Звездна вълна се надига

92. ДЕНИ И САХ’ОТ

— Оттук е по-дълго, Дени. Сигурна ли си, че не трябваше да свърнем на югозапад?

Сах’от плуваше край уотърскутера, като лесно поддържаше темпото. След всеки няколко удара с перките, той се издигаше към повърхността, за да поеме въздух, след това се връщаше към спътницата си, без да нарушава ритъма.

— Знам, че ще е по-бързо, Сах’от — отговори Дени, без да откъсва очи от сонарния екран. Внимаваше да не се доближи до някое метално възвишение. В този район вирееше водораслото-убиец. Разказа на Тошио за срещата му със смъртоносното растение я беше ужасил и тя твърдо бе решила да избягва непознатите острови.

— Тогава защо се връщаме към старото месстоположение на „Стрийкър“, преди да се отправим на юг?

— Поради няколко причини — отвърна Дени. — Преди всичко, познаваме този участък от маршрута, тъй като и преди сме минавали оттук. А пътят от старото място към Морския кон е право на юг, така че вероятността да се загубим е по-малка.

Сах’от се усмихна неуверено.

— И?

— И по този начин ще открием Хикахи. Мисля, че тъкмо сега тя се навърта около старото място.

— Джилиън помоли ли те да я търсим?

— Да — излъга Дени. Всъщност тя си имаше свои причини да иска да открие Хикахи.

Дени се страхуваше от намеренията на Тошио. Възможно бе той да възнамеряваше да отложи напускането на острова, докато „Стрийкър“ приключеше с приготовленията и не станеше твърде късно Таката-Джим да се намеси. Разбира се, дотогава щеше да е твърде късно за самия него да успее да се добере отново до кораба с помощта на уотърскутера.

В такъв случай единствената възможност за Тошио оставаше скифът. Тя трябваше да намери Хикахи преди Джилиън. Джилиън можеше да реши да изпрати скифа за Том Орли, вместо за Тошио.

Знаеше, че не е премислила нещата и се чувстваше малко виновна за решението си. Но ако можеше да излъже един делфин, значи можеше да излъже и друг.

93. ТАКАТА-ДЖИМ И МЕТЦ

Бившият помощник-капитан тръсна глава и скръцна със зъби, докато обмисляше последния саботаж.

— Ще изтръгна вътрешнос-стите им от клоните на гората! — изсъска той. Тежките пипала на въоръжения му паяк проскърцаха.

Игнасио Метц се взря в тънките, почти невидими жици, които оформяха здрава мрежа над спомагателния кораб и го държаха на земята. Той премигна, опитвайки се да проследи фибрите в гората.

Метц поклати глава.

— Сигурен ли сте, че не се престаравате, помощник-капитан? Струва ми се, че момчето само се опитва да се увери, че няма да излетим преди уречения час.

Таката-Джим се извърна, за да погледне човека.

— А вие, доктор Метц, да не сте променил внезапно решението си? Да не смятате, че трябва да оставим онази лунатична, която сега управлява „Стрийкър“, да изпрати на сигурна смърт нашите спътници?

— Н-не, разбира се, не! — Метц се отдръпна пред злобата на офицера-делфин. — Ние трябва да продължим, съгласен съм. Трябва да стигнем до компромис с галактяните, но…

— Но какво?

Метц сви рамене.

— Просто не мисля, че трябва да обвинявате Тошио за това, че си върши работата…

Таката-Джим хлопна с челюсти и насочи паяка към Метц, като спря на по-малко от метър от уплашения мъж.

— Мислиш! Ти МИСЛИШ! Това надминава всичко! Ти, който имаше нахалството да предположиш, че твоята мъдрост е по-голяма от тази на Земния Съвет и доведе галени чудовища сред вече разпадащ се екипаж; ти, който се залъгваше с мисълта, че всичко е добро и пренебрегна признаците на опасност, когато отчаяните ти поданици се нуждаеха от мъдростта ти — да, Игнасио Метц. Кажи ми как мислиш ти! — Таката-Джим изсумтя подигравателно.

— Н-но ние… вие и аз се съгласихме за почти всичко! Моите геннопроменени Стеноси бяха твоите най-верни поддръжници! Те бяха единствените, които застанаха зад теб!

— Твоите Стеноси не бяха Стеноси! Те бяха потънали в невежество непостоянни създания, чието място не беше в тази мисия! Използвах ги, както използвах и теб. Но не ме причислявай към твоите чудовища, Метц!

Смаян, Метц отстъпи назад към корпуса на кораба.

Някъде наблизо се чу шумът на завръщащите се машини. Със смразяващ поглед Таката-Джим предупреди човека да мълчи. Паякът на Срика-пол си проби път през листака.

— Фибрите водят към б-басейна — съобщи делфинът. Неговият англически беше високочестотен и Метц не можеше да го разбере. — Те тръгват надолу и се увиват около дънера на дървото-сонда.

— Отряза ли ги?

— Да! — тръсна глава неоделфинът.

Таката-Джим кимна.

— Доктор Метц, моля подгответе кикуите. Те са втората най-важна търговска стока и трябва да са готови за проверка, от която и да е раса, с която преговаряме.

— Къде отивате? — попита Метц.

— Не трябва да знаете.

Метц видя решителното изражение на Таката-Джим. След това забеляза тримата Стеноси. Очите им светеха от дива ярост.

— Ти ги подтикваш към първобитното! — възкликна той. — Зная! Ти си ги довел до ръба! Смяташ да ги направиш човекоубийци.

Таката-Джим въздъхна.

— Ще се боря със съвестта си по-късно, доктор Метц. Междувременно ще направя каквото трябва, за да спася кораба и мисията ни. След като разумни делфини не могат да убиват хора, то тогава аз се нуждая от неразумни такива.

Тримата Стеноси се озъбиха на Метц. Той погледна с безпокойство очите им и настръхна, чувайки животинските звуци, които те издаваха.

— Вие сте луд! — прошепна той.

— Не, доктор Метц. — Таката-Джим поклати глава съжалително. — Вие сте луд. Тези делфини са луди. Но аз действам така, както би действал отчаян и решен на всичко човек. Престъпник или патриот, въпрос на гледна точка, но аз съм с ума си.

Очите на Метц бяха широко ококорени.

— Но вие не можете да върнете на Земята никой, който знае… — Той пребледня и се обърна, за да изтича към люка.

Не бе нужна заповед от Таката-Джим. От паяка на Срика-пол излетя сноп ултравиолетови лъчи. Игнасио Метц въздъхна и падна на калната земя точно пред корабния люк. Той се втренчи в Срика-пол като баща, предаден от сина си, когото най-много е обичал.

Таката-Джим се обърна към своя екипаж, прикривайки чувството на отвращение, което се надигаше в него.

Делфините изразиха съгласието си с писък и се обърнаха, рушейки гората с мощните манипулатори на паяците, които събаряха дърветата като съчки.

Човекът изстена. Таката-Джим погледна надолу към него и реши да го избави от нещастието му. Искаше му се. Но не можеше да извърши директно насилие върху човешко същество.

Добре, помисли си той. Трябва да се оправят още неща. Трябва да съм готов, когато чудовищата ми се върнат.

Таката-Джим внимателно прескочи проснатия по гръб човек и влезе в люка.

— Доктор Метц! — Тошио обърна ранения на една страна и повдигна главата му. Постави обезболяваща ампула във врата на генетика и прошепна разтревожено:

— Доктор Метц, чувате ли ме?

Метц погледна със замъглени очи младия мъж.

— Тошио? Момчето ми, трябва да се махаш оттук! Таката-Джим е изпратил…

— Зная, доктор Метц. Криех се в храстите, когато ви простреляха.

— Тогава си чул — въздъхна той.

— Да, сър.

— И знаеш какъв глупак се оказах…

— Сега не е време за това, доктор Метц. Трябва да ви измъкнем. Чарли Дарт се крие наблизо. Сега ще отида да го доведа, докато Стеносите претърсват друга част на острова.

Метц се вкопчи в ръката на Тошио.

— Те търсят и него.

— Знам. А вие никога не сте виждал по-упорита маймуна. Той искрено вярва, че те никога няма да се досетят, че той ми е помогнал. Нека го доведа и ще ви преместим оттук.

Метц се изкашля и червена пяна се появи на устните му. Той поклати глава.

— Не. Подобно на Виктор Франкенщайн, аз изглежда бивам убит от собствените си хибриди. Остави ме. Трябва да се добереш до уотърскутера си и да отпътуваш.

Тошио се намръщи.

— Първата им спирка беше басейнът, доктор Метц. Проследих ги и видях как потопиха уотърскутера ми. После изтичах напред, за да пропъдя кикуите от острова. Дени ме научи на техния сигнал за тревога и те се разбягаха като обезумели леминги, когато го изсвирих. Поне те са спасени от Стеносите.

— Не Стеноси — поправи го Метц. — Деменсо цетус метции, мисля аз. „Лудите делфини на Метц“… Сам разбираш, мисля, че аз съм първият убит от делфините човек в… — Той постави юмрук на устата си и закашля отново.

Метц погледна червената слюнка в дланта си, а после и Тошио.

— Щяхме да предадем кикуите на галактяните, както знаеш. Това не ме радваше много, но той ме убеди…

— Таката-Джим?

— Да. Той не смяташе, че ще е достатъчно да предложи на извънземните местонахождението на изоставената флотилия.

— Той има записите! — Тошио се вцепени. — Но как?!

Метц не слушаше. Той бавно гаснеше.

— Не смяташе, че ще е достатъчно да спечели свободата на „Стрийкър“ и затова… решил да им дадем и аборигените.

Мъжът немощно хвана Тошио за ръката.

— Трябва да ги освободим, Тошио. Не позволявай на фанатиците да ги притежават. Те са толкова обещаващи. Трябва да имат добри патрони. Може би линтенците или синтианците…, но ние не сме подходящи за тази работа… ние ще… ние ще ги направим карикатури на самите нас. Ние ще…

Генетикът се отпусна по гръб.

Тошио остана при него. Това бе всичко, което можеше да стори за човека.

Минута по-късно Метц се надигна още веднъж. Взираше се, без да вижда.

— Таката-Джим… — задъхваше се той. — Никога не съм мислил за това преди. Ами че той е този, когото сме търсили! Никога не съм го осъзнавал, но той не е делфин. Той е човек… кой би си помислил…

Той захърка, а очите му се оцъклиха.

Тошио не напипа пулс. Положи трупа на земята и се мушна в гората.

— Метц е мъртъв — каза той на Чарлз Дарт. Маймуната погледна иззад храстите. Бялото на очите му светна.

— Н-н-но, тттова е…

— Това е убийство, знам. — Тошио кимна, съчувствайки на Чарлз Дарт. Една от стандартните техники на ъплифт, която хората бяха възприели от галактяните, бе влагането на отвращение у подчинената раса към убийство на патрон. Малцина я смятаха за лицемерна, имайки предвид свободните трактовки на хората в други области. Но все пак…

— Тогава те няма дори да се замислят преди да ни застрелят.

Тошио сви рамене.

— Какво ще правим? — Чарли беше изоставил професорските си маниери. Погледна към Тошио в очакване на напътствие.

Той е възрастният, а аз съм хлапето, помисли си с горчивина Тошио. Трябваше да е обратното.

Не, това е глупаво. Възрастта или положението нямат значение в отношенията патрон — подопечен. Аз съм военен. Оцеляването е мое задължение.

Той прикри страха си.

— Ще правим това, което и преди, доктор Дарт. Трябва да ги изтощим и да ги задържим колкото може по-дълго да не излетят.

Дарт премигна няколко пъти, а след това запротестира.

— Но тогава няма да можем да се измъкнем. Не можеш ли да се свържеш със „Стрийкър“ да ни вземе?

— Ако изобщо е възможно, сигурен съм, че Джилиън ще уреди нещата. Но ти и аз сме заменими. Опитайте се да разберете това, доктор Дарт. Ние сме войници. Казват, че има нещо удовлетворяващо в това да се жертваш за другите. Мисля, че е вярно. Иначе нямаше да съществуват легендите.

Шимпанзето се опита да повярва. Ръцете му трепереха.

— Ако се върнат на Земята, ще разкажат ли за това, което сме извършили?

Тошио се усмихна.

— Можеш да си сигурен.

Чарли за миг погледна към земята. В далечината се чуваха Стеносите, които трошаха дърветата в гората.

— Между впрочем, Тошио, има нещо, за което трябва да знаеш.

— Какво е то, доктор Дарт?

— Ъ-ъ, спомняш ли си онова нещо, заради което исках да ги накарам да чакат няколко часа, преди да излетят?

— Твоят експеримент. Да, спомням си.

— Ами инструментите, които оставих на „Стрийкър“, ще съберат необходимите данни, така че информацията ще стигне вкъщи, дори ако аз не стигна.

— Хей, това е чудесно, доктор Дарт! Радвам се за вас. — Тошио знаеше какво значи това за учения.

Чарли леко се засмя.

— Твърде късно е да го спрем, тъй че май трябва да знаеш, за да не се изненадаш.

Нещо в начина, по който го каза, накара Тошио да се почувства неловко.

— Кажете ми — каза той.

Чарли погледна часовника си.

— Роботът ще бъде там, където искам, след осемдесет минути. — Той погледна Тошио леко изнервено. — Тогава ще избухне бомбата ми.

Тошио се отпусна назад върху ствола на едно дърво.

— О, чудесно. Това е всичко, от което се нуждаем.

— Щях да съобщя на Таката-Джим малко преди това, така че да успеем да се скрием, когато експлодира — обясни някак наивно Чарли. — Обаче сега не бих се безпокоил твърде много. Погледнах картата на Дени на пещерата под острова. Бих казал, че има голяма вероятност възвишението да не падне, но, нали знаеш… — Той разпери ръце.

Тошио въздъхна. Така или иначе, те щяха да умрат. За щастие, техният край нямаше да има никакви междупланетни последици.

94. „СТРИЙКЪР“

— Готови сме. — Съобщението бе направено със съвсем прозаичен тон.

Джилиън вдигна очи от дисплея. Ханес Суеси козирува от вратата. Светлина от осветения коридор оформи ярък трапец на пода на мрачната стая.

— Импедансите пасват ли?

— Всички кръпки са почти съвършени. Всъщност, когато се върнем на Земята, смятам да предложа да купим комплект корпуси от тенанинците, за да ремонтираме всички снаркове. Ще сме бавни, двойно по-бавни, заради водата в централната част на кораба, но „Стрийкър“ ще се издигне, полети и издържи. И ще е необходим много мощен удар, за да пробие външната обвивка.

Джилиън вдигна единия си крак на бюрото.

— Има много мощни оръжия там горе, Ханес.

— Той ще лети. Колкото до останалото… — Инженерът сви рамене. — Единственото, което предлагам, е да разрешите на инженерния състав да прекара час-два в машините за сън, ако не бързате с излитането. Всичко е във вашите ръце сега, госпожо капитан.

Той я прекъсна, преди тя да може да каже нещо.

— И не търси някакъв съвет от нас, Джилиън. До момента се справяш отлично и нито Тишуут, нито аз ще кажем нещо друго, освен „слушам, сър“ и ще тръгнем, когато кажеш.

Джилиън затвори очи и кимна.

— Добре — каза тя тихо.

Ханес погледна през отворената врата на кабинета към лабораторията на Джилиън. Той знаеше за древния труп. Бе помогнал на Том Орли да го пренесе на кораба.

Мярна очертанията му в стъклената витрина. Потрепера и отвърна поглед.

Дисплеят на Джилиън показа Китруп с размерите на топка за пинг-понг заедно с разпръснати тук-там малки точици — луните на планетата. Висящи в пространството, две групи сини и червени точки бяха придружени от компютърни букви.

— Изглежда, че малцина от противните гадове са оцелели — изкоментира Суеси.

— Това са само корабите в близкото пространство. Цялостната картина показва две все още значителни галактически флотилии. Разбира се, не можем да идентифицираме ескадрите, но бойният компютър посочва цветове на базата на движението. Там някъде те все още сменят съюзниците си. Има също и мнозина оцелели, които се укриват на луните.

Суеси сбърчи устни. За малко не зададе въпроса, който беше на езика на всички. Обаче Джилиън го изпревари:

— Все още няма съобщение от Том. — Тя погледна ръцете си. — Досега не сме имали нужда от информацията, но сега… — Тя млъкна.

— Но сега трябва да разберем дали отлитането ще бъде самоубийство. — Суеси завърши мисълта си. Той забеляза, че Джилиън отново изучава дисплея.

— Опитваш се да го разбереш сама, нали?

Джилиън сви рамене.

— Иди се възползвай от този час, Ханес. Кажи на делфините си да подремнат на място, да прикрепят машините си за сън към мостика.

Тя се намръщи, когато погледна разпръснатите точки.

— Може да греша. Може да се наложи да посрещнем по-малкото зло — да се крием тук долу, докато венците ни не посинеят от металната отрова или не умрем от глад. Но имам чувството, подозрението, че скоро ще се наложи да действаме. — Тя поклати глава.

— Ами Тошио, Хикахи и другите?

Джилиън не отговори. Но отговор не беше необходим. След миг Суеси се обърна и излезе, като затвори вратата след себе си.

Точки. Нищо повече не можеше да се разбере от пасивните сензори на „Стрийкър“, освен разпръснати точки, които от време на време се събираха в блестящи рояци и се разделяха вече по-малко на брой. Бойният компютър премина през фигурите и направи колебливи заключения. Но отговорът, от който се нуждаеше тя, изобщо не се появяваше.

Биха ли оцелелите кораби останали безразлични към внезапното завръщане на изчезналия за дълго тенанински кръстосвач, или биха обединили силите си, за да го изпъдят от небето? Решението зависеше от нея. Никога Джилиън не се бе чувствала толкова самотна.

Къде си, момче? Жив си, зная. Чувствам далечното ти дишане. Какво ли правиш сега?

От дясната й страна засвятка зелена светлина.

— Да — каза тя в интеркома.

— Доктор Баскин! — Това беше гласът на Уатасети, който се обаждаше от мостика. — Хикахи се обажда! Тя е п-при предавателя. Ссс нея е и Крейдейки.

— Свържи ме!

Имаше пращене, докато операторът усили отслабналия сигнал.

— Джилиън? Т-ти ли си?

— Да, Хикахи. Хвала на бога! Добре ли си? Крейдейки още ли е при предавателя?

— И двамата сме доста добре, Спасителко на Животи. От това, което чуваме от делфините на мостика, ти изглежда въобще нямаш нужда от нас.

— Те се подмазват на патрона си. Не бих си помръднала и пръста за някой от тях. Слушай, липсват пет делфина от екипажа. Трябва да те предупредя — двама са атавистични и крайно опасни.

Дълго време след това линията съскаше. Накрая се чу отговорът:

— Знаем за всички, Джилиън. Четирима от тях вече са мъртви.

Джилиън закри очи.

— Мили Боже…

— Кипиру е с нассс — отговори на незададения въпрос Хикахи.

— Бедният Аки — въздъхна Джилиън.

— Изпрати съобщение до Калафия, че той е изпълнил дълга си. Кипиру казва, че той е бил смел и разумен до самия си край.

Джилиън не хареса намека в посланието на Хикахи.

— Хикахи, сега ти си капитан. Тук се нуждаем от теб. В този момент официално предавам…

— Недей, Джилиън — прекъсна я изтънелият глас. — Моля те. Не още. Все още има какво да се стори със скифа. Онези от острова трябва да бъдат доведени, както и кикуите-доброволци.

— Не съм сигурна дали ще имаме време, Хикахи. — Думите прозвучаха горчиво, докато ги изричаше. Тя си спомни за умната, винаги самокритична Дени Зудман, за ерудита Сах’от и Тошио, толкова млад и благороден.

— Обаждал ли се е Том? Необходимо ли е да бързаме?

— Все още не. Но…

— К-какво тогава?

Тя не можеше да обясни. Опита на тринар:

В скифа настъпи пълна тишина. После не гласа на Хикахи, а този на Крейдейки отговори. В неговия повтарящ се, пълен с прости изрази тринар, имаше нещо, което Джилиън съвсем бегло долавяше — нещо дълбоко и зловещо.

Джилиън задържа дъха си, когато чу последния стих на Крейдейки. По гърба й полазиха тръпки.

— Дочуване, Джилиън — каза Хикахи. — Направи това, което трябва. Ще се върнем к-колкото можем по-скоро. Но не ни чакай.

— Хикахи! — Джилиън се протегна към интеркома, но сигналът прекъсна, преди тя да успее да изрече каквото и да е друго.

95. ТОШИО

— И двата люка са заключени отвътре. — Тошио се задъхваше, когато се върна в скривалището. — Май ще направим така, както ти каза.

Чарлз Дарт кимна и го заведе при спомагателните двигатели на кърмата на малкия космически кораб.

Два пъти се бяха крили, като се покатерваха на високи дървета, когато патрулиращите Стеноси минаваха отдолу. Изглежда на лудите делфини не им беше хрумнало да потърсят горе своите жертви. Но Тошио знаеше, че щяха да са мъртви, ако успееха да ги хванат на открито.

Чарли отмести задния капак на сервизното помещение между двигателите.

— Промъкнах се, като пропълзях между резервоарите, ей там, докато стигнах отвора в онази преграда — посочи той. Тошио надникна в лабиринта от тръби.

Учуден, той погледна обратно към Дарт.

— Нищо чудно, че не са очаквали пътник без билет. Така ли влезе в оръжейния склад? Като се катери през канали, където нито един човек не може да мине?

Планетологът кимна.

— Мисля, че няма да можеш да влезеш заедно с мен. Това означава, че трябва да извадя малките създания сам, нали така?

Тошио кимна.

— Мисля, че са по посока на трюма. Ето ти компютъра-преводач.

Той му подаде транслатора. Приличаше на голям ме-дальон, който виси на ланец. Всички неошимпанзета познаваха транслаторите, защото имаха проблеми с говоренето до 3-годишна възраст. Чарли го преметна на шия. Започна да се катери в малкия отвор, но спря и измери с поглед момчето.

— Кажи ми нещо, Тошио. Представи си, че това е един от онези „зоологически“ кораби от 20-ти век и това са група първобитни шимпанзета в трюма на кораба — или каквото са използвали за превоз тогава — на път от Африка за някоя лаборатория или цирк. Ще имаш ли смелостта да ги спасиш?

Тошио сви рамене.

— Честно казано, не знам, Чарли. Иска ми се да мисля, че бих го сторил. Но наистина не знам как щях да постъпя.

Неошимпанзето и човекът се гледаха дълго време, после то измърмори:

— Добре, ти пази задната част.

Получи пожелание за успех от Тошио и започна да се спуска към механичния лабиринт. Тошио приклекна под спомагателните двигатели и се заслуша в посоката на гората. Докато Чарли всячески се опитваше да свали вътрешния капак, се вдигна, както му се стори, ужасна врява. След това — тишина.

Тошио се шмугна в гората, за да направи внимателен оглед на най-близкия участък.

Предположи от грохота по посока на селцето на кикуите, че Стеносите се развличат като разрушават всичко по пътя си. Надяваше се, че никой от малките местни не се е върнал, за да ги види с очите си или — още по-лошо — да бъде заловен от насилниците.

Той се върна при спомагателния кораб и погледна часовника си. 17 минути до избухването на бомбата. Нямаше никакво време.

Стигна до ремонтната зона и няколко минути развива някои от клапите, като разбиваше пломбите им. Разбира се, Таката-Джим въобще нямаше нужда от спомагателните двигатели. Ако наистина беше презаредил, можеше да излети само чрез гравитационните. Ако повредеха командния пулт, това щеше да намали аеродинамичната стабилност на кораба, но дори този ефект щеше да е малък. Кораби като този бяха направени устойчиви.

Той спря и се заслуша. Вилнеенето в гората отново идваше насам. Делфините се връщаха.

— Побързай, Чарли! — Той провери дали бластерът му бе на мястото си; не беше сигурен, че може да се прицели толкова добре, че да улучи уязвимите места, където делфините не бяха защитени от металните корпуси на паяците.

— Хайде!

Поредица малки, мокри, пляскащи звуци се разнесоха от кухината. Периодични писукания отекваха от тесните пространства и след това той видя чифт широко изкривени навън, подобни на зелени перки ръце.

Те бяха последвани от главата на доста уплашен кикуи. Аборигенът се промуши през вътрешните стени и пропълзя през лабиринта от тръби, докато не се озова в ръцете на Тошио.

Той трябваше да пусне стреснатото същество и да го постави на земята, за да се пресегне за следващото. Малките кикуи вдигаха ужасен шум, писукайки тъжно.

Накрая и четирите бяха навън. Тошио погледна вътре и видя, че Чарлз Дарт се опитва да отмести вътрешната стена.

— Не го прави! — изсъска Тошио.

— Трябва. Таката-Джим ще забележи промяната в налягането на своето стъкло. Късмет е, че още не го е забелязал!

— Хайде! Те са… — Той чу рева на моторите на паяците, съпроводен от пукот от трошене на растителност.

— Те са тук. Ще ги отклоня от теб. Успех, Чарли!

— Чакай!

Тошио пропълзя няколко метра в храстите, така че да не разберат откъде идва. След това се изправи и побягна.

Стеносите крещяха от много близо. Тошио се хвърли зад едно дърво, когато сини смъртоносни изстрели засвистяха над главата му. Кикуите запищяха и се пръснаха в гората.

Тошио се претърколи, стъпи на крака и забяга, опитвайки се да оставя дървото между себе си и преследвачите.

Чуваше звуци от ляво и дясно, докато делфините се цвижеха бързо, за да го обградят. Той се опитваше да достигне скалите на брега, преди кръгът да се затвори, но водолазният костюм му пречеше.

96. ТОМ ОРЛИ

Той остана известно време при предавателя, но макар че разпозна няколко вида по гласовете им, се намесваха толкова много шумове, че едва ли по такъв начин нещо можеше да се научи.

Добре, каза си той. Нека да опитам подходящата фраза. Трябва да бъда прецизен.

97. СКИФЪТ

Дени се запъна на думите, които толкова внимателно бе подготвяла. Опита се да перифразира аргументите си, но Хикахи я спря.

— Доктор Зудман, не трябва да упорствате. Така или иначе, следващата ни спирка е островът. Ще вземем Тошио, ако вече не е тръгнал. А и навярно ще се справим с Таката-Джим. Ще тръгнем, когато Крейдейки свърши.

Дени се освободи от обхваналото я напрежение. Положението вече беше в нейни ръце. Професионалистите щяха да се погрижат за нещата. Тя също можеше да си отдъхне.

— Колко дълго…?

Хикахи тръсна глава.

— Крейдейки не очаква по-голям успех от предишния път. Няма да отнеме много време. Защо междувременно двамата със Сах’от не си починете?

Дени кимна и се обърна, за да намери място да се опъне в малкия трюм.

Сах’от плуваше до нея.

— Кажи, Дени, докато се опитваме да си починем, би ли имала нещо против да си потъркаме гърбовете?

Дени се засмя.

— С удоволствие, Сах’от. Само не се възбуждай прекалено, а?

Крейдейки се опита да се споразумее с тях още веднъж.

:Ние Сме Отчаяни: Както Вие сте Били Някога: Ние Предлагаме Надежда На Малките Несъвършени Същества От Тази Планета: Надежда Да Израснат Свободни:

:Нашите Врагове Ще Наранят И Вас След Време:

:Помогнете Ни:

Шумът запулсира и затрептя в отговор. Той носеше отчасти физическо усещане за затвореност, за напрежение и буен гняв. Това бе една клаустрофилична песен, възхваляваща тежкия груб камък и разтопен метал.

+ ПРЕСТАНИ —

— МИР +

+ ОСВОБОЖДАВАНЕ !! —

— ИЗОЛАЦИЯ +

Изведнъж, след трясък на счупена машина, настъпи тишина. Старият робот, който толкова дълго бе висял на два километра дълбочина в тесния ствол на дървото-сонда, беше унищожен.

Крейдейки произнесе позната фраза на тринар:

Изкушаваше се да се върне в Съня. Но на това ниво на реалността нямаше време за такива неща. Навярно по-късно. По-късно отново щеше да посети Нукапаи. Сигурно тя щеше да му покаже неизразимите с думи неща, които беше чула в неясните коридори на бъдещето.

Той се насочи обратно към люка на малкия космически кораб. Като го видя да приближава, Хикахи включи двигателите.

98. ТОМ ОРЛИ

— …малка група делфини забелязани на неколкостотин мили северно от това местонахождение. Движат се на север доста бързо. Може да са дошли в тези земи, за да видят за какво е цялата битка. Побързайте! Сега е моментът да ударите!

Том щракна слушалката. Главата го заболя от концентрацията, която му трябваше, за да говори бързо на галактически език номер десет. Не че очакваше Братята на Нощта да повярват, че това е гласът на един от изчезналите разузнавачи. Това нямаше значение за плана му. Всичко, което искаше да направи, бе да възбуди интереса им преди последния удар.

Той превключи честотата и сбърчи устни, подготвяйки се да говори галактически номер дванадесет.

Всъщност това беше забавно! Караше го да забрави изтощението и глада, и задоволяваше естетическото му чувство, дори когато наистина означаваше, че всички заедно с подчинените си щяха да пристигнат тук скоро, търсейки го.

— … Паха войници! Паха-аб Клеппко-аб-пубер аб-зороанците аб-Хул! Информирайте господарката на зороанската флотилия, че имаме новини!

Том се изхили, като си помисли за каламбура, който можеше да се изговори само на галактически номер дванадесет, и който, за съжаление, зороанците нямаше никога да разберат.

99. ДЖИЛИЪН

Нещо беше накарало корабите да потеглят внезапно. Малки ескадрили се отделяха от разбитите флотилии и се присъединяваха към малочислени групи от луните на Китруп, като всички се насочиха към планетата. Когато се сляха, групите се извиха и отделните светлинки бяха изместени от леки експлозии.

Какво, по дяволите, ставаше? Каквото и да бе, Джилиън почувства проблясъка на някаква възможност.

— Доктор Баскин! Джилиън! — прозвуча по говорителя, гласът на Тишуут. — Отново улавяме радиодвижение по повърхността на планетата. Идва от един предавател, но продължава да иззпраща ссъобщения на различни галактически езици. И все пак, кълна се, че всички ззвучат като от един гласс!

Тя се наведе и натисна един бутон.

— Качвам се, Тишуут. Моля те, съобщи на половината почиващи да се върнат на работните си места. Ще оставим другите да си почиват още малко.

Тя изключи монитора.

О, Том, помисли си тя, като забърза към вратата. Защо това? Не си ли могъл да измислиш нещо по-елегантно? Нещо не толкова отчаяно.

Разбира се, че не е могъл, нахока се сама, докато тичаше по коридора. Хайде, Джил. Можеш поне да не бъдеш толкова придирчива.

След малко вече бе на мостика и слушаше думите му.

100. ТОШИО

Притиснат отвсякъде, Тошио дори не можеше да се покатери на някое дърво. Те бяха твърде близо и щяха да се нахвърлят отгоре му в момента, в който го чуеха да се движи.

Чуваше ги как се въртят все по-близо, стягайки примката. Тошио сграбчи бластера си и реши да атакува първи, преди да се приближат достатъчно, за да си бъдат в помощ един на другиго. Това щеше да си е малък пистолет срещу въоръжени до зъби машини и мощни лазери, а той не беше добър стрелец като Том Орли например. Всъщност никога преди не беше стрелял по живо същество. Но това беше по-добре от чакането.

Той се приведе и започна да пълзи надясно към бреговата линия. Опита се да не удря никакви клони, но минута след като бе напуснал скривалището си, стресна някакво малко животно, което шумно забяга из храстите.

Веднага чу шума на приближаващи машинарии. Бързо се плъзна под гъст храст, само за да се окаже лице в лице с високия корпус на един паяк.

Това беше писък на триумф. Той вдигна очи, за да срещне свирепия поглед на Срика-пол. Делфинът се изхили злобно и нареди на паяка да вдигне крака си.

Тошио се изтърколи встрани, а механичният крак тежко стъпи там, където беше главата му. Смени посоката, избягвайки един ритник. Машината даде назад, включвайки и двата предни крака в действие. Тошио не виждаше място, за да се обърне. Стреля с малкия си бластер в защитения корем на машината. Но изстрелът не причини вреда на паяка.

Победното изсвирване беше на чист първобитен делфински:

Тогава островът затрепери.

Земята се издигаше и хлътваше. Тошио се люшкаше на ляво и дясно, а главата му ритмично се удряше в глинестата пръст. Паякът също се залюля, а после се рухна назад в гората.

Треперенето се усили. Тошио някак успя да се претърколи по корем. Бореше се със световъртежа, за да се изправи на крака. Препъването на двама ездачи на паяци в просеката произведе хрущящ звук. Уплашен, единият се втурна край Тошио. Другият обаче го видя и изкрещя гневно.

Тошио се опита да се прицели с бластера, но треперенето на острова започна да се усилва. Получи се надпревара между него и делфина кой ще успее да се прицели и стреля пръв.

След това един писък отекна в главите им и ги зашемети.

Това беше ропот, който накара Тошио да простене и да се хване за слепоочията. Бластерът се изплъзна от ръцете му и падна върху бързо накланящата се земя.

Делфинът изсвири пронизително, когато паякът му припадна в гърчове. Той зарида с плач на разкаяние:

Тошио се обърка.

— Простено да ти е — успя да каже той, докато бързаше край него. Не можеше да се оправя с шизофреничните промени на делфина.

— Тръгни насам, ако можеш! — извика той назад, като се опитваше да се добере до брега. Шумът в главата му беше като земетресение. Някак си успя да се задържи на крака и се запрепъва през гората.

Когато стигна края на острова, морето долу се пенеше. Тошио погледна вдясно и вляво, но не видя място, което да изглежда по-добре.

В този момент се разнесе вой на двигатели. Той погледна назад и видя ураган от скършена растителност само на няколко метра от себе си. Металносивият спомагателен кораб се издигна над бързо накланящата се гора. Йонизационен облак я обгръщаше. Кожата на Тошио настръхна, когато островът бе заметен от пулсиращото антигравитационно поле. Корабът бавно се обърна, сякаш се колебаеше. После се устреми с гръм към източния небосклон.

Тошио се наведе, когато тътенът го обгърна и раздърпа дрехите му.

Нямаше време за отлагане. Чарлз Дарт или се беше измъкнал, или не. Тошио нахлузи маската на лицето си, задържа я с една ръка и скочи.

— Господарю на Ифни… — помоли се той. И падна в бурните води.

101. ГАЛАКТЯНИТЕ

Горе малките планетни флотилии от разбити военни кораби внезапно преустановиха всестранното си взаимоизбиване.

Те бяха излезли от скривалищата на малките луни на Китруп, залагайки всичко на възможността странните радиопредавания от северната полусфера наистина да се окажат с човешки произход. На път за Китруп малките групировки се обстрелваха с отслабналите си сили, докато внезапна психична вълна не разтърси цялата група. Тя се надигна от планетата със сила, която никой не бе очаквал, надделявайки над психичните щитове и временно блокира пътя на екипажите.

Корабите продължиха да настъпват към планетата, но оцелелите екипажи бяха неспособни да стрелят с оръжията си и да управляват своите съдове.

Ако това беше оръжие, вълната щеше да очисти половината от корабните екипажи. Но психичният вик на гняв и недоволство отекна в мозъка им, като неколцина със слаба психика полудяха.

Дълго време неуправляемите кръстосвачи не можеха да се организират в горните слоеве на атмосферата.

Накрая психичният вик започна да отшумява. Гневът отекна и се стопи, оставяйки горещи отпечатъци в съзнанието, докато вцепенените екипажи бавно идваха на себе си.

Ксатините и техните подопечни, които се бяха отделили от другите, се огледаха и откриха, че са загубили желание за продължение на битката. Те решиха да приемат предложението да заминат. Четирите им кораба напуснаха системата Ктсимини толкова бързо, колкото позволяваха двигателите им.

Флотилията на Дж’8лек не успя да се съвземе. След като отстъпиха при вцепеняващия ментален вик, те попаднаха сред корабите на Братята на Нощта. Братята се свестиха по-скоро и използваха дж’8леките като мишена.

Прецизни автопилоти приземиха двата бойни кораба на Джофур на склона на димящата планина, далеч на юг от тяхното истинско направление. Автоматични оръдия следяха за врагове, докато джофурите преодоляваха объркването си. Накрая, когато зашеметяващата вълна премина, екипажите започнаха да се съвземат и да си възвръщат контрола над приземените кораби.

Джофурите почти бяха готови отново да излетят и да се отправят на север, за да се включат в боя, когато върхът на планината изригна сред облак вряща пара.

102. „СТРИЙКЪР“

Джилиън остана втренчена, докато неприятните „звуци“ накрая започнаха да отшумяват. Тя преглътна. Ушите й бучаха и тя разтърси глава, за да прогони чувството на вцепенение След това видя, че делфините я наблюдават.

— Това беше ужасно! — каза тя. — Всички ли са добре?

Тишуут изглеждаше поуспокоена.

— Всички сме добре, Джилиън. Преди малко засякохме изключително мощна пси-експлозия. Тя лесно прониза щитовете ни и изглежда няколко минути си била замаяна. Но с изключение на временно неразположение, ние почти не я усетихме.

Джилиън потри слепоочията си.

— Сигурно моята свръхчувствителност е причина да съм я усетила толкова остро. Нека само се надяваме, че извънземните няма да повторят тази атака от по-близо…

Тя млъкна. Тишуут клатеше глава.

— Джилиън, не мисля, че бяха извънземните. Или, ако е така, те не са се целили в нас. Апаратите показват, че този взрив е дошъл от много близо и е бил почти съвършено изчислен, за да не засегне китообразните животни. Мозъкът ти е подобен на нашия, така че си го почувствала съвсем леко. Суеси докладва, че не е усетил почти нищо. Но аз мисля, че някои от галактяните са понесли тази психобуря доста тежко.

Джилиън отново поклати глава.

— Не разбирам.

— Нито пък аззз. Но предполагам, че не трябва да разбираме. Всичко, което мога да ти кажа, е това — в почти същото време, когато е бил произведен този взрив, имаше интензивно земетресение на по-малко от 200 километра оттук. Чак сега започват да пристигат ударните вълни.

Джилиън се понесе към кабината на Тишуут в стъклената сфера на мостика на „Стрийкър“. Лейтенантът-делфин посочи с уста към глобуса — модел на планетата.

Недалеч от местонахождението на „Стрийкър“ беше изобразена малка група святкащи червени символи.

— Това е островът на Тошио! — каза Джилиън. — Значи Чарли е имал резервна бомба все пак!

— Моллля? — Тишуут изглеждаше объркана. — Но аз мислех, че Таката-Джим е конфискувал…

— Излитане на кораб! — съобщи офицер от наблюдението. — Антигравитация и смущения — от същото място, откъдето идват и трептенията в земната кора, на 150 километра оттук. Проследяване… Корабът се насочва към луната Мохдве на изток!

Джилиън погледна Тишуут. И двете мислеха едно и също. Таката-Джим.

Джилиън видя въпроса в очите на офицера.

— Скоро трябва да решим. Продължете да наблюдавате движението му. И по-добре да събудим останалата част от почиващия екипаж.

— Слушам, сър. Онези, които са успели да останат спящи през последните няколко минути.

Делфинът се обърна и изпълни командата.

След няколко минути бойният компютър започна да говори.

— Какво има сега? — попита Джилиън.

Ярки жълти точици започнаха да присветват горе и долу по дълги назъбени резки върху глобуса на Китруп, започвайки от острова на Тошио.

— Някакви детонации — изкоментира Тишуут.

— Компютърът ги превежда като бомбардировки, но не засякохме снаряди. И защо са тези разпръснати фигури? Детонациите се явяват само по тясна ивица на тази географска ширина!

— Нови пси-смущения — съобщи операторът. — Мощни! И то от различни източници, всички — на планетата.

Джилиън се намръщи.

— Тези детонации не са бомбардировки. Спомням си, че съм виждала подобни фигури и преди. Това е границата на горните пластове. Тези смущения може да са вулкани. Бих казала, че това е начинът, по който местните изразяват недоволство.

Тишуут беше объркана.

Изражението на Джилиън бе замислено, като че гледаше нещо много далечно.

— Мисля, че започвам да разбирам какво става. Можем да благодарим на Крейдейки, че тези пси-смущения не засягат делфините например.

Делфините я гледаха ококорено. Джилиън се усмихна и потупа Тишуут по перката.

— Няма защо да се безпокоиш. Това е дълга история, но ще ти я обясня, ако имаме време. Очаквам, че най-големият ефект върху нас ще имат земните трусове. Скоро ще има такива, ще можем ли да ги понесем тук долу?

Лейтенантът-делфин се намръщи. Тя не разбираше начина, по който хората можеха да променят пътя на мислите си в средата на разговора.

— Да, така смятам, Джилиън. Докато тя стои непоклатима. — Тя посочи през илюминатора една морска скала, която се извисяваше над кораба.

— Бях забравила за това. По-добре да я наблюдаваме.

Хайде, Хикахи!, настоя мълчаливо тя. Вземи Тошио и другите и се връщайте тук! Скоро трябва да реша, а ти може да се върнеш прекалено късно!

Минутите летяха. Няколко пъти като че водата се развълнува, когато приглушено боботене премина по морското дъно.

Джилиън погледна синия глобус на Китруп. Ивица блещукащи жълти точици премина постепенно на север като отваряща се рана на повърхността на планетата. Накрая точиците се сляха с малка група неголеми острови в североизточния квадрант.

Където е Том, спомни си тя.

Изведнъж компютърният оператор се извъртя на работното си място.

— Командире! Засякохме радиопредаване! И то на англически!

103. ТОМ ОРЛИ

Той държеше микрофона несръчно. Беше пригоден за извънземни ръце. Том прекара език по напуканите си устни. Нямаше време да повтори речта си още веднъж. Всеки момент щяха да дойдат гости.

Натисна лоста на предавателя.

— Крейдейки! — каза внимателно той. — Слушай внимателно! Записвай и повтори за Джилиън! Тя ще превежда!

Той знаеше, че всеки кораб в близкото пространство сега получава тази радиограма. Навярно голям брой от тях бяха по следите им тук. Ако съчинеше добре лъжите си, можеше да бъде сигурен, че щяха да пристигнат много повече.

— Директната ми връзка с кораба е прекъсната — каза той. — А стотици километри е голямо разстояние, за да донеса съобщението, така че ще рискувам с тази нова връзка, надявайки се, че не е прекъсната по време на битката тук.

Това последното беше измислица, предназначена за галактическа консумация. Сега истинското послание. Трябваше да каже на „Стрийкър“ по езоповски какво знаеше.

— Джил? Яйцето се измъти, мила. И зоологическата градина се разпиля. Зоологическа градина от свирепи същества. Но аз се натъкнах само на един пострадал екземпляр от вида, който търсим. Чух предположения, че все още съществува на по-високо ниво, но това са само догадки. Ти, Х и К трябва да решите въз основа на това. Спомняш ли си, когато Джейк Демуа ни взе със себе си на онази мисия в централната Библиотека на Танит? Спомняш ли си какво каза той за предчувствията? Кажи го на Крейдейки. Решението е негово, но дълбоко в себе си вярвам, че трябва да следваме съвета на Джейк!

Той почувства как гърлото му се стяга. Трябваше да престане. Нямаше смисъл да позволява на извънземните да разберат толкова много.

— Джил — закашля се той. — Мила, сега съм вън от играта. Занеси Хърби и останалите данни на Съвета. А също и онези аборигени. Трябва да вярвам, че всичко си е струвало труда.

Той затвори очи и стисна микрофона.

— Когато видиш стария Джейк, нали ще пийнеш по чашка с него за мен?

Той искаше да каже още нещо, но осъзна, че започва да става малко по-ясен. Не можеше да позволи на галактическите компютри да разберат за какво говори.

Той сбърчи устни. И се сбогува на език, предназначен за такива неща.

Връзката засъска, докато я изключи.

Стана и изнесе предавателя. Внимателно приближи ръба на един открит басейн и го хвърли вътре. Ако някой беше останал на честотата на кристалите в апарата, това извънземно трябваше да се гмурка за него.

Той постоя до басейна и наблюдава как ниските облаци се носят бавно — тъмни, тежки и дъждовни.

Всеки момент щяха да пристигнат. Оръжията му бяха в колана, там бяха кислородната тръба и пълната манерка. Беше готов да ги посрещне.

Стоеше така, наблюдаваше и чакаше, докато изпускащият пара вулкан на хоризонта започна да бучи, после да кашля, а след това гневно да бълва огнени езици към небето.

Мостикът й се струваше размазан. Очите на Джилиън се навлажниха, но когато мигна, сълзите не потекоха като капки. Клепачите й ги притискаха като нещо много ценно.

— Ще отговорим ли? — проговори тихо Тишуут съвсем близо до нея.

Джилиън поклати глава. Опита се да отговори „не“. Но можа само да оформи думата с уста. Телепатично почувства съчувствието на всички около нея.

Как мога да скърбя, чудеше се тя, когато все още го чувствам. Там някъде той все още е жив.

Как мога да скърбя?

Тя почувства раздвижване, когато един делфин внимателно се приближи и докладва на Тишуут, без да я безпокои.

Джилиън присви горящите си клепачи. Най-сетне сълзите потекоха в тесни ивици по бузите й. Не можеше да вдигне маската, за да ги избърше, затова ги остави да текат. Когато отвори очи, погледът й се беше изяснил.

— Чух това, Уатасети. Накъде се отправи Таката-Джим?

— Към галактическите флотилии, командире. Макар че ескадрите, изглежда, се намират в хаос. Щурат се във всички посоки след объркването от онзи пси-удар. Значително всеобщо сражение се оформя над… над местонахождението на мистър Орли.

Джилиън кимна.

— Ние ще изчакаме още малко. Стойте в постоянна готовност и ме информирайте за всяка промяна.

Персоналът в почивка беше извикан и всички бяха по местата си. Суеси и Д’Анити докладваха, че двигателите за загрели.

Последна възможност, Хикахи, помисли си Джилиън. Идваш ли?

— Джилиън! — обади се Лъки Каа. С ръчката на бронята си посочи към един от илюминаторите. — Скалата!

Джилиън изтича и погледна където сочеше пилотът. Цялата скалиста маса трепереше. Започнаха да се появяват пукнатини в голямата стена, която се надвесваше над „Стрийкър“.

— Всички по местата си! — заповяда Джилиън. — Тишуут, да се махаме оттук!

104. ГАЛАКТЯНИТЕ

Кулкулабра се поклони ниско пред Крат, зороанката.

— Преведохте ли съобщението на човека? — озъби се тя.

Якият Пиланец пак се поклони и леко залитна.

— Не, Майко на Флотилията, не напълно. Човекът говори на техните два неправилни езика, наречени „англически“ и „тринар“. Имаме програми за превод и за двата, разбира се, но те са толкова объркани и контекстуални — не като всеки цивилизован език…

Библиотекарят потрепери, когато Крат изсъска срещу него.

— Нямате ли нищо?

— Господарке, смятаме, че последната част от посланието му, на делфински език, може да е съществената. Може да е била команда към подопечните му или…

Библиотекарят изпищя от ужас и побягна към работното си място, когато ударът на Крат го пропусна само с няколко инча.

— Хипотези! Временни догадки! — избухна тя. — Дори тандуанците кипят от възбуда и изпращат експедиция след експедиция в тази част на планетата, откъдето дойде съобщението. А ние не трябва ли по необходимост да ги последваме?

Тя се огледа. Екипажът избягваше погледа й.

— Има ли някой поне хипотеза, за да обясни тази пси-атака, която преди малко, изглежда, дезориентира всяко разумно същество в системата? Не беше ли и това заблуда на земляните?

Екипажът се опита да изглежда едновременно зает и внимателен. Никой не искаше да рискува да си навлече гнева на Майката на Флотилията.

Един паха излезе от стаята за радио засичане.

— Господарке — съобщи той, — поради вулканите не можахме да го забележим по-рано, но от планетата бе осъществено излитане.

Крат заликува. Точно това бе очаквала! Въпреки че беше изпратила свои кораби на мястото, откъдето идваше съобщението, тя беше оставила най-добрите при себе си.

— Диверсия! Всичко е било диверсия! Радиопредаванията, пси-атаките, дори вулканите!

Част от нея беше любопитна да разбере как земляните са успели с последните две. Но въпросът щеше да се разреши, когато хората и техните подопечни бъдеха заловени и разпитани.

— Земляните изчакаха, докато почти цялата битка се прехвърли на планетата — измърмори тя. — А сега се опитват да избягат! Сега ние трябва…

Кулкулабра застана встрани от нея и се поклони.

— Господарке, рових се много в Библиотеката и мисля, че открих източника на пси-атаките и…

Очите на пиланеца се оцъклиха, когато Крат го наръга в корема с грапавия си нокът. Тя стана, вдигайки библиотекаря във въздуха, а после захвърли към стената безжизненото му тяло.

Надвеси се над него, вдишвайки дълбоко аромата на смъртта. Поне това убийство нямаше да й навлече неприятности. Идиотът пиланец я беше прекъснал! Никой нямаше да отрече, че тя е била в правото си този път.

Тя прибра нокътя си. Беше се почувствала добре. Не като при съешаване с мъжки, но добре.

— Кажи ми за кораба на земляните — изтананика монотонно тя на паханеца.

Забеляза, че той изчака цяла секунда, за да започне.

— Господарке — каза той. — Това не е главният им кораб. Изглежда това е някакъв разузнавателен кораб или нещо такова.

Крат кимна.

— Пратеник. Чудех се защо не се опитаха да се предадат още по-рано. Накарай флотилията да пресече пътя на този съд. Трябва да действаме преди тандуанците да са го забелязали! Нека новите ни съюзници тенанинците заемат позиция в ариегарда. Искам да разберат, че те са младшите партньори в това начинание.

— Господарке, тенанинците вече са започнали приготовления да ни изоставят. Изглежда са нетърпеливи да се присъединят към хаоса на повърхността на планетата.

Крат изгрухтя.

— Оставете ги. Ние сме равни с тандуанците. А тенанинците са почти унищожени. Нека заминат. Тогава ние ще продължим след разузнавателния кораб!

Тя се отпусна на възглавниците си и затананика.

Скоро. Скоро.

Господарите изискваха прекалено много. Как можеше да очакват аксепторът да докладва конкретно, когато толкова много неща се случваха!

Беше красиво! Блестящи малки битки по повърхността на планетата… ярки горящи вулкани… и този страшен гневен рев, който бе изскочил от планината преди малко!

Гневът все още се пенеше. Защо господарите не се интересуваха от нещо толкова уникално? Психична енергия изпод повърхността на планетата? Аксепторът можеше да разкаже на тандуанцитеанците толкова много неща за този гневен глас, но те се интересуваха само как да го заглушат. Той ги разсейваше и ги караше да се чувстват уязвими.

Аксепторът блажено наблюдаваше всичко това, докато наказанието не се стовари отново. Господарите употребиха нервен удар. Краката му се затресоха от неприятното усещане, което премина през мозъка му.

Трябваше ли да позволи наказанието да промени поведението му този път, запита се аксепторът.

Той реши да пренебрегне болката. Нека да му се молят и да му викат. Той бе очарован от гневните гласове, които се разнасяха долу и ги слушаше с всички сили.

105. СКИФЪТ

— Какво, по дяволите…?

Дени се търколи по сухата лавица и цопна във водата под нея. Сах’от изпищя объркано, когато трюмът на малкия кораб се наклони.

След това към психическия удар се прибавиха помитащата вълна и психическото неразположение, което започна да нахлува в главите им. Дени изкашля вода и сграбчи една дръжка в стената. Искаше й се да запуши ушите си.

— Не отново — изстена тя. Опита се да използва техниките, които Тошио й беше показал… съсредоточавайки се върху сърцебиенето си, което да пропъди стържещите шумове в главата й. Дори едва отбеляза вика на Сах’от:

— Те са!

Делфинът натисна бутона на люка с муцуната си и се втурна в коридора. Спусна се в малката контролна зала.

— Крейдейки! — започна той, забравяйки за миг, че капитанът не може да го разбере. — Те са! Гласовете отдолу!

Крейдейки го погледна и Сах’от разбра, че той вече знае. Всъщност капитанът почти не изглеждаше изненадан. Крейдейки затананика нежна мелодия на одобрение. Имаше доволен вид.

От пилотската кабина Кипиру съобщи:

— Получавам енергиен поток от неутрини и антигравитация. Те идват отпред. Един малък кораб излита!

Хикахи кимна:

— Навярно Таката-Джим. Надявам се Джилиън да излезе права, че всичко е предвидено.

Те продължиха да се придвижват под вода на изток. Около половин час по-късно Кипиру извика отново:

— Нова антигравитация! Голям кораб! Излита на югозапад!

Перките на Крейдейки удариха във водата.

Хикахи кимна на Кипиру:

— Вдигни го на повърхността.

Скифът започна да се издига. Морската вода се развълнува покрай илюминаторите.

Те се скупчиха около един от тях, гледащ на юг, и проследиха как далечен клинообразен обект изникна на хоризонта и с грохот се отправи към небето, като бавно набираше скорост. Те гледаха, докато той се понесе на юг, надхвърляйки скоростта на звука и накрая изчезна във високите облаци.

Продължиха да гледат натам, дори след като следата, оставена от „Стрийкър“ във въздуха, започна бавно да се разпада под напора на насрещните ветрове на Китруп.