Зоопарк

Глава 13

Първото ми впечатление от Африка дванайсет часа по-късно всъщност беше известно разочарование. Зад огромните стъкла на летището Йоханесбург беше просто купчина безинтересни сгради. Все едно бях в Кливланд.

Час по-късно, след като излетяхме на север за Ботсвана, настроението ми значително се подобри. Зелено-бежовата шир на сякаш безкрайния пейзаж изглеждаше точно така, както детето в мен копне­еше да види Африка. Гореща, дива, уединена.

Щом най-накрая започнахме да се спускаме към Маун, видях, че има някои модерни сгради, но повечето от постройките бяха от сгуробетон и тенекия. Докато слизах по стълбичката, забелязах, че от другата страна на паянтовата телена ограда, която обикаляше периметъра на летището, беше пълно с магарета. Имаше и рондавели – традиционните африкански кръгли хижи със сламен покрив, изградени от камък и кравешки тор. Усещането за мястото – горещината, сладникавата миризма на тор и дизел, дори силната, ослепителна жълта светлина – беше приятно странно.

След като преминах през митническата проверка, Ейбрахам Биндикс свали сламената си шапка и ме поздрави с мечешка прегръдка на терминала за пристигащи. Ейбрахам беше огромен. Широкоплещест и набит, около петдесетгодишен и загорял от слънцето, той ми напомняше на футболния треньор в колежа „Сън Белт“. Лицето му беше кораво и наб­ръчкано като стара работна ръкавица, а мустаците стигаха чак до края на бузите му. От разкопчаната му на яката подгизнала от пот ленена риза се показваше гъста туфа косми. Избледнели сини татуировки по яките му, прилични на винени бурета ръце говореха за минало, посветено на флота. Приятно ми беше да видя широката му усмивка, разкриваща празнина между предните зъби. За последен път го бях видял в Париж. Седнахме в бара на хотела и се напихме като свине, след като ме прогониха с освиркване от сцената на конферентната зала.

Видя ми се по-натежал, отколкото го помнех от Париж. Освен това беше видимо остарял и ходеше малко по-бавно. Зачудих се дали не е болен.

– Благодаря ти, че дойде, приятелю, но имам лоши новини – каза той, след като взех чантите си от купчината багаж до самолета.

Харесвах Ейбрахам, но го приемах с известна доза скептицизъм. Като мнозина африканери беше нерафиниран и не се притесняваше да се показва расист, с което можеше да причини известен дискомфорт на средния бял американец. И все пак създаваше впечатление за добродушен дядо, нещо като Татко Мечок.

– За нещастие, възникна проблем – каза той. – Семейни работи. Дали ще бъде възможно да почакаш един ден, докато мога да те заведа в селото близо до Зимбабве?

– Разбира се. Какво се е случило, Ейб? Мога ли да помогна? – попитах.

– Не, не. Семейни работи – повтори той. В гласа на Ейб се усещаше топла грубовата нотка, напомняща приглушен тромпет. – Малкият ми брат Филип, пацифистът, е управител в ловно стопанство близо до границата с Намибия. Пращам му там богати американски туристи, за да убиват животни, а той ги води просто да ги разглеждат, да правят снимки. По-конкретно лъвове – два големи прайда, които изпоизядоха африканските биволи в делтата на Окаванго.

– Какъв е проблемът?

– Не знам, човече. Няма радиовръзка със стопанството повече от двайсет и четири часа и мама е разтревожена. Вероятно не е нищо, но при цялата лудост, дето се вихри, трябва да се уверя, че онзи безумец е добре.

– Да тръгваме тогава – предложих. – Каза, че край стопанството има лъвове, нали така? Пропътувах почти тринайсет хиляди километра точно за да видя лъвовете.

Ентусиазмът ми, изглежда, повдигна духа на Ейб.

– Именно, човече – каза той и ме шляпна по рамото. Позаболя. – Знаех си, че си приятел, Оз. Опи­тах се да накарам моите следотърсачи да дойдат с мен, но суеверните чернилки още са уплашени до смърт от селото с избити жители, на което се натъкнахме. Проклетите езичници заявиха, че не щели да имат вземане-даване с лъвове, докато, цитирам, духовете не се успокоят, край на цитата.

Неспокойни духове; лъвове. Сетих се за странното чувство в самолета, усещането за Гнева Божи във въздуха. После се отърсих от него. Грабнах безпокойството си и го запокитих през рамо.

– Накъде е Окаванго? – попитах и вдигнах чантата с камерата си.

Глава 14

Вместо да излезем от летището, двамата с Ейб тръгнахме на юг през терминала и свихме надясно в тесен мрачен коридор.

– Какво правим? Мислех, че отиваме в хижата на брат ти – изненадах се.

– Точно така, човече. В северната делта няма пътища, само писти за кацане на самолети – обясни Ейб. Без да спира, той извади метална кутия с тютюн за дъвчене от един от джобовете на каки елека си, загреба малко с пръсти и го натика под устната си. – Трябва да наемем самолет.

– Да наемем самолет? – учудих се. – Надявам се, че си правоспособен пилот, защото аз знам само как се скача от тях.

– Това умение може да се окаже от полза – отбеляза Ейб. Не спираше да дъвче тютюна. Намигна. – Имам разрешително за пилотиране, но не съм летял от известно време.

Минахме през една врата и излязохме право на пистата до същия самолет, от който тъкмо бях слязъл. Забелязах, че тук, на черния континент, не се престарават особено със сигурността. Никой не ме накара дори да сваля обувките си.

Завихме към някакъв хангар. Мъж, кръстоска между чернокож и азиатец, с омазнена филцова шапка седеше зад бюро и ядеше печено месо с пръс­ти. Друг африканец, който, съдейки по зацапаната му тъмносивата униформа и сива барета, беше военен или полицай, седеше до него, а през рамото му беше преметнат плосък черен Калашников АК-47. И двамата бяха вдигнали краката си и гледаха филм на портативен дивиди плейър. Надникнах над рамото на полицая. Беше „Щастливия Гилмор“ с Адам Сандлър. Не се смееха. Определено не беше от най-смешните, но те като че ли дори не осъзнаваха, че е комедия.

В продължение на около десет минути Ейб муча като бик срещу тях на някакъв език, който след това разбрах, че бил сетсвана. Накрая, с потно и зачервено лице, пуфтящ от жега, Ейбрахам взе да рови в джобчетата на елека си и подаде на мъжа зад бюрото нагъната пачка банкноти. Той прокара мазните си от месото, което ядеше, пръсти през банкнотите, очевидно доволен, и ни насочи навън с типично по мафиотски отмятане на брадичката, което вероятно беше усвоил от американските филми.

Излязохме и се озовахме сред два реда малки витлови самолети. Ейб отвори вратата на покрит с ръжда червено-бял „Пайпър Сюпър Къб“ с огромни като от анимационен филм гуми тундра и натъпка багажа ми зад седалките.

– Изчакай тук, мой човек – каза. – Веднага се връщам.

Ейб отново се запъти към хангара. Върна се само след миг от другата страна на летището и караше очукан рейнджроувър. Щом отвори вратата му, отвътре изскочиха две лъскави червеникавокафяви кучета порода „Родезийски риджбек“. Настаниха се в самолета, сякаш го бяха правили много пъти преди. После Ейб извади два големи калъфа с оръжия и прибра и тях в самолета.

Забеляза, че гледам оръжията.

– По-добре е да ги имаш и да не ти потрябват, отколкото да ти трябват и да ги нямаш, нали така? – подхвърли той и ме пошляпна добродушно по бузата.

Скоро бях снабден с меки слушалки върху ушите си и започнахме да рулираме. От другата страна на прашния обслужващ път на летището видях ограден участък, пълен с камъни и странни раирани тенти.

– Какво е това, Ейб? – опитах се да надвикам усилващото се ръмжене от въртенето на витлото и посочих натам.

– Гробище – извика в отговор Ейб.

Отвори дросела и започнахме да набираме скорост по пистата.

– Толкова много хора умират от СПИН тук, че не насмогват с копането. Затова струпват ковчезите под тенти. Каква беше американската шега за гробищата?

– Хората умират да попаднат там? – предложих.

– Точно така, човече. Това имах предвид – Ейб пусна сардонична усмивка. Зъбите му бяха криви и оцветени от тютюна. Той прибра дросела и малкият ни самолет се отлепи от земята. – Добре дошъл в Африка, приятел.

Глава 15

Въпреки часовата разлика, клаустрофобичното усещане в самолета и по едно куче, дъхтящо във всяко ухо, този трийсетминутен полет беше най-вълнуващият в живота ми.

Прелитането над делтата на Окаванго беше като връщане назад във времето. Почти очаквах да видя динозаври да се движат под нас. Долу нямаше нито една постройка, къща или дори рондавел по безкрайната кафява неравна повърхност. Гледах как сянката на самолета се плъзга по осеяната с островчета яркосиня водна шир. Върху тях имаше палми и хълмове, за които Ейб обясни, че били термитни могили.

Тъй като беше юли – един от зимните месеци, уточни Ейб, – делтата беше пресъхнала и площта ѝ се беше намалила три пъти спрямо обичайната, а това беше предизвикало най-голямата концентрация на диви видове в света. Летяхме над хипопотами, хиени, стадо от огромни африкански биволи, рогати и черни, които, както каза Ейб, някои ловци смятали за по-опасни дори от лъвовете. Имаше речни птици, вероятно милиони, които се разлитаха при наближаването на сухоземните животни и шума от самолета ни. Първите хора, които видяхме, бяха африкански рибари в ръчно дялана от сух дънер лодка. На кого му трябва Дискавъри Чанъл, помислих си.

– Ето, това е – обяви няколко минути по-късно Ейб, а гласът му пращеше в слушалките ми.

Намалихме скоростта и височината и преминахме над сламени покриви край едва забележима самолетна писта. Очаквах кацането да не е плавно като излитането и се изненадах, когато Ейб приземи пайпъра с копринена нежност. Свалих слушалките си и на фона на бръмченето тишината беше едва ли не приз­рачна. Ушите ми леко пищяха.

– Странно – промърмори Ейб, щом се озовахме на жегата вън от самолета. – Никак не е забавно, ха-ха.

– Какво? – попитах.

– Персоналът... щом видят, че самолетът каца, обикновено чакат тук, пляскат, пеят глупавите си фолклорни песни и поднасят силно питие и гореща кърпа. Не чувам и не виждам нищо. А ти? Дори и животни.

Прав беше. Единственият звук беше бръмченето на насекомите под искрящото небе. Навесите със сламени покриви в далечината, в края на прашния път, ограден с крехка кафява тръстика и папури, изглеждаха празни и изоставени. Сребриста ивица светлина проблесна на хоризонта, бледа и замъглена заради горещината.

Ейб свирна и двете лъскави червеникави кучета хукнаха напред и започнаха да душат. Лагерът, в който ни отведоха, беше оживен колкото гробище. Претърсихме и шестте платформи с тенти, както и зоната за хранене. Открихме дрехи, багаж, пособия за сафари, туристически принадлежности – тропически шлемове и каки елеци, – отворени куфари, изсипани чорапи и бельо върху неоправени легла. Но не се мяркаха нито туристи, нито персонал.

Имаше нещо, което приличаше на транспортен контейнер – огромна червена кутия от гофрирана ламарина – зад кухнята. До него открихме ландроувър с два реда допълнителни повдигнати седалки за по-удобно наблюдение на дивата фауна.

Ейб избъбри наподобяваща прокашляне ругатня на непознат за мен език. Изплю кафява струйка сок от тютюна в тревата и избърса уста с ризата си.

– Две от колите липсват. Освен водачите има още шестима души от обслужващия персонал и готвачите. Това е много странно, Оз. Къде са всички, по дяволите? Къде е малкият ми брат? Имам лошо предчувствие.

Ейб вдигна пръсти към устните си, свиркането му разцепи въздуха и кучетата дотичаха. Той се качи в роувъра, откри ключовете и запали двигателя. Отидохме с колата до самолета, той натовари пушките си и поехме на север от лагера по неравен черен път. Камъчетата отскачаха и хрущяха под гумите, а колата скърцаше и се тресеше като върху дъска за пране. Когато пътят свърши, продължихме по още по-неравно поле, покрито с висока суха трева. Край група абаносови дървета няколко бебета хиени газеха в плитката част на реката, а вонящата тиня беше полепнала по лапите им. Не можех да се въздържа и зяпах, сякаш съм на сафари, но дори Ейб да беше забелязал тях или семейството жирафи, които пиеха вода в плитчините на трийсетина метра на юг по реката, не каза нищо.

Минавахме покрай редица смокинови дървета, когато най-после зърнахме хора. Групичка африкан­ци сновяха край док на речния бряг. Бяха двама мъже и дебело момче, всички облечени в бели униформи на готвачи и се канеха да се качат в лодки еднодръвки. Ейб извъртя рязко волана, насочи роувъра към мъжете и натисна рязко спирачките. Извика им нещо набързо на сетсвана. Мъжете се провикнаха в отговор. Изглежда, се караха. Разговорът продължи няколко минути. Накрая тримата кухненски работници неохотно тръгнаха към нас и се качиха отзад в колата. Обърнах се и ги огледах. Лицата им бяха неподвижни и безизразни, не издаваха нищо. Не ми обърнаха внимание.

– Какво става? – попитах Ейб, щом поехме.

Ейб натика ново снопче тютюн в устата си.

– По-зле е, отколкото предполагах, човече. Две групи са тръгнали онзи ден – двайсет души, включително и брат ми. Оттогава никой не знае нищо за тях. Не само това, но те казват, че лъвовете на практика са били в лагера снощи. Блуждаели като бездомни котета и обирали разни остатъци от храна. Тези кретени се скрили в транспортния контейнер. Щом се събудили, радиопредавателят бил повреден, някак е бил счупен. Сега се опитваха да се спуснат по течението, за да потърсят помощ.

– Защо спорехте?

Ейб свали сламената си шапка и попи потта от загорялото си от слънцето чело. Потта се лееше от този човек като от повреден кран.

– Казах им да дойдат с нас и да помогнат да намерим туристите и водачите, но и те като следотърсачите ми са ужасени. Настояват, че на лъвовете нещо не им е наред. Същите суеверни идиотски глупости. Боговете били гневни. Имало черна магия. Уга буга буга!

Готвачите зад нас започнаха да припяват някакво заклинание.

– Ей ги, пак си подхванаха своето – въздъхна Ейб и посочи с палец през рамо. – Оох, ее, оох, ах, ах, тинг, танг, уала, уала, бинг, банг!

Ейб натисна рязко спирачките и роувърът спря. Слезе, бръкна в чантата си отзад и извади една от ловните пушки. Беше „Уинчестър“, модел 70. Зареди я с огромни месингови патрони и затвори с щракване. Качи се отзад, като маневрираше между хората, багажа и кучетата, и я нагласи върху стойката за оръжие.

– Черна магия ли искате, тъпанари? Ще ви дам една черна магия – тросна им се, после форсира двигателя и включи на скорост.

Глава 16

На близо километър и половина североизточно от дока на сафари лагера два едри мъжки лъва са се излегнали на най-високите скали в територията на своя прайд. Лежат по корем, неподвижни като златни килимчета, пъхтят и вдишват бриза. Безстрастните им кехлибарени очи лениво оглеждат хоризонта.

Подобно на кучетата и за разлика от хората лъвовете не се потят през кожата си. Единственият начин за ефективна терморегулация е учестеното дишане. Ала тежкото им дишане в момента не се дължи на горещина, нито на умора.

Преяли са.

Под тях, из трънаците на горската долчинка, рояци тлъсти лъскави мухи кръжат над парчета месо, което се разлага под жаркото слънце. Лазят по костите и дружно бръмчат като продължително вибрато на чело. Човешки тела – или по-скоро части от човешки тела – са пръснати из окървавената трева. Гръдни кошове и бедрени кости лъщят бели като аспирин под ослепителните лъчи.

Останалите от прайда са се настанили в широк кръг около кокалите. Насред бъркотията подскачат лешояди с криле, прилични на свити рамене, и шии като червеи – теглят с клюнове ивици месо от скелетите, сякаш са ластици. Лъвиците и малките са се наяли до насита и доволно се търкалят из тревата.

Двата мъжки са масивни като златни хълмове. Те са братя, близнаци, почти идентични, само дето по-възрастният е без едно око, наскоро го е загубил при завземането на прайда. Братята са убили два от предишните алфа мъжкари, подгонили са третия и са затвърдили господството си, като са изяли цялото поколение на съперниците си и четири млади женски.

Ала чувството на могъщество и власт, изпитано при извоюването на лидерска позиция, бледнее пред това от убиването на двете човешки групи.

Лъвовете са обзети от ново усещане, ново осъзнаване. То е променило предишното им възприемане на хората; досега са били съществуващи редом с тях хищници – дразнещи, незначителни животни, общо взето, незаслужаващи внимание; вече са плячка.

Видяха ги да идват. Две от по-дребните и пъргави лъвици се бяха покатерили на колбасното дърво над пътеката със следи от гуми и бяха залегнали в очакване. Щом колите минаха, лъвиците скочиха върху отворените метални кутии, пълни с жалките слаби бозайници. Щом големите голи маймуни се изправиха на бавните си идиотски крака, всичко стана много бързо.

Не че лъвовете бяха особено гладни. Хората не можеха да се сравняват с осемстотинкилограмовите африкански биволи, които прайдът обикновено преследваше. Колите бяха като кутии с междинна закуска.

Двамата мъжкари се плъзват от скалите, първо единият, след това и другият. Разхождат се сред прайда с високо вдигнати глави, наострени уши, затворени усти и полюшващи се встрани опашки. След миг женските вече ги следват с наведени глави.

Щом лъвовете приближават, лешояд, стъпил на лицето на жена, свива рамене и литва, пляска странно с криле като голям гълъб. Едноокият лъв побутва месото с лапа. Застъпва го и отхапва малко, от челюстите му се чува пукане, докато смъква месото от кокала със сдвоените си зъби. След кратко дъвкане вдига глава и насочва единственото си око на изток. Ушите му се свиват, а ноздрите се разширяват. Слухът му е съвсем малко по-добър от средното, но мастните жлези около челюстта, бърните, бузите и мустаците засилват неимоверно обонянието му.

Подушва нещо. Поглежда към брат си, който вече гледа в същата посока.

Човеци, съобщават си двамата с поглед и ръмжене. Още човеци.

Двамата мъжки се обръщат към прайда, сменили изражения и пози. Изпълняват репертоара си от звуци с различна интензивност и височина и разпореждат на всеки какво да прави.

Глава 17

Шумно ято щъркели литна от короната на дърво, докато се движехме през поле на около пет километра северно от лагера. Бяха щъркели марабу, отличаваха се по твърдите бели пера по главата, плешивите розови шии и сякаш облечените в смокинг тела – хранят се с мърша и често се срещат с лешоядите близо до трупове. Наричат ги птици гробари. Ейб се намръщи, щом ги видя. Държеше се хладнокръвно, но виждах, че е притеснен, а това притесни мен.

Всъщност и бездруго бях тревожен.

Още от пристигането ни в безлюдния лагер се замислих за първото си идване в Африка. Беше студентска екскурзия до прочутите скални легла в района на пустинята Кару в Южна Африка, които бяха едни от най-ясните геологични образци за историята на живота.

Не спирах да мисля за седиментния слой отпреди двеста и петдесет милиона години, в който нямаше абсолютно никакви фосили. Липсата на фосили в скалата беше доказателство за Перм-Триаския период на отмиране – П-Тр на геоложки жаргон. П-Тр или Голямото измиране е било най-масовото и тежко унищожително събитие на Земята. Деветдесет процента от всички видове на планетата бързо измрели. Били нужни милиони години, за да се възстанови биоразнообразието на земята. Имало е пет подобни мащабни събития на измиране. Статистически погледнато, ни предстои следващото.

Събитието К-Т (Креда-Терциер), онова, което е убило динозаврите, почти със сигурност е причинено от сблъсък с астероид. Но все още не сме сигурни в теорията, че П-Тр е причинено от вулканична активност. Или пък от астероид, или от космическа радиация. Никой не знае защо почти всички животни, растения и насекоми по света изведнъж са измрели.

Именно загадъчната природа на този древен тотален колапс на екосистемата предизвика такова безпокойство от настоящия ЧЖК. Поведението на животните е плод на милиони години еволюция, адаптация на хиляди и хиляди поколения. Еволюцията настъпва като реакция на промените в околната среда. Околната среда се променя и някои видове се адаптират към нея, а други – не. Да се наблюдава внезапно такова нетипично поведение сред коренно различни животински видове по целия свят, беше не просто тревожно, беше безпрецедентно.

Отворих чантата си и приготвих камерата. Поставих батерията, почистих обектива и закачих ремъка.

Докато влизахме все по-навътре в делтата на Окаванго в търсене на изчезналите туристи, подоз­ренията ми, че в природата настъпва дисбаланс на макрониво, се засилваха все повече.

Бях заредил нова DV касета и нагласях скъпия си стабилизатор „Сони“, когато усетих движение зад гърба си. Двата родезийски риджбека на Ейб се разлаяха като луди. После изведнъж камерата вече не беше в ръцете ми, а нещо твърдо и студено се допираше до шията и ключицата ми.

Един от мъжете отзад притискаше нещо във врата ми, предположих, че е мачете, тъй като другият мъж беше опрял такова във врата на Ейб.

Ейб внимателно спря колата и заговори на сетсвана с мъжа, подпрял го с мачете. Изглежда, съдбата на югуларната ми вена зависеше от уменията на Ейб да преговаря. Сърцето ми биеше като лудо. Усещах, че всяко косъмче по ръцете ми е настръхнало. Мъжът, притиснал мачете в шията на Ейб, не спираше да клати глава и да сочи назад. Ейб продължаваше да говори. Мъжът поклати глава.

– Не-не-не-не-не-не-не – повтаряше той. – Не, човече.

Мъжът отпусна мачетето, колкото да слезе от колата. Беше опрял острието в Ейб, но вниманието му беше насочено към изваждането на пушката „Уинчестър“ от стойката. Ейб мушна ръка във вътрешния джоб на елека си и извади коварен пистолет с къса цев 38-и калибър, специален модел. Ейб опря дулото му между очите на мъжа. Те се събраха точно като тези на Кърли, когато Мо го ръчка по носа. Мъжът пусна пушката и свали мачетето.

Тогава и другият зад мен махна мачетето от моята шия. Мъжът и тийнейджърът се спогледаха, свиха рамене, сякаш изгубили облог съвсем честно, и слязоха от колата. Без да кажат и дума, те поеха в посоката, от която тъкмо бяхме дошли. Кучетата ръмжаха и лаеха по тях, но Ейб ги накара да се укротят. Лицето на Ейб беше червено и разтреперано. Първо си помислих, че е от страх, но след това осъзнах, че е по-скоро от гняв.

– Страхливци! – кресна Ейб към тях със свити около устата като фуния длани. – Проклети мизерници! Мошеници!

Изплю кафяв сок през прозореца, избърса лице с ръкава си, изруга тихичко и се отпусна.

– Суеверни предатели, идиоти, тъпи кучи синове – мърмореше на мен, на себе си и дори на кучетата. – Останахме само ние, господа.

Отпуснах се на облегалката, избърсах потта от лицето си и затворих очи. Пулсът ми още не се беше успокоил, когато се обърнах да взема камерата от седалката зад мен.

Може би Натали беше права за идването ми в Африка, помислих си. В този момент идеята за работно място в климатизирана офис сграда не ми се виждаше толкова ужасна.

Глава 18

След още три километра на север се натъкнахме на солници, прорязани от речната делта. Гледката зад тях беше поразителна. Безкраен килим, в който се редуваха участъци със зелена трева и солни тераси, докъдето стига погледът. Разбирах защо богатите туристи от Европа и Америка идваха на сафари в делтата на Окаванго. Пейзажът беше зашеметяващ.

Маршрутът, който следвахме, минаваше през една от плитчините в речната делта.

– Божичко, сигурен ли си... – Само това успях да изрека, преди Ейб, без да показва никакви емоции, да натисне газта и да поеме през буйните води с цвят на мляко с какао. Водата стигна до дръжките на вратите. Очаквах моторът да угасне всеки момент. Настроих се, че ще трябва да плувам. Намокрихме се.

– Нюйоркчани – подхвърли Ейб, продължи през водата, без да отлепва крак от газта, и ни прекара през нея с комбинация от конски сили и воля. – Хайде, готово. С мен ли си, няма страшно.

Преминахме от другата страна, изкачихме се по стръмния кален бряг и се озовахме сред поле с висока светлозелена трева, към три-четири акра широко. Пътека, проправена от автомобилни гуми, го прорязваше чак до проблясваща като сребро лагуна, в чиито плитчини се буташе стадо от около седемдесет африкански бивола.

– Гледай внимателно – каза Ейб и посочи към стадото. – Сега ще се приближим. Това са биволите, които лъвовете ловят.

Ейб натисна рязко спирачките и спря на половината път от лагуната, а аз едва не изпуснах камерата. В другия край на поляната с висока изсветляла трева открит ландроувър, досущ като нашия с логото на фирмата за сафари отстрани, беше паркиран край колбасно дърво.

Ейб взе бинокъл от една от чантите си с принадлежности и стъпи на седалката. Бавно огледа тревистата равнина. После свали бинокъла, провеси го на каишката на врата си, седна и подкара предпазливо по отъпкания път към празната кола.

Спряхме до превозното средство и слязохме. Нещо лъскаво привлече погледа на Ейб. Той се наведе към земята и вдигна предмет от тревата. Приб­лижих образа на камерата.

Беше дамски златен часовник „Картие“. Изглеж­даше не намясто тук, в африканските пасбища, както би изглеждала отрязана глава в чиния в „Четирите сезона“. По каишката от крокодилска кожа имаше засъхнала кръв.

Върнахме се обратно в автомобила и продължихме по неравната пътека през тревата. Не си казвахме нищо. Край празния ландроувър и ствола на колбасното дърво се валяха разпилени дрехи, пръснати из тревата и ниските храсталаци. Вкоравени от кръв парчета ризи, панталони, женска гуменка, чантичка за кръста. Над полето хвърчаха късове плат. На едно дърво се бе закачил остатък от хавайска риза и се вееше от клона като знаме.

Ейб вдигна поглед към балдахина от дървета, а после се обърна към ландроувъра.

– Гледай, човече – каза той и посочи. – Виждаш ли пушката? Дори не е свалена от стойката. Сафари водачите, които извеждат туристите, не са суеверни бъзльовци като скъпите ни приятелчета готвачите. Професионалисти са. Всичко трябва да е станало за секунди. Твърде бързо, че да посегнат към оръжията си.

– Мъжките лъвове биха защитили прайда си от хора, но това тук ми прилича на засада – споделих в опит да бъда полезен.

– И какво са направили с телата? – почуди се Ейб. – Лъвовете обикновено се хранят, където са убили. Не бях виждал подобно нещо досега.

Глава 19

Изтегнат във високата трева, доминиращият едноок лъв се свива, чака. От мига, в който е чул далечното ръмжене на двигател, лежи в края на поляната на около двайсет и пет метра на изток, точно в периметъра за атака.

Силните му гърди се надигат и спускат под почти ягодово русата грива. Тъмнокехлибарените му очи се присвиват и той се взира в далечината. Отваря леко уста, мустаците му потреперват, щом подушва сухия въздух.

Тъй като е ловувал на територията на този прайд почти от раждането си, десетгодишният мъжкар поз­нава всеки сантиметър от терена. Първо е започнал да дебне на запад, но се е преместил при повея на вятър. Бидейки съвършеният хищник, той заема позиция по посока на вятъра, за да не усети плячката му неговата миризма.

Изчаква търпеливо плячката да наведе глава или да се извърне гърбом, оптималната позиция за нападение. Само секунда или две липса на внимание ще му осигурят достатъчно време да действа. Ще увенчае дебненето си както винаги, като повали плячката бързо на земята и стисне челюсти около гърлото ѝ.

Вече щеше да е атакувал, но с хора е по-предпазлив, не е свикнал да ги ловува. Няколко пъти по него са стреляли ловци и пазачи на дивеча по времето, докато се е скитал, преди да се присъедини към прайда.

Без да сваля поглед от плячката, лъвът издава тих звук. Отговорът е меко ръмжене, почти мъркане в тревата от дясната му страна и леко простенване отляво.

В отговор на зова му за прикрита атака двайсет и четирите лъва зад него се разделят на две групи, едната се подрежда скупчена встрани, а другата чака в засада.

Лъвовете по фланга бързо и безшумно се промъкват в тревата, прикриват се зад всичко възможно. Жълто-кафявата им козина ги прави почти незабележими, кафеникави тела на животни с цвета на тревата сред растителността. Образуват широка мрежа около колбасното дърво и плячката, елиминират всякакъв шанс за бягство.

Глава 20

Ейб вдигна глава и свирна, а кучетата скочиха от колата във високата трева.

– Слушай, човече – каза Ейб, докато гледаше през оптичния мерник на пушката си. – Ако се стигне дотам, най-добрият начин да убиеш лъв е изстрел в главата, точно между очите.

– Благодаря за съвета – отвърнах и продължих да снимам.

Пуснах камерата миг след като пронизителният вой на двете кучета разцепи въздуха. Първо на едното, а после и на другото.

Ейб свирна на кучетата. Не последва нищо.

Вдигна пръсти към устата си и свирна по-силно. Тишина.

– Лоша работа – заяви той.

Ейб вдигна пушката „Ремингтън“ на рамото си и притисна око съм окуляра. Насочих камерата си в същата посока и притаих дъх.

На по-малко от двайсет метра източно от нас се появи лъв.

Никога досега не бях виждал лъв в дивата природа. Гледката е прекрасна и ужасяваща. Огромните размери на животното. Наистина кара нещо в душата ти да се преобърне, дълбоко под ребрата.

Все още бях в състояние на непрофесионално благоговение, когато Ейб натисна спусъка. Изстрелът от пушката, толкова близо до мен, беше като ритник в главата. Лявото ми ухо писна, все едно в него бе влязъл комар. На мястото, където лъвът беше стоял само преди миг, нямаше нищо, сякаш се беше изпарил. Ейб отново се качи в ланд­роувъра.

– Качвай се тук, ако ти се живее, човече.

Идеята ми се стори добра. Тръшнах вратата и забелязах движение в другия край на поляната. Втори мъжки лъв излезе от прикритието си и се изправи във високата трева, напълно неподвижен, с опашка като махало. Гледаше ни. Имаше нещо неземно и мрачно в неумолимия му кехлибарен поглед.

Лъвът изръмжа и тръгна към нас. В началото бавно. След това нещо в него се отприщи и той се втурна към нас с главоломна бързина. Ейб натисна спусъка в мига, в който той отскочи. Последва нов оглушителен звук от изстрел. Видях как мозъкът изхвърча от тила му. Умря във въздуха, строполи се на земята, претърколи се откъм шофьорското място и остана в прегръдката на тревата. Не спирах да снимам, а Ейб подритна гилзата от куршума. Тя отскочи към предното стъкло и дрънна като камбанка. Забелязах, че лъвът на земята все още диша.

Не задълго. Последва поредният оглушителен тътен, когато Ейб го простреля отново над хълбоците, точно в гръбнака.

Ейб зареди нови три патрона в пушката. Щом приключи, вдигна шапката си, попи потта от челото си и огледа поляната. Тишина. Никакви насекоми, никакви птици. Сянка на голям бял облак пробяга над нас. Отместих очи от визьора и ги стрелнах за кратко към Ейб до мен. Не изглеждаше добре.

Насочих камерата по посока на погледа му.

В тревата, на около девет метра разстояние, около колата имаше кръг от жълтеникаво-кафяви глави.

Всички лъвове имаха гриви. Бяха мъжки. Две дузини мъжкари.

Ейб примигваше, опрял пръст до разтворените си устни. Бе толкова озадачен, че объркването надделяваше над ужаса.

– Невъзможно – прошепна. – Все мъжки?

Не беше логично. Мъжките лъвове просто не правят така. Прайдът от лъвове се състои от около дузина лъвици с родствена връзка помежду си и един, понякога два, но най-много три мъжки, в случай че групата е необичайно голяма. Възрастните мъжки лъвове, които не са част от прайд, ловуват сами. Никога – абсолютно никога – в дивата природа не се събират на големи групи. Просто не се случва.

Само дето се случваше.

Продължавах да снимам с камерата, когато мъжките лъвове се раздвижиха. Направиха няколко крачки напред и спряха, за да дадат възможност на тези зад тях да минат напред. Приличаха на обучени войници, координирани, в синхронна хореог­рафия.

Очаквах Ейб да настъпи газта и да ни измъкне от проклетото място. Вместо това той стисна решително устни. Почти без никаква пауза между движенията приклади пушката на рамото си, прицели се и стреля. Отляво, в главата на лъва най-близо до нас зейна дупка и животните легнаха в тревата.

Ейб се прицелваше за следващия изстрел, но тревата точно пред колата се разтвори и пред камерата се стрелна златисто размазано петно.

Една лапа сграбчи лицето на Ейбрахам, чу се пращящ звук и той прелетя странично през вратата на колата.

Глава 21

За дълъг – твърде дълъг – момент не бях способен да помръдна от седалката си, сякаш бях закован за нея.

Прониза ме същият внезапен, свиващ стомаха страх, който бях изпитал след първия скок от хеликоптер „Блак Хоук“ като армейски военен лекар в битката при Фалуджа. Стърчах пред вратата, вкаменен като някакъв идиот, хванал се за оная си работа. Добре, действай. Действай. Хайде, сега. Парализа. Ама давай де. Дори сторих същото като в онзи ден, когато куршумите свиреха покрай обърканата ми, сякаш натъпкана с памук глава.

Действай бе, тъпако! креснах си наум. Направи нещо!

Пушката на Ейб беше подпряна на седалката му точно до мен. Грабнах я и я запънах в шофьорската врата. Лъвът беше захапал Ейб и го влачеше назад към тревата за яката на ризата.

Пушката ме блъсна със силен откат в рамото, когато гръмнах лъва в главата. Скочих от колата и изтичах четири-пет метра до мястото, където лежаха мъртвият лъв и Ейб; неговата глава кървеше обилно, а той, разтреперан, се опитваше да се изправи на крака. Единствената ми цел в този момент беше да измъкна двама ни от това проклето място, да заведа Ейб на лекар.

Преметнах ръката му през раменете си и закуцукахме към колата. Ейб беше по-едър от мен и много по-тежък. Напредвахме бавно.

От главата на Ейб шуртеше толкова много кръв, че не можех да преценя къде точно са раните. Нас­таних го на задната седалка и се опитвах да стъкмя превръзка от ризата му, когато внезапно ландроувърът се разлюля като лодка и едва не се преобърна. Един лъв се беше покатерил върху капака, досущ като котка, скочила в кресло. Надникна любопитно през предното стъкло. Очите му бяха топли и кехлибарени. Проблясваха като жар, кръв и мед.

Реших – използвам условно тази дума, – че най-сигурното място е под волана. Пропълзях към предните седалки, право към лъва вместо далече от него, малко нещо като боксьор, който се опитва да избегне удар. Вмъкнах се под волана и се сгуших плътно до пода, стиснал оръжието. Зачаках животът ми да приключи и в този момент осъзнах, че двигателят все още работи. Натиснах с ръка педала на газта.

Двигателят изфорсира, но нищо повече не се случи.

Не бях включил на скорост.

Бутнах скоростния лост с лакът, протегнах се и го размърдах напред-назад, докато не чух зацепване. Отпуснах съединителя и подадох още малко газ с другата си ръка.

Колата тръгна назад. Бях уцелил задна предавка, което ме устройваше. Движехме се. Притиснах педала на газта чак до калния под с дланта си, задържах го там, а колата без шофьор подскачаше и се клатушкаше напосоки през тревата. Главата ми се блъскаше ту във волана, ту в металната рамка на вратата, докато роувърът подрипваше назад. Върху капака над мен чувах ръмженето на лъва. Ноктите му тракаха и скърцаха върху стъклото.

Докато колата продължаваше да се движи, се надигнах леко от ембрионалната поза и като видях предните му лапи и масивната рошава глава надвесени над предното стъкло – приличаше на графитите „Килрой беше тук“, – пресегнах се и рязко извъртях волана вляво. Лъвът ревна при хлъзването си, дращеше и се опитваше да се задържи, свлече се от предното стъкло, падна до колата и изскимтя, когато тя го блъсна.

Изведнъж полетяхме. Роувърът изхвърча в движението си назад от стръмния речен бряг и за миг се озовахме във въздуха. Докато се подготвях за удара, имах около две секунди на разположение да анализирам спокойно житейската си ситуация и в тези секунди реших, че наистина не бих могъл да виня Натали, задето ме заряза. После се ударихме в земята.

Глава 22

Двамата с Ейб изхвърчахме от роувъра, след като се заби със задницата си в урвата към реката поне на три метра под пясъчния ѝ връх. Тялото ми тупна на калния бряг, а колата до мен се прекатури на една страна със смесени шумове от смачкан метал и счупена пластмаса и стъкло.

Изправих се с олюляване на крака, изтрих калта от лицето си и се огледах за наранявания. Усещах зверско парене от ожулвания по цялото тяло, но нищо по-сериозно. Колата още не беше угаснала, двигателят се задъхваше, а задницата му беше потопена в калната вода. Едно от задните колелета се въртеше безполезно в тинята.

Ейб изглеждаше ужасно – вероятно дори беше мъртъв. Единият му крак беше заклещен под преобърнатия роувър, а главата му беше в някаква абсурдна позиция, завъртяна почти перпендикулярно спрямо тялото. Изглежда, вратът му се беше счупил при катастрофата. Не дишаше.

Проверих пулса му и без изненада установих, че няма такъв. После хвърлих поглед към ръба на урвата, от който бяхме излетели. Оттам надничаха лъвски глави. Само след миг зверовете заслизаха надолу.

Тръгнах заднешком към плитчините на реката. Имаше един конкретен лъв – огромен, по-голям от останалите, с червеникава грива и едно око. Той ме беше набелязал. Преследваше ме целенасочено.

Обърнах се и се гмурнах дълбоко във водата. Ритах с всичка сила, плувах колкото мога по-надалеч сред бавните кални води. Реката беше в сухия период – водата не беше студена, нито дълбока. Беше хладка, плитка и мръсна. Стоях на пръсти в средата на реката, а водата ми стигаше до врата. Отръсках косата си, примигнах, за да махна капките от очите си, изплюх се и загледах брега. Тялото на Ейб беше заобиколено от шест или седем лъва, гривите им се отъркваха една в друга. Бутаха го с лапи и го човъркаха, което би било присъщо за не тъй величествени животни. Ала онзи другият, големият лъв, подмина преобърнатия роувър, гмурна се във водата, запъхтя като луд и започна да гребе с крайници към мен.

Мислех си, че съм в безопасност. Но не.

Лъвовете мразят вода. Не са добри плувци – плътните им мускулести тела не са пригодени за това. Биха могли да плуват, ако се налага, да прекосят река в дъждовния сезон например, но лъв да преследва плячката си във водата е просто нечувано.

Обърнах се отново и се насочих към пясъчния риф в средата на реката.

На десетина крачки от него видях дълга черна кутия да плава във водата като парче дърво по мудното течение. Беше предмет, изпаднал от преобърнатия роувър малко по-нагоре по течението. Забързах към него, реших, че мога да го използвам, като го пригодя за самозащита.

Оказа се нещо, което по предназначение беше за самозащита – един от калъфите с оръжия, донесени от Ейб. Грабнах го и забързах към брега.

Препъвах се, наранен и грохнал с калъфа под мишница към тръстиките покрай реката, и почувствах как дъното се надига под натежалите ми крака. Нямах план. Изобщо не мислех. На брега паднах на колене в рядката кал помежду тръстиката като грешник в църква, откопчах катарамите, щрак-щрак и извадих карабина „Маузер 98“ с болтов затвор, наистина страховито оръжие с цев, широка като водопроводна тръба.

Какво беше казал Ейбрахам, помислих си, като преметнах патрондаша през рамо и заредих докрай пълнителя.

По-добре да го имаш и да не ти потрябва.

Тръгнах бавно назад, стъпих на пясъчното островче и се прицелих в огромната котка, която загребваше във водата към мен като куче. Беше съвсем близо, излезе от водата, изтръска се, хиляди бляскави капчици полетяха от гривата му. Вдигнах пушката, прицелих се между очите му и натиснах спусъка. Прикладът мощно ме блъсна в рамото, а лъвът се стовари пред мен като чувал с картофи и се преметна вече като безжизнена купчина в речната тиня. Дружество за защита на животните, простете ми. Беше красиво създание, но също така огромно красиво създание, което се опитваше да ме убие.

Извърнах поглед към речния бряг. Гледах изумен как лъвовете, вече извадили тялото на Ейб изпод колата, го влачеха нагоре по стръмната пясъчна урва.

Глава 23

Дълго седях на брега на речния остров и се взирах в отсрещния бряг, където лъвовете бяха отнесли тялото на Ейб. Не мислех, че ще се върнат за мен, но за всеки случай държах в скута си карабината със свален предпазител, докато, отпуснат на калния пясък, премислях случилото се току-що, възстановявах дишането си и си събирах акъла.

До мен лъвът, който бях убил, лежеше на една страна, потъваше в рядката кал, задните му крака бяха във водата, опашката му плаваше, а кръвта оцветяваше тревата и се стичаше в кафявата вода.

Време беше за анализ на ситуацията. Добре, Оз, положението е следното: изгубен си сам в африканската савана без храна и вода. В такива условия е нужна бърза реакция. Ала всеки път, щом се опитах да планирам следващия си ход, съзнанието ми започваше да блуждае. Не можех да престана да мис­ля за случилото се преди малко.

Колкото повече разсъждавах, толкова по-малко логика откривах.

Лъвовете са пример като по учебник за социални бозайници. Структурата на прайда им, особено по отношение на груповото ловуване, е една от най-доб­ре познатите и щателно документирани социални организации в зоологията. Лъвовете живеят в прайдове, ловуват женските. Мъжките лъвове номади ловуват сами, но никога мъжкари не ловуват заедно в групи.

Само дето сега всичко това бе разбито на пух и прах. Никога дори не бях чувал за масово ловуване на група мъжки лъвове, какво остава да стана свидетел на такова явление. А още: защо тези лъвове отнасяха плячката си? И защо нямаше женски? Във всички случаи лъвиците са по-добри в ловуването. Точно по тази причина предимно те го правят в прайда – по-леките им и по-гъвкави тела са с по-подходящо телосложение за тази цел. Къде се бяха дянали момичетата, дявол го взел? Не бях зърнал нито една лъвица цял ден.

Странното поведение на тези лъвове беше не просто любопитно, беше умопомрачително. Тези лъвове правеха неща, каквито лъвовете просто не правят. Разигралото се току-що пред очите ми противоречеше на всичко, което знаех за поведението на тези върховни хищници. Защо?

Да не говорим пък за факта, че лъвовете почти никога не посягат на хора. Какъв е смисълът да изберат хора за плячка? По нас няма много месо. Тези лъвове ни бяха погнали, сякаш водени от личен мотив.

Коленичих, загребах малко речна вода в шепите си и наплисках лицето си. Трябваше да отложа почудата си за момент, когато съм по-удобно настанен. Сега беше нужно да се освестя. Размишленията после. Налагаше се спешно да предприема нещо, та да се измъкна от тази беда.

Вдигнах пушката от скута си и в този момент напипах правоъгълна издутина в джоба на мокрия си панталон. Беше айфонът ми, който предишния ден бях пренастроил за използване в Африка. Ха-ха. Разклатих го: под екрана имаше мехурчета, а от батерията потече вода. Край с възможността да извикам помощ. И без това нямаше да успея да намеря покритие в дълбините на африканската савана. Със сигурност не и с AT&T.

Хвърлих вече безполезния продукт на „Апъл“ с изчистен дизайн през рамо и забелязах две огромни сиви гърбици с размери на цистерни за петрол да се носят към мен по реката. Застинах, докато двата речни хипопотама отминат.

Хипопотамите са тревопасни, разбира се – но са гигантски и много ревниви по отношение на територията си животни. Биха убили без колебание, ако се усъмнят, че в нея е проникнал натрапник. Всъщност те са едни от най-опасните животни, които се срещат в този район. Затаих дъх, докато двата враждебни влекача не се скриха зад завоя.

Глава 24

Вдигнах пушката и патроните високо в ръка, за да ги запазя сухи, и нагазих отново в реката.

Стигнах до обърнатия настрани ландроувър, като постоянно оглеждах периферията на брега, където за последно бях видял лъвовете. Планът ми, ако изобщо можех да го нарека така, се свеждаше до следното: да се добера до сафари лагера, където с Ейб се бяхме приземили, и там да измисля нещо. Гениално, нали така?

Потърсих вещите си в преобърнатата кола. Бях оставил голямата си чанта в лагера и взех само плат­нен сак със себе си. Там си беше, под счупения скоростен лост. Измъкнах го и го метнах през рамо. Надникнах отново в колата и забелязах нещо интересно. На пода пред задната седалка имаше светеща червена точка. Коленичих в тинята и открих видеокамерата си „Сони“. Бях забравил за нея. Доста ми се струпа за по-малко от час. Устройството беше изцапано с кал и обективът беше издраскан почти непоправимо, но не само че продължаваше да работи, но и още беше включено.

Спрях записа, превъртях и изгледах материала на екранчето. След катастрофата камерата беше паднала на една страна в калта и случайно беше зас­нела останалата част от нападението. Не, това не беше сънуван кошмар. Лъвовете изпълваха екрана с развети гриви и пламнали очи, докато се скупчваха около роувъра. Цяла камара носове, зъби и лапи.

Истината беше – ако не броим трагичния развой на нещата и смъртта на Ейб, – че всъщност бях успял. Бях постигнал целта на идването си в Африка.

Имах видеодоказателство за необяснимо, хипер­агресивно, анормално животинско поведение.

Записът беше запалителна бомба. Имаше потенциала да обърне разговора. Приятна историйка за разправяне на парти с коктейли „Молотов“. Академичната общност нямаше да може да осмисли записа, още по-малко да го обясни.

И не ставаше въпрос само за учените, помислих си. Съзнанието ми работеше на двойни обороти. Щеше да се наложи светът да послуша – хората трябваше да започнат да осъзнават, че е в ход мащабно природно бедствие.

Първата ти задача сега, Оз: да оцелееш достатъчно дълго, че да успееш да отнесеш това в цивилизацията. Тоест да не допускаш да бъдеш изяден. Следователно да се махнеш от това проклето място – на мига.

Изключих камерата и я прибрах в раницата. Проверих пълнителя в карабината. Оставаха четири пат­рона. Лоша новина.

Нямаше значение. Трябваше да разтълкувам нещата. Да се махна оттук заедно със записа, та светът да узнае какво се случва. Действай, Оз. На работа.

Вдигнах поглед към небето: лешоядите се спускаха отгоре на ята. Край речното островче, където лежеше мъртвият лъв, ята мухи вече бяха накацали трупа, а пърхащите им крилца разнасяха жужене във въздуха. Два щъркела марабу пристъпваха деликатно около лъва и от време на време забиваха човки в плътта му. Правата им на собственост бяха оспорвани от няколко белогърби африкански лешояда. Те мятаха розовите си сбръчкани глави нагоре-надолу и пръскаха кръв, докато с клюновете си откъсваха малки хапки плът и ги поглъщаха.

Ах, кръговратът на живота. Реките се вливат в море, а морето никога не се препълва и така нататък. Смъртта се превръща в купон за храна. Смъртта беше модус операнди тук, в африканската савана.

Само да можех сега да се опазя, да не стана част от тази стройна програма: моята мисия бе да се върна сред човечеството с важно съобщение.

Глава 25

Озовал се обратно на поляната с високата трева, където бяхме нападнати, се сниших и известно време наб­людавах ландроувъра, паркиран под колбасното дърво.

Ослушвах се внимателно. Нищо. Вятърът свистеше в тревата на пориви. Птиците се рееха в кръгове високо в безмилостно оцъкленото небе. Предположих, че е късен следобед. Обмислях да се върна при колата и да проверя дали още работи. Дали ключовете още бяха там? Не можех да си спомня. При всички онези лъвове, хвърлили се към гърлото ми, нищо чудно, че забравих да погледна. Денят беше много приятен, но бих предпочел да подкарам обрат­но. Големият затревен участък с размери на футболно игрище между мен и колата изглеждаше пуст.

Но беше някак прекалено тихо.

Най-накрая отхвърлих този вариант. Беше твърде рискован. Би било глупаво да се втурна право сред лъвовете. Това, че не ги виждах наоколо, не означаваше нищо. Намирах се на тяхна територия, а и нямаше как да предвидя нестабилното им поведение. Може би точно в този момент се връщаха насам. Знаех, че трябва да поема в обратна посока, пеша, към лагера.

Движех се колкото можех по-приведен и наблюдавах откритото пространство. Открих коловоза от гуми, по който се бяхме движили, и тръгнах по него към сафари лагера. Обезсърчено погледнах към слънцето, което започваше да залязва откъм солниците на хоризонта. След няколко часа щеше да е тъмно. Не очаквах с нетърпение този момент.

Ускорих крачка. Лагерът беше само на около осем километра, но за мен това бяха осем километра през зоопарк без клетки, в който част от животните страдат от шизофренично разстройство.

Слънцето изсуши дрехите ми и те се вкоравиха, а после отново се намокрих, докато преджапах речния брод. Беше горещо, усещах се грохнал и започ­нах да ожаднявам, но реших да не пия водата от реката заради страха си от паразити.

Повървях още около час и стигнах до дока край реката, на който бяхме срещнали ботсванците от другата страна на покритото с трева поле. Нямаше ги нито тях, нито кануто им. След като едва не бяха изя­дени, не ги винях, че стигнаха до крайности. Те бяха разбрали колко се бе объркала природата. Колко бе важно да се измъкнат, докато все още имаха шанс.

Поех към дока да проверя дали няма и друга лодка. В този момент долових внезапно раздвижване в дърветата от дясната ми страна. При все че нямаше бриз, клоните им сякаш се вееха – вълнообразно, – макар и съвсем слабо. Освен това лъщяха, сякаш бяха покрити с олио.

Усетих нещо да пълзи по глезена ми.

Мравка. Но не каква да е мравка. Беше мравка дорилус: африканска армейска мравка. По ужасяващите ѝ челюсти познах, че е воин. Някои местни племена всъщност използват мравката воин за импровизирани шевове: захапката ѝ е толкова силна, че ако захване двете страни на дълбока рана, може да я затвори.

Бяха навсякъде: из дърветата, в тревата, по пръст­та. Милиони и милиони армейски мравки се движеха в свободна черна колона. Трябва да беше поне километър и половина дълга и метър и осемдесет широка. Мравките бяха с размери на бебешко пръстче и цвят на червено вино.

Махнах буболечката и я смачках с подметката на обувката си.

Обичам животните, колкото и всеки друг биолог. Стига да не са буболечки. Не са ми слабост. Субкортексът ми казва: Уф. Разкарай ги от мен. Винаги съм знаел, че ентомологията не е за мен. А дорилус са особено досаден представител.

Огромната колона от мравки свързваше две тъмни форми в полето. Осъзнах, че това са два малки африкански бивола. Предположих, че са пресекли пътя на мравките и те са им видели сметката. Вече мъртви, останали почти без кожа, щяха да бъдат изядени от живото море буболечки.

Мравките дорилус (или „сиафу“, както им казват на езика банту) могат да живеят в колонии от петдесет или шейсет милиона. Като армия, която търси храна, колониите живеят по команда, нападат всичко, до което се докоснат, включително животни, а понякога и малки деца. Смъртта често е в резултат на асфикция – при навлизането на поток от мравки в гърлото на жертвата. Потръпнах при вида на лъскавия шаващ черен килим, простиращ се в далечината. Наистина беше невероятна гледка.

После се извърнах и поех към реката.

Глава 26

Тъкмо бях успял да се върна на пътеката, и чух вик. Трудно беше да го различа на фона на вятъра и плискането на водата, но определено беше човешки вик и идваше откъм дока.

Очевидно не бях сам тук. Чух го отново и после още веднъж, след като хукнах през полето далеч от мравките. Звучеше като жена. Спомних си окървавените дрехи на членовете на сафари групата, избити от животни, и ускорих крачка.

Стигнах до края на дока и спрях близо до брега на реката. Бяла жена с тъмна коса се държеше за голяма скала в средата на реката. Беше загадка какво дири там. Носеше каки панталон, но нямаше обувки.

Дрехите ѝ бяха подгизнали и залепнали за тялото. Стоеше вкопчена в острите ръбове на скалата и се опитваше да балансира с ръце и крака.

Свих шепи около устата си и извиках:

– Можеш ли да се движиш?

Сега, като си помисля, твърде странен въпрос.

Тя ме погледна, не ме беше забелязала досега. Гледаше ме така, сякаш не беше виждала човек. Нямах представа дали знае английски, или не. После отново изкрещя и посочи към горната част на реката от дясната ми страна.

Извърнах поглед натам и видях близо петметрова кална буца да се надига над повърхността.

Не беше кал. Това нещо имаше повече зъби от обикновена буца кал.

Беше нилски крокодил: най-големият и най-агресивен вид крокодили в Африка. Докато го гледах, бързо отметна огромната си извита и изключително мощна опашка и заплува към средата на реката, където жената се държеше за скалата. Нямах представа как се беше озовала в подобна ситуация, но наредих на себе си да ѝ помогна да се измъкне.

Имах четири патрона. Оползотвори всеки от тях, Оз.

Отпуснах се на едно коляно и изравних мерника на маузера с веслообразната глава на крокодила. Подпрях цевта на ръката си, притаих дъх и дръпнах спусъка.

Оръжието гръмна с мощен откат в рамото ми и видях как водата пред крокодила се разплиска. Не го бях уцелил.

Отново се прицелих и стрелях още два пъти. Нямаше плискане на вода. Бях улучил гадината, и то два пъти. Не успях да видя къде, но чух куршумите да се забиват в месо.

Въпреки това той не умря. Би било твърде лесно. Само се извърна към мен с бързо движение с подобната си на сърф глава, сякаш го бях потупал по рамото.

Изстрелях още един куршум и той попадна точно в главата на мръсника. Това вече свърши работа. За кратко гледаше вцепенен, а след това потъна и се обърна с корема нагоре в реката.

Отново погледнах надясно: втори крокодил бързо се спускаше по течението към нас.

После забелязах и останалите. В лагуната малко по-нагоре по реката имаше поне четири крокодила, а още три се припичаха на брега. Нищо чудно, че се бяха раздразнили. Изглежда, жената беше навлязла в запазената им територия.

Прицелих се към следващия приближаващ крокодил. Движеше се като оживял дънер на дърво. Дръпнах спусъка.

Нищо. Бях изстрелял последния си патрон и оръжието щракна на празно.

Глава 27

Хм. Крокодилите се плъзнаха във водата към жената, а аз стоях на брега с незаредено оръжие. В главата ми светна лампичка и хвърлих оръжието. Оформих фуния с длани край устата си и се провик­нах към водата:

– Веднага се връщам!

Обърнах се и хукнах в посоката, от която тъкмо бях дошъл, към полето зад мен.

Свалих мократа си тениска, докато тичах през сухата кафява трева. Само да уточня: възнамерявах да се гмурна в орда армейски мравки без тениска. Хукнах през лъскавия черен килим и усещах хрущенето на мравки под краката си при всяка стъпка към труповете на младите африкански биволи. С мократа си тениска прогоних мравките от оглозганите сковани кости, грабнах трупа за краката и го потътрих към реката колкото можех по-бързо.

Мравките пощуряха. С тихо потракване и шумолене рояк червеникави мравки пое след мен. Виждах как колоната нараства и потъмнява, когато милиони от насекомите се отправиха към новата си цел, да се справят с натрапника. Видях как съобщението се предава по колоната с помощта на феромони от един чифт антенки към следващите. Единственото предимство, с което разполагах, бяха краката ми.

Телето беше по-леко, отколкото очаквах, тъй като беше пооглозгано от мравките. Полазиха ме по ръката и ги изтърсих, доколкото ми беше възможно. Докато стигна речния док, се бях сдобил с поне десет-петнайсет парещи ухапвания по ръката и гърдите. Болката не беше особено силна – приличаше на неколкократно пробождане с телбод.

Черната жужаща колона беше останала доста назад при пристигането ми на брега на реката.

Два крокодила кръжаха в кръг около жената на скалата. Хукнах по скърцащия дървен док, нарамил младия африкански бивол.

– Хей! – провикнах се. – Време е за вечеря! Ето!

Метнах трупа на животното в реката. Той се стовари в гъстата тиня под мен като дебело хлапе, което се опитва да направи водна бомба.

Един от крокодилите се обърна, щом видя купчината плаващо месо. По-добре птичка в ръката, отколкото на върха на скала, вероятно си мислеше. Въпреки това другият не бързаше, продължаваше апатично да кръжи около жената.

Хванах карабината за цевта и я запратих по крокодила. Прикладът пльосна точно до опашката му. Тогава и той се насочи към биволчето и се присъедини към другия крокодил, който вече се нахвърляше на трупа. Объркани мравки се посипаха в разплисканата вода около тях и се замятаха по повърхността на реката, а двата крокодила разкъсаха трупа на парчета.

Затичах се по брега, за да застана точно срещу жената с тъмната коса.

– Плувай към мен! – провикнах се. – Трябва да доплуваш до мен веднага!

Тя поклати глава, затвори очи и стисна скалата още по-силно.

– Всичко е наред. Трябва да го направиш. Времето ти изтича. Това е единственият ти шанс!

Тя ме погледна за миг. Погледна и крокодилите малко по-нагоре по реката. Слезе във водата и се оттласна от канарата.

Не беше добра плувкиня. Вярно, че и условията не бяха идеални, да речеш. Пляскаше с ръце и мяташе крака във водата. Сякаш щеше да ѝ отнеме цял ден да преодолее някакви си шест метра в спокойна вода и да се добере до брега.

– Давай! Давай! – насърчавах я и постоянно хвърлях поглед към крокодилите.

Едва не заръкоплясках, щом най-после стигна брега. Опита се да се покатери по стръмния склон, но се спъна и падна на колене в калта.

– Не, не! Ти успя. Хайде, хвани се за мен.

Бях се проснал по корем и протегнах ръка надолу към нея. В този момент почувствах цяла армия гъделичкащи крака на насекоми да шават по голия ми гръб.

– Бързо! Бързо!

Гърбът ми вече пламтеше от болка.

Жената стисна дланта ми, а аз я изтеглих с такава засилка върху поляната, че едва не отскубнах ръката ѝ.

– Движи се! – извиках и я побутнах да тръгва с едната ръка, а с другата изтърсвах гадинките от себе си.

Мравките бяха навсякъде. По врата, в косата ми, в ушите ми. Изплюх една, която беше пропълзяла в устата ми. Звукът, който неволно издадох, можеше да се нарече пронизителен писък от погнуса като на покачена върху стол жена, която крещи заради мишка. Не спрях да тичам, докато не почувствах следите от автомобилни гуми под краката си. Далеч от червеникавата пулсираща колона, хвърлих раницата си на земята и се отъркалях в прахоляка, сякаш бях подпален, плюех и се плясках с длани. Буквално имах мравки в гащите. Панически развързах връзките на обувките си и ги изритах. Разкопчах панталона си, изскочих от него, охках и подскачах, развях го като флаг, а мравките хвърчаха от крачолите като ситни камъчета.

След като ги бръснах от краката си, разтеглих ластика на боксерките си за най-съществената проверка. Чисто.

– Слава богу!

Вече отървал се от напастта, мушнах крака в развързаните си високи обувки и започнах да тъпча насекомите, пръснати наоколо.

– Не сте толкова силни без приятелчетата си, нали? – крещях и подскачах като побъркан леприкон в изпълнение на жига с цел убийство на мравки в прахта. – Умрете! Умрете! Умрете!

Щом и последните мравки изчезнаха, притаих дъх и огледах ухапванията по крайниците и тялото си. Бях осеян с подутини, подутини върху подутините, всяка от които беше червена и голяма като коктейлна черешка.

Изведнъж, сякаш пробуден от сън, си спомних за жената. Обърнах се и за пръв път я погледнах отблизо. Беше дребничка – крехка като дете, с тънки като на птичка кости. Макар и покрита с кал, безспорно беше привлекателна – маслинена кожа, катраненочерна, тук-там преждевременно прошарена коса, будни кафяви очи и силно изразени високи скули.

– Ти ми спаси живота – промълви тихо тя.

Продължаваше да се взира в далечината. В анг­лийския ѝ се долавяше елегантен европейски нюанс, който ми се стори като френски акцент – силно изразени гласни и съгласни с придихание. Прегърна коленете си, седнала на земята, и се заклатушка нап­ред-назад в прахоляка. Определено още не беше на себе си, но вече започваше да ѝ просветва.

Изведнъж осъзнах, че съм без панталон. Ударих го в земята, за да се уверя, че не е останала някоя мравка, и го нахлузих набързо, а след него и обувките. Проверих дали всичко с камерата в раницата ми е наред и приседнах на един камък да вържа връзките си.

– Ти ми спаси живота – повтори тя, този път по-ясно.

– Всъщност – отвърнах аз, като я хванах за ръка и я издърпах да стане – още не съм приключил.

Глава 28

Изминахме останалия път до лагера почти тичеш­ком. Отне ни малко повече от час. Жената ме следваше мълчаливо, все още малко отнесена и не в час. Беше късен следобед, клонеше към мръкване, времето, което фотографите наричат „златния час“. Залязващото африканско слънце над притъмнелия хоризонт беше надвиснало като горяща кървава топка. Прилепите бяха излезли, пърхаха, размахваха криле и се опитваха да ловят насекоми. Светът се насищаше със звуците на здрача.

– Потърси някакви сухи дрехи и се преоблечи – казах аз и я насочих към първата тента, разпъната върху платформа. – Все още не сме вън от опасност. Ще трябва да ми помогнеш да направим барикада, преди да се спусне нощта.

След като я оставих, веднага потърсих друго оръжие. Не успях да намеря нито в другите тенти, нито в контейнера, който служеше като склад. Нямаше никъде.

Захванах се със следващата точка от списъка с приоритетите си. Насочих се право към бара, разположен в средата на лагера, и отворих бутилка дванайсетгодишен „Гленливет“ – с медицинска цел. Излях малко върху смъдящите си крака и ръце и отпих една глътка.

Изсипвах скоч по гърба си и внезапно чух непог­решимия звук от двигател на самолет. Слава богу. Хукнах по тесния път, който водеше към самолетната писта, и започнах да размахвам ръце към едномоторния самолет, който се снижи над лагера.

Самолетът разклати криле в отговор и отмина. Описа широка дъга над лагера и отново се завъртя. Бръмченето се усили при преминаването му, нещо падна от прозореца и тупна между растителността край пистата. Разрових тръстиките и го открих: беше бележка, в която беше увит камък.

„Персоналът ни информира за ситуацията. Трябва да се огледа лагерът нагоре по реката – гласеше бележката. – Връщаме се до двайсет минути.“

Изтичах обратно при бара. Може би все пак не бяхме обречени.

Бях заменил онзи „Гленливет“ с бутилка „Вьов Клико“, когато жената се върна с чанта в ръка. Беше облечена с чист каки панталон и бяло поло, но беше мръсна и изподраскана, а косата ѝ – заплетена, кална и мокра.

– Това самолет ли беше? – попита тя.

– Да – отговорих иззад бара и отстраних телта върху корковата тапа. – Видяха ни и пуснаха бележка, че скоро ще се върнат. – Освободих тапата. Тя отскочи и се удари в опънатата като барабан тента. От бутилката се надигна дим, а пяната бликна и потече по пръстите ми като лава от вулкан на научно изложение.

Облизах шампанско от китката си и отпих глътка.

– Да пием за измъкването си от тук след двайсет минути – предложих аз и ѝ подадох бутилката.

– Двайсет минути? – възкликна тя, а очите ѝ се ококориха панически. – Но ние трябва да се махнем веднага!

Погледнах ръцете ѝ: трепереха, сякаш щеше да рухне всеки момент. Оставих бутилката на бара и отидох при нея.

– Всичко е наред – уверих я. – Ще се справим, госпожице...

– Казвам се Клои. Клои Тусинян – представи се тя.

Залитна и се улови за плота с една ръка. Очевидно ѝ призля и лицето ѝ изгуби цвета си.

– Чуй, Клои – казах аз и я поведох към един от високите столове на бара. Крехките ѝ рамене трепереха. Опитах се да ги разтрия, но мускулите под кожата ѝ бяха толкова изопнати, че сякаш масажирах каучук. – Мина през ада, но вече си добре. Честно. Вече нищо няма да ти се случи.

Тя не отговори. Възвръщаше цвета си.

– Хайде, Клои – казах. – Не се отпускай. Можеш ли да говориш? Коя си? С нападнатата група от сафарито ли беше? На почивка ли си тук?

– Не, не съм турист. Аз съм учен. Изучавам екологията на популацията. Произнасяше думите бързо и с разтреперан тъничък глас. Като че говоренето поне ѝ беше от полза. – Групата ни пристигна от „Екол Политекник“ в Париж.

Впечатляваща институция. „Екол Политекник“ на практика е френският еквивалент на Масачузетския технологичен институт. Биоложките, които познавах, обикновено не изглеждаха като балерини. Предпочитаното им облекло бяха тениски с щамповани лозунги и кубинки.

– Виждал ли си някого от другите? – попита Клоуи. – Бях с двама колеги, Жан Ангон и Артър Максуел.

– Не, съжалявам – отговорих. – Ти си единственият човек, когото срещнах, с изключение на няколко ботсвански готвачи, които ни заплашиха с мачете, и онзи, който ме доведе, но той е мъртъв.

Тя поклати глава и прехапа устни, загледана втренчено в пода.

– Защо беше дошла? – попитах. – Изследователско пътуване?

– Да – кимна. – Събирахме данни за мигриращите птици в резервата „Мореми Гейм“. Пристигнахме в делтата преди два дни. Лъвовете атакуваха привечер онзи ден. Скочиха от дърво. Водачът умря пръв, а после всички се разбягаха. Нямам представа как се измъкнах. Хукнах през водата и прекарах нощта на едно дърво. Щом чух колата ти, слязох и тръгнах по посока на звука. Връщах се през реката, когато видях крокодилите, и се покатерих на онази скала, а после просто стоях и ги чаках да си отидат...

Тя затвори очи и разтреперана, си пое дъх. Щом ги отвори отново, изведнъж осъзнах, че не съм я преценил добре. Не просто изглеждаше привлекателна. Имаше още нещо в лицето ѝ – строго и царствено. Беше красива.

– Ами ти какъв си? – попита. – Американски репортер? Документалист?

– Името ми е Джаксън Оз – представих се. – Дойдох, за да се опитам да документирам нетипичното поведение на лъвовете. Получих информация, че лъвовете тук, в Ботсвана, се държат странно, от човек, когото познавам... или по-скоро познавах. Ейб Биндикс, организира сафарита. Организираше. Брат му се занимавал с лагера, но изгубили контакт преди няколко дни и дойдохме да го потърсим. Търсехме вас, когато лъвовете ни нападнаха днес. Аз избягах, но Ейб загина. Нищо не можах да сторя.

Преди да се осъзная, Клои хвана ръката ми в своите. Наведе се напред и нежно ме целуна по двете бузи.

– Ужасно съм ти благодарна за това, което нап­рави – промълви тя, без да пуска ръката ми, и се разплака. – Бях толкова уморена. Бях отчаяна. Ако не се беше появил в онзи момент, не съм сигурна дали... не знам дали щях да оцелея.

– Е, вече си тук – отвърнах. Осъзнах, че ми се иска отново да усетя устните ѝ. Стиснах ръката ѝ, взех бутилката с шампанско от бара и ѝ я подадох. – Успя. И двамата успяхме.

– Значи, не правиш документални филми. Кой... имам предвид, какъв си? – попита тя.

– Всъщност и аз съм учен. Биолог.

– От Колумбийския университет?

– Да – отговорих. – Как позна?

Тя отпи глътка от шампанското.

– Пишеше го на бельото ти.

Глава 29

– Джаксън Оз. Колумбийски университет – каза Клои. За свое огромно раздразнение почувствах, че лицето ми почервенява. – Мислех, че знам по име всички в Колумбийския. Познаваш ли... ъъъ... – Опря пръст в тънките си устни и извъртя нагоре очи, докато се опитваше да си спомни някакво име. – Майкъл Шрифт?

– Майк ми беше консултант – отвърнах.

– О, значи, си... ъъъ... студент? – попита Клои.

Харесвах акцента ѝ. Тази жена някак успяваше да направи състоянието на объркване секси.

– Е, аз всъщност се отказах – признах.

Тя ме погледна изкосо, личеше си, че се опитва да ме прецени.

– Отказал си се? Хм... нека отгатна. Ти имаш блог.

– Да – ободрих се. – Четеш ли блога ми?

– Не – каза тя и отпи още една глътка шампанско. – Просто налучках. Вече ще го правя. Все пак ми спаси живота.

Не ми хареса лекият сарказъм в тона ѝ. Когато нещата не се развиват в твой интерес, смени темата.

– Какви популации точно изследваше?

– През последните няколко години настъпи голяма промяна в популациите на някои мигриращи птици – каза Клоуи, прехвърли бутилката в другата си ръка и погледна етикета. – Невероятно рязка промяна. Не знаем защо.

– Какво имаш предвид? – попитах. – Умират птици?

– Не – отвърна Клоуи и обели станиола от бутилката с палец. – Точно обратното. Популациите от птици нарастват с изумителна скорост. В геометрична прогресия. Това е много, много странно.

Замислих се по въпроса. Подобно на жабите птиците също са сред видовете индикатори – животни, при които стабилността на популацията е мерило за стабилност в екосистемата. Промените в околната среда им се отразяват бързо. Дали имаше нещо общо с ЧЖК? Зачудих се.

– Гнездящите по дървета? – попитах учудено.

– Да, а също и в храстите и по земята – каза тя. – Феноменът е толкова безпрецедентен, че много от хората във факултета в Париж не искат да повярват. Затова дойдохме с колегите ми. Да съберем данни. Мисля, че в околната среда се случва нещо много, много нередно.

– Аз също – заговорих бързо заради обзелото ме вълнение. – Не се отнася само за птиците. През пос­ледните три години имаше масово увеличаване на нападенията на животни над хора. Лъвовете, които са убили твоите приятели и моя, това не е просто изолиран инцидент. Хората са все по-силно изложени на атаки от страна на животни. Има нещо, което предизвиква ужасно нетипично поведение на лъвовете в този район. Също и на други животински видове. Мисля, че се случва нещо ужасно нередно в околната среда, което променя поведението им.

Разрових раницата си, за да намеря камерата, и я сложих на бара.

– Гледай, това се случи днес следобед.

По лицето ѝ се изписа шок, докато гледаше записа.

– О, боже мой! Това не може да е нормално. Толкова бях притеснена за живота си, че не бях забелязала. Всичките лъвове са мъжки? Как е възможно? Никога преди не е било така.

Тя поклати глава към екрана и вдигна към мен ококорени очи.

– Длъжен си да оповестиш това, Джаксън – нас­тоя тя. – Хората трябва да го видят.

– Ще го видят, Клои. – Чухме боботенето на самолетен двигател в далечината. – И моля те, наричай ме Оз.

Глава 30

Шест часа по-късно, обут в хубавите си обувки, почесвах една от подутините с размер на коктейлна черешка под ухото си и слизах по задното стълбище на „Райлис“ – най-големия и май единствен хотел в Маун.

Стоварих багажа си до издраскания месингов парапет на външния хотелски бар и се огледах за Клои, с която трябваше да се видим на по бързо питие, преди да замина от Ботсвана с полет в полунощ.

Опулих се от смайване, като я видях да говори по мобилния си телефон, мушнала багажа под краката си до столчето пред бара. И двамата бяхме толкова изпохапани, окървавени и мръсни, че приличахме на амулети от кал, когато излязохме от саваната няколко часа по-рано, но сега с бледожълтата си рокля и още влажна от душа коса Клои беше пленителна.

Останах изумен от това колко се зарадвах да я видя. Освен очевидните ѝ качества не можех да не оценя издръжливостта и непоколебимата воля за живот, която тази крехка жена беше показала при оцеляването в изпитанията, сполетели я през пос­ледните дни. Срещата ми с нея беше сред малкото хубави неща в дадената ситуация. Това и записът, който успях да направя.

В този късен час барът беше почти празен: група туристи, които си стояха кротко в един ъгъл, двама грубовати пияни мъже на една маса и пианист пред малък роял, чието свирене се смесваше с монотонния шум от фонтана в центъра на бара. Мраморното дъно на фонтана беше осветено и във водата проблясваха синьо-зелени ивици светлина.

Извърнах поглед от Клои, когато в бара влезе висок и слаб червенокос мъж. Това беше Робинсън Ван дер Хълст, бизнес партньорът на Ейбрахам и пилот на самолета, който откри Клои и мен и ни докара от саваната.

– Какво е положението, Робинсън? – попитах и се здрависах с него. – Властите прибират ли лъвовете за аутопсия?

Робинсън поклати разочаровано глава и погледна през рамо.

– Правителствените рейнджъри от резервата са толкова заети, че не искат дори да ми окажат съдействие с прибирането на телата. Случват се много неща, господин Оз, и те никак не са добри. Едно от тях е, че нападението над вас не е било единственото за деня.

Робинсън отново погледна през рамо.

– Цялата делта е в пълен хаос, човече – каза той. – Два други лагера са били нападнати от лъвове днес, а с още два няма радиовръзка вече повече от дванайсет часа.

Примигнах. Животинската криза, за настъпването на която от години се опитвах да убедя хората, изглежда, се беше разразила с пълна сила в рамките на един-единствен ден.

– Освен това дочух, че най-големият лагер в делтата, лагер „Рай“, на всичкото отгоре е бил нападнат от чакали.

– Чакали?

Едно след друго се случваха невероятни неща. Чакалите са на практика койоти. Те се намират в същата ниша в екосистемата. Веднъж на високосна година може да чуете, че чакал е отмъкнал бебе или нещо от сорта, но е такова изключение, че ако се случи, превръща се в сензация. Чакалите не нападат възрастни хора. Просто не го правят. Атаките на чакали над хора са такава рядкост, че дори не се води статистика. Случва се понякога диви кучета, вълци, динго и други такива да нападнат хора, но това обикновено се дължи на факта, че са болни от бяс.

Тази мисъл накара друга лампичка в главата ми да светне.

– Слушай – мислиш ли, че има вероятност тези нападения да имат нещо общо с вирус? Масова епидемия от бяс например? Робинсън, трябва отново да се обърнеш към властите. Длъжен си да им кажеш, по дяволите. Труповете на лъвовете, на чакалите, на всички тези животни трябва да се съберат и да се изследват, да им се направят аутопсии, тестове за бяс...

– Не разбираш, Оз – отвърна Робинсън и поклати глава. – Властите тук не са представени от учени. Те са политици. В Африка това означава бандити. Повярвай ми, в момента не са в настроение да слушат. Изчезнали са вече близо стотина души и те са в паника. Нещата са толкова зле, та, както научих, щели да наредят евакуация на цялата делта. Чух слухове, че военните пътуват насам.

В този момент видяхме един пикап да приближава хотела с рев и рязко да спира. Димящият му дизелов двигател трещеше и се давеше. Африканец на средна възраст с безупречно огладена бяла риза слезе от предното пасажерско място и се насочи към бара. По форма и размери главата му приличаше на баскетболна топка. Двама млади войници с автомати „Калашников“ скочиха от автомобила и застанаха плътно зад него. В бара незабавно се почувства напрежение. Двамата пияни мъже наблизо млъкнаха.

– Това е старши полицейски офицер Мокгвати – прошепна ми Робинсън, – най-висшестоящият полицай в Маун. Сега пък какво?

Пианистът престана да свири и вакуумът от тишина изведнъж бе по-гръмък от музиката. Фонтанът се плискаше, зад бара се чу подрънкване на чаши.

– Трябва да разговарям с господин Оз – заяви Мокгвати с дълбок и напевно сладък африкански акцент. – Господин Джаксън Оз.

Краката ми потрепнаха и понечих да изляза напред, но Робинсън ме стисна за рамото и ме задържа. Клои ми хвърли кратък поглед от бара, но бързо се извърна встрани. Робинсън ме пусна чак когато полицаите, срещнали единствено празни погледи, се завъртяха на униформените си ботуши и напуснаха бара.

– Какво става? – попитах. – Защо биха ме търсили?

– У теб ли е самолетният ти билет?

Кимнах.

– Добре. – Робинсън грабна багажа ми и тръгна към улицата. – Колата ми е зад ъгъла. Време е да поемеш към летището и да се качиш на самолета.

– Не разбирам – възразих.

– Някой в хотела трябва да е видял камерата ти и е уведомил полицията – каза той. – Туризмът е бизнес тук, човече. Ако се разчуе, че животните са пощурели и убиват туристи, това ще се отрази зле на брутния вътрешен продукт на Ботсвана, нали така. Много е опасно за теб.

– Кое е опасно? – попита Клои.

Беше наблюдавала сценката с полицаите под прикритието на питието си и сега стоеше до нас с багажа си.

– Ще ти кажа на път за летището – отвърнах, метнах чантите ѝ през рамо и я поведох към улицата.

Глава 31

Всички места в чакалнята на летището в Ботсвана бяха заети. Терминалът беше претъпкан от туристи, пристигащи от евакуираните сафари лагери.

Въздухът беше нагнетен от страх и нервно вълнение. Туристите изглеждаха уплашени и объркани, но се зарадвах да видя, че повечето от тях пращаха съобщения или говореха по мобилните си телефони. Под заплахата правителството да прикрие историята се надявах цялата тази лудост вече да е изтекла в пресата.

Беше нужна известна настойчивост, както и сгъната стодоларова банкнота, а после и още една, за да уредя Клои с място в самолета до Йоханесбург в полунощ с мен. Оттам се отправяхме в различни посоки. Аз се връщах в Съединените щати с надежда за пресконференция, на която да покажа записа с лъвовете. Клои трябваше да се прибере в Париж.

Зарадвах се, че бях решил да оставя камерата при Робинсън, когато скенерите на летището ме пренасочиха за по-подробно претърсване. Притаих дъх, щом инспекторите взеха багажа ми и ме отведоха. Пропуснаха DVR касетата, скрита в панталона ми, залепена от вътрешната страна на бед­рото ми. За щастие, претърсването тук не включваше интимните зони.

Стоях до прозореца на гейта, гледах към пистата и стомахът ми се сви, щом видях да пристига военен транспортен самолет. Беше голям, с вирнат нос и боядисан в кафяво. Наистина ли военните в Ботсвана бяха толкова побъркани, че да се опитат да потулят историята? Нямах желание да разбера.

Ситуацията се променяше на мига, буквално пред очите ми. Какъвто и да беше този феномен, той се разпространяваше, засилваше се, превземаше всичко. Безпокойството от възникване на криза изпълваше въздуха, подобно на усещането преди разразяването на ураган.

Въпреки това бях убеден, че ЧЖК не беше локален проблем. Беше глобален. Правителствата и военните сили имат достатъчно грижи по справянето с широкомащабни проблеми един по един. Как щяха да успеят да помогнат на всички, навсякъде, еднов­ременно? За това явление щеше да е необходимо сътрудничество в нечувана степен. А още не забелязвах да се случва.

– Значи, наистина мислиш, че това е реално, Оз? – попита Клои. Беше се втренчила през прозореца. Навън на пистата от самолета като от троянски кон се изсипваха войници. – Навсякъде по света животни внезапно нападат хора без причина? Но не и други животни? Как е възможно? Защо? Защо сега? Звучи... ами... напълно налудничаво.

– Нямам представа как или защо, Клои – приз­нах. – Просто знам, че популацията от птици не се удвоява просто така само за няколко години, нито пък лъвовете внезапно, радикално и необяснимо променят ловните си навици. Случва се нещо много странно.

Временният мобилен телефон, който си купих в Маун същия ден, позвъня, докато чакахме да се качим в самолета. Беше гласова поща от Гейл Куин, бивша моя преподавателка от Колумбийския. Новините бяха добри. Беше успяла да поразмърда нещата и да организира среща за ЧЖК с Нейт Гарднър, старшия сенатор от Ню Йорк.

– Какво има? – попита Клои, щом изключих телефона с усмивка.

Намирахме се в малък самолет, сгушени под нис­кия таван.

– Добри новини. Имам среща с един от най-видните лидери в Конгреса по повод на всичко това. Благода­рение на видеокасетата може наистина да получа шанс за подкрепа от правителството на Съединените щати.

Обзе ме потискаща мисъл, докато прибирах чантата си в багажното отделение отгоре. Ами ако сенаторът реагира по същия начин, по който беше реагирала Клои в началото? Бях напуснал Колумбийския, преди да приключа докторантурата си. Ами ако ме помисли за някой побъркан блогър, който развива конспиративни теории в интернет помежду подремвания на канапето на майка си? Понякога забравям да погледна нещата отстрани и да видя какъв безделник вероятно изглеждам.

– Хей, хрумна ми нещо щуро – казах и седнах отново до нея. – Защото съм си луд. Клои, знам, че имаш да свършиш ужасно много неща, но дали би могла да дойдеш с мен?

– Какво? – учуди се тя. – Да дойда с теб в Съединените щати?

– Права си – бързо дадох заден. – Както казах, щуро е. Забрави за това.

– Не, чакай – възрази Клои. – Имам предвид за какво? Защо искаш да дойда?

– Заради професионализма ти например – отговорих. – Образованието ти. „Екол Политекник“. Ти си експерт, който се ползва с доверие. Още по-важ­ното е, че си експерт, който се ползва с доверие и е видял и изпитал същото като мен. Притеснявам се, че сенаторът може да ме възприеме по същия начин, по който ме прие първоначално и ти. Ще реши, че съм ненадежден. Вероятно ще ме гледа, сякаш съм си нахлупил шапка от алуминиево фолио. Но ако и ти си с мен...

Тя повдигна вежди.

– Но, моля те – казах. – Не се тревожи. Ще се справя.

Извадих телефона си и се престорих, че си играя с него. С периферното си зрение забелязах, че орловият ѝ нос се бръчка, докато ме наблюдаваше с присвити очи.

Облегна се на седалката си и въздъхна дълбоко.

– Не е въпрос на избор – каза тя, а самолетът започна да рулира. – Наистина настъпва някакъв природен катаклизъм. Какъв биолог бих била, ако не се опитам да направя всичко възможно, за да реша проблема? Освен това ти ми спаси живота. Дължа ти услуга. Така че ще дойда. При едно условие.

– Каквото и да е.

– Мразя да летя. Може ли просто... ами... да те държа за ръка, докато излетим?

Усмихнах се и поех изящната ѝ длан.

– Можеш и да ми изкълчиш ръката, ако желаеш – предложих.

Глава 32

Влакът по Бродуейската линия трака по излизащите на повърхността релси на метрото, когато Натали Шоу пристига пред входа на жилищната сграда на Оз.

Едва пет часът сутринта е, още е тъмно, макар че небето започва да синее, а улиците в Харлем със спуснатите навсякъде метални капаци са още пусти. Значи, все пак Ню Йорк спи, помисля си тя. Задната част на коленете и мишниците ѝ са влажни от пот заради вече топлия летен утринен въздух. Тя се прозява и си отключва вратата на мрачното фоайе. Отбива се на връщане от болницата след трийсетчасова смяна и едва се държи на крака от умора.

Качва се по тясното като ковчег стълбище в сградата, без сама да знае защо го прави. Категорично скъса с Оз в имейла си и му каза да намери някой друг да се погрижи за Атила. Въпросът е там, че той не ѝ беше отговорил. Колкото и да я дразни това, няма как да не се почуди дали изобщо е получил писмото, дали сега Атила не умира от глад или нещо такова.

Приближава апартамента на Оз и не е нужно да чака дълго, за да разбере, че случаят не е такъв. Чува Атила още от третия етаж. Боже, дори подушва проклетото създание, щом стига площадката на петия етаж. Смаяна е от факта, че съседите на Оз не са направили подписка да го изритат от сградата.

От друга страна, тя самата го бе търпяла дълго време, нали така? Бих направила всичко в името на любовта, мисли си, но не и това. Кое? Да се отклоня от пътя към дома след трийсетчасова смяна, за да чистя маймунски лайна? Е, очевидно ще го направя. Само че не в името на любовта. Ти вече скъса с онзи негодник. Майната му на шимпанзето, пълна идиотка си.

Влизам и излизам, казва си тя и изважда ключовете на Оз от тюркоазената си болнична униформа. Пет минути. Храня маймуната, почиствам маймуната – може би, – а после хващам пътя.

Атила пощурява, щом тя влиза. Натали приближава и потрепва, а шимпанзето започва да пищи като обезумяло. Пронизителните му звуци като драс­кане на нокти по черна дъска ИИИ-ИИИИ-ИИИИ сякаш режат тъпанчетата ѝ с джобно ножче.

– И аз се радвам да те видя, кретен – казва Натали, взема метлата и лопатката и отключва клетката му. – Физиономията ти може да накара товарен влак да отклони по черен път, знаеш ли? Каква късметлийка съм само, че ще ти чистя говната.

Тя пъха гумените си ръкавици заедно с изпражненията в найлонова торбичка и се връща с храната. Мандарини, пакет бисквити с пълнеж от смокини и половин килограм нарязано на тънко говеждо месо. Да не говорим за шибаното ябълково пюре с натрошени витамини и золофт. Всичко е сервирано на поднос. Цяло чудо, че не е сребърен. Оз полага повече грижи за шимпанзето, отколкото някога го е правил за нея.

– Бон апети, мосю. – Натали оставя подноса и отново заключва клетката. – Закуската е сервирана. Гледай да не ти приседне.

Ръката ѝ вече е върху бравата на външната врата, но я спира шумно тупване откъм Атила.

– Уф. Какво има сега?

Връща се бързо в стаята на Атила. Спира на прага.

Атила е на пода в клетката си, а храната е разпиляна около него. Лежи по корем с ръце под гърдите. Не помръдва.

Какво става, по дяволите? Да не би да е получил сърдечен удар или нещо подобно? Само това липсва, мисли си тя и отваря ключалката. Да вземе да се гътне, преди Оз да се е прибрал.

Навежда се, побутва го, опитва да го преобърне. Атила се извръща и хвърля шепа смрадливи изпражнения по горната част на униформата ѝ. Пищи и ги размазва по гърдите и панталона ѝ. После отскача в ъгъла на стаята, пръхти и надава вик:

– ИИИ-ИИИ-ИИИИИИИИИИИИАХХХ!

Натали се изправя и оглежда предницата си с отвращение.

– Ти, малко дяволско изчадие! – кресва на шимпанзето.

И тогава Атила млъква. Затваря уста и сладките му изразителни кафяви очи ѝ отправят тъй студен и насмешлив поглед, че тя започва бавно да отстъпва назад.

Глава 33

Гореща ослепителна светлина преминава през ромбовидните отвори в клетката на Атила, а той лежи неподвижно на мръсния под в стаята си, отново сам.

Бавно се надига и прекосява коридора към стаята на Оз. Измъква чекмеджетата на скрина. Щом прик­лючва с чекмеджетата, преобръща наопаки дрешника, вика и пищи, мята джинси и тениски по пода.

После се изпикава отгоре. Мокри дрехите и продължава върху леглото, насочва жълтата струя към възглавницата.

Приключва, взема яркочервената шапка от ръба на леглото и влиза в банята. Болтовете, които държат мивката към стената, пукат под тежестта му.

Оглежда се в огледалото, слага червената шапка на главата си и я накривява дръзко. Приклекнал е върху мивката, обхванал с пръсти порцелановия ѝ ръб, и се взира в образа си.

Атила седи безизразно върху мивката, неподвижен и напрегнат, вторачен в собствените си проз­рачнокафяви очи и еластичното си, наподобяващо маска лице. Атила е объркан и все по-заинтригуван. Нещо странно и ужасно се надига в душата му. Чувства се отчужден от собственото си отражение.

От момента, в който Натали дойде, Атила беше доловил странна, обезпокоителна миризма – смес от аромата на кайсиевия ѝ шампоан, ментовия ѝ дезодорант и дори беглия остър лъх на лак от ноктите на краката ѝ. Имаше нещо гнусно, лошо, неприятно в комбинацията ѝ от аромати. Всички тези мръсни миризми, смесени с най-ужасната от всички – нейната собствена, нейната неприязън към него, отвращението ѝ. Той го долавяше. Беше подушил презрението ѝ.

Точно затова я беше изиграл.

Атила се връща в клетката си. Взема от ъгъла нещо, което прилича на детски таблет. Това е КСОО – Комуникационна система за обмен на образи, – говорещ тъчскрийн лаптоп, създаден за улесняване на деца аутисти в усвояването на езика, който Оз използваше в експеримента си с Атила.

На екрана има редове с картинки на неща, които Атила вероятно би пожелал, като банани, фъстъци, топки и кукли. Разбъркани в колонките са и лица, показващи различни изражения.

Атила натиска отново и отново картинката, на която е нарисуван той, а после лицето в долния десен ъгъл.

– Атила, ядосан! – произнася веселият компютърен женски глас в празния апартамент. – Атила, ядосан!