухнята, става ли?

– Добре – отвръща автоматично той.

Гледа втренчено телевизора, разсеян е. Мъничката му гладка ръка бръква механично в пуканките и сипва малко от тях в устата.

Тя е в малката зала за тренировки и се кани да се качи на пътечката за бягане, но чува звук. Идва откъм прозореца. Тихо далечно пукане – почти като приготвянето на пуканки в микровълновата.

Тръгва бавно към предната част на апартамента. Отваря вратата към преддверието и чува още звуци. От долните етажи се носи странно пухтене, последвано от силен тропот като от камък по заключена врата.

Клои прехапва устни достатъчно силно, че да потече кръв. Изстрели, мисли си тя. Някой стреля.

Тръшва входната врата така силно, че една ваза пада от старинната масичка до нея, сърцето ѝ подскача в такт с автоматичната стрелба, а пръстите ѝ завъртат ключалката.

Глава 83

Наложи се да почакаме известно време, докато ни приберат от мястото, където бяхме катастрофирали с колата.

Чакането на открито беше странно – едновременно отегчително и ужасяващо. През цялото време стоях в средата на магистралата, облегнат на смачканата кола, оглеждах от горе до долу равните празни платна през мерника на автомата М16 на Алварес и се молех да не дойде друго животно.

Петнайсетина минути, след като се обадихме, най-сетне пристигна брониран джип с цял ред блестящи светлини на покрива. Слязоха двама пехотинци. На предния капак с въжета за бънджи беше привързан мъртъв санбернар. Бяха започнали да събират трофеи. Това беше война.

Чудех се кой печели.

– Кое ви забави толкова, по дяволите? – тросна се Алварес.

– Навсякъде има нападения, сержант – каза шофьорът, жилав чернокож мъж с тревожен поглед. – Наложи ни се да стреляме по целия път. Удариха Пентагона. Летище „Рейгън“ е напълно превзето от рояци кучета. Хангарите, терминалът, всичко. Никакви самолети не излитат, нито кацат до овладяване на ситуацията.

Страхотно. Никакви полети, мислех си, докато внимателно настанявахме окървавения като касапс­ка престилка проклинащ Алварес на задната седалка на хамъра. Не срещнахме директно повече животински орди, но по алеите, страничните улици, през прозорците виждахме движение, промъкващи се сенки. Изглежда, целият град вече беше подвластен на епидемията.

Озовахме се отново в базата, на сравнително безопасно място. В претъпканата медицинска палатка ми правеха шевове на лакътя, когато влезе привлекателна дребна жена с червеникавокестенява коса. Носеше уоки-токи, а на ревера на скъпото ѝ сако беше закачен бадж на охраната на Белия дом.

– Има ли тук Джаксън Оз? – провикна се тя. – Търся господин Джаксън Оз.

Изчаках момент, без да кажа нищо, докато тя обикаляше медицинската палатка. Какво ми бяха намислили сега? Данъчна ревизия ли искаха да ми правят?

Бях дошъл, за да помогна, а вместо това бях изоставен и разделен от семейството си в момент, в който светът беше завладян от хаос. О, да не заб­равяме автомобилната катастрофа, двайсетте шева и мечката.

И все пак, когато червенокосата се обърна към изхода, се обадих.

– Аз съм Джаксън Оз – представих се. – С какво мога да бъда полезен?

Веждите ѝ затанцуваха и тя вдигна уоки-токито.

– Открих го – каза в радиостанцията. – Веднага ще го доведа.

– Къде ще ме водите? – попитах.

– Риана Мортън, заместник-секретар на кабинета – каза тя и ми подаде ръка.

– Къде ще ме водите? – повторих.

– В момента се провежда среща на кабинета – осведоми ме госпожица Мортън. – Господин Лийхи твърди, че разполагате с презентация.

Пет минути по-късно отново бях в комплекса на Белия дом и бързо следвах служителката край цветните лехи и чемширите в градината на Джаклин Кенеди. Минахме през врата към сутерена, после изкачихме някакви стълби и завихме по коридор с великолепна ламперия, редица камини, старинни библиотеки и бронзови бюстове.

Дано не се окаже поредното разиграване, помис­лих си, и в този момент осъзнах, че вървим към западното крило на Белия дом.

Във вестибюла пред заседателната зала на кабинета едър морски пехотинец в парадна синя униформа и бели ръкавици провери документите ми за самоличност. Сред тълпата хора в костюми зад него различих вицепрезидента и държавния секретар. Шегуваха се помежду си за някакви самозалепващи листчета върху Блакбъри, каквото не било позволено да внасят по време на срещата.

Навън столицата на тази държава се сриваше, вероятно и целият свят, но добре защитените политици продължаваха да остроумничат.

Нищо чудно, че хората толкова много харесваха Вашингтон, помислих си.

Глава 84

Познат глас ме повика по име.

Чух и тихо електрическо бръмчене и хората в костюми се отдръпнаха, за да направят път на Чарлс Гро в инвалидната му количка. Стиснах ръката му.

– Най-сетне приятелско лице – възкликнах. – Какво става? Чу ли нещо?

– Добре ли си, Оз?

Спомних си, че бях мръсен и покрит с кръв. Ръкавите ми бяха навити, а вратовръзката – разхлабена и се люшкаше нелепо по копчетата със засъхнала кръв.

– Добре съм. Катастрофирах с кола, нападна ме мечка. После ще ти разкажа. Новини от света?

– Не се получи, Оз – сподели доктор Гро, а аз последвах инвалидната му количка от линията за сигурност до другата страна на коридора. – Кампанията по бомбардировките се оказа шумен провал. След като се набесняха, вече имат желание да ни чуят.

– Нека поговорим за минута, да сверим информацията си – казах и направих знак на доктор Гро да се оттеглим към ъгъла на помещението.

– Добра идея, Оз – съгласи се той и извади тънък сив таблет от кожена чанта, закачена на количката му. – Тук ще си имаме работа с дебели глави.

Върнахме се след петнайсетина минути, а помощниците се бяха подредили като патици край стените на заседателната зала. Риана Мортън ме поведе към място край правоъгълната маса, възможно най-далеч от вратата. Докато сипваше вода с лед в чашата пред мен, забелязах, че има няколко монитора върху колички на колела. Канцлерът на Германия беше на един от тях и си шепнеше нещо със съветник. На друг екран беше министър-председателят на Великобритания.

– Тази среща ще бъде видеоконференция с няколко световни лидери – обясни госпожица Мортън. – Върховният лидер на Китай ще бъде на линия всеки момент.

Безуспешно се опитвах да не позволя тази информация да ме ядоса, а междувременно пристигна президент Хардинсън. Всички в залата, които бяха седнали, скочиха на крака. С изключение на доктор Гро.

За пръв път виждах президент Марлена Хардинсън лично. Тази леко пълна жена имаше забележително силно присъствие, а тъмнозелените ѝ като на бухал очи излъчваха едва ли не смущаваща интелигентност. Беше величествена с перлите и тъмносиния си блейзър.

– Добре, хора – заговори Хардинсън и махна към останалите да се настанят по местата си.

Гласът ѝ беше същият леко дрезгав и груб, какъвто го бях чувал хиляди пъти по телевизията, но усещането да я слушам на живо беше странно. Усмихна се и седна в средата на масата. В усмивката ѝ нямаше топлота. Спомних си, че дъщеря ѝ в тийнейджърска възраст беше починала предишния ден, а също и че не се предполагаше да го знам.

– Господин Оз, господин Гро – кимна към нас тя. – Моля, кажете ни какво знаете.

Всички погледи се насочиха към мен. Поех дълбоко дъх.

– Благодаря, госпожо президент – заговорих аз. – За всички, казвам се Джаксън Оз и през пос­ледните десет години проучвам анормално поведение сред животните, познато като ЧЖК. Животни нападат хора, откакто съществуваме, но през последните петнайсет години забелязваме стряскащо и непрестанно засилващо се насилие над човеците.

Наред с повишената агресия животните започнаха да демонстрират и поведенчески характеристики, нетипични не само за собствения им вид, но и за бозайниците като цяло. По целия свят, сигурен съм, че вече сте забелязали, животните се събират на орди и нападат човешки същества на големи групи. Това не става на случаен принцип. Животните формират рояци подобно на насекомите.

– Насекоми? – учуди се секретарят по отбраната. – Защо? И защо сега?

Чарлс Гро се намеси.

– Промени в околната среда, предизвикани от човека, сър – отговори той и защрака по лаптопа си, за да включи Пауър Пойнт.

Изчаках въглеводородната диаграма да се появи на екрана, преди да продължа.

– В последно време хората са предизвикали широкото разпространение на две неща в природата, които преди това ги е нямало: електромагнитната радиация и вторичните продукти от нефта. Нефтът е органично съединение, което се състои предимно от въглеводороди. Вярваме, че през последните петнайсет години експлозията на електромагнитна радиация чрез употребата на мобилни телефони е, ако щете, „сготвила“ въглеводородите, които ни заобикалят, и напълно ги е променила химично.

Тези нови въглеводороди имитират животински феромони. Само че са по-силни. Точно тези феромоноподобни замърсители карат животните да обезумеят. В основни линии смятаме, че тъй като сме променили миризмите в природата, животните са променили поведението си.

– Феромони? – попита държавният секретар. – Мислех, че те въздействат само на насекомите.

Чарлс Гро поклати глава.

– Много животни реагират на феромони. Общуване, откриване на храна, чифтосване, агресия – всички тези неща са свързани с миризми. Може точно това да е една от причините кучетата да са толкова податливи. Обонянието им е сто хиляди пъти по-силно от нашето.

– Но защо нападат само нас? – попита президентът. – Защо не го правят помежду си?

– Тук се намесва друг фактор – отговорих. – Изглежда, че вследствие на всички базирани на нефта продукти, които използваме, всъщност човешката миризма е започнала да имитира феромона на атаката. Животните биват привлечени от нас със същата ярост, с която реагират осите на разрушено гнездо.

– Хмм – обади се президентът. Прозвуча почти неодобрително. – Токсично замърсяване с феромони. Как ще се преборим с това?

Двамата с Чарлс Гро се спогледахме. Това беше. Бяхме стигнали до най-трудната част. Какво трябва да се направи.

– Първата стъпка – казах – е да премахнем факторите, които предизвикват нарушаване на околната среда.

– Да премахнем нефтените продукти? – попита президентът.

– И мобилните телефони? – добави държавният секретар.

Аз кимнах към двамата, а след това се обърнах и към останалите край масата, както и към тези на екраните.

– Отчаяни времена, дами и господа – заявих. – Ето какво мисля, че трябва да предприемем.

Глава 85

Наострила уши, втренчила поглед във входната врата, която току-що е заключила два пъти, Клои седи на скърцащия стол в стил Луи XIV в преддверието на апартамента.

През последния половин час е седяла и слушала пукането на изстрелите, шума в сградата, тропота по стените и ехото в коридорите. Звуците се засилват, приближават се етаж след етаж като огън. Скоро ще стигнат и до техния и тя и синът ѝ ще бъдат изядени.

Въпреки това е способна единствено да седи тук. Дивият страх е толкова силен, че е почти неподвижна. Може единствено да седи тук и да се взира в ивицата светлина под вратата, като се чуди какво ще се случи сега.

Напрежението в здраво стиснатата ѝ челюст сякаш се удвоява и дори утроява, щом ясно чува шум от коридора пред апартамента. Кратко проскърцване, последвано от щракване. После го чува отново. Осъзнава, че нещо натиска вратата на стълбището към коридора.

Опитва.

Нещо, което не е човек.

Вероятно вече не е и животно, мисли си.

Така е. Изправени са пред нещо невиждано досега. Тя го възприема като израждане. Сякаш природата на всички висши животни е заличена и заменена с чужд инстинкт от света на насекомите, инстинкт, по-стар, ужасяващ и безмилостен, отколкото човешките същества някога са виждали.

Мисли за кариерата си на биолог, за неуморната работа по класифициране на животинските видове и биологичните семейства. Всичко вече е непотребно – всички животни са се слели в едно, в бродеща сплав от козина и зъби, която не се различава от която и да е друга вълнà на деструктивна енергия. Случващото се е като потекла лава, като бурен ад от оживяла протоплазма, която се стреми към същото като огъня – да предизвика промяна. Да яде, докато изяденото престане да съществува. Да поглъща.

Защо се случва това? Кой изобщо знае?

Всъщност животът и съществуването не може да бъдат разбрани напълно. Звездите съществуват само за да избухнат. Създания ловят други създания и после умират. Вселената е хаос от ирационални сили, които непрестанно и безкрайно воюват помежду си. Човешката раса приближава към края си.

Клои най-после се изправя. Със сковани и неподвижни като корав хляб крака се връща в дневната. Илай още стои като закован с блеснали очи пред телевизора. Дават анимационно филмче с приятелски настроени животни, които си приказват помежду си. „Мадагаскар“, хрумва ѝ безсмислено заглавието като птица, прелитаща през плътния облак на страха ѝ. Търси дистанционното, за да изключи телевизора, но се отказва и го спира от бутона.

– Какво има, мамо? – пита Илай.

Взира се в очите ѝ.

Той е невероятно умно дете – послушно и извънредно интуитивно към чувствата ѝ, особено когато се отнася за важните неща.

Тя го вдига. Отива в ъгъла на дневната и угася лампата. Сяда на едно от белите кадифени канапета под картина с искрящи щрихи и цветове. Това е. Грандиозният ѝ план, мисли си.

Скоро чува шумолене край входната врата. Или просто си е въобразила?

Няма да ви пусна вътре, казва си Клои. За нищо на света.

Ръцете ѝ треперят силно. Стисва ги в юмруци, за да ги накара да спрат.

– Какво има, мамо? – прошепва синът ѝ.

– Чуй ме внимателно, Илай – шепне и Клои. – Трябва да седим тихо. Можеш ли да го направиш? Можеш ли да бъдеш доброто момче на мама?

– Да – казва Илай и стисва ръката ѝ. – Не бъди тъжна, мамо. Мога да седя тихо.

Тя се опитва да успокои дишането си. Да диша и обмисля внимателно. Опитва се да прогони туптенето в стомаха, гърдите и мозъка си. Очите ѝ се напълват със сълзи. Мъчи се да ги спре. Погледът ѝ се замъглява. Мислѝ. Контролирай се. Светът отново е на фокус. Само така. Запази контрол. Запази контрол.

Тя разсъждава, опитва се да стигне рационално следващата си стъпка. Мисли за сградата. Има стълбище, асансьор, товарен асансьор. Почакай, мисли си тя. Има и задно стълбище, което вероятно е достъпно от кухнята, където изхвърля боклука. Може този маршрут за бягство още да е отворен, казва си. Би могла да носи Илай и да се измъкнат оттам. А после какво? Да останат на открито? Да отидат в друга сграда? Най-добре е да са тук и да се надяват да не ги забележат и...

Друг шум кара сърцето ѝ да подскочи отново. Идва от дясната ѝ страна. Там има френски прозорци. Забравила е за тях.

Те водят към балкона.

Гледа как сянка надвисва отгоре над балкона, точно зад стъклото. После още една. А след това и трета.

Клои бавно пуска Илай на пода до себе си. Ляга върху масичката за кафе по корем, притиска го плътно, опитва се да го предпази с тялото си колкото може по-добре и много бавно вдига глава, за да погледне отново към френските прозорци пред балкона.

Три възрастни шимпанзета са долепили физиономиите си към стъклото и го облъхват с горещия си дъх като деца, притиснали лица във витрината на магазин за бонбони.

Огромни са. Козината им е настръхнала. Две от тях държат нещо в ръцете си. Пръчки? Не, тръби са. Използват инструменти, мисли си етологът в Клои.

Миг по късно се чува тропане. Шимпанзетата удрят с тръбите по стъклените врати.

Дзън. Дзън. Дзън.

Стъклото се пръсва с дрънчене като удар на чинели.

Глава 86

Трошат се стъкла. Назъбени триъгълници се пръсват по дървения под – дрънчат, звънят и тракат. Шимпанзетата разчистват стъклата от рамките с тръбите. Алфа мъжкарят пристъпва напред, внимателно отмества останалите от пътя си. Носи оръфана червена шапка, стои екстравагантно като тотем на главата му, като варварска корона.

Това е Атила – или по-скоро някогашният Атила. Вече не е същата маймуна. Мускулите му са изопнати като струни на китара, погледът му е ненаситен и гладен. Козината му е по-дълга на места. Носът му тече. Изглежда, цялата му физиология се е променила. Мозъчните му функции са забавени, извратени, а метаболизмът му действа на бързи обороти.

Атила завира глава в апартамента, души.

Вече всичко е миризма. Звукът, докосването – дори зрението – играят второстепенна роля в оркестъра от сетива. Всички знаят, че тук има хора. Знаят, че има възрастна женска. Ароматът е непог­решим – потта, сладкият лек мирис на овулацията. И нещо, което мирише на малко момче. Муцуните им се пълнят със слюнка заради близостта на плячката. Копнеят да се нахранят с нея така, както огънят се нуждае от кислород.

Сега животните общуват почти само чрез обонянието. Емоциите и намеренията се различават по миризмата на тялото, по потта.

Атила го иска дори повече от останалите двама с него. Не е убивал от часове и гладът разкъсва стомаха му като ножици, прерязва го на две.

Кани се да влезе откъм балкона, но долавя и друг аромат. Има нещо, нещо смътно познато в миризмата на другия човек, малкия, нещо почти недоловимо, което едва-едва пропуква стената от гняв.

На червения екран в съзнанието на Атила се появява спомен. Изниква лице на мъж – неясно, размито, но е там. Приближава се до решетките на малка тясна клетка, в която са го затворили. Мъжът отваря клетката, гушва го, говори му, успокоява го. Първото мило отношение, което някога е изпитал.

Странното видение го кара да клати глава настрани, Атила спира до потрошената балконска врата. По някакъв начин той е там, част от момчето е. И все пак Атила е гневен, ужасно гневен. Стои там, а импулсът се смесва със спомените му.

Другите две човекоподобни маймуни пищят кръвожадно, опитват се да минат през него.

Атила сграбчва първата за рамото, а после и другата. Повлича ги обратно навън през вратата. Има и друго месо.

– Иееаах! – пищи Атила. Емоционален вик, пронизителен, стържещ. – Иееаах! Иееаах! Иееаах!

Глава 87

– Мамо! Мамо! Събуди се! Слушай!

Очите на Клои потрепват и се отварят. От балкона се чува пронизителен крясък на примат. Шимпанзетата на балкона, изглежда, са се сбили помежду си.

Тя се изправя в седнало положение.

Клои протяга ръка и обгръща плътно сина си. Гледат как животните се боричкат и крещят и тя различава познат за маймуните звук. Това е предупреждение – нещо като сирена за приближаваща заплаха.

Едното предупреждава останалите да не влизат?

След малко шимпанзетата млъкват. Най-едрото – което странно носи стара съдрана червена шапка – хуква към парапета на балкона, като се подпира на юмруци, скача на ръба и приканва останалите да го последват. Само след миг и трите се плъзват по парапета и изчезват.

Клои изпуска продължителна и накъсана от треперене въздишка. Първо маймуните искаха да нападнат, но след това се спряха.

Атила. Как е възможно да е бил той? Как може да не е бил той – колко шимпанзета има из този град?

Клои сяда на пода с Илай в тъмното. През счупените прозорци чува хора навън да викат, да пеят, да скандират в Сентрал Парк. Като че ли човешкият род отвръща на агресията, връща се към примитивното. Може би сега и хората ще започнат да реагират на феромона. Ще се появят човешки зомбита и ще се присъединят към четириногите. Всичко е възможно.

Илай шава в ръцете ѝ като гигантска риба. Опитва се да се измъкне от хватката ѝ.

– Не, стой тук – рязко прошепва Клои.

– Веднага се връщам.

Тя мисли, че му се ходи до тоалетна. Той идва отново само след миг и ѝ подава нещо. Купата с пуканки.

– Тати каза да се грижа за теб, докато го няма – казва той. – Ето.

Тя го целува.

Чува се силно тропане на вратата.

– Армия на Съединените щати – вика някой. – Има ли хора вътре?

Клои гушва Илай и хуква към вратата. Млад рус войник с очила се усмихва на светлината от фенерчето си и тя го пуска да влезе.

– Слава богу, че сте живи, госпожо – казва той и сваля пушката си. – Някой е изключил електрическата ограда и някак са се вмъкнали през мазето. Смятаме, че вече сме овладели положението. Ранена ли сте? Синът ви добре ли е?

– Добре сме – отговаря Клои. – През балкона се опитаха да влязат шимпанзета, но си отидоха.

– Ето къде са били – казва войникът и клати глава. – Знаех си, че съм видял нещо да прескача оградата на периметъра от балкона на втория етаж.

– Много хора ли са ранени? Останалите се­мейства?

– Ще ви излъжа, ако ви кажа, че не – отвръща мъжът. – Три семейства на четвъртия етаж, изглежда, са сред най-тежко пострадалите. Засега има поне шест жертви. Все още претърсваме. Междувременно... – Войникът ѝ подава нещо.

Клои само го гледа.

Плосък черен пистолет.

– Не можем да бъдем едновременно навсякъде, госпожо. Може да се наложи да го използвате, за да отблъснете следващата вълна.

– Ами ако не мога?

– Тогава вероятно наистина ви е нужен.

Войникът го поставя в ръката ѝ и си тръгва.

Оръжието лежи тъмно, студено и тежко в ръката ѝ. Неприятно ѝ е да го докосва. Също така ѝ е добре известно какво е имал предвид, като каза, че може да ѝ потрябва. Че е по-добре да го използва за Илай и за себе си, отколкото да бъдат изядени живи.

– Мамо, това истинско оръжие ли е? – пита Илай.

– Не.

Глава 88

Посланието, както започнаха да го наричат в Белия дом, е оповестено в 9 часà сутринта и продължава да се повтаря през целия ден.

Всички телевизионни и радиопрограми са прекъснати. Посланието се разпространява чрез мегафони от хеликоптери и високоговорители на военни превозни средства, които обикалят улиците.

На дванайсетметровия екран на Таймс Скуеър се появява образ на Овалния кабинет. Четиридесет и петият президент на Съединените американски щати Марлена Грейс Хардинсън седи зад бюрото. Тъмнозелените ѝ очи се насочват решително към камерата и тя заговаря бавно и внимателно.

– Приятели мои, американци, бих искала да ви пожелая добро утро – започва президентът, – но както ни е известно, утрото не е добро за много от нас. В момента изживяваме мрачен период от историята на човечеството.

Казвам това от горчив личен опит. Дъщеря ми Алисън загина вчера. Беше убита от собствения ни домашен любимец. Това е трагедия, от която двамата със съпруга ми Ричард може никога да не се възстановим. Но сме длъжни да продължим напред. Трябва и ще го сторим. Така правят Съединените американски щати.

Въпреки усилията на военните из цялата ни страна, а за съжаление, и по цялата планета животни продължават да нападат човешки същества свирепо и непрестанно. За щастие, след изключително внимателно изследване нашите учени се надяват, че са открили някои от факторите, отговорни за появата на тези нападения.

От много години се водят ожесточени дебати за промишленото замърсяване и за това, че то допринася за глобалното затопляне. Докато сме проучвали опасностите от индустриалната дейност и климатичните промени, изглежда, сме пропуснали да наблюдаваме друг проблем, който е назрявал пред очите ни в продължение на години. Този проблем е нивото на дестабилизация в биосферата.

Стана ясно, че анормалното поведение на животните е пряко свързано с човешката дейност. Увеличаването напоследък на употребата на богати на въглеводороди нефтени продукти в комбинация с електромагнитното излъчване от мобилните телефони е предизвикало промени в околната среда, на които животните реагират. Обясниха ми, че въглеводородите, които обичайно присъстват около хората, са се трансформирали в субстанция, която сетивата на много животински видове интерпретират като феромон, предизвикващ агресивно поведение при тях. Тези частици с нов химичен състав карат животните да се събират в рояци и да нападат хората.

В интерес на обществената безопасност сме длъжни да направим всичко по силите си, за да обърнем този процес. Ето защо тази сутрин моля хората от Съединените американски щати да се обединят с останалата част от света. Макар да ми е известно, че ще бъде много трудно, през следващите две седмици ще се наложи да прекратим употребата на мобилни телефони, електричество и употребата на фосилни горива. Всъщност първата стъпка към прекратяването на бедствието означава буквално да прочистим въздуха от радиация и вторични нефтени продукти.

Току-що подписах спешна заповед за спиране на дейността на комуникационните кули на мобилните връзки в Съединените американски щати в полунощ. С изключение на болниците и определени служби за спешна помощ, се забранява употребата на преносими генератори. Забранено е и ползването на превозни средства, всеки нарушител подлежи на арест. Държавните глави на другите големи нации, в това число на Обединеното кралство, Франция, Русия, Китай и Япония, се съгласиха да направят същото. Ще бъдете уведомени за всякакви последващи разпоредби. Това двуседмично спиране е съществено, за да могат нашите учени да потвърдят причините за възникването на човешко-животинския конфликт, а ние да успеем да съставим координиран план за бъдещето. Благодаря ви за сътрудничеството. Бог да благослови Америка и всички нас.

Глава 89

Когато прозвуча речта на президента, двамата с Чарлс Гро бяхме в трапезарията на Военноморските сили, пиехме кафе и се опитвахме да измислим стратегия. Определено не можехме да се похвалим с бурна активност – бяхме твърде изхабени и напрегнати за активни действия.

В интерес на истината по-скоро чакахме и наб­людавахме струпването на хора в съседната кухня от неръждаема стомана, притихнали и застанали нащрек пред закачения на стената телевизор, когато стрелките на часовника застанаха съвършено перпендикулярно една на друга в девет часа.

Излъчването приключи, а тълпата се разпръсна с тревожно мърморене.

– Ще спрат тока и военните ще арестуват хора, за това че карат колите си? – възкликна едрият чернокож готвач. Някой изключи телевизора. – Това ли е новият план?

Изглеждаше скептичен. Важеше за всички. Аз самият бях скептичен, при все че бях водещият архитект на новия план.

– Какво е усещането? – попита доктор Гро, след като се върнахме на масата си в почти празната трапезария.

– Кое усещане?

– Най-накрая да постигнеш това, към което си се стремил? – уточни той. – Откога работиш упорито, за да предупредиш хората? Почти десет години? Сега вече те слушат. Сигурно е доста странно най-после да получиш каквото искаш.

– Само се надявам точно от това да имаме нужда.

Допих кафето си и се загледах в утайката на дъното на картонената си чаша, сякаш можех да гадая по нея. Замислих се. Чувствата ми определено бяха смесени. Бях доволен, че глупавата кампания по бомбардиране тук и там беше спряна, но проблемът беше, че нефтено-радиационно-феромонната теория продължаваше да си бъде просто това: теория.

Имаше голяма вероятност напълно да греша или пък да съм само отчасти прав. Дори съществуваше вероятност радиацията, електричеството и нефтът да нямат нищо общо с цялата история – просто да лаем под грешното дърво. (Ха-ха.) Така е с науката. Не предлага готови отговори. Правят се предположения, тестват се и отново се правят предположения. Спирането на тока по целия свят беше безпрецедентно историческо събитие. Ами ако не проработеше?

– Имам чувството, че тежестта на света лежи на моите плещи, Чарлс – признах. – Здравата съм уплашен.

Доктор Гро сви рамене.

Когато се върнахме в заседателната зала за следващия тур срещи, всички изглеждаха замаяни, изтощени. Но това беше онзи вид умора и изтощение, които виждате у хора, преследващи краен срок, заобиколени с кутии пица и черно кафе, немигнали нощи наред, посветени на работата си, на финалния напън, преди да приключат трудна задача.

Президентът влезе и спонтанен изблик от аплодисменти изпълни залата.

И все пак, щом секретарят по енергетиката свирна през свити пръсти, отпуснах ръце от двете си страни. Това не беше финалът. Беше самото начало на онова, което очаквах да се превърне в дълго, дълго пътуване. Все още не можех да си отправя поздравления.

Публичното оповестяване беше едно.

Адаптирането към новата действителност – съвсем различно.

За да има ефект, хората наистина трябваше да престанат да използват електричество и да карат колите си.

Дали щяха да го направят?

Всичко зависеше от това дали населението ще спазва новите спешни нареждания. Реалистично поглед­нато, имаше достатъчен ресурс, който да подсигури съблюдаването на тези непредвидени закони – затова можехме единствено да се надяваме, че хората ще сът­рудничат. В обучението за офицери първото, което ти казват, е да не издаваш заповед, ако не си абсолютно сигурен, че ще бъде изпълнена. Ако спазването на закона не може да бъде гарантирано, той много лесно ще рухне. Както е казал Фридрих Велики, дипломация без оръжие е като музика без инструменти.

Президентът зае мястото си в средата на залата, а аз се замислих за други примери, в които американ­ци са били призовавани да направят жертва в името на страната. Или в този случай бих могъл да мисля за света. Втората световна война е добър пример. Спомних си благотворителността и братската подкрепа в Ню Йорк след единайсети септември. Може да се случи отново, нали? Стиснах палци под масата, а президентът прочисти гърлото си. Надявах се да е така. Молех се да е така.

Сега всичко зависеше от нас.

Глава 90

От съображения, свързани с натоварването и преноса по електрическата мрежа, спирането на тока изисква време, за да не се повреди оборудването. Минават дванайсет часа след изявлението на президента, в което е обявен краен срок преди пълното преустановяване на електрозахранването.

Постепенното затъмнение хваща една част от населението неподготвена. На някои места се повреждат помпите за вода, хора засядат в асансьорите, всичко застива.

Настъпват тишина и тъмнина.

Но повечето хора са готови за промяната.

До 21 часà източно часово време всички електроцентрали, авиолинии и фабрики в Съединените щати и Европа са преустановили дейността си, както и всички мобилните оператори. В САЩ военните единици са разположени на позиции за пълно спиране на превозните средства. За пръв път сателитът на космическите и ракетните системи на Американските военновъздушни сили, контролиращ нощните данни, показва чернота на мястото на кристалните паяжини със светли точки: Ню Йорк, Лондон, Париж. Тъмнина.

В ранното розово утро в планината Вирунга в Руанда Барбара Хатфийлд се събужда в товарния контейнер, който нейният зоологически изследователски център е използвал за склад. Приматоложката се е заключила в него преди почти три седмици, за да не бъде разкъсана от горилите или носорозите, които са се появили изневиделица.

В голяма беда е. Контейнерът се превръща в пещ през деня и във фризер през нощта. Храната ѝ привършва. Останали са ѝ по-малко от четири лит­ра вода. Тя е гладна, немощна, обезводнена. Изолирана е от развоя на събитията в останалата част от света, не разбира защо никой не идва да я спаси. Защо самолетът с доставките не пристигна още преди три седмици? Изолация. Глад. Лишения. Страх. Страда от треска, халюцинира, намира се на границата между реалността, кошмара, размиването на очертанията и пълния срив. Наказана е от Бог, изос­тавена в джунглата да страда и да умре.

С огромни усилия се претъркулва на длани и колене, пропълзява до дупката в контейнера край една от пантите и надниква през тесния процеп.

Гледката, която се разкрива пред нея, я изумява. На полянката близо до дърветата вижда горилите. Женските са се върнали. Когато безумието започна, всички женски бяха изчезнали. Сега отново са тук. Маймуните вече не са заплашителни. Държат се както обикновено: хранят се, чифтосват се, играят с малките си, почиват в тревата.

Барбара се изправя на дългите си слаби крака и отключва вратата на контейнера. Излиза навън. Горилите вдигат поглед към нея. Жената се отдръпва назад, препъва се. Металът дрънчи и хлопа под нестабилните ѝ крака и тя сграбчва рамката на вратата, за да не падне.

Трябва ли да се върне на безопасно място в контейнера? Дали отново ще атакуват?

После спира и се заглежда в маймуните, които бавно се връщат в джунглата, изпаряват се между дърветата и надигащата се от земята мъгла.

В Делхи слънцето се спуска над морето от плос­ки покриви в притъмнелия тих град. Строгият правителствен надзор помага да се гарантира съобразяване с глобалната забрана за използване на енергия. Двете нови електроцентрали на изток от града са затворени наред с комуникационните кули и бензиностанциите. В Ямуна Пуща, нарастващото гето на изток от града, обичайно задръстените улици са празни, виждат се само ръчни колички и рикши. Новодошлите, които обитават гетото, надничат колебливо през процепите на бараките си. Били са лесна плячка за бродещите глутници диви кучета и котки, превзели града напоследък.

Хората надничат от скривалищата си и забелязват движение по улиците. Животни – леопарди, тиг­ри – се придвижват на север. Хлапе с мръсно лице уплашено се мушва под прозорец, а после отново надига глава, за да види минаващия леопард: кротък, лежерен, раменете му се движат вълнообразно, опашката му прилича на махало – той си отива. Големите котки си тръгват от града, връщат се в джунглата, където им е мястото.

Случва се по целия свят. В Лондон, Париж, Рим, Бейрут, в Айова Сити. Животните напускат градовете. Големи глутници се разпръсват, отиват си у дома като тълпа след футболен мач.

Глава 91

Клои е будна от два часа, когато слънцето изгрява над Ню Йорк на втория ден от глобалното спиране на енергийните мощности. Няма ток, тя пали свещ и дълго разглежда семейните снимки. Радва се, че ги взе, когато събираше багажа за евакуацията в правителствения щаб.

Усмихва се на себе си и бавно разгръща страниците на албума. Не може да прецени коя харесва повече: сватбената фотография или тази от болницата, на която държи Илай за пръв път. Или пък онази на двегодишния Илай, който преследва чайка по време на пикник на Джоунс Бийч.

Спира се на сватбената снимка, на която Оз я чака пред олтара с искрящо синя хавайска риза под смокинга. Заради изражението на лицето му, мис­ли си тя. Усмивката му, блясъкът в кафявите му очи – пълни са с радост и живот. Боже, той ѝ липсва. Боже, от раздялата наистина боли.

Но тя не може да се връща към паниката и депресията. Трябва да запази надежда. Скоро ще бъдат заедно, знае го.

Защото има ефект.

Планът има ефект.

Предишната вечер тя и още няколко учени се бяха качили на покрива на сградата. Беше държала топлата ръчичка на Илай в своята, докато гледаха към небето. Виждаха звездите.

За Клои звездите над тях бяха като нощното небе над дома от детството ѝ, фермата на дядо ѝ във френската провинция. Илай беше градско хлапе – никога не беше виждал толкова много звезди. Тя му посочваше съзвездията и планетите. Меркурий, Венера, Юпитер, Сатурн – тези примигващи далечни гиганти. Галактиката, разгъваща се в потрепваща панделка от блещукаш дим.

Можеха да видят ясно звездите, тъй като всяка светлинка в града беше угасена. Дори уличните лампи. Във вените на града не беше останала и капка електричество. Клои се беше заслушала за някаква следа от мощната вибрация, която представляваше Ню Йорк преди. Нямаше такава. Имаше само мрак и тишина. Градът беше коралова черупка от тъмнина и мълчание.

Докато държеше ръката на Илай на покрива, тя беше почувствала топли сълзи да се плъзват от ъгълчетата на очите ѝ, а после и по бузите. Сълзите ѝ се дължаха отчасти на тъга, отчасти на истинска радост да види тази ужасяваща, безполезна, самотна красота.

Има напредък, мисли си тя сега и прокарва пръст по лицето на съпруга си на снимката. Чувства го с костите си. Всички те ще преодолеят това.

След закуска Клои решава да изведе Илай на терасата да подиша чист въздух. Само пристъпването в стаята, в която животните за малко да нахлуят, кара ръцете ѝ да се изпотят, но тя си налага да не се поддава. Избутва начупените стъкла с метлата към френските прозорци, отваря ги и излизат навън.

Прелестен септемврийски ден е. Ясно синьо небе, слънце, лек бриз.

– Слушай, мамо – казва Илай.

Тя се заслушва. Единственият звук, който долавя, е шумоленето на листата, опадали от дърветата, които вятърът духа в Сентрал Парк.

– Не чувам нищо, Илай.

– Да! – възкликва той. – Някой е изключил Ню Йорк!

Клои се усмихва. Истина е. Улиците са неподвижни, тихи. Долу на Пето авеню светлината се промъква през страничните улички и се настанява на топли златни ивици върху широкия булевард.

Има нещо тъжно в това, но същевременно и прек­расно. В далечината зад дърветата покривът на хотел „Плаза“ би могъл да мине за храм на маите. Като че ли са се върнали назад във времето.

Клои прегръща сина си. Нейния малък умен топъл син. За момент, за пръв път от много време се чувства донякъде в безопасност, донякъде щастлива.

Отново се замисля за Оз. Усещането, когато докосва гърба му, шантавия му американски смях.

Той е добре. Ще го види скоро. Тя целува сина си и избърсва една сълза, която блести като бижу отстрани на носа ѝ.

Светът няма да свърши.

Глава 92

Подпрял гръб на една скала, която гледа към игрище за софтбол близо до въртележката в Сентрал Парк, Атила се взира във висок бял облак, който плува в океан от синьо небе над него.

Издава тих скимтящ звук, почти въздишка. Раменете му увисват, мускулите се отпускат. Сега е спокоен.

Огромната глутница животни, която беше завел в Сентрал Парк няколко вечери по-рано, беше намаляла значително. Първо си тръгнаха плъховете, а след тях и котките. Останаха няколко кучета, но дори те започват да обикалят във все по-разширяващи се кръгове, бродят безцелно като електрони в нестабилен атом.

Мирисът във въздуха, който е предизвиквал Атила към действие, вече е слаб, само бегла следа от онова, което беше преди. Съсипан, изхабен, физически изтощен, той дреме на слънчевата скала. Остатъчният вкус на кръв в устата му е силен, метален, малко гнусен. Иска му се само да спи, да спи, да спи.

Дреме през целия ден, от време на време се събужда, поглежда неподвижния безмълвен град и отново задрямва. Меката светлина се отразява от белите сгради. Сладките му лъскави кафяви очи мигат морно. Вслушва се в тишината. Прекрасна е. Свежият чист въздух.

Огладнява, но това е нормален глад. Не е безум­ният смъртоносен глад. Сега не иска да убива. Жаждата за кръв е отминала като треска. Той вече оздравява.

Скоро се надига и сяда, а друго шимпанзе се покатерва върху скалата и сяда до него. Голяма женска, която е избягала от зоологическата градина в Сентрал Парк. Държи нещо в ръка. Портокал. Прилича на огнена топка в ръката ѝ, на слънце. Обелва го с дългите си пръсти и го предлага на Атила. Той го разделя на две и ѝ връща едната половина.

Изяждат заедно портокала. Приятно му е да усеща хладния сладък и лепкав сок в устата си. Женската се сгушва в него, започва да пощи козината му. Скоро двамата лежат на топлия камък. Атила чувства нейната топлина и топлината на земята и това го успокоява. Затваря очи и отново се оставя на съня.

Глава 93

Още два дни срещи се процедиха като утайка. На светлината от фенери и свещи се виждаше зле, а в помещенията беше горещо, затова консултациите се провеждаха навън в розовата градина. Седяхме край масите на метални градински мебели и ползвах­ме тежести, за да не отлетят листовете ни от бриза на южната морава.

От целия този военен лагер на третия ден ме обзе лудост във фургона ми, докато седях затрупан с камари хартия, и отмених следобедните си срещи. Бях чул, че Вашингтон е освободен от голяма част от ордите животни, и исках сам да се уверя в това.

Видях сержант Алварес да излиза от столовата на лагера и го убедих да дойде с мен. Срещнахме се няколко минути по-късно при североизточния портал. Той беше в пълно бойно снаряжение и държеше гладка плоска черна пушка с цилиндричен накрайник.

– Как е глезенът? – попитах.

– По-добре. Харесваш ли патерицата ми? – попита и размаха чудовищното си оръжие. Обясни ми, че е автоматична пушка АА-12, която може да изстреля напълно автоматично трийсет и два патрона само докато мигнеш с очи.

– Абсурдно унищожително, но може и да се окаже правилното оръжие, в случай че се натъкнем отново на кръвожадна сган – заключи Алварес. – Тъкмо ни ги раздадоха. Нарекох моето Джъстин.

– Джъстин?

– Моят човек, Джъстин Кейс.

Извън загражденията на Белия дом градът изглеж­даше спокоен, тих. Тишината беше най-изумителна от всичко. Чуваше се дори вятърът.

Централната зона все още беше заградена с кордон, но вече разрешаваха на някои от гражданите да проверят собствеността си. Спряхме и поговорихме с няколко души, които идваха от къщите си в града – двама студенти, медицински сестри от Джорджтаун, агент от ФБР, жена лобист и сина ѝ. Като че ли Вашингтон се беше превърнал в село.

Засега.

Хората ми се видяха оптимистично настроени и готови да сътрудничат. Но знаех, че това е едва началото. Това беше меденият месец. Как щяха да се чувстват след една седмица без горещ душ и климатик? При зависимостта от хранителни доставки колко време щеше да мине, преди да изгладнеят?

Намирахме се на Конститюшън Авеню, когато от ъгъла се зададе куче. Беше черен лабрадор, а Алварес вдигна оръжието на рамото си с мигновена бързина, готов да пръсне животното на парченца. Кучето дори не ни погледна. Продължи по улицата и спря само за да се облекчи върху противопожарен кран.

Двамата с Алварес се спогледахме. После избухнахме в смях.

– Представи си „Таймс“. Вече знам какво ще е водещото заглавие утре – казах. – „Куче препикава хидрант!“

Глава 94

Същата вечер и през по-голямата част от следващия ден с Чарлс Гро присъствахме на романтични политически срещи на свещи с представители на Центъра за контрол и превенция и различни военни подразделения. След бърза вечеря подремвах на канапето в караваната си, паркирана на южната морава, но усетих някой да ме дърпа за крака.

Надигнах се, а началникът на Агенцията по национална сигурност Лийхи седна до мен. На него беше възложено да следи за ефекта от преустановяването на индустриалната дейност върху животните. Очаквах новини от него. Той се усмихна загадъчно и ми подаде чаша кафе.

– Е, напрежението ме убива – казах, прозях се и взех кафето. – Какво е положението?

Усмивката на Лийхи стана по-широка и по-весела.

– Ела да видиш, гений.

Излязохме от моята каравана и тръгнахме към друга в розовата градина, на която беше монтирана сателитна чиния. Имаше и тракащ генератор с ръчно управление. Това беше сървърното помещение. Десетина техници и военни говореха по телефона, взираха се в монитори и сочеха ярко осветени участъци на екраните.

Лийхи взе няколко листа от факса и ми ги подаде.

– Наслади се на това, Магьоснико от Оз – каза той. – В четвъртък преди изключване на захранването ни докладваха за хиляди нападения всеки ден. Виж данните от Съединените щати за вчерашния ден.

Погледнах листа.

– Правилно ли разбирам? Три? – учудих се.

– Точно така – отвърна Лийхи. – Не само това, но се чуват и все повече истории за кучета, които се връщат при собствениците си. Спирането на индустрията и комуникациите наистина се справи с пренасяния по въздуха феромон. Планът ти не беше просто точно попадение, Оз. Беше грандиозен удар. Ще станеш много прочут. Вероятно току-що спаси света.

Лийхи ме прегърна през рамо.

– Точно затова си тръгваш оттук, хлапе. Дръп­нах малко конците. Ще те върна при семейството ти в Нуева Йорк.

Погледнах го. Възможно ли беше изобщо? Имах чувството, че от седмици не съм виждал Клои и Илай.

– Сигурно се шегуваш.

– Нищо подобно. Впрягат колесницата ти в момента. Отново имаш G650 на разположение.

Замислих се за Клои, за реалната възможност да докосна съпругата си, да я прегърна, да заровя лице в шията ѝ. И Илай. Исках да вдигна това дете на раменете си и просто да вървим, да му покажа всичко, което...

Спрях. Какво правех, по дяволите? Какво си мис­лех?

Какво ми предлагаха? Да ми позволят да наруша правилата? Щом „дърпаха конците“ за мен, за колко ли още хора го правеха?

– Чакай – казах. – Изчакай секунда. Повече от всичко бих искал да видя семейството си, но е твърде рано. Още не може да се пътува. Никакви двигатели, които предизвикват изгаряне, никакво електричество в продължение на поне две седмици. Планът беше такъв. Ти го знаеш.

– Едно двайсетминутно пътуване със самолет няма да прекърши гърба на камилата, Оз. Заслужаваш го.

– Заслужавам? – възкликнах и почувствах как гневът се надига у мен. Сграбчих реверите му. – Тук е Вашингтон, нали така? Правилата са за малките хора, нали? Ние го заслужаваме. Коя част от запазването на човечеството не ви е ясна, кретени? Мис­лите си, че изключването е краят? Това е началото на началото на началото.

– Пусни ми сакото – каза Лийхи.

Аз махнах ръцете си от него.

– Мислиш ли, че ще има ефект без истински жертви? Без всички да направят жертви? Забраната за използване на бензин, мобилни телефони, електричество – тя трябва да бъде за всички. За Агенцията по национална сигурност, за военните, за ВИП персоните, дори за президента и всички членове на Конгреса. Това е едва първият етап. Не разбираш ли? Трябва да спазваме правилата, докато не стигнем до трайно решение. Ако всичко се върне към нормалното, в зоопарка отново ще настъпи време за хранене, Лийхи. Кажи на всички тлъсти котараци да затапят шампанското и да отменят чаените партита. Време е и те да изпитат затруднения като всички нас.

– Успокой се – заговори Лийхи. – Ясно ми е. Разбирам. Прав си.

– Така ли? Съмнявам се – заявих и си тръгнах. – Но се надявам да е така. В името на света.

Глава 95

В събота сутринта отмених всички срещи в графика си. От сенатската комисия по околна среда и благоустройство искаха да ме поздравят, а също и няколко клинични патолози от Центъра за контрол и превенция.

Ала след конфронтацията с Лийхи почти се бях поболял от мисълта, че политиците възприемат ситуацията като приключена. За тях това беше просто опит, с който да запълнят автобиографиите си, история, която да разказват на внуците си. Трябваше да разберат, че ако не се отнесат сериозно, изобщо няма да имат внуци, на които да разказват.

Вместо тези срещи направих нещо полезно, нещо, което трябваше да се направи. Записах се като доб­роволец към групата пехотинци, които почистваха улиците и събираха труповете на загиналите.

Всичко напомняше началото на века. На миналия век. Бяха докарали коне от Роквил, Мериленд, които да теглят фургоните. До обяд те бяха натоварени с трупове в чували.

След службата в Ирак мислех, че ще понеса картинката. Бях сбъркал. Първото дете, на което се натъкнах, беше момиченце от азиатски произход на алеята зад химическото чистене на Дюпон Съркъл. Изглеждаше около осем-деветгодишно. Червата му бяха разпилени по тротоара като спагети. Двамата със сержант Алварес го прибрахме в чувал и го натоварихме в един от фургоните. Това ме съсипа. Свалих гумените си ръкавици, седнах на бордюра между две коли и заплаках.

Толкова много живот бе погубен.

Вече се свечеряваше, когато стигнахме до Националното гробище Арлингтън. Близо до плочата на Незнайните фургоните, теглени от коне, бяха разтоварени на редове в импровизирана морга. След като си тръгнахме, войник засвири с тръба погребална мелодия.

Стъмни се, докато със сержант Алварес успеем да прекосим моста пеша, за да стигнем до лагера на Военноморските сили, разположен до Белия дом. Близо до университета „Джордж Вашингтон“ минахме през квартал с много дървета и старомодни къщи.

Забелязах хамър в жълто и хром с работещ двигател, паркиран на улицата пред една от къщите. Понечих да изключа двигателя, но в този момент се появи висок красив мъж с шапка на „Янките“ и намачкан син костюм. Изглеждаше ядосан.

– Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? – попита той.

– И аз се канех да те попитам същото. Може и да си бил в някоя пещера, но е издадена забрана за ползване на превозни средства.

– Така ли, Шерлок? – отвърна мъжът, хвърли бърз поглед към сержант Алварес и ми показа документ за самоличност. – Аз съм Гари Стърлинг, конгресмен от Ню Йорк. Това е апартаментът ми. Ще пътувам за Лонг Айлънд, за да взема някои неща.

– Според кого? – попитах го.

Той извади някакъв документ от вътрешния джоб на сакото си.

– Според президента – заяви самодоволно.

Погледнах листа хартия. Не можех да повярвам. Беше президентска заповед, която даваше право на приносителя да ползва моторно превозно средство въпреки забраната. Взирах се втрещен в печата и подписа на президента.

Вероятно не биваше да съм толкова шокиран, но бях. Всички трябва да спазват правилата, с изключение на тези, които не ги спазват. Знаех, че е така. Това беше Вашингтон. Боях се, че ще стане така.

Сенатор Стърлинг дръпна документа от ръката ми и невъзмутимо включи двигателя на колата си. Не можех да го понеса. Със или без разрешително, аз се протегнах и спрях мотора отново. Извадих ключовете от стартера.

– Да не си сляп? Показах ти разрешително – възрази конгресменът.

Стиснах ключовете в десния си юмрук и вдигнах левия. Ръцете ми трепереха. Знаех, че това, което върша, е лудост. Предполагам, че ми беше дошло твърде много за този ден. Бях видял твърде много трупове. Дали този тип го интересуваше? Очевидно не.

– Не ме е грижа – отвърнах. – Мислиш, че правилата не се отнасят за теб? Ти си над правилата? Не смятам така. Майната му на разрешителното ти. Ела и си вземи ключовете.

Пуснах ги в джоба си. Той просто се извъртя, изкачи стъпалата към къщата си, извади мобилен телефон, натисна бутон и заговори спокойно по него.

– Какво е това, по дяволите? Двоен тъпак. Има и хамър, и работещ мобилен телефон? – ахна Ал­варес.

Две минути по-късно избръмча военен джип. Сержант Алварес се вдърви и напрегна, а от шофьорското място слезе полковник от Военноморс­ките сили. Той поговори с Алварес, а след това Алварес неохотно заговори на мен.

– Съжалявам, Оз, но е истина. Използват тези разрешителни или каквото там са. Легитимни са. Кретенът печели. Или трябва да му върнеш ключовете, или да те арестувам.

Прехапах устната си. Известно време само клатех глава. Най-накрая престанах.

– Хубаво, добре. Всички сте прави. Съжалявам. Прекалих – казах.

Конгресменът слезе по стълбите. Аз се приближих до него. Протегнах ръка с ключовете. Той понечи да ги вземе, а аз ги метнах встрани и те паднаха в уличната шахта.

– Опа! – възкликнах. – Колко съм непохватен. Изглежда, ръцете ми са изтръпнали от носенето на трупове цял ден. Наистина моя грешка.

Алварес едва прикриваше усмивката си въпреки присъствието на полковника. Тръгнах си и никой не се опита да ме спре.

Гай Смайли10 беше извън себе си от гняв, ругаеше като моряк със зъбобол, разпенен до краен предел. Показа ми среден пръст.

– Хей, това не е нищо ново нали, конгресмен? – помахах му с женствен маниер. – Аз съм американски гражданин. Най-много ви бива да ни пращате на майната ни.

Но победата ми беше кратка. Докато крачех все още бесен, го чух из целия град: включваха се бензинови генератори – климатиците се връщаха към живот. Всички се връщаха към старите си номера. А на мен ми се беше сторило, че звукът на тръбата е тъжен.

В този момент осъзнах. На фона на умиращата виолетова светлина по залез-слънце във Вашингтон осъзнах. Заслушах се в засилващото се тракане в мрака и знаех.

Светът нямаше да се възстанови. Бяхме изгубени. Беше свършено.

10 Персонаж от „Улица Сезам“, който нарича себе си „най-любимият американски водещ на шоу игри“. Употребява се като нарицателно за досадник с шантав вид, който често е хомосексуален. – Б. р.

Глава 96

По залез-слънце на третия ден от Голямото спиране, както хората са започнали да го наричат, силен тътен нарушава мъртвешката тишина над центъра на Манхатън. Клои играе на „Кенди Ленд“ с Илай на бледата слънчева светлина в задната спалня на апартамента, чува го и отива до прозореца.

Поглежда към небето над Сентрал Парк. Звукът се усилва и в този момент тя ги съзира. Шест тандем-роторни хеликоптера летят над града, идват от Уест Сайд. Минават между небостъргачите на „Тайм Уорнър Сентър“, които стоят като футболна врата в края на Сентрал Парк близо до Кълъмбъс Съркъл и продължават на североизток над зеленината в парка към правителствената зона за сигурност.

– Не – прошепва Клои от терасата. – Не, не, не.

В небето над тях се чува и друг грохот. Един 747 разцепва небето на запад, а светлините му мигат в зелено и червено. Това е първият самолет, който вижда от седмица.

– Какво има? – пита Илай.

– Хеликоптери и самолети – казва Клои. – Защо нарушават забраната? Минали са едва три дни.

Тя излиза на терасата. Истина е. Над западната част на Сентрал Парк светлините в луксозните апартаменти започват да примигват като мънички светещи бонбони. Чува забръмчаването на генератори, ужасното тракане.

В края на Пето авеню вижда как един камион завива от малката уличка. После се появява и мотор. А след него и мерцедес.

И това не се случва единствено в Ню Йорк.

Липсата на животински атаки е накарала хората да са по-дръзки. Образите по сателитните снимки на Военновъздушните сили се увеличават, а все повече светлинки трептят в Далас, Синсинати, Дъблин, Милано, Мадрид. До следващата сутрин комините в Пекин бълват облаци дим, които се носят във въздуха като черни сатенени шалове. Канадските власти отменят забраната за употреба на мобилни телефони. Мексико и Европа следват примера им. По целия свят хората се връщат отново към предишния си ритъм. Заработват мините за въглища, атомните съоръжения, комуникационните кули. Нефтохимически облаци и въглеводород се издигат отново в небето, електромагнитната радиация се излъчва от мобилните телефони и кулите, въздухът над земята мъждука като невидим отровен газ. Образуват се нови и нови химични връзки. Енергията се смесва и създава нещо ново.

Промяната е тук завинаги. Тя е начин на живот, тя е светът.

Голямото спиране свърши.

Това е човешката цивилизация.

Глава 97

Атила се събужда на слънчевата си скала в Сентрал Парк – толкова е напрегнат. Чувства как адреналинът изпълва вените му, разтуптява сърцето му, изпраща кръв към мозъка и мускулите му. Приливът на енергия. Активира невроните, синаптичните връзки. Усещането напира в тялото му, обгръща молекулярните структури в мозъка му, хиперсетивната електрическа маса. Кръвното му налягане се покачва. Устата му пресъхва и той започва да се поти. Козината по гърба му настръхва.

Готов е да атакува. Нещо е отключило импулса за нападение в мозъка му и е оставило бутона натиснат. Раздразнението му се засилва и той диша все по-тежко. Издава насечени звуци, подобни на ръмжене.

Миризмата във въздуха се е върнала, призовава го, кара го да се изправи на крака. Женската до него също е развълнувана, очите ѝ блестят от тревожен гняв.

Той слиза от скалата, а животните са се върнали. Покриват игрището за софтбол като жив килим. Глутницата е по-голяма и по-кръвожадна отпреди.

Атила води рояка на изток, към светлините на апартаментите. Хвърлил е око на високите сгради. Знае как да се катери по тях, как да влезе вътре. Ще отиде сам и ще отвори вратите на останалите. Миризмата му казва това. Този път няма да се провали.

Всякаква милост, която е показал някога към човек, вече не съществува дори в спомените му. Той има миризмата. Тя е негов господар, приятел, партньор. Миризмата е всичко.

Мъж и жена на мотор карат напречно през 65-а улица. Атила надава задъхания си вик като сигнал към останалите, но не е необходимо. В облака от феромони звуците не са необходими. Животните надушват желанията в дъха и потта му. Заповедите му се превръщат в аромати. Масата се движи, следва го почти толкова леко и естествено, колкото и ръката му.

Ръмжащ водопад от тела се изсипва от моста върху мотора. Съпрузи, и двамата около петдесетте. Обгръщат първо жената. Тя пищи, а зъби и нокти се забиват в плътта ѝ. Атила е в центъра на събитията, къса парче от крака на жената и примигва срещу бликналия фонтан артериална кръв.

Мъжът, пенсиониран полицай от Куинс, посяга към пистолета на колана си, който стои там от 1999 година. Един плъх забива острите си зъби над първото кокалче. После катеричка се покатерва върху лицето му, надава пронизителен скърцащ звук и впива нокти в очите му. Ротвайлер захапва чатала му и мъжът пада на земята.

Животните разкъсват хората, разчленяват ги не по-зле от ножовете на касапин. Само след три минути от тях е останала единствено купчина много мръсно пране.

Целият изцапан в червено, Атила повежда рояка към човешката миризма. Животните се движат заедно в еднакъв ритъм като клетки в кръвен поток.

Това вече не е Атила. Сега е по-голям. Нещо се е пречупило, нещо го е превзело. Целият е енергия, организъм, лишен от душа, кости, кръв и месо, задвижвани от електричество и прилив на химикали. Движи се към звуците, към светлините.

Глава 98

Ах, колко бързо обстановката отново се промени. Оцвети се в кървавочервено.

Със звуците от генераторите се появиха писъците и гърмежите от оръжия. Наистина ли сме толкова глупави? Очевидно да.

Наближаваше полунощ, когато вратата на караваната ми се открехна и Алварес затъмни отвора.

– Бързо, Оз. Превзеха ни. Евакуират Белия дом.

Бяха превзели източното крило. Вътре и вън стотици хиляди бозайници – кучета, миещи мечки, плъхове, катерички, опосуми – се катереха нагоре по емблематичната сграда, рояха се като мравки. Изстрелите бяха станали непрестанни. Хукнах с Алварес и забелязах, че искрящо оранжево сияние осветява небето на североизток. Показах му го.

– Какво е...

– Капитолият гори – каза само той.

Продължихме да тичаме. Алварес ме набута в камион, който ни чакаше. Пехотинецът, охраняващ източния портал, беше повален, синята му униформа беше обляна в кръв, лицето му беше отхапано. Алварес го погледна, вдигна своя АА-12 и изстреля глух залп към покритите с петна кучета, които продължаваха да го ядат.

– Господ да ни е на помощ – промълви той и се прекръсти.

– Да ни е на помощ? – учудих се. – Господ е разрушил Содом и Гомор, нали така? Знам, че съм учен, но виж, че отново го разгневихме.

Час по късно се намирах във военновъздушен самолет 737 във въздуха на път за Ню Йорк.

След превземането на Белия дом беше съставен нов план. Правителството се местеше на север. Много на север. Всъщност толкова на север, колкото можете да си представите. Учените и правителствените лица трябваше да се съберат и да се прегрупират във въздушна база Туле в Северна Гренландия, на хиляда и двеста километра от Арктическия кръг.

Единственото хубаво, което намирах в цялата история, беше фактът, че първо щяхме да минем през Ню Йорк, за да вземем останалите учени, които трябваше да присъстват.

Страхотно, помислих си. Това означава, че ще трябва да посрещна апокалипсиса заровен в иглу заедно с Харви Салтънстол. После ми казаха, че Харви бил нахапан и убит от кучета.

– О – промълвих.

Казаха, че семействата трябва да останат, но аз не исках и да чуя.

Открих Лийхи близо до пилотската кабина.

Досега бях отказвал да се възползвам от положението си, но в този случай възнамерявах да го нап­равя с цената на всичко.

– Или ще докарате жена ми и детето ми на пистата, или ходете да си размишлявате сами в Гренландия, кретени.

Щом Клои и Илай минаха през вратата на самолета, ги тръшнах на седалката. Прегръщахме се и плакахме сякаш десет години. В един кратък мрачен период си бях помислил, че може повече да не ги видя, но за щастие, този път бях сгрешил.

Самолетът се засили и отново полетяхме във въздуха. Докато преминавахме над Канада, заваля, но машината се издигна на по-голяма височина. Щом минахме над облаците, в кабината нахлу ярко сияние. Високо от дясната ни страна изгряваше пълна луна в студеното ясно небе, а облаците под нас се простираха като сребърна коприна.

В този момент Илай забеляза нещо.

– Тате! Виж!

Седеше в скута ми и сочеше през прозореца.

На изток от облаците се надигаше някаква маса. Приличаше на тъмен движещ се конус. Облак? Беше черен, наситен. Пърхащ. Жив.

Като че ли летяхме към него... или той идваше към нас.

Първоначално си помислих, че е облак от птици. По-голямо скупчване на птици, отколкото може да си представи човек. После си дадох сметка, че това са прилепи. Рояха се в обърната пирамида, въртяха се непрестанно, безумно се извиваха още и още, гонеха се, изкачваха се безкрайно нагоре...

Бум!

– Коланите! – само това чух по високоговорителите.

После влетяхме в тях.

Сграбчих съпругата и сина си и ги притиснах към мен, а през това време по самолета се чуваше тропане, сякаш Господ Бог блъскаше с юмрук по него. Прилепите пляскаха по самолета, плюеха по стъклата, влетяваха в двигателите и изхвърчаха от там като кървави конфети, огромен черен облак от обезумели пърхащи създания. След малко десният двигател гръмна, а миг по-късно вече се снижавах­ме. Затворих очи и притиснах семейството към сърцето си, а в същото време пищяхме и се носехме към земята.

За щастие – с две думи, – пилотът ни беше ветеран от Ирак и ни измъкна с помощта на хитри маневри. Снижихме се с няколко стотин метра само за броени секунди.

След като се спасихме от торнадото от прилепи, пилотът някак накара двигателя да проработи, обърна самолета и се насочихме на югозапад. Успяхме да извършим аварийно кацане в Сиракюз.

Разбрахме, че други самолети не са имали същия късмет. Три летателни машини бяха свалени. Още стотици хора бяха загинали. Колко трябва да умрат в тази война, преди да приключи, помислих си, докато се промъквах през терминала на претъпканото международно летище Ханкок със семейството си. Не знаех. Никой не знаеше.

Епилог

Военновъздушна база Туле

Каанаак, Гренландия

Част от мен все още вярва, че е възможно да променим света. Още не знам как, но ще успеем. Най-голямата сила, позната във Вселената, е издръжливостта на човека и неговият интелект. Търси начин, изпробва, бори се да открие решение.

„Колко благороден е с разума си – както казва Хамлет. – Колко безкрайно богат откъм способнос­ти. Колко подобен на бог.“11

Знам, че ще успеем. Защото, докато пиша това, гледам сина си Илай. Щом погледна невинното му лице, което толкова прилича на майчиното му, в съзнанието ми изниква една-единствена мисъл.

Обичта, която майка ми и баща ми са ми дали, расте в него ден след ден, а някога ще я предаде на жена си и детето си и тя ще продължи.

Ще оцелеем, защото въпреки грешките, които сме допуснали, имаме надежда, вяра и воля да нап­равим нещата по-добри за себе си и за хората, които обичаме.

Правим нещата по-добри.

Дали е така?

Не знам.

Може би.

Правя този запис в бункер. Ноември е, студеният период е и температурата тук е под минус двайсет и три градуса по Целзий.

В момента навън е тъмно. А в новия ни леден дом почти винаги е тъмно. Стените се тресат от вятъра. Вече чувам непрестанното свистене и насън. Сякаш самата земя стене.

През почти двайсет и четири часовия мрак вятър със скорост деветдесет и пет километра в час вие в бялата пустиня на планинските върхове. Тук почти не живеят бозайници, затова имаме щастието безопасно да използваме генераторите и радиоприемниците си. Истински късметлии сме.

Без значение колко е зле положението, обличам арктическия си костюм, излизам веднъж дневно и се взирам тъжно в суровия пейзаж. Приемам го като вид пилигримство, като изкупване на греховете ми, греховете на всички нас. Не ми помага да се почувствам по-добре, но все пак го правя. Предполагам, че най-после в определен смисъл съм открил религията си. Мисля, че краят на света ще го направи.

Имаше няколко самоубийства, предимно сред хората от Вашингтон – сенатори и висши служители, свикнали на по-лек живот. Сега няма лек живот.

Комуникацията с континенталната част на Съединените щати е спорадична. Все още пристигат доставки, но се носят слухове за хаос в страната. Банди вилнеят безнаказано по улиците, бият се с животните и помежду си. От години в страната ни има хора, които пропагандират връщането на модерния човек към природата. Изглежда, най-после желанието им се е сбъднало.

В часовете на изолация и отегчение обмислям случилото се. За разлика от голяма част от колегите си не обвинявам технологиите. Нефтът е подобрил живота на хората. Същото се отнася и за мобилните телефони. Никой не е знаел, че в крайна сметка комбинацията от двете ще предизвика биологично бедствие. Провалихме се. Случва се.

Но предишната нощ отново сънувах онзи сън. Често ме спохожда.

Съня със спиралата на смъртта. Мравките, които бях видял някога в Коста Рика. В пясъка има кръг. Движещ се черен водовъртеж. Хиляди и хиляди мравки тичат една след друга в безкраен кръг. Следват се сляпо помежду си и всяка е увлечена от феромонната следа на мравката пред нея. Тичат в кръг, а после и в друг. Тичат до смърт. Затворена линия. Змия, която хапе опашката си. Символ на безсмислието. В затвореното си трасе мравките не спират да обикалят в кръг – отчаяни, глупави, обречени.

11 Уилям Шекспир. „Хамлет“. Превод Валери Петров. – Б. р.